Пленница

9

Гласовете се приближаваха. Каси не можеше да помръдне. Сякаш сиво одеяло беше обвило всичките й сетива. Крис я дърпаше за ръката.

— Хайде, Каси! Идват!

Каси дочу тих глас отгоре.

— Наредете се в редица, ще слизаме по тясно стълбище…

Крис дърпаше Каси по стълбите.

— Хей, Дъг! Помогни ми малко!

Каси положи върховно усилие.

— Трябва да вървим — обърна се тя настоятелно към Крис. Изправи се и се опита да прозвучи авторитетно. — Трябва да кажа на Диана… нещо… Веднага.

Братята се спогледаха объркано, но бяха и някак впечатлени.

— Добре — каза Крис и Каси се отпусна. Сивотата я обгърна отново.

Дъг тръгна напред. Крис я подкрепяше отзад и двамата бързо я преведоха през мрака и виещите се коридори на тъмницата. Изглежда се чувстваха сигурни в тъмнината като плъхове и я водеха уверено по тунелите към неонова табела с надпис „Изход“.

По пътя обратно на север, тиквите се блъскаха и търкаляха на задната седалка. Приличаха на отрязани глави. Каси стоеше със затворени очи и се опитваше да успокои дишането си. В никой случай не можеше да сподели с братята Хендерсън мислите си. Ако научеха за подозренията й за Кори, всичко можеше да са случи.

— Оставете ме пред дома на Диана — каза тя, когато излязоха на „Кроухейвън Роуд“. — Не… няма нужда да идвате с мен. Благодаря.

— Добре — каза Крис и спря. После подаде глава през прозореца. — Хей… Благодаря, че ме отърва от кучето — промърмори той.

— Моля — отвърна Каси безгрижно. — Заповядай пак, когато се наложи. — Когато колата потегли, тя осъзна, че така и не я попитаха за какво иска да говори с Диана. Може би бяха свикнали самите те да правят необясними неща и подобно поведение у другите хора не ги учудваше.

Господин Мийд отвори вратата и Каси се сети, че след като баща й се беше прибрал от офиса, сигурно вече беше доста късно. Той извика Диана, докато Каси се качваше по стълбите.

— Каси! — възкликна Диана и скочи, когато видя лицето й. — Какво има?

Адам седеше на леглото. Той също стана притеснено.

— Знам, че е късно… Съжалявам… Но трябва да поговорим. Бях в Тъмницата на вещиците…

— Била си къде? Ето, вземи, ръцете ти са ледени. Започни отначало. По-бавно — каза Диана, накара я да седне и я уви с един пуловер.

Бавно, на места със запъване, Каси им разказа всичко — как Крис и Дъг я бяха взели с колата и я бяха завели в Салем. Изпусна случката в градината с тиквите, но им разказа за Тъмницата на вещиците и как, слушайки лекцията, изведнъж беше видяла връзката. Премазване — скално свлачище, обесване — счупени вратове.

— Но какво значи това? — попита Диана, когато Каси спря да разказва.

— Не знам точно — призна Каси. — Но сякаш има връзка между трите смъртни случая и начините, по които пуританите са наказвали вещиците.

— Тъмната енергия е връзката — промълви Адам. — Черепът е бил използван от първото сборище по времето на съдебните процеси.

— Но това няма връзка с Кори — изтъкна Диана. — Активирахме черепа едва след смъртта на Кори.

Адам беше блед.

— Да, но намерих черепа в деня преди Кори да умре. Извадих го от пясъка… — очите му срещнаха погледа на Каси и тя изпита ужасяващ страх.

— Пясък. Как да обезсилим злото — прошепна. Погледна Диана. — Пишеше го в твоята Книга на сенките. Трябва да заровиш предмета в пясък или пръст, за да обезсилиш злото. Също както… — тя рязко спря и прехапа езика си. Господи, за малко да каже; „Също както ти зарови черепа на плажа, за да го опазиш“.

— Също както го намерих — довърши Адам. — Да. И мислиш, че е достатъчно да бъде изровен, за да бъде активиран? Това обаче значи, че черепът е невероятно силен… — Гласът му заглъхна. Каси виждаше, че идеята не му харесва, че не иска да повярва. — Усетих нещо, когато го извадих от онази дупка — добави той тихо. — Почувствах се някак странно замаян. Може би съм почувствал как тъмната енергия е избягала — той погледна Каси. — Мислиш, че енергията е дошла в Ню Салем и е убила Кори?

