Пленница

6

До училището отидоха с колата на Адам. Въпреки напрежението помежду им, нощта изглеждаше ясна, прохладна и изпълнена с магия. Салонът беше напълно променен. Беше толкова голям, че изглеждаше като част от нощта, а проблясващите светлини около тръбите и гредите над главите им бяха като звезди.

Каси се огледа за други членове на кръга. Нямаше никого. Видя как външните гледаха изненадано нея и Адам. В очите на момчетата се четеше и нещо друго, освен изненада, а Каси изобщо не беше свикнала с това. Така втренчено и с отворена уста гледаха Диана, когато изглеждаше особено красива.

Внезапно прилив на топлина и руменина, нямаща нищо общо с майсторството на Сюзан, заляха Каси. Беше сигурна, че се е изчервила. Чувстваше се изложена на показ, но същевременно беше въодушевена и развълнувана. През водовъртежа от емоции обаче едно нещо беше кристално ясно — тя беше тук да играе роля и да спази клетвата си към Диана. Само това имаше значение.

Каси обаче не можеше да остане тук — всички я зяпаха и се чувстваше неудобно. Обърна се към Адам.

Настъпи неловък момент. Не можеха просто да седнат в някой тъмен ъгъл — това нямаше да реши проблема. После Адам се усмихна малко накриво и каза:

— Искаш ли да танцуваме?

Каси кимна облекчено и двамата се запътиха към дансинга. За секунди бяха заобиколени от хора.

И после започна музиката — нежна и сладостна.

Те се спогледаха безпомощно. Бяха насред дансинга и за да се дръпнат настрани, трябваше да минат през много хора. Каси погледна Адам в очите и забеляза, че и той е объркан като нея.

После Адам каза тихо:

— По-добре да не будим подозрение — и я обгърна с ръце.

Каси затвори очи. Трепереше и не знаеше какво да прави.

Бавно, сякаш с нежелание, Адам положи буза върху косата й.

„Няма да мисля за нищо. Изобщо няма да мисля — каза си Каси. — Няма да чувствам…“ Това обаче беше невъзможно. Не можеше да спре чувствата си. Наоколо цареше полумрак, Адам я прегръщаше и тя долавяше миризмата му на есенни листа и морски бриз.

Танците са част от същността на вещиците. Лоръл беше права. Каси си представяше как през вековете вещиците бяха танцували под звездите на дивна и омайна музика и как после бяха полягали на меката зелена трева.

Може би в рода на Каси някога е имало млада вещица, която е танцувала на огряна от луната поляна. Може би е била сама, докато не е забелязала сянка сред дърветата и не е чула звук на флейта. И после може би тя и горският бог са танцували заедно, докато луната над тях хвърляла сребриста светлина…

Каси чувстваше топлината и пулса на живота в ръцете на Адам. Сребърната нишка, помисли си тя. Тайнствената, невидима връзка, която ги свързваше от самото начало… В този миг я усети отново. Нишката обвързваше сърцата им и ги привличаше неудържимо един към друг.

Музиката спря. Адам се отдръпна леко и тя го погледна. Бузата й и врата и изтръпнаха, лишени от топлината му. Очите му изглеждаха странно — бяха като обградени със сребро тъмни кръгове. Той бавно се наведе и устните му леко докоснаха нейните… И останаха така. Стояха сякаш цяла вечност, после Каси извърна глава.

„Не беше целувка“ помисли си тя, докато се промъкваха между танцуващите. Не се броеше за целувка. Беше обаче невъзможно да танцуват отново и двамата го знаеха. Коленете на Каси трепереха.

„Намери, някого, при когото да отидете. Бързо“, помисли си тя. Огледа се отчаяно. За нейно огромно облекчение забеляза лъскава тъмна коса и дълги светлокафяви кичури с вплетени в тях цветчета. Бяха Мелани и Лоръл. Те говореха оживено с две външни момчета. Ако бяха видели какво се беше случило на дансинга преди минута…

Лоръл обаче се залюля в отговор на поздрава на Адам и възкликна; „А, ето къде сте“. Мелани се усмихна по обичайния си начин. Каси облекчено се включи в разговора им, а момчетата заговориха за футбол. Безгрижието, породено от магията на танца, започна да се завръща.

