Плутоний за Исус

1.

Доверчиво, нежно и в същото време малко агресивно Кристина Шилер се отдаде на Марк Майер през втората нощ от пребиваването им в мотела на къмпинг „Домино“. Но преди това се случиха много други събития. След като скочиха от влака, те отидоха в уединената ферма, купиха от мрачния неразговорлив собственик малко хляб и мляко и се подкрепиха. После го разпитаха в околностите на кой град се намират и на колко километра е най-близкото населено място. Намръщеният и неприветлив бюргер, който ги бе помислил за някакви разхайтени пънкари, им обясни, че най-близката аптека, където могат да си купят презервативи, се намира на петнайсет километра в един туристически комплекс с пошлото име „Домино“. А по-наблизо има само ферми като неговата, където безделници, подобни на тях, могат да намерят само парче хляб, и то срещу добро заплащане. Поразвеселени от неговото отношение, Марк и Кристина си тръгнаха и скоро излязоха на широкото право шосе през полето.

През първия половин час се опитаха да спрат някоя кола. Но шофьорите на камиони и собствениците на частни превозни средства ги отминаваха, защото бяха наплашени от публикациите по вестниците, че цялата страна е залята от вълна на насилие, което било неизбежната цена за обединяването на двете Германии.

Отчаяни, че никой няма да ги вземе на автостоп, Марк и Кристина тръгнаха по банкета на шосето.

По някое време по насрещното платно се зададе фолксваген, който се движеше не особено бързо. Когато ги наближи, той съвсем намали скоростта си. Марк тревожно хвана Кристина за ръка.

— Какво има? — попита девойката.

Марк й посочи с глава бавно минаващата покрай тях кола.

— Защо спира? Да не е твой познат?

Тя се позагледа.

— Не.

— Странно.

Фолксвагенът отмина, без да спре, и после бързо започна да се отдалечава.

Те продължиха да крачат напред.

Но след няколко минути фолксвагенът отново се появи, този път откъм тяхната страна, позадмина ги и спря до банкета. Задната врата се отвори.

Когато се изравниха с колата, Марк надникна в купето с напрегнато внимание. На волана седеше румен и охранен мъж с очила, който им се усмихваше.

— Добър ден! — весело подвикна дебеланкото. — Заповядайте, качете се!

Марк се притесни, но Кристина съвсем спокойно се качи и се разположи на меката кадифена седалка, така че той бе принуден да последва примера й.

— За къде сте тръгнали? — попита мъжът.

— Към къмпинга — отговори Кристина.

— Аз ще ви откарам — кимна той.

— А колко трябва да ви платим? — поинтересува се Марк.

— Николко.

— Странно — промърмори Марк.

— Защо, много ли ви се иска да платите?

— Не, просто аз съм от Одеса.

Добродушният шишко понамръщи чело, опитвайки се да си спомни какво значи това „Одеса“, но не можа, и решил, че няма смисъл да си блъска главата, се обърна към Кристина:

— Много оригинално сватбено пътешествие сте си измислили!

Девойката се изкиска.

— Ние не сме женени. Дори не сме сгодени.

— Но защо?! — искрено се изненада и огорчи дебеланкото.

От възмущение дори поспря колата, за да се обърне назад и да ги погледне.

— Значи бихте искали да сме женени? — на свой ред се изненада Кристина.

— Точно това трябва да направите! — горещо възкликна мъжът.

— Така ли? Ами ако моят спътник е вече женен и си има съпруга?

— Да, ако имам жена? — малко свадливо се обади Марк.

— Ще трябва да се разведете — съвсем сериозно заяви дебеланкото.

— Браво бе! — промърмори Марк, а после попита: — И защо смятате така?

— Защото сте чудесна двойка!

Марк и Кристина се спогледаха, недоумявайки какво да отговорят.

Междувременно бяха минали покрай рекламната табела, която канеше автотуристите в модерния и удобен къмпинг „Домино“, а след минута вдясно от шосето се появиха ниски постройки, облицовани с черно-бели ромбове.

Добродушният чичко спря колата пред входа на администрацията.

— Много ви благодарим! — каза Кристина, освобождавайки се от меките прегръдки на седалката.

Марк повтори като ехо думите й на благодарност.

— Сигурно ме смятате за някакъв стар, изкуфял чудак. Да, да! — обади се дебеланкото. — Но недейте да мислите така. Аз цял живот се занимавам с рекламна фотография и цял живот подбирам хубави двойки. Но за първи път виждам такова идеално съчетание! Да, за първи път виждам нещо подобно — аз, Олгерд Браун…

При тези думи той натисна газта и колата полетя, оставяйки след себе си черни следи от гуми и облаче отработени газове.

2.

Марк и Кристина дълго гледаха след своя познат, а после влязоха в администрацията да си ангажират стаи. Оказа се, че през този мъртъв сезон това не е проблем. И сякаш косвено да потвърди думите на фотографа Браун, регистраторът ги посрещна с широка усмивка и без излишни формалности ги настани заедно в едно бунгало, при което щеше да пропусне дори да им поиска пари за предплата. Добре че Кристина го подсети.

Съвсем миниатюрната на пръв поглед къщичка вътре се оказа доста просторна. Имаше телевизор, телефон, хладилник, климатична инсталация, малък кухненски бокс и баня.

Докато бавно се събличаше, Марк си мислеше с какво удоволствие би заменил московския апартамент за такова самостоятелно жилище — разбира се, ако апартаментът си беше негов и ако се намереше някой луд, който би заменил това тихо кътче в Германия с мръсната и небезопасна за живеене руска столица.

А през това време Кристина захвърли късото си яке на един фотьойл и се изправи пред огледалото.

— Генадий, ела при мене! Искам да проверя дали думите на оня симпатичен дядка имат някакво основание!

— Хайде и ти, Кристина, също като децата си!

Но все пак отиде.

Двамата критично впериха погледи в отраженията си: висок блондин с мъжествено лице и сиви очи, но без стоманен оттенък, и брюнетка, по-ниска с половин глава от него, с кестеняви бадемови очи, скулесто лице, матова, свежа кожа и пухкави розови устни, готови всеки миг да се усмихнат.

— И прав ли е дядката, а? — попита Марк с учтив интерес.

Тя веднага усети фалша в гласа му и въздъхна:

— Мъжката тъпотия е интернационално явление.

— Ти си красива — убедено каза Марк.

— Така ли? Но съм и умна. А ти смяташ, че това е недостатък, нали?

— Ще видим — дипломатично отговори той.

— И все пак си мисля, че хер Браун е прав. Знаеш ли защо? Ти не си чисто северен тип, а и аз не съм съвсем източен. Помежду ни има нещо общо, разбра ли?

— Да. Може ли да пусна телевизора?

— Смешен въпрос! Да не е мой?

— Но ти плати за бунгалото.

— А ти ме защити от ония там!

— Това са несъпоставими неща.

Тя бързо се обърна и пристъпи към него.

— А за тези думи ще те накажа с целувка!

И наистина го целуна, като се присмиваше на смущението му.

После порови в джобовете си и като намери пари, каза:

— Ти гледай телевизия, а аз ще ида да потърся нещо за вечеря.

— Вземи и моите — предложи Марк.

— Колко имаш?

— Стотина марки.

— Пази си ги за краен случай.

Тя излезе, а Марк известно време гледа след нея, после се сепна: „Я по-добре мисли какво ще правиш по-нататък!“. Но не можа да изпълни решението си. В съзнанието му се въртяха спомени за момичетата, с които се бе срещал в Русия. Рядко се случваше някое от тях да отблъсне ленивите му домогвания. След това пък настъпваше най-неприятното за един свободолюбив мъж, за какъвто се смяташе той. Явно партньорките му преувеличаваха своята значимост за него и започваха да претендират за брак или се стремяха по някакъв друг начин да упражняват над него въображаемата си власт. Сега Марк чувстваше, че наистина харесва на Кристина, но хубавата немкиня с бадемови очи не му даваше никакви аванси, за да го подмами в леглото.

Вместо да се замисли как да изпълни задачата, която си бе поставил с идването си в Германия, той си представяше лицето на девойката, ръцете, бедрата, припомняше си, дори отново изживяваше сцената с целувката. По едно време включи телевизора, надявайки се чрез разнообразните програми на многобройните канали да се освободи от тези несериозни мисли.

По един от местните канали тъкмо предаваха новините. Марк разсеяно слушаше и гледаше репортажите за проблемите, с които сега се сблъскват немците, но някаква картина привлече вниманието му и той седна по-близо до екрана, като увеличи звука. Предаваха видеоматериали за самолетната катастрофа, станала недалече от Хановер. На фона на разпилените по голата земя овъглени отломки репортерът разказваше, че по необяснима причина се е взривил във въздуха частен самолет „Чесна“, с бордови номер еди-кой си, собственост на Курт Вайсмюлер. Според получената информация, освен пилота на борда е имало двама пътници, мъж и жена от руски произход. Директорът на спортния аеродрум, откъдето е излетяла чесната, твърди, че е трябвало да лети още един руснак, но в последния момент той се е качил в черна лека кола и е заминал в неизвестна посока. Полицаите, занимаващи се с това произшествие, имат основание да смятат, че в самолета е била поставена бомба…

На екрана се появиха кадри от други катастрофи, но Марк вече не им обръщаше внимание. Отначало само машинално констатира, че Лисовски ги бе излъгал и бе убил всички, от които бе имал възможност да се отърве. И чак след това осъзна, че този хитър страхливец е подготвял същата участ и за него. Само по една случайност, благодарение на Кристина, той се бе спасил…

3.

Тихо хлопна входната врата.

Марк бавно се обърна. На прага стоеше Кристина, притиснала до гърдите си големи кесии с продукти. Очите им се срещнаха и тя попита:

— Какво ти е?

Марк преглътна и отговори с дрезгав глас:

— Гледах новините…

— Нещо лошо ли?

— Не, за мен не особено…

Тя обаче усети, че той наистина е разстроен.

— Ще поприказваме по време на вечерята. Изчакай една минута.

След картофената салата, селските наденички и киселото зеле девойката постави на масата бутилка вино.

— Трябва да полеем нашето запознанство, не си ли съгласен?

— Естествено, че трябва — потвърди Марк.

— И така, ти се казваш Генадий и си гангстер. Нали?

Марк се усмихна.

— Очевидно, да.

— А аз съм Кристина Шилер и съм на двайсет и три години…

— Не може да бъде! — възкликна той.

— Защо?

— Изглеждаш на не повече от осемнайсет. Не мисли, че ти правя комплимент. Аз поначало не съм по комплиментите…

— Какво самочувствие! Я кажи, у вас всички гангстери ли знаят така добре чужди езици?

— Не. А тебе защо не те е страх да вечеряш насаме с един руски гангстер?

— Защото нямаш вид на руски гангстер.

— Външността лъже.

— Кажи тогава — според теб каква е моята професия?

— Ами мислех си, че ти си още ученичка или следваш.

— О, не, аз съм журналистка на свободна практика и пиша скандални очерци. Може би ще пиша за руската мафия в Германия…

— Значи за мене, така ли?

— За тебе ще пиша малко и без да споменавам името ти, защото ми харесваш и освен това ме спаси от голяма беда.

— Каква беда? Нали каза, че онези мъже са изпратени от баща ти?!

— Точно там е бедата. Той ще ме заключи между четири стени и ще ме кара да пиша само за изкуство.

— Мисля, че и аз, ако бях твой баща, никога нямаше да ти позволя да се занимаваш със скандални истории.

Тя сви рамене.

— Очевидно е трябвало да се родя момче.

— Колко често дават новинарски емисии у вас?

— На всеки час. Не успя ли да ги изгледаш одеве?

— Сега ще ги гледаме заедно, но най-напред искам да ми отговориш на един въпрос. На железопътния насип ти ми каза, че жената, с която пътувах, често е идвала при баща ти. Вярно ли е?

— Разбира се! Защо ще те лъжа?

— В такъв случай трябва спешно да се срещна с баща ти. Той в Мюнхен ли живее?

— Не. Всъщност нашата къща е недалеч оттук, върнаха я на баща ми едва преди няколко години. А в Мюнхен той си върти бизнеса заедно с най-различни мошеници!

— Сега и аз се числя сред тях.

— Не се съмнявам. Добре, ще ти помогна да се видиш час по-скоро с моето татенце.

— А после ще опишеш всичко надълго и нашироко в някой „Шпигел“, нали?

— Ако темата си заслужава — непременно.

— Ами ако от твоята публикация пострада баща ти?

— Не бой се, няма! — отряза го Кристина.

— Ти си знаеш най-добре. А сега нека пием за твое здраве, защото аз съм сред живите благодарение на теб!

— Така ли? И каква ми е заслугата?

— Заслугата ти е, че скочи от онзи проклет влак!

После седнаха да гледат новините. Когато отново дойде ред на репортажа за въздушната катастрофа, Марк тихо взе да коментира случилото се и да разказва на Кристина онова, което не беше известно на журналистите. Но към края на репортажа той внезапно млъкна. Цитирайки говорителя на спецслужбите, репортерът каза, че има вероятност самолетът да е бил взривен точно от онези членове на руската мафия, които е трябвало да летят заедно със загиналите, и затова в момента се установява кой и под какво име е пристигнал в Германия заедно с жертвите на престъпното деяние.

Марк реши, че ще се наложи да даде някакви обяснения на Кристина и по този въпрос, но тя се оказа доста съобразителна.

— Значи скоро ще почнат да те издирват, така ли?

Той кимна.

— И значи, ако не бях аз, ти щеше да отидеш в Хановер и да се качиш на онзи самолет, така ли?

Той отново кимна.

— Сега разбра ли, че аз съм ти талисманът?

Той обхвана с ръце лицето й и дълго я целува по прохладните пухкави бузи.

След малко, потискайки възбудата, тя се отдръпна с дълбока въздишка и го попита:

— Да не би освен гангстер ти да си и някакъв особняк, а?

В отговор Марк само се засмя, защото си спомни, че същото обвинение му отправи и дъщерята на Копитото, макар и при малко по-различни обстоятелства.

— Слушай сега какво ще ти кажа — решително поде Кристина, — в тоя затънтен край никой няма да те търси. Утре сутринта аз ще отида да взема кола, за да те откарам в Мюнхен…

— Но откъде ще я вземеш?

— От къщи. Ще взема на заем татковата кола.

Тази нощ спаха на широкото легло, но под различни одеяла. И двамата бяха твърде уморени, а освен това Кристина трябваше да стане много рано, за да има време да докара колата. Марк предложи да я придружи, но тя успя да му внуши, че това няма да е хич разумно, след което заспа безгрижно. А той сънува, че седи и се поти пред своя началник Иван Иванович Токарев, който му се кара, задето е изтървал крадлата от нощния клуб „Петте звезди“…

1.

Измина още един с нищо незабележителен ден, който Марк прекара в самота и скука. Макар безделието му да бе принудително, той все пак изпитваше известни угризения. Знаеше, че има за какво да бъде недоволен от себе си: не бе прозрял плановете на Лисовски и в крайна сметка го бе изтървал. Марк редовно гледаше новинарските емисии, но вчерашното събитие на деня днес не представляваше интерес за акулите на ефира, а водеща новина вече бе грандиозният сблъсък между неофашисти и емигранти от Източна Европа, в който имаше жертви и от двете страни. За катастрофата на чесната споменаха бегло, без да се спират върху въпроса за евентуалните виновници, а още по-малко пък — да цитират имена. Но това не успокои Марк, защото той знаеше, че нито една полиция по света не дава на журналистите оперативна информация. Само вестникарите, тези настървени хищници, губят своя интерес към събитието, докато мъжете в униформа продължават тихо и педантично да ровят. И нищо чудно да изровят нещо.

Привечер пристигна Кристина с малка бяла хонда седан, остави я на паркинга и влезе в бунгалото.

— Как прекара днес, Генадий? Не си ли доведе някоя фройлайн от съседното бунгало?

— Не бих си довел, дори там да е отседнала неземна хубавица. А как мина при теб?

— Всичко е окей! Вече имам кола и пари, а татко все още е в Мюнхен, така че не ми се наложи да давам неприятни обяснения. Слушай, а може ли да ти викам за по-кратко Ген?

— Може, разбира се!

— Донесох ти вестници! — подвикна тя от банята. — Виж дали не пише нещо за тебе! Току-виж се наложило да те карам в багажника, пък при седаните той никак не е просторен!

— Благодаря!

Във вестниците нямаше нищо ново, освен че по липса на някаква ценна информация пишещото братство бе съчинило толкова версии, че за тяхната разработка би се наложило Интерпол да мобилизира всичките си кадри.

След вечеря Кристина мило и възпитано се прозя, а после каза:

— Ген, не ти ли се стори, че миналата нощ бе доста студено?

— Мм… — неопределено измуча Марк, досещайки се накъде бие.

— Знаеш ли, има една поговорка: двама индианци под две одеяла може да замръзнат, но двама под едно — никога!

— Не съм я чувал, но индианците навярно са умни хора — усмихна се Марк.

— Трябва да проверим, нали?

— Щом трябва — съгласи се Марк.

С необичайно, макар и леко вълнение той провери дали е заключена външната врата и не гори ли електрическата печка. През това време Кристина бе съблякла хавлията и скрита под мекото одеяло, мълчаливо го следеше с очи.

С известно стеснение Марк се съблече и посегна да загаси аплика, хвърлящ матова светлина.

— Недей! — спря го девойката. — Искам да виждам всичко!

— Кое „всичко“? — измънка смутен Марк.

— Я идвай тука, дивак такъв! Защото ей сега ще настръхнеш от студ и кожата ти ще стане като на кокошка!

Той легна до нея и усети, че стъпалата му наистина бяха премръзнали. Чувстваше се някак сковано, защото внимаваше да не докосва девойката със студените си крака.

— Страх ли те е от мен? — закачливо попита тя.

— Защо? Не ме е страх.

— Тогава ела по-близо, не оставяй другия индианец да замръзва!

„Ама и аз какви ги върша, като че ми е за пръв път!“ — ядно си помисли Марк и се разположи по-удобно. А после, без да си говорят, те едновременно се обърнаха един към друг.

2.

Кристина го гледаше така, както гледат само влюбените жени, преди да се хвърлят в прегръдките на любимия. Колкото и да е опитна, една проститутка например не би могла да имитира такъв поглед. Радост и закачливост, палав възторг и смущение излъчваха тези големи бадемови очи. Отначало Марк се постресна от този поглед, а после си помисли, изпълнен с щастие: „Колко е хубаво, че не съм женен!“

— Аз не мога да се целувам по немски — пошепна той.

— И аз също. Хайде да се научим!

Отначало Марк лекичко докосна с устни нейните, с намерение да не бърза, а така, леко и нежно… Но когато устните им се срещнаха, сякаш помежду им прескочи някаква искра, буйно се разгоря и пламна огън, който до този миг кротко си бе проправял път в техните сърца.

— Ох!… — изведнъж тихо простена Кристина.

— Какво има? — разтревожи се Марк.

— Ударената устна… Но ти ме целувай!

— Абе усетих аз вкус на кръв, но реших, че това е от престараването ни! — засмя се той.

— Не говори! — прекъсна го Кристина и устреми към него крехкото си красиво тяло, като същевременно изрита одеялото към края на леглото.

… Когато Марк проникна в нея, тя замря, сякаш пронизана от силна болка, но след миг вкопчи пръсти в широките му рамене и се притисна до него. Отначало той се страхуваше, че ако се отпусне върху нея с цялата си тежест, ще я смаже, но после, забравил за всичко, взе да й шепне в ухото гальовни думи на руски. По някое време се опомняше и млъкваше, защото тя не можеше да го разбере. Но през страстните си стенания Кристина бърбореше:

— Говори ми!… Говори!… Това го разбирам!…

Те дълго потръпваха в сладостни конвулсии, а после лежаха изтощени един до друг и прохладният въздух на слабо отоплената стая нежно обвяваше разгорещените им тела.

— Много е лошо, че си гангстер — неочаквано проговори Кристина.

— Лошо ли? За кого?

— За мене. И за тебе. И знаеш ли защо?

— Навярно не.

— Защото искам да останеш тук, при мен, за цял живот. Може би още не е късно, ако от утре престанеш да си гангстер…

— Аз не съм точно гангстер.

— Искаш да кажеш, че няма да те пратят в затвора?

— Мисля, че няма.

— А имаш ли си момиче в Русия?

— Не. А ти имаш ли си приятел?

— Имах няколко връзки в миналото, но съвсем епизодични. И нито една от тях не е била толкова красива, колкото е с теб. Наистина! — възкликна тя, забелязала насмешливата му гримаса.

— Радвам се, че ти харесвам, но аз съм беден — призна Марк. — А бедността е в състояние да заличи и най-силната любов.

— Ти си беден у вас, в Русия. А тука аз ще ти помогна да печелиш добре. Най-важното е, че владееш езика.

„Какво пък — помисли си Марк — може и наистина да взема да остана, поне няма да гледам ония мутри — както бандитските, така и началническите… Само че най-напред трябва да си свърша работата.“

3.

Кристина беше от онзи тип жени, които имат нужда след любовните наслади непременно да побъбрят. Марк си бе отпочинал и затова имаше сили и търпение да я слуша, и дори от време на време да поддържа разговора с някоя кратка реплика.

След като описа най-подробно и картинно колко хубаво ще си живеят двамата, когато Марк изостави опасния си занаят, Кристина неочаквано се сепна:

— Но защо ли говоря всичко това? Може би аз изобщо не ти харесвам! И трябва да ми кажеш честно, ако е така!

— Кристина, нима не почувства? Защо държиш да ти обяснявам с думи?

— Да, прав си — след известен размисъл отговори тя. — Начинът, по който ти ме люби, е по-красноречив от всички думи на света. И ми се ще да изживея още веднъж това…

— Още сега, веднага ли? — с шеговита сериозност попита Марк.

— Нее! — засмя се тя. — Не днес, защото ще ми се пръсне сърцето! Ти си безподобен! Впрочем знаеш ли, че аз бях близка с един руснак? Отдавна, още в началото на зимата…

— Руснак ли? И той ли беше гангстер?

— Не, но мисля, че не беше по-свестен. О, изобщо не бих могла да го сравнявам с теб! — усети се тя. — А с някой истински, тъп гангстер, макар че всъщност той не беше тъп…

— И къде го намери? — попита Марк, като усети лек пристъп на ревност.

— Ах, няма да повярваш! Заради моята любознателност едва не попаднах в лудница. „Шпигел“ ми поръча статия за различните източни секти, които напоследък доста се нароиха у нас. Разните му там кришнари и тем подобни са вече известни и не будят никакъв интерес у читателя. Реших да проуча най-модерната — „Пътят на истината“…

— Знам я. И при нас имаше филиал. Сериозни момчета.

— Съгласна съм с теб. И така, за да я проуча по-добре, аз отидох в сектата не като репортер, а като послушница. Четях писанията на учителя Като, постех, изобщо вършех всичко, каквото трябваше, докато един ден ми писна. Не открих нищо кой знае колко ново, оригинално, всичко беше някаква смес от будизъм и християнство. Но не можех да я напусна, оказа се доста по-трудно, отколкото си представях. Именно там срещнах този младеж. Имаше европейско име — Едуард. И той беше такъв здравеняк като тебе, само дето не беше толкова хубав.

— Еее… — смутено проточи Марк.

И неочаквано го осени една догадка.

— Я чакай, чакай, как го каза? Името на руснака е Едуард, така ли? Един с черна коса, поресто лице, малко по-нисък от мене, мускулест?

— Да — изненада се тя. — Ти откъде го познаваш?

— Срещали сме се.

— Значи все пак е бил гангстер?

— Не, по-скоро жертва.

— Аз не останах с такова впечатление. Той посещаваше сбирките в сектата, но за разлика от другите се държеше някак доста самоуверено. Интересуваха го повече приложните аспекти на това учение: медитация, разните упражнения с енергийните полета на човека. Имаше широки познания за източната философия и можеше с часове да разговаря за нея. Кой знае защо, аз си внуших, че изцяло е погълнат от измишльотините на учителя Като и иска от свободен слушател да стане монах. Затова си поставих за цел да го спася от тази заблуда. Представи си само — какво благородство! Двамата често се отделяхме в някой ъгъл, далеч от очите на старшите монаси, и тихо спорехме, докато другите четяха молитви и медитираха. Не знам как, но старшите монаси научиха за нашите спорове: или някой ни е подслушал, или те сами са решили да разберат за какво толкова си говорим. А в сектата отделянето по двойки бе забранено: трябва да се отречеш от всички земни наслади, за да се приобщиш към благостта и светостта на учителя, да постигнеш извисеното му просветление. Във всеки случай един ден, когато отидох не толкова да се моля, колкото да се срещна с Едуард, някакъв монах ме отведе в стаята на старшите монаси. Мислех си, че ще започнат да ме обработват, да ми четат морал, както обикновено правят християнските свещеници. Но те се оказаха по-хитри, отколкото подозирах. Един от тях, който беше немец, ми каза приблизително следното: „Както виждаме, сестро, ти си доста по-напреднала от другите по пътя на пречистването и съвършенството и затова сме готови да ти разрешим следващия етап за постигането на истината.“ Изразяваше се наистина внушително и красиво. Ако нямах известни познания, вероятно щях да му повярвам. Смятах, че всичко ще се размине с красивите приказки, и започнах да скромнича: уверих го, че не се чувствам готова за толкова отговорна стъпка, че трябва още да поработя над себе си — и всичко в тоя дух. Но докато аз учтиво спорех с него, други двама монаси бяха подготвили една спринцовка с наркотик. Тримата така ме сграбчиха, че аз не можех нито да помръдна, нито да извикам. Биха ми наркотика във вената и се унесох. Няколко дни след това се усещах между реалността и илюзиите. Струва ми се, че ме дрогираха постоянно, за да не мога да дойда в съзнание. В края на краищата, когато се посвестих, разбрах, че съм в квартирата на Едуард. Опитвах се да си припомня какво са правили с мен, докато съм била замаяна, но не можех, а в същото време се смеех истерично, защото под въздействието на наркотиците възприемах тялото на Едуард като някакво лице. Разбираш ли? Сякаш раменете му са темето и ушите, зърната на гърдите — очите, пъпът — носът, а слабините — устата. Представяш ли си, виждах пениса му като език!

— Ти си го гледала гол? — ревниво попита Марк.

— Да. И мисля, че наистина беше гол. Аз се смеех и крещях да не ме закача с езика си, защото иначе ще го откъсна. Но той постъпи много некоректно: възползва се от моето състояние на безпомощност… Нима на човек може да му достави удоволствие контактът с един, кажи-речи, труп?

— Значи той е най-долен мръсник!

— Защо? Чисто и просто може да е твърде стеснителен. Но за сметка на това ме измъкна от сектата!

— А в Москва аз го измъкнах от същия капан!

— Така ли? — приятно се изненада Кристина.

— Ако знаех, пръста си нямаше да помръдна!

— Ама ти да не ревнуваш случайно?

— Не знам. Но ми е неприятно, че те е изнасилил.

Тя се понадигна на лакът и тревожно го погледна.

— И ще ме намразиш за това?

Марк нежно я щипна за носа и уточни:

— Няма да те намразя, разбира се, но него ще го накажа при първия удобен случай. Разбираш ли, аз, кажи-речи, го измъкнах от гроба, а сега узнавам какви мръсотии е вършил!

— Знаеш ли, Ген, имам чувството, че той ми е откраднал нещо, докато съм била дрогирана… Но всъщност нищо не ми липсва! Е, недей да ме гледаш така ехидно — девствеността си съм загубила още в училище. Така че не е това, пък и всичките ми вещи си бяха на мястото, но все пак не мога да се отърва от чувството за някаква загуба. Сякаш ме е хванала склероза. Например, както се занимавам с нещо или просто си вървя по улицата, изведнъж се спирам насред път и усилено се мъча да си спомня: Какво все пак ми е задигнал? Какво? А в главата си усещам някаква празнота…

Марк с усилие потисна една прозявка.

Кристина обаче забеляза това и легна на възглавницата си:

— Край, млъквам! Утре ще ставаме рано! Нали ще те водя в Мюнхен при татенцето! Ще се запознаеш със стария авантюрист хер Шилер.

1.

Бяха решили да станат рано сутринта, но вместо в шест, се събудиха в седем и половина, и още щом отвориха очи, се хвърлиха в прегръдките си, а пък после трябваше да гасят огъня по един праисторически, но сигурен, изпитан метод…

Ето защо белият седан плавно потегли от паркинга на къмпинг „Домино“ два часа и половина след пробуждането на прелестната му водачка и нейния мъжествен спътник. А докато спътникът с цялата си присъща мъжественост се бореше с прозявките си, дамата на волана беше енергична и весела.

— Ген, аз знам каква работа имате вие с баща ми! — ненадейно подхвърли тя.

Все още сънен, Марк не можа да съобрази, че Кристина се обръща към него, но след миг реагира:

— Кои „ние“?

— Ами цялата ви банда руски гангстери.

— От нея вече почти никой не остана.

— Така ли? Но аз може би ще напиша за вас серия от репортажи или дори цяла книга.

— По-добре недей.

— Защо?

— Дори само защото е замесен баща ти. А аз не мисля, че на визитната му картичка пише „гангстер“. Навярно той си е подсигурил занимание с добра и солидна репутация. И изведнъж — такива сензационни разкрития! Може да пострада.

— О, няма да пострада.

— Знаеш ли, руснаците имат една такава поговорка: „Ради красивого словца не пощадит родного отца“. Смисълът й е приблизително следният: вместо да изпиша вежди, изваждам очи. Би могла да се отнася и за тебе.

— Може би. Но за репортажа или книгата ще получа добри пари, а част от тях с удоволствие ще дам на татко като компенсация, ако ми намекне, че е пострадал от моята публикация.

