Плутоний за Исус

1.

Старши следователят по особено важни дела при главната прокуратура на Руската федерация Александър Борисович Турецки не се вписваше в колектива пазител на законността в страната. Бяла врана беше и заместник-главният прокурор Константин Дмитриевич Меркулов. Но той все пак беше по-възрастен от Турецки и за разлика от него — доста врял и кипял в тази следствена кухня, така че, съдейки по поведението му, човек не можеше да разбере веднага, че той е по-скоро бяла, отколкото черна врана. А „асът“ Турецки не умееше или просто не искаше да крие отношението си към онова, което колегите му наричаха помежду си „комплексно и неотстъпно използване на служебните правомощия“, а по-просто казано — вземането на рушвети и злоупотребата със служебно положение. Ето защо всички бяха наясно що за човек е Турецки: и колегите му, и началството, и престъпниците.

Именно поради тази причина никой никога и за нищо не молеше Александър Борисович, нито пък му изпращаше добронамерени обекти на правосъдието, които са в състояние да се отблагодарят за избягнатото наказание и затвора с някой хубав подарък дори според западните стандарти. Началството пробутваше на Александър Борисович тежките, понякога забатачени следствени дела и потриваше ръце в очакване, че високомерният Турецки най-после ще се провали с гръм и трясък, а разпространяваната с години легенда за супер следователя ще изчезне, подобно на облаче цигарен дим. Но досега той успяваше да се справи с повечето неща. Впрочем затлъстелите от подкупи държавни съветници на болното и сляпо руско правосъдие все пак смятаха това за положителен фактор: нали все някой трябваше и да разкрива престъпленията!

Турецки не четеше мисли от разстояние, така че не подозираше какво мислят за него колегите му и ръководството. За щастие той бе дошъл в Главна прокуратура от Московската градска прокуратура, където вече бе успял да се увери в собствените си възможности, за които и другите бяха добили много добра представа. Така че в редките часове, когато оставаше в кабинета си, Александър Борисович не търсеше приятелски и полезни връзки, а предпочиташе самотата или контактите с експерти и оперативни служители.

Наистина през последните дни, докато боледуваше Меркулов — негов стар приятел и учител, — на Турецки му беше донякъде трудно да издържа относителното си затворничество, макар и доброволно избрано. Именно поради тази причина той почти се зарадва, когато иззвъня директният телефон и смътно познат плътен баритон произнесе:

— Добър ден. Търся Александър Борисович Турецки…

— Слушам ви.

— Познахте ли ме, Александър Борисович?

— Момент, нека да си спомня…

Притеснен, че професионалната памет вече му изневерява, Турецки трескаво се опитваше да си припомни защо този глас му се струва толкова познат.

С весел, макар и донякъде попресилен смях събеседникът му прекъсна паузата:

— Мога да подскажа, че не съм общувал с вас нито като потърпевш, нито като заподозрян!

— И слава богу! — отбеляза Турецки.

— Сетихте ли се?

— Кажете, не сме ли учили някъде… заедно? — неуверено предположи Турецки.

— Горещо! — възкликна мъжът. — Помниш ли Бибата?

Сега вече Турецки си спомни. В представителния университетски отбор по самбо така наричаха своя комсомолски секретар Сергей Бибарцев.

— Ти ли си, Серьога?

— Същият!

— И как ме откри?

— От нужда, Саша, от нужда — въздъхна Бибарцев. — За жалост бившите съученици най-често се търсят повече по необходимост, отколкото от душевен подтик!

— За бивш състезател полутежка категория си взел да се изразяваш доста изискано, Серьога! — пошегува се Турецки.

— Е, нали знаеш, с какъвто се събереш…

— Хайде, казвай какви са ти проблемите.

— Разбираш ли, Саша, работата е доста деликатна.

— Искаш ли да измъкнеш някого от гьола?

— Не, не, какво говориш?! Не ти предлагам никакви сделки с твоите морални и наказателни кодекси! Но ако имаш възможност, ела при мен, разговорът не е за телефон.

— Къде?

— След пет минути ще дойде да те вземе кола…

— Охо! Толкова ли си се издигнал, Серьога?

Бибарцев се разсмя.

— И ти не си сред плебеите на великата империя!

Турецки не можеше да каже с точност колко време измина, откакто затвори слушалката. Във всеки случай, по-малко от десет минути.

Кратко иззвъня интеркомът. Турецки натисна бутона за свръзка. Секретарката отсечено съобщи:

— Александър Борисович, за вас пристигна кола… — И след кратка пауза добави с несдържано възхищение: — Черен линкълн!

„Охо — помисли си Турецки, — Бибата се рее по върховете!“

Докато се обличаше и прибираше в чантата си служебни формуляри, които можеше да потрябват в хода на разговора, секретарката успя да раздрънка на всички колеги и приятелки клюката — за праволинейния Турецки е пристигнала кола от суперкласа.

Александър Борисович слезе на улицата и несъзнателно погледна към прозорците: в оловносивите правоъгълници белееха неясни физиономии. „Я гледай — помисли си с ирония, — току-виж започнали да ме уважават. Ще си кажат: като е решил да се продава, измъкнал е добра цена!“

Зад волана на огромния блестящ автомобил седеше як, самоуверен младеж. Съдейки по всичко обаче, не беше от примитивните дебеловрати мутри.

— Вие ли сте Турецки?

— Да.

— Извинете, но трябва да ми представите някакъв документ.

Турецки разбра, че младежът не си придава важност, а просто следва нечии инструкции, но все пак не се сдържа да не реагира с малко високомерна, но иначе безобидна небрежност. Извади картата си, разтвори я и без да я изпуска, я навря пред очите на шофьора с думите:

— Извинете, но нямам право да я давам в чужди ръце.

— Качете се — кимна младежът.

Турецки се настани на разкошната седалка, където хлътна като в дълбок фотьойл, а брадата му се отпусна към гърдите и му придаде респектиращ вид. Може би затова попита по-заядливо, отколкото възнамеряваше:

— И какъв се явява нашият господин Бибарцев?

Младежът му хвърли бегъл поглед, в който се метеше известно недоумение.

— Той е банкер.

— Както изглежда, работата му върви добре?

— Вървеше нормално… — неопределено отговори младежът.

— А защо „вървеше“?

— Ами защото хора като вас никой не ги вика от добър живот.

2.

На улица „Народно опълчение“ линкълнът безшумно се плъзна под ниска арка и управляван от опитна ръка, елегантно влезе във вътрешен двор, където сред сивата маса от гаражи тип „раковина“ се издигаше ремонтирана с вкус триетажна частна сграда с красива фирмена табела по цялата фасада, където на руски и английски език бе написано „Банка Дук“.

— А защо „Дук“? — полюбопитства Турецки. — Да не би вашият управител да е от Одеса?

— Управител ни е Бибарцев. А „дук“ на английски значи херцог.

Турецки не можа да познае веднага Серьога в едрия и пълен мъж, облечен в скъп костюм със снежнобяла колосана риза и вратовръзка. Очилата, модел „Сенатор“ с блестящи рамки и стъкла придаваха официална отчужденост на иначе веселия му, дружелюбен поглед.

— Нима това сте вие, Сергей Николаевич? — искрено се изненада Турецки.

Бибарцев леко вдигна ръка с намерението да махне пренебрежително, но се сети, че ще наруши строгите линии на костюма и се отказа.

— Абе остави се! — каза той. — Надебелял съм като шопар! Затова пък ти изобщо не си мръднал! Обядвал ли си?

— Не още — призна следователят.

— Да идем тогава в стаята ми за отдих.

Качиха се на втория етаж, минаха през приемната, където секретарката, в крак с времето, седеше не зад тежка пишеща машина, а до компютъра, и влязоха в шефския кабинет, обзаведен доста скромно със стандартна офисна мебел в черно. От кабинета се отиваше не само в приемната. Замаскирана врата водеше в стаята за отдих.

Тук вече веднага се усещаше, че банката е солидна, или поне се демонстрираше подобен стремеж. В стаята имаше ъгъл с мека мебел, тапицирана с копринен плюш, голям телевизор „Филипс“ с плосък екран, хладилник, хладилно барче и двукрил гардероб. Турецки беше готов да се обзаложи, че вътре висят на закачалки поне половин дузина изгладени ризи.

Черната лакирана масичка, служеща обикновено за вестници и списания, сега бе разтегната в чест на госта и сервирана като за малък коктейл. В единия край бяха поставени различни видове коняк, водка и всякакви горещи и разхладителни напитки. Бяха сервирани и съответните мезета и деликатеси, красиво подредени в големи плата.

— Само не ми казвай, господин Бибарцев, че пируваш така всеки ден! — възкликна Турецки, обикаляйки около ниската, богато сервирана маса.

— Бих могъл и всеки ден, само че не ми остава време от работа. Сядай.

Турецки хлътна в меките обятия на дивана и сега масата не изглеждаше вече толкова ниска.

— Ще пиеш ли нещо, или ви държат строго? — попита Сергей.

— Коняк. От него после няма да лъхам на кръчма.

— Всичко зависи от количеството — философски отбеляза Бибарцев и отвори висока бутилка с издължено гърло.

За Турецки, който нямаше опит с вносните напитки, вкусът на гръцкия коняк почти по нищо не се различаваше от руските марки, но от учтивост, след като отпи глътка, важно поклати глава: сиреч усеща се високото качество.

— С колко време разполагаш? — попита Бибарцев, смучейки парченцето лимон след изпитата чашка.

— Час и половина — два.

— Достатъчно е. Значи няма да бързаме и ще можем спокойно да си поприказваме. А ти, Саша, не се стеснявай да си пиеш — както те докараха с колата, така ще те върнат в прокуратурата. Или където искаш да отидеш.

Бибарцев деликатно изчака Турецки да поутоли глада си, след което пристъпи към причината за срещата им:

— Трябва да се посъветвам с теб, Борисич…

— Разбрах вече. Какъв ти е проблемът? Да не те рекетират?

— Е, не, такива проблеми ние си ги решаваме на местно ниво. Работата е съвсем друга… Навярно не знаеш, че имам син. Много умно момче!

— Метнал се е на баща си — усмихна се Турецки.

— О, задминал ме е! Аз едвам понаучих английски, и то разговорно, а той вече пердаши два езика! И то на двайсет години!

— Че толкова ли е голям вече?

— Ами аз, Саша, съм по-стар от тебе с шест години, пък и се ожених в трети курс. Та моят Едик следва в Мюнхен, в Европейската школа по мениджмънт и маркетинг. Разбира се, обучението му е платено и на мен ми идва доста нанагорно. Но момчето не ме излага, добър студент е, получава стипендия и дори мисля, че работи, за да припечелва по нещо. Във всеки случай не ме врънка всеки месец за пари, както правят някои други. Но завчера ми телефонира по спешност извън графика…

Турецки въпросително вдигна вежди.

— Сега ще ти обясня — кимна Бибарцев. — Имаме уговорка да се чуваме веднъж на две седмици по едно и също време… Ама и аз какво го усуквам?! В неделя, през първата половина на деня, когато не съм зает в банката. Но виж, ако се случи нещо спешно и непредвидено и се налага да се свържем, тогава може да ми звъни по всяко време на денонощието — било в банката, било у дома. И ето че завчера той ми се обади тука. Телефонът ми е с факс и секретар, така че няма да ти преразказвам, просто го изслушай.

Сергей взе от полицата предварително оставената там касета и включи касетофона.

3.

През дългогодишната си практика Турецки бе слушал на запис гласовете на най-различни хора, така че понякога му се удаваше по гласа да определи характера на даден човек и дори в някои случаи да си представи неговата външност. Сега не само вникваше в смисъла на казаното, но се опитваше и да определи какво представлява Едуард Бибарцев. Тембърът му беше приятен, говореше твърдо и енергично като баща си. Но явно това не беше само наследствена черта. Сергей по всяка вероятност бе приучил сина си от малък да спортува и именно затова момъкът изглеждаше по-зрял от своите връстници.

„… Искам да ти кажа, татко, че Димка практикува ускорена медитация. Отидох там, за да видя как стоят нещата, и нищо не ми направи кой знае какво впечатление. Но по едно време при мене дойде техният гуру и взе да ме разпитва кой съм и откъде съм. И разбираш ли, татко, какво ме гипсира? По принцип на никого не съм споменавал нищо за твоята работа, както се бяхме уговорили. Така че аз си казах само фамилното име, защото Дмитрий вероятно му бе доложил анкетните ми данни. И тогава тоя гуру директно ме попита: вашият баща не се ли занимава с еди-какво си и еди-що си? По принцип беше глупаво да отричам, нали? Но когато взе да се интересува за оборота на банката, кои са вложителите, кредиторите, дебиторите, кои са чуждестранните партньори — веднага се стегнах и се престорих на ударен. Обаче ме обзе съмнение. Защото такава секта съществува и в Москва. А тук, в Германия, по едно време с тях имаше някакъв скандал… С една дума, взех адресчето на московския филиал и утре сутринта заминавам, идвам при теб. До скоро виждане…“

Записът свърши.

Бибарцев изключи касетофона и попита:

— Навярно имаш някакви въпроси?

— Естествено. И първият е: пристигна ли синът ти?

— Не.

— Вторият: търси ли го по телефона в Германия?

— Търсих го. Днес се обадих…

— И какво?

— Казаха ми, че е взел разрешение да отсъства за три дни и е заминал за Москва.

— С влак или със самолет?

— Не ми казаха. Не знаели.

— Но така или иначе той трябваше и в двата случая вече да е тук. Нали?

— Е, има още малко време. Ако е тръгнал с влака…

— Защо е записан само неговият глас?

— Защото тогава отсъствах от банката и Едик ми е оставил съобщението на телефонния секретар.

— Ясно. А защо синът ти, вместо да си гледа учението, е тръгнал да се шляе по разни секти? Какъв е тоя гуру? И кой е Димка? Запомни ли всичките ми въпроси?

— Да — леко се усмихна Бибарцев. — В същата последователност ли да отговарям?

— В каквато си щеш.

— Та значи така. Едуард не тръгна по моите стъпки в спорта. За него самбото е скучно занимание. Захвана се с карате. И знаеш ли, доста е добър. Дори искаха да го вземат в секцията по кикбокс, но аз се възпротивих, пък и той бе достатъчно разумен, за да откаже. Може би знаеш, Саша, че всички тези източни побойници са зациклени на тема философия, мистика и тем подобни неща. Ако при нас в самбото най-важни бяха физическата подготовка и техниката, то при тях, в каратето, това са само началните етапи към съвършенството. Дори имат такова поверие… или легенда, не знам как точно да го нарека. Те твърдят, че изтощителните тренировки, съчетани с дълбока и усърдна медитация и самовглъбение, могат да доведат до просветление. А след него ставаш просто непобедим. Изобщо няма нищо общо с нашето „сгащят ли те натясно, не можеш да мърдаш“, нали? И откровено казано, не знам дали в тази мистика няма някакво рационално зърно. Докато беше в Москва, Едик посещаваше кришнарите и разни други, но все казваше, че не му харесва… Какви бяха другите въпроси?

— Гуруто и Димка.

— Ъхъ. Гуру е духовен учител във всички будистки секти. Нещо като нашите свещеници. А Дмитрий Лоев е колега на Димка, учат в една група. Безделник като баща си.

— А какъв е баща му?

— Заема сладка длъжност в президентството.

— Май не съм чувал да има такъв…

— Нали ти казвам, на сладка длъжност е. Май не фигурира никъде, но държавната заплата му стига, за да издържа синчето си да следва в Мюнхен.

— Ясно — кимна Турецки. — Знаеш ли поне как се казва сектата?

— Че откъде да знам?!

— Добре. Тогава се опитай да ми обясниш защо и кой би могъл да прояви интерес към твоята банка. И каква полза може да търси от нея някаква си религиозна секта?

— Хайде пък и ти, Саша. С какво може да е интересна една банка? С парите си, естествено. Някои имат нужда от голям кредит, други — от платежоспособен партньор… пък и малко ли неща могат да се правят съвместно с една банка. А нашата е съвсем нова. С никого не сме влизали в сериозни конфликти. В самото начало чеченците ни бяха хвърлили око — искаха да взема техен човек за свой заместник. Но докато ги баламосвахме, започна войната и те вече нямаха време да се занимават с нас. А виж, тия сектанти най-вероятно търсят възможност за някакъв шибан кредит или поръчителство: с други думи, в случай на нещо „Дук“ да покрие разходите по тяхната сметка. Нали сега всички се врат в политиката, като че тук не е Горна Волта с ракетите, а същински Клондайк! По-добре кажи какво ще ме посъветваш.

— За банката — нищо, ти си специалистът. Но за сина си може би трябва да подадеш официално заявление в милицията — да се обяви за издирване…

— Всичко това го разбирам — упорито врътна глава Бибарцев. — Но не бих искал да се вдига шум…

— Защо? Да не би момчето ти да има досие в милицията?

— Абе не, боже опази! Но разбираш ли, ако започнем да се разтакаваме по обичайния ред, това непременно ще се разчуе. А всяка негативна информация неизбежно ще се отрази върху имиджа на банката. С ума си човек разбира, че това е личен проблем и фирмата няма как да пострада, но просто подсъзнателно търси други начини да реши проблема.

— Не си ли мислил да се обърнеш към някоя частна детективска агенция?

— Винаги мога да го направя!

— Тогава има само такъв вариант: по смисъла на член 127-ми от процесуалния кодекс ще възложа на някого от криминалната милиция да се заеме с издирването. Ще докладва само на мен, а не на прекия си началник. Така хем работата ще върви интензивно, хем няма да се стига до излишна гласност. Но трябва да е човек, на когото може да се има доверие. Откровено казано, аз вече нямам такъв приятел в криминалната…

— Загина ли? — след кратка, но съчувствена пауза попита Бибарцев.

— Какво говориш, пепел ти на езика! Не се разбра с началството и си откри частна детективска агенция. Какво пък, ако държавните чиновници не си свършат работата, можем да се обърнем към него. Добър професионалист е и не е задник…

— Чакай, струва ми се, че имам предвид един, на когото може да се разчита — замислено произнесе банкерът. — И работи точно във вашата Московска криминална милиция…

— Какъв е?

— Оперативник. Капитан Майер.

— Майер ли?

Турецки познаваше почти всички инспектори от градската криминална милиция, но това име чуваше за първи път.

— Отскоро е в Москва — поясни Бибарцев. — Одески немец, което само по себе си е вече колоритно!

— Добре. Поприказвай с него. Ако се съгласи, обади ми се…

В същия великолепен автомобил на път към Главна прокуратура Турецки си мислеше дали той самият би имал толкова здрави нерви, че да търси детето си, макар и вече пораснало, без да вдига шум, само и само да не пострада източникът на забогатяването му? И не можеше да си отговори еднозначно.

1.

Ако човек разговаря с капитан Майер, без да го вижда, чувайки само гласа му, би казал с увереност, че той е от Одеса, кореняк осмо поколение, с голям примес еврейска кръв. Ако пък се срещне очи в очи с мълчаливия капитан Майер, меланхолично премятащ в устата си дъвка, тогава твърдо би заявил, че този светлорус гигант с външност на Долф Лундгрен е роден и израсъл сред алпийските морави на Германия и Швейцария или някъде в суровата, брулена от северни ветрове Скандинавия.

А всъщност Марк беше син на немец и беларуска, роден в Мурманск, но израсъл и учил в Одеса, тъй като бащата беше флотски служител, голям специалист по радиозасичане, и висшето командване го прехвърляше от една флота в друга и от море на море. Готвейки се да излезе в оставка, Майер-старши отрано си издейства жилище в Москва, макар че все още служеше във Владивосток. А междувременно Майер-младши, който беше завършил юридическия институт и работеше като оперативен служител в Московската криминална милиция, се зае да пази квартирата.

Запознанството му с Бибарцев беше станало при неприятни за банкера обстоятелства, а за Марк — съвсем обичайни, работни, макар и нелишени от известни вълнения.

Това се случи една вечер. Марк беше в състава на дежурната оперативна група и си почиваше след проверка на обстоятелствата при банално битово убийство: докато пиели някакво менте, двама мъже се скарали и единият нанесъл на другия седемнайсет прободно-разрезни рани.

Към полунощ групата беше повикана за жилищна кражба. Странна изглеждаше тази кражба-грабеж или пък при обаждането си потърпевшият — С. Н. Бибарцев — е бил толкова разстроен, че е говорил съвсем объркано и неясно. Във всеки случай дежурният беше получил съобщение, че входната врата на апартамента на Бибарцев е била разбита и собственикът е заварил вътре две съвсем непознати деца…

Апартаментът не беше голям, тристаен, но комфортен, с удобно разпределение и обзаведен с вкус. Бибарцев седеше в кухнята с две момченца, доста бедно облечени. Едното — на осем, а другото — на не повече от пет годинки. Малчуганите боязливо гледаха домакина, а през това време ръцете им чевръсто посягаха към голямата кутия шоколадови бонбони на масата, вземаха от нея различните тъмнокафяви бъчонки с крем асорти и ги пъхаха едната в устата, а другата — в джоба…

Съпругата на Бибарцев нервно сновеше из хола, нетърпелива да се увери, че повечето ценни неща не са откраднати, но не се осмеляваше да проверява навсякъде, докато милицията не огледа за следи.

Марк бегло огледа апартамента, разбра, че крадците не са задигнали кой знае колко неща, и като остави експерта да се занимава с пръстовите отпечатъци върху политурата на мебелите, отиде при домакина в кухнята.

— Добър вечер — поздрави той, наблюдавайки от вратата как уплашените малчугани, сякаш като курдисани, непрекъснато лапат падналите им на аванта бонбони.

Бибарцев мълчаливо кимна — не му се щеше нито да потвърждава, нито пък да опровергава думите на оперативния служител за качествата на вечерта.

— Хей, вие, охраната! — строго подвикна Марк към децата. — Стига сте нагъвали тия бонбони, че току-виж тук забръмчали пчели!

Те послушно прибраха ръчички под масата и мълчаливо заследиха с ококорени очи високия гръмогласен милиционер.

— Може ли да поседна?

— Да-да, заповядайте — припряно го покани сепналият се Бибарцев.

— Разкажете ми какво и как се е случило.

Сергей Николаевич набързо разказа: върнали се от гости някъде към единайсет и половина и установили, че вратата е отключена. Влезли. Вътре заварили двете деца да ядат бонбони. „Какво правите тук?“ — последвал съвсем уместният въпрос. „Минавахме, казали, и видяхме, че вратата е отворена, надникнахме — нямаше никой, и затова решихме да пазим апартамента, докато си дойдат собствениците…“

— Същински тимуровци! — иронично отбеляза Майер.

Децата не знаеха какви са тия тимуровци и мълчаха.

— А сега да ви чуя вас, калпазани, говорете! — заповяда Марк.

Малкият само се пулеше насреща му и преглъщаше навярно още сладката си слюнка. Големият бързо занарежда:

— Ние, чичко ченге, се връщахме от едно приятелче и видяхме, че вратата е отворена, а по стълбите тичат двама мъже с някакъв куфар. И веднага се усетихме, че са крадци. Затова решихме да останеме тука и да вардим, докато се върнат стопаните…

— А бонбоните на масата ли бяха?

Момчето бегло погледна към Бибарцев и неохотно отговори:

— Ми не… В шкафчето.

— А защо сте бърникали в него?

— Може ли да си вървим, чичко? — вместо отговор захленчи момчето.

След него захленчи и малкият, може би негов приятел или брат.

— Я млък! Докато не ми кажете от кого сте научили думата „ченге“, никъде няма да ходите!

Големият заби поглед в пода и тихо произнесе:

— Тате вика така…

— Ами много ясно!

С тези думи Марк стана и отиде в хола, за да попита Бибарцева какво й липсва след посещението на неканените гости. Откраднатите вещи не бяха много — три златни пръстена и трийсет хиляди рубли.

Експерт-криминологът Вася Чугунов на свой ред съобщи, че от най-пресните пръстови отпечатъци по мебелите може със сигурност да отдели съвсем мънички, очевидно детски отпечатъци.

— Което всъщност трябваше и да се докаже! — удовлетворено отбеляза капитан Майер и се върна в кухнята.

— Слушайте сега, малки разбойници — обърна се той към хлапетата. — За вас вече всичко ни е известно, освен как се казвате и къде живеете. Няма да ви пусна да си ходите сами, ще изчакате, докато дойде кварталният да ви вземе. А сега ще напишем протокола.