— Не знам какво да мисля — отвърна Каси печално. — Не знам защо би го направила. Не може обаче да е съвпадение. Всеки път, когато имаме контакт с черепа, някой умира по начина, по който са умирали вещиците.

— Не е точно така — каза Диана въодушевено. — Не е всеки път. Никой не е ползвал черепа преди смъртта на Джефри. Той е на безопасно място… — тя се поколеба и после бързо добави. — Е, разбира се, на вас двамата мога да кажа къде е… Той е на плажа. Все още е заровен там. Проверявам го на всеки няколко дни. Така че не е всеки път.

Каси остана без думи. Първият й импулс беше да каже: „Но някой все пак ползва черепа!“ Щеше да бъде лудост. Не можеше да каже на Диана… А сега нямаше представа какво да прави. Започна да трепери вътрешно. О, господи, всичко съвпадаше.

Спомни си за онази поговорка: „Който с пистолет гърми, зад решетки ще стои“. „Хайде, черепа вземи и убиец ставаш ти.“ И тя Каси, беше отговорна за последния път, когато черепът беше използван. Беше отговорна за смъртта на Джефри.

През тялото и премина още една ужасяваща тръпка. Забеляза, че горящите синьо-сиви очи на Адам са вперени в нея.

— Знам какво си мислите — каза той.

Каси преглътна и замръзна.

— Опитвате се да измислите как да ме предпазите — продължи той. — И на двете не ви харесва идеята, че изваждането на черепа от пясъка може да има нещо общо със смъртта на Кори. Опитвате се да опровергаете теорията. Това обаче е невъзможно. Очевидно има връзка между черепа и трите смъртни случая. Дори със смъртта на Кори.

Каси все още не можеше да помръдне. Диана докосна ръката му.

— Дори да е истина — каза тя и зелените и очи заблестяха, — вината не е твоя. Откъде би могъл да знаеш, че изваждането на черепа от пясъка ще навреди на някого? Откъде?

„Аз обаче знаех — помисли си Каси. — Или поне трябваше да се досетя. Знаех, че черепът е лош, усещах, че е способен да убие. И въпреки всичко позволих на Фей да го вземе. Трябваше да й се противопоставя по-категорично. Трябваше да направя всичко възможно да я спра.“

— Ако някой има вина — продължи Диана, — това съм аз. Аз съм водач на сборището, аз реших да използваме черепа в церемонията. Ако тъмната енергия, която събори Фей, е избягала и убила господин Фогъл и Джефри, значи аз съм виновна.

— Не е вярно — каза Каси. Не издържаше вече. — Аз съм виновна… или поне всички сме еднакво виновни…

Адам гледаше ту едното момиче, ту другото, после избухна в смях и отпусна глава върху ръката си.

— Вижте ни само — рече той. — Опитваме се да се оневиним един друг и поемаме вината върху себе си. Пълна комедия.

— Направо сме жалки — съгласи се Диана и се опита да се усмихне.

Каси преглътна сълзите си.

— По-добре да спрем да се чудим чия е вината и да се опитаме да решим проблема — продължи Адам. — Ако тъмната енергия, която избяга по време на церемонията, е убила господин Фогъл и Джефри, може още да е някъде там. Може да направи нещо друго. Трябва да измислим как да я спрем.

После говориха с часове. Адам смяташе, че трябва да издирят тъмната енергия с помощта на кристала, като обърнат особено внимание на района на гробището. Според Диана трябваше да продължат да изучават Книгите на сенките, дори и онези, които най-трудно се четяха, за да видят дали там няма съвет как да се справят с такова зло, и да научат повече за черепа.

— И за Черния Джон — подхвърли Каси и Диана и Адам се съгласиха. Черния Джон пръв беше използвал черепа, той го беше „програмирал“. Може би неговото влияние още тегнеше над него.

През цялото време обаче Каси се чувстваше като… външен човек. Отчуждена. „Адам и Диана са наистина добри“ мислеше си тя, докато гледаше как спорят разгорещено, въодушевени от разговора. Намеренията им бяха най-искрени. Тя, Каси, беше различна. Тя беше… лоша.

Знаеше неща, за които те и не подозираха. Неща, които не можеше да сподели.

