По черната следа

1. Ръждата на спомените

Най-лошото е, че през по-голямата част от годината небето над Копсфорт е абсолютно прозрачно…

Днес след залез слънце погледът му случайно улови жълтата искра на Меркурий и после цяла вечер в ушите му звучеше крясъкът на меркурианската чайка — скърцащ, протяжен, безкраен: „Кия!… Кия!… Кия…“ И за да се отвлече от този крясък-призрак, от този крясък-спомен, той започна да мисли за разни незначителни неща, но това не му помагаше. Напразно се мъчеше например да си спомни как се казваше проклетият папагал на лунната база „Гагарин“, когото скучаещият в резервите Джанела бе научил да вика с пълна сила: „Лейтенант Нортън, мир-р-но! Здравей!“ Спомни си само, че много пъти се бе канил да превие врата на тази съвсем невинна птица, но така и не се бе наканил. И още, кой знае защо, си спомни как Михайлов бе задигнал от склада един дебел риж котарак и го бе скрил в каютата си с намерението да го разходи до Уран и как отначало всички се бяха зарадвали и го бяха кръстили Форсаж. Но по-късно, при засилването до крайцерска скорост, котката бе родила неочаквано пет мъртви котета под килимения филтър на регенератора. Тогава я взеха от Михайлов, започнаха да я наричат Мадам и много я съжаляваха. Мстислав Бакулин нарече Михайлов кожодер и едва не се сби с него. А по-нататък… По-нататък следваше Оберон и не бяха нужни никакви спомени. Можеше само да размишлява, но десетте години мъчителни размишления го бяха убедили, че е по-добре да не мисли за всичко това. А междупланетната пътничка-котката подариха на някакъв зоопарк и зяпачите знаеха за нея повече, отколкото за загиналите на Оберон десантчици. Това бе един от парадоксите на съвременния живот, но за него също беше по-добре да не мисли.

Лошо нещо са спонтанните спомени. Достатъчно е да уловиш с поглед мимоходом някаква жълта точка над хоризонта и в ушите ти дълго звучи крясъкът на отдавна навярно умрялата чайка: „Кия!… Кия!…“ Дявол да го вземе този крясък! Когато го чу за пръв път, и през ум не беше му минавало, че така здраво ще се вреже в паметта му и че постепенно с времето ще се превъплъти за него едва ли не в главна особеност на Меркурий. В звуков образ на планетата.

Преди той нямаше никакви затруднения с представите си за Меркурий. Знаеше, че е двойник на добре познатата му Луна, само че много по-голям и по-горещ, и че на него се намира най-големият в космическото пространство металургичен комбинат. Когато се приближаваха към планетата, той спеше. На борда на комфортната „Русия“ си отспа хубаво за четирите изминали денонощия и за още толкова напред и едва половин час преди да се прехвърли на орбиталния лихтер, погледна без ни най-малко любопитство скучно оголената повърхност, сбръчкана и втвърдена като изсъхнала кора на нар, обсипана с дупки на кратери и чашообразни вдлъбнатини около планинските върхове. При спускането лихтерът направи остър завой и на екраните му се претърколи колелото на грандиозна мозаична панорама: бели и златисти многоъгълници, ивици, звезди, сивочерни кръгове и овали, сини плоскости, огледално-живачни капки и куполи, а при следващия завой се появиха синкави блестящи игли на кули-кристали, чернобели „шахматни полета“, подобие на продълговато розово езеро със стъкловидни, нашарени с червени жилки брегове, вдлъбнати склонове, облагородени от амфитеатрите на мътнозелени стъпала-тераси… и цялата тази пъстра грамада се обгръщаше от планинска дъга, чудновато прорязана от гънки; на всеки връх нещо блестеше ослепително, а по-нататък, зад тези блестящи точки, към хоризонта се виждаха мрачни ридове, страшно обезобразени от белезите на полуразрушени насипи, цепнатини и дупки на кратери. Той обгърна с поглед ширналия се внезапно простор и изведнъж изпита усещането на мащабността на завладения от хората нов свят (беше го изпитал вече на два пъти: при приближаването си към Марс и при кацането на Ганимед) — усещането, че това, дявол да го вземе, е планета, а не някаква си там луна. Разбира се, той осъзнаваше, че един град, макар и много голям (с двестахилядно население, дало му трогателно-символичното име Аркад) още не е повод за тържества по случай усвояването на цялата планета, но усещането за „нов свят“ не го напускаше…

Лихтерът се гмурна в огромния, облян с виолетова светлина шлюз на пристанищния комплекс, спря се и стовари на перона пътниците си. Добре, че се досети да излезе последен и никой не забеляза объркването му. Перонните етажи на космическото пристанище напомняха по-скоро фоайе на голям столичен театър, отколкото гарово помещение, и в униформата си на десантчик той се чувствуваше ужасно нелепо сред празнично пременената тълпа — един средновековен пират на фона на свръхмодерния интериор. Аркад още от първите крачки го порази с разкоша си, нечуван и невиждан в условията на космическото пространство, и докато не се свърза по гаровия видеотектор с щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, не му се вярваше, че тук изобщо имат нужда от хора с неговата професия. И после цял ден, докато разглеждаше града, не можеше да повярва. По-точно, не цял ден, а пет часа, които щабът му даде за настаняване и почивка. Той нямаше нужда от почивка и за четири часа успя (както си мислеше) да види много. Тук имаше неща, каквито не можеше да се срещнат в други точки на космическото пространство, а най-важното — много зеленина, светлина, простор, въздух и вода. По-късно разбра, че бе видял само незначителна част от най-големия град на космическото пространство. От най-автоматизирания, най-промишления, най-комфортния, най-най!…

Всъщност това вече не беше град, а колосален плацдарм на нахлуването на земната ноосфера в чуждия за нея свят на суровата планета, една Малка Земя, повече от девет десети на която бяха заровени в почвата на Меркурий, буквално до „темето“, и твърде добре въоръжена против всичко, което имаше склонност да я изравя оттам. Обстоятелството, че плазмата на слънчевата корона почти непрекъснато лижеше „темето“ на Аркад, вече говореше само за себе си…

Естествено, той знаеше за съществуването на Аркад (жилищно-промишления комплекс А–200-М, построен на Меркурий по образец на сибирските мегаполиси) и можеше донякъде да си представи размерите му, но за съществуването на такъв впечатляващ плацдарм имаше смешно смътна представа и сега, запознавайки се с него, съжаляваше, че преди никога не бе се интересувал специално от меркурианските проблеми. Вървеше наслуки, без каквато и да е система, и не вярваше на очите си — толкова просторно, удобно и разнообразно бе всичко наоколо му. Третото ниво на града го плени напълно. Цветни лехи, уютни градски градини. Странни разклонени съоръжения на три-четири етажа, приличащи по-скоро на големи свещници, отколкото на къщи. Не по-малко странни декоративно-архитектурни форми на някакви ажурни постройки, чието предназначение не беше лесно да се отгатне. Безчет фонтани, басейни с чиста вода, отразяващи дълбокото синьо небе и малкото незнойно слънце от „марсиански“ тип. Сякаш се намираше на върха на някоя планина, с тази разлика само, че никъде не се виждаше хоризонт; и само по кълбестите облаци, обкръжаващи всичко това, можеше да се разбере: пространството тук бе ограничено, небесният простор бе илюзорен… По отворените „чинийки“ на къщите-свещници седяха, ходеха и разговаряха групички хора, заети, изглежда, с нещо сериозно, светеха разноцветните екрани на видеотекторите и той по някои признаци установи, че е попаднал в деловата част на града.

Жилищно-битовият сектор му хареса по-малко. Сред редки борови горички се издигаха плътните редици на смешни съоръжения-гъби върху цилиндрични поставки. Те, кой знае защо, му напомняха за хибрид между венериански дисколет и броня на гигантска костенурка. Отначало му се стори, че е попаднал на паркинг на местния транспорт… По-късно той и жена му също получиха такъв апартамент-спалня: въпреки настойчивите увещания на роднини и съседи Силвия заряза всичко и се появи тук в качеството си на работник от отдела за информация на монтажно-строителния комбинат. За него, загрубелия десантчик, който не знаеше нищо друго освен работата си, появата й беше най-немислимият разкош в този шикозен Аркад. Жена му пристигна страшно весела, възбудена, а той така дълго я гледа вцепенен, мълчалив, че лицето й се изкриви от огорчение и накрая заплака… Но тогава, заинтригуван от вида на меркурианските „вигвами“, той, разбира се, още не знаеше това. Не знаеше, че „вигвамите“ са доста удобни, че са предназначени само за нощуване, че животът на аркадийците протича изцяло в града: на работните места, спортните площадки и стадиони, в театрите и „залите за феерии“, в клубовете за експрес-информация, в „горите“ и на плажовете в обширната зона за отдих Нов Едем, в ресторантите и дискотеките. Не знаеше, че в почивките между различните задачи сам ще води известно време такъв живот, не знаеше колко щастливо-тревожни ще бъдат дните, докато очакват детето, как ще се сковава жена му под разтревожените погледи на лекарите и как после нищо няма да може да се направи, и как детето ще умре, преди да се роди, а той, когато му съобщят за това, ще тръгне накъдето му видят очите, без да съзнава посоките, и само изкуственото разсъмване, отразило се във водата, крясъкът на прелетялата над главата му чайка, режещата болка в очите, мокрото лице и скърцането на пясъка между зъбите ще му подскажат в края на краищата къде е и какво става с него, и той за пръв път ще прокълне космическото пространство, ще го прокълне мълчаливо, но така, че да се чуе на всички планети и луни, където бе ходил… Да, в тези часове, разглеждайки чудноватия град, той още нищо не знаеше за това и мина спокойно покрай зелената площадка, където палави дечурлига вдигаха глъчка.

Скоро се усети, че разглежда града делово и дори с известна доза придирчив практицизъм като специалист. Не можеше да избяга от това, той беше специалист по далечното космическо пространство. По далечното наистина, но тук май нямаше принципна разлика. Аркадия нито за секунда не можеше да го заблуди с привидната си абсолютна безопасност и спокойствие. Той беше твърдо уверен, че животът в този град съвсем не е така прост и безгрижен. Защото това беше космическо пространство. Близко или далечно, то бе космическо, а на него той ни най-малко не се доверяваше. Никога, при никакви обстоятелства. Може би затова в отрядите и групите, които командуваше, рядко загиваха хора. Десантчиците не го обичаха — той знаеше това, — награждаваха го с не винаги безобидни прякори — той търпеше и им прощаваше, — но никога сред подчинените му не се намери някой, който да тръгне неохотно с него, Лунния Дейв, на каквато и да е сложна операция. Смятаха го нещо като жив талисман (случваше се — просто се притискаха до него при някои твърде отчаяни ситуации) и не знаеха, че целият му „късмет“ се базираше на недоверието. Той можеше да разбере и прости всичко друго, но не и безгрижието в отношенията с космическото пространство. И колкото повече дизайнерски трикове срещаше, чийто смисъл се свеждаше до стремежа да се подчертае вътрешното благополучие на обитаваната меркурианска среда, толкова по-зорко се вглеждаше в признаците на „техническото недоверие“ към космическото пространство. А признаци срещаше немалко, макар и да не ги търсеше преднамерено. На горните нива на града му направиха впечатление светещите стилизирани фигурки на костенурки, които движеха крачетата си твърде забавно. Досети се, че цветът на „веселите рептилии“ информира за състоянието на защитното поле някъде високо над главите на аркадийците. Костенурките излъчваха успокоително зелено сияние, но плочите на мощната метална броня, засега разтворени встрани и замаскирани като декоративни корнизи, също говореха за нещо… Между другото установи, че вертикалните скали на уличните термометри едновременно служат и за посочване нивото на проникващата радиация; когато погледна горните цифри на един от тези изящно украсени уреди, му стана ясно, че Аркадия е готова за всичко. Поне жителите й не отхвърляха вероятността от катастрофи… Искаше му се да продължава да гледа града с очите на заслепения от разкоша новопристигнал, но това вече беше невъзможно. Улични скали за газов контрол. Изкусно камуфлирани екрани и сигнализатори за вътрешно оповестяване. Матови кръгове с едва забележими надписи: „Изход към асансьорите за скоростно спускане в скривалището“, „Склад за аварийно оборудване“, „Вход в херметариума по сигнал 2-Т“. Още докато чакаше в резервите меркурианската виза, знаеше, че няма да скучае на тази планета, но между „зная“ и „чувствувам“ имаше определена дистанция, която му предстоеше да преодолее. Странно, но в Аркадия тази дистанция за него се увеличи. Той видя много неща, разбра това-онова, но още нищо не бе почувствувал.

Един ярък надпис, подскачащ от място на място като обезумял заек, упорито го съблазняваше да посети обедната зала на ресторант „Бамбук“. Той влезе, но не видя никаква зала, а някаква хълмиста оранжева тръба с вълнообразно движещи се стени… Усети ускорение. Бързо изкачване като по гигантски хранопровод. Внезапно спиране и пред него се разтвори ослепителен слънчев кръг. Отначало видя повърхността на Меркурий и едва после разбра, че залените от слънцето планини са отвъд прозрачната чаша на ресторанта. Небето над планините беше черно.

Той потърси свободна маса в онази част на ресторанта, откъдето се виждаше панорамата на два грандиозни хълма с почти допиращи се чашообразни вдлъбнатини и почувствувал погледите на околните върху себе си, седна с гръб към залата. Обичаше да яде сам, но когато нямаше такава възможност, спокойно се хранеше в обществото на другите и не забелязваше никого.

Съдейки по ширината на кръговия обзор, обедната зала на ресторант „Бамбук“ се намираше на самия връх на някаква твърде висока кула. В процепа между хълмовете оттук ясно се виждаха закриващите хоризонта гърбици на мрачна планинска верига, изпъкнали като гръбнак под кожата на слаби, изнурени крави. По склоновете на близките гърбици пълзяха надолу жълтеникаво-белезникави, мръснозелени и сиви, с кафяви гриви езици на нещо, което приличаше на много гъста и лепкава пяна на вариво, преливащо от котела. Не се досети веднага, че това е димна лавина… „Моля… — каза някой над ухото му, — ето поръчката ви.“ Той се отдръпна и погледна говорещия бюфет. Ръцете на бюфетния манипулатор сервираха бързо масата и произнесоха: „Приятен апетит!“ Той не успя да забележи кога отпреде му се появи прозрачна съдинка с някаква кехлибарена течност. „Странен ред…“ — помисли си, като потопяваше лъжичката в течността.

Храната беше вкусна, но много малко. Той сложи в нея препържени хапки, разбърка ги. В креслото срещу него седна девойка с недоволно, както му се стори, лице. Имаше руса коса, която се спускаше модно на две къси вълни над ушите, златист мрежест пуловер и намръщени вежди.

— Ще ви преча ли? — попита тя.

— Не.

— Приятен апетит — пожела му тя не много дружелюбно.

— Благодаря.

Докато той ядеше супата, тя си поръча „дежурен обед“, сърдито подрънквайки с приборите. „Опитен десантчик и експанзивна млада меркурианка“ — помисли си той и престана да й обръща внимание.

— Вие не умеете да ядете — каза неочаквано тя. — Ядете като автомат, безстрастно, и не забелязвате разликата между супата от чига и граховия концентрат.

Той я погледна. Беше красива, но не толкова млада, както му се бе сторило в началото. И твърде забележимо излъчваше флуиди на мрачно настроение.

— А вие не умеете да се държите на масата.

— На мен ли казвате това? — попита тя с иронично любопитство.

— Точно на вас — потвърди той. — Досещам се: случайно съм седнал на вашето любимо място и сигурно съм изял поръчаната от вас супа, но съгласете се, това не може да бъде повод за такова силно раздразнение.

— Вярно — каза тя. — Не може да бъде повод… Просто днес нямам настроение. Извинете. С всеки се случва. — Синьосивите й очи гледаха сериозно и като че ли някъде покрай него.

— И така, ние и двамата нямаме настроение — заключи той, като разглеждаше поредното ястие, подадено му от манипулатора. Върху дълъг стъклен съд лежаха три листа салата, две розови топчета, кубче бледорозова пача — всичко бе потискащо миниатюрно. — Хайде да си разменим второто — предложи той.

— Не, опитайте. То е от скариди и е много… хранително. — По устните й премина сянката на усмивка, но очите й си оставаха сериозни. — Днес имам рожден ден и ви черпя.

— Така ли… Честито. И на колко ставате?… Впрочем няма нужда да ми казвате.

— За последен път на двайсет.

— На двайсет и девет ли? Готов бях да помисля, че сте на деветнайсет.

— Благодаря.

— Няма за какво, не е комплимент.

— И вие ли днес също нямате настроение? — попита тя.

— Не, аз винаги съм в такова настроение. Виждате ли, не умея да водя светски разговори.

— В такъв случай ще ядем, без да говорим… Поръчайте си нещо месно.

Той си поръча бьоф-монтре.

Ядяха мълчешком. Избягваше да гледа сътрапезницата си, но видя как тя, стараейки се да не бъде забелязана от него, направи отрицателен знак с глава и ръка на някого зад гърба му. Той разбра, че бе развалил обеда на цяла компания. А може би бе направил и някаква друга голяма глупост. Завърши десерта си и каза:

— Трябваше веднага да ми обясните, можех да се преместя на друга маса и нямаше да се стигне до този цирк.

В очите й се появи и моментално изгасна някакъв необикновено остър израз, той го улови, но не го разбра.

Тя каза съвсем спокойно:

— Глупости, не ми обръщайте внимание. Трябваше да отговоря на въпроса на една моя приятелка. Това е всичко… Изглежда, вие за пръв път сте в този ресторант?

— За пръв път съм на тази планета.

— Днес ли пристигнахте? С „Русия“?

— Да. Между другото в обедната зала на „Русия“ има съвсем друг ред.

— А преди?

— Какво „преди“?

— Къде сте обядвали преди, мога ли да знам?

— Може. В обедните зали на далечното космическо пространство.

— Как сте… тук, на Меркурий?

— По собствено желание. Ако това имахте предвид — той подчерта думата „това“.

— Не, друго нещо имах предвид. Обикновено космодесантчиците се специализират избирателно, сред тях има „планетчици“, „лунници“, „пространственици“…

— Добре познавате нашите среди, но това е вярно само отчасти. Добрият десантник трябва да бъде всякакъв.

— Вие… добър десантчик ли сте?

— Всякакъв съм.

— Кажете… харесва ли ви вашата работа?

Той я погледна.

— Защо питате?

— За да зная как ще ви отговоря.

Той я погледна внимателно.

— Нима е толкова важно как ще ви отговоря.

— За мен — да.

— Какво да ви кажа… Работата е нормална.

— Нормална… — повтори тихо тя. — За пръв път, откакто се познаваме, вие не говорите истината.

— Ние още не сме се запознали.

— Людмила Бистрова.

— Дейвид Нортън.

— Ето че се запознахме. Защо казвате, че работата ви е нормална, когато тя е ненормална?

Той замълча, мъчейки се да разбере защо й е всичко това. Не му харесваха въпросите й. Не му харесваше темата на разговора. И набързо погълнатата храна също не му харесваше. Разговорът, подет от новата му позната, пораждаше у него смътно студено любопитство и също такова смътно студено неудоволствие.

— Какво ненормално… намирате в нея? Рискът ли? Или сложността?

— Не. Тях всеки, който работи в космическото пространство, ги познава твърде добре. Имах предвид това, което е вътре във вас.

— Извинявайте, но какво ви засяга това, което е вътре в нас?

Няколко секунди лицето й беше мрачно замислено.

— Ще пием ли кафе? — предложи тя. — Не се отказвайте. Кафето е местно, меркурианско.

От бюфета върху масата се премести цяла флотилия прибори за сервиране на кафе — не по-малко от дузина най-различни по форма съдове, изящни тънкостенни чашки, чинийки, лъжички, чинийки за сладко… дори нещо подобно на свещник с трепкащи езичета на спиртния пламък — и всичко това от жълт лъскав метал.

— Искате ли мляко? Или сметана? Сладолед? Суфле?

— Не, само кафе. Сметаната и суфлето са за вас.

— Защо за мен?

— Защото забелязах как се насилвахте да ядете и как нищо не излезе. Сметаната също ли е местна?

— Разбира се. Всичко тук е местно. Ще видите „зелените ни фабрики“, фермите, плантациите…

— Имате ли отношение към всичко това?

— Само като потребител. А като специалист имам отношение към субкритичната модификация на металите. На свръхздравите сплави — това, на което летите. Пийте, ще изстине.

Той приближи лъскавата чашка към устните си.

— В друга обстановка щях да помисля, че чашката е от натурално злато.

— Тукашното злато с нищо не се отличава от земното.

— И какво, всички съдове ли са… златни? Защо?

— Красиво и практично е. Не се окислява и не потъмнява. Харесва ли ви меркурианското кафе?

— Не намирам в него нищо меркурианско. Вкусът му е обикновен, земен.

— Това е неговият плюс. Нашите плантации са по-съвършени от лунните.

— Богато живеете.

— Да… като че ли сте прав. Искате ли още една чашка?

— С удоволствие. — Той погледна цветните струи дим зад прозореца и попита: — Тоя дим от заводите ли ви е?

— Заводите ни не димят — каза тя, без да извръща глава. — Димят страничните кратери на Малкия Абориген.

— Има ли и Голям?

— Имаше. Беше агресивен, намъчихме се с него и в края на краищата го изгасихме. Красив голям вулкан беше. Необуздан, страстен… Но много близко до града…

— И този не е далеч.

— Дори е близо.

— Защо не го запушите и него?

По очите й разбра, че каза глупост.

— Не кощунствувайте — отвърна тя тихо. — Вулканолозите се грижат за здравето на Малкия Абориген тъй, както не се грижат за собственото си здраве. Малкият Абориген ни е подарък от съдбата и у нас не е прието да се говори за него с неуважение.

— Ясно… Химията ли?

— Да. Вулканогенните суровини. Но преди всичко водата.

— Знаменитият гейзер на Мелентиев ли?

— Да, но не само той. Малкият Абориген, доколкото разбирам, не е единичен вулкан, а система от вулканични огнища. За щастие те са слабоактивни — в солфаторния си стадий, както казват вулканолозите. Горещи газове, вода… и всичко останало. Вода има неочаквано много. В лагера на меркуролозите и вулканолозите все още цари теоретическа бъркотия. Те обясняват различно „хидрофеномена на огнищата на Аборигена“, но това, естествено, не ни пречи да го използуваме за битови, културни и промишлени нужди. А вие казвате да го „запушим“.

— Готов съм да си отрежа езика.

— Страхувам се, че жена ви никога няма да ми прости това.

— Имате основание да се страхувате.

— Земна ли е нейната професия?

— Тя е архитект.

— А мога ли да зная как се отнася жена ви към професията на космодесантчика?

— Естествено, без особен възторг, но… — Той гледаше как тя налива кафето.

— Слушам ви, продължавайте.

— …но без предвзетост, която граничи с нетърпимост, а може би и с ненавист.

— Разбирам, че казвате това по мой адрес… но не разбирам откъде вие… за мен…

— Почувствувах го. Това винаги се чувствува.

— Ако имах власт — каза тя, — бих забранила на десантчиците да се женят.

— Може и по-просто: на жените да се омъжват за десантчици, и толкоз.

Забеляза как тя трепна. Това го учуди силно и неприятно, помисли си, че никога досега не беше му се случвало да направи толкова грешки в продължение на един час.

— Прекрасен град — каза той и изпи на един дъх горещото кафе. — Аркад ми направи силно впечатление… Достоен град, солиден. И четирите му кита са си на мястото… — Мина му мисълта: „Какво се разприказвах… Да не би да е от кафето?“

Тя кимна разсеяно и попита, сякаш дойде на себе си:

— Какви китове…?

— Ами тези… хляба, енергията, водата, металите. На които… хм… съвременната цивилизация…

— …да, разбира се, китовете. Хляб с масло. Енергия… Колкото искаш. Метал. Вода. Море от вода… Впрочем видяхте ли нашето Море?

— Море ли? Не, не съм го видял.

— Приятелката ми току-що си отиде. Жалко, тя щеше да ви го покаже. Аз не мога. След четиридесет минути имам един сложен опит в лабораторията за субкритични модификации. Чувствувам, че нищо няма да излезе.

— Опит ли?

— Да. А Морето трябва непременно да видите. Няма да повярвате на очите си… Значи петият кит е потънал?

— За какво говорите? — попита той предпазливо.

— За удавника, разбира се, за същия този — петия, който взел, че потънал. Не можел да си намери място сред четирите… — Тя се стараеше да говори спокойно, обаче гласът й се бе изменил от напрежението. — Добре, няма. Стотици пъти сме чували вече, че нравствеността е слугиня на потребността. Милиони пъти… Опърничава, своенравна, но слугиня. И най-печалното е, че това е наполовина вярно.

„Дявол да го вземе!“ — помисли си той, като я гледаше в упор.

— Не ме гледайте така — каза тя. — Днес наистина нямам настроение, но умът ми е на мястото си.

Тя се опита да се усмихне и това беше най-лошото от всичко, с което бе успяла да го смае. Сега той виждаше, че тя наистина е на двадесет и девет години и с нито една година по-малко.

— Чуйте, експанзивна меркурианке… — произнесе хладно той. — Видът ви сега, направо казано, не е хубав, но всъщност по какъв повод сте така разстроена? Питам ви не от празно любопитство — чувствувам странно и неприятно, че съм причината за вашето лошо настроение.

— Да — потвърди тя, — за съжаление. Много съм виновна пред вас и пред себе си, че позволих да го почувствувате. Днес ме обзе някаква луда, горчива жалост към самата мен, към вас, към хората от вашата професия и ето… всичко… изведнъж… неочаквано се изля. Разбирате ли?

— Не. Какво общо имате с нашата професия?

— Аз говоря за хората — очите й блеснаха сухо. — Само за хората.

— Преди малко говорихте за ненормалността на нашата работа.

— Това беше увод към разговора за хората.

— Към разговор ли, казвате? Стори ми се, че вие едва се удържате да не изкрещите всичко това в лицето ми.

— Възможно е… Да, по-скоро беше именно така, както ви се е сторило. Изблик на женски егоизъм. Емоционална правота на едно голямо нещастие… Не зная защо исках да направя това и… не разбирам съвсем защо не го направих. Дали в последния момент не реших да ви пощадя?… Или поне себе си да пощадя?…

„Жизнерадостен град — помисли си той. — Един такъв спокоен, весел.“

— Нямам нужда от щадене. Нито в първия момент, нито в последния.

Забележката му, изглежда, не стигна до нея.

— Спецификата на вашата работа сама по себе си е непонятна за мен — продължаваше тя. — Не съм специалист и не зная до каква степен е жизнеспособен нейният механизъм. Но не е необходимо да бъдеш специалист, за да видиш до каква степен той е убийствен… Едва ли не всеки път, придвижвайки се напред буквално само на няколко метра или спасявайки някого, вие оставяте след себе си мъртъвци. Десетки. Общо взето, стотици… А може би и хиляди, Нортън? С колко живот е заплатена всяка педя от докоснатите от вас луни и планети? Мълчите, нали? Пътят ви е обсипан с труповете на вашите другари. И с труповете на вашите курсантски илюзии. А краят нещо не се вижда… Не, не се наемам да съдя доколко е оправдан суперпроцентът на жертвите. Вероятно е оправдан, щом като Земята, която бди за принципите на хуманизма, се решава на това. Но Земята просто още не знае колко силно се изменя вашата психика, вашият вътрешен мир. Ако узнае, би се ужасила… О, отначало вие се чувствувате носители на мъжката смелост, храбреци. А някои от вас — и герои. Така е, когато получавате първите си визи за излизане в пространството. А после? Как се чувствувате после? Ето вие например, Нортън, чувствувате ли се герой?

Той не отговори нищо. Въпросът беше нелеп.

— Добре, ще отговоря аз вместо вас. Героизъм… Вие сте го забравили, вие вече дори не знаете какво е това. Да, какъв парадокс: работата ви е истински героизъм навсякъде и във всичко, но за вас, ежедневните й извършители, това понятие се е изтъркало. Нещо повече, вие се отнасяте с подозрение към думата „героизъм“, та дори и към думата „смелост“. Опитните десантчици могат да се познаят не само по униформата им с котешката емблема на ръкава. В очите им има недоверие, постоянно се оглеждат, сякаш очакват удар в гърба си… Вие, професионалистите от Зоните на смъртта, трябва да имате друга емблема на ръкавите си… Впрочем не е нужно. Тази „емблема“ и така си е постоянно в главите ви. В мислите, в чувствата, в кръвта ви!… Навикът да се надниква в собствения вътрешен мир — свойството на нормалните хора — вас ви угнетява. Вие не обичате да си спомняте миналото. Причината е проста: паметта за вашата работа потиска всичко останало. Какво може да имате в паметта си? Маса неимоверно рисковани операции? Да. И лицата на участниците в тях. Лицата на вашите приятели и другари. На тия, с които свиквате през години на съвместна работа, на които давате частица от себе си и… мнозина от които загиват направо пред очите ви. Загиват и при това не веднъж, а толкова пъти, колкото вие си спомните за тях, плюс онзи… първия, неповторимия. Всъщност вие нямате повече за какво друго да си спомняте и с това се отличавате от космонавтите с всяка друга специалност. Мъртвите лица на загиналите не ви дават покой. Но да не си ги спомняте е невъзможно и ръждата на спомените, пораждайки у вас лъжливото чувство за вина, разяжда душите ви. Не е ли така, Нортън?

Той я гледаше и мълчеше. Нещата бяха още по-зле, отколкото тя си ги представяше, но той искаше да разбере защо й беше всичко това.

— Вие живеете… не — съществувате… да, съществувате абсолютно автоматично в атмосферата на забравения от самите вас героизъм, за който не искате и да знаете. Съществувате в здрача на вашата мрачна смелост, която сте се отучили вече да забелязвате. И още — в оглушителната тишина на пантеона на отдавна вече погребани мъртъвци, които хиляди пъти умират и не могат да умрат във вашето съзнание!… Но и това е малко, няма никаква гаранция, че самите вие… ако не днес, то утре…

Тя се стресна и почука с пръст по масата.

— Виждате ли? Аз съм суеверна. Вие, десантчиците, ме карате да бъда суеверна. Не се срамувам. Няма смисъл да се стеснявам от това пред хората, които сами носят нещастие на другите… Приближи се такъв юначага, улучи подходящата минута и изведнъж ти предложи да му станеш другарка „за цял живот“. Дълго след това лекуваш съсипаните си нерви. Защото е възможно и да не му откажеш. Никой повече не го е видял и няма да го види. „Целият живот“ за него е бил десет часа… Кой ще ми каже колко часа ще има този, който днес… Ох майчице, какъв подарък за рождения ми ден!… — Тя потърка с длани бледите си бузи.

Очите й бяха пълни със страх, гняв и болка. Той разбра всичко, но в този момент не изпитваше към нея нито жалост, нито съчувствие, а просто се страхуваше тя да не се разридае.

— Не се тревожете — каза Людмила. — Няма да има сълзи. Периодът на сълзите в моя живот отдавна мина. Още по времето, когато ми се наложи да дишам с вас една и съща атмосфера и да разбера колко струва тя. В главата ми също има пантеон от хиляди пъти умиращи мъртъвци. Наистина моят пантеон не е толкова голям, но това е без значение, щом като той е побрал много повече отчаяние… И се страхувам, че днес са ми подарили още един… експонат.

Тя пак почука по масата.

— Вие… на него… му отказахте…

— Да. Решително. Категорично. Не мога… Не мога да гледам спокойно униформата на десантчик! Ала къде ще се денеш от тях в този град?… Отрядът им е голям, те са твърде много… Но защо непременно да съм аз?!

За втори път през днешния ден той се почувствува неудобно в униформата на десантчик.

— Причината е ясна — каза й. — Вашата красива външност. Нали на малцина е известно какво имате там… вътре. Искам да кажа, в главата си. А в главата ви, извинете, е истинска каша. — Тя го стрелна с мрачно-втренчен поглед, но това не го засегна. — Освен това сте и премного суеверна. Всички ние сме до известна степен суеверни, но вие сте прекомерно. Е, какво може да му се случи днес на онзи момък, на когото вие така решително, категорично…

— Всичко! — прекъсна го тя. — Всичко, каквото е възможно!… Когато някой във вашата униформа излита през нощта за платото Огнени змии, с него може да се случи всичко!… — Тя почука по масата така злостно, сякаш масата беше глава на недоразвит, глупав човек. — Това е Меркурий, Нортън. Мер-ку-рий! — повтори тя на срички, разтривайки ударените си пръсти. — Много нещастни жени на този щастлив град ще мислят днес… вцепенени от страх, ще мислят днес за платото!…

„Днес“ и „през нощта“? — помисли той с известно недоумение. Слънцето над града едва преваляше зенита и до настъпването на тъмнината имаше не по-малко от четиридесет земни денонощия. Най-после се сети: тя имаше предвид нощната страна на планетата.

