Плутоний за Исус

1.

За известно (и то съвсем неопределено) време капитан Марк Майер се превърна в Генадий Бобров, бивш наемник в няколко кавказки войни с прякор Секача. Подготовката му за тази необичайна роля не беше продължителна — нямаше време, — но Марк се надяваше, че за влизането му в престъпния свят в една от големите столични групировки ще допринесе неговият остър език, наситен с цветиста одеска духовитост, както и придобитата пак оттам безцеремонна самонадеяност — тоест качествата, които най-старателно, но напразно се беше опитвал да изкорени, след като облече полицейската униформа.

Сега походката на Марк-Генадий стана малко нахакана и разпусната, нехайна, но не защото искаше да подражава на бандитите, а по простата причина, че обикновено така стъпват хората, свикнали да очакват изненади. Добре, че не му се наложи да заучава съвременния бандитски жаргон и да подновява гардероба си. Истинският Бобров, скрит в следствения изолатор на Федералната служба за сигурност, не спадаше към признатите бандити и не се обличаше като баровец. Той все пак беше само един бивш армейски капитан, пълен несретник и бедняк, който бе повярвал, че парите носят щастие на всекиго и че, най-важното, не миришат. С известни уговорки и Марк смяташе, че парите действително имат голяма сила и власт, много по-силна дори от тази на диктатурата. И ако сега някой го попиташе: „Защо си се заврял при криминалните?“, Марк би свил рамене и би отговорил: „Кой за каквото е учил, брато!“

Днес му предстоеше първото сериозно изпитание — „сгледа“ при Робинзон, такъв бе прякорът на един от столичните авторитети, който контролираше Медведково. Братя Месхиеви — Алик и Гриша, получеченци с московско потекло — влизаха в групировката на Робинзон в качеството на кандидати за признати бандити. Те бяха започнали криминалния си стаж преди четири години, но ръката на правосъдието ги бе стигнала само веднъж. Братята избягваха да общуват със своите сънародници от воюващата република, защото смятаха, че в Москва всички кавказци се подвеждат под един общ знаменател заради войната и заканите на Дудаев. Макар че, строго погледнато, политическите делби и ежби бяха само в техен ущърб.

Алик и Гриша не бяха уведомили своя бос, че въртят далавера с челябинския Генерал. В такива сделки, както казват алкохолиците, всяка уста в повече е по-опасна и от нож.

Още преди да влезе в играта, Марк бе принуден да се поразкарва. В началото се предвиждаше той да се присъедини към Лисовски на Московската аерогара, после обаче Лисовски му съобщи, че челябинският признат бандит Глиста се готви да заминава с него към столицата, за да докладва при какви обстоятелства е станало убийството в Копеевск. Очевидно трябваше Марк спешно да замине за Челябинск със специален самолет. После обаче се оказа, че Глиста е решил за по-безопасно да пътува отделно от Лисовски. И изобщо той беше доста зле настроен, заяждаше се и дори неприкрито намекваше, че Лисовски е забъркан в убийството. Така че след всичко това се наложи в рамките на едно денонощие Марк да пътува от Москва до Челябинск и обратно.

Още на аерогарата братя Месхиеви побързаха да предупредят Лисовски и Марк, че на срещата може би ще ги попритиснат. Робинзон и другите бандити подозирали, че под носа им се изплъзва някаква сделка, от която по принцип би трябвало да намажат някои заслужили хора. И, общо взето, всички били в калпаво настроение, защото преди два дни техен добър приятел и достоен бандит, по прякор Костура, е бил прострелян в сауната от непознати мъже с автомати. Именно неговото погребение и поменът след това щели да станат повод за събирането на всички босове, за да обсъдят положението.

След връщането си в Москва Марк нито веднъж не направи опит да се свърже с Турецки или с Олег Величко, а само те двамата знаеха каква е задачата му и защо е необходим този маскарад. Всички останали, които бяха мобилизирани за тази акция, бяха само инструктирани да следят незабелязано придвижването на гостите от Челябинск, но никого да не арестуват, още по-малко — да стрелят по когото и да било. Но Марк знаеше, че колкото и прецизна и строга да е някоя заповед, тя все пак се изпълнява от хора с присъщите им достойнства и недостатъци. Така че той въпреки всичко се опасяваше за живота си — някак не го напускаше усещането, че ще се окаже между два огъня.

… За да не привличат към себе си излишно внимание, Лисовски и Марк трябваше да отседнат в една жилищна кооперация на „Полярна“, предназначена за слушатели и преподаватели във Военната академия. Навремето Алик бе учил в тая ковачница за генерали. Днес, въпреки че отдавна бе изгонен извън величествените й стени, той не бе загубил старите си връзки там, дори напротив — активно вербуваше сред питомците й един боеспособен и добре обучен отряд. Така че Лисовски и Марк бяха настанени в един от двустайните апартаменти, където бяха на квартира и двама слушатели — единият ерген, а другият женен. Алик увери бившите си колеги, че тези двамата, които им натрапва за гости, са съвсем безопасни хора, а след като изпрати Марк да пийне бира, остана при тях да разговарят насаме.

Александър Андреевич бе много разтревожен и уплашен. Пък и всичко, което му се струпа през последните две седмици, не би вдъхнало оптимизъм на никого. Убийството на шефовете му, появата на Секача, посещението на убийците, а сега и предстоящата среща, на която ще има много недоброжелатели, както го предупреди Алик… И не му стигаше всичко дотук, ами и това ченге, дето му го лепнаха за опашка!… Когато му натрапваше за придружител тоя нахакан момък, полковник Сергеев каза, че истинският Секач бил в пълна депресия, отказвал да отговаря на всякакви въпроси, а в момента им се открива такава чудесна възможност да проникнат в средите на престъпния елит… Александър Андреевич по принцип не вярваше на хората. Знаеше, че всеки лъже за нещо и не би казал дори очевидната истина, ако няма от това някаква изгода. Ето защо подозираше, че мнимият Бобров е осведомен за сделката с плутония и през всичките петнайсет минути, докато разговаряше с Алик Месхиев, Лисовски си задаваше въпроса дали да не му признае що за придатък към стоката е докарал от Челябинск. Но в края на краищата интуицията му подсказа да мълчи. А ако тоя Секач се окаже твърде любопитен и вземе да си бута гагата където не трябва, все ще се намери начин да се отърве от него. При това може да го заплюе в лицето и да му каже: „Гадно ченге такова!“ Затова, когато Алик го попита що за птица е спътникът му, Александър Андреевич вдигна рамене и отговори: „Незнайна, но опасна.“

Вечерта двамата гости трябваше да отидат при Робинзон, който ги очакваше в резиденцията си.

2.

За срещата тръгнаха поотделно, такова бе желанието на домакина. Марк реши да не бърза много и пристигна три минути по-късно от определеното време. Пред блиндираната врата на апартамента стояха двама от биячите на Робинзон с бръснати вратове и широки рамене. В ярките им вносни костюми и пъстри ризи човек можеше да ги помисли за клоуни, ако не бяха напомпаните им плещи и суровите каменни физиономии.

С известна ленивост, но без излишни думи единият провери документите на Марк, а другият го обискира за оръжие, след което го пуснаха да влезе.

В хола, обзаведен със скъпи мебели и електроника, между другото бяха натрупани и някакви кутии. До богато сервираната маса седяха четирима души. Двамата бяха „свои“ хора, ако може така да се каже: Лисовски и Месхиев. А другите двама бяха възпълни, но все още яки мъже с тъмни от „лагерния“ загар лица и сини татуировки по ръцете. Малко припряно Лисовски се вдигна от стола и доста притеснен се обърна към седналия на дивана мъж с думите:

— Това е Бобров, Михал Михалич!

— Здравейте на всички! — учтиво, но с достойнство поздрави Марк присъстващите и погледна под око към домакина.

Той му заприлича на бивш борец, зарязал тренировките. Малките очички на простодушната му, дори леко селяшка физиономия се втренчиха в Марк, сякаш искаха да го пронижат. През отворената му разкопчана риза се виждаха космати гърди, върху които като на пухена възглавничка почиваше масивен златен кръст, закачен върху също толкова масивна верижка.

— Ха здравей, здравей, как те казваха…

— Бобров — лаконично отговори Марк.

— Е що си толкова важен бе, Бобров?

— Не съм важен, а сериозен.

— Айде бе?! Ми ако пийнеш, ще се отпуснеш ли?

— Ако ми сипете — ще пия.

— Кво ще кажеш? — обърна се Робинзон към приятелчето си. — Тоя май не е лапацало.

— Това се разбира най-добре, когато го пуснеш под високо напрежение! — мрачно възрази онзи.

— Абе, Глист, що го нервираш човека още от вратата? Я глей, дори Лисо взе да стиска кълки, като че му се допика по малка нужда!

При тези думи на домакина Лисовски пусна една измъчена усмивка.

— Я го дайте насам тоя генератор, дайте тук напрежението! — дръзко заяви Марк, като изгледа с презрение заядливеца пред себе си.

— Да не искаш да кажеш, че ще вдигнеш ръка на един признат бандит? — намеси се Робинзон и чак се наведе над масата, за да го погледне по-отблизо.

— О, в никой случай, бога ми! — възкликна Марк. — Само смятам, че по принцип бандитът не пуска високото напрежение лично, за тая работа си има горили.

— Точно така! — кимна Робинзон, като го разглеждаше с интерес.

— А за тях пък, мутрите де, смятам, че може, трябва и е полезно да се бият, защото стават по-зли, като кучетата! — допълни Марк.

— Голям образ си! — одобрително отбеляза Робинзон. — Дай си лапата! — подаде той ръка през масата.

Марк се поколеба — за да приеме тази особена чест, трябваше да се приближи към масата и да се наведе, при което някой от присъстващите можеше да си помисли, че се кланя и подмазва. Но после реши, че дотук се беше представил достатъчно добре, затова пристъпи напред и сложи едрата си десница в разтворената шепа на бандита.

Робинзон я стисна, но после поразхлаби пръсти и леко я обърна с дланта нагоре, а когато видя гладката й чиста кожа, подхвърли, без да се обръща към никого конкретно:

— Нежна ръчичка, пък и не мирише на барут…

— Не съм някой скапан пролетарий и не млатя с чука по цял ден. При това не всеки ден ми се отваря работа.

— А с кво млатиш?

— С разни фини инструменти.

— Сядай де — покани го Робинзон, — да ти напълня ли чашата?

— А, не догоре. Пия малко. При моя занаят ръката ми не бива да трепери.

— Да бе, нали си бижутер! — отбеляза Робинзон и му наля на дъното една-две глътки. — За кви ли не кристали имам мангизи, ама като съм си свикнал — не мога да се откажа от обикновените чаши — смени темата домакинът, после допълни: — От тях и от цацата в доматен сос! Ха да пием за запознанството. Имаш ли си малко име?

— Генадий.

— А аз съм Михал Михалич Робинзон.

— Много ми е приятно!

— Да не ме занасяш нещо?

— Не — сериозно отговори Марк. — Уважавам хората, които бичат мангизи с главата си.

Несвикнал на завоалирани ласкателства, Робинзон изпитателно го погледна, после мълчаливо вдигна чашата си, с което подкани и другите да пият.

Всички послушно вдигнаха чаши и ги пресушиха до дъно.

Глиста и Лисовски лакомо взеха да замезват, като бучкаха с вилиците из различните чинии и блюда с отбрани деликатеси. Пред домакина имаше консерва с цаца, грубо отворена с нож. Алик Месхиев дъвчеше магданоз, като си отгризваше листенцата едно по едно от всяко стръкче, при това поглеждаше изпод вежди към Марк.

След кратка пауза Робинзон пристъпи към деловата част.

— Как не можахте бе, гълъбчета, да опазите Генерала? — попита той и лапна с вилицата една дребна рибка, покрита с доматен сос.

Лисовски шумно преглътна и внимателно, за да не издрънчи, опря вилицата си на чинията.

— Когато Генерала и директорът имаха да обсъждат нещо, обикновено разговаряха сами и дори мен не викаха на своите съвещания, Михал Михалич! — отбеляза възпитано той, като внимаваше за тона си.

— Я виж ти! „Дори мен“?! Че кой си ти бе? Някой си от някоя си фирма! Защо не изяснихте кой е предал директора на ония бесни касапи? Кой знаеше, че вечерта те ще бъдат само двамата?

Уплашеният Лисовски мълчеше.

Месхиев го изгледа с любопитство.

А Марк спокойно си хапваше. Не можеше да го стресне нищо, дори това избухване на Робинзон. Пък и колегите му от милицията можеха не по-зле от него да разиграват подобни спектакли.

Тогава сприхавият и злобен Глист, изнервен от атмосферата, изведнъж забеляза, че Секача продължава да яде, докато всички, включително самият той, смирено изчакват да отмине бурята. И реши, че това тук не е самообладание, ами простотия и лакомия.

— Що плюскаш бе!? — кресна той. — Тия приказки не се ли отнасят и за тебе? Може пък ти да си ги посякъл, нали ти викат Секача!

— А вие кой сте? — спокойно попита Марк. — Като ви гледам фасадата, нещо ми напомня. Да не би да сте Глиста?

— Е, и? Какво от това?

— Ми това, че няма да ми крещите. Щото, ако беше жив господин Колбин, щяхте да ми прислужвате на масата като истински лакей. Сега крещите, а ни се виждахте, ни се чувахте при нас в Урал, когато Генерала командваше парада…

— Леле, ти си бил много нагъл копелдак бе! — взе да се задъхва от възмущение Глиста.

— Разрешете да го укротя — обърна се Марк към Робинзон. Той прекрасно съзнаваше, че чуждите горили няма да се подчинят на Глиста, ако им нареди нещо. От друга страна, самият Глист не разполага със собствени биячи, тъй като не е от могъщите авторитети.

— Ще разреша, когато потрябва! — изръмжа Робинзон.

— Разкряскал се като обрана търговка на пазара! — ласкаво продължи Марк, като отново се обърна към Глиста. — Щом си пенсиониран бандит, дръж се достойно като Аксакал Саксаулич…

— Михаил, ама кво ми раздава акъл тоя тъпанар бе!

— Когато вземе почетното събрание на босовете да ти дърпа ушите, а ти знаеш защо, аз трябва само да подскажа кво беше мнението на Генерала за тебе. И тогава ще си спомниш и за „тоя тъпанар“, и за всичко останало. А аз няма да те бия, щото си стар човек. Само ще ти нашибам пъпчивия задник с коприва!

— Охо! Момченце! — обади се Робинзон с известни нотки на уважение. — Че ти си знаел и да хапеш?

— Налага се… — сви рамене Марк.

— А какво толкоз е казал Генерала за него? — кимна Робинзон към Глиста.

— Да му кажа ли? — обърна се Марк към стария бандит.

Той извърна очи и промърмори:

— Няма нужда…

— Е, добре де — съгласи се Марк, — всъщност не е съвсем редно. Кой съм аз, че да правя разбор на вашите взаимоотношения.

Робинзон сурово изгледа притихналия си приятел, след което се обърна към Марк.

— Хубаво е, че го съзнаваш — тежко отбеляза той. — А кво още ти е говорил Генерала, лека му пръст? Кво сте обсъждали с него след работа?

Докато Марк обмисляше как да отговори, Лисовски не издържа и незабелязано го настъпи по крака, за да не се издаде с нещо.

— Ми приказвахме си най-различни неща, повечето си разправяхме спомени… За неговите работи не сме приказвали.

— Не сте ли?

— Не сме.

— А що тогава всички ти викат „наследника на Генерала“?

— Кои всички?

— Аз питам!

— Тая работа не иде от мен. Генерала само ми даде половинката от една паричка и ми рече: ако се случи нещо с мен, ще идеш да я покажеш на колегите и те няма да те оставят да пропаднеш…

— Няма да те оставим — усмихна се Робинзон. — Значи ти си само убиец?

— Само убиец — съгласи се Марк.

— Е, що тогава Генерала толкова те криеше от всички?

Марк сви рамене.

— Не знам, не ми е казвал. Може би чрез мен е искал да си урежда сметките с ония, от които ме е крил.

— И такива неща стават. А Генерала изпробвал ли те е в работата?

— Да. Премахнах двама.

— Чисто ли ги изработи?

— Ми не са се оплаквали.

— А как обичаш повече — с нож или с пистолет?

Марк престорено заскърца със зъби, след което помоли:

— Дай първо да пийна едно.

— Пий колкото ти душа поиска! — разпери ръце Робинзон. — Не сме на банкет, пък и лакеи си нямаме, така че — наливай си!

Марк изпи половин чаша и избърса устните си с ръка, което не беше правил никога през съзнателния си живот.

— Най ми харесва да работя с карабина и с автомат, уважаеми. Ако съм подходящ, кажете ми. Генерала беше доволен от мене. Само че деца и жени не ми предлагайте — не съм някой мръсен задник.

— Хубаво — одобрително кимна Робинзон, след което посочи с пръст Глиста и попита: — А него ще очистиш ли?

Глиста се отдръпна от пръста му, сякаш от дуло на пистолет, и замърмори:

— Ама как тъй бе, Михалич?! Ти какво…

Марк презрително се усмихна:

— Май няма да ми платиш кой знае колко за него!

— А като за приятел?

— Нее, трябва ми по-солиден клиент, за да се чувствам професионалист. А тоя, ако се наложи, и някой от твоите младоци може да потренира с него!

— Само не прекалявай! — беззлобно му подвикна Робинзон. — Все пак той е признат бандит!

— Извинявам се за което — съгласи се Марк. — Само че не е твърде солиден.

— Нищо! Като го пратя при вас на мястото на Генерала, ще стане солиден! А сега вече край на пиенето. Приключваме дотук и с празните дрънканици. Утре след погребението ще се съберем. Алик знае къде. Предстои ни важен и сериозен разговор. А ти, Лисо, май нещо криеш за работите на Генерала. Знаеш нещо! Внимавай! Та значи утре ви чакам — тебе, Лисо, и тебе, Алик. И хич не си мислете да ми изклинчите — ще ви пипна! А ти, Секач, засега си свободен. Когато ми потрябваш, ще те викна. Но ако излезе, че знаещ нещо повече от онова, което ни изпя…

След като напуснаха градската резиденция на Робинзон, те се качиха в мерцедеса на Алик Месхиев, който потегли към „Полярна“. Лисовски се обърна към Марк:

— Защо му се изежи на Глиста? Какво толкова знаеш за него?

— Нищо.

— Как така „нищо“?! Тогава той защо се гипсира така?

— А ти да не мислиш, че като е авторитет, Глиста трябва да е по-железен и от Феликс? Правят се на велики, ама като ги попритиснеш малко, направо се осират!

— Значи си блъфирал? — обърна към него глава и Алик, който беше на волана, но забрави да си гледа пътя.

— Ами да! Тоя скапаняк го виждам за пръв път през живота си.

— Браво бе, Секач! — искрено се възхити Алик. — Ще ти кажа едно нещо. Не знам как е при вас там, в провинцията, не съм наясно кой поръчва музиката. Но тука вече „сините“ ни писнаха на всички, разбираш ли! Бият се в гърдите… голямата заслуга, няма що — напил се, откраднал и го опандизили! Ами че ти крадни, без да те хващат, или пък ако те пипнат — измъкни се! На това му викам аз заслуга! Сега имаме две мафии — „сините“ и „белите“. И ще ти кажа, че ние незабелязано ги изместваме. И съвсем ще ги изместим, да знаеш!

— Ако преди това утре вечерта тия „сини“ не ни изпоколят — мрачно допълни Лисовски.

— О, пепел ти на устата, какви ги измисляш! — весело подвикна Алик. — Сега ще оставим Гена да спи, а ние с тебе, драги ми Саша, да идем да пием по едно силно кафе, че имаме още работа!

Марк мълчеше и се правеше, че дреме и нищо не разбира, като същевременно си мислеше „дано момчетата от отдела за външно наблюдение да не изгубят тоя тъмносин мерцедес“. Марк, естествено, щеше да поразпита Лисовски какво точно са правили в негово отсъствие, но не беше сигурен дали ще му каже истината.

Александър Андреевич беше толкова съсипан от преживявания, че с огромна радост предостави на Алик Месхиев всички по-нататъшни грижи около приключването на износа на стоката извън границите на Руската империя. А тези граници, ако извадят късмет, изобщо не са кой знае колко далеч — на аерогара Шереметиево…

3.

— Е, кво ще кажеш? — попита Робинзон, когато останаха насаме с Глиста.

— Що не ми го дадеш утре тоя Секач, а? И трима-четирима от твойте момчета!… Трима-четирима души! Така ще духа супата, че ще му се стъжни животът!

— Кви ги съчиняваш бе, глупак с глупак! — скара му се Робинзон. — Ама почвам да си мисля, че наистина нещо си оплескал!

— Абе аз…

— Млъкни и слушай! Ако утре изтървем случая да нанесем удар на Месхиеви — смятай, че вече сме покойници. Той няма да ни цепи басма. Ние трябва да ги изпреварим. Някои от нашите са в същия кюп, но това са близо половината хора, пък на нас ни трябва мнозинство. Значи, хубавичко да очерним групичката на Месхиеви, да стане един приличен скандал. Тогава вече ще ни потрябва твоят земляк, стрелеца. Тая вечер ще му пратя жена, тя ще го разприказва, ще го раздвижи, а после, когато ти предаде информацията… чуваш ли, на тебе ще я каже… ти ще й затвориш устата с мойто момче. А утре ще стоварим цялата вина за случилото се върху Секача. Тогава вече ще го имаш на тепсия!

Глиста само кимаше, а по лицето му се изписваше ту възхищение, ту ужас:

— Голям стратег си, Михалич!

— А за да е по-сигурно, че всички на срещата ще бъдат нервирани, при Секача ще иде щерката на Федя Копитото…

На Глиста едва не му падна челюстта.

— Михалич! Не я убивай! Копитото ще ме…

— Не тебе, а Секача! Разбира се, ако свършиш тая работа чистичко. А не се ли съгласиш на тоя вариант — на срещата ще трябва да разкажеш всичките си прегрешения, така че със сигурност можеш да си отпишеш ушите, да не говорим за задника!

— Недей бе, Михалич, много си кръвожаден! Та тя няма и шестнайсет години бе…

— И петнайсет няма! — злобно се разсмя Робинзон. — Само че когато се наложи човек да избира кой по-напред да иде в гроба, аз си имам принцип: днеска — ти, а аз чак утре! Това едно. Второ: още преди помена трябва да хванем Лисо за топките. Колкото и да е алчен, като му опре ножът до кокала — всичко ще си изпее! Голяма далавера е завъртял Генерала! Направо я надушвам. Изпрати жена си в Германия. Не е току-така тая работа! Аз трябва да доведа нещата докрай, защото Генерала беше наш човек, от „сините“. А задето се е забъркал с Месхиеви, щяхме да му дърпаме ушите, ако преди това не му ги бяха отрязали… Нали ти тъй ми рече — отрязали са им ушите?

— Не. Пръстите — с пресипнал от вълнение глас изхриптя Глиста. — Кутретата…

1.

През последните три часа Турецки пиеше кафе, приемаше факсове от Челябинск и размишляваше. На всеки кръгъл час му се обаждаха от регионалното управление за борба с организираната престъпност и му докладваха как върви наблюдението на обекти А и Б. В оперативните съобщения с тези букви бяха означени съответно Марк Майер и Александър Лисовски. Размяната на информация ставаше чрез радиовръзка или по вътрешната линия, а директният му телефон оставаше свободен, в случай че Марк има възможност да се обади отнякъде. Впрочем Турецки не разчиташе много на това, защото още при инструктажа, проведен лично от него, неведнъж му бе повторил, че обажданията в Главна прокуратура или в Московската криминална милиция трябва да стават само при особено екстрени случаи.

В РУОП разполагаха със сведения за групировката на Робинзон. За жалост нямаше възможност да се установи наблюдение над всички, които се бяха раздвижили след убийството на Костура при пристигането на Лисовски и Глиста в Москва. Създаваше се впечатление, че се е разбунил едва ли не целият престъпен контингент на столицата. Турецки се надяваше, че на срещата бандитските босове няма да отминат без внимание убийството на челябинския си колега Генерала, следователно капитан Майер ще има възможност да присъства. Загубил вече надежда да го върне в своето ведомство, началникът му полковник Токарев уверяваше Турецки, че докато е работил в отдела му почти цяла година, Марк Майер се е справял много добре. Разкрил е доста жилищни кражби, дори е заловил на местопрестъплението двама джебчии от старата школа. При последния разпит те заявили, че тъй като са истински професионалисти, никога не са поддържали каквито и да било отношения с мафиотските групировки. Следователно беше малко вероятно на извънредното бандитско заседание да се появят хора, които познават Марк под истинското му име.

Турецки вече знаеше, че Лисовски и Марк са настанени на улица „Полярна“, че са ходили на гости у Робинзон и засега са живи и здрави…

Телефонът иззвъня.

— Турецки. Слушам.

— Докладва майор Семьонов. Намирам се на стационарния пост за наблюдение на „Полярна“. Обектите Б и М тръгнаха с колата на М към ВДНХ. Обект А остана в квартирата. Лампите са угасени.

— Пое ли някой проследяването на колата?

— Тъй вярно.

— Добре. Но не се разсейвайте. Възможно е и А да тръгне нанякъде. И бъдете предпазливи, може да са пуснали опашка след него.