Когато стана време Каси да си върви, Диана предложи мило:

— Нека Адам да те закара — каза тя.

И Адам я закара. Не проговориха, докато не стигнаха до къщата на Каси.

— Държиш ли се? — прошепна той.

Каси не можеше да го погледне. Никога досега не беше изпитвала такава нужда от утеха, никога досега не беше желала така силно да се хвърли в прегръдките му. Копнееше да му признае всичко за Фей и за черепа и да чуе как й казва, че всичко е наред и не е нужно да преминава през това сама. Нуждаеше се от подкрепата му.

Усещаше, че и той се нуждае от нея. Беше само на сантиметри на шофьорската седалка.

— Трябва да вървя — каза Каси разтреперана.

Адам така стискаше кормилото, че сякаш щеше да го счупи.

— Лека нощ — рече тя тихо, без да го поглежда.

Последва дълга пауза. Каси знаеше, че той се бори със себе си. После отвърна:

— Лека нощ Каси — гласът му беше безжизнен.

Тя влезе в къщата. Не можеше да говори нито с майка си, нито с баба си, разбира се.

Представяше си какво би им казала: „Здрасти, мамо. Помниш ли Джефри Лавджой? Е, аз помогнах да го убият“. Не, благодаря.

Беше странно усещане — да знаеш, че си лош. Тази мисъл кръжеше в съзнанието й, докато лежеше в леглото си през нощта, и точно преди да заспи видя очите на Фей с цвят на мед.

Зла — тя почти чуваше гърления смях на Фей. — Ти не си лоша, ти си зла… Като мен.

Отначало сънят беше красив. Намираше се в градината на баба си. Беше лято и всичко цъфтеше. Лимоновите цветчета се бяха посипали като злато по земята. Лавандулата, момината сълза и жасминът хвърляха толкова сладък аромат, че чак й се зави свят.

Наведе се да откъсне едно стръкче орлови нокти с нежни кремави цветчета. Слънцето блестеше и топлеше раменете й. Небето бе ясно и сякаш бездънно. Странно — макар това да беше къщата на баба й, наоколо нямаше други къщи. Тя беше сама под слънчевите лъчи.

После видя розите.

Бяха огромни, кадифени и червени като рубини. Нямаше начин тези рози да са диворастящи. Каси пристъпи към тях, после още веднъж. Цветчетата на една от розите бяха покрити с роса, която потрепваше леко. Каси се наведе да я помирише, но усети пристъп на страх.

Чу гърлен смях зад гърба си.

— Фей!

Фей бавно се усмихна.

— Хайде, помириши ги — каза тя. — Няма да те ухапят. — Каси обаче поклати глава. Сърцето й биеше лудо. — О, хайде Каси — опитваше се да я придума Фей. — Погледни. Не е ли интересно?

Каси се обърна. Отвъд розите се беше случило нещо невъзможно. Беше паднала нощ, макар и на мястото, където тя стоеше, да беше още ден. Беше ясна черно лилава нощ с много звезди, но без следа от луната.

— Ела с мен Каси — продължи Фей. — Трябва да направиш само няколко крачки. Ще ти покажа, лесно е — тя мина зад розовия храст и Каси впери поглед в нея. Сега Фей стоеше сред тъмнината, лицето й беше в сянка, а прекрасната й коса се сля с блестящия полумрак. — Можеш да дойдеш — рече тихо, но неумолимо Фей. — Все пак вече си като мен… Или забрави? Ти направи своя избор.

Каси пусна орловите нокти на земята. Бавно се протегна и откъсна една от розите. Беше толкова яркочервена и толкова нежна.

Каси се втренчи в нея.

— Красива е, нали? — прошепна Фей. — Сега я донеси тук.

Омагьосана Каси пристъпи напред. Потрепвайки сенчеста линия делеше деня и нощта. Каси направи още една стъпка и изведнъж остра болка в пръста я накара да ахне.

Розата я беше убола. Кръв потече по китката й. Всички бодли на розата бяха яркочервени, сякаш облени с кръв.

Отвратена, тя вдигна поглед към Фей, но видя само тъмнина и чу подигравателен смях.

— Може би следващия път — долетя гласът на Фей от сенките.

Каси се събуди с разтуптяно сърце и впери поглед в тъмнината на стаята. Когато запали лампата, като че ли очакваше да види кръв по ръката си. Кръв обаче нямаше, нито следа от убождане на пръста и.