Не каза нищо. Това вече не го засягаше. Какво ще мислят жените на града, не го беше грижа. Той се мъчеше да си спомни някоя светска форма на сбогуване. Пред него беше жена — общо взето, почти непознато същество, чието природно своеобразие той си представяше смътно — и май че единственото, което знаеше със сигурност за жените, бе това, че човек трябва да се сбогува с тях особено елегантно…

— Е, аз трябва да тръгвам — каза мрачно тя, като погледна часовника си. Наведе се малко напред, като да стане, но не успя. Синьо сияние заля тавана на залата, прозвучаха някакви сигнали — цяла серия резки сигнали…

Докато той съобразяваше какво могат да означават те, зави глухо някаква сирена: у-уу… у-уу — мускулите му се напрегнаха — в което и да е кътче на космическото пространство воят на сирената можеше да означава само едно — обща тревога. Обаче той виждаше, че никой от присъствуващите не реагира: никой наникъде не тичаше, никой дори не стана от масата. На лицето на събеседничката си той не можа да прочете нищо освен студена мрачност, сякаш воят на сирената попречи на намерението й да стане и толкова. Хвърли поглед към заления от слънчева светлина ландшафт и разбра, че кулата на ресторанта се спуска надолу със скоростта на асансьор…

— Уважаеми посетители! — се чу от вътрешността на бюфета. — Приемете нашите извинения за необходимостта от обратно-вертикални премествания. Очаква се мощна протонна атака до деветнайсет бала. Останалите параметри на хромосферното избухване ще ви съобщим допълнително. Благодарим ви за вниманието.

Стените на шахтата се осветиха от познатата виолетова светлина. Последва лек тласък. Зад стъклото на кръглия прозорец се виеше пара, през мътнобелезникавата пелена тук-там се виждаха жълти петна… Той почувствува, че събеседничката му отново се кани да стане, улови погледа й и пребледнялото й лице го порази. Погледът й беше толкова особен, че всичко останало отстъпи и отиде на заден план. Няколко дълги секунди те се гледаха един друг в очите. Това беше нелепо. Сякаш играеха на „кой кого ще надгледа“. Но той не можеше да се отърве от усещането, че зениците, устремени към него, виждат нещо съвсем друго…

— Трябва да си тръгвам — повтори тя. — Беше време, когато много исках ето така… да ви погледна в очите, Лунни Дейв. Но постепенно желанието ми съвсем се промени. И само случаят… днес… — тя не се доизказа и стана бавно. — Добре. Останете си със здраве.

— Откъде знаете… моя прякор? — попита той, като се мъчеше да преодолее объркването си. — Впрочем не. Аз исках… Да, аз бих искал да разбера за какъв… простете, защо…

— Искам да ви погледна в очите ли?

— Да. И защо точно мен? — Той взе машинално лъжичката за кафе и я прегъна между пръстите си.

— Защо ли? — повтори тя, връщайки се, както му се стори, някъде отдалеч. — Честно казано, не зная. Може би защото сте женен… Може би най-вече именно заради това. Кизимов, Винезе, Йонге, Лоре… бяха ергени и при тях всичко е ясно. Нямаха си никого и нищо. Освен нормалната работа.

— Откъде познавате Йонге, Кизимов… Дявол да го вземе! Чуйте, Людмила… ъ-ъ… как бяхте? Бистрова! Откъде вие…

— Бакулина. По мъж — Бакулина. И Бистрова, но в моминското минало. — Заобиколи масата и добави тихо: — Да, Нортън, някога имах мъж… Мстислав Бакулин. Заедно с вас там на… Оберон. — Мина бавно покрай него. — Впрочем защо с вас? Вие сте тук, а той… там. — Спря се, но някъде зад гърба му — той не я гледаше: — Разбирам ви, не сте могли нищо да направите. Но вие сте тук, а той е там. — След кратка пауза: — А аз… наполовина съм тук, наполовина — там…

Отиде си. Той не виждаше, но чувствуваше това, продължавайки да седи пред купчината златни дрънкулки. Изпитваше странна пустота… и никакви чувства. Нито угризения на съвестта, нито объркване, нито злоба, нито дори раздразнение. Нищо. Съвсем нищо. Само пустота. Тази жена го изтърбуши целия и си отиде, отнасяйки със себе си всичко, което беше успяла да извади от него. Беше му малко студено, сякаш бе излязъл от хладилник в топло помещение и не беше успял още както трябва да се стопли. Повече нищо особено не чувствуваше. Главата му бе празна — никакви особени мисли, никакви тревожни спомени. Оберон блещукаше в съзнанието му като малка звездичка. Незабележима, съвършено неотличима от другите звезди, пръснати нарядко като примамка за младите романтици в безлюдните пространства на Вселената. Като че ли никога там, на тази малка звездичка, нищо не беше се случило. И като че ли там на истинските звезди (когато достигнат до тях), също нищо особено няма да се случи…

Да… който знаеше за оберонската катастрофа по думите на други хора, трудно можеше да си представи колко просто бе всичко. Космическото пространство тракна с хищните си зъби и шестима десантчици изчезнаха завинаги, сякаш изобщо не бяха съществували. До нелепост просто. Ако беше по-сложно, те щяха да успеят да предприемат нещо. Сложни се оказаха само последствията. В това проличава целият характер на космическото пространство: абсолютна простота на събитията и крайна сложност на последствията. И трябва да се уточни на кого в по-голяма степен не е провървяло: на тези, които останаха на Оберон, или на този, който е тук… „по собствено желание“… Тя вярно говореше за героизма. Какъв ти героизъм, когато опашката ти е прищипана. От какво — не е известно… но така е прищипана, че искри от очите ти излизат… Сега се налага да си подвиваш опашката и да търсиш из цялото космическо пространство безопасно кътче. И да си отваряш очите на четири, за да не те настъпят отново по пострадалата опашка. Само минута да се зазяпаш, и непременно ще те настъпят… Кой е ликвидирал екрана? Защо спите лошо? Защо ви е така навъсено лицето? Вярно ли е, че вие сте човек с невероятна интуиция? А какви са тия детски фокуси с предсрочната оставка? И изобщо защо така старателно избягвате обществото и гледате да бъдете в сянка? Опитай се да бъдеш! Ще седне някой до теб на масата и ще излезе, че ти с него едва ли не си роднина. Дяволски оживено е това кътче…

Парата изчезна. Сега отвън имаше брезова горичка. Короните на дърветата бяха жълти, есенни, а по-надалеч нещо блестеше като огромни купчини намачкан станиол. Той не разбра веднага, че това бяха посребрени скали. Общо взето, пейзажът с този блясък правеше странно впечатление, но дърветата изглеждаха естествени. Между белите стволове мина човек в светлокафяв костюм. Нортън стисна зъби — фигурата на минувача му заприлича на Михайлов. Веднъж му се случи нещо подобно във Ванкувър: видя в парка един човек, който много приличаше на Михайлов, и дълго гледа подире му, сякаш искаше да се убеди, че той в никакъв случай не е Михайлов. Минувачът сигурно почувствува погледа му, спря се и го погледна в очите и това беше за него „поздрав“ от Оберон… Същия ден, като си измисли пред самия себе си някакъв предлог, той напусна Ванкувър. Не, минувачът в светлокафявия костюм не приличаше на Михайлов, но брезите бяха същите. Точно такива, каквито имаше много край полигоните на Байкалското училище за космодесантчици — в долината на река Сарма и в местните планини. Впрочем в тайгата изобщо имаше много брези. Леонид произнасяше меко, провлачено тази своя родна дума — тайга… Беше запомнил есента на трети курс с необятните простори и с нещо хубаво, силно, ярко, пъстро. Сигурно защото беше последната курсантска есен преди лунните специализации. През септември учебният парк на десантните машини бе обновен и третокурсниците трябваше да усъвършенствуват пилотажа си на машини от серията „Казаранг“ и „Буран“. Летяха, естествено, над планинската тайга, а тя, необятната, се преобразяваше удивително бързо, с всеки изминат ден все по-обилно се обагряше с жълти и пурпурни петна, които страшно много ги отклоняваха от привичните земни ориентири… през първите два курса той и Михайлов не можеха и да помислят за дружба помежду си. Точно обратното, трудно можеше да се намерят по-големи съперници от тях. Съперничеството им се следеше от цялото училище. И двамата си даваха вид, че не се забелязват един друг. А в действителност… Да, май нямаше по-голямо удоволствие (тайно, разбира се) за всеки от двамата да подържи конкурента си на опашката, след себе си. Поводите за съперничество бяха всевъзможни, в това число и пилотажът. Особено трудно вървеше усъвършенствуването на маневрите на неголяма височина. Двайсет специални метателни механизми от различни места изпращаха в небето петметрови обръчи на интервали от четвърт минута и трябваше да имаш реакции на акробат, за да преминеш с машината си поне през половината от тях — „да ги промушиш“. Десет преминати обръча се смятаха за нелош резултат, дванайсет — за майсторско постижение. Веднъж по време на тренировка той „промуши“ четиринайсет и това беше сензация. Но тържеството му не продължи много дълго — още същия ден Михайлов „промуши“ повече — петнайсет… И ето че дойде изпитът по маневриране. На стартовата площадка техните „Бурани“ се оказаха един до друг. Денят беше студен и слънчев, видимостта — по-добра не можеше и да се желае. Той беше приятно развълнуван и абсолютно уверен в себе си. Чувствуваше, че ще победи. Михайлов, както оглеждаше машината си, изведнъж се обърна към него и го попита: „Е, курсанте, как е настроението?“ — „Нормално — отговори той и въпреки вече изработеното си правило добави: — Днес ще те сразя, предупреждавам те, да знаеш.“ Михайлов го измери с продължителен поглед, после се усмихна и му протегна неочаквано ръка. Той се подвоуми за миг, но прие ръката на „съперника“, без да знае още, че това щеше да бъде завинаги… Същия ден и двамата „промушиха“ по шестнайсет обръча. Какво им струваше този рекорд, разбраха само училищните лекари, които трябваше да впръскват в носовете на рекордьорите някаква противна течност, за да спрат кръвотечението. Но никой не видя как героите на „бръснещите полети“ тайно си размениха „подаръци“: той подаде мълчаливо на Михайлов брезовото клонче, което бе извадил от въздухозаборника на машината на съперника си, и Михайлов също така мълчаливо му подаде парче от елово клонче — това бяха веществени доказателства за условна смърт. Ако клончетата попаднеха в ръцете на инструкторите, на рекордьорите без всякакви обяснения щяха да им смъкнат изпитния бал: на Земята върховете на дърветата имаха недвусмислено отношение към върховете на скалите в космическото пространство. Но с това свърши и тяхното съперничество. Четвърти курс, Луната, специализираните подразделения, випуска, десетки трудни и не много трудни операции в системите на Юпитер и Сатурн — всичко това бяха изминали рамо до рамо. Чак до последната точка на Оберон… И ако не беше викът-заповед на Елдер: „Нортън, назад!!!“ — уви, послушно заработи дисциплинираният му рефлекс, — те щяха да останат рамо до рамо и отвъд границата на живота, всичко щеше да бъде по-просто и никога споменът нямаше да го изгаря така мъчително. Изтерзаната от мъка вдовица на Мстислав Бакулин е абсолютно права. Да, щастие е, че Михайлов не беше женен…

Бюфетният манипулатор продължаваше да бъбри учтиво. Предаваха обещаните параметри на слънчевото изригване. Всичко беше наред — през магнитния купол над града не беше проникнала нито капка от протонния порой. Засвири музика. В ръцете му имаше нещо. Разтвори юмруците си, видя двете лъскави парчета от златната лъжичка, запрати ги на масата и тръгна към изхода.

Някой му подсказа как да стигне до Морето. Една малка кола (кресло на мека кръгла платформа и защитно стъкло) го понесе бързо по лабиринта от светли тунели с лъскавочерни жлебове и замръзна неочаквано пред арката на някакъв вход. Той влезе в ярко осветена просторна пещера с бели сталактити, които приличаха на големи висулки от потъмнял лед. През дупките в стените върху пещерното езеро падаше слънчева светлина, падаше от всички страни, сякаш вътре надничаха няколко слънца едновременно. Водата беше толкова прозрачна, че езерото приличаше на пропаст, покрита ненадеждно с тънко стъкло: виждаха се голите остри скали, които се спускаха стръмно надолу към глъбините. Това ли беше Морето?… Той се огледа и забеляза една пътека със стрелка: „Към плажовете на северния бряг“. Разбра, че това още не беше Морето.

Той не знаеше защо му бе притрябвало Морето точно сега, но тръгна бързо по пътеката през дълбоката пролука в скалите, обрасли със сини (от декоративното осветление отдолу) брадати сталактити. Вървеше машинално, сякаш бързаше да свърши някаква работа, за която по странни и непонятни причини бе забравил. Пътеката го отведе в един твърде широк каньон, изпълнен със слънце и блясък на вода, и това вече беше… да-а-а… истинското Море!… Думата „Море“ тук я произнасяха, както се произнасят думите с главна буква, а той предварително беше готов да види нещо не съвсем обикновено, но такова ненормално огромно, невероятно изобилие от вода просто не можеше да предположи… Стоя неподвижно минута-две. Обгръщаше с поглед всичко наоколо и се опитваше поне да си представи някак кога и как бяха успели тук да направят толкова неща. И самия Аркад, и това неправдоподобно Море. Той стоеше близо до левия бряг, който с вертикалните си и много високи скали подпираше като стена плоското небе с неестествено равномерен лазурен цвят, и прекрасно виждаше противоположния бряг с плажните ивици, обградени от криви, но живописни борове. Скалите там също бяха високи, но от плажовете и линията на боровете ги отделяше верига стъпала, потънали в зеленина. Гигантският воден басейн се простираше на около три километра и далече напред, където този каньон се пресичаше от друга, навярно подобна клисура, се чувствуваше продължението на водната повърхност. Той не можеше да повярва на очите си и отначало помисли, че трикилометровото пространство е само една изкусно направена илюзия. Но когато чу над главата си крясъка на чайка и забеляза в далечината в началото на каньона, цяло бяло ято, той разбра, че всичко освен умаленото копие на слънцето и равномерно лазурното небе е реална действителност… На плитките места се виждаха рошави петна водорасли; миришеше на борова смола, на нагорещен пясък и на нещо сладникаво-йодово, което беше характерно за крайбрежията на южните морета. От входа в каньона излетя един глисер и като оставяше след себе си стъклено лъскава дъгообразна следа, кой знае защо, зави към скалите на левия бряг. Той премести погледа си от глисера към десния бряг и видя, че един от отдалечените плажове е пълен с полуголи хора. Те се суетяха, скачаха, махаха с ръце като деца. По всяка вероятност те наистина бяха деца. На останалите плажове имаше малко хора. Гладката водна повърхност изведнъж се набръчка и по нея заблестяха светли петна. Той усети въздушни вълни, сякаш това бяха пориви на лек вятър, обърна се и тръгна по обратния път. Чайките и глисерът го довършиха. Работното му настроение бе изчезнало, той изпитваше неприязън към Меркурий. Всичко тук му изглеждаше като насмешка над героичния аскетизъм на Далечния Космос… Има лъжи, които неприятно приличат на истини. Аркад беше истина, която приличаше неприятно на лъжа.

Той бродеше из града, без да забелязва нищо наоколо си, докато не се натъкна на кълбото на една видеотекторна кабинка. Поиска връзка с началник-щаба на отряда Ричард Бечелър. Помолиха го да почака пет минути. Минаха десет, преди да се появи на екрана боксьорската физиономия на Бечелър.

— Как си? — попита го Дик, присвил очи.

— Никак. Сит съм до гуша от вашия Аркад.

— Вашия!… Хитър си, стари скитнико. Добре, ще свикнеш. Първите дни и аз не бях на себе си. — Очите на Дик примижаваха добродушно и това беше лош признак.

— Ти ми кажи по-добре решен ли е въпросът за моето назначаване? Ако е решен, то в коя група на отряда конкретно.

— А ти самият в коя би искал?

— Дик, недей да извърташ. Винаги съм уважавал дипломата в теб, но…

— Назначен си в експертната група на щаба.

— С какво съм заслужил това наказание?

— В оперативните групи на отряда аз все едно няма да те пусна — каза твърдо Бечелър, — докато не свикнеш с местните условия.

— Кой е началникът на експертната група?

— Евгени Гаранин. Утре сутринта ще го намериш и ще му се представиш по устава.

— Ще направя това още днес.

— Може и днес. Да допуснем, че може, но толкова ли е нужно?

— Аз трябва да отида на платото Огнените змии.

— Така ли? А какво знаеш за това плато?

— Нищо, но не искам да бъда щабен плъх.

— Според теб аз щабен плъх ли съм?

— Ти си щабен ягуар.

— С платото сега се занимава групата „Мангуст“.

— Много добре… Поне да погледна какво прави.

— Да погледнеш… — повтори бавно Бечелър. — Операцията на групата „Мангуст“ има характер на експериментално разузнаване. Разузнаването не е наше. Пък и групата всъщност не е наша, там командуват техниците. Бях принуден да изпратя в чужда група десетина наши момчета и сега ми е много криво… Добре, Дейв, ще ти организирам разходка до платото. Ще бъдеш там в качеството на наблюдател от експертната група на щаба на отряда. Но при едно условие…

— Дик, ти май се каниш да ме уплашиш?…

— Виждаш ли, Дейвид… на мен самия не ми харесва тази нощна разправия с платото… Районът е тежък, опасен. Разбира се, нямам намерение да те плаша, но и ти не си пъхай носа където не трябва, докато не се ориентираш в положението.

— Ясно. При Гаранин ли трябва да уточня задачата?

— Остави задачата… Върви там, наблюдавай, а най-главното — свиквай с обстановката. Групата „Мангуст“ май не е много подготвена.

— Кой е планирал операцията?

— Не е там работата. Групата не разполага с нужното оборудване, а само с гол ентусиазъм… сам разбираш. Отлагаха операцията до идването на „Русия“ надяваха се, че Земята ще изпрати поръчаната техника, но… — Бечелър разпери многозначително ръце. — Сега не искат повече да отлагат. Рудниците са застрашени и наистина трябва да се предприеме нещо. С подръчни средства… Страх ме е за хората. Ще им одера кожата на техниците, ако загине там някое наше момче… Честно казано, аз дори се радвам, че си толкова запален да отидеш на платото. Ще е от полза да почувствуват там окото на представител на щаба — Дик погледна часовника си.

— Бързаш ли?

— Да. И ти не трябва да се бавиш много. Катерът за платото ще тръгне след малко повече от час от сектор МК–22, специален перон, девети тунел. Ще изпратя пропуска ти направо на портиера. Имаш ли някакви въпроси?

— Гаранин няма ли да се обиди, че ние с теб така… е, някак през главата на моето началство?

— А, съвестта ти ли заговори?! — Дик се усмихна. — Мисля, че не. Няма да има време за обиждане: подготвя шест момчета за коронарната област. По трима на рейдер. Хората ни не достигат, а ние разширяваме профила на нашата работа… Бяхме „планетчици“, бяхме „пространственици“, скоро ще бъдем и „слънчевици“. Ще стартират утре и аз ще си отдъхна малко… Какво си се втренчил в мен?

— Не знаех, че за Короната заминават два рейдера.

— Да, два — потвърди Бечелър. — „Иван Ефремов“ и „Артър Кларк“. По очите ти виждам, че искаш да отидеш на Короната…

— Не е вярно.

— Признай си, де… Тук половината отряд през цялото време все нещо иска. Едни искат в Далечния Космос, други мечтаят за Венера, трети ги зове Марс. И почти никого не можеш да удържиш. Дори тук, на Меркурий и около него, полека-лека плъзват в различни посоки. Някой отишъл на Короната, друг — във вилаета на Шубин за научни степени… Най-добрият специалист в отряда по флаинг-техника, Валери Алексеенко, отиде на „Зенит“. Калантаров успя да го съблазни с идеите за „междузвездни полети“ и сега той там е нещо като маймуна за опити. Жал ми е за момчето.

— „Зенит“ е нещо много по-сериозно, отколкото на нас двамата ни се струва. Мирише ми на техническа революция, Дик.

— Възможно е. Но това, че личният състав на „Мъркюри рейнджърс“ за половин година се стопи с шейсет души, също ми понамирисва на нещо.

— Ти имаш около хиляда елитни момчета — най-големия отряд в космическото пространство. Дори до Венера си стигнал. Началникът на отряда „Утринна звезда“ ми намекна веднъж, че понякога успяваш по не съвсем законен път да заграбиш почти половината от випуските на десантните училища. Инокенти Калугин, вярвам, не говори на вятъра. Ти винаги си бил малко алчен и откровено стиснат.

— Така ли? — Бечелър, изглежда, се обиди. — А Калугин не ти ли намекна по какъв начин успя в края на краищата да измъкне от мен двамата оберонци — Кизимов и Йонге? Още на първото заседание на УОКС ще умра, но ще си ги върна… И кого ми изпраща УОКС в замяна, мислиш? Зелени, неопитни момчета, за които всичко тук е ново и неизвестно. Та те, без много да му мислят, се пъхат където трябва и където не трябва. Сам съди колко работа мога да свърша с тях, щом като постоянно трябва да им дърпам юздите, за да могат живи и здрави да си заминат в отпуска, мама и татко да зарадват.

— Ей затова те обичам, стари скъпернико.

— Притрябвала ми е твоята любов, когато практически няма с кого да работя. Цялата ми надежда е във ветераните. А откъде да ги взема? Загубих двама, получих само един — теб. Един! Е, ти наистина струваш колкото десет, но съгласи се, че за мен това е слаба утеха на общия фон.

— Много говориш. И очите ти са червени като на прасенце. Кога за последен път си спал нормално?

— Вярно — Бечелър прекара ръка по очите си. — Колкото по-малко спя, толкова повече говоря, това съм го забелязал. Впрочем ти не се обиждай, учена главо. Макар и да сме завършили едно и също училище, аз все пак бях с цял курс по-голям от теб.

— Да, извинявай. Още повече че ти сега си по-голям от мен с цял един курс на Академията.

— Стига си остроумничил. Като се върнеш от платото, ще се отбием някъде да си поговорим.

— В „Бамбука“. Ще си поръчаме кафе в златни съдинки и ти ще ме обръщаш целия наопаки — отвътре навън да ме разпитваш как е загинал Николай Асеев.

— Зная как е загинал… Но защо в „Бамбука“?

— Обядвах там. Впрочем ти познаваше ли Мстислав Бакулин?

— Лично — не. Гаранин го познаваше добре. Нали и двамата бяха алеути — от Юконското училище. И струва ми се, дори бяха еднокурсници… Е, обядвал си в „Бамбука“ и какво от това?

— Нищо. Поиска ми се да вечерям на платото.

— Хм… Ще трябва да използуваме странните свойства на този ресторант за разместване на кадрите от десантните групи. Хайде… остани си със здраве, имам работа до гуша. До скоро виждане, експерте!

— До скоро!… Да не забравиш да ми напишеш пропуск, академико!

В посочения сектор на летището за десантни флаинг-машини той си показа удостоверението и намръщеният дежурен с подозрителен поглед завъртя мълчаливо пред него турникета. На бедрото му се клатушкаше разкопчан жълт кобур, от който се подаваше палер. Кобурът се виждаше отдалече и в комбинация с блестящия метал на турникета внушаваше чувството на абстрактно уважение. Турникетът или палерът поотделно не вдъхват уважение, но заедно говорят твърде внушително за нещо. Наистина, без да е ясно за какво. До тръгването на катера успя да се порови в склада и да си подбере удобен скафандър от полутвърд тип. Той винаги придаваше голямо значение на удобната екипировка, дори твърде голямо, но това не беше проява на някакво сибаритство. Правеше го, за да не мисли по време на работа за незначителни неща. Ако му се наложеше да работи. Кой знае защо, той беше уверен, че днес няма да му се наложи да работи, обаче знаеше от опит, че лагерът на която и да е оперативна група не е мястото, където подобна увереност има някаква стойност… В катера не видя десантчици. Освен него пътуваха още един брадат неразговорчив геофизик и един много подвижен и страшно бъбрив свързочник.

Благодарение на общителността на свързочника той без ни най-малки усилия от своя страна научи по време на полета цялата история на платото — с всичките й мрачни детайли. Историята на героизма, наивността, суровата необходимост и твърде нелепата в крайна сметка смърт на мнозина. Нищо ново по принцип. Десетки подобни истории лежаха в основата на ежедневната му работа… А платото само по себе си малко го вълнуваше. Беше поискал да се измъкне от Аркад и го направи. Къде — нямаше значение. Той не мислеше за това. Просто летеше и свистенето на моторите на десантния катер му доставяше удоволствие. Ако ще и две плата да имаше. Нямаше никакво значение. Ако ще хиляди плата, високи масиви, предпланини. Космическото пространство бе разнообразно и многолико. И всеки негов лик по принцип заслужаваше само едно-единствено нещо: безгранично недоверие. Това беше главното. Останалото бяха нюанси. Възторзите, трепетът, благоговението, страхът след време се отлагаха като утайка. Хората с неговата професия твърде бързо отрезвяваха в обятията на космическото пространство…

Оттогава бяха изминали пет години. Излезе в оставка. Върна се на Земята със съсипан организъм и ненужни спомени. Сега виждаше Космоса май единствено в небето на Копсфорт, но първия си ден на Меркурий помнеше до най-малките подробности. Можеше да го възстанови с точност до минутата и да го преживее мислено отново, ако се наложеше. Но точно това не искаше. Бореше се с него отчаяно и безуспешно още от деня, когато се върна вкъщи. Краката му бяха докоснали Земята, а главата му беше още там… и ръждата на мъчителните спомени разяждаше нервите и мозъка му. А усещането за собствената му уродливост. Беше се изморил страшно от всичко това… Не искаше да си спомня нито онзи свой първи ден на Меркурий, нито каквито и да било други дни, свързани с Космоса. Мъчеше се постоянно да се съсредоточи върху нещо странично, но старанията му бяха безрезултатни, както би било, ако си забранеше да мисли и да диша. Парчетата космос бяха заседнали някъде вътре в него в прекия и преносен смисъл на този израз и огромната тълпа от привидно полуизгаснали, полуизтрити образи на отдалечени по време звуци, хора и събития оживяваше неочаквано, заливаше го през глава като вълните на прилива…

Той лежеше на гръб, стиснал очи (да не вижда нощното небе над Копсфорт), и изведнъж почувствува, че започна да потъва в някаква лепкава бяла мъгла. Направи внезапно, рязко движение, сякаш искаше да се хване за това, на което лежеше, но… изглежда, остана само с мисълта за движение. Мускулите му се схванаха от напрежението, бялата мъгла го обгърна плътно. Разбра, че е изпуснал момента и че сега му са сигурни няколкото странни минути…

2. Сънища на коне и контрасти, контрасти…

Странни бяха тези минути. Сънуваше бяло небе… Като в млечно море в него бушуваха лъскаво-бели вълни със седефена пяна по гребените. Сънуваше и гарвановочерно слънце — в зенита.

Черното слънце висеше над някаква пропаст. В нея като каскада се спускаха тераси със стръмни, ледено-блестящи стъпала, сякаш от стъкло или от истински лед. Изгаряше от непреодолима, тревожна съблазън да побегне по тези стъпала… А зад гърба му, както винаги в такива минути, плуваше Организатора, разпалваше съблазънта и го подстрекаваше: „Какво се бавиш! Напред!“

Организатора се появяваше непременно в съпровод от светлинен ефект: някъде встрани пламваше вертикално удължен отблясък, мярваше се като слънчево зайче и изчезваше. Той почти винаги успяваше да хване отблясъка със страничното си зрение, но Организатора — никога. Въображението му рисуваше уверено висящата във въздуха сгъстена огледална субстанция, напомняща живак. Безполезно бе да се обръща — все едно нямаше да я види. Но Организатора беше зад гърба му — от него се излъчваше ясно усещане за живачно-подвижна тежест… Да става каквото ще! Напред!

Започваше стремително спускане по стръмните стъпала. Безразсъден, неудържим бяг… Подобни сънища сънуват навярно младите планински коне — полупрепускане, полуполет. Вятърът духа в лицето. Дъхът спира, сърцето лудо бие. Но никакъв страх. Само кипяща злоба. И надежда, че изтезанието чрез движение скоро ще свърши…

Лудият бяг отдавна бе станал редовен сюжет на кратките му, но изнурителни сънища. По-точно, полусънища, в които осезаваше ясно и мислеше твърде отчетливо, а понякога дори мечтаеше за честен, истински сън. За нормален, естествен сън, който, уви, се случваше веднъж на три-четири денонощия, но затова пък беше дълбок и неосезаем като смъртта.

Нортън се събуди. Лежа минута, без да отваря очите си, чувствувайки с голия си гръб и с тила си твърдата плоскост. Жадно вдишваше нощната прохлада. Гърдите му се повдигаха учестено. В главата му напираше някакъв многозвучен звън, сърцето му продължаваше да бие лудо. Бели вълни се носеха по бялото небе. В зенита висеше апокалиптична луна. Черният й, със син блясък диск бе леко наяден. Нортън вдигна прозрачните си, сякаш стъклени, клепачи. Нищо не се бе изменило. Все същият бял пейзаж — да бъде проклет, дано! — същият черен диск — диск — трижди да бъде проклет! — но хиляди пъти да бъде проклето цялото космическо пространство!!!

Той скръцна със зъби и с рязко движение се обърна по корем. В очите му моментално (като в калейдоскоп) се появиха ярки шарки: разноцветни къдрави петна, ивици и кръгове. Плътната топка на заседналия в ушите му звънтящ шум изведнъж се спука и плисна в какофоничен порой от музика и гласове. Издавайки глухи, нечленоразделни звуци, хванал главата си с ръце, Нортън се търкаляше от хълбок на хълбок; мозъкът му кънтеше, откликваше на работата на едва ли не всички телецентрове, радиостанции и радиопредаватели на континента!…

В края на краищата той легна отново по корем и замря. Знаеше от опит, че нищо няма да му помогне, ако не се застави сам да се успокои. Успокои се. Сега трябваше да направи усилие и да избере от тази неразбория от звуци и образи едно нещо — тогава по-лесно щеше да отхвърли всичко останало. Той избра някакъв тържествен хор, съпроводен от тътнеж на орган. Така бе изучил местният ефир, че можеше да определи безпогрешно откъде иде предаването. Изборът му беше неудачен — вълната на органно-хоровия концерт идваше откъм Солт Лейк Сити, тя бе мощна и винаги му бе трудно да се освободи от нея… Обаче днес успя неочаквано бързо да потисне свръхчувствителния мозъчен резонанс.

Нортън се надигна на ръце и се огледа. Нощта беше изумително светла. По-точно, беше късна вечер — до полунощ оставаше час и половина. Луната светеше ярко, напълно нормално, нормално квакаха и разногласите жаби, а някъде в градинските храсталаци бухаше нощна птица. Той лежеше на самия край на най-горната площадка на трамплина. Долу, в спокойната вода на басейна, светеше втора луна… Отстрани на човек можеше да му се стори, че някакъв чудак с шарен бански костюм прави лунни бани. Хавлията му сигурно беше паднала в басейна. За щастие нямаше други хора… Нортън седна и провеси краката си от трамплина. Страшно му се искаше да скочи, но погледна обвитата с ипомея2 тераса на къщата и се въздържа от скока.

Мускулите му имаха нужда от силово натоварване. Тази мъчителна, ненаситна потребност не му даваше покой ни денем, ни нощем. Особено нощем. Той се плъзна от площадката, задържа падането си с ръка и увисна, люлеейки се като маймуна. Хващайки се за ажурената решетка на извитата стойка на трамплина, той се спусна пъргаво на земята. Скочи и се затича, макар че тук беше неудобно за бягане — краката му затъваха в пясъка. Бягането по пясъка не му доставяше удоволствие и Нортън се прехвърли на ниския бордюр покрай дългата страна на басейна. Правият като стрела бордюр го отведе при почти заления от водата полукръг на водещите в басейна стълби. Той направи акробатичен скок с преобръщане, застана на ръце и така, на ръце, слезе по мраморните стълби във водата, която се затвори безшумно над него.