— Какъв протокол? — стресна се големият.

— Протокол за изземването на пръстенчетата и паричките. Вие сте добри деца и ще ги върнете доброволно, иначе едно ченге ще ви отведе в затвора. Ясно?

— Недей в затвора, чичко!

Малчуганите вече непресторено се разплакаха.

Бибарцев се чувстваше страшно неудобно. И когато, размазвайки сълзите по бузите си с изцапан от шоколада юмрук, голямото момче свали от врата си връвчица с нанизаните по нея пръстени, а от единия си чорап извади парите, Сергей Николаевич неочаквано попита:

— Може би не трябва да пиша заявление, господин капитан? Ще отбележите в книжата си, че неизвестни злосторници са разбили вратата, но не са успели да оберат апартамента…

— Това изобщо не би ме затруднило. С други думи, и моето сърце, макар и скрито под държавен мундир, ми подсказва да бъда снизходителен. Но първо бих искал да ви кажа, че съм имал в практиката си един изключително интересен случай с деветгодишно момче. То изглеждаше невинно като ангелче, но за половин година бе успяло да „очисти“ четиринайсет апартамента, при което стойността на откраднатото възлизаше на повече от петдесет хиляди долара. И второ, трябва да се уверя, че хлапетата сами са се решили на тая глупава кражба, а не ги е изпратил например престъпният им баща, който учи своите сополанковци на нови думи. Ако са работили за баща си, трябва да го осъдим като вдъхновител и организатор на престъплението, а в такъв случай ще имаме нужда от вашето заявление. Така се уговаряме, нали?

2.

След този инцидент беше минал почти цял месец. Майер не бе идвал втори път и Сергей Николаевич реши, че капитанът е потулил работата с малките крадци. А сега, когато му се наложи сам да го потърси, разбра, че или не е записал номера на телефона му, или пък го е драснал на някакво хвърчащо листче, след което го е загубил. Впрочем, не бе трудно да открие оперативния служител, след като знаеше местоработата му. Друг бе въпросът дали ще се съгласи да се заеме с такова, тъй да се каже, негласно издирване. Във всеки случай отначало Майер се отнесе с големи задръжки към предложението на Бибарцев.

— Познавате ли следователя Турецки? — попита банкерът с надежда, че авторитетът на бившия му съотборник ще помогне.

— Чувал съм за него — уклончиво отговори Майер. — Но, слава богу, не ми се е случвало да го срещам.

— Защо е това недружелюбно отношение? — пообърка се Бибарцев.

— Знаете ли, любовта ни с прокуратурата е взаимна, но трудна. При това на вашия Турецки му се носи славата, че разнищва толкова мръсни дела, та после онези, които са му възложили разследването, направо са се разкайвали…

— Моят проблем е ясен и няма да се наложи да подлагате Елцин на разпит.

— Кой знае… — усъмни се Майер.

Попита от каква помощ има нужда Бибарцев, заинтригува се и позвъни на Турецки.

— Безпокои ви Майер от Московската криминална милиция…

— По-скоро вие сте обезпокоен от Бибарцев с мое съучастие! — възрази следователят и добави: — Изглежда, не ви се е искало да ме потърсите в прокуратурата?

— Меко казано, нямах особено желание. А що се отнася до банкера, стана ми дори интересно да потърся човек, който се е загубил не в Жмеринка например, а между Москва и Мюнхен, как мислите?

— Май имате право. Мога по приятелска линия да ви издам писмено нареждане за тая работа, за да се заемете с нея официално, Марк… как е бащиното ви име?

— Засега съм още млад и красив, така че можете да се обръщате към мен само с малкото ми име, Александър Борисович. А писменото нареждане няма да е никак излишно, защото гражданинът началник на нашия отдел, полковник Строгарев, така ме е затрупал с кражби, че не мога да вдигна глава.

— Значи, разбрахме се.

3.

След първия ден от издирването на Едуард Бибарцев Марк бе принуден да си признае, че тази работа е доста изтощителна, досадна и засега почти безрезултатна. Както си му е редът, той започна от аерогарата. Там бързо установи, че Едуард Сергеевич Бибарцев, е пристигнал с еди-кой си полет. След това, като показваше цветната му снимка на работниците от митницата, багажното отделение, ресторанта и другите служби, Марк се опита да изясни дали някой не е видял с кого, за къде и с каква кола е тръгнал от аерогарата. Но никой не можеше да си спомни за такъв пътник.

Тогава Майер преписа имената на няколко души, пътували със същия самолет, за да ги потърси и да поговори с тях. Набеляза си главно онези, които бяха седели до студента по бизнес или някъде наблизо. Сред тях се оказаха двама немци и след кратко колебание Марк записа и техните имена в бележника. На немски той говореше свободно. При това недългият му, но много наситен личен опит му подсказваше, че неговите съграждани, бившите съветски хора, твърде неохотно контактуват с милицията и не обичат да „фигурират“ като свидетели на каквито и да било произшествия. В това отношение представителите на Западна Европа са много по-отзивчиви към закона, отколкото нашите „лалугери“.

Преди да се заеме с по-нататъшната рутинна, но необходима работа — да потърси и разпита евентуалните свидетели при отвличането на Бибарцев-младши, — Марк реши да се обади на Бибарцев-старши, за да го пообнадежди. Вероятно банкерът би се почувствал по-добре, когато узнае, че синът му е изчезнал вече тук, на родната си, дявол да го вземе, земя. Пък и всичко е възможно, може би блудният син вече се е прибрал вкъщи и си хапва компот, сварен от любещата мама?

Уви, не беше така. Едуард не беше се появявал. Бащата ни най-малко не се зарадва, когато узна, че синът му все пак е пристигнал в Москва, а след това е потънал в неизвестност.

— Знаете ли, Сергей Николаевич, дали вашият син няма тука някое момиче? — попита Майер.

След кратка пауза Бибарцев колебливо отговори:

— Доколкото ми е известно, не е имал постоянна връзка. Както изглежда, съм успял да му внуша, че за любов е много по-безопасно да се мисли тогава, когато човек е стъпил вече здраво на краката си. А за да не се получават разни фройдистки комплекси, винаги може да се намери квалифицирана утеха на час… Съгласен ли сте с мен?

— Че как може да не се съглася?!

— Иронизирате ли ме, Марк? Вече сте женен?

— Съвсем не!

— Ето на, виждате ли?! Впрочем, знаете ли, боя се, че всичко това е заради банката. Някой иска нещо от нас, доколкото разбрах от Едуард — някаква секта… Имали си филиали и тук, и в Германия…

— Подозирате шантаж?

— А какво друго?

— Тогава трябва да записвате на магнетофон всичките си разговори с онези, които ви се обадят с такава цел.

— Това е ясно. Но какво ще ме посъветвате — как да осигуря безопасността на сина си?

— Засега нищо. Но при всички случаи ние няма да подплашим предполагаемите похитители: аз ви оказвам негласна помощ, а и вие не сте подавали заявление за издирване, така че смело може да се правите на сговорчив пред онези, които ви се обадят…

— Помогнете ни, Марк, ние ще ви платим…

— Всичките ми старания не са за пари.

— А за какво? Та за вас това е допълнителна работа!

— Води ме нездраво любопитство! Шегувам се, разбира се. И вижте какво, Сергей Николаевич, вече няма да разговаряме с вас за работата по телефона. Ако са ви взели на мушка сериозни хора, те спокойно може да са включили подслушвателни устройства към всичките ви телефони…

— Разбрах. А какво ще правим тогава?

— Ако има нещо ново, ще намеря начин да ви го съобщя.

4.

Марк Майер набързо хапна един хотдог, позволи си и кутийка бира и тръгна да издирва спътниците на Едуард Бибарцев. Търговският директор на фирма „Подслон и Ко“, пристигнал вчера от Германия, отсъстваше от офиса, а младичката му секретарка с професионална любезност обясни на Марк, че господин Семьоновски е излязъл с колата си по разни бизнес срещи из града и не се знае кога ще се върне във фирмата.

За щастие Гена Неквасов, още един спътник на Бибарцев, имаше собствен бизнес и същия ден бе карал от Германия някакви дребни стоки. А днес, както съобщи с уморен тютюнджийски глас съпругата му, е в своето павилионче на битака в Лужники.

Марк бързо го намери.

Неквасов, пълен и бузест млад мъж, мрачно гледаше предпролетната киша от подобната си на аквариум будка. Явно нещо не му харесваше в околния свят — било времето, било липсата на клиенти. Доловил това, Марк се подготви за труден разговор:

— Привет — наведе се към полуотвореното прозорче.

— Салют — с минимум интонация отговори Гена. — Кво искаш?

— Пусни ме да се посгрея.

— Просто така?

— А защо, да не ти се свиди топлината?

— Влизай бе! — с канещ жест подкрепи думите си Неквасов. — Майната му, грей се колкото искаш. И бездруго Лужков скоро ще прати всичко това по дяволите!

Сега вече Марк разбра причината за лошото настроение на Неквасов: кметството бе решило до майските празници да пооблагороди бившия образцов комунистически град и първата жертва на голямото разчистване трябваше да станат търговските бараки, набучкани навсякъде и направени от какво ли не.

Марк влезе в клетката от стъкло, винкел и желязо. Разбира се, вътре беше тесничко, но двамата се настаниха относително свободно.

— Гена, трябва да си поприказваме с тебе за един човек. А за да не се чувстваш като риба на сухо, ако искаш, да те почерпя от твойта биричка, но с мои пари?

Неквасов се позамисли малко, но трезвата търговска пресметливост надделя: хем да продадеш бира, хем сам да пийнеш, си е на чиста далавера дори на Брайтън Бийч.

— Може да почерпиш — каза той на Марк. — Но ако си ченге…

— Кво ти ченге бе?! — възмути се Марк. — Или не можеш да различиш един порядъчен бачкатор от някаква си фуражка?

— Че къде са ти мазолите бе, бачкаторче?

— Ей ги тука — почука се Майер с пръст по челото. — И за да се изясним напълно, веднага ще ти кажа, че аз работя в една частна детективска енд охранителна агенция.

— И кво общо имам аз с тая работа?

Преди да отговори, Марк извади пари, хвърли ги в кашончето от дъвка, служещо за каса, измъкна от полиетиленовия им плен две кутийки бира, подаде едната на Неквасов и чак тогава заговори:

— Нека се запознаем, аз се казвам Марк. А ти — Гена и благодарение на широките си възможности пътуваш не до Турция, а до Германия. Потенциалните ми клиенти — също.

— Е, и кво?

— Вчера си пристигнал, нали?

— Както виждаш.

— И твоят спътник е пристигнал, но до вкъщи не е стигнал. Татко му се тревожи.

— Да не говориш за Едик?

— Точно за него! Значи сте се запознали?

— Бе кво да правиш, когато си на път? Запознахме се, пийнахме по коняче. Аз бая се понаджапах, но той едвам близна, каза, че бил спортист. Добро момче, посъветва ме едно-друго, откъде да си взема по-евтина стока. Разбира ги тия неща!… И кво, татенцето да не е вдигнало вече пушилка?

— Не е, но от предпазливост се обърна към нас именно за да няма шум и пушилка. Защото, преди да замине, Едуард му се е обадил и му намекнал, че някой от лошите се интересува от фирмата му…

— Явно татенцето е ужасно задръстен! Ако беше пратил на аерогарата кола с „горили“, сега нямаше да се тревожи! Но ти му кажи, че Гена Неквасов го съветва да не се вълнува. Едик го посрещнаха добри хора, дори когато ги видя, той се втурна към тях, качиха се в една кола и отпрашиха. Тъкмо се канех да го привикам за още двеста грама, ама ония вече го бяха отмъкнали…

— Как така отмъкнали? — настръхна Марк.

— Ми така, нахвърлиха се отгоре му трима юнаци, взеха да го прегръщат, да го стискат, и тъй го помъкнаха към колата. Той също се радваше, смееше се, говореше им така и така — с други думи, оставете ме поне да дрънна едно телефонче на баща ми…

— А не дрънна ли?

— Ми не, отмъкнаха го. Викаха му: от нас ще се обадиш, няма време. Май бил пристигнал някой си голям тежкар.

— Не видя ли каква беше колата?

— Нали ти казвам: сам тръгна, не са го откраднали!

— Абе аз си гледам работата. Ще си получа хонорара само когато кажа къде и с кого са отишли.

— Беше… „Форд“, сребрист металик. Виж, на номера не обърнах внимание.

— А как ти се стори, Гена, какви са били тия младежи? От неформалите или просто някакви веселяци в компания?

— А, не, нито едното, нито другото. Знаеш ли, най-вероятно са някакви спортисти. С елегантни и скъпи костюми, чанти, пък и те самите бяха едни яки, стегнати, а не като ония разпасани мутри, дето ни рекетират.

5.

След като се сбогува най-приятелски с Гена, Марк Майер се разходи до стадиона и намери стаята, където си почиваха милиционерите и прибираха дължимото от нарушителите на правилата за търговия. Те провериха служебното удостоверение на Марк и му разрешиха да се обади по телефона, а после отново се заеха с прекъснатото си занимание — да набиват коняк „Метакса“ с някаква вносна шунка.

Марк набра номера на управителя на банка „Дук“.

— Ало? — предпазливо и напрегнато откликна банкерът след третото позвъняване.

— Господин Бибарцев? Обажда се Майер. От данъчната милиция.

— От къде?… — не се усети отначало Сергей Николаевич, но после, така да се каже, загря: — А-а, спомних си! Какво обичате?

— Трябва да си изясним един малък, чисто технически въпрос. Може ли сега да намина при вас?

— Да, заповядайте. Ще ви чакам.

Марк затвори с известна досада. Това чувство го бе обзело още по време на самия разговор, защото неочаквано му се мярна мисълта, че банкерът би сметнал цялата тая конспирация за голяма идиотщина, ако накрая излезе, че синът му чисто и просто е бил на някакъв купон с приятели. И в този ред на мисли, как би изглеждал на околните тогава капитанът от Московската криминална милиция Марк Майер? Чак и кокошките да се изпонатръшкат от смях! Види се, общуването с прокуратурата е същото като да срещнеш на улицата поп — не предвещава нищо добро.

— Проблеми, а, приятел? — съчувствено, но с известно превъзходство попита милиционерският старшина и предложи: — Що не дойдеш при нас да си пийнеш? Според мен водчицата е по-хубава, ама нали ни е такава работата: пием, каквото ни дават.

— Е, добре, ще поостана за една чашка.

Вече се свечеряваше, когато стигна до банката.

— Нося ви новини и може би не са съвсем лоши — каза Марк още от вратата, защото погледът, с който го посрещна Бибарцев, бе по-красноречив от всякакви въпроси.

— Заповядайте, седнете — гостоприемно се засуети банкерът. — Мога да ви предложа чай, кафе или пък нещо по-силничко?

— Един горещ чай ще ми бъде достатъчен.

Бибарцев даде необходимите разпореждания и се обърна към капитана:

— Разказвайте, Марк.

— Първо вие. Обаждал ли се е някой?

— Не.

— В такъв случай може би всичко ще се размине само с това, че в най-скоро време вие просто ще нахокате сина си за лекомислено поведение. Успях да открия и разпитам един човек, който е пътувал със същия самолет и е седял до вашия Едуард. Дори двамата са пили коняк, за да убият времето. Този младеж има павилионче в Лужники. Та той твърди, че Едуард е бил посрещнат на аерогарата от група приятели и всички заедно са заминали с някакъв сребрист форд. Спомняте ли си някой от вашите познати да има сребрист форд?

— Струва ми се, че никой.

— Синът ви е спортувал.

— Да, и продължава да спортува. Каратист е.

— Моят свидетел казва, че компанията, с която е тръгнал вашият Едуард, много му прилича на група професионални спортисти. Вие знаете ли къде е тренирал синът ви и при кого?

— Знам. Сега ще ви запиша координатите. И все пак защо поне не ми е позвънил от Шереметиево, за да ми каже, че има спешна работа и няма веднага да се прибере у дома?

— Според думите на неговия спътник, Едуард е искал да ви се обади, но приятелите му, кажи-речи, насила са го повлекли към колата.

— Не ви ли изглежда малко странна тая работа?

— Именно затова ви попитах къде да търся секцията, в която са учили вашия наследник да се маризи2.

— Да, заповядайте, ето адреса.

6.

Салонът, който Едуард Бибарцев бе посещавал, се намираше в солидната спортна школа на клуб „Динамо“. Марк се отправи натам просто така, за всеки случай, защото времето вече бе напреднало — беше около осем часът. И той самият в извънработно време изучаваше екзотичните бойни изкуства, така че сега можеше с голяма доза вероятност да смята, че в салона все ще е останал някой, който да го ориентира къде и кого да търси.

Оказа се именно така. Около трийсет юноши и девойки в бели кимона синхронно изпълняваха тренировъчните упражнения, следвайки гърлените възгласи, с които треньорът им броеше на японски:

— Ити, ни, сан, си, го…

Когато влезе в салона, Марк учтиво се поклони, но без да сведе поглед, и остана до вратата в почтително очакване треньорът да му обърне внимание.

Трябва да се каже, че онзи веднага го забеляза. Тихо нареди нещо на най-старшия от учениците си и той се зае да ръководи тренировката. А сенсеят, невисок около четиридесетгодишен мъж, с леко прошарена черна коса, отиде при Майер.

— Моля да ме извините за безпокойството — каза Марк. — Търся един човек. Навремето той е посещавал вашия додзьо…

Треньорът кимна.

— Кажете името му. Ако е бил добър, ще си спомня.

— Едуард Бибарцев.

— Да, способно момче. Но тук няма да го намерите. От година и половина вече не тренира при мен. И изобщо, струва ми се, че е в Германия.

Марк накратко разказа на треньора онова, което бе научил от Неквасов.

— Сребрист форд, казвате? — уточни треньорът. — Значи е бил Кирил Воробьов, бившият ми помощник. Едуард започна да тренира при него.

— А защо бивш?

— Не бих искал да разговарям на тази тема. Но казано накратко, имахме различни разбирания за принципите в системата на карате. Той счете за възможно да печели от това големи пари, което по принцип е във вреда на самоусъвършенстването на каратиста. Отиде в кикбокса, зае се да подготвя професионални спортисти, искаше да привлече и Едик, но не успя. По-късно чух, че и там не е могъл да вирее. Отдавна не общуваме с него, но имаме общи познати. Някой ми каза, че се е забъркал с някакви вярващи — религиозни сектанти, „Пътят на истината“, май така се казваше сектата. Някакво съчетание между будизъм и християнство. Макар че не виждам какво би могъл да прави там, след като не е запознат с практиката на дзен.

— Знаете ли как бих могъл да го открия?

— Честно казано, не. Трябва да потърсите тая секта и там вече ще стигнете и до Кирюха.

Марк тъжно се усмихна.

— Да, съвсем лесна работа, нали? Да намериш в град като Москва някаква си сектичка!

— Иронията ви е неуместна. Те издават книгите си без спонсори, така че изобщо не са сектичка. А техните новопокръстени, които още не са се издигнали в общността, стоят в бели одежди, кажи-речи, на всеки ъгъл и просят милостиня. Идете и попитайте някого от тях, на драго сърце ще ви упъти, защото всяка нова овчица е добре дошла в стадото им!

Беше вече съвсем тъмно, когато Майер си тръгна към къщи. Разбира се, не срещна по пътя си нито един монах от „Пътят на истината“. По улиците не се срещаха дори обикновени минувачи. Порядъчните граждани отдавна се бяха прибрали по домовете си.

Марк се сети, че Бибарцев-старши му бе споменавал за някаква секта, която се интересувала от него, както подразбрал от обаждането на сина си. Дали пък това не са същите хора?

1.

Турецки седеше в креслото, загърнат с вълнено одеяло и опрял босите си стъпала в горещите кахлени плочки на зиданата печка от холандски тип. С очилата на носа си и листовете хартия в ръце той можеше да мине за млад интелигентен пенсионер, който прекарва времето си през студената и кишава полузимна-полупролетна вечер в четене на вестници, ако не беше информацията, съдържаща се в сухите редове на протокола, от която би настръхнала косата на всеки обикновен гражданин. Стопанин на къщата, в която гостуваше московският следовател, беше полковник Сергеев, началник на областната криминална милиция — як и набит мъж, с леко прошарена коса, който в момента с неестествено изправен гръб прехвърляше в ръцете си снимките, приложени към протокола. В тях преобладаваха цветовете, характерни за всяка една месарница — червен, тъмнокафяв и синкавосив.

— Слушай, Миша — каза Турецки, — изключва ли се вероятността това да е обикновено убийство с користни подбуди? Може пък само персоната на гражданина Виктор Николаевич Тузик да налага присъствието на представител от Главна прокуратура, а не на районния следовател, а?

— Я не се офлянквай, Саша, ами вземи и прочети протокола докрай. Ако пък не ти се чете, погледни това!

Турецки не успя да възрази, защото поднесената пред очите му снимка го накара да потръпне от отвращение. Съвършено голият директор на военния завод „Маяк“ бе разпънат на собствения си диван като жаба в научна лаборатория. Но, дявол да го вземе, това не беше някакво си земноводно, а човек, при това доста едър, и точно затова представляваше още по-ужасна гледка с впилите се в китките и глезените му бели капронови въжета, с които бяха привързани крайниците му към резбованите странични облегалки на дивана. От разрезите в корема му бяха изскочили разкъсаните и кървави седефено синкави черва…

— Сякаш не само са искали да го намушкат, ами направо са го изкормили — промърмори Турецки. — Същинска диващина!

— Именно! Но ти виждаш всичко това на картинка, а представяш ли си ние на колко кръв и мръсотия се намирисахме, докато търсехме някакви улики? — промърмори Сергеев.

На следващата снимка имаше още един гол мъж със същите жестоки разрези.

— И успяхте ли да намерите нещо? — попита Турецки.

— Ами. Убийците са си отнесли ножовете, а пръстовите отпечатъци… На дактилоскопската лента се забелязва един, но не го открихме в картотеката. И това е съвсем естествено. Онези, които са устроили тази касапница, не са ни били клиенти!

— Защо си толкова категоричен?

— Защото другият убит мъж е Фрол Алексеевич Колбин. Той е също така и Тушкин, Зайонц, Генерала…

— Да не би случайно във връзка с конверсията военният завод да е произвеждал белезници?

— Ако беше така, нали знаеш какъв вой щяха да нададат?! Не, „Маяк“ преработва уран. А според общоруската мафиотска йерархия Фрол Алексеевич се явяваше нещо като губернатор на уралските земи. Та затова разни случайни, „непризнати“ бандити за нищо на света не биха дръзнали да посегнат на къща, където е отишъл да гуляе Генерала.

— Прав си. А знае ли се що за взаимен интерес е събрал директора на такъв завод с Генерала?

— Засега не — въздъхна Сергеев.

Турецки погледна и третата снимка, която му подаде полковникът. На нея видя около четиридесетгодишна жена, понапълняла, но все още доста привлекателна. Тя не беше вързана, а само разсъблечена и с акуратно прерязано гърло.

— Омъжена ли е?

— Не, така че отпада вероятността за побеснял от ревност съпруг — рогоносец.

— Не мога да проумея…

— Какво по-точно?

— Не мога да си обясня защо мъжете са били така жестоко разпрани, а с дамата са се отнесли сравнително хуманно.

— Да не смяташ, че е дело на жени?

— Защо пък не, ако Генерала и директорът са женени?

— Подобна версия не ни върши работа. В момента жената на Фрол е в Германия, а Тузик и съпругата му живееха разделени, кажи-речи, като разведени…

— А беше ли богат Виктор Николаевич?

— Какво да ти кажа… — сви рамене полковник Сергеев, — като всеки неглупав директор на рентабилно производство…

— Говорихте ли с жена му?

— Следователят се опитал, но тя веднага го отрязала — с други думи, пет години не са имали никакви контакти, та тя нямала представа с какво се занимава мъжът й, пък и изобщо не се интересувала.

— Утре ще поговоря с нея. Виж какво, Миша, тука много добре би паснала версия за поръчково убийство. Но изпълнението е твърде мръсно, а ти знаеш, че в това отношение професионалните убийци са безупречни.

