По следите на снежния човек

Лейди Есдейл

изчезнала преди пет години при първата експедиция на принц Павел от Л. в Хималаите. Тя била втора жена на лорд Есдейл.

— Искахме да заминем някъде на сватбено пътешествие. А аз тъкмо бях получил покана от Павел, с когото се познаваме добре от Монте Карло. Знаете ли, Павел беше особен човек. Приличаше на хокеен вратар, широкоплещест беше като орангутан, а щом заговореше, така пискаше с високия си тънък гласец, че изглеждаше, сякаш в това едро тяло е скрит истинският боязлив и нищожен Павличек от Л. Ожени се за някаква португалска аристократка, семейството на която успяваше някак да се спаси от разорение, защото имаха в Опорт голяма касапница за конско месо. Живяха заедно две години и после се стигна до скандал. Някакъв отхвърлен любовник изброил гласно до самата рулетка всичките си предшественици… Кой знае, може да е ревнувал аристократката, но скандалът беше истинска сензация. Най-естествено е всяка жена да сменя любовниците си, но обикновено обществото не научава за тях така шумно и така наведнъж. Тогава Павел едва не уби оня човек. И искаше да продължи да живее с жена си. Само че семейството му се обяви против това. Трябвало да се разведе с такава невярна жена, все пак от аристокрацията се изисквали известни качества. Павел не се съгласи и тъкмо затова се посвети на изучаването на полиандрията. Предприемаше пътешествия, искаше да посети всички племена, които до днес поддържат полиандрията, тоест, където една жена има повече от един мъж, и със своя научен труд да преодолее обществените предразсъдъци на класата си. В това време жена му, която беше оставил в Европа, на практика се посвещаваше на полиандрията.

Както е известно, доскоро полиандрията беше най-разпространена в Тибет. Павел се установи там за няколко години и ни покани да отидем на сватбено пътешествие. Аз не се страхувах, че примерът на тибетянките ще окаже въздействие върху жена ми, и затова заминахме на втория ден след сватбата. Тогава не знаех още нищо за Хималаите, нито за снежния човек.

— За снежния човек ли? — попитах го аз, защото през тридесетте години в Европа още не се бе чуло нищо за него.

— Да, the abominable snow-man — каза Есдейл. — Отвратителният снежен човек. Туземците го наричат йети. Попаднахме на следите му, на път към едно отдалечено планинско село, където на тридесет мъже се падала само една млада жена и където си живеели непрекъснато заедно в мир и разбирателство, без ревност, като бащите на родените деца определяли по старшинство. Павел смяташе, че във въпросното високопланинско село ще проучваме полиандрията едва ли не лабораторно. Но пътуването беше безкрайно трудно. Местните носачи на три пъти искаха да се върнат, трябваше да направим въжен мост над една тясна, но страшно дълбока пропаст, всичко беше изпълнено с приключения и жена ми бе наистина щастлива, защото нито една от приятелките й не беше предприемала такова чудесно сватбено пътешествие. Приятелките й бяха дребнобуржоазни гъски. Хелена единствена от всички получи титлата „инженер“ и стана проектантка в моите фабрики край Манчестър, с което доказа душевното си благородство, така че бракът ми с нея не беше мезалианс, както, непрекъснато твърдят някои от приятелите ми. Тя беше превъзходна, красива и умна жена. Аз все още я обичам…

Лорд Есдейл си наля двойно уиски и го гаврътна наведнъж. Винаги, когато се сетеше за жена си, той говореше по-високо, сякаш трябваше да убеждава самия себе си.

— Хелена първа забеляза следите. Преди това тя два пъти беше идвала с мен в Африка. Винаги се възхищавах от проницателността й, та тя можеше да разчита следите по-добре от моя сомалския бой. При предишното посещение в Конго тя лично застреля три мъжки горили и след това негрите от селото през целия ден танцуваха около нея като около някоя богиня. И следите, които забеляза този път, приличаха на следи на горила. Но как подобно животно би могло да се озове там, в мразовитите планини? Попитахме нашите носачи. Но те твърдяха, че нищо не виждат, че се лъжем, че няма никакви следи, въпреки че по-късно, когато стигнахме при заснеженото плато, дори и слепец щеше да ги види. Туземците се съветваха известно време. Личеше, че се страхуват.

— Това е йети! — най-сетне каза най-старият от всички. — Единственият ми съвет е да не му обръщаме внимание и той ще ни остави на спокойствие.

— А кой е този йети?

Казаха ни, че бил дух. Започнах да се смея. Нима духът оставя след себе си такива следи? Това явно е някаква едра маймуна, която живее във високите планини. Хелена ми донесе оръжието. Аз имам точна ловджийска пушка, която си бях купил в Германия, и с която винаги улучвах. Тръгнахме подир странните следи. Принц Павел трябваше да дойде с нас. Не му се искаше много, но нали бяхме негови гости.

— Предупреждаваме ви — каза най-старият носач и остави товара на земята. — Няма да отидем след йети!

— Защо? — попитах аз и се прицелих в него. По време на лов за диви зверове не обичам упорството, нито стачките. Първото условие е да имаш сигурен тил.

— Който тръгне по следите му, вече никога не се връща… — повтори той няколко пъти на своя напевен патагонски език и останалите му пригласяха като при богослужение.

— Следите са съвсем пресни — каза Хелена. — Нека ни почакат тук. Скоро ще се върнем.

— Никога няма да се върнете — заяви старият с тъжна усмивка и убедителен тон. Гледаше я право в очите. — Никога вече няма да се върнете.

И излезе прав.