Когато приключи разговора, Турецки отново се зае да разглежда вещите върху бюрото си, подредени на голям бял лист. Те бяха открити при труповете във вилата на Виктор Тузик и не можеше да се намери разумно обяснение защо са се оказали там. Вдовицата отрече да са на убития, така че имаше вероятност да принадлежат на убийците. Разбира се, преди да му даде „тия вехтории“, полковник Сергеев беше наредил да се заснемат пръстовите отпечатъци, взети от тях, а с дактилокартите разполагаше и Турецки. Но както показаха челябинската и централната картотеки, това не бяха отпечатъци на рецидивисти.

На бюрото имаше малък джобен калкулатор, вносно календарче за текущата година, кръгла значка, която представляваше цветна снимка на мъж със строго лице от източен тип, и черна, вероятно ебонитова пръчица, дълга около двайсет и пет сантиметра и заострена в двата края.

Турецки с глухо раздразнение разглеждаше вещите пред себе си. Трябваше да се признае, че те не навеждаха на никакви ценни мисли старши следователя по особено важни дела. Всъщност сега рядко се срещаше човек, който да няма калкулатор за разлика от малцината динозаври като Турецки, който криво-ляво можеше да направи с тая машинка някои прости изчисления, но само толкоз. А календарчето беше друго нещо — явно беше предназначено за сексуално обременени мъже или за привърженици на онанизма по картинки. Но и тези заключения не помогнаха с нищо. Колко хора по света имат такива фантазии… Наистина, едно беше сигурно — че не са принадлежали на Фрол Колбин, защото той е предпочитал живата плът. А значката беше интересна. Такива носеха привържениците на Мао, само че тази не беше с лика на китайския Ленин. А с чий? Сурово изражение, черна коса, вързана в снопче на темето. Някакъв самурай, види се… И все пак Турецки беше почти убеден, че е виждал някъде тоя човек — лично или на снимка. Но къде? Ако е политик, значи — в някой вестник, защото на живо, слава богу, не се е случвало. Е, добре, може да се допусне, че образът му е познат от медиите. Но телевизията отпада, защото Турецки изобщо не помнеше кога за последен път е сядал пред този хипнотизиращ сандък. За вестници също не му оставаше много време. Бившият политически грамотен випускник на юридическия факултет преглеждаше само новините и по професионален навик — криминалните произшествия.

Но за да му е чиста съвестта, че е изпълнил задълженията си прецизно, Турецки повъртя в ръце и ебонитовата пръчица. Реши, че тя не е подходяща за опити в училищния кабинет по физика, където с подобни нещица наелектризираха други нещица. Остави пръчицата настрана, после взе да се рови в малката купчина вестници върху масичката до бюрото. Не намери снимка на човека от значката, но попадна на кратко съобщение в хрониката от чужбина, където се казваше, че японските правозащитни органи са започнали следствие по газовото нападение на супермаркета „Нихон-еноки“. Съобщаваше се още, че те разполагат с информация, че акцията, станала причина за гибелта на много хора, е била инспирирана от ръководителя на сектата „Пътят на истината“ — Тацуо Като.

„Но нали и в Москва скандалът беше пак със същата секта — сети се Турецки. — С този скандал се занимава градската прокуратура и по-специално младият, но перспективен Олег Величко, който вече успя да се докаже в професията…“

— Май напипвам нещо… — измърмори си Турецки.

Погледна часовника си — девет и половина. Едва ли млад и неженен мъж ще остане да работи в кабинета си до толкова късно вечерта. Но защо пък да не опита?

2.

Оказа се, че младият неженен мъж си е още в кабинета.

— Олег? Обажда се Турецки.

— Добър вечер, Александър Борисич! Как сте. Върви ли работата?

— Е, той само главният си е добре, а за нас остава работата… Извинете, че ви безпокоя толкова късно, Олег… Но ми трябва вашата помощ.

— Как да е късно, Александър Борисич, тук работим с пълна пара!

— Исках да ви попитам дали все още се занимавате с японската секта?

— Да, и то съвсем отблизо.

— А ако се отбия за няколко минути, ще ви попреча ли?

— Ни най-малко! Чакам ви…

Турецки прибра значката в джоба си, а в красивото куфарче, подарък от жена му, сложи копията на някои книжа по делото. Слезе в служебния гараж и помоли дежурния шофьор да го откара на „Новокузнецка“.

Величко го посрещна в коридора на следствената служба при Московската градска прокуратура.

— Александър Борисич, нали няма да ви притесни това, че в момента провеждам един разпит?

— Не, разбира се. Но всъщност аз идвам не толкова да разговаряме, колкото да ви покажа нещо…

Турецки извади значката и я подаде на Олег:

— Вижте, дали пък това не е вашият вожд и учител?

Величко взе значката и без да я разглежда много, отсече:

— Да, моят е! Вторият Христос. Откъде я имате?

— Дадоха ми да я понося — промърмори Турецки със задоволство, понеже вече имаше някаква надежда да е попаднал на следа. — А с кого, ако не е тайна, работите в момента?

— С един монах от същата секта. Но не е от редовите — в Московския филиал е бил нещо като ковчежник и счетоводител. Когато се разходихме из всички общини, намерихме няколко папки с документация за даренията. Та сега сме седнали с него да сверяваме приходната му книга със заявленията и оплакванията, които събират тук прах още от миналата година…

— Какви заявления?

— От родителите, чиито деца са отишли в сектата, като са отнесли там всичките семейни ценности. Заповядайте, елате да послушате какви неща се вършат в „третата Римска империя“ в края на това хилядолетие!

— Да вървим — съгласи се Турецки.

Не знаеше дали ще открие нещо интересно за делото си, но беше свикнал да следва интуицията си, а тя му подсказваше да отиде…

— Запознайте се, Андрей Николаевич, това е Александър Борисович Турецки, отговорен служител в Главна прокуратура на Руската федерация!

3.

Млад, около трийсетгодишен мъж с вид на главен учител стана от масата и пристъпи към Турецки. Косата му беше сресана гладко, почти безупречно, лицето му беше сериозно и всъщност само погледът му издаваше неприсъща на педагозите мекота и колебливост, дължаща се вероятно на умората и на разколебаната, но не докрай угаснала вяра. С лек поклон мъжът се представи:

— Кононов, счетоводител и програмист.

— Много ми е приятно — каза дежурната фраза Турецки.

Но кой знае защо монахът счетоводител се хвана за нея:

— Нима може да бъде приятно на такъв голям началник като вас варварското преследване, на което е подложена религията на бъдещите поколения?

В гласа му се долавяше искрен упрек.

Турецки погледна към Величко с недоумение, а в очите му се четеше въпросът: „Тоя дали е с всичкия си?“

Олег му намигна с ясното послание да не се учудва на нищо и каза на своя събеседник:

— Не бива да възприемате всичко така болезнено, Андрей Николаевич. Господин Турецки движи следствения процес като цяло и не мисля, че вашето дело го занимава повече от другите. По-добре да продължим с нашата си работа. И така, бяхме стигнали до заявлението на Светлана Викторовна Романова, от което става ясно, че постъпвайки във вашата община на 18 декември миналата година, дъщеря й Вера е взела със себе си три златни пръстена, златна верижка, брошка с диамант и две хиляди щатски долара. Вижте сега какво сте писали…

Кононов послушно отвори папката и започна да прелиства прошнурованите разпечатки.

Междувременно Олег каза на Турецки:

— Странни хора сме това славяните! Например Андрей Николаевич подозира, че цялото ръководство на московския филиал на сектата са мошеници и крадци. Но в учителя Като вярва!

— Забравяте, че Христос също е бил предаден от своите — отбеляза Кононов и победоносно бодна пръст в компютърната разпечатка: — Ето! Прието във фонда за пожертвования на 18 декември 1994 година три пръстена, верижка, брошка и две хиляди долара. И моят подпис.

— Извинете, че се намесвам, но кажете ми какъв е проблемът? Доколкото знам, пожертвованията за църквата винаги са били богоугодни от гледна точка на свещениците. И всъщност на кого му влиза в работата как ще се разпореди тя със своите средства?

Кононов вдигна глава.

— Мога да ви поясня…

— Ще ви бъда благодарен.

— В Япония църквата „Пътят на истината“ има свои предприятия, магазини, платени учебни заведения. Затова съществува известна бюрократична система за разпределение на доходите. Да речем, московският филиал, като събира пожертвования и се занимава с търговска дейност, получава средства. Определена част от тях си остават за текущи разходи, останалото се превежда в центъра в Япония. Затова, когато ми предложиха да се занимавам със счетоводна отчетност, аз за всеки случай реших да водя счетоводството двойно: да дублирам данните в компютъра по един стар и изпитан метод: чрез документи. Когато новопокръстеният ми донасяше своите скъпоценности и пари, аз ги приемах, записвах ги в компютъра със съответната дата, после правех разпечатка, на нея записвах имената на дарителя и той ми се разписваше.

Кононов подхвърли в ръце огромната папка и продължи:

— Държах тази папка вкъщи, сякаш съм предчувствал нещо!

— А в компютъра значи не фигурира името на дарителя, така ли? — реши да доуточни Турецки.

— Да. Смята се, че новопостъпилият в общината се разделя с всички мирски суети. Така че защо трябва да се записва кой точно и какво точно е донесъл?

— Но вие сте си отбелязвали…

— Че как иначе? Ето че се започна гонението. И ако аз нямах тия разписки, гражданинът следовател първо мен щеше да окове с вериги. А сега в тая папчица ми е спасението! Да продължа ли по-нататък?

— Да, да, извинете, че ви прекъснах.

— И така, правех разпечатките в офиса, а после ги занасях вкъщи и ги прибирах в папката. По едно време бях взел да се съмнявам дали си заслужава тоя двоен труд, след като за цяла година работа никой от държавните контролни органи не ревизира Фонда за дарения. Всъщност аз не знаех, че в учредителните документи той изобщо не е вписан. А на жалбите на родителите никой не обръща внимание… За всеки случай реших да проверя с едномесечна давност как се съхраняват данните в компютъра. Включих го, влязох в базата данни и… гледам и се чудя: не мога да позная записаните цифри. Не че помнех всичко до запетайката, разбира се. Но със зрителната памет, ако мога така да се изразя, засякох, че на екрана нещо не е наред. Реших да донеса една-две разпечатки и да направя сравнение. И какво излезе? Датите бяха същите, но количеството на скъпоценностите и на парите винаги беше по-малко! Доста умувах как да постъпя. Не знаех, пък и сега не знам кой е откраднал половината от даренията, кой е влязъл в компютъра и ми е променил данните… Като поразмислих трезво, разбрах, че не мога да се доверя на никого от местните, дори на господин Ямада, който е постигнал просветление под личното ръководство на Учителя. А по това време се говореше, че Тацуо Като се готви да ни посети, и реших, че ще трябва да намеря начин да поприказвам с него, когато наоколо няма никой от нашите хора. Но тогава се започнаха гоненията и аз потърсих следователя, гражданина Величко, за да не стоварят после цялата вина на мен!

— Значи вие смятате, че гоненията са несправедливи?

— Всяко гонение е зло — важно заяви Кононов. — А Учителят знае всичко отнапред. Още при миналото си идване той предупреди, че за нашата църква се задават тежки дни, че той ще бъде предаден, а обителите — разграбени. Всичко това са машинации на враговете. Те също са от Япония, сектата „Амида“. Не могат да простят на Учителя, че е привлякъл техните ученици…

Кононов беше на път да премине от свидетелски показания към вдъхновена проповед, затова Турецки побърза да му зададе въпроса, който внезапно му бе хрумнал:

— А не сте ли водили и отчет на разходите?

Монахът счетоводител разбиращо се усмихна:

— Искате да намекнете нещо, няма да споря с вас. Ако е водена някаква отчетност за разходите, то е било без мое знание. Аз се разпореждах с дребни суми, които давах на монасите и послушниците за покупка на дребни неща за бита — бельо, дрехи и така нататък.

— И, разбира се, сте водили отчет?

— Че как иначе? Веднъж месечно се даваше определена сума и аз редовно я отчитах по разходите.

— Тук ли са ви отчетите?

— Да, ето ги. — Кононов му показа тъничка папка с машинка.

— Може ли да надникна в нея?

Монахът мълчаливо му я подаде.

Александър Борисович набързо прелисти десетте листа, изписани със сбит почерк. Най-отгоре на всеки отчет счетоводителят бе написал с печатни букви датата и отпуснатата за месеца сума. След което в колонка бе записвал имената на получателите и размера на сумите. Обикновено за всяка община бяха отпускани по не повече от десет милиона рубли, а на ръка бяха давани максимум от триста до петстотин хиляди. Очевидно за получаването на такава сума е трябвало да се посочат достатъчно сериозни основания.

Особено внимателно Турецки проучи записите от 15 март нататък. И все пак намери онова, което търсеше: на 16 март бяха дадени пет милиона рубли на „Чука“ — така го бе записал счетоводителят, при което получателят дори не си беше дал труда да се разпише.

— Може ли да ви попитам нещо, Андрей Николаевич?

— Да, моля.

— Записът от шестнайсети е съвсем пресен. Сумата е особено голяма, а няма никакъв подпис…

— А-а, това ли… Парите наистина бяха дадени. Имаме в общината един треньор…

— Треньор ли?

— Че как иначе? Монахът трябва да е силен не само духом, но и телом…

— Да, да, ясно!

Кононов го изгледа изпод вежди, но все пак продължи:

— Треньорът се казва Кирил Воробьов, ама фактически никой не го нарича по име, а повечето с прякор — Чука. Дори той самият ми каза тогава: пиши, че Чука ги е взел. Тоя момък не е от вярващите, обича само парите и жените. Та тоя ден дойде при мене още заранта и ми заяви, че трябва да му дам пари, защото заминавал в командировка. Попитах го: колко? А той: колкото може повече. Казах му: повече от онова, с което разполагам, не мога да ви дам. И тогава той отсече: давай всичко! Парите бяха само пет милиона и шестстотин хиляди, а бяхме в средата на месеца, така че не му ги дадох всичките. Тогава той се ядоса и не се разписа. Закани ми се, че горчиво ще съжалявам, защото той ще отрече да е вземал пари от мен. И си тръгна. Подвикнах му: каква е тая командировка с толкова много пари, да не е намислил да ходи чак до Япония? А той ми отговори, че заминава за Урал и доколкото разбрах, нямало да е сам.

— А той после не е ли длъжен да отчете командировката?

— Виж, това вече не знам. Откакто съм започнал работа във филиала, никой не е вземал командировъчни пари от мен. Дори не съм сигурен дали Чука се е върнал.

„Горещо!“, възкликна вътрешно Турецки, докато записваше имената, прякора и евентуалните адреси на монашеския треньор. Но гласът на разума охлади възторга му: не бързай да се радваш, това е само една от възможните версии и не бива да зацикляш на нея.

— А да знаете, Андрей Николаевич, дали вашият учител е искал да разполага с атомна бомба?

— И защо ще му е тая бомба?

— Ами да речем, не само с проповеди, но и със заплаха от адско наказание да води паството си по праведния път.

— Не знам, не ми се вярва…

— Искате да кажете, че той е против насилието над личността? — попита Олег Величко.

— Поне аз така мисля.

— А може ли да се нарече насилие потискането на волята чрез специални средства?

— Какво точно имате предвид?

— Например „Шлемът на спасението“ или факта, че в общината на „Петрозаводска“ са открити пакетчета бял прах, който се оказа синтетичният наркотик триметилфентанил!

— Може би са нарочно подхвърлени от някого — неуверено предположи монахът.

— И „Шлемът на спасението“ ли? За щастие ние с вас, Андрей Николаевич, се занимаваме с реалните грешки на вашите духовни наставници. Така че няма нужда да се отплесваме в теологични диспути!

4.

Направо от кабинета на Величко Александър Борисович даде указания на Московската криминална милиция да обяви за издирване спортиста каратист Кирил Воробьов, по прякор Чука, а също така да провери кога, за къде и с кого е заминал същият, като е ползвал самолет на 16,17 или 18 март тази година. Разбира се, ако Чука бе тръгнал в командировката с фалшиви документи, тази проверка щеше да удари на камък. Но едва ли имаше такава вероятност, защото той не беше криминално проявен, нямаше досие, така че не му е било необходимо да се крие под чуждо име. Но, от друга страна, щом като не е бил толкоз ревностен почитател на японския Христос, защо, по дяволите, му е било необходимо да носи със себе си значката с неговия светъл лик? А може би тя е на партньора му?

Преди да се прибере вкъщи, Турецки се върна в Главна прокуратура и отиде в кабинета си да провери дали няма някакви новини за капитан Майер. На телефонния секретар имаше запис. Турецки го пусна и чу развълнувания глас на майор Семьонов:

Турецки ядно изключи касетофона и се отпусна безсилно в старото си стилно кресло, което изглеждаше доста по-грубо от лепените и скърцащи столове с пъстра тапицерия, но в него се седеше значително по-удобно, отколкото в продукцията на Обединение „Москвадрев“. Разбираше, дори беше стопроцентово сигурен, че Глиста, сам или с помощта на Робинзон, готви на Марк някакъв гаден номер. И още по-лошо — знаеше, че е закъснял и с нищо не може да му помогне.

1.

След като остана сам в чуждата, а може би и ничия квартира, Марк Майер дълго се разхожда из стаята си. Тя приличаше както на жилище за човек от „средна ръка“, така и на временен лагер на офицер, очакващ новото си назначение. Вносна секция, частично сглобена, за да демонстрира на приходящите своето великолепие, а същевременно и за да върши работа на стопанина си. Телевизор, видеокасетофон, компактдиск плейър… И непосредствено до тях, наредени в ъгъла едно върху друго — дървени зелени сандъчета от боеприпаси, съхраняващи за по-добри времена разни сервизи. А върху сандъчетата — картонени кутии, овързани на кръст с капронови въженца…

Марк се чудеше какво да прави. От една страна, не биваше да предприема нищо, което би събудило подозрението у бандитите, а от друга — не можеше да седи със скръстени ръце. Не го бяха внедрили в престъпния свят да разглежда екзотичните московски потайности и забележителности, а за да събира информация.

Всъщност вече имаше какво да съобщи на Турецки. Можеше да му каже за личната гвардия на братя Месхиеви, от какви хора е сформирана, приблизителните координати на нейната дислокация. А и не беше зле да узнае къде ще се проведе утре срещата на босовете. Съдейки по всичко, на нея ще се разгорят силни страсти. Щеше му се да се поогледа и да се поослуша…

Не му се бе наложило да се преструва на уморен, за да приспи бдителността на двамата си приятели врагове. През последните две денонощия направо бе каталясал. Така че след като изпрати Лисовски и Алик до вратата, той си бе разрешил една четиридесетминутна дрямка. Затова беше навил будилника — не разчиташе много-много на биологичния си часовник. Е, в обикновена, а не в екстремна обстановка той не го подвеждаше, но и механичният часовник не го подведе. Марк стана и веднага врътна стрелката на цифрата, от която я бе превъртял.

Без да пали лампата, предпазливо надникна през пердето. Прозорецът гледаше към двора, но можеше да се види какво става и пред входа на сградата. Там беше тихо и безлюдно. А през процепите между дъските на портиерската барака в двора мъждукаше бледа светлинка. „Явно някакви пияндета са се събрали на чашка“, реши Марк. Той не знаеше, че вътре под прикритието на пиянска компания седяха тримата сътрудници от отдела за външно наблюдение при Московската криминална милиция. Но това беше малко по-рано. Двама от тях бяха тръгнали да проследят колата на Алик, а сега в бараката остана само майор Семьонов. Марк се дръпна от прозореца точно когато в двора влезе едно волво. Реши да поизчака, а после да поизлезе, уж на разходка, и ако му се удаде възможност, да се обади на Турецки от някой уличен автомат. „Но първо не е зле да пийна кафе“ — реши той и отиде в кухнята.

Секунди по-късно на вратата се позвъни.

Чудейки се как да обясни присъствието си тук, ако например е дошла някоя съседка за сол, Марк отиде на пръсти до вратата и погледна през шпионката. Осветлението на стълбището не беше включено. Той смътно различи само някакъв тъмен силует, сравнително дребен, явно на жена. Та затова му стана неудобно да попита: „Кой е?“ Началството със сигурност щеше да го смъмри за това. Отвори, по-точно открехна вратата така, че ако види пистолет, светкавично да се метне на пода и да се претърколи на достатъчно безопасно място.

2.

Пред вратата стоеше някаква тийнейджърка — от ранозрейките. Не беше красавица, но силно гримирана и с пищни форми по нужните места. На пръв поглед можеха да й се дадат не повече от шестнайсет години. Цялата й разпусната стойка, макар и не без вродено изящество, показваше, че не идва с агресивни намерения. Това Марк Майер, чиито способности бе подчертал навремето самият Ролф Бранд (айкидо пети дан), успя да долови веднага. Като поотвори вратата, той попита:

— Кво искаш?

— Ми да вляза.

— Айде влизай.

Момичето влезе и взе да го разглежда с безцеремонно любопитство.

Без да я допуска по-навътре от антрето, Марк повтори въпроса си:

— Казвай кво искаш?

— Абе, чичко, дай една вода, че така съм огладняла, чак няма къде да пренощувам!

— Айде, айде — строго прекъсна глупостите й Марк. — Чували сме ги тия. Коя си? Не ми приличаш на циганка?

— Ох, препатихме ние, станахме жертва на пожар…

— И личният ти боинг изгоря, нали?

— Ъхъ! — зарадва се тя.

— Я стига! Казвай какво искаш и се прибирай у дома!

— Къде у дома? Ами че аз съм си у дома!

— Така ли? — смути се Марк.

— Ми, че аз тука живея!

— Лъжеш — поклати глава Марк.

— Ако лъжа — да се окендзам и да няма вода да се измия дано!

— Добре де, щом живееш тука, що тогава звъниш? Що не си отключи например?

— Ох, как ги чаткаш само! Ми ако вампирите са ми взели ключовете, за да се прибирам навреме?!

— Кой?

— Вампирите, дъртите, моруците значи.

— Ще рече майка ти и баща ти?

— Да! Да! Абе ти що не си открехнат на нашите лафове? Нали си уж млад?

— От село съм.

— Така ли? А иначе изглеждаш пич, та дрънка!

— Е, добре, стопанке, като не ми вярваш, вземи да почерпиш с кафе родата от село.

— Да бе, ей сега! На село люскат само водка!

— Зависи в кое.

— Не съм дошла аз за тая работа. Забрави!

Неканената гостенка хвърли якето си на шкафчето в антрето, остана по дънки и мъхесто поло и самоуверено тръгна към стаите. Марк я последва, като все повече се съмняваше, че тая хлапачка е посещавала някога това жилище.

Тя влезе в едната, после в другата стая, накрая избра онази, където Марк беше спал — с плюшения диван. Тръшна се на еластичната му повърхност, за която човек трудно би предположил, че служи за сядане.

— Значи можеш да ми викаш Оля.

— Ти на мене — Гена. Кажи все пак защо си дошла?

— Искам да ме любиш.

— Добре де, любя те.

— Е, не, устното творчество не ми къса душата. Люби ме на тоя диван!

— А не е ли по-добре на пода?

— Давай!

— А в асансьора?

— Мм… За там още не съм готова.

— Оля, къде живееш?

— Не е задължително да знаеш.

— А може ли да знам на колко си години?

— Може. Скоро ще навърша петнайсет.

— Тогава си върви вкъщи, Оля. Там ще те оценят много повече, отколкото струваш…

Оля сякаш изтри от лицето си палавата и малко вулгарна, озъбена усмивка, и каза сериозно:

— Хич да не ти дреме за тая работа, крокодилчо Гена. Може да е така, а може и да не е така. Но ако не се чукнеш с мен, ще те пречукат!

— И кой по-точно?

— Който трябва!

Марк се опитваше да проумее кое е това момиче, кой и с каква цел го е изпратил при него. Дали пък не е приятелка на оня курсант, неженения? Но едва ли един слушател във Военната академия ще рискува пагоните и перспективите си заради една намацотена глупачка. Разбира се, ако тук наистина живеят такива офицери, а не например нечий съмнителен контингент. Трудно беше да се намери логично обяснение на всичко това. Всъщност логиката е нещо съвсем различно от реалния живот, който е алогичен. От друга страна обаче, чак такъв абсурд беше съвсем не на място на двайсетте квадратни метра ведомствена жилищна площ.

— Ако сега беше лято, щях да реша, че си слънчасала. Но щом като е само началото на пролетта, значи ти е кипнала кръвта на порнографска вълна — направи извод Марк. — Тогава първо ще хапнем нещо, а после аз ще те заведа при майка ти и баща ти. Да или не?

— Де! — кокетно се усмихна тя.

Марк с въздишка тръгна към кухнята.

Свари кафе, направи по два сандвича със салам и сирене „Виола“, сложи всичко на един поднос и го понесе към стаята, а когато стигна до вратата, спря, стъписан от изумление.

3.