— Колко грижовна дъщеря! — подигравателно възкликна Марк.

— Не разбирам иронията ти — сви рамене тя. — Но със сигурност знам, че сте донесли заряд за атомна бомба!

— Звучи ефектно, но не е съвсем вярно — усмихна се Марк.

Всъщност изобщо не му беше до усмивки. И какво излиза? Случва се наистина да изтече информация, но чак да стигне до ушите на журналистите — това значи пълна катастрофа. Тези досадни драскачи се лепят като пиявици и в най-лошия случай измъкват от някого липсващите им сведения, а в най-добрия — съчиняват такива измислици, че объркват дори онези, от които е изтекла информацията.

— От кого научи това? От баща ти ли?

— Да.

— Трудно ми е да го повярвам, Кристина. Това е просто невъзможно. Впрочем, ако работиш с него, защо ме будалкаш с тези репортажи?

— Ти не ме разбра. Научих за това от татко, но той не знае, че съм го чула от него…

— Изразяваш се много сложно, Кристина. По-добре кажи, че си го подслушвала.

— Не знаех, че владееш немски толкова добре! — изкиска се тя.

— В такъв случай баща ти е опасно безгрижен. Щом като ти си го подслушала, значи може да го стори и всеки друг.

— Друг не може! В мюнхенския му офис мога да влизам само аз без личното му разрешение! Дори мама невинаги я пуска.

— Защо?

— Не знам. Вероятно защото е японка.

— А, значи затова не си светлокоса фройлайн! И кой кого е хванал в мрежата?

— Навярно мама. Двамата са се запознали, когато татко е бил на работа в Япония…

2.

Марк беше готов да поразпита Кристина малко по-подробно, защото, както се оказа, престъпната верига свършваше именно при баща й. Но на двеста-триста метра пред тях на банкета беше спряла кола на пътната полиция с лениво проблясващ буркан на покрива. А до нея стоеше един полицай, който им сочеше със слънчогледа да се отбият и да спрат.

С ядни проклятия Кристина намали скоростта и натисна спирачките.

— Какво има? Да не сме направили нарушение? — обезпокои се Марк.

— На аутобана правилата за движение се нарушават трудно. Но се сетих, че съм си забравила и шофьорската книжка, и документите за колата…

— И сега?

— Може да си помисли, че сме я откраднали.

В същия миг полицаят се приближи и поздрави, а след като се представи, поиска документите.

С мила усмивка Кристина призна, че не ги носи и че колата е на баща й, който се казва Хелмут Шилер. После подаде на червендалестия страж на движението журналистическата си карта.

Полицаят старателно я прегледа, върна я на притежателката й и като се извини, каза, че трябва все пак да провери дали колата не е открадната. Записа си заводските номера на седана и отиде в полицейската кола.

— Сигурно ще проверява в компютъра дали не е обявена за издирване — предположи Марк.

— Сигурно.

— И вероятно трябва да му дадем нещичко?

— Нямам много пари, а с дребна сума няма защо да се бутаме между шамарите. Може да ни състави акт или да ни арестува.

Полицаят се върна и каза, че автомобилът не е в списъка на откраднатите коли и наистина е регистрирана като собственост на хер Шилер. Но неочаквано добави, че като полицай той не може да позволи на тази очарователна девойка да пътува без документи. Кристина жално възрази, че още днес й се налага да бъде в Мюнхен — от това зависи семейното й щастие.

Полицаят й се усмихна, после усмихнато намигна на Марк и каза, че щом като и кавалерът не носи със себе си шофьорска книжка, той може да им позволи да стигнат само до най-близкия град, където има аерогара, и оттам те трябва да продължат със самолет, като оставят колата на някой паркинг дотогава, докато в чантичката на уважаемата фройлайн се появят шофьорската книжка и документите на съответната кола.

Кристина му благодари горещо, Марк — също, но само мислено, след което потеглиха.

— Доверчиви са вашите полицаи — отбеляза Марк.

— Невинаги. Сега направи изключение за нас. Така че наистина ще отидем до Франкфурт, а оттам ще продължим със самолет.

— Нима мислиш, че той ще провери дали няма да го излъжем? — порази се Марк.

— Не. Дори смятам, че до довечера ще е забравил напълно за нас. Но аз съм свикнала да оправдавам доверието.

Марк благоразумно премълча.

3.

В Мюнхен ръмеше ситен дъжд. Късната вечер и бездруго не е най-предпочитаното време по улиците, но тази досадна влага я правеше още по-мрачна и неприятна.

Хелмут Шилер, източен и слаб, с изправени рамене, което го правеше още по-висок, стоеше до огромния прозорец и разсеяно гледаше към светлините на града.

В другия край на кабинета до масичката с напитките се бе разположил на дивана потният Борис Лазкин, който сумтеше и премлясваше. С острия си слух хер Шилер долавяше тези звуци и се дразнеше, но не защото му се свидеха напитките, а защото тази свинщина му действаше на нервите.

— Не пийте толкова много, Борис! Ще си увредите бъбреците.

— О, хер Шилер, кой знае дали ще доживея времето, когато тази благодат ще си прави лоши шеги с мехура ми.

Шилер се намръщи. Чувството за хумор у този неприятен човек беше толкова грозно, колкото и преработената от организма му храна и течности. Но съдбата го бе събрала с това противно нищожество, за което единствената цел в живота са парите, както впрочем и за всички онези плебеи, успели да се откъснат от веригите си в онази загадъчна и варварска страна.

— Мен не ме интересува вашият мехур, Борис, но пристрастието ви към бирата може да се отрази на главата ви. А тя ми е нужна. Оставете другите си органи на патологоанатомите.

Лазкин избухна в смях и понечи да отговори нещо, но на вратата се почука и в кабинета влезе снажен млад мъж с елегантен костюм, който му стоеше чудесно, като се изключи, че сакото под лявата му мишница беше леко издуто. За него Борис знаеше само, че се казва Янус, но подозираше, че той изпълнява за шефа си най-различни „деликатни“ поръчки, сред които и отстраняването на неудобни за Шилер хора.

Янус се приближи до шефа си и тихо му каза нещо, след което Шилер кимна и го отпрати. После се обърна към Борис и подхвърли:

— Оставете засега бирата. Появи се един от изчезналите.

Вратата отново се отвори. Малко нехайно, но и с известно стеснение влезе Марк Майер, Генадий Бобров, по прякор Секача.

— Добър вечер! — поздрави той на немски.

— О, нашият приятел знае чужди езици! — приятно се изненада хер Шилер.

— Кой е той? — лениво попита Лазкин.

— Аз съм Секача, от Челябинск.

Борис се задави с последната глътка от бирата и раздразнено хвърли кутийката в ъгъла до масичката.

— Дръжте се прилично, Борис! — остро го скастри Шилер.

— По дяволите! Съвсем бях забравил, че кошчето ви за боклук е с капак — смутено промълви Лазкин.

— Чух, че вие сте били дясната ръка на господин Колбин. Така ли е, Секач?

— Да, така е.

— Малко се забавихте…

— Някои изобщо няма да пристигнат.

— Може би знаете защо?

Марк усети сарказма в гласа му. Внезапно и съвсем навреме му хрумна идеята да обвини Шилер за катастрофата, колкото и абсурдно да прозвучи това обвинение. Всъщност подобно нещо би било съвсем естествено за начина, по който разсъждава един наемен убиец.

— Аз не знам защо, но се досещам кой е причината.

— И според вас — кой?

— Ти! — посочи го с пръст Марк. — И ей оня шопар!

— Я по-полека, хубавецо! — неуверено се опита да го сплаши Лазкин.

— Започва да става интересно. А можете ли да аргументирате подозрението си?

— Кво? Кво? Не разбрах! — възкликна Марк.

Той смяташе, че един бандит може наистина да владее сносно някой чужд език, но все пак не и като роден.

— Обяснете ми, защо мислите, че ние сме подготвили катастрофата? — малко по-просто и непохватно формулира въпроса си Шилер.

— Много ясно: не искате да платите за стоката и премахвате всички излишни…

— Заедно с нея? — насмешливо попита Шилер.

— Кво? — пак не разбра Марк, но после, уж доловил смисъла, добави: — А кво ви пречи да я вземете, преди да излети самолетът?

— Но ние не сме я взели — увери го немецът. — Ние доста дълго и търпеливо ви очаквахме тук. И ви дочакахме… едва на третия ден.

— Я ми кажете по-добре кого купихте: Лисовски или оня циганин, кавказеца? Защото гледах по телевизора, че са намерили телата само на трима души.

— Допада ми начинът ви на мислене, Секач — одобрително кимна Шилер. — Аз също смятам, че някой от вашите другари се е продал. Но кой именно? Щом като трябва да изключим вас, то кой?

— Ако съм бил аз, ще ви се бутам ли между шамарите, а?

— Логично — съгласи се Шилер. — Макар че в наше време логиката не е така популярна, както при ранния разцвет на математиката.

— Ще ме черпите ли една бира? — попита Марк.

— О, моля за извинение! Заповядайте, вземете си!

Марк си взе една от студените кутийки, отвори я и отпи, но за разлика от Лазкин — без излишни звуци. След това доверително отбеляза:

— Ако имах възможност да убия безнаказано някой, щях да избера вдовицата на шефа. Не жена, а лайно!

Марк така сочно произнесе немското „шайсе“, че Шилер се засмя и отбеляза:

— Чудесно владеете немския език, Секач! Може би по-добре от господина, който ви прави компания за бирата!

— Значи е нашенец! — възкликна Марк и се обърна към Лазкин на руски: — Абе, що остави тоя фриц да изпотрепе всичките ни хора, а?

Марк подозираше, че немецът разбира руски и разигра този етюд специално заради него.

— Кого съм оставил? Какви глупости дрънкаш?

— Са кат ти тресна един по мутрата, ше ти вкарам в гърлото тая кутийка, задник такъв! Знаеш ли, че всички тия главоболия ми дойдоха като цирей в гъза! Аз се довлякох чак до тука за мангизи, а не да гледам човешки пържоли!

— Да не си от Одеса? — радостно попита Лазкин.

— Абе аз съм от Одеса, ама ти — едва ли!

— Там имам маса приятели! Разбери бе, Секач, не е при нас стоката! Я ако я бяхме взели — щяхме ли да те пуснем да припариш до прага? Щяхме да те предадем на полицията, ти да опереш пешкира!

— Е, виж, така може — съгласи се Марк след известен размисъл.

Тогава вече Шилер не издържа и се обади, защото му беше омръзнало да се напряга, за да разбере какво толкоз спорят тези отрепки:

— Господи! В края на краищата не е коректно да разговаряте пред мен на чужд език!

— Добре — врътна глава Марк. — Имам един въпрос. Вие проверихте ли дали е била висока радиацията на мястото, където е паднал самолетът?

Шилер го изгледа с уважение и отбеляза:

— Не може да се отрече, че имате ум в главата!

— Опитайте само! — полушеговито изръмжа Марк. — Та какъв е отговорът?

— Отрицателен. Степента на гама-излъчването е нормална.

— Там са намерени части от полуразтопен метален съд — допълни Лазкин, — който със сигурност е бил контейнер за пренасяне на особено опасни вещества. Но радиацията в околната среда е естествена.

— Ясно! Значи е Лисо…

— Сигурен ли сте?

— Сто процента! А аз се разтакавах маса време с онова празно куфарче!

Марк разказа всички перипетии при подготовката на заминаването им, за срещата в нощния клуб и куфарчето с празната касета, за маневрите на Лисовски, който уж се е съветвал с тях как най-добре да излъже конкурентите, а накрая върза тенекия на своите съдружници.

Шилер бе почти доволен: всички въпроси бяха намерили отговорите си, което вече можеше да се смята за успех. Той натисна бутончето на звънеца, скрито под плота на писалището, даде някакви нареждания на появилия се Янус, след което съвсем дружелюбно се обърна към Марк:

— И така, доверието ми към вас нарасна на деветдесет процента, Секач. Нали? Все пак бих искал да се обръщам към вас на име…

— Генадий.

— Много ми е приятно. А вие можете да ме наричате Хелмут. Ако не е особено строга тайна, ще ми кажете ли къде все пак се забавихте и защо?

— Абе не е тайна, но не знам дали ще ви бъде приятно, ако ви кажа…

— И защо? — вдигна тънките си вежди немецът.

— Извинявай, Борис.

След тези думи Марк отиде при Шилер и полугласно му каза на ухо:

— Бях с дъщеря ви.

Очевидно немецът имаше много здрави нерви. Дори Марк му се възхити.

— Сигурен ли сте? — само попита той.

— Ми каза, че е ваша дъщеря, макар че хич не прилича на вас — сви рамене Марк. — Сигурно трябва да е някъде тук, можете да проверите.

Шилер вдигна радиотелефона и попита някого:

— Тука ли е Крис?

Когато му отговориха, каза:

— Нека чака!

После небрежно остави, почти подхвърли крехката пластмасова вещ на писалището, изкашля се, но въпреки това заяви с малко дрезгав глас:

— Господа, ще ви оставя само за десетина минути.

Господата кимнаха разбиращо, без да откъсват очи от масичката с напитки. Шилер се отправи към вратата, като на минаване покрай Марк тихо подхвърли:

— Надявам се, че сте здрав, Генадий!

— Обиждате ме, господин Шилер! — весело отговори той.

Когато немецът излезе, Лазкин шепнешком попита:

— Абе ти да не си лашкал дъщеря му?

— Уф, колко си груб, Борис! Всичко между нас беше много красиво!

— Внимавай! Това може да не му хареса и тогава ще те погребат много красиво в някой голям строеж!…

— Боря, още малко и ще се окендзаш от страх! Сякаш са те хванали в леглото на Мадона! Впрочем и мен не са ме хванали, а доброволното признание смекчава вината. Надявам се още не си забравил родния Наказателен кодекс, нали? Току-виж ти потрябвал!

— Ох, пепел ти на езика!

4.

Хелмут Шилер се върна в кабинета след трийсет и пет минути с делова крачка и външно съвсем спокоен. Седна в креслото си и направи знак на Борис и Марк да се приближат.

— Да се заемаме с работа, господа!

Марк бодро тръгна към писалището, а Лазкин бавно го последва, като пристъпваше тежко и несигурно.

— Първо ще ви запозная с информацията, която получих във връзка с нашия случай, а после ще помислим какво да правим по-нататък.

— Разрешено ли ми е да присъствам на разговора? — поинтересува се Марк.

Шилер сухо се усмихна.

— Вие сте честен човек, Генадий, макар и малко влюбчив. Но както показва ситуацията, по-добре е да си имаш работа с честни романтици, отколкото с пресметливи подлеци. При това ще ни трябва и някой физически силен и добре трениран мъж. Нали разбирате, че не мога да възложа сериозна задача на господин Лазкин. Неговото задължение е да мисли, вашето — да действате, а моето — да координирам вашите усилия.

— Ясно — кимна Марк.

— Най-напред искам да ви осведомя, че от всички членове на нашата група сме останали живи само ние тримата плюс господин Лисовски. Предполагам, че интересуващата ни стока е у него или при новите му партньори…

— Помияр! — процеди Лазкин на руски.

— Моля? — недоумяващо го погледна Шилер.

— Нищо, просто изругах.

— Аз обаче не съм ви викнал да ругаете, а да вършите работа — укори го Шилер и продължи: — Успях да науча някои неща за господин Лисовски. Вчера той е заминал от Бон със самолет за Токио. Следователно ние вече знаем, че новите му партньори са от Страната на изгряващото слънце.

— Абе подозирах аз нещо такова — обади се Марк.

— Така, а сега, след като подозренията се превърнаха в реалност, хайде да помислим какво ще правим от тук нататък.

— Вие казахте, че Лазкин има задължението да мисли — напомни Марк.

— На вас, Генадий, не ви предлагам да мислите. Вие присъствате тук само за да разберете каква задача ще изпълнявате.

— Аз съм свикнал да действам с оръжие.

— Ако се наложи, ще получите.

Лазкин изразително втренчи поглед в Шилер. Немецът го усети, но не вдигна очи.

— Аз мисля — задъхвайки се, подхвана Борис, — че трябва да заминем и да го издирим в Япония. Не е толкова трудно да откриеш там европеец, пък и нашите японски приятели сигурно ще ни помогнат. Най-важното е да го намерим, а после ще видим…

— А стоката? — възрази Марк. — По-добре да вземем нея, па Лисо можем и да го зарежем.

— Не ви е ясна нашата работа, Генадий — каза Шилер. — Ако държим Лисовски в ръцете си, ще имаме възможност още много пъти да получаваме такава стока…

— Ми конкурентите?

— Тях ще оставим на вашите грижи, Генадий.

— За всичко си имате отговор! — възкликна Марк.

— Как наричахте господин Колбин?

— Генерала, защо?

— Не е лошо. Значи трябва да знаете, че от сега нататък аз съм вашият генерал.

Разбраха се, че Марк и Борис ще заминат за Япония веднага щом уредят всички формалности около пътуването им. После казаха на Марк, че Янус ще го откара в един малък, но много приятен хотел и му заръчаха да си отпочине добре.

Стаята му беше чиста и уютна. Когато остана сам, Марк основно прегледа помещението дали не са му поставили някои сюрпризи. Откри само един вчерашен брой на вестник „Фьолкишер беобахтер“, паднал между леглото и стената, който камериерката не беше забелязала. От нямане какво да прави Марк започна да го чете и тогава откри сюрприза. На една от вътрешните страници в дебела черна рамка бе напечатано следното съобщение: „Господин Марк Майер! Имате много поздрави от княза. Молим, обадете се на телефон…“ и следваха няколко цифри на съвсем непознат номер.

Още по времето, когато работеше в Московската градска прокуратура, „княз“ наричаха сегашния заместник-главен прокурор Меркулов.

1.

При поредица от щастливи събития някои от клиентите и подчинените на Турецки казваха, че кутсузлукът е минал и се е отприщил късметът. Готов беше да го каже и Александър Борисович, защото за един ден получи няколко приятни известия и побеседва с умен противник.

Най-напред дойде известието от Германия. Беше се обадил на посочения телефон злостният нарушител на дисциплината и инструкциите Марк Майер — Секача. Той доложил, че е жив и здрав, влюбен и преизпълнен с енергия, и заминава за Япония да издирва Лисовски и стоката. Не беше пропуснал тоя калпазанин да се оплаче, че не му стигат парите, което го затруднявало в действията.

После се отби Семьон Семьонович Мойсеев. По молба на Турецки от днес той започваше да проверява работата в търговска банка „Дук“ и идваше да изясни някои подробности.

— Кажи ми, Саша, какво ви интересува в тая банка — да й разкрия спатиите или нещо друго?

— Директорът е мой приятел от университета. Той подозира, че някой по някакъв начин източва пари оттам, и ме помоли да изпратя добър специалист, който да се помотае, да поогледа едно-друго и да разбере кой е крадецът.

— Но навярно те работят само с компютри, а пък аз съм стар човек… — заскромничи Мойсеев.

— Не сте стар, а опитен — коригира го Турецки. — И няма да се взирате по мониторите, а ще търсите да видите какво става зад тях, ще копаете в дълбочина!

— Да, да, разбира се — промълви пенсионираният криминолог. — Ако междувременно някой не закопае мен!

— Срамота е възрастен човек да се бои от смъртта!

— А как иначе да я възприемаш? — сви рамене Мойсеев.

— Не се безпокойте, Семьон Семьонович, макар това да е лична услуга, Серьога Бибарцев ще ви даде добър хонорар.

— Обеща ли? — пооживи се старецът.

— Дори се закле!

— Е, тогава нищо няма да даде — печално заключи Мойсеев.

— И защо решихте така?

— Защото народът е казал: ако някой търговец те кандърдисва и ти се кълне, значи му е тънка кесията и не му е чиста работата.

— Той е търговец от нов тип и нова генерация.

— Е-е, генерация — прострация7… Човешките пороци и отношението към парите не се променят с времето, Саша. Дай сега да се разберем как ще процедирам в тая работа. На кого първо да докладвам за резултата?

— Вероятно лично на Бибарцев, директора.

— Той е твой приятел, нали така? Значи, първо на тебе ще кажа заключенията си, а ако му се откъсне от сърцето някой хонорар, може да отида и при него.

2.

Мойсеев си отиде, а двайсет минути по-късно се обади Олег Величко.

— Александър Борисович, не искате ли да ми погостувате?

— Гостуването е относително понятие, Олег. Ти имаш наглостта да се разполагаш в собствения ми стар кабинет, където преди десетина години аз разгромявах престъпното братство!

— Ласкаете ме!

— Защо? — учуди се Турецки.

— Защото намеквате, че и аз мога да се преместя някъде по-нагоре.

— А ти искаш ли?

— Засега не. Искам само да ви поканя на гости.

— Е, защо пък да не дойда? Първия път ми хареса, чакай ме. След малко идвам.

Както и преди Величко го посрещна в коридора на Градската прокуратура и по пътя към кабинета го въведе, така да се каже, в течение на нещата.

— Какво щяхме да правим, ако не бяха всички тези щастливи случайности, а? Мина цяла седмица, откакто обявихме за издирване Елисеев и Балашов, двамата заподозрени за копеевската касапница. А през това време те спокойно заминали от Москва и стигнали до границата с Естония. Там за щастие се намерил един бдителен граничар, който първо се уверил, че това са търсените хора, след което решил да действа… С една дума, стигнало се до стрелба, двама били заловени, а Елисеев бил убит.

— Че кой е третият?

— Господин Сейтьо Ямада, ръководителят на руския филиал на „Пътят на истината“.

— Интересно!

— И още как! Той е напуснал Москва един ден преди градският прокурор да парафира заповедта за неговото арестуване с обвинение за незаконни финансови операции.

— Я гледай ти колко елитна компания са открили! И как ще се оправяме?

— С помощта на великия учител Като! — засмя се Олег.

Седнаха в кабинета.

— Александър Борисович, ще бъде ли нарушение на субординацията, ако ви предложа нещо да пийнете?

— Ще бъде нарушение, ако не ми предложиш! — изръмжа Турецки. — А с какво ще ме черпиш?

— С коняк.

— Да не си го получил като рушвет? — усъмни се големият шеф.

— Той е израз на признателност в предметна форма — каза Олег, вадейки бутилката от шкафа.

— Е, добре тогава, наливай.

— А сега ще се обадя да докарат Ямада с един преводач.

— Ще го притиснеш да проговори ли?

— Най-смешното е, Александър Борисович, че не се налага да ги притискаме. Балашов дори с гордост разказваше как са екзекутирали потъналите в греховна заблуда Тузик и Колбин. Предаде и оръжието. Експертите твърдят, че по всяка вероятност късият самурайски меч е изработен някъде у нас, но при максимално спазване на класическите канони. Балашов създава впечатлението, че или е ненормален, или направо е зомбиран.

— Това не е едно и също, Олег. Лудият говори каквото му скимне, докато умствено обработеният — само онова, за което е програмиран. Не спомена ли Балашов какви са били греховете на убитите?

— Не. Каза само, че са били наказани по волята на учителя.

— В такъв случай всичко е ясно — наговорил е лъжи по волята на учителя.

В този момент на вратата се почука и влезе един милиционерски старшина, бегло погледна към високата бутилка с ярък етикет и доложи, че японецът и преводачът са вече докарани.

— Нека ги доведат — каза Величко, прибирайки бутилката и чашите в шкафа.

3.

Въведоха двама души — нисък и набит японец с каменно изражение и висок млад мъж с очила, който имаше доста изтощен вид. Въпреки очевидната му преумора, очилатият заговори доста бодро:

— Това е господин Ямада. А аз се казвам Игор Леонидович Краснов и съм на вашите услуги.

Всички насядаха около масата, сякаш предстоеше не разпит, а най-непринуден дипломатически разговор.

— Господин Ямада — започна Олег, — монахът от вашата секта Виктор Балашов призна при разпита, че двамата с Елисеев на двайсети март тази година са убили трима души край град Копеевск, Челябинска област. Той заяви, че са извършили това по нареждане на ръководената от вас секта. Какво ще кажете по този повод?

След като изслуша превода със същото каменно изражение и притворени клепки, сякаш вглъбен в себе си, японецът заговори, а преводачът тутакси започна да превежда:

— Нашето нареждане беше само да ги накажат, а не да ги екзекутират.

— Тоест Балашов и Елисеев са нарушили вашата заповед?

— Не.

— А какво е това, ако не екзекуция? — удиви се Олег.

— Те не са могли да екзекутират. Това е работа на палача.

— Но какво е тогава? — възмути се Величко.

Намеси се Турецки:

— Господин Ямада, вие казахте, че вашите монаси е трябвало да накажат провинилите се, нали така?

— Да.

— А наказанието може ли да доведе до смъртта на виновните?

Ямада привдигна клепки и отговори:

— Да.

— Но това не е било наказание, нали?

— Да — лаконично се съгласи японецът.

— Може би е инсценировка на харакири, ритуално самурайско убийство?

Ямада едва забележимо се усмихна:

— Господин следователят няма никакво понятие какво значи харакири. Само един самурай има правото да го направи, като си разпори корема, след което неговият помощник отсича главата му. Най-напред обаче самураят е длъжен да напише предсмъртното си стихотворение. А онези хора само са хленчили, с което са осквернили своето сбогуване с живота.

— Защо вашите монаси са ги убили така жестоко и са отрязали кутретата им?

— Те са воини и могат да съсекат всеки, който ги оскърби, или просто само да потренират с меча. А отсичането на кутретата е тяхна грешка. Има още дълго да учат, преди да постигнат пътя на истината. Навремето големите майстори на меча са си отсичали кутретата, за да не им пречат при светкавичното измъкване на оръжието от ножницата. Още много имат да се учат нашите монаси…

— Гледай ти какво мракобесие! — не се стърпя и отново изрази възмущението си Олег Величко.

— Хитрувате, господин Ямада — спокойно каза Турецки. — Въпреки развитието на международните отношения и световния прогрес вие, японците, продължавате да криете от чужденците много страни от живота си. В никакъв случай няма да ви повярвам, че ще удостоите със самурайска титла някакви не особено културни славяни.

— Прав сте, господин следовател.

— Тогава какво правите тук?

— Първо искам да знам, господин следовател, дали според вашите закони мога да разчитам да ме освободят?

— Ако имах пред себе си някакъв примитивен убиец, може би щях да му кажа, че неговото самопризнание ще бъде взето под внимание от съда и ще може да разчита на снизхождение. Но при вас този въпрос е твърде сложен. Може и да не ви изпратят скоро в трудовата колония, но на скорошно излизане от следствения арест не разчитайте.

— Благодаря ви, господин следовател. — Ямада леко се поклони. — На откровеността ви ще отговоря с откровеност. За последната битка между доброто и злото трябва да има воини, глухи за лъжата, обхванала цялата планета. А никъде няма такъв потенциал, какъвто има у вас. Засега все още малцина са изкушени от жаждата за печалба и все още има много хора, които не приемат тази алчност. Вие им отнехте Ленин, а на негово място ние им доведохме Учителя Като, който е много по-добър от Ленин и комунистите в своите проповеди. Да, ние прилагаме някои специални средства за въздействие върху разума на вярващите, но това е само нещо като имунитет срещу различните идеологии на злото — било то капитализъм или комунизъм. И едното, и другото водят света към глобална катастрофа.

— Но сега фактически вече няма комунизъм!

— Значи краят ще настъпи по-бързо. Докато властваха и двете идеологии, светът балансираше, макар и опасно, върху люлката на въоръженото равновесие. Сега вече равновесието свърши и светът ще се сгромоляса.

— Щом като и бездруго ще настъпи краят, защо са ви воини?

— Винаги има някакъв шанс. Макар че до катастрофата остават само няколко години, ние трябва да опитаме да се спрем на ръба на пропастта или да подготвим монаси, които най-добре от всички ще понесат последиците от катаклизма и ще възродят цивилизацията на Земята.

— В такъв случай би било по-логично да се подберат японци за подготовката на такива войнстващи монаси. Защо са ви другите хора — сред тях повечето не са способни да усвоят културата, традициите и мисленето на японците?

— Искате да ме направите расист? — леко се усмихна Ямада. — Няма смисъл. За нас е безразлично кой ще се окаже по-способен при усвояването на нашето учение.

— Как мислите, защо ви арестувахме, господин Ямада?

— Навсякъде, дори в Япония, ревностните почитатели на нашата вяра са подложени на гонения. Злото винаги се стреми към надмощие. По целия свят властта е само едно съсредоточие на злото. Вие сте служител на властта, значи сте и проводник на злото. Така че има ли смисъл да ми задавате този въпрос?

— Като проповедник нямате равен на себе си, господин Ямада, но вие сте пренебрегнали нашите закони, направо не сте ги проучили. Знаете ли, че у нас всеки може да изповядва каквато и да било религия, дори такава, при която се потиска волята на гражданина, неговата свобода на действие… И никого не арестуваме за това. Ние можем само да забраним легалната дейност на сектата и нищо повече. Така че вие можете да попаднете зад решетките, да речем, за шпионаж, но тогава с вас биха се занимавали други хора. А щом като ви водят при нас, значи има налице криминално престъпление: убийство, грабеж, бандитизъм и така нататък.

Японецът се усмихна.

— Нима смятате, че аз мога да бъда убиец?

Турецки кимна на Величко:

— Олег, прочети на господин Ямада справката.

— С удоволствие.