— Не само че е мръсно, ами нещо повече — жертвите са били изкормени на живо, а после оставени да издъхнат бавно в мъчения. Това едно. Другото е, че кой знае защо, и на тримата е отсечено кутрето на дясната ръка.

— И на жената ли?

— Да.

— М-да… а може би е някакво ритуално убийство?

— Ритуално ли? Мислиш, че Тузик е бил масон?

— Хайде и ти, Миша! Не помниш ли убийството на Шарън Тейт през шейсетте години?

— Някаква еврейка ли? Не, не си спомням.

— Беше артистка. Съпруга на режисьора Полански, дето снима филми на ужасите. Тя уредила парти във вилата си, а там нахлула банда млади сатанисти, изпоклали всички, включително и бременната Шарън. Намират ли ви се тук такива неформали?

— Виж какво, в Челябинск ги има всякакви: и пънкари, и рокери, и всякакви гъзари, извинявай за израза. Кой за каквото го бива, с това се изявява. Но в Копеевск едва ли има такива. Освен баптисти.

— За убийството са могли да пристигнат и от Челябинск.

— Да, така е — съгласи се Сергеев. — Но аз мисля, че са имали за цел да убият само една жертва, а другите двама са ликвидирани като свидетели.

— Добре. Но кой тогава е бил набелязаната жертва? Следиш ли отблизо криминалните среди?

— Доколкото ми е възможно.

— Може би сред младите, отскоро признати бандити е имало някои, които са искали да елиминират Генерала? Или пък той не е споделил с някого сферата си на действие? Не е ли стигала до тебе подобна информация?

— Не. Веднага щях да ти кажа. Тук всичко е тихо. Наистина, върлуват казаците, но с нашите бандити те си имат, как да го кажа… паритет. Всеки си оре в неговата нивичка. Дори и да се скарат, то става само заради някоя фльорца.

— Докато не разберем две неща, драги ми Миша, да знаеш, че нищо няма да открием.

— И кои са те?

— На каква основа е почивало близкото и трогателно приятелство на директора с тоя бандит, това едно. И второ, кой е бил набелязаната жертва.

— Има още един въпрос, който бих задал, ако бях в състояние да му отговоря, без да се отделям от топлата печка. И той е: защо Генерала е отишъл във вилата на Тузик без своите биячи.

— Без кого?

— Без бодигардовете, както ги наричат сега.

— Ето на, въпросите са повече, отколкото би могла да роди бедната ми глава!

— В такъв случай нека да последваме старата народна рецепта: утрото е по-мъдро от вечерта.

С тези думи Михаил Сергеев изпрати госта си до спалнята, а той самият се настани да спи в едно от креслата в хола. От известно време можеше да спи само седнал. Виновник за това беше Фрол Колбин, но сега полковникът не изпитваше злорадство за грозната и мъчителна смърт на дългогодишния си враг. По-скоро обратно, той беше склонен да мисли, че със смъртта си Генерала му бе нанесъл сериозен удар.

2.

Както мнозина в нашето смутно време, така и Александър Андреевич Лисовски водеше двойствен живот, при което се опитваше да извлече максимална изгода и от двете части на своето пълноценно и напрегнато съществуване. Ето защо в светлата му половина той беше другарят Лисовски — началник-отдел на „Тонус“, малко дъщерно предприятие на завод „Маяк“. А в сенчестата половина беше помощник на Генерала и се подвизаваше под прякора Лисо. Така че никак не бе трудно да се обърка кога на кое име да отговаря, особено щом като директор на „Тонус“ беше Фрол Алексеевич Колбин, с други думи — Генерала. Такава беше диалектиката. С известни познания за хората и умение да лавира, изглаждайки острите ръбове, Лисовски можеше да работи дълго, да печели много и тайно да си мечтае за времето, когато развитието на нещата и доходите ще му позволяват да почива по-дълго, отколкото да работи, и то да почива по възможно най-комфортния начин. При правовата и икономическа неразбория, която цареше в страната, и при условие, че фактически всички сделки на „Тонус“ се извършваха легално, той нямаше от какво да се страхува.

Обаче се случи непоправимото. Когато се обади Георгий Николаев, заместникът на Тузик, и с треперещ глас му съобщи, че директорът и неговото приятелче Колбин са били заклани като свине, Лисо едва не припадна. Разбра, че нещата са много сериозни. Две седмици преди това кошмарно убийство Генерала му бе разказал, без особено да откровеничи, че някакви съмнителни типове са надушили нещо за немския им контракт и са му предлагали да го откупят. А докато говореше за това, Генерала го гледаше с подозрение, навярно преценявайки дали човек с такъв хитър прякор като Лисо не се е продал на някого. Тогава Лисовски успя да го успокои, пък и Генерала сам се отказа от своите подозрения, очевидно след трезви разсъждения. И ето каква стана тя…

Николаев целият се тресеше, докато разказваше какво е видял, когато са го извикали за идентификация на труповете. А на Лисо му се доповръща само докато слушаше. Но когато осъзна, че сега цялата сделка увисва само на него, Лариска и Борка… Да, но те двамата си седят на завет в Германия и чакат рибката да доплува в тигана, а тук виж каква касапница настана!

От две неща се страхуваше най-много Александър Лисовски. Първо, че Тузик и Фрол са били убити от същите типове, надушили сделката. Ако това е тяхна работа, значи те хич не са дребни мошеници и рано или късно ще стигнат до него. И второ, Генерала. Той бе поставен на това място по решение на общото събрание на бандитските босове и никой нямаше право да посяга на живота му. Сега те ще свикат извънредно заседание, за да си изяснят чии ръце са изцапани с кръв, кой не е бил достатъчно бдителен. И ще се окаже, че не друг, ами Лисо!… А всъщност той дори не биваше да присъства на тази среща, не беше достоен да седи наравно с признатите бандити, защото благодарение на хитростта си нито веднъж не беше пращан на лагер. С други думи, беше само приобщен към тяхната дейност. И освен че ще го разпитват защо Генерала е отишъл във вилата без охрана, босовете ще изберат заместник на убития „губернатор“, за да контролира територията, да обединява и помирява местните бандитски групировки. И, разбира се, новият генерал автоматично ще поеме ръководството на „Тонус“ и не се знае дали ще поиска да държи Лисо. Ако не поиска, единственият изход на Лисо ще бъде да изчезне час по-скоро, и то без да оставя никакви следи. Да, но пък не му се щеше да го прави!

А на всичкото отгоре, както каза Николаев, за разследване на убийството е бил изпратен следовател по особено важните дела чак от Москва, от Главна прокуратура. Това представляваше още едно главоболие. Сам по себе си този столичен „тежкар“ можеше и да няма желание да разследва това убийство, но за да се издокарат пред него, местните копои ще преровят всичко и ще вземат да открият неща, които не би трябвало да бъдат откривани.

Докато Фрол беше още жив и уговаряха условията на контракта, немският гост, бившият съветски гражданин Борис Матвеевич Лазкин, заяви, че в работата ще бъде включен човек от столицата на име Месхиев. Тогава Колбин се заинтересува защо е необходимо това. Боря се разнервничи, каза, че без помощта на Месхиев ще бъде много трудно да се прехвърли стоката през границата. Очевидно Генерала не повярва на Лазкин, но премълча. От което следва, че сега той, Саша Лисовски, ще трябва да се свърже с тоя Месхиев-Месо и да го уведоми кога точно ще бъде готова стоката за изпращане.

Лисовски с тревога очакваше да го потърсят признатите бандити. В момента това беше най-важното. Ако оцелее при извънредното заседание, тогава вече ще може да помисли и за работата. Значи трябваше да вземе всички мерки, за да мине между капките при тая реорганизация. Вече бе изпратил телеграма на Лазкин и на Лариса Колбина. Разбира се, ако се вземе под внимание, че покойният Фрол Алексеевич съвсем открито го беше ударил на любов с Натка, законната съпруга едва ли щеше да се скъса да го оплаква. Но чувствата са си чувства, а бизнесът — бизнес. Лариса принципно можеше да се появи на извънредното заседание и, разбира се, щяха да я допуснат, защото тя не е просто „призната фльорца“, както се кодошеше Фрол, но и сподвижник. А Борка най-вероятно щеше да го хване шубето. Нали и той като Лисовски не е стъпвал в лагер.

„И ето какво още ще трябва да направя — реши Александър Андреевич, — ща не ща, трябва да се обадя на Месхиев. Щом като е включен в бизнеса, нека да го прикрива. Сега тия, техните мургави братства, разполагат с големи сили и възможности, добре са се окопали, циганите му с цигани!“

Лисовски успя да се свърже с московския номер едва при третия опит. След няколко дълги сигнала в слушалката се чу слабо пращене и мелодичен женски глас с леко метален оттенък, тъй като беше на запис, произнесе:

— Включен е телефонният секретар. След сигнала разполагате с една минута, за да оставите съобщение…

Лисовски изчака сигнала и бързо изрече:

— Нека Алик се обади в Копеевск. Умря дядо.

След това остана да седи още няколко минути, вперил невиждащ поглед през прозореца.

Вратата се отвори.

В кабинета безшумно се вмъкна мускулестият, но надебелял от лесните пари Вася Глупака, който изпълняваше при Генерала задълженията на шофьор, страшилище и ординарец.

Лисовски неволно трепна, когато Вася с червенобузестата си физиономия изникна като планина в кабинета, и нервно му подвикна:

— Що не тропаш бе!

Вася се позахили, подсмръкна и провлечено произнесе:

— Ще тропаме, когато почнем да се крием от нашите при ченгетата! Не увардихме шефа!…

Лицето на охранения гигант се разкриви, сякаш той се готвеше нагледно да покаже безутешната си скръб, но след секунда се сети за какво е дошъл:

— За тебе е дошъл някакъв хабер, Лисо.

— Глупак! — изсъска злобно Александър Андреевич. — Така можеш да ме наричаш в твойта кочина! Ясно ли е?

— Да бе, като те обесят за топките, ще те видим какъв си баровец! — весело подметна Вася, подавайки му някакъв плик.

— Какво толкова злорадстваш? Да не мислиш, че само аз ще го отнеса? Хайде, дай го!

Лисовски отпрати Вася и чак след това отвори писмото. Всичко можеше да пише в него, а за контракта знаеха само няколко души, но тая горила Васка изобщо не беше сред малцината избрани и посветени.

Писмото беше от Месхиев. Напечатано на електрическа машина, то на пръв поглед съдържаше суха търговска информация за стоки в тонове и на стойност хиляди рубли. Лисовски доста години бе работил с Генерала и бе успял да научи закодирания език, така че умееше да чете между редовете. Онова, което сега прочете, го зарадва. Месо му съобщаваше, че извънредното заседание на босовете във връзка с убийството на Генерала ще се състои след една седмица в Москва. Взели са решение да не се събират в Челябинск, тъй като там е пълно с ченгета заради извънредното произшествие. Пишеше още, че се налага и Лисо да дойде на срещата не само защото трябва да докладва по случая, но и за да участва в съвещанието около уточняването на последните подробности по контракта. То ще бъде в съвсем тесен кръг, ще присъстват само Месо, Лисо и Боря Лазкин, който специално за тая цел ще пристигне от Германия.

Това развитие на нещата беше съвсем приемливо за Лисовски. Независимо какво е мнението на Месхиев за него, той ще го пази като писано яйце, поне докато продължава работата по контракта.

Лисо смачка писъмцето, сложи го в пепелника и го запали. Това не беше наложително, намирисваше малко на театралничене, но понякога Александър Андреевич обичаше външните ефекти.

3.

На вратата се почука и влезе секретарката Люсочка, снажна хубавица, но с вулгарна красота. Обикновено тя пращеше от здраве, защото не обременяваше ума и сърцето си с мисли и съмнения. Разбираше, че трябва да изглежда скръбна заради гибелта на шефа, и най-добросъвестно се опитваше да придаде на лицето си умърлушен и печален вид, но нещо не се получаваше.

— Сан Андреич, там един момък настоява да влезе при вас.

— Защо е дошъл?

— Казва, че иска да бъде назначен на работа.

— Люда!… Но ти знаеш!…

— Знам: не вземаме никого, щатът е пълен. Ама той казва, че вие ще го приемете, дори ми предложи да се хванем на бас.

— Я гледай! Добре, пусни го за минутка, да го видим що за чешит е.

Тежко стъпвайки, Люда изчезна зад вратата.

На нейно място на прага израсна висок млад мъж, облечен скъпо, но безвкусно.

— Здрасти! Ти си Лисо, нали?

— Зависи за кого — предпазливо отговори Лисовски, опитвайки се да си спомни дали пистолетът му е в бюрото. — За едни съм Лисо, а за други — Александър Андреевич.

— Дойдох да ме назначиш — продължи момъкът, сякаш не беше го чул.

— Боя се, че не мога да помогна. Нямаме нужда от работници.

— Я не ме будалкай! Тъкмо сега при вас се оваканти едно място!

— И кое по-точно?

„Явно е дребен мошеник, от ония, дето са слугували на Фрол в лагера. Смята, че сега аз ще посрещам всекиго от тях пред вратата на затвора и ще му осигурявам работа!“

— Ами при тебе, Лисо, е свободно например директорското място!

Лисовски се стъписа от подобна наглост.

— Слушай, синко, може би нещо не ти е добре или си махмурлия… Хайде да се разберем така: аз това не съм го чул, а ти не си го казвал. Ще ти дам пари за литър водка и върви да пийнеш за бог да прости на Фрол Алексеевич!

Момъкът се усмихна снизходително:

— Я не се изхвърляй, дядка, че да не те пратя портиер! Сигурно вече си пресметнал как да придушиш и частта на Генерала, а? И как ще я люснеш за един мерцедес? Не се юркай толкова. Фрол Алексеевич си има наследник.

С тези думи момъкът поднесе на Лисовски широката си месеста лапа, върху която проблясваше полукръгчето на половинка монета със стойност един щатски долар.

Такава половинка винаги носеше със себе си и Фрол Алексеевич Колбин, по прякор и по същност Генерала…

4.

Турецки не обичаше много да разговаря с жени. Разбира се, това се отнасяше преди всичко за служебните разговори. Изключение правеха може би само доброволните свидетелки, но те най-често се падаха на оперативните, работещи по горещите следи. За следователя почти винаги оставаха разни дами с богат житейски опит, които бяха доста упорити, обикновено имаха какво да крият и умееха да го правят добре.

Турецки предполагаше, че и разговорът с Елена Ивановна Тузик няма да е лесен, но все пак очакваше някакъв, макар и нищожен резултат.

Трудно беше да се добере човек до нея — тя бе останала да живее в празния, ехтящ четиристаен апартамент, намиращ се в затвореното за външни лица заводско градче на „Маяк“. Първо се наложи Турецки да вземе писмено разрешение за влизане в градчето, после да мине през няколкото въоръжени поста и едва след това да се качи на четвъртия етаж в пететажния блок.

Елена Тузик веднага отвори вратата, без да поглежда през шпионката и да пита кой и защо е дошъл.

— Заповядайте в хола. Ей сега ще донеса кафето.

Жилището беше подготвено за тъжната необходимост да прибере между стените си покойника: бяха прибрани всякакви по-ярки вещи и украшения, мебелите, освен най-необходимите, бяха изтеглени встрани и покрити с калъфи, а огледалата обвити в черен креп.

Елена Ивановна вкара в хола масичка на колелца, върху която бе сервирано кафето.

— Ако искате, пушете — предложи тя.

Турецки кимна с благодарност и извади пакетчето цигари.

Тя последва примера му.

— Не са ли ви казали още, Александър…

— Борисович.

— … Борисович, че аз съм съсипала живота на Тузик?

Думите й прозвучаха толкова двусмислено, че Турецки неволно впери поглед в нея: дали не влага в тях някаква ирония. Но явно не беше така, защото в очите й се забелязваше скрита уплаха и болка.

— Не, Елена Ивановна, с никого не съм обсъждал личния ви живот, макар че не бе изключена и версията за убийство от ревност.

— Ами да, разбира се! Но в такъв случай убийцата не съм аз, а Лариска Колбина!

— Познавате ли я?

— Да. Имах честта…

— Именно това не мога да проумея: директор на голям военен завод, подчинен пряко на Москва, и същевременно — приятел с един бандит…

— Ще се опитам да ви обясня. На идване към нашето градче вие сте минали с колата покрай един път, който навлиза в гората и е затворен с барикада, нали така?

— Да.

— Там се намира нашият резерват, мястото, на което Виктор винаги гледаше със суеверен ужас. Вътре има един участък, който е заразен с радиоактивни вещества — нашият малък Чернобил. Преди около две години стана пробив и докато ръководството тука се помайваше, бяха заразени няколкостотин хектара гора и пасища. Аварията стана при предишния директор. На негово място назначиха Виктор, който просто лягаше и ставаше със страха да не се случи същата авария. Изглеждаше направо смешен… Не беше подходящ за тази административна работа нито по поведение, нито по характер. Един умен страхливец. Така бих го определила. Отговорността го смазваше. И ако издържа на този пост цели осем години, то е благодарение на мен. Всичките си страхове и огорчения изплакваше на гърдите ми — аз му бях съветник и консултант, готвачка и перачка. Именно затова ме държеше вкъщи и не ми позволяваше да работя. Така се мъчих с него, докато не започна перестройката, новото мислене и разоръжаването. По-късно онези, които бяха по върховете и от които се страхуваше Виктор, загубиха интерес към завода. В най-добрия случай му предлагаха да се заеме с конверсия на производството. Е, добре, един танков завод например може да се конверсира, но ние изработвахме заряди за атомни бомби — как да се реорганизираме и преструктурираме? Никой не знаеше. Скришом поработвахме и с големи закъснения получавахме някакви пари. И всичко това — след по-раншното ни привилегировано положение и снабдяването първа категория?! Разбира се, които можаха — напуснаха и заминаха навън. А Тузик беше длъжен да остане и да пази завода. Когато нещата потръгнаха криво-ляво, изведнъж на хоризонта се появи Колбин. Нямам представа какъв е бил навремето — бандит или бизнесмен, но много бързо успя да влезе под кожата на Виктор. Създадоха дъщерно предприятие, фирма „Тонус“. Струва ми се, че започнаха с производството на най-различни тренажори. Виктор получаваше своя дял от печалбата. И колкото повече нарастваше този дял, толкова посмел и безгрижен ставаше Витя. Взе да попийва, а след това и да хойка по жени. И се започна верижната реакция. Докато по-рано се страхуваше от всекиго и от всичко, сега морето му беше до колене…

— Та с какво се занимаваше това предприятие? С тренажори ли казахте?

— Тренажорите са само за прикритие. Предприятието е учредено към нашия завод, което ще рече, че дейността му е доста по-сериозна и не се занимава с доставка на банани в отдалечените северни райони. При това учредителите намекваха на по-висшестоящите органи, че част от печалбата на малкото предприятие ще минава по сметките на голямото, за да поддържа, така да се каже, истинските професионалисти в ядрената физика през този период на временни затруднения.

— Изразявате се чудесно, Елена Ивановна, сякаш привеждате цитати.

— Правилно сте забелязали. Всъщност аз им изготвих всички учредителни документи!

— Ясно. И какво, не произведоха нито един тренажор, така ли?

— Че защо пък не? Какво по-приятно от това да имаш статут на предприятие към „Маяк“ и да се занимаваш с търговско-спекулативна дейност? Някоя частна фирмичка „Гоги и синове“ ще се разори да дава рушвети, докато получи подобен лиценз за износ или внос. А при своите възможности „Тонус“ търгуваше с какво ли не, освен може би с балистични ракети. И няма да скрия, че отначало наистина бях доволна, че Виктор се зае с такъв бизнес. Вкъщи потекоха много пари… Но когато Колбин взе да се изхвърля все повече и повече, а Виктор като дресирано кученце се втурваше да му помага…

— Извинете, но за какво по-точно е взел да се изхвърля.

— Ами ако по-рано „Тонус“ посредничеше в покупко-продажбите за процент, в последно време започна тайно да разпродава заводското имущество. Аз предупреждавах Виктор: не бъди толкова самонадеян, защото ако сгафиш, твоите началници от министерството най-много да те свалят от длъжност, обаче сегашните ти съдружници направо ще ти откъснат главата, когато се опомниш и решиш да се оттеглиш. Той само ми се изсмя и каза, че след месец-два доброволно ще напусне и ще замине да живее някъде в Европа. Можел и мен да ме вземе, ако се държа добре.

— Че чак толкова ли много се забогатява в тоя „Тонус“?

— О, не! „Тонус“ беше добър само за осигуряване на един що-годе сносен живот в тая страна.

— Защо казвате „беше“? Закриха ли предприятието?

— Засега не. Но при всички случаи то ще западне. Заместникът на Колбин, Саша Лисовски, може и да е добър като изпълнител, но по отношение на далаверите, в които Колбин беше факир, едва ли ще може да се справи. Пък и Виктор вече го няма, кой ще го прикрива?

— Ясно. Ако не ви затруднявам, нека се върнем към намерението на съпруга ви да заживее, така да се каже, нов живот. Не ви ли е споменавал що за проект се готви да осъществява?

— Директно — никога!

— А иначе?…

— Разбира се, аз бях наясно за всичко, знаех дори, че именно при тоя техен голям „удар на века“ ще се случи нещо ужасно… Е, не точно че знаех, но го чувствах. И предчувствията ми се оказаха верни!

— И какъв е бил тоя „удар на века“?

— Прост и нагъл. Да продадат изгодно онова, което фактически се търкаля в краката ни… — Елена Тузик замълча, за голяма досада на следователя Турецки.

— Е, хайде да не си играем на гатанки, Елена Ивановна — колкото се може по-деликатно помоли той. — Искате да ме изпитате ли, да проверите моята квалификация? Може би ще ви се предостави по-удобен случай за това. Така че — какво именно се търкаля под краката ни?

— Нямам никакво намерение да проверявам способностите ви. Не съм сляпа, виждам, че сега разкриването на едно престъпление зависи не толкова от талантите на детектива, колкото от връзките на престъпника. А онова, което се търкаля под краката ни, е годният за оръжейно производство плутоний-239!

5.

След като представи на Лисо половинката от еднодоларовата монета, непознатият млад мъж известно време се любува на произведения ефект, после небрежно запали цигара и попита:

— Е, какво, Александър Андреич, говорил ли ти е Генерала за мен? Спомни ли си вече?

Лисо си спомняше, но беше още доста несигурен, затова не бързаше да проявява радушие.

Наистина имаше такъв разговор с Генерала, и то две седмици преди кошмарното убийство. Както обикновено, Лисовски седеше в кабинета си и подреждаше книжата. Към това богатство трябваше да се отнася с толкова по-голямо уважение и внимание, колкото по-малко истина беше написана във всичките контракти и договори. Междувременно успяваше да хвърля по едно око и през прозореца: дявол знае кой можеше да довтаса. Ако дойдат рекетьори — добре, ама току-виж се изтърсила данъчната полиция — те са хем по-алчни, хем по-нагли.

Но наоколо нямаше жива душа, никой не идваше да безпокои „Тонус“. По едно време се зададе колата на многоуважаемия и безценен директор на завод „Маяк“. Той докара с личната си волга не по-малко уважаемия директор на фирма „Тонус“ — Фрол Колбин. Фрол тежко слезе от колата, като се поразкрачи небрежно, тъй като беше хем пълен и висок, хем всесилен. Директорите размениха помежду си няколко думи, при което лицата и на двамата имаха доста угрижен вид, както забеляза Лисо. После Тузик си замина, а Генерала тежко закрачи към вратата на офиса.

Още щом влезе, без да поздравява, той отиде на бюрото на своя заместник, сграбчи го за реверите на сакото и така го дръпна нагоре, че шевовете на плата изпукаха.

— Айде сега признавай, копелдак гаден, на кого си издрънкал за контракта?

Предпазливо, за да не скъса костюма си, Лисо се опита да се освободи от тази чудовищно силна хватка, мънкайки:

— Но моля ви, Генерале, елате на себе си!… Че кой ще реже клона, върху който седи?!

Фрол го бутна назад в креслото и промърмори:

— Клона, върху който седи, казваш? Не, братко, клонът е мой и на него ти си една нищо и никаква клечица!… Е, добре де, знам, че може и да не си ти!

— Но какво може и да не съм аз?! — обидено възкликна Лисо.