За тези десет-дванайсет минути, които бе прекарал в кухнята, Олга му бе подготвила страхотна изненада: угасила горното осветление, запалила аплика над дивана, ориентирала се как да включи компактдиска и пуснала тиха, но съвсем не приспивна музика. А тя самата — излегната гола на дивана, сложила ръце под главата си така, че малките й стегнати гърди бяха щръкнали нагоре, откривайки нежната белота на кожата под тях. Краката й с полудетско безсрамие бяха свободно разтворени, показвайки златистото окосмение с полупрозрачни на меката светлина къдрави косъмчета.

В продължение на няколко дълги секунди двамата се гледаха, после Марк внимателно остави подноса върху една картонена кутия и разкопчавайки колана на дънките си, тръгна към дивана.

— Ти кво, миличка, да не искаш да ме увериш, че с тия малки крачета си кръстосвала професионално плаца?

— Квоо? — не разбра Олга.

— Я се обърни с гръб, да видя дали си толкова красива и отзад.

— Уу, перверзен тип! — изкикоти се тя.

Но все пак послушно се обърна с гръб.

С бързо движение Марк изтегли дънковия си колан и силно, но не прекалено болезнено я шибна по нежнорозовите полукълбета.

Олга изписка от неочакваната пареща болка, понечи да скочи, но Марк успя да я притисне с една ръка, а с другата продължи да я налага.

— А-а! — пищеше момичето и бясно се въртеше да избегне ударите. — Копеле мръсно!… Гадняр!… Стига бе, боли…

Като я напляска десетина пъти, Марк я пусна и бързо отскочи, защото тя тутакси бе посегнала да го издере с дългите си лакирани нокти.

— Ооох! — стенеше Олга, като внимателно опипваше болезнените места. — Абе ти или си дошъл от гората, или верно си извратен! Трябваше да ме предупредиш!

— За кво бе?

— Ми, че си болен!

— Я слушай, малката, ако до две минути не чуя кой те праща при мене, ще продължим по-сериозно с интензивния масаж! И тогава вече се моли на Бога в банята да има вода, защото така ще ти пламне дупето, че няма да можеш да седнеш!

— Глупак! — изхленчи Олга и бегло погледна часовника.

Когато до края на двете минути оставаха не повече от десет секунди, тя горчиво въздъхна и измънка:

— Михалич ме помоли… каза, че е пристигнал един страхотен пич, който се чувства самотен и трябва да му се помогне, да си поразхлаби нервите и такива работи. Обеща ми пет стотака в зелено…

— Но ти си малолетна! За тая работа той може да изгърми, а и ти заедно с него!

— Михалич добре се е подсигурил, държи в ръцете си маса хора. А и като мъж го бива още, нали той ме цепна.

— Ти сираче ли си?

— Защо? И татко е авторитет като Михалич, а може би да е дори още по-могъщ…

— Тогава защо се занимаваш с подобни глупости, и то за пари?

— Може пък да не е само за пари. А и татко си е наумил да ме праща да следвам в чужбина, иска да ме прави аристократка, да не приличам на него. И е голям дзифтар, не ми дава мънита. Казва, че живея в комунизъм, каквото поискам, такова ми се поднася на тепсия, така че нямам нужда от кеш. Разбира се, аз ще ида да следвам, само че ако се справя с изпитите…. Оо, я стига сме говорили за това.

— И що те е пуснал сама по това време? Сигурно живееш далече?

— Доста далече. Но аз съм с кола. Както са ме докарали, така ще ме откарат…

— Значи някой те чака?

Марк все още не можеше да си обясни какво цели с тоя замисъл Робинзон, но усещаше, че искат да го използват като пионка в някаква игра преди срещата на босовете. Дори не точно като пионка, а като мишена.

— Ясно, малката — промърмори той, машинално промушвайки колана си на мястото му. — Ясно, че нищо не ти е ясно…

— Хайде сега, като ти разказах всичко, да ме изчукаш, моля ти се! Ти наистина много ми харесваш…

Марк с ужас усети, че Олга все пак бе постигнала своето — изпитваше силна възбуда. Не, не бива! Пък и не е желателно тя да разбере, че това самоограничение е предизвикано от нравствени причини. Един бандит не може да бъде нравствен. А за нея той си беше бандит…

Марк нежно я погали по главата и по острото детско рамо, след което каза:

— Виждаш ли, малката, аз си имам принципи. Кога, къде, кого — аз решавам. Ти много ми харесваш, но нека да отложим тая работа за момента, когато ние сами ще го пожелаем, а не когато Робинзон го е намислил. Кой е баща ти? — неочаквано попита той.

— Копитов, Фьодор Фьодорович.

— Тоест Копитото?

— Да, защо питаш?

— Просто така. Трябва да помагаш на татко си, щом си толкова пораснала, а не да се водиш по чужди акъли!

— Абе ти май ми четеш конско?! Дошъл вчера от село и седнал да ме поучава!

— Аз ти желая доброто, глупаче! Сега ще те изпратя до вкъщи, а утре след срещата, ако не си се отказала…

— Ама верно ли?

— Бял свят да не видя…— спомни си Марк старата бандитска клетва.

Тя обаче не направи впечатление на Олга. Очевидно сега се кълняха другояче. Но момичето все пак долови смисъла:

— Значи, утре вечер?

— Да пукна, ако лъжа!

Със същата обезоръжаваща непринуденост Олга се облече, начерви устните си и пооправи целия си грим.

— Да те изпратя ли?

— Няма нужда — отказа тя. — Долу ме чака едно волво с две горили. Те ще ме откарат.

— Сигурна ли си?

— Къде ще ходят? Страх ги е от Робинзон повече и от дявола.

Като любезен, но малко мързелив кавалер Марк я изпрати до асансьора, позволи й да го целуне по бузата в опасна близост с устата, помаха й за сбогуване и си влезе в апартамента. Но не затвори плътно вратата, сякаш предчувстваше, че толкова безметежна раздяла не би била в стила на Олга Копитова, безпътната щерка на Федя Копитото, способен за един прокъсан чорап да ти отреже ухото. А за дъщеря си!…

4.

Скоро Марк се увери, че не е сбъркал, когато реши да проследи пътя на момичето до колата и кой ще го откара. Очевидно изпратените от Робинзон телохранители имаха други намерения.

— Къде ме влачите бе?! — чу се от долния етаж възмутеният глас на Олга.

— Не вряскай ма! — грубо я прекъсна дрезгав мъжки глас.

Марк веднага го разпозна — Глиста!

— Не вряскай, казах! Следят ни ченгетата! Ще гледаме отгоре кога ще се изметат!

Стълбищното осветление пак не гореше, но сега това бе добре дошло за капитан Марк Майер. Без много-много да се прикрива той успя да проследи как Олга, водена от Глиста и от един млад едър мъжага, минаха покрай него и продължиха да се качват нагоре. Там беше дванайсетият етаж, а след него — покривът.

С меките си маратонки Марк безшумно излезе на площадката и тръгна след не особено задружната троица.

Беше настъпило такова време, че бандитите нямаха страх от никого. Дори някой от живущите да наблюдаваше през шпионката тази живописна група, щеше да е само за да съобщи на тлъстата си половинка, курдисала се пред телевизора, че проститутките вече нямат ни срама, ни очи, и са готови да легнат направо на площадката, а сетне почтените хора да им дишат СПИН-а!… И нито някой ще излезе да се поинтересува какво става на стълбището, нито дори ще се обади в милицията, даже и през ум няма да му мине. А иначе всеки си знае конституционните права — критика от низините, но да я чуе само булката или в краен случай — тъщата.

— Е, кво, Олка, чукна ли те? — попита с известна завист Глиста.

— Не още.

— А кога? — изкиска се шофьорът.

— Когато кьоравият прогледне, а на кьосето му порасне брада, тогава! Това не ви влиза в работата.

— А почерпи ли те поне някоя чашка? — не мирясваше Глиста.

— Не сме пили.

— А тогава що писка толкоз?

За да им е по-лесно да убият девойката, шофьорът и челябинският бандит бяха ударили за кураж по половин литър водка, почти на гладно, и сега се надпреварваха да я разсейват с приказки, за да не се досети какво я чака. Същевременно им се искаше да се уверят, че момичето наистина е блудница, парцал, който си заслужава наказанието. Това щеше да подкрепи решимостта им да извършат това, за което са изпратени.

— Защо ли? Защото ми изви ръцете!

— Я виж! А що не почнахте да се чукате ма?

— Ние да не сме клоуни? Не работим по поръчка.

— Квоо? — недоразбра Глиста.

А шофьорът бръкна в джоба си да провери дали въженцето е на мястото си. Заповедта беше да поемат момичето от прегръдката на челябинския глупак, да го задушат леко с въженцето и после да го хвърлят от покрива.

Преизпълнен с, кажи-речи, пролетарска отговорност за възложеното задание, Глиста започна тихо да се съветва с партньора си, защото до вратата за покрива оставаше само половин етаж.

— Серо, кво да я правим тая бе? Та той не я е пипнал. Дай поне нещо да й напъхаме, та оня да мине за извратен тип…

— Ей, ей, къде ме водите? — кресна Олга и рязко спря на площадката.

— Отиваме горе да огледаме дали ченгетата не са наблизо — взе да обяснява шофьорът.

— Абе ти да не си падал от гърнето като малък?! — възкликна Олга. — Върви, щом искаш, а аз оставам тук с тоя вампир — посочи тя с глава към Глиста, застанал зад гърба й.

В същия миг старият бандит я сграбчи през кръста и като притисна силно ръцете й до тялото, заръмжа — било от сладострастие, било от злоба. Шофьорът извади въженцето и започна да я души. Цялата тази хъркаща, пуфкаща и пъшкаща група тромаво се извъртя, тъпчейки по тъмната площадка, при което двамата мъже се мъчеха да завлекат момичето по-близо до стъпалата за покрива. Борбата бе погълнала изцяло вниманието им, затова Марк се приближи почти без да се прикрива и силно изрита Глиста в чатала, както беше с гръб към него. На стария бандит така му причерня от нетърпимата изгаряща болка, последвана от зловещия тъп звук от маратонката, уцелила мъжкото му богатство, че старанието му да се справи с поръчката на Робинзон тутакси се изпари. Той изрева и се тръшна на мръсната площадка, като ръмжеше и се давеше от злоба и сълзи.

Воплите на Глиста стреснаха шофьора и той инстинктивно пусна момичето. Полузамаяна, но не загубила съзнание, Олга меко се свлече на цимента и запълзя към стената, кашляйки мъчително.

Марк се спусна към шофьора и го удари рязко и болезнено по лицето. Младият мъж се дръпна и успя да го сграбчи за ръката. А Марк само това и чакаше. Светкавично вдигна ръката си, при което се завъртя така, че успя да направи крачки встрани, а тежкият здравеняк с вой и изкълчена раменна става се сгромоляса на цимента. А за да не му създава повече неприятности, Марк леко го стисна за гърлото и той загуби съзнание най-малко за двайсет минути.

— Гена, миличък, спаси ме! — скимтеше Олга до стената.

— Тихо! — заповяда й Марк. — Тичай в апартамента, вратата е отворена!

— Добре! — зарадва се тя.

Бързото шляпане на гумените й подметки по стълбите надолу показваше, че Олга вече е станала съвсем послушно момиче.

— А сега дойде ред да се занимаем и с тебе! — обърна се Марк към Глиста, като го хвана за яката и взе да го вдига.

Старият бандит така се превиваше от болка, че изправяйки се на крака, наистина се гърчеше като глист. Поглеждаше към Марк без злоба, дори жално нареждаше:

— Какво направи бе, копеле?! Какво направи!

Марк го завлече към стената, помогна му да седне и като клекна до него така, че да вижда шофьора, каза:

— Ще отговаряш на въпросите ми ясно, бързо и точно! Вземеш ли да го увърташ, бедничкото ти стопанство тоя път ще го видиш размазано по стената! Чаткаш ли?

— Ма що ме подреди така бе?! Един признат бандит?!…

— Като ти обърша сега лигите, ще спреш да си признат. Искаш ли?

— Нее…

— Правилно, защото съм гнуслив. Е, ще разговаряме ли?

И Глиста му разказа всичко, тъй като болката в слабините започна да поутихва, Робинзон бе далече, а тоя садист го държеше в ръцете си. Пък и още не се знаеше кой ще надделее утре на срещата, а сега още един такъв ритник щеше да го довърши. Старото му разхлопано сърце на лагерник нямаше да издържи.

След самопризнанията на Глиста Марк и него просна в несвяст, после го пребърка за ключовете от колата. Иззад една врата на кротко заспалата сграда някаква неравнодушна възрастна женица изписка с тъничък гласец:

— Ся ши извикам милицията!

— Непременно я извикайте! — подвикна Марк. — Но изчакайте да си отида!

Явно разумното му предложение бе прието, защото никой повече не се обади.

5.

Взел ключовете за колата, пистолетите и един газов спрей, Марк слезе в квартирата.

Олга се беше свила на един стол в кухнята и стискаше здраво сатърчето за месо.

— Всичко е наред, принцесо, хайде да си те водя у дома.

— Добре — кимна тя като кротко и послушно момиче.

За да поддържа легендата, Марк се престори, че не познава Москва. И макар че според московските мащаби Копитов живееше, кажи-речи, в съседство, той се въртя половин час из квартала, за да демонстрира пълен провинциализъм. Това му се удаде така добре, че накрая Олга се развесели и взе да му обяснява откъде и как да мине.

Когато най-сетне пристигнаха, Марк попита, без да става от волана:

— Да те изпращам ли или гуд бай?

— Изпрати ме, моля те.

— А баща ти да не ме сбърка с някого, че да загазя…

— Ти пък — веднага повярвах, че те е шубе!

— За теб се безпокоя!

Марк все пак имаше желание да се запознае с още един от босовете, който вече със сигурност щеше да му е от полза. Но като поразмисли, реши, че е по-добре Оля сама да разкаже всичко на баща си. Няма как да се измъкне, защото Фьодор Копитов я държи строго и непременно ще се заинтересува защо дъщеря му се прибира толкова късно и с тая червена ивица на шията. Така че тя ще му разкаже цялата истина, а на Марк, наречен още Генадий Бобров, ще му бъде зачетена проявената скромност.

Той изпрати момичето до масивната двойна врата и на сбогуване не забрави да целуне подпухналите й от плач устни.

После потегли обратно към „Полярна“, а когато съгледа един уличен телефон, спря и слезе. Оглеждайки се наоколо, набра номера на Турецки.

— Марк, вие ли сте?!

— Да не очаквахте Месхиев, а? — весело попита младият мъж.

— Само в случай, че ми се обади по ваша препоръка! Как сте? Има ли някаква опасност?

— Засега не се очертава, Александър Борисович, но струва ми се, че Робинзон не ме харесва нещо.

— Да не ви подозира?

— Не, проблемът не е в това. Той търси начин да си разчисти сметките с братя Месхиеви и вероятно на срещата ще сервира някоя изненада.

— Тогава незабавно се връщайте, Марк. Незабавно! Чувате ли?!

— Не се безпокойте, гражданино следовател, още не ми е припарило под краката.

— Съдейки по онова, което ми докладва външно наблюдение, вие се държите доста безгрижно, Марк! Посещават ви разни девойки…

— Е, може ли без някоя мадама от време на време, Александър Борисович!? В случай на нужда кой ще ме прикрие? Утре до обяд ще се постарая да ви съобщя къде ще се проведе тъжният помен, който ще прерасне в буйна и весела среща на интересите!

Марк се сбогува и окачи слушалката. Върна се в бежовото волво и потегли към квартирата, като по пътя си представяше как Лисовски и Месхиев не могат да си намерят място от тревога и подозират какво ли не, дори самата истина. Трябваше час по-скоро да разсее съмненията на Алик и да хвърли в мрачно униние Александър Андреевич Лисовски, който сигурно се надява, че веднъж завинаги се е отървал от натрапеното му ченге.

1.

Александър Андреевич Лисовски се увери, че Алик Месхиев не само не възнамерява да преклони глава пред авторитета на Робинзон, но дори е готов да го атакува на утрешната среща — както с парламентарни средства, така и с въоръжената си гвардия. Разбира се, ако се наложи. Ето защо все пак реши да сподели с него една от двете си тайни и му разказа за внезапното посещение на убийците на Фрол Колбин. А втората — че е довел със себе си ченге като опашка — Лисо не сподели със своя съдружник. Е, и при първата премълча някои неща. Не каза например, че вместо плутоний е пробутал на наглите разбойници касета, в която освен допълнителния пласт олово няма нищо друго. Не му каза и че вместо техническата документация на новата технология за обогатяване на веществото конкурентите са отнесли със себе си схемата и технологичното описание на вече съществуващия традиционен метод. Александър Андреевич дори на няколко пъти подчерта колко жалко било, че са убили другарите им по бизнес, а тях са ги ограбили.

Двамата седяха в квартирата на „Полярна“.

Още щом се прибраха и не завариха Генадий Бобров, те решиха да проверят с какво се е занимавал в тяхно отсъствие. Алик веднага разбра, че е идвала жена — долови тежкия аромат на „Поасон“, парфюм, който струва маса пари. Съгледа и подноса, сервиран за двама души.

— Тоя ваш Маугли е същински нерез — отбеляза кавказецът.

Лисовски мълчаливо се съгласи с него, но всъщност не виждаше нищо чудно в това — че какво му пречи на едно ченге да си е женкар?

Когато седнаха на бира и солени ядки, отвориха пак дума за работата и Месхиев попита:

— Как мислиш, дали и тия бандити са тука?

— Може би. Аз им дадох касетата и заявих, че това е всичко, което съм успял да свия…

„Разбира се, Алик ми е съдружник, но не е нужно дори той да знае къде се съхранява стоката и в какво количество е“ — помисли си Лисо. Твърдо бе решил да не издава местонахождението на истинския златен запас на фирма „Тонус“, пък било то на такъв активен съюзник като войнствения Месхиев.

— Страх ме е, Алик. Те ще разберат за връщането ми и ще си кажат: тоя гад не ни е дал всичко…

— Не заминавай тогава — великодушно предложи Алик. — Защо ти е да рискуваш?

— Вероятно имаш право. Но тогава кой ще направи проверката?

— Коя проверка?

— Представи си, че изпращаме боклук? Търговецът не може да иде в лабораторията на предприятието и да каже: абе, моля ви се, проучете тук какво подаръче са ми изпратили…

Лисовски лъжеше най-безобразно, без особено да се тревожи за логиката и последователността на своите измишльотини. От много отдавна подозираше, а сега се бе уверил, че хората, с които се налага да работят, са, общо взето, много прости. Това бяха хора, които добре познават устройството на всяка марка пистолети, на картечници и автомобили, както и на други подобни играчки за възрастни деца, но нямат ни най-малко желание да надничат из дебрите на науката.

От толкова преживени стресове Александър Андреевич бе загубил трезва представа за реалността и смяташе, че Алик Месхиев тутакси ще се разяри, ще събере момчетата си и ще избие неизвестните конкуренти.

Алик обаче не бързаше да проявява буйната си кавказка ярост. И Лисовски се досети защо: в момента за него най-важно беше да вземе връх на мафиотската среща, да постави на мястото им Робинзон и цялата му групировка „сини“ кретени, а тогава вече спокойно, без излишни тревоги и риск, да изпрати стоката по предназначение.

— Сега не можем да се занимаваме с тях, Саша. Бъди спокоен, няма да ни сварят неподготвени. Ако ни нападнат, ще ги избием.

В същия миг рязко иззвъня телефонът. Така рязко, че Лисовски неволно трепна. Впрочем оказа се, че е имало защо.

— Да? — обади се Алик. После доста изненадано повтори: — Да. Кой го търси? Момент…

Направи знак на Лисовски да се обади, след което внимателно вдигна слушалката на втория апарат.

— Слушам — подхвърли Александър Андреевич.

— Лисовски ли е?

— Да.

Той позна гласа и тутакси се изпоти от притеснение. Обаждаше се единият от тримата, които го бяха посетили в Копеевск.

— Лисовски, трябва ни помощ.

— Помощ ли? Каква помощ?

— Ще разбереш. Трябва да дойдеш, ти или някой твой човек, след два часа в нощния клуб „Петте звезди“.

— Но… Аз не мога…

— Каза ти се: ти или твой човек. А за да го познаем, нека си поръча двеста грама „Кремльовска“ с кисели краставички и да пуши „Беломор“. Ясно ли е?

— Да. А къде е този клуб?

Мъжът каза улицата и номера, дори обясни как най-лесно се отива дотам и затвори.

Месхиев дълго време гледа Лисовски мълчаливо, после промърмори полувъпросително:

— Май някой от вас е издал на тия момчета цялата ни верига…

— Защо изведнъж реши, че е някой от нас?

— Защото, ако бяхме ние с Гришата, нямаше да се влачим чак до вашия джендем.

— Логично — принуден бе да се съгласи Лисовски.

При което Алик отбеляза, не без сарказъм:

— А логично ли е да предположим, че ни е издал онзи от Копеевск, който е останал жив?

Лисовски премълча. Алик плесна с ръка по масивното си коляно и заключи:

— Е, добре де, ще отложим разбора за след победата.

— Да ида да полегна, а? — някак жално попита Лисовски. — Нещо ме тресна главата…

— Върви — разреши Алик. — Само не забравяй за оня шибан клуб „Петте звезди“.

2.

Без да се съблича, Александър Андреевич полегна върху застланото с покривка легло. Той беше направо пред нервен срив, а гримасите, които зловещо се редуваха по лицето му, можеха да се определят само като ридания „на сухо“, без сълзи. Спасителната мисъл — да зареже всичко, да се откаже и да се върне към бедния и почти безгрижен живот отпреди постъпването си в „Тонус“ — бе престанала да бъде актуална. Вече нямаше начин да излезе от играта освен една-единствена възможност — като труп. О, ако някой му бе казал колко трудно, опасно и непредсказуемо ще се окаже всичко това… Нима щеше да се впусне в такава авантюра? Александър Андреевич помисли малко, после въздъхна и си призна: да, щеше. Защото е несравнимо по-лесно да слушаш за опасностите, отколкото да ги преживееш, а и наградата за този риск си заслужава.

Умората надделя и Александър Андреевич задряма, смътно долавяйки глухия глас на Месхиев, който непрекъснато разговаряше по телефона. Но по едно време се хлопна външната врата и Лисовски чу гласа на ченгето, натрапено му в ролята на Секача. Сънливостта му тутакси отлетя като под плашена птичка. Това обаче не го разстрои, защото на нейно място се появи една хубава идея.

Старателно търкайки очи, той отиде в съседната стая. Ченгето жадно пиеше бира, а Алик с любопитство го наблюдаваше.

От своя страна Марк се опитваше да отгатне за какво са разговаряли в негово отсъствие.

— И изобщо бих искал да си седиш вкъщи — обади се Алик. — Защо трябва да се шляеш и да привличаш излишно внимание?

— Абе и на мен ми се искаше да се наспя — отговори Марк, — ама с вас, столичаните, човек не може да скучае.

И разказа за неочакваното си приключение.

— Виждаш ли го какъв е чакал?! — искрено се възмути Месхиев. — А утре, копелдакът му гаден, ще вземе да се завайка, че е поругана бандитската чест! Мисля си, че Копитото ще вдигне голяма пушилка, но и ти, Секач, ще дойдеш на срещата. Без право на глас. Но ако те попитат, ще разкажеш всичко както си е било.

— Ще го разкажа — съгласи се Марк.

— Алик — плахо се обади Лисовски, — може би Секача ще иде…

— Къде? — не разбра отначало Месхиев, но после се сети: — А, за това вече ти ще си водиш с него преговорите. Аз не мога да му заповядвам.

Марк изслуша молбата на Александър Андреевич с видимо равнодушие.

— Прекрасно би било да си направя един персонален купон, само че съм зле с мангизите. А за онова половин доларче, дето Фрол ми го завеща, няма да ме пуснат дори до вратата.

— Аз имам, ще ти дам — побърза да го увери Лисовски и извади от джоба си пачка долари. — Колко ти трябват?

— Абе дай там една хилядарка — каза Марк, — а рестото ще ти върна.

Лисовски колебливо погледна към Месхиев. Той се забавляваше от тая ситуация, но кимна, сякаш всичко е наред: не иска много човекът.

След като получи парите и подробни инструкции, Марк се пошегува:

— А разрешено ли е да изконсумирам поръчката?

— Разрешено е, разбира се — махна с ръка Лисовски. — Само гледай да не вържеш кънките!

— От такава доза?!

— Да те закарам ли? — попита Месхиев.

Марк понечи да откаже, но се сети, че според легендата той не би трябвало да познава Москва:

— Да, ако може натам и обратно.

— Нахалник — добродушно отбеляза Месхиев и добави: — Там има телефон, обади се, ако стане нужда.

Когато двамата излязоха, Александър Андреевич изчака няколко минути и щом видя, че автомобилът на Месхиев, опипвайки с фарове неравния асфалт, излезе от двора, вдигна слушалката и набра номера на милицията.

— Ало? Милицията ли е?… Искам да ви уведомя, че в един часа след полунощ в клуба „Петте звезди“… какво? „Петте звезди“! В този нощен клуб ще се състои среща на престъпна група, която има отношение към убийството на Виктор Тузик, директора на военния завод в Копеевск!

Лисовски набързо описа външните белези на Марк и на тримата мъже, които го бяха посетили в офиса, и затвори.