Нортън се повъртя в кръг почти на самото дъно. Дъното леко светлееше. В сумрачно-сивата тежка маса вода се поклащаха бавно и сънно безкрайно тънки завеси димно сияние. Повърхността, заляна от лунното сребро, приятно лъщеше над главата му… Нортън прекоси три пъти басейна от единия край до другия под водата и нито веднъж не изплува на повърхността. Това, разбира се, не беше нормално. Особено ако се имаха предвид размерите на басейна: седемдесет на трийсет метра. В Копсфорт май не можеше да се намери по-голямо бетонирано корито…

Нортън сам не разбираше как успява да стои така дълго под водата. Успяваше, и толкоз. Наистина на дълбокото чувствуваше потребност от дишане, но тази потребност бе по-скоро рефлекторна — без вреда за себе си той твърде лесно я потискаше. Странната способност да издържа дълго време без въздух беше една от малкото му „ненормалности“, които приемаше, без да има нищо против тях, и които бе дори склонен да използува. Често (както днес например), измъчен от „калейдоскопната игра“ на зрението, слуха и обонянието, изтерзан от полусънищата, той скачаше във водата, спускаше се на дъното и лежеше там, наслаждавайки се на подводния покой. Започваше да чувствува, че се задушава след около четиридесет минути. Ако се движеше — след петнайсет-двайсет. Спомняше си, че когато за пръв път забеляза тази своя „ненормалност“, си помисли с мимолетен интерес и омраза в същото време: „Сега и да се удавиш като хората май дори няма да можеш!…“ Изпитваше непреодолимо влечение към водата, но нощните му плувания тревожеха Силвия. Преди той не се стесняваше да лудува шумно нощем в басейна: трябваше да се измори, да се насити на движение. Същото правеше и сега, но го правеше тихо и скришом, дълбоко под водата. Иначе Силвия се събуждаше, излизаше навън и слушаше обезпокоена плясъците, които идваха от тъмнината. Кой знае какво си мислеше… В края на краищата той улавяше „мириса“ на нейната тревога и бързаше да излезе от басейна, сякаш бе виновен пред нея. С какво? С това ли, че този жалък басейн бе една от малкото радости на мъчително-пъстрото му битие?… Не, работата, разбира се, не беше в това, той знаеше. Прекрасно знаеше. През маската на бившия обикновен момък Дейвид Нортън прозираше обликът на монстър… Но (великото космическо пространство му бе свидетел!) нима той бе виновен за това? Нима бе ви-но-вен?!

Гребеше слепешком, яростно под водата. Изморяваше се твърде бавно, макар че влагаше в яростта на движенията всичката енергия на мускулите си. Той ненавиждаше неизтощимата сила на собствените си мускули и скъпо би заплатил да си върне загубената способност да се изморява нормално!… За малко не се вряза в бетонната стена на басейна, направи завой и се канеше отново да мине по дължината му, но изведнъж почувствува, че всичко това му бе омръзнало. Издиша въздуха си, отпусна се по гръб на дъното, разпери ръце встрани и замря в обятията на водната безтегловност. Като във воден ковчег — жив погребан. В един много просторен ковчег — седемдесет на тридесет метра. Вместо капак отгоре му беше сънният блясък на лунното сребро… Не, той бе проявил малодушие само в едно нещо: не се решаваше да си отиде. Да си отиде, да изчезне, да избави Силвия от нещастното си присъствие. Това би бил най-правилният и най-честният изход, но той не беше по неговите човешки сили. А може би нечовешки?… Независимо от всичко, Нортън не можеше без нея…

По водата плисна рязко син пламък, болезнен, остър писък шибна ушите му. Нортън се сви инстинктивно, замижа, почака малко. Синьото припламване и писъкът се повториха. Той изплува на повърхността като опарен, засили се със силни загребвания и се просна от движение по гърди върху бетонната ивица на бордюра. Можеше да счупи всички световни рекорди по плуване, пък и не само по плуване, независимо от възрастта си. Беше супермен, дявол да го вземе! А въпреки това един най-обикновен прилеп бе в състояние да го изгони от водата.

Седеше на ръба на басейна и следеше със страх и злоба как над водата се суетят и се носят на пръв поглед безпорядъчно ципестокрилите летци — май ги наричаха нощни рибари. Рибоядните животинчета ту се спускаха до самата вода, ту литваха разочаровано към лунното небе. Напразно шареха в басейна с чувствителните лъчи на ехолокаторите си. Храна нямаше и животинчетата едно след друго отлитаха. Стиснал зъби, той чакаше кога най-после ще се махнат. Няколко пъти го докосваха буквално шибащите лъчи на ултразвука. Той трепваше, настръхваше от пронизителната синева и острия писък — той, жалкият, могъщият, болезнено раздразнителен свръхчовек. Суперменът, често готов да заплаче — ах, да можеше само! — от отчаяние и жалост към самия себе си…

Да, равносметката беше, меко казано, плачевна. Светът се бе изменил, бе престанал да му бъде роден, близък. В смисъл, бе престанал да бъде привично удобен за него. Както обърнатите наопаки обувки, ако можеше по някакъв начин да се обърнат. Впрочем това бяха глупости. Какви претенции можеше да има към света на хората този, който сам се бе изменил толкова нечовешки?…

Седя минута неподвижно, изгърбен, и неподвижността го успокои. Спомни си, че днес се навършваше една година от завръщането му у дома. Какво пък… мнозина се върнаха по друг начин — в херметично запоени специални прозрачни ковчези. Или в специални непрозрачни — в зависимост от това какво бе направило с човека негово сиятелство космическото пространство. Или пък съвсем не се върнаха. Той, Дейвид Нортън, бе имал късмет. Ако можеше да се смята за късмет сегашният му живот с две лица, като че ли беше някой престъпник. Това твърде малко приличаше на завръщане у дома.

По гръбначния му стълб преминаха тръпки и Нортън почувствува тежест в слепоочията и тила. Остана, общо взето, спокоен — знаеше какво ще последва след това. Обгърна с поглед пищната зелена стена на противоположния бряг на басейна: короните на дърветата и храстите заизлъчваха светлина и заблестяха като стъкло. Зрелището беше странно, величествено-фантастично — приличаше на антикварна изложба на полилеи с невероятни габарити. Зеленикавосинкавото светене на листата по някакъв странен начин не се отразяваше във водата. Водната повърхност отразяваше — дали наистина отразяваше? — нещо друго: на места по протежението на басейна, а някъде и напреко се плъзгаха начупени фосфорнобели ивици и създаваха илюзия… за паркетна текстура на целия воден правоъгълник.

В небето също ставаше нещо нередно и Нортън напразно се мъчеше да не гледа натам (много пъти бе виждал чудатостите на небесната метаморфоза, но не можа да се научи да се отнася равнодушно към тях). Атмосферният купол изсветляваше, изпълваше се с преливащо се опалово сияние. Беше твърде красиво, но абсолютно неприсъщо за небето на родната му планета… Картината бързо се менеше: в глъбините на въздушния океан се издуваха гигантски призрачно-многоцветни мехури, деформираха се в създадената от тях теснота, разширяваха се неудържимо с някакъв хищен хазарт, проникваха един в друг, сякаш всеки от тях искаше да притежава неоспоримото право да господствува стремително и в момента, когато пъстрото небе бе готово да рухне върху земята, Нортън неволно прибра главата си между раменете. Всеки път се презираше за това, но всеки път вършеше все същото, безсилен да се справи със зашеметяването, защото буйството на ослепително ярките краски се стоварваше отгоре му неочаквано, като порив на ураганен вятър. В този момент той се чувствуваше в центъра на беззвучния взрив и опасността да се задуши и ослепее в яркия вихър на обезумялата стихия му изглеждаше напълно реална. За да се отскубне от многоцветния ураган, трябваше да преодолее в себе си с усилие на волята усещането за вихрово движение — едно много своеобразно усилие, но вече добре шлифовано и усъвършенствувано от практиката. Той така и направи.

Небето изгасна. Върху тъмната земя все още имаше безтегловни розови куполи, а в очите му плаваха черни и зелени петна. Но това беше финалът и Нортън с облекчение въздъхна. След няколко секунди нощното спокойствие се върна в обкръжаващия го свят. Луната блестеше спокойно във водата, храстите и дърветата, загубили прозрачността си, дремеха кротко… Беше време, когато подобни контрасти го потрисаха. Вече бе свикнал с тях.

Разбира се, той осъзнаваше, че организмът му притежава странната способност да възприема някои детайли от обкръжаващия го свят по-плътно и по-задълбочено, отколкото това бе достъпно на нормалните хора. Откъде му дойде на главата тази „способност“, не знаеше, но тя му бе отвратителна, както е отвратителен на съвършено здравия човек фантастичният свят на лудия. Той й се противеше, както можеше, и дори се боеше малко от особено ефектните й прояви, които не разбираше. Дребните неща наистина понасяше търпеливо, макар че и те понякога страшно го дразнеха — независимо дали се отнасяше до многоцветния ураган на радиовълните, болезнено-острото убождане на ултразвука или мъртвешко-синьото, като емоционален образ на тъгата, проблясване на кабелите на електросистемите. Не е възможно да се чувствуваш свободно и нормално у дома си, щом като, взел в ръка една ябълка, виждаш в нея (не с очите си, а дявол знае с какво!) златистия ход на червея. Щом като има моменти, когато главата на клепоухото ти куче изведнъж се обкръжава от пламъчета сияние, нелепо и страшно приличащо на корона, а магнитните бури (с които нямаш нищо общо!) пораждат в собствената ти глава такава бъркотия, сякаш си излял в себе си цяла манерка бренди. Или, да кажем, ако през април по съвсем непонятни причини започва да те преследва неестествено жълтата окраска на ландшафта, а през май мигрената преди буря и дъжд те докарва до лудост… Впрочем „мигрената“ хубаво му помогна през онези първи двайсет и четири часа на Меркурий, на платото Огнените змии… Вярно казваше тогава Дик — районът наистина беше тежък и опасен. Лошата слава на това гибелно място бе създадена най-вече от разузнавателната експедиция на първооткривателите на платото…

3. Платото Огнените змии

За една меркурианска нощ платото уби четирима меркуролози и унищожи два кълбовидни катера. Загина всъщност цялата експедиция. По овъглените трупове определиха, че убиецът бе високоволтно електрическо изпразване. Пилотът на третия катер описа ярко момента на катастрофата: когато движещата се пред него машина се снишила до критичната за тези места височина, срещу нея от някаква яма изскочила огнено-синя попова лъжичка, приличаща на кобра, в момент на скок!… Пилотът дълго след това нищо не виждал, защото бил заслепен от пламъка на близкия взрив, и едва успял да се довлече до лагера на изпонадупчения си апарат. Останалата част от експедицията бе незабавно евакуирана, а разузнаването — временно прекратено, тъй като през безкрайната меркурианска нощ имаше много други неотложни задачи. Разбира се, през безкрайно дългия и адски горещ ден задачите не бяха по-малко, но въпреки това за платото определиха нова разузнавателна група. Разузнавачите претърсиха множество ями и не откриха нищо подозрително; дори сондажът с отбиране на почвени проби не изясни същността на зловещите събития. А през нощта се случи нова трагедия: опитвайки се да разбере защо бяха престанали да работят монтираните от разузнавателната група геофизични датчици, загина още един катер. Администрацията реши да прекрати разследването и обяви опасната територия просто за „зона на нощната недостъпност“, като забрани до по-добри времена всякаква самодейност в този район. Решението на администрацията, макар и да предизвика ропота на разузнавачите-ентусиасти, бе абсолютно правилно. Престъпление бе да се рискуват хора и техника без особена необходимост, а с оглед главните задачи на промишлено-металургичния център на Меркурий престъплението бе двойно по-голямо. Още повече че кралството на Огнените змии на никого, освен на първооткривателите, засега не пречеше.

Минаваха години, администрацията се сменяше — забраната си оставаше и постепенно свикнаха с нея, както бяха свикнали с десетки други забрани на тази планета, — не стигаха ръце да се обхване необятното. И кой знае кога щяха да настъпят „по-добрите времена“, ако не бяха открили доминьони на проклетото кралство (още два опасни нощно време участъка) и ако близо до един от тях не се намираше богатият с иридий рудник „Неочакван“, който трябваше да работи денонощно. Временното примирие с Огнените змии, за радост на ентусиастите и за съжаление на трезвите практици, завърши. Като отложиха текущите дела, ентусиастите енергично организираха група за техническо въздействие „Мангуст“, подсилена с момчета от „Мъркюри рейнджърс“, и подготвиха нощен щурм-операция под названието „Конкиста“. Но много скоро „мангустадорите“ трябваше да се убедят, че змийската крепост не може да се превземе с щурм: ефектната гибел на добре съоръжения, както им се струваше, десантен всъдеход (за щастие без екипаж) послужи като сигнал за отбой. Отстъпиха и започнаха да мислят какво да правят по-нататък. Щурмът на електрическите площи от стотици квадратни километри изискваше опит и съответно оборудване. Нямаха нито едното, нито другото. Та никому и през ум не бе минало, че ще се наложи да влязат в сериозна схватка с електроизпразнител с такъв мощен енергокапацитет и освен това с неясен принцип на действие — геофизиците само вдигаха рамене. Тогава мъдреците от „Мангуст“ решиха да изпробват дистанционно управляван влекач-всъдеход, като го снабдят със „сигурно заземяване“, по-просто казано, с влачещи се след него вериги и метални въжета, толкова дълги колкото можеше да тегли мощната машина. Това именно бяха „подръчните средства“, за които говореше Дик. Д-да…

Катерът пристигна в щурмовия лагер два часа преди определения срок на операцията. В района на лагера цареше глуха меркурианска нощ. Пък и самият район, по думите на общителния свързочник-спътник, бе „затънтен край“. Можеше да му се вярва. По време на полета от дневния Аркад до „вечерната граница“ свързочникът току му показваше като на нов човек местните ориентири, но само веднъж видяха отгоре една доста голяма база и познатите му вече от Аркад „шахматни полета“ — хелиоенергийната мрежа на рудничния комплекс „Менделеев“. По-късно, когато машината се провря през красивата зона на „розовия лъч“ (прощален поздрав от хромосферата на залязващото Слънце), мина над прорязаната с ножообразни сенки зона на терминатора и се гмурна в дълбоката като океан планетарна тъмнина, той пак благодарение на същия свързочник забеляза на десния траверс далечните светлини на опорната база на някакви разузнавателни експедиции. После летяха още три хиляди километра над нощното полукълбо и той не видя нищо повече освен два вулканични факела редки припламвания на фаровете по курса и неподвижни звезди в небето.

Лагерът му хареса. Навсякъде и във всичко тук се чувствуваше ред. Но когато беше даден сигнал за започване на операцията и той видя как е оборудван щурмовият теглач-всъдеход, у него се породи съмнение… Хората се шегуваха саркастично, мъчейки се да скрият тревогата си, и само ръководителят на групата Джобър бе изпълнен със загадъчен оптимизъм.

Замисълът отначало като че ли оправда себе си; механичният мамонт, влачейки невероятния си шлейф, се изкачи тромаво на платото и с упоритостта на железен идиот започна да си пробива път през купчини камъни, кълба прах, снопове ослепително сини мълнии и фойерверки от искри. Прожекторите на ескадрилата от специално подбрани за случая разкошно илюминирани катери изпращаха отгоре димни стълбове светлина. След мамонта, като насъбра смелост, запълзя самоходна машина с някаква апаратура; екипажът й се състоеше от шофьор и оператор. Шофьор на машината беше Аймо Зото, по прякор Канарчето — любимецът на отряда „Мъркюри рейнджърс“, най-веселият десантчик от всички десантчици-веселяци. Една кълбовидна мълния го уби… Нортън не искаше да си спомня колко сгърчен, колко страшен беше този Аймо, когато го донесоха в бункера и неизвестно защо го сложиха на масата в походната операционна. Такива внезапности винаги удрят болезнено по нервите. Особено силно, ако ти в непонятното за самия теб качество на представител на щаба едва ли не направо от трапа на докаралия те в този ад междупланетен кораб затъваш до гуша в горещия котел на непознатата ти обстановка и отначало, мъчейки се да се съсредоточиш върху изучаването на орбиталните снимки и карти на проклетото плато, чуваш през открехнатата врата звъна на китарата, смеха и песните на Аймо, а сетне помагаш да измъкнат от скафандъра неподвижното му тяло и някакъв глупак със самодоволно-траурен баритон ти казва: „Ето така, Нортън, живеем ние тук, това не ти е Юпитер и ти сигурно няма да се задържиш много при нас…“ А по-умните стискат зъби и нищо не казват, и това е още по-лошо… Да, той от самото начало намрази Меркурий. Обаче доколко Меркурий бе за предпочитане пред Юпитер, знаеше само той и нямаше намерение на никого да дава обяснение.

Нортън не можеше да си намери място, докато не заспаха зашеметените от нещастието хора; не чувствуваше потребност да спи, не знаеше къде да се дене и седеше мълчаливо в скафандровия отсек до дежурния, който като всички бе страшно потиснат от случилото се и почти ужасен поглеждаше със сините си като земното небе очи ту китарата на Аймо, ту безмълвния представител на щаба. Китарата на Аймо стоеше нагоре с грифа в нишата, където трябваше да виси скафандърът му. Дежурният беше млад и обясни на Нортън полушепнешком, че Аймо не се е разделял с китарата си до самото влизане в кесона и винаги я оставял тук, за да може да я вземе в ръцете си веднага щом ги извади от скафандъра. Нортън не каза нищо. Дежурният, явно засегнат от равнодушието му, също млъкна. Но това не беше равнодушие. Просто той не беше свикнал да обсъжда очевидните неща. И освен това искаше поне за миг да забрави веселия човек Аймо Канарчето, неговото кафяво лице, смеещата се уста, кафявите ръце с розови длани. Неотдавнашната веселост на Аймо изглеждаше неуместна като усмивка на устните на гладиатора, убит от хищника. Много му се искаше да вярва, че не Аймо бе предложил днес ръката и сърцето си на Людмила Бакулина… Да, в нашия почетен век всичко това напомня битките на гладиаторите, с тази разлика само, че когато пред теб пада другарят ти, изпитваш срам, че си му позволил той да падне вместо теб. Ето така стоят нещата…

Той стана, отиде при стелажите с десантна екипировка и си избра една средно голяма рейд-раница. Провери действието на пускащата клапа — в подложената му длан паднаха няколко тънки пластмасови кръгчета — рейд-мишени. Кръгчетата запламтяха като пурпурночервени пламъчета. Той си представи светещата верига „кървави следи“, която ще се проточи след него (колко ли надалеч?) в опасната зона, помръкна, но прогонвайки тревогата, помисли, като премери на очи обема на раницата: за двайсетина километра ще ми стигнат. После неволно демонстрира на дежурния с каква бързина и ловкост може да се опакова в скафандъра, без да използува странична помощ — това беше за него навик, изработен от практиката в условията на безтегловност. Трудно бе да се каже на какво разчиташе. Може би на болезнените спазми в слепоочията, които се появяваха (неведнъж се бе убеждавал в това), когато му се налагаше да стои близо до високоволтови източници на напрежение? Или на интуицията, на която в последно време започна да се доверява повече, отколкото на показанията на точната апаратура? Апаратурата засега не бе успяла да обезопаси хората на това дяволско плато… Слисан от приготовленията му, дежурният го попита: „А… разрешение от командира имате ли?“ Той закрепи старателно рейд-раницата на гърба си, съедини кабела от клапата с комутационната система на скафандъра и отговори: „Няма нужда от разрешение. Аз съм представител на експертната група на щаба на отряда и действията ми не подлежат на контрола на командира на групата «Мангуст». Имате ли други въпроси?“ Дежурният нямаше други въпроси, но лицето му беше много разстроено. Нортън се сбогува с него, като му махна с ръка, затвори по навик в движение стъклото на хермошлема и излезе в кесона.

Пътят, прокаран от влекача, би следвало по логиката на нещата да се счита за безопасен. Та нали сам лично бе наблюдавал как отрупаното с вериги чудовище вървеше направо през препятствията и гасеше електрозарядите, доказвайки едновременно с това, че капацитетът на засегнатите от машината почвени акумулатори не е безпределен. Но той знаеше много добре, че логиката на човешките представи далеч не винаги съвпада с логиката на Космоса. Нортън излезе на пътя, изключи фара и почака, докато зрението му се приспособи към новите условия.

От звездите струеше безтегловно-призрачна светлина. Бялото фенерче на Венера едва доловимо осветяваше голите гърбове на възвишенията, чувствуваха се и слабите отблясъци от огромното, разпростряло се над хоризонта бисерно-лебедово крило на зодиакалното сияние. На фона на „крилото“ ярко блестеше звездичката на ГСПВ (главния спътник за планетарна връзка). Не, полунощната тъмнина на платото не беше толкова непрогледна за човешките очи. Той се извърна назад. На върха на виждащата се оттук лагерна мачта спокойно мигаше светлината на фара, но за него тя беше вече без значение. Цялото му внимание бе съсредоточено върху онова, което го очакваше. Нищо хубаво не го очакваше — единственото, което знаеше със сигурност, придвижвайки се напред, бе, че там бяха загинали няколко души. Той мислеше за това без страх и без сантименталности. Смъртта на другите съдържаше информация, която той имаше намерение да използува хладнокръвно и рационално. Не мислеше за собствената си гибел. Знаеше, че тя беше не по-малко вероятна, но по време на десант никога не мислеше за нея. Ако се случеше непоправимото, смъртта му щяха да използуват рационално онези, които щяха да тръгнат след него.

Първият съсирек огнена плазма го пресрещна преди мястото, където бе загинал Аймо. Меркурианската кълбовидна мълния приличаше на светещ портокал, чиято повърхност периодически излъчваше синкави искрици. Тя се носеше сравнително ниско над повърхността — не по-високо от хълбока му. Една минута той я разглежда внимателно и предпазливо — на разстояние. Стори му се, че тя има дълги, изчезващи тънки пипалца и сякаш в такт с появата на искриците ги събира и отпуска като плаваща във вода медуза.

Не знаеше много за навиците на кълбовидните мълнии — той не бе виждал земни, камо ли меркуриански.

Когато това чудо без всякаква на пръв поглед причина се размърда и заплава бавно, той започна да отстъпва назад. Внезапно в него избухна мрачно ожесточение. Без да съзнава какво прави, взе един камък… Тежестта му го отрезви. Остави камъка, заобиколи „портокала“ и продължи по-нататък. Беше много недоволен от себе си. Избликът на ожесточение бе нелеп, още повече — абсолютно непрофесионален. За такива неща му се бе случвало да отстранява от работа подчинените си. Сега разглеждаше светещите кълба по пътя си с хладно внимание и мислеше, че ако самоходната машина се бе движила със загасени фарове, Аймо сигурно щеше да остане жив… Едно от големите кълба се натъкна на парче скала. Взривът беше ефектен. Той не очакваше такъв взрив — бе заслепен и посипан със ситни камъчета. Да, плазменият съсирек не се шегуваше…

През пращенето в слушалките на шлемофона се чу глас: „Връзка, Нортън, връзка!“ По началнически взискателните нотки той определи, че това бе Джобър. „Нортън, връщайте се веднага или ще ви изпратя катер!“ Трябваше да му отговори успокоително: „Всичко е наред, Джобър. Великолепно ви чувам.“ Негодуването на Джобър бе равносилно на взрива на кълбовидната мълния. От всичко онова, което премина през слушалките, той успя само да разбере, че в полеви условия командирът на групата не е в състояние да осигури операционни маси на всички желаещи — много ценна информация. „Не вършете глупости, Джобър. Катерът само ще ми пречи. Успокойте се и поддържайте връзка с мен.“ — „Не мога да поддържам спокойно връзка с отвъдния свят!“ — „Препоръчвам ви това като експерт.“ — „На мен са ми нужни живи експерти, Нортън!“ — „Вие можете да ми помогнете да остана жив.“ — „Но как?“ — „Като прекратите паниката и не ме отвличате с празни приказки.“ Последва минутна пауза. „Нортън, имайте предвид, че не поемам отговорността за вашата безопасност.“ — „Ще имам предвид, татенце…“ — отговори разсеяно той, като лавираше внимателно в пространството между три плаващи кълба. Те бяха сини и се движеха малко по-бързо от оранжевите.

„Джобър, предполагам, че всичко, каквото казвам, отива за фонозапис, нали?“ — „Да, дори това, което казвам аз.“ — „Прекрасно…“ — „Открихте ли нещо там, Нортън?“ — „Да, открих, че вашата идея с влекача не струва нищо.“ — „Къде се намирате?“ — „Недалеч от машината, но засега малко зад нея. Вървя покрай «опашката» й и се спъвам във веригите.“ — „Моля ви, не отивайте напред!“ — „Именно това се каня да направя. Чуйте, Джобър, тук срещнах страшно много кълбовидни мълнии — не по-малко от десетина. По цвят и размер могат да се разделят на два вида: оранжеви, с размери на портокал, и сини, колкото голям грейпфрут. Виждат се добре и се придвижват достатъчно бавно, за да не може внимателният човек да не ги забележи. Но ето кое е странното… Повечето от кълбата плават ниско над повърхността, главно на нивото на бедрото ми. По-рядко — на нивото на главата ми. И още — кой знае защо, им харесва да плават точно там, където е минал влекачът. Не съм забелязал нито едно извън страничните граници на прекарания път и не виждам нито едно по-далеч от предницата на машината. За какво ви говори това, Джобър?“ — „Да, за какво говори това, Нортън? Вие там по-добре можете да разберете.“ — „За това, Джобър, че ви се забранява да тъпчете тези места с влекача. Струва ли си да заменяме един убиец с друг, скачащ и плаващ?“ — „Съгласен съм. Но какво ни се разрешава тогава? Да поддържаме връзка и изтръпвайки от страх за живота ви, да се надяваме, че може би ще ви се удаде да видите повече, отколкото сте успели вече да видите?“ — „Нищо друго засега не мога да ви предложа. Чакайте повикването ми. А ако не ви повикам… Във всеки случай, рейд-мишените ще ви покажат известна част от пътя, по който ще мине безопасно самоходката с необходимата ви апаратура. До следващата връзка!“ — „Нортън, честна дума, вие сте ненормален!“ Той не отговори. Нямаше нищо по-лошо от това да се работи в такива условия. Командирът на оперативната група не разбираше нищо от спецификата на десантното разузнаване, командирът приказваше празни приказки, командирът трябваше да бъде уговарян.

На равния гол хълм той заобиколи неподвижната машина, обрасла като глава на медузата Горгона с хаотично стърчащи на всички посоки снопчета прави, огънати и спирално завити гръмоотводи, погледна в далечината и неволно се спря. Видът на платото го порази. Кралството на Огнените змии светеше нежно и разноцветно — на отделни места. Той би се затруднил да предаде с думи това, което виждаха очите му — всякакви аналогии щяха да бъдат безрезултатни. Тук, изглежда, би могла да му помогне само живописта на неуверените асоциации… „Прелитайки над мрачната стъклена планета, Звездният лебед случайно докосна с крилото си тази местност и във вълнисто-стъклените недра на тъжното царство на сиво-гълъбово-черните сенки се посипаха в сомнамбуличен безпорядък пера-призраци и перца-фантоми…“ Да, нещо от този род… Той стоя минута, разсъждавайки струва ли си да плаши началството със загадъчното съобщение. Реши, че не си струва, и бавно се спусна от хълма. Не беше уверен, че призраците на платото бяха достъпни за човек с нормално зрение…

Придвижваше се напред предпазливо и нащрек, като звяр по време на лов. Волевите сигнализатори нито веднъж не се бяха обадили и това малко го безпокоеше. Още повече че дъното на падината, където се спусна, беше наклонено и водеше някъде все по-надолу и по-надолу. Много бе вероятно тя да се окаже една от онези ями, които така плашеха хората тук. Измени малко посоката — тръгна по-наляво, към продълговатите хълмове. По-наляво и по-нагоре. Внезапната болка в главата го накара да седне. Той извика, изви се конвулсивно, хвана с ръце шлема си (огромен мехур, както му се стори) и се изтърколи в падината.

Болката го отпусна. В ушите му беснееше гласът на Джобър — молеше, заповядваше, уговаряше. „За какъв дявол съм ви притрябвал, Джобър?!“ През настъпилата неочаквано пауза успя да скочи на крака и да се огледа. Пурпурно-пламтяща верига от ярки звезди се спускаше по склона и прекъсваше недалеч от подножието на хълма. А под краката му вече бе успяла да се образува кърваво-червена „локвичка“ от равномерно „капещи“ от раницата рейд-мишени. „Жив ли сте?!“ — прозвуча в слушалките с малко закъснение нещо като възглас или въпрос. Стори му се, че говореше някой друг, не Джобър. „Кой е?“ — „Първият помощник на командира на групата Данилов.“ — „Привет, Данилов! А къде се дяна Джобър?“ — „Никъде не се е дянал. Бърка из чекмеджетата на аптеката и търси нещо успокоително.“ — „Велико космическо пространство! Е, спънах се, извиках, замълчах. Няма да взема да ругая, та целият ефир да ме чуе чрез спътника за съобщения! Добре, не ме разсейвайте. Зает съм.“ Той погледна спътника за съобщения, изключи клапата на рейд-раницата и тръгна към склона. Трябваше да прибере твърде забележимия пунктир — за безопасност на онези, които щяха да довтасат тук след него…

Смътното убеждение, че в подножието на продълговатия хълм, там, където свършваше червеният пунктир, се бе спотаило опасното Нещо, непонятно сковаваше мисълта му и колкото повече се приближаваше, събирайки рейд-мишените, толкова по-силно го обземаше страх. Този страх беше унизително примитивен — някъде на нивото на инстинктивния у твърде разпространения тип хора, на които им е трудно да си наложат да приближат до самия край на пропастта… Последните метри той пълзеше, обливайки се в пот, на четири крака и буквално изчопляше от почвата неудобно тънките кръгчета. Главата му се бе подула от отвратителната болка и той чувствуваше, че коленете и ръцете му започнаха да треперят; в очите му плаваха пурпурните петна на последните две рейд-мишени. Той тръгна към тях… Оглуши го собственият му вик, отскочи рязко, падна на гръб, преобърна се през раницата, видя ослепително синя дъга и се затъркаля нанякъде, а редом с него се търкаляха камъните…

Дойде на себе си от гласа на Джобър. В главата му още шумеше, но не чувствуваше болка. Лежеше на дъното на падината, по-долу от мястото, където преди се бе образувала червената „локвичка“. Наоколо му беше спокойно. „Дявол да го вземе!…“ — измърмори той и седна. Гласът на командира премина във фалцет: „Нортън, връщайте се незабавно!!! Още ли ще издевателствувате над нас, безобразник такъв!“ Той разтвори здраво стиснатия си юмрук в метализираната ръкавица, убеди се, че не бе изпуснал, за щастие събраните кръгчета, и каза тихо: „Върви по дяволите, Джобър! Къде е по-малко впечатлителният ти първи помощник?“ — „Слушам ви, Нортън. Трябва да извините командира. Коя беше причината за чудовищния ви вик?“ — „Вдъхновението. Това беше моят боен вик.“ Той изхвърли кръгчетата и изтупа праха от ръкавиците си. „Чуйте, Данилов… Кой ви каза, че тук са опасни само ямите, а не, да кажем, хълмовете? Като този, на който е спрял влекачът?“ — „Така твърдяха очевидците на катастрофите. Двамата убити меркуролози също бяха намерени в една яма. Впрочем да… те може да са се изтърколили, разбира се, там…“ — „Именно. Точно сега и аз се намирам в една такава яма — на около трийсет и пет метра направо по курса, по който вървеше всъдеходът — и се чувствувам прекрасно в нея. Затова пък по-наляво — погледнете картата — има три продълговати хълма и… изглежда, са заредени догоре с енергия. Във всеки случай, за първия от тях е сигурно. Недалеч от подножието му се търкалят две «заблудени» рейд-мишени, но и до тях не ви съветвам да се приближавате. Буквално на няколко сантиметра от това място аз наблюдавах дъгообразно електроизпразване. Изглежда, в такива места е достатъчно само малко да докоснеш почвата, за да се наруши електростатичното равновесие. Подчертавам: напълно безопасен е само пътят, отбелязан от рейд-пунктира с нормална или повишена плътност, «заблудените» мишени не влизат в сметка.“ — „Разбрах, Нортън, благодаря ви. Но… извинете… За вашата интуиция се разправят легенди. Как успявате?“ — „Това са детайли, Данилов, на които вие съвсем спокойно може да не обръщате внимание. Засега това е всичко. Продължавам маршрута.“ — „Почакайте, Нортън! Получихме «вердикт» от щаба на отряда. Отнася се за вас…“ — „Джобър е страшно оперативен. Добре, дайте ми текста.“ — „В него има само една фраза: «На Д. Нортън, експерт от щаба на отряда „Мъркюри рейнджърс“, да се даде възможност да действува както той намери за добре. Началник на експертната група А. Е. Гаранов» И… нищо повече.“ — „Достатъчно е. Благодаря, Данилов. До нова връзка!“