Олег извади документа от папката и прочете високо, изразително и бавно, за да може преводачът по-лесно да се справи: „В продължение на година и половина московският филиал на сектата «Пътят на истината» е превел по анонимна сметка в Съединените американски щати четири милиона осемстотин шейсет и пет хиляди долара.“

— Тъй като разполагаме с искови заявления от някои граждани, чиито синове и дъщери са отнесли в сектата всички пари и скъпоценности от домовете си, ние сме в правото си да поставим въпроса за финансови нарушения във вашето религиозно обединение. Ако сега аргументирано поясните къде по-точно и за какви цели е изпратена гореспоменатата сума, по всяка вероятност ще ви освободим — добави Турецки към прочетеното от Олег и очаквайки японецът да му отговори, го погледна доброжелателно, почти ободряващо.

Но Ямада вече не се усмихваше.

— Това е невъзможно! Аз лично проверявах платежните документи!

— Имате ли представа за двойното счетоводство? — попита Олег и без да дочака отговор, накратко обясни как е ставала злоупотребата с парите.

Ямада беше смутен и объркан и нарушавайки самурайските традиции, дори не се опитваше да скрие чувствата си.

— Моля за извинение, но аз не знам как се е получило това. Аз подписвах документите, които ми изготвяше моят референт. Трябва да попитате него…

— Вие имате референт?

— Да. Един много способен млад човек.

— Къде е той и как се казва?

— Дмитрий Лоев. Не зная къде е в момента. След като започнаха гоненията срещу сектата, всички се изпокриха.

4.

Когато отведоха японеца, Турецки се обърна към Олег:

— Какво мислиш за всичко това?

— Дано Ямада не си направи харакири. Така да го подведат, и кой?

— Наистина — кой? Най-вероятно са крали наши хора. Ако е било за лична облага — пак добре, но ако са били маша в ръцете на други?

— Значи сега ни трябва Дмитрий Лоев, нали?

— Да.

— А бащиното му име да не е случайно Олегович?

— Какво искаш да кажеш? — започна Турецки, но без да дочака отговора, сам се сети. — Искаш да ми подхвърлиш версията, че е син на правителственото лице Олег Лоев?

— Че защо не? Красива версия. Още повече че от самото начало Олег Лоев не е бил равнодушен към тази секта, именно от него са получили разрешение и за университета, и за всички московски обители…

— Е, какво пък, и аз обичам красивите версии. Значи постарай се да изровиш колкото се може повече сведения за този способен млад човек. Кой знае защо аз смятам, че способните младежи може да имат всякакви пороци, но никой не е в състояние да ги накара да вярват на някакви екзотични заклинания, а на всичкото отгоре и да си плащат за това.

— Съгласен съм с вас — каза Величко.

— Тогава действай.

5.

Семьон Семьонович Мойсеев почувства, че банкерът Бибарцев е малко разочарован, задето Турецки му е изпратил за помощник такъв старец. Но бившият експерт и криминолог не беше обезкуражен от това обстоятелство. Всъщност, ако разполагаше с пари, сам би платил на банкера за възможността да се върне в активните си години, когато издирването на улики не беше развлечение, а ежедневие.

— Бихте ли ми казали как изобщо е възможно у вас да се откраднат пари? — попита Мойсеев.

Бибарцев иронично се усмихна:

— Аз ви поканих, защото се надявах вие да намерите отговора именно на този въпрос.

— Но преди това вероятно сам сте се опитвали да установите по какъв начин се източват пари от банката, нали?

— Всъщност, да.

— Тогава споделете с мен опита си, за да не губя време за вече отработен материал.

— Разбирам — кимна Бибарцев. — Нашата банка е компактна както по отношение на помещенията, така и в сферата на дейността си. Предпочитаме дългосрочни и солидни клиенти. Ние сме едни от първите, които въведоха в работата си компютърно управление на операциите и сметките. За тази цел имаме специално помещение, където влизането е строго ограничено. В залата за компютърно управление се провеждат най-важните и крупни сделки с чужбина. Подозирам, че парите изчезват именно чрез този отдел на банката, макар че на практика това е невъзможно.

— Защо?

— Първо, преводът на пари в други градове и страни се осъществява чрез кодирана система. Тя е секретна и кодовете се променят всеки ден. Знаем ги само тримата оператори, аз и моят заместник по валутните въпроси Николай Авдеев.

— Само петима души?

— Да.

— Кого от тях подозирате?

— Никого. Операторите получават добра заплата, каквато не би им предложила дори най-голямата банка. А ние с Коля също нямаме интерес да режем клона, на който седим.

— И все пак?

— И все пак крадат, по американски крадат тия мръсници, грамотно. Прехвърлят парите, без дори да си цапат ръцете да пъхат пачките в торби.

6.

В светая светих — залата за компютърно управление — Семьон Семьонович влезе с три дебели папки под мишница и настолен калкулатор „Ситизен“. Придружаващият го Бибарцев обясни на тримата оператори, че господинът е от финансовия отдел на кметството и ще поработи известно време тук, тъй като това е единственото помещение, където е относително спокойно и има свободна маса.

Семьон Семьонович седна и взе да прелиства папките, да пресмята нещо с калкулатора, давайки си вид, че работи, а в същото време наблюдаваше над очилата си, ниско спуснати на носа му, тримата оператори — двама мъже и една млада жена. Той бе почти сигурен, че по време на работа те обикновено си разменят по някоя дума, че си подхвърлят шеги или че пият чай. Но сега присъствието на външен човек, а може би и подсъзнателното усещане за някаква вина и взаимното подозрение ги правеха мълчаливи и необщителни.

Тук не влизаше никой, освен директора и неговият заместник. Когато идваше Бибарцев, Семьон Семьонович виждаше как се вдървяват гърбовете на операторите.

Към дванайсет часа енергично влезе висок и мускулест млад мъж. Когато забеляза непознатия старец, сведен над счетоводните папки, той за секунда се поспря смутено, но после непринудено поздрави:

— Привет на честните труженици!

— Здравейте — отговориха един през друг операторите.

— Как върви работата? Открихте ли вируса? — попита той, разхождайки се зад гърбовете на операторите, с демонстративно пъхнати ръце в джобовете и безразличен поглед към екраните на мониторите.

— Не, но засега всичко е нормално.

— Тогава окей!

С тези думи непознатият излезе.

След няколко минути Семьон Семьонович се обади:

— Навремето, когато започнах работа като счетоводител, сметачните ни машини бяха механични, с ръчка отстрани, като мънички латерни. Често се чупеха и трябваше да ги даваме на техника за поправка. Май сега идва и вашият техник, нали?

Дамата дори се обърна, за да огледа по-внимателно тоя толкова изостанал и невеж старец. Навярно й се стори, че външният му вид също напълно отговаря на информационната му изостаналост и затова твърде охотно обясни:

— Той не е техник, а програмист, следи за изправността на компютрите ни! Между другото е и син на нашия директор!

Иззвъня телефонът.

Единият от мъжете вдигна слушалката, слуша няколко секунди, а после, като я притисна с рамо към ухото си, започна да оформя някаква сделка, при което от време на време питаше по нещо абоната при уточняването на номера и сумата.

Семьон Семьонович излезе от общата операционна зала и попита една от касиерките, младо момиче:

— Как мога да намеря програмиста?

— Едик ли? Отиде да хапне нещо в барчето. То е наблизо, зад ъгъла. Скоро ще се върне.

— Благодаря.

Мойсеев постоя до прозореца, за да изчака да се появи Едуард на двора, но после се отказа и отново се върна в компютърната зала.

Операторът, който бе осъществявал превода на пари, вече бе приключил и телефонната слушалка почиваше на вилката.

— Я да ида аз да обядвам — промърмори си под нос Семьон Семьонич.

Беше си набелязал къде ще обядва и предчувстваше, че е близо до разрешаването на проблема.

1.

През последните шест-седем години въпреки провинциалния си произход и вродената боязливост Александър Андреевич Лисовски бе пътувал много пъти в чужбина — и като турист, и като бизнесмен. Най-често бе обикалял из Европа и само веднъж бе посетил Щатите. В загадъчната Страна на изгряващото слънце изобщо не бе ходил и затова беше много доволен, че пристига в Токио придружен от господин Георгий Назарян, бивш московчанин, по-късно американец със „зелена карта“, тоест с разрешение за работа и перспектива за гражданство. Сега вече господинът, както се определяше сам, бе член на голямото братство последователи на учителя Тацуо Като. Монашеското звание обаче не му попречи да опита в самолета всички налични на борда спиртни напитки. А когато се понапи, Георгий приятелски потупваше по рамото Александър Андреевич и му разказваше колко хубаво ще си заживее в Съединените щати, ако използва умно получения хонорар.

За да не рискуват на митниците, още в Германия те бяха скрили куфарчето с плутония в един товарен контейнер, пълен с дрехи и лични принадлежности, и го бяха изпратили в Токио на името на Алекс Лисовски. Ето защо те се качиха в самолета само с ръчен багаж и за първи път от дълго време насам Александър Андреевич се почувства някак самоуверен, като безгрижен и богат турист. Всъщност не разполагаше с много пари, ако се изключи безполезният в самолета чек за банка „Сумитомо“. Затова пък Назарян имаше добре натъпкан портфейл и никак не се скъпеше. Лисовски прие нетипичната му за капиталистическите цивилизации щедрост като своеобразен израз на носталгия и се черпеше, без да се стеснява.

Летище „Нарита“ по нищо не се различаваше от въздушните порти на столиците, които Лисовски вече бе посещавал. С модерна и просторна сграда, изобилие от светлинни упътвания и реклами, пъстър калейдоскоп от жълти, бели и черни лица.

Назарян намери две свободни места в чакалнята и остави там Лисовски, след което отиде да се обади по телефона на своите църковни шефове и да им докладва, че са пристигнали благополучно.

Александър Андреевич се усети, че оглежда рекламите наоколо, търсейки с поглед рекламата на банка „Сумитомо“ с указания за нейните координати. С усмивка поглади якето си, под което в закопчаното джобче на ризата бе скрит чекът, но си каза, че трябва да има търпение, търпение и предпазливост. Само тези две качества никога не го бяха подвеждали.

След малко се върна Жора Назарян, разтревожен и угрижен.

— Неприятни новини — промърмори той. — Ще трябва да поизчакаме с нашата работа…

Той млъкна по средата на изречението и нервно се огледа назад.

Александър Андреевич усети как му се обръща сърцето.

— Но какво се е случило?

— Нищо страшно! — овладя се Назарян. — Властите са започнали поредната ревизия на дейността на сектата, така че ще трябва да изчакаме до утре, когато чиновниците ще се махнат от Центъра. Засега ще отидем в някой хотел. И бездруго трябва да отседнем някъде — вие сте външен човек и нямате право да нощувате в общината.

— Изобщо нямам подобно желание! — горещо го увери Лисовски.

Тръгнаха към изхода между сновящите дребни японци с непроницаеми лица, сякаш изработени от старинен порцелан, между шумните и безцеремонни американци и надменните немци и англичани, и накрая минаха покрай набитите мускулести полицаи, взиращи се в пътниците с професионална недоверчивост.

— Ще отидем в американския „Хилтън“ — каза Назарян, когато се качиха в таксито. — Разбира се, там е по-скъпо, отколкото в обикновените японски хотели, но аз така и не можах да свикна с тяхната екзотика и смятам, че вие също няма да се чувствате уютно между хартиените им стени и да спите на рогозки.

— Така е, но аз не знам дали ще имам пари…

— Разходите по пребиваването се поемат от страната домакин. При тази практика в бизнеса японците са достигнали до съвършенство. Дори ако пожелаете, може да получите за сметка на фирмата някое момиче…

— А-а, не — усмихна се Лисовски. — „На първо място самолетите.“8

— Какво? — разсеяно попита потъналият в мислите си монах.

— Нищо, просто цитирам героите от един стар филм.

— Добре, ако имате нужда от нещо, кажете ми, не се стеснявайте.

— Ще ви кажа.

2.

„Хилтън“ наистина се оказа чисто американски хотел, но по-голямата част от обслужващия персонал се състоеше от японци и най-вече очарователни японки, владеещи перфектно английски език.

Без особени формалности, с хиляди усмивки при регистрацията на престоя им, двамата гости на столицата получиха апартамент на единадесетия етаж, след което побързаха да се качат. С ръчния багаж и безпроблемното настаняване те създаваха впечатление за сериозни бизнесмени. Всъщност с известни уговорки, това беше самата истина.

Още щом влязоха в малкото антре, Лисовски се съблече и закачи якето си в стенния гардероб, а Назарян нервно влезе в холчето и взе да се разхожда.

— Но защо властите се интересуват от вашата секта? — попита Александър Андреевич. — Някакви нарушения ли има?

— Ами, какви нарушения може да има? Тацуо Като не се вре нито в политиката, нито в икономиката, на никого не пречи…

— Тогава какъв е проблемът? Да не са узнали за нас?

— О, глупости! Просто в тази страна се развъдиха много светци, които обичат властта и парите, а вярващите не стигат за всички!

— А защо му е на вашия учител плутоний? При това в комплект с технологията за разработката му?

— Виж, това вече ще попитате него! — разсмя се Жора. — Но най-напред си вземете парите!

— Непременно! — сериозно го увери Лисовски.

— А сега се разположете и почивайте, пък аз ще прескоча до Центъра. След час и половина — два ще се върна. Тогава ще отбележим пристигането си.

Лисовски знаеше, че на казаното от Назарян може да се разчита, особено по отношение на времето и точността. Московският арменец страшно обичаше да отбелязва всичко, и то точно, и често пъти сам си търсеше поводи за това. А тази слабост на монаха бе добре дошла за Лисовски.

Когато Назарян излезе, Александър Андреевич разсеяно обиколи двете стаи на хотелския апартамент, без да знае с какво да се заеме. Включи телевизора. Гърленият говор на японските диктори, хрипкавите крясъци на сражаващите се самураи, ръмженето, крякането и пъшкането на борците „сумо“ — всичко това му беше непонятно и безинтересно. Изключи телевизора и реши да се разходи из хотела, като взе със себе си руско-японския разговорник.

Ресторантите бяха на втория етаж и на покрива, но засега той не се интересуваше от тях. Слезе с асансьора на първия етаж, където освен администрацията на хотела имаше още магазини за сувенири, напитки, разни дреболии, а също така и бюро за обмяна на валута. Пред бюрото нямаше никакви хора и прелиствайки разговорника, Лисовски се приближи към гишето, зад което седеше младолик японец с бяла риза, вратовръзка и очила.

— Сумимасен, „Сумитомо“ гинко? — заговори Александър Андреевич, като поглеждаше в разговорника.

Всъщност искаше да попита дали бюрото е на банка „Сумитомо“. За щастие японецът го разбра правилно. Широко се усмихна, оголвайки едри, малко издадени напред зъби:

— Хай! Сумитомо гинко! Нани га хосий дес ка? (Да! Сумитомо. Какво ще обичате?)

— Ейго га декимас ка? — като се позапъваше, но иначе доста бодро попита Лисовски.

А той питаше дали банковият служител говори английски.

— О, да! — отново се ухили момъкът.

Александър Андреевич въздъхна с облекчение и прибра разговорника в джоба си. Доста добре владееше английския.

— Бих искал да проверя дали имате по сметка… — той бавно каза цифрите на номера, за да не сбърка. — Има ли пари на тая сметка?

— Момент, моля.

Служителят завъртя креслото си към компютъра и набра клавишите за съответните данни. Дълго прехвърля по екрана колонките с цифри отдолу нагоре и обратно, накрая се обърна към Лисовски и каза, като повдигна рамене:

— Моля за извинение, но в нашата банка няма такава сметка.

Александър Андреевич изтръпна.

— Вие… добре ли прегледахте?

— О, да!

И японецът набързо отбарабани седемте цифри на номера.

— Може би сте записали погрешно номера? — съчувствено попита той.

Лисовски погледна чека.

— Позволете. — Японецът протегна малката си, но сръчна ръка.

Александър Андреевич нямаше никакво намерение да му показва чека, но смутено пристъпи от крак на крак и не усети как японецът успя да му измъкне гладката, хлъзгава хартийка.

Почти веднага му върна чека и тъжно поклати глава:

— Не, уважаеми господине, ние не издаваме такива чекове. Нямаме и такава сметка. Някой се е пошегувал с вас. Извинете.

3.

Зашеметен от тази изненадваща новина, унизен и объркан, Лисовски слепешком тръгна към асансьорите, слезе по погрешка на друг етаж, след това пък му се наложи да тръгне по стълбите и да се качва не по-малко от половин час.

Най-сетне, разстроен и объркан, той седна на леглото, тъпо гледайки пред себе си. Опита се да мисли.

Значи го излъгаха. Прекараха го! Но какво може да се очаква от хора, които режат несговорчивите си партньори, кажи-речи, на части, при това — на живо? Какво да прави сега? Може би всички приказки на Назарян за сектата бяха измислици, блъф, а всъщност това са някакви арабски терористи, които ще го очистят веднага щом получат стоката. Засега все още не са я получили, значи имаше шанс да остане жив. Жора обича да си пийва и ще трябва на всяка цена да отбележат заедно пристигането си тук. Разбира се, ако той се върне. Ще пият много, а междувременно ще му сипе в чашата приспивателно. А после ще избяга. При това всеки момент може да пристигнат Боря Лазкин и немецът. Всякак може да ги метне, а те ще му повярват, защото няма да имат друг изход. Ще им каже, че са го заплашили с пистолет и са го довели насила и едва тук е успял да избяга, за да чака помощ. Ако стоката е при него, те не само ще му простят, но и ще го гледат като писано яйце…

Лисовски се втурна към гардероба, където си бе оставил пътната чанта. Отвори я и взе да ровичка в книжата. Сред различните бумаги с печат на фирма „Тонус“, които нямаха никаква практическа стойност, той откри техническата документация. Върна всичко обратно в чантата, а бланките с описа на най-новата технология за обработка на плутоний напъха в джоба на ризата, където доскоро така уютно си стоеше скътан чекът… Уу, гадове! Дали да не избяга още сега? Не, трябва да остане. Докато Жора не знае, че е разкрил лъжата им, ще го черпи и ще му прави мили очи. Пък и за да избяга, ще трябва да намери някакви пари, така че ще ги вземе от Жора.

Когато се върна, Назарян завари в апартамента почти домашна идилия. Партньорът му Саша бе свалил обувките си, но без да се съблича и да разтребва леглото, спеше, покрил лицето си с един вестник с йероглифи. Когато чу, че вратата на стаята му се отваря, той се събуди, прозя се и като тръсна глава да се разсъни напълно, попита:

— Е, какво стана, Георгий?

— Струва ми се, че вече всичко е наред — бодро съобщи той. Но без да се впуска в подробности, побърза да предложи: — Хайде да отидем в ресторанта, а?

— Можем да отидем там само ако има за какво да пием — отбеляза Лисовски, като придружи думите си с прозявки, за да не издаде чувствата си.

Очевидно Назарян не беше склонен да се заслушва в интонациите и отсенките в гласа на партньора си, защото според него участието на Лисовски в това начинание се разбираше от само себе си. Изчака го да се обуе и попита:

— В какъв стил искаш да се накъркаме — в японски или в европейски?

— За японския ще имам време…

— Тогава ще се качим горе.

Ресторантът беше на покрива, преминаващ в остъклена тераса, откъдето се разкриваше панорама на грейналия в светлини град. Мястото се оказа един европейски остров в сърцето на Югоизточна Азия, класически ресторант по западен образец, а и почти всички посетители не спадаха към жълтата раса.

4.

Назарян не спираше да поръчва пиене и ядене, а Лисовски съсредоточено гледаше в една точка и всячески се мъчеше да намери сили, за да издържи поне още час, час и половина в компанията на този тип, без да се нахвърли отгоре му и да го разкъса с ръце, зъби или с каквото му падне. Трябваше да намери сили да изиграе ролята си докрай — докато Жора не падне мъртвопиян от алкохола, подсилен с приспивателно.

А той се напи бързо, тъй като почти не ядеше, пък и се беше прибрал вече подгрят. Лисовски не бързаше да сипва приспивателното в чашата му, защото Жора изведнъж взе да откровеничи, редувайки думите си с леко похълцване:

— Аз, братле, дойдох тука с един американец, мой приятел. Той има усет за тия неща. Не знам дали тоя Като е светец или смахнат, но обича властта, в това съм сигурен. И баламосва хората с театро, за да им вземе акъла. Истината е, че у нас на това му викат „търчи-лъжи“, ама нейсе. Придушил е за своите молитви и щуротии осем милиарда долара, а колко хора са намазали покрай него — не мога да ти опиша. Но направо не знам защо му е тази бомба!

— По-тихо!… — изшътка му Лисовски, като се огледа.

— Не знам защо му е тая бомба! — с висок шепот повтори Назарян. — Но щом като плаща за нея добри пари, ще му я доставим!

Лисовски кимаше, при което си мислеше: „Използва ме ти, мръснико, а сега гледаш да се отървеш от мене! А, тая няма да я бъде!“

— … А на тоя светец долари не му трябват. Повече от това не може да постигне, пък и никой няма да му позволи. Никой няма нужда от бомби, нито японците, нито ние. Но затова пък именно ние трябва да направим големите пари. И ще ги направим!

Назарян се обърна да повика келнера. Лисовски използва момента и му сипа приспивателното в чашата с уиски.

Този път Георгий поръча бира, след което вдигна чашата си:

— Хайде да вдигнем тост, Александър, за успеха на нашето безнадеждно дело!

След като пиха, Лисовски предложи:

— Нека да се прибираме, Георгий, да си починем малко. Нещо се чувствам уморен.

— Д-да, д-да тръгваме, хайде… Но бирата си я вземаме…

Приспивателното действаше бързо. Когато се качваха в апартамента, Лисовски вече бе принуден да влачи Назарян до стаята му. Хвърли го на леглото както си е облечен и за по-сигурно изчака да се увери, че е заспал дълбоко. Разходи се из стаята, на няколко пъти се блъска из мебелите, дори му извика нещо. Назарян спеше и не реагираше на никакъв шум.

Тогава Александър Андреевич пребърка джобовете му. Намери документи, които удостоверяваха, че техният притежател работи в изследователския център на църквата „Пътят на истината“. Реши да ги прибере. После взе всичките му пари — в долари и йени — заедно с кредитната карта.

— Трябва да те удуша, мръсник такъв! — високо извика Лисовски, когато разбра, че сумата не е кой знае колко голяма.

А в отговор Назарян само похъркваше. Александър Андреевич трудно издържаше на изкушението да убие този подлец и да скрие трупа му. Тогава неговите господари нямаше да тръгнат скоро по следите на Лисовски, ще си помислят, че двамата имат да вършат още някаква работа, а междувременно той тайно ще се е върнал в Германия.

Лисовски отиде до прозореца, открехна го и погледна надолу с ясното съзнание, че му се ще да изхвърли Назарян на улицата, но бързо се овладя и излезе от апартамента.

Ако някой беше тръгнал по следите на Александър Андреевич, щеше да му се наложи да пътува с метро чак до възловата станция Синдзюку. Но този път Лисовски нямаше подире си „опашка“.

1.

Марк Майер беше чел някъде, че Токио прилича на море от сгради, струпани някак нагъсто и безредно, подобно на мебели, сбутани в някой ъгъл при поредния ремонт и забравени там. Когато погледна от самолета японската столица, Марк с очите си се убеди, че прочетеното наблюдение е вярно. Но въпреки хаотичното застрояване в този град имаше някакво величие. По улиците обаче не се виждаше никаква зеленина.

През целия полет от чистата и спретната Германия към загадъчния Изток Борис Лазкин се наливаше с бира и се тъпчеше с печени пилета, което, според думите му било резултат от силните му преживявания. Той възприемаше командировката като наказание. Беше наясно с много неща, но всъщност не знаеше онова, което бяха съобщили на Марк по телефона и което неотдавна бе публикувано по вестниците. Борис се притесняваше, че преговорите и споразуменията с японци винаги са протичали трудно, особено когато става дума за нещо, което интересува повече теб, отколкото тях. А Марк, който вече бе навлязъл в ситуацията, се готвеше за среща не с обикновените японци, а с онези, които вярваха в собствен бог, при това жив. Трудно би могло да се предположи доколко сговорчив ще се окаже човек, имащ наглостта да обяви себе си за нов Христос.

Всъщност пътуването имаше и един приятен компонент. Зад гърба на Марк седеше Кристина Шилер, която непрекъснато бъбреше и се смееше, развеселена от смущението, изписано на лицето му. А Марк се опитваше да си обясни защо беше тръгнала с тях: дали в изблик на присъщото й вироглавство, или с някаква конкретна задача? Дали от желание да не се разделя с него, или по указание на баща си? Най-вероятно — и по двете причини.

Както се оказа, и Борис Лазкин подозираше, че фройлайн Кристина е изпратена специално с тях. И сподели това с Марк, тихо шепнейки в ухото му. Но като непоправим оптимист допълни, че може би така ще е по-добре, нали Кристина е полуяпонка, говори езика добре, а по майчина линия спада към стар самурайски род.

— Нямам никаква представа къде да го търсим тоя Лисо! — мърмореше Борис, като разкъсваше със зъби добре препечената на грил пилешка кълка със зачервена кожичка. — Ти имаш ли някаква идея?

— Аз имам конкретен адрес, но няма да ти го кажа.

— Защо?

— Защото ще ми бъде по-интересно да действам сам, щото тоя гаден мухъл можеше и мене да прати на оня свят с бомбичката си, затова! А ми се води земляк! Направо си представям удоволствието, с което ще му извия врата!

— Но по всяка вероятност те няма да ни го дадат, как мислиш?

— Няма да ни дадат стоката, а той не им трябва. Аз поне така мисля. И вместо да му видят сметката, а после да се чудят къде да дяват тленните му останки, ще предпочетат да ни го върнат, защото са сигурни, че ние няма да му простим предателството и ще го накажем.

— Така ли смяташ? Доста интересно разсъждаваш, Гена! Струва ми се, че си много по-интелигентен, отколкото. се показа пред Хелмут.

— Щом като си го разбрал, трай си — добродушно го посъветва Марк. — Нали знаеш поговорката: ако попаднеш в глутница, ще виеш като вълк, не съм го измислил аз. И имам силното подозрение, че отсега нататък ще трябва да продължа все в същия дух.

— Продължавай, продължавай — сякаш с безразличие промърмори Борис. — Засега ти се удава!

И в Токио беше пролет, но това се усещаше само по влажния прохладен вятър и белите пухкави облачета, които леко се носеха по небето с пролетно безгрижие. За жалост в бившия град Едо, обявен навремето от император Комей за новата столица на Япония и прераснал в огромния град Токио, нямаше друг начин да се усети пролетта, защото наоколо липсваха каквито и да било зелени насаждения. А по думите на Кристина в Япония най-красивият сезон бил пролетта, а най-красиви — дърветата, когато късите им извити клони срамежливо и същевременно с някаква гордост обсипват клоните си с нежни цветове, пищни, но лишени от крещящата тропическа обагреност. В Токио обаче това не се забелязваше.

— Та къде отиваме сега? — попита Лазкин през прозявка, уморен от пътуването.

— В Сетагая.

— Аз знам къде е този район — обади се Кристина.

Марк усмихнато я погледна и промълви:

— Знаеш, разбира се. Тая страна така ти отива…

— Хайде, хайде, гълъбчета, стига гукане — намеси се Борис. — Най-напред работата!

— Я не бързай като пале пред майка си! — сряза го на руски Марк. — Не се знае какъв надървен сюрприз ни чака при оня тесноок Христос!

— Е, много важно! Щом като с Като имат вземане-даване не само нашите и немците, но дори и американците, значи там има някаква далавера.

— Неприлично е да разговаряте пред мен на език, който не разбирам! — засегна се Кристина.

— Моля за извинение! — леко се поклони Лазкин. — Ние с нашия приятел само спорим какво следва да предприемем най-напред: да наемем стаи в хотел или да се заемем с работата…

— Край, спорът свърши — намеси се Марк. — Двамата с Кристина отиваме в хотела, а ти върви където щеш.

Марк каза това съвсем тенденциозно, за да види каква ще бъде реакцията на момичето и дали ще се потвърдят подозренията му, или напротив — ще отпаднат.

— Аз тръгвам с Марк — заяви Кристина.

— Тогава поне ми кажи как се стига до Сетагая — помоли я нетърпеливият Лазкин.

След като получи най-подробно упътване, Борис се сбогува и тръгна.

2.

В хотела Марк полугласно попита Кристина:

— Как ще спим? Ние двамата с Борис, а ти в отделна стая, така ли?

— Може и обратното — засмя се девойката, докато попълваше регистрационните бланки. — Аз обаче си мечтая в най-близко бъдеще да пренощувам с тебе в истински японски хотел.

— В гласа ти май долавям някаква зловеща нотка — отбеляза Марк.

— О, нищо чудно. Доста неща от тукашната действителност изглеждат на западняците не само странни, но дори дивашки и плашещи.

— Е, нали и ти ще бъдеш с мен?!

— Да, разбира се. Иначе с тебе ще пренощува някоя друга, а аз не бих искала това да се случва.

Когато влязоха в апартамента, те първо се целунаха, а после Марк каза:

— Знаеш ли какво искам да ти предложа? Защо сега не си полегнеш, а?

Кристина го изгледа изпитателно, после отбеляза:

— Вече никой и нищо не може да ме накара да отида при татко Като, дори ако ме върже с верига. Но, Ген, струва ми се, че долавям у теб някакво недоверие, защото премълчаваш туй-онуй. Сигурно смяташ, че са ме изпратили да ви следя!

— Да следиш ли? И кого по-точно? — с престорена невинност попита Марк.

— Вас двамата!

Марк бе принуден да признае:

— Е, има нещо такова.

— Ген, не си прав, не разсъждаваш както трябва.

— И защо?

— Не, може би се изразих неясно. Всъщност ти разсъждаваш точно както трябва, но стигаш до неверни изводи. Аз имам за цел да следя не вас, а развитието на нещата и по-точно — да разбера как ще приключи цялата история.

— И кой ти възложи тая задача?