— Дебора е там. Винаги танцува, преди да тръгне към котелното с братята Хендерсън — прошепна Лоръл и се усмихна палаво.

— И какво правят там? — попита Каси, проследявайки погледа на Лоръл. Дебора беше с черна, изключително къса пола и кожен рокерски каскет, украсен със златна верижка. Косата й падаше в очите. Изглеждаше страхотно.

— Играят карти, пият. Не, не е каквото си мислиш. Никой не смее да се закача с Деб, тя е по-силна от тях. Просто й се възхищават.

Каси се усмихна, после забеляза една фигура и лицето й застина.

— Като стана въпрос за възхищение… — каза тя тихо.

Фей беше с огненочервена рокля, сексапилна и елегантна, в типичния за нея зашеметяващ стил. Косата й беше черна и лъскава и се спускаше непокорно по гърба й. Приличаше на някакво екзотично създание, случайно попаднало в училището.

Фей не видя как трите момичета я оглеждаха. Цялото й внимание беше насочено към Ник.

Каси се изненада, че Ник изобщо бе дошъл — не беше от момчетата, които ходят на танци. Той стоеше до русокосо външно момиче, което изглеждаше искрено уплашено. Каси видя как Фей си проправи път към него и постави длан с яркочервени нокти върху ръката му.

Ник погледна ръката и замръзна. После хвърли студен поглед през рамо към Фей. Хладнокръвно бутна дланта й и се наведе към дребната блондинка, която стоеше с ококорени очи. През цялото време лицето му остана студено и безизразно, както винаги.

— О-о — прошепна Лоръл. — Фей му дава още един шанс, но Ник не отстъпва.

— Сама си е виновна — отвърна Мелани. — Не остави Джефри на мира до последната минута.

— Тя и сега го тормози — каза Каси.

Джефри се беше отправил към дансинга със Сали. Изобщо не изглеждаше изтормозен — беше весел и хвърляше ослепителни усмивки във всички посоки. „Горд е, че държи ръката на Кралицата на красотата“, помисли си Каси. „Странно, всички много бързо спират да се усмихват, щом срещнат Фей“, хрумна й малко по-късно. Джефри се опита да отведе Сали на дансинга, но Фей беше бърза като дебнеща пантера и препречи пътя им. После тя и Сали се озоваха от двете страни на Джеф — сякаш голямо куче с лъскава козина и червеникавокафяв териер се бореха за голям кокал.

— Това е глупаво — каза Лоръл. — Фей може да има почти всеки, но иска само онези, които представляват някакво предизвикателство.

— Е, това не е наш проблем — изрече Мелани благоразумно. Тя се обърна към външното момче до нея, усмихна се и двамата заедно тръгнаха към дансинга. Лоръл изглеждаше раздразнена за миг, после се усмихна, сви рамене към Каси и дръпна кавалера си.

Каси се загледа след тях със свито сърце.

Беше успяла да забрави присъствието на Адам за няколко минути, но ето че отново бяха сами. Тя решително се огледа за нещо, което да отклони вниманието и от него. Забеляза, че Джефри вече беше сериозно загазил. Музиката беше започнала, Фей се усмихваше лениво и заплашително, а Сали беше настръхнала и гледаше с пронизващ поглед. Тримата бяха оформили идеален триъгълник, никой не помръдваше. Каси нямаше представа как Джефри щеше да се измъкне от тази ситуация.

После той направи нещо крайно неочаквано. Ококори очи. Примигна. И се втренчи в Каси, сякаш досега не беше виждал момиче. Отстъпи от Фей и Сали, внезапно забравил, че съществуват.

Каси остана поразена, объркана… но и поласкана. Поне това разреши настоящия й проблем с Адам. Обърна се, погледна Адам в очите и видя, че той разбира какво се случва, макар и да не даде никакъв знак.

Джефри протегна ръка към ней. Тя я пое и му позволи да я заведе на дансинга. Хвърли още един поглед към Адам — изражението му беше странно. Излъчваше примирение и заедно с това нещо по-тъмно, по-смущаващо.

