По черната следа

1. По въпроса за алигаторите

Спасявайки се от пяната, Франк запълзя на четири крака и се шмугна в кръглия люк на някакъв колектор. Тръбата на колектора не можеше да няма изход: на другия й край, макар и слабо, светеше отвор и това му вдъхваше надежда. Пяната прииждаше буквално по петите му и Франк се придвижваше напред с възможно най-голямата за неговото положение скорост.

Тръбата излизаше в малка полутъмна, овална зала и неочаквано завършваше с голямо разширение — доста високо над пода. Франк се подаде навън до кръста. Направи опит да се хване за горния край на разширението. Не можа. Не искаше да скача надолу с главата, но нямаше друг избор. Изтри потта от лицето си с изцапания от ръждата ръкав, издигна се на ръце, рязко приклекна и отскочи във въздуха.

Приземи се сравнително меко — като котка. Скочи на крака, огледа се внимателно, доколкото това позволяваше мъждивата светлина. Беше горещо и влажно, някъде шумеше вода. Едва сега му мина през ума, че тукашните лабиринти приличат много на подземията на старата венерианска база „Мамут“.

Болеше го бедрото — резултат от принудителното бързо спускане по спиралния жлеб, когато избухна пожарът в пръстеновидната галерия. Впрочем леко се отърва. Кой знае как би свършило всичко, ако не беше забелязал спасителния жлеб още преди да задействуват пожарогасителите. Франк се изплю с погнуса (създателите на пяната ни най-малко не бяха се погрижили за вкусовите й качества), оправи под мишницата си кобура с бластера и тръгна покрай стената на залата.

Освен масивната решетка на една ниска полуовална амбразура с неясно предназначение в залата нямаше нищо друго. Франк извади ножа си, запали монтираното в дръжката му фенерче и го насочи отвъд решетката. Лъчът падна върху лъскава водна повърхност. Изглежда, това беше басейн, и то много голям, защото светлината от фенерчето не стигаше до противоположната му стена. Над водата се стелеше мъгла. Франк дръпна на няколко пъти безрезултатно решетката. Това май не беше никаква зала, а просто голяма цистерна…

Франк огледа гладките стени и забеляза, че те не се съединяват горе с тавана. Капакът на тази гигантска чаша сигурно беше повдигнат малко — под него проникваше светлината от външните лампи. Надолу по стената се спускаше тясна тръба, краят й не беше много високо и ако подскочеше… Франк хвана бластера и рязко се обърна — стори му се, че нещо горе откъм тила му се раздвижи.

Минута-две той се взираше в горния ръб на стената — оръжието му бе готово за стрелба, но наоколо беше спокойно. Подозрението му, че от тавана наднича съгледвач, постепенно се изпаряваше. Значи беше му се сторило…

Франк прибра оръжието си, отпусна се за малко преди скока и тръгна към тясната тръба. Металът издрънча, той загуби опора под краката си и падайки в тъмнината, се сви инстинктивно, за да предпази с ръце главата си от удара. Последва шумен плясък на вода…

Франк изплува, пое си дъх и погледна разярен нагоре. Видя светъл кръг, приличащ на голяма бледа луна. Заплес! Наивно пале! Как можа да улучи люка!… После реши, че „заплес“ е май твърде силно казано. Още повече че това не беше обикновен люк (обикновения люк той, разбира се, щеше да забележи), а някакво подобие на водоотливна шахта, покрита с многопластова диафрагма. Познати номера. Отворена ли е диафрагмата, по нея и най-хитрата лисица не може да мине.

Той пошари с ръка в тъмнината и напипа само грапава стена. Нямаше за какво да се хване. Отнякъде струеше вода, най-малкият й плясък пораждаше звучно ехо. Водата имаше неприятен вкус на метал. На фона на слабо осветения кръг на люка се появи някакъв заоблен силует — сякаш отгоре надничаше нечия глава… Франк понечи да извади бластера. Силуетът изчезна моментално. „Де да имах такива очи!“ — помисли си Франк завистливо.

Той запали фенерчето, пошари с тънкия му лъч. Да, това беше шахта… По-точно, резервоар, който се стесняваше твърде забележимо в горния си край. Голите стени бяха кафяви от ръждата. Някъде на половината от височината му се тъмнееха отвори, от които сълзеше вода. Франк много разчиташе на скобите за изкачване, но скоби в шахтата нямаше. Истински капан…

Първо помисли за бластера. Разбира се, можеше да направи с него в стената вдлъбнатини — един вид стъпала до горе. Но… как щеше да се предпази от пръските на разтопения метал? Освен това стената имаше обратен наклон, макар и не много остър, но достатъчен, за да лиши тази му идея от всякакъв смисъл. Да, бластерът отпадаше…

Придържайки се над водата, той упорито осветяваше тягостно голите влажни стени. „С две «котки» щях да се измъкна оттук за нула време!“ — помисли си ядосан. Изведнъж забеляза нещо, на което трябваше да обърне внимание още в самото начало: стените бяха влажни до половината. Малко над водоотливните отвори се виждаше отчетлива граница, от която нагоре стените бяха сухи. Водата е била много повече, но бе изтекла някъде. И то съвсем наскоро — стените не бяха още съвсем изсъхнали… Франк се преобърна като делфин надолу с главата и се гмурна надълбоко.

Светеше си с фенерчето, но почти нищо не виждаше в мътната вода. Късият лъч светлина сякаш осветяваше само себе си, краят му се губеше в мъглявината и затова Франк бе приятно изненадан, когато неочаквано бързо се натъкна на вход в някакъв подводен тунел. Веднага разбра, че това е тунел, макар отворът му да бе преграден с еластична и хлъзгава на пипане ситна мрежа. „Филтър!“ — определи бързо Франк, като разрязваше преградата с ножа си. Водата в тунела беше по-чиста и той можа да различи в края му жълтото петно на втори филтър. „Но дали това е краят?“ — запита се Франк и заплува по подводния коридор. Мисълта за риска на подводното разузнаване не го тревожеше — той се доверяваше на интуицията си, знаейки от опита на тренировките до каква степен безпогрешно може да преценява съотношението на кислорода в кръвта си с изминатото разстояние. Главното в „мъртвата зона“ бе провереният път за отстъпление, всичко останало Франк изцяло предостави на интуицията си, и повече не мислеше за нищо — за размисли му бе нужно време, а време нямаше. Ако почнеше много да мисли, щеше да загине.

Не му се наложи да отстъпва. Като премина през втората преграда, Франк със сигурност определи, че се намира в нова шахта-резервоар, и преди да изплува на повърхността, насочи фенерчето нагоре — най-много от всичко се страхуваше от подводни решетки. Горе блесна огледалото на водната повърхност — нямаше решетка.

Франк изплува над водата, огледа се и разбра, че ненапразно бе преминал „мъртвата зона“. Шахтата бе по-голяма от първата, но нищо нямаше да му струва да се измъкне от нея. Освен това тук беше много по-светло: през люка се виждаше крайчето на някаква лампа. Право пред очите му се тъмнееше отворът на друг тунел, наполовина пълен с вода; в мрачните му глъбини нещо бълбукаше дрезгаво и изнемощяло, но той не прояви любопитство. От тавана на тунела към люка водеше вертикална редица взидани в стената къси оси с черни накрайници. Предназначението на осите бе загадка за Франк, обаче те водеха нагоре и това беше добре дошло за него.

Той влезе плувайки в тунела и усети, че коленете му опряха в дъното.

Тук можеше да стои почти изправен. Водата стигаше до бедрата му. От глъбините на тунела продължаваше да се носи дрезгаво бълбукане, сякаш някакво огромно същество правеше усърдно гаргара на пресипналото си гърло и през цялото време пробваше какви са резултатите. Резултатите бяха слаби. Франк искаше да се облегне с гръб на удобно вдлъбнатата стена (да си даде минута отдих), но не успя: върху водата падна нечия сянка. Бавно, много бавно той извади бластера и се изтегли в самия край на тунела. Можеше да изненада съгледвача само с внезапен изстрел иззад някакво укритие…

Пламъкът от изстрела озари шахтата и веднага след това стана тъмно. Отгоре по стените със звън се посипаха стъкла. Франк се отдръпна и погледна отново едва когато те престанаха да падат. Отворът на люка фосфоресцираше в тъмнината като синкаво петно… Франк прибра машинално оръжието си. Нямаше представа дали бе улучил съгледвача, но че бе пръснал лампата — това беше съвсем ясно. Великолепно попадение. Точно и глупаво…

Опипа осите — не бяха от метал. Приличаха на детски гири, взидани здраво в стената и покрити със слой еластична пластмаса. Разстоянието помежду им беше около метър — нямаше да бъде трудно да се изкачи по тях. Отначало Франк се катереше нагоре само с ръце. После започна и с крака и работата тръгна по-бързо. Пета ос, шеста (професионален навик да брои изминатите стъпала)… осма, девета… Стоп! Дявол да го вземе!… Десетата ос изскочи от гнездото си и след секунда-две долу се чу плясъкът на водата. Франк запали фенерчето и освети пространството над главата си. Така, оста я нямаше, но затова пък имаше дупка. Над нея беше последната ос и люкът… Блазнеше го да пъхне пръста си в дупката и като запази така равновесие, да се изкачи с едно стъпало по-нагоре. Едно стъпало бе достатъчно да се добере до крайната ос…

Франк преодоля съблазънта и мушна в дупката ножа си — раздаде се трясък, полетяха електрически искри, замириса на изгоряла пластмаса и озон. Да, не бива да пъха пръстите си, осите не току-тъй бяха покрити с изолационен материал. Но какво да прави? Няма да виси на тази стена безкрайно, я!…

Със сложни акробатични движения Франк съблече мократа си куртка и свали портупея. Куртката изхвърли през люка, а портупея нави на ръката си така, че ремъкът провисна от юмрука му като достатъчно дълга за целта примка. Замахна и примката се закачи за горната ос още от първия опит. Оста издържа няколкото пробни придърпвания. Останалото беше въпрос на мускулна сила и гимнастическа техника.

Като излезе горе, Франк погледна часовника си. Струваше му се, че се бе мотал в шахтите четвърт час, а бяха изминали само пет минути и половина.

Електродът на пръснатата лампа пулсираше със синьото си пламъче и бръмчеше като бръмбар. Под краката му хрускаха счупените стъкла. За всеки случай Франк опипа с фенерчето обкръжаващия го мрак. Съблече се бързо. Докато изцеждаше дрехите си, гледаше бластерът да му бъде подръка.

Мястото, където се намираше, приличаше на стесняваща се нагоре клисура, образувана от три ката бетонни склонове. „Клисурата“ имаше два изхода: един абсолютно тъмен кръгъл тунел и един правоъгълен коридор, в чийто край се виждаше слабо осветена площадка. Франк избра коридора и тръгна предпазливо и безшумно покрай стената му.

Когато стигна почти до средата, чу странен мляскащ звук и се спря. Светна с фенерчето, но не забеляза нищо подозрително. Продължи по-нататък и чак при самия изход видя голям кръгъл люк.

Люкът беше отворен. В него, зад невисок бордюр, се люшкаше и издуваше някаква грапава белезникава маса. Франк отстъпи назад. Можеше да опита да се промъкне бързешком между стената и бордюра, но не знаеше какво представлява тази грапава гнусотия и не искаше да рискува. Измери на око ширината на препятствието, направи няколко крачки назад, засили се и скочи.

Подът при изхода, кой знае защо, беше хлъзгав и Франк за малко не падна, но без да се спира, скочи на площадката — ако можеше да се нарече площадка тясното пространство, оградено от три страни със стени. Едната от тях, външната, не беше боядисана и металът й блестеше. Нямаше таван, лампите бяха някъде много нависоко и Франк, вдигнал нагоре глава, видя, че светлината преминава на снопове през многоредни ажурни метални конструкции; всред решетестите ферми, греди, тръби, въжени мостове, които засенчваха и без това слабото осветление, висяха закрепени за опорни стълбове тъпоноси варели. На около пет-шест крачки от него подът свършваше в тъмнината. Този път Франк мина дори без фенерчето — по шума на водата се досети, че изходът водеше в някакъв басейн.

На половината разстояние до водата металната стена завиваше рязко надясно, Франк счете, че в неговото положение ще е по-добре да върви по сухото, и свърна зад ъгъла. Ослепи го ярък прожекторен лъч. Той отскочи назад. Блесна светкавица, нещо яростно засъска и върху осветената от прожектора бетонна стена се изду малиновочервен мехур. Пламъкът опари лицето му. Франк зажумя инстинктивно. Ето каква била работата! Някой се целеше в него. И то с оръжие, три класи по-високо от неговия нещастен бластер…

Нещо меко обви обувките му, стигна чак до коленете му — Франк замря. Извади бавно бластера от кобура. След малиновата мълния пред очите му все още плаваха разноцветни петна и първите секунди той се взираше, без да разбира какво гъмжи и пъпли в краката му.

Белезникави лепкави стъбла със змиеобразни движения се мъчеха упорито да се обвият над коленете му. Франк се дръпна назад и почувствува меко, но силно съпротивление. Неочаквано лепкавите стъбла се опънаха, сякаш бяха от еластична гума, и той едва не се строполи на пода. Залепи се с гръб към стената и се обърна — за малко не изпусна бластера. Съвсем близко, на една ръка разстояние от него, мърдаше хълм от пихтиесто вещество. На площадката се бе вече натрупало предостатъчно от това вещество, но от коридора напираха нови маси слуз и се спускаха по пихтиестия хълм на широки мазни гънки. Франк прибра бластера и извади ножа си. Той позна бледата елва — бича на венерианските рудници, бързорастящата слуз, но за пръв път я виждаше в такова огромно количество. В лепкавото, конвулсивно-бавно придвижване на нейните израстъци и гънки имаше нещо безпомощно-жалко и отвратително в същото време. Освобождавайки се, Франк с няколко замахвания на ножа отсече треперещите лепкави израстъци.

Бе спечелил десетина секунди и трябваше да се възползува от това. Свали бързо куртката си, замахна и я хвърли зад ъгъла, нагоре към светлината на прожектора. Блесна мълния. Франк пресече със скок осветения участък, изви се като смок и се просна в сянката на някакво прикритие. До него догаряха парцалите на разстреляната му куртка и от тях се носеше задушлив пушек.

Прикритието изглеждаше сигурно: един вертикален сноп дебели тръби, закрепени към опорен стълб. Високо над главата му снопът се разклоняваше на отделни тръбопроводи, които се пръскаха в различни посоки като ветрило и пресичаха решетестите ферми. Пътят нагоре беше примамлив, но Франк разбираше, че на стрелеца (дори той да е само един) нищо няма да му струва да го „свали“ през това металическо решето още с първия изстрел.

Франк се вслуша в шума на водата. Май щеше да се наложи пак да се изкъпе — друг изход нямаше. Изкатери се бързо по рамката на опорния стълб на достатъчна според замисъла му височина и стреля почти наслуки с бластера по посока на прожектора. Докато се спускаше все така бързо, видя припламването на отсрещния изстрел. Нещо с трясък се спука над главата му; от продупчената тръба заби с тътен струя нажежена пара, всичко наоколо потъна в мътна пелена. Франк се учуди на благоприятния резултат от безобидния на пръв поглед дуел и без да губи много време, се гмурна във водата.

За малко не се задави, изплува на повърхността и зашеметен започна да гълта наситения с пара въздух. Водата в басейна беше непоносимо гореща!

В нажежения сумрак нищо не се виждаше. Франк напипа с ръка стената на басейна и заплува покрай нея, като си правеше сметка да заобиколи стрелеца откъм левия фланг.

Скоро бе принуден да си признае, че сметките му излязоха криви. Стената беше висока и гладка — без нито една издатина. Тя служеше само като добро прикритие, но беше невъзможно да се хване за горния й край.

От дрезгавата дълбочина на басейна над тъмната вода се издигаше някакъв стълб. А може би това беше колона или просто голяма тръба. Франк се гмурна безшумно под водата (добре, че тук тя бе значително по-хладка) и все така безшумно изплува близо до колоната. От върха й в басейна се спускаха ръждиви вериги. Франк опипа основата й и намери удобна издатина. Сега можеше да стои над водата и да изучава от прикритието си позицията на стрелеца.

Пространството покрай басейна се виждаше като на длан. Горе, откъдето идваше светлината на прожектора, сега стърчаха изкривените от взрива скелети на разрушените ферми, пречупен на две опорен стълб, един смачкан варел. Над взривения участък се сребрееше паяжината на провисналите въжета. Пробитата от изстрела тръба продължаваше да клокочи като гейзер, лъчът на прожектора шареше в облака пара. Край прожектора пъплеше някаква продълговата сянка, осветена от две бледо фосфоресциращи кълба. Франк се взираше до болка в очите. Беше му ясно само едно: това в никакъв случай не беше съгледвач…

Той се ориентира постепенно в главните външни белези на противника си. По форма това беше гъба с конично удебелено в основата си пънче. Накривената широкопола шапка на „гъбата“ периодично изменяше наклона си — по всяка вероятност тя се въртеше. Фосфоресциращите синкавосиви кълба се търкаляха свободно по периферията на шапката, приближаваха се едно до друго, допираха се и се раздалечаваха…

Колоната, студена и грапава от ръждата, беше удобна опора за рамото му. Франк хвана с две ръце бластера. Замря, наблюдавайки над мерника играта на сновящите кълба. Ръцете му стискаха здраво бластера, но чувството за нелепостта на ситуацията много му пречеше.

Натисна спусъка. Едното от кълбата се разсипа на яркозелени искри, „гъбата“ се олюля. Оцелялото кълбо забяга по „шапката“ с удвоена скорост. Окото на прожектора търсеше неспокойно снайпериста — лъчът шареше из басейна като стъклена сонда. Затаил дъх, Франк стреля отново и отстъпи зад колоната. Последва фойерверк от яркозелени искри, метален звън и грохот…

Грохотът стихна. Настъпи минута напрегнато очакване. Чуваше се как капките падат във водата. Лъчът на прожектора се издигна нагоре и строго вертикален сега и неподвижен, като мраморен обелиск, светеше безсмислено в зенита. Франк си свали обувките, изсипа водата от тях, обу се и скочи на близката верига. Изкачването по звената й беше удобно.

На върха на колоната той забеляза масивна конзола, към която беше прикрепен барабан с големи ръждиви зъбци. Тежките вериги се изкачваха към барабана, обикаляха го по жлебовете на зъбчатите блокове и провесени над водата, изчезваха в противоположна от брега посока. Там полумракът се сгъстяваше до пълна непроницаемост и беше невъзможно да се разбере накъде води „пътят на трите вериги“. На Франк това не му харесваше. Но той бе разбрал вече: ожесточеният двубой с гъбовидната кълбоока твар бе верен признак, че няма да бъде допуснат на брега.

Веригите не бяха опънати равномерно. Нямаше нищо по-лесно от това да стъпва по долната верига, а за сигурност да се придържа с ръка за по-горната… Но ходенето по веригите се оказа толкова непривично, че Франк целият се изпоти от напрежение и люлеейки се над водата, сам се чудеше на собствената си самоувереност. Именно поради това, че веригите не бяха опънати равномерно, амплитудите на люлеенето им не съвпадаха и трябваше да прави много усилия, за да не загуби опора под краката си. Някъде към средата на увисналата верига „приятното“ полюляване премина в безпорядъчно клатушкане. Франк погледна надолу. Беше тъмно… Нищо не се виждаше освен една жълтеникавосива ивица, която пресичаше черното кадифено пространство перпендикулярно на „пътя на веригите“. Това беше сигурно задната стена на басейна, която отразяваше бледата светлина на брега. Или пък обща стена на два съседни басейна… Когато минаваше над тази ивица, той беше почти сигурен, че чува тихи плясъци на вода.

Ударът отдолу беше неочаквано силен, като залп на аварийно-спасителен катапулт. Преобръщайки се във въздуха и падайки, Франк успя да се хване за една от веригите. Увисна. И едва сега осъзна какво се беше случило. Веригите се движеха. Движеха се шумно и бързо и го отнасяха в тъмнината.

Дрънченето и скърцането му напомниха, че всичко може да свърши със зъбчатия барабан. Или с нещо по-лошо… Но той нямаше време да помисли какво можеше да бъде по-лошо от ръждивите клинове. Извади с лявата си ръка ножа и насочи фенерчето надолу. Предположението му за двата съседни басейна, слава богу, се потвърди — под него имаше вода!… Не му оставаше нищо друго, освен да хвърли по-надалеч фенерчето-нож, да разтвори пръстите си и…

Франк изплува на повърхността, изплю водата, потърси с очи светлинката на фенерчето: дръжката беше направена от пластмаса и ножът би трябвало да изплава… Би трябвало… Мракът беше като плътна стена, без ни най-малък проблясък. Да се благодари поне, че водата беше хладка, и съдейки по вкуса й, чиста.

Франк поплува малко без посока и спря — почувствува, че в басейна става нещо. Долови неясно, глухо бучене, съскане, познатите му вече плисъци, бълбукане… Скърцането и дрънченето му пречеха да се ориентира в хаоса на странните и не много силни съзвучия. Франк се ядоса на себе си, че така лекомислено се довери на плавателната способност на пластмасовия нож. Тъмнината започваше да действува на нервите му. Той дори се гмурна с отворени очи да провери няма ли някъде на дъното малка светлинка, но тъмнината беше непрогледна…

Когато изплува, той не чу вече дрънченето и скърцането — веригите бяха неподвижни, източникът на бученето, съскането и бълбукането се бе явно приближил, но от това не бе станал по-ясен и по-понятен: странните звуци сега се сливаха в еднообразен, равен шум. Франк се губеше в догадки. Изведнъж усети, че някакво бързо течение го подхвана и понесе нанякъде. Разтревожен и учуден, той не знаеше веднага какво да предприеме. За да спечели време, заплува против течението, но скоростта на водата нарастваше стремително (той чувствуваше това) и му се наложи по неволя да влезе в сериозна схватка с потока. В един момент му се стори, че в тъмнината срещу него се надига пенеста вълна. Франк отскочи инстинктивно, опита се да избегне удара и рязко се обърна. Разбра грешката си и прекрати безсмислената съпротива. Нямаше никаква „пенеста вълна“. Той беше в центъра на водовъртеж… Франк за пръв път попадаше във воден капан, но твърде ясно си представяше физическия механизъм на действието му.

За плувеца, попаднал във водовъртеж, съществува практически само една възможност да се спаси: да се спусне на дъното и да не се омаломощава в неравната борба. На самото дъно площта на кръговото течение на водата намалява, то отслабва и човек с добро самообладание има немалък шанс да напусне бързо опасната зона и да изплува достатъчно надалеч от водовъртежа. Който се гмурва предвидливо на дъното, за да се спаси, обикновено успява. Всичко зависи от гъвкавостта на човешката психика. Но ако водовъртежът е в басейн?… Тогава едва ли не всичко зависи от диаметъра на дължината на водоотливната тръба, при чийто вход се образува мощният водовъртеж.

Кръжащият поток буйствуваше, пръскаше пяна в лицето му, мъчеше се да го залее през глава. Франк чувствуваше близостта на центъра на водовъртежа и се стараеше да урегулира дишането си. Той знаеше, че може да издържи без въздух точно три минути, и при каквито и да е обстоятелства нямаше намерение да съкращава дори със секунда този малък запас от жизненоважно време.

Ямата млясна, поглъщайки плячката си. Франк вдигна ръце над главата си и потъна в страшния водовъртеж…

Пътят по водоотливната тръба за щастие беше кратък: минута-две полуделият поток прорязваше шумно тъмнината, след това захвърли жертвата си в някакво изпълнено със синкава светлина пространство и накрая, след като изля отгоре й многотонни маси ревяща вода, се успокои.

Замаян, Франк бавно изплува на повърхността. Примижа, за да свикне с прозрачния ултрамарин. Първото нещо, което видя ясно, беше стълбичката, прикрепена до стената на басейна…

Той се качи по стъпалата, свали портупея с оръжието, отпусна се на парапета. Легна по гръб, отпусна мускулите си, обгърна с поглед ултрамариновия правоъгълник на тавана.

Металната обшивка на парапета охлаждаше приятно тила му, таванът се полюшваше. Франк затвори очи, за да не вижда това полюшване. Колко странно е устроен човекът! Струва му се, че в момента нищо не може да го накара да се помръдне, няколкото минути покой са за него въпрос на живот или смърт, ни повече, ни по-малко. Но ако се наложи, той ще стане, измъчен, мокър, ще се върне в изходната точка и ще премине отново същия път за втори или трети път. За четвърти, пети, шести… Докато не рухне ултрамариновият таван.

Под клепачите му се полюшваше море от синкава мъгла и Франк си позволи да се отпусне в лека полудрямка.

Познати меки устни погъделичкаха ръката му.

— Ти ли си? — попита той беззвучно.

— Аз съм — отговори Звездният елен.

По широко разклонените дивни рога блестяха капки от непознати съзвездия. Беше му тъжно, но вече не се тревожеше така, както преди.

— Ти и аз… Разменяме си твърде съдържателна информация. — Беззвучните ленти на фразите се стрелваха като чайки в тъмната възсинкава глъбина.

— Какво ще кажеш, верни приятелю?…

— Спътнико — поправи го Звездният елен и проточи шията си, сякаш гледаше далеч напред в прозрачната нощ. — Спътник от твоето розово детство… Ти възмъжа, поумня. Научи се да си служиш интуитивно с бластера.

— Интуитивно ли?

— Не ти ли харесва тази дума? Вземи друга: безцелно. Пак ли не ти харесва? А искаш ли да знаеш защо?

— Да, интересно ми е.

— Защото постоянно се чувствуваш участник в един от най-глупавите атракциони. И тук, и там, и горе. Обиди ли ми се?

— Не.

— Извинявай, днес съм откровен.

— Благодаря ти, обаче изпускаш едно обстоятелство.

— Какво именно?

— Виждаш ли, най-отвратителното не е, че се налага да действуваме с бластери по тези полигони на невежеството. В края на краищата това е подробност…

— Аз споменах за илюзорността на измислената цел въобще.

— А аз гледам по-широко и говоря за задънените улици на човешките представи. Разбираш ли? Хората добре познават себе си в пределите на Земята и не така добре — в пределите на Системата, но в звездните мащаби… Там цари абсолютната Неизвестност. И срещу нея ние нямаме философски имунитет. Имунитетът срещу космическите изненади е немислим… Нашият смел устрем към уж романтичните и дивни светове слиза постепенно от сцената. Ние твърде рано си измислихме място в Галактиката. Сега, затънали в изключително трудното усвояване на Слънчевата система, размишляваме мъчително: какво ли място ни е отредила в пределите си самата Галактика… Ние сме в задънена улица. В глухата задънена улица на собствените си представи…

Клепките му трепнаха — синята тъмнина се озари от продължителна мълния. В залата бяха запалили бялото осветление.

Откъм площадката се чуха стъпки. Някой се приближи и постави нещо твърдо на парапета. Франк чу тихо стържене до краката си. Надигна глава и зажумял от непривично ярката светлина, погледна над върховете на обувките си. Беше Вебер. Седеше на парапета и съсредоточено отваряше кутия бира. Лицето му беше зачервено от слънцето, кожата на носа и бузите му се белеше.

— Измори ли се? — попита той, без да се отвлича от заниманието си.

Франк не отговори. Напипа с тила си прохладно място и огледа тавана. Сега той беше бял и в естествената си неподвижност му изглеждаше добре. Консервената кутия приятно поскърцваше в тишината.

— Нищо… Двайсет минути активна почивка, топъл душ, сухи дрехи — и отново ще бъдеш в отлична форма. — Вебер издърпа шумно капака на кутията. — Пийни.

— Май че ми съчувствуваш, Мартин? — Франк повдигна един след друг краката си, да изтърси водата от обувките си.

— Не, поздравявам те. Как се сети, че най-напред трябва да унищожиш кълбата?

— Това е толкова старо, колкото… Е, сетих се и толкоз. — Франк седна и протегна ръка към кутията. Бирата беше великолепна, с вкус на печени орехи, но доста студена.

— Ако не беше улучил или беше стрелял в корпуса на кибера, щяхме да ти дадем хубав урок — съобщи му поверително Вебер.

— Не се съмнявам. Защо да си хабим силите с дреболии като пожари, елва, средновековни вериги на барабани с клинове…

Замълчаха. Франк разклащаше машинално бирата и пиеше на малки глътки. Вебер гледаше ръцете му: беше му се сторило, че треперят.

— Последен ли бях? — полюбопитствува Франк.

— Предпоследен. След теб е Егул. Добре се придвижва — сега е в пръстеновидната галерия, сражава се с пяната. Мур Баркман не можа да мине през елвата, трима се провалиха при престрелката, Хак се измъкна, но си загуби бластера във водата. Благополучно минахте засега само ти и Дъглас. Хареса ли ти водовъртежът?

— Водовъртежът ли? Беше твърде тъмно… Но съм ти благодарен.

По лицето на Вебер премина гримаса на недоволство.

— Поне за това — продължи Франк, — че не си се сетил да пуснеш в басейна живи алигатори. Между другото, загубих си ножа… По-точно, не между другото, а съвсем не навреме.

— Ножът ти е минал през водоотливната тръба. Стига да се цамбурнеш сега във водата и този „средновековен“ инструмент отново ще бъде в ръцете ти.

Франк се надвеси през парапета и погледна надолу. Ножът му плаваше съвсем близо до стената на басейна.

Вебер започна да се съблича. Забеляза, че Франк го гледа внимателно, и каза:

— Искам да се освежа, докато ти се къпеш в банята.

Вебер се качи на парапета, приготви се за скок, но се забави малко:

— И още нещо… — каза, без да се обръща назад. — По въпроса за алигаторите. Ако чувствуваш необходимост да упражняваш остроумието си, какво общо има с това Вебер? Аз тренирам мускулите и нервите ви. Кой е казал, че в задълженията ми влиза и тренировката на вашия интелект?

Ехото разнесе из залата шумния плясък на водата.

„Наистина — помисли си Франк, — какво общо има с това Вебер, щом като самата система нищо не струва…“

От нямане какво да прави той изучаваше географията на оплешивяването на петдесетгодишния мъж. Франк не би рискувал да причисли това занимание към категорията на достатъчно развлекателните, но той беше с цяла глава по-висок от Вебер, а кабината на цилиндричния асансьор бе твърде тясна за двамата.

Долу нещо щракна, кабината потрепера и спря. Овалната стена се разтвори — през пролуката на вратата се показа сивозелена мъгла, стана хладно. Вебер излезе и застана пред кабината с ръце в джобовете. Светлината от кабината го осветяваше отзад, на фона на зеленикавия полумрак вратът и лактите му изглеждаха неестествено червени.

— Мога ли да считам кабината свободна? — попита Франк.

— Ние използувахме асансьора докрай. Ще те заведа до ескалатора. Той е съвсем наблизо. И освен това… ти още ми трябваш.

Франк излезе. Погледна назад към шахтата на асансьора. Над сферичния покрив на кабината личаха очертанията на механизмите.

— Плъзгаща се въжена линия — Вебер кимна към тъмните напречни греди на фермите. — Тръбите на асансьорната шахта могат да се преместват от едно място на друго. Пък и не само тръбите… Изобщо стопанството ни е сложно.

Плъзгащата се въжена линия не заинтересува Франк.

Вървяха по бетонирана платформа покрай фосфоресцираща сивозелена стена. На платформата бяха монтирани релси. Беше много влажно, студът ги пронизваше до костите. Франк се мъчеше да заобикаля големите локви, свиваше се от студ и чувствуваше, че скоро ще започне да трепери и зъбите му ще затракат — летният костюм не го предпазваше от вледеняващото течение. Оголените до лактите ръце на Вебер настръхнаха.

— Не може да се каже, че при теб зад кулисите е твърде уютно — измърмори Франк.

— Кулисите са много по-надолу. Тук е кухнята, където приготвяме целия реквизит.

Вебер извади от джоба си в движение един палер, прехвърли в лявата си ръка късата му тъпоноса цев и го подаде на Франк, без да се обръща:

— Дръж.

Франк пое машинално оръжието — малък, но твърде тежък импулсен лъчемет с керамична облицовка. Дръжката легна удобно в ръката му. „Зареден е за трикратно действие“ — помисли си той.

— За всеки случай — поясни Вебер. — Възможно е да ти потрябва при внезапна атака.

Щом като Вебер казваше, че е „възможно“, трябваше да се съобразява. Франк пъхна палера в джоба си.

Беше се загледал в сивозелената стена и стъпи в една локва. Изтърси с погнуса обувката си. Отначало му се стори, че стената е покрита със светеща пластмаса, но после забеляза бърза струйка въздушни мехурчета и разбра, че е стъклена и че цялото съоръжение представлява огромен аквариум. Франк изостана малко назад. В мътната глъбина на аквариума съгледа голямо жълто колело със стърчащи от него спици и черни перки…

Някъде рязко издрънча метал. Франк се обърна. Вебер стоеше на края на платформата, потриваше измръзналите си лакти и гледаше надолу. Франк се приближи до него и погледна в същата посока.

На дъното на бетониран строителен изкоп светваха един след друг разноцветни стълбове. Бяха осем и образуваха права редица: първият — млечнобял, а след него останалите — седемте цвята на дъгата. До стълбовете имаше идеално равна площадка, голяма колкото хокейно игрище, а наоколо й бяха струпани огромни купчини пясък. В пясъка пъплеше гъсенична машина с каросерия, методично сновяха малки бръмбари-автомати. Светваше с бяло сияние първият стълб и гъсеничният автотоварач с ръмжене се доближаваше до площадката и я покриваше със слой пясък, като изпразваше каросерията си през един съскащ и извиваш се ръкав с решетка на края. Щом изгаснеше белият стълб, светваше червеният и към площадката се отправяха бързо отрядите на „бръмбарите“ и заравняваха пясъка; после светваше оранжевият стълб и други „бръмбари“ с неестествено издути коремчета плъзваха като совалки и заливаха пясъчния правоъгълник с тъмна и силно миризлива течност. Вълната от неприятната миризма бързо достигна до платформата. Франк отстъпи назад.

— За какво е тази баница?

— За кого — поправи го Вебер. — Всъщност за вас е. По парче за всеки от вас… Ще дойде време, ще разбереш.

Металическото скърцане се повтори. Вебер продължаваше да гледа надолу, но Франк беше сигурен, че този звук не идваше от изкопа. Той послужи като сигнал за цяла лавина от звуци — шепот, стържене, боботене, хрущене… Монолитната бетонна платформа потрепера, мускулите на Франк се напрегнаха рефлекторно — нещо много тежко рухна някъде наблизо и се разчупи на парчета. Грохотът от срутването се понесе като безразборно кънтящо ехо.

— Хладилниците изхвърлят лед в съседния изкоп — каза Вебер. — Следващият ви полигон ще бъде с красиво име: „Ледени мечти“…

Над ръба на стената, която отделяше двата изкопа, израсна облак снежен прах. Франк не каза нищо.

— Да тръгваме — предложи Вебер. — Става студено.

Пресякоха платформата по диагонал, минаха бързо покрай някакви наклонени люкове, чиито заскрежени капаци напомняха за близостта на хладилните камери, и завиха по тесен коридор със стъклен таван — през матовото стъкло свободно проникваше ослепителна живачнобяла светлина. В дъното на коридора ромолеше, поскърцвайки със стъпалата си, кафявата лента на ескалатора. Вебер се дръпна галантно и пусна Франк пред себе си.

Горе беше значително по-топло. Кафявата лента свършваше в просторно помещение. За разлика от неуютните долни помещения, където навсякъде личеше временното присъствие на театралните декорации, тук всичко изглеждаше постоянно и благоустроено. Обаче в шахтите на асансьорите нямаше нито една кабина — стъклените трапецовидни врати светеха с чистия си аквамарин.

— Това е нулевият етаж — поясни Вебер. — Оттук започва полигонът ви. Ела, ще ти го покажа. — Той вдигна ръка. Подчинявайки се на жеста му, част от стената потъна с меко шумолене в образувалия се отвор.

Франк изпита неприятно чувство. Беше изморен и всичко почваше да го дразни. Вебер изчезна в отвора. На Франк не му оставаше нищо друго, освен да го последва. Влязоха в помещение, което се отличаваше единствено с голите си стени.

— Познато ли ти е мястото? — попита Вебер.

— Не — отвърна Франк, гледайки как отворът се запълва. Предупреждението на Вебер все още беше в сила и трябваше правилно да оцени обстановката.

Премести погледа си към тавана. Разбра, че се намира в коридора, през който сутринта бе минал за полигона. Горе се тъмнееше отворът на асансьорната шахта — единственият вход, известен на участниците в полигона — „реалигентите“. Те се спускаха тук с цилиндричната кабина по един (по-рядко по двама), проверяваха екипировката си и тръгваха да изпълняват съставените от Вебер задачи. Коридорът ги отвеждаше в неизвестността. Сега той не отвеждаше никъде — беше преграден с глуха стена. Сутринта тази стена я нямаше.

— Впрочем… — започна Вебер. — Отдавна исках да ви попитам за какъв дявол разстрелвате нашите телефотери и телемонитори? Какво ви пречат?

— Съгледвачите ли? — попита с любопитство Франк и си помисли: „Значи съм улучил!“ — Откъде да знаем, че са телефотери? Сам изработи „реакцията ни на опасност“, а сега си недоволен…

— Стига си лъгал — не умееш — промърмори Вебер. — Виждам те целия. Няма защо да ме баламосваш!… — Той се оглеждаше разсеяно настрани, сякаш чакаше нещо.

Франк поглаждаше с длан дръжката на палера в джоба си, също очакваше нещо и си мислеше: „Не се знае кой кого баламосва…“

Всичко стана много бързо. Той се намираше в състояние на готовност, но не беше предвидил такъв удар по нервите си: кой знае откъде изскочи някакво рошаво червено-черно кълбо. Пронизителен писък, грухтене, бесен лай… Кълбото се блъсна в краката им. Вебер отскочи. Франк също отскочи и стреля. Вместо изстрел се чу пневматично изхвърляне. Виещото кълбо се понесе покрай тях, очерта червено-черен зигзаг във въздуха и се скри в отвора на някакъв кладенец. Воят утихна. Във въздуха остана мирисът на озон.

Вебер едва ли не насила измъкна палера от Франк. Отвори тилната страна на цевта, извади пълнителя на фиксатора, присви очи и погледна в прозорчето на призмата.

— Точен изстрел. Поздравявам те.

— Няма за какво — каза тихо Франк. — Чиста случайност. Стрелях наслуки.

— Така трябва да бъде. — Вебер удари с длан пълнителя, вкара го на мястото му и щракна затвора. — Ако си способен да отбиеш точно атаката, преди да си успял да я осмислиш, значи усилията ми не са отишли напразно.

— Не са отишли. Първо стреляме точно, а после гледаме в кого. А по какъв повод — това вече няма значение.

Вебер постоя малко, като почесваше с дръжката на палера брадата си.

— Така трябва да бъде — повтори той. — Можеш да философствуваш колкото си искаш, но стреляш автоматично. И твърде точно. Никой няма да посмее да нарече школата ми… Впрочем теб това малко те засяга, умнико.

Обърна се към стената.

— Джими, направи ни изход!

В стената се образува тъмна пролука. В кадифената тъмнина се виждаше само хоризонталният пунктир на някакви червени светлинки.

Вебер побутна Франк по лакета:

— Влизай. Само ти единствен от вашето племе можеш да се похвалиш, че си бил в моята командна зала. При това по време, когато полигонът работи.

Франк знаеше това.

— Ето какво било — измърмори той. — Благодарение на вашата щедрост, така да се каже.

— Е… както искаш. Като извинение за басейна, където си се опасявал да не срещнеш живи алигатори. Нали те беше страх?

Франк не отговори.

2. Колеги

В командната зала беше по-светло, отколкото Франк очакваше — просто стените, подът, таванът на помещението бяха облицовани с черен светопоглъщащ материал. Върху ръчките на апаратурата като малки полумесеци блестяха светли петна от разноцветните екрани и табла и образуваха интересни геометрични фигури като капки роса върху сплитките на невидима паяжина. Точно в центъра на „паяжината“ пред широк екран тип „Стереоспектър“ се мяркаше фигурата на много висок слаб човек. „Върлина на кокили“ — кръсти го наум Франк.

Трима други оператори, наполовина скрити от рамките на апаратите, се суетяха нещо пред малки плоски екрани. Лицата им не се виждаха под ажурените шлемове на мускулопултовете. Франк имаше чувството, че във всяко лице се бе впило металическо насекомо, голямо колкото паяк-птицеловец. Техниката беше изключителна. Мръдваш само веждата си — и някой там на полигона пропада в люк, отваряш слабо устата си — мощен водовъртеж. Намигваш — изстрел, помигаш по-дълго — цяла серия изстрели… Ефектно допълнение към шлемовете на мускулопултовете бяха розовите удължени и изпъкнали капаци на наушниците — от слепоочията чак до брадата. Също като огромен двустранен флюс. Добре чувам, ясно виждам, мога да направя с теб, глупако, каквото си поискам… Не, колкото и да се възмущава Вебер, да си премериш силите със съгледвача на равни начала е по-почтено.

Вебер бутна госта си в едно кресло, сам се стовари в съседното и попита тихо:

— Искаш ли бира?

Франк не успя да отговори — в ръката си вече държеше висока чаша с бяла пенеста шапчица.

— За твое здраве, Франк. — Вебер наля и на себе си и вдигна чашата.

— За твое здраве, Мартин.

На големия екран се появиха скелетите на решетестите ферми.

— Ало, Джими! — извика Вебер.

Джими се приближи. Краката му почти не се препъваха в коленете — илюзията, че е на кокили, беше неопровержима.

— Главният режисьор на полигона — представи му Вебер помощника си.

— Много ми е приятно — каза Джими. — Отдавна ви познавам. Вие обикновено плътно взимате полигона, с вас се работи леко.

— Какво значи „плътно“? — попита Франк.

— Този не много сполучлив термин включва в себе си перманентно множество понятия… — Джими направи движение с главата си, сякаш яката на белоснежната му риза го стягаше. — Всъщност полигонът може да се разглежда като сложен комплекс от методи за тренировъчно въздействие върху психиката на реалигента. Обаче практическата трансформация на разработените от нас детайли на сценария не винаги… — Джими се запъна. — Разбирате ли ме?

— Да — каза Франк. — На полигона аз действувам твърде еднообразно и това е добре дошло за вас.

— Ще кажем малко по-иначе — намеси се Вебер. — На полигона ти действуваш рационално. — После посочи екрана: — Джими, как така е станало, че Егул е тръгнал по горния път?

— На взривения участък при басейна се бе натрупал много метал и като избирах нова позиция, поставих неудачно кибера-стрелец под пожарогасителя. Реалигентът се възползува от това и унищожи с бластера си подпорите на пожарогасителя.

„Бива си ги нашите!“ — зарадва се Франк.

— Киберът, естествено, е станал на питка, нали? — попита Вебер, отмествайки чашата си.

— Не, не е чак толкова деформиран, но комплексът на функционалните му възможности сега е ограничен. Действията на реалигента бяха неочаквани за операторите, не успяхме да неутрализираме реакциите му.

— Доста добре — каза Вебер. — Егул еднакво умело използува и бластера, и обстоятелствата, но ми се иска да го потопя във водовъртежа. Можем да направим така… — Вебер забоботи нещо за „малък дъжд“, „универсална жаба“, „люлеещ се тандем“. Джими го слушаше внимателно, наведен над креслото. Носът му като наточена томахавка бе надвиснал застрашително над оплешивяващия Веберов череп.

Джими получи инструкции и си отиде. Разнесоха се отривисти команди, в мълчаливата компания на операторите настъпи забележимо оживление. „Трима срещу един“ — Франк мислено съчувствуваше на Егул.

— Не им обръщай внимание — посъветва го Вебер. — Сега не им е до нас.

Пиеха бавно, с наслада. Франк призна вкусовите достойнства на бирата, но изрази съмнение:

— Казват, че бирата прави корем.

— Глупости — промърмори Вебер. — Всеки ден пия, а къде ми е коремът?