— Първо ми кажи дали твоето отношение към мен зависи от отговора, който ще ти дам!

— От твоя отговор зависи само работата ми. Нищо друго.

Тя хвана Марк за ръцете и притисна дланите му към лицето си.

— Не звучи конкретно!

— А какво всъщност трябваше да кажа? По-интересното е какво правиш ти тука. Това не е най-подходящото място за уикенд с приятел.

— Нито това е уикенд, нито ти си приятел.

— А кой съм? — подозрително попита той.

— Ти си мой съпруг и аз, като смирена японска съпруга, трябва да те следвам навсякъде, където ме заведеш.

— Чакай, чакай! Аз не съм казал, че искам да те виждам тук.

— Значи не искаш… — с убит глас промълви Кристина.

— Ама недей така! — простена Марк, без да я изпуска от прегръдките си. — Готов съм да бъда с тебе навсякъде, но не съм сигурен, че трябва да е именно тук.

— Ген, ще ти кажа цялата истина…

— Добре… — поощрително каза Марк.

— Ген, аз, разбира се, съм една заслепена и оглупяла от любов жена, но недей да забравяш, че иначе съм и нелоша и доста известна журналистка. Когато татко разбра, че сме били заедно преди няколко дни и че аз бих желала да продължа връзката си с теб, той ми каза: тръгвай, но трябва да знаеш, че той ще лежи в затвора.

— А баща ти няма ли да лежи?

— Не спомена нищо конкретно, но доколкото разбрах, не го заплашва затвор. Ако си представим цялата ваша одисея като някой приключенски филм, аз подозирам, че в него той ще бъде и сценаристът, и режисьорът.

— Тоест… Защо мислиш така?

— Защото ми каза: заминавай, а когато се върнеш, ти ще напишеш един потресаващ репортаж, а аз ще съм си изпълнил дълга.

— Добре го е казал, но прибързано и неточно. Подобни думи в подобна ситуация може да каже само един полицай, а не престъпник. Не съм ли прав? При нас, бандитите, няма такова нещо като „чувство за дълг“.

— Не говори така. Татко каза, че ти изобщо не приличаш на престъпник, а той е умен човек. И мненията ни по този въпрос се покриват. Аз също не те смятам за гангстер.

— А за какъв?

— За мъж, когото обичам. Вярваш ли, че мога да се влюбя в един гангстер?

— Можеш, естествено — искрено отговори Марк.

— Ама не за дълго — кокетно възрази Кристина. — А пък за теб дори искам да се омъжа. Но ти навярно не би пожелал да се венчаем в църква, защото си комунист, а?

— Не, не съм комунист, само бивш комсомолец.

— О, какво значи комсомолец?

— Кандидат за комунист. Но това беше отдавна. А сега трябва да тръгвам.

— Добре, тръгвай тогава.

— Кристина, знаеш ли какви са правилата за престой в хотела, когато си сама?

— Какви?

— Да не излизаш от стаята, никого да не пускаш, освен мене и да не вдигаш слушалката, ако звъни телефонът.

— Ще ги спазя само ако не се забавиш много там, закъдето си тръгнал. Иначе нищо не мога да ти обещая.

3.

Такова нещо Марк виждаше за пръв път. В модерния небостъргач от стомана, бетон и стъкло имаше грандиозно съоръжение, което напомняше и християнска черква, и будистки храм. Всичко беше някак разточително, пъстро и разкошно, но някак безвкусно и лишено от подобаващата атмосфера, както се стори на Марк. Последното му впечатление се подсилваше и от факта, че тук хората — представители както на жълтата, така и на бялата раса — сноват някак нервно и тревожно.

След малко обаче се ориентира, че всъщност това помещение е само преддверието на храма.

Към него се приближи нисък и набит японец, който остро го попита нещо на японски. Марк му отговори на немски:

— Нихт ферщеен (Не разбирам).

Тогава японецът го сграбчи с едната ръка за рамото, а с другата му посочи изхода: сиреч да си върви по живо и по здраво.

В следващия миг Марк притисна ръката на японеца, както се бе вкопчил с нея за якето му и рязко се завъртя настрани, при което я изкълчи в китката и лакътя. Същевременно с лек тласък на тялото запрати нервния служител на великия Като към някакви сандъци и кутии в един ъгъл.

— Лошо се приземи, явно няма да е на добро — промърмори Марк и притича към една врата, по-точно към единствената врата. Защото мъжете, които бяха минали оттук, бяха излезли някак си през полупрозрачните стени, като ги преместваха по някакъв начин. Марк знаеше, че в традиционните японски къщи няма врати в истинския смисъл на думата, а само плъзгащи се прегради. Той обаче не знаеше как точно да ги задвижи и затова предпочете онова, което му беше добре познато.

Вратата се оказа незаключена. Озова се в стая, подобна на кабинет от европейски стил. А и тримата мъже вътре, макар че бяха с монашески раса, очевидно не бяха японци. Начинът, по който седяха, качили крака върху ниската масичка за вестници, му подсказа, че са американци.

И тримата впериха очи в него, а един го повика с ръка.

Марк се приближи и поздрави на немски:

— Гутен Таг!

— Желаете да говорите немски?

— Ако е възможно.

— В такъв случай аз ще разговарям с вас. Името ми е Джон.

— А моето Гена — троснато каза Марк, тъй като се сети, че трябва да се представя за бандит, който макар и по някаква случайност да знае чужд език, няма никакво понятие от светски обноски.

— Това не е немско име — отбеляза Джон.

— А защо решихте, че съм немец?

— Защото пристигате от Германия.

— О, вие всичко знаете!

— Доста неща, но не всичко.

В този миг, прекъсвайки започнатия разговор, в стаята надникна негостоприемният японец.

Единият от американците рязко и гърлено му каза нещо на японски и монахът послушно се отдръпна, след което излезе и внимателно затвори вратата от външната страна.

— Доколкото разбирам, искате да ме попитате нещо, така ли? — вметна Марк.

— Струва ми се, че няма да научим много от вас, господин Бобров.

— Оо, не е зле, че знаете кой съм — възкликна Марк.

— Доста по-добре запознат с работите ви е Борис Лазкин.

Марк кимна.

— Напълно съм съгласен с вас. Като изключим онези, които очистихте, единствено той е в течение на нещата.

— А вие? Нима Колбин не ви е казал нищо?

— Каза ми, но не всичко. Например не ми каза, че ще го изкормите като свиня.

— Ние не сме давали подобни заповеди — побърза да възрази Джон.

— В такъв случай какво правите с онези, които нарушават заповедите ви?

— Наказваме ги.

— Отлично! И как точно?

— Те останаха в Русия. В момента са обявени за издирване и затова не рискуват да минат границата.

— Добре. Веднага щом се върна, ще ги накажа от ваше име.

— Ако изобщо се върнете.

— Защо? Няма да ме пуснете ли?

— О, вие не сте много интересен за нас, Бобров.

— Значи мога да си отида?

— А защо дойдохте всъщност?

— Защото при вас дойде Лазкин.

— Да, наистина дойде.

— А защо взривихте самолета?

— Не ние, а господин Лисовски го взриви.

— Тогава дайте ми възможност да го заплюя в лицето!

— С удоволствие бихме…

Джон не успя да се доизкаже.

Остър писък, преминал във вой, накара мъжете в стаята неволно да потръпнат. Някой тихо изруга на английски.

— Какво е това?

— Не „какво“, а „кой“ — поправи го Джон с презрителна усмивка. — Учителят Като се запознава с Лазкин.

— Къде?! — рязко попита Марк.

— Не бързайте за подвизи, Бобров! Ако Тацуо Като ви се ядоса, вие ще умрете трудно, некрасиво и безславно. А процесът ще се нарича „прогонване на бесовете“. Но както виждам, нищо не може да ви спре, нали?

— Да, така е.

— Това прави чест на вашето мъжество, но започвам да се замислям дали сте с всичкия си.

— Така ли? А вие например защо сте станали негов служител?

— Наивен въпрос! Това е работа, Бобров. Точно такава работа, на каквато бяхте вие при оня гангстер Колбин.

— Добре, няма да се препираме. Къде е той?

— Наблизо. Елате, ще ви заведа.

4.

Следвайки Джон, Марк излезе от стаята, сподирен от погледите на белите монаси. Оказа се, че наистина не е далече, но двамата минаха по някакъв лабиринт от коридори, коридорчета и ниши. Влязоха в някакво помещение, където беше доста тъмно, така че не можеше да се преценят неговите размери. В центъра имаше голямо огнище, в което, весело попуквайки, гореше огън.

Чу се мъжки глас, който рязко зададе някакъв въпрос на Джон. Той отговори. Същият мъж му каза още нещо, но все така на японски.

Джон лаконично отсече:

— Хай.

После пошепна на Марк:

— Имате късмет. Горкият Лазкин е готов да говори, но от страх е забравил всички езици, освен руски. Така че вие ще превеждате на мен, а аз на Учителя. Само че не се опитвайте да хитрувате. Всичко ще бъде записано на магнетофонна лента, след което ще бъде проверено от нашите специалисти по руски.

— А те къде са в момента?

— Там, където трябва. Сядайте.

— Къде? — попита Марк, оглеждайки постлания с рогозки под.

Засега нямаше намерение да показва, че навремето доста беше поседял „по японски“ — коленичил, опрян на петите, макар и не точно върху рогозки, а върху тренировъчния тепих. Затова се отпусна на боцкащите остри татами така, както би седнал на някоя ливада.

А когато настъпи пълна тишина, Марк дочу някъде отгоре приглушени стенания и хленч. Вдигна глава. Високо над огнището, в червеникавите отблясъци на огъня, съгледа нещо едро и бяло. После различи, че е гол човек, вързан с четири синджира за ръцете и краката. Това можеше да бъде само Лазкин. Сега вече Марк си обясни оня писък — явно бяха спуснали Борис в огъня.

Подемното устройство меко заскърца. Отново свалиха Борис към огнището.

Светна прожектор. В лъчите му бялото тлъсто тяло на Лазкин приличаше на подготвена за грил кокошка. Стенанията се усилиха и от тялото неочаквано потече надолу прозрачна струйка. Огънят засъска.

Мъжете в помещението грубо и злобно се разсмяха.

После започна разпитът. Вървеше трудно и бавно. Несвикнал с подобна работа, Марк се изпоти, макар че бе отдалечен от огнището и в помещението бе доста хладно. Първо Като задаваше въпроса си, после Джон го превеждаше на немски, Марк задаваше въпроса на руски, а когато получаваше отговора, го превеждаше на Джон. Петнайсетина минути след началото на разпита някакъв мълчалив монах донесе на Марк чашка ароматен чай, който пооблекчи напрежението.

— Кой си ти? — беше първият въпрос на Като.

— Борис Лазкин, немски бизнесмен.

— Защо дойде тука?

— Да търся Лисовски.

— Кой е тоя Лисовски?

— Как кой? Тоя, дето ви донесе стоката и описанието на технологията!… Бобров! Бобров! — трескаво се замоли Борис. — Спаси ме! Всичко ще ти дам! Целият си дял!

— Какво говори? — попита Джон.

— Моли ме да го спася.

— Кажи му, че сам ще се спаси, ако каже цялата истина. Той е бизнесмен, колкото аз съм балерина.

— Чуваш ли, Борис, те казват, че не си никакъв бизнесмен.

В същия миг заскърца лебедката и тялото бързо се заспуска към огъня. Борис закрещя и взе да се извива на синджирите, като се опитваше да изтегли нагоре провисналия си задник. Инквизиторите го подържаха над огъня трийсетина секунди, след което заповядаха да го издигнат.

Гърлено заговори Като. След него Джон, а после Марк:

— Борис, той казва, че не бива да мълчиш, защото иначе жив ще те опекат.

И Борис забърбори бързо, толкова бързо, колкото имаше сили:

— Всичко си признавам! Завербува ме един служител на германската федерална служба за разузнаване. Казва се Хелмут Шилер. Аз трябваше да работя сред руснаците, които пристигаха и се заселваха в Германия. Беше ми възложено да откривам представители на криминални структури, по възможност и шпиони. Фактически шпиони нямаше, но аз се запознах със съпругата на един голям руски гангстер — Лариса Колбина. Тя сподели с мен, че търси купувачи за плутония, който съпругът й е взел от някакъв военен завод. По нареждане на Шилер аз й го представих като един от евентуалните купувачи. Цялата банда крадци, които успяха да изнесат плутония от Русия, трябваше да бъдат арестувани в Мюнхен. Но самолетът, с който тръгнаха от Хановер, се взриви във въздуха, а единият от бандата, Лисовски, изчезна нанякъде със стоката. По-късно Шилер установи по своите канали, че Лисовски е заминал за Япония!

Марк направо не вярваше на ушите си и не можеше да се отърси от чувството, че Борис Лазкин прави признания не на учителя Като, а на него, капитан Майер.

— Аз не познавам никакъв Лисовски — отсече Като.

Джон продължаваше да превежда за Марк.

— Аз не съм поръчвал на никакви бандити никакви ядрени компоненти. Значи ти лъжеш! Затова ще отидеш в пречистения огън за съжаление — вече осквернен от твоите телесни течности!

5.

— Той е луд! — възкликна Марк.

— Без съмнение — съгласи се Джон.

Междувременно бяха започнали да спускат Лазкин към огнището. Той крещеше и се гърчеше, може би от ужас или от болка.

Марк потрепери при тая гледка. Скочи на крака и притича до ниската метална ограда на огнището и в мига, когато тялото на Борис се изравни с главата му, със саблен удар по тила лиши Лазкин от съзнание…

Настъпи тишина.

Марк се огледа. Той не бе забелязал, че в помещението вече бе запалено централното осветление.

Тацуо Като, дългокос мъж с кръгло лице и в скромно тъмно одеяние, седеше с кръстосани крака, наобиколен от старши монаси, или може би телохранители. Той строго гледаше с немигащ поглед чужденеца, прекъснал наказанието, явно разчитайки да го сплаши.

— Вие ли сте се обявили за нов Христос?! — попита Марк.

Като не го разбра. Обърна се към Джон и той му преведе.

Като започна да говори, а Джон да превежда:

— Христос е казал: не с мир дойдох аз на земята, а с меч.

— Но дори да е така, за меча трябва да се търси достойна жертва. Това, което вършите с този нещастник, дори не е жестоко, а подло. Той е страхливец и каза всичко, което знае. Показа, че не иска и не умее да умре, така че вие сте длъжни да го умъртвите безболезнено. В противен случай не сте никакъв Христос, а по-скоро Хитлер.

Докато Джон превеждаше, Като бавно кимаше, сякаш е съгласен с думите на Марк. После отговори и както се оказа, наистина беше съгласен:

— Да, момко, имаш право. Но ти си лековерен и доверчив. Аз изобщо нямам намерение да изгоря тука тая свиня. А дали Христос или Хитлер… и двамата са пророци. Това е всичко, време е да разговарям с Бога отец. Ти можеш да се запознаеш с нашата вяра в компанията на белите братя. Именно на тях давам тая свиня.

Тацуо Като стана. Оказа се, че не бе седял на рогозката, а на малка плоска възглавница.

Присъстващите, около трийсет души, му се поклониха ниско. Придружен от двама монаси, учителят си тръгна през страничната врата.

Междувременно Борис Лазкин бе свален от синджирите и отнесен нанякъде.

С широка, но равнодушна усмивка Джон каза на Марк:

— Елате сега в нашата стая, искам да си поприказваме.

Когато се върнаха в стаята, там вече нямаше никой.

— Заповядайте, седнете — любезно го покани Джон. — Да ви предложа ли нещо за пиене?

— Нима на монасите е разрешено да пият?

Може би Марк не съвсем уместно се опита да го иронизира, но не му се искаше Джон да забележи как му бе подействала сцената с огнището.

— Нима вие сте монах? — възрази Джон. — Тогава какъв е проблемът?

— Налейте ми нещо по-силно. И ако бъде уиски, моля ви, без вода.

Американецът подаде на Марк чашата, налята до една четвърт с кехлибареножълта, маслена на вид течност, а в своята добави газирана вода от сифона на масата.

После двамата седнаха до нея като двама приятели или поне бизнес партньори, отпиха по глътка и Джон бавно заговори:

— Явно сте изненадан от онова, което каза новият син Божий, нали? И не можете да го проумеете? Впрочем сега ще ви обясня всичко. Понастоящем църквата „Пътят на истината“ е едно голямо и многопрофилно предприятие. Само от разпространението на проповедите и лекциите на Учителя ние получаваме 18 милиона долара годишна печалба. Естествено, за това предприятие работят маса хора, а Тацуо Като, който витае някъде между небето и земята, не е запознат с много неща. И може само да се радва, че нараства броят на вярващите, както и доходите на църквата. Така че всъщност ние имаме нужда от бомбата. А защо — не е ваша работа. По своите канали ние узнахме за намеренията на господин Шилер, и решихме да го изпреварим. Но вашият шеф, господин Колбин, взе, че се заинати и затова комбинацията, която разигравахме, се оцапа с кръв…

Марк понечи рязко да прекъсне многословието на американеца, но се отказа.

— … А приятеля ви, господин Лисовски, нашите хора успяха да прилъжат едва в Германия. Тук обаче той заподозря нещо или просто се уплаши. Приспа нашия човек и изчезна заедно с документите.

— Напълно му влизам в положението! — все пак не се сдържа да вметне саркастично Марк.

— Даваме ви една възможност да изкажете комплиментите си лично на него.

— И как по-точно?

— Ще трябва да го намерите, господин Бобров. И да го доведете тук. Нали сте пристигнали в Япония с цел да го откриете?

— Да, но аз не горя от желание да го търся за друг.

— Ами търсете го заради себе си! — възкликна Джон. — На нас ни трябва плутоният и технологията за неговата обработка. Ако се вярва на господин Лазкин, а над огъня човек трудно лъже, в Германия ви е очаквал затвор, а не някакви големи пари от сделката на века. Така че, както излиза, скъпоценната стока на Лисовски няма никаква стойност за вас.

— Че защо да го търся тогава? На вас ви трябва, търсете си го сами!

— Ние го търсим, а вие ще ни помогнете.

— Говорите така, сякаш има с какво да ме принудите.

— Прав сте. Имаме — весело и този път съвсем искрено се разсмя Джон. — Стори ни се, че младата госпожица Шилер пристига тук не по молба на баща си, а да се позабавлява с вас…

Марк пламна:

— Вие не сте монаси, а мръсни гадове!

— Емоции, господин Бобров! Очевидно любовта прави чудеса с хората, а? Вие зарязахте всякаква предпазливост, господин Бобров. Успяхме да ви проследим от аерогарата до хотела. Сега Кристина Шилер ще гостува на нас, докато не ми доведете вашия Лисовски. Ясен ли съм? Впрочем имате пълната възможност да напуснете страната, стига да поискате.

— Не, не искам — намръщено поклати глава Марк.

— Така си и знаех — удовлетворено кимна Джон. — А за да не ме смятате за чак такъв изверг, ще ви дам помощник, който някога е живял в съветска Русия.

Джон натисна един бутон на интеркома и отривисто нареди:

— Да дойде Назарян!

1.

— … Това е всичко, което мога да ви кажа по въпроса, драги Саша. Налице е противоречие, от което старият Мойсеев няма да извлече абсолютно никаква облага. Ако съм на грешен път, възложителят може само да се радва, още повече че няма да се наложи да плаща. Ако пък моите наблюдения се окажат верни, в което съм почти сигурен… не знам как господин Бибарцев ще се реши да ми плати хонорар. Така че, Сашенка, можем да смятаме моята работа за нещо като културно-просветна дейност на обществени начала, извършвана от пенсионерите в системата на прокуратурата.

С това резюме завърши Семьон Семьонович Мойсеев устния си рапорт за компютърните кражби в банка „Дук“.

Турецки изслуша стария си приятел и бивш колега внимателно, без да го прекъсва. Всъщност нямаше и нужда — Семьон Семьонович излагаше фактите обосновано и с необходимата квалификация. След направения отчет бившият прокурор и криминалист поизплакна пресиленото си гърло с малко чай, примесен с ром и мед.

Известно време Турецки мълча, премисляйки чутото. После ободряващо каза:

— Вие би трябвало да работите още много и много време, Семьон Семьонович. Колко вярно предположихте, че най-напред на мен ще трябва да кажете своите заключения. Аз ще ги предам дословно на Бибарцев и същевременно ще го накарам да ви изплати дължимия хонорар.

— Не, не бива да го карате!

— Защо?

— Разбирате ли, Саша, ако беше отказал да плати, това вече е друго. Сега можете само да му намекнете.

— Да де, ще му намекна, тоест… Как мислите, Семьон Семьонич, защо прави всичко това?

— Въпросът може да бъде поставен другояче — за кого?

— Смятате, че зад него стоят рекетьори?

— Никак не е изключено. Би било прекалено „жестоко“, както казват сега, да обираш родния си баща, за да имаш за джобни разноски. При това Бибарцев-старши е с модерни разбирания, взел го е на работа при себе си, дава му добра заплата.

— Хубаво е — въздъхна Турецки, — когато можеш да вземеш на работа детето си!

— Но невинаги, както се уверихте.

— Ех, Семьон Семьонович, нали знаете — и богатите също плачат! Не сте ли опитвали да пиете рома и чая поотделно?

— Ох, Саша, само газ и кръв не съм опитвал още!

— Значи, ще можем да обърнем по един чист ром, а? Навън е влажно и студено, пък и върлува страх от чеченски терористи…

— Абе то може, разбира се…

— Да не си спомнихте за ролята на пазач, която ви възложихме?

— Да. Свърши ли ви работа?

— И още как!

— Знаете ли, Саша, по какво се различават ромът и водката?

— По градусите?

— Не само. Ромът е тропическа напитка, той не загрява така, както водката.

— Имам и водка.

— Нима? О, бях забравил, Саша, колко много се издигнахте и какъв голям шеф станахте…

— Хайде и вие, Семьон Семьонич, перестройката ме издигна. А както ме е издигнала, така и ще ме събори…

— Само не казвайте, че не е по заслуги. Това вече ще бъде кокетство от ваша страна.

— Там е лошото, че понятието „заслуги“ се тълкува от всеки началник по различен начин. Но хайде да пием, Семьон Семьонич, за нас и нашите заслуги. Без притеснение!

— За ваше здраве, Саша! Знаете ли, имам чувството, че искате да поприказвате с момчето, преди да отидете при директора на банката.

— Да, интуицията пак не ви лъже. Точно така смятам да постъпя. Но как ви хрумна да наречете „момче“ тоя здравеняк, който с ръка цепи тухлата на две?

— Така ли? Значи старческата дименция още не ме е подгонила.

— Защо?

— Знаех си аз, че този момък има някак твърде високо самочувствие за годините си, че върви през живота си твърде целеустремено…

2.

Турецки лесно измисли начин да бъде привикан в прокуратурата Едуард Бибарцев, който навремето бе членувал в сектата „Пътят на истината“. По негово нареждане Олег Величко, разследващ дейността на тази секта в Москва по член 227 от Наказателния кодекс на Руската федерация, изпрати призовка на гражданина Бибарцев, Едуард С. да се яви като свидетел.

И ето че Турецки отново се озова сред познатите родни стени и неволно започна да вдишва по-дълбоко въздуха, за да усети атмосферата, докато върви по коридорите на Московската градска прокуратура. Разбира се, „родни стени“ е доста пошло определение и звучи глупаво. Как може да се нарекат „родни“, дявол да го вземе!… Макар че, от друга страна, като се сравни къде е прекарал повече време — вкъщи, на дивана, или тук, в следствения кабинет, мръщейки чело от напрежението и тютюневия дим, — ще се окаже, че всъщност човек прекарва живота си в службата, а у дома се връща само да пренощува. В периода, когато следствията се водеха от „големите специалисти“, с този факт бе прието да се гордееш и да се хвалиш: сиреч вижте ме колко съм добър, работя направо денонощно! А кому е притрябвала такава работа? Дали поне някой е изчислил кога свършва ползата от тия бдения, за да не висят тука хората и да се потят напразно? Нещо повече — да съсипват здравето си, да вредят на себе си? А и на Делото — с главна буква!

На скамейката до вратата на Величко седеше едър мускулест младеж, облечен по модата, възприета от новите руски бизнесмени: елегантни, но непригодни за кишаво време обувки, тъмносин костюм от блестяща коприна под дългото разкопчано палто.

— Едуард Сергеевич Бибарцев? — попита Турецки.

— Да — спокойно и учтиво отговори той, но без да става.

— Заповядайте, влезте.

— Но мисля, че стопанинът на кабинета е вече вътре, а той още не ме е поканил.

— Няма значение, сега вече можете да влезете.

Влязоха.

Олег приветливо кимна и им посочи столовете, с други думи — заповядайте, седнете. После провери дали е прибрал всичко от бюрото си, облече униформеното прокурорско сако с отличителни знаци на юрист втора степен и пристъпи към Турецки с предварително изписана на лицето извинителна усмивка:

— Александър Борисович, с кола ли дойдохте?

— Да, с моята.

— Колко жалко!

— Защо, какъв е проблемът?

— Трябва да прескоча до едно място, а всички служебни коли са в движение. Нямам време да викам такси.

Турецки извади ключовете от джоба си и ги подаде на Олег.

— Вземи моята бричка тогава.

— Но моля ви се!

— Взимай ти казвам! Танто за танто: ти ми даваш кабинета си, а аз — колата.

Олег взе ключовете.

— Ами как, Александър Борисович…

— Лесно ще я намериш — веднага разбра въпроса му Турецки. — Паркирал съм я до входа. Яркочервена лада…

И като му каза номера, набързо го изпрати до вратата. Беше малко пораздразнен, защото решаването на подобни въпроси в присъствието на външен човек, който най-вероятно ще бъде подследствен, нарушава донякъде създаденото напрежение от бъдещия разпит, което не е желателно. Особено пък ако този човек има какво да крие.

3.

Ето ги вече сами.

Турецки, седнал зад бюрото, Едик — на стола, почти пред него, но само почти. Засега ще бъде разговор, а не разпит, реши Турецки. Той удължи паузата, за да се увери, че напрежението не е спаднало.

— Извинете, може би нещо не съм разбрал — заговори с привидно спокойствие Бибарцев-младши. — В призовката пише, че ме викат при следователя Величко. А доколкото разбрах, той излезе по някаква работа. Вие кой сте?

„Усетила е комшийската котка чие мляко е изпила! — удовлетворено си помисли Турецки. — Ако и съвестта ти беше чиста като тези елегантни обувки, има ли значение кой и къде те е извикал…“

— Аз съм старши следователят по особено важни дела при Главна прокуратура — нехайно се представи той. — Със звание старши съветник от правосъдието. Името ми е Турецки.

Едик преглътна слюнката си.

— А… всъщност по какъв въпрос съм тук?

— Кажете, ако обичате, защо така изведнъж, по средата на семестъра, прекъснахте следването си в такова престижно учебно заведение и се завърнахте в Русия?

— Това важно ли е?

Като не получи отговор, който да го ориентира, Едик се замисли, а след близо цяла минута поде бодро и безгрижно:

— За всяко нещо обикновено има по няколко причини. Но щом толкова ви интересува… Там е по-трудно да се учи, отколкото тук. Просто се чувствах уморен и се уплаших, че без да си почина, няма да се справя. Затова реших да прекъсна за известно време.

— А защо в молбата си до ректора сте писали, че искате отпуска по домашни причини?

„Да, взе да се върти на стола — отбеляза си Турецки, който скришом наблюдаваше всяка реакция на Бибарцев. — А това значи, че се е разтревожил: какво толкова ни интересува неговото пребиваване в Германия?“

Но Едик нямаше намерение да се предава бързо и с широка усмивка отговори:

— Нали разбирате, че не мога да посоча истинската причина? Това би означавало сам да се закопая! Така че писах в молбата си най-шаблонното у нас обяснение.

— Ясно. И какви са плановете ви за в бъдеще? Ще се върнете ли наесен в Германия, или ще останете тук?

— Такива въпроси ми задавате, сякаш сте решили да ме наемете и сега се пазарите с мен!

— А имате ли цена?

Едуард замълча, а след малко каза:

— Очевидно съм загубил нишката на разговора…

— Разговорът още не е започнал, Едуард Сергеевич, това все още е само за загрявка. Сега ще ви разкажа някои неща, а после, ако се наложи, ще ме коригирате. В момента вие работите в банка „Дук“ като програмист на IBM. Управител на банката е вашият баща. Преди известно време той ме помоли за една приятелска услуга. Установил е, че от банката се източват пари. При това кражбата се извършва по толкова прост, колкото и — човек би казал — невъзможен начин. По компютърните мрежи злосторникът прониква в банковия сейф въпреки всички електронни кодове и присвоява стотици хиляди долари. Всичко това е възможно поради, така да се каже, сляпото доверие в компютъра. В банка „Дук“ всички крупни финансови операции се осъществяват по закодирана система. Тоест за да прехвърли парите от една банка в друга, човек трябва да знае кодовете, които се променят всеки ден. А кодовете се променят от управителя и неговия заместник, съответно те ги съобщават на операторите, които от своя страна уведомяват при нужда клиентите, които имат открити сметки в банката. И по този начин се извършват абсолютно всички сделки. Но някъде в тази верига има пробив. Управителят започва негласна проверка на своите сътрудници. Оказва се, че заместникът му и операторите нямат пръст в тая работа. Заместниците просто няма защо да грабят собствената си банка, не са наемни работници, а съпритежатели на контролния пакет от акции на акционерното дружество, каквото всъщност представлява банка „Дук“. Тримата оператори също бяха проверени от нас. И отново се оказа, че за тях е по-изгодно да работят честно за баща ви, поне засега. С други думи, няма конкретен виновник, а нещо като „зъл дух, братлета!“, ако цитирам героя на един стар филм. Та така, баща ви се обърна към мен за помощ. Аз не можех да му откажа и му изпратих един добър специалист. Той поработи при вас един ден и ми донесе доклада си. Разбирате ли? Не докладва на баща ви, защото това ще го убие, а на мен. А от този доклад става ясно, че паричките от дълбокия-предълбок джоб на татко си измъква не друг, а вие, Едуард Сергеевич…

Външно Бибарцев-младши възприемаше чутото съвсем равнодушно, но твърдият израз на скулестото му лице сякаш се вкаменяваше още повече под тежестта на изказаните обвинения.