Музиката пак беше бавна. Каси застана на прилично разстояние от Джефри и втренчи несигурен поглед в обувките му. Бяха тъмнокафяви мокасини с пискюлчета — онова на лявата обувка беше леко разрошено. Когато накрая вдига очи към лицето му, престана да се чувства неловко. Усмивката му беше поразителна и изразяваше открито възхищение.

Когато го бе видяла за пръв път, той се беше опитал да я впечатли, спомни си замаяно Каси. Сега той беше впечатлен.

Виждаше това в очите му, усещаше го от начина, по който я прегръщаше.

— Хубава двойка сме — каза той. Тя се засмя. Кой друг, ако не Джефри, ще направи комплимент на себе си, докато уж прави комплимент на нея.

— Благодаря. Дано Сали не се ядоса.

— Не за Сали се притеснявам. А за нея.

— За Фей. Знам. — Искаше и се да му даде съвет, но никой не знаеше как да се държи с Фей.

— Може би и ти имаш повод за притеснение. Какво ще каже Диана като разбере, че си дошла с Адам?

— Диана ме помоли да го придружа, защото е болна — кипна Каси. — Не исках да идвам, но…

— Хей, хей. Само се закачам. Всички знаят, че Ди и принцът са на практика женени. Но сигурно нямаше да те помоли да дойдеш с него, ако знаеше колко красива ще бъдеш.

Той само се шегуваше, но на Каси не и хареса. Огледа дансинга и видя Лоръл, която й намигна над рамото на кавалера си. Сюзан също танцуваше, притисната до мускулесто момче. Златисточервената й коса блестеше в полумрака.

После песента свърши. Каси погледна Джефри и каза:

— Късмет с Фей. — Не можа да измисли нищо по-добро. Той отново се усмихна ослепително.

— Ще се справя — отвърна уверено. — Искаш ли да продължим да танцуваме? Не? Сигурна ли си?

— Благодаря, но трябва да се връщам — промърмори Каси, притеснена от погледа му. Успя да избегне протегната му ръка и тръгна към края на дансинга. Преди да успее да се измъкне обаче, друго момче я покани на танц.

Не успя да намери Адам с поглед. „Може би се забавлява някъде“, помисли си с надежда и се съгласи да танцува с момчето.

Танците не приключиха с него. Всякакви момчета — от по-горни, от по-долни класове, спортисти, отговорници на класа, идваха при нея. Забеляза, че повечето не гледаха дамите си, а как тя танцува.

„Не знаех, че балът ще е такъв. Не знаех, че така ще се получи“, помисли си тя. За момент беше погълната от магията на нощта и загърби притесненията. Позволи на музиката да я води и се пусна по течението. После видя лицето на Сали, която стоеше край дансинга.

Джефри не беше с нея. От известно време не го беше виждала. Сали обаче беше вперила зъл поглед в Каси.

Когато танцът свърши. Каси се изплъзна от поредното момче, което се опита да я спре, и тръгна към Лоръл. Лоръл я посрещна с усмивка.

— Ти си красавицата на бала — каза радостно тя, хвана я за ръката и я потупа по китката. — Сали е бясна. Фей е бясна. Всички са бесни.

— Това е заради парфюма. Май Сюзан прекали.

— Стига глупости. Заради теб е. Приличаш на съвършена малка газела. Не, на уникален малък еднорог. Май дори Адам го забеляза.

Каси замръзна.

— О, съмнявам се — каза небрежно тя. — Просто е учтив. Познаваш Адам.

— Да — потвърди Лоръл. — Сър Адам Галантния. След като ти отиде да танцуваш с Джефри, той покани Сали и тя едва не го удари.

Каси се усмихна, но сърцето й още биеше лудо. С Адам бяха обещали да не издават чувствата си един КЪМ друг, нито с дума, поглед или дело… но тази вечер бяха забъркали голяма каша на всички фронтове. Вече се страхуваше да погледне Адам, а не й се танцуваше повече. Не искаше и да е красавицата на бала, не искаше всяко момиче тук да й е бясно. Искаше да отиде у Диана. Сюзан пристигна, изключителният й бюст изскачаше леко от дълбокото деколте на роклята й. Тя се усмихна на Каси и вдигна вежди.

— Нали ти казах, че знам какво правя? — попита. — Забавляваш ли се?