По време на разговора си с първия помощник, заобикаляйки хълмовете и придържайки се към низините, той успя да се прехвърли от една падина в друга и да остави след себе си нови десетки метри рейд-пунктир. Сега разчиташе на болевите сигнализатори в главата си и вървеше много по-бързо напред — беше почти сигурен, че именно той самият е „комплексният блок разузнавателна апаратура със специално предназначение“, който така бе нужен на групата, един „автономно действуващ образец, снабден с манипулатори“. Но скоро му се наложи да се сблъска с едно неприятно откритие: започна да не вижда нормално. Отначало му се стори, че всичко наоколо се забули от фосфорносинкава мъгла, нещо като лека светеща завеса, твърде прозрачна, но със свои закони на оптическо пречупване: детайлите на релефа, особено по-близките, се изменяха при най-малкото обръщане на главата му така чудновато, че често му бе трудно да разбере какви бяха в действителност — вдлъбнати, плоски или изпъкнали. Той се вгледа внимателно и разбра, че илюзията за мъгливата мараня се създаваше от плавното полюшване на някаква мрежа, или по-точно, на система от стичащи се във всички посоки, тънки като паяжина влакна на някаква тайнствено безтегловна и едва уловима за зрителното усещане луминесцираща субстанция… Дълго разглежда новия облик на ландшафта. Възлите на паяжинообразната „мрежа“ бяха хълмовете — в подножията им тя ставаше особено гъста, а в низините почти не се виждаше. Подозрението му, че именно хълмовете са заредени с енергия прерасна в увереност. Това, от една страна, сякаш опростяваше задачата на маршрута му, но, от друга, изопачаването на близките детайли на релефа много я усложняваше. Имаше места, където той с мъка различаваше дори това, което беше под краката му…

За дванайсет часа успя да измине не повече от осем километра. На няколко пъти се измъчваше от болки в „електрическите задънени улици“, когато се озоваваше в твърде тесни промеждутъци между хълмовете, връщаше се обратно и търсеше наново безопасни „коридори“, оставяйки след себе си рейд-пунктир само там, където не чувствуваше болка. На осмия километър преживя поучително неприятен момент: като прескачаше някаква съвсем малка пукнатина, без да види, попадна на купчина камъни, които се затъркаляха като лавина, предизвиквайки слабо сътресение на почвата. Сътресението на свой ред породи на близкия хълм такова мощно електроизпразване, че цяла минута очите му не виждаха нищо освен хаос от разноцветни петна. Петната не бяха още съвсем изчезнали, а той се видя в обкръжението на кълбовидни мълнии и трябваше да прояви спортна бързина и ловкост, за да бъде резултатът от играта с опасните кълба на „кой кого ще надбяга“ в негова полза. После намери просторна чашообразна яма и дълго си почива в нея. Тук нямаше и помен от електричество, нищо не пречеше на очите му, но главата го болеше. Беше го заболяла сега просто от глад и умора и нямаше смисъл да върви по-нататък с такава глава. Ямата беше идеално кръгла и много голяма (вероятно от метеоритен произход), той я изследва добросъвестно и извика катер…

Специалистите от групата „Мангуст“ останаха доволни от неговата работа. Рейд-пунктирът им позволи да изкарат безопасно на този участък маса всевъзможна апаратура и в края на краищата да получат точна информация за електрическите свойства на цялото плато. Коварните хълмове, кой знае защо, ги нарекоха на неговото име: куполовидните кръстиха „нортъни,“, продълговатите „нортвени“ и всеки хълм от платото получи номер, сякаш беше вече планетен инвентар. Той избягваше срещите с „мангустадорите“, защото винаги се съпровождаха от тягостни сантименти, а специалистите от различните профили се мъчеха по най-различен начин да му обяснят „електрическия механизъм“ на платото. Възхищаваха се какви прекрасни кондензатори са нортвените и каква уникална кристална структура имат, обясняваха му как натрупват енергия през меркурианската нощ, как се освобождават сутрин от нея и колко сложно участвуват в това всички видове слънчеви излъчвания, плазмата на неговата Корона и дори слабата атмосфера на Меркурий, наситена с атомите на изпарилите се метали. Някои от специалистите споделяха проекти за унифициране на безплатната енергия за промишлени цели и считаха, че създадените от самата природа „планетарни електростанции“ са много по-съвършени от построените от хората хелиоенергийни комплекси. Нортън не се съмняваше, че всичко това бе важно като научнотехническа перспектива, но в същото време искрено смяташе, че то вече не го засяга. Достатъчно други грижи си имаше. Ужасно се ядоса обаче, когато научи, че платото убило още трима души. След една година администрацията обяви територията му и два други участъка от подобен тип за „зони на утринна, нощна и вечерна недостъпност“, разпореди се: рудникът „Неочакван“ да бъде консервиран, бързо евакуира хората и забрани всякакво разузнаване освен дистанционно-техническото. Резкия завой в отношенията с платото той все пак възприе доста равнодушно. Но когато разбра кои са причините за спешно взетите мерки, здравата се изплаши. Статистическите данни на космическия център свидетелствуваха, че на повечето разузнавачи, работили на платото, се раждаха мъртви деца. Първото подозрение падна върху някакви слабо изучени комбинации от електрочестоти, но това бяха вече детайли. Той никога не бе изпитвал такъв отчаян страх. Това чувство и до днес бе в него, забито като леден клин…

4. Живот в лъжа

Над басейна, махайки безшумно с крила, премина някаква нощна птица. Нортън я проследи с поглед и едновременно огледа небето — дали някъде в него нямаше прилепи. Мярна се още една птица, но ципестокрили не се виждаха. Остана седнал. Изсъхна и вече не му се плуваше — беше му по-добре да седи. Мърдаше леко краката си във водата и вдигнал нагоре глава, гледаше продължително луната, макар да разбираше, че това е рисковано: нямаше да забележи кога щеше да потъне в изнурителния полусън… Разбираше и въпреки това я гледаше.

Почти всичко хубаво в живота му беше свързано с Луната. С лунните космодруми, бази и, разбира се, с другарите, които там… Пъстър табор, изходна точка, трамплин за смели набези във всички посоки на космическото пространство — такава му изглеждаше някога тя. Сега дори не тъгуваше. Знаеше и беше твърдо уверен, че всички мостове са изгорени. И то завинаги. Сам ги изгори — без колебание (проклето да е всичко!) и за нищо не съжаляваше. Понякога наистина нещо го болеше. Особено през лунните нощи. Колко много лунни и звездни нощи имаше… Да, той твърде бе свикнал с борбата с Космоса, мъчно му беше за нея. Сега ненавиждаше Космоса. Страхуваше ли се? Може би… Не беше много справедливо да говори така, но затова пък се избавяше от отвратителните детайли на оправданията. Той се бе борил упорито, бе успял да направи нещичко, но в края на краищата загуби. Това бе всичко… В пламъка на борбата не бе забелязал кога романтиката на съперничеството с Космоса бе изместена от експанзия с друго свойство. След разузнавача-пионер тръгнаха монтажникът-строител, миньорът, производителят — цял табун от делови завоеватели. Земята въвлече решително и бързо достъпните й кътчета на Космоса в орбитата на своята икономика. Човечеството, казваха, иначе не можело да просъществува. Всичко това е вярно и справедливо, но… Но защо резултатът от космическата експанзия предварително се представя като блестяща победа? Човекът има намерение да вземе всичко и нищо да не даде — за друго той не се подготвя. Земята плюс космическото пространство — хората си представят това като обикновена аритметична сума: имало е малко, станало е несравнимо повече, а ще има, да знаете, безкрайно много. Малцина се досещат, че не е така, че тук надделява висшата алгебра на последствията, които е трудно дори да се предположат. Той самият го проумя едва след като изпита тази алгебра на собствения си гръб…

Не, настоявайки за връщане на Земята, той не изпитваше угризения на съвестта. Космосът ясно и жестоко му бе дал да разбере, че трябва да си отива там, откъдето е дошъл. Така и направи. А на тези, които останаха, желае всичко най-хубаво.

Гледаше Луната, спомняше си за тях и им желаеше всичко най-хубаво, големи успехи, ярки победи. Те бяха прекрасни момчета, волеви, смели, издръжливи и напълно заслужаваха победите. Но лично той бе ликвидирал вече с това, не вярваше повече в блестящите победи над Космоса. Да отработи в космическото пространство определено време, за него беше обществен дълг и той го бе изпълнил, но дали вярваше, или не вярваше — в крайна сметка си беше негова лична работа. Разбира се, ще се намерят хора, които ще го презират за това, че той, Дейвид Нортън, специалист от екстра категория, предпочита да седи на ръба на уютното бетонно корито, да клати краката си във водата и да зяпа Луната от дъното на уютната земна атмосфера. Какво пък… Да се отнася с уважение или, напротив, да не подава ръка при среща — това също си е лична работа на някого си… на някого от тези, които продължават да се чувствуват стопани на Космоса и още не са успели да загубят безвъзвратно…

Изведнъж Нортън трепна — усети зад гърба си нечие присъствие. Тук нямаше плажна ивица, съвсем близо до басейна растяха храсти каликант. Зад храстите имаше млади брястове и Нортън, без да се обръща, бе сигурен, че този, чието присъствие усети, е под брястовете. Да, миризмата като че ли наистина идваше оттам. По-точно, това не беше миризма, но той не можеше да даде друго определение на предмета на своите усещания. Нортън не се интересуваше дали тази му способност да усеща на разстояние достатъчно големи одушевени обекти има някакво отношение към обикновения механизъм на възприемане на миризмите. Не беше ли все едно — как и посредством какво усещаше? Просто той отдавна се беше убедил, че, без да иска, чувствува своеобразната миризма на всяко живо същество (живомиризмата, както той я наричаше), както стрелката на магнитния компас чувствува находището от желязна руда. А след като се увери, бе принуден да се примири, макар че живомиризмите не му доставяха удоволствие. Поносимо „миришеха“ малко хора. Приятно „миришеха“ само Силвия, децата и, колкото да бе странно, кучетата. Силвия „миришеше“ уютно и някак невъобразимо удобно… Не, живомиризмата там, зад храстите, не беше нейната…

Нортън почти легна по гърди на бордюра — над главата му профуча тялото на огромна котка и падна с шум в басейна.

Той седна и потърси с очи животното. Кугуарът проплува една бясна полудъга и излезе от басейна. Чуваше се как водата се стича от него. Нортън изтри с длан изпръсканото си лице и каза:

— Добро момче си ти, Джег, но си глупав. — Животното се изтърси. Мократа му козина блестеше на лунната светлина. — Ела тук.

Кугуарът не го удостои с поглед.

— На кого казвам? Мърдай насам!

Животното се приближи бавно. Нортън докосна кръглите му меки уши, почеса мократа козина по муцуната му, като че ли беше домашна котка. Кугуарът прие милувката с достойнство. Муцуната му беше красива, с беличко на върха. Очите му горяха като жълти въглени.

— Добре, не се обиждай. Сам си си виновен.

Помисли си: „Не може да се примири, че аз съм по-бърз от него. И все се опитва… Опитвай се, остроушко, опитвай се. Ние сега с теб никога няма да се изненадаме един друг и ти нищо не можеш да измениш. А и аз също…“

— Такива ми ти работи, остроушко… Но ти забранявам да вдигаш шум нощно време. Нощем трябва да се играе тихо. Разбра ли?

Животното отвори уста широко и издаде звук, подобен на продължителен стон и капризна прозявка едновременно. Зъбите му лъснаха.

— Не се преструвай, знам, че прекрасно разбираш всичко. Ти си почти толкова умен, колкото нашия общ приятел Голиат. Нали?

Кугуарът изпръхтя презрително, протегна се, после показа и скри ноктите си.

— Е-е… — каза осъдително Нортън. — Само недей да важничиш. Като си по-силен, не значи, че си по-умен. Дори по-скоро обратното. И в този смисъл ние с теб не сме съперници на Голиат. Той не се разхожда нощно време в гъсталаците както ти или аз, не вдига шум, не лае нагоре към Луната, макар това много да харесва на кучетата. Спи си и сънува приятни сънища. Той е умен и разбира, че в тази къща лунатици има колкото щеш, а Силвия ни е една и никому не е позволено да я тревожи нощем. Ясно ли е?

Като чу името на господарката си, Джег обърна муцуната си към къщата и седна на задните си лапи.

— Умен си ми — похвали го Нортън. — Ей сега ще си поиграем с теб двамата.

Свали нашийника му и скочи на крака. Животното се въртеше нетърпеливо на място.

— Не, ще отидем да играем на тепиха. Хайде, напред!

Джег скочи в храстите.

За „тепих“ им служеше равна като маса поляна, обградена от всички страни с брястове. Някога тук имаше прекрасен корт, но после по молба на Силвия Нортън направи площадка за тенис в градината при овощните дървета — на Силвия й харесваха цъфналите китайски ябълки. Направи всичко, както тя пожела, макар че китайските ябълки у него лично будеха повече недоумение, отколкото възторг. Дървета-хамелеони: сутрин са бели, вечер — огненочервени, и не можеш да разбереш какви са в действителност… Нортън зася стария корт с трева и сега той беше почти идеален тепих.

Ролята на рефер днес бе предоставена на Луната.

Джег подскачаше нетърпеливо, търкаляше се по тревата като пощуряло котенце. На лунната светлина белезникавият му корем изглеждаше синкав… Нортън му даде сигнал — удари се по бедрото. Джег замря. Погледна съперника с жълтите въглени на очите си, изви гърба си, наведе глава и тръгна странишком, застрашително. Скочи…

Нортън виждаше скока на кугуара като на филм със забавени движения: животното се изправяше плавно на задните си крака, те се изопваха, а след това с непостижима за такова масивно тяло лекота се откъсваха от земята — настъпваше моментът на грациозно-плавния, като в безтегловно състояние полет… И всеки път така.

Нищо не му струваше да избегне удара. Играта не беше на равни начала… Единственият изход бе с усилието на волята да задържи, да намали тази свръхнормална бързина на реакцията на нервите и мускулите си.

Хъ!… Нортън пое върху гърдите си деветдесеткилограмовата котка и падна. Борбата закипя. Съперниците бяха от една категория — с еднакви килограми и схватката имаше променлив успех. Стремителната каскада от скокове, падания, преобръщания и хитрини ги увличаше радостно, до самозабрава и задъхване — докато небесният рефер не се скри зад върховете на дърветата.

После почти безшумно се гониха из цялата градина. Криволичеха между дърветата, прескачаха шезлонгите, надувните скамейки и цветните лехи. Скъсаха хамака. В градината им беше тясно. Прескочиха живия плет и се понесоха към съседната на вилата дъбова горичка. Там беше просторно, можеха да тичат на воля, колкото си искат. Но скоро им попречиха: по бетонното платно на съседната автострада мина някакъв електромобил.

Светлината от фаровете лизна отдолу стъблата на дърветата и угасна — електромобилът изчезна зад завоя. Нортън си спомни, че утре в Копсфорт започваше Голямото родео. Постоя малко на място, ослушвайки се. Извика Джег и тръгнаха обратно. Край на веселието! В онази част на горичката, където минаваше каналът, гостите за състезанията бяха направили временен спортен лагер и беше по-добре да се махат оттук. Нямаше защо да го виждат полугол, при това придружен от кугуар… Неотдавна Джег бе направил една беля: накарал инспектора на местното водоснабдяване да се качи от страх на едно дърво. Инспекторът, солиден, самоуважаващ се човек, страшно се разгневил, особено след като му подметнали, че кугуарите отлично се катерят по дърветата, и за отмъщение държа вилата на „воден глад“. Сякаш знаеше, че съпругата на собственика й ще поиска от мъжа си твърдо обещание да избягва особено острите конфликти с местните власти. За щастие (свое, разбира се) блюстителят на водния режим измени отношението си към Джег и сега, когато посещаваше вилата, искаше непременно да му покажат „лъва“. Наричаше го „млад закачлив глупак“, опитваше се да го дръпне за нашийника, но при това говореше така високо и весело, потеше се, движеше се припряно и се смееше така гръмогласно, че дори мъдрият, уравновесен Голиат започваше да показва застрашително зъбите си.

Нортън потупа ласкаво кугуара по врата. Напред!… Човекът и животното се засилиха един до друг и прескочиха в синхрон живия плет.

Луната се бе скрила, но в градината бе по-светло, отколкото в горичката. Джег се търкаляше в тревата, удряше с опашка. Явно се надяваше, че човекът ще продължи играта. Тази ненаситна жажда за движение…

— Не — каза му Нортън. — Петлите, братле, вече пропяха. И престани да си въртиш метлата, край на удоволствията! Хайде към клетката!

Беше му жал да оскърбява дивата грация на животното с нашийника и решетката на клетката, но вече беше време. Когато заключваше клетката, Нортън почувствува недоволството на Джег. Помисли си: „Няма ли нещо твърде много общо между нас двамата?… Трябва да потърся в кухнята и да му донеса малко от любимия му бульон от кокоши дреболии.“ Върна се при басейна, гмурна се безшумно под водата и заплува по самото дъно.

Обикновено след такова щедро изразходване на мускулна енергия настъпваше нещо като вътрешно разтоварване, чието благотворно действие се чувствуваше и на следващия ден. Днес мускулите му доста се натовариха, но не последва никакво, ни най-малко отпускане и успокоение. Потискаше го горчива, зла и в същото време някаква мътна, вяла тежест. Може би така се усещаше безизходността?… Той напипа във водата потъналата хавлия, хвана я, облече я на голото си тяло и тръгна към къщи. Като приближи, загърна полите й и започна машинално да завързва колана. Накрая се усети, че върши тези нелепи действия, и се спря.

Луната се бе скрила и звездите изпъкваха по-ярко на потъмнялото небе. Той не ги гледаше. Очите му следяха безучастно меките вълни на синята светлина върху пода на летния хол, открит към градината. Не мислеше за нищо. Мозъкът му беше празен, като пещера на морския бряг по време на отлив. Това не го учуди. В последно време често беше така разсеян. Вероятно бе започнал вече да свиква с безполезността на своето съществуване. По волята на угнетяващи самия него обстоятелства той бе лишен от някаква елементарно проста, но жизнено необходима връзка със света на хората и сега не знаеше с какво да я компенсира. Да, с какво да я компенсира? Може би с басейна? Или с нощните разходки с Джег?

Нортън влезе в къщата предпазливо, безшумно, както животно в дупката си. Пресече без звук летния хол и слезе на долния, „подземен“ етаж по покритата с мъхната пътека вътрешна стълба. Тук се намираха всички домакинско-битови и спортни помещения на вилата. Вратата се отвори автоматично, светна електричеството, от което той не се нуждаеше особено. Космосът го бе наградил със способността да вижда на тъмно. Това не означаваше, че изобщо не усещаше тъмнината. Усещаше я като тъмносива, но същевременно стъклено-прозрачна маса. Колкото по-плътна беше тъмнината, толкова по̀ се стесняваше полето на зрението му — той виждаше като в някакъв „тесен лъч“. Тоест различаваше всичко достатъчно ясно само по посоката, където падаше погледът му. Е, виждаше лошо по протежението на магнитните линии на планетата — от юг на север и от север на юг, но беше готов да се примири с това.

Без да се безпокои повече за тишината (знаеше, че оттук горе не достига никакъв звук), премина бързо облицования с изкуствен лазурит коридор и се озова в „двора на банята“. Впрочем Силвия наричаше това просторно кръгло помещение с фонтан „римска зала“. Не беше зала, а самата стерилност — блясък и белота. Мраморни скамейки (в античен стил), ниши с бели вази, на стените горелефи (също в античен стил), блестящи чаши и високи тесни огледала. „Да — помисли си Нортън, събличайки мократа хавлия, — обитателят на тази дупка някога е имал вкус към обикновените радости на живота.“ Хавлията, запратена рязко настрана събори от масичката една чаша и тя се търколи със звън.

Вратата на съблекалнята пред сауната внезапно се отвори. Той погледна бързо към нея и въздъхна с облекчение — нямаше никого. Просто бе дошъл твърде близо до вратата… Кой знае защо, се страхуваше да срещне Силвия тук, по това време. Сега, когато всичко се бе изяснило и нелепият страх преминал, той чувствуваше гняв. Също така нелеп, безпричинен. Да, да, безпричинен, дявол да го вземе! Нямаше никакви, никакви причини. Освен една — че той се върна на Земята урод и откак се бе набутал в тази комфортна домашна дупка, ежечасно, ежеминутно чувствуваше уродството си и знаеше, че нищо не може да направи!… Добре, стига. В края на краищата това приличаше на истерия. Време беше да се стегне. Точно сега… Той вдигна хавлията от пода, хвърли я на скамейката и тръгна към душа.

Млечнобялото кълбо на душа-бокс, обсипано отвътре с брадавиците на пулверизаторите, бе осветено така равномерно, че беше трудно да се забележи сферичната форма на стените му — сякаш пулверизаторите плаваха свободно във фосфоресциращата мъгла. Леко повдигнатата над пода площадка с изкуствена трева напомняше изрязан кръгъл пласт тревна покривка. Нортън скочи на нея направо от прага, охна от ударите на острите като стрели ледени струи — мернаха се отхвръкналите запушалки на пулверизаторите. Напорът на водата беше ужасен и той едва запази равновесие. Вчера бе прекалил с регулатора на водоналягането… Площадката се въртеше бавно, Нортън ръмжеше, пазейки лицето си с ръце от побеснялата вода, и все не можеше да разбере харесва ли му това ново развлечение или не. Струите сякаш мачкаха ребрата му и го режеха със студа си. Всичко това можеше да завърши със синини.

В гардеробното помещение той се огледа в огледалото. Гърдите и гърбът му горяха, но синини нямаше — значи всичко беше наред.

Лицето си обаче не хареса. Всъщност то и преди никога не му беше харесвало — скулесто, твърдо, но поне не изглеждаше толкова сурово. Стиснати в една линия устни, упорит поглед на сивите, поставени по-дълбоко, отколкото трябва, очи… Трябваше да бъде поне малко по-весел. Той се насили да се усмихне. Излезе така отвратително, че се извърна и не погледна повече в огледалото…

Несполучливият опит с усмивката го засегна болезнено. Там, в космическото пространство, той можеше да си позволи да не се усмихва, ако нямаше желание. Настроението му отново се развали. Чувствуваше, че пак потъва в състояние на жлъчно самосъзерцание, гарнирано силно с нещо подобно на ненавист. Някаква отчайващо безплодна, неразумна ненавист, сякаш ненавиждаше въздуха, който дишаше… Впрочем възможно бе това състояние да бе сродно с инстинктивното недоволство на звяра, чието гърло е стиснато с нашийник. Изглежда, не случайно днес там, при клетката, той забеляза приликата си с Джег. „И двамата обичаме супа от кокоши дреболии — мислеше той. — И двамата сме с нашийници. Денем и нощем ходим, вързани с ремъка на обстоятелствата. И двамата се преструваме. Джег се преструва на голям хищник, аз — на порядъчен човек от запаса… Но Джег е способен да излъже само чудака-инспектор, а аз старателно лъжа всички. И най-напред — себе си. Животът ми е затънал в лъжа. Всеки мой ден е пропит с лъжа!…“

В главата му нещо шумеше неприятно и той най-после обърна внимание на това. Обиколи стаята в предчувствие на нещо недобро, мъчейки се да разбере какво става с него. Да не би да се бе разболял? Глупости! Той никога от нищо не боледуваше.

Ъглите на тавана светеха меко. На пода имаше имитация на килим от тигрови кожи. В огледалната стена се отразяваше цялата стая — тя беше почти празна, а огледалното удвояване я правеше квадратна. Нямаше никакви мебели освен един кръгъл диван тип „слънчогледова пита“. Едната стена бе заета от гоблен с изображението на кавалкада (пищна свита на някакъв крал). Гобленът бе истински, средновековен — семейна реликва на Полингови. На отделни места реликвата беше много протрита, но все още впечатляваше познавачите на старинните занаяти. Реликвата на Нортънови — потъмнели от времето рицарски доспехи — стърчеше като мрачен идол на фона на изящния гоблен. Клюнестият шлем бе украсен с черни пера. Според семейното предание тези доспехи някога принадлежали на един от прадедите от рода Рейли — Нортън. Кухият „прадядо“, хванал с железни ръкавици дръжката на чудовищния меч с нащърбено острие, дълги години охраняваше добросъвестно вградения в стената гардероб. Дръжката стигаше до брадата на рицаря. Нортън се приближи до „прадядото“, поправи кривналия се меч — ставите на доспехите звъннаха унило. О, сър, бойното дрънчене на оръжието е забранено завинаги. Во веки веков! Амин!

Изведнъж Нортън забеляза, че там, където бе докоснал меча, острието заблестя по-силно. Погледна дланите си и се намръщи: през кожата му буквално струеше ясно забележима блестяща светлина… Веднага след това почувствува, че го побиха тръпки от студ. После му стана топло — от тила му към краката премина гореща вълна и той се изправи с недоумение. Постоя, заслушан вътре в себе си. Такова нещо още не беше му се случвало… След „температурната“ през него премина съвсем друга вълна: от изтръпналите му крака сякаш започна да се издига нагоре кипяща кръв, която обливаше болезнено вътрешностите му. Многогласен звън разкъсваше главата му и той се почувствува много зле. Изведнъж, кой знае защо, реши, че щом парещата болка достигне мозъка му, ще стане нещо ужасно. „Нима… това е краят?“ — помисли тъжно Нортън.

За миг болката докосна мозъка му и веднага угасна. Звънът изчезна. Всичко в него някак странно изтръпна — струваше му се, че сърцето му всеки миг ще спре. Страхуваше се да мръдне. Видя отражението си в огледалото и замря — целият блестеше. Сякаш беше къс метал…

Блестеше и „прадядото“, но блясъкът на потомъка беше по-ярък. По цялото му тяло, от главата до петите, преливаха слоеве струящ се блясък и светеха огледални петна. На тази странна светлина Нортън можа да види добре загара си, дори пъстрия орнамент на банските си гащета. Той приближи бавно, с мъка вдървените си ръце до лицето и видя, че блясъкът се стича от повърхността им бавно, сякаш бе лепкав живак, и се проточва като шлейф. Обзе го лудо желание незабавно да се отърси от блестящата гадост. Разбираше смътно, че ще успее да превъзмогне странната скованост на мускулите си само с помощта на някакви не по-малко странни и още непознати му усилия. По-скоро интуитивно, отколкото съзнателно, той вдигна плавно (по неволя) ръце над главата си, протегна се с голямо усилие и се почувствува сякаш изтласкан от някакъв мек катапулт към тавана.

Докосна тавана с длани, пружинира и се преобърна с главата надолу. Видя под себе си върха на шлема с черните пера и едва тогава, осъзнал какво става, се потресе. Той летеше, както преди му се бе случвало да лети в състояние на безтегловност… Потресението, изглежда, смачка, развали този противоречащ на земната природа импулс на подемна сила за свръхестествения полет — Нортън едва успя да се преобърне във въздуха като котка и рухна на четири крака. Единият му крак закачи доспехите, нещо изгромоля зад гърба му и след секунда новоизлюпеният летец получи удар от дръжката на меча по тила си. Той се поздрави с посвещаването си в рицар. Мина му мисълта: „Ама че бурен финиш!“ Надигна се на ръце и отскочи назад: до него бавно се люлееше някакво изкривено платно със слаб блясък като език на сребрист пламък — сигурно това бяха остатъците от блестящия слой, който при полета се бе свлякъл от тялото му. Нортън отстъпи на четири крака и се изправи. Без да си дава сметка какво прави, хвана меча, вдигна го над главата си с две ръце и удари по диагонал блестящото платно… Острието потъна странно в прозрачната му сърцевина. Озверен, той започна да го дърпа обратно, но мечът му се подчиняваше неохотно, сякаш бе затънал в смола. Последния път Нортън не можа да запази равновесие и се намери на пода заедно с меча. Ръцете му трепереха. Тресеше се от ярост и унижение. Блясъкът угасваше бавно…

В продължение на една минута Нортън следеше угасването с кръвясали очи, после захвърли меча встрани — оръжието падна глухо върху килима.

5. Пътеката на лудите

Беше четири и нещо сутринта, когато почувствува някакво неудобство. Повъртя се в креслото, като се мъчеше да се отърве от неприятното усещане. Не можа. Странно… Ако знаеше, че ще има поне някакъв смисъл, би се помолил веднага на всички звезди, взети заедно, и би им казал, че за днес му стига!

Нортън седеше пред работната си маса в кабинета на втория етаж и гледаше една голяма тетрадка с черна корица. Тази тетрадка той никога и никому не показваше, криеше я в секретния сейф и за нея знаеше освен него май само Голиат. Днес на страниците й се появиха поредните описания…

Преди година тетрадката се наричаше просто „дневник“, макар че не беше дневник в общоприетия смисъл на тази дума. По-скоро беше каталог на всевъзможните прояви на уродството, което той си бе довлякъл от глъбините на Космоса, и в крайна сметка напълно заслужаваше наименованието „Черна книга“… Тайно от жена си той записваше в нея всички свои „ненормалности“ и дори се опитваше да ги класифицира по някакъв начин. Надяваше се, че на Земята нещата ще потръгнат по-иначе и „ненормалностите“ ще бъдат по-малко. Хранеше надежда, че в земните условия всичко постепенно ще заглъхне. Напразно се бе надявал. Нещата тръгнаха лошо — съвсем не така, както беше очаквал.

Затвори тетрадката и стисна зъби до болка в скулите. Блясъкът в гардеробното помещение днес го довърши. Обзе го досада и обърканост, нямаше никакво желание да мисли. Пък и за какво всъщност трябваше да мисли? Блясък по дланите си бе виждал и по-рано. За пръв път — след десанта на Умбриел, когато едва не му измръзнаха ръцете поради неизправността на отоплителните елементи в ръкавиците на скафандъра. Спомняше си, че още тогава правилно свърза появата на блясъка с действието на студа и започна да се отнася с опасение към ниските температури. Впрочем там му се наложи към много други неща да се отнася така. В Космоса се бе случвало и по-страшно… Стоп! Каквото било — било. Край на всичко. И никога повече няма да се повтори. Но тук…

Може би трябва да плюе на всичко и да отиде при мъдреците с научните степени? Да им каже: помогнете на инвалида герой от Космоса да се отърве от… сам не знам от какво. Веднага ще го чуят, ще се зарадват, ще долетят от всички континенти. На някой остров ще издигнат в чест на уродството му цял научноизследователски комплекс НЕЗНАМОТКАКВО, ще го оградят с ограда от шприцове, с оръдия-микроскопи, с блокове-анализатори, ще му сложат шлем с жици и от нещастен инвалид ще се превърне в лабораторна колба „възхитителни феноменални свойства“. И няма да му остане нищо друго, освен да вярва във всемогъществото на някой плешив институтски корифей с величествени жестове и неясно произношение. А после, след десетина години, когато лаборантката му сподели наивно с него радостната вест, че корифеят в края на краищата е успял да използува екстракт от хормоналните му жлези за „регулиране половите признаци на плодовата мушичка дрозофила“, ще разбере всичко и ще се опита да избяга оттам. Разбира се, ще го хванат и ще започнат дружно, в един глас да го осъждат. М-да…

Той отвори масата, отмести фалшивата преградка и запрати тетрадката в сейфа. Докосна с големия пръст на лявата си ръка прозрачната пластинка на заключващия механизъм, пластинката светна и ключалката щракна. Ключалката беше много надеждна — можеше да я отключи само съчетанието на кожните линии на пръста на собственика й.

Усещането за странното неудобство се засили. Не, май тетрадката нямаше нищо общо с това… Нортън се облегна в креслото и започна с неудоволствие да търси друга причина.

Седеше в меко, удобно, обикновено кресло до обикновена маса. Беше с удобни шорти, пъстра тениска от много приятна, хлъзгава материя и сребристи, също много удобни кецове. Въздухът беше прохладен и свеж, нормално наситен с мирис на цветя. Кабинетът беше просторен — шестостен, във вид на беседка; залените със синя светлина стени и таван бяха украсени от шарките на черна решетка, живописно обвита със стайна зеленина. Над главата му светеше уютно синята леща на лампата. Отдясно нямаше решетка — там започваше скритият в тъмнината океански плаж, а в далечината се виждаха осветени от прожектори няколко високи палми. Лъчите на прожекторите осветяваха и пъплещите в дюните животни: от крайбрежните води пълзеше цяла армия морски костенурки, оставяйки след себе си сребристи бразди, които приличаха на следите от всъдеходите — костенурковият десант завладяваше плацдарм за снасяне на яйцата си. Нортън стана. Усещането за неудобство преминаваше в тревога… Той рязко превъртя регулатора на звука — в стаята нахлу грохотът на океанските вълни. Те се разбиваха в невидимите в тъмнината гребени на преградния риф и с шуртене се свличаха в пясъка. Нортън изключи звука. Повъртя главата си на една, на друга страна, сякаш душеше нещо. Отвори вратата на кабинета. На прага стоеше Голиат — наполовина чистокръвно куче с външност на пойнтер, с увиснали уши и шарени (на черно-бели петна) хълбоци. Кучето гледаше господаря си с предан поглед. Нортън мина покрай него и скачайки по стъпалата на вътрешната стълба, излетя на третия етаж (ако можеше да се нарече така горната тераса под открито небе).