— Вие сте действали като прословутия петербургски математик Владимир Левин, който открадна по компютърните мрежи над десет милиона долара от сейфа на американската Сити банк… Известен ми е дори номерът на сметката, по която сте превели по-голямата част от парите. За себе си ли работите, или за някой друг?

След доста дълга пауза Едик попита:

— Може ли чаша вода?

— Моля, сипете си.

Разплисквайки водата, той си наля от гарафата една чаша, изпи я на две-три глътки, върна чашата върху подноса, старателно избърса устните си с голяма белоснежна носна кърпа и едва чак след това попита:

— Мога ли да разчитам, че няма да отидете при баща ми?

— Най-напред трябва да узная причината за тази постъпка.

— Няма никаква причина! Колкото и да ми отпускаше старият за лични разходи, според европейските норми това са нищожни пари, седмичната заплата на най-неквалифицираните работници. А човек може да си намери съответните добри приятели и познати не в клас, над учебника, а в елитните клубове и заведения. Наистина баща ми урежда най-различни презентации, но на тях обикновено се събира най-отбрана паплач от журналисти и властници. Навярно той си въобразява, че в Германия всички бачкат като него. Бачкат, само че ония, които са на работа. А другите си гледат само живота! Та ето защо ми трябват тези пари! Вашият спец успял ли е да разбере, че аз ги внасям не по текуща сметка, а на срочен влог, само за лихва? Ето, това всъщност са причините. А, трябва да добавя също, че в никакъв случай не искам да живея и да работя тук. Независимо от всички реформи.

— Разбирам — почти съчувствено произнесе Турецки.

— Значи няма да отидете при стария? — повтори въпроса си Едик.

— За разрешаването на този проблем има няколко варианта. Първият и най-желаният според мен е вие лично да разкажете всичко на баща си. Вероятно той ще ви се накара едно хубаво, но после ще потули работата, като замрази тези пари за известно време, а с тях вие ще започнете самостоятелен бизнес някой ден. Най-напред обаче той ще ми се обади да попита дали не съм открил нещо. Аз ще го уверя, че засега не съм. А той ще ми заяви, че вече няма нужда да разследвам случая… и така баща ви ще бъде спокоен, че никой не е узнал за неговия позор. Вторият вариант, господин Бибарцев, е аз да му разкажа случилото се. Не се знае какъв ще бъде резултатът от този разговор, впрочем нещата може да се развият както и в първия вариант, но вече с цената на загубеното достойнство и доверие. Третият вариант: вие ще измолите от мен честната ми дума, че няма да ви издам. И аз ще удържа на думата си. Но ако продължите да крадете пари, баща ви ще наеме друг специалист и всичко ще свърши пак така, ако не и по-зле. Имате ли въпроси?

— Защо баща ми се обади точно на вас?

— Това не е толкова важно, но ще ви отговоря: защото навремето заедно тренирахме самбо.

— Ясно. А ще ми дадете ли време да си помисля?

— Само до довечера. Иначе от утре сутринта започва вторият вариант.

— А къде мога да ви намеря? Тук ли?

— Не. Кабинетът ми е в Главна прокуратура.

Турецки му подаде визитната си картичка, на която бяха отбелязани адресът и телефонът му.

— Непременно ще ви се обадя още днес…

Сега вече Едик приличаше на хлапак, смъмрен от кварталния.

— Непременно ми се обадете — кимна следователят.

Бибарцев си тръгна, а Турецки не можеше да се отърси от впечатлението, че младежът си отива не с чувство на благодарност, а по-скоро с някаква притаена злоба към него.

Александър Борисович се разходи из кабинета. По едно време се спря пред бюрото, взирайки се известно време в подноса, върху който бе сложена гарафата с вода и две чаши. Едната беше с дъното нагоре, както я бе оставила чистачката още сутринта, а другата бе още мокра, след като Едуард беше пил от нея.

„Ако тоя момък не е просто някакъв фантазьор — помисли си Турецки, — може би е доста сериозен противник. Това едно. Второ, не ми се ще да се занимавам с него, защото няма да мога да се отърва от Серьога.“

Той отвори елегантното си кожено куфарче, извади целофаново пликче и внимателно прибра в него чашата, която бе докосвал Едуард Бибарцев. Смяташе да я изпрати в лабораторията за снемане на пръстовите отпечатъци.

4.

Остатъкът от деня мина в рутинна работа. Вечерта Турецки се освободи доста рано — в осем часа. Много време му отне изготвянето на прокурорска заповед със задна дата, както и една проектозаповед, която да бъде подписана от шефа на отдела за борба с организираната престъпност при МВР, че капитан Марк Майер е командирован със специална задача в Германия и Япония в качеството си на оперативник, внедрен в престъпна банда. После трябваше да говори с познатите си от министерството, както и със съответните служби в Япония, за да не стане така, че техните оперативници да хвърлят Бобров-Майер в затвора, ако случайно попадне в ръцете им.

Отчайващо учтивите японци изразиха готовност за сътрудничество, особено във връзка със сектата „Пътят на истината“, но на няколко пъти и с хиляди извинения деликатно повтаряха, че не биха искали да приемат служител от руската криминална милиция. Същевременно отрупаха с комплименти московските си колеги, задето по-рано от тях са разбрали сериозната опасност, която крие дейността на новопоявилите се сектанти, и обещаха да поканят на гости представители на руската прокуратура, след като бъде приключено предварителното следствие за дейността на сектата в Япония.

Беше вече тъмно, когато Александър Борисович излезе на страничната уличка, където го чакаше преданата му стара лада. Влажният и неуморим пролетен вятър бе довял до центъра на столицата неизменно вълнуващия мирис на размразяваща се почва и на пробудили се от зимен сън дървета, макар и все още необлечени със зелена премяна. Турецки на няколко пъти жадно и дълбоко вдиша този коктейл от пролетни миризми, въпреки че вятърът по това време на годината е особено коварен.

Вече беше отключил колата, но все още не му се качваше на нея. Опитваше се да си обясни защо изведнъж го бе обзела някаква тревога. Аха, ето защо! Бе забелязал, че от резервоара на колата към задното колело се бе проточил почти неразличим в мрака тънък прозрачен шнур. Отвори вратичката над капачката на резервоара и видя, че проводникът е в бензина.

— Абе хубаво ми казваха колегите да си купя заключваща се капачка, че иначе всеки идиот може да ми сипе в бензина какви ли не гадости… — промърмори той угрижено.

След известни колебания реши да не рискува и не отвинти капачката. Погледна накъде отива другият край на проводника. Оказа се, че е вързан под таса на задното колело.

— Прилича на взривно устройство — изръмжа под нос Турецки. — Гордей се, мой човек, че дочака и на теб да спретнат атентат!

Огледа се. Наблизо не се виждаха деца. После с въздишка тръгна да се обади в Московското градско управление на МВР, за да му изпратят сапьори.

Взривното устройство, предназначено за някой твърде безгрижен и разсеян човек, беше просто по направа, но с голяма разрушителна сила. Единият край на проводника беше вързан за джантата на колелото, а на другия, който беше потопен в бензина, бяха сложени двеста грама тротил и запалка от граната. Колата потегля, колелото се превърта, дърпа проводника, халката на запалката се изтегля и тя дава искра, която взривява тротила заедно с бензина… И край на досадника Турецки!

Убийците бяха изпипали всичко добре, но очевидно бяха бързали. Цилиндърчето с тротила беше размекнато. Сигурно преди да бъде сложено в резервоара, то е било държано някъде на топло. Ето защо по него личаха два съвсем пресни пръстови отпечатъка, фактически готови за дактилоскопска обработка.

Като пъшкаше и псуваше полугласно, Александър Борисович заедно със сапьорите надникна във всяко ъгълче на колата, но не откри нищо друго опасно. Качи се и потегли към дома си, но този път беше доста нервен на волана.

1.

Марк успя да увери англоезичните монаси на учителя Като, че за търсенето на Лисовски трябва да има под ръка жив и невредим Борис Лазкин, тъй като сега недоверчивият беглец би се осмелил да влезе във връзка единствено с него.

Когато Марк се съгласи да търси Лисовски, монасите благоволиха да му уредят кратка среща с Кристина. Тя се стараеше да се държи бодро, но той веднага усети, че е доста уплашена.

— Не губи кураж — каза й Марк. — Още щом го намеря, веднага ще дойда да те взема.

— Добре, Ген, но не бих искала да ми прочистват мозъка с оня „шлем на спасението“, нали?

— Аз ги предупредих за това най-сериозно…

… В хотелския апартамент, където бяха отседнали с Кристина, Марк се срещна с Борис Лазкин и Георгий Назарян, който вече беше придобил нещо като комплекс от факта, че Лисовски бе избягал именно от него. Но той го изживяваше по някакъв особен начин — непрекъснато се заяждаше с Боря Лазкин.

Борис пък страдаше, че най-евтиното питие в тази страна е сакето — слаба оризова ракия, която на всичкото отгоре трябва да се загрява преди употреба. Такава беше ценовата политика на японците — всички вносни напитки, дори безалкохолните, струваха прекомерно скъпо. А монасите му бяха дали съвсем малко пари и затова бе принуден да се лиши дори от бирата. Плюс това вече не можеше да се разположи удобно в някой фотьойл или на дивана: освен че се беше изтормозил от ужаса да виси на ония синджири над огъня, той бе получил макар и не особено сериозни, но иначе доста болезнени изгаряния на седалищните части.

И въпреки всичките му страдания Жора Назарян не спираше да се гаври с него:

— Ей, мама му стара, никога не съм мислил, че ще извадя такъв късмет — да се запозная с истински жив шпионин! Чуваш ли, Борис? Знаеш ли морзовата азбука? А имаш ли си коронка с цианкалий, та в случай на провал да се отровиш? Ами в кладата на учителя Като от бурен протест ли се изпика, а?

— Глупак! — вяло се бранеше Лазкин. — Предпочитам да съм лош агент, отколкото добър монах от свитата на оня смахнат японец!

— Ако обиждаш Учителя, аз ще му кажа, така да знаеш! — заплашваше го през смях Назарян. — Тогава той ще те окачи над млад бамбук!

— Бобров — примоли се по едно време Борис, — кажи му да ме остави на мира!

— Стига вече, Георгий!

— Я не ми се прави на главатар! — неочаквано кипна монахът. — Ти си ни подчинен и трябва да си знаеш мястото, разбра ли!

— Аз мястото добре си го знам — спокойно възрази Марк. — Но ако на теб ти е скучно, ей сега така ще те развеселя, че ще търсиш петия ъгъл на стаята. Искаш ли?

Жора разбра, че трябва да понамали парата.

— Спокойно де! Няма да се караме я!

Марк имаше всички основания да се гордее със себе си. Той бе измислил начина, по който да подмамят Лисовски от скривалището му. Предишната вечер по един от частните телевизионни канали бе излъчен кратък репортаж за бизнесмена Борис Лазкин, пристигнал от Мюнхен да проучи възможностите за привличане на японски инвестиции в германската химическа промишленост. В репортажа бе подчертано, че господин Лазкин е отседнал в хотел „Палас“ и ще приема предложения на еди-кой си телефон.

И ето че вече шести час тримата седяха и чакаха да се обади Лисовски. Отначало Марк си помисли, че малко хора са гледали този така безвкусно скалъпен репортаж, излъчен по най-евтиния и непопулярен канал. Но, от друга страна, се надяваше, че Лисовски ще следи информационните емисии на всички програми. Съмненията му се поразсеяха, когато през относително кратък интервал се обадиха двама души. Те се представиха на Назарян, който добре говореше английски, като ръководители на посреднически фирми, след което изложиха своите оферти за мистър Лазкин. Но след тези обаждания настъпи дълга пауза.

Лазкин изобщо не беше склонен да разговаря с когото и да било, но Марк реши, че като безскрупулен бандит може да не се церемони с него много-много.

— Слушай бе, Лазкин, що се навря в тяхната система и стана копой, а? Офицерски чин ли ти дадоха или бала мангизи? Като ти гледам честните гладни очи, направо не ми се вярва. Тогава за чий ти трябваше това, а?! Или те спипаха за нещо, хванаха те в крачка?

— Абе — спипали, неспипали — има ли значение сега?

— За тебе може и да няма, ама аз не се чувствам особено гот да седя до човек, който е бил готов с лека ръка да ме изпрати в месомелачката!

— Ами недей да седиш до мене — посъветва го Лазкин и предпазливо се поотмести по-надалеч.

— Сигурно Колбина, лека й пръст, е изпортила нещата, а?

Лазкин изненадано го погледна:

— Да, така е. Оплака ми се, че мъжът й нещо се е разколебал. Не искал да се мести в Германия. Казал й, че в Русия си живее като крал, имал власт, пък и какво щял да прави в чужда страна? А тя пък искаше да живее само в Германия и непрекъснато ми се сваляше, ама аз се страхувах от Колбин и не й давах никакви аванси…

— Това е ясно — нетърпеливо го прекъсна Марк, — но защо ти предаде сделката? Да беше помогнал на своите сънародници да напълнят гушките, па после ставай агент.

— Може пък да съм станал от идейни съображения!

— Задник такъв! — грубиянски възкликна Марк. — И какви са тия идеи?

— Ами Германия се напълни с руснаци! Стана напечено, вършат какви ли не идиотщини! Ако продължават така, ще ни изхвърлят всичките: и нас, и вас! А аз нямам какво да правя в Русия!

Отново иззвъня телефонът. Според уговорката трябваше да отговаря само Борис, за да не се уплаши Лисовски, в случай че се обажда той.

— Ало? — на неопределен език каза Борис и тутакси на лицето му се разля усмивка. — А-а, здравей, здравей! Какво? Ами да не беше хукнал да гониш вятъра, куче краставо!

Марк и Назарян разбраха, че се обажда Лисовски. И единият, и другият едновременно дадоха знак на Борис да не казва, че са тук.

— … А ти как мислиш? — продължи разговора Борис. — Шефът ме изпрати да те търся… Абе спокойно, каква му е авантата да те убива? Нали имаме дългосрочен проект, няма да е само тая партида, а може по-нататък да се разплащаме за всяка поотделно… Е, влизам ти в положението, прилъгали те с по-голяма сума, но доколкото разбрах, май се е получил някакъв гаф… Искали да те минат?… Виждаш ли, а се правят иначе на големи светци!… Трябва да си поприказваме за нашата работа, какво ще кажеш?… Абе аз от де да знам?… Ето на, виждаш ли, но аз нямам никакви права! Значи, чакам те да дойдеш!… Какво?… Разбира се, че е чисто! Нали на всичките им видя сметката!

Борис затвори и погледна към Марк.

— Лисо беше, нали? — попита той.

— Да.

— И какво каза?

— Сега ще дойде.

— Откъде?

— Не ми каза. Пази бърлогата си в тайна.

Наложи се да чакат почти два часа. Накараха Назарян да излезе за известно време, за да не разбере Лисовски, че е подмамен в капан.

На Марк му мина през ум да се скрие, защото Лисовски знаеше кой всъщност е Гена Бобров. Но после реши, че няма значение дали ще бъде разкрита конспирацията му: с арестуването на Лисовски можеше да смята задачата си за приключена и да отиде с него до руското посолство, за да напуснат легално Страната на изгряващото слънце. Безупречен план, похвали се той, стига да нямаше в него едно „но“ на име Кристина.

2.

Още от вратата Александър Андреевич Лисовски усети, че всъщност Марк диктува положението, затова, докато разказваше оплетено и несвързано своите преживелици, се обръщаше само към него. Очевидно митарствата в чужбина доста бяха изтощили изпълнителния директор на фирма „Тонус“. Докато разправяше одисеята си, той непрекъснато подчертаваше, че всичките му действия са били продиктувани от страх за живота. Най-напред бил потресен и уплашен до дъното на душата си от зверското убийство на Тузик и Колбин. А след това пък го преследвали чак до Япония вдъхновителите и съучастниците на убийците…

— Всъщност вие знаете… — постоянно се обръщаше към Марк.

Дори Борис Лазкин се учуди на това.

— Ти що му приказваш на „вие“? — намръщено вметна той.

— Уважава ме — горделиво поясни Марк. — Не е зле и ти да ме четкаш, щото ако не бях аз, досега щеше да приличаш на печен глиган!

Борис премълча.

Преди още Лисовски да е завършил епопеята си, в стаята нахълта Георгий Назарян и веднага се насочи към него с ехидна усмивка.

Александър Андреевич пребледня, погледна умолително към Марк и разочаровано отбеляза:

— Значи сте комбина… Как не ви е срам!

— Ти кого имаш нахалството да обиждаш бе, помияр гаден?! — с кавказки темперамент възкликна Назарян. — Ограби ме до шушка!

— Стой! — заповяда Марк.

— Ти кво се обаждаш?! — обърна се Назарян към него с хищно оголени зъби. Естествено, нямаше намерение да го ухапе, но в ръката му проблесна нож.

— Ти тука нямаш думата, разбра ли? Що не си седнеш на задника и да чакаш, когато те попитат, а? Кво толкова се фуклявиш, да не ти е дал орден татко ти Като?!

Марк съвсем спокойно очакваше Назарян пръв да се нахвърли, сякаш без да обръща никакво внимание на ножа в ръката му. Това хладнокръвие обезкуражи арменеца. Той се спря на две крачки от Марк, размахвайки камата.

— Е, как е, убедих ли те?

— За кво? — попита насмешливо Марк. — Че си страхливец с нож в ръка? Убеди ме, разбира се!

— Ах ти, копеле!

Назарян се втурна към него.

Марк го пресрещна, като се отклони крачка встрани, сграбчи ръката му и бързо се завъртя в широк кръг около себе си. По необяснима за него причина Назарян бе принуден да потича наоколо му. В следващия миг Марк рязко се извърна в обратната посока, извивайки ръката му в китката. Сега вече, принуден от болката и от стремежа да спаси ръката си, Георгий се преобърна и тежко се строполи на пода.

Ножът остана в ръцете на Марк.

За няколко секунди Назарян изгуби съзнание. После със стон се понадигна и седна, като се държеше за навехнатата китка.

— Кво направи бе, копеле?!

— Нищо, ще ти мине. Ако ти бях простил, щеше да ми забиеш ножа в гърба.

Лисовски гледаше Марк с благодарност, а Лазкин — със страх.

— Виж какво, гражданино Лисовски — каза Марк. — Искаме или не, трябва да дадем твоята плячка на ония японски попове, защото са ни хванали за гушата…

С дрезгав от преживените вълнения глас Лисовски предложи:

— Пуснете телевизора да видим новините.

— Защо?

— Да видим новините!

— Не ми ходи по нервите, Лисовски! От японски разбирам само думата „гейша“.

— То всичко си се разбира и без думи.

Марк изпълни молбата му и включи големия „Панасоник“, поставен върху блестяща еднокрака стойка.

Екранът светна. В момента течеше изпълнението на някаква японска рок група. Музикантите се кълчеха и подскачаха по западен маниер, което се стори на Марк някак неестествено.

— И къде са ти новините?

Лисовски погледна часовника си.

— След една-две минути започват.

И наистина, когато рок групата изскимтя финала на песента си, на екрана се появи „шапката“ за информационната емисия и в следващия миг миловидна девойка зачете новините с мелодичен и нежен глас. Човек би останал с впечатлението, че тя разказва за нещо приятно и лирично, ако не бяха репортажните кадри. Девойката изчезна от екрана, чуваше се само гласът. В момента операторите излъчваха директен репортаж от улицата, на която се намираше центърът на църквата „Пътят на истината“. Платното пред главния вход и всички съседни улици бяха задръстени от тъмни полицейски автобуси и леки коли със святкащи буркани на покривите. Зад автомобилите се криеха въоръжени с автомати и снайпери полицаи и барети от японските специални части.

— Какво е това? — възкликна Марк.

Забравил за болката си, Георгий беше вперил очи в екрана. Когато чу въпроса, машинално отговори:

— Полицията е предявила обвинение на Тацуо Като за терористичния акт с отровен газ в супермаркета. Дошли са да го арестуват, но ония вътре са се барикадирали, дори стрелят…

„Кристина!“ — сякаш избухна експлозия в главата на Марк.

— Лисовски! Трябва да отидем там!

— Какво говориш? — размаха той ръце от ужас. — Ако искате, ме убийте, но аз от тук не мърдам! Там ни чака сигурна смърт! Ще ни гръмнат, без да се замислят!

— А ти какво ще кажеш, Георгий?

— Разбира се, че трябва да се омитаме!

— Тогава дай ми бумагите, Лисовски, и изчезвайте.

Напълно объркан, Александър Андреевич смаяно се опули насреща му. По логиката на нещата тоя внедрен оперативник първи би трябвало да си плюе на петите, а още повече с документацията за технологията… Или и него са подкупили? Но кой? Може би японското разузнаване? „Впрочем, какво ме засяга — реши Лисовски, — щом като не ме арестува! И слава богу!“

Бръкна с трепереща ръка във вътрешния джоб на якето си, доста измачкано и зацапано, извади увития с целофан микрофилм и багажната квитанция и ги даде на Марк с думите:

— Знайте, че отивате на сигурна смърт!

— Ще видим. Значи се разбираме така: ако искате, изчакайте ме тук, а после заедно ще се измъкваме. Ако ли не — пръждосвайте се накъдето ви видят очите…

И той излезе.

Тримата японци в скоростния асансьор се дръпнаха по-надалеч от Марк, сякаш изпитваха неописуемо отвращение от този едър бял човек. Същото отношение Марк почувства и в метрото, където съседите му при първа възможност отиваха да седнат на друго място, само и само да не са близо до този чужденец. Обикновено Марк се засягаше от подобно държание, но сега нямаше време да мисли за това…

3.

Небостъргачът, в който първите три етажа бяха заети от резиденцията на учителя Като, беше обграден от десетки полицаи. Нямаше никаква възможност да се мине през този обръч. Марк дори не направи опит, за да не го цапардосат с някоя палка по главата. Като се смеси с тълпата любопитни, застанали на достатъчно безопасно разстояние, Марк се опита да открие някаква, дори най-малка пролука в стройните редици на полицаите. Но обсадата бе организирана по всички правила на тактиката. Освен че беше плътно обкръжен, небостъргачът бе осветен от мощни прожектори, а военни хеликоптери патрулираха на нивото на горните етажи. Полицаите предупредително стреляха. Много от големите прозорци бяха изпотрошени от куршумите. Ако оградата беше изолирана и с малко по-друга форма, всичко това много би напомняло за събитията в Москва през октомври деветдесет и трета година. Разбира се, ако имаше и танкове…

Марк се притесняваше, че не разбира японски — не можеше да се ориентира какви действия ще предприемат бойците от специалните части, — затова се налагаше сам да решава какво да направи. Най-напред трябваше да проникне в сградата. Съдейки по това колко смело я обстрелват полицаите, очевидно всички наематели, нямащи нищо общо с учителя Като, са били предварително евакуирани. Вероятно по етажите са оставени патрули, за да не позволят на монасите да се пръснат из целия небостъргач, тогава щеше да бъде много по-трудно да бъдат изкарани навън.

Марк изобщо не се замисляше как ще обясни присъствието си, ако някой от пазителите на реда се заяде с него. Мислите му бяха погълнати само от едно: как да проникне в сградата. Общоизвестно е колко нагъсто е застроена японската столица. Сега това се оказа добре дошло за Марк. До обсадения небостъргач имаше още един такъв двайсететажен гигант от стоманобетон и стъкло. Деляха ги не повече от три метра празно пространство. Някъде при петнайсетия етаж Марк съгледа един стол-люлка за миене на прозорци. Очевидно набързо бяха прогонили мияча преди обсадата на съседната сграда, без дори да му дадат възможност да спусне долу простото си приспособление.

Марк разчиташе единствено на това, че полицаите по цял свят са еднакви — интересуват се само от обекта, за който са изпратени, и не обръщат внимание на нищо друго.

Той заобиколи тълпата от любопитни и се приближи към небостъргача близнак откъм другата страна. Вече се стъмваше. Уличното осветление и светлинните реклами създаваха впечатление за някакъв фантастичен карнавал. В момента двата небостъргача тънеха в мрак за разлика от другите две сгради.

Тъй като и бездруго не разбираше езика, Марк не се заслушваше в командите, усилени от мегафоните, но по действията на полицията, която явно предпочиташе тактиката на продължителна обсада и преговори, той се досети, че баретите не щурмуват резиденцията на Тацуо Като само защото вътре има много заложници.

Това всъщност му даваше известен шанс. В краен случай, ако не успее да се измъкне навреме, можеше да се представи за заложник. Разбира се, вратата на централния вход на небостъргача близнак беше заключена. Вероятно вътре имаше охрана и почти сигурно японските пазачи не спяха нощем като повечето си руски колеги. Но дори тук да е бил назначен някой поспаланко, той по-скоро би зяпал през прозореца, защото в непосредствена близост се разиграваше истински екшън без изкуствени ефекти и каскади.

При задната част на сградата Марк видя струпани камъни, между които ромолеше изкуствено ручейче, и тънки криви дръвчета. Очевидно това беше малък двор, нещо като лятна градина за почивка и размисъл. Откъм улицата дворът беше заграден от нисък декоративен плет. По задната стена на небостъргача се изкачваше зигзагообразно черна пожарна стълба. Явно той е бил построен доста отдавна, когато още не са били открити модерните начини за бърза евакуация на хората, попаднали в огнен капан.

„Интересно дали ще мога да вляза през покрива“, гадаеше Марк, като същевременно преценяваше как да стигне до първото стъпало на пожарната стълба. Подсетиха го крехките на вид пластмасови кофи за боклук.

Източният мегаполис, възприел и унифицирал според собствените си нужди западния стил и западните скорости, се бе отдал на шумния си вечерен живот. Автомобилите фучаха по надлезите и естакадите, сякаш набираха скорост да излетят в небето. Долу от многобройните барчета, ресторанти и дискотеки се чуваше музика и човешки гласове. Някъде за кратко време завиваше сирената на полицейска кола или на линейка. И добре, че никой не обръщаше внимание на безумеца, който се качваше по хлъзгавите, мокри от вечерната мъгла тесни железни стъпала на почти стометрова височина.

4.

Най-после Марк излезе на покрива, който се оказа плосък. Но двете железни врати, през които можеше да се влезе в сградата, се оказаха заключени отвътре. Марк намери мястото, където за колоните на вентилационната шахта бе монтирана и закрепена люлката на мияча. Устройството беше с електромотор, за да може люлката да се движи нагоре и надолу. Очевидно командното табло се намираше в самата люлка, затова Марк не можа да я изтегли нагоре.

Той огледа покрива на съседния небостъргач. Там нямаше никого. Хеликоптерите също си бяха отишли. По всяка вероятност специалните части се бяха подготвили за продължителна обсада. Отдолу се чуваха обичайните при такива случаи отривисти команди и ревящите двигатели на многобройните автомобили. Марк плъзна поглед по отсрещната стена: съвсем гладка и със сравнително малки прозорци без первази. „При това със сигурност са залостени отвътре, така че ще се наложи да разбивам стъклото“, отбеляза си Марк. После провери как са обтегнати гъвкавите стоманени въжета, на които се държеше люлката. Увери се, че макар и трудно, ще може да се спусне по тях. Единственото неудобство беше, че въжетата бяха обилно намазани с грес. Значи ще трябва да се появи пред Кристина черен като коминочистач и лъхащ на смазка, при това доста гранясала.

А и нямаше ръкавици, така че изобщо не можеше да мисли за благополучно спускане. Ако се хване с голи ръце за студеното и хлъзгаво от греста въже, ще се плъзне надолу толкова бързо, че не само ще разрани дланите си до кокал, но може да стане и нещо по-страшно. Налагаше се да пожертва ръкавите на якето. Свидеше му се, естествено — кой знае кога би имал възможност да си купи ново. Добре поне, че е с гумени подметки и ще се задържа по стената с носовете на обувките, за да позабави хлъзгането надолу.

Марк разкопча якето и изтегли ръкавите върху дланите си, хвана се здраво за въжето и предпазливо спусна крака в пропастта на ръба на покрива. С всички сили се опитваше да се държи за въжето на едно място, но от тежестта на собственото си тяло той все пак се плъзгаше надолу. Спускането въпреки всичко мина удивително благополучно, като се изключат прокъсаните ръкави на якето.

Марк предпазливо се намести на люлката и въздъхна с облекчение, мислено оплаквайки якето. Реши да изчака няколко минути, в случай че някой го е забелязал как пълзи надолу по стената. Но не се чу нищо.

Отсреща се издигаше страничната стена на обсадената сграда с тъмни, слепи прозорци. Но до един от прозорците, може би на осемнайсетия етаж, Марк съгледа спътникова антена. Ако успееше достатъчно силно да се залюлее с люлката, вероятно би могъл да стигне до тази огромна чиния, да се хване за нея, а после да моли Бога скрепителните болтове да издържат тежестта му.

