По пътя на отмъщението. Два гроба

Първа част

18:00

Жената с виолетовите очи вървеше бавно под дърветата на Сентръл Парк, напъхала ръце в дълбоките джобове на шлифера си. Брат й — по-голям от нея, вървеше до рамото й. Неспокойните му очи не пропускаха нищо.

— Колко е часът? — за пореден път попита тя.

— Точно шест.

Беше мека привечер в средата на ноември и залязващото слънце хвърляше шарени сенки върху ширналата се поляна. Двамата прекосиха Ист Драйв, минаха покрай статуята на Ханс Кристиан Андерсен и изкачиха едно малко възвишение. И изведнъж спряха, сякаш сполетени от една и съща мисъл. Пред тях, от другата страна на огледалната повърхност на Консерватори Уотър, бе мемориалният навес за лодки Кърбс — приличаше на детска играчка на фона на огромните, подобни на крепости сгради по Пето авеню. Приличаше всъщност на пощенска картичка — малкото езеро отразяваше кървавочервеното небе, малките модели на яхти се плъзгаха по неподвижната вода под окуражителните викове на децата. Пълната луна тъкмо изгряваше в пролома между два небостъргача.

Гърлото й изведнъж се стегна и пресъхна; чувстваше огърлицата си от пресноводни перли като примка около шията си.

— Джъдсън — каза жената. — Не съм сигурна, че мога да го направя.

Брат й стисна окуражително ръката й.

— Всичко ще е наред.

С разтуптяно сърце тя хвърли поглед към живата картина пред тях. Някакъв цигулар свиреше на парапета пред езерото. Млади влюбени седяха на една пейка край навеса, погълнати изцяло един от друг. На съседната пейка късо подстриган мъж с телосложение на културист четеше „Уолстрийт Джърнъл“. Пешеходци и бегачи минаваха на малки потоци. В сянката на самия навес някакъв бездомник се настаняваше да прекара нощта.

А пред езерото стоеше той — строен, неподвижен, с дълго елегантно светло палто, със светлоруса коса, превърната в платинена от угасващата светлина.

Жената рязко си пое дъх.

— Давай — тихо каза Джъдсън. — Ще съм наблизо. — И пусна ръката й.

Докато пристъпваше напред, всичко около нея сякаш изчезна, цялото й внимание беше съсредоточено върху мъжа, който я наблюдаваше как приближава. Хиляди пъти си бе представяла този момент, беше го преигравала наум в различни варианти, винаги завършващи с горчивата мисъл, че никога няма да се случи, че ще си остане само мечта. Но ето че той беше тук. Изглеждаше остарял, но не много. Подобната на алабастър кожа, фините порцеланови черти, блестящите очи, които се взираха така настойчиво в нея — всичко това събуждаше в нея буря от чувства, спомени и — дори в това време на изключителна опасност — желание.

Тя спря на две крачки от него и той попита:

— Това наистина ли си ти?

Гласът му беше дълбок, с южняшки акцент.

Тя се опита да се усмихне.

— Съжалявам, Алойзиъс. Ужасно съжалявам.

Той не отговори. Сега, след всичките тези години, тя изведнъж откри, че не може да прочете мислите, спотайващи се зад тези сребристи очи. Как се чувстваше той? Предаден? Изпълнен с негодувание? Или може би с любов?

Тесен нов белег се спускаше по едната му буза. Тя вдигна пръст и го докосна. После импулсивно посочи зад рамото си и прошепна:

— Виж. След цялото това време луната пак си изгрява по стария начин.

Погледът му проследи нейния над силуета на сградите на Пето авеню. Жълто-бялата пълна луна се издигаше между величествените сгради, идеално очертана на розовия фон на небето, което нагоре постепенно преминаваше в дълбоко хладно виолетово. Той потръпна. Когато я погледна отново, на лицето му имаше друго изражение.

— Хелън — прошепна той. — Господи. Мислех, че си мъртва.

Без да каже нито дума, тя пъхна ръка под неговата и го поведе покрай езерото.

— Джъдсън казва, че ще ме отведеш далеч от… от всичко това.

— Да. Ще се върнем в апартамента ми в „Дакота". А оттам ще продължим към… Е, колкото по-малко приказки, толкова по-добре. Там, където отиваме, няма от какво да се страхуваш. Това е достатъчно.

Тя стисна ръката му.

— Няма от какво да се страхувам. Нямаш представа колко хубаво звучи.

— Време е да си върнеш живота. — Той бръкна в джоба на сакото си и извади златен пръстен с голям сапфир във формата на звезда. — Така че нека започнем от самото начало. Помниш ли това?

Тя погледна пръстена и се изчерви.

— Не мислех, че ще го видя отново.

— Аз пък не мислех, че ще имам възможност да го сложа отново на пръста ти. Тоест, докато Джъдсън не ми каза, че си жива. Знаех, знаех, че казва истината. Дори когато никой друг не ми вярваше.

Хвана лявата й ръка и я вдигна, сякаш да й сложи пръстена. Очите му се разшириха, когато видя чуканчето и грубата кожа.

— Ясно — просто рече той. — Разбира се.

Сякаш внимателният изискан танц, в който се бяха впуснали, изведнъж свърши.

— Хелън — каза той и този път в гласа му се долавяше напрежение. — Защо се съгласи с този ужасен план? Защо скри толкова много неща от мен? Защо не…?

— Моля те, нека не говорим за това — прекъсна го тя. — За всичко си има причини. Историята е ужасна. Ужасна. Ще ти я разкажа. Цялата. Но сега не е нито времето, нито мястото. Хайде, моля те — сложи ми пръстена и да тръгваме.

Той вдигна дясната й ръка и й сложи пръстена. Докато го правеше, тя видя как погледът му се отклонява покрай нея някъде зад гърба й.

И изведнъж той се вцепени. Остана за момент напълно неподвижен, без да пуска ръката й. После привидно спокойно се обърна към мястото, където стоеше брат й, и му кимна да се приближи.

— Джъдсън — промърмори. — Вземи Хелън и я отведи. Спокойно, но бързо.

Страхът, който тъкмо бе започнал да затихва, отново я прободе в гърдите.

— Алойзиъс, какво…

Но той я прекъсна с кратко поклащане на глава и каза на Джъдсън:

— Заведи я в „Дакота“. Ще се срещнем там. Тръгвайте. Веднага.

Джъдсън я хвана за ръка и тръгна, сякаш беше очаквал това.

— Какво има? — попита тя.

Погледна през рамо. И за свой ужас видя, че Пендъргаст е извадил пистолет и го е насочил към един от собствениците на моделите на яхти. И го чу как казва:

— Стани. Дръж си ръцете така, че да ги виждам.

— Джъдсън… — започна тя.

Единствената реакция на брат й бе да ускори крачка и да я задърпа да върви по-бързо.

Зад тях проехтя изстрел.

— Бягайте! — извика Пендъргаст.

Само за миг спокойната сцена се превърна в същински пандемониум. Хората се пръснаха с писъци. Джъдсън я задърпа по-силно и двамата затичаха.

Автоматичен откос разцепи въздуха. Ръката на Джъдсън изпусна нейната и той падна.

Отначало тя си помисли, че се е препънал. После видя кръвта, бликаща през сакото му.

— Джъдсън! — извика тя и се наведе над него.

Той лежеше на една страна и я гледаше, лицето му беше разкривено от болка. Устата му се размърда.

— Бягай — изпъшка той. — Бя…

Ново кашляне на автоматичното оръжие, нова линия свистяща смърт, начертана през тревата, докато куршумите се забиваха в пръстта. Тялото на Джъдсън подскочи, силата на куршумите го преобърна по гръб.

— Не! — изкрещя Хелън, докато отскачаше назад.

Хаосът се засилваше — писъци, стрелба, бягащи хора. Хелън не забелязваше нищо. Падна на колене и се взря с ужас в отворените, но невиждащи очи на брат си.

— Джъдсън! Джъдсън!!!

Минаха няколко секунди, а може би повече, нямаше как да определи. Чу Пендъргаст да я вика и вдигна глава. Той тичаше към нея с пистолет в ръка и стреляше някъде настрани.

— Пето авеню! — извика й. — Бягай към Пето авеню!

Отново проехтя изстрел и Пендъргаст също падна. Това я пришпори и тя скочи на крака. Шлиферът й бе подгизнал от кръвта на брат й. Алойзиъс се беше присвил зад една пейка и продължаваше да стреля към двойката, която само преди секунди сякаш се интересуваше само как да успее да се измъкне.

„Прикрива ме, за да избягам“.

Тя се обърна и побягна. Щеше да стигне до Пето авеню, да се измъкне от стрелците в тълпата, да стигне „Дакота“, да го изчака там… Паникьосаните й мисли бяха прекъснати от още една серия изстрели и писъци.

Тичаше с всички сили. Булевардът беше отпред, зад каменната арка на входа на парка. Само на петнайсетина метра…

— Хелън! — чу се далечният вик на Пендъргаст. — Внимавай! Твое ляво!

Тя погледна наляво. В мрака под дърветата различи двама мъже със спортни дрехи. Тичаха право към нея.

Хелън рязко зави към горичката смокини покрай главната алея. Погледна през рамо. Мъжете я следваха — и вече я настигаха.

Чуха се още изстрели. Тя удвои усилията си, но обувките й потъваха в меката пръст и я забавяха. А после някой я удари силно в гърба и я просна на земята. Силна ръка сграбчи яката на шлифера й и грубо я дръпна да се изправи. Тя се съпротивляваше и викаше, но двамата мъже я хванаха здраво и я помъкнаха към булеварда. Хелън с ужас разпозна лицата им и извика:

— Алойзиъс! Помощ! Познавам тези хора! Der Bund! Заветът! Ще ме убият!

Едва успяваше да различи Пендъргаст в отслабващата светлина. Беше успял да се изправи и куцаше към нея, от раната на крака му шуртеше кръв.

На Пето авеню с включен двигател чакаше такси — чакаше нея и похитителите й.

— Алойзиъс! — отчаяно извика тя.

Мъжете я бутнаха напред, отвориха задната врата на таксито и я натикаха вътре. Куршуми рикошираха от подсиленото предно стъкло на колата.

— Los! Verschwinden wir hier! — извика единият мъж, докато двамата се вмъкваха след нея. — Gib Gas![1]

Хелън се съпротивляваше яростно, мъчеше се да се добере със здравата си ръка до вратата. Успя да зърне за миг Пендъргаст в сумрака на парка. Беше паднал на колене и гледаше към нея.

— Не! — изкрещя тя, без да спира да се бори. — Не!

— Halt die Schnauze![2] — викна единият мъж, замахна и я цапардоса с юмрук по слепоочието.

Изведнъж всичко потъна в мрак.

Шест часа по-късно

Доктор с измачкана болнична престилка надникна в чакалнята на интензивното отделение на болница „Ленъкс Хил“.

— Буден е, ако искате да говорите с него.

— Слава богу. — Лейтенант Винсънт Д’Агоста от нюйоркската полиция напъха бележника в джоба си и стана. — Как е?

— Без усложнения. — По лицето на доктора пробяга леко раздразнение. — Макар че лекарите винаги са най-лошите пациенти.

— Но той не е… — започна Д’Агоста, но се усети навреме и мълчаливо последва доктора в интензивното.

Специален агент Пендъргаст седеше в леглото, включен към цял куп монитори. На едната му ръка имаше система, в ноздрите му беше пъхната канула. Леглото му беше покрито с медицински графики, а в ръката му имаше рентгенова снимка. Агентът на ФБР открай време си беше много блед, но сега кожата му беше като порцелан. Един доктор стоеше наведен над леглото и говореше сериозно с пациента си. Макар че Д’Агоста едва чуваше отговорите на Пендъргаст, беше ясно, че между двамата има някакви разногласия.

— И дума да не става — тъкмо казваше докторът. — Все още сте в шок от огнестрелната рана и загубата на кръв. И самата рана, без да споменаваме двете натъртени ребра, се нуждае от лекуване и непрекъснати медицински грижи.