— Да, ти нямаш корем, а коремче. Спортно коремче.

— Е, в сравнение с коремчето на шефа ни… Впрочем напомни при удобен случай на Носорога, че отдавна не съм го виждал на зарядката. Няма да е зле да посмъкне малко корема си.

— Добре — обеща Франк, протягайки се с удоволствие в креслото. — Но едва ли… Скоро няма да има такъв случай. Шефът е затънал до гуша в работа.

— Виждам, че всички там… сте затънали до гуша. Дисциплината ви никаква я няма! Хайнц и Лангер пропуснаха вече два полигона, Кюсак се отметна миналия път и избяга, Хаст и той изчезна нанякъде. Май ще трябва да докладвам за вас на началството, какво ще кажеш?

— Ох, съвсем отмалях — каза Франк с разнежен глас. — Мартин, всичките си претенции предявявай на шефа. Налей ми още малко… Казваш за дисциплината… — Франк издуха пяната и отпи. — Ние също си имаме своя дисциплина, напразно ръмжиш срещу момчетата… те не са виновни. Имаме работа до над шапките. Хайнц например в момента е преследвач, а Кюсак и Лангер пресушават блатото. Хаст го суши някъде отвъд хоризонта. Изглежда, скоро ще се върне… Оня ден шефът и на мен ми даде виза за блатото.

Вебер попита предпазливо:

— Поне красиво ли е това блато? Впрочем, съдейки по настроението ти…

— Добър психолог си — похвали го Франк. — Нали съм бил на Корк-Айлънд — каква ти красота!

— Не съм ходил на Корк-Айлънд — каза със съжаление Вебер — Да си призная, не съм бил още в нито една от зоните на СК1.

„На нас, бедните реалигенти, страшно ни е провървяло.“ — помисли си Франк. Погледна над чашата събеседника си и каза:

— Хич недей и да си мечтаеш. В зоната на СК няма да те пуснат… А ако те пуснат, то ще е завинаги. Ти не искаш завинаги, нали? — Франк започваше да се забавлява. — За какво ти е притрябвала тази зона?

— Интересно ми е.

— Хм… Ако знаеше само колко е интересно там. В моргата интересно ли ти е? А на Корк-Айлънд е още по-интересно.

— Нима е толкова… хм… неприятно?

— Неприятно не е точната дума, Мартин. Ти… наистина ли не знаеш?

— Откъде да знам? Чувал съм туй-онуй, разбира се. В най-общи линии. Корк-Айлънд, „Енорис“. Зони на „пълното отчуждение“… Кой ще ти разкаже нещо по-подробно! Поскачат при нас, пострелят… и дим да ги няма. Изпускаме новините. Сякаш не работим в една и съща кантора. Ще взема един ден да кажа всичко на шефа.

— Не те съветвам.

— Защо? Да не е някаква голяма тайна?

— Не, но все пак не те съветвам. Това, което не знаеш, няма да ти навреди.

— На тебе навреди ли ти?

— Можеш да не се съмняваш. Воаяжът до Корк-Айлънд поне за цял месец след това ми осигури кошмарни сънища.

— Така ли? Интересно.

— Зависи за кого?… На този свят, ще ти кажа, всичко е относително.

В центъра на големия екран премина блестяща ивица, нещо се сгромоляса и полетяха звънки пръски. На фона на едно светло петно изстиващ метал се появи изкривено от гримаса лице. Франк едва позна Егул и започна да го наблюдава.

Егул дишаше тежко. Оглеждаше се с див поглед и бършеше потта от челото си с ръката, в която стискаше бластера. Току се обръщаше назад, стреляше и продължаваше да се придвижва бързо. При бластерните припламвания Франк виждаше гърба му. Яката на куртката му беше почти откъсната, на гърба му зееше дупка. Егул се спря, стреля неочаквано нагоре, пъхна оръжието си в кобура и хвана края на простреляното въже. Франк разбра защо бе нужно това — по въжените мостове и напречните греди на фермите плъзнаха зелени огнени езици. Металът гореше. Егул подръпна няколко пъти въжето, засили се и скочи в тъмния отвор между решетките на фермите. Горящото въже плавно очерта огнена дъга, освободи се от товара си и се върна в средата на отвора, люлеейки се във въздуха и ронейки огнени капки. Далече долу едва-едва се виждаше слабо осветената фигура на Егул.

— Отлично! — Вебер удари с юмрук по масата. — Джими — извика той, — прибери „дъждеца“ и се постарай да изтърсиш Егул по-близо до центъра на водовъртежа!

Егул висеше на нещо. Образът му на екрана се увеличи. Беше се хванал за една от трите познати на Франк вериги…

Тук свършваше самостоятелността, постигната трудно от Егул в честния бой. Останалото вече не зависеше от личната му инициатива. Следваха водовъртежът, водоотливната тръба… Егул изплува в залата с ултрамариновия таван, видя удобната стълбичка и бързо се насочи към нея, демонстрирайки неочаквано мощен и спортно-техничен „делфин“. Плуваше, както се казва, на гребена на вълната. Изглежда, се боеше от поредна клопка…

— Добре се справя — одобри Вебер. — Красиво се придвижва. Цар на полигоните!

Егул се изкачи на парапета, сваляйки в движение мократа си куртка и портупея. Царят на полигоните порядъчно се олюляваше…

Екраните изгаснаха, на тавана се появиха червеникави петна мъждива светлина. Джими кимна на Франк за довиждане и отиде да посрещне Егул. Операторите си прибираха багажа, поглеждаха отдалеч Франк и се смееха за нещо си. Вебер им направи знак да излязат. Помещението опустя, издигащият се асансьор прошумоля едва чуто.

— Бързаш ли? — Вебер наля отново чашите.

— Не — Франк погледна часовника си и си позволи да се отпусне с удоволствие в креслото. — Засега не.

— Засега… А доскоро как беше: изкараш си сутрин полигона и върви където си искаш, почивай си.

— Което било, било — отвърна разсеяно Франк. — Имаме основания обаче да мислим, че няма да се повтори.

Вебер го стрелна с поглед:

— И аз виждам: в последно време така са се разбързали…

— Хайде да говорим за нещо друго — помоли Франк. — За какво си приказвахме така интересно допреди малко?

— За Корк-Айлънд.

— Ех и ти с тоя Корк-Айлънд!

— Може би ще ми разкажеш по-подробно?

— Ще ти разкажа. Но с думи не може… Трябва да го видиш със собствените си очи… А по-добре да не го виждаш… Корк-Айлънд е един остров. Хубав остров. Солиден, зелен. Казват, че по-рано там имало военна база за ракетни подводници… Има едно градче на острова. Също на пръв поглед обикновено. Приветливо, пъстро. Плажовете му са разкошни… Общо взето, приятно е да гледаш всичко това отгоре, от въздуха. Но ето че кацнахме. Точно на покрива на лечебно-експерименталния корпус. Пилотът спря двигателите, отвори вратата на кабината и някак странно ме загледа. Включи някакъв музикален запис с пълна сила. „Аз — каза — ще остана тук.“ „Чудак — мисля си, — защо не слезе да си поразтъпче краката преди отлитането!“ Нямах кой знае каква сериозна работа и след час трябваше да бъда на материка…

— Каква работа имаше, ако не е тайна?

— Не е тайна. Застраховах една хипотеза на шефа, изразена с дълбокомислената сентенция: „Липсата на очаквания резултат сама по себе си е резултат.“

— Ясно… — Вебер отпи от чашата и изтри устните си с опакото на ръката си. — Значи напразно си ходил там?

— Не, защо пък да е напразно? По силата на гореспоменатата сентенция.

— Добре, разбрах. Съчувствувам ти. Продължавай по-нататък.

— Изскачам от кабината. В ушите ми… сам знаеш… след височината и шума на двигателите — някаква мътна неопределеност. Обаче ясно чувам: бият барабани. Бум-бу-бум, бум-бу-бум, — в такъв ритъм. Оглеждам се наоколо: покривът — просторен, нищо не се вижда освен върховете на дърветата и синьото небе. „Дявол да го вземе — мисля си, — да не би да имат някакъв празник? Не, не прилича на празник — ритъмът на барабаните е по-друг. Под този ритъм може да се празнува май само Денят на тъгата и скръбта…“ А барабаните бият ли бият. Хвана ме страх, по тялото ми пропълзяха тръпки… „Ех, — мисля си, — май много прибързано изкарах пилота чудак?“ После, когато вече слязох от покрива и видях синините, лекарите ми обясниха за барабаните. „Единственото средство, което помага — казаха. — Сининът се подчинява само на барабанния ритъм.“ И затова бият барабаните денонощно, без почивка. Особено през лунните нощи… Бият, разбира се, не истински барабани, а излъчват звукозапис по цялата територия…

— Чакай, чакай! — Вебер се намръщи в недоумение. — Синина… Как да разбирам това?

— Синината ли? Посинял кръвоизлив на човешкото тяло от удар. Искаш ли да си сваля панталоните и да ти покажа прясна днешна синина, голяма колкото чаена чинийка?

— Ами този… как го каза? Дявол да го вземе! Сининът?

— Сининът е друго нещо — Франк загледа втренчено в очите събеседника си. — Сининът е пресен кръвоизлив на тялото на нашата цивилизация. И между впрочем не е единственият.

— Добре, разбрах разликата. Само че това нищо не ми…

— Чувал ли си за огнищата на „синята лудост“ в рудниците на Венера?

— Същото ли е?

— Да.

— И всичките шейсет души ли са там?

— Да. Ако още можем да ги наричаме хора.

— А аз предполагах…

— Не. Всички вече са на Земята. На Корк-Айлънд. В петата зона на СК, с морски отряд за военизирана охрана. На два часа път със самолет от нас. Зона на „пълното отчуждение“… Ние сме хуманисти.

— А какви гаранции ние…

— Гаранции ли? Виждам, че понамаля ентусиазмът ти да бъдеш хуманист. Гаранции! Лекарите твърдят, че не е опасно. Иначе… С една дума, не е вирусно заболяване от рода на марсианския „гумен паралич“. Свързано е по някакъв начин с вегетативната нервна система, с хормоните. Някои считат, че причината е неизвестен отровен газ, който се отделя от пирокластичните руди в рудниците, други — прахът на някакъв рядък минерал…

— „Венерините сълзи“ ли? Прозрачен, с металически блясък? Минералът, който иззехме спешно от бижутериите миналата година ли?

— Не зная. Венерини ли каза? Май че са нашите сълзи.

Замълчаха. Вебер попита:

— Ами тези синини… съвсем ли са безнадеждни?

Франк не му отговори веднага.

— Засега ги изследват… Според мен са безнадеждни. Да беше ги видял само отблизо.

— И ти… с тях…

— Не съм! — досети се Франк. — Само през бетонна стена. През стъкло и бетон! Аз изповядвам хуманизъм, но… Пък и никой нямаше да ми позволи. Покривът на лечебния корпус и кабинетът на главния лекар — само това е разрешено.

— И все пак как можа?

— Да ги видя ли? Главният лекар, с когото разговарях, освети специално за мен външната стена на кабинета си. Погледнах и изтръпнах. Покрай нас минаха, накуцвайки, неколцина. Голи, сини… Лекуват ги със слънце и въздух. С какво само не ги лекуват! Главите им са без коса, набръчкани с цицини и бучки. Очите им са силно изпъкнали, устата — чак до ушите, сякаш се усмихват със сините си зъби. Движенията им приличат на кокошите — конвулсивно-резки, съставени от отделни фази. Виждал ли си кокошки? Много приличат на тях. Извръщането на главата им например има три-четири фази… Ходят все поотделно, сами, изгърбени. Кретат без умора, с някаква странна упоритост. И при това ръцете им са малко настрани, с дланите напред, сякаш през цялото време се мъчат да хванат някого със завързани очи!… Изобщо — страшно е да ги гледаш. Разбираш ли… наоколо им има цветя, изящни вили. Небето е синьо, морето е синьо и те… сини като удавници. Под ритъма на барабаните. Освен това, знаеш ли, на площада има люлки и на тях синини… Акуратно подредени. Люлеят се…

Лицето на Вебер някак странно се вкамени и Франк започна да му обяснява:

— Разбира се, това не са обикновени люлки. Другояче ги наричат там — въздушни компенсатори май. Когато настъпва кризата, сининът започва да дращи земята с ръце и тогава го издигат, нещастния, с тези меки каиши. Порита с крака и се успокоява. След половин час го пускат да се разхожда. За тамошната медицина впрочем това е нещо съвсем в реда на нещата. Виж, през светлите нощи, особено при пълнолуние, на лекарите им е много трудно. Тогава синините са опасни. И гледат всичките да ги… на тези… въздушни компенсатори. А понякога и с главата надолу… Интересно ли ти е?

Вебер измуча нещо в отговор.

— Разбираш ли, Мартин… Това е, така да се каже, илюстративната страна на нещата. Синини, барабани, въздушни компенсатори… Същността е много по-сложна. И по-проста… Диалектика, с една дума. Нашата предприемчива цивилизация излезе в просторите на Слънчевата система, без да си представя добре какво ще й струва това?

— Твоя ли е тази диалектика? — полюбопитствува Вебер, бършейки с кърпа влажното си чело.

Изтегнал се свободно в креслото с ръце под главата, Франк известно време разглеждаше тавана. После каза:

— Не. Това е диалектиката на битието. На нашето с тебе днешно битие.

Искаше да добави: „И на утрешното“, но се въздържа. Помисли си: За какво ли му е? Тоест за какъв дявол му е всичко това на Вебер? Нервите му са наред, има прекрасно храносмилане, отличен сън — ето я неговата диалектика. В края на краищата Корк-Айлънд, „Енорис“ и всички останали зони на СК, взети заедно, не означават нищо за Вебер. И цената, с която човечеството трябва да заплати за нахлуването си в космическото пространство, лично него, Мартин Вебер, малко го интересува. Две зони на „пълно отчуждение“ ли? Ако ще и двайсет и две да са. Само да има гаранция, че не са опасни. Ах, науката днес упорито търси начини да излезе в просторите на големия Космос, при звездите?! И утре, може би… Да, ще се наложи да се удвои, утрои сложността на утрешните полигони. Вместо „малък дъждец“ ще има душ от напалм и веднъж седмично скокове от Ниагарския водопад. Не, никой не спори, разбира се, ще се наложи да се плаща с истинската цена за излизането в звездните простори, но… Какво казахте? Две хиляди двайсет и две „зони на отчуждение“ ли? Една трета от човечеството в здравия обръч на специалната карантинна забрана?! Да-а, много е… Но нека за това, извинявайте, да имат грижа потомците ни. Потомците ни… хе-хе… сигурно ще станат по-умни и непременно ще измислят нещо. Както в миналото — помните ли? — децата, загрижени за бъдещето, излязоха по-умни от бащите на термоядрената бомба…

— Прав си — наруши мълчанието Вебер. — Усвоили сме само малка част от космическото пространство, практически само в пределите на орбитата на Юпитер, а вече имаме толкова проблеми. Всеки ден ни носи нов сюрприз…

— Усвоили ли сме? — попита Франк.

— Е, във всеки случай процесът на усвояване е в пълен ход.

— Ах, процесът!…

— Че как иначе? По данни на статистическия отдел към нашето управление из космическите обекти работят шестстотин и две хиляди души, без да броим личния състав на Обединения космофлот на Системата. На мен би ми било неудобно да нарека това „бегло запознанство“.

— Да, не може да се нарече бегло, особено ако се има предвид това, за което говорехме. А също и онова, за което не споменахме…

Вебер мълчеше. Не беше трудно да се разбере, че се мъчи отчаяно да вникне в логиката на събеседника си. Франк го погледна и добави:

— Условията на специалната карантина, Мартин, се променят пред очите ни. И то твърде радикално. Ти допреди две години беше ли чувал нещо за зоните на „пълно отчуждение“? Виждаш ли? Днес Корк-Айлънд и „Енорис“ не ни учудват. Старият ни девиз „Предпазливостта не вреди!“ се е превърнал в отчаян супердевиз „Предпазливост и само предпазливост!“ И днес този супердевиз сме го издигнали в ранг на безусловен принцип в отношението ни към космическото пространство.

— Правилно — отсече Вебер.

— Да, но това е верен признак на объркване и страх. Това е отбрана. Ние започваме да се защищаваме, Мартин. Днес със стъкло и бетон. А утре?

— Стъклото и бетонът ще ни стигнат и за утрешния ден.

— Ах, това е прекрасно!

Франк погледна чашата си. Вече не му се пиеше. Не му се и говореше. Вебер му беше омръзнал. Чувствуваше се достатъчно отпочинал, за да си тръгне, но все още не дотолкова, че да може незабавно да го стори.

Вебер го попита:

— Ходил ли си на „Енорис“?

— Да.

— Как е там?

— Нищо особено. Обикновена космическа оранжерия. Зеленчуци, плодове, цветенца… Доколкото помня, там имаше прекрасен ресторант с красив изглед към съзвездието Лебед.

— Ресторанта и аз го помня. А друго нещо?

— Друго ли? Комфортен космически затвор за хваналите на Марс „гумен паралич“. Затвор, който ние с присъщата ни деликатност наричаме обект СК–4. Или зона на „пълно отчуждение“ номер две, което според мен е по-малко деликатно.

— Питам те: по-късно ходил ли си там?

— Разбира се, че не. И да ти кажа, никак не съжалявам.

— Попитах те, защото исках да разбера дали е вярно, което разправят, че костите на „гумените паралитици“ били еластични като гума?

— Глупости! Костите им са нормални, твърди. Но ставите им, хрущялите, сухожилията — те наистина са… Мускулите им са като парцали. Паралитика можеш да го сгънеш на четири. Коленете му можеш спокойно да ги огънеш назад, лактите — напред, а главата да я извиеш почти на 360 градуса. Това е свръхгъвкавост. Има такива кукли, виждал ли си ги, ръцете и краката им се люлеят на ластици? Истинско копие на паралитиците. По-точно — модел.

— Ами тук — Вебер почука с пръст по челото си — всичко ли им е наред?

— Абсолютно. Занимават се с научна работа — повечето от тях са свързани с институтите по вечните ледове и глациология. Уравновесени и спокойни са, продължават да се надяват, че скоро ще оздравеят. Дори имат добро чувство за хумор.

— Добре, щом е така… А какво казват лекарите?

— Различни работи… Но също се надяват. Работят много усилено. Едни от тях казват, че вирусът не е тукашен, не е земен, други подозират мутация на грипния вирус. Изобщо на „Енорис“ има цял научноизследователски комплекс. На двеста болни глациолози се падат толкова, ако не и повече лекари. Младите дръзки биолози са готови на всичко, само и само да попаднат на „Енорис“. За щастие прекомерната дързост днес не е на почит.

— Охраната сигурна ли е?

— Бъди спокоен! Най-парадоксалното е, че нашият почтен хуманизъм тук не търпи никаква критика. Та тия затворници не могат физически да живеят на Земята. На тия нещастници им е нужна безтегловност.

— Също както в цирка… — Вебер поклати глава. — Синини, барабани, орбитални паралитици… На Земята става твърде весело, нали?

— И май скоро ще стане още по-весело, Мартин.

— Сериозно ли мислиш така?

— Ще приемем, че това е плод на моето остроумие. За всеки случай няма да е зле да попълним запасите си от стъкло и бетон. Колко още такива оранжерийни спътници като „Енорис“ имаме?

— В какво е според теб изходът?

— Значи цениш остроумието ми? Благодаря ти. Но аз лично не виждам изход. И засега не познавам някого, който да вижда.

— Но ако наистина е така… Какво ще стане по-нататък?

— Както в цирка — отвърна разсеяно Франк. — Нали сам каза: усвояването на космическото пространство е в пълен ход. Така е. Човекът крачи по съседните планети или ги сондира от планетарните орбити. Защо тогава се учудваме, че у нас на Земята, кретат сините синини, а в небето се клатушкат гумени паралитици? Ние усвояваме космическото пространство — космическото пространство малко по малко усвоява нас… Защо пък не? Това е обратната връзка…

Някакво мелодично писукане наруши тишината в командната зала. Франк се ослуша и потърси с очи тонколонката на скипера за вътрешна информация.

— Внимание! — чу се женски глас. Писукането изчезна. Кокетно разтягайки гласните, гласът съобщаваше: — Всички участници в операцията „Черната следа“ трябва да се съберат в инструкторския хол на втори отдел. Повтарям…

— Това е за мен — каза Франк и стана с въздишка.

— Седни — помоли го Вебер. — Нещо интересно ли е?

— Кое?

— „Черната следа“.

— Не зная.

— Аз подочух нещичко…

— Какво точно и от кого?

— Е… това няма значение.

— Щом като няма значение, не ми казвай нищо. Къде е изходът или асансьорът?

— Седни, ти казвам. Ще пътуваш с всички удобства.

Франк седна. Вебер мрачно го посъветва:

— Повдигни облегалката под ръката си.

Франк я повдигна и видя миниатюрен пулт с бутони.

— На седемнайсетия ли трябва да отидеш?

— Да.

— Какво се бавиш? Търси бутона с цифрата „седемнайсет“. Първо натисни белия клавиш. Момент! Кажи ми само едно нещо… Много ли е опасно за момчетата, които са там? — Вебер посочи с пръст над главата си — имаше предвид навярно целия контингент работещи в космическото пространство.

— Казах ти, че не зная — Франк натисна клавиша. Пунктирът на червените светлинки се отмести встрани, креслото се устреми към някаква тъмна ниша. — Всичко хубаво, Мартин. Ако срещнеш Егул, не забравяй да го почерпиш с бира!

— Добре, тръгвай.

На седемнайсетия етаж Франк излезе от асансьора и видя широкия гръб на Барнет Лангер, който се отдалечаваше по коридора, навел напред глава, сякаш имаше намерение да пробие с челото си видима само нему преграда. Този маниер на вървене пораждаше у минаващите покрай него леко объркване.

— Здравей, Барни! — обади му се Франк.

Лангер се обърна енергично и му махна с ръка.

— Охо, ти използуваш персоналния асансьор на Вебер! Да не е награда за полигона?

— Не, за награда Вебер ме заведе зад кулисите.

— За пръв път чувам такова от един редови реалигент.

— Защо пък редови, сега аз съм любимец на стареца.

— Виж ти каква била работата!

Изравниха се.

— Да не би да си успял да намериш слабото място на Вебер? — осведоми се Лангер.

— Две слаби места дори. Първото е полигонът, разбира се. Старецът и насън се мъчи да измисли за нас някаква по-сложна и по-хитра мръсотия. На мен ми стъкми тъмен водовъртеж, а аз, без да искам, му подхвърлих идеята да пусне в басейна живи алигатори…

— Моят полигон е вдругиден — съобщи замислено Лангер. — Под кодовото название „Дивеч“. Но ако вместо с бекас трябва да си имам работа с жив алигатор, после ще си разчиствам сметките с теб.

— Моят полигон се наричаше „Шамандура“. Нагмурках се и се наплувах до побъркване. Мисля, че ролята на горски бекас ще изпълняваш самият ти.

— Добре — Лангер хвана Франк под ръка. — Кое е второто слабо място на Вебер?

— Невероятното любопитство.

— Ти ме разсмиваш.

— И все пак така е… Страхувам се, че в това отношение задълго му развалих настроението.

— Така му се пада! Да не си пъха носа по-нагоре от нулевия етаж!

— Но на мен ми е жал за него. Той започва да подозира, че с помощта на средновековни вериги, ръждиви подпори и съвременни пожарогасители не е възможно да се моделират вариантите на „космическите изненади“. И това го измъчва… Наумил си е, че обикновените ни тренировки не са достатъчни. Търси някакъв универсален полигон, с помощта на който се надява да ни създаде имунитет против всякакви — всякакви! — сюрпризи на космическото пространство. Не ми стигна смелост да му кажа направо, че тази задача по начало е неразрешима…

— Стоп! — каза Лангер и се спря. — В опаковка от Веберови разсъждения ти май ми поднасяш собствената си философия?

За миг гърлото на Франк се сви от ярост. Не срещу Лангер, не. По-скоро срещу омагьосания кръг на мнимите двусмислености, в който все по-често и по-често попадаше, когато в разговори с колегите си волно или неволно засягаше вълнуващите го въпроси. Той се спря също и огледа — от горе на долу — масивната фигура на приятеля си. Гневът му премина.

— Какво има? — вече напълно спокойно попита Франк.

— Нищо — Лангер му намигна заговорнически. — Ти си прекрасно момче, ето какво. Но щом почнеш да философствуваш, мен, кой знае защо, ме засърбява носът и имам чувството, че съм умствено преуморен.

— Да, това не е съвсем нормално за теб… Впрочем нали трябва с нещо да започнеш.

Стояха един до друг и преграждаха пътя, но освен тях в коридора нямаше други хора. Матовобелите светещи ивици от луминесцентна пластмаса покрай стените и корнизите на тавана се губеха в дълбочината на коридорната перспектива. За наличието на врати в стените човек можеше да се досети единствено по монтираните в тях символични фигурки от неръждаема стомана; фигурките повече приличаха на украшения, отколкото на кодови обозначения на отделите, за което бяха предназначени. Само тук, в това крило на Управлението, имаше такъв прав коридор и само тук, на седемнайсетия етаж, крилото се виждаше цялото. — Зная какво си мислиш — Лангер удари съчувствено другаря си с юмрук по рамото. — Космосът според теб е щедър на сюрпризи, а да се ориентираме в тях с помощта на лъчемети не е хубаво, не е етично…

— Преди всичко не е практично — озъби му се вяло Франк.

— Когато хванахме бандата на Меир Шлокер, беше практично — напомни му Лангер и посочи розовия белег от изгаряне на шията си. — Беше практично, защото никой от бандитския екипаж на „Черния бисер“ не умееше да стреля в условията на претоварването така, както ние умеем. Дори самият Шлокер. Аз извадих бластера си с четвърт секунда по-бързо от него. — Лангер се усмихна широко.

— Между впрочем — забеляза Франк — нашата кантора се нарича „Западен филиал на Международното управление за космическа безопасност и охрана на правовия ред“.

— Това е толкова вярно, както и фактът, че се казвам Барнет Лангер, а ти — Франк Полинг. А нашият шеф…

— Управление за космическа безопасност, Барни! Безопасност по отношение на изненадите на Космоса! Не съм запознат добре с „делото Шлокер“, но съм абсолютно убеден, че ликвидирането на бандата от „Черния бисер“ е чиста акция по охрана на правовия ред.

Лангер се намръщи.

— Недей да крещиш, имам прекрасен слух. Ние с теб различно разбираме термина „космическа изненада“, там е цялата причина.

— Наистина — Франк се застави да се успокои… — Юридическото ми образование не ми позволява да слагам в един кюп гангстерите на Шлокер и загадката например на „гумения паралич“, поразил една трета от глациолозите на Марс.

— Знаеш ли, работата, изглежда, не е в термините! И аз тук май съм съгласен с Вебер. Нашата главна грижа е да защитим човека от всякакви — всякакви! — изненади на Космическото пространство, навреме да застанем между човека и преследващите го различни опасности. Известни и неизвестни.

— Това е ваша грижа, господа свръхчовеци — възрази Франк — Ако ти, разбира се, се смяташ за свръхчовек.

— Аз се смятам за сътрудник на оперативно-следствения отдел.

— О, излиза, че сме колеги.

— Да, ако имаш предвид щатната таблица.

— Положението не е така безнадеждно, Барни. Гаранция е нивелиращата дейност на Вебер…

— Да вървим, колега — предложи миролюбиво Лангер. — Нямам търпение да се видя с Хаст. — Обърна се и почти тичешком се втурна по коридора.

Франк го догони с два скока.

— Защо не ми каза веднага, че Хаст се е върнал?

— Ти не знаеше ли?

— Чух, че ни канят да отидем в инструкторския хол, но откъде да зная по какъв повод. Та освен няколкото думи, които ти вчера ми…

— Между другото — Лангер се усмихна загадъчно — Хаст не е пристигнал сам.

— С онзи… от „дивите котки“ ли е? С Кизимов ли?

Емблемата на втори отдел беше стоманен хромиран тризъбец. Лангер пипна средния зъб и прекрачи през отворилия се проход.

— Не — каза, влизайки след него, Франк. — Бас държа, че това не е Кизимов. По-скоро е някой от Източния филиал.

— По-точно — шефът на оперативно-следствения отдел на Източния филиал Сергей Николски.

Франк тихичко подсвирна.

Влязоха в хол с масивна мебел канцеларски тип и голям, заел цялата стена прозорец, залян от слънцето. Правите му лъчи се раздробяваха в светлоразпръскващите щори в горната половина на стъклото, но на пода близо до прозореца имаше горещ слънчев правоъгълник. В него стояха четирима мъже: носестият Вуд, русият Алвен, Кюсак и Хайнц. Компанията примижаваше с очи и отпиваше съсредоточено през сламките съдържанието на кръглите като топки за новогодишна елха чаши. Хайнц беше с огромни слънчеви очила и въпреки малкия си ръст изглеждаше твърде войнствено — тъмната грива на косата му стърчеше живописно и диво на тила му.

— Сърдечен поздрав за всички дегустатори! — каза Лангер.

Никой не му отвърна. Лангер разбра, че не си струва да продължава в същия дух. Отиде до бара, вдигна капака, надвеси се до кръста, дълго бърника вътре и дрънча с чашите.

Франк се приближи до мълчаливата четворка. Забеляза под окото на Кюсак жълта следа от неотдавна премахната синина.

— Ако съдим по физиономията ти, задава се буря с облаци прах.

— Фантазията ти нещо се е размърдала — възрази му меко Кюсак.

— Това понякога се случва след вонящите подземия на Вебер — добави Хайнц.

А Вуд започна да го души с нос.

— Мирише на бира! — обяви той. — Ние тук се побъркахме от водопроводната вода, а Полинг благоухае като баварска пивоварна! И има още смелостта да ни нарича дегустатори!

— Дегустатори ни нарече Лангер — застъпи се за Франк Алвен, който при всички обстоятелства държеше на справедливостта.

— Вуд, ще трябва да помиришеш и Барни — каза Хайнц.

— Не го съветвам — прокънтя гласът на Лангер от бара. — Мога, без да искам, да засегна обонятелния му орган и ще трябва да отложи днешната си среща с Кет.

— Да — съгласи се Вуд. — Не си струва да рискувам. Нека Носорога да го помирише.

Отново настъпи мълчание. „Сигурно не знаят…“ — помисли Франк, бръкна в джоба си и напипа жетона с издълбания надпис „07. Черната следа“. Поиска да го извади и покаже, но размисли.

— Някой от вас ще ми каже ли най-сетне какво се е случило? — не издържа той. — Стига комедии, можете да бъдете откровени. Още повече че от вчера съм член на вашата група.

— Успокой се — помоли го Алвен. — Нищо особено не е станало.

— Нищо особено — добави Хайнц, — ако изключим…

Кюсак настъпи деликатно Хайнц по крака и довърши:

— Ако изключим, че мисията на Кюсак се е провалила.

— Точно така — отбеляза Франк. — Като че ли вие всички сериозно се надявахте на нейния успех.

— Още по-голяма отговорност сега пада върху твоите тренирани от Вебер рамене — каза Кюсак.

И четиримата погледнаха Франк в очите.

— Какво сте ме зяпнали? — попита той.

В хола влязоха Холбрайт, Хаст и двама непознати. Единият от тях, на около петдесет години, беше възсух и строен, с бърз поглед, но сдържан в движенията си. „Николски“ — досети се Франк. Вторият, с хилаво телосложение и абсолютно плешив, в разгара на знойния летен ден беше облечен в строг официален черен костюм. Дългото му, старчески подпухнало лице изглеждаше уморено. „Грохнал кон — помисли си Франк. — Но кой ще е този мумифициран прадядо?…“ Хаст се мъкнеше последен, притиснал до гърдите си голяма синя папка.

— Добър ден, момчета! — каза Холбрайт и махна нервно над главата си с пълната си ръка, което трябваше да означава топло-фамилиарен поздрав. — Моля, всички на кръглата маса. — Зеленикавите му очи обляха Франк с вълна студено и откровено внимание. Това трая един миг, но Франк улови този миг и го почувствува изцяло.

На полираната овална маса седнаха Холбрайт и гостите. Останалите се приближиха само и застанаха в полукръг зад гърба на шефа си. Николски се настани до Холбрайт, плешивият старец зае скромно място в противоположния край на масата. От бара изскочи Лангер и протегнал в ръцете си две чаши с разхладителни напитки, огледа присъствуващите.

— Много добре — Холбрайт посочи с очи и Лангер подаде чашите на гостите. — И така, всички ли са налице?

Бяха в пълен състав, но се въздържаха от рапорт, тъй като никой не знаеше как трябва да се преценява обстановката.

— Най-напред — каза Холбрайт — искам да ви представя двамата участници в съвещанието, които, без да са членове на нашата оперативно-следствена група, имат съвсем пряко отношение към операцията „Черната следа“. Това е нашият колега, представителят на Източния филиал на Международното управление за космическа безопасност и охрана на правовия ред, мистър Николски. Неговият ранг съвсем точно съответствува на моя. Вторият участник — Холбрайт посочи с очи стареца, — ще го нарека временно мистър Хикс, е научен консултант. Той ще разясни сам ролята си в края на съвещанието.

Мистър Хикс сложи в ухото си розовото топче на слуховия си апарат и замря. Наведен напред, изгърбен, той гледаше неподвижно и безучастно блестящата повърхност на масата; очите му, полускрити от бледите клепачи, изразяваха умора и равнодушие.

Франк също почувствува умора. В този смисъл днешният полигон не беше минал без последствия за него.

3. Черната следа

Стараейки се да не привлича вниманието, Франк мина зад широкия гръб на Лангер и седна в едно кресло. Фразата на Кюсак за „отговорността“, и „тренираните му от Вебер рамене“ не излизаше от главата му. Впрочем какво искаше да каже той?

— Първите сведения за „черни следи“ получихме преди една седмица — започна Холбрайт, показвайки на Николски копия от документи. — Отделът за наблюдение на нашия филиал ни предостави ето това…

Николски прочете бързо предложения му картон.

— Съседът на Едуард Йонге лично ли е видял „черната следа“? — Николски имаше висок, но приятен глас, който по нещо приличаше на гласа на Лангер.

— Да, ето неговите показания. Обърнете внимание на датата, когато той за пръв път е забелязал „черната следа“.

— Хм… доста отдавна. Преди година и половина.

— Било на следващия ден, след като Йонге се заселил в околностите на Сан Франциско.

— Сиреч влиянието на местните условия е почти изключено. Едно немаловажно обстоятелство…

— Което ни позволява веднага да отсечем земния клон на подозренията. По-нататък… — Холбрайт подаде на Николски поредния картон.

Съвещанието се превръщаше в делова беседа на двама специалисти. Франк погледна мистър Хикс и не забеляза никакви промени нито в позата, нито в израза на лицето му. Останалите също наблюдаваха крадешком консултанта. Франк видя как Лангер се наведе към Хаст и с усмивка му прошепна нещо навярно смешно. Но Хаст нямаше настроение да се шегува — той явно се намираше под тежестта на впечатленията от източното си пътуване — и Лангер се отказа от намеренията си, започна да шепне нещо на ухото на Хайнц. Хайнц погледна стареца, трепна и вдигна очи към тавана — дори по гърба му се виждаше какво му костваше да не се разсмее.

Пред Николски и Холбрайт израсна купчина пластмасови листи (по традиция ги наричаха „картони“). Шефът се ориентираше прекрасно в тази купчина, разговорът продължаваше без прекъсвания. Франк се стараеше да слуша внимателно. Разбираше нещичко оттук-оттам. Нещичко… Шефът им имаше ужасния навик да въвлича сътрудниците си в задачите направо, без предварителна подготовка! Вчера, вече в края на работния ден, при него дотича Лангер, дъвчейки сандвич, хвърли му отдалеч един жетон и измуча: „Прехвърляй се, малкия, в нашата група! Шефът те изпраща по «черната следа». Разбра ли?“ — „Не. Каква е пък тази «черна следа»? Обясни свястно.“ — „М-м… дявол знае каква е! Явление, което… Попитай ме нещо по-леко.“ — „Добре… Кой е оставил тази следа?“ Кимване нагоре, в пространството над главите. Розов белег от изгаряне на шията, усмивка. Преглъщане и отговор: „Наши подшефни, ясно ли е. Двама. От бившите… «диви котки». Някой си Йонге — и то под носа ни. Един такъв чевръст! Успял да насини окото на Кюсак, преди онзи да разбере с кого има работа, и не влязъл в контакт… Казвах му аз на Носорога: «Трябва мен да изпратите!»“ — „Къде е вторият?“ — „На изток. Някой си Кизимов“. — „Също ли не е влязъл в контакт?“ — „М-м… което не зная, колега, не зная. И шефът не знае. Само Хаст знае, но той още не се е върнал. Така, предадох ти жетона, със заповедта на отдела ще се запознаеш един етаж по-надолу. Хайде, аз тръгвам!“

На долния етаж автоматът-деловодител, ръмжейки и въздишайки, изпусна тясна лента: „ЗАПАДНИЯТ ФИЛИАЛ НА МУКБОП + ОПЕРАТИВНО-СЛЕДСТВЕНИЯ ОТДЕЛ + ХОЛБРАЙТ ++ ФР. ПОЛИНГ ДА СЕ СЧИТА СЪТРУДНИК НА ОП. СЛЕДСТВЕНАТА ГРУПА 07 + ИНСТРУКТАЖЪТ ПО УСТАНОВЕНИЯ РЕД III“ И толкова. След пет минути лентата изчезна във въздуха. Остана само недоумението му.

Първият етап от разговора завърши и Франк реши да се премести до масата. Примера му последваха всички освен Лангер, който доброволно пое функциите на барман.

— Материалът е солиден — похвали Николски шефа. — Бих искал още веднъж да видя служебното досие на Йонге.

Холбрайт му подаде един картон. Николски прочете внимателно документа и каза:

— Сигурни ли сте, че по отношение на „черните следи“ Кизимов е аналог на Йонге?

— С други думи, имаме ли доказателства? Имаме. И… къде, мислите, открихме тези доказателства? Под носа си, в хотел „Есплънейд“. Един от служителите в хотела познал Кизимов на снимката и си спомнил, че видял в неговата стая явлението, което ние наричаме „черна следа“.

— Кога е било това? Имам предвид „черната следа“ в „Есплънейд“.

— Преди една година. Не знаете ли, че Кизимов се е срещал с Йонге? Вижте снимката.

— За мен това е нещо ново — Николски започна да разглежда предложения му картон. — Странна снимка. Имам чувството, че Кизимов и Йонге са били фотографирани въпреки желанието им.

— Точно така. Фотографирани са в полицейския участък на морската зона за почивка на калифорнийското крайбрежие. Нищо особено: преобърнали един катер. Тази снимка украсила таблото за обществено порицание на един от най-модерните плажове. Това е нишката, която ни помогна да открием Кизимов и неговото причастие към „черната следа“. А най-важното — даде ни да разберем, че „черната следа“ не е монопол само на Едуард Йонге — Холбрайт потърка замислено слепоочията си. — Освен това вчера получихме нови сведения.

— Трето звено във веригата ли? — попита Николски, присвил очи.

— Кюсак, бъдете така добър!… — Шефът щракна с пръсти и Кюсак му подаде един дълъг черен калъф.

Капакът се отвори плавно. Франк, изгарящ от любопитство, се наведе напред. В калъфа имаше саморъчно направено бастунче, дълго половин метър. Обикновена пръчка от леска с изрязана по изсъхналата кора някаква проста шарка…

— Разочарован ли сте? — попита шефът Николски.

— Не, очаквах да видя нещо подобно. Кизимов също обичаше да развлича децата с пеещи пръчки. Докато разбра, че неговите играчки отвеждат възрастните чичковци от Управлението за космическа безопасност в задънена улица. Извинете, аз май ви прекъснах.

Холбрайт погледна часовника си.

— Имаме още три минути — каза той с вид на човек, комуто са попречили да направи сензация, но който стои над дребнавите подбуди. — Исках да ви демонстрирам работата на тази… този… Езикът ми не се обръща да нарека тази пръчка уред. Обаче не мога и иначе да я нарека, тъй като тя приема телевизионните стерео-предавания на детската програма, макар че техническата експертиза не откри в нея абсолютно нищо, което да напомня микросхема на телевизор. Биологическата експертиза потвърди, че е най-обикновено дърво, канадска леска, без каквито и да било изменения на микроструктурата на кората и влакната на дървесината. Но обикновеното дърво с обикновени влакна, без ни най-малко да се съобразява с авторитетното мнение на експертите, продължава да работи като телевизор. И след три, впрочем след две минути желаещите ще могат да се убедят в това с очите си.

— Кой е авторът… ъ-ъ… на тази дървена конструкция? — попита Николски.

— Един твърде известен в миналото космодесантчик. Служебното му досие не се различава много от досиетата на Кизимов и Йонге — Холбрайт потърси с очи Франк и добави: — Освен това той е роднина на един от сътрудниците на нашия отдел.

Франк изтръпна.

— Да, Полинг, аз говоря за Нортън. За Дейвид Майкъл Нортън — мъжа на вашата сестра Силвия Нортън, по баща Полинг. Така ли е?

Франк асимилираше бавно зашеметяващата новина.

— Дейвид Нортън!… — с някакво странно задоволство каза Николски. Погледите на присъствуващите оставиха Франк и се отправиха към него.

— Виждам, че това име прави впечатление не само на Полинг — отбеляза Холбрайт.

— Искрено казано, да. — Николски беше доволен и не се опитваше да го скрие. — Да си призная, очаквах да чуя друго име…

— Интересно. — Гъстите вежди на Холбрайт се сключиха над носа му. — Ще бъда откровен: засега не разполагаме с други сведения. Йонге, Кизимов и Нортън — само за тях можем да говорим повече или по-малко убедително във връзка със загадъчната „черна следа“. Материалите, които придават убедителност на разговора ни, са пред вас. Това е всичко, което мога да ви кажа в отговор на вашето очакване.

— Не е толкова малко, Холбрайт. А дали ще бъде достатъчно, ще покаже сравнителният анализ, на който разчитам много.

— Аз също. Особено ако колегите от Източния филиал имат някакво съществено допълнение към сведенията, с които вие, Николски, се запознахте и оценихте достатъчно високо.

— Допълнения ще има. Ето как стоят нещата. Третото лице за вас се е реализирало в лицето на Нортън, а за нас — в лицето на Лоре. Лоре е космодесантчик в оставка… Впрочем, като сте преглеждал списъците на бившите космодесантчици, сигурно сте срещнали това име. Нали няма да започнете да ме уверявате, че сте открили Нортън случайно?… Но независимо от всичко, идеята за съвместното обсъждане на операцията „Черната следа“ обещава да даде добра реколта.

В хола настъпи мълчание. Всички очакваха какво ще каже шефът. Франк улови погледа на мистър Хикс. Старецът го разглеждаше внимателно и Франк се почувствува много неловко. Като забеляза това, старецът премести погледа си върху черния калъф. „Добър ден, деца!“ — тихо, но весело поздрави черният калъф и над масата се замяркаха прозрачни образи, бледи и неясни като улични отражения в стъклата на витрините. Дървеният телевизор бе започнал да демонстрира изобразителните си възможности.

— Та-ака… — каза шефът. — Наистина имаме реколта.

— Казвам се Р-руби — прозвуча жизнерадостно от калъфа. — Вижте какви красиви пер-р-рца имам! Моят бр-рат…

Холбрайт хлопна капака на калъфа и събра документите.

— Йонге, Кизимов, Лонге, Лоре… — произнесе той, нареждайки документите в акуратна купчинка. — Кои са те? Другари по нещастие ли? Пострадали от Космоса хора? Или нехора? Безопасни ли са за нашата планета, или са потенциално опасни?… От решението на тези въпроси може би зависи съдбата на човечеството. Изрекох гръмка фраза, но докато не бъде доказана напълно нейната излишна високопарност, тя си остава в сила. И в четирите случая е налице непонятно за нас изменение на природните свойства на човека…

Франк плъзна погледа си по лицата на присъствуващите. Те бяха сурови — всеки чувствуваше отговорността си за съдбата на човечеството. Освен може би Николски и плешивият старец. Той дремеше или се преструваше, че дреме, а Николски разбъркваше разсеяно със сламка леда в чашата си.