Отблъсна се с ръка от стената. Люлката се раздвижи сравнително леко, но връщайки се в изходното си положение, доста силно се удари в стената. Е, и все пак трябваше да опита отново. Намери командното табло и със затаен дъх натисна два бутона: единия, който включва мотора, и другия, с изрисувана стрелка, сочеща нагоре. Очакваше, че сега моторът шумно ще забръмчи, въжетата ще заскърцат, навивайки се на барабана, а металната люлка ще задрънчи, и тогава вече баретите най-после ще се заинтересуват какво става горе. Но люлката плавно потегли, почти безшумно, а моторът, който беше на покрива, изобщо не се чуваше, дори Марк не го долавяше. Той спря люлката на осемнайсетия етаж и внимателно проучи ситуацията. Стената на съседната сграда изглеждаше доста наблизо, сякаш можеше да я стигне с ръка. Но за жалост до нея имаше не по-малко от два метра и половина. Марк погледна надолу. В тесния проход между небостъргачите имаше петнайсетина души от баретите. Очевидно бяха започнали поредните пререкания между полицията и обсадените, защото вниманието на баретите беше съсредоточено върху първите три етажа, откъдето някой можеше да скочи, използвайки суматохата.

В яркожълтото метално сандъче с инструменти Марк откри един чук, доста подобрен и приспособен за работа от мияча на стъкла, за което Марк му беше искрено признателен — на дръжката му имаше дупка, през която беше прекарана кожена каишка, така че при нужда чукът можеше да се закачи като гривна и да не пречи при другата работа, а същевременно да бъде винаги под ръка. Марк надяна каишката на ръката си, обърна се с лице към антената и се отблъсна с крак от стената. Но размахът се оказа слаб и не можа да достигне антената. Когато люлката стремително тръгна назад, Марк се хвана с две ръце за страничните пречки и се опита да смекчи с крака удара в стената. Общо взето успя, но люлката все пак се удари. Марк си помисли, че след още два-три подобни опита полицаите долу ще вземат да чуят шума и ще довтасат на покрива, за да проверят кой така хулиганства по висините.

Втория път се отблъсна по-силно, но успя да докосне гладкия ръб на антената само с върховете на пръстите си. Колкото и да се опитваше да удържи връщането на люлката към стената, този път тя се удари доста по-шумно. Докато се готвеше за третия опит, отдолу се чуха тревожни гърлени викове. Изглежда, го бяха открили, но това означаваше, че трябва да успее — сега или никога. Те можеха съвсем лесно да го свалят отгоре като глухар — ще го гръмнат с някой снайпер, и толкоз.

Още едно отблъскване. Марк вече не разчиташе само на силата на краката си. Когато амплитудата на залюляването стигна крайната си точка, за част от секундата точно преди връщането обратно Марк се метна напред, пренебрегнал всичките си опасения, с единствената цел да се хване за антената и да се задържи там, ако ще и със зъби. И когато вече го беше обзел страхът от зеещата под него пропаст, Марк усети, че се държи с ръце и крака за антената. Без да губи нито секунда, той се намести по-удобно върху голямата гладка чиния и разби с чука стъклото на близкия прозорец. После разчисти с крак стъклата, останали в рамката…

Съдейки по високите крясъци, тревогата долу нарастваше. Неочаквано лъч на прожектор се стрелна към празната люлка, която, удряйки се лекичко в стената, продължаваше да убива натрапените й неправилни движения.

Марк изпревари хищното острие на лъча, който щеше да го направи удобна и привлекателна мишена за някой снайперист. Мушна се ловко през прозореца и потъна в мрака, лъхащ на пластмаса и изкуствена кожа.

1.

Марк не запали осветлението в стаята, където беше попаднал — японските барети всеки миг щяха да открият прозореца със счупеното стъкло и да разберат каква е работата. Лъчът на прожектора вече опипваше чинията на сателитната антена, блеснала със сребриста светлина, а миг по-късно се спря на счупения прозорец.

Марк се втурна към вратата, но тя беше заключена. Натисна я с рамо само веднъж, езичето на ключалката изскочи от леглото си и вратата се отвори. Светкавично се метна на пода и се претърколи, в случай че има някой в коридора, особено ако той е нервен автоматчик и го дебне. „А аз нямам никакво оръжие“, сети се със закъсняло отчаяние Марк. Единственото, с което можеше да се противопостави на полицейската агресия, беше служебната му карта със снимка, на която е с капитанската си униформа. Но вместо да помогне, това можеше да усложни положението му. Току-виж някой бдителен полицай го помисли за военен шпионин, внедряващ се в отбранителната система на Страната на изгряващото слънце с помощта на великия учител Като.

По дългия коридор не се виждаше никой. Синкавата светлина на кръглите плафони — дежурното осветление, — разсейваше гъстия мрак в двата края на коридора. В единия забеляза асансьорните врати, а в другия — вратата към стълбищната площадка. Реши, че е рисковано да използва асансьор: ако по етажите над резиденцията на Като са оставени патрули, а той беше съвсем сигурен, че това е сторено, направо ще се напъха в ръцете им.

Стълбището бе поддържано в пълен ред, на всяка площадка гореше дежурната лампичка, така че Марк слизаше доста бързо, без да рискува да си счупи врата.

Скоро стигна до третия етаж. Можеше да дойде и по-бързо, но от предпазливост, която в подобни ситуации никога не е излишна, той се бе спирал на всяка площадка, за да се вслушва в шума, който нарастваше със слизането му на всеки по-долен етаж.

Не можеше да се каже, че бойците от специалните части не спазват правилата. Те имаха за задача да не пропускат никого до втория етаж, както и да заловят всеки, който е решил да се измъкне оттам. За тези млади момчета бе съвсем чуждо и старомодно такова понятие като „стълбище“, което не те вози като ескалатор. Та понеже и работещите в сградата не ползваха стълбището, на всеки нечетен етаж вратата на площадката беше заключена. Бойците от взвода, изпратен на третия етаж, не си бяха дали труда да проверят каква е тая врата, на която пише „Без изход“. Щом като е заключена, значи никой не може да мине през нея, ако пък се опита, ще му дадат да разбере!

Марк не можеше да повярва на очите си: зад стъклената врата към фоайето на третия етаж високо приказваха и се смееха мускулести тъмнокоси младежи, а отвън на площадката нямаше абсолютно никой! Голям смях ще падне, ако се окаже, че Като и неговите монаси също седят зад заключената врата и не се решават да разбият бравата.

Дебелото сантиметър и половина стъкло беше прозрачно, но долната част на рамката беше доста висока, да не би някой от непредпазливост да го ритне. Откъм фоайето падаше широка ивица светлина върху площадката и затова Марк не се осмели да мине на два скока осветеното пространство — току-виж някой случайно се обърне и го забележи. Предпочете да легне и да се претърколи покрай вратата до стъпалата, водещи към втория етаж. И пак така предпазливо, със затаен дъх, стараейки се да стъпва безшумно, продължи по стълбите надолу.

Вратата на втория етаж се оказа забарикадирана отвътре. Очевидно на първия вече се разпореждаха баретите. Нищо не им костваше да предположат, че при непокорния светец може да се стигне и оттук. Така че Марк разполагаше със съвсем малко време. Той забарабани с юмрук по вратата. Отначало никой не го чуваше и когато вече се отчая, че няма кой да му отвори, груб глас извика нещо на японски.

Марк се сети, че японците говорят повече английски, отколкото немски и напрягайки паметта си, се опита да обясни с думите, които можа да си спомни, какво иска:

— Ай ем… аск… брадър Джон!… — което означаваше приблизително, че моли да го свържат с брат Джон.

Макар и трудно, мъжът зад вратата го разбра.

Буквално след няколко секунди Джон дойде и запита на английски кой го търси. Марк позна гласа му и извика на немски:

— Аз съм! Бобров! Отворете ми!

2.

Освободиха вратата толкова, колкото Марк да я открехне и да се провре през тесния проход, след което отново я забарикадираха.

— Много се радвам да ви видя, господин Бобров!

— Сега нямаме време за светски разговори!

— О, не сте прав, джентълменът трябва да си остане такъв във всяка ситуация!

— Нали сте монах, а не джентълмен.

— Само засега. Нима не сте забелязали, че над църквата на господин Като облаците не само се сгъстяват, но вече се разрази и буря!

— Бурята е много сериозна. Не мога да си обясня защо още висите тук. Стори ми се, че полицията е получила разрешение да не проявява особена либералност към нарушителите на реда, най-вече — към опасните за обществото!

И Марк посочи автомата „Калашников“, който Джон държеше в лявата си ръка.

— Щом като сте толкова добре информиран, сигурно знаете, че сме в обсадена сграда и че всички входове се охраняват!

— Но аз съм тук, нали?

— Да, наистина… Но за какъв дявол? Та вие сте самоубиец!

— А вие?

— Я оставете тоя еврейски навик да отговаряте на въпроса с въпрос! Откъде да знам, че не сте агент на японските специални служби и не идвате, за да ни…

— За какво? Знаете ли, че баретите все още не са ви щурмували само защото в полицията смятат, че държите тук заложници? Нима не водите преговори?

— Японците на първия етаж нещо се разправят, но без наше участие. Ние тука уж ги охраняваме, а междувременно обмисляме как да се измъкнем без много шум.

— И какво измислихте?

— Да си пробием път с оръжие.

— Е, това вече наистина е самоубийство. В никакъв случай няма да успеете. Не видяхте ли колко барети са докарали?

— Предполагам, но не можем да седим със скръстени ръце!

— Няма да седите — съгласи се Марк. — Но ще се измъквате тихо и незабелязано.

— Доста навреме ми давате тоя съвет, но ми е интересно — защо се върнахте?

— Дойдох да си прибера приятелката. Къде е тя?

— О, твърде благородно от ваша страна, господин Бобров! Но с вас имахме една уговорка да ви я върнем при определени условия. Да не сте я забравили?

— Не, не съм я забравил, но ми се струва, че вие сте загубили всякакво чувство за реалността! За вашия учител и вожд в момента се обзавежда килия с решетки. Не знаете ли?

— Знам, разбира се! Но за стоката, която ни дължите, можем да намерим купувачи винаги и навсякъде.

— Имате предвид плутония?

— Не, разбира се. С него нека се занимават други. Аз специално се интересувам от най-новата технология за бърза и евтина обработка на оръжеен плутоний, която Лисовски носеше за вашите немски приятели.

— А, така ли било?! Тогава точно затова трябва да се измъкнете оттук съвсем незабелязано. Защото аз намерих вашия Лисовски чрез оня телевизионен репортаж, за който платихте. Сега седи в хотелската ми стая и потривайки ръце, наблюдава по телевизията каква беда е сполетяла монасите на учителя Като.

— Сериозно ли говорите?

— Съвсем сериозно. Но и да не беше така, аз пак щях да дойда за Кристина, но вече заедно с полицията.

— Логично — съгласи се Джон. — Но как ще излезем оттук?

— Първо ми доведете Кристина.

Джон сви рамене, показвайки му с целия си вид, че не бива да е толкова недоверчив. Отиде при една врата, извади връзка с ключове, намери нужния, отключи и малко театрално, с широк жест покани Марк да влезе.

Той очакваше да завари Кристина разплакана или най-малкото тъжна и уплашена. А девойката седеше пред един компютър и си играеше на някаква игра, доколкото той забеляза — от серията компютърни игри „Тетрис“.

— О, Ген! — възкликна тя и се хвърли в прегръдките му. — Ти дойде да ме вземеш!

— Да, скъпа, дойдох!

Джон седеше до вратата със снизходителна усмивка. След като влюбените си размениха няколко пламенни целувки, той деликатно се прокашля и каза:

— Оставете нежностите за по-удобно време, деца мои, ако не искате в следващия един час да ви разбият зъбите с някой приклад. А тъй като ни чака Лисовски, трябва да вървим. Никак не ми се иска да изпусна тази така жадувана от мен среща. Господин Бобров, ще ни изведете ли оттук?

— Не — поклати глава Марк.

— Защо?! — искрено се изненада Джон.

Марк накратко му разказа как е влязъл в сградата, след което попита:

— Можете ли да си спомните, Джон, дали не сте правили тук някакви строителни преустройства, за които полицията да не знае? Нима никога не ви е минавало през ум, че след като се занимавате с такива фокуси, някой ден при вас ще дойдат не с поклони, а с палки!

— Знаете ли, аз съм тук само от една година. Елате да попитаме лично Като. Кой знае защо, имам чувството, че се готви по някакъв начин да се изплъзне от ръцете на полицията…

Тацуо Като, в скромен тъмносин китайски костюм, говореше с някого по радиотелефона. По интонацията му лесно можеше да се разбере, че води преговори с някой шеф от полицията.

Сега вече Марк беше доста облекчен: Кристина полугласно му превеждаше всичко, което имаше някакво значение за тях.

— Този руснак дойде преди малко отвън — обърна се Джон към създателя на църквата „Пътят на истината“. — И ни донесе доста тревожни новини. Трябва да се махаме.

Тацуо Като даде радиотелефона на един монах от свитата си, кимна на Марк като на стар познат, след което отговори на Джон:

— За всичко това сте виновни вие. Превърнахте църквата ми в мошеническа корпорация. И заради тая работа сега ще бъдем подложени на гонения. Знам, че трябва да си отида, за да възстановя наново църквата си на друго място.

— Както желаете! — подсмихна се Джон. — Но сега трябва да си спомните дали тук няма нещо, което да не е отбелязано в архитектурните планове?

— Не ви разбирам.

— Правили ли сте някакви преустройства, след като сте купили тази част от сградата?

— Да. Смятахме да прокараме подземен вход.

— И прокарахте ли го?

— Не можахме да го довършим.

— Защо?

— Монасите, които работеха, стигнаха до някаква стена.

— А какво има от другата страна?

— Подземен гараж.

— Далече ли е оттук?

— Под съседната сграда.

— Как мислите, Бобров, ще можем ли да използваме тоя подземен проход? — попита Джон.

— Ако успеем достатъчно бързо да съборим стената — разбира се! Нали оттатък е гараж, значи ще има коли и ще можем да се разкараме бързо оттук.

— Трябва да вземем и малко експлозив, нали? — каза Джон.

— Абе интересна църква сте вие — иронично се усмихна Марк. — Вместо да си носите кръстове и молитвеници, размахвате автомати и бомби.

— Дайте да оставим теологичните спорове за по-късно.

Джон отиде при монасите, които охраняваха половината от първия етаж, и след малко се върна с една малка кутия.

— Това е достатъчно да разрушим всяка стена — със задоволство отбеляза той.

— Можехте да вземете и един автомат за мене — подхвърли Марк.

— А, без тия, приятелю! Ако се наложи, аз сам ще ви браня. Все още сте ми нужен.

3.

Преподобният Като не взе със себе си никого от своите верни последователи. Той пъргаво и най-отпред слизаше по стълбите към мазето, но когато стигна до масивната врата за подземието, бързо се отдръпна да пропусне Джон пред себе си.

На Марк не убягна суетливата припряност, с която новоизпеченият Христос отстъпваше опасния път на другите.

И той пошепна на Кристина:

— Я попитай тоя светец, защо японският Исус Христос, за разлика от юдейския не иска да отиде на кръста заради своето паство?

Когато изслуша въпроса, Тацуо Като лукаво погледна Марк с блеснали очи и отговори:

— В религията хората ценят най-много тържествеността и ритуала, но ако най-напред бъде убит свещеникът, кой ще изнесе за другите траурната литургия?

— Я стига сте шушукали! — обърна се към тях Джон. — Внимавайте, отключвам вече.

Желязната врата се отвори леко, без да скърца, явно някой старателно бе смазал пантите. От черния проход лъхна мирис на влажна пръст, примесен със специфичната миризма на влажен цимент.

— Имаш ли фенерче?

— Разбира се.

— Внимавайте — обади се Като, — наскоро имаше леко земетресение. Да не е станало някъде срутване.

— Защо сте бързали да копаете, без да слагате подпори? — ядно попита Джон.

— След като се натъкнахме на стената, укрепването на тунела бе вече излишно.

Както изглежда, за подземния проход знаеха съвсем ограничен брой хора от самата секта, а какво остава за градските власти и полицията. Така че тук явно нямаше засада и четиримата бегълци, осветявайки си пътя с фенерчето, слязоха един след друг по меките глинести и хлъзгави стъпала още няколко метра под земята, след което се озоваха в тесен и доста нисък тунел — японците го бяха копали според ръста си. Краката затъваха във влажната земя.

— Добре че съм с ботуши — прошепна Кристина. — Ужасно ме е страх от плъхове, а тука сигурно е пълно…

Впечатлението от пътешествието през тунела не беше от най-приятните. Тежкият и спарен въздух, жвакащата кал и скритите опасения, че стената ще се окаже доста солидна, а експлозивът — недостатъчен, — при което ще се наложи да се връщат обратно, допълнително понижаваха настроението на бегълците. Марк имаше чувството, че се провира по следите на някой гигантски дъждовен червей…

Добре поне, че тунелът не беше дълъг. Скоро стигнаха до стената. Тя се оказа наистина доста солидна, от бетон, така че тротилът, който беше взел Джон, нямаше да е достатъчен за разрушаването й. Но на едно място Марк забеляза, че мазилката е махната заедно с част от бетоновия пласт, при което се образуваше вдлъбнатина, изрязана във форма на квадрат. Дори наблизо се търкаляха строителните отпадъци.

— Но как сте успели? — не се стърпя да не попита той.

— Мен ли питате? — обади се Джон.

— Не, светеца.

След като изслуша превода на Кристина, Като лаконично отговори:

— С японска техника.

— Какво ще правим сега? — попита Джон. — Ще я взривяваме ли, или така ще я избиваме? Някой ходил ли е в гаража? Какво има от другата страна?

— Декоративни плочки, ако не се лъжа — отговори Като.

— Ще се помъчим да я избием — реши Джон. — Жалко, Като, че не сте каратист! Иначе сега съвсем тихо и акуратно щяхте да свършите тая работа…

— Силата на духа е по-важна от юмрука — важно отговори светият отец.

— Много има да чакаме, докато пробиете тая стена със силата на духа — въздъхна Джон.

— Добре, дръпнете се назад и осветявайте стената! — заповяда учителят Като.

4.

Тримата послушно изпълниха нареждането му. Джон насочи лъча на фенерчето към гладката кафеникаво сива повърхност с прозираща през хоросана в изрязания квадрат ситна и тънка арматурна мрежа.

Въздребният Като отпуснато и сякаш колебливо застана на шейсетина сантиметра от стената. Няколко секунди остана така, вглъбен в себе си, след което ръцете и краката му се мярнаха в светлината на фенерчето в някакъв бърз танц. Разнесе се глух тропот, сякаш в стената бяха хвърлени тежки камъни. И в настъпилата тишина се чу как се посипа по земята разтрошената мазилка.

— Е, браво! — възторжено възкликна Джон, когато видя, че равната гладка стена, която ги бе посрещнала, сега бе напукана и изкорубена, сякаш в нея се бе блъснал булдозер.

— А, лесно беше — промърмори Като. — Бетоновият пласт е тънък.

После работата тръгна доста по-бодро и весело. Кристина светеше с фенерчето, а тримата мъже бързо къртеха парчета мазилка и бетон, разкъсваха арматурната мрежа, избиваха декоративните плочки.

Колкото повече се разширяваше отворът в стената, толкова по-светло ставаше в тунела. Скоро фенерчето стана излишно.

Първи се провря Джон с автомата и веднага се сблъска с един служител от гаража във фирмен комбинезон „Тойота“. Японецът, който бе на средна възраст и с очила, беше дошъл да провери какви са тези непонятни шумове в поверената му територия. Когато видя дупката в стената и излезлия от нея мъж, служителят понечи да извика, но Джон му показа автомата и долепи пръст до устните си.

Японецът бавно затвори уста и мълчаливо взе да наблюдава как от дупката излизат още трима души един след друг — мръсни и страшни. Една жена и двама мъже, от които единият беше истински японец с добре познато лице.

— Давате ли коли под наем? — попита го Кристина.

През това време Джон и Марк внимателно оглеждаха гаража.

Кристина завлече очилатия японец в канцеларията, но тъкмо когато привършиха оформянето на документите за колата, в гаража влетя с виеща сирена и скърцащи спирачки един полицейски автомобил. Вероятно преди да погледне какво става при стената, служителят все пак се бе обадил в полицията.

Увлечението по външните ефекти донякъде попречи на пазителите на реда точно и безпогрешно да изпълнят задълженията си. От колата те не можеха да забележат отвора в стената, прикрит от няколко паркирани автомобила. В тези трийсетина секунди, докато полицаите се оглеждаха да се ориентират в обстановката, стана следното: Марк се втурна към Кристина, която излизаше от канцеларията с ключове в ръка, сочейки му малка червена кола. Джон се прикри зад един от паркираните автомобили, стискайки автомата.

Тишината бе нарушена от Тацуо Като, който излезе с един голям джип Нисан и закрещя нещо, сочейки към Джон. Полицаите тутакси се обърнаха към злочестия американец и вдигнаха срещу него късите си черни автомати, при което кратко излаяха някаква команда. Дори изобщо да не знаеше японски, Джон веднага щеше да ги разбере. Бързо хвърли оръжието и вдигна ръце.

… Ниската червена спортна кола безпрепятствено излезе от широкия ярко осветен тунел на гаража и бързо се отправи към район Гиндза.

— Какво изкрещя оня мошеник? — полюбопитства Марк.

— Въоръжен терорист, дръжте го!

Кристина седеше зад волана със зачервено от преживените приключения лице.

— Коварно постъпи, но ни помогна — отбеляза Марк.

— Не ще да е от любов към нас.

— То се знае. А сега къде отиваме, ако не е тайна?

— При майка ми. Тя държи японски хотел и има малка школа за гейши. Там можем да си отпочинем добре и да изчакаме да свърши олелията. Пък и нали обещах да ти покажа как се обичат хората в Япония…

1.

Александър Борисович Турецки отиваше на среща с управителя на банка „Дук“ Сергей Бибарцев. Предстоеше му труден разговор. И тъй като щеше да бъде неприятен и за двамата, но в по-голяма степен за Бибарцев, следователят учтиво отказа да го вземат с банковата лимузина, а тръгна със своята престара лада.

В чантата си, небрежно хвърлена на задната седалка, той носеше документи, с които щеше да се аргументира в разговора си. Искрено съчувстваше на Сергей Бибарцев, но можеше да му помогне само с едно — да отиде лично и пръв да му разкаже всичко.

В стаята за почивка на банковия управител отново бе сервирана богата трапеза.

— А, не, не, Серьожа — още от вратата заяви Турецки. — Този път никакви почерпки! Чака ме още маса работа, пък и няма особен повод да се черпим.

— Защо, още ли не се е справил твоят добър специалист? — с неуверена усмивка опита да се пошегува Бибарцев. — Затова ли идваш лично да ми докладваш? Отрицателният резултат също е резултат, Саша! Ако знам, че вършее някой от моите хора, ще го открия при всички случаи. Ако пък твоят специалист не е могъл да изрови нищо, значи защитната ми система е „бетон арме“! Като в Америка!

— И американските издишат — отбеляза Турецки. — Не си ли чувал, че питерският програмист Левин е влязъл в компютърната система на най-голямата американска банка и я обрулил отначало с три милиона долара, а после с още няколко?

— Абе чувал съм — махна с ръка Бибарцев. — Не можеш да имаш пълно доверие на тия компютри!

— Колко ти отмъкнаха?

Усмивката изчезна от лицето на банкера.

— Към половин милион долара.

— Вече са повече — седемстотин и петдесет хиляди — коригира го Турецки.

— Какво говориш?!

Бибарцев тежко се отпусна в креслото, което се заклати под него, сякаш всеки миг ще се разпадне. Хващайки се с дебелите си пръсти за плота на масата, той спря клатушкането, наля си чаша водка „Абсолют“ и я изпи. Изяде парченце лимон и дрезгаво попита, като се наведе напред:

— Кажи ми всичко, което знаеш, Александър Борисич! Кой иска да ме разори? Конкурентите? Крадци?

Турецки извади от чантата си пластмасова папка и я сложи до себе си на дивана.

— Преди да ти докладвам, дай ми, ако обичаш, бутилка изстудена минерална вода и извикай сина си.

— Едик? Но защо?

— Извикай го, нека да се учи.

— Нещо го усукваш, Саша — въздъхна Бибарцев.

— Ако исках да „го усуквам“, нямаше да дойда.

Бибарцев тежко стана от масата и оставяйки вратата отворена, отиде в кабинета си, а оттам продължи през приемната и излезе в коридора. Пред вратата на кабинета Турецки видя да се разхожда млад и елегантен банков служител, който сегиз-тогиз хвърляше бегли погледи към него.

„Горкият Серьога, хич не му завиждам — тъжно си помисли Александър Борисович. — Дори и на мен вече няма доверие…“

2.

Скоро се чуха тежки стъпки. В рамката на вратата първо се появи масивната фигура на Сергей Бибарцев, а когато той вече бе седнал на мястото си, в стаята бавно влезе и Бибарцев-младши. Щом съгледа Турецки, колебливо се поспря, после без да поздрави, отпусна стройното си мускулесто тяло на стола до вратата.

Сергей извади от хладилника запотена бутилка минерална вода, подаде я на Турецки и каза:

— Надявам се, сега можем да започваме?

— Разбира се. Моля да ме извиниш за капризите, но може би разговорът ни ще бъде дълъг и ще ми пресъхне гърлото. Нали не съм адвокат, не съм свикнал дълго да говоря…

— Добре де — махна с ръка Бибарцев-старши.

— Значи положението е следното. Вие, Сергей Николаевич, се обърнахте към мен с молба негласно да проверя служителите във вашата банка във връзка с изчезването на големи суми от банковите авоари…

— Защо започваш така протоколно?

— За да се записва всичко на магнетофона, Сергей, при положение че е включен в момента.

— Ами, притрябвало ми е да го включвам! Това си е вътрешна работа… или греша?

— Вътрешна е, разбира се… По моя молба при вас дойде един мой бивш колега. Под предлог, че е ревизор от финансовия отдел на кметството, той мина през всичките ви служби, навсякъде си пъхаше носа, особено често се отбиваше в отдела за компютърни операции, където е забранен достъпът не само за клиенти, но и за останалите служители на банката. Освен операторите само вие, Сергей Николаевич, и вашите заместници имате право да влизате там. Нали така?

— Да. Но защо ми разказваш неща, които знам по-добре от тебе, нали аз съм въвел тоя ред?

— Както се установи, има още един човек, който влиза свободно в помещенията за компютърен контрол.

— Какво?! Още сега ще извивам завеждащ отдела и ако това се окаже вярно, на секундата ще го изхвърля!

— Не се горещи, почакай малко. Първо изслушай всичко докрай — помоли го Турецки и бегло погледна към Едуард.

Той седеше с каменно изражение на лицето и вяло прехвърляше с дългите си пръсти зърната на кехлибарена броеница.

— Моят специалист е наблюдавал известно време тоя човек и е установил, че в определени дни отива да обядва малко по-рано, отколкото е редно, и то не другаде, а в една скъпа, но доста безвкусно обзаведена закусвалня. Сега е модерно да ги наричат „грил бар“. Там набързо хапва и пийва нещо, флиртува с барманката, а след това се обажда по телефона от служебната й стая. При това, както заяви в показанията си тази млада жена, която волно или неволно се е вслушвала понякога, всички разговори са били делови — за сметки, суми и всякакви неща, изразени в цифри. Също така й направило впечатление, че нейният постоянен клиент говори с преправен глас, сякаш се закачал с някого или искал да го заблуди. Да знаете случайно, Сергей Николаевич, кой от вашите служители може да имитира гласа ви?

Бибарцев-старши озадачено впери очи в него, гледа го известно време, после поклати глава:

— Нямам представа! Защо?

— Защото операторите от компютърния отдел заявиха под клетва, че всички разпореждания за превеждане на кредити или платежни суми чрез компютърната мрежа те получават само от вас или от вашите заместници. А заместниците ви са длъжни да дават нарежданията си само в писмен вид, тоест оформени като заповед, и то парафирана от вас, господин управител. И само вие единствен, Сергей Николаевич, можете да правите това дори и по телефона. Ползвали ли сте тая своя привилегия?

Бибарцев потърка с длан челото си.

— Фактически не съм. Може да се е случвало веднъж или два пъти…

— Разумно сте постъпили, като не сте злоупотребявали с тази съмнителна привилегия, но грешката е, че тя изобщо е била въведена тук. Именно от това се е възползвал крадецът. Имитирайки гласа ви по телефона, той е давал съответните разпореждания в отдела и е бил толкова сигурен в спазването на банковия режим, че никога не е проверявал дали са изпълнени нарежданията му. Затова пък ние направихме проверката.

— И? — нетърпеливо го подкани Сергей Бибарцев.

Едик бе престанал да се занимава с броеницата и също внимателно зачака отговора.

— Точно в дните, когато вашият артистично надарен служител е ходил в закусвалнята, операторите са получавали нареждане от шефа на банката за превеждане на някакви закодирани суми по не по-малко закодирани сметки. Вие сте станали жертва на собствената си секретност: тъй като всичко е изразено в кодове — цифрени, буквени и най-различни други, — твърде сложно е веднага да се проследи къде и кога са отивали парите. А тъй като крадецът е обирал своята банка, никой не е повдигал въпрос и затова толкова време нищо не сте знаели. Ние се наехме и с тая работа. Установихме, че сумите са били превеждани в Съединените американски щати.

— Нищо чудно: нашата банка работи с някои големи фирми и банки, които инвестират в Русия… — започна с известна нотка на гордост за своята рожба управителят, но изведнъж се сепна: — Какво?! Да не искаш да кажеш…

— Не, не — бързо го прекъсна Турецки. — Пипалата ми не стигнаха толкова далеч. Ще ти оставя номера на сметката, по която са били превеждани парите в дните, когато твоят служител е обядвал в закусвалнята. Съвкупната сума от направените преводи точно съответства на липсите от твоите авоари.