— Докторе — отвърна Пендъргаст. Обикновено федералният агент беше образец на южняшка изтънченост, но сега гласът му звучеше като ледени висулки, падащи върху желязо. — Куршумът едва е одраскал гастрокнемиуса[3]. Тибията и фибулата са непокътнати. Раната беше чиста и не е нужна операция.

— Но загубата на кръв…

— Да — прекъсна го Пендъргаст. — Загубата на кръв. Колко банки ми преляхте?

Пауза.

— Една.

— Една банка. Заради разкъсаните по-малки притоци на вената на Джакомини. Тривиално. — Той размаха рентгеновата снимка като флагче. — Колкото до ребрата, сам го казахте — натъртени, но не и счупени. Пето и шесто, в основата, на около два милиметра от гръбначния стълб. Тъй като са истински ребра, еластичността им ще помогне за бързото възстановяване.

Докторът кипна.

— Доктор Пендъргаст, просто не мога да позволя да напуснете болницата в това състояние. Точно вие…

— Точно обратното, докторе — не можете да ми попречите да си тръгна. Жизнените ми показатели са в приемливите норми. Нараняванията ми са минимални и мога да се грижа сам за тях.

— Ще отбележа в картона ви, че напускате болницата въпреки изричното ми нареждане.

— Отлично. — Пендъргаст хвърли рентгеновата снимка като карта за игра на масичката. — А сега бихте ли ме извинили?

Докторът хвърли последен раздразнен поглед на Пендъргаст, обърна се и излезе, следван от колегата си, който беше довел Д" Агоста.

Пендъргаст се обърна към Д’Агоста, сякаш го е забелязал едва сега.

— Винсънт.

Д’Агоста бързо приближи леглото.

— Пендъргаст. Боже мой. Толкова съжалявам…

— Защо не си с Констанс?

— Тя е на сигурно място. „Маунт Мърси“ са удвоили мерките за безопасност. Трябваше да… — Млъкна за момент, за да се овладее. — Да видя как си.

— Много шум за нищо, благодаря. — Пендъргаст махна тръбичката от носа си, извади иглата на системата от лакътя и свали маншета на апарата за кръвно и пулсоксиметъра. После отметна чаршафа и се надигна. Движенията му бяха бавни, почти механични. Д'Агоста виждаше, че агентът се държи единствено благодарение на желязната си воля.

— Адски се надявам да не си решил наистина да напускаш.

Пендъргаст се обърна да го погледне отново и огънят в очите му — като свирепи живи въглени на иначе мъртвото лице — моментално накара Д’Агоста да си затвори устата.

— А как е Проктър? — попита Пендъргаст, докато спускаше краката си на пода.

— Казват, че е добре. Като се има предвид положението. Няколко счупени ребра там, където куршумите са улучили бронежилетката.

— Джъдсън?

Д’Агоста поклати глава.

— Дай ми дрехите — каза Пендъргаст и кимна към шкафа.

Д’Агоста се поколеба, даде си сметка, че е безсмислено да възразява, и му ги донесе.

Пендъргаст се изправи, като се мръщеше, олюля се едва забележимо, но запази равновесие. Д’Агоста му подаде дрехите и той дръпна завесата.

— Имаш ли представа какво все пак стана в парка? — попита Д’Агоста завесата. — В новините се говори само за това. Петима мъртви, пълна касапница.

— Нямам време за обяснения.

— Съжалявам, но няма да излезеш оттук, без да ми кажеш. — И извади бележника си.

— Добре тогава. Ще говоря, докато се обличам. И после се махам оттук.

Д’Агоста сви рамене. Щеше да изкопчи всичко възможно.

— Беше внимателно — изключително внимателно — планирано отвличане. Убиха Джъдсън и отвлякоха жена ми.

— Кои?

— Тайна група нацисти или потомци на нацисти, наречена Der Bund.

— Нацисти? Господи, защо?

— Не зная какви са мотивите им.

— Искам подробности какво точно се случи.

Пендъргаст заговори зад завесата:

— Отидох да посрещна Джъдсън и Хелън при навеса за лодки, за да взема Хелън и да я скрия от организацията. Пристигнаха в шест, както се бяхме разбрали. Бързо се усетих, че са ни устроили капан. Един от хората при езерото беше подозрителен. Не разбираше абсолютно нищо от модели на лодки и беше нервен — потеше се, а беше хладно. Насочих пистолет към него и му наредих да стане. Това ускори нещата.

Д’Агоста си водеше бележки.

— Колко бяха нападателите?

Пауза.

— Най-малко седем. Онзи с лодката. Двама влюбени на една пейка — те убиха Джъдсън. Един представящ се за бездомник, който простреля Проктър. Вашите криминалисти сигурно вече са реконструирали престрелката. Имаше още най-малко трима — двама бегачи, които отвлякоха Хелън, докато се опитваше да избяга, и шофьорът на таксито, в което я напъхаха.

Излезе иззад завесата. Обикновено безупречният му костюм беше пълна развалина — сакото бе цялото в петна от трева, единият крачол бе разкъсан и покрит с коричка засъхнала кръв. Погледна Д’Агоста, докато си оправяше вратовръзката.

— Довиждане, Винсънт.

— Чакай. Откъде онези… Bund са научили за срещата ви?

— Отличен въпрос.

Пендъргаст взе металния бастун и се обърна към вратата. Д’Агоста го хвана за ръката.

— Пълна лудост е да си тръгваш така. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Да. — Пендъргаст взе бележника и химикалката от ръката на Д’Агоста, отвори го и бързо надраска нещо. — Това е номерът на таксито, с което отвлякоха Хелън. Успях да го запомня без последните две цифри. Направи всичко по силите си да го откриеш. Това е телефонът на фирмата, но предполагам, че няма да свърши никаква работа.

Д’Агоста си взе бележника.

— Дадено.

— Обяви Хелън за издирване. Може да се окаже трудно, тъй като официално се води мъртва, но въпреки това го направи. Ще ти дам снимка. Правена е преди петнайсет години, така че използвай софтуер за състаряване.

— Нещо друго?

Пендъргаст рязко поклати глава.

— Просто намери колата. — И без да каже нищо друго, излезе и закуцука по коридора, като постепенно ускоряваше крачка.

Двайсет и два часа по-късно

Докато караше на запад от Нюарк към Ървингтън, Д’Агоста имаше чувството, че се е върнал във времето, когато бе патрулно ченге в Четирийсет и първи квартал на стария Южен Бронкс. Западналите магазини, спуснатите кепенци и ролетки, занемарените улици — всичко това напомняше за едни по-нещастни дни. Продължаваше напред, а гледката ставаше все по-мрачна и по-мрачна. Скоро стигна до сърцето на разрухата — тук, насред най-гъсто заселения мегаполис в Америка, цели пресечки пустееха, от сградите бяха останали само изгорели черупки или развалини. Д’Агоста спря на един ъгъл и слезе, готов всеки миг да извади служебния пистолет. И тогава видя насред цялата разруха самотна сграда, стояща като цвете в паркинг, с дантелени завеси, дворче с мушкато и ярко боядисани капаци на прозорците — кътче надежда насред урбанистичната пустош. Пое си дълбоко дъх. Южен Бронкс се беше върнал; този квартал също щеше да се върне.

Тръгна през пустия паркинг, като подритваше парчета тухли. Пендъргаст го беше изпреварил — стоеше в другия край на паркинга до изгорелите останки на едно такси и говореше с униформен полицай и някакви хора, които приличаха на криминалисти. Ролс-ройсът му беше паркиран на ъгъла и ярко контрастираше с тънещите в нищета улици.

Когато Д’Агоста приближи, Пендъргаст му кимна отсечено. Като се изключеше шокиращата бледност, агентът на ФБР вече приличаше на себе си. В късния следобед черният му костюм — негова запазена марка — беше чист и изгладен, бялата риза — безупречна. Беше сменил неугледния алуминиев бастун с бастун от абанос с гравирана сребърна дръжка.

— Открих я преди четирийсет и пет минути — тъкмо казваше патрулното ченге. — Преследвах едни дванайсетгодишни хлапета, които крадяха жица. — Поклати глава. — И изведнъж се натъкнах на нюйоркското такси. Номерът отговаряше на обявения за издирване, така че се обадих.

Д’Агоста насочи вниманието си към таксито. Беше останала само черупката — предният капак беше изчезнал, двигателят бе отмъкнат, седалките липсваха, таблото бе изгорено и частично стопено, воланът беше счупен на две.

Началникът на криминалистите приближи от другата страна на колата.

— Колата не е ставала за събиране на улики и преди идването на вандалите — каза той, докато сваляше латексовите си ръкавици. — Няма никакви документи. Била е изчистена и всички отпечатъци са заличени. Използвали са особено агресивен разтворител. Огънят се е погрижил за пропуснатото.

— А номерът? — попита Д’Агоста.

— Имаме го. Откраднат автомобил. Няма да ни е от много полза. — Замълча за момент. — Ще я приберем в склада за по-подробно проучване, но ми намирисва на професионално почистване. Организирана престъпност.

Пендъргаст слушаше, без да каже нито дума. Макар че агентът стоеше абсолютно неподвижно, Д’Агоста усещаше отчаянието и безмилостната решимост, излъчващи се от него. Най-неочаквано той извади от джоба на палтото си латексови ръкавици, надяна ги и приближи колата. Наведе се, като за миг се намръщи от болката, и обиколи колата веднъж, после и втори път, като прокарваше дългите си пръсти по изгорения метал. Блестящите му очи не пропускаха нищо. Докато другите го гледаха, той надникна там, където се беше намирал двигателят; после и в купето, като огледа предните и задните седалки. Накрая провери багажника. При третата си обиколка извади от джоба си няколко пликчета за улики, епруветки и скалпел. Намръщи се леко, докато клякаше до предната броня. С помощта на скалпела остърга малко засъхнала кал, сложи я в пликче, запечата го и го прибра в джоба си. Изправи се и довърши третата обиколка, този път по-бавно. Спря при дясната задна гума, клекна отново, измъкна няколко камъчета от грайферите с пинцети и ги прибра в друго пликче, което също изчезна в джоба му.

— Ъ-ъ-ъ, това е улика… — започна ченгето.

Пендъргаст се изправи и се обърна към него. Не каза нищо, но ченгето отстъпи крачка назад под силата на погледа на федералния агент.

— Ясно. Дръжте ни в течение — промърмори полицаят.

Пендъргаст продължи да го пържи с поглед. После изгледа последователно криминалистите и накрая се обърна към Д'Агоста. В погледа му имаше нещо обвинително, сякаш бяха виновни за незнайно какво. Накрая Пендъргаст се обърна и тръгна към лимузината си, като леко накуцваше и се подпираше на бастуна.

Д’ Агоста забърза след него.

— И сега какво?

Пендъргаст продължи да върви.

— Сега ще открия Хелън.

— А… официално ли ще работиш? — попита Д’Агоста.

— Не се безпокой за статута ми.

Д’Агоста се сепна от студения му тон.

— Продължи с официалното разследване на убийствата и отвличането. Ако откриеш нещо интересно, уведоми ме. Но не забравяй, че това е моя битка. Не твоя.

Д’Агоста спря, а Пендъргаст се обърна и постави ръка върху неговата.

— Мястото ти е тук, Винсънт. Каквото трябва да правя, трябва да го направя сам.

Д’Агоста кимна. Пендъргаст отново се обърна и отвори вратата на колата, като в същото време вдигаше телефона си. Докато вратата се затваряше, Д'Агоста го чу да говори:

— Нещо ново, Майм? Каквото и да било?

Двайсет и шест часа по-късно

Докато Хорас Алертън се готвеше да се отдаде на любимото си занимание — спокойна вечер с чаша кафе и хубаво научно списание — на вратата на спретнатото му бунгало в Лорънсвил се почука.

Той остави чашата, погледна часовника и се намръщи. Осем и четвърт — твърде късен час за посещение от приятел. Взе отново броя на „Стратиграфи Тудей“ и го отвори с тиха доволна въздишка.

На вратата отново се почука, този път по-настоятелно.

Алертън вдигна поглед от списанието към вратата. Сигурно беше някой свидетел на Йехова или някое от досадните хлапета, които обикаляха от къща на къща и продаваха абонаменти за списания. Ако не им обръщаш внимание, обикновено си отиват.

