По пътя на отмъщението. Два гроба

Епилог

Голямата богато украсена библиотека на Ривърсайд Авеню 891 беше осветена само от камината и свещи. Беше краят на януари и лек леден дъжд се сипеше върху колите, минаващи по Ривърсайд и Уестсайд, но през затворените и закрити с пердета прозорци не проникваше нито шумът от трафика, нито пукането на леда по стъклата. Единствените звуци бяха пращенето на огъня, скърцането на писалката на Пендъргаст върху кремавия лист за писма и тихите, рядко разменяни думи между Констанс Грийн и Тристрам.

Двамата седяха на игралната маса пред огъня и Констанс учеше Тристрам как да играе омбре — игра на карти, излязла от мода преди десетилетия, ако не и преди век. Тристрам се взираше в картите си и младото му лице бе смръщено от мислене. Констанс беше започнала да го запознава с картите бавно — отначало с вист — и паметта, съсредоточаването и логическото мислене на Тристрам показваха забележителен напредък. Сега той бе погълнат от тънкостите на спадили, ентради и естучи.

Пендъргаст седеше зад писалището в другия ъгъл на библиотеката, с гръб към стената подвързани в кожа томове. От време на време вдигаше поглед от листа и оглеждаше стаята със сребристите си очи, като винаги спираше вниманието си върху двамата играещи.

Тишината внезапно се наруши от иззвъняването на мобилния му телефон. Пендъргаст го извади от джоба си и погледна номера.

— Да?

— Пендъргаст? Кори е.

— Госпожице Суонсън. Как сте?

— Добре. Най-сетне се върнах в Ню Йорк и затова ви се обаждам. Имам куп неща за разправяне… и… — Последва колебание.

— Всичко наред ли е?

— Ами, ако имате предвид дали не ме гонят по петите, да. Но чуйте — разреших случай. Истински, съвсем истински случай.

— Отлично. Искам да се извиня, че не бях в състояние да ви помогна повече, когато дойдохте при мен през декември, но имах вяра в способността ви да се погрижите сама за себе си. Вяра, която явно е била напълно оправдана. Между другото, аз също имам една доста интересна история за вас.

Последва кратка пауза.

— Е — продължи Кори, — има ли някакви шансове да наваксаме с онзи обяд в „Льо Бернарден"?

— Какъв пропуск от моя страна, че не се сетих първи. Но трябва да стане в най-скоро време, защото смятам да замина на продължителна ваканция.

— Когато ви е удобно.

Пендъргаст направи справка с малкия бележник, който извади от джоба на сакото си.

— Следващия четвъртък, в един.

— Чудесно. В четвъртък следобед нямам никакви лекции. — Ново колебание. — Пендъргаст?

— Да?

— Ще имате ли нещо против, ако… ако доведа и баща си? Той е част от историята.

— Разбира се, че не. С нетърпение чакам да ви видя и двамата.

Бутна писалката и листа настрани и стана. Тристрам беше излязъл и Констанс седеше на масата сама и размесваше картите. Пендъргаст я погледна.

— Как вървят игрите?

— Много добре. Всъщност много по-добре, отколкото очаквах. Ако продължи да се учи с такова темпо, може да минем на рубикон безик или скат.

Пендъргаст помълча малко, после каза:

— Мислех си за онова, което каза онзи път, когато те посетих в „Маунт Мърси“ за съвет. Беше права, разбира се. Трябваше да ида в Нова Годои. Нямах избор. И трябваше да действам — уви, с ужасно много насилие. Вярно, спасих Тристрам. Но другата половина на уравнението, по-сложната и трудната част, си остава нерешена.

Известно време Констанс не отговори. После каза тихо:

— Значи няма никаква вест.

— Никаква. Имам някои… ресурси на място и го включих в списъците за наблюдение на Агенцията за лекарствата и местните консулства — дискретно, разбира се. Но той сякаш е изчезнал в гората.

— Мислиш ли, че е възможно да е умрял?

— Може би — отвърна Пендъргаст. — Раните му бяха ужасни.

Констанс остави картите.

— Чудно ми е. Не искам да те засегна с този въпрос, но… Мислиш ли, че може да е приключил с това? С убийството ти, искам да кажа.

Пендъргаст не отговори веднага, а остана загледан в огъня. После се обърна към нея.

— И аз непрекъснато си задавам същия въпрос. Имаше моменти, когато бях сигурен, че иска да ме убие — например когато стреляше по мен в езерото. Но пък имаше и много други моменти, когато пропускаше възможността да го направи.

Констанс отново взе тестето и започна да раздава.

— Не знаеш намеренията му, не знаеш дали е жив или мъртъв… доста обезпокоително положение.

— Така е.

— Ами останалите от Завета? — попита Констанс. — Още ли представляват заплаха?

Пендъргаст поклати глава.

— Не. Лидерите им са мъртви. Крепостта им е унищожена. Всичките им открития през десетилетията са изгорели и изгубени. Причината за съществуването им, близнаците, са се отчуждили от проекта. Според съобщенията, които получих, много от тях вече са започнали да се интегрират в бразилското общество. Разбира се, последните „серии” близнаци, водещи до Албан и бета-теста, бяха най-големият успех на Завета и доколкото разбирам, бразилските власти намират някои от тях за непоправими случаи. Но те не са много и просто няма начин Der Bund да постигне отново критична маса дори… — гласът му стана по-тих — дори Албан да се появи отново.