— Кажи ми кой е? — процеди Сергей Бибарцев, сграбчвайки една бутилка.

— Чакай малко. Всяко нещо с времето си…

— Виждаш ли, Едик, какви неща стават?! — възкликна с дълбоко огорчение бащата. — И после имай доверие на хората!

Александър Борисович с неприкрито любопитство впери очи в Едуард. А младежът запази нехайния си вид, като избягваше да го поглежда, както и да среща погледа на баща си.

— Налага ми се да поизляза, татко — небрежно подхвърли той, прехвърляйки зърната на броеницата си.

— Чакай! — вместо бащата строго му каза Турецки. — Постой още малко, свършвам вече. И така, след като разполагахме вече с цялата гореизложена информация, ние подложихме за един ден вашия крадец на скрито наблюдение. В един от своите определени дни, поредния след последното изпомпване на пари от вашата банка към тази в Америка, нашият обект отиде в централната поща и даде поръчка за телефонен разговор с Лос Анджелис. С кого разговаряхте там, Едуард Сергеевич?

— Какво? Какво? Какво?!…

Втренчил очи в Турецки, потресеният Сергей Николаевич Бибарцев извикваше своето „какво“ всеки път по-високо и по-високо, сякаш участва в някакъв конкурс.

Едуард бавно се надигна от стола, после протегна ръка към дръжката на вратата.

— Слушай, момче, ако сега избягаш от тук, аз ще издам заповед за твоето арестуване — парира замаскирания му порив Турецки.

— Арестуване ли? — уморено и глухо повтори като ехо Сергей Бибарцев.

— Извини ме, Сергей Николаевич, но до последния миг протаках разговора, с надеждата, че той сам ще ти признае, и ще ни избави — както тебе, така и мен — от този неприятен разговор. Онзи ден го извиках в прокуратурата, намерих благовиден предлог за това, разказах му, че по твоя молба сме търсили злосторника и накрая сме разкрили, че това е той. Едуард ми даде покъртителни обяснения защо са му трябвали тези пари и обеща лично да ти разкаже всичко, така че вие двамата помежду си, без чужда намеса, да разрешите семейния си проблем. Но ти разбираш, че моята професия не предразполага към излишна доверчивост. Ето защо когато се убедих на следващата сутрин, че той изобщо няма намерение да ти признае каквото и да било, отново наредих да го наблюдават. И какво мислиш? Вместо да дойде при теб с чистосърдечно признание, вчера той преведе най-голямата сума по американската сметка. Осми поред превод в продължение на три месеца.

— И заради моите пари ли нареди да го следят? — глухо попита Сергей Бибарцев. — Не беше ли по-разумно да ми се обадиш? Тогава нямаше да ми отмъкне тези двеста и петдесет хиляди долара.

— Майната им на парите ти, Серьога, хич не ми дреме за тях! — възмутено възкликна Турецки. — Твоят проблем е, че си отгледал син, който те краде. Но виж, че той се опита да ме убие, като сложи бомба в колата ми — това вече много ме засяга! И когато го изпратя на съд за покушение срещу длъжностно лице, хищните адвокати ще изсмучат от таткото банкер два пъти повече, отколкото е отмъкнал синът! И пак нищо няма да постигнат. Държавата би проявила снизхождение, ако беше убил на улицата случаен минувач, но тя не прощава, когато посягат на нейната собственост, респективно — служител. Ти го знаеш много добре!

Бибарцев ровеше нещо в джоба на сакото си. Неприятно беше да го гледа човек — така се бе разкривило лицето му, дали от болка, дали от злоба, а може би и от двете едновременно.

— Да не търсиш лекарството си? — разтревожено се надигна Турецки.

Вместо отговор Бибарцев-старши измъкна от джоба си малък черен пистолет, стана и направи крачка към него. Оказа се, че погледът му е вперен в сина му. С мрачен израз на лицето той процеди през зъби, пръскайки слюнки:

— Значи сереш в собствената си чиния, така ли, гадино мръсна?!… Ще те застрелям като куче!…

Турецки сграбчи ръката му с пистолета и се опита да я извие, но и Сергей Бибарцев не беше забравил все още самбистките хватки. Двамата се заборичкаха тромаво над масата, събаряйки бутилки, чупейки чинии и чаши, докато в един момент Турецки успя да извика на Едуард:

— Разкарай се от тука!

Бибарцев-младши не чака да му повтарят. Вратата се хлопна след него, сякаш с голямо удовлетворение.

Сега вече Сергей Бибарцев с известно облекчение остави Турецки да му отнеме пистолета.

— Малко преувеличих, че ще го дам под съд, Серьога. Не съм предявявал никакви обвинения, но всички улики са налице. Нека се вразуми, тогава ще забравя всичко… И… обади ми се, ако ти потрябвам за нещо.

Турецки напусна кабинета, сподирен от любопитни погледи. Беше почти сигурен, че Сергей няма да му се обади. Никога. А на двора най-внимателно огледа колата си, дори отвори капака на двигателя.

3.

Останалата част от деня мина за Турецки в напрегната работа, не в интереса на конкретен човек, а както му се искаше да вярва, за благото на Русия. А ако се вземе предвид, че част от работното му време мина в делови разговор с младия и приятен Олег Величко, можеше да се направи извод, че не всичко на този свят е толкова лошо.

— Какво ново, Олег? Изпрати ли някакво съобщение нашият злостен нарушител на трудовата дисциплина Марк Майер?

— Той е в страната на гейшите! — мечтателно произнесе Величко. — Така че докато не му се изтощи либидото, не чакайте вести. Но, общо взето, скоро ще го разкрият.

— Защо?

— И японците като нас са подгонили църквата „Пътят на истината“.

— Хайде стига, няма да ти издигнат паметник като първооткривател на нейните злодеяния.

— А, хич не ми и трябва! Предпочитам да взема еквивалента му в парично изражение.

— Уви, и това няма да те огрее. Така че кажи ми по-добре откри ли нещо интересно за Дмитрий Лоев. Нали обеща да проучиш въпроса.

— Александър Борисович, вие трябва да оцените моите неуморни старания! — тържествено започна Олег.

— Честно казано, не мога да ги оценя в пари!

— Е, това ми е ясно, разбира се. И така, Дмитрий Олегович Лоев наистина е една изключителна личност, което потвърждава максимата: природни дарби, плюс добро, нека го кажем дори елитно образование — и ние имаме пред себе си един двадесет и пет годишен мъж, който владее отлично английски и немски, доста успешно овладява и японски, а е следвал в едно от най-престижните учебни заведения в Щатите…

Турецки си спомни какъв беше той самият на двайсет и пет години. Точно на тази прекрасна възраст постъпи като стажант-следовател в Московската градска прокуратура. И тогава не знаеше добре английски, но сега вече съвсем го беше забравил. Не беше следвал в чужбина, пък и зад граница бе излизал само два пъти.

— Дима Лоев има още едно предимство, Олег: извадил е късмет с баща.

— Вярно, но ако беше просто някакъв дебил с високопоставен баща, едва ли щеше да следва в чужбина.

— Няма да споря с тебе, макар че там с пари всичко можеш да постигнеш. Извинявай, че те прекъснах…

— Известно време Дима е следвал в Щатите, а после се е върнал у нас. Това е било когато баща му дал благословията си за откриването в Русия на филиал от църквата „Пътят на истината“ и Японско-руския университет към нея. И както по-рано правеха князете, Лоев уредил сина си на работа във филиала, за да се заздрави нашата взаимна дружба и сътрудничество. Там младият Лоев работи при господин Сейтьо Ямада и същевременно усъвършенства японския език. Знаете ли, Александър Борисович, хрумна ми една версия, може ли да ви я кажа?

— Дори трябва.

— Дали Дима Лоев го е намислил сам, или някой му е подсказал, но докато е работел във филиала, той е присвоявал пари от сектата и ги е изпращал в Америка!

— Продължавай — ободри Турецки младия си колега.

Всичко това му се струваше познато, както биха го нарекли психиатрите — „дежа вю“.

— Малко преди ние да се заемем с християнско-будистката църква, Дима заминава в Германия, а по-късно в САЩ, и си остава там.

— Искаш да кажеш, че интересът на нашето ведомство към сектата и неговото заминаване не е случайно съвпадение?

— Имам такова подозрение. Нали бомбардирахме за разрешение всички институции и стигнахме дори до президента. А когато по върховете са решили най-после да ни развържат ръцете, Олег Лоев съвсем спокойно е могъл да предупреди синчето си да се маха от оная дивотия…

— Ти пита ли го дали е така?

— Лоев ли? Макар да не подхожда на служебното ми положение, направих известни опити. Но получих отговор в дежурната канцеларска форма: че както бащата, така и синът не са опетнени с нищо, за което свидетелства дори фактът, че момчето е било взето на работа в един от филиалите на такава престижна американска фирма, каквато е „Микроком“. Дори беше посочен телефон, на който мога да се обадя и да почерпя сведения от първа ръка.

— Ти обади ли се?

— Не още.

— Защо?

— Мисля си, че оттам няма да ми кажат истината, просто така, напук. Пък и ме е страх от началството: когато се получи сметката за разговора с Лос Анджелис, направо ще ми разкажат играта!

— Какъв разговор?

— Ами с Лос Анджелис, това е град в Съединените щати, кой…

— Я стига! Не съм олигофрен! Не се подигравай с висшестоящите!

— Извинете!

— Трябва да добавиш и „ваше благородие“! Я дай номера.

Олег прелисти бележника си, намери визитната картичка със записания номер и му я подаде.

Сега вече Турецки си обясни онова смътно чувство, което го бе тормозило: телефонният номер съвпадаше с номера, на който се беше обаждал в Лос Анджелис Едуард Бибарцев. Означаваше ли това, че той е имал нещо общо със сектата? Със сигурност. Нали го бяха открили в едно от нейните общежития. А дали Бибарцев и Лоев се познават? Твърде възможно е да са били в Германия по едно и също време и на едно и също място.

Следователят Турецки си набеляза конкретните задачи за следващия ден. На първо място трябваше да се обади в Лос Анджелис, а после да се срещне с Олег Лоев и Едуард Бибарцев.

4.

На другия ден обаче неочаквани събития промениха всичките му планове. До десет часа сутринта той прави опити да си определи среща с Олег Лоев, но неговите помощници така и не благоволиха да го свържат с члена на Съвета за безопасност към Президентството, оправдавайки се, че шефът им е твърде претрупан с работа. Опитът да се обади в Лос Анджелис също не се увенча с успех: след поредица от пращене и писукане на факс, търсеният номер го свърза с телефонен секретар. От банката отсъстваха и двамата Бибарцеви, баща и син. Докато деликатният Турецки се колебаеше дали да не се обади в дома на Бибарцеви, иззвъня директният му телефон.

— Ало! Слушам.

Високият и ехтящ глас на някаква телефонистка равнодушно се осведоми дали това е еди-кой си номер и дали се обажда еди-кой си човек. След като получи лаконичен, но изчерпващ интереса й отговор, телефонистката каза:

— Момент, сега ще разговаряте с Япония…

Турецки чак се изпоти от вълнение, но вместо очаквания глас на Марк с тъничко гласче се обади някакво момиче:

— Господин Турец… ки ли е?

Съдейки по произношението на „р“, родният език на това момиче беше немският. „Ама какви ги върши тоя Марк в Япония?“, с весело раздразнение помисли Турецки и завика в слушалката:

— Да! Да!… На телефона!

— Това е съопчение от господин Марк… Лизо намерен… и сто… ка. Си-га труд-но зами-нава от тука. Тря-бва помогнете…

Явно тя четеше от някаква бележка, написана на руски език от Марк.

— Къде е Марк?

— Ферцайунг… их ферштее зи нихт…

Докато Турецки се мъчеше да разбере какво му казва — извинете, не ви разбирам, — връзката прекъсна.

Впрочем, това вече нямаше значение. Той вече знаеше най-важното — Марк е жив, Лисовски и плутоният са намерени, а тоя калпазанин си е спечелил съучастница, която вероятно е отмъкнал от някое почтено бюргерско семейство.

Турецки отиде при главния прокурор на Русия, готов да спори и настоява, че се налага спешно да замине за Япония, макар че аргументите му да бяха такива, че спорът можеше да приключи само с решението да бъде командирован. За негово учудване и изненада главният веднага се съгласи, нареди да му бъдат изготвени всички документи за командировката в Япония, като добави, че е дошъл точно навреме, защото ще пътува в състава на делегация от юристи, която отива в Япония с цел да изкаже извиненията на руската страна, че хора от правителствените кръгове са допуснали в Русия агенти на онова чудовище Тацуо Като.

Едва в самолета Турецки се сети какво все пак бе забравил да свърши: да пусне заповед за арестуването на Едуард Бибарцев.

1.

С червената спортна кола те навлязоха в тихите и сънни крайни квартали, Кристина зави по една глуха улица и спря. Няколкото улични лампи пестеливо осветяваха от двете страни огради от жив плет. От ниската кола не можеше да се види дали зад храстите има някакви постройки, или нататък е чисто поле.

— Защо спряхме? — заинтересува се Марк.

— Пристигнахме. Тук са владенията на майка ми, госпожа Кирико Оцука.

— Ами чудесно — неуверено промърмори Марк. — Надявам се, няма да спим в някоя сламена колиба, защото нощите са още студени.

— Откога пък стана толкова префърцунен?! Сигурно откакто ти станах кочияш?! Имай предвид, че майка ми държи най-стилния японски хотел в Токио. И затова цените в него са най-високи. Цялата тая екзотика ти се сервира безплатно, а ти мърмориш!

— Аз не мърморя, но екзотиката все пак е различна…

— Никой няма да те изяде, бъди спокоен! — засмя се Кристина. — И запомни, че на японски хотел е „ръскан“.

— Ръскан — послушно повтори Марк.

— Точно така, като се поупражняваш малко, ще заговориш като истински японец. А сега слушай: когато влезем вътре, ще правиш каквото ти кажат, без да възразяваш и да капризничиш!

— Да не си ме довела тука като пленник? — стреснато попита Марк.

— Дори да е така, това ще е сладък плен, който никога няма да забравиш. В ръскана обслужването е такова, че клиентът да се чувства като у дома си. Дори по-приятно. Сега отивам да предупредя персонала, после ще се приготвя, а ти чакай да те повикам. Когато влезеш, ще кажеш на японски: „гоменнасай“. Това значи „моля за извинение“. Запомни ли?

— Да.

— А после вече можеш и да не приказваш.

Слязоха от колата и Кристина бързо закрачи по криволичещата пътечка между тревните площи и храсталаци, осветени от причудливи каменни фенери.

Марк остана до входа, където на висок стълб се поклащаше скромна и малка като знаменце фирмена табела с три изящно изписани йероглифа.

Сърцето му тръпнеше от две съвсем противоречиви чувства, които сякаш се преливаха едно в друго — нежна любов към палавата, но вироглава полуяпонка Кристина, и пробудилото се недоверие към нея. Ако Лазкин не лъжеше, а над огъня, както казва Джон, трудно се лъже, оня надут немец баща й изобщо не е никакъв мафиот, а истински германски Щирлиц, който в мирно време се бори против международния тероризъм. Но защо му е притрябвал руският бандит Бобров-Секача? Ако Бобров например беше офицер от контраразузнаването, внедрен като престъпник в ядрената банда, а Шилер го е надушил, това вече е съвсем друго нещо. Може и дъщеря си да му изпрати, още повече че тя е толкова умна и енергична. „А иначе какъв интерес има от мен, нали е сигурен, че съм гангстер?“, мислеше си Марк, като се оглеждаше с любопитство и дълбоко поемаше наситения с непознати ухания въздух на загадъчната страна, където бе мечтал да дойде някой ден, но не при такива обстоятелства.

— Ге-ен!

Марк чу проточения зов, но не съобрази веднага, че викат него. След всички тези предупреждения на Кристина той се чувстваше притеснен и затова неуверено тръгна по пътечката към къщата. Не видя къде е главният вход на този хотел, пък и нали японците не използват врати според европейските понятия. За да влезеш или да излезеш, трябва само да отместиш встрани плъзгащата се стена, която се нарича шоджи.

Марк се спря пред къщата и след известно колебание решително посегна към входното шоджи и влезе.

2.

Озова се в неголямо и почти празно помещение с излъскан дървен под. Отстрани бяха наредени десетина чифта пантофи. Очакваше да го посрещне Кристина или поне някой служител от рецепцията, който да го запише в дневника, да му вземе парите и да му даде ключовете от стаята. Тук обаче нямаше дори рецепция и табло с ключове, отсреща видя само някакъв параван.

В дъното на помещението се чуваше тиха струнна музика и мелодичен женски смях.

Марк си спомни инструкциите на Кристина и като се прокашля, високо произнесе:

— Гоменнасай!

Малко се постресна, когато чу в отговор три звънливи гласчета, които едно през друго изчуруликаха:

— Ирашшяимасе!!!10

В същия миг иззад паравана грациозно и бързо излязоха три девойки в класически японски кимона, превързани с широки пояси — оби, — с високи прически и напудрени лица, с ярък руж на бузите. Те тутакси се хвърлиха в краката му.

От изненада и притеснение Марк понечи да отстъпи, като напразно се оглеждаше да види къде се е скрила Кристина, която навярно си правеше шеги с него. Момичетата обаче го сграбчиха за краката.

— Е-е, по-полека, какво правите?! — възкликна той на руски, като се мъчеше да запази равновесие.

Оказа се, че те искат да го събуят. Пламнал от стеснение и ругаейки полугласно, той им помогна да му свалят обувките и надяна пантофи. Като продължиха весело да чуруликат, момичетата го поведоха към вътрешните помещения, ситно-ситно пристъпвайки с изящните си малки крачка.

Спряха се пред някаква стая. Едно от момичетата се наведе и отвори плъзгащата се врата. После с учтив жест помоли Марк да си свали пантофите и бос да влезе вътре. Марк видя, че на вратата не е отбелязан номер, както по хотелските стаи в Европа, а само някакъв сложен йероглиф. Помисли си, че може би това е цифра, но нямаше как да попита.

Щом пристъпи навътре в стаята, Марк се закова от изненада — беше абсолютно празна. Освен рогозките татами на пода нямаше нищо друго. В отсрещната стена видя декоративна ниша. Спомни си, че на японски тя се казва „токонома“ и обикновено в нея се поставя красиво подреден букет-икебана или някоя красиво изписана мъдрост в класическия стил на японската калиграфия. Този път в нишата имаше мъдрост.

Марк направо изпадна в ужас, когато двете момичета си отидоха, а третото започна да му съблича ризата, след което посегна и към панталоните. Но после се сети, че може би редът е такъв, и се примири, дори започна да го смята за забавно. След малко остана без чуждите за този дом дрехи и беше облечен в чисто кимоно, лъхащо на свежест. Дори съжали, че тази приятна материя се докосва до тялото му в момент, когато то вече е забравило какво значи една хубава баня.

После се поклони малко тромаво на момичето и реши да застане в някой ъгъл и да изчака Кристина. Навремето, когато тренираше айкидо, се бе научил да седи в любимата поза на японците — сейдза, на пети, и затова отсъствието на столове не го притесняваше. Но момичето го хвана за ръка и понечи да го изведе от стаята.

— Какво, има? Защо? — поопъна се Марк.

Но то му се усмихна и многозначително каза:

— О, фуро!

„Пак добре, че няма да е харакири“, помисли си Марк и със стегната душа бавно тръгна накъдето го водеха.

3.

Оказа се, че го водят в банята. С изключение на потилнята, която е непозната за японците, тук всичко съответстваше донякъде на традиционната руска баня: курни с течаща вода, мраморни пейки, тасове, сапун.

Марк се досети, че ролята на сауна изпълнява малкият облицован с мрамор басейн. Водата в него бе очевидно много гореща, защото над него се вдигаше пара, въпреки че в помещението беше доста топло. А когато видя излегналата се в него Кристина, понечи да отиде при нея. Момичето обаче леко, но настойчиво го затегли към пейките, като междувременно чевръсто сваляше от този толкова едър гост трите части на кимоното — горнището, пояса и панталоните.

Накрая Марк престана да се съпротивлява и с най-голямо удоволствие се остави да го изкъпят. Докато търкаше гърба му с насапунисания сюнгер, момичето весело подвикна нещо на Кристина. Тя се усмихна и преведе:

— Ген, знаеш ли какво ми каза? Съжалява, че си безплатен гост на хотела, защото иначе щеше да включи в сметката някакъв процент отгоре — налага й се да мие необичайно големи площи! Как ти се вижда тука?

— Отначало се притеснявах, ама сега вече свикнах!

— Тогава ела при мен!

Момичето тъкмо го бе поляло с таса, за да го изплакне от сапунената пяна, така че при жеста на Кристина то го побутна към басейна.

— Абе много гореща ми се вижда тази вода — отбеляза Марк с известно опасение.

— Я идвай бързо! Трябва да влезеш. Още ли не си усетил, че тука няма отопление? Трябва да поседиш във ваната, та после да не ти е студено поне един-два часа.

— А когато минат тия два часа?

— Тогава ще се греем със саке и любов.

Отначало водата се стори на Марк направо вряла, дори му мина през ум учтиво да откаже този жесток вариант на руската парна баня, но се обади честолюбието му: как може това нежно създание да седи вътре, дори с голямо удоволствие, а той да не може!

Но докато се натопи, трябваше доста да попръхти и да пъшка!

— Знаеш ли, че тая вода не се загрява специално?

— Ами как тогава?

— Тя е от горещи минерални извори с много лечебни свойства. Затова майка ми забогатя толкова бързо, след като се установи тука. И продължава да трупа пари.

— А ти си наследница на хотела?

— Не. Мама казва, че аз вече не съм японка, макар да съм родена и израсла тук. Навремето се смяташе за престижно японците да изпращат децата си да учат в чужбина. Изпращаха ги да получат висше образование в известни европейски или американски университети, та когато се върнат, да работят за икономическия просперитет на страната си. Мама също ме изпрати, първо, защото имаше при кого да живея в Европа, и, второ, както се изрази тя — защото момичетата, завършили в Япония, си остават жени, с всички произтичащи от това последици. А когато получа в Европа добро образование, винаги мога да разчитам на хубава работа в някоя добра фирма. Майка ми е много мъдра и предвидлива жена: с хотела човек винаги може да се разори, току-виж минералните извори пресъхнали… Аз обаче се оказах тъпа дъщеря на умни родители, хич не ми вървяха точните науки, а милият ми татко, вземайки под внимание колко ми се удават езиците, реши да ми даде хуманитарно образование. След това почти нищо японско не остана в мен, освен външността ми. Така че вече не ставам за съдържателка на японски хотел…

Когато се загряха добре, прислужниците ги отведоха в стаята на Марк. Там той разбра от превода на Кристина, че йероглифът на вратата не означава номерът на стаята, а нейното име — „явор“. После пи саке и намери вкуса му доста особен. Опита да се храни с пръчиците, като непохватно бучкаше с тях в купичката с някакво странно ястие и това много забавляваше Кристина, която непрекъснато се шегуваше с него.

После момичетата отнесоха софрата, извадиха от стенните ниши постелки и завивки и си отидоха, за да ги оставят насаме.

— Знаеш ли, аз малко те поизлъгах — смутено подхвана Кристина.

— Само малко?

— Даа. Аз не зная много начини за…

— За съжаление и аз не съм професор по сексуалните науки.

— И какво ще правим?

— Ще експериментираме.

Удивителна беше тази нощ. Марк се изненада от своите възможности и ненаситност. По-късно Кристина му призна, че докато са вечеряли, момичетата са им слагали в храната отвара от стимулиращи билки, а и басейнът с горещата вода също им е подействал възбуждащо. Но Марк беше сигурен, че не само това е причината. През кратките почивки, докато лежаха прегърнати с Кристина, тръпнещ от любов и страх, че ще умре от това неземно щастие, той често бе повдигал глава от разпиляната й копринена коса, за да се увери, че всичко това е действителност, и гледайки как потрепват от силния пролетен вятър тънките, облепени с хартия стени, си даваше сметка, че в едно толкова крехко убежище, на такъв малък остров на любовта човек може да обича само така — буйно и страстно, защото всяка нощ може да се окаже последна…

4.

И накрая, изтощени от любов, те останаха да лежат прегърнати, заслушани в поривите на вятъра, който идваше ту от планините към морето, ту от морето към планината.

— Страхувам се от Япония — прошепна Кристина, като се притисна към Марк.

— Защо? Мислех, че я обичаш.

— Обичам я, разбира се, нали ми е родина. Но все пак ме е страх. Аз обичам живота безумно, с всичките му радости и страдания, а тук ни възпитават още от малки как красиво и достойно да умираме!

— Тогава остани да живееш в Германия, а тук идвай само на почивка.

— С тебе мога да живея навсякъде, но както ми се струва, ти не искаш да се ожениш за мен…

— Какво?!

Марк дори се понадигна на лакът.

— Виждаш ли? Дори самата мисъл те хвърля в ужас!

Марк тихо се засмя и отпусна глава на тънката възглавница.

— Не говори глупости! Баща ти никога няма да допусне да се омъжиш за мен!

— Но аз имам и майка.

— Тя ще разреши ли?

— Да. Ти й хареса.

— И кога съм успял да й харесам? — отново се учуди Марк.

— Още когато дойде. Тя скришом те наблюдаваше…

— И в банята ли?! — ужаси се Марк.

— Нее — засмя се Кристина. — Тя цял живот работи с хора и е добър психолог, малко време й трябва, за да разбере що за човек си. Дори ми каза, че не те заслужавам, но само на шега, защото те одобрява.

— Значи трябва да се оженим?

— Разбира се, че трябва.

— Знаеш ли какво си мисля постоянно и все ми се ще да те попитам. Какви бяха онези мъже, които те преследваха, когато се запознахме във влака?

— А-а, те са неонацисти. Публикувах една статия за тях, а когато за втори път отидох в Берлин по друга работа, някой ме е познал…

— Ако искаш да се оженим, ще трябва да оставиш тая работа.

— И с какво ще се занимавам?

— Ще водиш курсове по японски език.

— Пълна скука.

— А след часовете ще ми помагаш.

— Да крадем?

— Аз не съм крадец.

— Винаги съм смятала, че не приличаш на гангстер.

— Знаеш ли какво работи баща ти?

— Конкретно не знам, но се досещам, че работата му е свързана с някакви секретни задачи.

— Е, смятай, че и аз се занимавам със същото. Истинското ми име е Марк.

— Марк — повтори тя. — Сега вече съвсем ще се объркам! Не, няма нужда да ти помагам!

— Защо?

— Веднъж вече подведох татко. Аз съм неблагонадежден помощник! Но той не знае това.

— И кога си могла да го подведеш? Нали не работиш за него?!

— Разбира се. Той изобщо не би ме допуснал до работите си. Веднъж отидох при него в Мюнхен. Честно казано, отидох да му искам пари. А той имаше съвещание с оня дебелак Лазкин и с жената, която беше с теб във влака. Аз нямах търпение да разговарям с него и затова се мотаех пред вратата, не да подслушвам, разбира се, но все пак чух, че приказват нещо за Русия, за някакъв ур-ал, правилно ли го казах?

— Да има такава планина.

— Разправяха се, че някакъв човек оттам ще докара плутоний и трябвало да го посрещнат и да осигурят преминаването му през митницата. Чух това, но когато получих парите от татко, веднага си заминах и забравих за всичко… А откакто бях в оная секта, „Пътят на истината“, и монасите ме дрогираха, не мога да се отърся от мисълта, че нещо са ми откраднали. Но всичките ми вещи и пари си бяха на мястото и аз реших, че това е някаква психоза, получена от наркотиците… Съвсем наскоро си дадох сметка, че те са изцедили от мен всички сведения — както за самата мен, така и за баща ми. Очевидно съм разказала и за плутония, та затова се провали тази ваша операция, нали?

Марк мълчеше.

— Кажи ми, моля те? — настоя Кристина.

— Да, но в тази операция претърпя провал само баща ти, а Лисо не можа да избяга от мен, така че не можем да я смятаме за неуспешна — само за променена донякъде. Кристина, не помниш ли кой беше с теб, когато си била дрогирана?

— Нали ти казах по-рано. Беше оня Едуард, който после ме изнасили…

— Ето каква била работата! — несъзнателно възкликна Марк на руски.

— Ругаеш ли, Ген? — разтревожи се Кристина. — О, извинявай, Марк… сигурно съм предизвикала големи неприятности, а?

— Не, не. — Марк я целуна, за да бъде по-убедителен. — Напротив, много добре стана, че си спомни за това. Сега вече могат да бъдат обяснени много неща….

Заспаха призори и се събудиха чак на обяд, а когато станаха, изтичаха в градината, за да се полюбуват на разцъфтелите декоративни вишни. Бледорозовите цветчета, отрупали голите причудливо разкривени клони, изглеждаха още по-крехки и нежни на фона на виолетово-кафявата кора.

— Те не чакат да увяхнат — тихо произнесе Кристина. — Стоят само няколко дни и отлитат млади и свежи, затова цъфтежът на сакура е толкова кратък и прекрасен.

Следобед Марк легна да поспи, а неуморната Кристина отиде в Токио, за да се обади на някакъв си „Турецки“ в Москва и да му прочете бележката, която той набързо написа на руски с латиница.

1.

В конферентната зала на хотел „Палас“ се събраха на съвещание представители на правоохранителните органи от четири държави — Япония, САЩ, Германия и Русия. Сред поканените присъстваха и шефове от централата на Интерпол.