Тъкмо започна първата статия („Механичен стратиграфски анализ на наносна структура“, наистина обещаващо вечерно четиво), когато вдигна поглед и изпита най-големия шок в живота си. В средата на дневната му стоеше мъж с елегантен черен костюм и с лице, бяло като на Дракула.

— Какво, по дяволите… — извика Алертън и скочи на крака.

— Специален агент Пендъргаст. ФБР. — От нищото се материализираха значка и идентификационна карта и бяха натикани в лицето му.

— Как… как влязохте? Какво искате?

— Доктор Хорас Алертън, геологът, нали? — попита агентът. Гласът му бе спокоен, но някъде под повърхността се долавяше заплаха.

Алертън кимна и преглътна.

Без да каже нито дума, Пендъргаст пристъпи към едното кресло. Едва сега Алертън забеляза куцането и бастуна със сребърна дръжка и предпазливо седна.

— Какво става?

— Доктор Алертън — започна федералният агент, докато сядаше — дойдох с молба за помощ. Известен сте като експерт в анализа на състава на почвите. Обърнах особено внимание и на познанията ви върху глациалните наноси.

— И какво?

Агентът бръкна в джоба си, извади две запечатани пликчета и ги сложи едно до друго на масичката за кафе между тях.

След кратко колебание Алертън се наведе да ги разгледа. Едното беше пълно със слюдеста глина, смесена с пръст, а в другото имаше малки късчета порфиритичен гранит.

— Трябват ми две неща. Първо, карта на разпространението на вида глина в първата проба.

Алертън бавно кимна.

— Камъчетата от втората проба са от разбит чакъл, нали?

Геологът отвори пликчето и изсипа камъчетата в ръката си. Бяха груби, с остри ръбове, незасегнати от времето, изветряването или глациална абразия.

— Да.

— Искам да разбера откъде са дошли.

Алертън местеше поглед от пликче на пликче.

— Защо идвате по това време и се промъквате? Трябваше да си уговорите среща с мен в кабинета ми в Принстън.

По изваяното лице на агента премина лека тръпка.

— Ако това бе проява на празно любопитство, докторе, нямаше да ви безпокоя в такъв късен час. Животът на една жена е в опасност.

Алертън остави пликчетата на масичката.

— За какви точно… срокове става дума?

— Известен сте с това, че имате малка, но чудесна минералогична лаборатория в мазето си.

— Искате… искате да ги анализирам сега ли? — изуми се Алертън.

В отговор Пендъргаст просто се облегна в креслото си, сякаш се настаняваше по-удобно.

— Но това може да отнеме часове! — запротестира Алертън.

Пендъргаст продължаваше да го гледа безизразно.

Алертън хвърли поглед към часовника. Вече беше осем и половина. Помисли си за списанието и за статията, която чакаше с нетърпение да прочете. После отново погледна федералния агент срещу себе си. Под светлосивите му очи имаше тъмни сенки, сякаш не беше спал дълго време. И изражението в очите му го изпълваше с безпокойство.

— Може би ще ми кажете защо ви е нужен този анализ?

— Ще ви кажа. Пробите са взети от гумите на кола, която явно е била карана по чакъл и по черен път. Искам да открия мястото.

Алертън взе пробите, стана и каза:

— Чакайте тук.

В последния момент се сети да вземе кафето в мазето.

Трийсет часа по-късно

Полунощ. Пендъргаст седеше в ролс-ройса си до къщата на д-р Алертън. Двигателят работеше на празни обороти.

Беше изкарал късмет — точно този вид гранит се срещаше само в един район, където имаше и кариера за чакъл. Кариерата бе собственост на „Рилайънс Сенд енд Гравел“, намираше се до Рамапо, щата Ню Йорк, и осигуряваше чакъл за значителна част от окръг Рокланд. Пендъргаст използва лаптопа си да посети сайта на компанията, откъдето взе географското разположение на клиентите и го нанесе прилежно върху атласа на окръга.

След това насочи вниманието си към резултатите от анализа на калта. Тя се състоеше от доста необичаен вид глина, известна като изветрял слюдест халойсит, който за щастие не беше разпространен в района, макар че според геолога можеше да се срещне по-често в Квебек и северната част на Върмонт. Алертън беше дал на Пендъргаст карта на географското разпространение на глината, копирана от онлайн списание.

Пендъргаст сравни картата с района, който бе отбелязал за чакъла. Пресичаха се само в една област с площ не повече от два и половина квадратни километра на север и изток от Рамапо.

Сега отвори Гугъл Ърт и намери координатите на пресечната област. Увеличи максимално картината и огледа терена. По-голямата част бе покрита с гъсти гори покрай границата на щатския парк „Хариман". В единия край имаше населено място, но то явно беше ново и всички пътища и алеи изглеждаха добре павирани. Навсякъде другаде бяха пръснати черни пътища и къщи, както и няколко ферми, но никъде не се виждаха покрити с чакъл пътища. Накрая Пендъргаст забеляза нещо, което изглеждаше обещаващо — изолиран склад. До него водеше дълга алея и имаше малък паркинг, показан в пъстри светли тонове, много приличащи на пръснат върху пръстта чакъл.

Пендъргаст затвори лаптопа, прибра го и потегли със свирене на гуми към автострадата за Ню Джърси.

След час и половина паркира ролс-ройса край пътя, на около осемстотин метра от депото за твърди отпадъци на окръг Рокланд, в залесен район недалеч от склада. През оголените дървета, белезникави на лунната светлина, се виждаше сградата; над тежката й метална врата светеше една-единствена лампа. Пендъргаст наблюдава склада в продължение на половин час. Никой не влезе и не излезе; складът изглеждаше изоставен.

Пендъргаст взе фенерче от задната седалка и без да го включва, се измъкна от колата и приближи сградата между дърветата, като внимаваше да се движи безшумно. Заобиколи предпазливо постройката. Стъклата на единствения прозорец бяха боядисани в черно.

Включи фенерчето и клекна, като се намръщи от болка. Извади пробата с чакъл от джоба си и под тесния лъч светлина я сравни с чакъла от алеята. Съвпадението бе пълно. Зарови пръсти под чакъла, взе щипка кал и я размаза между палеца и показалеца си. Също пълно съвпадение.

Бързо мина през откритото пространство около склада, долепи се до стената от гофриран метал и предпазливо тръгна към предната страна. Външно сградата бе занемарена, изоставена, без никакви надписи и табели. И въпреки това катинарът на единствената врата беше скъп и нов за подобна западнала постройка.

Пендъргаст хвана катинара с лявата си ръка, а дясната плъзна по него, сякаш едва ли не го галеше. Не се отвори веднага — предаде се едва след прибягването до малка отвертка и шперц. Пендъргаст го свали от халките и с оръжие в ръка открехна вратата, колкото да надникне вътре. Мрак и тишина. Отвори вратата още мъничко, пъхна се вътре и я затвори.

Около пет минути не помръдна — единствено лъчът на фенерчето му пълзеше наоколо, осветявайки пода, стените и тавана. Складът бе почти напълно пуст, с бетонен под и метални стени с празни лавици покрай тях. Изглежда, нямаше да представи повече информация от изгореното такси.

Пендъргаст направи бавна обиколка, като от време на време спираше да разгледа по-подробно нещо, привлякло вниманието му, да докосне едно или друго, да направи снимка, да напълни пликче с почти невидима улика. Въпреки привидната пустота на склада под изпитателния му поглед започна да се появява история, макар и засега съвсем призрачна и мъглява.

След час Пендъргаст се върна при вратата на склада, клекна и подреди пред себе си запечатаните пликчета с улики — метални стружки, парченце стъкло, масло от петно на пода, люспа изсъхнала боя, парче счупена пластмаса. Погледът му се местеше между уликите, изграждайки мислената картина.

Складът бе използван като автомобилна база. Ако се съдеше по възрастта и състоянието на петната масло по пода, помещението някога е било използвано доста интензивно. В последно време обаче тук бяха държали само две коли. Едната, ако се съдеше по едва забележимите следи по бетонния под, имаше гуми „Гудиър“ 215/75-16 — същите като на онзи „Форд Ескейп“, използван като такси в отвличането. Жълтите пръски по едната стена, както и негативният отпечатък от спрей върху парче дърво, захвърлено в ъгъла, показваха, че тук фордът е бил преобразен в нюйоркско такси, до боята и фалшивата фирмена марка.

Другото превозно средство беше по-трудно за идентифициране. Отпечатъците от гумите му бяха по-широки и вероятно бяха „Мишлен“. Беше напълно възможно следите да са оставени от луксозен и мощен европейски седан като „Ауди А8“ или „БМВ 750“. Едва забележими люспи от боя можеха да се видят по вътрешната страна на вратата на склада — явно колата беше докоснала метала при влизане или излизане. Пендъргаст внимателно ги събра в поредното пликче с помощта на пинцети. Беше автомобилна боя, металик, при това с необичаен цвят — тъмен червено-кафяв.

И тогава, докато разглеждаше боята, забеляза — в тесния жлеб на плъзгащата се врата — мъничка пресноводна перла.

Сърцето му едва не спря.

След като дойде на себе си, Пендъргаст взе перлата с пинцетите и впери поглед в нея. Представи си как преди двайсет и четири часа таксито се е върнало тук. С четирима души — шофьора, двамата бегачи в спортни екипи и спътницата им, която не бе дошла по своя воля — Хелън. Тук е била прехвърлена в червено-кафявата чуждестранна кола. Докато са се готвели да потеглят, е имало борба — Хелън се е опитала да избяга и е отворила вратата на колата (което обясняваше люспите издраскана боя) и докато са я усмирявали, похитителите й са скъсали огърлицата й и малките перли са се пръснали по цялото купе, а несъмнено и по пода на склада. Сигурно е имало ругатни, може би и наказание, както и забързан опит да се съберат разпилените по бетона мъниста.

Пендъргаст погледна мъничката лъскава перла между върховете на пинцетите. Похитителите бяха пропуснали да я приберат.

След като Хелън е била прехвърлена, двете коли са поели в различни посоки: фалшивото такси се бе запътило към огнения си край в Ървингтън, а червено-кафявата кола бе продължила към…?

Все така клекнал, Пендъргаст остана потънал в мисли в продължение на десетина минути. Накрая се изправи с мъка, излезе от склада, заключи го с катинара и безшумно тръгна към очакващия го ролс-ройс.

Трийсет и седем часа по-късно

Томас Първю винаги държеше да пристига в кантората си точно в седем, но тази сутрин някой се бе оказал още по-пунктуален — в чакалнята вече имаше някакъв мъж. Имаше вид на току-що пристигнал. Всъщност почти изглеждаше, че ще се опита да отвори вратата на кабинета му, но, разбира се, това беше малко вероятно. Докато Първю влезе, мъжът се обърна и закуцука към него. Едната му ръка държеше бастун, другата бе протегната.

— Добро утро — каза Първю и стисна протегнатата ръка.

— Това предстои да се види — отвърна непознатият с южняшки акцент. Беше слаб, почти мършав и не отговори на професионалната усмивка на домакина. Първю се гордееше със способността си да прочете тревогата на лицето всеки нов клиент, но изражението на този бе непроницаемо.

— При мен ли сте дошли? — попита Първю. — Обикновено държа на предварително уговорени срещи.

— Нямам уговорена среща, но въпросът е спешен.

Първю потисна многозначителната си усмивка. Никога не бе попадал на клиент, за когото нещата не са спешни.

— Моля, влезте в кабинета. Какво ще кажете за едно кафе? Керъл още не е дошла, но ще го приготвя само за минута.

— Благодаря, не. — Мъжът влезе в кабинета на Първю, като оглеждаше внимателно стените, отрупаните с книги лавици и шкафовете с папки.

— Заповядайте, седнете. — Обикновено Първю обичаше да чете „Уолстрийт Джърнъл“ между седем и осем сутринта, но нямаше намерение да се лишава от евентуален клиент — особено в тази рецесия.

Мъжът се настани в едно от няколкото кресла в просторния кабинет, а адвокатът седна зад бюрото си.

— С какво мога да ви помогна? — попита Първю.

— Търся информация.

— Каква информация?

Мъжът като че ли си спомни нещо.