„Слава богу“, помисли си тя. Било е само сън. Само сън. Все пак и отне много време да заспи отново.

Събуди се от звъненето на телефона.

По нахлуващата през източния прозорец светлина разбра, че се е успала.

— Ало?

— Здравей, Каси — каза познат глас в ухото й.

Сърцето на Каси подскочи. Сънят изплува пред очите й. Тя изпадна в паника и сякаш очакваше Фей да заговори приглушено за рози и мрак.

Гласът на Фей обаче беше съвсем нормален.

— Събота е Каси. Имаш ли планове за довечера?

— Ъъм… Не. Но…

— Защото с Дебора и Сюзан ще се събираме. Решихме, че и ти може да дойдеш.

— Фей… Мислех, че си ми сърдита.

Фей се засмя.

— Малко се ядосах, да. Това обаче е минало. Гордея се с успеха ти сред момчетата. А и ти се убеди какво може една вещица, нали?

Каси не й обърна внимание. Изведнъж една мисъл мина през главата й.

— Фей, ако смяташ пак да използваш черепа, забрави. Знаеш ли колко е опасно? — И тя започна да разказва какво беше открила в Тъмницата на вещиците, но Фей я прекъсна.

— О, на кого му пука за черепи? — каза тя. — Правим купон. Ще те чакаме към осем, става ли? Ще дойдеш, нали Каси? Защото може да има… неприятни последствия, ако не се появиш. Чао!

„Дебора и Сюзан ще бъдат там — каза си Каси, докато вървеше към къщата на Фей същата вечер. — Те няма да позволят на Фей да ме убие.“ Тази мисъл я поуспокои донякъде.

А когато отвори вратата, Фей изглеждаше по-малко зла от обикновено. Златистите й очи блестяха пакостливо, а усмивката й беше закачлива.

— Влизай, Каси. Всички вече са тук — каза тя.

Каси дочу музика, докато вървяха към една стая на първия етаж. Помещението беше обзаведено в същия пищен и разточителен стил като останалата част на къщата. Звукът от огромен телевизор се смесваше с някаква песен на Мадона, гърмяща от великолепна стерео уредба. Сред цялата тази техника имаше десетки свещи в най-различни свещници, които изобщо не подхождаха на стаята.

— Изгасете всичко — нареди Фей. Сюзан се намръщи и взе дистанционното на стереото, а Дебора изключи звука на телевизора. Очевидно Фей беше простила и на тях. — Така — каза тя и се усмихна лукаво на Каси. Сега ще ти обясня. Домашният ни помощник има почивен ден, а майка ми е на легло…

— Както обикновено — прекъсна я Дебора. — Майка й прекарва деветдесет и пет процента от живота си в леглото. Нерви.

Фей изви вежди и изтъкна:

— Да. Е, това е много удобно, нали? Особено в подобни случаи. — После се обърна към Каси и продължи: — Ще си направим купон с пица. Ще помогнеш да приготвим всичко, нали?

На Каси и прималя от облекчение. Купон с пица. А тя си беше представяла… О, всякакви странни неща.

— Ще ви помогна — отвърна тя.

— Да започваме тогава. Сюзан ще ти покаже какво да правиш.

Каси изпълни съветите на Сюзан. Запалиха червените и розовите свещи и накладоха малък, пращящ огън в камината. Запалиха и благовония, които Сюзан сама беше приготвила — корен от джинджифил, кардамон и нероли3. Ароматът беше тежък, но много приятен.

Междувременно Фей постави кристали из цялата стая. Каси ги позна — гранати и халцедони, огнени опали и розови турмалини. Сюзан също носеше огърлица от халцедони в тон с ягодовия оттенък на косата й, а Фей имаше по себе си дори повече звездни рубини от обикновено.

Дебора угаси лампите и отиде да включи уредбата. Досега Каси не беше чувала такава музика. Ниски, пулсиращи тонове звучаха в някакъв първичен ритъм и той сякаш се просмука в кръвта й. Отначало музиката звучеше тихо, но неусетно стана все по-силна.

— Добре — каза Фей, изправи се и огледа стаята. — Изглежда супер. Ще донеса нещо за пиене.