Турецки пристигна в Токио в състава на руската делегация, водена от един заместник-министър на вътрешните работи с генералски чин. Генералът — едър мъж с малко лукава физиономия час по час пъшкаше, че бил толкова претрупан с работа, пък трябвало да се влачи накрай света, за да дава обяснения и да се оправдава. Но всъщност беше доста доволен и очевидно кроеше някакви свои планове за тази командировка, защото най-внимателно проучи програмата на пребиваването, като пресмяташе колко време би могъл да отдели за обиколка из магазините. Неговият адютант или ординарец — Турецки така и не можа да се ориентира в приумиците на висшето командване на вътрешните сили — искрено се радваше и не криеше задоволството си, че ще посети Япония.

Преди заминаването Турецки бе направил постъпки да вземе със себе си Олег Величко, макар да не се надяваше много, че ще го пуснат. Но дори и най-скромните му надежди за успех не се бяха оправдали. Величко не бе командирован, въпреки че именно той водеше делото за японската секта.

Турецки неволно си спомни срещата с Марк Майер на аерогарата и се усмихна. В огромната зала руската делегация се бе спряла на гишето за информация, за да дочака чиновника от японското Министерство на вътрешните работи, който трябваше да ги посрещне и откара в хотел „Палас“. Междувременно генералът хукна със своя помощник из магазинчетата в просторната аерогара, за да проучи цените, като преди това накара Александър Борисович да му обещае, че няма да мърда от мястото си и ще изчака техния посрещач.

И точно в този интервал от време Турецки съгледа Марк Майер. Той идваше насреща му — висок и светлокос, но някак променен, може би защото следователят го помнеше с други дрехи от последната им среща в Москва. Тъй като отначало лицето на Марк не изразяваше нищо и той го гледаше съвсем равнодушно, Александър Борисович разбра, че не е желателно да проявява някакво отношение към него. После Марк се приближи с любезна, но хладна усмивка и поздрави:

— Добър ден! От Русия ли пристигате?

— Да.

— И откъде по-точно?

— От столицата.

— От Москва?!

— Да.

— По работа ли идвате?

— Да.

— Как е там положението?

— Ами горе-долу добре.

— А Чечня?

— Сега е настъпил период на Брестки мир — нито война, нито примирие, уж се водят преговори, но военните са в безпътица.

— Кога се връщате?

— Ако всичко мине добре — утре вечер.

— О, дали не би могло и аз да замина с вас?

Турецки разбра подтекста на въпроса му: Марк искаше да се легализира, но за да не го подгонят спецслужбите, му трябваше поддръжка на висшестоящи инстанции. Турецки се бе погрижил за тази работа още в Москва и затова твърдо му отговори:

— Мисля, че можем да го уредим. Елате утре към обяд в хотел „Палас“.

— Благодаря ви!

Марк му подаде малка лакирана кутийка.

— Заповядайте, искам да ви подаря за спомен от срещата ни този малък сувенир. Той е от храма „Мейджи“. Кой знае дали ще имате възможност да го посетите.

— Благодаря.

Марк тръгна към изхода. Турецки успя да види, че на паркинга той се качи в бяла тойота, а на волана… разбира се, седеше някакво момиче.

Александър Борисович знаеше, че този подарък не е обикновен. В изящната кутийка намери микрофилм, квитанция за багаж и доста лаконичен, но обстоен доклад за извършената работа от капитан Марк Майер. Задачата беше изпълнена докрай и фактически без никакви загуби… Турецки се сепна, плюна три пъти и почука на дърво — да не чуе дяволът. Всъщност не би било зле да върнат в Москва окован с белезници Александър Лисовски, но както изглежда, тая работа щеше да поизчака. Тъй като е доведен тук от членове на сектата „Пътят на истината“, Лисовски при всички случаи няма да се измъкне от ръцете на японската полиция. По-късно обаче тя с удоволствие ще върне на колегите си от Русия подобна долнокачествена стока като Лисовски.

Турецки бе доволен от капитан Майер още и за това, че благодарение на получените от него данни Русия щеше да се представи на съвещанието с достатъчно достойнство. В изказванията си членовете на делегацията нямаше само да отбелязват факта, че на територията на страната са установени еди-какви си закононарушения от сектантите, а ще посочват конкретни разкрития и ще правят съответните предложения.

Тъй като съвещанието беше закрито, на него не бяха допуснати вездесъщите и нагли репортери, които, разбира се, бяха надушили за предстоящото събитие и сега се тълпяха във фоайето с надеждата да изкопчат от някого поне най-обща информация.

Ето защо в конферентната зала бе тихо, чуваха се само приглушени разговори и съскането на наливаните в чашите напитки.

2.

Една от страничните врати се отвори и влезе среден на ръст широкоплещест японец в цивилен костюм и с очила. Той отиде на председателското място на голямата елипсовидна маса, леко се поклони и започна да говори.

Всички присъстващи можеха спокойно да го разбират, защото прославените със своята техника японци бяха осигурили за гостите си синхронен превод, предаван по малките слушалки, надянати на ушите им.

— Преди всичко искам да ви благодаря, господа, че въпреки своята заетост вие уважихте с присъствието си нашето съвещание. Аз съм помощник на господин министъра на вътрешните работи и се казвам Дзютаро Михара. Тъй като проблемът, който ще обсъждаме, води началото си от Япония, ние се осмелихме да ви поканим тук, в нашата страна. Независимо от днешното ни събиране нашата всекидневна работа по случая продължава и за щастие са постигнати вече някои резултати. И така, господа, позволете от встъпителното слово да пристъпя към доклада си.

Турецки огледа присъстващите, търсейки с очи къде седят представителите на Германия. Беше сигурен, че Хелмут Шилер е пристигнал за съвещанието, защото в Япония се намира не само откраднатият под носа му плутоний, но и родната му дъщеря, за която сигурно се тревожи. От рапорта на Марк Турецки вече знаеше кое момиче го е взело под свое покровителство. „Ще ми се да видя как ще се запознае таткото с нашия хулиган — помисли Турецки — всъщност, не би било зле да се оженят — поне момъкът ще види свят.“

— Господа! Църквата „Пътят на истината“ съществува в Япония от шест-седем години. Ние сме толерантни към всички религии и затова тук представителите на различни вероизповедания се чувстват свободни да изповядват вярата си. Още от първите дни на своето съществувание сектата, създадена от Тацуо Като — малка група хора, повярвали в светостта на този господин, — се радваше именно на такава свобода. Всъщност трябва да се отбележи, че Като е необикновена и силна личност. Добър спортист, с медицинско образование и както показа времето — с талант на водач — той може да въздейства на големи групи хора. Дори ние допускаме, че в началото Тацуо Като искрено е вярвал в своето предопределение и е бил решен да се бори за доброто на хората. Ето защо, по наше мнение, се случиха две неща: това религиозно обединение започна да носи добри доходи на своя основател и неговите, да ги наречем „първосвещеници“, а големият брой последователи накараха Като наистина да повярва в своята изключителност. Той се обяви за втори Христос, а обединението се превърна в голяма бизнес корпорация с разностранна дейност, в по-голямата си част забранена от закона. Преди три-четири години Тацуо Като предприе експанзията на своята църква в другите страни. Както сами сте забелязали, неговият избор падна не на страни, в които вероятно има нужда от мисионерска работа, а на големи и богати държави. И така, освен в Япония филиали на църквата се появиха в Съединените американски щати, Германия и Русия. Сега вече свещениците на Като разполагат и работят не само с проповеди, медитация и хипноза, но и с различни начини за електронно въздействие върху мозъка на вярващия. В някои случаи, както беше установено, са били използвани и наркотични средства. Човек би се запитал, защо е нужно това на една толкова могъща църква? Ами защото, господа, в Америка и в Европа вярващите, привлечени от екзотиката на новата вяра, невинаги са били съгласни да отдадат на църквата, освен душата си и всички ценности от дома си. След електронната обработка обаче вярващият е бил готов не само да й подари всичко, което притежава, но и да убива в името на учителя. Засега не знаем дали е имало подобни случаи, но фактът, че под хипноза това е напълно възможно, не можеше да не ни безпокои. Навярно мнозина от вас, уважаеми господа, знаят, че именно трагедията в супермаркета „Нихон-еноки“, станала през март, ни накара да обърнем по-сериозно внимание на тази църква и да разследваме нейната дейност. Неизвестни засега престъпници затвориха всички изходи на магазина и пуснаха в помещенията му отровен газ. Имаше доста човешки жертви. Докато изпадналите в паника хора се мъчели да излязат, по високоговорителите било обявено, че това е терористичен акт на църквата „Пътят на истината“. Нашите органи веднага направиха обиск в резиденцията на Тацуо Като, но там не бяха открити никакви улики. Върховният жрец категорично отрече да има нещо общо с този терористичен акт и се опита съвсем убедително да докаже, че това може да е било извършено от конкурентната секта „Белият лотос“, защото голяма част от нейните последователи са преминали към църквата „Пътят на истината“. Направихме проверка и в „Белият лотос“, там също не се намериха улики, но изслушахме какво мислят нейните ръководители за „Пътят на истината“. И така, без да разполагаме с достатъчно сериозни улики, ние не можехме да предявим на Като каквито и да било обвинения. Продължихме да държим под контрол дейността на сектата. Напоследък около водача й се бяха появили твърде много чужденци. Моля да ме извинят уважаемите господа, но това не можеше да обезпокои само нас, заинтересуваха се и специалните служби. Накрая се появи прецедент. Към нас се обърна с официално заявление един голям индустриалец. Синът му, който бил студент, искал да постъпи в сектата на Тацуо Като, занасяйки обичайната сравнително неголяма вноска. Но служителите на църквата го задължили да донесе със себе си всичко земно, с което разполага, тъй като бил от заможно семейство. Момчето отказало да направи това. Тогава те го подложили на електронна обработка, внушавайки му да убие баща си и да вземе от домашния сейф всички налични пари и скъпоценности. Очевидно въздействието с електронните импулси се е оказало недостатъчно силно, но с достатъчно трагичен ефект: момчето предпочело да се самоубие, оставяйки прощално писмо, от което узнахме тази история. И така, имахме вече всички основания да прекратим за известно време дейността на църквата за едно по-сериозно разследване. Монасите не пожелаха доброволно да ни пуснат в резиденцията на Тацуо Като, оказаха въоръжена съпротива, с което фактически ни дадоха доказателства, че това обединение е престъпно по своята същност. Докато обсъждахме как да протече днешното ни съвещание, ние решихме, че най-напред би трябвало всички присъстващи да разкажат какви са били проявите на църквата „Пътят на истината“ в техните страни. Във всеки случай ние разполагаме с информация за подобни конфликти и в Русия и знаем, че руските ни колеги първи са обърнали внимание на това религиозно обединение и първи са прекратили неговата дейност…

Михара леко се поклони към мястото, където седеше делегацията от Москва. Генералът важно се поизпъчи, а Турецки си помисли — дали пък реверансът на японеца към неговата страна няма да бъде последван от неочаквана нападка, както се случва обикновено при общуването с хора от Изтока?

— … Наложи се да щурмуваме сградата и да разоръжим монасите. Засега Тацуо Като се укри, но ние успяхме да арестуваме неговия помощник — Джон Гордън Смит, който е американски гражданин. Отначало той отказваше да отговаря на въпросите ни, но когато променихме малко методиката при разпита, той проговори и ни съобщи такива неща, които просто ни изумиха…

— Естествено, ако сте го подложили на изтезания, той е могъл да ви наприказва какво ли не! — рязко се обади водачът на американската делегация.

— Не, не сме го изтезавали — усмихнато поклати глава Михара. — Можете сам да се уверите, когато получите разрешение за свиждане със Смит. А сега с ваше позволение ще ви предложа да се запознаете с видеозаписа от разпита на Смит.

Млади цивилни мъже енергично спуснаха щорите на всички прозорци. Зад гърба на Михара се плъзна встрани част от декоративната облицовка на стената и се откри бял екран.

3.

След секунда на екрана се появи изображението на широкоплещест мъж, около четиридесетгодишен, с очертаваща се плешивина на челото, едра брада и волеви гънки при устните. Очевидно беше силна и енергична личност, но от помръкналия му поглед личеше, че е сломен. С втренчени очи в обектива на камерата той заговори:

— Името ми е Джон Гордън Смит. От хиляда деветстотин деветдесет и трета година досега аз работих като съветник по търговските въпроси при ръководителя на църквата „Пътят на истината“ Тацуо Като. Не съм негов последовател и не вярвам, че е нов Христос, но бях принуден да се преструвам и маса време да губя в четене на молитви и опити да медитирам.

Зад кадър се чу гласът на следователя, водещ разпита.

— А защо беше необходимо да се преструвате? За да имате възможност да печелите пари ли?

— Не само заради това. Макар че повечето европейци и американци, които постъпиха в сектата през последните години, преследваха чисто меркантилни цели, лично аз изпълнявах задача, поставена ми от моето ръководство.

— Разкажете по-подробно, ако обичате, за кого работите всъщност? Каква по-точно беше задачата ви?

— Работя в информационния отдел на американската корпорация „Микроком“, чиято дейност е в областта на електрониката. Преди няколко години узнахме, че сродната ни японска корпорация „Ябушита Денки“ има намерение изцяло да ни измести от световните пазари, включително и да се настани на нашия пазар. Ние се уверихме в това малко по-късно, когато у нас, по-точно у някои наши чиновници се появиха евтини и много по-съвременни модификации на компютрите на фирма „Ябушита“. А когато се сдобиха и с нови скъпи автомобили, пък и с крайградски къщи, ние вече си обяснихме защо молбите ни за подкрепа от властите остават без последствие. Нашите чиновници бяха подкупени, за да спъват бизнеса ни, а това е нелоялна конкуренция. Ето защо бе взето решение да се борим с японската експанзия, и то невинаги с коректни средства и „кадифени ръкавици“. Дълго обмисляхме как да дискредитираме корпорацията „Ябушита“ на световния пазар. По същото време у нас се появиха монасите на учителя Като. Ние разработихме план за операция под кодовото название „Уайт брадърс — Белите братя“. Тя беше доста мащабна. При това, вземайки под внимание тежкото финансово положение на „Микроком“, ние се заклехме, че ще се самофинансираме при нейното осъществяване. Доста ни облекчи фактът, че Тацуо Като, който си въобразяваше, че е нов Христос, не се интересуваше от нищо друго, освен от броя на своите последователи. А по-голямата част от неговите монаси и послушници фанатично вярваха в него и се отдаваха на изтощителни пости и молитви. Макар да се интересуваше само от собственото си боготворене, Тацуо Като веднага схвана и възприе нашите предложения за набиране на средства и ни предостави пълна свобода на действие. И така, ние се заехме с финансовото състояние на сектата и, естествено, не пропускахме възможността да заделяме определена част от парите за свои нужди. В Лос Анджелис регистрирахме фирма „Белите братя“ и открихме банкова сметка, по която превеждахме определени суми от вноските на вярващите, от продажбите на съчиненията на Като и от печалбите при някои странични дейности.

— Каква част от общата сума сте превели във вашата сметка?

— Трудно е да се каже с точност, защото парите идваха от всички филиали: в САЩ, в Германия, Русия. А що се отнася до Япония, тук вземахме около една трета от постъпващите средства. С останалите пари, като се изключат онези, които отиваха за поддръжка на църквата, ние закупувахме най-различни съоръжения. Може да се каже, че всичко освен хранителните продукти се купуваше от магазините на „Ябушита“. Бяхме си поставили за цел да превърнем църквата в един гигантски постоянен клиент на всички стоки на „Ябушита“. И японската корпорация се хвана на тази въдица. Защото всички филиали трябваше да се обзавеждат само с изделията на „Ябушита“: офис мебели, техника и други изделия. И така, вече ги държахме в ръцете си!

Смит буйно удари с юмрук дланта си и продължи възбудено:

— Те започнаха да ни цитират в рекламите си. Оставаше само да дискредитираме самата секта, а заедно с нея отиваше по дяволите и „Ябушита Денки“. Всъщност всичко трябваше да приключи именно така, както и приключи, но ние допуснахме грешка, като решихме да ускорим събитията. Идея за това ни даде проповядваната от учителя Като тема за апокалипсиса. В неговата интерпретация всичко звучи така: ще настъпи последната битка на доброто със злото и на планетата ще останат само малка част от посветените, които ще създават нова цивилизация през следващите хиляда години. Може и нещо да съм пропуснал, защото е много трудно да навлезеш в учението на този самозванец. Във всеки случай той твърди, че световният катаклизъм ще започне от два конфликта: американско-японски и руско-турски, и то през деветдесет и седма или деветдесет и осма година. И трябва да ви кажа, че мнозина от така наречените здравомислещи хора вярват на тези пророчества и доволно потриват ръце.

— Какво имате предвид?

— Производителите на оръжие. Достатъчно беше така, просто на шега, да пуснем слух, че църквата иска да купи оръжие, и тутакси получихме маса предложения!

— Колко голяма беше вашата агентурна мрежа в сектата?

— Не повече от трийсет души, но всички те имаха сериозно влияние върху ръководителите на филиалите.

— Ваше дело ли е терористичният акт в супермаркета „Нихон-еноки“?

— Не съвсем. Решаваща роля изигра фактът, че работниците от магазина не разрешаваха на монасите да продават в търговските помещения на супермаркета книги, плочи и други култови вещи. Най-фанатизираните последователи на Като настояваха тези хора да бъдат наказани някак. Ние сме виновни дотолкова, доколкото не им забранихме това, макар че имахме тази възможност.

— Как смятахте да продължите по-нататъшната си работа?

— Под формата на случайно изтекла информация трябваше да пуснем съобщение по световните медии, че компютрите на фирма „Ябушита“ се използват за антихуманни експерименти над хора, които впоследствие се превръщат в биороботи, готови да изпълняват всякакви заповеди. И че с така наречените „шлемове на спасението“ се изземват парите и скъпоценностите на новопокръстените. И за още много други неща. Вие навярно знаете всичко, за наркотиците също.

— И какво още смятахте да правите?

— Наскоро ни се удаде възможност да допълним цялата тази картина с един ефектен щрих: наши колеги в Русия и Германия успяха да отнемат от едни престъпници половин килограм оръжеен плутоний, както и технологията за неговата по-евтина разработка. Доколкото знам, немските специални служби са искали да заловят тези престъпници, но нашите агенти подкупиха куриера и го доведоха в Япония.

— Значи документацията и плутоният са тук?

— Да, ние вече трябваше да ги получим, но започна обсадата на нашата централа.

— Как се отнесе Тацуо Като към възможността да получи такъв подарък?

— Та той беше във възторг!

— Вашите действия може да се квалифицират като промишлена диверсия. Не ви ли смущава моралният им аспект?

— Бизнесът е война. И автор на този афоризъм, тръгнал по света, е именно японец. Но кой знае защо колегите от „Ябушита“ предпочитат да купуват нацяло нашите политици, за да им съдействат в машинациите. При това положение е смешно от нас да се иска богобоязлива честност.

Екранът угасна.

4.

Няколко минути в залата продължи да цари тишина.

После стана и взе думата един немец.

— Хелмут Шилер, Федерална служба за разузнаване — представи се той. — Трябва да призная, че кражбата на контрабандната стока от Русия действително стана на германска територия, но не смятам, че изтичането на информация е станало в нашето ведомство. Вероятно престъпникът, който трябваше да докара стоката в Германия, сам е потърсил по-богат купувач и е попаднал на тези монаси. Във всеки случай той трябва да бъде изпратен и съден в Германия за бомбен атентат. Той предизвика самолетна катастрофа, при която загинаха членовете на неговата банда и немският летец. Разбира се, сега плутоният трябва да се търси.

Веднага след него думата взе Александър Борисович и като се прокашля, започна:

— Турецки. Главна прокуратура на Руската федерация. Ще се осмеля да възразя на уважаемия господин Шилер. Може би не ви е известно, господине, но контрабандата, за която споменахте, бе обект на изключителното ни внимание още от град Челябинск. Дори наш сътрудник я придружи до Германия, натоварен с конкретна задача. Буди удивление лекотата, с която такава стока е минала през германския митнически и граничен контрол. Това не можеше да не ни обезпокои. Ние проведохме щателно разследване и установихме, че идеята за открадването на плутония и продажбата му в Германия е на някоя си Лариса Колбина и Борис Лазкин. Колбина е загинала при самолетната катастрофа, за която благоволихте да напомните, а Борис Лазкин е ваш агент за работа сред емигрантските среди от бившия Съветски съюз. Ние разполагаме със сведения, че изтичането на цялата информация за стоката е станало именно от вашата конспиративна квартира в Мюнхен. От всичко това би могло да се предположи, че операцията с плутония е провокация на немските специални служби. А колкото до самия плутоний и документацията за технологията на неговата обработка, мога да съобщя на уважаемото събрание, че са намерени и в най-скоро време ще бъдат изпратени в Русия!

1.

— А твоите родители защо не живеят заедно? Разведени ли са?

Кристина караше колата, без да откъсва очи от пътя. Вече наближаваха хотел „Палас“. И двамата знаеха, че скоро ще трябва да се разделят, може би за дълго, и бяха тъжни. Марк се опитваше да разсее любимата си с разговор.

— Не, не са разведени, но се виждат доста рядко. Навремето, когато се запознали, баща ми работел в германското посолство, а мама била студентка. Имали голяма любов, баща ми бил направо луд по мама, но нейните родители не й разрешавали да се омъжи за него, защото не искали да я пуснат да замине в Германия, пък татко не можел да остане в Япония. Двамата така и не намерили изход от положението. А когато попреминали първите най-силни трепети на любовта, баща ми изведнъж решил, че за него кариерата е по-важна.

— Осъждаш ли го?

— Никого не осъждам. Знам, че и двамата много ме обичат. Но с известно състрадание, сякаш съм недоразвита… Всъщност то си е така — аз не се чувствам изцяло европейка, нито пък японка, а нещо неопределено, по средата.

— За мен това няма значение. И не мисля за никаква кариера, така че съм готов да живея с теб, където пожелаеш.

— Така ли? Но в Япония не можем да останем. Като чужденец ти няма да можеш да си намериш хубава работа и да постигнеш някакво положение в обществото.

— Тогава в Германия.

— Да…

Марк бе изпълнил задачата си и вече спокойно носеше в джоба си служебната карта. Може би затова тръгна така безгрижно с Кристина по стъпалата към централния вход на хотел „Палас“, без да забележи, че от тълпата журналисти един мъж не ги изпуска от поглед.

Кристина го бе докарала навреме.

Вратите на конферентната зала се отвориха и отвътре започнаха да излизат за почивка участниците в съвещанието.

— Татко! Татко! — неочаквано се провикна Кристина с радостно удивление и помаха с ръка, за да привлече вниманието на баща си.

Шилер с бързи крачки се отправи към тях.

— Кристи?! Какво правиш тук?

— Я виж кой е с мене! — подръпна тя Марк за ръкава.

Хелмут Шилер погледна към младия мъж и веднага го позна.

— А, значи това си ти… — бавно произнесе той.

Марк се почувства неудобно и кратко отговори:

— Да.

— Значи все пак си ти! — натъртено повтори Шилер. — И затова още от пръв поглед не те възприемах като гангстер. Ето с какви дреболии се издънваме…

— Но какво е станало? Защо говориш така? — попита Кристина.

— Кристи, този момък съсипа кариерата ми, без дори да го усети — унило отбеляза разузнавачът.

— Е, нищо де! Сега ще работи на твоето място!

— О, навярно ще преуспее! Но доколкото разбирам, Кристи, ти се опитваш да ми го представиш като свой годеник, така ли?

— Може би.

— В такъв случай кажете ми как е истинското ви име, млади момко?

— Марк Майер.

— Нима сте немец?

— Наполовина.

— Е, какво пък, няма да е толкова болезнен погромът ми, все пак е дело на сънародник. А сега ще позволите ли, Марк, да ви отнема за малко дъщеря ми?

— Но моля ви, разбира се — смути се Марк.

2.

Баща и дъщеря се отдръпнаха встрани да поприказват, а през това време при Марк дойде Турецки.

— Какво става? Наред ли е всичко?

— Общо взето — да.

— Сериозни ли са отношенията ви с нея?

— Да, поне така мисля.

— Е, браво, Майер, значи не изневеряваш на своето амплоа! Кръстосваш от континент на континент, сякаш си на работа в Интерпол, при това отмъкна дъщерята на един от шефовете на вражеското разузнаване!

— Вражеско ли?

— Хайде, друг път ще се разправяме. Намери ли Лисовски?

— Не, покрил се е нанякъде.

— Да върви по дяволите!

— Александър Борисович, ще мога ли да замина с вас?

— Нали ти обещах. Но съм уредил нещата още преди това. Да беше видял само лицата на твоите началници, докато ти подготвях документите да напуснеш Токио!

— Защо, какво толкова има?

— Ами тия заплеси бяха твърдо убедени, че си го ударил на живот и се шляеш някъде из околностите на Москва!

По недоглеждане на портиерите във фоайето бяха нахълтали група журналисти. За свое голямо съжаление те не познаваха в лице никого от участниците в конференцията и затова крадешком се промъкваха да заемат позиция по-близо до съвещателната зала.

Онова, което стана малко по-късно, след това бе разказано от всеки очевидец по различен начин. В огромното фоайе бе доста оживено — напред-назад се разхождаха участниците в съвещанието, забързано сновяха и хотелските служители. По едно време се чу вик, който малцина разбраха за какво се отнася. Беше на руски език.

— Турецки! Турецки! Ела бързо!

После на мястото, откъдето се чу викът, хората уплашено се дръпнаха встрани, вследствие на което се образува празен полукръг. Когато, разблъсквайки тълпата, Марк се провря най-отпред, той видя срещу себе си смътно познат млад широкоплещест европеец, който бе сграбчил с една ръка Кристина през врата, а с другата бе насочил нож към гърдите й.

— Едуард, не върши глупости! — високо каза Турецки.

Марк се сети, че това е оня нещастник, банкерският син, когото бе намерил в общежитията на сектата. Види се, за свое нещастие!

— Дай ми технологията, Турецки!

От новините по Би Би Си Едуард Бибарцев бе узнал още същия ден, когато бе започнала обсадата, че империята на Като се разпада. Той веднага бе съобразил, че може да продаде неизползваната документация за плутония на японските специални служби и после с тяхна помощ да замине за САЩ при своите пари и приятеля си Дима Лоев. Негов познат, син на влиятелни родители и шеф на международния отдел в едно издание, го бе включил срещу три хиляди долара в списъците на руските журналисти, заминаващи да отразят закритата конференция по дейността на сектата „Пътят на истината“. Репортерите бяха разузнали кой от руска страна ще отиде на тази конференция и Едик тутакси прецени, че тоя досадник Турецки вероятно пръв ще се добере до плячката на Лисовски.

— Едуард — тихо продължи Турецки, — Едуард, успокой се. Опомни се, всичко вече е свършено…

— Нищо не е свършено! Стоката си е стока! Дай ми я, иначе ще убия това момиче!

— Добре де, добре, но изчакай само да се кача в стаята си и да взема документацията!

— Ще чакам само две минути, нито секунда повече!

Бибарцев понечи да засече времето, но не можеше да погледне часовника си. За няколко секунди отмести очи от пленницата си, за да погледне стенния часовник във фоайето.

В този миг Шилер тихо заповяда на дъщеря си:

— Бягай!

За жалост той не можеше да знае, че Едуард владее немски език добре и разбира думите му.

Все пак Кристина използва удобния момент. Като сграбчи с две ръце ръката с ножа, тя приклекна и успя да се измъкне от прегръдката на Едуард, след което се втурна към тълпата. Но Едик, който беше каратист, и то доста добър, светкавично реагира на станалото, като я настигна с един скок и заби ножа в гърба й. По инерция момичето притича няколко крачки и падна в ръцете на баща си.

Марк мълчешком се метна към Бибарцев. Той обаче успя да посрещне атаката му с красив и ефектен като по филмовите екшъни ритник в главата, с който се опита да го повали. Марк леко отскочи и избягна удара на тежката подметка, като едновременно с това вдигна крак и изрита момъка между краката. Но Едуард успя да се извърне и тутакси замахна да му нанесе саблен удар по ключицата. Марк отскочи и с почти неуловима бързина направи с краката си „ножица“, с която прихвана ръката на Бибарцев, стегна я и я изви, а после се метна на пода, повличайки го със себе си. Изненадан от всичко това, Бибарцев се сгромоляса на пода и болезнено си удари главата в мраморните плочи. Без да му дава възможност да се опомни, Марк с рязко движение му изкълчи ръката и единия крак, за да не може да избяга. После бързо стана на крака и се втурна към мястото, където лежеше Кристина, заобиколена от тълпа хора — любопитни или желаещи да помогнат с нещо…

Хелмут Шилер, целият опръскан с кръв, силно притискаше с носната си кърпа раната на гърба на дъщеря си, а с другата ръка придържаше главата й. Момичето дишаше начесто и на пресекулки, не можеше да си поеме дъх. Очевидно ножът бе засегнал белите й дробове.

Марк се отпусна на колене до нея и започна да я гали по мократа от пот буза.

Кристина отвори очи, погледна го и с мъка прошепна:

— О, Ген… ужасно боли…

Дойде лекарят и когато погледна раната, безнадеждно поклати глава, но все пак енергично се зае да оказва първа помощ. Хелмут Шилер упорито не искаше да се отдели от дъщеря си, като непрекъснато бършеше сълзите си, толкова неуместни на това тъмно и сурово лице.

Санитарите деликатно, но настойчиво отведоха Марк настрани. Младият мъж отчаяно се зае да кръстосва из фоайето, докато в един момент се озова до окования с белезници Бибарцев. Спря се до него и без да каже нито дума, започна да го души. Турецки, генералът и някакъв як японец едва успяха да го отдръпнат от убиеца.

Виеха сирени на полицейски коли и линейки, във фоайето на хотела цареше тревожна суматоха.

И само хищните репортери щракаха с фотоапарати, въодушевени, че неочаквано са попаднали на сензационна новина…