— Простете, забравих да се представя. Специален агент Алойзиъс Пендъргаст, ФБР. — Бръкна в джоба на палтото си, извади идентификационната си карта и я сложи на бюрото.

Първю я погледна, без да я докосва.

— По официална работа ли сте тук, агент Пендъргаст?

— Тук съм във връзка с разследване на престъпление, да. — Агентът замълча и отново се огледа. — Запознат ли сте с имота, разположен на Олд Каунти Лейн номер деветдесет и девет в Рамапо, Ню Йорк?

Първю се поколеба.

— Нищо не ми говори. Но пък се занимавам с много покупко-продажби на недвижими имоти в Нанюет и района.

— Въпросният имот представлява стар склад, който сега е празен и, ако се съди по вида му, изоставен. В регистъра на Юридическата библиотека на Конгреса е отбелязан този адрес и че вие държите нотариалния акт на имота.

— Разбирам.

— Искам да разбера кой е истинският собственик.

Първю се замисли за момент, после повтори:

— Разбирам. Имате ли съдебна заповед, която да ме задължава да ви запозная с документите?

— Не.

Първю си позволи на лицето му да заиграе едва доловима усмивка на превъзходство.

— В такъв случай като федерален агент несъмнено знаете, че не бих могъл да наруша правата на клиента си, разкривайки подобна информация.

Пендъргаст се наведе напред. Лицето му си оставаше смущаващо безизразно и непроницаемо.

— Господин Първю, имате възможност да ми окажете голяма услуга, за която ще бъдете щедро възнаграден. Ecce signum[4]. — Той бръкна отново в джоба си, извади малък плик и го остави на бюрото, като в същото време прибра личната си карта.

Първю просто не успя да се стърпи, отвори плика и видя вътре дебела пачка стодоларови банкноти.

— Десет хиляди — каза агентът.

Ужасно много пари само за изваждането на име и адрес. Първю започна да се чуди за какво става дума. Може би наркотици или организирана престъпност. Или някакво ужилване? Залагане на капан? Каквото и да бе, определено не му харесваше.

— Съмнявам се, че началниците ви ще погледнат с добро око на опита ви за подкуп — каза той. — Можете да си задържите парите.

Пендъргаст махна с ръка, сякаш прогонваше досадна муха.

— Предлагам ви моркова. — Замълча многозначително, сякаш не искаше да продължи с втората половина на израза.

Първю потръпна.

— За всяко нещо си има съответната процедура, агент… ъ-ъ-ъ… Пендъргаст. Ще ви съдействам, когато видя съдебна заповед, която ми казва да го направя, но не и преди това. Така или иначе, няма да взема парите ви.

За момент агентът от ФБР не отговори. После, със съвсем лека въздишка — неясно дали от разочарование, или раздразнение, — взе плика от масата и го прибра във вътрешния джоб на черното си сако.

— Е, в такъв случай съжалявам за вас — тихо рече Пендъргаст. — Моля да ме изслушате внимателно. Аз съм човек, за когото времето е изключително оскъдно. Нито съм склонен, нито имам търпението да увъртам около някои по-изтънчени правни въпроси. Вие се показвате като честен човек. Браво на вас. Какво ще кажете да проверим и колко точно… сте храбър? Позволете ми да ви уверя в едно — вие ще ми дадете информацията. Единственият въпрос е колко точно унижения и болка ще трябва да понесете, преди да го направите.

През целия си живот като възрастен Томас Първю нито веднъж не бе позволявал да бъде заплашван — от никого. Нямаше намерение да го прави и сега. Така че стана и каза:

— Бъдете така добър да напуснете, агент Пендъргаст, в противен случай ще извикам полицията.

Пендъргаст обаче с нищо не показа, че има намерение да стане от мястото си.

— Сведенията за въпросния склад са относително стари — каза той. — Най-малко на двайсет-двайсет и пет години. Не са налични в цифров формат, вече проверих. Има обаче и толкова много друга информация. Тя лети през виртуалния ефир, господин Първю; достатъчно е просто да се пресегнете и да я грабнете. А аз разполагам с ресурс, при това много талантлив ресурс, който е изключително добър в подобно грабване. Той ми осигури и друг адрес, който мисля, че няма да е зле да обсъдим. Освен Олд Каунти Лейн деветдесет и девет имам предвид. Особено интересен адрес.

Първю вдигна телефона и започна да набира 911.

— Южно Парк Авеню сто двайсет и девет.

Ръката на Първю увисна във въздуха.

— Разбирате ли, господин Първю — продължи Пендъргаст, — в интернет човек може да намери не само официални изявления и записи. Има и изображения. Например снимки от охранителни камери — стига човек да знае как да стигне до тях.

Пендъргаст бръкна в джоба си и извади бележник.

— През последните няколко часа моят… ресурс пусна по гръбнака на интернет червей, използващ софтуер за разпознаване, който да търси изображения с вашето лице. И ги намери наред с другите места в записите на камерите от споменатия адрес.

Първю стоеше абсолютно неподвижен.

— На снимките сте показан в компанията на някоя си Фелисия Лурд от апартамент четиринайсет А. Красиво момиче, достатъчно младо, за да ви бъде дъщеря. А вие имате няколко. Дъщери искам да кажа. Прав ли съм?

Първю не отговори, а бавно остави слушалката.

— Камерата ви е заснела прегърнати при асансьора. Колко трогателно. И снимките са доста. Май става въпрос за истинска любов, нали?

Отново мълчание.

— Какво беше казал Харт Крейн[5] за любовта? Че е „изгоряла кибритена клечка в писоар“. Защо хората поемат такива рискове? — Пендъргаст поклати тъжно глава. — Южно Парк Авеню сто двайсет и девет. Много добър адрес. Чудя се как ли може да си го позволи госпожица Лурд. Като се има предвид, че не пребивава напълно легално в страната. — Замълча за момент. — Човекът, който би намерил този адрес за особено интересен, е, разбира се, съпругата ви.

Отново мълчание.

— Аз съм отчаян човек, господин Първю. Няма да се поколебая да действам незабавно, ако не ми съдействате. Всъщност, ако мога да използвам злощастния жаргон на нашето време, ще бъда принуден да „ескалирам“.

Думата увисна във въздуха като неприятна миризма.

Първю се замисли за момент.

— Смятам да изляза от кабинета си за петнайсетминутна разходка. Ако по това време някой проникне вътре и се разрови в папките ми… ами, няма как да зная кой точно го е направил. Особено ако въпросните папки бъдат оставени точно така, както са си били.

Пендъргаст не помръдна, докато Първю вземаше своя „Уолстрийт Джърнъл“, заобикаляше бюрото и се насочваше към вратата. Когато стигна до нея, се обърна.

— Между другото, за да не оплескате нещата, опитайте второто чекмедже на третия шкаф. Петнайсет минути, агент Пендъргаст.

— Приятна разходка, господин Първю.

Четирийсет часа по-късно

През последните четирийсет часа беше с вързани очи и непрекъснато в движение. Държаха я вързана в багажника на някаква кола, в каросерията на камион и — доколкото можеше да прецени — в трюма на катер. При цялото това забързано местене от място на място загуби напълно ориентация и представа за времето. Беше измръзнала, гладна и жадна, главата още я болеше от жестокия удар, нанесен й в таксито. Не й бяха дали никаква храна, само малка бутилка вода, напъхана в ръцете й преди известно време.

Сега отново се намираше в багажник на кола. От поне три часа се движеха на висока скорост, явно по магистрала. Но сега колата намали, направи няколко завоя и внезапно започна да друса, което означаваше, че се намират на някакъв черен път.

Всеки път, когато я прехвърляха от един импровизиран затвор в друг, похитителите й мълчаха. Но сега, след като шумът от колите беше изчезнал, тя чуваше приглушените им гласове в купето. Говореха на смес между португалски и немски — езици, които знаеше перфектно, тъй като ги беше научила преди английския или унгарския, който бе роден език на баща й. Разговорът обаче се водеше тихо и тя не можеше да чуе почти нищо освен тона, който изглеждаше гневен и напрегнат. Похитителите като че ли бяха четирима.

След няколко минути друсане колата спря. Хелън чу как врати се отварят и затварят, хрущене на чакъл под подметки. После някой отвори багажника и тя усети студения въздух по лицето си. Някаква ръка я сграбчи за лакътя, вдигна я да седне и после я издърпа навън. Хелена се олюля и коленете й се подгънаха; ръката я хвана по-здраво и я задържа. После — без нито дума — я бутнаха напред.

Странно, но не изпитваше нищо — никакви емоции, никаква мъка или страх. След толкова много години криене, страх и несигурност брат й се бе появил с новината, която тя отдавна беше мечтала да чуе, но се бе примирила, че никога няма да дочака. За един кратък ден в нея се бе разгоряла надеждата отново да види Алойзиъс, да започнат отначало, най-сетне да заживее като нормално човешко същество. И само за миг тази надежда й беше грабната, брат й беше убит, а съпругът й — прострелян и може би също вече мъртъв.

И сега тя се чувстваше като празен съд. По-добре изобщо да не се беше надявала.

Чу скърцането на отваряща се врата и я вкараха в някакво помещение. Миришеше на плесен и застояло. Ръката я поведе през стаята, явно минаха през някаква втора врата и се озоваха на още по-плесенясало място. Може би се намираха в изоставена стара къща в провинцията. Ръката я пусна и Хелън усети допира на стол в сгъвките на коленете си. Седна и отпусна единствената си длан в скута си.

— Махнете я — каза глас на немски — глас, който тя моментално позна. Някой развърза превръзката на очите й и я махна.

Хелън примигна веднъж, после още веднъж. В стаята беше тъмно, но поради превръзката очите й не се нуждаеха от време, за да свикнат със слабата светлина. Тя чу отдалечаващи се стъпки зад себе си, последвани от затваряне на врата. Облиза пресъхналите си устни, вдигна очи и срещна погледа на Вулф Конрад Фишер. Беше по-стар, разбира се, но все така силен и мускулест като преди. Седеше на стол срещу нея, с раздалечени колене и ръце между тях. Леко се размърда и столът изстена под тежестта му. С пронизителните си светли очи, загоряла кожа и късо подстригана гъста бяла като сняг коса той излъчваше тевтонско съвършенство. Гледаше я, а устните му бяха изкривени в студена усмивка. Усмивка, която Хелън помнеше много добре. Апатията и чувството за пустота моментално се смениха със страх.

— Изобщо не очаквах посещение от света на мъртвите — каза Фишер с отсечения си, прецизен немски. — Но въпреки това сте тук. Фройлайн Естерхази… простете, фрау Пендъргаст, която напусна този свят преди повече от дванайсет години. — В суровите му очи проблясваше някаква комбинация от развеселеност, гняв и любопитство.

Хелън не каза нищо.

— Natürlich, сега мога да разбера как е станало. Вашата близначка, der Schwächling[6], е била жертваната пешка. Явно въпреки всичките ви протести и лицемерен гняв сте научили доста от нас! Чувствам се едва ли не поласкан.

Хелън продължи да мълчи. Апатията се завръщаше. Предпочиташе да умре, отколкото да живее с тази болка.

Фишер я загледа изпитателно, сякаш се опитваше да прецени ефекта от думите си. Извади кутия „Дънхил“, извади цигара и я запали със златна запалка.

— Няма да си направите труда да ни кажете къде бяхте през цялото това време, нали? Или дали сте имали други сътрудници в тази малка измама — без да броим брат ви, разбира се. Или дали сте споменали на някого за нашата организация.

Отговор не последва и Фишер дръпна от цигарата. Усмивката му стана по-широка.

— Няма значение. Ще имаме предостатъчно време за това, след като ви приберем у дома. Сигурен съм, че с радост ще разкажете на докторите всичко… тоест, преди да започнат експериментите.

Хелън замръзна. Фишер беше използвал думата Versuchsreiche, която обаче означаваше повече от „серия експерименти“. При мисълта за значението й — за спомена — тя изпита внезапна паника. Скочи и се втурна към вратата. Беше безсмислена, инстинктивна постъпка, родена от атавистичния инстинкт за самосъхранение. Но още докато тичаше към вратата, тя се отвори. Похитителите й стояха от другата страна. Хелън не забави крачка и силата от сблъсъка отхвърли двама от тях назад, но останалите я сграбчиха. Нужни бяха усилията и на четиримата, за да я укротят и да я замъкнат обратно в стаята.