Ако всичко мине добре, с един куршум той ще убие два заека: ще се отърве от конкурентите, и същевременно от ченгето. Макар че от тоя нахалник отърваването няма да трае дълго. Но имаше вероятност, докато установят самоличността му и го пуснат, Лисовски вече да е на път за Германия.

3.

Месхиев откара Марк до самата сграда. На височината на първите два етажа просветваха рекламни надписи и изображения, а над тях сияеха пет разноцветни звезди.

— Да ти дам ли патлак, или да не ти давам? — попита Алик, говорейки по-скоро на самия себе си.

— Ако ти е само един — недей — отговори Марк.

— Абе при всички случаи няма да ти дам моя — промърмори Месхиев и му подаде пистолет „Макаров“.

— Вземаш ли го?

Марк посегна, но после поклати глава:

— Благодаря ти, но няма нужда. Всичко се случва. А и щом като ония ме викат за работа, значи няма да се стреляме. Пък и аз не съм Лисо.

Пред входа се тълпяха десетина млади мъже. Марк си помисли, че има опашка за свободни места в клуба, и се разтревожи — току-виж, не успял да влезе навреме! Но опасенията му се оказаха напразни. Това бяха частни таксиметрови шофьори, залостили се за улов на някой по-богат и по възможност пиян клиент. До тротоара в двете посоки на улицата бяха паркирани множество леки коли. Двойната врата на заведението и плътните щори на прозорците не пропускаха навън никакъв шум и дори музика.

Марк отвори вратата и влезе в малък вестибюл, от който се отиваше към гардероба и тоалетните. Посрещнаха го двама снажни здравеняци, явно охраната.

— Добър вечер, господине. Ако носите оръжие, моля ви, предайте го, за да няма вътре неприятни инциденти.

— Че аз да не идвам на лов бе, момчета? — почти искрено се учуди Марк. — Идвам да се веселя все пак!

— Ние сме длъжни да ви предупредим, че ако извадите оръжие в салона, ще бъдете арестуван. Затова сега можете да го предадете на съхранение, а на тръгване ще си го получите обратно.

— Нямам, момчета, можете да ме пребъркате, ако искате. Моето оръжие са ми само зъбите!

След като плати на касата сто долара за куверт, който включваше минималната консумация — петдесет грама коняк и лимон с чашка кафе, — Марк влезе в доста просторния салон на заведението. Той се осветяваше само от разноцветните светлини на малката сцена и от лампионите на всяка маса. Очевидно клубът бе за отбрана публика. Това си личеше и от факта, че на сцената не мяташе крака някоя полусамодейка като Соня Кобилата, а пееше на плейбек самата Лариса Долина, и кършеше снага, заобиколена от полуголи сексапилни партньори.

Към Марк плавно се приближи тантурест и охранен, но иначе млад салонен управител.

— Добър вечер! Къде би желал да седне уважаемият господин? При момичетата или?

— Настанете ме на самостоятелна маса, чакам едни колеги. Възможно е, нали?

— Естествено!

Ловко лавирайки между масичките, келнерите и щъкащите насам-натам клиенти, дебеланкото заведе Марк до една празна маса.

— Само куверта ли ще използвате, или ще си поръчате нещо?

— Непременно ще си поръчам.

— В такъв случай веднага ще ви изпратя келнера.

С лек поклон управителят отплува към летящата врата, зад която очевидно беше кухнята.

След малко дотича пъргав келнер с дежурна усмивка:

— Добър вечер! Слушам ви!

Марк направи странната си за такова място поръчка, която впрочем ни най-малко не изненада сервитьора. Навярно тук идваха клиенти и с по-чудати прищевки.

Когато бързакът отиде да изпълни поръчката, Марк се огледа наоколо. Милионерите, които можеха за една нощ да хвърлят тук годишната заплата на капитан Майер, не изглеждаха кой знае колко баровски облечени. Разбира се, не бяха с анцузи „Адидас“, но и фракове също липсваха. Всички дами обаче бяха с вечерни тоалети, един от друг по-елегантни и скъпи. И това бе напълно обяснимо. За да има добро самочувствие и високо настроение, на мъжа обикновено му стига и само един добре натъпкан портфейл, докато жената търси и външна изява — не й е достатъчно само да се чувства богата, а трябва да го видят и всички наоколо. Е, наистина, една от присъстващите силно гримирани дами беше с дънков сукман и не се държеше така надуто и сковано като деколтираните и отрупани със злато дълговрати гъски. Тя съвсем непринудено и приятелски помагаше на пияния си кавалер да се добере до изхода. Марк веднага забеляза, че го води малко неестествено. Вместо да преметне ръката му през рамото си и да я хване, а с другата ръка да го прегърне през кръста (както е показано на плакатите, издадени по поръчка на Централния щаб за гражданска отбрана), „дънковата“ дама водеше пийналия си партньор, като го крепеше за гърба и за гърдите. Така беше трудно и неудобно, но с набитото си око на оперативник Марк веднага забеляза, че дясната ръка на жената е пъхната под сакото, точно където е вътрешният джоб. „Тършува го — работи — помисли си Марк. — Добре би било сега да я хвана на местопрестъплението…“

4.

— Свободни ли са местата? — чу до себе си Марк.

Много преди този въпрос той бе забелязал периферно трима мъже, които уверено се придвижваха между масите, но наблюдавайки джебчийката, не бе усетил кога са се изправили до него.

— Е, най-после! — фамилиарно възкликна той. — Сега вече ще мога да си почна питието! Щото аз не съм японец да пия претоплено!

При тези негови думи тримата се спогледаха някак странно, дори объркано, но седнаха.

Марк си наля водка от кристалната гарафа в правата кристална чашка, шумно издуха въздуха от дробовете си и я изпи на една глътка, след което апетитно захруска парче краставичка, а междувременно незабелязано оглеждаше новите си партньори по маса.

И тримата бяха снажни мъже с добре развито телосложение, но само на единия му личеше, че е спортист. Едрите му юмруци с набити кокалчета красноречиво показваха, че е каратист от тежка категория или кикбоксьор. Марк също имаше мазолести кокалчета след дълги и упорити тренировки, но те не бяха така груби.

— Лисовски ли ви изпраща? — попита единият, когато келнерът прие поръчката и се отдалечи.

— Значи той?

Те прекараха в мълчание почти пет минути, докато келнерът донесе и сервира на масата коктейли, салати и бутилки минерална вода.

Марк си наля още петдесетина грама и попита:

— А вас кой ви праща? Да не би вие да сте изкормвачите, обработили на живо Генерала и Тузик?

— Слушай, мой човек, не обичаме да ни водят за носа.

— Че кой обича, но защо говорите така?

Вместо отговор друг, явно главният, попита:

— Кой сте вие? Как се казвате?

— Викай ми Секача и няма да сбъркаш.

— Добре. Само куриер ли сте, или сте в течение на нещата?

— Зависи от нещата — отговори уклончиво Марк.

— Какви инструкции получихте от Лисовски?

— Да си дигна задника дотук, да къркам водка и да замезвам с краставички.

— Добре — уморено каза главният. — А той защо не дойде?

— Явно е напълнил гащите. Я глей кви сте страшни!

— Съветвам те да избягваш шегичките.

— Що? Не оставихте ли патлаците на входа?

— Бива си те да дрънкаш, Секач, но на нас времето ни е скъпо! — смени тона главният и се обърна към един от другарите си: — Чук, давай куфарчето!

„Чука! — мислено възкликна Марк. — Къде ли съм чувал този прякор? И то съвсем наскоро…“

— На, Секач, вземи!

Марк пое с две ръце тежкото куфарче с шифрова заключалка и попита с опасение:

— Да няма вътре бомба?

— Има — сериозно отговори главният. — Само че е без детонатор. Предай го веднага на Лисовски. Кажи му, че засега не можем да напускаме страната, затова нека изнесе и двете части. Там ще го посрещнат наши приятели, те ще приберат стоката. И да не си крои хитри планове, защото ще пукне по-зле и от Генерала! Стопляш, нали?

— Доста картинно обяснявате.

— И още нещо ще му кажеш. Ние знаем, че не ни е дал всичко и че сега заминава да продаде укритото. Затова нека добре да си направи сметката: ако нашите оттатък получат куфарчето, ще му простим тая малка хитринка. Нека припечели нещо. Но в противен случай ще го удавим в собствените му лайна!

В този миг Чука, който наблюдаваше входа, каза тихо, но зловещо:

— Внимание! Ченгета!…

Всички се напрегнаха, без да обръщат глави. И само Марк, който виждаше от мястото си входната врата и вратата на кухнята, забеляза, че в салона влизат бавно и спокойно млади мъже в свободни якета и сака, които да не притесняват движенията, а зад тях се суетят здравеняците от охраната на заведението.

— Ти ли ги доведе, копеле? — приглушено попита Чука.

— Ако съм аз, да ми умре кварталният! — съвсем искрено отговори Марк.

В момента той нямаше абсолютно никакво желание да общува с милицията. Още повече че в Московската криминална милиция само прекият му началник Иван Иванович Токарев знаеше за отговорната му задача.

— Ей, вие, неуловимите отмъстители! — тихо подвикна Марк на съседите си по маса. — Налага се да решите кое е по-важно за вас: личната ви свобода, или свободата на това куфарче. А?

— Куфарчето изобщо не бива да попада в ръцете на милицията! — бързо изрече главният.

— Тогава ще трябва да се ориентираме как ще действат тия. Ако са новаци, ще тръгнат да проверяват гостите в салона. В такъв случай ще вдигнем скандал и в суматохата някой ще се покрие с куфарчето. Лошото е, ако са печени и завардят всички изходи. Ще ни измъкват един по един като лалугери.

— Сече ти пипето, Секач! — отбеляза главният.

— Голям праз! — въздъхна уморено Марк, а после в гласа му се прокрадна надежда: — Може пък да не са дошли за нас, а?

— За тебе не знам — отбеляза главният, — но ние при всички случаи ще загазим…

— Тогава ето какво ще направим: аз ще взема куфарчето и бавно ще се придвижа към кухнята. Може би оттам ще успея да се измъкна. А вие наблюдавайте обстановката. Ако видите, че става напечено, предизвикайте скандал или направо се сбийте с някого, за да им отвлечете вниманието…

Главният бързо обмисли предложението и даде благословията си:

— Друг изход явно нямаме. Тръгвай, Секач, и умната. Че от това зависи както животът на Лисо, така и твоят!

— Спокойно бе, момчета!

С тези думи на прощаване Марк стана от масата и бавно тръгна към бара, който беше близо до вратата за кухнята. На високите кръгли столчета седяха двама мъже и жената с дънковия сукман, която толкова грижовно и гальовно бе отвела до изхода богатия гуляйджия.

5.

Марк седна на столчето до нея, но така, че периферно да наблюдава положението в салона. Стараеше се постоянно да е с гръб към оперативниците — за всеки случай. На „дънковата“ дама можеха да й се дадат около трийсет години, не повече. Тя го изгледа с напрегнато безразличие. Значи, също бе забелязала появата на нежеланите гости и това не й харесваше.

— Мадам, често ли идвате тук? — попита я Марк.

— Защо?

— Трябва ми екскурзовод — натърти той.

Джебчийката с недоумение впери очи в него, при което не забравяше да поглежда и към ченгетата.

— Не знам как се чувствате вие, но мен лично ме тревожат ония сака при входа — продължи Марк. — Те така зяпат из салона, че направо ми припари на гърба. Ако ми помогнете да се измъкна, дори през комина, ще ви бъда ужасно благодарен, пък и не само на думи!

Тя го изгледа надменно, сякаш публично й бе направил непристойно предложение, но в погледа й се долавяше голяма доза престорено възмущение.

— И откъде ти хрумна, че аз знам всички изходи? — попита тя. — Защо реши, че точно аз трябва да ти помогна?

— Ми щото, миличка, ти така нежно опипваше по гърдите един дебелогъз баровец, направо като че си му милосърдна сестра и му търсиш пулса! И аз веднага разбрах, че сме сродни души.

Сега вече го изгледа с интерес. Неслучайно народът е казал, че добра дума железни врати отваря.

— Кой си ти? Май не те познавам.

— Пришълец съм, от Челябинск. Хайде по-добре да се изпаряваме оттук, а? Пък после, ако искаш, не само мога да ти разкажа цялата си биография, но дори да ти я изпея!

— Абе на мен няма от кво толкова да ми пука, кефя си се най-културно, ама ти май ще изгърмиш, ако те хванат, а?

— О, и не само аз, сладурано!

Ако досега бе изпитвала известни опасения, те тутакси изчезнаха, защото в сравнение с другите мъже в трудния й апашки живот този приличаше на красив разбойник от някой френски филм. И женското й сърце с нестихващата жажда за романтика омекна.

— Сто гущера ще намериш ли?

— Ще намеря.

— Дай ги тук.

Не бяха негови и нямаше защо да му се свидят, така че с доста галантен за един бандит жест Марк извади от джоба си смачканите на топка бледозелени банкноти и й ги подаде, без да я гледа.

Джебчийката обаче не искаше да й излиза име на кокошкарка, затова бързо отброи необходимата сума, а останалите банкноти върна с думите:

— Толкова стигат.

После се обърна към бара и повика бармана, едър мъжага с мустаци:

— Борисе!

Той бавно се приближи с известно недоволство и надменност:

— Какво има?

Джебчийката плъзна ръка между чашите на плота и му подаде парите.

— С тоя хубавец искаме коридор.

— Защо? Да не сте нарушили разпоредбата? Внесли сте оръжие…

— Налагаше се! — отговори Марк вместо смутената си помощничка. — Боря, вие можете да видите с просто око, че райският ви кът е пълен с ченгета. А ако ме хванат тук с мойто куфарче, вашият кът ще бъде затворен за доста дълго време…

— Да не сте обрали банка бе?

— Не, задигнахме един ядрен реактор! — отговори Марк. — Е, кво, Боря, вземате ли мангизите, или ще затваряме заведението?

Боря покри парите с пухкавата си ръка и каза нещо по микрофона за вътрешна свръзка. След няколко минути между бара и останалата част на заведението започнаха да се суетят трима келнери — подменяха покривките на масите, разнасяха подноси, шумно и съвсем безпричинно влачеха нови кресла, извиняваха се на клиентите и ги караха да стават от местата си. Така че за известно време Марк и джебчийката имаха сигурен заслон от погледите на оперативниците. Тези няколко минути им бяха достатъчни да минат покрай бара, да влязат в кухнята и оттам да се качат на горния етаж, където бяха сепаретата за богатите клиенти, дошли да прекарат вечерта по пълната програма. Тук джебчийката уверено го преведе по тясното коридорче до една почти незабележима врата с кодово устройство за заключване. Бързо натисна няколко бутона, след което ключалката изщрака и вратата се отвори. Озоваха се на друго стълбище, по което се върнаха на партера. Тук имаше още една врата, която се отваряше само отвътре. Излязоха през нея в тъмния двор на съседната сграда.

Буквално на петдесетина метра от тях, където доскоро Лариса Долина забавляваше публиката, се чуваха вече съвсем други шумове, не толкова благозвучни и ритмични, ако не се брои периодичният писък на сирените от патрулните коли.

Марк и джебчийката минаха през още няколко двора, преди да излязат на една тиха улица.

— Заради тебе ли е тая патаклама в „Звездите“? — с известно уважение попита „дънковата“ дама и сякаш несъзнателно хвана Марк под ръка.

— Включително и заради мен. Така че — благодарен съм ти!

— Няма защо! Името ми е Вера.

— А моето — Гена.

— Виж кво, Гена, аз мислех не само за твоята кожа, когато преговарях с оня дебелак. Мислех и за себе си. Ако е вярно онова, което каза, и ако затворят клуба — къде ще работя, а? По магазините няма вече опашки, останаха само пазарите и градският транспорт, а това си е чиста хамалогия. Затова съм се скатала в клуба — хем топло и уютно, хем хората си пийват, пък и всичко останало…

— А как ти разрешават да работиш? Нали така… как беше… дискредитираш заведението.

— Никой не ми е разрешавал. Ако собственикът разбере с какво се занимавам в неговия клуб, направо ще ме прати в панделата. А Борка и момчетата от охраната ще ги изгони…

— Даваш им процент, а?

— Естествено! Няма да ме търпят заради черните ми очи я! А иначе сладурско местенце. Само че ме е страх да не си загубя квалификацията: колко му е да обереш един пиян глупак? По-лесно, отколкото да го съблечеш. Наскоро в автобуса отмъкнах на една селяндурка парите заедно със сутиена, а тя не усети нищо, дори не трепна! Виж, на това му се вика чиста работа!

Марк изпрати донякъде Вера джебчийката. Тя му предложи да й иде на гости, но той отказа, важно размахвайки куфарчето. Обясни, че имал спешна работа.

Когато остана сам, дълго обикаля в студената и влажна нощ, докато не попадна на един уличен телефон. За всеки случай набра номера на Турецки и за свое удивление го завари в кабинета, явно беше очаквал неговото обаждане. Марк му съобщи последните новини, намекна, че открива връзка между убийствата в Копеевск и сектата „Пътят на истината“, защото единият от тримата, дошли на срещата, е бил Кирил Воробьов, по прякор Чука, който доскоро е работил като треньор в московския филиал на сектата. И е много вероятно Чука и двамата му другари да са били задържани при хайката в клуба „Петте звезди“.

След разговора с Турецки Марк понечи да се обади на Иван Иванович Токарев и да му съобщи, че покрай другата си работа е попаднал случайно на наглата джебчийка от автобуса. После реши, че засега няма защо да бърза.

След четиридесет минути енергичен ход стигна до Савеловската гара, намери там един скучаещ частен таксиджия и срещу сто долара го склони да го откара до улица „Полярна“.

1.

Тежко мина тази нощ за следователя Александър Борисович Турецки. Наложи се да преспи в кабинета си — наистина на огромния кожен диван, който приличаше на полегнал хипопотам. Но на него само седенето беше комфортно, а за спане бе доста неудобен…

Турецки с усилие се надигна: цялото му тяло се беше схванало от това, че в полудрямката си през нощта бе прекарал всеки миг в несъзнателно очакване ей сега да се сгромоляса на пода. Отначало реши да си направи кафе, но когато погледна масичката за вестници и списания, на която обикновено пиеше кафето, направо се отказа от тази идея. Той смяташе, че на света съществуват два особено неприятни вида махмурлук. Първият му се беше случил след няколкостотин грама кубински ром, а вторият — като сега, след изпитите през тази нощ двайсетина чаши кафе. Но ако ромовите пари може да се неутрализират със студена вода и зелева чорба, то при продукцията на фирма „Якобс“ не важеше дори правилото „клин клин избива“. Добре би му подействал може би един силен чай, приготвен както трябва, но сега, в Главна прокуратура, не бе възможно да се проведе тази терапия.

„Ама на какво съм заприличал? — гневно си помисли Турецки. — Та аз нямам още четиридесет години! Какво правя със себе си?!“

Изобщо не се осмели да направи гимнастика. След конската доза кофеин сърцето му и бездруго блъскаше като чук. Александър Борисович се съблече до кръста, взе от шкафчето пешкира, дежурната си четка за зъби и пастата и се отправи по дългия коридор към вратата, означена с буква „М“.

Наплиска се обилно със студена вода и това имаше по-добър ефект от цял бидон кафе. На два-три пъти кихна, но вече беше бодър и готов за предстоящото сражение. Разбира се, към дванайсет по обяд тази бодрост можеше да премине към неудържими прозявки и сънливост, но това обикновено се случваше само когато не се очертава битка с противник.

Този път противникът му беше Кирил Воробьов, по прякор Чука, когото Турецки беше търсил, а Майер го бе открил. В момента Чука седеше в предварителния арест на „Петровка“ 38 и обмисляше тактиката си за спасение, като междувременно не се отказваше от удоволствието да дразни своите тъмничари, тромавите и докачливи милиционери.

„Това, че се намери, е добре — разсъждаваше Турецки, — лошото е, че в момента е затворен в предварителния арест. А срещу него нямам никакви други улики освен факта, че в навечерието на убийството в Копеевск е излетял с двамата си приятели за Челябинск и се е върнал след касапницата.“

Интересно би било да се разбере кой умник е предал на Московската криминална милиция цялата тая компания? Кой от всички хора, чиито интереси са заложени твърде близо до подземните цехове на завод „Маяк“, до онези стоки, с които „Маяк“ снабдява тесен кръг потребители? Ако се приложи методът на изключване, какво щеше да се получи? Да допуснем, че Колбин и Тузик са се уговорили да продадат в чужбина малко оръжеен плутоний. С това трябва да се заеме под легално прикритие в Германия съпругата на Генерала — Лариса Колбина. Именно затова е била изпратена там. Тя няма никакъв интерес от това убийство. Остават господата Лисовски, братята Месхиеви и още някой, ако се приеме, че Тузик и Колбин са отстранени от външен човек. Но теоретично погледнато това са могли да сторят членовете на цялата група, за да намалят броя на дяловете от печалбата. Обаче, първо: в средите на Лисо и бандитските среди на братя Месхиеви никой не убива по този начин. От чиста злоба те може да подложат жертвата си на изтезания, но след това ги доубиват, дори само защото спазват максимата „мъртвите не проговарят“. Второ: убийците не са взели под внимание, че някъде в Германия има една жена, която, меко казано, ще бъде недоволна от внезапната и необяснима смърт на съпруга си. Пък и ако това е дело на вътрешен човек, той би се постарал да крие от Лариса колкото се може по-дълго за смъртта на съпруга й, пък и най-вероятно не би го убил, преди да се осъществи сделката. Би го осакатил, би го ранил, като инсценира поредното бандитско покушение или отмъщение. Да, май сега вече на Турецки му ставаше ясно какъв смислов заряд се съдържа в тези убийства освен баналното физическо отстраняване. Грозната му демонстративност преследваше и друга важна цел — да сплаши онези, които са останали живи засега. Значи по-скоро съществува група лица, желаещи да вземат стоката или парите след нейната продажба.

Така вече можеше да бъде обяснено анонимното обаждане в милицията за уговорената среща на престъпната група в нощния клуб. А като се вземе предвид, че на тази среща е отишъл внедреният в престъпния свят сътрудник на криминалната милиция, то може със седемдесет и пет процента сигурност да се предположи, че анонимният помощник на правосъдието е бил не друг, а господин Лисовски, или поне човек, действал по негово нареждане. „Е, добре — реши Турецки, — ще почакаме господина, докато му се наложи да седне пред мен и да отговаря на въпросите на следствието. Тогава вече ще му припомним и това!“

Какво пък, главата му май работи в нужния режим. Остава да реши какво ще прави с Чука. Дали да го освободи и да му прати „опашка“? Не би имало никаква полза. Ако кръвта на Тузик и Колбин лежи на съвестта му, първото, което ще направи след подобно неприятно приключение като нощувката в предварителния арест, е да залегне на дъното и, по възможност, в чужди териториални води. Следователно Чука не бива да бъде освобождаван. А как да го накарат да проговори?

С новите престъпници се налага и работа по нов начин. Методиката, официално утвърдена за седемдесет години с крехките, наивни интелигенти или пък със закоравелите, но с нищо незащитени престъпници, е вече остаряла. Днешните не можеш да ги заставиш да си признаят, да ги хванеш на въдицата, както се казва. Днешните можеш да ги пречупиш само ако някой от по-старшите им другари ги накара „да минат като локомотив“6 или пък ако ги вкараш за два-три дни в „пресата“. Там, по указание на подхранващия ги „кръстник“ от оперативната част пречупените вече крадци и бандити ще строшат рогата на всеки, който им подхвърлят като кокал на гладни песове. Но за жалост този метод е незаконен. Засега Турецки не бе нарушавал мухлясалите закони на правосъдието, но чувстваше, че шансовете му да остане „чист“ до излизане в пенсия не са големи. Я се опитай да надвиеш с „голи ръце“ един престъпник, който само за едно идване на добър адвокат в затвора му брои петстотин долара!

2.

Петнайсет минути след като започна работния си ден, Александър Борисович се обади на Величко в Градската прокуратура.

— Добро утро, Олег, да не ви събудих?

— Ами — смути се той. — Всъщност не. Защо?

— Вчера аз ви идвах на гости. Днес може да ми върнете визитата. Разбира се, ако нямате някакви спешни дела…

— Нали помните от едно време, Александър Борисович, че при нас всички дела са спешни. Но ще дойда.

— Заповядайте в единайсет.

Така. А сега трябваше да се обади и на бившия си колега Мойсеев, пенсиониран прокурор-криминалист от Московската градска прокуратура.

— Здравейте, Семьон Семьонич! Как я карате, върви ли пенсионерският живот?

— Че какъв живот е това? Старчески пърдеж! — неочаквано грубо отговори иначе винаги деликатният старец.

Турецки дори се смути.

— Случило ли се е нещо, Семьон Семьонич?

— Случи се я… Дори приказка ми се ще да напиша. Със заглавие: „Преклонните години на пенсионера Буратино“! Цял живот съм мразил старостта, а ето че сега й попаднах в ръцете — разпадам се на съставните си части като дървено човече. Вчера реших да въведа малко ред вкъщи. Когато се качих на една табуретка да поизбърша прахта от бюфета, коляното ми се схвана и полетях към пода… Отървах се с малко, само дето целият се посиних… Но фамилните кристали станаха на сол!… Това го казвам между другото, Саша, та за друг път да знаете — когато ме търсите по работа, не ме питайте за живота. Казвайте сега.