— Изтекла е информация. При нас има някой, който се е раздрънкал. Една брънка от нашата верига е ръждясала.

— Ами естествено! Щом като се правят толкова дълги вериги!

— Не ме прекъсвай! Днес при нас дойдоха трима нафуканяци! Един от друг по-жилести и гърчави. Но очите им святкат като на Александър Матросов пред амбразурата на немския бункер. Седим ние с Тузик и кроим планове, а те ни предлагат да откупят всичко. При това предложението им беше направено така настоятелно, че Тузик едва-що не се подмокри. Е, поприказвах си с тях… Тръгнаха си кротко и възпитано. Но изглеждаха някак странни. Ако бяха от нашия бранш, веднага щях да ги надуша. Пък и не са местни…

— В Москва се е раздрънкал някой — заяви Лисо.

— Ще видим! — заплашително проточи Генерала.

— Само че да не стане късно?

— Я не прокобвай!

— Аз не прокобвам. Притеснявам се за работата, сърцето ми се свива!

— Това е добре. А сега слушай какво ще ти кажа, Лисо. С мене може да се случи всичко…

Лисовски чак подскочи от креслото си, но протестът му остана ням, защото Фрол с властен жест спря готовия да се излее от устата му поток от думи.

— Не ми губи времето с досадни дрънканици! Онова, което сега ще вземеш да ми редиш, аз си го повтарям всеки ден. На тоя свят всички сме смъртни. Така че, ако се случи нещо, недей да разчиташ много на Тузик — той е слабохарактерен. Колко години вече работи с нас „за родината“, а аз и до ден-днешен не мога да съм сигурен в него. Ще го притиснат мъничко и… пак ще вземе да мине в другия лагер. Но сега вече едва ли ще може, защото е затънал до шия в тая работа. Ти обаче не го оставяй да те командва, нека той да върви по твоята свирка, разбра ли?

— Разбрах.

— Някой трябва да го държи в ръцете си, той е безволев. И ако ти не го подчиниш на твоята воля, това ще направи Николаев. Тогава вече ще се простиш с контракта! А за по-голяма сигурност знай, че имам наследник…

— Син?! — ахна Лисо.

— Ако се съди по възрастта, можем да го наречем и син. Не роден, а приемен. Той ми е най-тайният бодигард и наемен убиец. Никой не го познава, но той знае всичко за всички, с които общувам. Ето, виж…

Генерала леко подхвърли на бюрото на Лисо сребристата половинка на акуратно разсечената американска монета.

— Разгледай я внимателно. Ако съдбата реши да ме прати на оня свят, моят наследник ще се яви с втората половинка на това доларче и ще ти каже какво да правиш!

И ето че той дойде, седи срещу него, сух и мускулест, млад и опасен. Чака Лисо — вечно вторият или третият, вечно прислужващият Лисо — да клекне, да сведе глава, за да се качи на нея поредният му господар. Интересно би било да се разбере доколко знае за контракта.

— Да, момко, спомням си, разговаряхме за тебе с Генерала. А що се отнася до работата, тя, както сигурно ти е известно, не е в особено розово положение…

— Спокойно, знам това. Впрочем можеш да ми викаш Гена, ако пък те интересува прякорът ми — Секача.

— Впечатлен съм. И кой ти го даде?

— Покойният ми татко — усмихна се Гена. — Както виждам, ти си доста впечатлителна натура, Лисо. Значи си вдянал и не се налага да ти доказвам, че Генерала живя, Генерала е жив, Генерала ще живее! Засега — в мое лице, в мутрата на прост капитан, но още не е късно, има време.

Александър Андреевич увери посетителя си, че е напълно удовлетворен от неговото доказателство, а сега остава да заздравят бъдещото си сътрудничество с коняк.

След кратката, но обилна почерпка той разбра, че Секача има доста неясна представа с какво се е занимавал приемният му баща, а за контракта, види се, изобщо не беше и чувал. И слава богу!

1.

Когато утрото озари с бледа светлина калкана на отсрещния блок, към който гледаше кухненският прозорец, капитан Марк Майер вече довършваше скромната си ергенска закуска от яйца, шунка и кафе — обикновено и доста втръснало му меню. Всъщност в хладилника имаше и солена червена риба, и сушени пипалца от калмари — тихоокеански дарове, изпратени от родителите му. Но Марк си бе оставил този разкош за вечерта, когато уморен, но със съзнанието за честно изпълнен дълг, ще се върне у дома, натоварен с бира.

След закуската, без да е свалил още пантофите си, той пристъпи към работа. Най-напред трябваше да се обади в службата, за да се презастрахова. За негов късмет слушалката вдигна началникът на отдела, полковник Токарев — Ловеца на „скакалците“, както го бяха нарекли престъпниците заради умението му да разкрива жилищни кражби.

— Добро утро, Иван Иванич!

— Абе ти си такава напаст, че и най-доброто утро ще отровиш!

— Защо трябва веднага да ми се скарате, а?

— Защото си безделник и калпазанин, затова!

— Аз?! Че кой залови Вася Ръката на работното му място?

— Знам кой! — неохотно промърмори Токарев.

— Ами Лена Шантавата?

— Абе нали ти казвам — калпазанин!

— А ако искам да поработя из средите на капиталистите и интелектуалците? За там ми трябва специално нареждане, персонална заповед, Иван Иванич…

— Е, имаш я вече. Нали, ако я нямаше тая проклета заповед, отдавна да съм изпратил за тебе кола с буркан и сирена. За кого работиш, Фрице? Ние тук си имаме такава кражба — направо бонбонче, лигите да ти потекат! А ти гледаш да си бачкаш частно!

— Каква по-точно, Иван Иванич?

— Майната ти… Е добре, ще ти кажа, може пък някъде да попаднеш на информация. Една жена скрила в сутиена си към хиляда и петстотин гущера. В автобуса й ги отмъкнали заедно със сутиена!

— Факир! — възхити се Марк.

— Ами! Професионалист! Разрязал с бръснарско ножче палтото на гърба, роклята, закопчалката и презрамките на сутиена, прибрал парите и — айде чао! Твърде е възможно да не е крадец, ами крадла.

— Благодаря за доверието, Иван Иванич!

— Ще го отработиш!

Сега вече можеше да се заеме със сектата.

Обади се в съответния отдел на кметството, представи се по установения ред и помоли да му дадат координатите на религиозното обединение „Пътят на истината“.

— А вие защо се интересувате? — попита го любезно, но доста хладно и официално някаква дама. — Навярно към вас са се обърнали родители на млади членове в това обединение? Те и нас вече ни затрупаха с жалби.

— Засега не мога да ви отговоря едносрично — с игрив и същевременно заговорнически тон й изгука Марк в отговор, — но и не бих казал категорично „не“.

— Разбира се, не е моя работа да ви се бъркам, но трябва да знаете, че те имат могъщи покровители. А сега записвайте…

Марк ни най-малко не се изненада, че сектата се ползва с благоразположението на някого от властимащите. В наше време всичко е възможно. Най-вече за пари.

2.

След около час Марк стигна до бившия младежки клуб на „Петрозаводска“. Нямаше я старата табела на входната врата отляво, но и на нейно място никой нищо не беше закачил — така си стоеше празният правоъгълник, като кръпка на стената. Навярно затова погледът му по навик се плъзна по небрежно боядисаната фасада, обсипана със светли и тъмни като от влага петна, после се спря на новата масивна и здрава врата с шпионка и домофон. Отстрани на нивото на очите имаше звънец.

Марк натисна бялото, съвсем крехко в сравнение със солидната врата бутонче. Не чу обаче очаквания звън. Или гласът на този мелодичен уред бе отведен навътре в помещенията, или вратата беше двойна. А не му се вярваше звънецът да е повреден и да няма кой да го поправи. Подобно предположение беше просто глупаво.

Не бяха минали и две минути, когато от домофона се чу стържещ, изопачен от слабите репродуктори глас:

— Какво обичате?

— Интересувам се от сектата „Пътят на истината“.

— Тука няма такава секта.

— Какво има тогава? Пансион за благородни девици със строг режим? — раздразнено попита Марк.

Може би раздразнението му бе предизвикано не само от начина, по който се водеше разговорът, но и защото гласът по домофона беше на млада жена.

— При нас има не само девици.

— Къде при вас?

— При нас, обединилите се за Праведния път.

— Ами тогава какъв е проблемът? Нали точно вас търся?

— Защо?

— Искам да задам няколко въпроса.

— За какво?

„Представям си с какъв идиотски вид стърча пред тая врата!“ — ядно си помисли Марк.

— За каквото поискам, за това и ще питам! Отворете незабавно!

— Вие от милицията ли сте?

— Драга леличко, аз не съм дошъл да отговарям на въпроси, а да ги задавам! И ако продължавате да се криете зад вратата и да ми се правите на интересни, ще извикам представители на местната власт и ще ви отворим като рибена консерва!

— Аз не се правя на интересна! — провикна се девойката сектантка.

Знанията на Марк за сектантството се ограничаваха в рамките на учебната програма, но и те му бяха достатъчни, за да си представи образа на някоя сбутана глупачка, пребрадена с кърпа, между чиито гънки се подава плаха и отблъскваща физиономия. И затова искрено се изненада от кръшния смях, който се чу по домофона. Но въпреки това той навярно бе обезпокоил някого от онези, които бяха чужди на светската суета, защото двете здрави, добре смазани ключалки звънко изщракаха. Крилото на тежката врата бавно взе да се мести напред и Марк едва се сдържа да не отскочи. Той беше разговарял с девойка, а вратата бе отворена от мургав и чернокос здравеняк, впрочем със славянски черти на лицето, облечен в бяло одеяние, нещо средно между японско кимоно и попско расо.

Мъжът, очевидно монах, бързо измери с преценяващ поглед фигурата на Марк, кимна леко, сякаш доволен от видяното, и без да поздрави, попита:

— Кой сте вие?

Нещо удържа Марк по навик да извади от вътрешния си джоб служебната карта и да упражни натиск върху този служител на неизвестен бог: натиск, който действаше по един проверен и безотказен досега начин — чрез генетичния страх у съветските хора пред силата и строгостта на закона, оръжието на властта. Този мъж обаче, изглежда, не беше руснак, макар че говореше без акцент. Със сигурност не беше и американец или немец, които винаги се отличават с нещо неуловимо дори от най-образованите или богати и самонадеяни руснаци. Въпреки нелепото си за пролетта облекло, мъжът имаше по-скоро вид на някой от всемогъщите бизнесмени, пръкнали се на тази нещастна, но плодородна земя, който сега благодарение на дебелия си портфейл и недългите си упражнения в разговорен английски се чувства навсякъде у дома си, тоест — като господар.

— Аз съм частен детектив — представи се Марк.

— Имате ли някакъв документ?

— Имам — каза той, почти сигурен, че ако монахът настоява, ще се наложи да покаже само онова, с което разполага.

Но небрежният отговор накара мъжа да му повярва.

— Въпреки всичко вие сте длъжен да се съобразявате със закона за неприкосновеността на жилището, затова можете да влезете тук само с наше разрешение или с прокурорско нареждане.

— Не виждам обаче какво общо има жилището.

— Общото е, че освен вярващи миряни, тук живеят и монаси. Храмът и монашеските килии представляват манастир, който съчетава в себе си както култовата площ, така и жилищната.

— А вие вероятно сте най-главният тук?

— Защо смятате така?

— Изразявате се гладко и красиво, звучи просто като мед в ушите!

— Мед в ушите ли? Това е по-скоро лепкаво и неприятно.

Марк се изненада от този отговор, но запази самообладание и като махна с ръка, продължи:

— Нали ви казвам, от вас струи образованост, ако ще да се маскирате с бедрена препаска вместо с тия чаршафи. Та значи вие ли сте най-главният?

— Зависи от това какво искате.

— Моят клиент иска да намери сина си.

— Имате ли основание да предполагате, че той е тук?

— Че е в сектата — да.

— Това не е секта, а религиозно обединение.

Марк реши да не спори.

— Разберете, че за мен времето е пари, питам колкото се може по-накратко.

— Разбирам. И така, кого търсите?

— Едуард Бибарцев.

Мъжът не отговори веднага, може би се мъчеше да си спомни, или се преструваше, че иска да си спомни подобен човек.

— Тук няма такъв — отсече накрая.

— Ами в другите ви там…

— Обители? — подсказа монахът.

— Да-да, в тях?

Монахът се усмихна и разпери ръце:

— Това не мога да ви кажа. Знаете ли колко наши филиали има в Москва?

— Не — простодушно призна Марк.

— Повече от двайсет.

— Добре сте се настанили, момчета!

— Това само означава, че нашата служба е угодна на Бога.

— Бибарцев има един приятел, Кирил Воробьов. Познавате ли такъв?

— Него го знам. Идва понякога. Той обаче не е монах, а вярващ мирянин. И не живее тука.

— Бих искал да вляза и да погледна все пак. Току-виж, че докато разговаряме с вас, двамата са прескочили през прозореца и сега най-спокойно си се молят вътре.

— Не може! Само с тяхно съгласие, със съгласието на настоятеля или на висшестоящо началство.

— Ами ако дойда с милиция?

— Няма да стане. Ние се ползваме със закрилата на властите и сме в много добри отношения с тях.

— Ами ако ви блъсна, да речем, и нахълтам?

Момъкът едва забележимо се усмихна.

— Опитайте. Пък и аз не съм сам. Докато сме в договорни отношения с кметството, ние ще пускаме само онзи, когото пожелаем, и там, където пожелаем. Не казахте ли, че за вас времето е пари?

— Казах.

— Тогава хайде да не се препираме излишно. Почакайте тук. Ще ида да видя дали не е вътре Чу… Воробьов. Ако искате, той ще излезе.

— Благодаря ви — потрисайки се от собствената си примирена любезност каза Марк и остана да чака пред затворената врата.

Минаха почти петнайсет минути, преди той да се усети, че никой няма да излезе и че може би злополучният Бибарцев е вътре, но го държат в усмирителна риза. „Всички тука са каратисти — яростно си помисли Марк, безславно напускайки малкия, но задръстен с вехтории двор. — Е, добре тогава, драги ми каратисти, срещу ръжен наистина не се рита… особено ако ръженът е капитан и се казва Майер!“

3.

Марк пристигна в Главна прокуратура с бясната амбиция чрез всички позволени и непозволени средства да получи от следователя Турецки заповед за обиск в сектата на „Петрозаводска“. Впрочем това беше чисто емоционален порив. Същевременно Марк съзнаваше, че без да има каквито и да било юридически основания, Турецки няма да я издаде. Пък и какви основания може да има, след като хитрият банкер не бе подал заявление за издирване в районната милиция. Така че ще се наложи Марк да иска от Турецки по-скоро съвет, а не заповед. Макар че гордият син на военния моряк нямаше желание да прави именно това…

В приемната на следствената служба при Главна прокуратура над все още младоликата, но вече заприличала на баба Шапоклак3 секретарка се бе надвесил висок млад мъж с канадка и куфарче за документи в ръка. Когато чу шума от отворилата се и тутакси затворилата се врата, секретарката се поизправи и надникна иззад посетител номер едно, за да види кой друг е дошъл.

— Здравейте.

Мъжът се обърна, а лелката свадливо попита:

— Кого търсите?

— Турецки.

— Александър Борисович го няма, в командировка е.

— Къде? — попита настойчиво Марк.

— Не съм длъжна да ви давам обяснения.

— За дълго ли?

— Командировъчното му е за една седмица, но може да се забави, случаят е сериозен.

Мъжът погледна към Марк, след което се наведе към секретарката и високо й пошепна:

— Кажете ми на ухото, нали сме стари познати…

Естествено, Марк се засегна, обърна се кръгом наляво и излезе в коридора.

Докато вървеше ядосан към изхода, чу, че вратата на приемната още веднъж се отвори и затвори. После — приближаващи се бързи стъпки, а след миг и мъжки глас, който му подвикна:

— Ей, господин Деликатния! Почакайте!

Марк се обърна: да, същият, който обича да си шушука тайнички със секретарките.

— Какво ще обичате? — унило и кротко като евреин шивач попита той.

— Следовател Величко, от Московската градска прокуратура — представи се мъжът и като позамълча, добави: — Олег.

— Марк Майер, капитан, оперативен служител в Московската криминална милиция — отговори Марк.

— Борисич са го изстреляли в Челябинска губерния — съобщи Величко. — Там е бил убит началникът на някакво производство. С особена жестокост, както пишеше в бюлетина. По лична или служебна работа търсите Саша?

— Абе по работа, но дявол я знае каква…

— Забъркал ви е в някакви бакии, а?

— Така изглежда. Първо са забъркали него, а после той и мене, по препоръка.

Слязоха по стълбището и излязоха на улицата. Качиха се в раздрънкания москвич на Величко и потеглиха към Градската прокуратура. По пътя Марк накратко разказа на какви мъки се е обрекъл, след като се бе съгласил да поработи за следователя Турецки и неговия приятел банкер.

— Ако искате, елате с мен — предложи Величко. — Доскоро се занимавах с тая секта и съм понасъбрал някои сведения…

Кабинетът на Величко бе скромен като на заклет аскет болшевик. Но не защото следователят мечтаеше за лаврите на „железния Феликс“. Всъщност той бе получил самостоятелен кабинет съвсем наскоро, буквално преди два-три дни, и се бе наложило да се обзавежда с мебели от склада на стопанското управление, а там не можеше да се намери почти нищо свястно. Олег се надяваше, че след време ще успее да се сдобие с нещо по-прилично. Сред очуканите, изподраскани и разнебитени мебели единственото, което недвусмислено показваше, че все пак е краят на двайсети век, беше компютърът, поставен върху бюро с ужасяващо крехки крака.

Олег придърпа към него два стола и като предложи на госта да закачи якето си в стенния гардероб, позамълча, преди да попита с леко смущение:

— Ще пийнете ли нещо, Марк?

Марк сви рамене и отговори:

— По принцип не съм Хамлет.

— Моля? — не разбра Олег.

— Да пия или да не пия — подобен въпрос никога не е стоял пред мен — обясни охотно капитанът.

— Ясно — усмихна се приветливо Величко.

След малко на крайчеца на бюрото се появиха последователно току-що отворена бутилка „Кремльовска“, две чаши и чинийка с ядки.

Пиха за запознанството, след което Олег включи компютъра и започна да обяснява:

— Ще ти кажа, капитане, че има нещо гнило в това дело, защото разполагаме само със сигнали от гражданите. С една дума, в милицията взеха да постъпват заявления и оплаквания, че у нас се е появила секта на някакви търсачи на истината. Сектантите мътят главите на младите и по някое време тийнейджърите вземат, та напуснат дома си, като при това отмъкнат всичко най-ценно, след което отиват да живеят в тая общност. Така че при нас идваха какви ли не татковци и мамички. Някои например казваха: да върви по дяволите тоя глупак, само да ни върне скъпоценностите. На такива веднага им предлагахме да напишат заявление, че детето им ги е окрало, и тогава ние веднага ще измъкнем отрочето от сектата по законен път. Разбира се, когато сигналите на гражданите взеха да идват през час-два и надминаха сто, а те пишеха дори до президента, да не говорим за градския прокурор… та тогава наистина се наложи да направим проверка. И наяве излязоха странни неща…

Олег плъзна пръсти по клавишите на компютъра и на синия екран на дисплея бавно се появи първата порция информация:

— Ами че това си е направо някаква Организация на обединените нации, а не секта — изръмжа Марк. — Всички тия места са толкова хубави, как ли им е хрумнало да се навират тук, у нас?

— В хубавите места се подлъгват по-малко хора. Там всеки си гледа благосъстоянието и работи. А у нас — в мътна вода риба да ловят! Я погледни тук…

На екрана се появи поредният пасаж от текста:

— В сравнение с Япония не са чак толкова много — отбеляза Марк.

— Така е, само че в страната на изгряващата йена сектантите са към десет хиляди, а у нас — над трийсет хиляди.

— Я гледай ти!

— Абе няма значение! Независимо колко хиляди членове има тая секта, ако установим нарушение на нашите закони, ще я закрием, по дяволите. И съдейки по онова, което разправят хората, наистина работата не е добра. Но… има едно „но“. Не само че не можем да я закрием, ами дори нямаме право да влизаме в нейните общини без разрешение на ръководството й.

— И защо?

— Ами защото, драги мой, още с пристигането си японците са отишли със своите дарове и предложения за взаимноизгодно сътрудничество не при Негово светейшество Руския патриарх, ами при председателя на Експертния съвет към президентството — Олег Лоев. И са поискали съдействие да основат Японско-руски университет, а не манастир. Срещу пари или от добро сърце Лоев им помогнал. Именно така са успели да се настанят тук хитрите японски попове. И то съвсем солидно! От Министерството на информацията и печата са получили цял пакет от лицензи. Например за издателска дейност, за телевизионното предаване „Светите небеса“. А на радио „Маяк“ са броили два милиона долара за ефирно време.

— Но по този начин те ще отмъкнат всички енориаши на Православната църква!

— Не всички, а само по-младите и по-заможните. И именно затова са толкова опасни, защото мътят главите най-вече на тийнейджърите. Ако не беше перестройката и падането на „желязната завеса“, би могло да се каже, че има особено изтънчена и прикрита диверсия срещу бъдещето на Русия!

— Добре се изразяваш, Олег, като същински политкомисар.

— Ами как иначе? — позасегна се Величко. — Натрапиха ми тия теснооки християни, а после ми връзват ръцете! Нищо не се е променило в страната ни след Илич втори. Ама нищо! Само думите са малко по-различни. Достатъчно беше Лоев да спомене — ей така, между другото, — че никак не му харесва особеното внимание на прокуратурата към сектата „Пътят на истината“, че Московската прокуратура си имала по-важна работа… и край. Отрязаха ме: „Олежек, драги, не форсирай така, сега у нас имаме религиозна търпимост“.

— Чудя ти се, Олег, наистина. Може да ти се стори некрасиво, че го казвам, но в нашите среди е прието да се радваме, когато от гърба ни падне някое дело.

— Да де, но зависи какво е делото, нали? Всъщност изобщо няма дело, но аз бях понасъбрал едно-друго, имах материали и можех да го възбудя. Така че, ако се възползвам от твоята забележка за лексиката ми, ще споделя, макар да прозвучи високопарно: боли ме за нашата страна! Аз лично като руснак се чувствам обиден. Ти знаеш ли за какво дават парите си, парите на своите родители?! Не? Погледни тогава!

Марк послушно впери поглед в екрана.

— Видя ли? — попита Олег.

— Пак добре, че не ги карат да му пият пикнята на тоя учител! — мрачно отбеляза Марк. — Но шегата настрана, тази лавка на всяка цена трябва да се затвори, и то с пълна конфискация.

— Трябва, но как? При мен има няколко заявления от родители, чиито деца са отишли в сектата. От тях разбрах, че са ги виждали в отдалечени райони да просят милостиня. По-предприемчивите дори са успели да открият къде нощуват и се молят чедата им. Именно затова исках тайно да си издействам от Александър Борисович една заповед за обиск. Само веднъж да проникна там! Сигурен съм, че има нещо мръсно и незаконно. Най-важното е да се мине през първия кордон. Ако се окажа прав, Лоев няма да посмее да ги прикрива, дори напротив, ще се погрижи за собствената си кожа и ще се окопае. Но засега той не ни трябва…

— В старите и дебели романи авторът би писал за нас: съдбата ги събра. Но господин Турецки го няма. И ще се пръсна от яд — сякаш че точно пред гражданското годеникът е избягал!

— Хайде пък и ти с твоя вносен хумор!

— Как го нарече?

— Вносен, от „внос“.

Марк се усмихна, но без да коментира, продължи:

— Освен Турецки нямаш ли и други съюзници в тая работа?

— Имам. Константин Дмитриевич Меркулов, той е приятел на Турецки.

— И той ли е следовател?

— В славното минало. А сега е заместник-главен прокурор.

— Удобен приятел!

— Иронията ти е неуместна — намръщи се Величко. — Двамата работеха при нас в градската прокуратура и заедно опъваха каиша като следователи по особено важните дела.

— Това не е ирония, а констатация на факт. Какво съм виновен, че нямам дикция на артист!

— Добре де, добре. А съгласен ли си да се обадим на Меркулов за получената информация?

— Защо не?

— Да, но през последните два месеца той нещо боледува и не ходи на работа. Пък е някак неудобно да го безпокоим у дома.