— Да — отвърна Каси и заби нокти в дланите си. Отвори уста да каже още нещо, но после видя Шон да си проправя път към нея. Лицето му гореше жадно и иначе нехайната му походка сега беше целенасочена.

— Трябваше да те предупредя — промълви Лоръл. — Шон те дебне цяла вечер, но все някой го изпреварваше.

— Ако те докопа, ще те награби като грозна маймуна — добави Сюзан закачливо и затърси нещо в чантата си. — По дяволите! Дадох червилото си на Дебора. Къде е тя?

— Здравейте — поздрави Шон, когато стигна до тях. Малките му черни очи се плъзнаха към Каси. — Значи най-сетне си свободна.

— Не съвсем — избъбри Каси. — Сюзан ме помоли да намеря Дебора. — Трябваше да се махне поне за малко. — Знам къде е. Сега се връщам — обърна се тя към изненаданите Сюзан и Лоръл.

— Ще дойда с теб — каза веднага Шон и Лоръл отвори уста, но Каси махна с ръка.

— Не, не… ще отида сама. Изобщо няма да се бавя. — После се отдалечи към двойните врати, проправяйки си път през тълпата.

Знаеше къде е котелното или поне къде беше вратата към него. Всъщност досега не беше ходила там. Когато стигна крило „С“, музиката и танците бяха останали далеч зад нея.

Вратата с табелката на домакина на училището водеше към дълго тясно помещение, пълно с непознати за нея машини. Генераторите бучаха и заглушаваха всички други шумове. Беше прохладно, тъмно и… „Страшно“ помисли си Каси. По стените имаше табели „Пушенето забранено“ и миришеше на машинно масло и бензин.

Стълбите водеха към мазето на училището. Каси бавно тръгна надолу, като се държеше за металния парапет. „Боже, все едно слизам в гробница — каза си тя. — Кой би предпочел да стои тук, вместо при светлините и музиката в салона горе?“

В самото котелно долови и миризмата на бира. Не беше прохладно, а направо студено. И беше тихо, с изключение на ритмичния звук от капеща някъде вода.

„Отвратително място“ помисли си Каси и потръпна. Навсякъде около нея имаше машини с гигантски екрани, а над главата й минаваха най-различни огромни тръби. Сякаш се намираше в трюма на кораб. И вътре нямаше никого.

— Ехо? Дебора?

Никакъв отговор.

— Деби? Крис? Каси е.

Може би не я чуваха. Зад котелното имаше още едно помещение — съзря го през свода зад машините.

Тръгна натам, притеснена да не изцапа с масло роклята на Лоръл. Погледна напред и се поколеба, обзета от странно предчувствие.

Кап. Кап.

— Има ли някого?

Масивна машина блокираше пътя й. Неспокойно прокара пръсти по нея.

Отначало си помисли, че помещението е празно, но после, на нивото на очите, забеляза нещо.

Това не беше нормално. В този миг гърлото й се стегна и съзнанието й блокира — разпокъсани мисли проблеснаха в главата й като избухващи светкавици.

Люлеещи се крака.

Люлеещи се крака, където не би трябвало да има крака. Някой вървеше във въздуха. Някой летеше като вещица. Само че краката не летяха. Те се люлееха напред-назад, обути в две тъмнокафяви мокасини. Две тъмнокафяви мокасини с пискюлчета.

Каси вдигна поглед към лицето.

Неумолимото капене продължаваше. От миризмата на масло и изветрял алкохол й се повдигна.

Не можеше да извика. Не можеше да направи нищо, освен да спре да диша.

Кап кап, люш люш.

Лицето… Какво ужасяващо посиняло лице… Вече никакви заслепяващи усмивки. Трябва да му помогна по някакъв начин, но как? Ако вратът ти е така изкривен, няма начин да си жив.

Всяка отвратителна подробност беше толкава ясна. Оръфаното въже. Люлеещата се сянка до почернялата от сажди стена. Машината с всички нейни екрани и копчета. И ужасяващият покой.

Кап. Кап.

Люлееше се като махало.

Каси притисна ръце към устата си и изхлипа.

Тръгна назад, мъчейки се да откъсне поглед от къдравите кафяви коси по отпусната встрани глава. Не беше възможно да е мъртъв, тя беше танцувала с него. Беше я обгърнал с ръце, беше й се усмихвал самоуверено. А сега…

Тя направи крачка назад и усети на раменете си нечии ръце.