Франк разбираше, че в скоро време му предстои среща с Дейвид. Това беше ясно като бял ден. И че срещата няма да бъде приятна — това също му беше абсолютно ясно. След съобщението на Холбрайт той се чувствуваше най-малкото в глупаво положение. Франк ходеше често в семейството на по-голямата си сестра, но не можеше да каже, че срещите с Дейвид Нортън му доставяха някакво удоволствие. Обаче… той ходеше заради Силвия. Сега беше длъжен да направи това заради човечеството. Ни повече, ни по-малко. Неприятна история… Дейв никога не му беше изглеждал опасен. Дори потенциално. Още повече за човечеството. Да, наистина, той е малко рязък, често е мрачен, неразговорлив. Но да е опасен?… Обича природата, децата. Не обича съседите си и приятелите на жена си. Към своите приятели и бивши колеги от Космоса, които от време на време посещаваха вилата му в Копсфорт, се отнасяше много радушно. Наистина след подобни посещения Дейв ставаше по-мрачен. Космическият леопард в оставка не можеше да свикне с рутината на равномерния живот в „тази овча кошара“, както той наричаше вилата си в минути на душевна депресия. Но, от друга страна, „черната следа“, дървените „телевизори“… Отделът за наблюдение едва ли грешеше. И ако Дейв наистина е в една компания с онези, за които така тревожно говори шефът… Бедната Силвия! Какво ли прави тя там с него… сама? Холбрайт побутна купчинката документи към Николски и каза:

— Изцяло са на разположение на Източния филиал. Кога ще можем да получим от вас пълни писмени сведения за Лоре?

— Зависи от експедитивността на вашия сътрудник — пошегува се Николски. Хаст се надигна зад гърба му, разтвори синята папка и подаде на шефа връзка пластмасови правоъгълници.

— Първите двайсет листа са за Кизимов — поясни Николски. — Следващите девет — за Лоре. Йонге е само на два картона, но ние решихме да ви дадем копия на всичките материали по „Черната следа“, макар че половината от тях вече не ви е нужна. Предавайки ни вашата покана, мистър Хаст забрави май да ни посвети в подробностите на предстоящия разговор.

— Той изпълняваше моите инструкции — каза Холбрайт, преглеждайки жадно документите. — Впрочем, Хаст, аз още не зная подробностите по провала на мисията ви в Памир…

— Достатъчно е да си припомните подробностите по провала на мисията в Калифорния и няма да има нужда да ви обяснявам — реагира смело и бързо Хаст. Отговорът му явно беше подготвен предварително.

— И все пак интересува ме как завърши беседата ви с Кизимов.

Хаст попипа върха на луничавия си нос, както правеше обикновено в затруднителни за него положения.

— Почти така, както завърши беседата на Кюсак с Едуард Йонге. Посдърпахме се малко…

— Така ли? — Холбрайт бавно обърна прочетения лист. Франк и останалите гледаха Хаст със съчувствие. Шефът почти никога не мъмреше подчинените си, но рядко изпускаше възможността да разиграе публичен спектакъл. — И какво ви каза Кизимов на сбогуване?

— Нищо не ми каза — предаде се Хаст накрая. — Веднага щом го запознах с показанията на служителя от „Есплънейд“, той, без да каже нито дума, ме изтъркаля надолу по стълбите.

— А защо не стана обратното? Ако Вебер подуши, следващият ви полигон ще бъде изключително от стълбища.

— Най-малко следващите два полигона — промърмори Хаст. — Но какво е полигонът в сравнение с този… с тази…

— В случая си е казала думата неочакваността — застъпи се Николски за Хаст. — Мистър Хаст е имал непредпазливостта да разчита на етикета на светската беседа и се е убедил, че космодесантчиците ненапразно носят емблемата „Уайлдкет“.

— Пръв се убеди Кюсак — съобщи разсеяно Холбрайт. — Йонге го понатупа малко. Сега и на Хаст се падна случай да се убеди в това. Полинг ли е следващият? Кажете, Николски, защо във вашите материали не мога да намеря преки данни за съпричастието на Кизимов към „черните следи“?

— Много просто. Ние нямаме преки данни. Но вие имате. Заинтересувахме се от Кизимов след визитата на Лоре. Както при случая в „Есплънейд“ Лоре имал непредпазливостта да остави „черна следа“ в хотел „Памир“ и с това ни даде повод да започнем разследване. Без да подозира нещо, Лоре погостувал известно време на Кизимов и поел спокойно към дома си на брега на Адриатика. Разбира се, под негласната опека на нашите сътрудници от отдела за наблюдение. И Кизимов, естествено, също се оказа в нашето полезрение. Наблюдавайки другарите му, ние неочаквано открихме нещо странно, което нарекохме „ефект на метеостанцията“…

— Извинете — прекъсна го Холбрайт. — Аз прочетох тук вече за него, но моля ви, изложете на останалите същността на „ефекта“.

Николски помълча малко, да се съсредоточи.

— В северозападния район на Памир действува високопланинска метеорологична станция „Орлов връх“. Дежурен в станцията е някой си инженер-метеоролог Тимков, с когото Кизимов поддържа приятелски отношения. Трябва да кажа, че в метеостанциите от този тип са монтирани изключително надеждни автомати и там няма почти никой, освен дежурните. Приятелят на Кизимов ни заинтересува най-вече, защото преди е бил свързан с Космоса. Участвувал в изследването на атмосферата на Юпитер, случила се някаква авария, всичко завършило сравнително благополучно, но пътят към Космоса за Тимков бил вече затворен и той се задоволил със скромната длъжност „инженер на времето“. Преди месец, поемайки поредното дежурство, той поканил Кизимов да посети високопланинската му резиденция. Кизимов пристигнал на „Орлов връх“ с едноместен спортен аерокар от типа „Фазан“. Тимков посрещнал радушно госта си, запознал го с апаратурата на твърде сложното си метеорологично стопанство и цял ден от малката площадка, на която се намира станцията, приятелите се любували на суровия ландшафт на Памир.

Вечерта Кизимов си заминал, а Тимков, който бил в отлично настроение, включил видеотектора и предал вечерния рапорт. За негово учудване вместо обичайната фраза: „Рапортът е приет, лека нощ, край на връзката, край“ дежурният свързочник го помолил да стои до апарата, тъй като старши инженерът-синоптик на Средноазиатския метеорологичен център искал срочна връзка с „Орлов връх“. В разговора с Тимков старши синоптикът се мъчел твърде темпераментно да изясни по каква причина уредите на метеостанцията са предали през деня в Центъра невероятните резултати от измерванията. Тимков отговорил, че апаратурата на станцията работи нормално, че обвиненията по негов адрес са несъстоятелни и че е абсурдно да поддържа разговор в подобен тон. Старши синоптикът вече малко по-учтиво намекнал, че ако Тимков намира температурата на въздушната среда равна на температурата на топилна пещ за нормално явление в метеорологията, наистина няма за какво да разговарят. Смаяният Тимков напразно цяла нощ проверявал уредите. Апаратурата била изправна…

Загадката щяла да си остане загадка, ако седмица след това Кизимов не бил посетил за втори път „Орлов връх“. Когато се появили първите звезди, Кизимов си заминал с аерокара, Тимков му помахал на изпроводяк и с някакво лошо предчувствие тръгнал да предаде вечерния радиорапорт. Предчувствието му не го излъгало. Центърът съобщил, че резултатите от дневните измервания са изцяло бракувани.

Заварихме Тимков в момент, когато даваше твърде неприятни за него обяснения пред комисията на Центъра. Обърканите членове на комисията се мъчеха да намерят поне някаква убедителна обосновка на своя протокол, но Тимков, объркан повече от тях, с нищо не можеше да им помогне. Той разбираше, че подозрението му спрямо Кизимов така надхвърля рамките на „убедителните обосновки“, че е по-добре да мълчи. Като схванахме смисъла на обвиненията, отправени към дежурния инженер на „Орлов връх“, ние помолихме уважаемите членове на комисията да ни предоставят поле за действие и те твърде охотно се съгласиха.

Бяхме се приготвили за труден разговор, но щом само споменахме за Кизимов, Тимков веднага ни изложи своите подозрения… Впрочем не подозренията, а твърдата си увереност, че било достатъчно само Кизимов да се появи близо до измерителния комплекс на метеорологичната апаратура, и уредите започвали да дават неверни данни. Помолихме Тимков да си направи труда да проведе още един експеримент, но получихме отказ. „Нямам намерение да експериментирам с приятеля си — заяви той. — Освен това аз съм убеден, че и третият експеримент в условията на «Орлов връх» няма да даде нищо ново.“ Оставаше ни да признаем правотата му и да впишем в картотеката си странния „ефект на метеостанцията“. Решихме да отложим за известно време експериментите — допълнителен материал би могло да ни даде и най-обикновеното наблюдение върху Кизимов…

Николски млъкна и погледна въпросително Холбрайт.

— Моля, продължавайте — кимна му Холбрайт.

— Всъщност аз ви разказах почти всичко. Наблюдението върху Кизимов наистина даде резултат. Отделът за наблюдение ни направи сюрприз — подари ни пеещи пръчки, подобни на тази — Николски почука по капака на калъфа. — И ние решихме, че разполагаме с достатъчно материал за непосредствен разговор с производителя на малките чудеса. Един от сътрудниците ни посети Кизимов във вилата му и се опита да установи контакт с него. Опитът се провали. Кизимов изпроводил посетителя си не по-вежливо, отколкото сторил това с мистър Хаст. Тогава предложихме на опърничавия ни събеседник да ни върне визитата. Ако се интересувате от подробностите на състоялия се разговор, ние сме подготвили звукозапис на картон номер дванадесет.

Холбрайт намери съответния картон и го подаде на Франк. Вдигна ръка, молейки за тишина, макар безмълвието в хола да се нарушаваше само от нетърпеливото сумтене на Хаст. Франк напипа в плота на масата процепа на лингверсора и мушна в него пластмасовия правоъгълник.

— Записът е съкратен малко — успя да предупреди Николски. — Изрязани са детайлите, които нямат отношение към въпроса.

В звуковите колони на тавана рязко запищя настройката на лингверсора.

Първата фраза не можеше да се разбере. Автоматът-преводач сменяше бързо вариантите на фонемите, търсейки най-близката до звуковия оригинал тоналност. Втората фраза звучеше сравнително чисто:

— Моля ви, кажете… фами… името си, професията.

— Извинете, как да ви наричам?

— Можете да ме наричате „инспекторе“.

— Инспекторе, моля ви да не ме мъчите с формалности. Кажете ми направо какво искате от мен и аз ще се постарая или да ви отговоря направо…

— Или?

— Или да не ви отговоря.

Последва дълга пауза.

— Кажете, Кизимов, защо избягвате да разговаряте откровено с представителите на Управлението за космическа безопасност?

— Въпросът ви не е зададен точно. Избягвам да говоря на теми, които според мен не подлежат на обсъждане.

— Разрешете да ви попитам защо?

— По твърде лични причини.

— Не можете ли да разкажете по-подробно за причините?

— Не, не мога.

— Обвързани ли сте с някакви определени обещания?

— Не разбирам въпроса ви.

— Давали ли сте на някого обещание да не засягате интересуващите ни теми?

— А, ето какво било… Не, не съм давал.

— С кого поддържате приятелски отношения?

— Това е моя лична работа.

— Смятате ли Жан Лоре за свой приятел?

— Да, смятам го.

— Разбирате ли, че вашите необикновени свойства, които, изглежда, сте придобили извън пределите на нашата планета, не могат да не ни заинтересуват?

— Това си е ваш личен въпрос.

— Това е обществен въпрос, Кизимов!

— Но аз не съм казал, че е и мой личен.

— Вие се противопоставяте на обществото?

— Нищо подобно, инспекторе. Ще ми разрешите ли един въпрос?

— Да, разбира се.

— Аз според вас опасен ли съм за обществото?

— Трябва да разберете, че ние нямаме право да не вземем под внимание и подобна вероятност. А вие самият как бихте отговорили на подобен въпрос?

— Отрицателно. За обществото аз съм опасен не повече, отколкото всеки друг „обикновен“ жител на планетата Земя.

— Значи вие осъзнавате своята необикновеност?

Последва кратка пауза.

— Разбира се, осъзнавам я… Но кому пречи тя, освен на мен самия?

— Извинете, не ви разбрах.

— Инспекторе, повярвайте ми: моята необикновеност за мен е също такава загадка, както и за вас.

— Може би това е болест?

— Трябва да ви упрекна: вие не сте прегледали достатъчно внимателно картона ми за служебната спец-карантина. Заключението на медицинската експертиза гласи: „Здрав. Отчислен от спецкарантинния сектор. Получил безсрочен пропуск за планетата Земя.“

— Добре, не е болест. Да го наречем някак си по иначе.

— Да, вие сте прав. Работата, разбира се, не е в термините… Това са неизвестно къде и неизвестно как придобити свойства, необикновени за „нормалния“ човек. Изпреварвам възможния ви въпрос: аз наистина не зная къде и как.

— А не бихте ли искали да се избавите от тази „придобивка“?

— Виждате ли… За мен това вече няма значение.

— Как да разбирам отговора ви?

— Както намерите за добре.

— А за другите?

— Какво за другите?

— Има ли значение?

— Извинете, за какво ме питате?

— Не сте ли имали случай да говорите на тази тема с други притежатели на подобни свойства… да кажем, с Лоре?

— С Лоре ли? Не, не съм имал такъв случай.

— Учуди ли ви моят въпрос?

— Да. Какво общо има с това Лоре?… А, разбирам?…

— Вие с Лоре нищо ли не знаехте за способностите си да оставяте „черни следи“?

— Вероятно говорите за… Не, у Лоре май не съм забелязал подобна способност. Предполагах, че освен мен и Йонге…

— …няма други феномени от този род ли?

— Да. Е… толкова по-зле за Лоре.

— Какво имате предвид?

— Преди всичко вашата натрапчивост. Винаги съм се страхувал да не би да ви дам повод за нея. По отношение на „черните следи“, както вие ги наричате, аз бях особено предпазлив. Това са минали работи, инспекторе, но все пак кажете ми къде сте могли да забележите оставена от мен „черна следа“?

— Вие сте постигнали съвършенство в умението си да скривате „черните следи“, Кизимов. Нито веднъж не сме ги забелязвали. Разполагаме с косвени данни. Но откровеност за откровеност. Кажете ми как се отнася Йонге към положението си на феномен?

— Мисля, че не е във възторг от него.

— Защо говорите така, сякаш не сте сигурен?

— Сигурен съм, инспекторе. По аналогия с усещанията на собствената ми персона.

— И това достатъчно ли е?

— О, разбира се!… Дори повече, отколкото може да бъде.

— Йонге знае ли, че вие сте негов аналог по усещания от този род?

— Мисля, че не.

— Откъде знаете, че Йонге е ваш събрат по тези феноменални свойства?

— Веднъж случайно видях оставена от него „черна следа“.

— Как ви обясни той това явление?

— Престори се, че нищо особено не е станало.

— А вашата реакция?

— Аз също се престорих, че не съм забелязал нищо особено.

— В разговорите си с него никога ли не сте засягали тази тема?

— Не. Това не е темата, която би могла да ни достави удоволствие.

— Неприязънта към тази тема свързана ли е с вашата работа в Космоса?

— Едно малко уточнение, инспекторе: аз вече не работя в Космоса. Преди година и половина излязох в оставка. Сега работя в училищата от първи цикъл като инструктор по спортни игри на ученици от средна възрастова група и моля да ме възприемате именно като такъв.

— Искате да кажете, че не сте разбрали въпроса ми ли?

— Искам да кажа, че няма да отговарям на въпросите ви, свързани с работата ми в Космоса.

— Но това е главното, което ни интересува, Кизимов!

— Ще смятаме, че не съм задоволил вашето любопитство.

— Странен каприз…

— По-скоро принудителна самоотбрана.

— А как според вас биха се държали Лоре и Йонге в подобна ситуация?

— Това си е тяхна лична работа.

— Още един въпрос, Кизимов. На път за кабинета ми вие минахте през един коридор със стени във вид на пластмасови щори…

— Помня, инспекторе.

— Зад щорите беше скрит цял комплекс апаратура, аналогичен на този, с който е снабдена метеостанцията „Орлов връх“.

— Минал съм покрай него и не е отбелязано никакво нарушение в работата на уредите, нали?

— Точно така. Как ще ни обясните, защо експериментът се оказа без резултат?

— Не е без резултат, инспекторе. Най-малкото сте могли да установите, че моето присъствие не действува върху електронните нерви на уредите.

— Как можахте да подействувате два пъти върху „електронните нерви“ на апаратурния комплекс в метеостанцията „Орлов връх“?

— Уверявам ви, че не е било умишлено. Очевидно зависи от характера на емоциите ми.

— Тоест?

— На „Орлов връх“ бях в приповдигнато настроение, да не кажа — възторжено. Изключително чист въздух, освежаващ студ, синкави ледници… и все от този род.

— Тоест вие сте в състояние да въздействувате върху електронната апаратура, само когато изпитвате силни положителни емоции?

— Изглежда. Но не съм убеден, че винаги става така. Иначе в метеорологичната станция бих бил по-внимателен.

— А какво ще кажете за силните отрицателни емоции?

— Днес вече бях в експерименталния коридор. Направете си сами изводите.

— Значи способността ви да действувате върху уредите се поддава на контрол?

— Да, ако не забравям да следя за настроението си.

— „Черната следа“ също ли се поддава на контрол?

— За съжаление, не. Най-малкото невнимание и… Но аз се старая да внимавам.

— Това явление опасно ли е за вас в някои отношения?

— Само в това, че поражда общо любопитство. В други отношения то не е по-опасно от сянката на опашатата врана, която си почива на стобора.

— Не бихте ли могли да покажете самата „черна следа“ и нейното възникване?

— Бих могъл. Но не и преди да получа от вас твърда гаранция, че това ще изчерпи всичките ни недоразумения.

— Уви, Кизимов, ние не можем да ви дадем такава гаранция.

— Тогава и аз от своя страна, инспекторе, не мога да ви покажа „черни следи“.

— За пръв път се срещнахте с това явление в Космоса, нали?

— Изморих се, разрешете ми да си вървя. Не ми давайте повод да се съмнявам в действието на световния закон за личната свобода на жителите на планетата.

— Довиждане, Кизимов. Благодаря ви за изключително интересния разговор. Надявам се, че ще имаме повод да се видим отново.

— Едва ли, инспекторе. Но вие сте ми симпатичен с нещо. Искате ли един добър съвет?

— Слушам внимателно.

— Оставете ни на мира, инспекторе: Лоре, Йонге и мен… Тази „следа“ не води за никъде. Искам да кажа, че това не е криминален случай. Не ровете в душите ни, не бива. Макар и само за това, че е и безсмислено, и жестоко. Останете си със здраве, инспекторе!

Записът свърши, лингверсорът млъкна. Николски и Холбрайт си размениха многозначителни погледи. Останалите като че ли очакваха още нещо. Дори неуморният Лангер седеше неподвижно, подпрял буза с ръка и очите му бяха дълбоко замислени.

Холбрайт порови в купчината пръснати по масата документи, отдели половината и направи знак на Кюсак да се приближи до него. Кюсак взе отделените документи, шефът му каза нещо тихо и го изпрати някъде. Франк се сети, че документите отиват за обработка в аналитичния цех.

След като Кюсак излезе, Холбрайт обяви почивка.

— Момчета — каза той, — свободни сте до шестнайсет нула-нула.

Франк стана заедно с другите.

— Всички освен Полинг — допълни шефът. — В уречения час — сбор в този хол.

Колегите му тръгнаха към изхода. Франк стоеше до масата и гледаше подире им. Лангер се обърна и му намигна ободряващо. Франк седна. На масата вече нямаше никого. Николски се разтъпкваше край прозореца. Холбрайт и плешивият старец разговаряха за нещо тихо до бара. По-точно, говореше шефът. Консултантът го слушаше разсеяно, като държеше неудобно в протегнатата си ръка чаша млечен коктейл. Явно беше, че я държи просто от деликатност, да не обиди онзи, който му я беше натрапил. Франк подпря главата си с юмруци и впери поглед в калъфа с лесковата пръчка. Искаше да пипне с ръка загадъчното произведение на Нортън, но, кой знае защо, не се решаваше да отвори калъфа.

Николски отиде до самия прозорец. Отгоре, от седемнайсетия етаж, се виждаха разноцветни автостради, малко езерце с бетонни брегове, наполовина скрито от короните на стари платани, огромен стар парк, пресечен от блестящата ивица на прав, също бетониран канал. В далечината, зад хълмовете с петнисти жълто-зелени гърбици беше морският бряг, но не се виждаше оттук и Николски си помисли за него с малко завист. Приближи се Холбрайт, погледна хълмовете и каза полугласно:

— Изглежда, Полинг нервничи.

— Как няма да нервничи — отговори Николски, без да се обърне. — Не е трудно да го разбере човек.

— Него — да. Обаче дали той самият ще разбере изключителната важност на своята мисия?…

— Прав сте. Ситуацията, хм, е деликатна.

— Без неговата помощ рискуваме да проточим много това дело.

— Да ви призная, Холбрайт — каза меко Николски, — надеждата, която възлагаме на мисията на Полинг, ми се струва илюзорна.

— На мен също. И ако не беше тъй крайно необходимо, бих пощадил роднинските чувства на своя подчинен. Но може пък да излезе нещо…

Слънцето се отразяваше в огледалото на езерото и заслепяваше очите им. Николски си сложи очила със светофилтри.

Холбрайт го попита:

— Кога ви дойде идеята да се свържете с нас, след разговора с Кизимов ли?

— Да, в момента, когато Кизимов, сам без да забележи, се изпусна за Йонге. Освен това появяването на Хаст в Памир ни убеди, че „черната следа“ е попаднала в полезрението на Западния филиал. Решихме да не пречим на опитите ви да установите самостоятелно контакт с Кизимов. Мислехме, че неуспехът ще накара Хаст да се обърне към нас с някакво предложение за съгласуваност на действията.

— Правилно сте мислили — одобри Холбрайт и след кратко мълчание добави: — Сега и вие, и ние мислим, че от мисията на Полинг не може да се очаква много. А ако така продължи и по-нататък, рискуваме да се окажем в глупаво западно-северно-юго-източно положение.

— Не е изключено — каза Николски. — И за това мислим също не по-малко.

Холбрайт си свери часовника с Николски.

— Изпратих в аналитичния цех едно от най-бързите си момчета — каза той, сякаш се оправдаваше.

— Ще го почакаме. Изглежда, задръжката при аналитиците е свързана с нашия материал.

— Имали сте голям късмет с метеорологичната станция, Николски. Получили сте великолепен предлог за разговор с Кизимов.

— Впрочем, за нашия късмет, Холбрайт. Не ви ли се струва… ако не странно, то поне интересно, че в показанията на първите очевидци фигурира само „черната следа“? Изключително „черната следа“…

— И нито дума за нещо от рода на „ефекта на метеостанцията“ или на пеещите пръчки?…

Холбрайт се замисли. Николски гледаше през прозореца и мълчеше.

— Да… в това май има нещо — проговори Холбрайт. — Или тези, които са виждали „черната следа“, не са забелязвали всичко останало, или…

Николски мълчеше.

— Или това „всичко останало“ по-рано просто не го е имало?

— Склонен съм да приема последното — отговори Николски. — Иначе е трудно да си обясним как притежателите на подобни свойства са успели да минат през преградите на специалната карантина.

— А после след половин година да преминат задължителния преглед за бившите работници от Космическото пространство — добави Холбрайт.

— Да. Освен това разговорът с Кизимов… Разбира се, той е доста дискретен, настроен е ако не враждебно, то във всеки случай не и дружелюбно. Обаче не лъже, не се опитва да заблуди следствието. И когато ни дава да разберем, че произшествието в метеорологичната станция е било неочаквано за самия него, нямаме основания да не му вярваме. Ние стигнахме до твърде тревожен извод: интересуващият ни феномен по-рано е бил в спящо състояние, а сега по неизвестни причини е станал чувствително по-активен. В последно време буквално…

— Демонът, вселил се в нашите подопечни, започва да си показва зъбите, така ли?

— Това е само една хипотеза — избегна прекия отговор Николски.

— И то твърде зловеща — Холбрайт хапеше устните си, размишлявайки. — Да, трябва да се съобразяваме с нея… Нямате ли освен това и хипотеза за причините за активността на феномена?

— Уви, не…

— Жалко. Ако пружината се е задвижила някъде вътре в самия носител на „черната следа“, то това е половин беда. Но ако тласъкът идва някъде отвън… — По бузата на Холбрайт премина нервен тик.

Николски погледна лицето му, което беше почти без загар, и каза съчувствено:

— Впрочем утре е събота.

Холбрайт го изтълкува по своему:

— Утре е много удобен за нас ден. По-точно за естествената окраска на визитата на Полинг в Копсфорт.

— Шуреят ще бъде безумно щастлив да го види.

— Н-но… предложете ми тогава по-оперативен начин на разузнаване. — Една минута Холбрайт изучаваше пространството отвъд прозореца. — В края на краищата ние даваме на Полинг пълното право да се върне, ако там замирише на изгоряло. Тревожи ме нещо друго…

— Неопитността на Полинг ли?

— Не. Той е съобразителен и умен. Безпокои ме въпросът разполагаме ли с достатъчен брой сведения за носителите на „черната следа“. Няма да е лесно с Нортън. Можем да го заставим да участвува в смислен разговор само ако го притиснем с факти.

— Да, само така… Но да видим с какво ще ни зарадват аналитиците.

Настроението на Франк, който прекара това време в компанията на черния калъф и немия старец, се развали и той с несвойствено за него злорадство отбеляза наум, че с тъмните очила дългият Николски изглежда просто нелепо (те наистина не му приличаха), а охраненият му шеф губи значително от солидността си, както се върти в креслото, току поглежда нервно часовника си, сумти тежко и се оглежда на всички страни, забравил сякаш по какъв повод се е озовал на това място. Момчетата очарователно точно му бяха лепнали прякора Носорог… Умният Носорог, страшният Носорог, праведният Носорог. Трудолюбивият и проницателният Носорог. Всички малко се страхуваха от Носорога, но го уважаваха. Интересно какъв беше прякорът на Николски? Сигурно си имаше някакъв източен прякор. Да кажем, Лоса или Зубъра. Или нещо съвсем екзотично — Копитото…

Ядът му премина и Франк постепенно се изпълни със съчувствие към тези двама корифеи на оперативното разузнаване, които носеха на отдавна нетренираните си рамене бремето на мъчноразрешимите разследвания и на постоянните тревоги за съдбата (като си помисли само човек!), на цялото човечество. Разбира се, на него му беше ясно, че освен от съчувствието му корифеите имаха нужда и от помощта му, и беше готов да преобърне Земята за тях от усърдие, но едновременно с това съзнаваше, съвсем определено, че само усърдието му нищо не струва в двубоя с такъв човек като Дейв.

— Не помня случай на аналитичния цех да му е стигал полагаемият се четвърт час — изръмжа Холбрайт.

— Дали пък да не рискуваме да предвидим в общи линии резултатите от анализа? — предложи невъзмутимо Николски.

Холбрайт го погледна:

— Добре… Да хвърлим ретроспективен поглед на общоизвестните, но подозрителни в светлината на подбраните от нас факти, събития. Да вземем например незавършеното дело с тригодишна давност — аварията на Люляковото плато…

— На Меркурий ли?

— Да. Ще си позволя да напомня обстоятелствата по това дело. Орбиталната станция „Хелиос — 2“ излиза по неизвестни причини от орбитата си и се забива в енергийния комплекс „Солар“…

— Спомням си. И какво?

— Интересен е списъкът на участниците в спасителната експедиция, изпратена на развалините на „Солар“. По-точно, списъкът на участниците в нейния десантен авангард.

— Гледал съм списъка. В него са Кизимов, Нортън и Йонге. Но го няма Лоре — Николски свали очилата си. — Чуйте, Холбрайт, космодесантчикът Лоре е излязъл в оставка преди осем години. Оттогава живее постоянно на Земята и няма нищо общо с Космическото пространство. От друга страна, ние категорично предполагаме, че „черната следа“ е феномен с извънземен произход.

— Значи вие твърдите, че Йонге, Кизимов, Нортън и Лоре са станали едновременно носители на „черни следи“?

— Аз не твърдя нищо. Просто е по-лесно да се предположи, че тази… хм… — Николски повъртя в ръцете си очилата, търсейки нужната дума — феноменизация, да я наречем, е обхванала и четиримата едновременно, при едни и същи условия. Хайде да се разберем да не засягаме засега събитията, отбелязани с по-късна от оставката на Лоре дата.

— Добре. В основата на бъдещата версия поставяме принципа на едновременността. — Холбрайт гледаше някъде встрани от Николски.

Франк, който внимателно следеше разговора, имаше впечатлението, че това беше не толкова размяна на информация, колкото разсъждения на глас. Предпазливи разсъждения, като оглеждане на намерена бомба със сложно устройство на взривателя.

— Принципът на едновременността — каза Николски — ни дава реален шанс веднага да хванем бика за рогата.

— Или поне да пипнем опашката му — добави Холбрайт. — Добре, ще считаме този шанс за основен довод в полза на нашия договор.

— И за единственото, което е в нормално съответствие с условието на нашия договор… във всеки случай, на мен така ми се струва.

— Да — каза Холбрайт. — „Лунна дъга“.

Николски сгъна рязко, с изскърцване очилата си.

Франк разбра: в прицела на корифеите беше разузнавателно-десантният рейдер „Лунна дъга“. Поточно, втората катастрофа на Оберон…

Моментът наистина беше твърде интересен: версията започваше да се изгражда въз основа на събития с десетгодишна давност. Нортън беше един от тези, на които се бе удало да останат живи по време на тези събития… Франк погледна стареца. Мистър Хикс спокойно разглеждаше черния калъф с лесковата пръчка и интересният момент на зараждането на версията, изглежда, ни най-малко не го интересуваше.

— „Лунна дъга“ — повтори Холбрайт, като барабанеше с пръсти по масата. — С екипаж от тридесет и двама души. Капитан на кораба — Игор Молчанов, щурм-навигатор — Гюнтер Дитрих, първи пилот — Мъф Аган…

— Началник на рейда към Оберон — Николай Асеев — подхвана Николски. — И командир на групата на десантниците — Юс Елдер. Изглежда, всичко, което се отнася до „Лунна дъга“, го знаем едва ли не наизуст. Това е симптоматично, Холбрайт. Много симптоматично… — Николски също започна да барабани с пръсти.

— Е, щом пълният букет от имената на феноменалната четворка може да се срещне само в списъка на десантната група на Елдер… Кажете, Николски, не ви ли смущава фактът, че събитията на Оберон имат почти десетгодишна давност?

— Смущава ме. В този смисъл, че ние очевидно работим лошо. Не зная дали за това трябва да упрекваме само отдела за наблюдение, но ситуацията е съвсем скандална: занимаваме се днес с това, с което сме били длъжни да се занимаваме поне преди осем години…

— А в идеалния случай веднага след злополучния рейд на „Лунна дъга“ — продължи Холбрайт.

„Пароксизъм на самобичуване — помисли си Франк. — Всеки път една и съща песен: лошо работим, не сме доогледали, не сме взели под внимание… Нима никога няма да разберат, че «космическата предпазливост» е чисто и просто сапунен мехур с ненормално голям размер?!“

— Извинете — не издържа той, — може ли един въпрос?

— Може — разреши му шефът и погледна свирепо часовника си. — Но имайте предвид, Полинг, времето ви е малко — с половин секунда повече, отколкото ще продължи безобразното мълчание на аналитиците.

— Благодаря, ще имам предвид. — Франк се обърна към Николски: — Мистър Николски… вие казвате: лошо работим. Вярно е. Но защо според вас?

Лицето на Николски имаше странен израз. Той произнесе с безцветен глас:

— Предполагам, че това не се отнася за предмета на нашето следствие.

— Прав сте. Отнася се за нашата стратегия като цяло.

— Ах, за стратегията!… — повтори Николски и странният израз на лицето му пролича още по-ясно.

— Искам да ви успокоя предварително: нямам намерение да ви задавам празни въпроси — продължаваше Франк. — Аз съм твърде рационален, за да не се занимавам с подобни неща. И така, осмелих се да засегна тема, която не е, меко казано, популярна в нашата служебна среда. По волята на съдбата, или по-скоро да кажем, по силата на обстоятелствата бе създадено Управлението, бяха определени задачите му, бе комплектуван щатът — два чудовищно разраснали се филиала. Солидни средства се хвърлят, персоналът е грамотен, техниката — най-нова, а работим невъзможно лошо… Отвратително работим, общо казано. Споменахте отделите за наблюдение… А ако отидем по-далеч? Та нали не е тайна, че работните ни методи на всяка крачка се провалят. А може би въпросът изобщо не е в това и нито нашите методи, нито ние имаме някаква вина? Може би причината е в природната ограниченост на функционалните възможности на нашия мозък?

— М-м… в какъв смисъл „природна ограниченост“? — осведоми се Николски.

— В пряк. Или, ако искате, в буквален. Виждате ли, природата е конструирала мозъка на човека на Земята и за земните условия. За космическите условия тя по силата на известни причини просто не е мислила. Ние мислим сега вместо нея. И както показва практиката, лошо се справяме с това, защото ни се налага да мислим с чисто земен мозък, който едва се е ориентирал криво-ляво във вътрешните, семейните проблеми на своята планета. Впрочем…

— Но нали това, за което вие говорите, също влиза в сферата на „семейните проблеми“?

— Да, но с космическа специфичност. Има разлика — Франк вече съжаляваше, че започна тази дискусия: шефът му се въртеше тежко в креслото си и буквално излъчваше недоволство.

— Има известен смисъл в това, разбира се — съгласи се Николски, но очите му изразиха нещо такова, което засегна Франк: нещо като търпимостта на щрауса към експанзивното поведение на млад нагъл врабец. — Да се мисли със земен ум за загадките на Космоса наистина… м-м… не е удобно. Ако съм ви разбрал правилно, на вас никак не ви харесва слабата приспособеност на нашия мозък за оперативни оценки на космическите изненади. Впрочем и на мен също. Можете ли да предложите нещо… хм… позитивно?

— Позитивно, негативно… — Франк въздъхна. — Не предлагам нищо такова. Не съм имал намерение да предлагам нещо изобщо. Аз говоря за това, че докато човек не се замисли за стратегическия смисъл на нашите усилия, работи приятно увлекателно. Но щом започне да мисли… Разбирате ли?

— Разбирам. Отскоро ли работите в системата на нашето Управление?

— Да, но както виждате, вече съм успял да се замисля.

— Това ще мине — обеща му Николски. — Имам предвид вашата склонност да се отчайвате. Непременно ще мине, щом само ви се удаде случай да проявите деловите си качества.

— Може ли да полюбопитствувам от какъв източник успявате да черпите този субстракт от оптимизъм?

— От опита.

— А опитът не ви ли диктува, че при всяка дори най-малка заплаха от там… — Франк посочи с пръст над главата си, като имитираше жеста на Вебер — ние всъщност сме безсилни? А и наистина с какво сме въоръжени? С нищо особено… пардон! — като изключим деловите качества. Впрочем точно през тази седмица двама наши сътрудници — не броя тези от вашия филиал — успяха да демонстрират деловите си качества. И сега, както остроумно предлага нашият проницателен шеф, е мой ред.

Франк погледна шефа си. Холбрайт мълчеше. Лицето му беше на петна, в очите му напираше ярост, но той умееше да се владее. Лицето на Николски, обратно, стана по-меко и по-добро. За причините за тази метаморфоза можеше само да се гадае. Старецът-консултант седеше все така неподвижно и неизвестно защо гледаше към Холбрайт. „Консултант по въпросите на морала на мълчанието“ — мина през ума на Франк, но реши, че все пак трябва да си държи езика зад зъбите. „Иначе като се отприщя — мислеше си, — после за мен няма да е добре. Шефът явно се готви да ми погоди нещо…“

— Слушам ви, продължавайте — обърна се Николски към Франк.

— Благодаря — каза искрено Франк. — Ще се възползувам. Казвам неприятни неща, но ми е нужно най-после някой да ме изслуша…

— Говорехте за слабото въоръжение — напомни му Николски.

— Да. Та какво имаме ние в арсенала на „противокосмическите“ средства? За деловите качества вече казах… По-нататък — антисептика със съмнителна надеждност, малко по-надеждни от нея лъчемети. И още — зони за специална карантина. Това е, струва ми се, всичко. Не съм ли изпуснал нещо?

— Нещо съвсем незначително — целия арсенал на съвременната наука.

— Така ли? А какво се е произнесла науката поне по въпроса за „ефекта на метеостанцията“? Или за тези пръчки? — Франк посочи с пръст черния калъф.

— Засега — нищо, но, разбира се, ще се произнесе.

— И какво казва науката за взрива на Тунгуския метеорит? А за огнищата от „синя лудост“ на Венера? Доколкото знам, „засега, също нищо“. Мнозина се успокояват с това, че Тунгуският взрив е бил отдавна, и то в тайгата. Ами ако „тунгуското чудо“ си позволи да се повтори? И този път не в тайгата?… Думата „засега“ е много удобен, но много слаб аргумент.

— Между впрочем и единствен — добави Николски. — По същите причини, за които говорите. Но пред този аргумент е бъдещето, няма друга алтернатива. И… опитът и интуицията да са ни на помощ!

— За интуицията съм съгласен… Не зная каква е вашата интуиция, но моята, ще ви кажа откровено, излиза от рамките на приличието. С всеки изминал ден тя все по-убедително ми подсказва: ние сме победени. Ние, хората на Земята, планетният вид хомо сапиенс… Победени сме, но това е без значение, защото процесът е необратим. Ако с по-нататъшното ни навлизане в Космическото пространство количеството на „сюрпризите“ расте поне със същия темп, ние ще се окажем на ръба на биологическа катастрофа. Повърхността на планетата ще се покрие със „зони на пълното отчуждение“ и в края на краищата ние, истинските хора на Земята… С една дума, едва ли ще успеем да запазим природната си същност. Единствено може би в някакъв специално създаден резерват за „истински хора“.

— Твърде мрачна перспективица — каза Николски с безизразен глас.

— Разбирам го и сам, но бих искал да зная как гледате вие на нея…

— Ясно. Подсъзнателно — или съзнателно? — вие искате някой да ви помогне да откриете пукнатина във вашата монолитна, както вие си мислите, и безупречна логическа постройка. Разбира се, аз няма да отбегна отговора, но се страхувам, че моята гледна точка ще ви се стори тривиална. Виждате ли, Полинг, каква е разликата… За вас „космическата изненада“ е бомбата на днешния ден, която като дамоклев меч виси над съвременното човечество…

— А вие иначе ли си я представяте?

— Да. Аз мисля, че с „космическата изненада“ човекът се познава не от днес. Той е роден с нея, отгледан е и е възпитан от нея. Нима Великото заледяване е било по-малко ефектен сюрприз за троглодита? Прибавете към него и ужаса от земетресенията и наводненията и няма да бъде нужно да обясняваме колко често нашият космат прадядо е виждал пред себе си „края на света“. А какво е имал той в арсенала си от „противостихийни средства“? Тояга със съмнителна надеждност, малко по-надеждна каменна брадва и бързи крака да офейква по-надалеч от опасните зони на катастрофалните катаклизми…

— Нашето земно кълбо днес е толкова малко, че практически нямаме къде да избягаме — забеляза Франк. — Това първо. Второ, „космическо“ не значи „стихийно“. Това е друго качество. Неземно… Но това са подробности. Разбирам какво искате да кажете.

— Прав сте. Да, опасност от биокатастрофа за планетарния вид разумен човек теоретически днес съществува. Но практически… Практически хората във всички времена са демонстрирали твърде убедително своята изобретателност в борбата за самосъхранение. Защо да лишаваме човечеството от правото му да я демонстрира още веднъж?

— Ясно. Човечеството се надява на далновидността на лидерите, лидерите кимат към човечеството, а опасността от биокатастрофа през това време все повече назрява. Нещо повече, започва вече да дава плод… И няма достатъчно действени средства, да й се попречи.

— Ето тук нашите възгледи се разделят. Има такива средства. И най-ефикасното сред тях е нашата обща работа. Виждате ли, Полинг… Всяко стихийно бедствие — да кажем, голямо наводнение — е било за троглодита „космическа изненада“, но само дотогава, докато той не се научил да строи бентове.

— За да построим днес такъв бент, на нас ни трябва ясно обоснован и строго рационален проект. Иначе лесно ще заприличаме на… не, дори не на троглодити. На мравки, които правят мравуняка си на дъното на бъдещ голям язовир.

— Но нима няма такъв проект? — намеси се Холбрайт. — Полинг, прочетете внимателно служебния си устав. Там е казано: „Главна задача, задължение и висша обществена привилегия на щатните сътрудници на управлението е оперативната дейност и безпрекословното изпълняване на мерките за осигуряване безопасността на човечеството при разузнаване и усвояване на космическите обекти.“ Според мен казано е пределно ясно. Ето ви го и проектът, и ръководството за действие, и функционалната програма.

— Моля да ме извините, шефе — осмели се да възрази Франк, — но това засега е само една гола схема, изготвена по подобие на гробищните огради, което ще рече, че ограда има, а гробището продължава да функционира безупречно…

Франк си прехапа езика, но вече беше късно. Лицето на онемелия шеф предложи на присъствуващите пълната гама на спектралните цветови тонове — от сочно червения до бледовиолетовия. Шефът на няколко пъти отвори устата си без звук, като риба на сухо.

— Х-хлапе! — изсъска накрая той със свито гърло. — Бой! Бой за такива! Туй му е цялата педагогика! — По бузата му на два пъти премина тик и той се опомни, наложи си да се успокои (виждаше се колко усилия му струваше това). — Служебният устав за него е гробищна ограда! А самият той, виждате ли, рови из бунищата на историята на философията, изнамира проядения от молците екзистенциализъм и се мъчи да издигне тези прашни вехтории върху космически пиедестал. И, разбира се, си въобразява, че действува изключително в интерес на цялото човечество. Виждали ли сте такова нещо? — последният му възглас явно бе адресиран към Николски.

Франк мълчеше. Николски го погледна и каза:

— Аверян Копаев… Запомнете това име, Полинг. Ако ви се случи да дойдете в Източния филиал, вие с Аверян май бързо ще намерите общ език. И той като вас е загрижен особено активно за спасението на човечеството.

— О, и вас ли ви смятат за ретроград?! — подхвана мигновено Холбрайт, сякаш самата мисъл, че и Николски е ретроград за своите, му доставяше огромно удоволствие.

— А може ли да бъде иначе? — отговори Николски. — Наистина моето положение е още по-сложно. Аверян Копаев е син на мой загинал другар.

— Копаев ли?… — Холбрайт разтърка с пръсти челото си. — Почакайте!… Не е ли Михаил Копаев, участникът във втора бригада на меркурианското допълнително разследване по делото за „Слънчевите халюцинации“?

— Точно той. Работата на Меркурий ни струваше много скъпо…

— Да, страшни истории имаше там… Само Каньонът на позора колко ни струваше! Ами Долината на литургиите, Лабиринтът на съмненията!… А неутринно-слънчевите синдроми! „Младежкият синдром“, наречен още „Меркуриански синдром на Камасутра“… — Холбрайт въздъхна. — Странно, но точно Меркурий се оказа за нас най-тежката планета. Пък и не само за нас… Струва ми се, че вие работехте там в групата за техническо наблюдение?

— Не. Запознахме се с вас в лагера на техниците, но аз работех в щаба на бригадата за допълнително разследване.

