По следите на снежния човек

Стрелбата

След няколко дни бях изтръгнат от сънищата си от някакво особено ритмично разтърсване на земята, което не можеше да бъде предизвикано от сила, чужда на разума. Това беше оръдеен огън, а привечер почна да се чува пушечна стрелба. Значи, фронтът се приближаваше към нашите пещери. Разбира се, тогава аз не знаех, че фашистите са докарали тежка артилерия и се канят да унищожат Сантиляне дел Map. Защитниците на града искаха да ги нападнат в тил през подземните галерии. Стана ясно, че всички екскурзоводи са анархисти и че познават на пръсти околността. Един особено запален момък смяташе, че ще проникне в тила на врага, ако мине през моята пещера, където като дете беше ходил да си играе. Така че бяхме свидетели на сражение там, в подземието, защото фашистите бяха научили за плана на републиканците и бяха изпратили своя авангард. Главните сили на двете страни се срещнаха в най-голямата пещера, която толкова беше привлякла вниманието ми с виолетовия си цвят. Престрелката трая към пет часа. И двете страни имаха големи загуби, защото се стреляше в тъмното, гранатите се хвърляха слепешком и на воюващите много повече им навреждаше ронещата се скала, отколкото куршумите. Мнозина бяха затрупани. Също и моят старец, който все още не искаше да умре. Затрупа го огромен камък със собствените му произведения. Аз наблюдавах целия бой от малка ниша в скалата, легнал по корем, и си спомнях за сцената, разиграла се навремето в Хималаите, за ловния танц на снежните хора, за странните ритмични звуци, които старецът изтръгваше от стената и които изобщо не приличаха на лая на леките картечници, както и за облекчителния, радостен вик на Хелена, който не приличаше на стоновете на ранените и умиращите, отекващи из цялото подземие.

Накрая фашистите бяха прогонени. Трябваше да отстъпят, защото републиканците проникнаха в пещерата и през друга галерия право в тила на мароканските батареи и застреляха до един разчетите им. Нападението на Сантиляне дел Map беше отблъснато. Цялата провинция празнуваше.

Отнесоха ме заедно с другите ранени във военна болница. Смятаха ме за английски поет, който воювал на фронта рамо до рамо с анархистите. Моя старец погребаха заедно със своите мъртви. Бяха любезни с мене, въпреки че им казах кой съм. Вярно, че ме наричаха само „господин Есдейл“, защото ме лекуваха в казармата на анархисти, но иначе се отнасяха любезно и внимателно с мен. Трябва да кажа, че всички слухове за анархистите са силно преувеличени, въпреки че войници, които не признават командира си, явно не могат да воюват добре. Те твърдяха, че сами се командуват и се хвърляха в боя с оголени гърди. Чух, че по-късно целият им отряд загинал край Барселона. Те бяха смели хора и с удоволствие си спомням за тях. Само че, изглежда, не подозираха, че умствените усилия са безполезни. Не разбирах същността на борбата им, нито целите на испанската република. Само едно ми беше ясно. Че тук разумни хора доказваха мъдростта си със странни средства. С оръжия. На фронта не може да се търси щастието на първобитните хора. Трябваше да се върна в Лондон. Братовчед ми срещна големи трудности, защото съобщенията бяха вече прекъснати и накрая се наложи да изпрати за мен специален самолет.

За мой късмет след няколко дни при мен дойде търговецът с вашите предмети, изработени така майсторски, и ми ги предложи като втора вестоницка Венера, Марквартицки бизон и Микуловски носорог. Веднага разбрах, че това е измама, но също ми бе ясно, че тук, в Моравия, явно съществуват не по-малко богати находища от Испания и че тук сравнително спокойно ще можем да се спуснем в пещерите и да узнаем тайната, която те още не са разкрили пред никого.