Фишер стана, дръпна отново от цигарата и изгледа Хелън, която се съпротивляваше ожесточено и мълчаливо. После си погледна часовника.

— Време е да тръгваме — каза и отново хвърли поглед на Хелън. — Мисля, че ще е добре да приготвим подкожната инжекция.

Четирийсет и четири часа по-късно

В два и половина следобед на вратата се почука. Курт Вебер остави бутилката сладък чай, попи ъгълчетата на устата си с копринена кърпичка, изключи монитора на компютъра и тръгна по плочките на пода да отвори. Бърз поглед през шпионката показа порядъчен на вид господин.

— Кой е?

— Търся компания „Фрайхайт Импорт“.

Вебер прибра кърпичката в джоба на сакото си и отвори.

— Да?

Мъжът стоеше в антрето — слаб, с пронизителни сребърни очи и руса коса, която бе така светла, че приличаше почти на бяла.

— Мога ли да ви отнема минута? — попита господинът.

— Разбира се. — Вебер отвори вратата по-широко и му направи знак да влезе. Макар че беше просто черен, костюмът на мъжа бе от много добър плат и с отлична кройка. Вебер винаги си беше падал по стилно облекло и докато заобикаляше бюрото си, се усети, че несъзнателно оправя маншетите си.

— Интересно — каза мъжът, докато се оглеждаше. — Въртите бизнеса си в хотел.

— Невинаги е било хотел — отвърна Вебер. — При построяването си през хиляда деветстотин двайсет и девета година сградата се е наричала Роудс-Хейвърти. Когато стана хотел, не намерих причина да си правя труда да се местя. Гледката към стария град на Атланта няма равна.

Седна зад бюрото и попита:

— С какво мога да ви помогна? — Разбира се, посещението беше грешка — Вебер се занимаваше с „импорт“ само за един частен клиент, но подобна ситуация не му се случваше за първи път. Винаги се стараеше да е любезен с подобни посетители и да остави впечатлението, че се занимава с почтен бизнес.

Мъжът седна.

— Имам само един въпрос. Отговорете, и ще ви оставя.

Нещо в тона му леко смути Вебер и го накара да се поколебае.

— И какъв е този въпрос?

— Къде е Хелън Пендъргаст?

„Невъзможно“ — помисли си Вебер и каза на глас:

— Нямам представа за какво говорите.

— Вие сте собственикът на един склад в щата Ню Йорк. Именно от него е започнала операцията по отвличането на Хелън Пендъргаст.

— Това са пълни безсмислици. И тъй като изглежда, че не става дума за бизнес, боя се, че ще се наложи да ви помоля да напуснете, господин…? — Докато говореше, Вебер много небрежно отвори централното чекмедже на бюрото си и бръкна вътре.

— Пендъргаст — каза непознатият. — Алойзиъс Пендъргаст.

Вебер извади беретата, но мъжът сякаш беше прочел мислите му, защото още преди той да успее да насочи пистолета, замахна и го изби от ръката му. Беретата тупна на пода. Насочил към Вебер собственото си оръжие, което се бе материализирало от нищото, мъжът стана, взе беретата, пъхна я в джоба си, върна се на мястото си и спокойно предложи:

— Да опитаме отново?

— Нямам какво да ви кажа — отвърна Вебер.

Мъжът, нарекъл се Пендъргаст, претегли пистолета в ръката си.

— Наистина ли сте безразличен към собствения си живот?

Вебер имаше много добър опит с техниките на разпит — както с провеждането им, така и с устояването на разпит. Освен това беше обучен и как трябва да се държи един човек с по-висша кръв и произход.

— Не се боя да умра за онова, в което вярвам.

— Значи сме двама. — Мъжът замълча, сякаш обмисляше нещо. — И в какво по-точно вярвате?

Вебер просто се усмихна.

Пендъргаст отново огледа офиса и накрая погледът му се върна към Вебер.

— Доста добър костюм носите.

Въпреки насочения към него голям „Колт“ Вебер се чувстваше абсолютно спокоен и се владееше отлично.

— Благодаря.

— Да не би случайно да е на Харди Еймис? Може да се окаже, че посещаваме един и същи шивач.

— Уви, не. Тейлър и Мъртън, само на няколко номера надолу по Савил Роу от Еймис.

— Виждам, че и двамата сме любители на доброто облекло. Предполагам, че сходните ни интереси продължават и отвъд костюмите. Например да вземем вратовръзките. — Пендъргаст погали своята. — Преди обикновено залитах по ръчно направени парижки вратовръзки като тези на Шарве, напоследък предпочитам Джей Кос. Като тази, която нося в момента. Двеста долара не са малко пари, но по мое мнение си заслужава всеки цент. — Усмихна се на Вебер. — А кой прави вашите вратовръзки?

Ако това беше някаква нова техника на разпит, нямаше да проработи, помисли си Вебер.

— Бриони — отвърна той.

— Бриони — повтори Пендъргаст. — Добра е. Отлична изработка.

Внезапно — и отново със скорост, която напомняше по-скоро на експлозия, отколкото на движение — Пендъргаст изхвърча от стола си, прескочи бюрото и сграбчи Вебер за гърлото. Помъкна го назад с шокираща сила, вдигна най-близкия прозорец и засили съпротивляващия се Вебер към него. В ужаса си Вебер се вкопчи в рамката от двете страни. Чуваше трафика на Пийчтри Стрийт двайсет етажа по-долу, усещаше издигащия се въздух.

— Обичам прозорците на тези стари небостъргачи — рече Пендъргаст. — Дори могат да се отварят. И бяхте прав за гледката.

Вебер се беше вкопчил отчаяно в рамката на прозореца, задъхан от ужас.

Пендъргаст замахна и стовари дръжката на пистолета върху пръстите на лявата му ръка, чупейки кости, после и върху дясната. Вебер изкрещя и усети как полита назад в пустотата; размахваше безпомощно ръце, с крака все още на перваза. Пендъргаст спря падането му, като го сграбчи за вратовръзката и го задържа с протегната ръка.

Вебер трескаво стегна мускулите на бедрата си, за да се задържи; хриптеше и се дърпаше.

— Човек винаги трябва да познава гардероба си, както и ограниченията му — с все така небрежен тон продължи Пендъргаст. — Например моите вратовръзки на Джей Кос са от сгъната седем пъти италианска коприна. Колкото прекрасни, толкова и здрави.

И грубо дръпна вратовръзката му. Вебер изпъшка, когато единият му крак се изплъзна от перваза. Трескаво задрапа да намери опора. Опита се да заговори, но вратовръзката го задушаваше.

— Други производители понякога решават да правят икономии или да карат през пръсти — продължи Пендъргаст. — Нали се сещате — само един бод, само две сгъвания. — Отново дръпна вратовръзката. — Затова искам да съм сигурен в качеството на вашата вратовръзка, преди да задам отново въпроса си.

Дръпване.

Вратовръзката на Вебер започна да се разпаря с рязък звук. Той впери поглед в нея и неволно извика.

— О, Господи — разочаровано рече Пендъргаст. — Бриони? Не ми се вярва. Май са ви пробутали менте. Или и вие сте решили да минете тънко и сте ме излъгали за галантеристите си.

Дръпване.

Вратовръзката вече се беше разпрала наполовина в широкия край. С периферното си зрение Вебер видя, че долу се е събрала тълпа; хората сочеха нагоре, чуваха се далечни викове. Започна да му се вие свят. Паниката го изпълни целия.

Дръпване. Раздиране.

— Добре! — закрещя Вебер и задрапа със счупени пръсти към ръката на Пендъргаст. — Ще говоря.

— Гледайте да е по-бързо. Този евтин боклук няма да издържи още много.

— Тя… тя напуска страната довечера.

— Къде? Как?

— С частен самолет. От Форт Лодърдейл. Летище „Питърмарс“. В девет.

С едно последно брутално движение Пендъргаст издърпа Вебер в офиса му.

— Scheiβe! — извика Вебер, докато се свиваше на пода в зародишна поза, притиснал към гърдите си счупените си ръце. — Ами ако вратовръзката ми се беше скъсала?

Усмивката на мъжа просто изчезна. И Вебер изведнъж разбра — този човек беше толкова далеч на ръба, колкото можеше да бъде някой, без да е изгубил разсъдъка си.

Пендъргаст отстъпи крачка назад.

— Ако казвате истината и я спася без инциденти, не е нужно да се безпокоите, че ще ме видите отново. Но ако сте ме излъгали, ще ви направя второ посещение.

Докато се обръщаше към вратата, Пендъргаст спря. Разхлаби вратовръзката си, развърза я и я хвърли на Вебер.

— Ето това е нещо истинско. Запомнете какво казах за икономиите.

И с последна студена усмивка излезе.

Четирийсет и пет часа по-късно

Летище „Питърмарс“. За по-малко от шест часа Пендъргаст трябваше да измине над хиляда и сто километра.

Бърза проверка на местните летища показа, че няма удобни пътнически самолети или чартърни полети в последния момент. Налагаше се да измине пътя с кола.

Беше пристигнал в Атланта със самолет и бе взел такси от летището. Налагаше се да наеме кола. Намери агенция на няколко преки по Пийчтри и си избра чисто нов яркочервен, Мерцедес-Бенц“ SLS AMG. Подписа договор за зашеметяваща сума за еднопосочно пътуване до Маями с пълна застраховка.

Макар че пиковият час още не беше започнал, прословутият трафик на Атланта вече запушваше изходите към магистралата. Пендъргаст излезе на Б75, настъпи газта до дупка и мина през едно място, на което се провеждаше ремонт, като излезе в десния банкет. Както се беше надявал, пронизителният рев на свирепия двигател с мощност 563 коня привлече вниманието и помогна за разчистването на пътя. Пендъргаст се понесе по платното с почти сто и шейсет километра в час, докато не мина покрай ченгета с радар.

Отлично.

Щатски полицай излетя от прикритието си с надути сирени и включени лампи. Пендъргаст спря толкова бързо, че ченгето едва не се надъни в него. Още преди полицаят да успее да докладва номера на колата, Пендъргаст беше слязъл с вдигната високо значка и тръгна към полицейската кола, като правеше знак на ченгето да свали прозореца си.

Когато стигна колата, Пендъргаст напъха значката си вътре.

— Федерално бюро за разследване, Ню Йорк. Провеждам спешна мисия от първостепенна важност.

Полицаят премести поглед от Пендъргаст към значката, после към мерцедеса и обратно към Пендъргаст.

— Ъ-ъ-ъ, да, сър.

— Наложи се да импровизирам с колата. Слушайте ме внимателно. Пътувам към летище „Питърмарс“ до Форт Лодърдейл, по магистрали седемдесет и пета, десета и деветдесет и пета.

Полицаят се взираше в него и се мъчеше да запомни.

— Искам да се обадите и да ми осигурите бърз и свободен път. Никакви спирания. И никакъв ескорт, ще карам прекалено бързо. Колата ми донякъде се забелязва, така че не би трябвало да е проблем. Разбрахте ли?

— Да, сър. Но юрисдикцията ни е само в Джорджия.

— Нека началникът ви се обади на колегата си във Флорида.

— Но може би нюйоркският офис на ФБР…

— Както казах, случаят е спешен. Няма време. Просто го направете.

— Да, сър.

Пендъргаст се качи в колата си и остави стометрова следа от гуми, докато набере скорост — и остави и щатския полицай в облак синкав дим.

В четири следобед Пендъргаст мина покрай Макон и продължи направо на юг. Коли, пътни знаци и пейзаж прелитаха размазани покрай него. Изведнъж, докато излизаше от поредния завой, видя пред себе си редица червени светлини — два камиона пълзяха един до друг нагоре по склона; онзи отляво се опитваше да задмине другия, като пъплеше едва-едва и забавяше всички отзад — отвратителна постъпка на двулентов път.

Пендъргаст отново излезе на банкета, като святкаше с фарове, задмина няколко коли и се озова точно зад левия камион. Шофьорът упорито игнорираше клаксона му и мигащите светлини, като дори малко намали скоростта — ей така, напук.