— Ако сте се ударили силно, Семьон Семьонич…

— Че аз не съм падал на главата си, а на задника! — прекъсна го Мойсеев. — Нужен ли съм ви? Тогава казвайте защо ме търсите.

— Трябвате ми за една деликатна работа.

— В колко да дойда?

— В единайсет.

Турецки затвори и тъкмо реши да си състави подробен план на акцията, която бе насрочил за единайсет часа, когато изнасилваният допреди малко телефон неочаквано реши да му отмъсти и зазвъня дълго и настоятелно.

— Турецки. Слушам.

— Как спахте, Александър Борисович? — хитро попита Марк Майер.

— Точно както и ти — отвратително! — зарадва му се Турецки.

— Тук вече сбъркахте, защото аз спах като студент, избягнал по чудо надяването на брачна халка!

— Само не говори глупости, моля те! Работата е сериозна!

— Докладвам: срещата трябва да се състои в ресторанта на къмпинга, близо до гара Трьохгорка по Беларуската ж.п. линия. Към четири-пет часа подир пладне след погребението на Костура.

— Ти ще ходиш ли?

— Абе не са ме канили, при това Алик и Саша също не горят от желание да присъстват. Подозират, че ще стане горещо.

— Не ходи тогава!

— Ще видя. Имам си нещо наум. Ще се постарая да ви звънна още веднъж…

— Недей да рискуваш, ако не се налага! — подвикна Турецки.

Но това бе чуто само от кратките сигнали за „свободно“.

По спецвръзката Александър Борисович се свърза с ръководителя на Главното управление за борба с организираната престъпност към Министерството на вътрешните работи генерал Котляров.

— Сергей Фомич, обажда се Турецки. Знаеш ли, че днес е срещата на твоите подотчетни?

— Знам.

— А къде ще се състои — знаеш ли?

— Имаме предположения.

— Известен ли ти е точният адрес?

— А защо ти е?

— Имам своя информация по този повод. Хайде да си сверим информациите, за да видим чия ще бъде по-точна.

— Твоя работа ли е да се интересуваш от оперативна информация, драги ми Александър Борисович? Нали си следовател по особено важни дела?

— У нас никога не можеш да разбереш коя информация е по-достоверна — следствената или оперативната. Кажи ми какво знаеш.

— Не, първо ти ми кажи.

— Добре. Къмпингът в Трьохгорка. Харесва ли ти?

— Може би, макар че аз имам малко по-други сведения.

— И какви са те?

— Един от ресторантите в Изложбения център — уклончиво отговори Котляров.

— Боя се, че сведенията ти са неверни. Срещата е важна, а в Центъра ти можеш да набучкаш микрофони под всяка маса.

— Така и ще направя!

— Но напразно. Нашите клиенти го знаят, та затова и няма да отидат там!

— Я чакай, чакай. Ти защо толкова се притесняваш, а? Твойта работа е да се занимаваш с тях, когато вече са окошарени.

— Там ще се обсъждат сериозни въпроси и току-виж се проляла кръв.

— Искаш да ги изловим преди това, така ли?

— Не.

— Искаш само да не им даваме възможност да се избият помежду си?

— Тъй вярно, другарю генерал!

— От генерал го чувам! Това са капризи, Турецки! Не ти ли е все тая? Колкото повече оредеят, толкова по-малко работа ще ни отварят, не е ли така?

— Опасна заблуда! Тези поне си ги знаем почти всичките. Можем да ги следим как си припечелват насъщния. Но като се пръкнат нови разбойници? Докато ги разучиш, докато им подготвиш по едно хубаво досие, те вече ще са извършили маса поразии!

— Тук вече маса големци направиха такива поразии, за каквито някой си Робинзон и хабер си няма. А вие във вашата Главна прокуратура защо се правите на кьорави по този повод?

— Дай да не обсъждаме кухненските си въпроси — помоли Турецки. — Вземи още веднъж да провериш по своите канали онова, което ти казах. И ако обичаш, сложи обекта под наблюдение, а? Не бива да се стреля, само в краен случай.

Те прекратиха разговора си взаимно недоволни един от друг. Но Турецки знаеше, че генералът ще изпълни неговата молба, макар и без особени старания да му угоди.

3.

В определения час доведоха Воробьов от предварителния арест. Явно там бяха взели под внимание спортните му умения, защото бяха го закопчали с белезници, което навярно предизвикваше възмущението му. Но засега той си мълчеше, само от време на време мрачно и с лека насмешка поглеждаше към не особено внушителния следовател в измачкания му евтин костюм. Впрочем неговият също имаше нужда от една ютия след прекараната нощ в ареста, но поне беше от скъп плат, при това вносен.

Инструктиран от Турецки, Семьон Семьонович Мойсеев чакаше „излизането си на сцената“ в съседния кабинет, убивайки времето в разговори с бившите си колеги. А Олег Величко седеше до Турецки вече в качеството си на негов помощник.

Повече от десет минути продължи мъчителната пауза. Мъчителна най-вече за Кирил Воробьов. Разбира се, той можеше и с оковани ръце да разпердушини тоя мухльо заедно с помощника му. Но само ако имаше шанс да излезе. А от тук човек не можеше да се измъкне лесно. Оня задник с автомата и камуфлажката, който в момента се разхождаше отвън по коридора, е прикрепен специално към него. А той още не е стигнал до такова майсторство, че да хваща куршумите с ръце.

— Защо ми сложихте белезници? — най-сетне попита Чука.

Турецки леко се усмихна.

— Страхуваме се от вас, господин Воробьов.

— Защо се страхувате? Аз не закачам по-слабите от мене и ония, които не ме нападат.

— Имаме към вас няколко въпроса, Кирил, и допускам, че те никак няма да ви харесат. Впрочем да ви се представя: Александър Борисович Турецки, старши следовател по особено важни дела към Главна прокуратура. При разговора ни можете да се обръщате към мен просто с „гражданино следовател“. А това е моят помощник, следователят Величко…

Докато говореше това, Турецки сякаш разсеяно подреждаше книжата по бюрото си и уж някак случайно напипа малката черна пръчица, заострена в двата края. Двамата с Величко скришом, но внимателно наблюдаваха как ще реагира Воробьов при появата на тази вещ. А реакция имаше, в това можеха да се закълнат. Чука бегло погледна какво държи Турецки и нехайно обърна глава към прозореца — със сигурност беше познал пръчицата.

— Намерих я одеве — озадачено промърмори Турецки, като въртеше пръчицата в ръцете си. — А какво представлява, кой и за какво я е направил, не мога да си обясня… Вие, Кирил, не знаете ли случайно?

— Затова ли ми сложихте белезници? — изкриви устни Воробьов. — Нямам представа каква е тая джунджурийка!

— Ето че излъгахте, Кирил! И то още в началото на разговора ни. Струва ми се, че според самурайския морален кодекс лъжата не е хубаво нещо, нали?

— Не разбирам какво искате. Да нямате халюцинации на нервна почва?

— Безсмислено е да ме иронизирате. Добре, да започнем отначало. Вие сте задържан като човек, който е бил в тесен контакт с ръководителя на руския филиал на сектата „Пътят на истината“. А срещу него е възбудено следствено дело по член двеста двайсет и седми.

— Това задържане е противозаконно! Вие можете да забраните дейността…

— Ние не — меко възрази Турецки. — Ние само проучваме въпроса и предлагаме своето мнение. За съжаление днес сме принудени да се занимаваме с вашето религиозно обединение, тъй като дейността му вреди на гражданите. Кажете, Кирил Анатолиевич, какъв интерес имахте, за да оставите спорта и да отидете да работите в тази жестока секта? Вярвате ли, че оня хитър японец е втори Христос?

— Моля ви се, аз съм нормален човек! Постъпих там на работа, защото плащат добре.

— Колко, ако не е тайна?

— Въпросът е некоректен и няма нищо общо с разговора ни! Пък и исках с тяхна помощ да замина за Япония. Това е всичко.

— А не ви ли направи впечатление, че заниманията на сектата не са съвсем църковни?

— Не! Мое задължение беше да тренирам монасите, а с молитвите се занимаваха други.

— Случвало ли се е да изпълнявате някакви специални поръчки от ръководителите на сектата?

— Общо взето — не. Освен за някои дреболии…

— Например?

— Не мога да си спомня веднага… Да речем, охранявал съм вожда и учителя като бодигард, когато е идвал тук на посещения.

— Знаете ли да има още някъде в Русия филиали на сектата?

— Навярно има.

— Не можете ли да ни кажете къде по-точно?

— Не…

— А в Южен Урал има ли?

— Ама нали ви казвам, не знам!

— Там няма филиал — вместо Воробьов отговори на въпроса си Турецки. — Разбирате ли колко жалко е, че там няма филиал. Във връзка с това имам един съвсем основателен въпрос: защо и с кого заминахте за Челябинск на 18 март тази година?

Воробьов бе имал цяла нощ за размисъл и затова отговори веднага:

— Отидохме да навестим бащата на Виктор Балашов! Бяха го откарали в болница! Така че заминахме със самолет — Балашов, аз и Андрей Елисеев.

Имената съвпадаха с тези, записани в компютъра за полет 1216. Освен това нито Балашов, нито Елисеев бяха задържани и не се знаеше дали са заемали някакво важно положение в сектата или и те са „трошачи на кости“ като Чука. Списъците на активните членове на сектата бяха изчезнали безследно. Но Чука не знаеше, че служителите на Главна прокуратура разполагат с много по-големи технически възможности, отколкото областните и градски прокурори.

— Кажете, ако обичате, трите имена на човека, при когото сте заминали, както и неговия адрес — помоли Турецки.

Сега вече Чука се замисли. Ако беше казал истината, изобщо нямаше да се замисля.

— Всъщност какво ви засяга това? Че това е частен повод и вие нямате право да се намесвате в…

— Имената и адреса! — настоя Турецки. — Ако с нещо накърня вашите права, веднага ще ви се извиня и ще отговарям пред началството! И така?

— Константин Николаевич Балашов, Челябинск, улица „Садовая“, номер шест…

Александър Борисович удовлетворено кимна, придърпа към себе си телефакса, дълго набира номера, а когато се свърза, заговори:

— Полковник Сергеев? Привет, Михаил! Как е гърбът? Стяга ли те? Значи и ти се стягаш с него! Направи ми една услуга, моля те. Спешно изпрати някое от твоите момчета при Константин Николаевич Балашов… — и той продиктува адреса. — Нека добре да поизтръска стареца и да разбере дали е идвал при него синът му от Москва. Ако е идвал, нека каже с кого и какво са правили. Същевременно нека проверят дали Балашов е бил в болница. Ако вземе да го увърта, нека го постресне. И веднага ми се обадете да съобщите какъв е резултатът. Час и половина стига ли? Много съм искал? Нали знаеш какъв е нашият девиз: кови желязото, докато е горещо! Предварително ти благодаря!

По мъжественото, сякаш изсечено лице на Чука мина сянка на безпокойство.

— Значи имало защо да не ви обичат хората. Вас — ченгетата и прокурорите — каза той с известно разочарование.

— И защо?

— Злобни сте. Сега за ваш хатър ще тормозят болния старец!

— Я виж ти! Филантроп значи? С черен пояс! — възкликна Турецки. — Черен пояс имаш, нали?

— Да, защо?

— Ти трябва да ми благодариш, Воробьов, задето се обадих в Челябинск! Аз пренебрегвам всичките ни методи за работа с хора като тебе. Осигурявам ти алиби, а ти ми се правиш на интересен. Ако се окаже, че вие тримата наистина сте се помотали около стареца, следователят по особено важни дела лично ще ти свали белезниците и с най-голямо съжаление ще ти се извини за грешката… дори със сълзи на очи…

— Да бе, голям майтап.

— Та, казваш, черен пояс си имал?

— Е, и?

— И не знаеш какво представлява тая джунджурийка, така ли? — Турецки постави на бюрото черната пръчица.

Загубил самообладание, Чука изрева:

— Не, не знам!

— Както твърдят бившите ви колеги в спорта, Воробьов, тук са посочени имената им — Турецки бавно зачете с монотонен глас, помахвайки листа с печатния текст — … вие сте майстор във всички видове бойни изкуства. Напоследък сте проявявали голям интерес към школата „Нокътят на каменната птица“. Цитирам: „Кирил сам си направи ебонитова пръчица и пирографира на нея монограма си, буквата «Ч».“ Погледнете, Кирил, тази пръчица, този нокът. За разлика от китайските първоизточници тя не е каменна, а ебонитова, и по средата е отбелязана първата буква от вашия прякор. Така че, както изглежда, пръчицата е ваша, нали?

— Ами да, както изглежда!

Воробьов отговори с предизвикателен тон, макар да съзнаваше, че се сбъдват и най-лошите му опасения.

— И как стана така, че вашият „нокът“ се е озовал при мен?

— Могло е да стане всякак! Отдавна го загубих! Може някой да си го е намерил…

— Тази вещ е била намерена в Челябинск — бавно и едва ли не на срички произнесе Турецки.

— Ами виждате ли — подхвана Воробьов, — там съм го загубил, вероятно когато отидохме при стареца!…

Турецки продължи все така бавно, сякаш не бе чул думите му:

— … и по-точно не в самия Челябинск, а в Копеевск…

— Така ли?! — някак глуповато изтърси Чука.

— Да. В частната вила на един директор на завод.

— Точно така — отмъкнал го е, или го е намерил. Сега всички са много прибрани, начетени… Успял е да оцени находката си по достойнство!

— Директорът ли? — недоверчиво попита Турецки.

— Е, може и да не е той, може друг да е бил…

— Кой друг? — дори се наведе напред Турецки.

Без да му мигне окото, Чука се коригира:

— Ами някой си, непознат!

— Колко си съобразителен! — искрено се възхити Турецки. — Човек не може така лесно да те притисне в ъгъла.

Воробьов злобно се усмихна.

— Разбира се! А вие само това гледате — как да ме притиснете!

— Не ние, Кирил, а фактите. Та фактите са такива: ти си изтървал своя „нокът“ в покрайнините на прословутия Копеевск, по-точно във вилата на някой си гражданин Тузик…

— Отде пък го измислихте сега тоя Тузик?! — прекъсна го Чука. — Не е нужно да ме свързвате с разни Тузики, тузари, гъзари и тем подобни!

— Е, добре, всъщност не сме се събрали тук, гражданино Воробьов, да ни се зъбите и да ви слушаме измислиците — уморено произнесе Турецки.

— Тогава ме пуснете, ако нямате какво повече да ми казвате!

— Още няколко минути. С вас трябва да изпълним някои процесуални действия, предвидени по член сто шейсет и четвърти от наказателния кодекс, а именно: представяне за идентификация. Трябва да изчакаме и отговора на запитването ми в Челябинск.

Воробьов неспокойно се раздвижи на стола.

— Каква идентификация?

— Ще ви помоля за малко търпение.

В същия миг излезлият преди няколко минути Величко надникна в кабинета и кимна на Турецки — сиреч всичко е готово.

След това влезе омоновецът с автомата, за да придружи арестувания до стаята за идентификация.

4.

Олег бе подготвил всичко, както го беше помолил Турецки. В стаята нямаше нищо излишно. До голата стена бяха наредени пет стола. А точно срещу тях имаше три мощни прожектора, засега изключени.

— Какво ще правим? — тихо попита Олег. — Да му сваляме ли гривните?

— Струва ми се опасно.

— И на мене — въздъхна Олег.

— Твоите колеги ще се обидят ли, ако се наложи и те да поседят с белезници?

Олег се позамисли.

— Не! Дори ще им е забавно.

Воробьов и четиримата колеги и приятели на Олег Величко, доведени за така наречения „фон“, всичките с белезници и облечени с цивилни дрехи, насядаха по столовете до стената.

Когато включиха прожекторите, петимата опознаваеми бяха ярко осветени, сякаш за телевизионно предаване. Сега вече те не можеха да различават лицата на хората, които стоят зад прожекторите, което всъщност целеше Турецки. В кабинета бавно влезе Семьон Семьонович Мойсеев, приглушено псувайки и себе си, и удареното място.

Турецки се прокашля и каза:

— И така, аз, старши следователят по особено важни дела при Главна прокуратура на Руската федерация, представям за идентификация група лица на свидетеля, който вечерта на двайсети февруари тази година е видял хората, влезли във вилата, принадлежаща на гражданина Виктор Николаевич Тузик. Тя се намира на двайсет километра от град Копеевск, Челябинска област, в кооперативното вилно селище „Медное“. Там работи като пазач пенсионираният военнослужещ Семьон Иванович Кузмин. Същия ден по молба на Тузик Семьон Иванович е подрязвал декоративния плет в градината. Свидетелю Кузмин, елате по-близо, ако обичате. Като хонорар за работата сте предпочели половин литър водка със закуска. С каква водка ви почерпиха, Семьон Иванич?

Воробьов различаваше само прегърбен силует в провиснал костюм. Опита се да види лицето, но напразно. Тогава напрегнато се заслуша какво ще каже свидетелят.

Семьон Семьонович хитро се усмихна и каза:

— Абе не беше нашенска, някаква немска беше, и не беше менте… Дадоха ми също салам, рибка пушена… Това е.

— Къде пихте?

— Вкъщи, къде другаде. И както обикновено, преди да си тръгна, се поизкъпах в банята на двора… Мене другарят директор често ме наема… наемаше де. Народен човек беше. И всеки път си пийвахме в кухничката му. Тогаз обаче не беше сам, а с още един мъж, често идваше при него. И като дойде — всеки път се затварят. Седят и явно пият, но без жени. А тоя път май че имаше една… чух женски глас. Та тъкмо се изкъпах и вече да изляза, гледам — идват към къщата още някакви мъже. А аз бях по долни гащи и наметнат с шинелката. Хвана ме срам и притворих вратата, да ги изчакам да се махнат. Те се качиха на площадката пред къщата, сетне светна лампата, излезе някой, явно домакинът, поприказваха си нещо и той ги пусна да влязат…

— Видяхте ли лицата на тези мъже, Семьон Иванич?

— Ами да, горе-долу.

— Погледнете, ако обичате, дали тук има някой от онези, които сте видели пред вилата.

Настъпи мълчание.

Мойсеев се преструваше, че се взира поред във всеки от петимата мъже срещу себе си.

Воробьов не седеше спокойно като другите. Въртеше глава, вдигаше ръцете си, оковани с белезници, за да се почеше ту по носа, ту по веждите. Ако не го правеше толкова начесто, тези движения биха изглеждали естествени — от силните лампи на прожекторите вече всички се бяха изпотили.

— Ей оня по средата, завърши най-после „идентификацията“ Семьон Семьонич. — Той и тогава все се въртеше, същинска горила, бога ми!

Воробьов рязко свали ръцете си и изрева срещу заслепяващите го прожектори:

— Кой е горила бе?! Задник колхозен!

Мойсеев се скри зад гърба на омоновеца и подвикна оттам с фалцет:

— Я по-кротко! Навремето такива като тебе направо ги деряхме!

— Край, идентификацията приключи — усмихнато прекрати кавгата Турецки. — Всички, освен Воробьов са свободни. Благодаря ви!

След малко двамата омоновци отново доведоха Чука в кабинета на Турецки и се изправиха до вратата.

Междувременно Турецки изпрати Мойсеев до изхода, извика служебната кола да го откара до дома му, най-тържествено обеща още тия дни да му отиде на гости и се върна в кабинета си. Весело изгледа мрачния Воробьов и попита:

— Та какво ви липсваше в спорта, Кирил? Щяхте да си ходите на тренировките, после на сауна, оттам в барчето… Какво не му харесахте толкова на тоя живот?

Извърнал глава, Чука мълчеше, трескаво обмисляйки какво да признае и дали изобщо да признава.

Турецки изпитваше сложно чувство, което най-точно би могло да се определи с шаблонния израз „горчива радост“. Виждаше, че ако още малко попритисне Воробьов, той ще се прекърши. За пръв път му беше да е подследствен, не беше закоравял. Но още по-досадно му беше, че за да накара този новак да проговори, трябваше да наруши установения ред, което граничеше с престъпление. Такова нещо можеше да бъде простено на следовател от районната милиция, но не и на служител от Главна прокуратура. А, от друга страна, ако не беше провел тази фиктивна идентификация, щеше да дотича някой пъргав и оправен адвокат, който ще се намеси в следствието, ще накара клиента си да не отговаря на никакви въпроси, и всичко ще се провали. И все пак това беше коварен спектакъл. Дали да не отиде довечера у Мойсеев и да се напие до забрава?

Чу се сигналът на факса. Александър Борисович вдигна слушалката.

Обади се полковник Сергеев:

— Александър? Изпращам ти факс!

— Давай! — усмихна се Турецки.

Меко засъска излизащата от апарата хартия с текста. Посланието не беше дълго, но както казва народът, и бисерът е малък, ала е на голяма почит.

— Гражданино Воробьов, току-що получих от Челябинск копие на протокола от разпита на свидетеля Константин Николаевич Балашов, проведен в присъствието на отговорни служители в областното управление на МВР. В показанията си Балашов твърди, че по времето, за което вие споменахте, не е боледувал и не е лежал в болница. Ясен ли съм?

— Да — промърмори Воробьов, без да вдигне глава.

— По-нататък. Той потвърждава, че в посочения от вас ден при него наистина е пристигнал синът му с двама приятели. Балашов-младши, който работи в Японско-руския университет, учреден от някой си господин Тацуо Като, е казал на баща си, че с приятелите идват за зимен риболов, докато още не се е разчупил ледът по езерото от настъпването на пролетта. Вие тримата, Воробьов, сте взели риболовните принадлежности на бащата, качили сте се в колата му „Москвич“ 2141 и сте заминали към Копеевск. След един ден сте се върнали без риба и сте си заминали от Челябинск по отделно и по различно време, сякаш сте се изпокарали. След вашето заминаване, когато Балашов-старши мил колата си, открил в един ъгъл на багажника омаслен парцал с петна от кръв. В момента парцалът се изследва в лабораторията на челябинската криминална милиция. Кажи сега, Воробьов, трудно ли беше да кормиш живи хора, особено когато си загубил своя ебонитов нокът?

Без да вдига очи, Чука глухо отговори:

— Не съм го направил аз…

5.

Разпитът на арестувания завърши с успех. Воробьов призна, че е работил като волнонаемно лице в московския филиал на сектата „Пътят на истината“. Той не знаеше какво е искала сектата от директора на завод „Маяк“, нямаше представа и какво произвежда този завод. Мислел си, че обработва скъпоценни камъни. Най-напред в Копеевск ходили Виктор Балашов и Андрей Елисеев. Те двамата заемали доста високи длъжности в сектата, свързани с осигуряването на нейната безопасност. След първото си пътуване до Урал, което било през февруари, известно време очаквали отговор оттам. Но когато го получили, явно той не им харесал. Ето защо при второто си пътуване взели със себе си и Воробьов като майстор в бойните изкуства. В Челябинск първо са намерили приятелката на Фрол Колбин, Наталия Фирсова. Поработили с нея и тя признала къде и с кого ще прекара вечерта любовникът й. Взели я в колата и заедно отишли във вилата. Тя повикала Колбин и когато той отворил, те нахлули вътре. Балашов и Елисеев също владеели бойните изкуства, но Чука бил доста по-добър от тях, и затова го взели — да парира бързо съпротивата. И наистина, действайки с вълшебната си пръчица, той веднага натръшкал и двамата. После Чука държал жената, докато Балашов и Елисеев изтезавали мъжете. Колбин се държал твърдо почти до края, а Тузик проговорил бързо, казал къде е стоката и кой друг знае за това място…

Къде са в момента Балашов и Елисеев, Чука не знаеше или се преструваше, че не знае. Турецки реши да не го притиска. Целта беше постигната: той бе направил самопризнания, потвърдени с косвени улики. Изясни се, че мъжете, арестувани заедно с Воробьов в нощния клуб, са колеги на Балашов и Елисеев в сектата, но те явно нямаха нищо общо с убийството. Признаха само, че няколко дни по-късно са ходили в Копеевск, за да намерят единствения човек, който знаел къде е скрита безценната стока.

След като омоновците изведоха Воробьов, за да го откарат в следствения затвор, Турецки се обърна към Олег Величко:

— Как мислиш, дали няма да загазим?

— Не би трябвало. Освен нас и Мойсеев никой друг не знае, че такъв пазач изобщо не съществува.

— Така е, но когато адвокатът прегледа делото, тогава вече ще се разбере, че фактически не е имало никаква идентификация! А това, братле, си е позор, чист позор!

Олег разумно възрази:

— Срамът от нарушението при следствените действия ще премине, а разкритието ще остане.

— М-да — можа само да каже разстроеният Турецки.

1.

— Ало? Търся следователя Турецки!

— На телефона.

— Обажда се майор Николаенко от РУОП. Можете ли да наминете насам?

— Къде?

— На гара Трьохгорка, има един къмпинг…

— Да, знам. А какъв е проблемът?

— От командването получихме информация, че в тукашния ресторант ще се състои бандитската среща…

— Така… — Турецки се усмихна: значи, двамата с Майер се оказаха прави. Или…

— И те действително се събраха за помена на Костура. Но двайсет минути след започването му, или по-точно след като ресторантът бе затворен за други клиенти, отвътре излязоха и си заминаха всички жени и деца, включително вдовицата. Друг път такова нещо не се е случвало.