— Ти познаваш ли го, или само си чувал, че е приятел на Турецки?

— Срещали сме се.

— Ами обади му се тогава. Търсиш го по неотложна работа, няма да го врънкаш за повишение на заплатата.

Олег кимна, посегна към телефона, но в същия миг апаратът, сякаш за да го изпревари, рязко зазвъня. Съвсем немузикално, като новите вносни телефони.

Олег вдигна слушалката и кратко подхвърли:

— Величко.

После мълчаливо слуша една-две минути. Според характера на чутата информация лицето му все повече се оживяваше. Преди да затвори, той каза:

— Добре, нека дойде!

Погледна Марк и му съобщи:

— На добрия ловец дивечът сам му пада в ръцете!

— Да не е Меркулов? — невъзмутимо попита Марк.

— Какви ги говориш! Плюни, да не урочасаш нещата!

В този миг на вратата се почука.

4.

В кабинета влезе момиче, облечено скъпо и с вкус. Наистина първото впечатление беше, че е навлякла чужди дрехи, с един-два размера по-големи от необходимото. Но когато се позагледа, Марк разбра, че тя просто много е отслабнала и затова тесните сини дънки висят на нея като на закачалка. По слабото й безкръвно лице човек можеше да й даде не повече от седемнайсет години, но когато я погледнеше в очите, щеше да се коригира с не по-малко от осем години.

— Здравейте — почти шепнешком поздрави тя.

— Добър ден! — весело й отговори Величко. — Ако не греша, Светлана Андреевна Годунова?

— Да.

— След последната ни среща доста сте се изфинили, Светлана Андреевна. Според мен сте надминали амбицията си да станете супермодел!

Марк забеляза, че следователят говори с открита подигравка. Забеляза и това, че девойката сведе поглед с виновна усмивка. Значи смяташе, че е заслужила този тон.

— Впрочем с нас има трети човек! Запознайте се, Светлана, това е Марк, оперативен служител.

— Смутен съм, мила фройлайн — забъбри Марк, — студентка ли виждам пред себе си, или някаква приказна фея?

— Светът се стреми да тръгне по „Пътят на истината“ в една от нашите обители. Преди месец и половина донесе на господин градския прокурор голямо колективно писмо, в което петстотин уважавани граждани твърдят и доказват, че сектата „Пътят на истината“ заедно с Японско-руския университет са истинско щастие за нашата страна. А следователят Величко — напаст, съчетаваща в себе си всички пороци на Лубянски площад и Кутузовски проспект, взети заедно. Какво ни носите този път, Светочка?

— Нищо. Идвам да ви помоля за помощ… но ако вие не искате, да отида при някой друг?

— Трябва да ме извините за моя сарказъм, Светлана Андреевна, но имам основание да се държа така. Благодарение на вас моят триседмичен труд бе пратен по дяволите. Но ако имате някакви претенции към вашите проповедници, няма към кого друг да се обърнете освен към мене. Така че — разказвайте.

Светлана Годунова дълбоко въздъхна, пооправи с привично движение и без това добре сресаната си коса и със същия отпаднал глас започна да разказва:

— Знаете ли, аз попаднах в общината повече от любопитство. Общо взето, цялото ни семейство няма никакво отношение към религията, макар че навремето баща ми е бил кръщаван. Затова аз бях по-скоро атеистка. Виж, съпругът ми… Той е техничар, но проявява любителски интерес към всякакви учения и религии. И така се запали по учението на Като. Вие нито веднъж ли не сте присъствали на някоя от службите?

— Не. Нямаме право да влизаме там — отговори Олег и добави: — Засега.

— Та значи Сергей, така се казва мъжът ми, реши да постигне такова съвършенство, че лично великият гуру да му помогне да получи просветление. С една дума, той ме кандърдиса да влезем в общината. На трийсети октомври миналата година ние се преселихме на „Петрозаводска“…

— Аха! — възкликна Марк тихо, за да не прекъсва младата жена.

Светлана бегло го погледна, но продължи да разказва:

— Двамата със Серьожа се включихме в групата на начинаещите… Но всъщност, както ми се стори, там всички бяха начинаещи. Първото, което направиха монасите, бе да ни вземат всички пари и скъпоценности…

— Много ли бяха? — попита Олег.

— Много. Трябва ли да ви кажа точно колко?

— Засега не се налага. Това ще стане, когато предявите претенции към своите пастири.

— Всички живеехме в едно огромно помещение, спяхме на пода върху някакви стари дюшеци и по цели дни четяхме книгите на Тацуо Като. Някои се видиотиха от тия идиотски религиозни текстове, други нищо не разбираха, но се преструваха, че изпадат в транс. А аз най-искрено се опитвах да вникна в съдържанието им, но така и не можах.

— Защо? Трудни ли са за разбиране?

— Ами! Зад привидната сложност и дълбочина се крие някакъв миш-маш от будизъм и християнство, при което колкото повече се опитваш да го разбереш, толкова по-неясно ти става. Защото в крайна сметка всичко стига до пълен абсурд…

— Абсурд ли?

— Да. Учението гласи, че учителят Като е новият Христос. Настъпило е, така да се каже, Второто пришествие.

— Очевидно добре сте вникнали във всичко това — с непресторено уважение отбеляза Олег.

Годунова се усмихна леко:

— Всъщност аз следвах философия, преди да изпадна в това временно умопомрачение. Дори нещо по-лошо, гражданино следовател, именно глупашката ми философска любознателност ме накара да последвам мъжа си и толкова време да изкарам там. Искаше ми се да разбера защо едно толкова безсмислено учение има толкова много привърженици и последователи.

— И разбрахте ли?

— Да. Само че не с ума си за съжаление. Най-напред ме разделиха с мъжа ми. Той бе изпратен в друго помещение и остана да живее там. За един месец заприлича на сянка — така беше отслабнал и можеше да говори само за великия учител Като. Когато поисках от монасите да се видя със Серьожа, те ме посъветваха да гълтам някакви таблетки, които щели да освободят съзнанието ми и да ми помогнат по-лесно да вникна в същността на учението. Още тогава трябваше да се опомня, но бях чела, че навремето американският лекар Джон Лили е вземал ЛСД, химическия наркотик, за да изпробва върху себе си неговото действие. С една дума, и аз направих такъв експеримент. Като допълнение на таблетките ми сложиха един уокмен с някаква какофонична музика. И трябва да призная, че постигнаха страхотен ефект: после цяла седмица ходех като отнесена и нямах желание нито да ям, ни да пия, ни да се любя с мъжа си. Но точно в тоя период монасите допуснаха грешка — трябваше да ме натъпчат с още една порция, преди да съм дошла на себе си, и да продължат така, докато не откача напълно. Естествено, след това започна кризата, изпаднах в депресия, изпитвах отвращение към живота и така нататък. За сметка на това пък осъзнах в какво съм се забъркала. Престорих се на примирена, дълбоко вярваща и ми бе гласувано голямо доверие: изпратиха ме да продавам из града книгите на Тацуо Като. И ето ме тук, защото искам да измъкна оттам мъжа си и всички, които пожелаят да си отидат.

— Ако правилно съм разбрал, никой не може да напусне общината доброволно?

— Не, това не е точната дума. Който е дал цялото си имущество на сектата, фактически изцяло се е обрекъл на нея. Някои смелчаци се опитаха да напуснат по легален път, но не успяха. Затваряха ги в някаква празна стая, без прозорци и мебели — виждаш само голи стени, — и там ги биеха с палки. На другите обясняваха, че в тези хора се е вселил дяволът, а той, както и слабият, безхарактерен човек, се страхувал от боя и празното пространство. Съвсем случайно узнах, че Серьожа ще бъде подложен на една процедура, наречена „шлем на спасението“. Тя се извършва в специално изолирано помещение и, както разправят, налагала се употребата на компютър. Който е минал през нея, се превръща в робот. Такива после ги преместват някъде, говори се, че дори ги откарвали в Япония. Обикновено на тази екзекуция се подлагат членовете, които са специалисти в новите области на съвременната наука и са особено ценни за сектата.

— А вашият съпруг спада към тази категория членове, така ли?

— Да, той е химик-технолог.

— Ясно, Светлана — кимна Олег. — А да разбирам ли, че сега вие правите срещу тях официално оплакване?

— Какво оплакване?

— Ами че в общината на „Петрозаводска“ се извършва насилие над вашия съпруг и че при вас са използвали наркотични или психотропни средства, за да пречупят волята ви?

Годунова се позамисли, но след миг решително каза:

— Да! Правя такова оплакване.

— Добре. Кажете ми сега колко души има в общината, колко са монасите — така ли ги наричате? И изобщо каква е обстановката? Най-вероятно ще отидем там още днес, сега, в краен случай малко по-късно, но непременно днес. Така че трябва да знаем как да се ориентираме вътре.

— Разбирам. Вечер в общината се събираме около шейсет души. Денем част от вярващите печелят пари за сектата. Монасите, които ни ръководят, са дванайсет души, от тях трима японци. Те са най-главните и се разпореждат за всичко.

— Добре. А сега, Света, ще ви помоля да се опитате да ми начертаете, доколкото можете, подробен план на сградата, къде какви помещения има, прозорци, врати…

— Ще се опитам. Само че прозорците със сигурност няма да ви свършат работа. Те са с огледални стъкла, а отвътре е опъната мрежа, за да не може да излиза никой.

Величко подаде на приседналата до бюрото Годунова химикалка и лист хартия. Обясни й как се пише заявление за възбуждане на дело, след което отиде в съседния кабинет да се обади по телефона.

Известно време Марк мълчаливо наблюдаваше младата жена.

Тя съсредоточено мръщеше чело, докато съчиняваше заявлението и описваше какво е разположението на стаите, а от време на време, когато се опитваше да си припомни нещо, поглеждаше изпод вежди към него. Той си помисли, че присъствието му я смущава, но не се решаваше да излезе от кабинета — не беше сигурен дали следователят не е забравил на бюрото нещо, което не бива да бъде видяно от чужди очи. Пък и компютърът…

Когато бегълката се подписа под заявлението и започна да чертае плана, прехапала устни от напрежение, Марк я попита:

— Може ли да ви попитам някои неща? Ще ви преча ли?

— Какви неща?

— За вашата обител на „Петрозаводска“…

— Питайте… Макар че кой сте вие?

— Капитан Майер от Московската криминална милиция.

— А-а, питайте тогава. Там има с какво да се заемете.

— Интересуват ме двама, или по-скоро трима души, които може би са във вашата община.

— Кажете кои.

— Ето, погледнете.

Марк подаде на жената снимката на Едуард Бибарцев.

Тя й хвърли един поглед и я върна с думите:

— Не съм го виждала, но може би е на друго място. Трябва да проверите и останалите филиали…

— А те колко са? — попита Марк, за да се увери, че информацията в компютъра все още е актуална.

— Откровено казано — не знам. Един ден Сергей ме води на „Пятницка“. За там съм сигурна, че има.

— Разбирам. А да сте чували нещо за Кирил Воробьов — каратист?

— Н-не.

— А да сте срещали мъж по прякор Чука?

— Не ми се е случвало, но съм чувала за него.

— И какво по-точно?

— С него заплашваха момчетата, когато някой откажеше да се подчини за нещо. Казваха му: ще те пратим на Чука за превъзпитание и веднага ще омекнеш като памук!

— Значи той не живее в общината на „Петрозаводска“?

— Не. Според мен е външен човек, който има някакви интереси в сектата. Не е послушник, нито пък монах, вероятно тренира служителите. Нали е спортист?

— Да, бил е.

— Когато веднъж стана дума за него, споменаха за някакъв учебен център.

— Така ли? И къде се намира той?

— Не знам.

В същия миг енергично влезе Величко и разговорът от само себе си прекъсна.

— Е, какво? — попита го Марк.

— Всичко е наред! Обадих се на Меркулов у дома. Най-внимателно ме изслуша, а после ми се скара, че не сме го потърсили по-рано. Той се свърза с началника на следствената служба при Главна прокуратура и му нареди лично или чрез Московската градска прокуратура да осигури заповед за обиск и провеждане на оперативно-следствени действия в помещенията и всички филиали на сектата „Пътят на истината“.

— Значи вече можем да започваме?

— Точно така. Сега въз основа на подаденото от Годунова заявление ще възбудим дело по член 227-ми от наказателния кодекс на Руската федерация и ще напишем заповед за обиск. Ще вземем от началството санкция за провеждането му, а после ще включим милицията, за да придадем максимална законност на влизането си в тоя храм.

5.

С две коли потеглиха към „Петрозаводска“. В едната бяха Олег Величко, Марк Майер и Светлана Годунова плюс шофьорът. В другата — четирима здравеняци от патрулно-постовата служба.

Марк предвкусваше удоволствието, с което ще покаже заповедта на оня нафукан монах, представяше си как ще нахълтат в общината и как всички тия сектанти ще разберат, че не са господарите в тоя град.

Решиха да оставят колата в съседната уличка, за да не ги видят от прозорците и да се подготвят за тяхното идване. А после вече нямаше какво да правят, щяха да бъдат поставени пред свършен факт.

Ето я познатата врата.

— Светлана, идете отзад, до нашите сержанти — нареди Олег на Годунова. — За всеки случай.

След като звъняха дълго и настойчиво, от домофона се чу мъжки глас:

— Какво обичате?

— Искаме да влезем! — безапелационно заяви Олег.

— И защо?

— Трябва ни Сергей Годунов. И ще ви помоля да отворите по-бързо!

— Много съжалявам, но първо трябва да получите разрешение в главния ни филиал на „Пятницка“.

— А не е ли достатъчна заповед за обиск, подписана от градския прокурор?

Меко изщракаха ключалките. Вратата се открехна и на площадката излезе същият монах с лице на рязански селянин и широки рамене, който преди няколко часа не бе пуснал Марк в общината.

Марк не си отказа удоволствието да мине крачка напред и с иронична усмивка да му подхвърли:

— Ето ме и мен, праведнико мой! Сигурно си се надявал, че ще ти поникне бяла брада, преди да ме видиш отново?

Монахът премълча, само бегло го изгледа. Вниманието му бе съсредоточено върху Олег Величко, когото не без основание смяташе за главния в групата.

— Може да влезем, нали? — попита Олег.

Очевидно монахът беше объркан. Нямаше инструкции какво да прави в подобни случаи, пък и ясно си даваше сметка, че сам няма да се справи с неколцината яки мъже. А когато съгледа Светлана, веднага разбра, че тя ги е довела.

— Струва ми се, че Годунов си отиде — измънка той за всеки случай.

Олег се приближи плътно до него и предложи:

— Нека влезем да се уверим, защото иначе много скоро ще изгубим търпение.

Монахът се отстрани, като остави вратата открехната, за да влизат един по един.

— А-а, не — поклати глава Олег, — ще вървиш пред нас да ни водиш!

Монахът смутено подръпна деколтето на своята одежда, удобна както за молитва, така и за работа, пък и за бой. После се сети за какво още би могъл да се заяде.

— Ей тоя господин — посочи с пръст към Майер — не е представител на държавните органи, така че не мога да го пусна.

— Можеш, можеш — натърти Олег. — Той е само на хонорар при милионера, припечелва от частпром. Хайде тръгвай, че да не се налага да нахълтаме със сила!

Изчерпал всичките си доводи, монахът ги поведе по тъмния коридор. След него тръгнаха двама от милиционерите, като закачиха с палките си дървените плоскости на ламперията. Следваха ги Олег, Марк и Светлана. Другите двама сержанти закриваха шествието.

Марк вървеше и напрегнато се взираше в полумрака — подозираше, че по този коридор може да има и тайни врати. По навик безшумно стъпваше на пети, местейки тежестта си към пръстите, с отпуснати рамене и леко пружиниращи колене, готов за внезапно нападение. Същевременно мълчаливо и неодобрително следеше как милиционерите, свикнали да се движат напористо и безпрепятствено като булдозери, безгрижно тропат с ботуши, тътрят крака и високо си приказват. Впрочем може би така беше по-добре — ще отвлекат вниманието на евентуалните недоброжелатели с агресивни намерения.

Мрачният коридор свърши, но не стана по-светло и когато неканените посетители се озоваха в голямо помещение с площ почти колкото на гимнастически салон в средно училище. Трите широки прозореца бяха с плътни щори, а от вътрешната им страна бе опъната метална мрежа. Нямаше никаква вентилация, а съдейки по облачетата пара при дишане — нямаше и отопление. Миришеше на пот, прах и на още нещо специфично и неприятно. Навярно с този букет от миризми помещението най-лесно можеше да се сравни с обор.

Въпреки студа и спарения въздух, по мръсните одеяла и дюшеци, постлани на редици върху отдавна немития под, лежаха и седяха близо петдесет мъже и жени. Но когато се позагледа, Марк установи, че това всъщност бяха момчета и момичета. Най-възрастният ученик в това „стадо“ от последователи на учителя пастир Като беше на не повече от двайсет и пет години.

Те прилежно четяха книгите на своя учител, медитираха или просто се излежаваха в кирливите си „легла“ и никой от тях не обърна внимание на новодошлите. Макар че, от друга страна, най-вероятно им беше забранено да се отвличат от усърдните си занимания.

В срещуположната на входа стена на салона имаше три врати, съвсем еднакви и с нищо неозначени. За ревностните последователи на вярата това, разбира се, нямаше никакво значение, но Марк изпита досада: както за собствената им безопасност, така и за тази на наивния Сергей Годунов беше желателно веднага да открият търсеното помещение. Очевидно монасите нямаха намерение да се предават така лесно.

Една от вратите се отвори и в салона влязоха всички налични монаси — единайсет души, от които трима бяха дребни и доста приличаха на японци. Те се приближиха към неканените гости. Единият от японците, криещ очите си зад огледални очила, се поклони до пояс, но беше ясно, че при това не откъсва поглед от посетителите. След това той се усмихна и каза почти без акцент:

— Здравейте! Как сте?

Олег изръмжа:

— Добре сме, след толкова молитви, отправени от вас! Величко, следовател от Московската градска прокуратура. С кого имам честта да разговарям?

Японецът отново се поклони:

— Ямада, настоятел на общината. По какъв въпрос сте дошли?

— Откровено казано, заболя ме устата да обяснявам, господин Ямада. Интересува ме вашият… как ги наричате — Олег посочи с ръка обитателите на салона.

— Те са послушници — обади се монахът, който ги бе посрещнал.

— Значи, интересува ме послушникът Сергей Годунов.

— Аз не познавам по име всички послушници, уважаеми господин Величко — каза Ямада.

При тези думи Марк се извърна, за да не види японецът неволната му усмивка. Но тя тутакси изчезна, когато той забеляза как, следвайки нечутите команди на монасите, послушниците припряно се събират в единия ъгъл на салона. Не беше нужно човек да е голям стратег, за да разбере, че освобождават място за действия. Но какви? Във всеки случай не и за да се поклони по-дълбоко Ямада-сан на Величко-сан…

Марк докосна по ръката единия от милиционерите и когато здравенякът обърна към него широкото си лице, той му каза само с устни:

— Стойте нащрек!

Междувременно Олег Величко заяви, едва сдържайки гнева си:

— Предупреждавам ви, че за неподчинение или препятстване на властите тази обител ще бъде затворена и запечатана! Покажете ми къде е тук вашата апаратура, наречена „шлемът на спасението“. Явно е зад оная врата, нали?

Следователят посочи средната врата. На нея, както и на външната врата, белееше бутонче на звънец.

— Много съжалявам — Ямада отново се поклони, — няма я, на ремонт е.

— Добре, ще видим…

Олег бързо се огледа, за да се увери, че гвардията му е при него, и решително тръгна към заветната врата.

В същия миг се чу тихо еднотонно подсвирване…

Очевидно по тая команда цялата тълпа от немити послушници с безумни очи и книжките на Като в ръце се втурна стремително към седмината посетители. За броени секунди този човешки вихър разпръсна малката група.

В един момент Марк усети, че вече не го блъскат хаотично насам-натам, а го държат за ръцете. Бързо погледна наляво и надясно и видя до себе си двама монаси. Държаха го здраво и очевидно не бяха се учили само да четат молитви. „Точно това ни трябва — помисли си Марк, — колкото по-силно, толкова по-добре!“ Като отпусна центъра на тежестта си, той започна да се стяга като пружина. През това време ръцете му с изпънати като остриета на мечове длани се завъртяха около осите си и се събраха светкавично. Само един специалист можеше да долови това движение и да разбере защо двамата яки мъже с танцови стъпки се втурнаха един към друг, след което изведнъж отхвърчаха на два метра от своята жертва, която допреди секунди бяха държали много здраво…

В следващия миг както монасите, така и послушниците се нахвърлиха върху Марк, така че неговото майсторство не можа да му помогне. Десетина ръце го сграбчиха, повлякоха го през салона, после по коридора и го изхвърлиха през вратата навън, където вече се отърсваха с псувни Величко и четиримата милиционери.

— Ти все пак им оказа съпротива! — с уважение произнесе Величко, докато старателно почистваше панталоните си от мръсносивия мокър сняг.

Марк сви рамене.

— И каква полза? Нали ни изхвърлиха като крастави котета!

— Мисля си, че ни изхвърлиха само за да заличат някаква следа — отбеляза Величко.

— Сигурно — съгласи се Марк.

— Значи все пак има нещо, което непременно трябва да запазят в тайна, дори и с риск да пожертват своята лавка.

— Ами да — кимна Марк.

— Значи трябва да действаме бързо! — натърти Олег с тон на учител, ядосан от тъпоумието на своя ученик.

— Как да действаме? По какъв начин? — попита Марк с характерната си невъзмутимост.

— Засега не знам — намръщено призна Олег. — Не е моя работа да ловя злосторниците и да ги карам да проговорят!

— А с какво се занимават господа следователите, какви са им успехите? — ехидно, но съвсем дружелюбно попита Марк.

Олег го погледна изпод вежди и веднага го парира:

— Ами същите, каквито и на ченгетата!

— Хрумна ми една идея — изрече Марк. — Как мислиш, дали монасите и послушниците имат нужда от отходно място? Или като поглъщат духовна храна, те не произвеждат отпадъци?

— Хубава идея! — одобри Олег.

— Стига само да не са сложили мрежа и на това прозорче… Ще се поразходя наоколо да проверя.

6.

Архитектът на тази семпла сграда не беше затруднил нито себе си, нито строителите с излишни архитектурни приумици. Навсякъде преобладаваха правите линии и единството на формата. Всички прозорци бяха широки, с по три крила, но помещенията за общо ползване — умивалнята и клозетите — имаха по два еднокрили прозореца, поставени един до друг. Още преди идването на монасите стъклата им бяха боядисани с блажна боя, но неизчерпаемата фантазия на подрастващите и техните неуморни ръце бяха надраскали по бялата повърхност подходящи думи и рисунки. През пролуките на тези драсканици Марк видя, че и тук имаше мрежа. Но на единия от прозорците в умивалнята долният ляв ъгъл на мрежата се бе измъкнал от гвоздея на закрепващата рамка и се бе изметнал нагоре.

„Навярно ги е домързяло сами да зачукват мрежите и са наели някой пияница да им свърши тая работа“ — помисли Марк.

Сложи си ръкавиците и акуратно, без излишен шум, изби стъклото, откачи целия долен край на мрежата и провери дали ще успее достатъчно бързо да се провре през образувалия се отвор. След това тичешком се върна при групата.

— Е, какво? — попита го Олег.

— Всичко е тип-топ, шефе! А сега ми дайте едно пищовче и викайте подкрепления!

— Извикахме вече — успокои го Олег и се обърна към милиционерите. — Я някой от вас да му даде пистолета си!

Те се стъписаха.

— Ами това е строго забранено, другарю следовател — намръщено се обади един. — Много ще загазим, ако капитанът вземе и застреля някого.

— Никого няма да застреля, дайте го на моя отговорност!

— Добре, така може!

Едрият червендалест сержант непохватно разкопча с дебелите си пръсти кобура и подаде на Марк топлия си, нагрят от разгорещеното му тяло пистолет.

