По следите на снежния човек

През януари миналата година всички вестници публикуваха съобщение за трагичната смърт на лорд Есдейл, чиято експедиция била пометена от снежна буря при преминаването на едно открито плато в Хималаите. Кълна се в честта и съвестта си, че това съобщение е напълно невярно и не отговаря на истината. Защото единствено аз знам причината за изчезването на Есдейл в Хималаите и съм готов да потвърдя под клетва следното.

Срещнах се с Есдейл през тридесетте години, когато той ме посети тайно в Марквартице. Аз преподавах рисуване в тамошното училище и се грижех за местните колекции по отечествознание. Марквартице е почти в съседство с Вестонице, където професор Абсолон1 беше открил в дилувиалната почва фигурка на жена, която по-късно навсякъде стана известна като вестоницката Венера. При походите по отечествознание из околността успях да открия между Вестонице и Марквартице множество стари и полузабутани пещери с различни останки на животни от каменната ера. Намерих дори един счупен зъб от мамут Elephanis primigenises който реших да поставя на най-почетно място в училищната колекция. Точно тогава ни дойде на гости тъстът, Йозеф Жабка от Микулов, собственик на малка фабрика за шоколадени бонбони. Жабка ме убеди да запазя въпросния зъб и след известно време ми предложи следната сделка:

— Тебе те бива да дялаш и да рисуваш Сигурно няма да е трудно да се издяла от предисторическата слонова кост фигурка като намерената във Вестонице и после да се изцапа с глина и със стара пръст.

— Защо?

— Да не искаш до края на живота да киснеш в селското училище и да получаваш само по няколко стотарки месечно? Дъщеря ми е свикнала на по-добър живот…

Уговаряха ме няколко седмици. А аз обичах жена си. Отгоре на всичко нашият директор ме упрекна, че съм се грижел повече за колекциите по отечествознание, отколкото за учениците. Скарахме се и той ме заплаши с дисциплинарно наказание и уволнение. Тъстът ми твърдеше, че две старинни фигурки цели да ни осигурят средства до края на живота, защото агентът, който му продава какао, имал в Лондон връзка с един търговец на подобни предмети. А тоя агент точно тогава беше в Бърно. Така че трябваше да издялам втора вестоницка Венера за една нощ. Слоновата кост се трошеше, започвах отново и отново. После по една илюстрована книга за кватерна издялах фигурка на мамут и космат носорог (Coelodonta antiquitatis). Предадох творбите на тъста, който ги показа на агента, търгуващ с какао. Чакахме няколко месеца. От Лондон не идваше никакъв отговор, въпреки че изпратихме снимка на творбите ми и тъстът намери някакъв виенски професор, който прибави удостоверение, че наистина се отнася за произведения на изкуството на първобитните хора от каменната ера. Вече ми се струваше, че ще трябва да се помиря с директора, и се канех следващия път да изгоня тъста си и отново да започна да се срещам с неговите микуловски работници, с които като деца ходехме на училище. Но един ден, май беше събота, пред нашето училище спря чуждестранна кола. От нея слезе елегантен господин с шапка от хоумопън, каквито у нас не се носеха. Трябваше да се наведе, когато влизаше в кабинета ми. Подаде ми лявата си ръка.

— Аз съм лорд Есдейл — каза на развален немски език той. Докоснах дясната му ръка. Беше протеза. — Лъвска — лаконично заяви Есдейл и седна точно под моята скъпоценна пясъчна пепелянка. — Дошъл съм заради вашите фалшификати…

— Статуетките са гарантирано оригинални — дръзко се обадих аз.

— Слоновата кост е оригинална. Затова съм тук. Няма смисъл да отричате. Статуетките са чудесни и аз се радвам, че в нашето време на разума — age of reason — заяви той — се е намерил човек със същото художествено чувство, каквото са имали хората от ледената ера… — Не беше никакво ласкателство. Погледнах се в огледалото. Имам бяло като извара лице и червеникави редки коси и понякога ми се струва, че съм направо грозен. Но толкова грозен, колкото нашите космати прапрадеди, може би не съм. — Ще купя от вас статуетките, но само при едно условие — каза бързо той, като видя как се обнадеждих, — ако ме заведете в пещерите, в които сте намерили костта от мамут. И подробно ги проучите заедно с мен.