— Можете ли да вкарате там подслушватели?

— Много трудно. Мястото около ресторанта е голо, не можем да се промъкнем незабелязано.

— И искате аз да се промъкна?

— Не, разбира се — засмя се майорът. — Обаждам ви се, защото командирът каза, че за вас срещата е особено важна. Не ми е за пръв път да наблюдавам „сините“. Но днес тяхното настроение нещо не ми харесва. Да не стане бой…

Турецки се сети, че може Майер да е вътре, а тези закоравели престъпници често пъти са непредсказуеми.

— Да, веднага тръгвам!

Това „веднага“ се проточи почти четиридесет минути, но за щастие междувременно не бяха настъпили някакви промени.

Явно ресторантът не бе избран случайно за тази среща: той се помещаваше в едноетажна сграда с дебели стени и малки, кръгли като илюминатори прозорци, която беше съвсем изолирана от другите постройки в къмпинга. Отпред дежуреха няколко бодигарда с радиостанции в ръце. Така че ресторантът бе наистина непристъпен. Бандитите дори бяха паркирали красивите си вносни коли така, че да са на не повече от петдесетина метра от вратите.

— Генералът не ви ли заръча сутринта да наслагате „бръмбари“? — с надежда се обърна Турецки към майор Николаенко.

— Но ние получихме заповедта да дойдем тук едва преди два часа…

Турецки кимна и горчиво си помисли, че всичко това може да завърши наистина зле. И то заради неоправданите амбиции на шефа на РУОП. А нищо не му пречеше за всеки случай да напъха микрофони и там, и тука, щом като не му е повярвал. Сега вече беше късно. Той погледна плоския покрив, надявайки се да види там тръбата за вентилационния отдушник на шахтата, излизаща от банкетната зала. Ако имаше подобен отдушник, можеше да се рискува и да се пусне „бръмбар“ отгоре. Засега не можеше да си представи как би могло да се осъществи това, но му се щеше да открие и най-малката възможност да разбере какво става вътре. Не, на покрива нямаше отдушници или каквито и да било други пролуки.

2.

Откъм ресторанта долетяха някакви неясни и приглушени звуци и бойците от РУОП ги чуха, може би само защото задната врата на кухнята беше открехната, за да излиза отвътре парата. Съдейки по тревожните реакции на бодигардовете, които се озъртаха назад, такъв шум не бе предвиден в програмата за помена.

— Да не отварят шампанско? — запита се на глас Турецки.

Майор Николаенко го погледна с известна насмешка и уточни:

— Боя се, че това са гърмежи от оръжие със заглушители.

— Добре би било да се хвърли там сега „Черьомуха-7“ — каза Турецки, без да откъсва поглед от прозорците.

— Нямаше как, всички бяха заминали! — сърдито отговори майорът. — Едва успяхме да си изпросим патрони!

Той даде кратки и резки команди на подчинените си, след което взе от колата мегафона и извика по него:

— Граждани бандити и всички техни придружители! Заведението е обкръжено от специалните части! Молим, прекратете вътре саморазправата или ще превземем сградата със сила. Давам ви срок от една минута да излезете навън спокойно, един по един, с вдигнати ръце!

През това време от храсталаците излязоха бойци, екипирани със специални шлемове и бронежилетки, с автомати и прозрачни щитове в ръце. Няколко души притичаха между колите не само за да се прикрият от евентуалната стрелба на бандитите, но и да отрежат пътя им за бягство.

След няколко секунди мъртва тишина от ресторанта се чуха груби мъжки гласове и женски писъци.

— Това да не са сервитьорките? — разтревожи се Турецки.

— Не са — успокои го майорът. — Когато на срещата се обсъждат сериозни въпроси, на масата сервират само техни хора, за да не ги слушат чужди уши. Това ще да са някои от техните ревностни партньорки и приятелки.

Сред бандитите обаче малцина бяха загубили самообладание.

След ултиматума на майора участниците в срещата не тръгнаха покорно да излизат с вдигнати ръце. Напротив — ключалките на всички врати изщракаха, чу се звън от стъкла на счупени прозорци…

Николаенко дръпна Турецки за ръкава, подканвайки го по този неучтив начин да се прикрие зад автобуса. И тъкмо навреме, защото бандитите откриха стрелба от прозорците, и то не само с пистолети и рязани пушки, но дори с автомати.

— Има да си скубе косата собственикът на ресторанта! — промълви майорът, внимателно наблюдавайки действията на бойците си. С къси прибежки те се придвижваха все по-близо до сградата.

— Трябва набързо да ги укротим! — рязко възкликна майор Николаенко. — Стрелят като луди, а наоколо все пак има и други сгради!

— Чакайте, чакайте. Как смятате да ги укротите?

— С огън, как иначе.

— Изчакайте!

— Защо, какво има?! — раздразнено се втренчи в него майорът. — Ако си въобразявате, че ей сега ще се юрнат при вас на разпит, много се лъжете!

— Проблемът е друг — възрази Турецки. — Там вътре може да има наш човек…

— И защо мълчахте досега? — озъби му се майорът.

— А вие защо гледате само да стреляте? Трябва да се научите да вземате и пленници!

Николаенко му обърна гръб.

— Хайде да не се караме — примирително каза Турецки. — Имам една идея. На вас какво точно ви наредиха да правите?

— Да контролирам положението — промърмори майорът.

— В такъв случай извикайте хората си тук и контролирайте положението. А аз ще поговоря с бандитите. Дайте ми тоя плювалник.

С известна изненада Николаенко му подаде мегафона с черна ръбеста ръкохватка, като на пистолет, и взе да дава заповеди на бойците си по портативната радиостанция.

— Господа бандити! Внимание! — извика Турецки и усиленият му от мегафона глас проехтя на няколко пъти отразен от постройките на къмпинга. — Говори старши следователят по особено важни дела от Главна прокуратура Александър Борисович Турецки! За следствието ми е нужен Генадий Бобров, по прякор Секача. Ако той се предаде доброволно, аз ви гарантирам, че ще ви бъде предоставена възможност спокойно да си отидете оттук! Давам ви не повече от пет минути, за да обмислите предложението ми.

Щом Турецки свали мегафона от устата си, тутакси при него дотича майор Николаенко:

— Вие давате ли си сметка какво правите?! Вътре се стреляха, навярно има трупове! И сега да пуснем всички? Настоявате, така ли? Държите на това?

— Да. Ще ги пуснем на моя отговорност — твърдо заяви Турецки.

— Добре тогава — с видимо облекчение се съгласи майорът. — На ваша лична отговорност!

След няколко минути от ресторанта някой извика:

— Ей, шефе, а защо ти е Секача?

В рязко настъпилата след стрелбата тишина се чуваше много ясно, затова Турецки също извика без помощта на мегафона:

— Извършил е две убийства, а досега нито веднъж не е бил привличан под съдебна отговорност!

— Значи не е от признатите бандити?!

— Не е.

— Тукашен ли е, или пришълец?

— Пришълец! И е доста… вироглав!

След няколко секунди същият глас отново се обади:

— Тука няма такъв, шефе!

— Да не лъжете?

— Защо са тези обиди? За нас дадената дума е по-скъпа и от златото!

— А кой ми дава тази дума? — попита Турецки.

— Гриша Месхиев! Чувал ли си това име?

— Случвало се е!

— Така че — пусни ни да си вървим! Няма да скрием Секача в джоба си, още повече че тука няма такъв!

— Излизайте тогава един по един и си заминавайте!

3.

Бандитите накараха бодигардовете си да излязат първи. Те предпазливо се заизмъкваха един след друг от ресторанта, криейки оръжието си под якетата, и бързо се отдалечаваха по посока към колите. Омоновците стояха на редици пред докаралия ги автобус с насочени автомати. За първи път им се случваше да пускат престъпници просто така, без бой, и им беше някак неприятно.

След като излязоха „горилите“, сътрудниците на бандитите и две жени, един след друг закрачиха и босовете, стараейки се да вървят спокойно и с достойнство, но все пак нервно побързаха да се качат в колите си. При шофьорското място на един бял мерцедес се спусна огледалното стъкло на вратата. Красив брюнет подаде глава навън и усмихнато каза:

— Изметохме се, командире! Кръчмата е празна. Остана цяло море от водка, върви да се почерпиш!

Мощните двигатели на чуждестранните коли изреваха и една след друга те бързо се отправиха към Минското шосе.

Без никакви предохранителни мерки Турецки хукна към ресторанта. Опасяваше се, че вътре може да открие в някой килер безжизненото тяло на Марк Майер.

Псувайки полугласно, след него се втурна и майор Николаенко, придружен от петима бойци. Останалите тръгнаха да влизат през задната страна.

За щастие, Месхиев не беше излъгал — Марк наистина го нямаше. Но инцидентът не бе завършил без жертви. Имаше четири трупа, безобразно нахвърляни един върху друг като парцалени кукли. Бяха застреляни професионално — в челото.

Николаенко се изправи до Турецки и мрачно запали цигара.

— Ето на, изпуснахме ги — каза той. — А сега кой ще отговаря за тая камара от трупове?

— Има кой — успокои го Турецки. — Нали знаем кои се бяха събрали да пият за помен, и то така весело.

— Абе знаете, ама те няма да ви чакат по своите резиденции, ще се изпокрият в миши дупки…

— Е, няма да се крият вечно. Нали трябва да печелят пари.

Откъм кухнята някой изрева на Николаенко:

— Другарю майор! Намерихме един жив!

Николаенко, а след него и Турецки забързаха към кухнята.

Тук беше горещо и задушно. Както изглежда, в лъскавите казани още вреше храна за погребалната трапеза. Широко разкрачени на хлъзгавите плочки, трима омоновци стояха с насочени автомати пред един як и мускулест, но много уплашен двайсетинагодишен момък. Дънките и якето му бяха изпоцапани с мазнина. Явно се беше свирал в някой отдавна немит ъгъл.

— Кой си ти? — попита Николаенко.

— Д-дорофеев…

— А с какво се занимаваш?

— Работех при Робинзон като бодигард…

— Защо не си тръгна с него?

Дорофеев нервно се изкикоти:

— Той не си е тръгвал за никъде, ей го къде лежи!…

— Така! — намеси се в разговора Турецки. — Я ние с тебе да идем на някое по-тихо място да си поприказваме!

Дорофеев недоверчиво изгледа широкоплещестия млад мъж, но без напомпани мускули като неговите. Сега обаче не му беше изгодно да се съпротивлява, затова кротко последва Турецки в малката стаичка, претенциозно наречена „зеленчуков цех“. Майор Николаенко направи знак на един омоновец и той със скучаещ вид се изправи до отворената врата.

— Как ти е малкото име? — попита Турецки.

— Слава — недоверчиво отрони Дорофеев.

— Виж какво, Слава, нямам абсолютно никакво време. Така че бързичко ще ми разкажеш: кой, кого и защо.

Дорофеев се поколеба.

— Хайде де! — подкани го Турецки. — Сега вече ти е все тая!

— От къде знаете? — удиви се „горилата“.

Засега Турецки не знаеше нищо, но нямаше намерение да го показва.

— Знаем, знаем, бъди спокоен! Нали затова ни плащат заплати!

— Ми таковата… когато пийнаха по три чашки за „Бог да прости“ на Костура, отпратиха роднините му да си ходят и започнаха деловия разговор. Стана Робинзон и взе да напада братя Месхиеви…

— За какво?

— Каза, че са се отцепили и си въртят далаверите отделно от общата каса. Спомена и за оня, когото вие търсехте…

— Секача ли? — удиви се Турецки и наостри уши.

— Да, за него. Упрекваше братята, че са довели тоя неизвестен убиец и кой знае срещу кого ще го задействат… и изобщо много приказва за уралчаните.

— Защо, уралчани не са ли били поканени?

— Не всичките. Повикаха Лисо и Глиста, а Секача не са.

— И дойде ли някой от тях?

— Не, Лисо не дойде и Алик Месхиев също. Робинзон се пенявеше, че били се успали и затова не дошли.

— Ясно, продължавай.

— Ми с една дума, Робинзон каза, че трябва да доведат Алик, Лисо и оня, Секача, за да ги подложат на един хубав разпит, защото може и те да са пречукали Генерала — да си въртят далаверата без него. После стана Копитото, той пък взе да напада Робинзон. Обвини го, че е искал да пробута петнайсетгодишната му дъщеря на Секача, а после да я убият, да стоварят вината на Секача и така да си разчистят сметките с Месхиев и техните хора. След това притиснаха Глиста, единствен той от уралчаните присъстваше на срещата. И Глиста, ще не ще, си призна, че точно така са искали да направят. Тогава Гришка Месхиев и хората му скочиха и почнаха да стрелят със заглушените пищови! Убиха Глиста, Робинзон, личния му бодигард и шофьора. Това в салона са техните трупове. Мен пък ме хвана шубето и се заврях под масата.

4.

Дойдоха милиционери със специалната кола и откараха труповете в моргата, а Дорофеев — на „Петровка“ 38. Собственикът на ресторанта остана да се тюхка над изпотрошеното си имущество, а всички останали се върнаха в Москва.

Турецки беше в особено добро настроение, тъй като подопечният му Марк Майер е жив и здрав, и продължава да действа. Разбира се, той изобщо не се съмняваше, че непременно ще последва така нареченият „разбор“ на акцията. Допускаше и че майор Николаенко ще се оправдава с него, но не го осъждаше за това. Майорът бе свикнал да се разправя с престъпниците веднага, без много-много приказки. Всичко щеше да бъде много по-просто, ако след недовършената среща не бяха останали трупове…

Впрочем, ако бе съдено да има неприятности, те нямаше да започнат по-рано от утрешния ден. А засега можеше да се поотпусне, да се порадва за късмета на Марк Майер и да пийне чаша кафе. След безсънната нощ и напрежението в Трьохгорка бе започнала неизменната реакция на организма — постоянно го клонеше на сън.

Предупреждавайки за своята поява с кратко почукване на вратата, в кабинета надникна Олег Величко.

— Може ли, Александър Борисович?

— Ходил ли си войник? — с весела агресивност попита Турецки.

— Това щастие не ме е отминало…

— Така, значи знаеш правилото: „може“ да хванеш балдъзата за кълката, а при нас се използва глаголът „разрешете“.

— Че какво ви е влязъл в устата днес речникът на камуфлажните? — попита Олег, а междувременно прецени закачката на по-старшия си колега като покана и влезе.

— Само преди час общувах с едни хора, които бяха в камуфлажки и с много убедителни автомати. Искаш ли кафе?

— Не бих отказал, но…

— Какво „но“?

— Сега ще вземете да ме разпитвате, съответно аз ще се разприказвам и много се опасявам, че когато ви кажа всичко, ще ме треснете с кафеварката по главата.

— Хайде де, започвай. Раздразни любопитството ми!

Турецки подаде на Олег чашата, отпи глътка от своята и се намести по-удобно в черното кожено кресло.

— Александър Борисович, аз съм пълен идиот! — заяви Величко.

— Смело! Чистосърдечно! — одобри Турецки. — И… може би нелишено от основания.

Величко въздъхна и продължи:

— Нали помните Кононов? Счетоводителя на оная шантава секта?

— Да, помня го.

— Очистиха го…

— Така… И как?

— Много културно, интелигентно — със свръхдоза наркотик във вената. От пръв поглед изглежда, че е посегнал на живота си сам, но аз чувствам, че той не е от хората, които са склонни към самоубийство. Впрочем сектантите закъсняха, защото той успя да ми каже много неща, дори онова, заради което фактически са го убили.

— И какво е то?

— Разбирате ли, когато се заех да разследвам дейността на „Пътят на истината“, все не можех да се отърва от чувството, че долавям някаква двойственост. Например отивам в някаква община, разпитвам, разглеждам — всичко си е както при всяка нормална източна секта, четат си там сутрите, медитират, заемат разни пози на йога, с една дума — всичко като при индусите. В друга община пък заварвам съвсем друго — бият се, мърморят заклинания, слагат си шлемове с електроди по главата. И знаете ли какво се оказа? В три от петте общини наставниците са пристигнали не от Япония, а от Щатите. Събраните пари и скъпоценности в трите общини се изпращат не в Япония, а в Щатите. Поинтересувах се, нали и в САЩ има филиал на сектата, в него също работят японци, но там се прилагат съвсем други методи, на богослужение. Да речем, че електронно-психотропната вяра е присъща повече на питомците в американския филиал. Дори подочух, че в японския център, където е седалището на върховния им учител Тацуо Като, се говори за отлъчване на американците от, така да се каже, „истинската вяра“…

— Значи разкол?

— Да, нещо такова. А когато аз попаднах на тази информация, явно съм разтревожил някого, защото тая сутрин имах посетители, които ми предложиха хонорар: следователското ми любопитство да не се простира по-далеч от Москва.

— Така ли мило наричате рушвета, Олег?

— Всъщност това си е чиста проба подкуп, но момчетата ме уверяваха, че никой прокурор не би могъл да се заяде — това щяло да бъде именно хонорар за добре свършена работа.

— И голям ли е хонорарът?

— Пет хиляди долара.

— Трябва да ги вземеш — съвсем сериозно заяви Турецки.

— Шегувате ли се?

— Ни най-малко. Ако подкупът дойде по легален път, никой не ти пречи да вземеш парите, а да си правиш каквото поискаш.

— Колко искате за съвета, Александър Борисич?

— Приблизително толкова, колкото и за мълчанието.

Олег изхъмка:

— Значи все пак се шегувате. Имате много поздрави от Марк Майер…

— Какво?

— Видяхме се преди три часа.

— Къде е той?

— Сега навярно е далече…

— Величко! — повиши тон Турецки. — Слушам ви внимателно!

— Докладвам. Когато вие заминахте по работа, той ми се обади по телефона и каза, че иска да се срещнем, за да ми предаде някаква информация. И така, видяхме се в барчето на „Бауманска“. Поръчахме си по бира. Той ми каза, че днес следобед излита за Германия с чартърен самолет заедно с… ее, чакай малко… Заедно с Лисовски и Алик.

— И за какъв дявол се е юрнал в Германия?!

— Каза, че трябвало да придружи стоката до логичния завършек на това пътешествие, защото не е могъл да изясни кой стои в другия край на веригата… Това са буквално думите му. И още каза, че в сделката с плутония е задействал някакъв немец, при това не полугангстер като нашите, а чиновник.

— Тоя Марк не е никакъв оперативен служител, а хулиганстващ хлапак! — ядно възкликна Турецки. — Там Лисовски на бърза ръка ще се отърве от него! Я чакай, чакай, а как е могъл да замине? Кой ще го пусне?

Олег внимателно постави празната си чаша на масичката и като се загледа мечтателно в тавана, за да не срещне погледа на Турецки, каза:

— Ами когато си получаваше документите от секретната служба, помоли от ваше име да му издадат паспорт за чужбина с изходна виза.

— Така — Турецки нервно забарабани по масичката, — и, разбира се, вие, Олег, одобрявате всичко това, нали?

— Във всеки случай не го порицавам.

— Е, добре, нека само да ми се върне! Ще му дам аз да разбере! — тихо изръмжа Турецки, а след няколко секунди замислено добави: — Разбира се, ако преди това не ме изхвърлят за злоупотреба със служебното ми положение…

1.

Александър Андреевич Лисовски не можеше да се отърси от тягостните предчувствия, които го бяха завладели още когато в квартирата на улица „Полярна“ нахълта ухиленият лъже-Секач с куфарчето в ръка. О, това куфарче му бе твърде познато! В него беше празната касета от плутоний, която бе пробутал на ония нагли разбойници с тайната надежда никога вече да не ги среща. И сега може би наистина вече няма да ги види, нали са се покрили нанякъде, ако се вярва на това ченге. Но наоколо сигурно се навъртаха техни хора…

Макар че по-нататък всичко се уреждаше бързо и сполучливо благодарение на енергията и връзките на Алик Месхиев, Лисо все пак тръпнеше от необяснима тревога. Отново го обзе онзи мъчителен страх, който го бе споходил за пръв път, когато Тузик и Генерала бяха убити.

Опита се да намекне на Алик, че няма смисъл да влачат със себе си в Германия този челябински навлек Секача. Но кавказецът го изгледа втренчено и отговори:

— Защо си толкова алчен бе, Лисо? Секача е отличен боец. Трябва да ти призная, че ако ми се наложи да избирам, аз бих предпочел да замина с него, а не с тебе! Така че зарежи тия мераци!

И той си замълча. Сега вече не можеше да му каже, че Секача е подставено лице — това значеше да подпише смъртната си присъда. Алик щеше да го застреля на място.

Оставаше му надеждата, че в старинния замък на купувача Лариска Колбина първа ще повдигне въпроса за излишните съдружници, защото всеки човек в повече е в ущърб на всички останали. Но тогава и другите, заинтересувани от печалбата, ще се съгласят, че Секача трябва да бъде премахнат. Бъдещето му изглеждаше толкова неясно, несигурно и опасно, че в деня на заминаването Александър Андреевич изпадна в нервна криза.

Опитваше се да се успокои с мисълта, че ще може да сподели тревогите си с Борис Лазкин, без да се опасява за живота си. Смяташе, че хитрият мошеник, който нито веднъж не бе попадал в ръцете на правосъдието, няма да се придържа така стриктно към бандитските принципи като Алик Месхиев. Най-важното беше да издебне момента и навреме да поговори с него на четири очи.

Но в интерес на истината Лисовски имаше и на какво да се радва. Например, че Алик го беше освободил от задължението да отиде на бандитската среща. А и той самият не отиде — промърмори нещо в смисъл, че като се върнат, няма да има на кого да дават обяснения.

Чартърният самолет по маршрута Москва — Берлин бе нает от смесеното дружество „Мирабо“, чийто директор от немска страна бе Борис Лазкин. В салона на авиолайнера, освободен от ловенето кресла, бяха наредени сандъци и кутии с някакви производствени отпадъци, за които имаше съответен лиценз, разрешаващ износа. Един голям сандък все още не бе закован и пломбиран — в него трябваше да скрият контрабандната стока. Той беше подплатен с неръждаема ламарина и запълнен до половината с червеникави медни стружки. Именно в този метален боклук трябваше да бъдат скрити касетите.

„Подгрятият“ от Алик митничар пропусна и тримата към самолета, без да се рови много-много в багажа им.

Когато излетяха, Александър Андреевич мислено си каза: „С бога напред!“. После надяна брезентовите ръкавици и се зае да помага на кавказеца да заравят в медните стружки тежките касети.

— Гледай да не объркаш касетите, нали едната е празна! — предупреди го Алик.

— Няма, белязал съм я…

Марк не бе поканен за тая работа, а пък и той не си предложи услугите — седеше в креслото си и дремеше или се преструваше, че дреме.

Скриха касетите, заковаха сандъка и го пломбираха. Успяха да изпият по една кутийка бира, да подремнат половин час и ето че самолетът започна да се приземява.

Педантичните немци се задоволиха само с това, че документите на пристигналите с чартърния полет руснаци са в ред и товарът съответства на посочения в декларацията. Пък и тези мъже все пак имаха интелигентен вид, не бяха от ония типове с бръснатите вратове и ужасно вонящи чорапи, о майн гот!

Така че пътниците минаха доста леко през граничния и митническия контрол, а при входа на аерогарата ги посрещна дама в разкошно кожено палто и с малък черен воал над буйната руса коса. Беше към четиридесетгодишна или може би малко по-възрастна. Но в лицето й имаше нещо особено, което я състаряваше — вероятно скръбното изражение или пък нездравата руменина на алкохоличка с дълъг стаж. Това беше Лариса Колбина, овдовялата „генералша“.

Като сумтеше и нареждаше, тя се нахвърли да целува Лисовски, при което след третата целувка промърмори почти равнодушно и без сълзи:

— Сашка! Не опазихте Фрол! Не го опазихте…

Подлагайки послушно бузите си под неприятно мокрите й устни, Лисо въздъхна:

— Ех, Лариса, ами че той вървеше по ръба на пропастта…

Като човек, независещ от Генерала, Месхиев малко грубо прекъсна дежурните скръбни излияния:

— Трябваше да дойдеш на погребението, Лорка!

Лариса отлепи устни от бузата на Лисовски.

— Разбира се, Алик, разбира се, сладичкото ми мангалче! Трябваше я! А междувременно някой да ни придуши сделката, нали? Това ли искаш? Ами ей сега ще си купя билет и ще замина, какво ще кажеш, а?!

Пътниците от другите полети внимателно заобикаляха кресливата дама и поглеждаха под око към нейните кавалери.

— Пак си се натряскала! — с досада констатира кавказецът. — Борис ли те изпрати?

— Да речем, че той.

— Не ми отговаряй така, не се намираш на пиацата! Помниш ли поне какво трябва да направиш?

— Недей да ми се дървиш, момченце! Досега Лариска никога не е давала заето! Всичко помня! А тоя кой е?

Тя посочи с пръст младия хубавец срещу себе си.

— Един от горилите на твоя Фрол — лаконично поясни Лисо.

А Марк понаведе глава, вдигна очи към нея и й се представи:

— Бобров, Гена.

— И защо бе, горилчо Гена, не опази мъжа ми от ония касапи?

— Ако ме беше взел със себе си, може би щях да го опазя.