Последва кратко мълчание. После Констанс кимна към празния стол на Тристрам.

— Реши ли какво ще правиш с него?

— Обмислях една идея.

— И каква е тя?

— Че освен моя секретарка… и мой оракул, както изглежда, може да бъдеш негова…

Констанс го погледна и леко повдигна вежда.

— Негова какво? Детегледачка?

— Повече от детегледачка. И по-малко от пазител. По-скоро… нещо като по-голяма сестра.

— Доста по-голяма. Със сто и трийсет години. Алойзиъс, не мислиш ли, че леко съм прескочила възрастта, в която отново мога да се държа като сестричка?

— Идеята ми хрумна съвсем неотдавна, признавам. Няма ли поне да я обмислиш?

Констанс го изгледа продължително. После погледът й отново се спря върху празния стол на Тристрам.

— В него има нещо, което те кара да се привържеш — рече тя. — Пълна противоположност на брат си, поне според описанията ти. Толкова е млад и нетърпелив… и забележително наивен относно света. Толкова невинен.

— Като някой, когото и двамата познавахме навремето.

— Работата е там, че усещам в него невероятно, почти безгранично съчувствие, толкова дълбоко, колкото не съм виждала от манастира.

В този момент Тристрам се върна в библиотеката с чаша мляко в ръка.

— Хер Проктър идва. Носи ви… как се казваше? Нещо за освежаване. — Докато сядаше на масата, повтори думата, сякаш я опитваше.

Пендъргаст се обърна към младежа. Известно време просто го гледаше как пие млякото си с очевидна наслада. Желанията му бяха толкова прости, благодарността му и за най-малкия мил жест — безкрайна. Стана от стола и отиде при сина си. Тристрам остави чашата и го погледна.

Пендъргаст клекна, за да се изравни с момчето, бръкна в джоба на сакото си и извади пръстен — златен, с голям сапфир във формата на звезда. Взе ръката на Тристрам и постави пръстена в нея. Тристрам се загледа в украшението, завъртя го, дори го приближи към очите си, загледан как светлината се отразява в скъпоценния камък.

— Това беше на майка ти, Тристрам — меко каза Пендъргаст. — Дадох й го, когато се сгодихме. Когато реша, че си готов — още не, но може би в близко бъдеще, — ще ти разкажа всичко за нея. Тя бе изключително забележителна жена. Подобно на всички нас имаше и недостатъци. Както и… доста тайни. Но тя означаваше много за мен. Също като теб, тя бе жертва на Der Bund. Също като теб, тя имаше близнак. Беше… много трудно за нея. Но годините, които прекарахме заедно, бяха едни от най-прекрасните в живота ми. Именно тези спомени искам да споделя с теб. Може би те ще помогнат донякъде за попълването на спомените, от които ти си бил лишен през годините.

Тристрам вдигна очи от пръстена и погледна Пендъргаст.

— Много бих искал да науча за нея, татко.

Чу се дискретно покашляне. Пендъргаст вдигна глава. Проктър стоеше на прага със сребърен поднос, на който имаше две чаши шери. Докато Пендъргаст се изправяше, шофьорът пристъпи напред и поднесе едната чаша на агента, а другата на Констанс.

— Благодаря, Проктър — каза Пендъргаст. — Много мило.

— Няма за какво, сър — отвърна Проктър. — Госпожа Траск помоли да ви предам, че вечерята ще бъде сервирана в осем часа.

Пендъргаст бавно кимна.

Докато излизаше от библиотеката в голямата ротонда, служеща за приемна на къщата, Проктър спря и погледна през рамо. Пендъргаст се беше върнал при писалището в ъгъла и се взираше доста унило в огъня. Констанс размесваше тесте карти и говореше тихо на Тристрам, който седеше срещу нея и я слушаше с цялото си внимание.

Когато преди двайсет дни беше освободена от „Маунт Мърси“, Констанс бе доста резервирана и се държеше настрана от младежа. Сега Проктър забеляза, че се отнася по-топло с него — поне донякъде. Огънят и свещите хвърляха мека светлина върху редиците стари книги, изящните мебели и тримата в стаята. Имаше някакво особено усещане, ако не за мир, то за нещо подобно. За спокойствие и присъствие на духа. Проктър по принцип не си падаше по подобни размисли, но гледката наистина му приличаше на семейна картина.

„На картина на семейство Адамс“ — поправи се той, докато излизаше с лека усмивка.

Пендъргаст гледаше как шофьорът се отдалечава. После отново насочи вниманието си към писмото и взе писалката. В продължение на около две минути писецът скърцаше върху хартията. Накрая Пендъргаст остави писалката върху зеленото сукно на писалището и взе писмото, за да го прочете от самото начало.

Остави писмото, подписа го, сгъна листа и го пъхна в плик. После загледа картоиграчите, които бяха погълнати от играта си. Погледът му се отмести към горящия огън. Дълго остана загледан в него, напълно неподвижен, без да докосва шерито си — толкова дълго, че дойде на себе си чак когато Проктър се върна да им съобщи, че вечерята е сервирана. Тристрам веднага скочи и забърза след иконома — беше си момче, за което всяко хранене е събитие. Констанс го последва с по-сдържана походка. Последен стана специален агент Пендъргаст. Пръстите му докоснаха за момент отворения плик на писалището, след което той мълчаливо излезе от библиотеката — смътна фигура, която се смаляваше, докато вървеше през тайните, обитавани от сенки кътчета на имението на Ривърсайд Драйв.