— Да, да, спомням си!… Дори си спомням, че някой от щаба на бригадата предлагаше да направим техническа блокада в Каньона на позора…

Николски присви очи в усмивка и добави:

— А някой от вашата група отиде по-далеч и предложи да се разправим с напълно невинния Каньон чрез залпове от анихилаторите. За щастие ние вече се бяхме сетили да вдигнем нагоре главите си и да разпитаме с помощта на хелиофизиците истинския виновник за злополучните синдроми.

Холбрайт се изкашля смутено и с неузнаваемо мек, кадифен глас каза нещо в смисъл, че на младостта е присъщ радикализмът и че, изглежда, така се проявява динамиката на формирането на личността. Блуждаещият му поглед попадна на Франк. Шефът неочаквано спря зелените си очи върху него, сякаш го виждаше за пръв път.

— Впрочем струва ми се…

Не успя да каже какво му се струва — чу се сигналът за вътрешна връзка.

Шефът погледна бавно часовника си.

— Прекрасно! — каза. После добави с по-висок тон: — Много добре! — И попита някого в пространството: — Е, какво има, момчета?

— Докладва старши операторът на групата за синтез Купър — отвърна говорителят на тавана. — Аналитиците свършиха работата си, шефе, свързаха се с нашата система. Ние сме готови, можем да започваме.

— Превъзходно, Купър, веднага започваме. Ще се срещнем в раутхола. — Обърна се към Николски: — Раутхолът е един етаж под нас, там ще ни бъде по-удобно.

Николски стана. Холбрайт го спря с жест и натисна някакво копче под плота на масата.

— Ние с вас нямаме време да ходим пеша. За съжаление.

Масата, креслата и седналите в тях хора се спуснаха бавно един етаж по-надолу.

4. Делото за предсрочните оставки, диверсията в базата „Синята пантера“

Светлият овал над главите им се затвори. Настъпи пълна тъмнина. Някой кихна и Франк, почувствувал лекия поток хладен въздух, помисли с безпокойство за стареца.

— Нещо много се бавите, Купър? — каза Холбрайт в тъмнината.

— За адаптация на зрението, шефе.

— Давайте, ще свикнем постепенно.

Нещо заблещука неуверено. Съдейки по контурите на пода и тавана, холът имаше цилиндрична или бъчвообразна форма. Стените му излъчваха меко сияние, създаваха илюзия за пространствена дълбочина и по нищо (Франк отбеляза това наум) не се различаваха от екранните стени на залите за експрес-информация в другите отдели на Управлението. Но ето че илюзорната дълбочина се оцвети слабо: лявата половина на хола в нежнозелено, дясната — в небесносиньо, и той заприлича на остъклена зала на океанариум с двуцветна вода. На мястото, където се предполагаше сливането на двата цвята, се появи едроформатното изображение на оператора. Той беше сивоок брюнет на около тридесет години, с черно-бяла униформена риза.

— Джон Купър — представи го Холбрайт, — специалист от синтезинформационната група.

Купър се надигна над пулта и кимна. В бавните му, небрежно-ловки движения се чувствуваше увереният в себе си човек.

Холбрайт премина към въпроса:

— В нашето полезрение… или по-точно ще е да кажем, под наше подозрение е рейдерът „Лунна дъга“ — корабът от третата по ред експедиция на Уран. Какви са резултатите от анализа, Купър?

— Същите, шефе. Заподозрени са космодесантчиците от групата на Елдер. Давам ви списъка.

Операторът извърши нужните манипулации на пулта и върху синята стена се появиха две колонки имена и фамилии:

Тимур Кизимов  Юс Елдер

Дейвид Нортън  Аб Накаяма

Едуард Йонге   Мстислав Бакулин

Жан Лоре       Леонид Михайлов

Марко Винезе   Рамон Джанела

Золтан Симич   Николай Асеев

Мъф Аган

— Във втората колонка е списъкът на десантчиците, загинали в момента на така наречения „Оберонски смерч“ — поясни Купър. — Пилотът на „Лунна дъга“ Мъф Аган и началникът на рейда Николай Асеев не са били зачислени официално в десантната група, но са участвували в десанта на Оберон.

— Първата колонка може да оставите — разреши Холбрайт.

Втората колонка изчезна от синьото поле и се появи на зелената екранна стена, вляво от образа на Купър.

— Ако не ми изневерява паметта — каза Холбрайт, — Винезе изчезна преди четири години в недрата на Меркурий по време на разузнаване в пещерите от Лабиринта на съмненията.

— Паметта ви не ви изневерява — потвърди Николски. — Ще трябва да махнем Винезе от списъка на живите.

— Золтан Симич, за съжаление, също — добави Купър.

Николски и Холбрайт се вторачиха в оператора.

— Защо? По каква причина? — попита Холбрайт.

— Съгласно последните данни на отдела за регистрация, шефе.

— Кога?

— Преди четиридесет и един час.

— При какви обстоятелства?

— Участвувал в издирването на дисколета, който претърпял авария в южната зона на Горещите скали на Венера. Загинал по време на пръстеновидно вулканично изригване.

— Къде е тялото на Симич? — попита бързо Николски.

Последваха секунди напрегнато мълчание. Франк погледна мистър Хикс и бе поразен от настъпилата с него промяна: наведен напред, старецът като някаква птица се бе вкопчил с белите си пръсти в ръба на масата, а устата му зееше като тесен и тъмен процеп — цялата му поза изразяваше крайно заинтересуван човек.

— Тялото на Симич ли? — попита на свой ред Купър и обгърна с очи пространството — сигурно оглеждаше там, в операторната зала, невидимите оттук екрани. Този маниер да се оглежда, почти без да обръща главата си, придаваше на оператора делова съсредоточеност. — Нямам сведения за него.

— Направете бързо запитване — посъветва го Холбрайт.

С ловкостта на факир Купър взе отнякъде едно блестящо топче и с професионално-точни движения го сложи в ухото си.

— Свържете ме с отдела за регистрация. Да, сектор „Венера“… Ти ли си, Викинг? Интересуват ни последните новини от зоната на Горещите скали… Така… Ясно… Благодаря ти, Викинг. — Купър изключи телефонното устройство. — Дисколетът е намерен, шефе. Екипажът е оцелял. Под лавата са попаднали само двама: Симич и неговият помощник. На мястото на гибелта им има езеро от високотемпературна лава. Търсенето е прекратено.

— М-да… — промърмори Холбрайт, — многообещаващо начало. Е, остава известната ни четворка плюс Мъф Аган… Купър, моля ви, всички сведения за Аган! Служебно досие, снимка, характер, навици… с една дума, всичко за този човек. Останалото — в архива!

Целият списък на десантчиците бе преместен на зеленото поле. По синьото премина тъмна лента, като оставяше подире си осем колонки четлив текст. Над първата колонка се появи цветен диапозитив: набит, широкоплещест мъж в бял спортен комбинезон притискаше до гърдите си някакъв кръгъл метален предмет и се усмихваше. Той имаше много светла, жълтеникава коса и синьо-зелени очи.

— Обаятелна външност — призна Холбрайт. — Да видим обаче какво има в текста… Роден, учил, мечтал, завършил, летял, участвувал… Така, добре. Спортни увлечения: пневмоски, екранолет, жиромобил… Великолепно. Общителен, търпелив, способен за решителни действия, дружелюбен, разбран… и всичко останало в този дух. Не човек, а олицетворение на всички достойнства и съвършенства. И, кой знае защо, не е семеен… Летателна специализация на „Албатрос“, длъжност втори пилот на „Скандинавия“, първи пилот на „Лунна дъга“. Преди осем години назначен от администрацията на Управлението на обединения космофлот на Системата (УОКС) за капитан на танкера „Анард“. Премии, награди, поощрения… Купър, кои линии обслужва сега танкерът?

— По решение на администрацията на УОКС танкерът е свален от далечните линии, прехвърлен е в лунната система на Сатурн и е поставен на орбитална котва до Япет. УОКС има намерение да хързулне тази ръждясала бъчва на сатурнолозите от Първа комплексна експедиция за орбитална база.

— Ясно. Ами Аган?

— Сега той е капитан без кораб, министър без портфейл.

— Подал ли си е оставката?

— Не. Дори не е напуснал борда на „Анард“. Формално той има това право, докато бъдат подписани актовете за свалянето и предаването на танкера.

— Странно… петдесет и две години са пределна възраст за един космонавт. На какво ли разчита?

— Трудно е да се каже. В отдела на летателния състав на УОКС също недоумяват, но засега не се решават да припират заслужилия ветеран с излизането му в оставка.

Облегнат в креслото, Холбрайт разглеждаше диапозитива.

— Купър, ами какво държи той в ръцете си?

— Наградата, която е получил за първо място в трансатлантическите състезания на спортни екранолети по маршрута Дакар — Флорида.

— Кога е било то?

— Преди десет години.

— Значи преди полета на Оберон… От какви видове спорт се е увличал по-късно?

— Това е било последното му увлечение, шефе.

— С какво запълва свободното си време, когато е в отпуск на Земята?

— Ще ми се наложи да свържа нашата синтез-система с информатиката на отдела за охрана на труда при УОКС.

Докато операторът беше зает, Холбрайт препрочиташе текста.

— Готово, шефе.

— Слушам ви с внимание, Купър.

— Според данните на УОКС през последните десет години Аган е прекарал в отпуск на Земята два пъти по-малко време, отколкото е необходимо по нормите за охрана на труда. Давам ви диаграмата.

Светна ярък кръг с разноцветни сектори. Минута-две Холбрайт разглеждаше диаграмата.

— Имам впечатление — каза той, — сякаш след събитията на Оберон Аган преднамерено избягва да ходи на Земята.

— Да, шефе. Отделът за охрана на труда едва ли не насила заставя Аган да използува правото си на почивка и всеки път Аган напуска Земята много преди да е свършил отпускът му. Нещо повече… За никого не е тайна, че екипажите на корабите на УОКС, извикани на лунните космодруми и бази за преподготовка, формиране на летателния състав или просто в резерва, използуват и най-малката възможност да прекарат част от това време на Земята. Преди събитията на Оберон Аган е постъпвал по същия начин. Обаче през последните десет години…

— Достатъчно, Купър. Чакам отговор на предидущия си въпрос.

— Целия си отпуск Аган прекарвал в пътешествия, но много еднообразно.

— Сиреч?

— В една от агенциите на обединението „Глобус“ той си поръчвал безплатна туристическа абонаментна карта за посещаване на няколко града, но винаги едни и същи. Турвоаяжът му винаги започвал и завършвал в Торонто.

— Списъка на всички градове! — поиска Холбрайт.

По синьото поле на екранната стена премина светещ зигзаг и до кръга с цветната панорама се появи нова колонка текст:

— Какво е това?! — Холбрайт чак се надигна от мястото си.

— Включил се е синтез-блокът на съвпаденията… — Купър вдигна рамене. Сега, оглеждайки екраните в операторната, той твърде енергично въртеше главата си. Тишината в раутхола стана почти осезаема. — А, ето каква била работата! Ясно!

— Ние с удоволствие бихме споделили възторга ви — изсъска Холбрайт.

— Аган е посещавал родните места на загиналите десантчици.

Холбрайт и Николски се спогледаха. Холбрайт каза на Купър:

— Списъкът да се предаде незабавно в отдела за наблюдение. — Шефът натисна бутона за вътрешна връзка. — Свържете ме с отдела за наблюдение.

— Дежурният на Отдела за наблюдение Бауер — отговори репродукторът.

— Тук — оперативно-следствен отдел, Холбрайт. Предаден ми е списъкът на шест града и прикрепените към тях фамилии на космодесантчици. Става въпрос за делото „Черната следа“. Вдигнете на крак цялата си агентура в посочените градове. Първа задача: да се проведе операция от типа „Есплънейд“ в местните хотели на обединението „Глобус“. Заподозреният е Мъф Аган, капитан на танкера „Анард“. Втора задача: да се изясни дали Аган се е срещал с роднини или приятели на изброените в списъка загинали космодесантчици. Ако е така, по какви въпроси конкретно. Относно градовете от източното полукълбо трябва веднага да влезете във връзка с отдела за наблюдение към Източния филиал. Ще поискате връзката от името на… — Холбрайт погледна въпросително Николски — той му кимна, — от името на шефа на оперативно-следствения отдел на този филиал Николски. Всички сведения по реда на тяхното постъпване незабавно да ми бъдат предавани. Действувайте!

— Дежурният Бауер прие.

— Много разчитам на вашата експедитивност, Бауер. Желая ви успех.

Холбрайт започна да обикаля масата с ръце зад гърба си.

— Какво мислите, Николски?… Дали Аган има нещо общо с „черните следи“?

— Мисля, че сме длъжни да го подозираме.

— Смущава ме явната разлика в отношението на десантчиците и на Аган към Земята. Първите обичат да посещават Земята, с удоволствие използуват отпуска си и всякакви други възможности. А той не обича.

— Обичат, не обича… — промърмори Николски. — Май че това не са точните думи, Холбрайт.

Холбрайт се спря и се обърна бавно към събеседника си.

— Струва ми се, че улавям мисълта ви… Купър, поровете се в информатиката на УОКС: няма ли там документи, които да свидетелствуват за намерението на някой от нашите десантници да излезе предсрочно в оставка?

Купър се наведе над пулта.

Франк въздъхна и погледна към тавана. Идеята на шефа му изглеждаше абсурдна. Той знаеше какво означава предсрочната оставка за смелите мъже с емблемата „Дива котка“ на ръкава… Поне за Нортън той можеше без риск да гарантира с главата си.

Купър се изправи и тихичко подсвирна.

— Кой? — попита шефът.

— Всички. Освен Винезе и, естествено, Мъф Аган. Давам текста.

Появиха се пет колонки текст. Франк намери фамилията на Дейв и отначало не можа да повярва на очите си. Дейвид Нортън, (който за Франк винаги бе загадъчна сплав от мъжество, твърдост и сила) три пъти бе обърквал администрацията на УОКС с молбите си за предсрочна оставка!…

Изуменият Франк провери и другите фамилии. Симич бе молил за оставка два пъти, Кизимов, Йонге и Лоре — по един път. „Палмата на първенството“ принадлежеше на Нортън… Наистина, да гарантира човек с главата си в подобни случаи е най-малкото наивно.

— Колкото повече навлизаме в гората, толкова повече стават дърветата — каза мъгляво Николски.

— Правят ми впечатление слабите мотивировки, съпровождащи молбите — отбеляза Холбрайт. — Изглежда, авторите на молбите са се стараели да скрият истинския мотив. Дали пък не започвам да ставам мнителен?

— Не — каза Купър. — Вашето мнение съвпада с мнението на УОКС. То е признало за достатъчно мотивирана само молбата на Лоре, тъй като тя се обосновавала върху заключението на медицинската експертиза. Нервите на десантчика били твърде разстроени.

— И най-интересното е — забеляза Николски, — че основната маса молби са през втората и третата година след събитията на Оберон.

— Да, през последната година има само една молба — последната молба на Нортън — Холбрайт стрелна с поглед вцепенения Франк. — Нортън, изглежда, е рекордьор във всички отношения.

Николски също погледна Франк, но не каза нищо. „Да не би да смятат, че крия нещо от тях?…“ — помисли с недоумение Франк.

Холбрайт седна и се облегна удобно в креслото.

— Вижте какво, Купър… Вземете цялата тази компания от кандидати за предсрочна оставка и се постарайте да ни дадете пълна картина на служебната им дейност след Оберон.

— Според мен — каза Николски — има смисъл да включим в общата схема и Винезе, и Мъф Аган. За контраст.

— Не възразявам. Купър, дайте ги и седмината.

Върху синьото поле на екрана се появи схематично изображение на Слънчевата система. На Франк схемата му заприлича на голяма мишена с оранжево слънчице-ябълка в центъра. Той тръсна глава да се отърве от този образ и изруга наум Вебер.

От центъра на схемата пламнаха едновременно и се пръснаха в различни посоки десет радиуса-лъча и „космическата мишена“ започна да се покрива с пъстра мозайка от разноцветни кръгчета, сякаш беше попаднала под кръстосания огън на припрени и неумели стрелци, които бяха успели „да направят на решето“ орбитите на Юпитер и Сатурн, преди да се научат „точно да стрелят“ в орбитите на вътрешните планети. Появиха се кратки надписи: названия на кораби, кодови имена на рейдове и операции. Възникна цяла система от свързващи линии, непрекъснати и пунктирани. Луни, бази, колонии, станции, дати… Франк имаше намерение да проследи самостоятелно служебния път на Дейвид, но трябваше да се откаже от това си намерение — очите му се премрежиха от многото данни.

— Задоволява ли ви тази схема? — попита шефът Николски.

— Хм… в известен смисъл — отговори тактично Николски.

— А вас, Купър?

— Мен ли? — На лицето на оператора се изписа известно объркване. — Готов съм да дам каквито искате гаранции, че всичко си е на мястото.

— Приемаме гаранциите ви, но ще трябва да изкоментирате загадъчното си произведение.

Купър помълча, докато съобрази с какво да започне. Холбрайт го изчакваше търпеливо.

— След завръщането на „Лунна дъга“ — започна операторът — за нашите десантчици започва нов етап на работа в Космоса. За да облекча обзора, предлагам да приемем момента на катастрофата на Оберон като условна нула за отчитане на времето. — Купър млъкна в очакване.

— Продължавайте — кимна му Холбрайт. — И впрочем най-същественото.

— Първа година: връщане, отпуск, Земя. Всичко е наред, ако не се вземат предвид последствията от шока, преживян на Оберон. Втора година: базовият град „Гагарин“ на Луната: преподготовка, очакване на нови формирания и накрая служебни визи за излизане в Космическото пространство. Симич, Йонге, Кизимов и Лоре попадат в състава на десантния отряд „Синята пантера“, който е създаден за лунната система на Юпитер. Там започва строителство на крупни стационарни бази и на десантчиците…

— Това можете да го пропуснете — позволи му доброжелателно Холбрайт.

— Аган и Нортън — жълтите и сините елементи на схемата — влизат в състава на четвъртата експедиция за Уран. По-точно, в състава на „експедиционната комисия на Юхансен“ — комисията по разследване на оберонските катастрофи. Корабът на експедицията е познатата ни „Лунна дъга“. Аган както и преди е първи пилот на кораба, а Нортън — командир на десантната група. Благополучен десант на Оберон, благополучно завръщане и… първата молба на Нортън за предсрочна оставка.

— Виж ти! — оживи се Холбрайт. — Първата ластовичка все пак е от системата на Уран!…

— Да, шефе, но… докато УОКС преглъща този хап, от системата на Юпитер една след друга постъпват аналогични молби от Йонге и Симич, а след месец и от Лоре. Трета година…

— Прощавайте — прекъсна го вежливо Николски, — забравихте Винезе.

— Наистина. Извинете. Винезе — червените елементи на схемата — веднага попада на Меркурий в отряда за специално патрулиране на „Мъркюри рейнджърс“. Там е работил до известното ви произшествие в Лабиринта на съмненията. Не е подавал молба за предсрочна оставка. Трета година…

Купър обясняваше, кратко, бързо, при което светваха съответните елементи на схемата, и беше много удобно да се следи разказът му. Франк слушаше и чакаше, кога най-после ще стигне до Нортън, и изпитваше нетърпение, защото редът му все не идваше.

— Да се върнем на Нортън — шефът прекъсна оператора. — В отговор на първата му молба УОКС го премества… Къде го преместваха?

— В системата на Сатурн.

— Така. И какво се променя?

— Нищо. Както и преди Нортън се стреми да излезе в оставка.

— Ясно… Нортън е преместен след това в системата на Юпитер, нали? Правилно ли се ориентирам във вашата живописна схема?

— Да, шефе. Но и в системата на Юпитер го преследва мисълта за оставката. УОКС не желае да изпусне опитния специалист и се решава на трето преместване. Сега вече на Меркурий.

— Точно там Нортън престава да тероризира администрацията със странните си молби, нали?

— Да. В резултат към края на петата година…

— Благодаря ви, Купър, достатъчно — прекъсна го Холбрайт и каза на Николски: — Интересна „география“, нали?

— Твърде! — отговори той замислено. — След събитията на Оберон нещо много пречи на нашите десантчици да работят нормално в зоната на далечните планети…

— И то толкова, че дори позорът от предсрочната оставка не им изглежда твърде скъпа цена за избавлението от това „нещо“.

— Но съдейки по всичко, на вътрешните планети това „нещо“ или отслабва, или изобщо го няма. Във всеки случай след провала на идеята за предсрочната оставка десантчиците си харесали Венера и Меркурий — най-вече, кой знае защо, Меркурий — и се успокоили.

— Бих казал: „спотаили се“. Колкото до Меркурий — според мен е ясно: традиционните трудности при усвояването на тази, меко казано, знойна планета, по принцип не позволявали на УОКС да изпраща в далечното космическо пространство силите на меркурианските отряди. Още повече отряда на „Мъркюри рейнджърс“. И в това е цялата работа.

Подчертаното от шефа „спотаили се“ породи у Франк интуитивен протест. От която и страна да го вземеше, понятието „спотаил се“ съвсем не се връзваше с характера на Нортън.

— С други думи — продължаваше Холбрайт, — налице е твърде загадъчната реакция на бившите десантчици от „Лунна дъга“ по отношение на тяхното пребиваване в зоната на далечното космическо пространство.

— Реакцията им твърде много прилича на изплашване — предложи своя версия Купър.

— Съмнявам се — каза Николски. — Страхлив космодесантчик, плах човек, който почти ежедневно рискува безразсъдно смело живота си… Не звучи убедително, сами виждате.

Николски и Холбрайт се съвещаваха няколко минути и решиха, че всичката полезна информация по въпроса, изглежда, е изчерпана и че е настъпил моментът да се заемат със самия Оберон.

— И така — каза Холбрайт и започна поредното си пътешествие около масата, — ние имаме сериозни основания да заподозрем здрава връзка между предмета на нашето следствие и системата на Уран. Кой е първият източник на сигурна информация за този район?

— Първи бяха транзитните станции-автомати от серията „Пионер“ — отговори Купър. — Основната програма на безпилотното разузнаване на Уран завършиха касетките-станции от серията „Радиант“.

— Даде ли събраният материал поне някакъв най-малък повод за съмнения относно безопасността на този район?

— Ни най-малък… Целият научноизследователски материал, както му е редът, бе прегледан в отдела за хипотези към нашето управление и от интересуващата ни страна се оказа чист като звездна целувка.

— Прекрасно. Преминете към етапа на експедиционните посегателства срещу Уран.

— „Гръмотевичната стрела“, разузнавателен рейдер с единайсет души екипаж. Изчезна на около половината път между орбитите на Сатурн и Уран.

— Оценявате ли това като пръв тревожен сигнал във връзка с нашето следствие? — обърна се Холбрайт към Николски.

— Нямаме право — възрази Николски. — При разузнаването на системата на Уран „Гръмотевичната стрела“ беше само една възможност, но тя така и не успя да стане инструмент. Рейдерът изчезна твърде далеч от целта и причината за това едва ли е била… хм… твърде екстравагантна. По време на полет всичко може да се случи. Взривяване на реактора например.

— Взривяване на реактора ли?… Добре, ще имаме предвид. Продължавайте, Купър.

— След една година за Уран стартира малотонажният рейдер „Леопард“.

— Това е вече нещо друго — промърмори Николски.

— С пет души на борда — продължаваше Купър, — под командуването на Елингхаузер. Сред космическите асове от онова време той бе широко известен под прякора Паул Късметлията. Екипажът му се бе прославил с умението да намира изход и от най-безнадеждното положение.

— Да, той беше елитен екипаж… — кимна с глава Николски. — Всички до един бяха опитни, добре подготвени, славни момчета.

— Въпреки тяхната опитност „Леопард“ изчезна също така загадъчно, както и „Гръмотевичната стрела“ — не се отказваше от становището си Холбрайт.

— Не… не е точно така — Николски изрази с жест несъгласие. — Първо, „Леопард“ достигна целта си. И, отбележете, без каквито и да е произшествия. Елингхаузер ни изпрати по радиото победен рапорт, в който впрочем освен неумерения възторг по повод пристигането в системата на Уран нямаше нищо, което да заслужава вниманието ни. Обаче друго е важно. Като се ориентира криво-ляво в системата, Елингхаузер се втурна хазартно към най-близкия спътник. И тук свърши късметът му, защото най-близкият спътник беше Оберон.

— Значи вие предлагате да се базираме на изводите, които направи комисията на Юхансен?

— Предлагам да се базираме на фактите.

— Страхувам се да не ни се наложи да се базираме на тяхното отсъствие — забеляза мрачно Холбрайт, като сядаше отново в креслото си. — Купър, хайде да си спомним как е действувал Елингхаузер.

Купър вдигна рамене.

— Действувал е правилно, шефе. Спазвайки типовите инструкции за лунно разузнаване, той изпратил на Оберон няколко кибер-сонди и телемонитори. Известно време правил транслация на оберонските ландшафти, като я редувал с данните от кибернетичното сондиране. Сенеолозите, които приемали транслацията от „Леопард“, проявили голям интерес към така наречената Ледена плешивина. Според думите на самия Елингхаузер Оберон приличал на „диня с отрязана горна част“. На фона на силно неравната повърхност на планетоида Плешивината изглеждала удивително плоска. Имала диаметър около двеста километра, а в центъра й зеел самотен дълбок кратер с диаметър трийсет и един километър…

— Купър, струва ми се, че ние си припомняме действията на Елингхаузер.

— Остана да добавим малко — взе инициативата Николски. — След телетранслацията Елингхаузер съобщил за намерението си да кацне с рейдера върху Плешивината в разузнатия от кибер-сондите район. Тук връзката с „Леопард“ прекъснала и не били получени повече никакви съобщения. След двайсет денонощия за Уран стартирала „Лунна дъга“.

— Представям си учудването на нейния екипаж…

— Да, „Леопард“ го нямало на Оберон. Орбиталното оглеждане на планетоида не изяснило нищо. Радарите и телефотерите на „Лунна дъга“ опипали щателно повърхността му — всичко било така, както казвал и показвал Елингхаузер: Ледената плешивина, отворът на дълбокия кратер. Нямало го само „Леопард“. И никакви следи от кацане, никакви следи от катастрофа… Мненията на членовете на екипажа на „Лунна дъга“ се разделили: някои считали, че „Леопард“ въобще не е кацал на планетоида, други — че рейдерът е кацнал, но е напуснал Оберон, без да остави на мястото на кацането поне радиошамандура. Никому не минало през ума, че Оберон е един капан.

— Това е вярно — каза Холбрайт, — но само ако говорим за слизането на десантчиците от „Лунна дъга“ на Оберон.

— Искате да кажете, че не е вярно за „Леопард“?

— Говоря за липсата на факти. Ние нямаме преки доказателства, че „Леопард“ е кацал на Оберон. Знаем за намерението на Елингхаузер и нищо повече.

— Освен метода на преките доказателства, Холбрайт, съществува и методът на преките аналогии. Гибелта на десантчиците на Елдер…

— Моля, Николски, аз не оспорвам действеността на този метод.

— Значи на мен ми се е сторило.

— Виждам, че трябва да поясня. Комисията на Юхансен, като направи пряка аналогия между трагедията на групата на Елдер и съдбата на „Леопард“, сметна работата си за завършена. Обаче делото, прекратено на равнището на аналогиите, сега се връща при нас като бумеранг и налага преразглеждане. И по тоя случай трябва да поздравя комисията.

— Не споделям вашата ирония, Холбрайт. Юхансен е изпълнил задачата си.

— Да, ако се вземе под внимание, че той добросъвестно изясни как действува механизмът на оберонския капан. Като специалист по лунните системи на външните планети той разбираше ролята си на председател на комисията по разследването на оберонските събития по-скоро като роля на учен. С други думи, Юхансен-ученият взе връх над Юхансен-следователя и това се отрази достатъчно лошо върху работата на комисията като цяло.

— От висотата на днешното положение на нас ни е по-лесно да разсъждаваме за недостатъците в „работата на комисията като цяло“ — забеляза Николски.

— Разбира се. И аз имам намерение да използувам това. Всъщност всичките ми доводи могат да се сведат до следното: на колективния мозък на комисията не е достигнало въображение. Жреците на неземните науки са подходили към странностите на Оберон с неоправдано строгите мерки на своя оправдано малък опит.

Този път Николски премълча.

— Комисията — продължаваше Холбрайт — се е сблъскала с космическа изненада от най-екстравагантен тип. И въпреки това в отчетите на комисията аз не намерих нито един факт, който би ни послужил поне като звено между веригата от събития на Оберон и синджирчето от „черните следи“ на Земята.

— Но кой би могъл сега да гарантира, че комисията наистина е имала възможност да събере повече фактически материал, отколкото е представен в отчетите й? Аз например не бих се осмелил.

— Тогава разрешете ми да направя това аз — прозвуча в раутхола един великолепен баритон.

Франк изви глава. Беше проговорил старецът — като че ли нямаше кой друг да бъде, — но Франк не повярва веднага на ушите си. Изглежда, и Николски бе смаян от изненада — погледна стареца, но не каза нищо и премести погледа си върху Холбрайт. От екранната стена физиономията на Купър излъчваше любопитство.

Старецът се размърда леко и сложи на масата слабите си, синкави юмруци.

— Мисля — каза той, — че Холбрайт залита в крайности и твърде строго съди за работата на комисията. През различните етапи на следствието задачите са различни и, както справедливо отбелязахте — той погледна Николски, — Юхансен е изпълнил задачата си. Сега е ваш ред. Но що се отнася… е-е… до неизбежните в следствената практика пропуски, бих искал да спомена за „екранните диверсии“.

— „Екранни диверсии“ ли? — попита Николски.

— Млади момко, мога да ви дам на заем слуховия си апарат.

„Я го виж ти какъв костелив орех бил!“ — учуди се Франк, като разглеждаше с удоволствие стареца.

— Извинете — обърна се Холбрайт към Николски, — още не съм ви представил нашия консултант. Чарлз Леонард Роугън, професор от Института за космическа медицина, ръководител на катедра „Психоанализ“, автор на известната монография „Генезис на психо-популациите в условията на Космическото пространство“.

Николски кимна:

— Приятно ми е.

— Навремето — продължи Холбрайт — професорът ни помогна да изкараме от задънена улица едно следствие по твърде заплетено дело…

— Навремето — прекъсна го Роугън — аз настойчиво препоръчвах на Управлението да изясни мотивите на „екранните диверсии“, зачестили на корабите и базите в космическото пространство.

Холбрайт се размърда неспокойно в креслото си.

— Купър, бъдете така добър, поискайте следствения архив…

— Няма нужда — каза Роугън. — По това дело нямаше следствие. „Екранните диверсии“ започнаха да намаляват и моите препоръки бяха благополучно забравени. За съжаление — Роугън извади отнякъде плоско пакетче в лъскава обвивка и го плъзна по полирания плот на масата към Холбрайт.

Пакетът мина покрай Франк и се разпадна в ръцете на шефа на жълти правоъгълници. Шефът и Николски се задълбочиха да изучават картотеката на професора.

— Хм… — каза смутено Николски, като си разменяше картичките с Холбрайт, — излиза, че Юхансен е знаел за „екранните диверсии“.

— Знаел е, но не ги е удостоил с вниманието си — Холбрайт подреди картичките като ветрило. — Очаквах нещо от този род.

— Впрочем количественият връх на „диверсиите“ напълно съвпада с периода на молбите за предсрочна оставка.

— Да. Още едно допълнително свидетелство за достоверността на този материал и…

— Млади момко — Роугън високомерно прекъсна Холбрайт, — в делата от подобен род аз съм убеден педант и съм свикнал добре да претеглям доводите си.

Холбрайт не се сконфузи ни най-малко. Нареди картичките на масата и попита:

— Откъде имате тези сведения, професоре?

— Всъщност защо искате да знаете? — осведоми се с предишното високомерие Роугън.

„Не ти трябва да ходиш на цирк!“ — помисли си Франк, като се наслаждаваше на тази сцена.

— Защото нашите отдели от Космическия сектор не разполагат с такива сведения — отговори му меко Холбрайт. — Вие сте успели да откриете сам, по собствена инициатива в Космоса това, което не е могла да види под носа си специално подготвената агентура. Ние просто сме длъжни да използуваме вашия опит. И така?…

Отначало старецът се заинати, но Холбрайт умееше да държи на своето и Роугън все пак трябваше да сподели „опита си“. Франк нямаше представа за какви „диверсии“ става дума и следеше разговора с повишен интерес.

Сполучливата самоинициатива на стареца, на която шефът благоволи да обърне внимание, се обясняваше много просто. Ръководителят на катедра „Психоанализ“ Чарлз Леонард Роугън беше плодовит. Плодовит с идеи, ученици, последователи. Значителен брой от неговите питомци работеха из космическите обекти и повечето от тях (както по силата на рядката специфика на работата си, така и по причина на природното си благонравие) продължаваха да поддържат твърде тесни контакти със своята алма-матер. В хода на разговора Франк пресметна, че професорът-диплодок има в Космоса едва ли не по-разклонена „агентурна мрежа“, отколкото двата филиала на Управлението за космическа безопасност, взети заедно. Без да излиза от кабинета си, този мухлясал старец намираше начин да бъде в течение на много събития, в напрегнатия живот на космическото пространство.

За пръв път Роугън узнал за „екранните диверсии“ от медиците, работещи в системата на Юпитер. Един бивш аспирант на професора, някой си Луис Нино Де Ривера, му разказал епизод от практиката си. Епизодът, представен от младия медик като куриозен случай, не се сторил такъв на професора, дори напротив, твърде неприятно го учудил и обезпокоил. Същността на разказаното от Де Ривера се свеждала до следното.

Веднъж до отговорния за лунната система на Юпитер разпоредител (база „Калисто-Център“) постъпил зашифрован радиорапорт от старши администратора на шеста луна (ЛЮ–6 „Хималия“). От рапорта следвало, че в базата на космодесантчиците „Синята пантера“ преди няколко часа станало произшествие, „което не можело да се класифицира иначе освен като необясним случай на крайно умопобъркване“. Възложили на Де Ривера да „изясни и обясни“ случилото се. Медикът незабавно екипирал един типов медицински бот с необходимото оборудване и стартирал към шеста луна.

ЛЮ–6 — приличала на полуобработена мраморна канара с червеникавокафяви жилки. Базата на космодесантчиците се откроявала върху светлия фон като татуировка: два пунктирани правоъгълника, съединени с пунктирана дъга… Медицинският бот получил своевременно „съгласие“ за кацане, „разгърнали“ му любезно пълната карта на сигналните светлини върху територията на космодрума, екипажът — медикът и пилотът — били посрещнати мълчаливо, но учтиво при самия изход от кесона. Нямало никакви признаци на „крайно умопобъркване“… Енергичният и общителен Де Ривера обсипал посрещачите с въпроси. В отговор те вдигали рамене.

Озадаченият медик, останал насаме със старши администратора, му поискал обяснение. Администраторът го съпроводил до бункера, при входа в който светел рубинов забранителен надпис: „Стоп! Комплект ДО–2“, отдръпнал се встрани и посочил с глава към екраните. Сингул-хроматичните екрани от най-нов тип с необикновени възможности за цветовъзпроизвеждане били разположени на два реда по протежението на бункерните стени. Горният ред бил цял. Долният… Почти половината от екраните на долния ред били варварски унищожени. От тях висели блестящи снопчета скъсани жици, по пултовете и креслата имало тъмни петна от оптическа течност, под краката хрускали стъклени парченца… Де Ривера определил, че е било удряно с нещо тежко, и неволно одобрил диагнозата, предложена от старши администратора. Човек със здрав разум не би вдигнал ръка да направи такова нещо… На въпроса на Де Ривера, кой най-често е бил в тоя бункер, администраторът, мръщейки се и въздишайки, дал подробен, но почти нищо неизясняващ отговор.

На всички без изключение бази на космодесантните отряди имало дублиращ комплект диспечерско оборудване ДО–2. Необходимост ли е било това? Едва ли… По-скоро инерция, анахронизъм, наследство от времето, когато сигурността на апаратурата не е била още на нужното равнище. Лично на него, администратора, за двайсет години работа в космическото пространство само веднъж му се случило да бъде свидетел на практическото оправдание на подобна предпазливост, и то поради лошото отопление на главната диспечерска кабина — дежурните замръзвали. Постепенно дубъл-бункерът, този технически рудимент, започнал да играе ролята на обикновена информационна кабина, достъпът до която бил разрешен за всички. Какво? Да, по всяко време на денонощието. Забраната „Стоп!“ също била анахронизъм и отдавна вече не важела за никого. Тъй като дубъл-бункерът работел синхронно с апаратурата на диспечерската кабина, свободните от дежурство десантчици понякога идвали в него да научат подробности за последните събития или просто да чуят местните новини. Достъпът в главната кабина бил разрешен само на членовете на командния състав на базата. Естествено, с по-голяма популярност се ползувала информационната кабина-кафе, обаче в напрегнатите часове на десантни операции дубъл-бункерът често бивал претъпкан. Но ето че сега… Администраторът махнал тъжно с ръка.

Медикът губел вече търпение и го попитал направо кого от администрацията подозира.

— Трябва да ви огорча — бил отговорът, — всъщност всички са заподозрени.

— Помислете добре — настоявал Де Ривера. — Нямаме право да подлагаме на унизителната процедура на медицинската проверка целия колектив на базата.

— Вярно, нямаме такова право. Но аз предполагах, че специалистите от вашия профил разполагат с някакъв метод… без посредничеството на тези… диагностични машини, шлемове, датчици и смукалца. Мислех си, че някой хитро съставен тест или психологически трик…

— Трик?! — кипнал медикът — Чуйте, уважаеми! Аз не съм шаман и нямам намерение да прилагам бабешкия метод на очерненото със сажди гърне. Или строго научен анализ на базата на машинната — колкото и да ви е неприятно това — диагностика, или…

— Разбрах — отговорил тъжно администраторът. — Е… действувайте както намерите за добре.

— Не мога да действувам, докато не ми предоставите заподозрения от вас човек. Все пак трябва да имате някого предвид. Добре, да не е един, нека да са неколцина — дори група. Но не и целият колектив, разбира се. Следата е прясна — екраните са счупени вчера. И не ги е счупил призрак, нали?

— В известен смисъл — призрак. Разбирате ли… Инструментът, с който е действувал злосторникът, е налице, но самият злосторник…

— Какво казахте? — медикът погледнал администратора в очите със силен професионален интерес. — Хванат ли е инструментът?

— Да, вие само не се вълнувайте, ще ви обясня. Самият злосторник не е счупил екраните. Заповядал е това на кибера-чистач ХАУМ–7–8 от типа „Стюард“. Кога е заповядал, не е известно. Може вчера, а може и преди една седмица… Паметта на чистачите-автомати е разчетена за седемдневен работен цикъл.

— Защо не ми казахте по-рано… — Медикът изпаднал в отчаяние. — Та това изменя нещата… — Той мълчал минута-две и мислел съсредоточено. Най-после казал: — Страхувам се, че не мога с нищо да ви помогна: мотивите на умишленото повреждане на базата не са по моята специалност. Да, да, и не ме гледайте така. Обстоятелствата около делото ме навеждат на мисълта, че зад всичко това… — Де Ривера кимнал към счупените екрани, — по-скоро се крие трезв план, отколкото загуба на разсъдък.

Администраторът изслушал безропотно мнението на медика, а очите му били уморени и нещастни. За да му е чиста съвестта, Де Ривера разговарял с местния лекар. Лекарят признал, че това чупене на екраните наистина било смайващ случай, но му дал да разбере, че опитите на администрацията да представи всичко това в „психопатологичен ракурс“ лично от него нямало да получат подкрепа. Не, той не оспорвал правомерността на една или друга хипотеза за обясняване на вчерашното събитие, но хипотезата за „умопобъркването“ считал за най-неудачна. „Диверсионната“ хипотеза също не се ползувала със съчувствие от негова страна, защото знаел, че липсвал мотив за диверсия.

— А ако предположим, че мотивът просто не ни е известен? — попитал го Де Ривера.

— Тогава ще ни се наложи неизбежно да признаем гангстеризма в системата на Юпитер — отговорил лекарят, като разперил безпомощно ръце. — Но това не е възможно — гангстерско гнездо в базата на космодесантчиците!

— Имате право — измърморил медикът. — Принуден съм да се съглася с вас. Но какво предлагате вместо тази хипотеза?

— Бих рискувал да предложа трета хипотеза. И целият й смисъл е в една-единствена дума — недоразумение. Трябва ли ви разшифровка?

— Да, ако обичате.

— Добре: в базата не е имало никакво „умопобъркване“, нито пък „умишлено повреждане на имуществото“. Станало е недоразумение. Киберът-чистач е изтълкувал като заповед нечия случайна фраза и е изпълнил нещо, за което него, глупака, никой никога не го е молил. Специалистите, разбира се, считат, че това надхвърля рамките на възможното. Казват, че логиката на автоматите от типа „Стюард“ приема заповед само с едновременно произнесена форма на обръщение. Но представете си такава ситуация: някой съвсем по делова причина казва тази форма на обръщение, някой друг наблизо го прекъсва, а трети, който минава случайно, покрай тях, например се пошегува… Впрочем можем да си представим и по-сложна ситуация…

— Разбирам… Благодаря ви, колега. Вие ме убедихте…

Потиснатият Де Ривера полюбопитствувал да види виновника за общата тревога. Не видял нищо особено: комбинация от механичен осминог с прахосмукачка и умивалник. Като блестял с манистата на очите си, автоматът изпълнил послушно няколко команди на администратора. След това, вече по собствена инициатива, пуснал струя някаква течност върху обувките на медика, побръмчал с прахосмукачката, повъртял кълбообразните четки. Същата процедура извършил и с обувките на администратора.

— Какво му става? — попитал Де Ривера.

— Заличава следите от собственото си престъпление — отговорил администраторът, загледан замислено в ХАУМ. — Донесли сме от бункера по обувките си кварцолитов прах от счупените екрани. Впрочем той не е успял да „почисти след себе си“ в бункера: точно вчера е свършил седмичният цикъл на неговата работа и седемдневната програма била изтрита автоматично…

Де Ривера изказал съчувствието си на администратора, подписал протокола за посещението на базата и стартирал за дома.

— Предадох ви така подробно изповедта на моя бивш аспирант — каза в заключение Роугън, — не само защото това е бил най-яркият случай на „екранна диверсия“. Исках да ви покажа, първо, колко изобретателно са действували „диверсантите“ — „куриозът“ на Де Ривера именно с това ме накара да бъда нащрек — и, второ, колко неверни са изящните на пръв поглед хипотези.

— О, тук сме напълно съгласни с вас, професоре! — кимна Холбрайт. — В този план изящната версия е равнозначна на лъжливото обвинение: колкото по-правдоподобна изглежда тя, толкова е по-опасна.

— При срещите си с медиците от Космическото пространство — продължаваше Роугън — изясних, че случаите на безжалостно унищожаване на екрани съвсем не са монопол само на системата на Юпитер и дори не са монопол само на базите. Малки огнища на „екраноненавист“ са избухвали в най-различни места от Меркурий до Уран, в това число и на специалните рейдови кораби. Наистина не в такава ефектна форма, както на „Синята пантера“. Не можах да разбера защо „диверсиите“ имат предпочитание към съвършено определена категория служители в Космоса и предадох материалите си на вашето Управление.

— М-да, изпуснали сме — каза Николски със съжаление. — Изпуснали сме една прекрасна възможност. Там, в Космоса, бихме могли на напълно законни основания да приложим съответни санкции спрямо „диверсантите“…

— Страхувам се, че скоро ще имаме достатъчно поводи за това — продължи мрачно Холбрайт. — Но да се върнем на въпроса за „диверсиите“. Извинете, професоре, че ви прекъснахме.

— Нима не заситих вашия… м-м… малко закъснял интерес? — осведоми се злъчно Роугън.

По бузата на Холбрайт премина тик, той свали ръцете си от масата върху облегалките на креслото. Франк го наблюдаваше с любопитство и уважение: въпреки всичко лицето на шефа му беше образец на хладнокръвие. Образец, наистина леко пребледнял, но безупречен в скулптурно отношение. Вярно казват — школата си е школа!