На терасата цареше предутринна мъгла. Сладко миришеха цветовете на непознати на Нортън редки растения, водата на декоративния басейн отразяваше като огледало просветлялото небе. Всичко останало бе потънало в синкав полумрак и човек с нормални очи би различил само неясни петна, силуети, контури. Нортън можеше да чете тук вестник. Оглеждайки се тревожно, той ходеше между стойките на сенника. Прескочи тесния басейн и като разблъска по пътя си плетените столове-люлки, замря до източния ръб на терасата.

Някъде в далечината, през плътните редици пирамидални тополи, които растяха край съседната вила, едва-едва се виждаше пламтящата лента на разсъмването. Нортън гледаше на изток. Някакви звуци му пречеха да се съсредоточи. Източник на звуците беше Голиат — кучето лочеше от басейна. В огледалото на водата трептеше отражението на мраморната чаша. Нортън погледна още веднъж внимателно оградата от тополи и тръгна към центъра на терасата, където над шахтата на асансьора се издигаше стъклен калъф. Като минаваше покрай чашата, хвърли поглед към стърчащия от нея пищен храст приказно красива синя роза. Тя беше цветарската гордост на жена му.

Видеотекторът висеше на стената на асансьорната кабина. Нортън вдигна прозрачната полусфера. След секундно колебание набра индекса на съседната вила. Екранът светна.

— Един момент!… — чу се глас, по който трудно можеше да разбере кой говори — жена или мъж.

Екранът продължаваше да бъде празен.

— Да, слушам ви!

Нортън позна чий е гласът и се намръщи.

— Може ли Бен или Елен. Ако, разбира се, не спят.

— Бен за съжаление замина. Елен за съжаление…

— Ало! — изкрещя женски глас. На екрана се показа красивото, но разплакано лице на приятелката на Силвия Елен. — Ти ли си, Дейвид? Защо не те виждам?

— Тук е доста тъмно.

— Тъкмо исках да се свържа с теб! Бягам като луда и не зная какво да правя. Ник! — Останалите думи потънаха в риданията й.

— Какво е станало с Ник? — попита рязко Нортън.

— Събудих се — започна, давейки се със сълзите Елен, — отидох в летния хол, където Ник обича да спи, и видях, че… че него го няма там!… Претърсих цялата къща, цялата градина, виках го, крещях. Няма никаква следа от момчето! Току-що Хед ме „зарадва“: Ник е изчезнал заедно с електромобила.

— С чий електромобил?

— Хед пристигна вчера и оставил колата си в градинската алея… нали познаваш брата на мъжа ми! Домързяло го да я закара в гаража! И Ник… Изглежда, шумът от колоосите ме е събудил. Моят електромобил не е зареден, Бен го няма и ние тук сме без колела. Канех се да те извикам и дежурния по охрана също, но ти ме изпревари. Кой знае къде ли е сега момчето ми?…

— Къде може да отиде? Престани най-после да ревеш!

— Знам ли? Просто го е взел и изчезнал!…

— Осемгодишните момчета не взимат току-тъй електромобили — момчетата на годините на Ник винаги си имат планове. Канеше ли се изобщо да заминава някъде? С какво си пълнеше напоследък главата?

— С акваланга.

— Какво?

— Хед му беше обещал акваланг и му го донесе. Особен модел… специално за деца. И една снимачна камера… такава една тумбеста, за под водата. — Хлипайки, Елен произнасяше думите машинално, сякаш в транс. — Вчера половин ден прекараха в басейна — снимаха се един друг. Чух Хед да казва на момчето, че скоро ще го вземе със себе си на някакви Северни езера. Разправяше му, че във всяко от тях можело да се види чудовище от рода на морския змей. Ник, естествено…

Внезапно тя изчезна от екрана. Нортън знаеше защо. Когато се появи отново, лицето й беше страшно.

— Не… не го намерих!!! — тя се задъхваше. — Акваланга!…

— Ясно. Камерата също ли?

Кимна. Не можеше да говори — сълзите я задушаваха.

— Слушай, Елен!…

— Но… но нали той не е заминал на север, Дейвид?

— Имаме си достатъчно водоеми наоколо. Чуй: нека Хед да изтича до вилата на Хенри и да вземе неговата кола — той има сигурна, бърза кола — и без да губи време, да започва да претърсва в западна посока чак до Бизоновите езера. А ти се свържи с главния дежурен на нощните постове и му обясни накратко положението. Нека да вдигнат във въздуха разузнавателна „палачинка“ или каквото имат подръка и да минат над южната автострада до Соленото езеро. Аз се заемам със северозапада. Нали Хед не е сменял колата си?

— Същата е… сребристорозова, ще я познаеш. Дейвид!

— Да?

— Ще догониш Ник, нали?

— Успокой се. Имаме още време. Преди да съмне, момчето няма да се пъхне във водата.

— Той толкова те обича!…

— Край! — прекъсна я Нортън. — Действувай както ти казах.

Той прескочи обвития с бръшлян парапет на терасата, зае във въздуха нужната поза и се приземи меко в цветната леха.

В гаража изключи бързо дистанционните кабели, които свързваха електромобила с таблата за автоконтрол и зареждане. Скочи зад кормилото, без да отваря вратичката. С удар на дланта си изключи блока за „безопасно каране“ и изпъшка от яд: яркооранжевите очи на сигналната уредба светнаха и замигаха предателски — четири отпред и четири отзад. Такава илюминация бе способна да събуди и най-сънливия блюстител на реда по пътищата. Нортън скочи от седалката, хвана някакъв попаднал му подръка железен лост и с трясък го стовари върху първото око. По същия начин счупи безжалостно и останалите. Голиат се въртеше в краката му. Нортън запрати настрани лоста, скочи отново зад кормилото и без да запалва фаровете, потегли рязко от място. Той бе излъгал майката на Ник — нямаше никакво време в запас. Ако момчето бе запрашило за Старата кариера, нямаше нито една излишна секунда.

Белият електромобил изсъска с колелата си и се понесе като призрак по тъмната алея. Обаче при изхода услужливият автомат — дявол да го вземе! — заля с ярка светлина цялото пространство пред вратата.

Режейки ъглите на пустинните кръстовища, Нортън препускаше с непозволена скорост по най-краткия път. Градчето спеше. Небето бе просветнало, но земята дремеше още в синкава мъгла. Беше около четири и половина. За пръв път след много дни Нортън погледна часовника си: циферблатът показваше четири и двайсет и две… Леко учуден, че продължава да чувствува живомириса на куче, той погледна назад. Голиат лежеше на задната седалка.

Малкия участък на околовръстното шосе го взе, като натискаше педала за скоростта до последен предел. Мярна се знакът за завиване към северозападната магистрала. Скърцайки отчаяно с осите си, колата излезе от завоя с такъв силен наклон, че известно време се движеше само на двете си леви колела. Нортън я изведе на бялата осова линия, или, както казваха тук, на „фитила“. Сега му оставаше да превключи захранването на мотора от акумулаторите към високочестотния ток от кабела, прокаран по протежението на магистралата под „фитила“. Така и направи — скоростта нарасна чувствително.

Електромобилът, разсичайки с тътен въздуха, се носеше по права линия. Автострадата беше абсолютно безлюдна. Нортън включи блока на шофьора-автомат и пусна кормилото. Край, нямаше какво повече да прави… Огледа се назад: лудият вятър бе прогонил Голиат на пода. Нортън му извика, издърпа го за нашийника на предната седалка до себе си. Кучето близна с благодарност ръката му.

— Къде си се понесъл със старите си кокали? — Той погали кучето. — Усетил си, изглежда, бедата… Вярно е, друже. Ник немирникът пак ни погоди страшен номер.

Голиат погледна господаря си, надигна се и протегна муцуна към предното стъкло.

— Всичко разбираш. Да, калпазанинът май е запрашил към Старата кариера…

„Лошо — помисли си Нортън. — Лошо, ако е запрашил натам.“

Отдясно се простираше равнина. Тук-там в нея бяха пръснати плоски като маси хълмчета. Отляво по пътя се мяркаха идеално равните редици на една плантация азимина. Покрай колата преплуваха тумбестите сгради на някакъв малък плодов завод, който приличаше по нещо на сервиз за кафе. После зеленият масив остана встрани от автострадата, мярна се и изчезна в полята лъскавата лента на някакъв канал. По-нататък започваха ниви, засети за кърма; землището на един животновъден комплекс можеше да се познае по стърчащия над гъстата зеленина купол на водонапорната кула. Изгревът бе успял да го боядиса в розов цвят. Разсъмваше се бързо. Отпред розовееше верига голи хълмове.

Нортън гледаше внимателно през предното стъкло. Не бе забелязал досега нито един електромобил по платното и това го безпокоеше. Момчето или беше успяло да прехвърли веригата хълмове, или препускаше в друга посока. Последното би било за предпочитане, обаче Нортън не се съмняваше, че немирникът бе избрал именно Старата кариера. Първо, защото беше сравнително близо (а Ник беше твърде нетърпелив), и второ — беше несравнимо по-страшно (а Ник бе ужасно самонадеян, като станеше дума за смелост). Светлата красота на Бизоновите езера или, да кажем, пустинното величие на Соленото езеро едва ли биха съблазнили смелия аквалангист. Къде другаде освен в глъбините на мрачния водоем в Старата кариера можеше да има такова подводно чудовище.

Автострадата започна да се изкачва твърде забележимо нагоре. Окъпаната в утринна руменина верига от хълмове се приближаваше. Нортън се мъчеше да си представи разстоянието до младия търсач на приключения. Трите минути, които бе загубил да разговаря с Елен, той навакса за сметка на високата скорост още преди да излезе на магистралата.

В препускането на автострадата не печелеше нищо. Знаеше, че електромобилът на Хед беше от същия тип, както и неговият собствен — последен модел „Торнадо“, — а Ник препускаше с колата, естествено, също по „фитила“. Ловкият малчуган се бе научил да кара смело електромобила, впрочем не без Нортъновото съучастие… Хлапето бе пред него минимум на около десет-дванайсет минути, иначе той би го забелязал на този участък от пътя.

Дванайсет минути… Дявол да го вземе, много са! Ще се наложи да ги навакса на стария коларски път в дълбоката клисура — лош за щастие път, но все пак дванайсет минути са твърде много. Трябва да хване този юнак, преди да е излязъл от клисурата в каньона. Не е така просто… Дори да изстиска от колата всичко, на което тя е способна. И дори ако Ник не изключи блока за „безопасно каране“. А ако изключи — непременно ще се забие някъде.

Електромобилът взимаше стремително полегатия наклон. Хълмовете се приближаваха до платното на автострадата. Изкачването свърши, хълмовете останаха назад и електромобилът полетя по просторното каменисто плато. Покрито с утринни сенки, то можеше да се стори на неизкушеното око широка равнина и шофьорите, които се движеха в тази посока за пръв път, неволно се хващаха за кормилото, когато автострадата неочаквано извеждаше колата на виадукта, увиснал над хищната уста на каньона.

Нортън гледаше напред, измъчван от бездействието. Не можеше да предприеме нищо. Във всеки случай поне до онова място, където му предстоеше да напусне разкошната магистрала: там, след виадукта, имаше много удобен асфалтиран наклон към клисурата, а по-нататък беше лошият коларски път… Градските власти нарочно не се захващаха с ремонта му, за да няма много желаещи да ходят с електромобили в каньона. Но едва ли в Копсфорт имаше човек, който поне веднъж да не бе посетил Старата кариера. Жителите на Копсфорт бяха страшно любознателни хора. И безкрайно смели… Пикникът под скали, които всеки момент могат да паднат върху главата ти, очевидно съдържа в себе си идеята за пробен камък на качеството „мъжка мая“. При това безсмисленият риск се приема като метод за съзнателно възпитаване на смелост — едно от най-загадъчните май свойства на човешката психика на Земята днес. Именно на Земята, защото на космодесантчика който винаги знае „за какво или за кого рискува“, готовността за безсмислен риск му изглежда абсурдна.

Нещо повече, рискът (както впрочем и всичко останало тук, на уютната Земя) е подвластен на влиянието на модата. Риска, който сам по себе си е прост, като оголено острие на сабя, кой знае защо, се мъчат да го окачат на бутафорски презрамки в духа на „добрите стари времена“. Например стана модно да се организират мрачни пикници в галериите на отдавна изоставени мини; където всичко се държи едва ли не на косъм; или изпробването на собствените нерви и мускули с разходки из гнилите етажи на изживелите времето си, но все още несъборени небостъргачи; или проникването в покритите с мъх лабиринти на изоставените, а често и полузалени с вода военни съоръжения, натъпкани понякога с всевъзможни опасни неща. Често любителите на ръждясали сувенири украсяваха гостните си с такива „колекции“, че се налагаше да се вика цял десант сапьори или поделение специалисти-дезактиватори. В най-добрия случай се отърваваха само с уплаха. В най-лошия — политаха във въздуха цели семейства, които понякога повличаха след себе си и невинните си съседи. Или се тровеха смъртоносно с някакви боклуци и караха жителите на съседните квартали да треперят в кошмарно очакване.

Да се чудиш само колко всевъзможни гадости са били изфабрикувани в „добрите стари времена“ с една-единствена цел: да бъдат унищожени по достатъчно рационален начин колкото се може повече хора. Висшият разпоредителен орган на обединените нации и до днес е принуден да поддържа специализирани отряди десантчици „Веридейнджроуз!“ — „Много опасно!“. Смелчаците от ВДОО, в сребристи униформи с емблемата на „Веселия Роджър“ на ръкавите, от години се занимават усърдно с търсенето и ликвидирането на тайните складове в бившите огнища на секретното изобретателство и производството на оръжие от най-различен тип, но краят на всичко това още не се вижда. Преди около пет години в едно телевизионно предаване на последните новини беше показан телерепортаж от спътника „Порт–1“ за крайния етап от ликвидирането на намерените запаси от някакво адско вещество под кодовото название „желираното ястие на леля Мери“, създадено в съществуващата някога свръхсекретна лаборатория за военноморски изследвания „Ейч-Съпрайз“. От спътника „Порт–1“ в безвъзвратен полет по посока на Слънцето се насочи престарелият танкер „Амалия“ — с големи предохранителни мерки, под конвоя на кораби-патрули на ВДОО. Трюмовете и танковете на „Амалия“ бяха натъпкани с контейнери, подобни на автоклави. Двеста автоклави-контейнери с инициалите ЖЛМ на лъскавите им жълти стени биха били достатъчни да се превърне в пача водата на такива водни басейни като Мексиканския залив или Черно море. Пълният товар на „Амалия“ би стигнал за Атлантическия океан… А съвсем наскоро с още по-големи предохранителни мерки в безропотните глъбини на Слънцето бе изхвърлена някаква друга смъртоносна гадост под названието „тютюна на чичо Джон“. Изхвърлена бе заедно с цялата ескадрила транспортни кораби, които участвуваха в тази, както казват, крайно сложна операция.

Да, с какви ли не само гадости си имаха работа момчетата от ВДОО! „Млякото на хуните“, „пипереният дим“, „подхвърленото неутроново дете“, „крилатите стрели“, „окото на сатаната“, „мечът на Израел“, „преторианските камбанки“, „мяо хенхао“, „стъпалото на великия кормчия“… Остатъците от бившите арсенали на човеконенавистничеството много често биват обезвреждани с цената на човешки жертви. Но прочистването на планетата продължава; има основания да се мисли, че още не всички тайни гнойни огнища са открити и обработени по необходимия начин. За съжаление често се случва, че първи ги откриват хора, съвсем неподготвени за подобни находки. Любителите да си пъхат носа в мухлясалите скривалища не са намалели дори след няколкото предупредително-разяснителни кампании, но поне престанаха да пипат с ръце всевъзможните неща със съмнителен произход и за особено подозрителните находки бързаха да уведомят органите на ВДОО. Изработиха си някаква форма на правилно поведение: просто се катереха, тършуваха, наслаждавайки се на риска, зяпаха, устройваха пикници, но не пипаха нищо. С една дума, „посещаваха“. На общия фон на масовото увлечение от риска посещенията в Старата кариера изглеждаха сравнително безобидни, обаче по принцип това беше същото: жителите на Копсфорт не изоставаха от модата. А някои суетни бащи, като Бен, които страдаха от хипертрофия на родителска любов, считаха едва ли не за свой дълг да покажат поне веднъж на малолетния си наследник съвсем отблизо тази опасна дупка. И наследниците, още по-суетни и любознателни от бащите си, запомняха отлично пътя. Наистина да се пъхат сами в каньона досега се бяха осмелявали момчета, не по-малки от дванайсет години. Ник рискуваше да постави абсолютен рекорд на долната възрастова граница за самотни посетители в кариерата. Таткото — известен специалист по производство на киселомлечни изделия, който много обичаше да плещи всевъзможни глупости за „щамовете на мъжката мая“ и непременно се позоваваше на историята, би се побъркал от страх, ако разбереше къде бе отвела тази „мая“ днес осемгодишния му син…

Каньонът както винаги изникна неочаквано. Електромобилът полетя по виадукта: замяркаха се, сливайки се в ивици, розовите пламъчета на отражателите по парапетите — в предутринната светлина виадуктът изглеждаше като виолетова линийка със светещи краища, увиснала над виолетово-синята пропаст.

Като премина каньона, Нортън изчака малко и пое управлението. Времето на бездействието бе свършило: приближаваше завоят за клисурата. Ето го асфалтирания наклон и табелата с надпис: „Не слизайте надолу, ако не искате да се окажете в аварийна ситуация!“

Нортън сложи крака си на спирачния педал, но не го натисна, взе внезапно друго решение. Електромобилът, без да намали скоростта си, се понесе направо и отмина наклона. Нортън погледна към клисурата: пътят криволичеше по склона и се спускаше надолу в Старата кариера. Видимият участък от него беше безлюден, но едва забележимо напудреният с прах въздух обясни на Нортън всичко…

Показа се следващият завой. Той влезе в него почти на пълен ход, едва не удари с наклонилата се кола стойката на рекламното табло и веднага натисна педала за скоростта до краен предел. Шосето капризно се виеше между скалите, но беше първокласно. Докато момченцето криволичеше долу по ямите, той можеше на хубавото шосе да спечели време. Наистина проблемът беше как ще излезе оттук в каньона. Недалеч от наблюдателната площадка (към която всъщност водеше шосето) имаше един много опасен път за клисурата. По-точно, там нямаше никакъв път, а просто каскада от планински стръмнини — „пътека на лудите“, както съвсем справедливо ги наричаха. Въпреки строгата забрана по „пътеката“ понякога се спускаха най-безразсъдните смелчаци-мотоциклетисти.

Последен завой и лентата на шосето изскочи на полегато надолнище покрай скалистия гребен. Наблюдателната площадка се виждаше като на длан — полукръгла, с перила. Там беше къщичката на механика и опорната мачта на въжената линия. На въжетата висяха разноцветни котлета-кабинки за любителите на разходки над каньона. Самият каньон се виждаше много по-надолу, на километър и половина оттук, и все още тънеше във виолетово-синя мъгла…

Надолнището към „пътеката“ бе преградено с огромна макара от кабел. Нортън отмести препятствието с предния буфер — макарата изтрещя, преобърна се и с тътен се затъркаля надолу. Електромобилът, поскърцвайки, клатейки се от една страна на друга, се заспуска по склона в засипаната с чакъл падина. Докоснатият чакъл се задвижи и електрокарът започна да се плъзга към пропастта в поток от дребни камъни.

На опасна близост от пропастта Нортън измъкна колата от сипея и зави по долепения към скалната цепнатина тесен корниз. Той бе толкова тесен, че лявата страна на електромобила дращеше със скърцане издатините на скалите. Нортън не се безпокоеше от това, защото знаеше, че оттук може да мине. Тревожеше го прехвърлянето през пропастта. Отпред, там, където отвесните стени на цепнатината се доближаваха една до друга, се виждаше пешеходно мостче, направено от монтажниците на въжената линия за тяхно удобство, но то съвсем не беше пригодено за пътуване на четири колела. Две плътно допрени бетонни греди — това бе всичко. Доста тесничко за електромобил…

Корнизът стана наклонен и това бе твърде добре за случая — мостчето сега се виждаше прекрасно. Трябваше да мине по него както бе засилен, в движение. Малцина от смелчаците-мотоциклетисти се решаваха на това — обикновено слизаха от мотоциклетите си и така ги прекарваха. Нямаше нищо за чудене: иначе най-простото бе да се сгромолясаш оттук в пропастта… Пред мостчето имаше малка площадка, равна за щастие като маса, но и почти толкова голяма по размери. Цялата му надежда беше в точното прицелване, острия завой и добрата скорост. Корнизът се разшири, можеше да започне засилването. Да, оттук бе най-подходящо… Нортън изрепетира мислено предстоящата маневра, бутна кучето от седалката на пода, увеличи скоростта.

— Напразно се забърка в тази история, Голиат.

Слял се с кормилото, той водеше колата към предварително избраната точка в центъра на площадката. Стараеше се да не мисли за нищо — действуваше на принципа на инстинкта, автоматизма, интуицията. Площадката наближаваше стремително… Рязък завой надясно — силно наклоняване, остро изскърцване на амортисьорите, излизане на две колелета. Нортън успя да почувствува как бетонната греда потрепера. Благодаря, минахме… Електромобилът се пльосна по корем на отсрещния бряг на цепнатината и здравата подскочи. Нортън овладя колата и я поведе надолу по склона.

Склонът беше гладък и стръмен. Изглежда, бе най-гладкият участък по пътя в клисурата (ако не се броеше плешивото теме на лежащия по-надолу базалтов купол), но това беше само едно островче, обкръжено от всички страни с пропасти и камари от скали. Спускането оттук май беше възможно само по въздуха — нямаше никакви други, па макар и още по-мизерни мостчета. Скоростта растеше.

— Готови, Голиат!… — извика Нортън. Гласът му потъна в шума на насрещния вятър.

Електромобилът излетя от издатината на скалата като от трамплин и за няколко дълги мига Нортън попадна в обятията на безтегловността.

Приземяването стана на склона на една каменна гърбица. Ударът беше плъзгащ се, но тежък: Голиат заскимтя, Нортън едва не изкърти предното стъкло с лицето си. „Миналата година тук се преби един мотоциклетист — помисли си той, като действуваше яростно със спирачката и кормилото. — Но никой още не се е опитвал да се пребие с електромобил.“ Колата така се поднесе, че известно време се плъзгаше с отвратително скърцане на една страна по склона, сякаш той бе покрит с лед и посипан отгоре със сгурия.

И пак скорост и шум на насрещния вятър. Надолнището водеше в недълбока седловина. Електромобилът пръсна чакъл изпод колелата си и излезе на полегатата, гола, цялата в малки пукнатини повърхност на базалтовия купол. Нортън хвърли бърз поглед нагоре, към огрените от първите лъчи на слънцето настръхнали скални зъбци. Въжетата с кабинките-котлета пресичаха напреки пространството над главата му и изчезваха в синята мъгла. Само преди няколко минути беше там, където се издигаше опорната мачта, и това му се стори на него самия невероятно…

Нортън препускаше безжалостно с колата напред. Многото големи камъни го ядосваха — скоростта падаше. Но друг път за клисурата просто нямаше. Можеше да влезе в нея само през изоставения калаен рудник…

Като взе главоломното надолнище, той най-после стигна до рудника. Спусна се по сплъстения от времето куп негодна за обработване руда в едно дере — вероятно беше от рудничен произход. Дерето започваше от полуразрушения вход в една минна галерия, разширяваше се към куповете руда, а по-надолу, към склона, се стесняваше до размерите на транспортна траншея и се спускаше стръмно в една цепнатина — Нортън знаеше, че тя излиза направо в клисурата. Дъното на дерето бе покрито с чакъл и купчинки хрущящи отпадъци с ръждив цвят. Ако се съдеше по някои признаци, тук някога бе имало релси — вагонетките с рудата очевидно са се спускали от минната галерия към пътя в дълбочината на клисурата. Нортън вкара уверено колата в каменния жлеб на траншеята — именно оттук неотдавна бяха откарали в местния музей някакъв стогодишен рудничен механизъм.

Електромобилът подскачаше като упорит кон и се гмуркаше надолу по гърбавия склон. Нортън оглеждаше със страх почти отвесните стени на дълбоката цепнатина, покрити с мрежа пукнатини. Здравината на стените не му вдъхваше никакво доверие. Неочаквано той спря рязко и изскочи от колата. След него скочи и Голиат. Входът в клисурата вече се синееше наблизо — беше влажно, долитаха ромолящите звуци на ручей. А през средата на пътя към подножието на склона — последния склон на стария път! — се бе изпречил куп непригодна руда. По дяволите!

Отляво до скалата лежеше скален отломък като преобърната с дъното нагоре дълга лодка, отдясно — масивна кръгла скала и няколко по-малки. Купът, общо взето, не беше голям. Нортън го огледа набързо и реши да вземе препятствието в движение. Беше сигурен, че скалният отломък лесно ще мине под колелата отляво, но масивната скала… Без да губи време, той подхвана с ръце един солиден камък, напъна се и го приближи плътно до масивната скала. Направи набързо от камъни нещо като наклонена плоскост за изкачване, избърса потта от челото си и вече се канеше да се затича нагоре по склона към колата, когато Голиат изведнъж залая. Нортън погледна кучето, премести поглед към клисурата и — за миг замръзна. Беше закъснял!… Пътят долу отразяваше танцуваща светлина — нямаше съмнение, че бяха фарове на приближаващ се електромобил!…

6. Старата кариера

Розовият електромобил се мярна през дълбоката цепнатина в скалата. Нортън изтича нагоре по склона и скочи зад волана. Хвана Голиат за нашийника, запрати го на пода, издърпа рязко спирачката, засили колата и я насочи към купчината руда. Миг на конвулсивно излитане, наклоняване във въздуха, силен удар и грохот в момента на приземяването — той едва почувствува всичко това. Електромобилът навлезе в прозрачната синева на клисурата. Следваше остър завой наляво преди пропастта — спирачка, отчаяно скърцане на колелата. Колата така се удари в ъгъла на бетонираната платформа, че страничната й стена се проби с трясък. Всичко това мина машинално покрай съзнанието му — само да издържат колелата и моторът.

Пътят беше отвратителен, но все пак беше път. Пестеливо, хладнокръвно той водеше с него двубой за скоростта. Струваше му се, че не вижда нищо друго освен стремителното проблясване на светлинните миражи от фаровете на отминалия напред електромобил, макар че виждаше и чувствуваше много неща: всяка яма, летящите под колелата стръмнини и завои, грамадните скали, дълбокия и страшно близък вече разрез на клисурата — входа в каньона. Разстоянието между електромобилите намаляваше по-бавно, отколкото той очакваше, и това започваше да му изглежда подозрително. Нортън разбираше, че момчето не бе успяло да изключи блока „за безопасно каране“ (без помощта на автомата осемгодишният смелчак отдавна да бе полетял на дъното на клисурата), но, от друга страна, блокът не би му позволил да развие такава скорост при такива пътни условия — биха задействували спирачките. Пък и самото момче би ги натиснало, не беше глупаво: нали виждаше, че пътят се спуска надолу и че електромобилът е „навъртял“ вече опасна скорост. Изглежда, просто нямаше какво да се натиска… Нортън си представи трескаво вкопчилото се в кормилото изплашено до смърт дете…

Скалите внезапно се отдръпнаха и каньонът се показа. Пътят зави право надолу и Нортън впи поглед в розовия електромобил, който летеше стремително към подножието на склона. Ник караше прав. Видя как се тресат от бързото движение раменете му, тъмнокосата глава и слабичките лакти; въздушните завихряния дърпаха краищата на синята му ризка. Стиснал зъби, Нортън препускаше надолу в пълно отчаяние. Той беше безсилен да предприеме каквото и да било: розовият електромобил с преднина стотина метра вече излизаше на Устната — плосък нос, издаден в пространството на каньона като обърната навън устна на някой великан, потопил каменната си брада в езерото. Подозрението за спирачките излезе истина. Колата се носеше по Устната, криволичейки по правия път: момчето знаеше, че трябва да спре (това място служеше за паркинг на колите и по-нататък се ходеше пеша), но караше напред — не можеше да реши какво да прави със засилената кола. Наистина — какво? Поне да беше се сетило да изключи мотора!… Нортън караше с пределна скорост, печелеше метри, буквално физически изпитваше страха и безпомощността на детето. Отдясно имаше равна площадка и пропаст към водата. Отляво — също площадка, но обкръжена от скали и като допълнение — ями, камари от големи камъни и дори захвърлена от някого къщичка-ремарке със счупен прозорец. А отпред, там, където свършваше Устната, огромно фосфоресциращо табло предупреждаваше: „Няма път. Много опасно!“ и червено-белите тръби на една бариера препречваха пътя към Старата кариера. Дявол да го вземе, по-рано тук нямаше никаква бариера!…

— Скачай във водата, момченце, във водата!!! — закрещя Нортън, като осъзна най-после, че това е единственият, макар и съвсем малък шанс. — Надясно кормилото!

Момчето се оглеждаше панически настрани и се носеше към бариерата, сякаш имаше намерение да я вземе на таран. Нортън натисна звуковия сигнал, но чу отвратително хриптене. Удари го с юмрук — напразно, сигналът не работеше. Но каква полза от него — бариерата беше вече на няколко метра! Остро чувство за вина го преряза като с бръснач; Нортън се сви, вцепенен зад кормилото, и беше готов да замижи — не можеше да гледа всичко това!…

Неочаквано розовият електромобил залитна наляво — Нортън разтвори широко очи: Ник беше увиснал опасно на кормилото. С някакъв немислим вираж електромобилът заобиколи раираните тръби (от силата на инерцията Ник се строполи на пода), наклони се почти на една страна, плъзна се по стената на пешеходния проход и като завърши зигзага с остър завой, с грохот излетя на пътя. Гмурна се по наклона и изчезна. „Ето това е логика!“… — успя да помисли; като се опомни, Нортън, намали скоростта и в последния момент повтори маневрата на автомата. Последва луд, рязък тласък и пращене на разкъсваната броня.

Като излезе на наклона, Нортън оцени мълниеносно обстановката. Заобикаляйки скалата, пътят вървеше по края на съвършено отвесната пропаст и в тази част беше широк — два тежки камиона можеха да се разминат свободно. Но таблото не лъжеше — преди половин година едно срутване буквално бе отрязало издатината на пътя. Беше останал наистина един тесен корниз, който все пак даваше възможност на туристите да минават над пропастта зад завоя. Да минават! Момченцето се носеше натам с колата… Ето го, пак изпълзяваше бавно до кормилото — изглежда, е било само леко зашеметено. Ех, луда глава! С бързината на автомат Нортън сортираше в главата си детайлите на ситуацията. Превъзхождаше два пъти по скорост Ник, но това бе малко. Бронята на колата трепереше — дребна работа. Нещо удряше по дъното на височината на шасито — опасно бе, обаче колата се подчиняваше на кормилото — и той й бе много благодарен. Вървеше по петите на момчето — щеше да успее да го догони, но да го изпревари…

Нортън се отмести силно назад от кормилото, изби с крак предното стъкло и се прицели в задните фарове на розовия електромобил. Пет метра, четири, три и половина… Сега! Покатери се на капака, наклони се по посока на въздушния поток и скочи напред. Когато падаше в каросерията зад гърба на Ник, видя насреща отрязания път. Ник също го видя, пусна кормилото и се замята; Нортън го хвана за ризата с едната си ръка, а с другата врътна кормилото надясно. Задната кола с дрънчене опря в предната, последва тласък — Нортън едва се удържа на краката си и в същия момент почувствува разтворилата се под колелата пропаст. Чу се сподавеният вик на детето…

Бавно (както му се стори на Нортън), увеличавайки постепенно наклона си, колата започна да пада в пропастта. Той определи хладнокръвно посоката и изхвърли със сила Ник от каросерията — колкото се можеше по-далеч от брега, а след миг скочи и сам. Със заучено движение на краката (както в условията на безтегловност) Нортън се преобърна надолу с главата, улови погледа на Ник и му извика:

— Свий се!…

Телцето на момчето, което летеше във въздуха като „рак“, се сви неуверено и Нортън видя отражението му в лъскавочерната вода.