След малко Марк отново се озова при прозореца. За секунда замря и се ослуша. Не чу никакъв шум. Хвана се за перваза, вдигна се на мускули, напипа с едната си ръка студената и влажна тръба на радиатора, след което се вкопчи в нея и предпазливо, бавно като змия, се вмъкна в умивалнята. Когато се изправи на крака, извади пистолета и отново се ослуша, оглеждайки се наоколо. В умивалнята имаше зациментирани в стената три чугунени мивки с пожълтял от ръждивата вода емайл, а над тях унило провесваха нос три крана. Над средната мивка бе закачено парче от счупено огледало. Преградната стена между умивалнята и клозетите не беше от край до край и Марк долови шум в съседното помещение. Шумът не беше характерен за онова толкова прозаично място.

Леко стъпвайки с меките си подметки по плочките, Марк крадешком отиде до отвора.

Шумът се чуваше откъм далечния край, някъде при прозореца.

„Нима се е намерил още някой умник като мене? — помисли си Марк. — Решил е да духне през прозореца, за да си няма неприятности.“ Предпазливо надникна иззад стената и в първия миг просто не разбра какво става там, сякаш някакъв огромен бял паяк се опитваше да изпълзи по паяжината на рамката. Но когато се позагледа, разбра: монах или послушник в бяло кимоно с развързан пояс стоеше леко приведен, опрял длани в перваза на прозореца. Под него, със смъкнати до глезените дънки, стоеше друго същество, с по-малки габарити, явно момиче, приведено още по-ниско, за да се опре с ръце в долната тръба на радиатора. Самата поза плюс характерните движения и сумтенето недвусмислено говореха какво по-точно се върши при прозореца.

Докато двойката бе погълната от заниманието си, Марк огледа вратата. Нямаше ключалка, не се заключваше нито отвътре, нито отвън. Какво пък, щом като тия грешници бяха добили такъв кураж, значи общината наистина няма време да се занимава с тях. Лекичко я открехна и надникна, очаквайки да види големия салон, превърнат в общежитие. Но не, тук имаше квадратно антре с още две врати.

На излизане Марк не се сдържа и нарочно хлопна вратата на умивалнята, после отвори едната от другите две врати. Тя водеше в малко помещение, където имаше малка готварска печка на газ с две тенджери отгоре й, както и маса с цяла камара железни купички. Долавяше се неприятна миризма на хранителни отпадъци.

Зад другата врата се чуваше шум. Там беше салонът.

Марк надникна. Енергичното суетене вътре твърде много приличаше на евакуация. Да, точно така беше. Част от послушниците прибираха скромния си багаж и го овързваха заедно с одеялата и дюшеците на бежански денкове.

Марк погледна наляво. Вратата със звънеца, до която монасите не ги пуснаха, сега беше отворена. Монаси и послушници с кимона изнасяха някакви кашони и ги нареждаха на купчини в центъра на салона. На няколко крачки от себе си Марк съгледа един монах, който стоеше с гръб към него и даваше нареждания. Той много му заприлича на онзи, който цял ден трябваше да отваря вратата ту на него, ту на Величко.

— По-бързо! По-бързо! — подвикваше монахът.

Японците никакви не се виждаха. Навярно работеха в секретната стая.

До неравната пирамида от кашони имаше две туби. Марк се досети, че монасите са намислили да предизвикат пожар и в суматохата да изчезнат. Трябваше веднага да предприеме нещо. „Няма как, ще се наложи да прекъсна заниманията на онези грешници“, реши той и се върна в умивалнята. Долепи ухо до вратата и се ослуша. Не се чуваше нищо освен шума на течаща вода и плющенето на струята в дъното на мивката. Значи не беше наложително да се бърка в хорския интимен живот, толкоз по-добре.

Марк бързо отвори вратата, мушна се вътре и бързо я затвори зад гърба си, при което се озова съвсем близо до двамата послушници грешници, застанали като привидения насред умивалнята.

— Я горе ръчичките! — кресна им той.

Момчето и момичето стреснато се обърнаха и послушно вдигнаха ръце. Направи му впечатление, че на синкавите им изпити лица не се отрази никакво чувство, дори страх, а още по-малко радост. Бледи и унили физиономии, сякаш допреди малко не се бяха любили, а бяха погребвали любимото си кученце.

— Ти монах ли си? — обърна се Марк към младежа.

Той облиза изпръхналите си устни и отговори:

— Не… послушник.

— Малката, я иди до него!

— Къде? — ококори тя очи, изглеждащи огромни на слабото й лице.

— Казах, при него!

Момичето застана до партньора си и впери въпросителен поглед във въоръжения непознат.

— Свали от него тия свещени парцали! И не ги хвърляй на пода, а ги закачи на ей онова пиронче!

Когато младежът остана по дънки и поло, Марк издаде следващата си заповед:

— Малката, дръпни се на три крачки от него. Така. А сега вие двамата ще ми кажете: вярвате ли на своя татко Като?

— Вярваме! — твърдо и самоотвержено, почти в един глас отговориха те.

Марк сви рамене.

— Тогава ще ме прощавате, но се налага да ви затворя в клозета! Тръгвай към столчетата — ходом марш!

С клозетните кабини извади късмет. На вратите имаше резета както от вътрешната, така и от външната страна.

Накара любовниците да влязат в отделни кабинки, след което строго ги предупреди:

— Сега ще ви заключа. Ще кротувате тук петнайсетина минути, а после започвайте да крещите и да блъскате по вратите! Но само ако гъкнете преди определеното време, ще ви застрелям. Ясно ли е?

Двамата мълчаливо кимнаха.

Марк ги заключи. После навлече широката дреха на момчето, изтича до вратата на салона и надникна през ключалката. Монахът надзирател стоеше на старото си място и все така подвикваше на носачите.

7.

Марк безшумно се вмъкна в полутъмния салон и побърза да се отдалечи от своя познат. Мина покрай групата послушници, скупчили се до прозорците, и се озова зад камарата кашони, където монахът не можеше да го види. Само шестима послушници бяха заети с пренасянето, но ако се присламчеше към тях, веднага щеше да се забележи, че има един в повече. Трябваше обаче да рискува.

Прекара пръст по един от кашоните — беше облепен с тиксо. Побутна го — не беше празен, но и не тежеше. След това решително грабна два и по същия път се върна обратно, като гледаше да се държи между стената и тълпата от послушници. Накрая му остана най-опасната отсечка — от ъгъла до вратата. Смешно разстояние, петнайсетина крачки, но ако хрумнеше на монаха да се обърне, нищо нямаше да му попречи да види натрапника в цялата му наглост.

И Марк се забърза, уж едва чуто стъпвайки, но по закона за световната гадост монахът усети или по-скоро долови леките му стъпки, светкавично се обърна и за миг се стъписа, виждайки как някой изчезва зад вратата с два кашона под мишница. Марк, за щастие, успя да забележи, че е разкрит. Не прекоси антрето. Остави кашоните до стената и се притаи зад вратата на салона.

В следващия миг монахът отривисто я разтвори. Бледо снопче светлина разсея полумрака и косо легна върху прашния кафяв под. Отсреща се виждаше вратата към кухненското помещение, но тази част на антрето, където се криеше Марк, оставаше в сянка.

— Кой влезе тука? — изкряска монахът, оставайки на мястото си. — Веднага излез!

Марк реши да поизчака, преди да го нападне — искаше да се увери, че противникът му не е въоръжен. Но очевидно той наистина нямаше друго оръжие освен палката, която държеше и която му беше напълно достатъчна при разправата с беззащитните послушници. Сега пошляпваше с нея свободната си длан, намеквайки какво очаква виновника, ако не се подчини и разкае. След малко обаче със сигурност щеше да изгуби търпение и да влезе, за да прибере кашоните.

Монахът наистина влезе, макар и съвсем предпазливо, само на една крачка. Сега вече бе дошъл моментът Марк да го нападне. Интересно му беше доколко похватен ще се окаже тоя каратист. С бързо и финтиращо движение изскочи от скривалището си.

Монахът го забеляза с периферното си зрение и с неподозирана за габаритите му ловкост се втурна към него, вдигнал над главата си палката като бокен — дървения меч на японските фехтовачи.

За миг Марк замря, сякаш вцепенен от уплаха, а когато палката стремително се насочи към главата му, той още по-стремително прекрачи напред и встрани, пресрещна ръката на нападателя и здраво го стисна за китката. С другата ръка го прегърна през врата, хвана главата му и отстъпи назад с леко завъртане, при което го повлече със себе си, използвал собствената му сила и устрем. А когато монахът инстинктивно се помъчи да запази равновесие и да се измъкне от това завихряне, Марк тутакси направи крачка напред и го отблъсна. От изненада противникът му не успя да реагира, политна назад и тежко се сгромоляса по гръб на мръсния под, при което болезнено си удари главата.

Марк изчака няколко секунди, но монахът остана да лежи неподвижно. Тогава го хвана за краката и го завлече в кухнята. Там здраво му завърза ръцете и краката с връзките от собствените му маратонки, а с полите на кимоното му запуши устата. После взе кашоните, отнесе ги в умивалнята и бързо отвори единия: в него бяха наредени целофанени пликчета, пълни с някакъв бял прах. Марк взе едно и го прибра в джоба си, след което хукна обратно към салона, за да отиде в секретната стая, откъдето изнасяха кутиите и където по всяка вероятност беше „шлемът на спасението“, от който се опасяваше Светлана Годунова.

И още веднъж Марк извади късмет. Пренасянето бе приключило, в центъра на салона се издигаше камара колкото човешки бой, няколко монаси все още подреждаха кашоните, а други двама ги заливаха с течността от тубите. Към всички миризми на този манастир казарма сега се прибави и острият мирис на бензин.

Марк скри пистолета в широкия ръкав на кимоното и безпрепятствено влезе в секретната стая. Вътре имаше две дървени кушетки, между които бе поставена някаква електронна, подобна на медицинска апаратура. Около нея се суетяха двама японци. На кушетките лежаха мъж и жена, съвършено голи, които имаха на главите си нещо като плувни шапки, но от пластмасова материя, а върху тях бяха наслагани електроди, чиито проводници бяха включени с щекери в един компютър.

Мъжът и жената лежаха мълчаливо, но през няколко секунди болезнено потръпваха. Под мъжа имаше локвичка урина, но монасите продължаваха да си вършат работата, без да обръщат внимание на това.

В жената Марк позна, макар и с известно усилие, Светлана Годунова, а до нея най-вероятно лежеше съпругът й.

— Горе ръцете, господа монаси! — изкрещя Марк с насочен към тях пистолет.

Те замряха и послушно вдигнаха късите си в сравнение с европейските стандарти ръце.

— Я чакайте малко — коригира се Марк. — Нека един от вас веднага да изключи цялата тая дяволска машинария!

Монасите мълчаливо го гледаха, без да реагират.

— Да преведа ли какво означава „машинария“?! — изръмжа Марк, при което насочваше пистолета си ту към единия, ту към другия.

— Няма нужда, благодари — изписука единият и се втурна да натиска клавишите на компютъра.

Марк се обърна към втория:

— Какво има зад отсрещната врата?

Японецът се усмихна, оголвайки едрите си зъби:

— Нишитичко.

— Отвори я!

— Не може. Ямада-сан не давал.

— Ей сега ще ти прострелям крака и ще те оставя тук!

— Не нужда! Моли ви се!

Японецът бързо заситни към вратата и широко я отвори. В тъмната и гола стая без прозорци Марк отново съгледа кушетка, на която лежеше човек.

— Кой лежи там?

— Ямада-сан знае.

В същия миг откъм улицата се чуха сирените на милиционерските коли, а от салона — силен тропот и уплашени човешки гласове.

— Требва излиза, пориция-сан, има пожар — извика японецът, който бе изключил компютъра.

— Тогава се пръждосвайте, аз ще ви настигна!

И сякаш нищо не е било, двамата японци се поклониха и тръгнаха към вратата. Но с един скок Марк ги настигна и с насочен пистолет ги предупреди:

— И хич да не сте си помислили да ме заключвате тук!

Японците едновременно се обърнаха и усмихнаха, а по-речовитият го увери:

— Не безпокойте себе си, пориция-сан, това никак не требва на нас!

Марк обаче напъха за всеки случай няколко клечки кибрит в ключалката, за да затрудни евентуалните им помисли да му устроят капан.

В сградата и около нея вече бе настъпила паника от пожара.

Марк свали „шлема“ от главата на Светлана. Очите й бяха изцъклени от болка, а на челото й се виждаха червени петна от изгаряне — местата, където са били електродите. В същото състояние беше и Сергей Годунов, само дето неговите изгаряния бяха значително по-сериозни — от разранената кожа бликаха капки кръв. „Тия двамата са ясни, ще се наложи да ги нося“ — реши Марк и хукна към другата стая. Напипа до вратата ключа за осветлението и запали лампата.

В това помещение нямаше „шлемове на спасението“. Съдейки по парчетата хартия край стените, то бе служило не само като карцер, но и за склад. Мъжът, който лежеше на кушетката, беше млад, а ръцете и краката му бяха вързани за специалните куки в ъглите. Гърдите и коремът му, гладки и мускулести, бяха осеяни с прорезни рани, сякаш някакви садисти се бяха състезавали върху него в мятане на джобни ножчета. Когато го погледна в лице, Марк разбра, че личната му битка със сектантската напаст по бреговете на Москва река вече приключва. Пред него лежеше издирваният Едуард Бибарцев. И то в пълно съзнание.

— Кой сте вие? — дрезгаво попита младежът.

Но в стаята вече взе да мирише на дим и без да губи време за разговори, Марк побърза да намери сред различните боклуци някакъв нож, с който да отреже въжетата. После попита:

— Можеш ли да вървиш сам?

Макар и с известни усилия Едик стана, подскочи на място и уверено каза:

— Разбира се! А мога и да им размажа мръсните муцуни на ония гадни копелдаци!

— Ще имаш време за това! Сега първо трябва да се измъкнем от тука. Нали усещаш, има пожар!

Младежът кимна и двамата изтичаха в стаята с двете кушетки. Марк се увери, че Едик се справя доста добре и дори изглежда по-внушителен и мускулест от самия него. Затова му посочи Сергей Годунов и помоли:

— Помогни ми да го изнесем на чист въздух!

Отначало Едик кимна, но когато се позагледа, гнусливо проточи:

— Е-е, ама той се е осрал!

— Интересно какъв подвиг в гащите щеше да извършиш ти, ако ти бяха нахлупили тая усмирителна шапка!

— Ама аз… — искаше да възрази Едик, но се отказа, послушно нарами отпуснатото тяло на мъжа и тръгна след Марк, който вече носеше Светлана към умивалнята.

Там вече стояха нерешително излезлите от вонящия си затвор злополучните любовници и плахо се оглеждаха.

— Може ли вече да си вървим? — учтиво, като възпитана ученичка попита момичето.

— Може, само че ще минете ей през тоя прозорец, защото вашият храм вече гори в пламъците на ада.

В същия миг-два чифта яки ръце избиха от прозореца цялата мрежа заедно с рамката, но изблъскал двамата командоси, пръв подаде любопитната си физиономия Олег Величко и строго попита:

— Защо подпали тоя пожар бе, Марк? Да не са те ядосали нещо ония?

Марк облекчено се разсмя и весело му подвикна:

— Я ми дай твоя въшкарник да увия в него Светлана и да ти я подам! Направо я носи в линейката на „Бърза помощ“!

Наметнал якето, услужливо подхвърлено му от някого, Едик Бибарцев наблюдаваше как единият от командосите носи към прозореца кашоните, които капитан Майер бе спасил от огъня.

1.

— Ако узнаеш миналото на жертвата, ще стигнеш и до нейния убиец, казват английските детективи. В нашия случай, драги ми Миша, няма какво толкова да научаваме — ония двамата имат доста подробни досиета. Остава Тузик. Но и за него вдовицата му ми разказа немалко неща. Както излиза, убили са ги техни конкуренти. Но защо пък така дивашки?

Александър Борисович Турецки се разхождаше из кабинета на началника на милицията в Копеевски район и разсъждаваше на глас.

Началникът на областното криминално управление полковник Михаил Сергеев предпочиташе да седи, заради болките от стари ранявания. А в другия край на дългата заседателна маса, съвсем в сянка, се бе настанил притесненият от идването на големите шефове собственик на кабинета.

— Може да са ги изтезавали? — неуверено предположи той само защото се опасяваше, че ако мълчи от скромност, ще вземат да го помислят за некадърник и ще си направят съответните изводи.

Не успя обаче да създаде нужното впечатление. Турецки се поспря, но след секунда отново закрачи енергично, като в такт с всяка крачка почти изрецитира:

— Характерът на раните не допуска подобно обяснение. Изтезанията имат за цел да развържат езика на жертвата, при което тя все пак има някакъв избор, а ако проговори, очаква да се отърве от болките, да спаси живота си или поне да разчита на по-лека смърт. А в нашия случай убитите са били направо изкормени и оставени да умрат бавно и мъчително. В това има нещо източно… Проверихте ли кавказците?

— Да — отговори Сергеев. — Всички са налице и кротуват. Нали знаеш как става при тях — ако техен човек сгази лука и се вдигне шум, всички останали наведнъж се вдигат като цигански катун и се местят на друго място, докато се нормализират нещата.

— Ясно — нетърпеливо го прекъсна Турецки. — Вдовицата на Тузик ми каза, че покойният й съпруг и неговите приятели замисляли някаква сделка за продажба на оръжеен плутоний, а може дори вече на няколко пъти да е реализирал подобни сделки. Вие, разбира се, нищо не знаете за това, нали?

Сергеев пренебрегна иронията му и отговори с присъщите си сериозност и достойнство:

— Разбира се, че не знаем! Заводът е пряко подчинен на Москва, пък и оная дъщерна фирма допълнително ни ангажира вниманието. А нашата работа знаеш каква е: насвятка се Ванка и тресне Манка с брадва по главата… Ти пита ли бившите кагебисти?

— Службата за сигурност? Питах. Нищо не знаят. Те ловят шпиони… По езерата, с въдици…

— Значи, ако вдовицата не е наприказвала всичко това само от огорчение, трябва да очакваме, че някой ще вдигне тоя плутоний от завода, нали така, Саша?

— Напълно възможно е. И какво?

— Например: акуратно, без излишен шум, ще блокираме завода и ще контролираме всяко влизане и излизане, а там, знаеш, няма дупки в оградата. Заводът е под земята… Може и да подплашим крадците, но суровината ще си остане на мястото.

— Предлагаш да поставим кордони от милиция и войници? — попита Турецки със скептична усмивка.

— Не, това е несигурно…

При тези думи районният началник наведе глава.

Сергеев намигна на Турецки и продължи:

— Ще ни трябва твоята помощ, Саша…

— И с какво мога да помогна?

— Уреди да дойдат на учение тук спецчастите.

— А това възможно ли е?

— Да. Преди година-две бяха тук почти цял месец, тренираха обезвреждане на терористи в завода. Изглеждаше направо красиво, също като по филмите! Нека да дойдат и сега, в това кишаво време, за да си усъвършенстват похватите. А между другото — ще наблюдават кой влиза и излиза от завода и кой какво носи.

— М-да, идеята си я бива, интересна е, но навярно така няма да открием убийците.

— Зависи как ще се развият нещата. Ако хванем крадците, те ще ни насочат към убийците. Или пък току-виж си признаят, че именно те са извършили убийството. Веригата е една и съща.

— Е, макар и твърде заобиколен, този начин може би е единственият — съгласи се Турецки. — Какво ново има за пръстовите отпечатъци?

— Проверихме ги в компютъра и нищо. Явно са прелетни птици.

— А това какво показва? Или че ги е наел някой от местните, който иска да пипне големите пари от бизнеса, или че конкурентите на Генерала не са тукашни и ще бъдат принудени да влязат във връзка с някой местен, за да получат стоката. При всички случаи ще трябва да проверим кой от обкръжението на Генерала е най-подходящ за ролята на Юда.

Сергеев и началникът на районната милиция кимнаха, макар и не едновременно.

— Та чии кандидатури можем да номинираме?

— Може би най-напред трябва да набележим онези, които имат достъп до цеха — тихо се обади районният началник.

И за своя радост заслужи одобрението на московския гост.

— Напълно съм съгласен с вас. Значи кръгът значително се стеснява. И кого ще пишем в него?

— На първо място — заместник-директора Георгий Николаев.

— Така. А на второ?

— На второ — десетината служители, които по принцип държим под наблюдение.

— А във фирма „Тонус“ има ли някой, който да представлява интерес за нас?

— Освен Колбин — никой друг.

— Ами заместникът му, търговският директор?

— Лисовски ли? — попита Сергеев. — Ами, едва ли. Държат го там само за да има кой да обикаля данъчните служби и да урежда документацията по всички инстанции…

2.

Деликатно, но настойчиво почукване на вратата прекъсна разговора.

— Влезте! — обади се районният началник.

В кабинета надникна дежурният лейтенант.

— Другарю майор, един посетител моли да го приеме следователят от Москва. Казва, че е дошъл по делото за Колбин.

Майорът въпросително погледна Турецки. Той му кимна.

— Нека влезе.

Милиционерът излезе, а след миг вратата отново се отвори и на негово място се изправи високата и някак несъразмерна фигура на мъж, облечен елегантно и с вкус. Озовал се неочаквано пред трима служители на закона, той се пообърка и не съобрази веднага да каже едно общо „здравейте“.

Освен майора другите двама в кабинета бяха цивилни. Мъжът се опита да определи сам кой от двамата е московчанинът. И доста бързо се ориентира. Пристъпи към Турецки и с лек поклон се представи:

— Казвам се Лисовски, Александър Андреевич.

— Александър Борисович Турецки.

— Много ми е приятно — галантно отбеляза Лисовски и обръщайки се към двамата свидетели на състоялото се запознанство, любезно каза: — Моля да ме извините, господа, бих искал да поговоря на четири очи с Александър Борисович.

— Я виж ти! — измърмори Сергеев.

— Погрешно ме разбрахте — неочаквано се усмихна Лисовски. — Не ви предлагам да ни оставяте сами, а просто искам разрешение да ви отнема за известно време компанията на господин Турецки.

Турецки окуражаващо махна с ръка.

— Отнемайте ме, щом ще е в интерес на делото.

— Може да отидете в бившата ленинска стая — предложи районният началник. — По коридора вдясно, сега е означена с номер осем. Ще предупредя да не ви безпокоят.

— Благодаря — каза с безукорната си учтивост Лисовски, толкова различен от съвременните бизнесмени.

— Вие тръгвайте, Александър Андреевич — каза му Турецки, — аз ще ви настигна по коридора.

Когато вратата се затвори след Лисовски, Турецки попита:

— Какво ще кажете?

— Добре е да го изслушаш — посъветва Сергеев. — Сигурно тоя мазник иска да отклони подозренията от себе си. А как може да ги отклони? Само като ги насочи към друг!

— И аз така мисля — съгласи се Турецки. — Имам една молба към теб, Миша. Обади се в Челябинск на твоите момчета и прати някой по-оправен на аерогарата да прегледа имената на всички, които вчера, завчера и днес са заминали от града. А после да направи същото и за деня преди убийството, и през първата половина на кървавия ден. Току-виж открие нещо интересно в тия два полета…

— Разбирам какво имаш предвид, незабавно ще се обадя.

3.

Турецки седна на масата срещу Лисовски и любезно го подкани:

— Слушам ви, Александър Андреевич.

Лисовски леко се смути.

— Не знам откъде да започна…

— Има два варианта: или да започнете от самото начало, или — от най-важното по ваша преценка.

— Прав сте, от най-важното. Не знам дали ще ми повярвате или не, но макар и да съм търговски директор на фирма „Тонус“, всъщност аз съм най-малко запознат с онова, което са вършили под нейната „шапка“ Колбин и Тузик.

— Но всички документи са минавали през вашите ръце, нали така?

— Не съвсем. Моята работа е да осигурявам някак легалната сфера на фирмените интереси.

— И все пак не мога да повярвам, че не сте знаели нищо за сенчестия бизнес на ръководителите на „Тонус“.

Лисовски съкрушено кимна.

— Е, някои неща знаех…

— Какво например?

— Ето на, вече ме подлагате на разпит! Права беше жена ми, че сега аз ще отговарям за всички бакии!