Пътят завиваше надясно и, както често се случва, камионът в бавното платно започна да приближава банкета. Пендъргаст използва възможността да изостане и да се прехвърли на левия банкет. Както очакваше, шофьорът пред него също зави наляво, за да му препречи пътя. Това беше моментът. Пендъргаст леко намали скоростта, превключи на ръчни скорости и рязко зави надясно към отвора между двата камиона, натисна газта, вдигна от осемдесет на сто четирийсет и пет за три секунди, профуча между тежките машини и изхвърча на празния път пред тях. Отзад беше награден с гневен рев на клаксони.

Продължи да кара, без да спира, като понякога излизаше на левия или десния банкет, за да задмине някоя кола, като свиреше и примигваше със светлини на по-упоритите шофьори и понякога ги хвърляше в ужас, като рязко сменяше платната и не намаляваше до последния момент. В пет и половина беше подминал Валдоста и пресичаше границата с Флорида.

Знаеше, че най-прекият път е проблематичен, тъй като минаваше през Орландо с неговите оплетени и задръстени от туристи улици, затова зави по 1-10 към атлантическото крайбрежие. Алтернативата не беше от най-добрите, но въпреки това имаше най-високи изгледи за успех. При Джаксънвил зави отново на юг по 1-95.

След Дайтона Бийч спря да сипе бензин, тикна стодоларова банкнота на изненадания служител и полетя нататък, без да чака ресто.

С напредването на вечерта трафикът започна да оредява и камионите се движеха по-бързо. Пендъргаст се носеше между тях на пълна скорост, свалил шибидаха, та вечерният вятър да го държи буден. Титъсвил, Палм Бей и Джупитър профучаха покрай него като размазани светли петна. Когато стигна Бока Ратон, пусна джипиеса и въведе целта си.

Беше изминал разстоянието със средна скорост двеста километра в час.

Летище „Питърмарс" бе на шестнайсет километра западно от Корал Спрингс, на източния край на Евърглейдс. Докато го приближаваше през разпълзелите се предградия на Форт Лодърдейл, Пендъргаст видя малка кула, няколко ветропоказателя и примигващите светлини на пистата.

Девет без пет. Пистата вече се виждаше зад поле с блатна трева. Едномоторен шестместен самолет загряваше двигателя си до най-близкия хангар.

Пендъргаст наби спирачки пред административната сграда, изскочи от колата и се затича, доколкото му позволяваше раненият крак, към ниската жълта сграда.

— Къде отива онзи самолет? — попита той единствения служител, докато му показваше значката си. — Спешен случай на ФБР.

Мъжът зяпна значката, после него. Поколеба се само за миг.

— Попълниха летателен план до Канкун.

Канкун. Най-вероятно лъжлива дестинация. Все пак показваше, че самолетът ще продължи на юг, през границата.

— Има ли други насрочени за тази вечер полети?

— Един „Лиър“ от Билокси ще кацне след деветдесет минути. Мога ли да ви помогна с нещо…?

Но служителят говореше на въздуха. Пендъргаст беше изчезнал.

Излезе от сградата, изтича обратно до мерцедеса и седна зад волана. Самолетът вече излизаше на пистата. Хангарът и пътеката за рулиране бяха отделени с ограда, чийто портал беше затворен. Нямаше време. Пендъргаст насочи колата към портала и настъпи газта. Машината се понесе с рев напред, разби портите и те паднаха върху настилката.

Самолетът тъкмо беше обърнал на пистата и бавно набираше скорост. Пендъргаст се изравни с него и погледна към кабината. Пилотът беше поразителен — висок и много мускулест, почернял от слънцето и със снежнобяла коса. Човекът, седящ на мястото на втория пилот, хвърли поглед към мерцедеса. Беше един от бегачите, които бяха хванали Хелън в парка. Щом позна Пендъргаст, мъжът извади пистолет и стреля през прозореца.

Пендъргаст рязко зави, после приближи крилото и намери сляпо място. Докато изравняваше скоростта на колата с тази на самолета, за момент се замисли дали да не ги изпревари и да ги засече — но така пилотът лесно можеше да изгуби контрол над самолета. Хелън беше вътре. Вместо това Пендъргаст приближи колата до крилото, като изравни скоростта на автомобила с тази на самолета. Отвори вратата, изчака секунда — и се хвърли от движещата се кола върху десния колесник. Не беше преценил съвсем точно скока си и се плъзна по подпората, а стъпалата му задраха пистата.

С огромно усилие успя да се набере и да се закрепи в по-сигурна позиция.

Самолетът бързо набираше скорост и вече се движеше с шестдесет километра в час. Вятърът шибаше лицето и дрехите на Пендъргаст. Той се надигна по подпората, докато не се озова под крилото. Наведе се напред и извади пистолета от кобура си. Едва различаваше силуета на мъжа до пилота — крилото му пречеше да види останалите пътници.

Краят на пистата вече се виждаше, а зад него имаше само блатна трева и тресавища. Пилотът явно имаше проблем с компенсирането на допълнителния товар и тегленето. Пендъргаст се наведе още по-напред. Бегачът подаде глава през прозореца и го затърси с поглед в тъмното. Пендъргаст се изпъна почти хоризонтално на колесника, внимателно се прицели и стреля право в лицето му.

Мъжът изкрещя и главата му отлетя назад. Тялото му се сгърчи в спазъм; вратата се отвори и мъжът се катурна навън и падна на пистата като говежди бут точно когато колесникът се отдели от земята. В следващия миг самолетът вече беше във въздуха и се носеше над блатото. Колесниците щяха да се приберат всеки момент.

Умът на Пендъргаст работеше трескаво. Самолетът вече се беше издигнал на десетина метра. Пендъргаст прибра пистолета, закрепи се за хоризонталната подпора до колелото, извади от джоба си химикалка и я заби в малката капачка на картера. После, точно когато хидравликата на колесника забръмча, прецени правилния ъгъл и скочи в блатото.

Петдесет и три часа по-късно

Пендъргаст стоеше облегнат на металната ограда в края на писта 29-Р на летище „Питърмарс“. Нощта беше тъмна и беззвездна, мракът се нарушаваше единствено от успоредните редици светлини на пистата, които сякаш стигаха до хоризонта. Скокът от самолета беше отворил огнестрелната рана в крака му. Пендъргаст беше успял да спре кръвотечението и направи всичко възможно да изчисти мръсната тиня. Кракът му се нуждаеше от по-сериозни грижи и антибиотици, но точно сега той имаше по-важни задачи.

Зад него, на няколкостотин метра във въздуха, бавно се появиха други предупредителни примигващи светлини — приближаващ самолет. Минута по-късно „Лиърджет 60“ профуча с рев на пет-шест метра над главата му, като вдигна след себе си облак прах.

Пендъргаст не му обърна внимание.

Беше търсил тялото на бегача, което беше изчезнало във високата трева в края на пистата. Безуспешно. Нахлуването му през портала бе предизвикало суматоха на летището. Дойде полиция, претърси района, конфискува мерцедеса и си тръгна. Не намериха нито него, нито трупа.

Сега всичко бе отново нормално и спокойно. Пендъргаст стана и под прикритието на тъмнината и високата трева заобиколи пистата и стигна до някакъв стар телефон на бензиностанцията на пътя за летището, който като по някакво чудо работеше. Набра номера на Д’Агоста.

— Къде си? — прозвуча гласът от Ню Йорк.

— Не е важно. Обяви за издирване едномоторна "Чесна“ сто двайсет и две, позивни Ноември-осем-седем-девет-фокстрот-Чарли. Насочил се е към Мексико с летателен план до Канкун, но ще бъде принуден да кацне в радиус от… — замисли се за момент — триста километра от Форт Лодърдейл поради изтичане на масло.

— Откъде знаеш, че има изтичане?

— Аз го предизвиках. Пластмасова тръбичка, забита в картера. Нищо не могат да направят от пилотската кабина.

— По дяволите, трябва да ми кажеш какво става…

— Обади ми се на този номер, когато се появи нещо.

— Чакай! Пендъргаст, за бога…

Пендъргаст затвори и се махна от осветената част около телефонната кабина в мрака на съседния пуст парцел, обрасъл с палмети. Легна на земята — загубата на кръв беше изцедила силите му — и зачака.

След половин час телефонът иззвъня. Пендъргаст стана и докуцука до кабината. Виеше му се свят.

— Да?

— Имаме резултат. Самолетът е кацнал преди десетина минути на малка писта до Андалусия, Алабама. Повредили са и колесника.

— Друго?

— Явно са се обадили предварително, защото ги е чакал микробус. На летището имало само един човек, който си пиел кафето в хангара. Видял как някакви хора се качват в микробуса и отпрашват в посока на… момент… на Национален парк Кънека. Зарязали самолета направо на пистата.

— Свидетелят успял ли е да види номера на микробуса?

— Не. Било тъмно.

— Предупреди пътната полиция на Алабама. И подай сигнал до всички гранични пунктове. Тръгнали са към Мексико. Ще ти се обадя по-късно. Мобилният ми телефон не работи.

Последва изпълнено с неохота мълчание.

— Дадено.

— Благодаря. — Пендъргаст затвори.

Постоя неподвижно във влажната тъмнина. После набра друг номер.

— Опа — разнесе се високият задъхан глас на Майм, уединения хакер със съмнителна етика, чийто единствен контакт с външния свят бе самият Пендъргаст.

— Нещо ново?

— Не знам. Не е много. Надявах се да намеря повече, преди да ти се обадя… — Пискливият му глас направи драматична пауза.

— Нямам време за игрички, Майм.

— Ясно — бързо отвърна Майм. — Следях електронното следене на нашите приятели от Форт Мийд. Наблюдаване на наблюдаващите, нали разбираш. — И се изкиска. — И те наистина преглеждат обаждания и имейли въпреки твърденията, че нямало такова нещо. Изолирах откъс от телефонен разговор, който мисля, че е от въпросната група, която нарече Der Bund.

— Сигурен ли си?

— Невъзможно е да си стопроцентово сигурен, мой човек. Сигналът беше кодиран и успях да разбера само, че се говори на немски. Засякох по някое съществително тук-там. Според триангулацията на сигнала източникът му се движеше бързо през Централна и Северозападна Флорида.

— Колко бързо?

— Колкото самолет.

— Кога?

— Преди седемдесет минути.

— Трябва да е самолетът, който току-що е кацнал в Алабама. Нещо друго?

— Нищо, с изключение на кратък кодиран сигнал на испански. Спомена се едно място — Кананеа.

— Кананеа — повтори Пендъргаст. — Къде е това?

— Градче в Сонора, Мексико… на гъза на географията, на петдесет километра от границата.

— Опиши ми го накратко.

— Направих справка и се оказа, че е с население трийсетина хиляди. Навремето бил голям минен център, в района се добива мед. Там започнала стачка, която била удавена в кръв и дала началото на Мексиканската революция. Сега има само две макиладори[7] в северната част на градчето и това е всичко.

— Географско положение?

— Има река, която започва в Кананеа и тече на север през границата с Аризона. Нарича се Сан Педро. Една от малкото течащи на север реки на континента. Основно трасе за контрабанда на наркотици и нелегални имигранти. Като се изключи реката, останалото е ужасна пустиня. Доста кандидат-имигранти умират в нея. Границата е адски затънтена и представлява само ограда от бодлива тел, но си има сензори и патрули. Както и завързан балон, който може да засече огънче от цигара на земята.

Пендъргаст затвори. В чутото имаше логика. Лишени от самолет и очакващи граничните пунктове да бъдат предупредени, похитителите на Хелън трябваше да намерят начин да пресекат тайно границата с Мексико. Коридорът Рио Сан Педро на юг към Кананеа подхождаше идеално.

Това може би беше последният му шанс да ги настигне.

Излезе от телефонната кабина, олюля се — още му се виеше свят — и седна тежко на земята. Беше останал без сили, изтощен, губеше кръв и вече повече от два дни не бе ял и спал. Но тази внезапна слабост не беше просто физическа. Умът му, цялото му същество беше ранено.