Чу се грохотът от тежкия плясък на рухналите електромобили. Надигналата се (като при подводен взрив) вълна посрещна Нортън с шибащ удар, потопи го и го завъртя. Кръжейки в кипящия котел на побелялата като млечна пяна вода, той се мъчеше да си представи как е финиширал Ник. Изплува на повърхността и се огледа. Отново се гмурна. Спусна се още по-надолу през бързо изчезващия слой мехурчета и най-после забеляза синьото петно…

Изплува на повърхността и вдигна момчето над главата си. Разтърси го — ръцете и краката на Ник се поклатиха безпомощно. Нортън стисна със зъби края на синята ризка, прехвърли лекото телце на гърба си и се устреми по гребена на надигналата се вълна към вътрешния бряг на залива — струваше му се, че никога не бе бързал така.

Отпред се виждаше огромната кухина на полузаляната с вода кариера. Неравните стени на тази чудовищна яма се спускаха амфитеатрално с тераси-стъпала към залива. Нортън напипа с ръка заления с вода бряг, стъпи на него, преобърна Ник надолу с главата и го разтърси енергично за краката. Момченцето замърда. „Всичко е наред — мислеше Нортън, като го наместваше на един голям скален отломък. — Лек шок. Не е малка работа, падане от около двайсет метра…“ Ник се надигна, огледа се изумено и седна. Очите му бяха сини, с дълги като на момиче ресници. Много приличаше на майка си.

— Здравей, аквалангисте! — каза Нортън, като изтриваше лицето си с длан.

— Здравей, Дейв… — произнесе глухо Ник и се закашля мъчително.

— Удари ли се?

— Не.

— Полежи малко — посъветва го Нортън. — С главата надолу.

Обърна се и погледна пропастта. Представи си траекторията на падането на електромобилите. Колата на Ник бе паднала във водата сполучливо — встрани от опасното място, където се бе срутил пътният корниз. Неговата бе рухнала в самото подножие на срутването: над водата се белееше закачилото се за един скален зъб парче от задната част на каросерията. Там беше гробът на стария Голиат… Нортън почувствува в гърлото си тежка буца. Толкова да се обърка, че съвсем да забрави кучето! Какво му струваше да го изхвърли от колата във водата някъде по пътя?! М-да, една година безделие и ето ти резултатът: загубил бе способността си да съобразява бързо и правилно в критични ситуации…

Ник се закашля и поясни:

— Глътнал съм малко студена вода.

„Глътнал малко!“ — помисли Нортън и свали през глава мократа си тениска.

— Къде е Голиат? — попита неочаквано Ник. Нортън изтърва тениската си. — Чух го да лае на пътя. Или ми се е сторило…

— Не, не ти се е сторило. Голиат беше с мен в колата. Виждаш ли онова бяло парче от електромобила?

Момченцето заплака. Нортън изстискваше тениската от водата и го гледаше.

— Стига си плакал. Бъди мъж.

— М-мен ми… е… ж-ааа-л… — скимтеше прегракнало Ник и размазваше сълзите по лицето си.

— На мен също — Нортън облече тениската. — Стига… успокой се. Голиат загина нормално — спасявайки другаря си в беда. Такава постъпка е достойна за уважение, а не за сълзи. Разбра ли?

— Ра… разбрах…

— Прекрасно. Съблечи се, ще ти помогна да си изстискаш дрехите. Ти май си замръзнал.

— Н-не… — Ник започна да се съблича. Видът му беше мрачен, веждите намръщени.

Нортън го вдигна под мишница и го понесе по плиткото към брега. Събу кецовете си, изтърси водата от тях и се обу. Беше вече съвсем светло. Слънцето огряваше горните скали на кариерата.

— Какъв ще станеш, Ник, когато пораснеш?

Ник го погледна изпод вежди.

— Нали вече съм ти казвал, Дейв! Ще стана космодесантчик.

— Да, спомням си. Но малко ли други интересни професии има на Земята?

— Десантчиците на ВДОО ли? — Ник въздъхна и каза сериозно: — Не, нищо няма да излезе. Докато порасна, ще открият всички тайни скривалища.

— Не се отчайвай. На момчетата винаги им се струва, че нищо такова… героично няма да остане за тях.

— А после?

— Какво после?

— Винаги ли е… оставало?

— Оставало е. Винаги. И още как!… Ето, всичко е почти сухо, обличай се и да тръгваме.

— За къде? — попита Ник.

— Какво значи — за къде? За нагоре, разбира се. И слушай какво, момко… Съвсем не е задължително майка ти да знае, че сме летели с теб в пропастта.

Нортън вдигна нагоре глава: кабинките на въжената линия се движеха. Известно време той следеше с поглед безшумно плъзгащите се в лазурното небе разноцветни котлета.

— Бас държа — промърмори той, — че нашият стар приятел Берт ни идва на гости.

— Онзи, дето от устата му излиза огън ли? — полюбопитствува възбудено Ник.

— Хм… Колкото до огъня, не съм сигурен. Но че от него понякога излизат пиперливи изрази, ми е известно… Не се страхувай, той иначе е справедлив човек.

— Аз от никого не се страхувам — заяви намръщено Ник.

— Правилно — одобри Нортън. — Защо трябва да се страхуваш?

— Ей, скитници! — проехтя отгоре глас, усилен от радиомегафон.

Въжената линия спря. Една червена на бели петна кабинка като преобърната гъба мухоморка се спусна надолу, размотавайки въжетата, и увисна на около пет метра от земята. Някакъв човек с бяла панамена шапка и тъмни очила се опря с ръце в ръба на своята „мухоморка“ и извика прегракнало, този път без усилвателя:

— За какъв дявол сте се домъкнали тук!? Толкова рано!

— Свали очилата си, Берт — отвърна му Нортън. — Пречат ти да познаеш старите си приятели.

— Дейв, ти ли си? Седем хиляди дяволи!… — Берт свали слънчевите си очила. — Кълна се в арената на Голямото родео, че най-малко теб очаквах да видя в тая дупка. А кой е този микроб до теб?

— Едно смело момче. Искаше да провери какви домашни птици се въдят тук.

— Ах, да пукна дано! — изуми се Берт. — Домашни птици ли? Че какви птици може да има в тая помийна яма? Тук дори змиите отдавна са издъхнали от мъка. Виждам обаче, че вече сте успели да увеличите боклука в моето стопанство…

— Извинявай — каза му Нортън, — така се случи. — Той съжали, че не хвърли парчето от електромобила във водата. Сега тази история като нищо щеше да се разчуе.

— Хайде, туристи — изхриптя Берт, — качвайте се тук, ще ви спусна друга кабина. Не съм и помислил, че в деня на Голямото родео на някой ще му дойде наум да се пъха в каньона!

— И аз се учудвам, че не си днес в Копсфорт.

— Нямам късмет! На въжената линия сме трима механици, но тъкмо на мен се падна да дежуря. Откакто тук се затри онзи ненормален мотоциклетист, градските власти въведоха дежурство и в празничен ден. Тези умници си мислят, че мога да гоня с куция си крак мотокретените!

Берт явно нямаше настроение и Нортън реши да премълчи.

Изкачиха се с Ник предпазливо по доломитовите камъни на една полуразрушена тераса, минаха под „въжето“ и влязоха в спуснатата за тях кабинка. Кабината се издигна нагоре и тръгна с поскърцване по въжето. Ник въртеше възторжено главата си. Нортън разглеждаше отвисоко пътя, по който се бе спуснал тук да спаси момченцето и да убие Голиат.

— Дейв, ти ще участвуваш ли в родеото? — попита го Ник.

— Не.

— Защо? Та ти би победил всички, без много да му мислиш.

— Точно затуй не бива да участвувам. Ако знаем предварително, че мога да победя всички, без много да му мисля, то моята победа ще бъде нечестна, нали?

— Вярно… Но много ми се иска да станеш шампион на Голямото родео.

— Защо? За да можеш да се хвалиш пред момчетата, че си в много близки отношения с шампиона на Голямото родео ли? Ще минеш и без това.

— Ще мина — Ник въздъхна тежко. — А ти ще ми подариш ли още една пееща пръчка?

— Че къде е оная, която ти дадох… миналата седмица?

— Хед ми я взе.

— Защо си му я дал?

— Той ми обеща да ми подари акваланг.

— Ясно… И повече не я видя, нали?

— Да, той каза, че я взима за… не… неопределено време. Колко ли значи това?

— Това значи почти завинаги.

— Лошо… — каза Ник. — Не се обиждай, Дейв. Аз наистина съм виновен. Та нали ми казваше да не се хваля на възрастните с тази пръчка… А аз се похвалих. Сам не мога да разбера защо винаги така правя…

— Самохвалството е най-големият ти недостатък. На кого още освен на Хед си се хвалил? На баща си и на майка си?

— Да… но мама не пожела да я погледне и ми каза да не й додявам с моите глупости. Татко хвърли едно око и каза, че тия неща отдавна са му известни, че е виждал дори телевизори в нашийници на кучета. А когато Хед я видя, ми обеща, че ще ми подари акваланг, ако му разкажа как си могъл да я направиш. Но аз не знам какво направи ти с нея. Когато ти донесох пръчицата, ти просто я повъртя в ръцете си, потърка я с дланите си и тя започна да пее и предава… Нали не ми се сърдиш, Дейв? Много исках да имам акваланг. Сега нямам нито пръчка, нито акваланг…

— Ясно… Добре, не се тревожи. Ще имаш акваланг. Но с едно условие… Впрочем две: да плуваш само с възрастните и да не крадеш електромобили. Обещаваш ли?

— Честна космодесантска дума!

— И повече няма да се хвалиш, нали?

— Ще се постарая…

— Постарай се. Ето че пристигнахме, излизай.

Слънцето заливаше наблюдателната площадка. Беше топло. Нортън погледна, присвил очи, към шосето и видя изскочилата на наклона лимоненожълта кола на Хенри… Така значи, Хед си беше поразмърдал мозъка и се бе досетил, че Ник няма да отиде на Бизоновите езера. Момчето имаше досетлив чичо…

— Какво стоиш? — каза той на Ник. — Тичай да посрещнеш чичо си.

Ник тръгна, като се оглеждаше назад неуверено.

— Тичай, тичай! Нека чичо ти види, че ти няма нищо, и поне малко да намали скоростта.

Ник се затича.

Приближи се Берт, накуцвайки и дрънчейки с ключовете си. Ризата му бе небрежно разкопчана на загорелите костеливи гърди. Лицето му беше едро, набръчкано и необръснато. Четината му се сребрееше. Той кимна към шосето и попита:

— Май че се носи Хенри, а?

— Не. Колата е неговата, но не е той.

— Толкова нерви тази сутрин… Чие е хлапето?

— Синът на Бен. А в колата е чичото на хлапето — братът на Бен, на име Хед.

— Не е тукашен значи? Затова не познавам такъв… — Берт отново кимна към шосето: — Срещнаха се роднините и разговарят.

— Нека си поговорят. Има за какво… Момченцето затри чичовия си електромобил.

— Чевръсто хлапе!

— Добро е момчето, но е прекалено смело.

— Бой иска — заяви Берт. — Не момчето, а майка му. Пък и на бащата ще му дойде добре. Познавам го това семейство…

Нортън не му възрази. Берт го погледна и каза:

— А ти днес здравата ме изплаши. Гледам през прозореца и се чудя кого носят мътните насам на тоя бял електромобил? Излязох навън — електромобилът беше вече изчезнал!… Чух обаче страшен трясък по пътеката на лудите. И макарата не се виждаше на мястото си, само прах се виеше. Всичко в мен се преобърна. Ех, помислих си, някой се бухна в голямата цепнатина… Закуцуках натам, спуснах се чак в цепнатината, но електромобила го нямаше никъде!… Направо откачих. Ти по въздуха ли прескочи пролуката?

— Защо по въздуха? Ами моста?

— Та там на четири колела не…

— На четири, разбира се, не може, но на две може.

— Да полудееш!… А после?

— После… Да, наложи ми се и по въздуха. Като нямаш друг избор, и във въздуха ще скочиш.

— Майстор си… Да разкажа на някого — няма да ми повярва.

— Ти по-добре не разказвай на никого.

— Дори и не съм си помислил. Собствената ми репутация ми е по-скъпа. — Берт закуцука към дома си. — Кафето е готово. Ела да закусим.

— Благодаря, ще дойда.

Нортън свали единия си кец и изтърси от него парченце доломит, което му пречеше при ходене. Забеляза, че Хед остави момченцето в колата и заситни към наблюдателната площадка. Фигурата му беше нелепа. В костюм на ковбой с емблемата на някакъв спортен клуб на ръкава той изглеждаше смешно — като лимон, нахлупил отгоре си ковбойска шапка. Той беше по-млад от брат си, но около два пъти по-широк по обем: над здраво стегнатия му колан стърчеше съвсем не спортен корем. Лицето му беше кръгло, малко подпухнало, очичките воднисто-светли, подвижни. На Нортън му направи впечатление, че както вървеше, Хед заобиколи сянката му, сякаш се страхуваше да не я настъпи.

— Дори не знам с какви думи да изразя благодарността си към вас!… — заговори смутено Хед. Беше плах, ръцете му постоянно се движеха — не знаеше къде да ги дене. — Още повече че до известна степен се чувствувам виновен за тези събития…

Нортън се обу и поразмърда крака си да види дали няма още нещо кораво в кеца. Намръщи се недоволно — от този човек се носеше неприятен живомирис. Защо Бен и неговото братле винаги така противно „миришеха“?…

— Ранен ли сте? — попита го със съчувствие Хед. — Мога ли да направя нещо за вас?

— Да. Да ме оставите на мира.

Нортън потърка изцапаното си коляно и се запъти към отворената врата на къщичката, откъдето се носеше мирис на кафе. Хед тръгна като хипнотизиран след него. А момчето, забравило за всичките си неприятности, стоеше зад кормилото на неподвижния електромобил и крещеше някаква маршова песен.

Хед ситнеше зад Нортън и бърбореше припряно:

— Бих искал… Нортън, чуйте!… Колата ви е паднала в каньона и се е разбила, аз… Да ви почакам ли?

— Не ви съветвам — каза тихо Нортън. — Няма да можете да ме дочакате…

7. Забраненото търсене

Франк опря мопеда до едно дърво, бутна на тила си широкополия стетсон и обгърна с поглед увитата в зеленина къща. Беше тихо и слънчево. В градината както всяка сутрин неуморно чуруликаха птици. Къщата беше тиха. Заобикаляйки я, Франк, тръгна по края на тревните площи, хванал с ръце колана си (като някой шериф от стар филм). Беше странно, че приветливият Голиат не го посрещна както друг път.

Никога не беше се чувствувал добре в тази вила, а днес — най-малко. Днес на всичкото отгоре се чувствуваше така, сякаш му предстоеше да мине някакъв коварен полигон, чиято необикновеност се подсилваше от това, че нямаше под мишницата си бластер и трябваше да следи за израза на лицето си. Нито Вебер, нито някой друг го бе учил да следи за израза на лицето си, а трябваше. Един полигон под наименованието „Оперативна мимика“ би бил много подходящ…

Малко преди да стигне до бетонирания вход в гаража, той видя две пресни вдлъбнатини в зеления килим на цветната леха и се спря. Огледа обраслата с бръшлян декоративно-пореста стена на къщата и придържайки шапката си с ръка, вдигна глава към козирката на горната тераса.

Спусна се в гаража по пандуса. Колата на Дейвид я нямаше. Златистият електромобил беше на мястото си. Под краката му хрускаше стъкло. Франк си представи къде бе стоял електромобилът и разбра произхода на двете продълговати купчини счупени стъкла по пода. Мозъкът му осмисляше видяното: смачканата цветна леха, счупените лампички на сигналната уредба за „безопасно каране“, захвърлените безразборно кабели… Франк дръпна една от страничните врати на гаража и почти тичешком се изкачи по вътрешната стълба на втория етаж на вилата. Мина през всички помещения, надникна през отворената врата на кабинета; изскочи на терасата, слезе на първия етаж и обходи летните холове. Навсякъде имаше пълен ред. Цветята във вазите бяха свежи, а огромният букет от бели и розови гладиоли — още с капки роса… Франк се поуспокои и тръгна към кухнята. Открехна вратата й и видя сестра си.

Силвия си мърмореше нещо под носа и свещенодействуваше пред кухненския агрегат. На масата в пъстър порцеланов поднос се издигаше хълмче от вафлени тръбички с крем. Агрегатът премигваше с кръгчетата и чертичките на светлинните си сигнали, шумеше и тракаше с нещо, приличащо на лъскавите челюсти на тестер.

— О, бейби! Какъв си хубав! Този костюм много ти отива. — Силвия се усмихна. — Истински ковбой!

Той я гледаше мълчаливо: рижа, ръцете й в лунички. Беше отслабнала забележимо и поостаряла. Направи усилие над себе си и се усмихна:

— Привет, мам! Как си?

— Както винаги, бейби, както винаги. Всичко при нас е както преди, без изменения. — Тя се приближи и го погали ласкаво по бузата. Много й харесваше, когато той я наричаше „мам“. — Какъв си красив и представителен! Но мрачен… Не си ли? Значи така ми се е сторило. Сигурно просто имаш много грижи. Трудно ли е в твоето Управление?

Франк беше успял да натъпче устата си с една вафлена фунийка и сега на всичките й въпроси отговаряше само с мучене и неопределени жестове.

Усмихната щастливо, тя го упрекна:

— Ти си като дете, бейби! Трябва да свалиш шапката си и да си измиеш ръцете. Всеки възпитан човек на твое място отдавна да го е сторил. — Тя натисна някакви копчета и апаратът загърмя и зави тънко. — Много се радвам, че дойде. Знаех, че в деня на Голямото родео непременно ще те видя, и реших да приготвя за закуска любимите ти „фафлички“… В последно време рядко готвя — обикновено се възползуваме от доставянето на топла храна вкъщи, сервизната ни служба в това отношение няма на себе си равна. Но днес реших да си спомня за добрите стари времена и да се посъстезавам с дипломираните кулинари… Имаш ли намерение да участвуваш в надбягванията?

— Да. В качеството на зрител.

С шапка на главата, той продължаваше да измъква една по една „фафличките“, слушаше бърборенето й и кимаше или вдигаше рамене съобразно с обстоятелствата. Едновременно с това разглеждаше внимателно сестра си, издебвайки момента, когато тя не гледаше към него.

— При теб наистина ли всичко е наред, мам? — попита той, като се стараеше да придаде на гласа си оттенък на безгрижие.

— Разбира се! — Тя продължаваше да манипулира с копчетата на агрегата. — Защо питаш?

— Отдавна не съм те виждал. Интересувам се, естествено… И ако някога ти потрябва моята помощ, ще я получиш незабавно.

Силвия направи движение с глава, сякаш искаше да го погледне, но това движение остана незавършено.

— Ти винаги си бил добър и внимателен към мен, бейби, и аз съм ти благодарна. Но… откъде го измисли, че ми е нужна твоята помощ?

— Нали ти казах: ако… Животът е сложно нещо, мам. Работата в Управлението ме убеди окончателно, че съвременното битие е пълно с изненади. При това не всички от тях са приятни или поне достатъчно безобидни. — Той лизна крема.

— Знаеш ли… — сега тя вече го погледна, — това нещо не ми харесва.

— И на мен също. Но, изглежда, то не зависи от нашите емоции.

— Аз за друго… Работата ти те прави излишно мнителен.

— Нищо подобно. Моята работа ме прави рационален. Дейв вкъщи ли е?

— Не, но ще бъде тук след час и ще закусим заедно. Буквално минута преди ти да се появиш, говорих с него по видеотектора. Дейв ми каза, че колата му се е развалила някъде в района на наблюдателната площадка при каньона.

— Така ли? За какво е ходил там? Да не би да не е виждал каньона?

— Съседското момченце, кой знае защо, запрашило за там и Дейв трябвало да го догони.

— Настигнал ли го е?

— А как иначе? Е, не ми са известни подробностите. Нали знаеш, че Дейв ги премълчава…

— Зная — Франк си взе още една „фафличка“. — Добре, няма да ти преча. Кога ще свършиш работата си?

— Мисля, че половин час ще ми бъде достатъчен. Иди виж дали е хубава водата в басейна. Само не се претопляй много на слънцето.

— Ще се постарая…

Франк влезе в кабинета на Нортън. Остави вратата отворена, както си беше. Седна в креслото, облегна се на масата и се ослуша. Къщата сякаш беше мъртва. В пространството отдясно мазно лъщеше голямо блато със зелена вода. Франк спря погледа си замислено върху него. В далечината се виждаха хилави храсталаци. На преден план (едва ли не до самата маса) крачеха по плиткото някакви едри дългоноги птици; едната от тях, разперила крило, се чешеше усърдно. „Втори канал на девета стереопрограма — помисли си той. — Безкрайни видеоландшафти с домашни животни за закоравели меланхолици…“

Франк отвори чекмеджето, порови се в него и бързо намери фалшивата преградка. Така, интуицията му не го излъга.

Отмести преградката и видя сейфа. Докосна с пръст пластинката на затварящото устройство — пластинката светна, но ключалката не се поддаде. Ясно беше, че е от типа „Дактилоцензор“ — много модна ключалка, бързодействуваща и удобна. Едно само не е ясно: защо собствениците на малки скривалища считат, че тези ключалки са абсолютно надеждни. Впрочем дневниците могат да се крият от любопитните очи на домашните и зад такива ключалки. Да видим какво е доверил на „Дактилоцензора“ Нортън… Франк извади от джоба си гумени ръкавици, сложи ги акуратно на ръцете си, доближи ги до устните си, подиша на пръстите си. Тези ръкавици с „пръстчетата“ на Нортън му ги бяха направили за три минути и половина в лабораторията по дактилоскопия в почивката между двете вчерашни заседания на следствената група. Тайно от шефа. Достатъчно бе да мушне жетона под носа на момчетата и те го снабдиха не само с ръкавиците, но и със снимачна камера „Видео монитор“ — най-нов образец. Камерата беше скрита вътре в джобното му фенерче… Ако шефът разбереше, щеше да позеленее от гняв. Шефът мисли, че такъв субект като Нортън може сам да се „разкрие“, като го притискаш методично до стената с душеспасителни разговори…

Сейфът се намираше в лявата страна на писалището, Франк пъхна вътре лявата си ръка и отвори ключалката още с първото докосване. Извади от скривалището тетрадката с черната корица. Там нямаше нищо друго. Разтвори тетрадката и позна характерния разлят почерк на Дейв. Избра наслуки няколко пасажа, прочете ги и тихичко подсвирна. Двете вчерашни изморителни заседания на следствената комисия не струваха нищо пред една страница от тази тетрадка. Извади от задния джоб на джинсите си плоската кутия на „Видео монитора“, натисна напречния разрез на корпуса и отвори окото на обектива, изтегли от камерата три тънки телескопични крачета и постави трикракия „паяк“ с обективите му надолу в центъра на масата над тетрадката. Ослуша се. В къщата беше все така тихо. Франк натисна копчето на „фенера“ и ослепително бялата светлина на запалената леща заля първата страница. Контактът на снимачния апарат бе свързан с това копче…

Без да сваля ръкавиците, той прелисти под обектива изписаните страници, изключи камерата, придаде й бързо порядъчния „фенерен“ вид и я мушна в джоба си. После прехвърли с поглед няколко страници зашеметяващ текст. Не всичко разбираше, но дори само това, което успя да осъзнае, бе предостатъчно. Последната страница му подействува като удар в тила. С отмалели ръце сложи тетрадката на мястото й. Бедната Силвия!… Обаче тя се държи великолепно… Дали не знае?… Глупости! Как е възможно да живее с чудовище и да не знае нищо за него! Знае, всичко знае! А дори и да не знае, за много неща се досеща. И търпи. Обича го и просто си затваря очите за всичко. Ох, дявол да го вземе! Но какво все пак да прави? Да се опита да я накара да замине оттук? Поне за известно време?… Но за колко време всъщност?… Това е краят… Тук сега ще започне такава неразбория!…

Франк заключи сейфа, свали ръкавиците и погледна часовника си. Беше седем и половина. След около трийсет минути Нортън щеше да бъде тук. Трябва да се отърве от „Видеомонитора“. Този дявол с човешки образ е способен да почувствува дори и най-миниатюрния акумулатор. Не е изключено да е способен и да отгатва мислите. Не, едва ли. Това би било твърде много… Но предпазливостта не е излишна. Кой го знае на какво още е способен!…

Франк излезе през гаража, за да не срещне Силвия, качи се на мопеда си и веднага щом мина през вратата на градината, зави по посока на градската станция за техническо обслужване на електромобили. За половин час щеше да успее да отиде до там и да се върне. Шосето беше влажно след сутрешното поливане; току-що окъпаните люлякови храсти, които образуваха жива ограда от двете страни на пътя, блестяха. Франк насочи машинално мопеда към „малкия фитил“ край банкета на пътя и превключи захранването на мотора от акумулаторите към „безплатната“ енергия на кабела. До голямото табло с туристическата реклама за прелестите на Бизоновите езера го настигна открит, странно изрисуван електромобил, пълен с момчетии и момичета. Младежите се смееха невъзпитано и сочеха с пръст ковбоя на двете колела. През цялото време, докато колата не се скри от погледа му, Франк ги виждаше как падат един върху друг от смях. Той спря мопеда, разкрачи крака и захлупи лицето си в скръстените на кормилото ръце. Камерата на „Видеомонитора“ издуваше чувствително задния му джоб. Беше тежка като камък. По пътя за насам не я чувствуваше, но сега тя изведнъж стана тежка и неудобна. И мислите му станаха тежки и неудобни. Той не беше предполагал точно това. Когато прелистваше пред обективите на „Видеомонитора“ записките на Нортън, нито за секунда не бе се колебал, а сега го гнетеше мъчително-двойствено усещане. Не беше нужно да притежава особено развита проницателност, за да си представи напълно ценността на получената… не — похитената информация. Но в същото време съвършено ясно разбираше, че не беше я похитил за добро. Тази джобна мина бе способна да разбие на пух и прах семейния живот на двамата Нортънови, бе способна да преобърне надолу с главата, да счупи, обезобрази много от онова, което беше скъпо и нормално за хората. Да превърне например Копсфорт в зона на СК, а сестра му — във враг. Коя по ред зона щеше да бъде? Шеста ли? М-да… На Памир — седма. Осма в Адриатика, девета в Калифорния. Мда… И едно денонощие не бе минало, откакто бе измъчвал невинния Вебер с екстраполацията на мрачните си предположения…

Неочаквано за самия себе си той извади от джоба си лъскавия паралелепипед на „Видеомонитора“ и го запрати в храстите. Дори не погледна накъде полетя този страшно неприятен предмет, само чу как прошумоляха листата. Не му стана по-леко. Не знаеше какво му е. Беше хладнокръвно спокоен, но чувствуваше, че някъде близо до границата на спокойствието се надига вълна от луд гняв. Сляп, безадресен. Зави с мопеда по безлюдния път и тръгна в обратна посока. Вършеше всичко почти машинално. Главата и джобът му сега бяха празни, не искаше да мисли за нищо. Щом като няма сили да изпълни свещения си дълг, размишленията по този повод нямат никакъв смисъл. В края на краищата в служебното му поръчение не беше предвидена работа с „Видеомонитора“. Напротив, тя строго се забраняваше. Бяха го задължили да открие причастността на Нортън към „черните следи“ и да се опита да склони този дявол, ако не на принудителна изповед, поне на доброволно покаяние. И нищо повече. Нищо повече.

Франк остави мопеда в тревата и се запъти към летния хол по покритата с разноцветни туфови плочки пътека. Преди да стигне до прага, се отпусна в едно надуваемо кресло. Имаше чувството, че самият той е напомпен със студен въздух. Усещаше странната безтегловност на тялото, мислите и духа си… В короните на дърветата чуруликаха птици. Той седеше, нахлупил шапката на очите си. Не искаше нито да вижда, нито да чува…

Нещо в летния хол изскърца. Задрънчаха съдове.

Чу гласа на Силвия:

— Не е ли твърде студена водата?

Той вдигна шапката си, огледа се и отвърна:

— Не, мам. Водата е превъзходна.3

8. А през това време…

— Шестнайсти етаж — каза Алвен, дишайки в тила на Николски.

Вуд кимна подканящо към изхода.

„Значи, пак в раутхола“ — помисли си Николски, излизайки от асансьора.

— Дали Гелбрайт е вече там? — полюбопитства той.

— Шефът е там още от вчера вечерта — отговори Алвен. — Вуд няма да ми позволи да излъжа.

Вуд усмири приятеля си с поглед. Очите и на двамата бяха зачервени от безсънието, но лицата им бяха гладко обръснати. У Николски възникна усещането, че от всички участници в следствието само представителят на Източния филиал е успял да подремне днес.

Вуд и Алвен отведоха представителя до коридор без изход, застлан с черен килим.

— Шефът ви очаква в бабълхола — каза Алвен.

— По-нататък ще продължите сам — добави Вуд, меланхолично наблюдавайки как черният килим, стигайки до края на коридора, се превръща в пандус4.

— И, моля ви, не казвайте на шефа, че сте ни видял в Управлението — помоли Алвен.

— Шефът ще побеснее, ако разбере, че с Алвен още сме на работа, а не на плажа — поясни Вуд.

— Точно така — прие играта Николски. — Гелбрайт не може да понася сътрудници, които имат по-малко тен от него. Вие наистина изглеждате доста бледи, момчета.

Момчетата се спогледаха, Алвен многозначително вдигна вежда. Николски усещаше всичко това зад гърба си.

Светосигналните указатели го водеха в непрогледната тъмнина първо надолу и надясно, после наляво и нагоре. Над главата му неуверено замъждука слабо лилаво-сиво сияние. Предполагайки, че интериорът на местния бабълхол няма да се отличава много от сферично-екранните зали на Източния филиал, той насочи погледа си в сумрака и видя две ниски кресла. В едно от креслата седеше някой.

— Очаквам ви, колега — произнесе гласът на Гелбрайт. — Здравейте. Седнете.

— Добро утро, Гелбрайт. Имате ли новини?…

— И да, и не. Операция „Глобус“ е стартирана, Полинг е в Копсфорт, но е рано да се очакват новини оттам. Прекарах нощта в обработка на фактите, които комисията на Юхансен пренебрегна, и, много ясно, преглеждах събраните от нея копия на видеоматериалите — за кацането на групата на Елдер на Оберон. Та после да не търся детайли. Дойде ми на ум странната мисъл да сравня копието на главния видеозапис с оригинала. Обадих се в седмото хранилище на Колектора за разузнавателни материали на Луната… И знаете ли какво ми отговориха?…

— Че пряката видеотранслация ще отнеме твърде много време?

— Твърде малко, Николски.

— Не разбрах…

— И аз отначало… също не разбрах.

— А сега?…

— Сега седя на тъмно и измислям хипотези. Накратко… Поръчах пряка видеотранслация на оригинала и ви чаках, за да можем заедно да анализираме онова, което ще ни покаже Луната.

— Гледал съм главния видеозапис на десанта на Оберон. Наистина, доста набързо, така че не е зле да го освежа в паметта си.

— Видели сте копие. Сега ще ни покажат оригинала. Предполагам, че зрението ви е успяло да се адаптира към полумрака. Луна, готови сме! Колектор, седмо, започвайте. Дайте им малко зор, Купър!

Отгоре надолу заплуваха, проблясвайки, синьо-сиви сияйни вълни — сякаш някой изливаше прозрачна течност върху прозрачна повърхност. Николски видя в зенита червено петънце и машинално преброи излетелите оттам едни след други червени пръстени — индексите на хранилището. Пръстените бяха седем. Отдалеч, сякаш от центъра на Вселената, проблесна синя светкавица и след това всичко придоби очертания: и просветлялото лице на Гелбрайт, и двете пилотски седалки отпред, и полулежащите в тях фигури в скафандри. През напълно прозрачния купол на кабината се виждаше как сред звездните купове се издига и преобръща огромна, удивително плоска, осветена от слънцето равнина с дълбока дупка в средата. Трудно беше да се проследят бягащите по пулта светлинни сигнали на полетната информация, а шумът на моторите предизвикваше неприятен натиск в ушите. Плоска и кръгла, като палачинка, равнината се изправи, зае подобаващото й място отдолу, свистенето спря и някой каза:

— Вторият спирачен импулс е отработен нормално.

Гелбрайт кимна към онзи, зад чийто гръб седеше Николски:

— Това беше пилотът. Купър, чий е този глас?

— Да — потвърди невидимият Купър, — това го каза пилотът. Мъф Аган. А вашето кресло, шефе, е зад гърба на Мстислав Бакулин. Лесно се различават: Мъф е в скафандър на ивици модел „Шизеку“, Мстислав — в сребристо син, модел „Витяз“.