— Май нещо не ви разбирам, Александър Андреевич, всъщност по каква работа дойдохте при мен? Засега ме интересува само убийството на вашите началници, а не дейността на „Тонус“. Ако имате да ми казвате нещо по този въпрос, ще говорим, в противен случай — извинявайте, но…

— Добре, явно започнах не откъдето трябва. Разбирате ли, аз се досещах, че Колбин е някакъв авторитет от престъпния свят, но не подозирах, че е чак толкова мащабна личност. Сега във връзка с неговото убийство се свиква извънредна среща на мафиотските босове…

— Е, това е нещо обикновено — реши да запълни възникналата пауза Турецки. — Гибелта на един признат бандит е доста основателна причина за такова съвещание.

— Моля ви, Александър Борисович, на никого не казвайте за какво сме говорили с вас. Дори само онова, което вече ви казах, ще бъде достатъчно на бандитите да ме осъдят на смърт.

— Преувеличавате. Вие още нищо не сте ми казали…

— Но ще ви кажа, затова ви предупреждавам. И така, от съображения за сигурност, понеже тука ври от ченгета, босовете са взели решение да проведат съвещанието в Москва.

— Кога и къде?

— Засега не знам. Но ето какъв ми е проблемът: те ме викат да присъствам, а аз нямам нищо общо с престъпния свят, разбирате ли?! Не само че не съм съден, но дори не съм нощувал нито веднъж в изтрезвител! И какво да правя на тая среща? Жив ще ме изядат!

— Хайде де! Откъде ви хрумна?

— Нали трябва да хвърлят върху някого вината за убийството! Ще ме попитат защо Колбин е отишъл във вилата на Тузик без охрана. Къде си зяпал, ще кажат. А Фрол не ме възприемаше като личност! Третираше ме като дребен заваркаджия, който се е присламчил към големия бизнес.

— Овладели сте специалната лексика, речникът ви е богат — усмихна се Турецки.

— Ами с какъвто се събереш…

— Струва ми се, че опасенията ви са напразни, Александър Андреевич. Бандитите все пак не са идиоти.

— Ще ми се да мисля така, но Секача каза друго.

— Секача ли? Кой е той?

— Един момък, който се представи за пълноправен наследник на Фрол Колбин и претендира за неговия престол.

— Нима Колбин е имал деца?

— Той му е наследник не по кръвна линия, а за заслуги. Засега никой не знае за съществуването на Секача, освен ние двамата с вас…

И Лисовски разказа на следователя всичко, което му бе известно за секретния бодигард на Фрол Колбин — Генадий Бобров, дори не забрави да спомене за разсечената монета. А разказа си завърши така:

— … Секача… има намерение да дойде с мен в Москва. Тоя младок е доста буен и невъздържан. Изпи ми половин бутилка коняк и като го стегна шапката, взе да ми крещи, че ако московското братство го обвини, задето не е опазил своя покровител, той ще ме пробута за изкупителна жертва, защото иска на всяка цена да стане господар на региона. И как да се чувствам аз след всичко това? Бих отишъл на тая среща, да им дам отчет, да послушам какво ще говорят, пък може и да се открие някаква следа за убийството. Майната му на Фрол, рано или късно той щеше да си отиде от насилствена смърт. Жал ми е само за директора, че залудо си отиде.

— Залудо ли? Хайде де! Май са печелили двамата доста добри пари!

— Ами… — проточи неопределено Лисовски.

— Само от едни тренажори не се докарват такива доходи.

— Така е, наистина — съгласи се търговският директор.

— Дори ми казаха, че цялата тази структура, към която и вие имате честта да принадлежите, е създадена само за да се изпращат по-лесно някои стратегически материали в чужбина.

— Какво говорите?! — плесна с ръце Лисовски от вълнение. — Не може да бъде! Та това е огромен риск! Защо му е на Тузик, директор на такъв завод, да се излага на подобен риск? Ами той и без това си живееше доста заможно!

— По-спокойно, Александър Андреевич, спецификата на моята професия ми налага да не вярвам на голословни твърдения. Но намеря ли доказателства, тогава вече е друго. Ако правилно съм ви разбрал, вие се страхувате от Секача?

— Всъщност не е точно така! Страхът ми идва по-скоро от това, че съм се решил на необмислена стъпка и предлагам сделка на един служител от Главна прокуратура…

— Нищо, нищо, доизкажете се — окуражи го Турецки.

— Казах ви вече, че Генка дойде само при мене, никой друг не го е виждал, никой не го познава. Така че моето предложение е следното: вие прибирате Секача, а аз ви уведомявам за всичко, което успея да науча за убийците.

— Сделката е приемлива — след кратко мълчание призна Турецки. — Но проблемът е как да го приберем? За какво да го арестуваме? Може пък иначе Секача да минава за порядъчен гражданин и примерен съпруг и баща.

— О, той е наемник! Няма семейство и е гол като пушка. Живее в апартамента, който Колбин е наел за него. Има и добър повод за неговото арестуване: по поръчка на Фрол Секача е очистил двама души в Челябинск. Убийствата не са разкрити…

— Добре де, а доказателства?

— Намират се едно-две…

— Адреси?

— Също.

— Добре, Александър Андреевич, благодаря ви за искреното желание да ни помогнете. Все пак трябва да подложа вашата информация на някои проверки, след което ще се свържем по телефона, за да се разберем окончателно. Съгласен ли сте?

— Разбира се.

— В такъв случай кажете ми по-точно кога са станали тези убийства и кои са жертвите?

— Преди около шест месеца Секача е убил братя Смислови, двама бизнесмени и бандити. Те тъкмо са се качвали в колата си, а той минал покрай тях с мотоциклет и ги направил на решето с дълъг автоматичен откос. Ще допълня само, че в жилището му има злато, което роднините на убитите могат да идентифицират, а също така и малко наркотици.

— Колко малко?

— Към петстотин грама.

— Наистина дреболия! — промърмори саркастично Турецки. — Е, добре, Александър Андреевич, обадете ми се към три часа.

— Непременно.

Разделиха се най-приятелски и сърдечно, макар че никой от двамата не хранеше спрямо другия някакви светли илюзии. Турецки беше сигурен, че Лисовски крие нещо, а търговският директор тръпнеше от вълнение дали замисълът му ще успее. Струваше му се, че от това зависи успехът на цялото начинание.

4.

Информацията на Лисовски се оказа вярна: Егор и Дмитрий Смислови, два пъти осъждани, учредители на малка фирма, действително бяха застреляни с автомат пред офиса си. Мнозина бяха видели убиеца — инцидентът станал в дванайсет по обяд, — но никой не пожелал да даде свидетелски показания.

Полковник Сергеев каза, че подозренията веднага са паднали върху „горилите“ на Генерала, но всеки от тях си имал безупречно алиби, потвърдено от свидетели. Ето защо разследването на убийството било прекратено и делото останало висящо.

Докато слушаше увещанията на Сергеев да приеме сделката с Лисовски, Александър Борисович Турецки обмисляше как и двамата да извлекат полза от нея. Той разбираше силното желание на областния началник — приключването на едно дело за убийство, което е останало неразкрито половин година, е голяма радост за целия колектив на областното управление на МВР „Но какво ще постигна аз? — питаше се следователят от Главна прокуратура. — Ако Лисовски не блъфира и наистина ми предаде Секача, значи иска да се отърве от него. Оня, разбира се, ще се досети благодарение на кого е загазил, така че със сигурност ще реши на свой ред да натопи и него. Ето един плюс за следствието. Втори въпрос: какво още цели Лисовски? Очевидно отговорът се крие в съвсем простото обстоятелство, че му е писнало да бъде подчинен на Генерала и мълчаливо да наблюдава как оня прибира лъвския пай от печалбите. И, естествено, сега се стреми това положение да не се повтори.“

Някаква смътна идея замъждука, готова да изскочи от лабиринта на мислите му — нещо във връзка с двойната игра. Сега обаче Турецки нямаше време за нея и без съжаление я пренебрегна. Но само за известно време, защото беше сигурен, че макар и да е още в зародиш, тя вече няма да го напусне и в най-подходящия момент тутакси ще изплува до най-малката подробност. А засега се съгласи със Сергеев, че трябва да арестуват Секача.

Точно в три часа без една минута търговският директор на фирма „Тонус“ се обади на Турецки и когато чу желаната вест, му даде цялата необходима информация за оперативните действия.

5.

Според Лисовски най-удобното време за арестуването на Секача бе три часът през нощта. Генадий Бобров по принцип старателно се грижел за добрата си форма и водел спартански живот със строг дневен режим и изтощителни физически тренировки. Лягал си редовно точно в единайсет часа вечерта, а сутринта ставал в шест и половина.

Съдейки по всичко, тоя приятел наистина бе доста опасен, така че трябваше да се подготвят добре за предстоящата отговорна операция. Турецки предложи да не поемат излишен риск и да извикат от областния център групата за бързо реагиране на ОМОН4. Но надделяха амбициите не само на полковник Сергеев, а и на районния началник на МВР: „Месеци наред ще ни се смеят, ако за един никому неизвестен бандит извикаме отряда!“ — в общи линии аргументите им бяха такива. И макар че и двамата бяха водени повече от емоции, отколкото от здрав разум, Турецки реши да не спори. В края на краищата тактиката при залавянето на престъпниците си беше тяхна работа, влизаше в техните правомощия. Но категорично подчерта, че иска да присъства на арестуването.

Късно през нощта Сергеев, Турецки и трима от местните специалисти по залавяне и обезвреждане на престъпници се качиха на втория етаж на пететажния панелен блок в град Копеевск. Тук, в апартамент номер осем, живееше без адресна регистрация и без документи за самоличност Гена Бобров, получил от приемния си баща Фрол Колбин прякора Секача.

По подвижната стълба на една пожарна кола без светлини към прозорците на осми апартамент пълзяха още трима оперативни служители.

Секача живееше безгрижно. Вратата на жилището му не беше укрепена, нямаше специални ключалки — обикновена врата, при това без шпионка.

Един от оперативниците натисна звънеца. Не последва никаква реакция от другата страна на вратата. Той още веднъж позвъни, а Сергеев полугласно промърмори:

— А казват, че дълбокият сън бил признак на чиста съвест…

— Така ли било? — промълви Турецки, когото снажните мъже деликатно изместваха зад широките си гърбове.

Сергеев, който след раняването си беше трудноподвижен и безполезен при схватка, сам предвидливо бе застанал отстрани.

След третото позвъняване, също като в театъра след третия гонг, на сцената настъпи леко раздвижване и зад вратата неочаквано се чу глас:

— Абе вие да не сте откачени?! Кво сте се раздрънчали по това време?

Турецки и Сергеев си размениха многозначителни погледи: сиреч виждаш ли колко тихо стъпва момчето — професионалист!

— Телеграма! — обади се оперативникът.

— За кого бе?

— За тебе!

Известно време Секача мълча, явно, все още сънен, се мъчеше да съобрази що за идиотски разговор води през вратата в три часа през нощта.

— А ти кой си? — попита накрая той.

— Нали ти казвам — нося телеграма!

Оперативникът съзнаваше, че губи инициативата, и започваше да се ядосва.

— Ами тогава я прочети и се разкарай от тука! — почти насмешливо подхвърли Секача, явно вече разсънен.

При тези думи Турецки не издържа и с потреперващ от нервна възбуда глас неочаквано и за самия себе си извика:

— Слушай бе, приятел, какво се опъваш? Да не си без гащи или пък сакат?! Я отваряй веднага! Ще приберем каквото ни трябва и ще се ометем!

— А-а, ето кои сте били вие! Мародерите на Генерала, нали?

— Никакви мародери не сме ние, ама виж, ти си пълен боклук. Отваряй, щото и без това ще влезем!

— Както влезете, така и ще излезете, тъпи копелета!

— Разбийте вратата! — прошепна Турецки на оперативниците.

Онова, което се случи след това, го потресе не по-малко от собствената му дързост и той си даде сметка, че до този момент не е съзнавал колко необятна и дивашка е неговата мила родина. Александър Борисович наивно си бе представял, че арестът ще се проведе по всички правила на съвременното оперативно изкуство: ей сега момчетата ще извадят спецкарабината и за секунди ще избият бравата… а после всичко е въпрос на техника.

Но нищо подобно! Оперативникът извади предварително взетата фомка — стар апашки инструмент, който представляваше нещо средно между монтажен лост и скъсен каменарски лом. После намести извитите зъбци в тесния процеп между вратата и касата, където се намираше езичето на бравата, и започна безшумно да го избива.

— Какво правите бе, момчета? — можа само да извика потресеният Турецки.

— Спокойно, свикнали сме — подсмихна се Сергеев. — И добави, обръщайки се вече към оперативниците: — Пипайте по-леко! Да не ви гръмне през вратата!

В този миг се чу гласът на Бобров:

— Ей, вие! Навихте ме! Не трошете вратата, сега ще отворя!…

— Внимавайте! — успя високо да прошепне Сергеев. — Да не е уловка!

Ключът отвътре се завъртя обратно на часовниковата стрелка, но заяде.

— По дяволите! Сигурно вече сте я строшили! — се чу да промърморва Секача, който се мъчеше да превърти ключа докрай.

Всички чакаха напрегнато, притиснати до стената от двете страни на касата…

— Е, кво? — изръмжа Генадий Бобров, който най-сетне се появи по ярки спортни гащета и с пъхнати в джобовете ръце. А в тях освен тежките му като топузи юмруци можеше да има какво ли не — нож, пистолет или граната.

Никой от групата не беше с униформа, не се виждаха и бронежилетките, скрити под якетата и палтата. Автомат „Калашников специален“ можеше да има всеки, така че очевидно Гена Бобров все още не беше наясно със ситуацията. Той се поклащаше от пети на пръсти, без да обръща внимание на дулата, насочени към него.

— Я глей ква тайфа ми се изсипала на гости! Редете сега мъжката — кво искате?

В същия миг зад гърба му безшумно се приближиха тримата оперативници, влезли през прозореца. Двама здраво го сграбчиха за китките, както държеше ръцете си в джобовете, а третият го подпря с дулото на автомата и строго му заповяда:

— Не мърдай!

Втурнаха се на помощ и колегите им от стълбищната площадка.

Хванат натясно, Секача не оказа съпротива. Когато го пребъркаха, извадиха от джобовете му пистолет и граната „лимонка“. За щастие халката й си беше в ложето.

С двама от оперативните работници Турецки поведе към колата окования с белезници Бобров, за да го откара в копеевската милиция, а Сергеев остана заедно с другите да направи оглед на помещенията.

6.

Турецки не беше обмислял каква тактика да приложи на разпита, нито пък имаше намерение да води дълъг и изтощителен словесен двубой с арестувания. В конкретния случай успехът на следствените действия зависеше само от това дали оперативните служители ще открият някакви уличаващи доказателства.

Генадий Бобров седеше пред следователя на завинтената за пода табуретка. Седеше изправен, с леко отпуснати рамене — широки и мускулести, сякаш напомпани.

— Да започваме, а? — попита Турецки.

Вместо отговор Секача попита през сподавена прозявка:

— Не ви ли се спи?

— Вече ми се отспа. Защо?

— Ми така. Щото аз например бих поспал.

— Колкото по-бързо приключим, толкова по-бързо ще отидете да си спите в килията.

— В килията?! И що пък там?

— Виж, на тоя въпрос вече ще търсим отговора съвместно.

— Да бе, да участвам в своето си накисване, как ли пък не…

Турецки придърпа към себе си протокола за разпит.

— Тъй като у вас не са намерени никакви документи за самоличност, кажете ми, ако обичате, трите си имена.

— Генадий Леонидович Бобров.

— Аз съм следователят Турецки — представи се Александър Борисович и попита: — За какъв генерал споменахте, преди да ви арестуваме?

— Аз?!

— Вие.

— Сигурно пък не знаете!

В този миг на вратата се почука. Влезе сержант с голяма папка в ръце. Като заобиколи Секача, седящ почти в центъра на кабинета, той отиде при бюрото и я подаде на Турецки. Върху нея на белия етикет за бележки бе написано с едрия енергичен почерк на Сергеев: „Не се налага да го въртиш на шиш, намерихме каквото трябваше.“

Бобров мълчаливо, но напрегнато го наблюдаваше.

Александър Борисович се прокашля и с официален тон му заяви:

— Гражданино Бобров, вие сте арестуван по обвинение в убийство.

Секача така подскочи на табуретката, че тя застрашително заскърца под тежестта на едрото му тяло.

— Вие кво бе?! Да не мислите, че аз съм видял сметката на Генерала?

— Не мисля. Не става дума за това престъпление.

— А за кое тогава?

— За онова в Челябинск.

— А-а! — дори се усмихна Бобров. — Няма да ми го лепнете, не сте познали! Аз не съм убил братя Смислови!

— Зеленичък сте още, Генадий Леонидович. Страхувам се, че ако ви бях подложил на разпит, щеше да ми бъде много скучно…

По мъжественото загоряло лице на Секача се изписа глупаво изражение.

— Що? Да не съм се издал нещо? А? Не вдявам кво точно искате от мене.

— Засега ви питам за убийството на Григорий Константинович Кондратиев, станало преди две години.

— Че аз кво общо имам с него?

— Вие сте го застреляли, след което сте искали да опожарите жилището му, но сте се разбързали…

— Как съм се разбързал?

Очевидно Бобров беше изкаран от релси, не можеше да разсъждава трезво и задаваше глупави въпроси, сякаш се мъчеше да увърта.

— Първо сте запалили вестници и разни парцали, а чак на тръгване сте се сетили за газовата печка и сте пуснали четирите котлона едновременно. Взрив обаче не е имало, защото огънят, който сте запалили преди това, е изконсумирал необходимия за експлозията кислород.

Бобров заклати глава, сякаш за да прогони кошмарно видение.

— Чакайте, чакайте! Нали все още нищо не съм подписвал? Нали така?

— Да.

— Тогава откъде знаете, питам?

— Помните ли филма „Седемнайсет мига от пролетта“?

— Горе-долу. Що?

— В него Мюлер, шефът на Гестапо, твърди, че онова, което знаят двама, знае го и свинята.

— И що говорите така грубо за себе си?

— А-а, не — усмихна се Турецки. — За ваше щастие, аз се уважавам достатъчно. А вие не се хващайте за думите, понякога в тях се влага друг смисъл. Що се отнася до вашите подвизи, те са доста подробно описани в тази папка лично от Фрол Колбин, по прякор Генерала. Това имах предвид.

— И що му е трябвало да го прави?

— Предполагам, защото е искал да държи изкъсо своя верен Секач.

Бобров криво се усмихна.

— И моя ли прякор знаете?

— Знаем го.

— Значи да ме държи изкъсо, а? Ми ако ме пързаляте?

— Нямаме никакъв интерес. Ако бяхте само заподозрян, без да разполагаме с цял куп доказателства, вероятно наистина щяхме да предприемем някаква игра с вас. Но сега вие можете сам да проверите дали Генерала не е сбъркал нещо при изготвянето на вашето досие. И, разбира се, да си облекчите душата с чистосърдечни признания.

— Само не говорете за душата, гражданино следовател!

— Защо, Генадий Леонидович? Аз не виждам смисъл да си играя с вас на котка и мишка, така че няма да ви давам никакви обещания…

— Аз пък съм заритал за тях!

— Разбирам, че нашата среща е съвсем ненавременна за вас. Успяхте ли вече да се почувствате голям авторитет? Не? В такъв случай вероятно сте доста огорчен. Само че, както ми се струва, Генерала не е имал толкова великодушни намерения спрямо вас. Той е смятал да живее и да управлява, пък има и жена. Така че богатството му ще наследи тя. Чувате ли — богатството. Но не и властта. А властта няма как да се падне на вас. И то не защото ви арестувахме. Дори ако Фрол Колбин беше жив и лично ви бе препоръчал на някоя мафиотска среща, колегите му щяха да се позамислят, преди да ви одобрят. А сега, когато вече е мъртъв, изобщо нямате шансове… На всичкото отгоре, клети ми Секачо, Колбин те е имал само за плашило — тайнствен, никому неизвестен убиец, с когото е държал в шах местната си измет. На московската сбирка такива като тебе ще ги има предостатъчно, но едва ли на някой от тия смелчаци е хрумвала мисълта да командва парада. Ако Фрол наистина беше имал желание да те направи свой приемник, той щеше първо да те въведе в бизнеса си, да ти обясни кое, с кого и кога се прави, на кого да имаш доверие и кого да държиш под око. На теб обаче не е имал. Дори не те е взел на онова съвещание с Тузик, което завърши така трагично. Както не е взел и никого другиго, нали не греша? Или си бил там?

— Не. Не съм бил.

— Да, и навярно не знаеш дори какъв проект са искали да осъществят?

Бобров го погледна изпитателно.

— Бъзикате ме, нали? Чакате да се изтърва нещо?

— Нищо не чакам. И така не е трудно да се досетя. А за да не си помислиш, че искам да очерня твоя покоен вожд и учител, чуй част от записа, който е оставил на тайно място в собственото ти жилище.

Турецки включи предварително подготвения за тази цел касетофон, пусна касетата и след кратко съскане се чу плътният и малко дрезгав властен глас, така добре познат на Секача.

„Взех при себе си Гена Бобров, след като го хванах в крачка. Беше пречукал Свинкята. Разбира се, и той е педал, при това с хлабава халка, но не е наша вината, че се налага да работим с такива. Та значи прибрах тоя здравеняк, прикотках го с блага дума и мангизи, защото беше нещастник, изпаднал в пълно отчаяние след връщането си от някаква война. Но пък стреля като дявол с всякакво оръжие. Предавам го на братството като удобен кадър, в случай че стане нещо с мене. Може да бъде използван за едно-две акуратни изпълнения. После е най-добре да бъде премахнат, защото е откачалка и може да се издъни. Дълго време се занимавах с него и го котках, но сигурен съм, че вие няма да имате такова търпение. А за да не се опъва, съм го притиснал с компромати. Значи, на първо място — Свинкята, за него той носи цялата вина…“

Турецки изключи касетофона, искаше Бобров сам да разкаже историята си. Това можеше да му даде известен шанс пред съда — все пак не беше убивал съвсем невинни хора. Само от единия Смислов в болницата бяха свалени почти четиристотин грама злато във вид на масивни пръстени, гривни и голям кръст с ланец. Разбира се, тези неща не бяха фамилните скъпоценности — с тях човек обикновено не се перчи, а ги държи, както се казва, на сухо и тъмно място. Турецки изпитваше жалост към Гена Бобров. Наистина често пъти следователите се опитват да спечелят подследствения със съчувствие и разбиране, за да му развържат езика. Но има и случаи, в които някои го правят, с цел да обвинят невинен, а други — да оневинят виновен. Вършат се всякакви неща, каквито по принцип не би трябвало да имат място в правосъдието. Но някой от класиците е казал, че Темида не вижда, защото е с вързани очи — мечът, който държи, е за да наказва с него, а везните — за да търгува. С какво ли? Само с онова, което притежава — с правосъдие.

Турецки със свито сърце гледаше този млад човек, мамен очевидно неведнъж и доведен от мръсните негодници до пълно падение. Генадий Бобров седеше вече силно отпуснат на твърдата табуретка и гледаше в една точка над главата на следователя. Но там нямаше нищо, което да задържи погледа му, освен светлото петно на тапетите, където навремето бе висял портретът на Дзержински.

— Но нали той ми даде половинката от долара — с убит глас произнесе Секача. — А другата прибра в джоба си и каза: сега двамата с тебе сме едно цяло, като тази разсечена монета…

— Евтина романтика, Генадий Леонидович, разбери.

— Да, естествено, ама сега го разбирам… Край, гражданино следовател, направо ме нокаутира с тия песнички — изрече той, като сочеше касетофона. — Знаеш ли, воювахме с един мой много добър приятел. И през цялото време гледахме да се държим един за друг, сякаш предчувствахме, че ако по някаква причина се разделим, смъртта няма да ни пощади. И наистина, при всички битки оцелявахме, двамата, сякаш куршум не ни ловеше, дори нямахме драскотина. А после… аз заминах за боеприпаси, а той решил да ходи на акция с някакви смотаняци. Носеше се слух, че ония цигани, метежниците, очаквали да им бъдат докарани мангизи — нормални, в зелено. Та нашите решили да заловят тая ценна пратка. Не знам случайно ли са се натъкнали на черните, или пък е било засада, но щом тръгнали четиримата, веднага били притиснати като в клещи. Ония били цял взвод — убили двама, а другите двама взели в плен. От тях единият е бил моят приятел. Пуснали ги на караманьол… е, изнасилили ги, целият взвод им се изредил значи, а после живи ги изгорили…

Бобров замълча и помоли за една цигара.