— Отправната точка в нашия разговор са пропуските в работата на комисията на Юхансен — напомни делово Холбрайт. — В тази връзка ще ни бъдат, изглежда, полезни подробностите около „екранните диверсии“ на кораба „Лунна дъга“. Как мислите, професоре?

— Мисля, че напразно ме агитирате. Щом съм пожертвувал за вас от драгоценното си лекторско време, значи си заслужава… Интересът ми към „екранните диверсии“ бе до такава степен изострен, че не ме домързя да подготвя съответния звукозапис. Картичка номер пет. И освен туй мисля, че „екранните диверсии“ са нищо в сравнение с другите данни. Впрочем направете си сами изводите.

Холбрайт, който избираше в този момент нужната картичка, наостри уши и погледна професора.

— Няма да има нужда от превод — предупреди Роугън. — Лекият акцент на медика на „Лунна дъга“ Албертас Грижас няма да ни попречи да разберем смисъла и дори е приятен за слуха.

Франк пъхна картичката в отвора на лингверсора и в хола се чу леко шумолене. Без да променя позата си, Купър натисна клавиатурата на пулта с небрежно изящен жест на уморен музикант и шумоленето изчезна. Някъде отгоре прозвуча ясно:

— Един момент, Албертас! Засегнатата от нас тема излиза донякъде извън рамките на частния разговор, което… Накратко казано, ще имате ли възражения, ако направим фонокопие на вашия разказ? Не се стеснявайте да ми възразите — нямам навик да обременявам приятните си гости с главоболни молби.

Франк веднага позна професорския баритон и се учуди на мекотата и топлината на интонациите му. Изглежда, този бодлив като изсъхнал кактус старец можеше да бъде обаятелен събеседник.

— Моля, професоре, какви възражения мога да имам! — прозвуча глас от теноровия регистър. — Да си призная, вашият интерес към „екранните диверсии“ на „Лунна дъга“ ме заинтригува. Между другото, откъде можахте да научите за тях?

— Драги ми приятелю… Бордът на „Лунна дъга“ не е единственото място с произшествия от подобен род.

— Ах, така ли! Разбирам… Откъде трябва да започна?

— Вие знаете по-добре. Започнете от началото. Имам една молба: не скъпете подробностите. Бих искал да си представя по-пълно обстановката на кораба.

5. Детективска треска

Общо взето, рейсът на нашата Четвърта експедиция към Уран преминаваше в спокойна делова атмосфера. Екипажът на рейдера, както му бе редът, даваше редовно дежурства. Групата десантчици по настояване на Нортън отделяше по-голямата част от времето си за специални занятия и тренировки. Членовете на комисията — седем учени начело с Юхансен — на безкрайни заседания изработваха тактиката за изследване на оберонската загадка. При това всеки от тях отстояваше много тактично своята позиция и много доброжелателно и деликатно критикуваше позицията на опонента си… Аз, като медик на кораба, следях за самочувствието на екипажа, регламентирах усърдието на десантчиците, които се увличаха прекомерно много от „силово-натоварващите тренировки“, и ги удържах от намеренията им да си счупят главите, преди да сме пристигнали на Оберон. Какво още?… Ах, да, май трябва да спомена и за моето лингвистично увлечение: по време на рейса усвоявах прилежно хето-лувийския клон на мъртвите езици. Бях за пръв път (както впрочем и мнозина тук) на борда на „Лунна дъга“ и невинното увлечение ми помагаше да запълвам свободното си време.

Всичко беше нормално, здравето на екипажа — отлично, езиковите крепости ми се предаваха една след друга, целта на експедицията — системата на Уран — се виждаше вече дори на средните екрани на салонния информатор. Когато веднъж видях в стройната редица на средните екрани една не особено привлекателна тъмна дупка аз, да си призная, не й придадох голямо значение… Е, може би изпитах за момент лека досада от тази нечия небрежност или невнимание.

След една седмица изпитах чувство на известно недоумение при вида на счупения дисплей, който предишния ден бях използувал да копирам текста на един лидийски манускрипт от времето на династията на Хераклидите…

Наложи ми се да извикам за ремонтирането му инженер-домакина — редът си е ред. Инженер-домакинът, изпълняващ длъжностите и на суперкарго и механик на хангарното, палубното и всякакви други видове вакуум-оборудване на кораба ни, хвърли без особен интерес поглед върху обезобразения екран на дисплея, но затова пък мен ме изгледа така внимателно, че аз дори се изплаших… Спомням си — в този момент помислих неволно, че прякорът Баката не са му го лепнали току-тъй. Главата му беше тежка, избръсната до блясък, с голяма квадратна брада и сплескан нос… Побързах да уверя механика, че нямам никакво отношение към повредите на дисплея и салонния информатор. Баката с обръснатата глава мълчаливо монтира нов екран и си отиде. Въздъхнах с облекчение и продължих езиковите си упражнения — през този ден впрочем без успех.

Хето-лувийският клон, на който се бях настанил така удобно, бе окончателно отсечен от едно ново произшествие. Веднъж бях отишъл в кухненския отсек да напълня термоса си с кафе и чух ядосано мърморене, а след това видях обръснатата глава на Баката, който сменяше екрана на системата за аварийно оповестяване. Брадата му бе украсена с анкерпласт.

— Какво има, третият ли е вече? — полюбопитствувах предпазливо, в този момент повече заинтересуван от анкерпласта, отколкото от екрана.

Баката се обърна към мен и аз едва не изпуснах термоса. Механикът ме гледаше с едно око. С дясното. Лявото просто не се виждаше на фона на ярковиолетова синина. Отдавна не бях виждал такава великолепна синина и аз, разчувствуван до сълзи, реших твърдо да организирам царски прием на първия си пациент.

— Третият!!! — изръмжа Баката и продължи работата си. — Да не искаш да е единайсетият? — И като смесваше думите си с бисерчета рисковани междуметия, изрази мнение, че резервните екрани нямало да ни стигнат за обратния рейс. — Нека тогава зяпат през илюминаторите! — просъска отмъстително и добави със заплаха: — Само да го хвана — ще му откъсна главата!

Веднага заподозрях тясна връзка между последната реплика и ляволицевата му украса. Казах, че напълно споделям справедливото му негодувание, и му зададох няколко насочващи въпроса. Баката не ми отговори нищо.

Естествено заведох пострадавшия в кабинета си и с помощта на медицинската козметика приведох живописната му физиономия в съответствие със съвременните представи за благообразието на човешкото лице. Баката повъртя главата си пред огледалото и остана доволен. Можеше вече да започна сериозен разговор. Извадих един „свещен“ съд с ярък етикет и сякаш това беше нещо съвсем обикновено в космическата практика, го поставих смело на масата. Доволният израз на Баката се смени с напълно понятно объркване.

— Как сте с апетита? — попитах го лицемерно.

— Остави се, по-лошо не може да бъде — отговори Баката, като разглеждаше етикета от разстояние. — Развалиха ми апетита… О, „Сибирска кедрова“! Рядко нещо в космическия порцион.

Зрението му поне бе наред.

— Това е лекарство — казах. — Седнете. Като лекар ви разрешавам умерена доза. За възстановяване на апетита. А най-вече — за нервно разтоварване, от което, както виждам, днес имате нужда.

— За нашата грижлива майка — медицината! — Баката гаврътна чашката, поклати глава и издиша шумно: — Лют е, ще ви кажа, сиропът!… А колкото до нервното разтоварване, прав сте… Имам нужда. Особено днес. Измъкна се гадът!

— Как така се измъкна?

— Ами така. Прасна ме отдолу по челюстта и се изпари.

— Кой беше?

— Де да знаех!… Беше тъмно, не можах да видя.

— Къде стана?

— Ами там, в кухненския отсек.

— Да е тъмно в кухненския отсек? Странно нещо…

— Какво странно има? Беше изключил осветлението, мръсникът, и счупи екрана. Само розовите цифри на часовника му можах да видя.

Разговорът придоби доверителен оттенък и Баката ми разказа подробности от нощните си похождения.

— Тръгнах, преди да си легна, на нощна проверка. Проверих жилищния сектор — всичко беше наред. Поразходих се в сектора за почивка — никого не срещнах. Дори в прожекционната зала на филмохранилището беше пусто. Рейдът е сериозен, на хората не им е до веселби…

„Прав е — помислих си. — Не бива да искаме добро настроение от хора, на които им предстои да работят на Оберон“…

— Та така — продължи той — стигнах до трамплина на шахтата с понижена гравитация и не знаех да се спускам ли в нея или не. Беше късно — около полунощ и, откровено казано, не ми се искаше да обхождам битовите отсеци. Пък и не съм много запален да скачам по тия гравитационни „възглавници“ — също като в цирка, честна дума. Може вече да съм остарял?… Свикнал съм, знаете ли, с нормалните ескалатори на старите кораби… Но си имам такова правило от детинство: ако много не ми се иска да направя нещо, значи трябва да се стегна и да го направя. А пък детството ми мина край долната част на река Дунав…

Той се замисли и дълго мълча. Сигурно си спомняше своето долнодунавско детство…

— Та за какво говорех?

— Скочили сте в шахтата. По всяка вероятност на мостика на битовия етаж.

— Да, от възглавницата отлетях на мостика на трета палуба и тръгнах да обхождам битовите отсеци. Тук също беше безлюдно… Само в банята открих три момчета, които бяха вече изкарали вечерното си дежурство. Седяха си миличките както ги майка родила — чисто голи и играеха задълбочено тристранен шах на една дъска. Беше се образувала интересна позиция, постоях малко, погледах. После тръгнах бавно по-нататък по коридора. Навсякъде беше тихо, абсолютен ред. Вървях и проклинах неспокойния си характер: нормалните хора отдавна спяха, а аз бродех из кораба като караконджо… Току-що бях отминал кухненския отсек, и изведнъж чух ясно: нещо се пръсна със звън и се посипа по пода!… Сърцето ми спря да бие. В единайсети отсек е, помислих си, другаде не може да бъде!… И видях: вратата на отсека се отмести леко встрани и пак се затвори — изглежда, забеляза ме мръсникът! Ах, помислих си, дано опустееш, дано!… Кръвта нахлу в главата ми, страшно се ядосах и се втурнах към вратата. Страхувах се, че ще мине през люка в хладилното помещение, а оттам — в складовете и иди го търси… Само че той, изглежда, не знаеше пътя за склада и просто стоеше до вратата и се притискаше о стената. Хвърлих се към него в тъмнината, но той ми препречи пътя с крак и успя да затвори вратата. Направи го, значи, да не го издаде силуетът му. Строполих се на пода, скочих веднага и докато той обмисляше какво да предприеме, се опитах да напипам панела за осветлението. И какво мислите? Хвана ме отзад за яката, и то така ловко, сякаш ме виждаше! А беше една тъмнина — в окото ти да бръкнат, няма да видиш!… Вкопчихме се в здрава прегръдка. Нахвърлих се отгоре му като мечка. Падна ли ми, мисля си, хубавецо!… Ама той, дяволът, бил силен и гъвкав като леопард, освободи се от мен и пак ме хвана за яката — и кой знае защо, ме заблъска към вратата. Аз чак се стъписах — защо се счепкахме? Та на мен само това ми трябваше — да го измъкна на светло в коридора! Разбрах после хитростта на тоя юначага, но беше вече късно. Всичко беше разчел точно: видял на часовника над вратата, че е полунощ, нула-нула часът, и че сега из целия кораб освен на жилищната палуба и в коридорите ще изключат полето на изкуственото притегляне. Накъсо казано, такъв беше номерът: преброи, мръсникът, първите пет сигнала, а на последния, шестия, като ме прасна по челюстта!… Да се благодаря, че точно в нула-нула часа изключиха притеглянето, иначе щях да си пръсна главата. И докато се преобръщах бавно във въздуха, той отвори спокойно вратата и изчезна. Дори силуета му не видях. Пък и да бях го видял, едва ли щях да го позная: в коридорите на средната палуба след полунощ също изключват осветлението и само по пътеките свети синя светлина… Дойдох на себе си, помятах се в състоянието на безтегловност, измъкнах се криво-ляво в коридора. Изправих се на крака, но къде да го гоня — нямах представа… — Баката въздъхна тежко, намръщи се и почеса лявата си вежда.

— Не си пипайте веждата! — предупредих го веднага. — Ще търпите! До довечера ще зарасне. Хубаво ви е цапардосал окото!

— Не, синината я получих след това… Помотах се насам-натам по коридора и си спомних за трите момчета от банята. Помислих си, че може да са забелязали някого. Втурнах се при тях, но в бързината забравих, че и в банята сега има безтегловност!… А пък те си седяха все така, по-точно висяха голи край шахматната дъска под лампата на тавана и мислеха съсредоточено. Хавлиените им кърпи плаваха из помещението като килимчета-самолети, а кръглият резервоар с гореща вода се поклащаше до тавана, изпускайки пара… И ето какво стана: скочих от пътечката на съблекалнята в безтегловността и полетях като снаряд по инерция с пълна сила към голата компания. На всичкото отгоре в главата ми се оплете някаква хавлия. Компанията, разбира се, се преобърна с краката нагоре — викове, ругатни, суматоха! И като допълнение — цялата ни група се натъкна на проклетия резервоар, поизпарихме се малко, а някой в бъркотията така ме цапна по окото с петата си, че дъхът ми спря… Мятам се под мократа хавлия, водата влиза в устата ми — за малко да се задавя, викам-бълбукам: „Помощ!…“ Момчетата ме разповиват и се смеят: получихме, казват, бърза препоръчана пратка без обратен адрес. Интересно какво ли има вътре? Като ме видяха, ахнаха: „Братлета, та това било Баката! Откъде долетя при нас, юначе?!“ — „Тс-с — казвам, — дяволи! Идвам при вас по работа…“ — „Виждаме — казват, — че сте по работа, но не смеем да гадаем по каква!“ И започна една комедия — едва не се пръснаха от смях. „Бил ли е тук някой освен вас?“ — „Беше — отговарят. — Малко преди безтегловността. Постоя, погледа ни и си отиде. Не обърнахме внимание кой беше. Защо, какво има?“ — „Нищо — казвам, — нищо. Никой друг, значи, не сте видели?“ Вдигнаха голите си рамене и тъй се разделихме…

Баката понечи да си почеше веждата, но си спомни за забраната ми и се почеса зад ухото.

— Интересна история — казах. — Убеден ли сте, че и единадесетте екрана лежат на съвестта на този… хм… мръсник?

— Десет — отвърна Баката. — Единият екран от кабината за управление лежи на съвестта на първия пилот Мъф Аган, което е записано във вахтения дневник. Но това, разбира се, не влиза в сметката.

— А вие проверихте ли?…

— Да — разбра Баката от половин дума. — Вчера Аган пое дежурството в двайсет и три нула-нула. Освен това е по-нисък от онзи… И не е така силен на вид.

— Слушайте, Феликс (това беше истинското име на механика), отдавна ли участвувате в далечни рейсове?

— Деветнайсет години. Вярно, за Уран летя за пръв път. Най-често съм ходил на Юпитер.

— Опитът ви е солиден! И по колко екрана обикновено…

— Различно — изпревари ме пак Баката. — Зависи какъв е рейдът. Понякога са много, понякога — малко. Но работата не е в това. Развалят екраните без умисъл — малко ли неща могат да се случат, но никой не се крие. Аган например не скри. А този злодей… Ненормален ли е, кой го знае?

— Не, Феликс, той е изключение.

— Значи с умисъл? Гангстер значи? Бандит?

— Мда… загадъчно… Докладвахте ли на началника на рейда?

— След осмия екран не издържах и отидох при кепа. Тъкмо си пиеше утринния чай. Аз му говоря за екраните, а той — за шести трюм. „Защо — казва — вакуум-гифите не действуват както трябва? Откъде е дошъл ледът на пандуса? Защо не е прибран кабелът там…“ С една дума, добре си поговорихме…

— Ясно. А защо не докладвахте на началника на рейда?

— Той не ми е пряк началник.

— Да… Е, Феликс, ако наистина не се лъжете и ако на кораба ни действително се е „завъдил“… хм… „екранен диверсант“, малка е надеждата, че той ще спре дотук. Хайде да го наблюдаваме заедно и да се опитаме да изясним нещата. Аз от своя страна ви обещавам пълно съдействие. В случай на нови ексцесии поемам преговорите с началника на рейда.

— Бива — одобри Баката и ние скрепихме нашия договор с братско ръкостискане.

Не знаех, че от този момент се обричах на продължително боледуване, известно под името „детективска треска“. Животът ми се превърна в кошмар, а кабинетът ми — в конспиративна квартира. Загубих изцяло интерес към древните манускрипти, но с огромно пристрастие започнах да вниквам в подробностите от бита в съвременния рейдер. Загадката на „екранните диверсии“ не ми даваше покой ни денем, ни нощем. Усвоих играта на тристранен шах и маса спортни уреди за трениране на десантчиците, с което заслужих трайната благосклонност на последните и солидния прякор Чука. Научих се да играя на „магаре“, да се отбранявам без оръжие, да се хващам на бас и… на много други неща, за които по-рано имах слаба представа, но без които практически беше невъзможно да стана „тяхно момче“. Това беше хубава школа, но ми се струваше, че не бе достатъчна. Не жалех сили да повиша равнището на техническите си познания: изучавах принципа на работа на екранните устройства и схемата на разположението им в помещенията и отсеците. С Баката се стараехме да държим под контрол максимален брой участъци, потенциално „удобни“ според нас за „диверсанта“. Понякога късно вечер аз по собствена инициатива давах „патрулна служба“ — бродех из коридорите като лунатик, проверявах отсеците, заговарях всеки срещнат и се опитвах на базата на чистата психология да проникна в „истинската“ същност на намеренията му. За щастие късните срещи бяха много редки и аз най-често се виждах с втория лунатик-детектив. По конспиративни съображения ние бързахме да се разминем мълчаливо, без да си позволяваме нито един излишен жест…

Затова пък при мен в кабинета ми можехме да говорим колкото си искаме. И макар разговорът по същината на нашето общо дело да бе ограничен практически с въпроса: „Какво ново?“ и с лаконичния отговор: „Засега нищо“, беседите ми с механика (по-точно неговите беседи с мен) с всеки изминат ден ставаха все по-продължителни. За мое най-голямо учудване Баката се оказа много словоохотлив човек. Разказа ми цялата си биография, като започна от ранните детски години, и с такова откровено чистосърдечие ми повери ролята на арбитър на не особено сложните му преживявания, че аз не можах да му се възпротивя — санът на медик не ми позволяваше да го сторя, затова пък чух толкова много интересни истории, басни, притчи и легенди с явно „космически произход“. Тоест неочаквано за самия себе си аз открих нова разновидност на устното творчество, за което веднага осведомих специалистите-филолози в статията си „Интернационалният фолклор на Космическото пространство“. Но това е между другото… Що се отнася до главния резултат от „конспиративните ни беседи“, то няма с какво особено да се похваля. Наистина ние с Баката установихме достатъчно точно следното. Първо: най-удобното време за чупене на екраните бе късно вечерта, около двайсет и три часа на условното корабно денонощие и до полунощ. След полунощ вече можехме да не се безпокоим за целостта на екраните: Баката бе забелязал, че капките оптическа течност, която изтичаше от скъсаните светопроводи на счупените екрани, не се пръскаха надалеч: значи екраните се унищожаваха в състоянието на безтегловност. Второ: „диверсантът“ правеше впечатление на акуратен човек — след „диверсионния акт“ той никога не забравяше да отвори амбразурата на санитарния шлюз и да пусне „плъха“ (така наричахме малогабаритния автомат-чистач, запрограмиран да поддържа чистотата в неголеми помещения. Тази грижа на „злодея“ за чистотата ми изглеждаше неестествена. И трето: струваше ми се, че в схватката с механика „злодеят“ бе проявил не съвсем понятна деликатност… Помолих Баката да си спомни всички подробности от борбата му с неизвестния, след това затворих вратата и двамата, вчепкали се един с друг посред кабинета, много щателно, крачка по крачка, епизод по епизод възпроизведохме „контурите“ на сражението. Подозренията ми се потвърдиха. В схватката си с механика неизвестният не бе използувал нито една поне малко опасна и болезнена хватка, с изключение на финалния удар по челюстта. Мечата сила на Баката той бе неутрализирал умело и, бих казал дори, елегантно. След като получих представа за цялата сложност на необходимите хватки и за скоростта на съответната реакция, аз осъзнах напълно какво бе имал предвид Баката, признавайки способността на противника си да се ориентира в тъмнината — „сякаш виждаше!“ Наистина каква свръхточна маневреност трябва да притежава човек, за да може така уверено — в тъмнината! — да „води“ за яката полуделия от ярост механик, да го държи на разстояние от себе си, от време на време да „гаси“ или парира отчаяните му опити да се освободи, без да му причинява при това никакво нараняване!… Нали главната задача на „диверсанта“ — запазването на инкогнитото — би трябвало по простата логика на нещата да го подтикне към бързи и твърде радикални мерки под безцеремонния девиз: „Спасявай се на всяка цена!“ Възползувайки се от тъмнината и предимствата си в скоростта, той би могъл спокойно да се справи с Баката… е, да кажем, с една от варварските хватки на карате — много бързо и много сигурно. Обаче той се бавел: поглеждал често часовника си и чакал безтегловността. Ударил го едва при шестия сигнал и по този начин постигнал двоен резултат: избавил нещастника от излишни травми, а себе си от разярения преследвач, и докато онзи се мятал в меките, но здрави обятия на безтегловността, изчезнал. Да, Баката се бе отървал леко. Защо? Тук имаше над какво да се помисли… Или неизвестният бе проявил странна за един диверсант хуманност, или в рискованата за него ситуация (ако се има предвид физическата сила на Баката) бе действувал с удивително хладнокръвие, без да забравя нито за секунда обстоятелството, че „измаменият Бака“ и „осакатеният механик“ съвсем не са едно и също. Различна ще е, така да се каже, вероятността от разгласа… Но въпреки всичко аз почувствувах, че имаме работа с необикновена личност. В този смисъл кръгът на преследването ни донякъде се стесни. Наистина съвсем малко, защото от шейсет и деветте души на борда на рейда поне една дузина можеха да се вместят в рамките на моите задочни впечатления от тайнствения непознат… Ето в главни линии каква беше ползата от нашите „конспиративни срещи“.

След сблъсъка с механика „диверсантът“ се умълча за известно време. Ние с Баката носехме упорито „патрулната служба“, слухтяхме, наблюдавахме. Не мина без куриози. Веднъж Баката, както си вървял покрай злополучната кухня, чул „характерния“ шум и без много да му мисли, се хвърлил на гърба на намиращия се там човек. Механикът ми разказваше за случая без някои подробности, но червенината и подутината на лявото му ухо допълваха убедително онова, което бе премълчал.

— Втурвам се, значи, там, а той лази на четири крака и бърза да се скрие зад миячната машина… Моментално го сграбчих и притиснах гърдите му до пода. Е… чукна си малко челото в пода. Като ме видя, започна да ме псува. Направо побесня момчето, честна дума!… Преместих погледа си към екрана и омекнах. Да бях погледнал веднага! Екранът беше цял и си работеше нормално. А шумът, който бях чул, бил… общо взето, от съвсем друг произход: този момък — Боря Морковкин от групата на мотористите бързал за дежурство и в бързината пръснал по пода чаените лъжички. „Извинявай — казах му, — Боря, стана грешка…“

Баката разпери огорчено ръце. Не ми оставаше друго, освен да се усмихна, но се постарах той да не забележи.

Да си кажа правото, не трябваше да се усмихвам. След два дена бях наказан за това на горната палуба на рейдера. Наложи ми се да отида за нещо в кабинета по органична химия… Впрочем ще започна по ред.

Горната палуба бе най-слабото място на общата ни хипотеза за гангстера-диверсант. Та нали именно там бяха съсредоточени контролно-координационните системи на кораба, отделите на научноизследователския профил, секторите за връзка и информация, а също и почти цялата организационна техника с административно предназначение. Защо тогава от десетте диверсии две бяха станали на жилищната палуба, останалите — на битовата, и нито една на горната?… Унищожаване на екраните във важните възли на кораба — такава задача за гангстера-диверсант би имала известен практически смисъл. Но защо му е да унищожава екраните в битовите помещения, салоните за отдих, библиотеките?! Във всичко това имаше нещо крайно странно и загадъчно.

И така, трябваше да отида за нещо на горната палуба след работно време. Стоях до шахтата за понижена гравитация… Какво? Не ви е съвсем ясно ли? Добре, ще обяснявам по ред. Широките вертикални шахти — или, както у нас ги наричат, атриуми — в съвременните рейдери служат за междупалубна връзка вместо асансьори и ескалатори. Между другото връзката е много удобна и бърза: скачаш надолу и това е цялата „транспортировка“. Изкуственото притегляне в атриумите е едва на половината на нормалното, а на различните равнища автоматично се включва въздушен поток и всичко това се нарича „гравитационна възглавница“. За скокове от долу на горе се използуват въздушни катапултове. Разбира се, трябва да знаеш от кое стъпало на трамплина и в каква посока ще скачаш, но това не е трудно да се усвои: малко тренировка и започваш да скачаш от палуба на палуба като истинско кенгуру. За разлика от Баката аз нямам нищо против подобни начини на придвижване и не изпитвам носталгия по асансьорите и движещите се тротоари.

С една дума, скочих на горната палуба и тръгнах по безлюдния коридор. След работно време тук трудно можеш да срещнеш някого: на цялата палуба има само четирима дежурни, от които две жени (в кабината за далекосъобщителна връзка и в информационната зала). Екрани — колкото си искаш. Идеални условия за един диверсант. И кой знае защо, тук не беше имало нито една диверсия. Впрочем на най-долната палуба положението беше същото…

Изравних се с открехната врата на координационно-интеграторната зала и надникнах през пролуката. Дълги редици етажерки с уреди, еднообразни сребристи панели, изпъстрени с матовобели ромбове, и дълги, непривични за окото лимоненожълти екрани с върволици плаващи в тях червенокафяви и отровнозелени параболи… До малкия пулт, чиято форма на пчелна пита странно наподобяваше архитектурен макет на някакъв крайморски хотел, дежуреше инженер-координаторът Клим Рукосуев. Седеше полуизвърнат към пулта, изтегнат удобно в креслото крак връз крак, с някаква оръфана книга в ръце и се смееше беззвучно — раменете му потрепваха.

Обичах да се отбивам в тази зала, но за съжаление Клим не търпеше странични хора. Обичах да гледам дългите екрани: синджирчетата плаващи параболи създаваха илюзията, че корабът се носи в лимоненожълтото пространство, а покрай него лети безкрайно ято прелетни птици. Понякога прозвучаваха мелодични сигнали, екраните се набраздяваха от стремително тичащи синусоиди, по панелите преминаваше вълна от светлинни припламвания, съпроводена от приглушен звън, нещо щракаше и тракаше… „Ясна ми е — казах веднъж на Клим, мъчейки се да завържа разговор — ролята на много системи на кораба. Да кажем, командната кабина и кабината за управление са своего рода мозъкът, реакторът — сърцето… и така нататък. Ами какви функции изпълнява вашето стопанство?“ — „Функциите на малкия мозък — отговори разсеяно Клим. — Или, да кажем, на хипоталамуса. А пък функциите на червата на нашия рейдер изпълняват…“ Той явно беше в лошо настроение и аз побързах да се сбогувам.

Днес настроението му, по всичко личеше, имаше друга окраска, но въпреки това аз не се осмелих да се обадя на координатора — притворих тихо вратата и продължих по-нататък.

Иронията на Рукосуев, разбира се, не бе много уместна, обаче сравнението с хипоталамуса ми се струваше основателно. Доколкото хипоталамусът е една от най-важните части на главния мозък и доколкото именно тази част отговаря за приспособяването на отделните функции към цялостната дейност на организма, смисълът на работата на координаторите вече не бе загадка за мен. Оставаше другата загадка: защо такова изобилие от екрани още не е съблазнило „диверсанта“ да обърне внимание на горната палуба…

Както съм размишлявал, без да забележа, съм отминал нужния ми кабинет. Озовах се в един уютен салон, където обикновено командният състав на кораба правеше своите съвещания. Вътре нямаше никого. Креслата, масите, писалищата бяха затрупани с купчини документи. По средата на масата в обкръжението на бутилки от разхладителни напитки се кипреше блестяща фруктиера за плодове, пълна догоре с изпомачкани салфетки. На разноцветните екрани се виждаха схеми, графики, математически изчисления, примесени с купища формули и обяснителни думи. Съдейки по количеството на въпросителните и възклицателните знаци, тук някой бе убеждавал старателно някого в нещо, но последният отчаяно не се бе съгласявал с това нещо. Доколкото разбрах, касаеше се за асиметрията на гравитационното поле на Оберон.

Съвещанията на командния състав на кораба са твърде рядко събитие и затова стопанин на салона практически беше комисията на Юхансен. Тук беше нейната щаб-квартира, където ден след ден вече трети месец продължаваха безконечни дебати. Работният ден на комисията бе разграфен по часове и минути. Строг регламент, прекъсване за почивка, сън и храна. Дисциплинираността на учените ме изумяваше. Тези здрави, силни момчета охотно спортуваха и с удивителна прилежност изпълняваха всичките ми предписания. Не помня случай някой от тях да не дойде на лечебно-профилактична процедура или да поеме на обед по-голямо количество калории храна, отколкото му беше препоръчано. Не можех да се отърся от подозрението си, че също така педантично те „приемаха“ и необходимото им количество „калории изкуство“ по време, или по-точно казано, „в процеса“ на вечерния отдих. Винаги спокоен и дълбок сън, весело настроение, дозирано енергична общителност. Те по-скоро ми приличаха на спортисти, изцяло загрижени за състоянието на тялото си пред отговорни състезания. Знаейки в детайли еднообразно строгия график на деня им, не можех да разбера само едно: кога мислеха? Нима успяваха да произвеждат и излагат мозъчната си продукция в рамките на салонните дискусии?

Във всеки случай резултатът от дневната им работа бе налице, а комисията вероятно вечеряше чинно в пълен състав в каюткомпанията на жилищната палуба. Да й е сладко!… Гледах екраните и си мислех, че на истинския гангстер-диверсант, ако такъв имаше на борда, нищо не би му коствало да развали апетита на целия колектив. Та дори с помощта само на тази тежка фруктиера. И в този момент с особена яснота разбрах, че това, с което се бяхме сблъскали двамата с Баката… С една дума, че това не са никакви диверсии.

Отпуснах се в най-близкото кресло, взех машинално чиста чаша и си налях минерална вода. Денонощно си блъсках главата да измисля най-различни причини, поради които нормален член на нашия екипаж — не гангстер, не диверсант — би могъл по някакъв повод да направи на сол един екран. Да го счупи, да го пръсне, ликвидира, унищожи… Балансирах смело по ръба на допустимото и абсолютно абсурдното и прехвърлях догадка след догадка, като правоверен мюсюлманин прехвърлях броеницата си, но нито една от тях не ми се стори достатъчно логична. Докато мисълта ми не излизаше извън рамките на въпроса „Кой е?“, всичко беше тайнствено и интересно, догадките се нижеха една след друга. Но нито една от тях не можеше да издържи сблъсъка с монолитния въпрос: „Защо? С каква цел?“

Допих минералната вода, спомних си какво ме бе довело на горната палуба и напуснах салона.

Влязох в кабинета по органична химия, разкодирах сейфа и си подбрах нужните реактиви. Тук всичко светеше с ослепителна белота и студен остър блясък. Изпитах неприятно усещане: като че ли по погрешка бях влязъл в празна операционна зала… На излизане се обърнах по навик назад — всичко ли е както трябва? — и забелязах, че квадратният капак на основното хранилище за реактиви е отместен малко встрани. За да го затворя, трябваше да пресека кабинета почти по диагонал и се озовах до вътрешната врата, която водеше в съседното помещение — лабораторията по физикохимия. Бях вече докоснал студената дръжка на капака на хранилището, когато неочаквано до ушите ми достигна неясен шум — стори ми се, че някой в лабораторията извика и нещо се счупи. Замрях. Оставих капака, изправих се и погледнах вратата. Сякаш се надявах да проникна с поглед през металния лист, покрит с бял емайл. Пулсът ми сигурно се бе рязко учестил — чувах ударите на собственото си сърце. Мисълта ми работеше с трескава бързина, но не знаех какво трябва да направя. В ръцете си нямах нищо друго освен фармацевтичния пакет. Сложих го машинално на масата, изключих и осветлението и в пълния мрак се върнах до вратата. Напипах продълговатата дръжка и я дръпнах предпазливо встрани…

6. И видял Ранд привидение

Фиксаторът на ключалката тракна, образува се пролука, но аз не видях нищо: в лабораторията също цареше непрогледна тъмнина. Лош признак!

В противоположния край на лабораторията имаше втора врата — за кабинета по неорганична химия, така че тук май не можеше да се хване никакъв „диверсант“. Мислено поздравих Баката с дванайсетия ремонт, а себе си — с първия случай на диверсия на горната палуба. Събрах смелост, протегнах ръка и направих две крачки в тъмнината. Ръката ми опря в цилиндричния корпус на неутринния микроскоп, вратата тихо изшумоля и се затвори зад мен, фиксаторът на ключалката тракна отново.

— Кой е? — попита рязко нечий пресипнал баритон. Смаях се от изненада. Баритонът ми се стори много познат, но в момента бях объркан и не можех да се сетя. Светна джобно фенерче. Стоях в сянка, долепен до широката колона на тубуса на микроскопа. Мина ми през ума, че „диверсантът“ сигурно е въоръжен… Кръгът ярка светлина изтръгна от мрака половината врата, която току-що се бе затворила зад гърба ми, кривна встрани и угасна.

— Откъде го измисли, че там има някой? — прозвуча внезапно млад присмехулен глас.

Краката ми омекнаха като памук и трябваше да седна на издадената навън основа на тубуса.

— Откъде?! Слухът ми е добър… — отвърна не много уверено баритонът и аз едва не се смъкнах на пода омалял.

Познах ги и двамата! Та как да не позная треньорите си, които ме обучаваха снизходително да се преобръщам на главоломните тренажори. Неотдавнашните ми партньори, които се опитваха да ме запалят по веселата игра на домино — „марсианска мелница“!…

Притежателят на присмехулния глас бе младият десантчик Украин Степченко, чиято неуморна язвителност бе отразена вярно в прякора му — Оцета. Баритонът с дрезгав тембър принадлежеше на Руслан Бугримов, десантчик с такова мощно телосложение, което го открояваше даже сред колегите му. Вероятно затова на „Лунна дъга“ Руслан бе получил твърде авторитетния сред „дивите котки“ прякор — Буцата. Интересно е да се отбележи, че космодесантчиците обожават прякорите. Своенравността на фолклорните явления в бита на космонавтите, както вече казах, винаги ме е занимавала. Но размишлявайки върху произхода на прякорите, дойдох до убеждението, че те възникват не толкова на почвата на любовта към словотворчеството, колкото по утилитарни причини. Космодесантните части в наше време по принцип са интернационален конгломерат: много често фамилията на един или друг десантчик е или труднопроизносима за колегите му, или се среща много често. Прякорите са друго нещо: те са достъпни за превод на който и да е език и почти винаги съдържат в себе си известна намекваща информация по отношение индивидуалните качества или наклонности на своя носител. Например имахме на борда един Дарел Петардата. Смисълът на прякора му е ясен, мога само да добавя, че Нортън отстрани този десантник за твърде голямата му избухливост. Прякорът Ян Веслото отразяваше спортните увлечения на десантника Ян Домбровски. А прякорът на самия командир на десантната група — Лунния Дейв — прекрасно характеризираше професионалната ориентация на Дейвид Нортън.

И така, аз познах двамата десантници по гласовете им и, разбира се, почувствувах голямо облекчение. Но какво им беше дотрябвало на Оцета и Буцата във физико-химическата лаборатория? При това в тази непрогледна тъмнина?! Канех се вече да стана и изляза от прикритието си, но фенерчето плисна нервна светлина — пак в посока към мен — и това ме накара да не мърдам от мястото си. Колебаех се. След като веднъж бях пропуснал момента да отговоря на запитването, не исках вече да бъда забелязан.

Фенерчето угасна. Чу се баритонът:

— Може пък да ми се е сторило… Като че ли фиксаторът щракна.

Гласът на Оцета отвърна:

— Глупости! Щяхме да видим светлина през вратата.

— Осветлението може и да се изключи — забеляза съвсем основателно Буцата.

— Е, и? Тебе какво те засяга? — Чу се как изскърца амортизаторът на лабораторната табуретка. Нещо тихичко шумолеше и бълбукаше — най-сетне се сетих, че това е смесителната камера на активатора.

— Нищо не разбираш — каза Буцата. — Разхождат си се тук всякакви… Вечер…

— Привидения — добави присмехулно Оцета и се засмя, а аз си помислих дали нямат предвид мен и Баката:

Оцета продължи весело и лениво:

— Чувал съм я тази история, ами как… Приказка за десантчици на средна възраст.

— Чул си сплетни — каза солидно Буцата.

— Точно така. Ян Веслото обича да си прави шеги. Пусна ни мухата за чужденец на борда, ние му повярвахме безпрекословно, а той после така ще ни се присмива…

— Ян няма нищо общо с това — възрази Буцата. — Чужденеца го е видял Ранд, а на Ранд аз му вярвам…

— Аз пък не му вярвам. Ако той е видял нещо в просъница, защо аз трябва да му вярвам? Не, мили мой, няма го майстора! Чужденец ли си срещнал? Хвани го за ръкава, доведи ми го, покажи ми го — тогава ще ти повярвам. Така ли е?

Лабораторията се изпълни със звуковата вълна на една въздишка.

— Е, какво дете си още, Оцете… Ти не можеше да се бръснеш както трябва, когато ние с Ранд пробивахме със сонди венерианските скали. Разбра ли?

Отговор не последва. Оцета мълчеше, изглежда, потиснат от безспорния аргумент. Разговорът, на който станах неволен свидетел, ме доведе до състояние на пълно вцепеняване. В друга ситуация положението на страничен слушател в края на краищата щеше да стане нетърпимо за мен и аз чисто и просто щях да изляза, с риск дори да попадна в светлия кръг на фенерчето. Но сега не мислех за това… Не само че нямах възможност да изляза достойно, но сега на всичкото отгоре нямах и право да го сторя. Смътните ми подозрения, че на кораба не всичко е наред, обещаваха да се оформят в система…

— Тъй-тъй… — наруши мълчанието Буцата. — Като полетиш колкото мен, ще разбереш: откритият Космос… това… това е нещо много сложно. С него, мили мой, не е лесно да играеш на „мелница“. Понякога така ще те тресне по тила, че цяла година няма да можеш да дойдеш на себе си. А ако много зяпаш, може и да предадеш богу дух. Тук всяка приказка е с натурален намек… Ако искаш, вярвай, ако искаш, недей, но бъди нащрек, нагаждай се според обстоятелствата. Не забравяй да душиш с носа си и по-често се оглеждай…

— Да душиш с нос, разбира се, е полезно — забеляза саркастично Оцета, — но понякога е по-полезно да поразмърдаш мозъка си.

— Знаеш ли какво се е случило с Ранд? — продължаваше Буцата, отминавайки хапливата забележка на Оцета. — Половин час преди полунощ Ранд излязъл от прожекционната зала, вървял си тихо и мирно…

— Ян разправя, че Ранд ходи специално да си подреме на комедийните филми…

— Какво от това? Изморява се човекът. На тренажорите винаги работи честно, не е като някои от нашите познати, затова и се изморява повече от другите. Наистина бил задрямал… Събудил се и видял, че филмът отдавна свършил, а в залата нямало никого. Станал и тръгнал към каютата си. Отминавал вече третата шахта, когато видял, че някой идвал насреща му по коридора. Бързал, почти тичал. Ранд се отдръпнал учтиво да му стори път, значи, на човека, погледнал да види кой е този бързоходец, но не можал да го познае — съвсем непознато лице!… Минал този тип съвсем близо покрай Ранд, без да го погледне, блъснал го нахално с лакета си и моментално скочил в шахтата. А пък ти казваш, че е привидение.

— Да, Ян горе-долу същото разправяше. А Ранд какво направил?

— Какво? Постоял, поклепал с очи…

— И си отишъл спокойно да спи! — заключи тържествуващо Оцета. — Било късно, решил да не се забърква в тая история с нахалника. Ох, ще ме скъсаш!

— А какво трябвало да направи?

— Как какво? Да го догони, да го задържи, да поговори с него! Откъде, с една дума, хубавецо, си дошъл на рейдера?! И това ми било „дива котка“! Слон инкубаторски е този твой Ранд и освен от възглавницата от нищо друго не се интересува.

— Моите почитания към теб, но Ранд не закачай — предупреди дрезгаво Буцата. — Разбра ли?

— Добре, извинявай — каза примирително Оцета. — Ранд, разбира се, е умно момче, веднъж го видях по време на изпълнение. Просто ме учуди реакцията му спрямо чужденеца…

— Каква пък толкова е реакцията му? Съвсем нормална реакция. Ти, разбира се, целия рейдер щеше да дигнеш на крак през нощта — нямаше да изпуснеш такъв случай. А Ранд е уравновесен човек. Обърнал се кръгом и си отишъл в каютата. И добре е сторил. Ситуацията е била неясна, странна и трябвало първо всичко хубавичко да се обмисли… Ловът е могъл да почака до сутринта, съвсем логично е. Къде може да се дене чужденецът на рейдера?

— Да не би Ранд да се е припознал? — изказа предположение Оцета. — Да не би някой от корабната команда да се е бил успал и да е бързал за дежурство? Сепнал се — видял, че закъснява, и хукнал, без да се умие, подпухнал от съня. Ранд не можал да го види хубаво и ето ти теб — привидение!…

— Казва, че го видял хубаво. И освен това закъснелият за дежурство няма да скача в ямата, а ще драсне направо. Пък и корабният екипаж има друга униформа, а видението, между впрочем, е било в наш костюм.

— В наш ли?

— Ами че да. В син летателен костюм с емблемата на десантчик на ръкава. Ранд има много набито око, но отдалеч и той взел този тип за свой. Едва отблизо успял да го види добре. Изпроводил чужденеца с поглед — на гърба му било написано с бели букви: „Лунна дъга. Четвърта експ.“. Всичко било както си му е редът, ала човекът не бил наш…

— Костюмът не е важен. Може да навлечеш какъвто искаш костюм.

— Може, никой не спори. Но с каква цел?… И Ранд страшно объркан от всичко това, правилно решил, че утрото е по-мъдро от вечерта, и отишъл да спи. Легнал, въртял се, не можел да заспи. Прехвърлил мислено в ума си екипажа на рейдера, десантчиците, учените… — нито един от тях поне малко не приличал на този тип. Не издържал накрая, станал и тръгнал на разузнаване. Където и да погледнел — навсякъде нощно осветление и безтегловност. Абсолютен ред, корабът спял. Само в банята трима космонавти вдигали врява — освобождавали Баката, който се бил оплел в хавлиите…

Да си призная, при последните думи на десантчика, изтръпнах. Без сам да забележа, съм станал на крака. По-нататък слушах изправен.