Точно в този момент в кабинета ми влезе бодрият виенски шофьор с алпинистки екип и пътнически сак в ръце. Той съобщи на Есдейл, че му е уредил да пренощува в странноприемницата, и представи сметката. Есдейл му плати с чек. Виенчанинът учтиво позрави, погледна малко учудено към мен и моите колекции, върна се в колата и си замина.

— Пещерите край Марквартице не може да проучи никой — казах със съжаление на лорда аз. Желаех парите му, но желаех също да остана жив. — Вече много хора са се изгубили там и са умирали от глад или са се сгромолясвали в пропастта. Всеки месец пиша до Прага. Трябва да изпратят експедиция. Ами че тук може би ще намерят под земята по-хубави сталактити и сталагмити, отколкото в Деменовските пещери2. Но за подобно проучване не са достатъчни двама души, лорде.

— Страхувате ли се? Колко искате?

Той смяташе, че се пазаря с него. Най-вероятно се чувствуваше в Марквартице като някъде сред чернокожите в Африка и преговаряше с мен, сякаш бях местен чародей. Смятах да му кажа, че искам килограм яблонецки мъниста и половин килограм барут, който веднага ще взривя под стола му, но се отказах. Пратих го да си легне в страноприемницата „При пощата“ и цяла нощ мислих коя от пещерите е най-безопасна. Дълго не можах да заспя. А на другата сутрин потеглихме. Исках да поразведа Есдейл в тъмното, да го понамокря в подземния поток, да му покажа едно ограбено огнище, открито навремето тук от някакви момчета, няколко кости от домашни животни, на които никой не обръща внимание, защото по всяка вероятност са били донесени от лисици през миналия век, но които сега всяват страх у всеки посетител. Ала лордът не беше вчерашен.

— Чудесна пещера — каза той, като огризваше печеното пиле, което бях донесъл. — Чудесна пещера — и гледаше без интерес избелелия конски череп, от който всички се ужасяваха. — Трябва само да прокарате електрическо осветление. Тогава излетът няма да бъде опасен дори за ученици…

Лорд Есдейл се надигна и тръгна. Той правеше такива дълги крачки, че едва го догонвах. Срамувах се. Преди всичко ме беше яд на тъста. Нали той бе забъркал всичко. И заявих на Есдейл, че няма да го придружа до никакви пещери, защото ме е страх и защото никога досега не се бях осмелявал да отида по-далеч от входа. Ами че двама мои приятели, които бяха рискували повече, днес са вече някъде в дълбините и плашат всичко живо също като белия конски череп, така че нямам никакво желание да попадна в някой музей под формата на учудващо запазен скелет на първобитен човек. Аз съм хомо сапиенс, разумен човек, и искам да погреба останките си на гробищата, а не в дилувиалните пластове.

Лордът изобщо не се обиди. Напротив, изчака ме, хвана ме под ръка и си запали лулата.

— Ама че аргумент! My goodness3. Ама че аргумент! Вие наистина ли вярвате, че приятелите ви са загинали под земята?

Тогава за първи път си помислих дали не е побъркан.

— А какво ще правят там толкова време? Тонда Копецки изчезна преди пет години.

— Като жена ми — рече лордът и възбудено запуфка с лулата. — Ама че аргумент. Трябва да дойдете с мен в тези пещери, та ако ще да изиграя тук ад!4 — От думите му личеше, че си превежда буквално всичко от английски.

Той ме отведе в странноприемницата, където беше наел цял етаж, поръча на кланящия се Мюлер два бифтека по четвърт килограм и извади от пътническия си сак бутилка шотландско уиски „Блек енд Уайт“. До сутринта изпихме две такива бутилки. И до сутринта научих историята на лейди Есдейл, която съм готов да потвърдя също под клетва.