— А десантният катер?…

— Дракар5, както ги наричат космодесантчиците, серия „Казаранг“. В наше време дракарите от серия „Казаранг“ са морално остарели и са снети от експлоатация, но в онези времена групата на Елдер е използвала този дракар за предварително разузнаване на Оберон. Командир на групата е бил Бакулин.

— Да, спомням си, че са започнали с предварително разузнаване — вметна Николски. — Останалите са се присъединили по-късно с дракара „Циклон“… Или „Буран“?…

— „Циклон“ — разреши съмненията му Купър.

Гласът на Мъф Аган:

— Определих траекторията за сближаване, коригирах тангажа6, пускам още един спирачен.

Протяжно свистене. Сега равнината имаше вид на гигантски, продупчен в средата, светъл диск, обсипан с парченца цветно стъкло. Докато се снижаваха, по законите на геометричната проекция централният Кратер все повече и повече заприличваше на свиваща се черна елипса, като в момента на кацането изчезна някъде отляво.

Съприкосновението с планетоида беше твърдо: амортизаторите завиха пронизително (Николски и Гелбрайт неволно стиснаха с ръце подлакътниците). Ноктите на фиксаторите рязко забавиха движението, вдигайки фонтан от ледени парченца. Машината зави настрани и застина.

Мъф Аган вдигна стъклото на херметичния шлем:

— Пристигнахме, командире! Оберон, Ледената плешивина.

— Така ли? А на мен ми се стори — Луна, Морето на спокойствието. — Мстислав също вдигна стъклото и, както правят космодесантчиците веднага след кацане, откачи ремъците и фиксаторите.

Лъчистото грахче на миниатюрното Слънце висеше в черното небе ниско над хоризонта, а сенките тук бяха дълги, остри, много плътни, като сенки в неравна местност през нощта под светлината на прожектори. Остриетата на сенките сочеха към Катера, който не се виждаше оттук, макар че от леденото хълмче, на която беше спрял „Казаранг“, Ледената плешивина се виждаше прекрасно.

— Страхотен пилот си, Мъф — призна Бакулин.

— Е, и… сега накъде? Какво ще заповядаш?

— А сега трябва да огледаме район А по диаметъра му.

— Бих искал да знам къде тук е диаметъра…

— Потегляй около трийсет градуса надясно към сенките.

Плавно поклащайки се, „Казаранг“ закрачи под ъгъл към палисадата от сенки. Чуваше се как поскърцват амортизаторите на ходовия механизъм и как ноктите на фиксаторите се врязват с хрущене в леда.

Отблизо Ледената плешивина представляваше хаотично натрупване на парчета мръсен лед, слабо осветено от страничната светлина. С изключение на смолистата чернота на сенките и ярката белота на малкото участъци, напудрени с метанов и водно-амонячен сняг, всички цветове на този замръзнал ландшафт бяха доста бледи; преобладаваха мръснозелените, сивите и синьосивите детайли от релефа. Наистина, някои канари от силно повредената кора на ледената черупка привличаха вниманието с йодистата си жълтенина. Допълнителното заледяване върху кората беше по-светло: мръснобяло, бледожълто и синьо-бяло. На „Казаранг“ му беше по-леко да крачи по него.

За да се избави от илюзията за непрекъснато поклащане, Николски затвори очи за момент. После ги отвори и видя, че видът на заледяването се е променил: стори му се, че дракарът е спрял в зимна изложба на ледени и снежни развлекателни съоръжения. Стълбове полуразтопени свещи, тайнствени прегърбени фигури под бяло покривало, гротове, раковини с шипове, акведукти на тънки опори… Някак не му се вярваше, че тези архитектурно-художествени шедьоври са само резултат от вледеняването на изхвърлените от недрата на Оберон фонтани дълбочинна течност. На фона на черното небе ледените ваяния изглеждаха като нещо заплашително, магьосническо…

— Кълна се в Уран, „Леопард“ никога не е кацал тук — измърмори Мъф.

Мстислав премълча. Поскърцвайки монотонно, „Казаранг“ преодоляваше леката стръмнина край плоскодънната долина, чийто край опираше в пухкавите от скреж „струни“ на исполинската „арфа“. Зад „арфата“ започваше удобно за катера равно заледяване, криволичещо като пътечка сред приличащите на висулки, карикатурно тънки опори на огромната „естакада“. Беше неудобно да се заобикаля и Мъф насочи машината през „струните“. Отляво нещо изскърца, отдясно изхрущя — и пътят към „естакадата“ беше отворен.

— Страхотен пилот си, Мъф — повтори Бакулин. — Но не си десантчик. Спри дракара.

— Какво има? — Мъф спря машината.

— Сега ще видим.

Сътресенията от тежкото срутване разклатиха катера. Тласъците изместиха огледалото за задно виждане и Николски срещна погледа на неприятно внимателните светли очи на командира.

— Гледай си напред — каза Бакулин.

Николски настръхна, Гелбрайт трепна, макар че фразата на Мстислав, разбира се, беше адресирана само към Аган.

Пред тях, бавно разпадайки се на парчета, падаше величествената „естакада“. Продължителното сътресение от многотонното срутване изглежда разтърси цялата околност; по дъното на долината се заизвива пукнатина.

— Е, и какво толкова? — каза Мъф. — Можех двайсет пъти да излетя. Че дори да се наспя преди старта.

Над мястото на впечатляващо сриващата се „естакада“ се ширеше облак снежна прах и ледени кристали, искрящ в цветовете на дъгата. Без „естакадата“ под черното небе стана неуютно, празно…

— Изминахме километър — съобщи Мъф. — Ще продължаваме ли?

— Разбира се. Защо попита това?

— Единственото развлечение тук е падащата от небето архитектура…

— Ако десантът за теб е забавление — лошо ни се пише. Да тръгваме!

— И нататък ще е същото. Сам виждаш, че „Леопард“ не е кацал тук. Или не виждаш?

— Странно същество е пилотът! — учуди се Бакулин. — Дисциплинирано, предпазливо, търпеливо.

— Аз не съм десантчик.

— По принцип — да. Но са те взели в предварителното разузнаване заради феноменалните ти реакции.

— Мислиш, че тук ще има нужда от моята реакция? — разсмя се Мъф.

— Почукай по купола — каза Бакулин.

— Не. Не съм суеверен. И не съм длъжен. Не съм десантчик.

— Почукай — повтори Мстислав.

Аган почука.

„Казаранг“ бързо се движеше под наклон по гладките, сякаш замръзнали локви от многослойно заледяване. В края на спускането внезапно проблясна на слънцето светлия метал на творение на човешките ръце — паякообразен кибер-разузнавач.

— Призраци бродят по Оберон — отбеляза Мъф.

— Стой! Изтегли атмосферата! — нареди Бакулин. Сваляйки стъклото на шлема, промърмори: — Ами ако е чужд!…

Гелбрайт докосна Николски по ръката:

— Надява се да срещне автомат от „Леопард“.

Мъф Аган отвори херметичния люк — в кабината се образува ледена мъгла и веднага падна във вид на снежна пудра. Мстислав скочи напред и ловко се приоберони пред носа на паяка-автомат.

Сребристосиния „Витяз“ с яркосини отражатели и пурпурни огънчета по удължения на темето херметичен шлем, по раменете, лактите и коленете, изглеждаше сред необичайно ефектно сред екзотичните камари фигурен лен. И дори страшно. Като бойна машина на извънземни. Той ритна кибера и се върна в кабината.

— Автомат от „Лунна дъга“ — отбеляза Николски.

— Можеш да оставиш люка отворен — подхвърли Бакулин към Аган.

— Без атмосфера е неуютно! — запротестира пилотът.

— Атмосфера?! — В гласа на командира зазвучаха весели нотки. — Аа, не! Това няма да го позволя!

— Орбитата приветства екипажа на „Казаранг“! — намеси се някой. — Какво става при вас?

— Гласът на Елдер — късо изкоментира Купър.

— Бунт на борда — отвърна Бакулин. Доложи накратко за резултатите от излизането на повърхността. Добави: — Сега на пилота му е неуютно без общия контур за херметизация, настоява за атмосфера.

— Мъф — повика го Елдер, — защо искаш да вдишваш амоняк?!

— Какви ги говориш? — удиви се пилотът. — Какъв амоняк?

— Който е донесен от Мстислав в кабината на дракара с обувките си. Там е пълно със замръзнал амоняк. Ако се разтопи в кабината, ще пукнеш от вонята.

— Достатъчно, Юс, той вече разбра… — прекъсна го Мстислав. — Какво да правим сега?

— А какво би искал ти?

— Да получа разрешение за разузнаване на Кратера.

— Не. И Асеев е против. Без съмнение, Кратерът е интересен във всички отношения, но нали „Леопард“ не е кацал там. Или смяташ Елингхаузер за идиот?

— Според мен е гений. Да изчезне толкова гениално…

— Когато заложим фугас, от сеизмограмата на Ледената плешивина ще узнаем за Кратера повече, отколкото бихте научили с рисковано слизане в преизподнята. Накратко, разрешавам да отидете до Кратера за видеозапис. Но не разрешавам да влизате. И ни чакайте в южната зона на район А. Ще поговорим още веднъж преди старта на „Циклон“. Поздрави!

— Поздрави. Мъф, курс към дупката.

— С мотори ли?

— Не, със стъпкохода. Може да срещнем нещо интересно.

По пътя към центъра на Ледената Плешивина разузнавачите бяха съпровождани от безкрайно разнообразие на монументални ледени украшения, но едва ли Мстислав е имал предвид тях, като каза „интересно“.

Колкото по-близо се приближаваше дракара към дупката на Кратера, толкова по-малко бяха хаотичните струпвания от големи канари, и толкова повече — заледяванията и участъците, покрити с дребни парченца. „Казаранг“ започна да се придвижва по-леко. Сега през цялото време изглеждаше, че машината се движи под ъгъл. Но истинският наклон, когато той наистина започна, не пропусна да заяви присъствието си с рязко понижаване осветеността на леда, със сгъстяване на сенките и най-накрая — пълното им сливане с разлялото се до самия хоризонт море от мрак. Пилотът спря „Казаранг“ и Николски въздъхна с облекчение.

Осветен от слънцето, точно като от прожектор, срещуположния склон на Кратера изглеждаше оттук като позлатена ивица от далечен пясъчен плаж, повдигнат над гладко нощно море, в чиито мъртви води не се отразяваше нищо. Ама абсолютно нищо не се отразяваше от тази неподвижна, катраненочерна повърхност… Далеч надясно и далеч наляво линията на брега беше обозначена извънредно контрастно от верига озарени от прожектора-слънце върхове на ледени куполи, сякаш отрязани отдолу от черната вода. Ефектно изглеждаха фантастичните фигури на заледените фонтани в континента, а още по-ефектно — онези край брега; но напълно зашеметяващо изглеждаха тези белоснежни и полупрозрачни „стълбове“, „колони“, „арфи“, „естакади“ в непроницаемо тъмните простори на мъртвото море. Като полузатоплени фрагменти на някакви руини. Или като полуразкрити от отлива фрагменти от скелети на неведоми колосални същества. И трябваше да положиш усилие, за да се отърсиш от хипнотичната власт на грандиозния мираж и вместо нощното мъртво море да видиш, или по-скоро да почувстваш, затъмнената до пълна невидимост празнина на планетарния разрив…

Очевидно изненадани от живописната магия на Оберон, разузнавачите дълго се вглеждаха в декорираната със светли колоси тъмнина. Най-накрая Бакулин попита тихо:

— Мъф, може ли да се приближим още?

— Може. С фарове. А трябва ли? Там е стръмно, може да има свлачища.

— Да вървят по дяволите Елдер и неговите забрани!

— Мстислав, как мислиш… защо е възникнала тук тази вселенска пропаст?

— Кратерът е дреболия. Разшири мащаба. Попитай защо е възникнала тук Ледената плешивина.

— Взрив на паднал астероид.

— При взрив с такава мощност Оберон щеше да се разпадне на парчета… Но каквото и да е станало, Мъф, под носа ни са отмъкнали цял сегмент от луната. Това е сериозно събитие. Дори и в мащабите на Слънчевата система. А ти гледаш с уважение някаква яма.

— Тогава защо те тегли към този Кратер?

— Защото тук няма друго. Виж, Мъф, нашият рейдер…

Отдясно, сред звездите, към хоризонта бавно се спускаше светла чертичка. Изображението на сфероекрана се оцвети в бледозелено и постепенно се стопи. Звукът също изчезна. И пак — сякаш някой изливаше прозрачна течност по прозрачна повърхност — отгоре надолу потекоха синьо-сиви вълни от пулсиращо сияние.

— Това ли е всичко? — попита Гелбрайт.

— Да, шефе — отговори Купър. — Луната завърши предаването.

— Имам впечатлението — каза Николски, — че ни показаха доста по-малко от половината от главния видеозапис на десанта.

— Моля ви, Купър, съобщете ни резултата от хронометъра.

— В сравнение с копието оригиналът се е съкратил, уви, с един порядък.

— Нищо не разбирам!… — изуми се Николски. — Къде може да изчезне останалата част от оригинала?

— Лаборантите от седмо хранилище също са в недоумение — тихо каза Гелбрайт. — Те твърдят, че записът постепенно изчезва от информационния кристал. Как става това — никой не разбира.

— При това, в хранилището е засегнат само оберонския оригинал — добави Купър.

— Засега! — рязко подчерта Гелбрайт.

— Искате да направите паралел между изчезналата част от Оберон и изчезващата информация?… — Николски се замисли. — Адекватен процес?…

— Може би трябва незабавно да изнесем оберонските материали от хранилището? — предложи Купър. — До изясняване физическите причини на тайнствения процес. Да не засегне и другите материали…

— Къде да го изнесем?

— Някъде по-далеч. Например в Далечния космос.

— Мдаа… — проточи Николски. — Но не това е главното. В края на краищата, ние разполагаме с много копия. Далеч повече ме вълнува друго…

— И мен също… — мрачно каза Гелбрайт. — Къде ще изнесем пребивавалите на Оберон хора?…

9. Отчуждението

На брега на канала Нортън обърна електромобила на Берт, включи шофьора-автомат, натисна копчето за „обратен ход“ и скочи от колата. Всичко наоколо му беше отвратително жълто: небето, храстите, дърветата, тревата и водата. Като допълнение небето имаше лъскав оттенък и този неравномерен призрачен блясък го уподобяваше на надвиснал отгоре океан от ананасово желе… Нортън мина през крайпътните храсти… Олюляваше се. В процепите между дърветата блестеше отровно-жълта вода. Той легна в тревата и се втренчи в небето. Не беше изпитвал още такова нещо през лятото. През април тази дяволска жълтевина го измъчваше всеки три-четири дена, но после тя изведнъж изчезна и той си помисли, че е завинаги. С подобен успех можеше да се надява, че след април ще дойде февруари.

Нещо бодливо опираше в тила му. Нортън пъхна ръка под главата си, извади едно изсъхнало клонче и го хвърли настрани. Невинното движение предизвика размърдване на небесната лъскавина и Нортън гледаше повече да не мърда. Жълтото небе изморяваше очите му, но той не си позволи да затвори клепачи — знаеше, че ще стане по-лошо. Впрочем и така не му беше хубаво…

В някакъв неуловим момент лъскавият блясък потъмня и се разпадна. Заваля блестящ сняг. Сякаш вятърът бе довял отнякъде огромен облак рибени люспи, бе го разбъркал горе и после този боклук бе започнал да пада на земята, блестейки на слънцето. Плътен кафяво-йоден фон измести жълтото небе, не се виждаше нищо освен този „фон“ и този „сняг“. Нортън се почувствува абсолютно безпомощен, като слепец. Притвори изморените си клепачи — сега вече беше без значение: „снеговалежът“ продължаваше.

Нещо непробиваемо плътно запуши ушите му и той, вледенявайки се от страшно подозрение, си помисли, че внезапната глухота много прилича на… Не! Само това не! Готов е да изтърпи всичко, каквото и да е, само да не го постигне на Земята това, от което беше избягал…

Тишината звънтеше, полюляваше се странно и той постепенно се успокои. Онази тишина, от която се страхуваше, никога не звънтеше. Тя беше абсолютно мъртва — не можеше да си представи нищо по-мъртво от нея. Да, всичко беше наред — днешната тишина звънтеше. Много тънко, едва доловимо… И някъде в самата й сърцевина сякаш често-често се пукаха лепкави мехури и припряно шумолеше пяна. Една такава бъбрива пяна, като шепот на някакъв безумец…

Блестящите снежинки-люспички се пукаха меко и лепкаво над главата му, задръстваха пространството със сиви парцали припряно шумолене. Образуваха се мътни сенки с различна плътност и кафяво-йодови петна… И като че ли от всичко това изкристализира едно кафяво бронзово лице — в преобърнат вид, наполовина скрито от сенките, наполовина осветено от някакъв трепкащ пламък… Не лице, а по-скоро намек за лице — голямо, чудновато-живописно съчетание на сенки и бронзови отблясъци. Не можеше да се каже, че това смътно различимо лице бе твърде близко до него, но, кой знае защо, му се искаше поне малко да се отдръпне назад. Както тогава, миналия път… Той се опита да свърже в едно всичките си чувства в момента — измъчваше го злото желание да разбере истината и най-после да потисне у себе си рецидива на недоверието към веществената зримост… не, не беше най-точната дума… може би усещане? — да, веществено усещане на образа. Още повече че в необикновеното лице имаше нещо обикновено, дори познато… Той се опита да съсредоточи вниманието си само върху това, което му се стори познато. Едуард Йонге? Теди?… Припряното шумолене-шепот на безумното ехо достатъчно ясно повтори колебливата му мисъл: „Едуард Йонге? Теди?…“ Бронзовото лице като че ли трепна. Не, той не беше сигурен, но шумоленето-отговор, което лудо люшналото се ехо понесе мигновено, плисна в мозъка му резонансна вълна: „Жан? Лоре? Не, ти не си Жан… Кой си, не мога да доловя, не мога да разбера!…“ Ехото беше наситено с безпокойство. Сенките и отблясъците се раздвижиха едва забележимо — чудновато осветените парчета бронз сякаш оживяха и едва тогава той се сети чие бе това лице. Чертите му бяха необичайни, някаква смесица от европейски и азиатски. И тъкмо тази необичайност го правеше привлекателно. Нещо повече — дори красиво. Сред момчетата от „Лунна дъга“ Тимур Кизимов се открояваше с ярката си красота…

„Извинявай, Тимур, взех те отначало за друг…“ — помисли неуверено той, просто така, за всеки случай. И трепна, облян от нова вълна ответен резонанс.

„Нортън, ти ли си?… Какъв сюрприз? Не съм очаквал… Но както казват начинаещите поети, радвам се на срещата ни с теб в ефира.“

„Аз също. Ти си нагоре с краката, разбира се. Някаква безсмислица…“

„Защо да е безсмислица? Нали с теб сме антиподи? Лоре например винаги ми е встрани… легнал на една страна…“

„Аз не говоря за това. Всичко изобщо е безсмислица… Болезнени гърчове на мозъчните гънки.“

„Браво! Много умно ми обясни всичко… Сигурно за пръв път ти се случва? Не можеш да повярваш на срещата ни в ефира ли?“

„Не зная, Тим, но това не ми е за пръв път. Два пъти беше Йонге. Жълтевината… няколко пъти. Теди — два пъти.“

„Добре ли ги видя? Ясно ли?“

„Може ли да се нарече всичко това с думата «виждам»?… Ако е така, не. Както теб…“

„Чудак! Откъде да знам как ме виждаш!… Теб например аз те виждам лошо. Познах те по-скоро интуитивно, отколкото визуално… А как беше с Едуард?“

„Горе-долу… Струва ми се, че Теди беше страшно ядосан. Ругаеше. Поне аз така почувствувах.“

„Ругаеше ли? Йонге? Невероятно… А ти?“

„Аз мълчах. Тоест… е… сам разбираш.“

„Диалогът значи не стана… Знаеш ли, мили мой… ти и Йонге сте двама чудаци! Та това е превъзходна далечна връзка.“

„На мен и на Йонге не ни е нужна никаква връзка.“

„Така ли? Извинявай тогава… Бях забравил, че вие много не се погаждахте. Още тогава навремето не можех да разбера защо. Наистина чуваше се, че с внезапната си женитба си оставил Йонге с пръст в устата…“

„Ние бяхме в добри отношения, Тим. Само че никаква взаимна връзка не ни е нужна. В сферата на моето въображение той просто няма какво да прави. Също както и аз… в неговата…“

„Добре, Дейв, всичко ми е ясно. Ти и мен сигурно ме считаш за продукт на собственото си въображение…“

„Не бих искал, Тим, това действително да е истинска «далечна връзка»…“

„Между другото Лоре също не вярваше и наскоро идва при мен в Памир да изяснява лично отношенията ни.“

„Повярва ли?“

„Мисля, че да. Да беше го видял само как ме погледна, когато аз сякаш между другото изтърсих някои фрагменти от нашите «разговори в ефира!»… Впрочем има и други начини за проверка. Да кажем, по пощата. О, измислих! Ще ти изпратя картичка-квитанция, която ще удостовери факта на свръхдалечната ни церебролюбителска връзка. И знаеш ли какво ще нарисувам на нея? На едната страна ще бъде ръкостискането на континентите, на другата — системата на Уран. Но в образа на Оберончето ще видиш един плешив череп с дупка в плешивината и с две кръстосани кости…“

„Затваряй си устата!“

„На мен или на своето въображение казваш това?“

„Млъкни, чуваш ли?“

„Между другото, Дейв, как ще е по-точно в нашия случай: говоря или чувствувам?“

„По-точно ще е: мисля, разсъждавам.“

„Умна глава си! Хайде, мислителю, да се посъветваме един друг как ще живеем по-нататък…“

„Не можа ли да измислиш нещо по-весело?“

„Ах ти, опашко! По-весело!… Няма ли да те развесели новината, че Управлението за космическа безопасност се интересува много от старите обероновци?“

„Така ли? И аз мислех за същото… Цяла сутрин все за туй мисля.“

„Ясно…“

„Кое е ясно?“

„Ами първо това, че нашите мозъчни гънки са настроени твърде добре в унисон. Затова се получава и връзката… Но въпросът е в друго. Същността на въпроса, виждаш ли, е в това, че ние на Земята сме само четирима, но всеки от нас предпочита да мисли, скрил главата си в пясъка…“

„Чакай! Чакай!… Струва ми се, ти си абсолютно убеден, че и четиримата… еднакво…“

„Не, Дейв, ти не си просто мислител, ти си забележителен майстор в тази работа!… Впрочем, изглежда, всеки от нас си е въобразявал, че именно той е най-феноменалният урод на планетата. И всеки поотделно е страдал от това. Мислители…“

„Предлагаш да страдаме колективно ли?“

„Предлагам да решим нещо. Нали така не може да продължава повече. Поне по простата причина, че нашето уродство вече не е тайна за космическата безопасност.“

„Какво всъщност знаят те?“

„На тях най-малкото им е известно това, което доскоро не ми беше известно на мен самия.“

„Можеш ли да се изразиш по-ясно?“

„Виждаш ли, всеки от нас знае всичко за себе си и нищо за останалите. Функционерите от космическата безопасност знаят, макар и не всичко, но по малко за всеки от нас. За теб наистина още не става дума. Но може ли да се разчита на това, че там работят глупаци?“

„Не, не може…“

„И аз така мисля. Ако не днес, утре и теб ще те пипнат. Не, няма да можеш да си се излежаваш спокойно в твоята кравешка крепост. Вместо да обмислим заедно положението си, ние разиграваме един пред друг комедии. При мен, нали ти казах, идва Лоре… За какво, мислиш, говорихме? За времето. За еволюцията на климата в Средна Азия и Средиземноморието. И ако не броим отговора ми на неговия въпрос защо още не съм се оженил, той не получи никаква нова информация за мен. Разбирах какво го води в Памир, но той самият не ми каза нито дума за това. Затова пък научих много подробно как се е изменял климатът на Адриатика в периода между палеогена и антропогена… А че този адриатически климат е способен да демонстрира на хората великолепни образци «черни следи», научавам в Управлението за космическа безопасност. Впрочем, Дейв, как е при теб с «черните следи»?“

„Може би ти първо ще ми обясниш какво е това нещо?“

„А, точно това имах предвид, когато споменах, че много обичаме да си разиграваме комедии един на друг. Но ти не се смущавай, продължавай. Положението ти те задължава.“

„Знаеш ли, скъпи мой, каква е разликата между нас? Между двойките «аз и Лоре» и «ти и Йонге»?“

„Ти за пръв път заговори с мен с поучителен тон…“

„Разликата е там, че Йонге и ти още не сте женени, а аз и Лоре, като че ли напук, все още сме семейни.“

„Доколкото разбирам, искаш да кажеш, че на вас ви е по-трудно да търсите изход?…“

„Много добре разбираш. За неженен ти си просто невероятно съобразителен и проницателен… Е, желая ти успех в търсенето на изход.“

„Благодаря, но от момента, когато се оказахме притиснати пред входа в СК, аз загубих вяра в успеха. Ние стоим пред самата врата и я гледаме с такива очи, сякаш нямаме нищо общо с нея. «Случайно да знаете за кого е подготвена тази нова зона на специална карантина?» Слушай, Дейвид, ти или се преструваш, или наистина не разбираш, че новата зона е приготвена за теб?“

„Казват, че оратор можеш да станеш, но поет трябва да се родиш. Ти си щастлив човек, Тим. Хем си се родил поет, хем и оратор си станал…“

„Скоро ще стана шизофреник. И немалка заслуга за това ще имате ти и Лоре. Ех, ако знаех всичко това предварително!… Дълго още бих флиртувал с мадам Неземя.“

„Както прави това вашият упорит и всеотдаен Золтан Симич ли?“

„Золтан ли?… Золтан вече нищо не прави…“

„Шегуваш ли се?…“

„Вчера ми съобщи един приятел… от УОКС. И ситуацията, общо взето, като че ли не била сложна… Една триместна кутийка кацнала принудително в Горещите скали… отишли да я спасят и се натъкнали на пръстеновиден гроб. В ония места това е нещо обикновено.“

„Ясно… Колко са били?“

„Двама. Золтан и колегата му.“

„М-да… Успели ли са да намерят тялото на Золтан?“

„Там не ги намират, Дейв. Когато пропада цял сърповиден участък, широк около петстотин метра, там нищо не… Освен лава, естествено, пара и свръхгорещи газове. Киселинни, серни, живачни, рутениеви… всякакви. Гърмят взривове. Видимост — нула… С една дума — истински ад. И с никакви локатори…“

„Знам, Тим. Дори знам, че и ти си опитал от тази каша. Но нали някак си се измъкнал от нея?…“

„На мен ми провървя — бях заедно с Йонге. И двамата се измъкнахме благополучно… Страшно нелепо произшествие! Току-що бяхме извели афродитолозите от опасната зона и нещо се спука в системата за въздушно осигуряване на един от тях. Изглежда, атмосферата бе проникнала в скафандъра му и момчето бе получило такова натравяне, че започна да прави разни чудеса. Грабна без никаква причина каменорезачката и проби багажния отсек на дисколета… Наложи ни се доста да тичаме след него и той ни завлече в «пръстена». А там вече всичко се движеше… Едва го хванахме! Добре, че Едуард се сети да го цапне по главата. И то така, че нещастникът дойде на себе си едва в базата. След това медиците казаха, че именно загубата на съзнанието го е спасила. А как успяхме да се измъкнем оттам изобщо живи — това никой медик не може да каже. Золтан не успял… Още не мога да се отърва от отвратителното чувство. В смисъл, че не трябваше да бързам с оставката си. В края на краищата, ако работех заедно със Золтан, всичко щеше да бъде по-другояче…“

„Така ти се струва. Удряш с копито земята, а забравяш, че вече не си кон. Мъчно ти е… Нали всъщност самият Космос задраска служебната ти виза за космическото пространство? Какво се мяташ там, на Памир, както някога се мяташе между «Мъркюри рейнджърс» и «Утринна звезда»? Дали не е затуй, че като получи нокаут от космическото пространство, още не си намерил в себе си мъжество да си признаеш това?“

„Виж какво, Дейвид, моето мъжество лично теб с нищо не те засяга.“

„Правилно. Затова и не те питам защо тъй бързо си избягал от Далечния космос. И не любопитствувам изобщо дали си счупил много екрани, та дори и само в базата «Синята пантера».“

„Какво искаш от мен?“

„Не се вълнувай, мили, на твоята възраст е вредно. На нашата възраст би било по-добре, разбира се, да говорим за времето. Обаче, доколкото разбрах, първо, тази тема не поражда у теб нужния ентусиазъм. И второ… Ти така темпераментно ме призоваваше към откровеност, че вече не можеш да разчиташ на апатията на събеседника си. Колкото по-голям камък хвърляш в блатото, толкова по-малко шансове имаш да се предпазиш от пръските.“

„Какъв е изводът? Не хвърляй камък в блатото, ако в него се намира Нортън ли?“

„Някой само преди минута ме информира, че Нортън не е сам в блатото. Знаеш ли… на мен започва да ми харесва тази странна «далечна връзка». Сякаш са ни сложили да седнем на столове един срещу друг и са ни завързали здраво с жълти каиши. Искаме или не искаме — трябва да разговаряме.“

„А… започна да ти харесва. За каишите вярно казваш. Докато те ни удържат все още, можем да си плюем един друг в лицето без риск, че събеседникът ни ще стане и ще си отиде, като тръшне след себе си вратата, нали?“

„Ти май търсиш да се скараме?“

„Не. Просто искам най-после да ми изложиш своята гледна точка. Глупаво е да се караме, след като седим в едно и също блато.“

„Това май е най-умното нещо, което чух днес от теб.“

„Така ли? А аз какво чух от теб? Сладостно-мъчителен призив да запазим нашето чудновато статукво? Хайде, с една дума, момчета, да се приберем в черупките си и край на всичко… Да не говорим, че това изобщо не е никакво решение на нашия проблем, но черупката… покажи ми я поне нея! Ти самият имаш ли черупка? Или като си наследил прилепчивата англосаксонска традиционност, инстинктивно смяташ за черупка собствената си къща?!“

„Виждам, че в теб гори неуморната страст на Изтока. Черупката — това е преди всичко нашето самообладание. Време е да започнеш да различаваш свойствата на десантчика… бившия наистина… от свойствата на костенурката.“

„А ти — зоната на СК, бъдещата, разбира се, от безгрижното съществуване на дълбокоуважаемия ветеран.“

„Струва ли си… така направо, Тимур?… За какво всъщност ще им е да ни изолират?“

„Ще намерят за какво. Ако ние сами се откажем да обсъждаме това.“

„Виж ти какво било! Е, хайде, порови се в нашето блато, потърси аргументи за причините за изолация. Започвай!“

„Безопасността на обществото е висш закон.“

„Този твой аргумент се основава на довод, който сам се нуждае от доказателство. Ти опасен ли си за обществото?“

„Аз ли?… Що за глупост! Ни най-малко!“

„И аз не съм опасен. Опасен съм за състоянието на нервната система на съпругата си, но не за обществото като цяло. А това е друго нещо. Жена ми е самостоятелен човек и всеки момент може свободно да ме напусне… Не мисля, че при Лоре и Йонге в този смисъл нещата стоят по-иначе.“

„Но така мислим само ние, четиримата, жалки единици в цялото земно общество…“

„За щастие — не само ние. Издали са ни безсрочни пропуски за планетата Земя и копия от актовете за задължителния медицински преглед на бившите работници в Космоса. Всичко това, Тим, е много сериозен юридически документ. И обществото, за да ни скрие в зоната на СК, ще трябва много или малко да преразгледа кардинално съответните закони на Световната конституция. Това не е така просто…“

„Но е възможно.“

„А на какво основание? Нали не сме заразни като «гумените паралитици» или откачени като «синините»? За десет години никого не сме заразили и никому не сме причинили ни най-малка вреда. Напротив, били сме полезни за обществото. Десет години според мен е напълно достатъчен срок за гаранция. Най-малкото за това да ни оставят на мира.“

„Според мен, Дейв, ти изпускаш едно принципно важно обстоятелство. Световната конституция като регулатор на обществените правни отношения съществува изключително само за хората. За нехората там не е казано нито дума. Какво ще правим?“

„На този ти въпрос няма да отговоря, преди да бъде доказано, че аз наистина съм нечовек.“

„Е… ами ако?… Няма да се наложи много да се търсят доказателства. Нашите биоенергетични параметри понякога чудовищно се различават от параметрите на обикновените хора. Нима това не е достатъчно за юридическата атестация на понятието «нечовек»? И какво струва в такъв случай цялата ти казуистика?“