Застави се да направи преценка на разклатената си психика. Не знаеше какво изпитва към Хелън, дали още я обича, или не. Дванайсет дълги години беше смятал, че е мъртва. Беше се примирил с това. А ето че тя бе жива. Едно беше сигурно — ако не беше настоял да я види отново, ако не беше оплескал така срещата им, Хелън щеше да е в безопасност. Трябваше да поправи провала си. Трябваше да я избави от Der Bund — за да спаси не само нея, но и себе си. Иначе…

Забрани си да мисли за иначе. Вместо това събра последните си сили и се изправи. Трябваше да стигне до Кананеа. На всяка цена.

Закуцука към паркинга на летището, окъпан от ярката светлина на лампите. Там имаше паркирана една-единствена кола — стар жълто-кафяв „Елдорадо“. Несъмнено колата на дежурния.

Май служителят щеше да му направи втора услуга.

Осемдесет и два часа по-късно

Пендъргаст спря пушещото очукано „Елдорадо“ на бензиностанцията до мъничкото градче Паломинас, Аризона. Беше изминал три хиляди и петстотин километра, без да почива, като спираше само за бензин.

Слезе, олюля се и се облегна на вратата. Беше два след полунощ и огромното пустинно небе бе обсипано със звезди. Нямаше луна.

Събра сили и влезе в бакалията към бензиностанцията. Купи си карта на мексиканския щат Сонора, шест бутилки вода, няколко пакета говежда пастърма, бисквити, няколко месни консерви, две кърпи, бинт, тиксо и фенерче. Напъха покупките в двоен плик и ги отнесе в колата. Седна отново зад волана и разгърна картата, като се мъчеше да я запамети.

Потегли от бензиностанцията и продължи на изток по Шосе 92, като мина по малък мост над река Сан Педро. След моста зави надясно по черен път, водещ на юг. Колата се движеше бавно и подскачаше по изровените коловози през шубраците от мескит и тръни, фаровете осветяваха сухите клони.

Невидимата река беше отдясно, очертана от черна редица тополи.

На километър от границата Пендъргаст излезе от пътя и продължи през шубраците, докъдето издържа колата. Накрая изгаси двигателя, слезе с пазарския плик в ръка и се заслуша. Два койота виеха някъде в далечината, но наблизо нямаше никакви признаци на живот.

Пендъргаст знаеше, че това е илюзия. Този участък от границата, отбелязана на пръв поглед единствено от настръхналата бодлива тел, беше претъпкан със сложни сензори, инфрачервени камери и радари, а патрулите на Гранична полиция можеха да стигнат до всяка точка само за минути.

Но това не го притесняваше. Той имаше предимство, с което можеха да се похвалят малцина контрабандисти или нарушители — отиваше на юг. В Мексико.

Върза сакото си на вързоп, сложи вътре плика с покупките, метна го на рамо и тръгна.

От движението раненият му крак отново започна да кърви. Пендъргаст спря, седна и пожертва няколко минути, за да свали превръзката, да сложи още антибиотик върху раната и да я превърже отново с чист бинт и кърпа. След това глътна четири ибупрофена и още толкова кофеинови таблетки.

Нужни му бяха няколко минути, за да се изправи. Това не беше добре — имаше да измине много път. Задъвка парче пастърма и отпи глътка вода.

Беше излязъл от черния път с надеждата да избегне различните електронни капани и сензори. Огромният балон, който се рееше невидим в небето, сигурно го беше засякъл, но Пендъргаст се надяваше, че тъй като се движи на юг, няма да предизвика реакция — поне засега.

Макар че бе лято, нощта беше хладна. Койотите бяха спрели да вият и цареше пълна тишина. Пендъргаст продължи напред.

Пътят завиваше под прав ъгъл и продължаваше покрай оградата от бодлива тел, минаваща по самата граница. Той го пресече — ясно си даваше сметка, че е задействал различни сензори — стигна до оградата и след секунди вече се намираше в Мексико. Закуцука в мрака през ширналата се камениста пустиня, осеяна тук-там с трънливи храсти.

След няколко минути видя светлини на американска територия. Продължи към тополите покрай реката, като се мъчеше да се отдалечи колкото се може повече. Светнаха няколко прожектора и лъчите им пронизаха нощта, зашариха по пустинята, откриха го и го окъпаха в ослепителна светлина.

Пендъргаст продължи да върви. Глас от мегафон отекна над равнината и му нареди първо на английски, а после и на испански да спре, да се обърне, да вдигне ръце и да се идентифицира.

Пендъргаст вървеше, без да обръща внимание на заповедите. Нищо не можеха да му направят. Не можеха да го преследват и щеше да е безсмислено да се обаждат на колегите си от мексиканска страна. На никого не му пукаше за незаконен трафик, насочен на юг.

Продължи към тополите. Лъчите на прожекторите го следиха известно време, с още безрезултатни заповеди по мегафона, докато не влезе сред дърветата. В този момент патрулът се отказа.

Скрит сред тополите, Пендъргаст седна да си почине на брега на плиткия поток, минаващ за река. Опита се да яде, но храната имаше вкус на картон; въпреки това се насили да дъвче и да преглъща. Пийна още малко вода и овладя импулсивното желание да свали подгизналата от кръв превръзка.

Според преценките му Хелън и похитителите й би трябвало да пресекат границата горе-долу по същото време или може би малко преди него. Районът беше затънтен и пустинен, покрит със сухи храсти и мескит, пресечен от необозначени черни пътища, използвани от нелегални имигранти и контрабандисти на оръжие и наркотици. Der Bund със сигурност бяха уредили транспорт на мексиканска територия по някой от тези пътища, водещи към Кананеа, на петдесет километра южно от границата. Пендъргаст трябваше да ги настигне в тази плетеница, преди да са стигнали градчето — и павираните пътища, които излизаха от него. Ако не го направеше, шансовете му да открие Хелън ставаха почти нулеви.

Стана и закуцука по почти сухото корито на реката, като от време на време прегазваше локви застояла вода, дълбоки само един-два пръста. Възможно бе вече да е закъснял.

След около километър забеляза между дърветата далечни светлини. Изкачи се на брега да разгледа по-добре и видя нещо като ранчо, кацнало самотно насред пустинята.

Безлунната нощ му осигури прикритие. Меката жълта светлина се лееше от прозорците на главната сграда — стара варосана къща, заобиколена от занемарени обори и порутени пристройки. Но паркираните отвън лъскави джипове последен модел показваха, че мястото се използва за нещо много по-различно от отглеждане на говеда.

Снишен, Пендъргаст приближи паркинга. Видя за момент проблясването на запалена цигара. Пред къщата стоеше мъж с автомат: наблюдаваше колите и пътя.

Наркотрафиканти, несъмнено.

Пендъргаст обиколи къщата, като внимаваше да остава в тъмното. До едната стена беше паркиран мотоциклет — „Дукати Стрийтфайтър“.

Като се движеше изключително предпазливо, Пендъргаст приближи къщата откъм задната й страна. Ниска кирпичена стена отделяше пустинните шубраци от двора. Той приклекна до нея, прескочи я с пъргавината на котка, претича през двора и се притисна до стената на къщата. Изчака за момент пронизващата болка в крака да намалее, после бръкна в джоба си, извади малък, но изключително остър нож и продължи към ъгъла.

Зачака, като се ослушваше. Чуваха се приглушени гласове, пушещият отпред от време на време кашляше. След малко хвърли фаса и го изгаси с пета. После тъмният двор се освети от слабо пламъче на запалка — мъжът палеше нова цигара. Пендъргаст го чу как вдиша шумно, издиша и се изхрачи.

Пендъргаст приклекна, опипа наоколо и намери камък с големината на юмрук. Потупа с него по земята и зачака. Нищо. Застърга с камъка по пръстта, за да вдигне по-силен шум.

Мъжът зад ъгъла се умълча.

Пендъргаст изчака и застърга отново, малко по-силно.

Мълчанието се проточи. Накрая се чуха тихи предпазливи стъпки. Мъжът приближи ъгъла на сградата и спря. Пендъргаст чуваше дишането му и тихото потракване на автомата, докато пазачът го вдигаше, готов да изскочи иззад ъгъла.

Пендъргаст се напрегна.

Мъжът внезапно изскочи с насочен напред автомат. Пендъргаст скочи мълниеносно и върхът на ножа му преряза сухожилието на десния показалец на пазача, като в същото време другата му ръка изби автомата нагоре и стовари с все сила камъка в слепоочието му. Мъжът се строполи в безсъзнание, без да издаде нито звук. Пендъргаст свали автомата му — М4 — и го метна на рамо, след което се промъкна към мотора. Ключът беше на запалването.

Бруталният, подобен на скелет мотор нямаше багажници и Пендъргаст метна на рамо и импровизираната раница, направена от сакото му. След това се промъкна в сенките до трите джипа и сряза гумите им с ножа.

Върна се при мотора, яхна го и завъртя ключа. Мощният двигател моментално изрева и без да губи нито секунда, Пендъргаст превключи на скорост, отпусна амбреажа и даде пълна газ с рязко завъртане на дясната си китка.

Докато вдигаше зад себе си огромен фонтан пръст, видя в огледалото как наркотрафикантите изскачат от ранчото като разярени оси. Натисна амбреажа и превключи на втора, когато проехтяха първите изстрели. Фаровете на джиповете светнаха, двигателите зареваха, чуха се още изстрели и гневни викове… след което всичко остана далеч зад него и изчезна в мрака.

Пендъргаст продължи на юг през пустинята, като поддържаше максимална скорост. Трябваше да ги настигне преди Кананеа…

Даде още газ и полетя под огромното, обсипано със звезди пустинно небе.

Осемдесет и четири часа по-късно

Много преди зазоряване видя червено проблясване в огромната чернота на пустинята — стоповете на превозно средство, движещо се бързо през храсталаците в далечината. Пътуваше на югозапад. След пет-шест минути на юг се появи сиянието на градчето Кананеа.

Пендъргаст зави и полетя по откритата пустиня, докато не попадна на един от успоредните черни пътища на изток. От друсането на мотора по неравния терен и търкането на краката му в метала превръзката се беше разхлабила и той усещаше как кръвта се стича по крака му и капките съскат по горещия ауспух. Извади още четири ибупрофена и ги лапна.

Колата вече беше невидима в храсталака някъде от дясната му страна, но светлините на Кананеа ставаха все по-силни. Според Майм най-напред трябваше да се появят малките макиладори северно от градчето. От фабриките до селището водеха павирани пътища, които се свързваха с главно шосе. Не можеше да им позволи да стигнат до някой от тези пътища. Трябваше да ги спипа тук, в пустинята.

Сиянието на юг се засили, видимостта стана по-добра и Пендъргаст ускори още повече. Кананеа вече се намираше само на три километра. Пендъргаст предположи, че се е изравнил с невидимата кола, рязко зави на запад и запрелита над ровове и през разни храсталаци. След малко видя светещите стопове на запад, успоредно на него. Беше достатъчно близо, за да види, че колите всъщност са две, една зад друга — джипове „Кадилак Ескалейд“, доколкото можеше да прецени. Движеха се бързо, но изобщо не можеха да се сравняват с него.

Май все още не бяха забелязали светлината на фара му.

Свали автомата с лявата си ръка и без да пуска газта, нагласи оръжието на дръжката и се увери, че е превключено на автоматична стрелба.

Джиповете обаче вече бяха видели фара му и рязко се отклониха от пътя, за да продължат направо през пустинята и храсталаците.

Твърде късно. Той беше по-бърз и по-пъргав, а извън пътя джиповете не можеха да поддържат добра скорост. Приближи под ъгъл, насочи мотора към пролуката между двете коли и се понесе напред, като намали скоростта, за да се изравни с тях. Маневрата му позволи да види пътниците в двата джипа. Нужен му бе само миг да различи уплашеното лице на Хелън през задното стъкло на втората машина. Един мъж се подаде от първата кола и откри огън по него с пистолет. Пендъргаст даде газ и мощният мотор се отклони и се понесе успоредно на джипа. Пендъргаст изстреля откос от нивото на гърдите си. Джипът рязко зави, поднесе, преобърна се и избухна в огнена топка.