Колбина се опита да го изгледа кокетно, но нищо не излезе, тъй като не можеше да фокусира погледа си.

А инструкцията на Ласкин за пристигналите бе: да отседнат в сравнително евтиния хотел „Бергхаус“, където са резервирани стаи за тях. Там трябваше да изчакат багажа и по-нататъшните указания, а междувременно да си починат.

Тримата изслушаха Лариса и тръгнаха след нея да търсят такси.

Никой, освен Марк не обърна внимание, че някакви мъже ги наблюдават отдалече, но професионално. Също така Марк отбеляза наум, че предавайки ги, образно казано, „от ръка на ръка“, непознатите ги проследиха по целия път от аерогарата до хотела. На никого обаче не каза за това.

2.

Александър Андреевич Лисовски се връщаше от разходка, наслаждавайки се на изобилието, спокойствието и чистотата в една от немските столици. Както изглежда, никой от онези, които го бяха стряскали в среднощните му кошмари, не бе попаднал на следите му. Твърде възможно беше тук изобщо да няма техни хора. А дори и да е дошъл някой, навярно и досега посрещаше пътническите самолети и се чудеше къде ли може да се е дянал Лисо със златното си куфарче!

— … Господин Лисовски?

Въпросът бе зададен на руски, затова въпреки студеното време Лисовски моментално плувна в пот и се огледа като подгонен звяр.

Двама мъже, облечени съвсем скромно, стояха от двете му страни, но се държаха така, че той веднага разбра: ако им се опъне, ще си изпати.

„Кои са? Дали не са от контраразузнаването?“ — мярна му се тревожната мисъл.

— Да. Какво обичате? — едва успя да изрече с пресипнал от ужаса глас.

— Трябва да поговорим с вас. Незабавно.

— Но за какво? Кои сте вие?

— Чакат ви неприятности, господин Лисовски, и смятаме, че е наш дълг да ви предупредим.

— Но…

— Никакви „но“, иначе тези неприятности ще дойдат от нас, и то на секундата!

— Ами добре тогава — посърна Лисовски. — Къде ще говорим?

Александър Андреевич и двамата мъже, движещи се плътно до него, влязоха в близкото барче. Седнаха на една маса в дъното на полупразния салон. Единият от непознатите на чист немски език поръча три бири.

Като им донесоха поръчката, започна деловият разговор.

— И така, Александър Андреевич, ние знаем всичко за вас, освен може би какви детски болести сте прекарали в най-ранната си възраст — заговори мъжът отляво, като отпи голяма глътка от халбата си. — Навярно подозирате, че ние сме от хората, които ви сплашиха в Урал. И не бъркате. Ние сме представители на църквата „Пътят на истината“. Нужен ни е плутоният, който се готвите да продадете тук.

— Да — позволи си да се пошегува Лисо, — забелязва се от пръв поглед.

— Не мислете, че сме някакви зверове и садисти.

— А какво всъщност трябва да си мисля?

— Вашите шефове — както Генерала, така и Тузик, — не само че отказаха да сътрудничат с нас, но и заплашиха да ни предадат на вашите специални служби. Естествено, ние не можехме да допуснем това. Разбира се, ако разполагахме с повече средства, това сигурно можеше да се избегне… впрочем, сега вече е късно да говорим по този въпрос. И така, искаме да ви направим едно съвсем делово предложение: да купим стоката ви.

— Аз я докарах тук не за да я подарявам — нагло намекна Лисо.

— Ясно ни е. Колко предлагат немците?

— Два милиона марки.

— За сто грама?

— Да.

— Какво е общото тегло?

— Петстотин.

— Значи, вижте какво, Александър Андреевич. Ако дадете стоката на нас, вие самият — разбирате ли? — само и единствено вие ще получите два милиона долара за сто грама.

Лисовски се страхуваше да им повярва, но в същото време много му се искаше да е така.

— Съблазнително предложение… — проточи той.

— Трудно ви е да повярвате — проницателно отбеляза мъжът.

— Дори по американските стандарти това е доста висока цена!

— Навярно ви смущава нашата платежоспособност?

— Защо да ме смущава? Просто ме интересува.

— Напълно резонно. В случай че стигнем с вас до споразумение, вие ще трябва сам да доставите стоката на посоченото място.

— Как сам? Ами митниците?

— Не ме доизслушахте. Ние ще ви придружаваме, осигурявайки във всяко отношение вашето пътуване, но стоката ще бъде при вас.

— А за къде ще пътувам, ако не е тайна?

— За Япония, естествено. Там при разплащането ще получите освен парите и възможност за жителство в Япония или в Щатите, където пожелаете. Не ви блазни мисълта да се връщате в родината си, нали?

— А, и дума да не става!

Лисовски бе готов да приеме сделката веднага, но все още някак се колебаеше, не можеше да събере необходимия кураж.

— Вероятно искате да попитате какви гаранции предлагаме, Александър Андреевич?

— Да, да, ако е възможно.

Единият от сектантите, който приличаше по-скоро на рейнджър във ваканция, отколкото на монах, му подаде някакъв плик.

— Отворете го и вижте — вътре има чек на ваше име за един милион долара. Можете да го предявите за осребряване във всеки клон на банка „Сумитомо“. Това е капарото. Ние играем с открити карти, Александър Андреевич. Срещу този чек само вие лично ще можете да получите парите. А след приключването на сделката ще получите десет пъти по-голяма сума. Когато имаме възможност, ние не се скъпим.

— Добре, съгласен съм — реши Лисо, след като прочете чека и се увери, че сектантите не лъжат. — Само че какво да правя с моите съдружници?

— Уместен въпрос. Хайде да отидем до нашата резиденция, за да обсъдим този проблем и да набележим някои конкретни действия. Тя е недалече от тука…

След два часа Лисовски се върна в хотела преизпълнен с впечатления, инструкции, съвети, сведения и някои сувенири. Сега вече гледаше с други очи на своите съдружници. А за новите си партньори пък мислеше приблизително следното: дявол ги знае какви са монаси, но че са шпиони от суперкласа — това е сигурно!

1.

Марк Майер използваше всяка възможност да обикаля из улиците на Берлин, за да почувства атмосферата на страната, която имаше пълното право да нарече негова втора родина, а би могла да бъде първата и единствената. Донякъде впечатленията му бяха помрачени от обстоятелството, че дългите му преходи бяха по принуда. В очакване на новите инструкции от Мюнхен Лариса, Алик и Лисовски се бяха отдали на тих, но продължителен запой. Неизтрезняващата безутешна вдовица недвусмислено досаждаше на Марк със своите ухажвания под поощрителния кикот на другарите си по чашка. И той, принуден да обяснява, че не пие, за да поддържа добрата си форма, излизаше от хотела уж да си търси по-сговорчива женска компания. При това колкото повече наближаваше краят на операцията, толкова по-често нейните участници започваха да се замислят, а при по-висок градус — и шумно да изясняват какви са заслугите на всеки един от тях, а съответно — и какъв процент от възнаграждението би трябвало да получи.

Дори Алик Месхиев признаваше, че освен заради личните си отношения с покойния Генерал, Секача няма други права за дял от печалбата. Лисо, който знаеше как ще се развият нещата, обикновено мърмореше, че било рано да се слага тиганът на печката, докато рибата е още в морето. Лариса, която се смяташе едва ли не за най-главния в групата, мъгляво намекваше, че окончателното решение на въпроса за подялбата зависи от светлокосия дявол Гена Бобров.

Марк се забавляваше и с удоволствие се преструваше на тъп и недосетлив.

Към края на третия ден от пребиваването им в хотел „Бергхаус“ зазвъня телефонът в стаята, където се бяха събрали.

Пияната Лариса Колбина предпазливо изрулира до апарата, внимателно вдигна слушалката, сякаш бе от кристал, и се опита да приказва на немски. Но когато чу отговора, направо се разтопи от щастие и дрезгаво замърка:

— Бо-оря, сък-ровище! Ми-личък! Умор-рихме се да ч-чакаме. Ък! Ум-морихме се! Кво? Сега…

Тя повика със знак Месхиев на телефона. Макар че и той беше пил доста, все още се държеше и контролираше действията си. Плътно притисна слушалката до ухото си, отговаряйки бързо и лаконично:

— Да. Да. Не…

Когато приключи разговора, кавказецът погледна компанията и каза:

— Край на купона! Утре сутринта заминаваме, така че е време да спим.

— Къде заминаваме? — попита Лисовски.

— С влак до Хановер, а оттам ще ни вземе самолет, който ще ни откара на мястото.

— А защо онова копеле Борка не иска да говори с мене? — възмутено попита Лариса. — Да не мисли, че като убиха моя Фрол, сега може да ме подритва?!

Тя пиянски изхълца.

— И д-да не ми се ф-фукляви… Последната дума е нах… на Хелмут…

— Да я заведа ли в стаята да си легне? — предложи Лисовски.

— Да, ако обичаш — с облекчение се съгласи Алик и бегло погледна към Марк. — Страх ме е да пращам Секача, току-виж тая стръвница изнасилила момчето!

— И мене ме е страх! — подкрепи го Марк.

Лисовски хвана Лариса под ръка и като й шепнеше нещо на ухо я изведе от стаята.

Върна се след петнадесетина минути, погледна изпитателно Алик и Марк, след което каза:

— Едвам я накарах да си легне…

— Откровено казано, никак не би било зле да си остане в това състояние постоянно — насмешливо каза Алик. — За какво са й пари на тая алкохоличка? Всичко ще пропие!

— Трябва да се разберем с Борис — вяло възрази Лисовски.

Кавказецът погледна към сложените зад гардероба куфарчета със стоката, които вчера бе донесъл направо от аерогарата някакъв мълчалив немец.

— Слушай, Лисо, какво ще правим с тях?

Лисовски рязко се обърна към него.

— Защо?

— Ами доколкото знам, едното е празно, нали?

— Да.

— Е за какъв дявол ни е сега? Да го зарежем тука!

— Може би все пак е още рано?

Марк наостри уши — Лисовски го погледна изпод вежди и сякаш неохотно допълни:

— Разбираш ли, Алик, имам чувството, че ни следят.

— Какво?!

— Да, точно така.

— Че на кой му пука за нас, Лисо? Никъде не сме излизали, никой не ни е виждал! Освен ако Секача…

— Какво Секача?! — възмутено се понадигна Марк.

— Нали скитори по разни публични домове?

— Имах нужда!

Марк не се доизказа. Отново се чу продължителният звън на телефона. Алик и Лисо се спогледаха. Кавказецът вдигна слушалката, но не се обади, чакаше да заговорят от другия край на жицата. Естествено, това можеше да се обясни не само с факта, че не знаеше добре немски. Известно време мълчаливо слуша, после ядно се обърна и каза с подозрение:

— Я ела, Лисо, пак тебе търсят! Ти сигурно и в Израел имаш роднини!

— Какви роднини! — възкликна Лисовски, отивайки към телефона.

Взе слушалката, слуша няколко секунди и без да каже нито дума, я постави на вилката. После отчаяно се отпусна върху неоправеното легло на Алик и захлупи лице в шепите си.

— Ти кво бе? Да не е умряла баба ти? — с известно ехидство, но и с тревога попита Алик.

— Нещо по-лошо! Оказва се, че ония типове, с които Секача се срещна, не са блъфирали. Току-що се обадиха някакви от същата банда, която ликвидира Фрол, само че тукашни. Казаха, че ни държат в ръцете си и сме под денонощно наблюдение. Ако им се опъваме, направо ще ни избият. Наредиха ми тая нощ да им отнеса стоката или да им съобщя къде и кога мога да го сторя…

Кавказецът дълго и цветисто изпсува.

Марк с интерес наблюдаваше Лисовски, удивлявайки се на неговото хладнокръвие или хитрост — трудно бе да се определи кое от двете преобладава, тъй като той беше поначало слабохарактерен и страхлив. Всъщност Марк бе допускал, че Лисо ще търси удобен момент, за да му приплаче за помощ, защото бе наясно що за човек играе ролята на тъпия Секач. Но очевидно това не влизаше в сметките на Александър Андреевич. Пък и нищо чудно. Може би пожизненият заместник на убитите разчиташе да се отърве по някакъв начин и от своите преследвачи, и от нежелания телохранител от криминалната милиция.

— За какво сте се затюхкали, братоци? — попита Марк, като се протегна. — Да не ни се дърви някой? Дайте ми едно автоматче, покажете ми леговището и аз ще му спретна една кървава баня за чудо и приказ. Целият Райх ще потрепери!

При тези думи той любопитно следеше каква ще бъде реакцията на Лисовски. Как ли ще откаже такава радикална помощ?

— Добре би било, а? — подкрепи го кавказецът.

— Не мисля — поклати глава Лисовски.

— Защо бе? Страх ли те е?

— Ако ме беше страх, щях да си стоя вкъщи — озъби му се Лисо. — Първо, не знаем колко души са. И второ — не ни трябва излишен шум. Да речем, Секача ще види сметката на петима души, но ако те не са приходящи като нас, а се окажат германски поданици? Знаете ли как ще се разщъка полицията?

2.

В същия миг Лисовски бе осенен от една идея. Бе измислил какво трябва да се направи, но не бързаше да го казва, чакаше да го попитат, а междувременно преценяваше всички плюсове и минуси. Солидният и автентичен чек за един милион долара с ясно изписаното фамилно име Lisovski, скрит на сигурно място до гърдите му, приятно сгряваше изтормозената му от тревоги душа и му придаваше смелост, граничеща с наглостта.

— Ти какво искаш? — раздразнено го попита Алик. — Да ги вземем за партньори? Тогава с парите няма да можеш да си купиш дори билета за връщане!

— Никакви партньори! Какви ги приказваш? Те не са съгласни да делят!

— Тогава ще ги очистим!

— А аз какво казвам? — учуди се Лисовски. — Само че без шум и пушилки, защото ако не те, то ченгетата ще заграбят всичко.

— Тогава не ми се прави на интересен, ами казвай! По мутрата ти виждам, че си измислил нещо!

— Наистина ми хрумна една идейка — съгласи се Лисо. — Ще извъртим нещата така: аз уж ще се съглася да им се продам за някаква дребна сума, колкото да не остана с празни ръце, но ще им кажа, че вие ми нямате доверие и непрекъснато ме държите под око, за да не изчезна със стоката. Те също ще ме следят, но незабелязано, защото и те нямат аванта да се вдига шум. Тогава вече ще ни свърши работа куфарчето с празната касета. Трябва още сега да измислим и да се разберем — кога уж ще ви се изплъзна от ръцете и ще избягам с куфарчето. Ще го изиграем като по ноти. А после, когато се отърва от тях, ще ви намеря…

Месхиев се замисли, но не стигна до конкретно решение и затова благоволи да се посъветва със Секача:

— Как ти се струва?

— Ми става — каза Марк. — Само че за по-голяма убедителност аз бих гръмнал веднъж-дваж след Лисо, без да се целя, разбира се…

— А-а, ще минем и без тия фокуси! — побърза да го прекъсне Лисовски. — И така ще ми повярват.

— А ако вземат да проверят? — попита кавказецът.

— Какво да проверят?

— Оная касета…

— За първи път работя с хора, които нямат никаква представа как се транспортират радиоактивните вещества! — възкликна Александър Андреевич. — Касетите може да се отварят само в специални лаборатории, където се използват защитни средства!

— А стига де, Лисо, важното е, че стигнахме почти до финала. И браво на тебе! Готов си да рискуваш най-много от всички ни! Бих ти дал половината от дела на Лариска!

— Благодаря! — иронично се усмихна Лисовски. — А къде ще отиде другата половина?

— Как къде? При мен, разбира се!

3.

На сутринта времето беше мъгливо, влажно и студено. От вчерашното пиянство Лариса Колбина беше раздразнителна и неразговорлива. А и вероятно не беше забравила, че снощи Борис не бе пожелал да даде инструкциите на нея. Марк също се мръщеше кажи-речи, по същия повод: цялата сутрин, докато Колбина още спеше, а той си подготвяше багажа, Алик и Лисовски си шушукаха за нещо. Грубо казано, на него всъщност не му пукаше, но Секача трябваше да нервничи и да се сърди, защото не бе изключено двамата заговорници да обсъждат как да се отърват от излишните според тях участници в печалбата. Марк знаеше, че крайната цел на пътя им е в Мюнхен и че престъпната верига, започваща от Урал, завършва при някакъв тайнствен немец. И засега това му беше достатъчно, но най-важното в момента бе да си отваря очите и да не позволи на Месхиев и Лисовски тайно да го ликвидират. Основният му проблем беше, че не разполага с оръжие и че освен добре фалшифицираните лични документи нямаше нито значка, нито карта на служител от криминалната милиция, зашита в хастара на якето му… изобщо нищо, с което да отиде в първото полицейско управление и да потърси помощ. Оставаше му само надеждата, че следователят Турецки ще се свърже с немските колеги и тогава при руския немец Марк Майер сами ще дойдат помощниците.

Влакът за Хановер потегляше в девет часа. Решиха, преди да тръгнат за гарата, да поизчакат малко, за да проверят дали някой не ги следи.

Лариса бе отказала да участва в този експеримент и затова й извикаха такси. При тръгването й се случи малък инцидент. Простодушният убиец Секача предложи да натоварят в колата и куфарчетата със стоката, за да не ги влачат после на ръце. Лисовски се притесни, а Месхиев го изгледа с недоумение и размахвайки пред носа му едрия си юмрук, отряза:

— Няма нужда! Ние ще си ги занесем. Така ще бъде по-сигурно!

Лариса ядно затръшна вратата на таксито, при което шофьорът недоволно я изгледа.

— Дано се затриеш нанякъде, мръсен копелдак… — чу се от купето на отдалечаващата се кола.

Марк отлично знаеше немски, но не бързаше да го показва, а носеше в джоба си руско-немски разговорник.

Лисовски и Месхиев, които бяха подготвяли тази сделка половин година с Генерала, бяха загубили почти толкова време и за усърдното ускорено изучаване на езика. Трудно можеше да се определи кой е по-напреднал, но се оказа, че и двамата разполагат с достатъчен запас от думи, за да стигнат до гарата с градския транспорт.

На гарата имаше малко хора. Немците, тези ранобудни птички, птиченца и птичоци, отдавна се трудеха с пот на челото. Лариса стоеше до един прозорец в огромната полупразна чакалня и пушеше нервно. Изобщо нямаше вид на немкиня, макар че бе блондинка и бе живяла в Германия повече от една година. На перваза на прозореца имаше вече пет празни кутийки от бира.

— Ох, преплитате крака като едни жалки недоносчета! — ядно посрещна тя тримата мъже. — Не можахте ли да вземете носач?

— Стига бръмча ма, бабушкеро! — сряза я кавказецът, който не бе забравил как тя го нарече преди половин час.

— Засякохте ли някого? — обърна се той към Лисовски и Марк.

Лисовски виновно сви рамене.

Марк бе забелязал един младеж, който се бе „лепнал“ за тях при хотела и ги бе проследил до гарата доста неумело, почти демонстративно.

— Абе влачеше се там един… — каза той на Алик. — Някаква жмичка, не може още да си обърше сопола.

— Постарайте се да не говорите на руски — прекъсна ги Лариса, — правим впечатление и се обръщат да ни гледат…

— Тебе гледат те. Молят се да не им се присъниш довечера! — изхили се кавказецът.

— Я върви… — просъска тя, но не се реши да конкретизира мястото, където би искала да го изпрати.

Това означаваше само едно: че Лариса Колбина — доскоро влиятелната „генералша“ — лека-полека започваше да отстъпва пред младото поколение нагли гангстери, които нямаха нужното уважение към бандитските традиции.

Усетил това, Алик й каза:

— Я давай билетите! Разсмърдяла си се тука като задник!

Лариса чак се задави от дима на цигарата си, но премълча. Съзнаваше, че вече не е от силните на деня. Нервно запрати угарката на пода и зарови в чантата си.

Кавказецът грубо я измъкна от ръцете й и тихо, но заплашително й заповяда:

— Вдигни фаса, кучко! Искаш да се заяде някой полицай ли?! Прибери го, защото ще те удуша!

И Колбина окончателно се предаде. Наведе се и взе полуизпепелената угарка със златист филтър.

4.

Четиримата показаха билетите си на контрольора и излязоха с куфарите на перона. Тук цареше същата съвсем необичайна за руското око чистота, каквато и в чакалнята. Пътниците с леки чанти или без никакъв багаж търпеливо чакаха на сивия асфалт, всеки на мястото, където трябваше да спре вагонът с посочения на билетите номер. Имаше към стотина души, но и това бе достатъчно Марк да изгуби от поглед младежа, който ги бе проследил.

Докараха композицията, чиста и блестяща като самолет.

Немците спокойно започнаха да се качват по вагоните, кимайки за поздрав на шафнерите, които повтаряха като курдисани: „Гутен морген“.

Сякаш спорейки с влаковия персонал, Алик промърмори, когато зае мястото си:

— Ще го видим колко ще е добро.

После се разпореди кой къде да седне:

— Лисо, ела при мен! А ти, Секач, седни до Лариса!

Марк сви рамене, сиреч все му е тая, но същевременно се постара да изобрази на лицето си недоволство от това разпределение. До него тежко се тръшна Колбина — озлобена, унизена и малко позамаяна от изпитата на гладно бира.

Марк се загледа през прозореца. Бързо опустелият, но без излишна суетня и блъсканица перон навяваше тъга. „Интересно — помисли си Марк, — сега ми харесва немската сдържаност, дисциплинираност и чистота. Но ако поживея в Германия примерно половин година, дали няма да се затъжа за мръсотията, блъсканицата и безцеремонната грубост, беззлобна, разбира се, да речем — простодушното грубиянство, характерно за опашките и тълпите в Русия? Кое би надделяло — бащините ми гени, или атмосферата, в която съм израсъл?“

И все пак Марк не успя да се порадва както трябва на безупречния ред, присъщ за втората му родина.

До потеглянето на влака оставаше една минута, дори електрическият локомотив бе изсвирил предупредително. Изведнъж, като изблъска несвикналия на подобно отношение контрольор, на перона изскочи някакво същество, развлечено, агресивно и младо. В сини дънки до глезените, с разнищени крачоли и високи маратонки, с черно кожено яке до кръста и къса тъмна коса, а на врата — с ярка и шарена кърпа, каквито обикновено носят палестинците.

Пътниците, които седяха до прозорците, гледащи към перона, с мълчаливо и сдържано неодобрение наблюдаваха тази необичайна сцена. По кратките им реплики Марк разбра, че са взели младия беглец или бегълка за турчин. Но след няколко секунди стана ясно, че случилото се не е плод на някакъв младежки каприз. Когато тъмнокосото създание се скри във влака, на перона изскочиха петима мъже на средна възраст и с обикновена външност. Минавайки покрай контрольора както е редно — един по един, те бързо се разпределиха кой къде да се качи и веднага окупираха средните пет вагона от композицията, а в следващия миг влакът потегли.

— Трябва да е някой наркоман — отбеляза Колбина и равнодушно се извърна от прозореца. Седналите отстрани през пътеката Месхиев и Лисовски тихо си приказваха, свели глави един към друг като влюбени гълъби.

Лариса се разшумоля с някакво илюстровано списание. Оказа се обаче, че скришом пише бележка, която скоро пъхна на Марк, като меко го поодраска с дългите си нокти по коляното.

Без да взема от бедрото си малкото бяло листче, Марк го притисна с пръст и прочете написаното:

Марк допускаше, че жената на един бандит няма нужда от висше образование, но тази ужасна неграмотност го потресе.

„Дали пък и аз да не се престоря на върл простак, за да й стана духовно по-близък“, мина му през ум палава идея. Но реши да не преиграва, а само да напише отговора си без препинателни знаци, за по-лесно възприемане на съдържанието. Обърна листчето откъм чистата страна, взе химикалката от Колбина и бързо надраска:

И помежду им се завърза кореспонденция!

Реакцията й надмина всичките му очаквания. Колбина така се изпъчи насреща му, сякаш я бе заплюл в лицето, и отвори уста, готова всеки миг да закрещи.

Марк долепи пръст до устните си, сиреч „кротувай и мълчи, да не ни разберат“. Не стана ясно дали Лариса щеше да има благоразумието да премълчи, защото в същия миг крилата на плъзгащата се врата се отвориха и във вагона влезе съществото, нарушило сивата утринна тишина на гарата.

Погледнато отблизо, това създание се оказа доста миловидно момиче на не повече от седемнайсет години. Нетипична за немкиня тъмна коса, дълга тънка шия изпод извъртялата се арабска кърпа. Би била напълно подходяща при снимането на филм за концентрационните лагери, ако не беше здравият матов тен на лицето й. Обаче изражението на симпатичната й муцунка бе в пълен контраст със здравия й вид. А големите й, малко дръпнати очи крещяха: „Помощ!“

Момичето бързо огледа пътниците във вагона и — дали така се стори на Марк? — когато го погледна, сякаш понечи да се втурне към него, но не се реши да направи първата крачка.

Марк стрелна поглед към седящата до него Лариса. Издула дебело начервените си устни, тя му пишеше поредното послание.

— Я чакай да мина — помоли я той.

Генералшата недоволно се откъсна от така трудното си занимание:

— Защо?

— Отивам да забърша едно маце.

— Намерил време!

— Къде бе? — на свой ред се поинтересува Алик.