Каси също хвърли поглед наоколо. Топлина. Стаята излъчваше топлина и уют, особено на фона на мразовитото октомврийско време навън. Свещите и огънят хвърляха розови отблясъци, а тихият постоянен ритъм изпълваше въздуха. Ароматът беше тежък, опияняващ и някак чувствен; из стаята леко се виеше пушек.

„Сякаш пушим опиум“ помисли си Каси, едновременно очарована и ужасена. Точно тогава Фей се върна със сребърен поднос в ръцете.

Каси се ококори. Доколкото познаваше Дебора, беше очаквала кутийки със сода или някакво друго безалкохолно. Трябваше обаче да се досети, че Фей нямаше да се задоволи с нещо толкова обикновено. На подноса имаше кристална гарафа и осем малки чаши. Гарафата беше наполовина пълна с някаква прозрачна рубинена течност.

— Седни — каза Фей и напълни четири чаши. После, като видя несигурния поглед на Каси, се усмихна. — Това не е алкохол. Опитай и ще видиш. О, хайде!

Каси отпи внимателно. Имаше мек, леко сладък вкус и по тялото й се разля топлина.

— Какво има вътре? — попита тя, надниквайки в чашата си.

— Това-онова. Много е… стимулиращо, нали?

— Ммм. — Каси отпи отново.

— А сега — усмихна се Фей — да поиграем на „Доставчика на пици“.

Настъпи мълчание и Каси попита:

— Доставчика на пици?

— Доставчика на пици — повтори Сюзан и се разкикоти.

— Или „Да накараме момчетата да се държат като глупаци“ — обясни Дебора с дива усмивка. Сигурно щеше да продължи, но Фей я прекъсна.

— Нека не казваме всичко на Каси. Да й покажем — рече тя. — Къде е телефонът? — Дебора й подаде безжичен телефон.

Сюзан извади телефонен указател и след няколко секунди ровене издиктува един номер.

Фей го набра.

— Ало? — каза тя любезно. — Искам да поръчам голяма пица с чушки, маслини и гъби — после остави адреса и телефона си. — Точно така, Ню Салем — потвърди тя. — След колко време? Добре, благодаря. Довиждане, Тя затвори, погледна Сюзан и каза:

— Следващият.

После за изненада на Каси поръча отново.

И така още шест пъти.

Фей беше поръчала седем еднакви, големи пици. Каси се почувства леко замаяна от ароматните треви и се зачуди колко ли души смяташе да храни Фей.

— Кой ще идва? Целия църковен хор на мормоните? — прошепна тя на Сюзан, която се усмихна и трапчинките й се появиха.

— Не, надявам се. Не си падаме по хористи.

— Достатъчно — отсече Фей. — Само почакай, Каси, и ще видиш.

Когато на вратата се позвъни, Фей, Сюзан и Дебора излязоха във фоайето и погледнаха през прозореца. Каси ги последва и също надникна. На верандата стоеше младо момче с мазна картонена кутия в ръце.

— Хмм — каза Фей. — Не е зле. Не е страхотно, но не е и зле.

— На мен ми харесва — промълви Сюзан. — Вижте какви рамене. Да го пуснем вътре.

Каси ги последва в коридора.

— Здравей — каза Фей, когато отвори вратата. — Имаш ли нещо против да влезеш и да я сложиш там? Забравих чантата си в другата стая. — Каси гледаше с ококорени очи как придружиха момчето до уютната, силно ароматизирана стая. Забеляза как той примигна и на лицето му се изписа изумление.

Дебора взе пицата от ръцете му.

— Знаеш ли — каза Фей и задъвка химикалката, с която уж щеше да подпише чека, — изглеждаш уморен. Защо не седнеш? Жаден ли си?

Сюзан вече му наливаше от бистрата рубинена течност. Подаде му чашата с усмивка. Доставчикът смаяно облиза устни.

Каси го разбираше прекрасно. Според нея на този свят нямаше мъж, който би могъл да устои на светлата коса с ягодов оттенък на Сюзан, на дълбокото й деколте и на грацията, с която държеше кристалната чаша. Сюзан се наведе още малко напред, за да му подаде чашата и той я пое.

— Казвам се Сюзан — рече тя и потъна в мекото кресло до него. — А ти?

Дебора и Фей си размениха красноречиви погледи.

— Ще преместя колата му — прошепна Дебора и излезе.

Малко след като се върна, на вратата се позвъни отново.