— Сутринта срещнах Ранд на закуска — продължаваше Буцата. — Гледам го — един такъв вял. Очите му уморени, зачервени. Питам го да не би случайно да е болен. Той само махна с ръка. Седи на масичката срещу вратата, нищо не яде, оглежда изпод вежди всеки, който влиза, и с пръстите си машинално обръща наопаки еластичната чаша. Седнах до него и му взех чашата. „Докладвай каква муха те е ухапала — му казвам, — или сам ще се заема с теб и ще ти уредя набързо една приятна среща с Чука — ти ме познаваш поне!“ Видя той, че няма къде да мърда. Разказа ми… Мислих, мислих, нищо свястно не измислих и го посъветвах да изложи всичко на Нортън. Ранд се усъмни: „Дали ще ми повярва? Аз — казва — съм нов човек в тая група…“ — „Дали ще повярва, не зная — казвам — но трябва да му разкажеш. Всички сме нови тук…“ Така и решихме. Разотидохме се по тренажорите си и цял ден повече не видях Ранд. Срещнахме се вечерта и аз го попитах: „Как е?“ Той само махна с ръка, — с една дума, лошо! „Разказа ли на Нортън?“ — „Разказах“ — „Е, и?“ — „Ами нищо. Не ми повярва, разбира се. Е, изслуша ме внимателно, но някак си мрачно, с неудоволствие. И сам можеш да се досетиш какво ме посъветва. Върви — каза — при Чука. Нека те почука с чукчето си по коленете и под черепния ти капак да надникне за всеки случай…“ — „Добре — казах на Ранд, — не се разстройвай. В такъв случай плюй на всичко и забрави. В края на краищата не е наша работа да ловим корабните пътници без билети. Още повече че това не интересува началниците. Пък и ние не сме стопани на кораба, а нещо като платено приложение. А когато чужденецът се покаже открито, аз ще отида лично при Нортън и за недоверието му към своите момчета… Изобщо ще имаме сериозен разговор.“

— Може би Ранд просто се е пошегувал с теб? — изказа ново предположение Оцета.

— Чувал ли си Ранд с някого да се е шегувал? — строго и дори някак тържествено го попита Буцата. — Поне един-единствен път?

— Да, така е.

— Видя ли! Ранд не е Веслото, не обича да се шегува.

— Между другото… Откъде знае Веслото тази история?

— После разбрах откъде… Ранд, естествено, искал да поговори с Нортън на четири очи: избрал момент, когато спортната зала се изпразнила, и помолил Нортън да остане за малко. А пък Веслото този ден си поскачал малко, изстрелял се на най-горния батут и се умълчал там. Лежал си като на плажа и си почесвал носа. На Ранд и на Нортън и през ум не им минавало, че в залата имало трети човек. Поговорили си… Веслото, разбира се, не пропуснал случая вечерта да ви позабавлява. Жалко, че тогава не съм бил на „мелницата“… После го притиснах до стената, ала вече беше късно. Но какво да го правиш? Подвижен бюлетин за последни новини…

— Ами ти защо не си отишъл тогава там? — полюбопитствува Оцета. — Сигурно си преследвал чужденеца?

— Много ми е притрябвал!… Нямах настроение, затуй не отидох.

— И Чука престана да идва при нас… — каза Оцета с такава интонация, сякаш ме виждаше в тъмнината през корпуса на неутринния микроскоп. Аз бавно се свлякох надолу и седнах.

— Чука не признава „мелницата“ за игра — каза Буцата.

— Там е работата, я!… А от спорт пък се увлича твърде много…

— Че кой тук не се увлича от спорт? Дори нашите учени — и те не пропускат нито едно занятие. Вчера един от тях тренираше овчарски скок — тича презглава и ако не бях се отдръпнал навреме, щеше да улучи с края на пръта устата ми. Трябва да се пазим, когато те са в залата.

— Учените не играят на „мелница“ — знаеше си своето Оцета, — а Чука играеше. И то смело, макар че играта му беше скучна. Май душеше нещо, не може да бъде друго…

— Сигурно… — съгласи се Буцата. — Винаги съм се страхувал, че ако той научи за чужденеца, яка му душа на Ранд. Ще го извика в кабинета си, ще го почука по коленете и ще го изпрати в резервите. Или ще измисли нещо по-лошо… Но, изглежда, няма да научи.

Седях върху неудобно издадената подставка на микроскопа, стисках в дланите си горещите си бузи и бях готов да потъна в земята от срам. Сега, когато бе съвсем очевидно, че аз съм най-големият глупак в тяхната весела компания, присъствието ми тук стана крайно непоносимо. Естествено, разбирах колко е важно да се измъкна от помещението тихо и незабелязано и се мъчех да измисля по кой начин да изчезна, но не можех. Проклетият фиксатор на ключалката разваляше всичко. След разговора за чужденеца десантчиците сигурно бяха нащрек и току-виж ми устроили нелепо надбягване по коридорите. Само това ми липсваше!

Станах, подадох се бавно от укритието си и забелязах в дъното на лабораторията зеленикавосива светлина. Взрях се и на фона на слабия й отблясък видях два силуета — рамене и глави. Единият от силуетите се размърда и баритонът проговори недоволно:

— Готово ли е? Колко още?

— Омръзна ли ти? — попита на свой ред тенорчето на язвителния Оцет. — Останаха три минути. Седи де, не се върти. В инструкцията е казано: щом спре камерата, ще се чуе веднага звънец.

— Правилно ли правим всичко? Няма ли да развалим сместа?

— Правим както трябва, по рецептата. Не се безпокой.

— Късно е, затова се безпокоя. Скоро ще стане двайсет и два, а ние на всичкото отгоре трябва да размазваме тази гадост по батутите… Дали до утре сутринта ще изсъхне, как мислиш?

— До сутринта ли?… След час ще изсъхне. Когато намажем и последните батути, на първите вече ще може да се скача. Ще опитаме ли? Нортън хубаво го е измислил — в тъмнината скоковете са по-интересни.

— Виж какво му се приискало! — измърмори Буцата. — Аз мисля как ще се оправим до безтегловността, а той — ще опитаме ли! Ако не успеем да подготвим спортната зала, Нортън ще ни намаже физиономиите с това зеленило…

— Което е вярно, вярно е — отвърна със смях Оцета.

— Знаеш ли, зеленият цвят май ще ти отива…

— А теб изобщо не трябва да те боядисват. Ти поначало си зелен — и отвътре, и отвън.

Стана ми ясно с какво се занимаваха. Имах късмет! Отстъпих внимателно към вратата, напипах дръжката и замрях в очакване на звънеца. Знаех, че звънецът на сигналния таймер е достатъчно силен и може да погълне тракането дори на сто фиксатора… Сажденочерните силуети на десантчиците също бяха замрели над наблюдателните прозорчета на камерата, в която, както разбрах, Оцета активираше някаква смес от луминесцентни вещества за светеща боя. Химици-десантчици… Саморасли майстори… Намерили отнякъде рецепта и измъкнали, сигурно от хранилището, половината запаси луминофор!

Звънецът иззвъня. Излязох от тъмния кабинет. Затворих след себе си вратата, запалих осветлението. Взех от масата пакета и напуснах лабораторията.

Бях страшно измъчен. Криво-ляво напъхах съдържанието на пакета из фармацевтичните чекмеджета, отидох в каютата си и си легнах рано. Не ми се искаше да размишлявам за резултатите от своето детективско приключение — изглежда, напрежението през последните дни си казваше думата. В главата ми цареше глуха, тревожна пустота, нямаше логически оформени мисли. Заспал съм незабелязано. Сънувах звънеца на лабораторния таймер. Знаех, че непременно трябва да се възползувам от него, но не можех да се заставя да помръдна… Звънецът трещеше и накрая разбрах, че това е зумерът за вътрешна връзка. Без да си отварям очите, напипах афтъра — подвижния екран, който винаги пъхах под възглавницата си в случай на екстрено повикване, — приближих го до лицето си като огледало и едва тогава отворих натежалите си клепачи. На екрана видях физиономията на инженер-домакина. Натиснах с пръст копчето за приемане, за да млъкне нахалният зумер, и с мъка измучах:

— М-м-да… слушам!

— Май че ви събудих? — каза неуверено Баката. — Извинете…

— М-да… тоест, не, нищо… Какво има?

Баката мълча няколко секунди.

— Какво да ви кажа всъщност… Е, общо взето, дванайсетият.

— Къде?

— В акумулаторното отделение. В малкия отсек, където зареждат скафандровите акумулатори.

— Долният ред ли? Нещо ново… Кога?

— Преди около половин час.

— Изчезнал е, разбира се, нали?

— Да.

— Гонихте ли го?

— Н-не…

— Добре. Не е трябвало. Много е възможно да е опасно… Оставете всичко както си е до сутринта и… приятни сънища. От сега нататък „нощната ни патрулна служба“ се отменя. Сутринта ще си поговорим.

Пъхнах афтъра под възглавницата си и веднага съм заспал. Сънувах тъмната студена спортна зала, фосфоресциращите ленти на боядисаните със светеща боя батути. Не бях сам в залата, но другия, втория, не го виждах. Чувствувах, че беше тук — на разстояние малко повече от протегнатата ми ръка, но когато му извиках, той не се обади и аз изпитах ужас. „Не се преструвайте — му казах. — Вие сте тук, съвсем наблизо, зная…“ Той се разсмя и това ме озадачи. „Великолепно сте го измислили — каза с гласа на Нортън, като прекъсна внезапно смеха си. — В тъмнината се скача по-добре… Да опитаме ли?“ — „Не се преструвайте — повторих аз. — Вие не сте Нортън. Вие сте… вие сте чужденец! Защо чупите екраните?“ — „Защото, когато чупим екраните, ние, чужденците, ставаме повече. — Изсвири и извика: — Ей, чужденци!“ И от батутите, като пресичаха светещите линии, един след друг започнаха да скачат черни призраци… Събудих се целият в студена пот.

Сутринта се помъчих да си спомня наистина ли бях разговарял през нощта с механика и бях принуден да си призная, че не мога да си отговоря твърдо на този въпрос — толкова неясна ми се струваше границата между съня и действителността. Такова нещо не беше ми се случвало!

Баката дойде и всичко като че ли отиде на мястото си. Но поведението на самия Бака… То ме порази — никога не бях го виждал такъв. Беше мълчалив, срамежлив и плах като момиче. Изглеждаше бодър и много спретнат, току-що се бе избръснал и от него лъхаше на ягодов лосион. Очевидно моето светско пожелание за приятни сънища по някакъв странен начин се бе осъществило успешно на практика и това ме дразнеше необяснимо. Разменяйки с Баката едносрични въпроси и отговори, аз крачех от ъгъл в ъгъл из кабинета, без да знам как да премина към излагане на главното.

— Чуйте, Феликс… — започнах неуверено. — Вие, разбира се, познавате добре по физиономия всички членове на нашата експедиция…

— Като петте си пръста. — За по-голяма убедителност Баката ми показа разперените си пръсти. — Как да не ги познавам?! Тук всички се познаваме.

— Вижте какво… Един десантчик ме уверява, че видял на борда чужденец.

Баката облещи очи. Попита ме слисано:

— Чужде… Какво? Кой ви уверява, че е виждал на борда чужденец?

— Не се безпокойте — прекъснах го аз. — Вас той няма да ви уверява, мен още по-малко. Чух случайно. Всичко това щеше да мине-замине покрай ушите ми, ако не беше едно странно съвпадение…

— Съвпадение ли?

— Да. Десантчикът, чието име няма да ви кажа, срещнал чужденеца до атриума десет минути преди вие да се счепкате с неизвестния в кухненския отсек.

— Какво да правим? — попита дрезгаво Баката.

— Вие — нищо. Това беше главното, за което трябваше да ви предупредя. А аз сега отивам при капитана… Не зная какво ще излезе, но независимо от резултата на нашия разговор патрулирането из коридорите трябва да се прекрати и никакви нощни схватки… Никаква самодейност! Ако забележите нещо подозрително, вдигайте тревога и вземайте веднага всички предпазни мерки. Ясно ли е?

— Ясно… — Баката замига с очи.

— Нали нищо не сте пипали в акумулаторния отсек?

— Не, оставих всичко както си беше.

— Преди да отида при капитана, трябва да видя.

— Добре. Само че едва ли ще излезе нещо от ходенето ви при капитана.

— Аз също не мисля, че визитата ми ще му хареса, нямаме друг изход. Ние просто сме длъжни да информираме капитана. Всичко останало зависи…

— Друго искам да кажа… — прекъсна ме тъжно Баката. — Едва ли кепът днес ще ви приеме.

— Защо?

— След час на борда ще бъде обявена обща тревога. Точно в двайсет нула-нула рейдерът ще влезе в режима на дълбоко задържане със спирачки и днес кепът няма да има нито една свободна минута. Може да смятаме, че сме пристигнали…

Отидох до пулта на видеотектора, набрах индекса на командната рубка и помолих старши инженера на вахтата да ме свърже с капитана.

— Една минута — отвърна старшият и наистина точно след една минута гласът на капитана произнесе по всички правила на устава за вътрешна връзка:

— Капитанът на рейдера Молчанов слуша.

— Медикът на рейдера Грижас — също по устава се представих аз, тъй като екранът ми беше празен. Не зная защо, но командната кабина почти никога не даваше видеовръзка на абоната, ако същият в дадения момент нямаше отношение към дежурството. — Игор Михайлович, по причини от твърде странен характер съм принуден да ви моля за аудиенция. Желателно е да няма свидетели.

— Колко време трябва да ви отделя?

— За докладване — десет минути. Колко ще са нужни за обсъждане, не мога да кажа. Това ще зависи от вас.

— Добре… — Молчанов се забави малко с отговора си. — Ще дойдете в командната кабина трийсет минути преди началото на дневната почивка. Ще направите и рапорт за готовността на вашия сектор да посрещне режима на дълбокото задържане със спирачки. Довиждане. Не искайте специален пропуск за ходовия сектор, аз ще се погрижа. Край на връзката.

Обърнах се към Баката:

— Виждате ли, Феликс, засега всичко върви добре. Засега ни уважават… — Погледнахме се един друг замислено и с интерес, сякаш се виждахме за последен път, преди да престанат да ни уважават.

… Направих всичко, което се полагаше според правилата за обща тревога (проверих всички системи на индивидуалните противопретоварващи средства, запрограмирах работата на комплекса за биофизическа защита) и точно в дванайсет и трийсет бордово време бях в носовия сектор на кораба. Не зная какъв вид „сезам“ действуваше в този винаги затворен за странични лица сектор, но при приближаването ми овалните щитове на вратите се отдръпваха встрани с приказна любезност, пропускаха ме и незабавно се затваряха, тайнствено и безшумно — това беше обещаният от капитана пропуск.

Влязох в командната кабина. Рядко ми се случваше да идвам в нея, обаче не съжалявах, защото тук се чувствувах странно несигурно и неуютно. В друга ситуация необикновено осветеното яйцевидно помещение би могло да изглежда привлекателно, но достатъчно беше само да прекрача прага му и моментално попадах във властта на ужасно правдоподобната илюзия, че излъчващите светлина вътрешни стени на кабината по дебелина и здравина не се отличават от естествената яйчена черупка, че зад крехките стени няма други помещения, че я няма надеждната обвивка на кораба и че няма нищо… С една дума, кабината-яйце си виси в пространството, сама в звездните далнини. Тази илюзия, разбира се, се създаваше от големия панорамен екран, който заемаше повече от една трета от помещението — половината вдлъбнат таван, почти половината от страничните стени и цялата предна част. Стараех се да не правя резки движения. С разума си разбирах, естествено, нелепостта на опасенията си, но… Май че тук ще бъде уместен един мислен експеримент-аналогия. Да вземем празна черупка от кокоше яйце, една трета от която е счупена от горно предно продупчване, да я поставим например на върха на иглата на някое високо здание и в безоблачна и безлунна нощ да я осветим отдолу със силни прожектори. Сега остава да си представим какво би чувствувало миниатюрното, голямо колкото мравка човече, което неочаквано се е оказало там, на главозамайващата височина, в несигурно уравновесената и прозираща черупка, обърната с продупченото място към звездното пространство. Ето приблизителния спектър на моите усещания… Не е много приятно да правя подобни признания, но осъзнавайки ценността на тази информация за специалистите космопсихолози, не намирам, че трябва да я пазя в тайна.

По същата причина няма да скрия, че двете съседни кабини — командната и пилотската — пораждаха у мен къде-къде по-сложни усещания. Особено пилотската. Ако командната кабина може да се сравни с отворена отгоре и отпред яйцеобразна каросерия от типа на кабриолетите, то при пилотската положението е по-друго. Задната й стена е като едно бяло петно, от което излизат две дълги матовобели ленти… Това е всичко. Две широки ски, подаващи се от носовата част на кораба навън, в звездния простор. В пилотската кабина бях надниквал три пъти, без нито веднъж да се реша да вляза — толкова бях потиснат от илюзията, че вратата й е отворена в открития Космос. Не, по-добре порцеланово-крехкия космически „кабриолет“ отколкото тези две „светещи ски“ над глъбините на звездния океан… В командната кабина поне имаше някакви мебели: меки кресла и маса, приличаща на голям прозрачен торшер с подставка, в която припламваха светлинни сигнали; полуовалът на приборните панели с успокоително позната разцветка обхващаше стените на височина на човешки гърди. В пилотската нямаше нищо подобно. Единственото, на което можеше да се спре тук потиснатият от звездната безбрежност поглед, бяха двата съединени един с друг ложемента за първия и втория пилот — два метални паяка, сякаш замрели на върха на „ските“ пред скок в бездната, подвили под себе си телескопичните лапи на амортизаторите. По време на движение с крайцерска скорост ложементите са празни — цялото управление на полета е съсредоточено в командната, кормилната и навигационната кабина, но при маневриране пилотите идват да работят тук и от подлакътниците на ложементите щръкват ръчките на маневрената тяга. Макар основната част от работата да е поверена на уредите, тези дежурства биват понякога продължителни и напрегнати — пилотите ги наричат „ход на слонски бивни“. Да, илюзорната картина, която аз възприемах в „ски“ вариант, стопаните на кабината виждаха в друг асоциативен ракурс. Беше им интересно, виждате ли, да си представят своя трудов процес като яздене върху бивните на слона-кораб, насочени в звездната перспектива. Това ми се струва любопитно в психологически план… Впрочем аз се отклоних малко от темата и се връщам решително към нея.

Капитанът, както се бяхме уговорили, ме чакаше в своята разкошна кабина тип „космически кабриолет“. Беше сам, което напълно съответствуваше на етикета на конфиденциалния разговор. Наистина понятията „чакаше“ и „сам“ се нуждаят от известно уточняване на смисловия им оттенък, тъй като Молчанов бе изцяло погълнат от разпоредителен разговор с трима абонати едновременно. Ставаше дума за фокусировката на някаква „корона“ на някакъв „камер-инжектор“ някъде в недрата на главния реактор на кораба. Най-после Молчанов ме забеляза, погледна часовника си, направи жест на извинение и обяви край на разговора с абонатите. Почувствувах остро несвоевременността на визитата си, но нямаше какво да правя. Капитанът ме гледаше очаквателно в очите. Рапорт даден, рапорт приет. Кратка размяна на делова информация, предложение да седна, от което не се възползувах. И отново този очаквателен поглед.

— На мен… — започнах неуверено, — на мен ми беше трудно да се реша…

— Без предисловия — каза тихо капитанът.

Изложих му набързо, в безобразно сбит вид това, за което бях дошъл при него. Той ме слушаше с безстрастен израз на лицето, спокойно, сякаш не чувствуваше никаква разлика между информацията за подготовката на сектора за режима на спирането и информацията за чужденеца. Накрая направих съобщението, на чийто ефект разчитах най-много — съобщението за счупения екран в акумулаторния отсек. С една дума, ето ви доказателство за поредната „диверсия“, пък вие правете с него каквото си искате. Молчанов не знаеше какво да прави. Попита ме:

— Според вас как трябва да постъпя?

— Вие сте властта, а властта е тази, която взима решенията.

— Властта не винаги взима сама решения. Понякога й е нужен съвет. Представете си за момент, че подобна информация сте получили вие, а не аз. Как бихте постъпили на мое място?

— Ами… най-напред сигурно бих сметнал за целесъобразно да извикам инженер-домакина и десантчика Ранд…

— Един час — каза капитанът. — Разговорите с инженер-домакина и Ранд Палмър ще продължат минимум един час. Да не говорим за всичко останало. Днес не мога да си позволя такъв разкош. Но работата дори не е там…

— Разбирам. Вие не ми вярвате.

— На вас вярвам — каза спокойно той. — Но защо трябва да вярвам в ситуация, която не е подкрепена с неоспорими факти?

Обикновено по външния вид и поведението на съвременния човек е твърде трудно да се отгатне какво място заема той на йерархическата стълба в една или друга сфера на обществената дейност, но се срещат твърде интересни индивидиуми, за които това правило не важи. Веднага може да се разбере къде стоят: „над“ или „под“. Знаете ли, има едни много ярки „под“: „Не съм упълномощен… Нямам право да поемам тази отговорност… Съчувствувам ви, бих се радвал, да, но не зависи за съжаление от мен…“ Нашият капитан е индивидиум от противоположния тип. Изправена глава, изправени рамене, идеално, сякаш специално изправен торс. Но в тази на пръв поглед неестествена вертикално-права осанка се чувствува скрита гъвкавост. Спокойна, стегната, бих казал, гъвкавост в здравия корсет на силното тяло… Не, нашият капитан не страда от високомерие, в поведението, в маниерите му едва ли може да се забележи нещо необикновено. Но две-три минути общуване с него и вие вече сте абсолютно убедени, че този човек е „над“, че е отговорен за всичко, което може, и може всичко, за което е отговорен. По-високо от него стоят само съвестта и дългът. Естествено, вие разбирате, че има немалко категории от действителността, „всевластието“, над които изглежда ефимерно. Обаче, обобщавайки с Молчанов, вие започвате да вярвате — да, да вярвате! — че в каквато и да е непредвидена ситуация той ще вземе нужното, наистина вярно решение. Ако ли пък не вземе, то обстоятелствата сигурно не си заслужават. А оттук следва… Гледах обезкуражено Молчанов и се мъчех да си обясня какво именно следва от всичко това в сегашния момент.

— Та по какви според вас причини аз трябва да вярвам в нещо, за което няма проверени доказателства? — повтори въпроса си капитанът.

— Не виждам причини, поради които не трябва да се вярва.

— Това не е отговор.

— Съгласен съм. Но за какви причини може да става дума, когато на кораба се върши нещо съвсем…

— На борда на рейда не се е случило нищо особено — възрази капитанът. — Полетът протича в строго съответствие с разработения план. Няма нито едно сериозно отстъпление от полетния режим.

— Няма да споря за това. Сигурно сте прав и в административно-технически аспект всичко, изглежда, е твърде благополучно. Резултатът е концентрат, така да се каже. Но нали не бива да се изпуска предвид, че корабът има освен това и вътрешен човешки живот, с обикновено скрит дълбоко от страничното за него административно око.

— Ако частният живот на кораба не влиза в явно противоречие с общите задачи на експедицията, то какво общо може да има с него административното око?

— Виждате ли, Игор Михайлович… Когато се стигне до явно противоречие, може да се окаже късно да се вземат каквито и да било мерки.

— Виждате ли, Албертас Казевич, между „рано“ и „късно“ съществува напълно достатъчен интервал за нормална администраторска дейност. Не е нужно да се бърза и не бива да се закъснява. Трябва да се действува навреме.

— Как да разбирам, че съм се заинтересувал от този въпрос преждевременно ли?

— Вие — не. Моля, интересувайте се колкото щете. Изцяло по ваше усмотрение. Още повече че носите известна отговорност за „вътрешния“ живот на екипажа.

— Между другото вие също… носите известна отговорност.

— Не отричам. Но аз преди всичко съм администратор и съм длъжен да действувам в рамките на административните закони. Засега виждам, че вие не сте рискували да ми подадете за това рапорт в нужната форма, решили сте да се ограничите с частен разговор.

— Готов съм да подам рапорт в официална форма.

— Да допуснем — каза спокойно капитанът. — Но готови ли са да направят същото инженер-домакинът и командирът на групата десантчици Нортън?

— Инженер-домакинът — да. Той пръв усети, че на борда на кораба не всичко е наред. За Нортън — не зная…

— Значи по-скоро другите не са готови. Впрочем… не ви ли се струва, че в поведението на инженер-домакина също не всичко е наред?

— Какво искате да кажете?

— Като пропусна някои подробности от служебно-технически характер, ще ви кажа: на два пъти инженер-домакинът съвсем определено ми замириса на алкохол.

— На два пъти ли?

— Защо ви учудва това именно?

— Защото, ако бяхте казали „веднъж“, бих поел отговорността за това, тъй като именно веднъж счетох за необходимо да му предпиша малка доза алкохол от психотерапевтични съображения.

— Психотерапевтични… — повтори капитанът.

— С други думи, за нервно разтоварване.

— Изглежда, че към този начин за нервно разтоварване вашият пациент прибягва понякога и без специални предписания. Назрява необходимостта да го отклоним от опасната склонност към самолечение.

— Аз ще проверя, разбира се, това и ще се постарая да взема необходимите мерки.

— Ще се постараете ли?… Очевидно не ме разбрахте. Това е заповед.

— Разбрах. Заповедта ще бъде изпълнена, ако вашата „диагноза“ наистина се потвърди. Аз съм преди всичко медик и съм длъжен да действувам в руслото на етичните принципи на медицината.

— За резултатите ще ми доложите лично в края на обратния път — продължи капитанът. — Няма да скрия — от този резултат до голяма степен ще зависи по-нататъшното пребиваване на инженер-домакина в състава на екипажа. Впрочем за етиката… — Молчанов замълча, сякаш размишляваше дали си струва да засяга тази тема. — Съвсем наскоро, снощи, инженер-домакинът направи шумен скандал в един от битовите отсеци. По-точно в девети отсек…

Изтръпнах. Работата приемаше лош обрат. Баката бе скрил от мен подробностите на вчерашните събития.

Но като познавах свръхестественото умение на инженер-домакина да се забърква в крайно глупави ситуации, можех да си представя лесно мащабите на поредната му злополука… Ще ви кажа още сега: лошите ми предчувствия се потвърдиха — десантчиците с удоволствие ми разказаха живописни подробности от вчерашната история. Между другото изясних, че неин инициатор и основен разгласител бе не някой друг, а вездесъщият Ян Веслото. Макар че произшествието не беше кой знае какво, авторитетът на инженер-домакина бе паднал под нулата. Ето какво се беше случило.

Неуморният Ян Веслото решил да вземе преди сън студен душ. Пътят му до банята бил доста дълъг, тъй като Ян, нещо обикновено за него, спирал да побъбри с всеки срещнат. В атриума му се обадил Нортън, който се връщал от долната палуба — командирът на десантчиците бил разбрал за предстоящото спиране и ходил да провери състоянието на десантното оборудване. Естествено, Ян се опитал да завърже разговор. „Не си ли виждал Баката?“ — попитал го разсеяно Нортън. „Не, какво има?“ — „Ако го видиш, предай му, че в акумулаторното отделение е повреден един екран“ — отговорил Нортън и се качил на жилищната палуба. Ян тръгнал по коридора на битовата палуба. Изкушавал се да отиде на разузнаване в акумулаторния отсек — току-виж, открие там нещо интересно!… Спрял се нерешително и в този момент от атриума се показал Баката. „Здравей, Феликс! — изрекъл с трагичен шепот Ян, когато механикът се изравнил с него. — Точно ти ми трябваш!“ — „Какво се шляеш тук?“ — попитал го подозрително Баката. С облещени от ужас очи Ян му съобщил лошата новина и добавил за всеки случай: „Видях с очите си — направил го е на сол!… И вътре оставил бележка: «Така ще стане с всеки, който употребява одеколон „Добро утро“. За да избегнете неприятностите, употребявайте само лосиони!» Отдолу — череп с две кости на кръст и подпис: «Веселият Парфюмер». Не вярваш ли? Да се продъня в атриума, ако лъжа!…“ — „Не ми е притрябвала бележката ти, остави ме!…“ — измърморил механикът, без да се хване на въдицата, но за беда помислил на глас: — „Интересно ще е да срещна самия Парфюмер…“ Това била непростима грешка, която склонният към мистификации десантчик не закъснял да използува. Още повече че имал да урежда стари сметки с механика. Веднъж двамата трябвало да извършват някаква работа по проверката на вакуум-оборудването на кораба. Ян си сложил скафандъра и цял час чакал механика на вакуум-створа. Умрял от скука и не го дочакал, отишъл си, а после, без да е виновен, ял от Нортън калай… „Мислиш ли, че на мен не ми е интересно? — казал той, като се оглеждал тайнствено. — Защо според теб стоя тук? Чакам кога ще излезе!…“ В играта Ян залагал, естествено, на легендата за чужденеца. И бедният Бака забравил за бдителността си и „се хванал“. Наистина той не бил чувал легендата за чужденеца, но затова пък диверсантът бил за него жива реалност. „Кой ще излезе? Откъде ще излезе?“ — „Тс-с! — просъскал свирепо Ян. — Откъде да зная кой? Стоя и мисля какво да правя…“ Баката с мълниеносно движение хванал десантчика за дрехата на гърдите му, дръпнал го рязко към себе си и изръмжал: „Къде е?!“ Десантчикът му посочил мълчешком вратата на девети отсек…

По-късно той се кълнял, че изборът на вратата бил съвсем случаен, но било трудно да му се повярва. По-скоро той не взел под внимание неспокойния нрав на инженер-домакина и предполагал, че играта ще свърши сравнително безобидно. Представял си изхода в три варианта. Първият: Баката ще заподозре клопката и няма да се случи нищо интересно. Вторият: Баката ще позвъни на посочената врата и ще почнат много интересни разговори. Работата била там, че три от петте жени в състава на екипажа на нашия рейдер малко преди момента, за който става дума, били влезли в девети отсек и наблюдателният Ян, разбира се, ги забелязал. Деветият отсек представлява цял комплекс от специализирани кабинети — за масаж, хигиена, козметика… и така нататък. Естествено, всякакви маневри на механика пред забранената за мъжете врата биха изглеждали твърде пикантно. Най-изтънчен бил третият вариант: под някакъв предлог Ян предава „наблюдателния“ си пост в коридора на измамения механик, а на връщане великодушно разяснява на „часовия“, че нещо подобно се било случило на палубата на вакуум-створа.

Сценарият се разгърнал по втория вариант, но в много по-скандална форма, отколкото можел да предположи изобретателният десантчик. Баката погледнал мрачно вратата и казал: „Поварди ми го малко, аз ей сега…“ и със скоростта на вятъра се понесъл в акумулаторния отсек. Разбира се, там нямало никаква бележка, но счупеният екран бил налице и това било напълно достатъчно да извади от равновесие инженер-домакина…

Върнал се той като бушуващ ураган, видял съучастника си в „преследването“, че стои на поста си, и без да му мисли, се втурнал към злополучната врата. Други входове и изходи девети отсек нямал и възбуденият механик повярвал, че „диверсантът“ е в капан… Вратата била заключена, но, разбира се, не по причината, която Баката с помощта на хитрия Ян си въобразил. Никой не отговорил на звънците и ръмженето му: „Веднага отваряй!!!“ Само обективът на наблюдателното прозорче мигнал и увеличил яростта на механика. Влезли в употреба юмруците му, коридорът се изпълнил с непривичен за обитателите на рейдера грохот. Ян отстъпил със страх по-близо до атриума. Тъй като не знаел нищо за порядъчно дотегналия на Баката „диверсант“, той, естествено, бил озадачен от твърде решителния щурм на вратата. Грохотът започнал да привлича вниманието на всички, които били на битовата палуба (от съблекалнята надникнали с любопитство две загърнати в хавлии фигури) или бодърствували още горе (Ян видял някого да скача в атриума). Разбрал, най-сетне, че „изтънчената“ игра се превръща в глупав скандал, десантчикът вече се канел да спре механика, който атакувал в самозабрава забранения отсек, когато вратата за миг се отворила и механикът изчезнал… Ян замръзнал на мястото си. Фигурите в хавлиите си разменили неясни възгласи. Вратата отново се отворила за миг — и в коридора като от катапулт излетял шумно човек с огромен, нахлупен чак до раменете блестящ шлем на главата! Баката се блъснал в стената, свалил „шлема“ — каската за сушене на коса, и като разпръсквал парцали пяна (бил облян от главата до петите с някаква много ароматична пенеща се течност) и размахвал застрашително юмруци, пристъпил към десантчика. Зрелището било срамно, не ще и дума! Като допълнение отмъстителните жени успели да украсят физиономията на нещастния механик с червило. Ян, който вцепенен гледал приближаването на Баката едва ли щял да се измъкне лесно от възмездието, ако механикът не бил забелязал навреме капитана. Молчанов наблюдавал мълчаливо развоя на събитието, а зад гърба му били замръзнали в очакване плещестите фигури на двамата пилоти. Механикът изпуснал каската на земята. Последвала няма сцена, след която Молчанов рязко се обърнал кръгом и тръгнал към атриума…

Но аз, повтарям, нищо не знаех за това и като слушах в командната кабина резките думи на капитана, се мъчех да си представя истинската причина за скандалното произшествие. В едно бях сигурен: Баката беше честен, искрен човек и просто беше нелепо да бъде заподозрян в умишлено нарушение на общоприетите норми на морала и етиката. Изказах това свое убеждение на капитана и добавих, че ако си дадем труд да разберем мотивите на вчерашната „простъпка“ на механика, няма да открием в тях нищо осъдително, още по-малко злонамерено. Напротив, би трябвало да оценим безкомпромисността и мъжеството на човека, който е бил принуден да води неравна борба с един необикновено хитър и ловък противник.

— Добре, да кажем, че си позволя да се усъмня в съществуването на „диверсанта“ — възрази капитанът. — Но чисто служебните пропуски на инженер-домакина и вчерашната му клоунада са за мен напълно реални факти. И то толкова реални, че аз действително съм принуден да им дам оценка. Наистина обратна на тази, която предлагате вие.

— В такъв случай — казах — аз съм принуден да ви заявя: отговорността за вчерашния скандал, какъвто и да е бил той, лежи върху мен, тъй като именно аз съм инициаторът на това патрулиране всяка вечер из коридорите и битовите отсеци. Наистина днес сутринта ние с инженер-домакина бяхме решили да прекратим всякаква самодейност и да ви предадем получената информация. Не можах да ви убедя да вземете необходимите мерки… Жалко. Откровено казано, аз съм разочарован.

— Но и аз съм в недоумение — каза сериозно капитанът. — Не разбирам вашата настойчивост. Мога ли да забраня на Ранд Палмър да развлича приятелите си с приказки за някакъв чужденец?!

— Имам впечатлението, че говорим на различни езици… Когато споменах за необходимите мерки, аз имах предвид не толкова Ранд Палмър, колкото цялата обстановка. Да си представим за момент реалното присъствие на чужденеца. Имам такъв въпрос: какво ще стане с корабния пътник без билет, ако при спирането той по едни или други причини не успее да се възползува от средствата за противонатоварваща защита?

— Как е успял да се възползува от тях по време на старта?

— Но сега може да не успее. Възможно е нещо неочаквано да му попречи. Тогава какво ще стане?

— Успокойте се — каза безстрастно Молчанов. — Нищо подобно няма да се случи. На борда на рейдера няма никакви пътници без билети.

— Уверен ли сте стопроцентово в това?

Капитанът погледна часовника си. В очите му премина сянката на някаква мисъл, която се отрази върху лицето му като недоволство. И аз също погледнах часовника си. До следобедната почивка оставаха по-малко от десет минути. Исках да си вървя, но сега при всичкото си желание не можех да сторя това без разрешението на началството. Стой и чакай (дори да няма какво друго да чакаш, освен най-много обратен пропуск) — такъв е редът.

— В работна обстановка — капитанът заговори с доверителен тон, приближавайки се до масата — аз никога не използувам думата „уверен“. Предпочитам думата „убеден“. И вас ви съветвам същото. Това ще ни помогне да избегнем такива неудобства, които вие наричате „разговаряне на различни езици“. — Молчанов натисна с привично движение едно от копчетата за вътрешна връзка, сякаш поставяше заключителна точка на нашия разговор. — Вахта, приемай!

Оставаше ми да се запася с търпение и спокойствие.

В стъкления гъбовиден капак на масата се замяркаха сини пламъчета — сигналите на повикването за връзка. Погледнах машинално екрана на информатора на тилната страна на кабината, но нищо не видях. Капитанът гледаше някъде в „космическия“ разрез на страничната стена. Поправих се, погледнах и аз натам и замрях.

Да, беше великолепно! И не просто великолепно, а… как по-точно да го оценя? С една дума, връх на красотата, цели двайсет бала по скалата на естетическата категория висше съвършенство!…

Казват, че истинската красота най-напред я усещаш с гърба си — по него преминавали едни такива резонансни тръпки на съпричастност и възторг. Да, вярно е, почувствувах го с пълна сила… Спомних си една стара мисъл: „Няма нищо по-прекрасно от танцуващата жена, препускащия кон и чайния клипер с надути платна.“ Сега можех да добавя: няма нищо по-романтично от земната женска красота в океана на студения блясък на Вселената… Взирах се вцепенен в това без съмнение познато ми лице, познавах го и не можех да го позная там, сред звездите, и, да си призная, бях готов да декларирам възторжено: „Ръцете си, богиньо или земна дево, към теб протягам. Владетелко на безкрайното небе, ако си една от богините, то само с Артемида, великата Зевсова дъщеря, мога да сравня красотата на лицето ти… Не, сред земните хора нищо по-прекрасно моите очи до днес не са срещали; гледам те в захлас…“ О, да, забравил за всичко, аз стоях като истукан и съзерцавах омагьосан новопоявилата се нимфа на Млечния път. В нея имаше нещо много земно и едновременно с това екзотично-неземно, звездно-музикално, вселенско… Усмихнати кафяви очи, бисернорозови устни, плавни контури на тъмната коса. Скъпоценната капка на лъчистата звезда Капела великолепно хармонираше със сърповидния кичур на слепоочието…

Бисернорозовите устни израпортуваха бодро:

— Дежурният на административно-техническия сектор приема. Слушам ви, капитане.

Връщах се бавно от небето на грешната земя… в командната кабина.

— Таня, дайте, моля ви, на екрана на информатора пълната схема на дислокацията — разпореди се Молчанов. — Шестте колонки с цифровата сума.

— Един момент, капитане — отговори от съзвездието Колар Таня.

„На екрана на информатора, тъй… — помислих си. — Схемата значи ще е там, а красавицата Таня тук, на звездния широк екран.

Та той бил романтик, нашият капитан! Тц-тц, какъв изтънчен естет!… Да, през този рейс откритията се сипят отгоре ми едно след друго. Едни обичат да яздят върху бивните на слона-кораб, а други нямат нищо против да украсят работната си обстановка със «звездни момичета». И то как ефектно я украсяват! Даже лъчистата точка на Капелата е на мястото си — в центъра на красиво извития кичур коса около слепоочието. А Таня, разбира се, не знае. Ще бъде жалко, ако разбере. Ще изчезне естествената непринуденост — и сбогом тогава, очарование!“

— Готово, капитане! — доложи „звездното момиче“ — Давам ви пълна разшифровка в шестте секции…

— Свободна сте, Таня, благодаря. Край на връзката.

Владетелката на небето се стопи сред звездите.

Капитанът ме покани с жест да се приближа до екрана на информатора.

7. Рапорт срещу самия себе си

Нямах понятие какво значи „схема на дислокация“ и гледах тъпо екрана. Това, което виждах пред себе си, приличаше по-скоро на обикновено информационно табло в залата на някое космическо летище. Продълговатият екран бе разчертан на шест колонки. Във всяка колонка имаше индекси. С такива индекси в нашия кораб бяха обозначени спалните кабини, отсеците и другите помещения. Под индексите имаше еднозначни (по-рядко двузначни) цифри, които от време на време се сменяха. И това беше всичко. Нищо не разбирах.

Учуден от невежеството ми, капитанът започна да ми обяснява, придвижвайки ръката си по колонките:

— Това е първа палуба, втора, трета, четвърта, носовото отделение на рейдера, опашката. Тук са индексите на помещенията, в които сега има хора. Ето например носовото: индекс КР-Н и до него двойка. Това сме ние с вас в командната кабина. Същото е и за шестте обитаеми секции. Стана ли ви ясно?

— Да… — измърморих аз. Сега наистина ми беше ясно. И през ум не бе ми минавало, че на рейдера има подобна апаратура!

— В края на всяка колонка има цифрова сума — продължаваше капитанът. — За по-удобно. Нали хората постоянно преминават от помещение в помещение и тази миграция е трудно да се проследи по хоризонталните редове. По-лесно е по секции. Я вземете крайните цифри на шестте секции и пресметнете колко души присъствуват в момента на борда на рейдера.

Пресметнах. На борда на кораба в момента имаше, както и трябваше да бъде, шестдесет и девет души. Ни повече, ни по-малко.

— Е, къде е вашият чужденец?

Стоях объркан, гледах таблото на този „брояч на човешки души“ и не знаех какво да мисля. Бях сразен. Впрочем сразен не е точната дума. Бях буквално сломен и смачкан.

— Както виждате, понятието „убеден“ има съществени предимства пред понятието „уверен“. И нека това ви послужи за урок. А що се отнася до чужденеца… Вие дори не си представяте колко легенди от този род съм чувал по време на работата ми в космическото пространство.

Попитах за всеки случай:

— А не допускате ли, че човек по някакъв начин може да се изплъзне от контрола на следящите го датчици на тази апаратура?

— Изключено е — отговори сухо Молчанов. — Датчиците на системата за дислокация пронизват надлъж и нашир тялото на кораба, да се изплъзнеш от контрола им, значи да излезеш извън пределите на рейдера. Невъзможно е да се неутрализира чувствителността на тази система. Впрочем има един начин: да нямаш нормална температура на тялото, да не притежаваш нормална човешка миризма, да не излъчваш никакви биологически вълни, да не се движиш, да не дишаш. Надявам се, че ви убедих, нали? — Той отново погледна часовника си.

Поклатих отрицателно глава:

— Не-не…

— Не? Е, вижте какво…

— Тоест, имам предвид всичко това, обаче…

— Обаче?

— Вие ме убедихте в едно: въпросът, с който дойдох при вас, изисква много по-тънък анализ, отколкото си представях.

Той ме гледаше сериозно, спокойно и, бих казал, дори със съчувствие.

— Добре — казах. — Това, което говорехте за преимуществата на убедеността, е вярно. Сега е мой ред да ви заявя съвсем отговорно: аз съм абсолютно убеден, че на борда на рейдера има човек, който умишлено чупи екраните и при това старателно заличава следите си. Моята неопитност в сферата на криминалистиката е очевидна — аз наистина не съм в състояние да изложа пред вас верига от доказателства, безупречни от гледна точка на формалната логика. Но в сферата на професионалното познаване на психологията аз все пак знача нещо. Вътрешната логика в поведението на хората-участници в тия събития, ме убеди твърдо в сериозността на твърде странната на пръв поглед информация, която ми се наложи да ви дам.

— Дори в сериозността на твърде странната информация за чужденеца ли?

— Във всеки случай аз съм убеден в искреността на Ранд Палмър. Първо, защото Палмър няма склонност към мистификации. Второ, той не би баламосвал едновременно командира си и своя най-близък приятел.

Молчанов за първи път ме погледна с интерес.

— Същото може да се каже и за инженер-домакина — добавих аз. — Нелепо е да се мисли, че му е хрумнала идеята да мистифицира медика и капитана на кораба. Струва ми се, че той изобщо гледа по-рядко да попада пред очите ви.

— Уви, това за съжаление не винаги му се удава. За мое съжаление… Е, трябва да призная, че вашият психологически екскурс е твърде интересен. Наистина вътрешната логика на поведението на двамата космонавти се намира в странно противоречие с формалната, както вие я наричате, логика на обстоятелствата… Но, от друга страна, с какво мога да бъда полезен аз, администраторът и техническият ръководител на полета, при търсене отговора на този, да го кажа направо, потресаващ въпрос? Моля ви, не се обиждайте, но по време на нашия разговор аз се опитвах мислено да преодолея препятствията по пътя на вашата… да кажем, хипотеза и дойдох до убеждението, че тези препятствия са непреодолими. Благодаря ви за информацията, но съм принуден да я адресирам обратно до вас. Не съм специалист в областта на психоанализата. Мисля, че именно вие трябва да откриете и свържете краищата на загадъчните противоречия. Ще ви кажа в заключение: въпреки неподходящата за подобни разговори, малко нервна обстановка, беше ми приятно да пообщувам с вас. Отдавам заслуженото на вашето самообладание и на енергията ви.

„Край, това е всичко — помислих си. — Трябваше да го очаквам!“

— Благодаря за комплимента — казах, — макар че според мен вие проявихте много по-голяма твърдост и самообладание. Ще ми позволите ли и аз да кажа няколко заключителни думи? Но искам да ви предупредя: в тях няма да има нищо приятно.