— Веднага се връщам…

Марк си даваше сметка, че нарушава всички писани и неписани норми за поведението на оперативен служител, внедрен в престъпна банда. Той беше длъжен да се интересува от операцията и от нищо друго освен нея. Ако се заеме сега с момичето и изтърве товара, и то така, че да не могат дори да открият следите му, в най-добрия случай капитан Майер ще бъде изгонен от милицията поради професионална непригодност. Но… но в момента Марк Майер не беше оперативен служител, а просто един буен двадесет и шест годишен младеж, който искаше да помогне.

Той се приближи до момичето и каза на чист, безупречен немски език:

— Проблем ли имате, мила фройлайн?

Тя го изгледа малко стреснато, но кимна. Трудно й беше да си представи, че един толкова порядъчен на вид немец ще се занимава с чуждите неприятности.

— Преследват ме…

— Забелязах — кимна Марк. — Къде са?

— Навярно там, отзад…

— Тогава да тръгваме напред. Аз ще вървя пръв, а вие след мен. Ако видите, че някой от тях идва към нас, ще ми кажете. Разбрахте, нали?

— Да.

5.

Тръгнаха по пътеката между седалките, следвани от любопитни погледи. Когато стигнаха до спътниците на Марк, Алик се усмихна и му подхвърли:

— Тлей да не пропуснеш Хановер и да не си лепнеш някой СПИН!

А Лариса ядно просъска след него някаква псувня.

— Какво казаха? На вас ли говорят?

— Да.

— Значи, не сте германец?

— Това има ли значение за вас?

— В момента няма.

— А може ли да знам как се казвате? — попита Марк.

Спътниците му бяха останали далече назад.

Немската дисциплинираност се проявяваше и във влака — всеки седеше на мястото си, забил поглед в някой вестник или в сивия пейзаж зад прозореца. Пътниците ставаха от местата си само при крайна необходимост. Изведнъж Марк съгледа двама мъже, които идваха насреща им, вперили очи в тях. Освен че крачеха съвсем енергично, като не пропускаха да погледнат в лицето всеки пътник, те доста приличаха на онези, които бяха изскочили на перона след девойката.

И се оказа, че това наистина са те. Бегълката възкликна:

— Срещу нас идват двама!

— Разбрах. Вие ще изостанете няколко крачки, а аз ще продължа.

— Но не се бийте с тях!

— Защо? Да не са от полицията?

Марк дори се поспря, а девойката се блъсна в него.

— Не, не са!

— Тогава какъв е проблемът? Я погледнете назад, дали не идва още някой от вашите приятели?

Тя се обърна и промърмори:

— Засега не виждам никого.

— Чудесно!

Срещата беше неизбежна — вървяха двама срещу двама. Всъщност преследвачите още не знаеха, че ще им се наложи да се занимават не само с момичето.

Те бяха в твърде неизгодно положение, защото пътеката между седалките, достатъчно широка за един човек, не даваше възможност на двама души да се движат успоредно. Ето защо, когато забелязаха девойката и хукнаха към нея, те почти се препъваха взаимно: онзи, който беше отзад, припряно се стараеше да не изостава от партньора си и тичаше някак на верев, с което фактически ограничаваше движенията му.

Следвайки нарежданията на неочаквания си спасител, девойката изостана на няколко крачки. Марк спокойно се приближи до първия преследвач и с любезна усмивка му подаде ръка, сякаш да се здрависа:

— Гутен морген! Гутен морген!

Тъй като нямаше намерение да си губи времето с някакъв глупак, мъжът я пое, за да го отстрани от пътя си. А Марк рязко пристъпи напред и така изви ръката му, че я изкълчи в рамото, като същевременно удари втория мъж с юмрук по брадата. После, използвайки че първият му противник се превива от болки, силно го блъсна към седящите наблизо две благообразни старици. Те възмутено и пискливо се разкудкудякаха, опитвайки се да изблъскат от коленете си едрия мъж, с което само му пречеха да се изправи на крака. Марк се дръпна от втория преследвач и нанесе саблен удар по тила на първия, който се бе омотал в полите на бабичките. По този начин го извади от строя за няколко минути. После се остави на втория да го сграбчи и отново, сякаш завъртайки се с валсова стъпка, му изви ръката и я изкълчи, след което го събори на пода така, че да удари главата си в металната ръчка на седалката.

Битката протече почти светкавично и освен стариците никой друг не разбра какво става. Пътниците си помислиха, че с бързането си четирима души не са успели да се разминат.

Марк хвана девойката за ръка и я повлече към следващия вагон, после в следващия, и така до края на композицията, за да не могат преследвачите да ги притиснат от двете страни.

Спряха се на платформата на последния вагон и Марк попита:

— И все пак — как се казвате?

— Кристина.

След известна пауза девойката се усмихна и допълни:

— Демонстрирахте висока класа!

— Така ли мислите? Впрочем няма нужда от комплименти! Всеки миг може да дотичат останалите трима, а с тях има вероятност и да не се справя. Какво ще правим, Кристина?

— Не знам…

Изглежда, тя се обърка при мисълта, че все още не се е отървала от своите преследвачи. Нервно облиза свежите си, неначервени устни.

— Какво искат от тебе?

Кристина не отговори. Огледа се настрани, след което се опита да откърти перилото на вратата за качване във вагона, сякаш искаше с него да залости дръжките на плъзгащата се врата. Очевидно бе на ръба на отчаянието.

— Това няма да ни помогне — каза Марк. — Рано или късно те ще излязат тука.

— Тогава ще дръпна аварийната спирачка и ще скоча от влака!

— И те ще скочат, защото ще се досетят чие дело е непредвидената спирка — безжалостно й възрази Марк.

— Тогава ще скоча в движение!

И за да подсили думите си, Кристина натисна дръжката на вратата. За разлика от руските влакове вратата на този блестящ от чистота вагон се отваряше навън.

Девойката изписка от изненада и без да успее да се пусне от дръжката, полетя след отворилата се врата.

Марк високо изруга на руски и надникна, но не успя да види какво е станало с момичето. Бързо пребърка джобовете си дали ще има достатъчно пари за билет до Мюнхен. После погледна през стъклата на плъзгащата се врата, за да провери какво е положението във вагона. Засега вътре беше спокойно, но пътниците, любопитно проточили вратове, надзъртаха от местата си към другата платформа, за да разберат кой друг ще влезе оттам.

А Марк прекрасно знаеше. Отново погледна през отвора на вратата към прелитащите пред очите му селски пейзажи на Германия и скочи от влака, мятайки се по посока на движението, сякаш да пресрещне преследвачите. Успял добре да се стегне, той се приземи сполучливо и се скри в близките храсти. Искаше да види дали противниците му ще скочат след него. Те обаче останаха във влака. Значи, отбеляза Марк, това са полицаи, които не искат да рискуват живота си заради едната заплата, или пък провинението на Кристина не е чак толкова сериозно, че да се стремят да я заловят на всяка цена.

Когато последният вагон се изгуби в далечината, Марк тръгна по насипа обратно към мястото, където трябваше да лежи момичето. Наоколо беше равно поле и някъде при хоризонта сред голите клони на високите стари дървета се виждаше червен керемиден покрив. „Ако е жива, ще я занеса там, а после ще избягам — реши Марк, — но ако…“ Не му се мислеше за тази възможност.

По едно време съгледа Кристина, клекнала и трепереща като премръзнало куче, прехапала долната си устна чак до брадата.

Марк претича до нея, разтърси я и извика на руски:

— Добре ли си?

Тя вдигна към него влажните си очи и поклати глава.

— Не разбираш ли? Ох, по дяволите! — и той повтори въпроса си на немски.

— Всичко ли ти е наред?

Кристина кимна.

— Защо не отговаряш?

Тя отвори уста да му отговори, при което от раничката на долната й устна потече тънка струйка кръв. Почти шепнешком обясни:

— При падането си ударих коляното…

— Можеш ли да вървиш?

Тя сви рамене.

— А стани!

Кристина се изправи, пристъпи крачка-две и енергично закима, сиреч — „мога…“

Двамата тръгнаха по правия асфалтиран път към фермата.

— Кои са ония, дето те преследваха?

— Не знам. Татко ги е наел.

— Какво? — спря възмутено Марк. — Баща ти значи! А сега заради вас двамата с баща ти няма да си свърша работата!

— Ти руснак ли си?

— Наполовина.

— А онези хора във влака твои приятели ли са?

— По-скоро колеги.

— Все едно. И жената ли?

— Да.

— Значи, сте пътували за Мюнхен?

— Откъде знаеш? — изненада се Марк.

— Тая жена често идва при баща ми…

— Какво?!

— Да, да. Така че не се безпокой. Аз ще ти помогна да стигнеш до баща ми.

— А той какъв е?

— Не знам точно. Отдавна са разделени с мама. Но щом има вземане-даване с руснаците, значи не му е чиста работата. Ох, да не говорим повече за това! Я по-добре ми кажи, руски мечо, как е твоето име?

Марк се позамисли и отговори:

— Генадий.

1.

Александър Андреевич Лисовски бе подготвил всичко предварително. Само той знаеше в кое куфарче е стоката и в кое празната касета. Ето защо на другата сутрин се получи така, че той носеше куфарчето с плутония, а празното — Алик Месхиев. Всъщност то вече не беше празно.

Всичко вървеше според плана му, освен че онова ченге, което му лепнаха за опашка, постъпи като някакъв пубер. Впрочем нямаше защо да се учудва. Дори му стана жал за този хубав и простодушен млад мъж, който явно имаше успех сред жените, но взе, че хукна подир първата фуста, без да мисли за работата си. И сега кой знае къде върши лудории из тая чужда страна, а може да загуби и главата си или в най-благоприятния случай — пагоните.

Алик прие изчезването на Секача със зле прикрита радост, а Лариса Колбина направо се разстрои. От всичко това Александър Андреевич съвсем резонно стигна до заключението, че кавказецът все пак се е страхувал от тайния бодигард на Генерала. Пък и все повече намаляваха шансовете му да получи дела на „генералшата“.

Още щом пристигнаха в Хановер, Алик се обади още от гарата на Борис Лазкин, за да го осведоми за новата ситуация. Но не му каза, че някой ги следи — такава беше уговорката им с Лисо. Двамата искаха сами да осъществят сделката. А по-късно, след като предадат стоката и получат парите, можеше и да споделят с него дребните си неприятности. Съдейки по всичко, Борис имаше големи връзки и възможности, така че със сигурност щеше да изпрати по дирите на онези изнудвачи и убийци някоя от всемогъщите спецслужби. Алик разпалено обсъждаше това с Лисовски, който усърдно кимаше и току си поглаждаше якето, под което в джобчето на ризата бе скрит в три целофанови пликчета чекът за японската банка „Сумитомо“.

След разговора с Лазкин кавказецът предаде на спътниците си неговото нареждане: да отидат на спортния аеродрум в покрайнините на града. Там ще ги чака двумоторна чесна, която ще ги откара направо в резиденцията на купувача.

Междувременно Лисовски се увери, че двамата му партньори не го изпускат от очи. И когато кавказецът попита дали някой ги следи, той кимна.

— Какво ще правим сега? Как се разбрахте? От самолета ли ще вазираш?

— Така ще е най-добре — отговори хитрата лисица.

— Тогава намери начин да им кажеш.

Александър Андреевич на драго сърце се подчини и тръгна към тоалетните.

Алик успя да забележи, че десетина секунди по-късно някакъв тип тръгна след него в същата посока. Значи рибата беше клъвнала!

Когато Лисовски се върна, хванаха такси и потеглиха към посоченото място.

Лариса Колбина намръщено попита:

— Пак ли ще трябва аз да плащам?

— А ти как мислиш, хубавице? Но когато оценяваме приноса на всекиго от нас, ще ти признаем всички разноски.

Въпреки ранната пролет спортното летище зеленееше свежо и ярко под мрачното небе като площадка за голф. Няколкото постройки — двата хангара, административната сграда, барчето, паркингът и складът за гориво — бяха разположени в комплекс и бяха боядисани в ярки цветове, така че отдалече изглеждаха като детски играчки за възрастни. Всъщност те имаха точно такова предназначение. В края на летището бяха наредени един до друг няколко пъстри самолета, накацали като гигантски водни кончета.

След като си получи парите с минимален бакшиш, шофьорът на таксито промърмори под носа си „… швайн!“ и бързо потегли. Малко притеснени, че никой не ги посреща, тримата странници се скупчиха до барчето.

По едно време към тях се приближи висок мускулест мъж в комбинезон.

— Господата от Москва ли са? — попита той с дежурна усмивка.

— Да — отвърна Алик.

— И отивате при господин Лазкин?

— Да.

Немецът се усмихна малко по-радушно.

— Аз съм пилотът, казвам се Курт. Елате с мен.

Самолетът беше доста малък и създаваше впечатление, че има твърде крехка конструкция. Но както се оказа, можеше да вземе на борда си десет души пътници плюс тон и половина товар.

Тръгнаха да се качват. Курт влезе в пилотската кабина, за да провери изправността на всички работни системи. И тогава започна замисленото представление.

Изведнъж иззад хангарите изскочи, ревейки с форсирания си двигател, дълга и черна лека кола, която се закова на около сто и петдесет метра от чесната. От нея излязоха трима мъже с къси автомати в ръце.

Тогава Лисовски, който уж се готвеше да сложи крак на първото стъпало на стълбичката, се обърна и хукна към колата, препъвайки се с тежкото си куфарче.

Курт бе запалил вече моторите, но когато видя случилото се, подвикна на Алик:

— Какво значи това?

— Аллес гут! Форвертс! — успокои го кавказецът.

Пилотът сви рамене и кимна. Самолетът зарулира към пистата…

Експлозията стана на десетата минута от полета, на височина пет хиляди метра. Отначало се чу силен гърмеж в салона на чесната, след което избухнаха бензиновите резервоари — обхванатият в оранжеви пламъци самолет полетя като камък към земята, губейки крилата, опашката си и онова, което допреди секунди бяха неговите пътници и пилотът.

2.

Мургавият, жилест и як като вековен дъб немец гледаше през прозореца. Ниският и закръглен като буре Борис Лазкин с шумно сумтене пиеше бира, а на лицето му бе изписана сложна гримаса, изразяваща, от една страна, удоволствието, с което къпе дебелите си устни в халбата, а от друга — отчаянието, което бе дошъл да сподели с хер Шилер.

— Значи, вие смятате, Борис, че всичко е свършено? — тихо попита немецът.

— Да, с тази пратка от стоката!

— А имате ли хора, които ще ни докарат следващата?

— Засега нямам.

— Борис, откъде научихте за катастрофата?

— От вестниците.

— И какво мислите?

— Очевидно е била причинена от бомба.

— А кой я е сложил?

— Същите хора, които убиха Тузик.

— Логично. Но как се е озовала тази бомба в самолета?

— Лепнали са я за корпуса, докато Курт се е мотал насам-натам.

— А сега ме изслушайте внимателно, Борис, защото аз имам по-пълна и по-интересна информация. Полицията се занимава с катастрофата от едно денонощие и вече е стигнала до някои заключения. Експлозията е станала вътре в самолета, разбирате ли? И до този момент са открити останките само на трима души — двама мъже и една жена.

— Лариса… — шумно издиша Борис.

— Да. Напълно са идентифицирани двама — Колбина и нашият Курт. Отломките на самолета и труповете са били пръснати на сравнително ограничен периметър, което предполага, че ако в самолета е имало и други хора, телата им щяха да бъдат открити. И най-важното: намерени са части от метален съд, който със сигурност може да е бил касетата с плутония. Но в радиус няколко километра от мястото не са открити следи от радиация, по-висока от съществуващата в природата.

— Какво?!

— Да, Борис, така е, в самолета не е имало плутоний. А това означава, че някой от нашите приятели води нечестна игра. Как мислите, кой би могъл да е?

Лазкин твърде енергично сви рамене, при което разплиска бирата си.

— Впрочем вие направихте ли онова, за което ви бях помолил?

— За какво сте ме молили?

— За антропометричните характеристики на онези, които трябваше да дойдат при нас: господин Лисовски, господин Месхиев и господин Бобров, нали така?

— Да — кимна Лазкин, — всичко е направено. Дори имаме снимките на Лисовски и Месхиев.

— От тези трима мъже двама работят срещу нас. Надявам се, разбирате какво ни заплашва?

— Естествено!

— Следователно ще оставите за известно време бирата и ще се приберете вкъщи, за да обмислите и ми предложите някакъв вариант за действия. И не губете време! Имам чувството, че над главите ни вече се събират буреносни облаци. И не забравяйте, че при всички случаи първата мълния ще се стовари върху вашата глава!…

3.

С помощта на заместник-главния прокурор и стария си приятел Костя Меркулов Турецки съумя да вдигне на крак целия отдел за взаимодействие с полициите в чужбина при Главно управление за борба с организираната престъпност на Руската федерация. Лично началникът на отдела загуби почти цял ден, за да свърже Турецки със заместник-началника на немската криминална полиция Клаус фон Диц, който при разговора по телефона създаде впечатление у Александър Борисович на непринуден и весел човек.

— И така, какво искате, Александър? — попита той на доста добър руски език.

Турецки не пропусна да му направи комплимент по този повод.

Клаус се позасмя.

— За това трябва да благодаря на вашите клиенти, тук те са твърде… как да се изразя… твърде много, да!

— Засега ме интересува само един…

— Кой?

— Искам да ви предупредя, Клаус, че той не фигурира във вашите картотеки. Сега за първи път е минал границата…

— Кога?

— Преди два… или вече три дни.

— Легално ли?

— Че как иначе? — учуди се Турецки.

— О, Александър! От Полша има цял трафик с определена такса на човек…

— Нима?

— Да. Небрежност, ще кажете, нали? Това е отплатата за спокойния ни живот.

— Нека да ти кажа името му, Клаус — Бобров.

— Боброфф — внимателно повтори Фон Диц.

— А малкото му име е Генадий.

— Записвам — каза немецът. — И какво да правим с него?

— Задръжте го на всяка цена и не го пускайте, докато не пристигна.

— Може би ще бъде по-просто твоите момчета да го арестуват, когато дойдат? — предпазливо попита Фон Диц. — А ние ще помагаме.

— Клаус, няма никакъв проблем, ако ставаше дума за обикновен престъпник. Но той е твърде опасен. Сега ще ти изпратя по факса неговата снимка, а после ме питай каквото поискаш, съгласен ли си?

— Гут — кратко отговори немецът.

Докато чакаше, Александър Борисович разсеяно търкаляше моливите по бюрото си. Общо взето, всичко вървеше добре, като се изключи сериозното провинение на Марк Майер. Имената и външните белези на убийците на Тузик и Колбин бяха вече известни, така че работата по делото бе почти приключена. В момента Олег Величко се занимаваше с дебеловратите сектанти, арестувани в нощния клуб. При всички случаи рано или късно те щяха да кажат какво са предали чрез Секача за Лисовски. Макар че като се вземе под внимание към какво така упорито се бяха стремили, не е трудно да се досети човек. Но ако са предали на Марк откраднатия от завода плутоний, защо той е заминал с него в чужбина? Вероятно не е имал възможност да се отърве от така наречените си съучастници? Но той можеше просто да се обади, че стоката е при него. И тогава щяха да намерят начин да арестуват и тримата още на аерогарата. А може би пък е искал да стигне до края на престъпната верига и да открие кой е купувачът? Добре би било, но каква полза? Ако е немец, така или иначе няма да могат да го арестуват.

Когато изпращаше на Фон Диц снимката на Марк, Турецки отбеляза в единия ъгъл истинското име и длъжността на капитана от криминалната милиция, за да не го застрелят в разгара на някоя гонитба. Руските емигранти доста бяха дотегнали на немците, които и без това си имаха главоболия със собствените престъпници. Човек можеше да ги разбере.

Телефонът иззвъня след един час.

— Фон Диц е.

— Слушам ви внимателно.

— И много добре, че ме слушате внимателно. Господинът, който ви интересува, е пристигнал в Берлин с още двама мъже. Лисовски и… е-е… Мес-хи-еф, който е от Кавказ.

— Да, да!

— Посрещнала ги е една дама. После са прекарали две денонощия в хотел „Бергхаус“. Четиримата. Вчера са заминали с влак за Хановер. Там на спортния аеродрум ги е чакал самолет. Самолетът… Александър, е катастрофирал.

— Какво?!

— Не се тревожи, Александър. В самолета е имало само трима души: жената, пилотът и третият — както засега се предполага, — е бил Месхиеф. Самолетът е бил взривен. Не ти ли изглежда странно това?

— Дори много странно!

— Може би човекът, който те интересува, вече не е съвсем твой човек?

— Трудно ми е да го повярвам, Клаус, но при всички случаи Бобров трябва да бъде намерен. Сега ще ти изпратя по факса едно интересно предложение…

Турецки отчетливо написа с черен флумастер краткото си послание и го изпрати по факса на бонския номер на Фон Диц.

Той го прочете и полушеговито, полуразтревожено каза:

— Сега вече разбирам, Александър! Ти си най-големият мафиот в Москва! Искаш да насъскаш срещу мен нашите специални служби, та после никой да не пречи на вашите момчета, прав ли съм?

— Донякъде, Клаус — тъжно се усмихна в телефонната слушалка Турецки.

— Бях забравил, че има „донякъде“, Александър — печално призна Фон Дик.

— А това значи, че в думите ти има известна истина, макар че всъщност…

— Ще изпълня молбата ти, Александър.

— Благодаря!

4.

От известно време Турецки си мислеше, че все пак трябва да се прибере вкъщи и да се наспи, защото нито с усилие на волята си, нито с кофеина можеше да се пребори с тежката умора и мрачното настроение…

В този миг продължително иззвъня директният телефон… Ох, тая работа! Няма свършване! Но виж, следователят Турецки може и да свърши двайсет години по-рано от това напрежение. Подмами го мисълта, че може да го търсят от къщи, тъй като звънеше директният телефон.

— Турецки, слушам.

— Привет, Саша, как си? Да не те откъсвам от някоя спешна работа?

Унило и с неудоволствие Турецки разбра, че се обажда банкерът Сергей Бибарцев, чийто глас позна едва след известни усилия.

— Здравей, Серьога, да не се е случило нещо?

— Абе имам да ти казвам някои работи, но не се обаждам само за това. Искам да те поканя на сауна, да се понапарим, какво ще кажеш?

Турецки се обърка:

— Ей така, по средата на седмицата?

— Защо не? Когато човек е в стресово състояние, трябва да се отърси от него!

— Но аз не съм подготвен! Нямам нито хавлия, нито чехли…

— Спокойно, всичко има! Да пращам ли колата?

— Изпрати я — съгласи се Турецки. — Защото просто не ми се тръгва.

… Бибарцев се оказа прав: сауната и прохладният басейн превърнаха тежката преумора в приятна отпадналост.

Турецки бе отказал обилната вечеря и студената водка, смяташе да вечеря вкъщи, със семейството си, тъй като започваха вече да му се сърдят. Затова на масата бяха сервирани само бира, ядки и раци.

— Е, благодаря ти, Серьога — с искрена признателност каза Турецки и вдигна халбата си. — Смятай, че вече си ме релаксирал и можем да поговорим по работа.

— Извинявай, Саша, че пак ще те занимавам с проблемите си, но нали знаеш, че винаги човек се обръща към онзи, който вече веднъж му е помогнал…

— Но аз с какво съм ти помогнал? — учуди се Турецки. — Направи го нашият млад приятел. Така че него трябваше да поканиш на сауна за благодарност.

— А защо не? — оживи се Бибарцев. — Хайде да го извикаме?

— Няма да може, в командировка е.

— Жалко… Та ето за какво исках да те помоля, Саша. Искам пак да ми намериш някой енергичен и оправен човек!

— Защо? Всичко наред ли е със сина ти?

— С Едик ли? Слава богу! Сега той ми помага, взе си за известно време отпуска от колежа.

— Отпуска ли? И за какво?

— Не за какво, а защо. Защото иска да изчака цялата тая шумотевица със сектата да отзвучи. Разбираш ли, неприятно му е, че там много хора знаят за посещенията му в тази секта и ще започнат клюки, ще се лепне полицията…

— Ясно. Извинявай, че те прекъснах, разказвай по-нататък.

— Трябва ми човек, запознат със спецификата на нашата работа, който да се помотае из банката, да огледа едно-друго, да се ориентира, така да се каже, какво е положението…

— Защо, да няма нещо гнило?

— Абе на езика на програмистите бих го нарекъл вирус. Някой тайно източва парите ни и си ги превежда другаде.

— Къде?

— Ако знаех къде, щях да знам вече и името на вируса!

— И много ли е източил?

— Зависи от каква гледна точка се преценява, но доста — триста.

— Какво триста?

— Триста хиляди долара.

— Имам предвид един такъв специалист с широка квалификация, ще го попитам дали ще се справи. Но бих те помолил да му дадеш някакво възнаграждение, да речем, по граждански договор или както ти бъде по-удобно. Не защото изпитвам към тебе някаква класова омраза, а просто защото моят специалист е пенсионер и една хилядарка отгоре ще му бъде добре дошла…

— Няма проблем, Саша!

Когато мълчаливият шофьор го докара пред входа на кооперацията, Турецки почти спеше, но с последни усилия на волята си прогони съня, за да пообщува поне един час със семейството си.