Втората кола бързо намали и се оказа далеч назад. Пендъргаст наби рязко задната спирачка, зави, като вдигна огромен облак прах, и се озова с гръб към градчето и с лице към джипа. Зачака да види как ще реагират противниците му.

Вместо да спре и да се бие, колата зави и се понесе несигурно през неравния терен и ниските храсти към павирания път в края на града. Чуваше се постоянна стрелба, подчертавана от проблясъци огън от дулата.

Пендъргаст даде газ, обърна мотора на деветдесет градуса и се понесе след тях.

Бързо ги настигна, като се придържаше от южната страна, за да им препречи пътя и да принуди джипа да се движи на изток, по-далече от фабриките и селището. Но пътят към по-близката фабрика, осветен от улични лампи, наближаваше бързо.

От колата проехтяха още изстрели и куршумите се забиха в пръстта до мотора. Един мъж се целеше в Пендъргаст с пистолет от задния прозорец. Джипът обаче друсаше толкова силно, че почти нямаше вероятност да го улучат. Пендъргаст ускори отново и се понесе успоредно на джипа, като нагласи автомата за стрелба. Подалият се от прозореца мъж отново стреля напосоки.

Пендъргаст насочи мотора по сближаваща се траектория и даде газ: изцеждаше и последната капка мощност от машината. Изравни се с колата, стреля ниско и напред и спука предната гума. В същото време яростен залп от джипа улучи мотора, скъса веригата и машината поднесе. Пендъргаст бързо натисна двете спирачки, за да не се завърти безконтролно. Докато скоростта му рязко намаляваше, той скочи в един храсталак, а моторът се преобърна в някакво тясно дере.

Пендъргаст незабавно се изправи с автомат в ръце, прицели се и стреля по отдалечаващата се кола. Джипът вече се движеше несигурно заради спуканата гума. Откосът проби задната гума от същата страна, колата поднесе и спря. В следващия миг четирима мъже изскочиха навън, коленичиха до колата и откриха преграден огън.

Пендъргаст се хвърли на земята и се прицели внимателно. По-доброто му оръжие повали бързо един противник, после втори. Останалите двама потърсиха убежище зад колата и спряха да стрелят.

За съжаление.

Пендъргаст се изправи и се втурна напред — доколкото изобщо можеше да се втурне с ранения си крак. Продължаваше да стреля, като внимаваше изстрелите му да са високи.

Внезапно до колата изникнаха двама души. Единият влачеше Хелън с опрян в главата й пистолет, а другият — високият, мускулест белокос мъж, който бе пилотирал самолета — ги следваше приведен, като ги използваше като щит. Като че ли не беше въоръжен — или поне не стреляше.

Пендъргаст отново се хвърли на земята и се прицели, но не посмя да открие огън.

— Алойзиъс! — пронизително изпищя Хелън.

Пендъргаст се прицели отново. И зачака.

— Хвърли оръжието или ще я убия! — извика мъжът, който я използваше като жив щит.

Трите фигури се отдалечаваха от джипа, белокосият все така прикрит зад другите двама.

— Ще я убия, кълна се! — изкрещя мъжът. Но Пендъргаст знаеше, че няма да го направи. Хелън беше единствената му защита.

Мъжът стреля два пъти по Пендъргаст, но от сто метра пистолетът му беше безполезен.

— Пусни я! — извика Пендъргаст. — Искам нея, не вас! Пуснете я и ще ви оставя да си вървите!

— Не! — изкрещя мъжът.

Пендъргаст бавно се изправи и отпусна автомата.

— Просто я пусни — каза високо. — Няма да има проблеми. Имаш думата ми.

Мъжът стреля отново, но не улучи. Пендъргаст закуцука към тях, без да вдига автомата.

— Пусни я. Само така ще се измъкнеш жив. Пусни я.

— Хвърли оръжието! — В гласа на мъжа се долавяше истерична нотка.

Пендъргаст бавно остави оръжието на земята и се изправи с вдигнати ръце.

— Алойзиъс! — изплака Хелън. — Бягай, бягай!

Мъжът, който я мъкнеше заднешком, стреля по Пендъргаст, но отново не улучи. Беше прекалено далеч — и твърде уплашен, за да улучи.

— Повярвай ми — каза Пендъргаст с тих, спокоен тон, без да сваля ръцете си. — Пусни я.

За един ужасен момент всички замръзнаха. Изведнъж мъжът нададе нечленоразделен вик, блъсна Хелън на земята, насочи пистолета си и стреля в нея от упор.

— Помогни на нея или гони мен! — изрева, обърна се и побягна.

Писъкът на Хелън прониза въздуха — и внезапно замря. Напълно изненадан, Пендъргаст се втурна с вик напред и след секунди беше коленичил до нея. Моментално видя, че раната е смъртоносна. Кръвта бликаше ритмично от дупката в гърдите й — куршумът я беше улучил в сърцето.

Тя изпъшка, сякаш се давеше.

— Алойзиъс… чуй ме… — Гласът й бе едва различим шепот.

Пендъргаст се наведе към нея.

Ръцете й се вкопчиха в него.

— Той идва… Милост… Имай милост…

От устата й бликна кръв и тя млъкна. Пендъргаст постави два пръста върху сънната артерия на шията й и усети как пулсът и потръпна за последен път и замря.

След малко Пендъргаст се изправи и изкуцука несигурно към мястото, където беше захвърлил автомата. Белокосият мъж изглеждаше не по-малко изненадан от развоя на събитията, защото едва сега се втурна да бяга след стрелеца.

Пендъргаст коленичи, вдигна оръжието и се прицели в убиеца на жена си — бягаща фигура, намираща се вече на петстотин метра. Странно, но точно в този момент Пендъргаст си спомни последния път, когато беше ходил на лов. Взе фигурата на прицел, прецени посоката и силата на вятъра и дръпна спусъка; автоматът подскочи в ръцете му и мъжът рухна на земята.

Белокосият се оказа добър бегач — вече беше задминал убиеца и се намираше още по-далеч. Пендъргаст се прицели, стреля, но не улучи.

Пое бавно дъх, издиша бавно, прицели се отново и стреля втори път. Отново не улучи.

На третия опит се чу само изщракване. Пълнителят беше празен, а белокосият изчезна в безкрайната пустиня.

Пендъргаст пусна автомата и отиде при Хелън, която лежеше в бавно разпълзяваща се локва кръв. Гледа дълго тялото й. После се захвана за работа.

Деветдесет и един часа по-късно

Нажеженото до бяло слънце беше увиснало високо в небето. Прашна вихрушка се носеше в ширналата се пустиня. Сини планини нарязваха хоризонта. Усетил смъртта лешояд се носеше лениво по топлите въздушни течения в стесняващи се кръгове.

Пендъргаст хвърли последната лопата пясък в гроба, заравни го и го заглади. Беше му отнело много време да изкопае дълбока дупка в сухата глина. Не искаше някое животно или човек да оскверни гроба.

Подпря се задъхан на лопатата. Раната на крака му отново кървеше от движенията и се просмукваше в последната му превръзка. По безизразното му лице се стичаха капки пот, примесени с мръсотия. Ризата му беше изпокъсана, разкопчана, кафява от прах; сакото му бе на парцали, панталоните — на дупки. Пендъргаст огледа гроба, после бавно, като старец, се наведе и вдигна грубата табела, която бе взел от същото изоставено ранчо, в което бе намерил лопатата. Не искаше да си личи прекалено, че е гроб. Извади ножа от джоба си и надраска с несигурна ръка:

Изкуцука до гроба и заби заострената дръжка на табелата в земята. Отстъпи крачка назад, вдигна лопатата, прицели се внимателно и удари горната част на табелата.

Бам!

…Седеше пред малък огън дълбоко в гористите склонове на Канън Маунтин. От другата страна на огъня седеше Хелън, с карирана памучна риза и туристически обувки. Беше краят на третия им ден от едноседмичния преход през Белите планини. Слънцето залязваше като алена огнена топка зад планинското езеро и озаряваше върховете на Франкония Рейндж. Някъде далеч долу се чуваха гласове и откъси от песен от хижата „Самотното езеро“. На огъня имаше кафеварка и ароматът на кафе се смесваше с аромата на пушек, бор и смола. Докато нагласяваше кафеварката, Хелън го погледна и изведнъж се усмихна със своята уникална усмивка, стеснителна и уверена едновременно, и сложи две малки порцеланови чашки на един камък с онази характерна за нея прилежност…

Пендъргаст се олюля, задъхан от усилената работа с лопатата. Изтри с несигурна ръка челото си. Кал и пот изцапаха раздрания ръкав на ризата му. Постоя малко под палещото слънце, за да си поеме дъх, да събере последните капки сила. После отново изпъшка и вдигна лопатата. Тежестта й го извади от равновесие и той залитна и едва не падна. Коленете му се подгънаха, но преди да тупне на земята, той замахна с лопатата и удари табелата с всички сили.

Бам!

… Лондон, началото на есента. Листата на дърветата покрай Девоншър Стрийт са изпъстрени в жълто. Тъкмо бяха излезли от „Кристис “ и вървяха към Риджънтс Парк. Като наддаваше с подкрепата на Хелън, той току-що беше купил на търг две произведения на изкуството, в които се бе влюбил от пръв поглед — морски пейзаж от Джон Марин и картина на абатство Уитби, фигурираща в каталога на „Кристис“ като творба на „малко известен художник от епохата на романтизма, макар Пендъргаст да подозираше, че става въпрос за ранен Констабъл[8]. Хелън беше вмъкнала на търга сребърна плоска коняк и сега, докато пресичаха Парк Кресънт и продължаваха към самия парк, тя започна да рецитира на глас „Плажът на Дувър“: „Приливът дойде, луната свети ярко…“[9]

Беше изпуснал лопатата и тя лежеше в краката му, наполовина забита в рохкавата пръст. Пендъргаст се наведе да я вземе и изведнъж рухна на колене; протегна ръка да се подпре, но тя се подгъна и той падна и остана да лежи.

Щеше да е лесно, много лесно да остане така, легнал над тялото на Хелън. Но чуваше бавното кап, кап, кап на кръвта върху пясъка и осъзна, че не може да спре, докато не си свърши работата. Надигна се и седна. След няколко минути събра достатъчно сили, за да се изправи. С невероятни усилия, като използваше лопатата като патерица, стана — първо левият крак, после десният. Болката в ранения прасец беше изчезнала; не усещаше абсолютно нищо. Въпреки свирепо сияещото слънце периферното му зрение се изпълваше с мрак — имаше само още един шанс да забие здраво табелата, преди да изгуби съзнание. Пое дълбоко дъх, стисна с всички сили дръжката на лопатата, вдигна я с треперещи ръце и с един последен напън замахна надолу.

Бам…!

… Топла лятна нощ, песен на щурци. С Хелън седяха на задната веранда на плантация Пенумбра с високи чаши в ръце и гледаха как вечерната мъгла изпълзява от речния ръкав — сияеше меко на лунната светлина. Мъглата първо покри блатистия бряг, после продължи през градината над окосмената трева, достигаща до къщата; събра се не поляната, пръстите й облизваха стъпалата като лениви вълни, превърнати в бели призраци от пълната луна.

На количката до тях имаше преполовена кана с ледена лимонада и остатъци от блюдо печени скариди. От кухнята се носеше аромат на риба на скара — Морис приготвяше вечерята.

Хелън го погледна.

— Не може ли всичко просто да си остане завинаги така, Алойзиъс?

Той отпи глътка лимонада.

— Защо не? Имаме цял живот пред нас. Можем да правим с него каквото си искаме.

Тя се усмихна и погледна към небето.

— Да правим каквото си искаме… Обещание под пълната луна?

С престорена сериозност той скръсти ръце на гърдите си и се загледа към кехлибарената луна.

— Честен кръст.

Стоеше насред огромната, пуста, брутална, чужда пустиня. Мракът изпълваше зрението му, сякаш гледаше в някакъв тъмен тунел, чийто край се отдалечава все повече и повече. Лопатата се изплъзна от безчувствените му пръсти и изтрака върху камъните. С последна, съвсем тиха въздишка, Пендъргаст рухна на колене и след дълго олюляване падна върху гроба на мъртвата си жена.