Турецки не му досаждаше с въпроси, искаше да му даде възможност да си излее мъката, а после вече да го разпитва за каквото трябва. След малко Генадий продължи:

— Не можах повече да остана, заминах си. А къде да ида, никого си нямам. Та дойдох тука. Чудех се какво да правя и тоя Гришка Кондратиев взе, че ме прилъга. При мен, вика, ще се намери работа за теб, щото ти си яко момче, оперено. Ще придружаваш стоката. На мен ми беше все тая, съгласих се само и само с работа или с пиянство да се поразтуша. Заведе ме той в един разкошен апартамент, готино си живее… живееше… и дума да не става, подредил едно-друго, пълно с пиячка, с кльопачка. Влезе той в банята и се изкъпа, а после ми предложи и аз да взема един душ. Когато седнахме на масата, взе да се отърква о мене, пък аз отначало не загрях, мислех си, че се пресяга човекът… А след банята ми беше горещо, та седях гол до кръста. И по едно време оня като се вкопчи с едната лапа за рамото, пък с другата — дръж! — за оная работа. При това положение дори на идиот като мене ще му светне, че оня е с обратна резба. С една дума, така ми причерня пред очите, че когато се опомних, Свинкята вече бавно се вкочанясваше. А после вече знаете, мисля, че Фрол доста подробно го е разказал…

— Слушай, Гена, ако ти имаше зад гърба си само тази издънка, аз щях да направя всичко възможно с един добър адвокат да получиш минимална присъда.

Бобров тъжно се усмихна.

— Де да беше така… Може би куршумът ще бъде най-добър изход за мен.

— Не е хубаво да разсъждаваш по този начин.

— А да живея по този начин?! Фрол напразно ме е смятал за глупак, все пак нещичко ми е известно. Мисля си, че някой от неговите хора ме е предал, нали?

— Може би — отговори уклончиво Турецки.

— Е, добре — тогава танто за танто! Фрол топи мене — аз него ще го топна. С една дума, работата е такава: те са уредили да продават на немците оръжеен плутоний. Как му викаха на това… май контракт. Та значи те си имат дългосрочен контракт и за тая цел са намерили в Германия някакъв мошеник, от бившите съветски. И заедно със сина му жената на Фрол отиде при него и учредиха съвместна фирма, за да пращат стоката на немския адрес. И всичко им вървеше добре, всеки миг трябваше да тръгне първата пратка, ама като че напук точно тогава се случи пробойна, някой се беше издънил или направо си беше продал информация. Дойдоха някакви конкуренти, а кво са искали — това вече не знам. Но ето как свърши — карантията навън и капут!

— Генадий, а случайно да знаеш как се казва фирмата в Германия?

— Съвместната ли? Не, не знам. Но вие лесно ще разберете, ако ви потрябва. А за да бъде гладко партньорството им с Германия и никой да не се заяжда, директорът Тузик и Фрол си откриха своя фирма…

— Как се казва?

— „Тонус“.

1.

Турецки се върна в Москва, за да ръководи оттам по-нататъшното издирване на убийците, както и осуетяването на сделката за износ на стратегически суровини от Русия. Трябваше да се консултира в каква форма и опаковка малки количества радиоактивни вещества могат да бъдат превозвани с обикновените видове транспортни средства. Разбира се, такава информация той получи още в Копеевск, но тя трябваше да бъде потвърдена. Освен това трябваше да уведоми Московската криминална милиция и РУОП5, че се очаква мафиотска среща по необичайно време и на неудобно място — рано пролетта в столицата.

Турецки нервно се разхождаше из кабинета си. Не го напускаше усещането, че съвсем скоро събитията ще добият непредсказуемо и стремително развитие, което налагаше незабавно да бъдат предприети някакви мерки. Ако не могат да изпреварят престъпниците, то поне да не бъдат поставени пред свършен факт… А за да не бъде допусната грешка още в самото начало, трябваше да разберат със сигурност кой ще движи нещата след убийството на Колбин и Тузик. За ролята на приемници можеха да претендират двама души: заместникът на Тузик — Георгий Николаев, и заместникът на Колбин — Александър Лисовски. Дълбоко в себе си следователят изпитваше желанието палачи на копеевските жертви да се окажат техните придворни. В такъв случай в издирването щяха да бъдат хвърлени по-малко време и сили.

Кратко иззвъня вътрешният телефон. Александър Борисович прекъсна размишленията си и вдигна слушалката.

— Слушам.

— Следователят Величко моли да го приемете — съобщи секретарката.

— Нека влезе — разреши Турецки.

Олег влезе, придружен от снажен и светлокос млад мъж с малко насмешлив поглед. Очевидно тази насмешка нямаше конкретен обект, а беше по-скоро с универсален характер — така гледат на живота добродушните умници.

— Здравейте, Александър Борисович! — поздрави Величко.

Русокосият непознат също избоботи с гърлен бас:

— Здраве желаем!

— Запознайте се, Александър Борисович, това е капитан Марк Майер, който с ваше съдействие стана частно ченге.

— А-а! — искрено се зарадва Турецки и стисна ръката на Марк. — Е, какво, намерихте ли блудния син?

Марк кимна.

— Завърна се в семейното лоно. Заварихме го почти готов за бифтек. И трябва да е благодарен на Олег, защото именно той уреди бумагите, чрез които влязохме на частна територия. Иначе направо щяха да му източат мозъка и да го направят пълен олигофрен.

Олег Величко накратко разказа как е успял чрез Меркулов да получи заповед за обиск, как са нахълтали в общината на „Петрозаводска“ и каква суматоха е настъпила в Москва след тези събития.

Александър Борисович слушаше и току поглеждаше към Марк с известна изненада и удивление. Младият мъж се почувства неловко от подчертаното внимание на толкова важна личност като Турецки. Той не знаеше, че следователят иска да го попита дали няма роднина, който да се казва Бобров. От момента, когато го видя, Турецки се мъчеше да си обясни защо физиономията на този човек му се струва позната. Ядосваше се, че неговата винаги така услужлива памет този път му изневерява. Но изведнъж го осени догадката, че Марк Майер прилича на Генадий Бобров. Приликата обаче не беше чак толкова очевидна — наистина, в челото беше като негов двойник, но останалите сходства се изчерпваха само с някои черти на лицето и отделни движения. Неочаквано в съзнанието на следователя припламна смътната идея, която го бе споходила в Копеевск, а след миг тя придоби съвсем конкретни очертания. Идеята беше такава: Секача-Бобров трябва да се появи на мафиотската среща, на нея обаче няма да отиде истинският Бобров. И това ще стане със знанието на Александър Андреевич Лисовски, който ще запази тайната от страх за живота си. Защото именно той ще въведе мнимия Секач във висшето общество на престъпния свят… „Всичко това е много хубаво, но има едно «но» — помисли си Турецки и тази мисъл поохлади въодушевлението му. — За тази работа не се издават заповеди. В подобни авантюри се впускат само доброволци, които отлично съзнават на какъв риск се излагат.“

— Марк, горите ли от желание отново да се върнете под крилцето на Иван Иванович Токарев? — попита Турецки.

— Всъщност вече се върнах, но ме пратиха…

— Къде?

— Да търся един специалист по смъкване на сутиени в градския транспорт.

— Приятно занимание, нали?

— Да. В автобуса по трийсет и осма линия вече ме взеха за сексуален маниак и още при перфоратора се заканиха да ме кастрират!

— Май не долавям в гласа ви никакъв младежки ентусиазъм, а?

— А аз май започвам да подозирам, че имате някакво предложение за мен, така ли? — отговори Марк на въпроса с въпрос.

— Така.

След този кратък отговор Турецки погледна изразително към Олег Величко, който веднага схвана намека и побърза да си тръгне, тъй като го чакала спешна работа.

2.

А през това време в далечния, все още заснежен Копеевск, в притихналия след кошмарните събития офис на фирма „Тонус“ Александър Андреевич Лисовски седеше в собствения си кабинет и размишляваше. Той бе останал след работно време, за да поумува какви ли предпазни мерки са предвиждали да вземат Тузин и Колбин срещу неочакваните конкуренти. Беше се досетил, че в онзи трагичен ден двамата инициатори на грандиозния по своята дързост и предполагаеми печалби проект са се уединили в оная вила само за да измислят и разработят план за бързото и безболезнено ликвидиране на проблема. А Александър Андреевич не без основание смяташе, че по умствен потенциал ни най-малко не отстъпва на двамата, взети заедно.

Като начало трябваше да изходи от най-важното обстоятелство — неговите ръководители са били принудени да избират измежду всички възможни начини и средства такива, които не предполагат шум или кръв, та дори и не предизвикват спор. Драконът, който бяха скрили в мъртвата, пожълтяла от проникващата радиация борова гора, имаше нужда от тишина, внимание и предпазливо отношение.

Най-простото и сигурно средство при такава ситуация беше измамата. „Какво бих направил лично аз? — строго се запита Лисовски. — Най-лесно и убедително, при това съвсем безопасно, е да пробуташ на тия алчни профани някоя «кукла» — касета, която или да е празна, или пък пълна със силно радиоактивна, но съвсем безполезна шлака. Браво!“ — похвали покойните и самия себе си Александър Андреевич. Той изобщо не страдаше от мания за величие и беше убеден, че дори директорът и неговият приятел да не са стигнали до тази проста и ефикасна идея, то непременно щяха да стигнат, ако не им бяха попречили, затова на драго сърце ги прие задочно, или по-скоро посмъртно, за съавтори на този хитър план. Още повече че на дадения етап той не предполагаше материални загуби.

Лисовски погледна през прозореца. Наситеният синкав здрач бе прорязван от лъчите на прожектори, фенер и фаровете на пристигащите към заводския портал коли. Николаев му бе казал, че челябинските командоси отново са дошли на учение да отработват похвати за освобождаването на стратегическия обект от терористи и диверсанти. Лисовски с презрителна усмивка започна да наблюдава техните маневри. И едно дете би разбрало, че се мотаят тук, за да не бъдат изнесени радиоактивни материали. А това значи, че някой действително се е раздрънкал. И това е или истеричната жена на Тузик, или пък Секача, който е подразбрал нещо. Но и двамата знаят съвсем малко, фактически нищо, не са наясно и за най-важното — как точно трябва да се изнесат касетите със стоката.

Александър Андреевич изпита остро желание да посети обекта, за да се увери, че стоката е на мястото си. Всъщност вече нямаше кой да му нарежда какво да прави или да не прави. И може би сега за пръв път от деня на жестокото убийство Лисовски напълно осъзна, че в копеевското звено на грандиозната операция той е главният изпълнител и единствен претендент за цялата печалба. И вече нищо не можеше да го разтревожи — нито евентуалният гняв на останалите съдружници, нито дори гневът на Лариса, жената на Фрол, нито пък неясната, но съвсем реална заплаха от неизвестните конкуренти. Едно-единствено нещо го притесняваше сега и дори го накара да се приготви за път до едно недалечно, но опасно място. И това притеснително нещо беше мисълта, че трябва да провери дали стоката е налице, както и убеждението, че някой ще дойде да я поиска…

В тясното антре, претенциозно наречено фоайе, до масата дремеше пазачът Вася Глупака. Дочул леките и бързи стъпки на Лисовски, той с усилие вдигна голямата си, късо подстригана глава и с ленива надежда попита:

— Тръгвате ли си вече?

— Хич не се надявай! Отивам до обекта и се връщам. И да ме чакаш! Така и така спиш…

— Аз не спя!

— Добре де!

Пред вратата бе паркирана стара, но добре запазена уазка, която директорът на завода бе осчетоводил като бракувана и на минимална цена бе продал на фирма „Тонус“.

Отзад в купето между двете редици дървени седалки бяха оставени на пода три старателно сгънати комплекта за индивидуална химическа защита — комбинезони, противогази, дозиметри.

Лисовски запали и потегли по кишавия път, обикалящ плътната и фактически непреодолима ограда на завода. Отляво започваше закритата зона — триста и петдесет хектара гора, върху която се бе изсипал радиоактивният облак преди десет години. В началото, когато по този повод се вдигна голям шум на местно равнище, а еколози и гъбари излизаха по митинги, границите на заразения участък бяха охранявани от постове, за да не допускат никого в гората. По-късно скандалът естествено отшумя, постовете бяха вдигнати и на тяхно място останаха само жълти табели с надпис: „Опасно за живота! Висока степен на радиация!“

Общо взето, жителите се оказаха дисциплинирани и никой не влизаше без особена нужда в пожълтялата гора. Може би, ако облакът бе паднал — както в Чернобил — върху селището или друг населен пункт, там постоянно щяха да се навъртат мародери. Но какво може да бъде откраднато в една гора? Още повече че след аварията в нея не вирееше никакъв живот — не прелитаха птици, а и всички други твари измряха или се преселиха по други места. А това плашеше хората много повече от най-страшните предупреждения.

Там, в мъртвата гора, бе откаран и сякаш захвърлен като непотребен голям железен шкаф. В него бяха прибрани за известно време малките, компактни, но доста тежки касети с оръжеен плутоний — стоката, която с нетърпение се очакваше в Германия.

Преди да навлезе в гората, Александър Андреевич облече защитен костюм, после продължи с колата по черния разбит път. След пет минути пътят свърши до празно и затънтено място. Лисовски остави колата и тръгна нататък пеша, затъвайки до колене в дълбокия мокър сняг. Беше тъмно, но той се ориентираше добре сред боровете със зеленясала кора и провиснали мръсно жълти клони. Скоро стигна до целта си, отключи желязната врата на шкафа с грижливо смазани панти и пристъпи към работа. След като се увери, че стоката е на мястото си, започна да подготвя фалшивите касети, които не съдържаха друго освен въздух — радиоактивен, но никому ненужен.

3.

На няколко хиляди километра от Копеевск, на брега на река Изар в старинния град Мюнхен, се срещнаха в един просторен кабинет двама мъже и една жена. През огромния, простиращ се почти по цялата дължина на стената чисто измит прозорец се виждаха осветените отдолу островърхи покриви близнаци на Фрауенкирхе.

Жената, някогашна красавица, а сега склонна към пълнеене дама на балзаковска възраст, носеше къс черен воал, закрепен върху платиненорусата й боядисана коса с възлилав оттенък. Тя се казваше Лариса Колбина, а воалът имаше за предназначение да показва, че госпожата е в траур по своя преждевременно споминал се съпруг. Впрочем лицето й изобщо не бе съсипано от сълзите и не бе помрачено от предполагаемата скръб, а просто поначало си приличаше на втасало тесто.

Кавалерите на Лариса коренно се различаваха един от друг. Нейният сънародник, бившият съветски гражданин Борис Лазкин, се открояваше с вълчия си апетит, който бе натрупал по женската му фигура дебел пласт тлъстини и го караше да се поти обилно по всяко време на годината.

Другият мъж беше висок и слаб, но мускулест, с късо подстригана светла коса. Беше облечен скромно и изискано, което свидетелстваше за немския му произход. Казваше се Хелмут Шилер. Дълбоките гънки в ъгълчетата на устата му показваха, че хер Шилер дълбоко презира своите събеседници, а донякъде и самия себе си, задето е принуден да работи с толкова жалък контингент.

И тримата бяха недоволни един от друг и едва ли не се караха. Причина за скандала бе изтеклата информация за очаквания от глъбините на далечна Русия важен и скъп товар. Тези хора бяха третото, заключително звено в операцията за износ на плутоний от Копеевск.

— Хелмут, защо сте толкова убеден, че някой там се е разприказвал? — попита Лазкин, като редуваше думите си с едри и шумни глътки от бутилка с безалкохолна бира. — Същото може да го е направил например и някой ваш приятел.

Шилер поклати глава.

— В тази работа и в този град, Борис, аз нямам други приятели, освен вас. Да не искате да кажете, че сте се разприказвали вие?

— Има си хас! — обади се вдовицата, наливайки си три пръста водка във висока тънкостенна стъклена чаша.

— Стига, Лариска, ще се налюскаш! — предупреди Лазкин.

— Аз не съм ти и не се наливам до посиране! — сряза го Колбина. — Пък и сега си имам мъка…

— Оставете я, Борис. Мисля, че трябва да форсираме събитията, нали така? Когато съумеем достатъчно бързо и прецизно да доставим стоката на местоназначението, конкурентите вече няма да ни тревожат…

— Какво ще рече това „оставете я“? — оскърбено възкликна Колбина. — Вие не можете да вземате решения без мен! Или сте намислили да ме изхвърлите от играта?

— Не се вълнувай, мадам — промърмори Лазкин, докато отваряше капачката на поредната бутилка бира. — Ти си законна наследница на Генерала, лека му пръст, и неговият дял не ти мърда.

— Точно така!

— Борис, не се разсейвайте. Нека проверим цялата верига. Тука нещата са гут, нали?

— Да! — гордо се съгласи Лазкин.

— Какво е положението в Москва? Там са онези… как бяха… джигитите, нали?

— Ъхъ, братя Месхиеви. Оперени момчета, при това не работят за пари, а за идеята.

— Така ли? Не сте ми споменавали за това — заинтригува се Шилер.

— Ама и вие не сте проявявали особен интерес, Хелмут. На тях парите им трябват, за да ги пращат на любимия си генерал Дудаев, а не за лично ползване. Така че тия момчета ще си изпълнят тяхната част от задълженията прецизно. Но е опасно да ги лъжем!

— Ние няма да ги лъжем — леко се усмихна Шилер. — Мен лично ме тревожи положението в Урал.

— И мен — призна мрачно Лазкин.

— Струва ми се, че господин Колбин нямаше особено високо мнение за онзи човек, който остана. Името му беше Лисовски, нали?

— Да. Казваше, че е ни риба, ни рак. А сега вече със сигурност е напълнил гащите и се тресе от страх!

— Това не е хубаво, Борис.

— Ама разбира се, че не е!

— Аз имам такова предложение: вие трябва да отидете там и да помогнете на Лисовски.

Борис Лазкин недоволно въздъхна. Явно идеята хич не му допадаше.

— Може пък излишно да се паникьосваме, а? Разбира се, Лисо изобщо не може да се сравни с Генерала, но пък, от друга страна, не е допускал грешки, откакто работим заедно. А и Николаев е там, нека си заработи своя дял!

— Това е онзи… — Шилер нетърпеливо щракна с пръсти, — помощникът на господин Тузик, заместник-директорът?

— Да.

— О, за него господин Колбин също ли е казвал, че е риба и рак?

— Нито риба, нито рак! — поправи го Лазкин и прикривайки досадата си, допълни примирително: — Е, добре, нека първо да се обадя на Лисовски и да разбера какво е положението там…

— А Лисовски е говно, и ти, Борка, също си говно! — неочаквано изтърси Лариса Колбина. — Истинските мъже, които останаха в нашата банда, са Хелмут и ония цигани — братя Месхиеви!…

4.

Александър Лисовски се връщаше в офиса си след разговор с полковник Сергеев. Призовката да отиде в милицията не го изненада — водеше се следствие, изникваха текущи въпроси. Той дори допускаше, че убийците изобщо няма да бъдат открити, което всъщност беше и в негов интерес. Иначе те можеха да разкажат за какво са извършили гнусното си престъпление. А тогава вече като втори етап от разследването щяха да се захванат и с него, и с Николаев, при това следствието отново щеше да бъде водено както от оня грубоват хитрец Сергеев, така и от плашещо изискания Турецки. А това не беше желателно. Виж, ако Генерала имаше на служба свестни момчета, а не ония дебеловрати горили, които се разпиляха по други господари, преди още да е изстинал трупът му… Няколко по-оправни момчета можеше да намерят ония нахалници и да ги зациментират в основите на някой строеж. Обаче, уви…

Изненадата днес не бе милиционерската призовка, а предложението, което му направи Сергеев от името на Турецки.

От него се искаше вместо Генадий Бобров — Секача, да въведе в столичния престъпен елит някакъв си служител от криминалната милиция. Разбира се, Лисовски обеща да си помисли, така че сега вървеше и мислеше. Играта започваше да загрубява, а той трябваше да бъде предпазлив, много предпазлив. Твърде много неприятности му се струпаха на главата, пък и работата стоеше недовършена. От друга страна, да въведеш в общността такъв троянски кон означава да си подпишеш смъртната присъда, в случай че се разбере. Това е много по-страшен грях, отколкото да предадеш на милицията един прост поръчков убиец. Естествено, Сергеев най-разпалено го уверяваше, че операцията ще бъде организирана прецизно, че човекът е опитен и че всичко ще протече под непрестанното наблюдение на спецподразделенията. Но дали ще вярваш на бандити или на ченгета — все е тая. Работата е опасна.

… И без да взема окончателно решение, Александър Андреевич влезе в офиса. Вътре бе необичайно тихо и пусто. Нито Вася Глупака, нито секретарката бяха на работните си места. „Животни! Като отвързани кучета! Мислят си, че Лисовски е мухльо и могат да го тъпчат както си искат!“ С твърдото намерение да впише в книгата за лишаване от премии двамата си разхайтени служители, той отвори вратата на своя кабинет и се спря като закован.

В креслото му седеше мускулест млад мъж на около трийсет години, който впери в него хипнотизиращия остър поглед на сините си очи. Още един подобен здравеняк, само че с кафяви очи и тъмна коса, беше седнал до масичката пред бюрото и също го гледаше втренчено.

„Нима са от службата за сигурност?!“ — изтръпна от ужас Лисовски. В същия миг иззад вратата изскочи трети неканен гост, който така рязко и неочаквано го блъсна в гърба, че Александър Андреевич едва не падна, притичвайки със ситни крачки до средата на кабинета.

— Е, здравейте, господин Лисовски!

Александър Андреевич стрелна плах поглед към синеокия, който бе произнесъл тези думи, и отговори:

— Здравейте… На какво дължа вашето посещение?

— На плутония — подхвърли синеокият.

— Ъъ, не ви разбирам…

— Чул си как трупясаха Тузик и Колбин, нали? Ако ми се правиш на идиот, ще пукнеш още по-страшно!

— Вие да не сте от конкурентната фирма?

— Може и така да се каже.

— Ще разрешите ли да поседна?

— Сядай, че току-виж си припаднал. Разбираш ли, Лисовски, отначало искахме като честни партньори да откупим от вас контракта за плутония и новата технология за неговата обработка. Но се получи малка засечка с парите, после пък Генерала взе нещо да се опъва. А като го клъцнахме, решихме, че изобщо няма смисъл да плащаме — така и така ще си приберем нашето. И ето че дойдохме.

— Значи вие сте ги…?

— Не, Лисовски, не си прави сметката как да ни изтропаш пред властите. Не сме ние. Там работиха други хора, а ние си имаме желязно алиби.

— Разбирам. Срещу ръжен не се рита — въздъхва Лисовски. — Само че с тая касапница вие провалихте всичко…

— Защо?

— Ами погледнете през прозореца. Нали виждате, че е пълно с командоси. Специално ги докараха тук на учение, та да не може пиле да прехвръкне. Ще се наложи да изчакате, докато се успокоят нещата…

— Така било значи?

Вместо отговор Александър Андреевич мълчаливо разпери ръце — сиреч сами трябва да го разберете.

Тъмнокосият се понаведе напред и рязко му залепи шамар с широката си грапава длан, при което Лисовски се сгромоляса на пода заедно със стола.

Здравенякът, който през цялото време стоеше отзад, изправи стола, вдигна Лисовски за яката и го сложи да седне.

— Александър Андреевич, още ли не си разбрал, че всичко това не ти се случва насън и че споровете с нас протичат доста болезнено? Оня идиот, дето му викате Вася, е донякъде в течение на нещата. Отначало той също реши да се репчи и да демонстрира карате. А после само плачеше, подпикваше и ни се изповядваше като на Господ Бог. Така че сега знаем и за жълтата гора, и за касетите в железния шкаф, и за това, че ти, общо взето, не си глупак…

Лисовски кимна.

— Разбирам. Поне пощадихте ли Василий?

— А защо? Той не си изпълни задълженията, така че от него няма никаква полза, и за да не се измъчва после от срам, малко го стиснахме за гушката…

Александър Андреевич Лисовски усети как неописуем ужас сграбчва сърцето му с железни пръсти и неволно повтори, едва превъртайки език:

— Л-разби-л-рам…