— Моля…

— Първо, искам да изразя несъгласието си с преадресирането на тази злополучна информация. Преди всичко защото имам солидни основания да отнеса подобна информация не толкова към областта на психоанализата, колкото към областта на космическата безопасност и охраната на правовия ред. Известен период аз играх ролята на детектив-любител и съжалявам, че въвлякох в тази история и инженер-домакина. Но нито той, нито аз нищо не разбираме от тънкостите на оперативно-следствената работа. Имайки предвид нашата неопитност, аз съм принуден да подам официален рапорт до вас и до началника на рейда Юхансен. Страхувам се да гадая каква ще бъде реакцията на Юхансен, но съм чувал, че неговата мисия е свързана с дейността на оперативно-следствените органи, и това ми вдъхва известна надежда.

— Ами подавайте — отговори Молчанов. — Това е ваше право. Много интересен рапорт ще бъде. Дори не зная… Един вид рапорт срещу самия себе си…

— Изглежда, ми харесва да подавам рапорти за самия себе си… Всичко хубаво, капитане.

Не си спомням добре как съм преминал носовия сектор. Опомних се в коридора на жилищната палуба, и то сигурно само защото се забих като клин в идващия насреща ми табун от десантчици. По-точно, стадо животни от семейство тигрови; погледът ми се премрежи от котешки муцуни: рисове, тигри, пантери, ягуари, пуми, гепарди… Изгладнялото стадо отиваше вкупом на обяд. Десантчиците ме поздравяваха и ми правеха учтиво път. Потърсих интуитивно сред тях Нортън. Не го видях и тръгнах към кабината му. Позвъних. Червената обвивка на преговорната уредба над вратата се изду като мехур и каза неприязнено, безизразно: „Кой е, дявол да го вземе!“ Огледах се (за щастие в коридора нямаше никой), махнах с ръка и продължих към кабината си.

… Съставихме с Баката общ рапорт и спазвайки всички формалности, го връчихме официално на капитана и на началника на рейдера Юхансен. Моментът беше крайно неподходящ, но ние нямахме друг изход.

Рейдерът спря и „увисна“ на кръгова орбита близо до Оберон. Започна работата, за която бяхме дошли тук. За десантчиците, учените и корабната команда настъпиха горещи дни — разузнавателните и научноизследователските десанти на планетоида следваха един след друг и в тази обстановка Юхансен едва ли бе разбрал достатъчно ясно от рапорта ни какво точно искаме от него.

— Неотложно ли е? — попита ни той с недоумение.

Казах, че не зная, че подавайки рапорта, аз изпълнявам дълга си и не се наемам да съдя доколко е неотложно.

— Разбирате ли, уважаеми…

Да, той можеше да не продължава по-нататък, аз го разбирах.

— Ще разгледаме непременно рапорта ви на командния съвет, но не сега. После, уважаеми, после! Но може би настоявате да…

Не, аз не настоявах. Аз разбирах всичко и не настоявах. Напротив, изразих съжаление, че рапортът се бе родил в такова неподходящо време.

Всички имаха, повтарям, работа до гуша. Не ми се удаде случай да поговоря с командира на десантчиците, но аз и не се стремях към това — обстановката не позволяваше. Нортън през цялото време бързаше за някъде, постоянно организираше нещо, разпореждаше се, участвуваше лично едва ли не във всяка десантна операция, планираше и коригираше взаимодействието на десантните групи — работната му енергия можеше да се сравни с енергията на среден по размери действуващ вулкан. Рейдерът се покри с излъчватели и антени с най-различни конструкции, разтвори широко трюмовете и хангарите си, оголи ярко осветените палуби на вакуум-створовете и се превърна в орбитална майка на цяла флотилия сновящи насам-натам катери. За точността на външните операции отговаряше механикът по вакуумното оборудване на кораба, затова рядко виждах Баката — той почти не излизаше от скафандъра си и от подвижните херметични кабини. Между другото, безупречната работа на вакуум-стопанството накара капитана да измени донякъде мнението си за деловите качества на механика.

Колкото повече се разширяваше фронтът на проучванията в системата на Уран, толкова повече работа ми се отваряше. Навярно от гледна точка на преобладаващото мнозинство аз изпълнявах незавидната роля на спирачно устройство в кипящата атмосфера на всеобщия ентусиазъм: с голяма мъка ми се удаваше да накарам хората да се хранят нормално и да спят поне по седем часа в денонощието (за останалото да не говорим). Знаех горе-долу как се спазва режимът на борда на кораба, но не си представях добре какво става на самия Оберон. Съдейки по зачестилите случаи на преумора и леки травми, не можех да очаквам нищо хубаво. По време на поредното заседание на командния съвет аз бях принуден да поговоря сериозно с Нортън за това. Състоя се разговор на висок тон. Като медик на експедицията аз настоявах да ревизирам бункерите на временните бази, пръснати из Оберон. Нортън се противеше яростно, но съветът взе решение в моя полза и аз в края на краищата успях да въведа относителен ред във временните бази. Наистина с цената на обтегнатите ми отношения с командира на десантниците, но нямаше как.

Малко по малко програмата на проучванията приближаваше към своя край. След изключително напрегнатата работа на Оберон рейдерът бе насочен към планетата, бе изведен в орбита около Уран и десантниците получиха двуседмична почивка. Докато траеше дълбокият сондаж на набраздената от продълговати облаци атмосферна „шуба“ на тайнствения гигант и на неговия многослоен пръстен, аз „сондирах“ самочувствието на екипажа, като оказвах явно предпочитание към смелчаците с котешките емблеми на ръкавите. Естествено, лошата слава на Оберон ме безпокоеше извънредно много, бяха ми известни някои подробности от загадъчните и страшни оберонски катастрофи и аз тайничко се радвах, че този път всичко мина благополучно. Две навяхвания, пет травми от удари и едно не много сериозно отравяне с дихателна смес поради неизправности в системата на скафандровото жизнеобезпечаване — дребна работа… Десантчиците имаха отлично настроение, шегуваха се, хвалеха се един друг с успехите и синините си, отспиваха си, хранеха се с апетит, послушно и, бих казал дори, някак автоматично, сякаш между другото изпълняваха всичките ми лечебно-оздравителни предписания. Междувременно аз оправях и нервите си. Главният етап — етапът на разузнаване на зловещия планетоид, бе благополучно завършил. Комисията направи извод, че Оберон е загубил опасните си свойства, и то май завинаги. Очакваше ни не особено сложна (колко лекомислено си представях всичко) работа на другите напълно безопасни луни на Уран…

На „безопасната“, приказно красива малка Миранда едва не загубихме един разузнавателен катер. Няма да описвам външния вид на тази снежна принцеса, тъй като тя стана веднага любима „телезвезда“… по-точно, „телелуна“ на земните екрани. Ще напомня само, че чудноватите й снежни образувания крият в себе си ажурна „арматура“ от твърд лед. Първият катер кацна благополучно върху една ледена арка, покрита с парцали замръзнал газ. Вторият нямаше късмет — затъна дълбоко в пухкава пряспа и вдигна около себе си такава снежна буря, че и досега не ми е ясно как успя да маневрира и да се измъкне изпод надвисналите ледени колоси…

На Ариел скафандровото отопление на един от десантчиците отказало да работи и медицинската ми „колекция“ се попълни с нов случай на твърде сериозно измръзване. А „безопасният“ Умбриел само за едно денонощие ми „поднесе“ две изкълчвания и вътрешно счупване на коляно. С ужас очаквах кацането на най-голямата луна на Уран — Титания. Разбирах, че хората са измъчени до крайна степен и че бдителността им е намаляла. Изказах опасенията си на командния съвет, с което го поставих пред сложната дилема: или да се откажем от разузнаването на Титания, или да дадем на десантния отряд достатъчно дълга почивка. Първото положение не бе удобно никак за научната комисия, второто — за техническите ръководители на полета: ресурсите за осигуряване на условия за живот на кораба, предвидени за разузнаването на системата на Уран, бяха почти изчерпани.

Съветът взе компромисно решение: да се извърши кацане на Титания, но обемът на разузнавателните и научноизследователските работи да бъде съкратен три пъти в сравнение със запланувания. И по-нататък, както си му е редът, по точки. Точка първа: комисията да представи срочно на съвета коригиран план за работата си (отговорник: председателят на комисията Юхансен). Точка втора: медикът съвместно с командира на десантчиците да избере за извършването на горепосочените работи десантна група от дванайсет души, най-надеждните във физическо, физиологическо и психо-динамическо отношение (отговорник: медикът на експедицията Грижас). Точка трета: времето на десантните работи на Титания се определя на сто часа, начиная от момента на съгласуването на списъка на участниците в десанта между медика на експедицията Грижас и командира на отряда Нортън, който поема непосредственото командуване на десантно-оперативната група „Титания“… И т.н., и пр. — няма да изброявам точките, които не се отнасяха пряко до мен.

След придирчивия медицински преглед аз със свито сърце утвърдих предложените от Нортън кандидати. Да, хората бяха изморени… Те бяха железни момчета — Нортън, трябва да призная, познаваше отлично хората си, — но и металът се изморява. Аз също бях изморен. Чувствувах безкрайна умора от постоянните тревоги. Какво ли им беше на тях, всеотдайни труженици на космическото пространство? Но десантчиците, които не можаха да влязат в числото на „дванадесетте апостоли“ (както сега, по сполучливото определяне на обидения Ян, започнаха да наричат групата „Титания“), щурмуваха кабинета ми. Всеки от тях идваше наперен като орел, придаваше си бодър вид — изпъчваше гърди — и ми искаше обяснение. Сдружението на „мелничарите“ дори се опитваше да използува „връзките“ си. Не знаех дали да се възмущавам, или да се възхищавам. Впрочем двама от тях — Бугримов и Степченко — бяха включени в предварителния списък на Нортън. Утвърдих и единия, и другия, макар че ме безпокоеше ударът, който Степченко бе получил в лявата китка по време на оберонските операции. Разбира се, утвърдих го не защото имах намерение да комплектувам „апостолите“ с Тома неверни — просто десантчикът изглеждаше по-бодър от останалите, тъй като му бях забранил да участвува в операциите преди кацането на Умбриел. Ако и сега го зачеркнех, той до края на живота си щеше да ме счита за свой личен враг… Но работата не бе само в това. Много по-важно беше, че Степченко се оказа едно от звената на психологическата верига в групата. За него се застъпи категорично Бугримов. Бе готов дори да направи отвод на собствената си кандидатура. За Бугримов се застъпи Ранд Палмър и също с цената на самоотвод… За Ранд… и така нататък. Нортън ме гледаше тежко с немигащ поглед, без да се намесва в тази сцена нито с жест, нито с дума. Истинско взаимно поръчителство. „Какво пък — помислих си, — групата демонстрира сплотеността си — лошо ли е?“

— Добре — казах с шеговит тон на разтревожените „апостоли“, — запазете енергията си за скока на Титания. Утвърждавам ви всичките и Христос да ви е на помощ!

Хвърлих поглед към командира на десантчиците: нещо неприятно се измени в израза на лицето му. Той каза рязко на подчинените си:

— По места!

В кабинета ми се извърши някакво организирано движение и сякаш вятър помете десантчиците — останахме с Нортън сами. Когато му подавах съгласувания списък, аз още веднъж му напомних, че хората са много изморени и командирът трябва да има предвид това.

— Особена тревога — добавих, като гледах внимателно Нортън в очите, — не зная защо, буди у мен Ранд Палмър. Как мислите, не сгрешихме ли, като го включихме в групата?

Нортън не избегна погледа ми.

— Палмър е най-надеждният в групата и вие знаете това — отговори той категорично и добави без следа от смущение: — Вашият въпрос, извинете, ми намирисва на нещо лошо.

Аз дори малко се обърках от думите му. Нортън се обърна и излезе. Изпратих с поглед снажната му, дебнещо-гъвкава като на пантера фигура. В съзнанието ми смътно затрептя малко пламъче на някакво интуитивно предусещане, което обещаваше да се оформи в мисъл. Изпитвах към Нортън едновременно странно любопитство и не по-малко странна неприязън, затова навярно не можех да си позволя никаква предубеденост…

Десантът на Титания, както се опасявах, ни струваше много скъпо. По време на сондажните работи едновременно с извличането на пробите избил фонтан от втечнен газ. Опитвайки се да спаси сондажното оборудване, Ранд Палмър стартирал с товарния катер, изтеглил манипулаторите и атакувал фонтана. Не му било лесно да маневрира с тежката машина около полуделия леден грифон. В края на краищата катерът се покрил с дебела ледена кора, загубил управление и се врязал в кесонния отсек на жилищния бункер. Бункерът се разхерметизирал моментално, но за щастие там в момента нямало никой. Изскочилите изпод фонтана Бугримов и Степченко видели катастрофата. Катерът бил спрял безпомощно на една страна, леко нагоре с дъното сред смачкания кесон… Бугримов пръв се опомнил — с два скока преодолял разстоянието до мястото на катастрофата (на Урановите луни силата на тежестта не е голяма), покатерил се на катера и се помъчил да отвори люка на дъното. Не можал. Ранд не отговарял на повикванията му. Всъщност нищо особено не се било случило — той бил само леко зашеметен, но Бугримов не знаел това. Пристигналият навреме Степченко видял как партньорът му се катери яростно по разрушения кесон към горния страничен люк. С нечовешко усилие Бугримов прегънал встрани един разкъсан метален лист и си разчистил достъпа до люка. Степченко забелязал, че масивното туловище на катера се помръднало от мястото си и започнало бавно да пада надолу с кърмата си. Бугримов не успял да реагира на предупредителния вик на другаря си, още повече че се бил вече изкатерил до кръста в отворения люк. Щял да бъде чисто и просто разрязан наполовина, но да се благодари на другаря си, който не се паникьосал. Степченко оценил трезво обстановката и подложил под падащата грамада единствения лост, който имал в момента — собственото си тяло… Разчетът му излязъл точен — успял да спре кърмовото плъзгане на катера за няколко важни за Бугримов мига. Един живот бил спасен с цената на друг живот… Бугримов и дошлият на себе си Палмър вдигнали буквално натъпкания в ледената каша свой другар. Докато го доведат на борда на кораба, докато го измъкнат от скафандъра и сложат на операционната маса-агрегат, настъпи клиническа смърт. Реанимацията мина успешно, обаче състоянието на тежко ранения беше критично. Имаше страшно увреждане на гръдния кош (за щастие от дясната страна), счупване на гръбнака… Какво да ви разправям, това бе най-тежкият, най-безизходният случай в медицинската ми практика. И досега не ми е ясно как успях да запазя живота на пострадалия. Впрочем заслугата не е само моя. Една от жените — инженер по далекосъобщителна техника — имаше още една професия — на хирургически асистент, както всички членове на екипажа на съвременния рейдер имат една или друга допълнителна родствена професия. Тя ми асистираше безупречно. Харесвах името й — Инга…

Обратният път към Земята, естествено, бе запълнен за мен със съвсем други тревоги в сравнение с тия по пътя за Уран. Състоянието на Степченко се подобряваше бавно. В условията на хирургически стационар този случай вероятно не би имал правото да се нарече „особено тежък“, но в специфичните условия на полета… С една дума, въпреки взетите мерки за всестранна биозащита след претоварванията при стартовото засилване борбата за живота на ранения трябваше да започне всъщност отначало.

Погълнат от медицинските грижи, аз, разбира се, реагирах слабо на всичко останало. Не изпитах никакви особени емоции, когато ми бе съобщено официално, че командният съвет най-после е разгледал рапорта, който бях подал „срещу самия себе си“. Утвърденото от съвета резюме гласеше: „Явното противоречие между фактическия материал и предложената в рапорта информация не позволява…“ По-нататък не четох. Щом не позволява — добре. Прекрасно. Важното е, че няма никакви „да се задължи“… Ценяха времето ми.

Наистина известен интерес у мен породи разпространилият се слух за намерението на Нортън да излезе предсрочно в оставка. Отначало не повярвах, но слухът се разпространяваше упорито. Досетих се да разпитам за него Инга — кой освен нея, инженера по далекосъобщителна техника, можеше да знае съобщенията, адресирани до УОКС. За мое учудване слухът се потвърди.

Десантчиците свързваха решението на своя командир да си подаде оставката с произшествието на Титания. Според мен това не беше сериозна причина. Отначало Нортън наистина бе потиснат от случилото се и по няколко пъти на ден измъчваше Инга и мен с въпроси за състоянието на ранения (впрочем по същия начин ни измъчваха и останалите десантчици). Обаче, първо, аз твърде скоро намерих начин да оповестя на населението на кораба, че животът на Степченко е вън от всякаква опасност. Второ, като съпоставих настроението на Нортън „преди Уран“ и „след Уран“, не забелязах особена разлика. Винаги беше мрачен, мълчалив, затворен… Всеки негов жест, всеки поглед сякаш напомняха строго: „Аз съм делови човек, а моето настроение не засяга никого“. Не, изглежда Титания нямаше нищо общо тук. Нещо друго го измъчваше. Оставаше ми да се губя в догадки.

Бях много слушал за предишния рейд на „Лунна дъга“, за катастрофата на Оберон, по време на която загинали половината десантчици, в това число командирът на групата Елдер и началникът на рейда Асеев. Знаех точно, че в сегашната експедиция участвуват двама от тези, които са имали късмет да се спасят по време на така наречения „оберонски смерч“, а именно: Нортън и първият пилот на нашия кораб Аган. Беше ми интересно да съпоставя външните линии на поведението на двамата „стари оберонци“. Затрудняваше ме това, че познавах първия пилот много по-лошо, отколкото командира на десантниците. Рядко срещах Аган и още по-рядко ми се случваше да разговарям с него, освен в каюткомпанията, по време на храна или на поредните медицински прегледи. Но дори въз основа на твърде повърхностните си наблюдения бих рискувал да кажа, че по характер Аган е едва ли не антипод на Нортън. Според мен неговата най-типична черта е мекотата. Трябва да отбележа обаче: тук в никакъв случай не става дума за мекушавост.

Сега за най-важното. За това, което ми се стори твърде необяснимо… Характерите им не си приличаха, служебните им задължения бяха абсолютно различни и въпреки това в поведението на „старите оберонци“ се забелязваше нещо общо. Преди всичко те бяха неразговорчиви, затворени, не се усмихваха (а Нортън бе дори мрачен). Като че ли с никого не поддържаха просто приятелски отношения, камо ли дружески. Нима това не беше странно? Нито веднъж не бях виждал Аган или Нортън да участвуват в някакъв „неделови“ разговор. Нито веднъж не бях ги виждал да разговарят двамата един с друг или поне да си оказват един на друг повече внимание, отколкото на останалите. При среща си кимаха само леко за поздрав — и това беше всичко. Никакви други жестове, никакъв израз на чувства. Нямах представа как и къде прекарваха свободното си време. Нито единият, нито другият се появяваше в кинозалата, в салоните за почивка или в библиотеките, не се интересуваше от някоя популярна на рейдера игра… Колкото по-дълбоко се замислях върху това, толкова по-загадъчен ми изглеждаше паралелът на поведението на Нортън и Аган.

Уви, на борда на „Лунна дъга“ ми се случи да се сблъскам с непреодолими, обтягащи нервите загадки. Екраните, „диверсиите“, самият „диверсант“, историята с чужденеца. И накрая — тайнствено сходните елементи на странното отчуждение у двама твърде различни мъже. Загадки, загадки… Сляпа, безмълвна стена. Понякога, образно казано, опипвах с ръце тази стена, но не бях в състояние да я пробия.

Наистина аз не удържах на съблазънта да поразпитам Инга за предишния рейд на „Лунна дъга“ в системата на Уран. Като участничка в тогавашната експедиция тя трябваше да знае за Нортън и Аган много повече от мен. Да, тя забелязала промяната в поведението им, но не намирала нищо странно в това. Трагедията на Оберон подействувала тежко и на двамата. По време на катастрофата те загубили най-добрите си другари: Аган — Елдер, а Нортън — Михайлов. Да не говорим за това, че загинали и други техни другари: Накаяма, Асеев, Бакулин, Джанела… Да, преди тя не била забелязвала сегашната мрачност на Нортън, и първият пилот тогава също бил много по-общителен. Но какво да се прави — такъв е животът. Може би в известна степен те се чувствуват виновни пред загиналите. Така става с добрите, честни хора — измъчва ги неоснователно чувство за вина! В онази обстановка те направили всичко, каквото могли, и не били в състояние да направят нищо повече… Не, тя не знаела защо Нортън точно сега си подавал оставката. Вероятно си имал свои сметки с космическото пространство, но след като Оберон бил победен, решил, че вече има пълното право да се раздели завинаги с Космоса. Аган ли? Не, Аган нямал такива намерения. Тия дни УОКС съобщило, че го премества като капитан на един танкер от юпитерианската флотилия. Аган се съгласил.

„Виж ти!…“ — помислих си дори с известно умиление. На всичкото отгоре и лични сметки! С космическото пространство?! Не е ли твърде абстрактно това? А може би между самите космонавти? Защо? Ако бордът на нашия кораб е арена за уреждане на лични сметки, по-просто е да се предположи, че някой си урежда „личните сметки“ с екраните на битовата палуба. Хм, да…

Е, остана ми да добавя към разказа си два заключителни епизода…

8. Маската

По време на профилактичния медицински преглед се опитах да завържа разговор с Ранд Палмър.

— Изглеждате отлично — казах. — Всичките ви физиологически и психодинамични характеристики са нормални. Струва ми се, че до края на рейда повече няма да ви безпокоя… Беше ли силен ударът?

— Къде? — попита той.

— Как „къде“? На Титания, разбира се. Да не би още някъде другаде да е имало удари?

— Не — побърза да отговори той.

— Не крийте. От мен не бива нищо да криете. Няма смисъл. Все едно ще трябва да минете специалния преглед в зона СК-I на Луната, а там… Е, какво да ви обяснявам, не сте новак.

— Разбирам — каза Ранд. — Там при всички случаи ще ме обърнат наопаки и ще бъде по-лошо… Не, наистина нямаше други удари! Само на Титания! Не ще и дума, здравата ме цапардоса тогава. Бях изхвърлен от креслото заедно с предпазните колани и си ударих главата в страничната стена на кабината. Когато дойдох на себе си, Бугримов беше вече при мен.

— Чувствувахте ли последствия от удара?

— Не. Не ми беше до това… Измъквахме Степченко изпод кърмата.

— А по-късно? Нямахте ли световъртеж? Не ви ли притъмняваше в очите?

— Притъмняваше ми. Особено когато разбрах, че всичко е станало заради мен, така ми притъмня!… Само че това не е по вашата медицинска част.

— Да, разбира се. Успокойте се. Вие с нищо не сте виновен. Откъде можехте да предвидите фонтана!

— Вярно. Не можех да го предвидя… — Ранд стана. — Може ли да си вървя?

— Да — казах аз не съвсем убедително. Така и не можах да измисля в каква по-деликатна форма да задам на десантчика интересуващия ме въпрос…

Вече до вратата, обръщайки се изглежда повече към самия себе си, той каза:

— През този рейд много неща не можах да предвидя…

— Чужденеца например — вметнах аз с достатъчно равнодушен според мен глас.

Той замря. Обърна се бавно. Видях лицето му и съжалих за казаното. Споменаването на чужденеца беше за десантчика според мен равносилно на удара, който го беше зашеметил на Титания.

— Вярно — измърмори той, идвайки на себе си. Помълча, като мислеше нещо. — Само че вижте какво… Това няма нищо общо с медицината.

— Зная, — казах. — Успокойте се. Изследвах ви твърде внимателно, за да мисля другояче.

— Благодаря — Ранд видимо се поободри. — А пък чужденеца… Не е имало чужденец.

— Защо тогава сте заблуждавали командира си?

— Него ще го заблудиш?… — изговори Ранд с интонация, която не можах да разбера. — Той самият всекиго… С една дума, не е имало чужденец. Припознал съм се.

— Не е логично.

— Защо да не е логично?

— Човек може да се припознае само ако приеме чуждия за свой. Или някой свой за друг, но пак свой човек.

Ранд пристъпи от крак на крак. Явно засегнатата тема го измъчваше. Той можеше всеки момент, когато поиска, да си отиде — не го задържах насила, но не си отиваше. Отдавна бях забелязал, че мъжете не понасят обвинения в нелогичност. Трудно е да смутиш някоя жена с подобно обвинение. В най-добрия случай то ще мине покрай ушите й, в най-лошия — тя ще отговори с шега. Мъжът е друго нещо, нелогичността страшно много го смущава.

— Както искате — каза смутено Ранд, — но аз не измислям нищо. Всичко е истина.

Премълчах. Вярвах му, но засега нищо не разбирах. Ранд не си тръгваше, пристъпваше от крак на крак. Изглежда, искаше да ми зададе някакъв въпрос, но не се решаваше.

— Искате да ме попитате нещо ли?

— Да. Кажете… Нортън ли ви предаде разговора ни за чужденеца?

Замръзна в очакване, сякаш моят отговор беше за него от много важно значение.

— Не — казах. — Нортън нищо не ми е предавал.

— Благодаря ви — измърмори Ранд.

— Няма за какво. Да не би да правите справка за моралните качества на своя командир?

— Нищо подобно — отговори той, вдигайки рамене. — Познавам добре командира си и нямам никакви претенции към него. И освен това… аз изобщо не се занимавам с него. Попитах за Нортън по друг повод.

— Разбира се — казах иронично. — По повод рибните запаси в Балтийско море.

— Зная — съгласи се той, — че отстрани изглежда твърде глупаво…

— Най-вече — много объркано и затова не твърде красиво.

— Тук както и да го погледнеш — няма да бъде красиво — въздъхна Ранд дълбоко. — Та нали не се отнася само лично за мен. Не мога аз… С една дума, у нас не е прието така и вие ще ме извините. Само едно мога да ви кажа откровено: отначало мислех, че има чужденец.

— А сега?

— Сега мисля, че не е имало чужденец.

„Дявол да го вземе!“ — ядосах се аз. В този момент се чувствувах в положението на заплеснат шахматист, който, анализирайки някакъв шахматен ход, изведнъж вижда, че и четирите коня са на една линия на бялото поле.

Десантникът се сбогува вежливо и си отиде. Не го задържах. В главата ми беше пълен хаос.

И така, какво знаех?

Знаех, че отправната точка в историята около чужденеца е Ранд Палмър. Скромен, твърд, правдив човек, без склонности да мистифицира. Не би излъгал най-близкия си приятел Бугримов. Още повече не би заблуждавал своя командир. Сигурно сам е разбирал, че да посвети Нортън в подробностите на подобно произшествие, значи да рискува собствената си репутация. Но след като се посъветвал с приятеля си, все пак се решил. Изводът е: Ранд наистина е срещнал в коридора непознат човек. Десантчикът не е могъл да сгреши, да не познае „своя“. Това е изключено. Коридорите на жилищната палуба са осветени много добре, особено нощем. И Ранд се е сблъскал с непознатия лице с лице, така да се каже. Освен това той (както впрочем всички космодесантчици) има професионално развита наблюдателност. По думите на същия този Бугримов „Ранд има набито око“ — такава оценка в тяхната среда все нещо значи. Да, в тази част на анализа логиката тържествува, всички краища логически са превъзходно свързани. По-нататък… По-нататък всичко отива с главата надолу.

Против Ранд… по-точно против неговата потресаваща история за чужденеца има двама сериозни свидетели: схемата на дислокацията в командната кабина и обикновеният здрав разум. И аз бих застанал безусловно на страната на тези много сериозни свидетели, ако… Ако не вярвах на десантчика Ранд. Ако в предишната част на анализа имаше поне един логически фал. И най-после, ако на борда на кораба нямаше никакви други истории… Но сега Ранд сам отричаше съществуването на чужденеца!…

Какво пък, изглежда, си струва да се помисли върху логиката на схемата: „имало е чужденец — нямало е чужденец“. Как да се разбира? Отначало е имало, а после е нямало ли? Не става. Къде ще се изпари от кораба?… Значи трябва да се вземе предвид едновременността… Но как е възможно: да бъде и да не бъде на кораба в същото време? Оптическа илюзия ли е? Или измамно зрително възприятие в състояние на силна халюцинация?… Уви, аз, медикът, знаех прекрасно, че на психическото състояние на десантчика можеше само да се завижда. От друга страна, оптическите илюзии нямат навика да разблъскват с лакти срещнатите минувачи. Но какво още е възможно да бъде?… Ако се пофантазира, може май да се измисли нахален робот, достатъчно добре имитиращ човек. Робот по образ и подобие на човек. И всичко би било превъзходно, всичко би отишло на мястото си. По външна форма е чужденец, а по същество — го няма, само едно чучело. Имало е и не е имало чужденец. И Ранд е прав, и аз съм прав, схемата на дислокацията и логиката не са пренебрегнати. Жалко, че в пределите на Слънчевата система човекоподобни роботи, уви, засега не се произвеждат — това е единственият негативен момент в моето оригинално предположение.

Но какво ли ще е, ако… Стоп! Та това е идея!…

Не са нужни никакви несъществуващи роботи, нито пък оптически илюзии, всичко е толкова просто: Ранд е взел за „чужденец“ някой добре маскиран „свой“!… Ето я логиката на схемата „имало е — не е имало“. Първо Ранд се е заблудил — „имало е“. После е разбрал истинското положение — „не е имало“!

Но откритието ми, както става обикновено, повлече след себе си верига от нови въпроси… Да допуснем, че на някого от десантчиците е хрумнала странната идея да измени за известно време външността си чрез изкусен грим или изкусна маска. По принцип това е възможно, макар и да не е така просто, както изглежда на пръв поглед. За да бъде излъгано набитото око на Ранд, гримът или маската трябва да са като естествени. Като естествени… Това май не е по силите на всеки специалист-гримьор… Впрочем откъде да знам: може в отряда на нашите десантчици да има бивши големи специалисти по гримиране. Трябва да се има предвид това. Но въпросът е друг: с каква цел е замислен този маскарад? За шега? Ама че шега: префучал покрай Ранд като побъркан, скочил в атриума, сякаш в земята потънал. И край — никакви последствия, никаква разгласа. А шегата не е шега, ако не й се даде гласност. Шегаджията е като актьора: нужна му е публика, нужни са му аплодисменти — хората трябва да оценят изкуството му. Да, тук, както се казва, шегата настрана…

Но (ако говорим сериозно) маскарадът понякога се замисля с цел да се запази инкогнито, и колкото по-строго трябва да се запази инкогнито, толкова по-изкусен трябва да бъде маскарадът… Между другото през онази „маскарадна“ вечер Баката бил цапардосан в кухненския отсек именно поради това, че направил опит да познае „диверсанта“. Кръгът май се затваря?… Ох, какво става при нас на „Лунна дъга“?…

— Може ли да вляза? — прекъсна размишленията ми познат глас.

— Да, разбира се. Влезте.

Обърнах се към вратата и видях приятно усмихващата ми се физиономия на Баката. Зарадвах му се. Отдавна не бяхме се виждали. По-точно, бяхме се виждали, но все в движение, все мимоходом и едва успявахме да си махнем за поздрав. Многото неотложни работи не ни оставяха време за частни разговори. Днес сутринта видях отдалеч Баката в бюфета и можех да се закълна, че той явно нямаше настроение. Сега не бих казал същото.

— Седнете, Феликс. Радвам се на дългоочаквания гост.

— Минавах наблизо… Реших да се отбия — той хвърли поглед към приготвената за работа диагностична апаратура и добави: — Ако, разбира се, не сте зает.

Механикът изглеждаше доста отслабнал, но освежен и бодър както никога. Очевидно работата в профила на основната специалност му бе от полза — сякаш се бе подмладил. От него се носеше прохладен, лек аромат на хубав парфюм. Дали не беше одеколон „Антарктида“? Приличаше ми на него. Баката рядко се ползуваше от услугите на парфюмерията и ако това се случваше, предпочиташе тежките, сладникави аромати…

— Не, не много… — сепнах се аз и отговорих. — Как е настроението? Как вървят работите ви?

— Засега всичко е наред — отвърна Баката и се осведоми загрижено: — Как е при вас… в болницата?

— Също е наред, благодаря.

— Ако трябва с нещо да ви помогна, готов съм, можете да разчитате на мен.

— И ти ли, Бруте! — възкликнах с престорен ужас. Доброволните помощници се виеха като орли над медицинския сектор, предлагаха всевъзможните си услуги и трябваше да изразходвам много енергия, за да не се превърне той в шумен площад, а приетите за лечение десантчици в главна забележителност на корабния бит. — Вероятно имате вече много свободно време?

— Как да ви кажа… В сравнение с това, което беше в системата на Уран…

— Да, разбирам ви, не може да става никакво сравнение… Не, Феликс, не ми е нужна помощ. Но въпреки това, благодаря ви. Ако ми потрябва, ще ви имам предвид… Между другото, как са нашите екрани? Много ли бяха изпочупени по време на десантните операции?

— Много — усмихна се Баката. — Има-няма ще се съберат около две десетици. Обстановката беше ужасна… И досега още някъде вместо екрани зеят дупки. В техническите отсеци, трюмовете, хангарите, на катерите. Още не мога да сколасам. Най-напред трябва да сложа ред в своето вакуумно оборудване. Пък и с екраните също ми се налага… Ето току-що смених горе екрана на дисплея.

— На горната палуба ли? — наострих уши аз.

— Да, но туй… е друго. — Баката се усмихна. — В салона за съвещания, където работи комисията. Не знам какво е ставало между учените, но ми се наложи да ремонтирам дисплея. Мисля, че здравата са спорили там за нещо… Сега човек не може да ги познае. По-рано бяха тихи, солидни, ходеха редовно в спортната зала… Но получиха купища материали за луните на Уран и сякаш някой ги подмени. Изобщо не се съобразяват с вътрешния ред, спят и ядат както и когато им скимне, пуснали си бради. Някои по цели денонощия не излизат от салона. Днес отидох да им сменя екрана, а вътре се чуваше такъв шум, че ме беше страх да вляза. Влязох, но никой не ми обърна внимание. Викаха, смееха се, поздравяваха се един друг по някакъв повод, удряха се по раменете. И мен ме удряха, докато се занимавах с ремонта. Също като децата, честна дума. А пък вчера на вечеря един от тях… такъв един дангалак математик, че и фамилията му на всичкото отгоре двойна — Чулимов-Енисейски… в бюфета изсипа цяла купичка кисел върху себе си и мен. Без да иска, разбира се, много бързаше. „За къде бързате?“ — попитах го. Той започна да се извинява: „Чакат ме горе. Без мен работата им не върви“. Видях, че му е много неудобно за непохватността, и обърнах всичко на шега: „Работата — казах, — няма да избяга, трябва да си почивате“. Той ме погледна някак си объркано и отговори: „Наистина няма да избяга, затова, проклетата, трябва да се върши…“ А самият такъв един — необръснат, блед, очите му зачервени, с кръгове около тях… С една дума, мисля, че е време да се намесите в тази история. Дай им малко свобода — ще се съсипят с това бързане!…

— Непременно ще се намеся. За съжаление, Феликс, всичко наистина е така… Хайде да сменим темата — предложих. — Как е нашият „диверсант“? Миряса ли вече?

— Не зная — отговори вяло механикът. — Може да е мирясал. Има много счупени екрани и засега ми е трудно да се ориентирам. Един екран повече или по-малко — в сегашната обстановка човек не може лесно да следи…

Помислих си, че капитанът, изглежда, е прав. Този тромав, пипкав човек с бръсната глава, прекрасен специалист по вакуум-оборудването на кораба, като инженер-домакин, напротив, търпеше критика. Поне в сферата на стопанската отчетност.

— Добре — казах, — да допуснем… Няма ли никакви новини около чужденеца?

Баката вдигна неуверено рамене.

— Конкретно — никакви. Но ми се струва, че чужденецът е обезпокоил не само десантчиците.

— Нима? А защо ви се струва така?

— Разбирате ли… Наскоро бях свидетел на едно интересно произшествие — Баката се оживи. — То, общо взето, не е нещо особено, но има криминален оттенък… Взимах си душ преди сън, някъде половин час преди полунощ. Беше късно, тихо, в банята бях само аз. Преоблякох се в съблекалнята и тръгнах към изхода. Вече бях понечил да отворя вратата, но се сетих, че не бях хвърлил бельото си в камерата за отпадъци. Все пак надникнах по инерция в коридора. Видях в самия му край как някакъв човек изскочи от атриума и бързо-бързо заситни към мен. „За къде ли — помислих си — се е разбързал?“ В същия момент от атриума изскочиха други двама. Човекът ги видя и още повече забърза. Мина кухненския отсек, отсека на хладилниците… Онези двамата му извикаха: „Ей, младежо, чакай!“, а пък той почти се затича. Но и те не изоставаха подире му. Това ме озадачи. Погледнах внимателно през пролуката на вратата. Ако се съдеше по костюмите, и тримата бяха от корабната команда. Но кои точно, отдалеч не можах да определя. Освен това първият, бързоходецът, криеше с ръка лицето си. Ето така… — Баката ми показа как: прикри с разперена длан долната част на лицето си.

— Погледнах го хубаво: ръката му имаше нормален цвят, но лицето и косата му бяха синьо-сиви. Направо изтръпнах… Двамата най-после ги познах — бяха от групата на енергетиците. А „сивия“, колкото и да се мъчех, не можех да позная… Енергетиците го догониха — бяха вече близо до мен — и безцеремонно, ей тъй грубо го хванаха за ръцете. Онзи се ядоса и засъска: „Какво искате от мен?! Не виждате ли — казва, — глупаци с глупаци, че съм изцапан с боя?! Не дават на човек да отиде спокойно в банята!“ Енергетиците го познаха и се смутиха. „Извинявай — казаха, — друже Жора, не те познахме.“ И започнаха да го укоряват: „Защо, да те вземат дяволите, не се обаждаш, когато ти викат?!…“ Жора помига с очи, че като се разсмя: „Ох — каза, — ще ме уморите! Ама вие, момчета, май ме взехте за «онзи», признайте си! Намислили сте, значи, да го преследвате и да го хванете? Ох, ще ме уморите!…“ Енергетиците, естествено, се обидиха: „Млъквай! Като се шляеш в такъв вид нощем по коридорите, ще си имаш неприятности, да го знаеш. Едни вярват, други не, но щом вече слухът е плъзнал, момчетата са нащрек, сам знаеш. Ще ти лепнат някоя синина — иди после им доказвай, че не си камила!…“ Жора моментално спря да се смее: „Да — каза, — истината си е истина. Вие, момчета, по-често се отбивайте в зоологическата градина да гледате камилите — тогава може би ние, мотористите, ще се движим по-безопасно из коридорите.“

— Георги Шулгин ли беше? — полюбопитствувах аз. — От групата на мотористите ли? Нашият корабен художник?

— Да — потвърди механикът. — Влезе Жора в банята, съблече се, хвърли дрехите си в камерата за отпадъци. Погледнах оплесканото му с боя лице и казах: „Май днес си случил на нервен модел…“ Той ме стрелна с очи, но нищо не отговори. Аз пак го боднах: „Днес не е безопасно да си художник, нали?…“ Сега той едва не припадна от смях. Нисък на ръст е, ама здравата се смее! Стои отпреде ми гол, с изпоплескана физиономия, залива се от гръмогласен смях и бърше сълзите си. „Чувствувах аз-казва, — че разбираш от изкуство, но не знаех, че чак толкова!…“ И клати глава в изнемога. Разприказвахме се. Оказа се, че моделите нямат нищо общо с цялата история. Жора подготвял до късно в ателието голямо платно за някаква картина — полагал фона. Пулверизаторът за боите нещо се развалил и фонът вместо на картината се наслоил направо върху Жоровото лице. Той, нещастникът, надникнал през вратата — в коридора като че ли нямало никой. Закрил криво-ляво лицето си с ръце — все пак щяло да му бъде неудобно от хората, ако го видели — и побягнал към банята… На останалото бях очевидец. Естествено, аз го попитах: „Защо се нахвърлиха отгоре ти енергетиците?“ — „Ами така — каза, — нямат си работа. Интересно им е да проверят една хипотеза…“ — „Каква хипотеза?“ — „То си е тяхна работа…“ Аз го попитах направо: — „А ти не се ли интересуваш, не те ли вълнува?“ Той се засмя: — „Как да не ме вълнува? Ти, мила моя бръсната главо, не видя ли как се опитаха да ми извият ръцете?“ Намигна ми с изцапаното си око и отиде да се къпе… Такива ми ти работи — обобщи Баката. — Излиза, че всички знаят, но си мълчат.

„Хм, да — помислих си. — Десантчиците знаят, администрацията знае, енергетиците, мотористите… Знае практически целият екипаж — от художника до началника на рейда и капитана. Едни си шушукат по кьошетата, други — и те са мнозинството — мълчат в недоумение. И сигурно очакват няма ли администрацията да каже нещо сериозно по този въпрос… А тя какво може да каже? Необходимо ще е да изясни най-малкото същността на въпроса. Но я се опитай да изясниш, когато източниците на информацията не са надеждни, а самата информация е толкова необикновена, колкото и недоказуема. И откъде да черпи сведения администрацията, щом целият екипаж си дава вид, че нищо особено не става?… Да, кръгът логически е затворен. В крайна сметка администрацията е права — та нали, общо взето, полетът протича нормално. Току-виж, така мълчешком сме долетели до финала, а там вече ще стане ясно…“

— Ще стане ясно — повторих на глас. — Добре, Феликс, искам да ви попитам нещо. Този Жора… Не можете ли да си го представите в ролята на известния ви „диверсант“, с който трябваше да си изяснявате отношенията в кухненския отсек?

Механикът ме стрелна с поглед, но с отговора не бързаше. Бръкна в джоба си, извади чудовищно ярка носна кърпа и изтри бръснатото си теме. В кабинета се разнесе явният аромат на „Антарктида“.

— Жора ли? — Баката поклати отрицателно глава. — Не, не беше той! Има си хас! Ръстът му не е същият. Пък и всичко останало… В ролята на онзи „диверсант“ бих могъл сега да си представя… — лицето на механика помръкна някак странно: — общо взето, друг.

— Командира на десантчиците Нортън ли? — подсказах му аз.

Лицето на механика бавно реагира.

— Да — измърмори той и ме прониза с поглед. — Сега мога да се обзаложа с главата си, че беше той.

— Откъде сте толкова сигурен?

— Виждате ли… — Механикът се замисли. — Тогава в кухненския отсек беше много тъмно, обаче… Как да кажа…

— Искате да кажете, че вашата моторна памет е запечатала целия ансамбъл от усещания, които са съпровождали борбата ви с неизвестния, нали?

— Да.

— Оттогава вие сте се мъчили да „премерите“ целия този „ансамбъл“ на обкръжаващите ви хора. Не на всички, разбира се, а само на тези, чиято кандидатура ви се е сторила най-подходяща.

— Вярно е…

— След „премерването“ кръгът на вероятните кандидати за ролята на „усетения“ от вас висок, бърз, силен, гъвкав и хладнокръвен „диверсант“ значително се е стеснил. В края на краищата са останали броени единици — по-малко от пръстите на едната ви ръка. Колко? Готов съм да се обзаложа, че са двама.

— Двама са… — като ехо повтори механикът.

Видът му беше смаян.

— Обаче Нортън не е бил един от двамата — продължавах аз и буквално летях с крилата на прозрението си. — Мисълта за Нортън се роди у вас съвсем наскоро.

Стори ми се, че в очите на механика премина сянката на суеверен страх.

— Не беше… — измърмори той в хипнотичен транс. — Съвсем наскоро…

— Е да, да заподозреш командира на десантниците — такова нещо не може веднага да ти дойде наум… — Нужен е бил достатъчно основателен повод и поводът дойде. Имам предвид слуха за оставката на Нортън. Размишлявайки за странното решение на командира на десантниците, вие — вече по-скоро по инерция — сте се опитали да му „премерите“ запечаталия се в паметта ви „ансамбъл“ от усещания. И изведнъж сте открили, че Нортън май най-точно от всички „влиза“ в контурите на произшествието в кухненския отсек… Подозрението ви е потресло. Първата ви мисъл е била да дойдете при мен за съвет. Не сте направили това, защото сте имали напълно понятни съмнения. Но днес ви е провървяло: открили сте още една особеност на Нортън, с която се отличавал и изплъзналият ви се „диверсант“. Така ли е?