— Спокойно. Спокойно. Не мърдай.

Беше Ник.

— Дишай бавно. Наведи глава.

— 911 — задъха се тя и после повтори, този път ясно и отчетливо, за да я разбере. — Обади се на 911, Ник. Джефри…

Тя хвърли измъчен поглед към люлеещите се крака.

— Той няма нужда от лекар. А ти?

— Аз… — тя висеше на ръката му. — Дойдох да извикам Дебора.

— Тя е в старата сграда по естествени науки. Изгониха ги оттук.

— Аз го видях… Джефри…

Ръката на Ник й вдъхваше спокойствие, сигурност.

— Схванах картинката — отвърна той. — Искаш ли да седнеш?

— Не мога. Роклята е на Лоръл. — Даде си сметка, че говори безсмислици. Опита се отчаяно да се овладее. — Ник, моля те, пусни ме. Трябва да извикам линейка.

— Каси, линейката няма да му помогне. — Не си спомняше друг път да беше изричал името й, но сега я държеше за раменете и я гледаше в очите. — Разбираш ли? А сега се успокой.

Каси се вгледа в блестящите му махагонови очи и после бавно кимна. Дишането й започна да се успокоява. Беше благодарна на ръката, която я обгръщаше, въпреки че част от съзнанието й не можеше да повярва — Ник успокояваше нея? Ник, който мразеше момичетата и в най-добрия случай беше студено учтив с тях?

— Какво става тук?

Каси се извърна и видя Адам в коридора между машините. Когато се опита да проговори обаче, гърлото й се стегна и горещи сълзи изпълниха очите й.

Ник каза:

— Малко е разстроена. Току-що намери Джефри Лавджой да виси от една тръба.

— Какво? — Адам бързо заобиколи машината и погледна. Върна се мрачен и притеснен, очите му хвърляха сребристи отблясъци, както винаги, когато възникнеше проблем.

— Знаеш ли какво е станало? — попита той Ник сухо.

— Дойдох да взема нещо, което бях забравил — отвърна Ник също толкова рязко. — Намерих я на ръба на припадъка. Това е.

Изражението на Адам малко омекна.

— Добре ли си? — обърна се той към Каси. — Търсих те навсякъде. Знаех, че нещо не е наред, но нямах представа какво става. После Сюзан каза, че си отишла да търсиш Дебора, но не там, където трябва. — И сякаш беше най-естественото нещо на света, той протегна ръка да я вземе от Ник… но Ник не я пусна. За миг между двете момчета се появи напрежение, Каси местеше поглед от единия към другия, изненадано и притеснено, осъзнавайки истината.

Тя се отдръпна и от двамата.

— Добре съм — каза. И колкото и да беше странно, когато изрече думите на глас, се почувства по-добре. Отчасти това беше необходимо, но имаше и нещо друго — сетивата й на вещица доловиха проблем. Усети някаква злонамереност, омраза. И тъмнина. — Тъмната енергия — прошепна тя.

Лицето на Адам стана дори още по-мрачно.

— Мислиш, че…?

— Да — отвърна тя. — Така мисля. Само ако можехме да се сме сигурни… — съзнанието й препускаше бясно. Джефри. Тялото на Джефри се люлееше като махало. „Обикновено за махало използваме чист кварц…“

Тя откопча верижката на Мелани от врата си и я вдигна, вглеждайки се в капката кварцов кристал. Озари я идея.

— Ако тъмната енергия е била тук, може би ще успеем да я проследим. — Ще разберем откъде е дошла… или къде е отишла. Ще ми помогнете ли?

Ник я погледна скептично, но Адам го изпревари:

— Разбира се, че ще ти помогнем. Това обаче е опасно, трябва да внимаваме — пръстите му стиснаха ръката й насърчително.

— Тогава… Трябва да се върнем там — рече Каси и тръгна, преди да е променила решението си, към дъното на помещението и люлеещите се крака. Ник и Адам бяха точно зад нея. Без да си позволи да разсъждава, тя вдигна кристала високо и се загледа в отблясъците, които хвърляше.

Отначало той се завъртя в кръг. После обаче започна силно да се люлее в една посока.