„Ами твоята?… «Чудовищно» е силна наистина дума, но тя още не е критерий. Грамотната атестация на понятието е сложна, тънка и трудоемка работа.“

„В такъв случай ще използуват по-солидни критерии.“

„Но засега такива няма. И въпреки твоето убеждение, Тим, ще се наложи да ги търсят твърде далеч оттук и най-важното — дълго.“

„Мисля, че ще дочакаме… Ние стареем много бавно, Дейв. Външно изглеждаме почти така, както преди десет години. Никой не вярва, че съм на четирийсет и шест… На хората това вече започва да им прави впечатление.“

„А на мен знаеш ли какво ми е? Жена ми е с три години по-млада от мен, а изглежда по-стара. Някои вече си позволяват неуместни шеги по този повод.“

„Столетници… Проклето да е всичко! Ако не бяха момчетата, които са ми две стотици… Изморих се, Дейв. Някак странно се изморих. Бих искал да зная колко години са ми отредени от щедрата ръка на космическото пространство.“

„Може би много, Тим, а може би и малко… Така че не се притеснявай. За разлика от нормалните хора ние не знаем нищо нито за бъдещия си живот, нито за бъдещия си край. Ето това май е сериозен критерий за атестацията на понятието «нечовек»… Нищо чудно да се случи утре да хвърлим топа заради някаква глупост. Да кажем, по време на магнитна буря. Или от твърде студена вода…“

„Или от страшното любопитство на нашите земни братя. М-да… Хубаво ще е да улуча точно деня, когато ще ми забранят юридически да се наричам човек.“

„Ако е така, ти ще живееш дълго, защото, когато ни разкрият най-после, ще настъпи периодът на страшно много юридически казуси. Юристите ще има да се ориентират сто години… И знаеш ли с какво може да завърши всичко това, Тим? С парадоксално на пръв поглед и много интересно за нас определение!…“

„Ще признаят, че сме безопасни за обществото, и няма да ни лишат от Правата на човека, нали?“

„Нещо повече! Ще признаят, че обществото е опасно за нас!…“

„И като отхвърлим предубежденията, това наистина е така.“

„Ах, дявол да го вземе! Не е ли все едно как ще ни бъде предложено да излезем от редиците на човечеството — с крачка назад или с крачка напред?! Какво сме ние без обществото? Извън него? Нули… Екскременти на Далечния космос…“

„Хубаво де… Впрочем няма нищо хубаво. Какви са твоите намерения?“

„Още не зная. Цялата беда е в това, че още нищо не зная… Едно е безспорно: повече така не може да се живее. Вече чувствувам нужда да се опитам да установя с обществото взаимочестен контакт. Не си представям добре кога и с какво можем да започнем, но ще си помисля… и ще се опитам.“

„Опитай се. Теб те измъчва определен род носталгия… Мислиш ли, че и мен не ме измъчва? Но разликата между нас е, че ти храниш надежда някак си да се отървеш от нея, а аз — не. Аз виждам, че нищо не може да се направи вече… Според някакви си закони обществото периодично се разтопява като метал и при топенето се образува естествено шлак. Искаш или не искаш това, Тимур, ние сме отработеният шлак на нашето общество. Думата «тимур» на езика на предците ти, струва ми се, означава «желязо», нали? Сега името ти звучи като насмешка…“

„Остави името ми на мира. Моята надежда е все пак нещо. А на теб какво ти остава?“

„Аз ще се възпротивявам на ненужните според мен контакти. Независимо от това, какви обществени институти ще се опитат да ми ги наложат. Не искам… Не вярвам във взаимочестния контакт. Той просто не може да бъде взаимочестен. Не е трудно да си представиш до каква степен е различно тук съотношението на интересите… За съжаление.“

„Бих искал да се надявам, че абсолютното тъждество на нравствените качества на нашата четворка и на обществото като цяло не изключва възможността от компромис.“

„Компромис ли? Тоест ще разкажеш за такива дребни неща като церебролюбителската връзка, електромигрената и «черните следи», като премълчиш за всичко останало? И при това ще се опиташ с всички сили да убедиш земните си братя, че откровеността ти за неприятностите на Далечния космос по принцип е безполезна за обществото, но може да бъде много вредна за теб самия? Мислиш ли, че това твое заявление ще ти даде правото да останеш в редиците на човечеството? Да имаш да вземаш, както би казал един мой приятел. И в края на краищата, гледайки интересите си, обществото непременно ще те върне в Далечния космос и ще те накара да се мяташ в страшното тресавище на онова състояние, да се измъкнеш от което навремето си ти струваше… сам знаеш какво. И когато се превърнеш там в обект на безконечни, неимоверно болезнени, безсмислени и никому ненужни експерименти…“

„… Ще разбереш най-после, че условията за взаимночестни контакти просто не са предвидени от самата природа на нашето отвратително положение. Това е редкият случай, когато смирението е равносилно на съпротивлението.“

„Мислиш ли, че не съм си бил главата дни и нощи над това? Обаче не виждам никаква алтернатива.“

„Как е записана вилата ти в адресната книга на Копсфорт? Вила «Ъдвенчър»7 ли?“

„Да. И какво?“

„Нищо… Наречи я вила «Ейлиънейшън»8.“

Нортън закъсня с час и половина за закуската.

Той кимна за поздрав на Франк, извини се на Силвия за закъснението и й каза, че днес изглежда великолепно, отиде в банята, изкъпа се набързо и се преоблече. Седна на масата.

Говореха малко и почти цялата закуска мина в мълчание. Нортън похвали храната, като каза, че Силвия този път е надминала самата себе си. Ядеше както винаги отмерено, като автомат и по израза на лицето му не можеше да се разбере какво изпитва при това в действителност. От него се носеше приятният мирис на одеколон. Дали не е „Антарктида“ — помисли си Франк. Трябваше да каже нещо и той го попита за програмата на голямото родео. Нортън не знаеше нищо за нея. Изглежда, за да поддържа разговора, Силвия попита брат си с какво е пътувал.

— С електромобил — отвърна Франк.

— Тогава откъде имаш тоя мопед?

— Оставих електромобила си на станцията за техническо обслужване. Имаше опашка за зареждане и не ми се чакаше. Гаражът за електромобилите, които се дават под наем, беше празен — обясниха ми това с големия приток на туристи и ми предложиха да взема поне две колела… Подай ми, моля ти се, пипера… Благодаря… Разбира се, смешно е да препускаш на мопед в такъв костюм, но нямах друг избор.

— Можеш да вземеш моята кола. Е, тя е женски модел… — Силвия погледна мъжа си. — Дейв, какво стана с твоя електромобил?

Нортън избърса устните си със салфетка и отговори:

— Омръзна ми, май ще си купя друг. Нахрани ли Джег?

— Разбира се. Защо не се вижда нашият Голиат?

— Оставих го там… при Берт.

— Остави го да мирише счупения електромобил ли?

— Берт ми се оплака, че скучае по време на дежурството. Не си намира място от яд. Такъв страстен запалянко като него да гледа родеото само на екрана… Може да му се влезе в положението.

— Да — каза с равен глас Силвия. — Може да му се влезе в положението.

Франк и Нортън се погледнаха едновременно в очите. Франк премести поглед към сестра си. Тя ръсеше, ръсеше, ръсеше пипер в чинията си. Вълна от заслепяващ гняв го удари в главата и няколко секунди той нищо не виждаше. Първото му желание бе да захвърли ножа и вилицата на масата, да стане и да си тръгне. „Да, Полинг — каза шефът му, — в такова състояние е по-добре да станете и да си тръгнете.“ — „Не си позволявайте крайности — посъветва го Николски. — По-добре е наистина… хм… да станете и спокойно да излезете.“ Франк отмести бавно чинията си, взе машинално една „фафличка“ и хрусна половината. Започна да дъвче. Нортън въртеше в ръцете си салфетката и го гледаше.

Франк привърши криво-ляво със закуската, сложи си шапката и тръгна към парка. Трябваше да се овладее, да сложи в ред емоциите си. Нортън бе подушил нещо… Е, разбира се, та този монстър по някакъв си там „живомирис“ сигурно усеща човешката му неприязън.

Франк постоя до клетката, разглеждайки през решетката кугуара. Джег спеше под навеса с протегнати лапи. Беше се уморил, бедният. Живата играчка на този дявол…

Нортън мина покрай него в бански гащета.

— Почакай, Дейвид.

Нортън се спря и каза през рамо:

— Е?…

— Трябва да поговорим.

— За какво?

— За каквото излезе. Но бих искал: за смисъла на живота.

— Модна тема… Хайде, започвай.

— Само не тук. Не е необходимо Силвия да ни вижда.

— Добре. Тогава след един час. Ще поплувам малко, а след час ще се срещнем в кабинета ми. Ако искаш, да поплуваме заедно.

— Благодаря — каза Франк, — но след солидната закуска няма да е полезно за мен.

Нортън тръгна.

От нямане какво да прави Франк се качи на горната тераса на къщата. Погледна разсеяно върха на кулата за телевизионна ретранслация, която едва се виждаше зад короните на дърветата. Отзаде му се чу шумът на асансьора, а след това — гласът на Силвия:

— Бейби, направи ли ти впечатление как е разцъфтяла нашата красавица?

Франк се приближи и погледна синята роза. Попита:

— Нали отдавна не си пътувала никъде, мам? Би ли искала да посетиш… да кажем, Австралия?

— Защо именно Австралия ти дойде наум?

— Неотдавна оттам се върна един мой приятел. Австралия му направила силно впечатление. Той просто е във възторг…

Силвия разглеждаше замислено розовия храст.

— Не разбирам само — каза тя, — ако ти и Дейвид искате, кой знае защо, да ме отпратите някъде, колкото се може по-далеч, защо не сте се сетили за Антарктида?

— Какво общо има с това Дейвид? — учуди се Франк. — Тоест… искам да кажа…

— Няма нужда, бейби, разбирам какво искаш да кажеш. Буквално преди минута, като тръгваше за басейна, Дейвид ми предложи увлекателен круиз около Европа. Континентът е друг, но идеята, изглежда, е същата… Бейби, всичко това никак не ми харесва. Чувствувам, че криете нещо от мен.

— Мам!… — каза загрижено Франк. — Тогава ти просто трябва да приемеш предложението на Дейвид. Сигурно Дейвид знае какво говори…

— Сигурно и ти знаеш. Само аз не зная…

— Зная твърде малко, за да мога да говоря ясно с теб на тази тема. Но, мам, не бива да пренебрегваш предложението на Дейвид. И моят съвет също е да заминеш оттук. Никога не съм ти давал лоши съвети.

— Благодаря ти, мило момче, но твоят съвет ми прилича на предложение да купя нещо със завързани очи. Същото мога да кажа и за съвета на Дейвид… — Силвия въздъхна. — Току-що ми се обади приятелката ми Елен и ме помоли да отида за нещо у тях. Няма да се бавя… Надявам се, че през това време няма да се скарате с Дейвид, нали?

— Що за въпрос? Какво всъщност имаме да делим с Дейвид?

— Нищо освен грижата за моята интересна почивка… Моля ви, бъдете благоразумни.

Силвия излезе. След минута Франк видя как златистият й електромобил блесна на слънцето и се скри в алеята; той погледна още веднъж към кулата на телевизионния ретранслатор и слезе от терасата. Не знаеше къде да се дене.

В определения час влезе в кабинета на Нортън и завари там стереотелевизионен ландшафт, напомнящ Гренландия или Антарктида. Ледени блокове вдигаха огромни вълни и падаха безшумно във водата. Стопанинът седеше на масата. Той извади ръцете си изпод наметнатата на голите му рамене хавлия, посочи на посетителя креслото, което се намираше на около два метра от масата, и каза сухо:

— Моля. И направо по въпроса, нямам никакво настроение за дълъг разговор. Не, не се доближавай! Днес ти… нетърпимо… — Нортън се намръщи, — като никога…

Франк зае удобна поза в креслото, помисли си дали си струва да спазва етикета — да свали пред стопанина шапката си, реши, че не си струва, и каза:

— Обонянието ти е наред.

— Да — съгласи се Нортън — животът е отвратителен, но може да се живее. — После полюбопитствува: — А при вас там как сте… с обонянието?

— При нас всичко е наопаки: може да се живее, но е отвратително. Обонянието ни, естествено, е от друга класа, но с много по-широк диапазон в областта на човекознанието…

— Звучи многозначително… Какво би могъл още да добавиш?

— А трябва ли да добавям нещо, щом като вече съм тук… с полуофициална визита?

Събеседниците дълго се гледаха един друг в очите. Нортън изглеждаше напълно спокоен. Спокойствието му озадачи Франк.

— Полу… — каза Нортън. — Как да разбирам това?

— Разбирай така, че към теб и твоята жена се отнасят със загриженост.

За миг очите на Нортън се присвиха с неприязън. Франк мислено се похвали и добави:

— Впрочем… ти правилно си решил, Дейвид, да изпратиш Силвия за известно време някъде по-надалеч. Май не й се харесва много възможността да пътешествува около Европа, но ти си длъжен да настояваш.

— Какво съм длъжен да направя още?

— Още трябва да разбереш, че кръгът се е затворил. Ти и твоите приятели — знаеш за кого става дума — сте напълно разшифровани от нас и трябва да се съобразявате с това.

— Наистина ли сме разшифровани?

— Успели сте по някакъв начин да избегнете бариерата на специалната карантина и сте решили, че можете да продължавате играта и по-нататък. Не, Дейвид.

— Позицията ни в тази игра е такава, че на мястото на администрацията на вашето Управление бих се съгласил на равен резултат.

— Няма да има равен резултат.

— Кой знае…

— Няма, Дейвид. Просто защото е невъзможен по всички параметри на съвременния живот. През миналия век може би щеше да успееш с подобен фокус. Но днес обществено-политическата тактика е друга.

— Пак многозначителна фраза.

— Наивно е да разчитате, че обществото ще отмине равнодушно такъв екстравагантен факт като вашата четворка.

— Четворка ли? — попита Нортън.

— Да. Золтан Симич загина, а Мъф Аган засега е под въпрос за нас…

— Кога загина Симич?

— Преди около шестдесет часа.

— Можаха ли да намерят тялото му?

— Не.

— Лошо — промърмори Нортън.

— Защо? — попита го Франк с любопитство.

— Ако мъртвото му тяло се намираше във ваше разположение, може би щяхте да оставите живите на мира.

— Не мисля…

— В тази ситуация мен най-малко ме интересува какво мислиш ти — отбеляза разсеяно Нортън. — По-добре се придържай в официалните рамки на своята мисия. Между другото в какво конкретно се състои тя?

— Трябва да ти предложа да влезеш незабавно в контакт с нас, и то на доброволни начала.

— Това ли е всичко?

— Администрацията счита, че засега е достатъчно.

— Засега… Мислиш ли, че подобна мисия има някакъв шанс за успех?

— Ти вече ми даде да разбера колко малко те интересува това, което мисля. Моята задача е да те информирам за нашето откритие и да ти направя съответното предложение. Аз изминах своята част от пътя.

— Да предположим, че съм се съгласил на доброволен контакт. Какво ще следва след него?

— Очевидно тук е възможен само оптималният вариант: с теб ще се заеме науката.

— Но аз не съм някакъв механизъм, който може чисто и просто да разглобиш на малки части, да се изследва молекула по молекула и после да се сглоби отново.

— Едва ли това ще изглежда така драматично. Съществуват методи за друго… — Франк не се доизказа докрай. Помисли си: „Тук логиката е на негова страна…“

— Виждам, че си в затруднение — каза Нортън. — Дали не е поради това, че администрацията на вашето Управление е изучила внимателно актовете на медицинската експертиза и не е намерила в тях нищо особено? М-да… В крайна сметка, нито ти, нито твоята администрация имате право да предричате благополучните изходи от моето положение, още повече да ми давате успокоителни аванси.

— Дейвид, ти така отвеждаш разговора ни в задънена улица, но именно на теб ти предстои да се измъкнеш от нея.

— Разбира се, та нали точно над мен е надвиснала заплахата да бъда раздробен на молекули… Имам намерение да ви направя контрапредложение… — Нортън погледна някъде встрани от събеседника си. — Предлагам ви джентълменски договор. Вие няма да ми досаждате, докато съм жив, а аз ще ви завещая тленните си останки. Тогава се ровете в тях както искате и с каквото искате… Завещавам ви ги заедно с дневника си за наблюдения, в който се задължавам да отразя всички особености на своето… хм… странно битие.

Замълчаха. Нортън попита спокойно:

— Много ли си разочарован?

— Въпросът не се свежда до мен — отговори Франк. — Помислих си за разочарованието, което ще изпиташ ти.

— Когато предложението ми бъде отхвърлено ли? Не се безпокой за мен.

— Ами аз не се безпокоя за теб.

— За Силвия ли?

— Освен Силвия има и планета Земя…

— За планетата аз не съм опасен.

— Готов съм да ти повярвам. Но ти, кой знае защо, не искаш да докажеш това.

— Правото да доказвате каквото и да било го предоставям на вас. В края на краищата туй ви е служебно задължение.

— Трябва да допълня: и човешки дълг. Именно в този смисъл исках да говоря с теб. Като личност с личност.

— Такава дискусия ще ни отведе в задънена улица. Ситуацията, в която се оказахме ние с теб и разпоредителните органи на твоето Управление, излиза извън рамките на днешния морал. Това ни огорчава, но не бива да ни учудва. Човешкият разум засега още не може да предвиди подобни ситуации.

— Вярно — съгласи се Франк, — обаче човешкият разум не може да бездействува в каквато и да било ситуация.

Нортън го погледна мрачно и процеди през зъби:

— Във всеки случай не мога да разчитам на вашето бездействие…

— Ето защо контрапредложението ти няма практическа стойност. И ако всеки от вашата четворка избере същата позиция… Какво ще стане тогава, Дейвид?

— Не мога да отговарям за всеки от четворката. Направих контрапредложението от свое име.

— Опитваш се да се противопоставиш на цялото човечество ли? Надяваш се да издържиш в тази борба?

— Аз предлагам мир, а ти говориш за борба… Между другото, самото човечество не е готово за тази, с ваше разрешение, борба.

— Така ли?… А на какво се базира твоят, позволи ми да кажа, оптимизъм?

— За борбата е нужен повод. Обществото не може да се бори с мен без какъвто и да било повод. Аз съм пълноправен член на обществото, уважавам законите му и считам основателно, че тези закони трябва да защищават мен, пълноправния член. Изразявам ли се достатъчно ясно?

„Пълноправният… — помисли си Франк. — Ето кое е най-важното!“

— Юридическото ти пълноправие не се поставя от никого под съмнение — отговори му Франк. — Но биологическото ти…

— За юридическо право зная, но за биологическо чувам за пръв път — прекъсна го Нортън. — Родил съм се на Земята и от земни баща и майка. Така че ми се махайте от главата с вашите съмнения…

— Ами ако изведнъж се изясни, че природната ти същност не е адекватна на биологическата същност на човека? Да предположим, че е така, тогава?

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да предявя на обществото своите претенции — с пълно право! — подхвана Нортън. — Та нали то ме изпрати извън пределите на родната планета? Нали заради неговото благополучие трябваше да се трудя в Космоса, рискувайки главата си. И вашето Управление на всичкото отгоре не можа да ми осигури космическа безопасност. Та кой ще бъде в края на краищата виновният, ако се открие моята биологическа неадекватност?

— Никой, естествено. Обаче всички ние ще сме виновни, ако не успеем да предпазим хората от заплашващите ги изменения на природната човешка същност.

— Предпазвайте ги. Нима съм против. Но лично мен няма да ви позволя да ме считате за нечовек. Независимо от това дали ви харесва или не моята позиция. За човечеството и за планетата като цяло аз съм абсолютно безопасен. Ако не бях убеден в това, никога нямаше да се върна на Земята. Същото може да се каже за всеки от нашата четворка. И в този смисъл съм готов да гарантирам с главата си за всеки един от нас… Впрочем стига. Аз честно те предупреждавах: дискусията ни ще отведе в задънена улица. Не, не, стига! Освен това ти ме интервюираш, на което нямаш всъщност никакво право.

— Тоест как така? — Франк се обърка малко.

— Ами ето така. Първо трябва да ми дадеш доказателства за моята биологическа неадекватност, а после да започваш какъвто и да било разговор.

— Ние имаме доказателства.

— Пръчката, която сте успели да отнемете от момчето ли?

— Та дори и тя. Била е в ръцете ти известно време и е получила съвършено необясними свойства.

— Опасни ли са те за човечеството?

— Нямаме право да изключваме подобна вероятност…

Нортън премести демонстративно погледа си върху телевизионния стереоландшафт. Почти до самата маса се суетяха предните редици на цяла колония пингвини. „Първият рунд завърши с победата на Нортън“ — помисли си Франк.

— Виждам — каза той, — че не си равнодушен към зрелищата на екрана, но не виждам как си могъл да съчетаеш това със страшния изблик на екраноненавистта си в Космоса…

— За какво става въпрос? — попита Нортън, без да обръща главата си.

— Искаш да кажеш, че нямаш представа за какво говоря ли?… Добре, а за „черните следи“ също ли нямаш представа?

— „Черни следи“ ли? — Нортън погледна изпод вежди Франк. — Какво е пък това чудо?

— Такова чудо, което… Е, да, ти можеш да се изплъзнеш от всякакви улики, в това число и от пеещата пръчка. Но има поне едно доказателство за биологическата ти неадекватност, от което, сам знаеш, не можеш да избягаш. Имам предвид „черната следа“.

Нортън обърна лице към събеседника си и го попита сурово:

— Къде си виждал „черни следи“?

— Аз не съм ги виждал.

— Тогава за какво става дума?

— Все за същото.

— Темата на разговора ни е изчерпана — Нортън стана.

Франк продължаваше да седи и кимна към покрития със сняг бряг и пингвинската компания.

— Случвало ли ти се е да сменяш екрана?

— Не — изсъска Нортън. — Не ми се е налагало.

— А ако пипнеш с ръка този бряг, ще ти се наложи ли?

В очите на Нортън, някъде в самите ириси замря студено пламъче.

— Ще ти направя това удоволствие — каза той тихо, — ще пипна този бряг с ръце, но после…

Нортън стана от масата и потъна до гърди в тълпата пингвини. Приближи се плътно до телевизионната стена. Хавлията се плъзна от едното му рамо, остана да виси на другото и през призрачно-трепкащия слой на синкаво-розовото сияние, възникнало от нарушения стереоефект, Франк можа да разгледа лявата половина на мускулестото му загоряло тяло и шарените бански гащета. Чу се как Нортън потупа демонстративно по стената с длан. „Колко често излишната самоувереност подвежда хората…“ — помисли си Франк.

Оставяйки след себе си стопяващ се шлейф от розово-сини ореоли, Нортън изплува от зоната на стереоефекта. Наметна на раменете си свляклата се хавлия и попита рязко:

— Е?

Франк гледаше мълчаливо заснежения бряг и белите куполи на антарктическите планини.

— Питам те какво ще кажеш?

— Нищо — отвърна вяло Франк. — Изглежда, има грешка…

— Щом вие идвате при мен с грешки, аз нямам много високо мнение за работата на вашата организация…

— Аз също, разбира се, по друг повод…

— Желая ти приятно прекарване на времето тук — Нортън се върна на масата. — Казват, че Голямото родео тази година ще бъде рядко помпозно, гледай да не пропуснеш нещо интересно.

— Ще се постарая… Ако обичаш, поискай станцията за техническо обслужване. Дали са заредили вече електромобила ми?

— Попитай сам — Нортън превключи клавишите.

От тавана се спусна безшумно извита щанга и се обърна с конусовидния си край към Франк. Кутията на видеотектора се плъзна по нея. Франк набра индекса и на екранчето се появи мургава жена с оранжева коса и силно намазани с оранжево червило устни. Бялото на очите й блесна и тя каза неочаквано с плътен баритон:

— Пункт за справки. Слушам ви.

— Добър ден — поздрави я Франк. — Бях ви оставил за зареждане електромобила си.

— Моля, кажете серията и номера на колата. — Франк ги назова. — Давам ви диспечера на сектора за зареждане. — На екрана се появи потната физиономия на Лангер.

— Електромобилът ви модел „Юпитер“ ли е? — осведоми се „диспечерът“.

— Да.

— Великолепна кола имате! — изкрещя възхитено Лангер. — Предлагам ви да я замените с „Кентавър“. Съгласете се!

— Не — каза Франк и си помисли: „Я го виж какъв артист бил!“

— Жалко!… Е, елате да си го вземете, вашият „Юпитер“ е готов.

— Моля да изпратите колата на адрес: Дъбова горичка, първа линия, вила „Ъдвенчър“… Впрочем този маршрут го има в блока на паметта на електромобила. Натиснете петия клавиш и всичко ще бъде наред.

— Петия ли? Ще бъде направено. Излезте да посрещнете колата си.

— Благодаря ви.

Облегнат в креслото, Франк следеше как щангата се прибира в люка на тавана и си представяше живо действията на Лангер в тази минута. Ето, изпраща „Юпитера“ във вилата, после се свързва по видеотектора с операторския пост на местния телетранслатор и на екрана се появява физиономията на Кюсак със следите от несполучливата визита при Йонге. Лангер казва кратко на колегата си: „Докладвай!“ Кюсак му кима едва забележимо, дава команда на диспечера на телетранслатора и сега всеки миг…

Нещо стана с телевизионната стена. Франк скочи. Нортън също скочи, хавлията се свлече от раменете му. Стереоизображението сякаш се сви, изгуби дълбочината си, екранът се превърна в стъклена плоскост и на побелелия от сняг антарктически бряг точно на онова място, където Нортън беше потупал с длан, изпъкнаха контрастно въгленочерните отпечатъци на лявата му ръка…

— Интересно — каза Франк, като срещна погледа на Нортън. — Знаеш ли, че за пръв път виждам „черни следи“ в натура?

Нортън скочи мълчаливо от масата. Отблъсна Франк, хвана креслото и със сила го запрати в екрана. Посипаха се стъклени късове.

— На „Лунна дъга“ си чупил по-деликатно екраните — отбеляза Франк.

— Вън! — прошепна яростно Нортън. — Докато не съм ти счупил главата… — Той направи с ръце нещо като отблъскващ жест: — И никога!… Кракът ти…

Франк се вцепени: под мишницата на Нортън нещо блесна неясно. В ноздрите му сякаш също имаше металически блясък. И в устата му — зъбите му като че ли бяха огледални!… Лицето му бе изкривено от гняв и блясък… Потресен, Франк едва сега осъзна напълно кого бе размърдал и какво бе докоснал в него…

Той слезе с омекнали крака в летния хол. Нахвърли с непослушни пръсти бележка за Силвия — с някакво душераздирателно съдържание. Смачка я и я мушна в джоба си. Криво-ляво се овладя и набързо написа друга. Молеше сестра си незабавно да напусне Копсфорт, канеше я у дома си. Пъхна бележката под вазата с гладиолите. Излезе от къщата, качи се на мопеда и без да мисли за пътя, тръгна към изхода. При вратата се натъкна на някакъв дълъг, с маслинен цвят електромобил и не можа веднага да съобрази, че това е неговият „Юпитер“. Натовари мопеда отзад на каросерията, отпусна се в седалката на шофьора и потегли.

Навлезе в зеления коридор на шосето. Вятърът се стичаше по предното стъкло, гумите съскаха монотонно.

Мярна се таблото с рекламата за прелестите на Бизонските езера. Франк спря рязко и даде заден ход. Без да отваря вратата, скочи от колата и отиде в храстите. Под храстите беше полутъмно и кално. Целият се изцапа, докато намери кутията на „Видеомонитора“.

Лангер и Кюсак го чакаха, както се бяха уговорили, при видеотекторния павилион на станцията за техническо обслужване. Чакаха го поотделно, на разстояние един от друг. Кюсак любезничеше с две дами под бялата тента на кафенето. Лангер стоеше на слънце на тротоара и в ръцете му блестяха някакви бутилки. Като забеляза приближаващия се „Юпитер“, той остави бутилките до краката си и сложи ръцете си на кръста. С пъстрата си риза, извадена над светлите шорти, приличаше на боксьор тежка категория, навлякъл дрехите на 8–10 — годишно момче. От него се лееше пот на ручейчета.

— Адска горещина! — каза той на Франк. — Е, как вървят работите?

Франк му хвърли мълчаливо „Видеомонитора“, затвори очи и се отпусна без сили на седалката.

— Има ли улов в „коша“? — поинтересува се тихо Лангер.

— Скрий това нещо в джоба си — измърмори Франк, без да отваря очите си — и не ми го давай дори ако сам поискам да го взема обратно.

— Ясно. Значи не си напразно…

Франк чу как Лангер измъкна мопеда от каросерията и каза на Кюсак: „Откарай коня на нашия шампион в обора.“ После чу бълбукане на вода. С усилие на волята си се отърси от вцепенението. Отвори вратата и излезе от електромобила. В краката му я нямаше привичната твърдост.

Лангер, вдигнал назад глава, изпразваше една бутилка в гърлото си. Погледна другаря си и се задави.

— Брей да му се не види!… — каза той. — Хаст го изтъркаляли по стълбите, а теб май са те прекарали направо през сметопровода.

— Какво има в бутилката? — попита го Франк.

— Студена минерална вода.

— Полей ми на ръцете.

Лангер взе втората бутилка и му поля. Остатъка изля в пазвата си, ръмжейки от удоволствие. Франк изтърси с вяло движение водата от ръцете си и изведнъж замря, втренчен в тях, сякаш ги виждаше за пръв път. Мина зад електромобила, машинално заобиколи отворената врата, седна на пода в кабината — между пулта и седалката на шофьора, — натисна едно копче и отвори походното барче-хладилник. Извади салфетка и започна да чисти изцапаните си на коленете джинси. Чу, че Кюсак се върна и каза нещо тихо и неясно на Лангер, но отговора на Лангер разбра:

— Остави го на мира, не му е до това. Впрочем и на нас също… Ти, красавецо, и така си твърде забележим сред мирните жители на Копсфорт.

— Стига си остроумничил — отвърна Кюсак. — Този път работата е свършена, бих казал, рядко елегантно… Добре, да тръгваме. Кой ще кара?

— Аз. Шампионът ще седне до мен, а ти отзад… Качихте ли се? Тръгваме!

В покрайнините на Копсфорт Лангер взе рязко надясно със смел завой. Мярна се надпис: „Летище 15 км“.

„Юпитер“ поглъщаше шосейното платно със скоростта на авиетка.

„Работата била елегантна — мислеше Франк, стиснал зъби. — Рядко елегантна.“

— Какво си се умърлушил? — намигна му Лангер. — Виж колегата си… — Кимна към Кюсак. — Земното кълбо се търкаля към нова ера, а за този субект животът продължава със старите темпове.

Лангер докосна няколко клавиша в нужната последователност, извади изпод пулта скоба с брадавици на ларингофони и я окачи на врата си. Пред предното стъкло израсна блестящата пръчка на антената и олюлявайки се, засвири в потока на насрещния въздух.

— Улей, Улей, тук Пчела9! Как приемаш?

— Като невропатолог — отговори недоволно гласът на Хайнц от вътрешността на пулта. — Докладвай по-бързо!

— Ти, драко, бъди по-нежен с нас. Връщаме се, така че готви каретата си за старт.

— Готово. По-добре кажи какво да предам вкъщи. Носорога и Източния жерав вече изгарят от нетърпение.

— Предай им, че сме минали блатото, не сме си измокрили опашките и никой не се е разболял. Шампионът е в седлото. Караме у дома цял кош жаби. Това е всичко. Край.

— Разбрах те, пчеличке, разбрах! Поздравявам те! Край!

Лангер изключи връзката, Франк погледна накриво изчезващата антена и каза:

— Колкото за коша, май напразно му… Впрочем добре. Нека шефът да го асимилира предварително.

— Какво трябва да асимилира?

— Пуснах камерата в действие без негово знание.

— Без негово знание ли?… — Лангер му отправи съчувствен поглед. — Носорога пред мен разреши на момчетата от техническата служба да ти направят специални ръкавици и да ти дадат „Видеомонитора“.

— Шегуваш ли се?

— Напротив. Затова ти го и казах да разбереш най-после, че в нашата система няма шеги.

Франк не каза нищо.

— Нортън не е само твоя лична грижа. Нортън е грижа на цялото общество на Земята. Имай предвид. Не трябва да стоварваш всичко на мощните си рамене. В това число и товара на нравствените отношения. Ех, младост, младост!…

— Нищо — отвърна Франк. — Казват, че бързо минавало…

…Пред тях, грациозно извил назад блестящите си рога, се носеше Звездният елен — леко, като призрачно видение. Вятърът донесе:

— О, космически океани! Как блести Вселената!… Кога да те чакам на звездния път, приятелю?…

Франк гледаше мрачно през предното стъкло.