— Така е, дявол да го вземе!…

На лицето на Баката се изписа панически напрегната мозъчна работа. Предложих му да каже каквото мисли, но той не ме чуваше. Искаше да разгадае секрета на моето „ясновидство“ и попита:

— Кажете каква особеност на Нортън съм открил?

— Мирисът — отговорих. — Мирисът на одеколон „Антарктида“.

— Но аз на никого… — промълви той и червенина заля лицето му. — Дори не съм намекнал на някого!

— Успокойте се — казах с досада. — Никой, естествено, нищо не ми е казал. И аз, разбира се, не съм факир-ясновидец. Всичко е много по-просто: изходната информация ми я дадохте вие самият.

— Колкото до моторната памет и усещанията от борбата — разбирам — упорствуваше Баката. — Те двамата… Да… Вие, изглежда, сте забелязали как се навъртах около тях и сте се сетили. Освен всичко друго сте и психолог.

— Точно така.

— Във връзка с Нортън… Да, тук всичко е логично. Но колкото до мириса!… Та аз едва днес го улових!

— Тая сутрин — допълних. — Преди около три часа. Когато се сблъскахте с Нортън при входа в бюфета.

— И това ли знаете?…

— Защо не, след като седях в бюфета недалеч от вратата и прекрасно видях всичко. По израза на лицето ви се досетих, че срещата ви с Нортън ви порази с нещо. На кимването ми за поздрав вие не отговорихте, минахте объркан, като сляп между масите и излязохте, без да закусите. Тогава, разбира се, не знаех, че сте бързали за хигиенния отсек. Бързали сте да си спомните по пресните следи миризмите на някои одеколони. Резултатите от експериментите ви с ароматични изделия усетих и разбрах, макар и не веднага, на какво мирише всичко това… Трябва ли да ви казвам колко добре ми е известно кои одеколони предпочитате — и вие, и Нортън!

— Сега вече не трябва — предаде се накрая Баката.

— Не се обиждайте. Не се обиждайте на психолога за това, че е психолог. Откритието сте го направили вие, а аз само се сетих за него.

— Това откритие не ни дава нищо.

Погледнах го.

— Сега работата вече не е за нас — поясни той, свел поглед. — Разбрах, че по медицинската част вие нямате претенции към Нортън. Психиката му е наред, постъпките му са съзнателни. Изобщо… както искате, но колкото до мен, ще ви кажа откровено: не желая повече да си имам работа с Нортън. Неприлично е някак си да се биеш с член от командния съвет на кораба. Нека чупи екраните, щом това му харесва! — Баката махна с ръка и стана. — В края на краищата десет екрана повече могат да се сменят, но зъбите ми са по-скъпи.

На тръгване Баката се заинтересува имам ли намерение да използувам новите обстоятелства и когато му отговорих, че нямам, въздъхна с облекчение. Ужасно не му се искаше да разстройва капитана…

И така, като разкрихме инкогнитото на „диверсанта“, ние сякаш сами си затворихме всички пътища. Своеобразието на личните качества на „екранния злосторник“, служебният му ранг на кораба ни лишаваха нас, дилетантите, практически от всякаква надежда да се доберем до истината — та дори да се пукнехме, както би се изразил моят приятел Баката, от любопитство. За какво му беше притрябвало на Нортън да чупи екраните? Имаше ли той отношение към загадъчната история с чужденеца? Ако да, то какво? Нито на един от тези въпроси и до ден днешен не зная отговора. На мен, разбира се, ми е съвсем ясно, че тайното чупене на екраните не е екстравагантен каприз, нито пък, ако щете, някакъв ритуал на абсурда, обаче по-правдоподобна версия чисто и просто нямам. Ето впрочем всичко, което мога да ви съобщя по този въпрос…

Раутхолът потъна в дълбока тишина.

— Край на текста на звукозаписа — каза Купър и слушателите, отърсвайки се от вцепенението, замърдаха в креслата.

— Какво ще кажете? — попита Роугън, без впрочем да се обръща към някого персонално.

Франк почувствува в гласа на консултанта лошо скрити нотки на тържествуващ сарказъм и си помисли: „Професорът май също е… тщеславен“.

— Необикновено интересен текст — каза Николски. — Бих искал да имам фонокопие.

— Може да считате, че фонокопието е в ръцете ви — отговори Холбрайт. — Е, професоре — каза той на Роугън, — трябва да ви поздравя. В някои отношения медицината натри носа на нашите момчета от отделите за наблюдение на Космическия сектор. А този Алберт…

— Албертас Грижас — поправи го Роугън.

— Да, Албертас Грижас… Защо ми се струва, че това име ми е познато?… Той все още ли е в състава на екипажа на „Лунна дъга“?

— Не, шефе — отговори Купър. — Успях да се свържа с информационния център на УОКС. Албертас Грижас изпълнява временно длъжността медик на супертанкера „Байкал“.

— Причините?

— Много приятни за Грижас, Холбрайт — намеси се Роугън. — Както и за неговите приятели. Грижас не можа да участвува в последния рейд на „Лунна дъга“, към Плутон, защото… първо, предстоеше му защита на докторска дисертация в Москва, която между впрочем мина твърде успешно. Второ, необходимо беше неговото присъствие във Вилнюс в отговорния момент на същественото увеличаване на семейство Грижас. Инга Грижас се готвеше да стане майка на поредната четворка близнаци.

— Ето откъде ми е познато това име! — оживи се Холбрайт. — „Вилнюският феномен“, „Два пъти по четири — сензация!“

— Наистина — каза смутено Николски. — „Прибалтийските юнаци — близнаци“, „Демографският микровзрив в Европа“. Не бях обърнал внимание…

— Естествено — забеляза Роугън. — Фактите около раждането на близнаци не влизат в сферата на грижите на Управлението за космическа безопасност.

— Засега — подхвърли Франк.

— Какво е това „засега“? — реагира нервно на репликата му шефът.

— Засега не влизат — поясни Франк.

— Не разбрах. Изглежда, това е някоя много тънка шега.

— Още не се знае какво може да стане тази „шега“ за нашите потомци.

Холбрайт вдигна учудено вежди.

„Какво ми става днес?…“ — вече с тревога помисли Франк, защото усети надвисналата в раутхола атмосфера на всеобща неловкост.

— Младият човек е прав в известен смисъл — прекъсна мълчанието Роугън. — По данните на статистиката в семействата на работещите в космическото пространство или в семействата на (не обичам тази дума) космените близнаци се раждат двайсет пъти по-често, отколкото в семействата на постоянно живеещите на Земята. Това се отнася особено за „потомствените“ работници в космическото пространство, тоест за космените от второ и трето поколение. Споменатият резултат не може да се обясни с просто съвпадение. Сега дори скептиците разбират, че става въпрос за генетична аномалия с извънземен, така да се каже, произход. Как ще се прояви тази аномалия по-нататък, на нас не ни е ясно. Ще бъде ли това вредно за човечеството… Въпросът се проучва.

— Честно казано — намеси се Николски, — аз не съм в състояние да си представя какъв проблем за човечеството могат да крият в себе си фактите на така рязко нарасналата раждаемост на близнаци.

— Твърде сериозен проблем от антропогенетично естество — Франк избърза да се намеси преди Роугън. — Ако се докаже, че количеството близнаци на Земята нараства по експонент, нашите потомци могат да се окажат пред опасността от антропогенетична задънена… — Някакви бълбукащи звуци му попречиха да доизрече последната дума. Той погледна към Роугън. Роугън се смееше.

— Моля да извините стареца — каза най-после консултантът. — Не е възпитано, разбирам, но… съгласете се, че ми е трудно да се удържа, когато такъв специфичен въпрос поражда тревога в главите на абсолютни неспециалисти в тази област. Самите антропогенетици тепърва едва-едва се размърдват, вдигат още рамене, а някои хора нямат вече търпение да забият тревожно камбаните!…

— Времето е такова, професоре — напомни му вежливо Франк.

— Какво?

— Такова… бързотекущо. Докато специалистите вдигат рамене, специфичните въпроси на времето заставят Управлението за космическа безопасност да действува по най-недвусмислен начин с юмруци. Наистина от това няма твърде голяма полза, но нали трябва все нещо да се прави?

Роугън втренчи във Франк невиждащ поглед и каза замислено:

— Или много съм остарял и нищо не разбирам от възгледите на съвременната младеж, или… Може наистина да е време?… Впрочем… — старецът направи пауза.

„Давай, давай — окуражи го мислено Франк, — интересно е да узнаем какво са мислили динозаврите, когато са срещнали първите млекопитаещи.“

— …Впрочем, аз мисля — произнесе носово професорът, — че причината за това е рязката хипертрофия на самосъзнанието на новото поколение. Загадъчен изблик на…

— Защо да е „загадъчен“? — възрази му Николски. — У нас на Изток това се счита в реда на нещата. И се нарича впрочем не „хипертрофия на самосъзнанието“, а „развито чувство за обществена значимост“.

— Развито! — повтори многозначително Роугън. — Там е цялата работа. Развитие без екстензивни изблици. Вашата социална среда постепенно е натрупвала обществено-психологически потенциал от необходима за нашето време ориентация. Отбележете — постепенно! Затова вие, неспециалистът в областта на социологията, трудно можете да разберете някои „детски болести“ на западния социум. Героят на нашия разговор… — старецът погледна умълчалия се Франк, както се гледа неодушевен предмет — боледува от някаква много мъчителна, но, предполагам, не много опасна „детска болест“. А може би и от няколко наведнъж. Искам, когато имам свободно време, да помисля върху това и да се опитам да поставя точна диагноза. Струва ми се, че една от причините за подобни „болести“ е не съвсем обоснованият избор на професия…

— Виждам, че сте решили да убедите моя шеф в професионалната ми непригодност — отбеляза Франк.

— Не, имам предвид нещо друго: претенциите на хипертрофираното ви самосъзнание изпреварват нашия век. Искам да кажа, че професията, която напълно би съответствувала на вашите потенции, просто още не е успяла да се роди. Ако освен Управлението за космическа безопасност имаше и институт за космически тревоги и опасения, аз, без да се замислям, бих ви препоръчал за ръководител на катедра „Отчаяние“.

— Между другото — каза Николски — на тази „още несъществуваща“ професия вече й растат полека-лека зъби, независимо от това искаме или не искаме. Полинг е абсолютно прав в едно: работата ни по въпросите на стратегията е крайно занемарена. И, изглежда, много скоро у нас ще бъде създадено организационно подразделение със стратегическо направление. Нещо като отдел „Методология“ или отдел „Хипотетични опасения“…

— По-добре направо отдел „Погребално шествие“ — вметна със задоволство консултантът. — А в щата му да има десетина млади оплаквачки по проблемите на бъдещето.

— Съгласен съм — изръмжа Холбрайт и удари с двете си ръце едновременно по ръба на масата. — Съгласен съм с доводите на всички спорещи страни! Обещавам да изтръгна от нашето ръководство щатна длъжност на оракул и тържествено обещавам да дам на Полинг най-положителната характеристика! Благодаря на всички участници в тази особено поучителна дискусия и ги моля — моля! — да оставят на мира проблемите на бъдещето и да се върнат при насъщните задачи на настоящето. По-близо до темата! Напомням: темата на нашата работа по силата на някои обстоятелства има по-голямо отношение към системата на Уран, отколкото към системата за професионално ориентиране на кадрите.

9. Въже за шурея

— Най-загадъчният елемент в съобщението на Грижас е историята за чужденеца. — Шефът обгърна с поглед събралите се. — Желае ли някой да се изкаже?… Вашето мнение, професоре?

Старецът вдигна бавно бледите си клепачи.

— А вашето?

— Така, ясно… — Холбрайт премести погледа си върху Николски.

— Мисля, че трябва да се опитаме да установим контакт с Ранд Палмър — каза Николски. — Ако това е възможно.

— Ще се опитаме, и то незабавно. Палмър е щатен сътрудник на Западния филиал на УОКС. Нашият оператор сигурно вече е оценил обстановката… Какво ще кажете, Купър?

— Поисках от свързочниците да ми дадат нашата специална линия за видеовръзка с УОКС. Предупредих Палмър, че сигурно ще ни бъде нужна неговата консултация. Той чака.

Холбрайт му кимна.

Синьото пространство редом с изображението на Купър избледня и се разтвори безшумно от пода до тавана. Появи се някаква огромна глава — така сигурно изглежда за обитателите на стайния аквариум главата на собственика му, когато той ги гледа през стъклото. Франк разглеждаше добросъвестно Палмър, но не намираше нищо особено в него. Беше на около петдесет години, главата му — кръгла, косата — сиво-бяла и както е прието при десантчиците — късо остригана; бронзово, загоряло, твърдо и в същото време най-обикновено лице — от тези, които трудно се запомнят от пръв поглед. На тренировките за зрителна памет с честата смяна на образци от подобни лица треньорите-психолози довеждаха Франк до изнурение.

— Хелоу, Ранд! — каза Купър в огромното ухо на Палмър — великана. — Извинявай, че те накарах да чакаш. Виждаш ли ни?

Изразът на търпеливо очакване върху исполинското лице се смени с внимание, очите и устните се размърдаха:

— Виждам ви, но, кой знае защо, не сте цветни. Само ти си цветен на екрана ми…

— Всичко е наред, така трябва да бъде. Ранд, моят шеф смята, че ти ще можеш да разплетеш една интересна история. Ще ми се наложи да записвам разговора ви, нали не възразяваш?

— Хайде без много церемонии. Аз между впрочем съм на работа и имам задачи до гуша.

— Ние също не сме на разходка — продума разсеяно операторът. — Шефе, аз съм готов. — Протегна за нещо ръка встрани и се получи много забавно: ръката му влезе в ухото на гиганта.

— Купър — каза Холбрайт, — преместете образа на Палмър по-далече от своя, пречите ми. — Главата на гиганта се отмести плавно надясно и намаля наполовина. — Ето така е добре. Добър ден, Палмър.

— Добър ден, Холбрайт.

— Познавате ли ме по физиономия?

— Да, виждал съм ви веднъж в УОКС.

— Веднъж ли… Кога?

— В онзи ужасен ден, когато „Спейс фантом“ претърпя катастрофа. Или един ден след това… С една дума, виждал съм ви на съвещанието във връзка с гибелта на този кораб.

— Преди една година… Имате добра зрителна памет.

— Засега не се оплаквам.

— Добре, ще ви потрябва. — Холбрайт му кимна. — Вашата възраст?

— Четиридесет и седем години.

— Длъжност?

— Инспектор на кадрите от десантните подразделения на УОКС.

— Прекрасно… Как е времето при вас?

Палмър замига учудено.

— Времето е превъзходно. Но вас може би ви интересува нещо друго…

— Да. Освен времето нас ни интересува Четвъртата експедиция до Уран. По-точно едно странно произшествие на борда на „Лунна дъга“.

— А… ясно… — В очите на Палмър проблясна тъжно размишление. — Кое имате предвид?

— Няколко ли странни произшествия имаше?

— Не бих казал.

— Прекрасно. Да считаме, че сте се сетили за какво става дума.

— Ясно. Искате аз пръв да произнеса думата „чужденец“. Добре, ето казах я.

— Благодаря ви, Палмър. Това е много важно за следствието.

— Следствието по делото за чужденеца ли?

— Не, ние вървим по друга следа, но чужденецът ни се изпречи на пътя. И, кой знае защо, той не ни хареса, затова решихме да се консултираме с вас. Кога беше това? Помните ли точната дата и часа?

Палмър каза датата и часа.

— Разкажете ни подробностите от срещата.

— Минали са осем години — измърмори Палмър. — И сега аз…

— Забравили сте подробностите ли?

— Не, но…

— Споделяли сте за тази история с някого?

— Да, разказвал съм на приятеля си за чужденеца.

— Сигурно нямате много приятели. На кого именно?

— Не бих искал да назовавам имена.

— Да не би да предполагате, Палмър, че ви задавам тези въпроси от празно любопитство?

— Именно заради това не бих искал… Извинете, но не желая приятелите ми да бъдат обезпокоявани.

— Това зависи от вашата откровеност. Ако не сте откровен… резултатът, уви, ще се окаже коренно противоположен на това, което искате. Ще бъдем принудени просто да разговаряме с Бугримов.

На лицето на Палмър се изписа объркване.

— Вие… Но откъде знаете?

— Такава ни е службата. Бугримов повярва ли на разказа ви за чужденеца?

— Разбира се. Никога не съм го лъгал или подвеждал. И изобщо… това не е в характера ми.

— На кого още сте разказвали за чужденеца?

— На командира на десантния отряд на „Лунна дъга“ Нортън.

— Нортън повярва ли ви?

Лицето на Палмър се вкамени.

— Защо мълчите?

По челото на Палмър изби пот.

— Какво ви е?

Десантчикът мълчеше. Бившият десантчик. Франк гледаше със съчувствие светлокафявите му, силно увеличени на екрана очи — можеше да си представи какво му е сега. Увеличените изображения на лицето някак си грозно, неприятно разголваха хората… Но това беше един от методите на следователската практика, не можеше нищо да се направи.

— Не разбирам съвсем състоянието ви — каза меко шефът, — но трябва да се стегнете и…

Палмър не го слушаше.

— Попитайте Нортън сам — каза той.

— Значи Нортън можем да го безпокоим. Нортън не ви е приятел.

— Работата не е в това. Просто не искам да си пъхам носа в личните работи на Нортън.

— Нима въпросът дали Нортън ви е повярвал или не, не засяга с нищо вашия нос?

— Отначало бях убеден, че Нортън не ми повярва.

— А после?

— После… Виждате ли, това вече беше без значение.

— Засега аз нищо не виждам. Добре… Разкажете ни това, което сте разказали на Бугримов и на командира.

Палмър започна да разказва неохотно. Франк го слушаше разсеяно — не обичаше повторенията. Всичко съвпадаше с разказаното от медика. Шефът и Николски, обратно, слушаха с напрегнато внимание; Роугън привидно дремеше, но Франк вече малко вярваше на безучастните пози на язвителния консултант.

— Интересно! — проговори шефът, сякаш за пръв път чуваше тази история. — Твърде интересно!… И така, на борда на „Лунна дъга“ през нощта вие сте срещнали непознат човек, който не е могъл да бъде член на екипажа на рейдера. Не бих повярвал, ако някой друг ми разкажеше такова нещо… А вие самият какво мислите по този повод?

— Аз… и до днес… С една дума, не зная какво да мисля. Толкова много мислих!… Омръзна ми, Холбрайт! До гуша ми дойде този чужденец! Обърнете се с въпросите си към Нортън.

— Защо именно към Нортън? Той да не би… да знае за чужденеца повече, отколкото вие?

— Попитайте го сами за това. А на мен в края на краищата ми е все едно какво знае и какво не знае.

— Ще го попитаме. Но сега разговарям с вас. Нали не сте заинтересовани нашата организация да бъде водена за носа?

— Не, не съм заинтересован.

— Така и предполагах. Тъй като интересите ни съвпадат, кажете, Палмър… Когато се срещнахте с непознатия, не забелязахте ли в облика му някаква странна особеност?

— Непознатият сам по себе си е вече твърде странна особеност.

— Безусловно. Но аз имах предвид друго. Не ви ли е идвало наум, че това е могла да бъде изкусно направена маска? Или грим?

— И за това съм мислил. Наистина нищо такова не съм забелязал, но кой знае… Трябва да има поне някакво обяснение.

— Еднократна ли беше срещата ви с чужденеца?

— На борда на рейдера — да. По-късно ми се случи… Тоест аз, разбира се, не можех да го срещна, защото… вече го нямаше този човек. Просто ме учуди едно странно сходство и си помислих… Не, глупаво беше така да мисля. Защото… него го нямаше вече твърде дълго преди това.

Тръпки полазиха по гърба на Франк. Той почти с ужас следеше как бившият десантчик се опитва мъчително, със страшно усилие да се измъкне от хаоса на някакви свои представи. Лицето на Палмър беше мокро от пот.

— Вие — проговори шефът, като гледаше тавана, — вие не сте могли да го срещнете, защото… Е да, по тази причина, че него вече го е нямало… Кого, Палмър?

— Този… Е, този, който ми се стори, че е чужденец. Тоест сам по себе си той за мен, разбира се, е чужденец. Аз изобщо не го познавах, никога не бях го виждал… е… преди това. Само после… Но какво значение има? Нали ви казвам, че всичко това така… Изобщо не знам! И откъде ми се взехте на главата! Може всъщност да е нямало никакъв чужденец, а аз съм седнал сега пред вас и се оплитам като глупак!

— Успокойте се, Палмър. Искате ли да ви кажа защо става така с вас?

Палмър мълчеше.

— Затова защото вие нещо не казвате докрай.

Палмър се обливаше с пот и мълчеше. „Защо не си изтрие лицето?“ — въпросът като свредел се въртеше в главата на Франк. Съчувствието, което изпитваше към бившия десантчик, започна малко по малко да се изпарява.

— Добре — каза шефът. — Един въпрос ребром: имало ли е всъщност чужденец? Или чужденец изобщо не е имало?

— Зависи как го разбирате…

— Палмър! Да или не?

— Но… как да ви обясня? — измърмори Палмър. Лицето му беше крайно измъчено. — Защо не ми вярвате? Аз наистина не… Е, отначало така ми се стори. А после…

— Стоп! — каза Холбрайт. — Ето оттук и ще започнем. От началото. Опишете ни външността на чужденеца. Ако ви е трудно с думи… Знаете ли какво представлява фотороботът? Купър, дайте на екрана на Палмър работно поле на фоторобот.

— Знам какво е фоторобот, но ми се струва, че подобно нещо не ми е нужно… Почакайте, ще ви обясня! Когато вече работех в управленческия апарат на УОКС, веднъж преглеждах за нещо архива и… Попаднаха ми материали от Третата експедиция на Уран. В това число и една фотография на десантчиците от групата на Елдер. Освен самия Елдер не познавах никое от загиналите момчета от тази група и никога не бях ги виждал. Тоест бях ги виждал бегло по телевизионната информация… Но, първо, когато съобщиха за катастрофата на Оберон, ние с Бугримов прекарвахме отпуската си в скипоход по сибирското плато Путоран. И ако вземете предвид, че пред екрана с размер колкото човешка длан в тясната палатка седяха седем души, можете да си представите колко добре съм виждал. Освен това вестта за гибелта на Елдер така ме потресе, че на останалите десантчици, чиито фамилии нищо не ми говореха, аз отделих малко внимание. А с Елдер бяхме започнали да работим заедно още на Венера. Бугримов също се разстрои много. Както разбрах после, освен Елдер той познавал Бакулин, Асеев и Накаяма. Отпуската ни се провали… Второ, не бях имал възможност да видя в пълен обем специалния филм-отчет за Третата експедиция, който са показвали, когато ние с Бугримов се намирахме в резерва на лунната база „Гагарин“. Този ден се решаваше въпросът за нашето участие в Четвъртата експедиция и на нас, откровено казано, хич не ни беше до филми. Наистина после за целите на специалната подготовка нашият отряд неведнъж гледа този филм в съпровождащите го коментари на Юхансен и Нортън. Но тъй като нямаше смисъл да се демонстрира отново целият филм, ние с Бугримов видяхме само онази му част, която имаше пряко отношение към събитията на Оберон и към действията на десантната група. Десантчиците, естествено, работеха в скафандри… С една дума, някак си лошо стана, но хората, които там… загинаха на Оберон, аз не бях ги виждал добре дори на снимка…

— Ранд, мога ли да издам една малка „професионална“ тайна на десантчиците? — неочаквано се намеси операторът.

— Не е нужно, Купър — спря го Холбрайт. — Всички знаят, че преди рисковани операции десантчиците неизвестно защо не обичат да гледат портретите на загиналите. Понякога това им се удава. Продължавайте, Палмър, моля ви.

— Да, има нещо такова при нас… — съгласи се смутено Палмър. — Затова, когато в архива на УОКС се натъкнах на материалите на Третата експедиция, аз като че ли наново изживях всичко и започнах да разглеждам внимателно снимките на десантчиците. Четирима от тях познавах добре: Кизимов, Нортън, Йонге и, разбира се, Елдер. Познах и другите двама — Симич и, струва ми се, Лоре. Някога се бях срещал с тях в резервите. Прехвърлям по-нататък и изведнъж… виждам пред очите си лицето на чужденеца! Направо изумях! Обръщам снимката и на обратната й страна чета: „Загинал геройски при изпълнение на служебните си задължения. Оберон, системата на Уран“. И както е прието — име, фамилия, дати. Ама че работа, мисля си! В главата ми каша, не мога да се съсредоточа. Едно само ми е ясно: много прилича на онзи… Гледа, насмешливо присвил очи, някак спокойно, сякаш пита: „Какво, братле, позна ли ме?“ Това е! А вие ми пъхате вашия фоторобот! Беше Леонид Михайлов, десантник от Третата експедиция.

Франк забеляза как шефът и Николски се спогледаха бързо.

— Ето какво било — измърмори шефът. — Приятелят на Нортън.

— Това не зная — едва чуто отвърнаха устните от екрана.

— Купър, дайте на Палмър портретите на загиналите десантници.

Пет ярки диапозитива се наредиха моментално на екрана.

— Кой от тях?

— Вторият отляво — каза бавно Палмър.

— Да — потвърди операторът. — Вторият отляво е Леонид Михайлов.

— Приберете диапозитивите, а лицето на Михайлов увеличете. Така… Благодаря ви.

Франк се вгледа с любопитство в „чужденеца“. Външността на Михайлов правеше приятно впечатление. На снимката той изглеждаше сериозен, но в израза на лицето му имаше нещо такова, което даваше основание да се подозира у него чувство за хумор. Стиснати устни, внимателно-изучаващ поглед, лявото око леко присвито… Франк си представи един неприпрян човек със спокойни движения, склонен да се отнася с повишено внимание, но не и без хумор към всичко наоколо му. Хора от подобен тип се срещат твърде рядко… Да, нашият Дейв, изглежда, е любител на рядкости, умее да си подбира приятелите.

Шефът попита:

— Палмър, уверен ли сте абсолютно, че пред вас е лицето на непознатия, който… хм… ви е шокирал на борда на „Лунна дъга“?

— Защо така… — промълви тъжно Палмър. — Нали ви казах, че прилича. Толкова прилича в лицето, че чак се изумих. Стига вече! За каква увереност може да става дума?

— Добре, поставям по иначе въпроса. Уверен ли сте, че на борда на „Лунна дъга“ сте срещнали човек от плът и кръв, който, както по-късно сте изяснили, много приличал на Леонид Михайлов?

— Да, срещнах. От плът и кръв човек, който приличаше много на Леонид Михайлов. В лицето.

— Така… А в тялото?

— Но аз никога не съм виждал Михайлов в… в натура!

— Точно така — каза Холбрайт. — Защо през цялото време упорито подчертавате: „прилича в лицето“?

Палмър млъкна отново. Видът му беше жалък. „Не, сигурно никога няма да свикна с това…“ — помисли си Франк. Шефът стана и обиколи масата, като поглеждаше екранната стена. Палмър се потеше и мълчеше. Шефът седна и каза делово:

— И така, непознатият прилича в лицето на Михайлов. А за кого ви напомняше тялото му? Пояснявам: походката, осанката, маниерите, жестовете?…

Устните на Палмър само помръднаха беззвучно.

— Защо трябва да ви тегля за езика? — попита спокойно Холбрайт. — Нали сам преди минута казвахте, че всъщност не е имало чужденец. Това сте успели да го „проумеете“ още на борда на „Лунна дъга“, и то доста бързо. Вие сте познали „чужденеца“, Палмър.

Лицето на Палмър се изкриви като от удар.

— Не! — възрази дрезгаво той и добави с отчаяние: — Аз само го заподозрях!

— Има ли тук някаква разлика?

— Има. Не мога нищо да ви кажа със сигурност, не мога да ви обясня!… Но каква ще е ползата, ако ви кажа, че заподозрях Нортън?

Франк не беше подготвен за смайващото действие на думите на Палмър, макар че трябваше да предвиди това, което се съдържаше в тях. Да предвиди!… Обзе го безсилна злоба. Срещу кого? Срещу този плувнал в пот човек ли? Срещу самия себе си ли?… Някаква отвратителна задънена улица… Пеещи пръчки ли — добре. Дивашки изпонатрошени екрани ли — също добре, тъй да бъде! Но сега на всичкото отгоре и Нортън с физиономията на мъртвеца!… Велико космическо пространство! Не, просто лудница… „Стига толкова — Франк почувствува, че го тресе. — Трябва да се действува, трябва да се предприеме нещо.“ Той си повтаряше механично наум: „Да се действува… да се предприеме…“ Мислите му бяха объркани и той не осъзна веднага, че това е пламналата отчаяна тревога за сестра му. Той беше готов да захвърли всичко и незабавно да замине за Копсфорт. Забеляза, че Роугън го гледа, и се почувствува още по-отвратително. „В края на краищата — помисли си — моето желание и намерението на шефа напълно съвпадат…“

Улови настъпилата в хола угнетяваща тишина и се запита като за нещо ненужно: „Защо млъкнаха?“

— Вие не ме разбрахте, Палмър — каза накрая шефът. — Не искам от вас никакви обяснения. Нужни са ни само факти. Няма да са излишни, разбира се, и вашите съображения… или, по-добре казано, коментари на фактите. Кога заподозряхте Нортън?

Палмър отговори вяло:

— На следващия ден.

— В кой момент?

— Не зная… Всеки случай след разговора ми с Нортън в спортната зала.

— Даде ли ви разговорът повод за подозрения?

— Не… Не зная. Когато му разказвах за чужденеца, Нортън ме слушаше мрачно и с тъжно неудоволствие… Вечерта го срещнах в коридора и… Той стъпва някак си особено меко, като леопард по време на лов. И в мен… някак смътно…

— Първите подозрения ли?

— Да… Не. По-скоро… едно такова предусещане като че ли.

— И вие си помислихте…

— Не, нищо не си помислих. Бях много изморен и си легнах рано. А в съня си… Аз рядко сънувам, но онази нощ толкова много неща видях насън!…

— Насън ли се оформиха подозренията ви?

— Вероятно, защото сутринта вече бях почти уве… Не, не е точно така. С една дума, за пръв път си помислих, че са ми скроили отвратителна шега.

— Нортън ли?

— Той, изглежда, не беше искал… на мен, но така стана.

— А вие опитвахте ли се да разберете как е успял да измени външността си?

— Опитвах се. Не зная… При срещата всичко ми изглеждаше естествено. Освен самата среща, разбира се. И то толкова естествено, че… С една дума, не съм уверен, че подозренията ми са основателни. Но от друга страна…

— Изразът на лицето му също ли ви изглеждаше естествен?

— Да, напълно.

— Същият ли беше изразът като този на портрета на Михайлов?

— Не. Беше друг. Лицето му беше мрачно и угрижено… зло. Сякаш бързаше за някаква спешна и неприятна работа. Явно не ме… Почти без да ме погледне, ме отблъсна с лакът и профуча покрай мен.

— Забелязвали ли сте у Нортън такова… такъв…

— Да отблъсква ли?

— Да.

— Веднъж. Преди десанта на Титания. Нортън бързаше: бягаше, командуваше; в бързината налетя отгоре ми и ме блъсна. Това веднага ми напомни… Спрях се, изгледах го в гръб. Той също се спря неочаквано, погледна ме и каза: „Извинявай, Ранд.“ Направи крачка, пак се спря и допълни през рамо: „И за онзи път… също извинявай.“

— А, така ли? Какво е искал да каже?

— Кой го знае…

Последва дълга пауза.

— Това ли е всичко? — попита Холбрайт.

— Да, всичко.

— Искате ли да допълните нещо?

— Не.

— Тогава два последни въпроса. Не забелязахте ли разлика в ръста на Нортън и на… онзи…

— Разбрах. Не, не забелязах. Според мен те са еднакви на ръст.

— Емблемите на костюмите им съвпадаха ли?

— Да. На ръкавите им имаше кугуар.

— Благодаря ви, Палмър. Вие много ни помогнахте… Поне аз се надявам да е така. Довиждане. Моля да ме извините за безпокойството. — Холбрайт му махна с ръка като при сбогуване. Палмър гледаше мълчаливо от екранната стена — май не му се вярваше, че всичко е свършило и че е свободен. Лицето му започна бавно да се разтваря в синевата.

Холбрайт седеше, навел глава, сякаш изучаваше отражението си върху полирания плот на масата. Дори неподвижността не можеше да скрие колко е разтревожен и озадачен.

— Виж какво било — каза той, без да мръдне главата си, но беше ясно, че говори на Николски.

Николски не му отговори веднага. Изпрати с поглед изчезващото изображение на Палмър, сведе очи и започна да разглежда собствените си ръце.

— Интересно — произнесе най-после той с такава интонация, сякаш искаше да каже: „Лоша ни е работата, колега!“

— Забавно — изрече в тон на Николски Холбрайт.

— Ако искате да знаете моето мнение, то… аз съм почти убеден — каза мъгляво Николски.

— Кентавър ли? — попита също така мъгляво Холбрайт и без да дочака отговора, заяви: — Мненията ни съвпадат.

— Толкова по-зле.

— Да. Това е рядък случай, когато разногласията биха били добре дошли…

— Странна зависимост — измърмори мрачно Николски. — Колкото са повече фактите…

— …толкова е по-малко смисълът — Холбрайт хапеше устните си — М-да, това е… това е като… — той търсеше с явно усилие точните думи, — като да удряш с глава стената.

— Но ние нямаме други факти.

— Какво ще кажете, ако уговорим Палмър…

— Да възпроизведе срещата ли?

— Да.

Николски се замисли.

— Аз всъщност не съм против, но… Първо, времето… Второ… — Той погледна изпод вежди Холбрайт. — Вие въпреки всичко се надявате да се отървете от… кентавъра, нали?

Последва пауза. Холбрайт не бързаше с отговора.

— Не — каза той. — Вече не се надявам. Засега нямам намерение да изхвърлям решително от предположенията си маската и грима, но по-добре ще е да се приготвим за нещо по-лошо.

— Да, по-добре ще е — съгласи се Николски. — В нашата практика това вече престана да бъде словесен куриоз. — Той се отпусна на облегалката на стола.

— Обичате ли спорта? — попита го неочаквано Холбрайт и забелязал бързия поглед на събеседника си, поясни: — Интересно ми е, харесват ли ви нашите ковбойски състезания?

— Родео ли? Да, те са занимателно зрелище…

— Чувал съм, че сте отличен ездач и майстор на ласото, вярно ли е? Полинг, а за вас съм чувал, че два пъти сте били шампион, така ли е?

Франк погледна шефа си:

— Бил съм. В училищните родео.

— Вярно ли е, че сте постоянен участник в ежегодното „Голямо родео“ в Копсфорт?

— Съвсем ми излезе от ума, че утре в Копсфорт има спортна дандания… Не, ковбойския спорт го зарязах веднага след като постъпих на работа в Управлението.

— Напразно.

— Че съм зарязал спорта или че съм постъпил в Управлението?

Холбрайт не отговори, само го погледна.

— Разбирам накъде клоните. — Франк се размърда в креслото си. — Готов съм още днес да замина за Копсфорт… Но предполагам, че съм ви нужен не като носител на награда от „Голямото родео“, а като интервюиращ, натъпкан от главата до петите със скрита микроапаратура.

— Не — каза Холбрайт. — Никаква записваща микроапаратура. И в този смисъл най-строго забранявам каквато и да е самодейност. Никакви специални гривни, копчета, медальони, радиосигнализатори, микротелемонитори. Разбирате ли? Ни-ка-кви! Най-обикновени дрехи на спортист-ковбой. Широкопол стетсън, джинси, ковбойска риза и колан с обикновена — обикновена, Полинг! — катарама. Това е всичко. В Копсфорт ви е привлякло най-вече „Голямото родео“. Страхувам се да гледам толкова напред, но това родео може да се окаже едно от най-отговорните в живота ви.

— Е, не ми е за пръв път да препускам без седло и да мятам ласо. Но кой ви е казал, че няма да почувствам разликата между бика и зет си? — Франк осъзнаваше, че говори съвсем не това, което трябва, но не можеше да надвие себе си. Беше го обхванало необяснимото желание да каже на шефа си нещо неприятно. — От моя страна би било нечестно предварително да ви обещавам нещо.

— Аз не очаквам обещания. Нужна ми е вашата съзнателност и готовност. Иначе просто няма смисъл да замисляме операцията „Копсфорт“. Или „Голямото родео“.

— Или „Кентавър“. Или чисто и просто — направо: „Въже за шурея“?

— Веднага искам да внеса пределна яснота — каза уморено Холбрайт. — Вие, Полинг, имате право да се заемете с копсфортската мисия само на доброволни и на никакви други начала. Отказът ви ще ни огорчи, естествено, но ние ще го разберем правилно.

— Шефе, във всички случаи аз ще се заема с копсфортската мисия. И не толкова от страх да не ви огорча, колкото по лични мотиви. Освен това просто би било безсмислено да изпращате някой друг в Копсфорт да се срещне с Нортън.

— Това е вярно. Тогава каква е причината за вашия… хм… душевен смут?

— Причината е, че предвиждам как ще стане всичко. Да си призная, шефе, чувствувам се много неловко и… не мога да се заставя да повярвам в успеха на копсфортската идея. Това ме потиска. Да имаш работа с Нортън поначало не е много приятно. Още повече с такова негово… качество. В края на краищата аз не съм специалист по кентаврите.

— Така ли? — учуди се мрачно Холбрайт. — А кой от нас е специалист по кентаврите? Хаст ли? Кюсак? Аз? Вие ли, Николски? Вие, професоре? Или може би вие, Купър?… Виждате ли, Полинг, всички мълчат. Ние изпитваме остър дефицит от подобни специалисти. — Холбрайт се завъртя в креслото си. — Купър, откарайте ни горе и можете да се считате свободен до шестнайсет нула-нула. Но подгответе за вечерното заседание всички материали по „оберонския смерч“. Филми, документация, отчети на комисиите… всичко!

Купър кимна. Нахлулата отгоре дневна светлина се отрази в плота на масата, изображението на оператора изчезна и екранните стени се плъзнаха надолу. Франк примижа в очакване лъчите на жаркото слънце. Но слънце нямаше. Цялата небесна панорама, която се виждаше от прозореца на инструкторската зала, бе забулена от голям облак. Идваше буря с дъжд и гръмотевици. Идваше стремително откъм океана и влачеше ниско тъмнооловения си търбух, в който проблясваха мълнии. Такива ураганни бури нерядко носеха със себе си сериозната за тези места неприятност — силния вятър торнадо. Франк потърси машинално с очи пъстрите върволици на ясно открояващите се върху буреносния фон противоураганни аеробалони, но метеозащита нямаше. Синоптиците сигурно мислеха, че всичко ще мине благополучно.

— Разказвал ли ви е Нортън нещо за „Лунна дъга“? — попита Холбрайт. — Полинг, вас питам.

— Не, шефе — отговори Франк, извръщайки поглед от прозореца. — Не си спомням Нортън да е произнасял пред мен името на този рейдер.

— Често ли ходите в семейството на сестра си?

— Обикновено един път в месеца. Понякога по-често. Работата е там, че мен и сестра ми още от деца ни свързва голяма, сърдечна дружба. Навярно в зрялата ни възраст тази дружба щеше да играе по-малка роля, ако не беше женската мъка на Силвия: тя е бездетна. С това обяснявам необикновената й привързаност към мен. И до днес ми казва „бейби“.

— Изчерпателен отговор — похвали го Холбрайт.

— Постарах се предварително да ви изясня ситуацията. Иначе отговорът ми на вашия следващ въпрос може да ви се стори нелогичен.

— Проницателността е едно от най-ценните качества в нашата професия — изкоментира одобрително Холбрайт. — И така?

— И така, въпреки че Нортън е мъж на сестра ми и в крайна сметка — мой роднина, аз не го познавам добре. С други думи, шефе, моите твърде чести визити в Копсфорт са едно, а отношенията ми с Дейвид Нортън — съвсем друго. Ние с него се срещаме твърде рядко и още по-рядко разговаряме. Дори и след като той излезе в оставка и завинаги отседна в Копсфорт. Всякакви форми на общуване ни отегчават, ние се избягваме взаимно.

— Виж ти!… Какви неприятности сте си причинили един на друг?

— Никакви. Просто от самото начало той прояви към мен равнодушие, аз му отвърнах със същото и толкоз… — Франк забеляза, че шефът и Николски го гледат някак си много внимателно, без да откъсват очи от него, и добави: — Надявам се, вие разбирате, че с такъв багаж от „роднински отношения“ няма да ми бъде лесно в Копсфорт.

— М-да, не е много богат багажът… — съгласи се Холбрайт. — Но ние ще обсъдим това по-късно. Сега предлагам…

В прозореца блесна ослепителен огнен сноп и последва гръм, който сякаш разлюля зданието. Моментално след него по стъклото заудря проливен шумен дъжд. Плътността на дъждовния водопад беше такава, че сгъстилият се в залата сумрак включи автоматичното осветление. Николски огледа примижал декоративните лампи, премести поглед към прозореца и поклати глава. Дъждовният ураган буйствуваше. Ослепителните разклонени пукнатини на мълниите пореха водния поток; почти непрекъснато гърмеше, ехтеше и на фона на еднообразния тътнеж на водата или на вятъра се носеше нещо гръмовно…

— Дъждец ли заваля? — осведоми се сънливо Роугън. Той извади от ухото си топчето на слуховия апарат, пъхна го в горния джоб на сакото си и зае предишната поза.

Холбрайт стана, но в този момент изписука сигналът за вътрешна връзка.

— Бауер ли е? — попита Холбрайт, като се мръщеше от поредния силен гръм. — Давайте каквото имате!

— Постъпи първото съобщение — от Торонто — отговори шпикерът от тавана под акомпанимента на гръмотевичната канонада.

„На война като на война…“ — помисли си Франк, вслушвайки се в гласа на дежурния. Бауер докладваше:

— Операцията от типа „Есплънейд“ се оказала безрезултатна. Мъф Аган се държал в Торонто като обикновен турист. Не се е срещал с никого от роднините на Елдер, най-малкото поради това, че в този град няма твърде близки роднини на загиналия десантчик. Трима бивши приятели на Елдер познават Мъф Аган по физиономия. Двама от тях са се срещали и разговаряли с Аган след събитията на Оберон само веднъж. Отричат да са имали след това контакти с пилота. Нито един от служителите в хотел „Глобус“, които познават Мъф Аган по физиономия, няма понятие за „черните следи“.

— Това ли е всичко?

— Да, засега всичко.

— Добре… липсата на резултат е вече резултат. Впрочем ще почакаме и другите съобщения. Ако се появи нещо ново, Бауер, свържете се с мен след шестнайсет нула-нула.

Шпикерът млъкна. Холбрайт погледна часовника си.

— Време е — каза. — Чувствувам, че желанието ми да хапна нещо се превръща в натрапчива идея. Призовавам ви да се отнесете към тази идея без лекомислено предубеждение.

Роугън пръв откликна на призива на Холбрайт:

— Аз съм готов, ако ми подскажете къде се намира диетичната зала.

Франк си спомни за слуховия апарат в горния джоб на професора и го погледна неволно. После стана и с мъка раздвижи отеклите си крака към вратата. На излизане чу, че шефът каза нещо на Николски, но какво именно, не разбра: думите му потънаха в грохота на поредната гръмотевица. Отговора на Николски обаче чу ясно:

— Няма нужда, Холбрайт, не се безпокойте. С Мъф Аган ще се заемем ние. Още не се знае как ще потръгнат работите ви с Дейвид Нортън…

Франк излезе в безлюдния, ярко осветен коридор. Вратата се затвори след него с меко шумолене. В коридора беше непоносимо тихо.