По следите на снежния човек

Четвъртата експедиция

— Женен съм — казах му аз. — Искам да имам деца. И уча децата на другите хора да мислят. Аз съм учител, господин Есдейл, така че не сте могъл да изберете по-неподходящ човек, пред когото да хулите разума. Свикнал съм да споря с тукашния поп. Вярвам, че живеем във велико време, че скоро ще има в изобилие стоки за всички, хората ще полетят в космоса, ще използват много по-до-бре земята и ще бъдат щастливи, защото вярват в разума си.

— Няма да бъдат щастливи.

— Няма да бъдат щастливи като първобитните ловци. Няма да пият сурова кръв.

— Няма да обичат.

— Ще обичат другояче. Не, господин Есдейл, аз съм привърженик на тази цивилизация. Тя ми харесва. В никакъв случай не бих искал да я заменя срещу бавната смърт в пещерата, пък ако ще стените й да са украсени с рисунки от самия Рембранд.

— Значи на вас ви харесва това общество?

— Никога не съм имал никакви фабрики и не съм играл на борсата. Открай време съм много беден.

— Само че това няма да ви помогне, когато канонадата от Сантиляно дел Map се пренесе тук. Видях ги как маршируват във Виена. Носят кафяви ризи и ботуши. Ще дойдат и тук. Нима твърдите, че и те са плод на разума? И все пак принадлежат на цивилизацията, която толкова ви харесва. Вашите приятели са били по-разумни.

— Кои?

— Тия, които са останали в пещерите.

— Тонда и Мирек ли? Те не са останали в никакви пещери, драги лорде. И двамата бяха страстни привърженици на спортния клуб „Микулов“ и никога не съм ги виждал да рисуват. Те по-добре щяха да ви докажат какво липсва на нашата цивилизация. Не напразно работеха във фабриката на моя тъст. Липсва ни разум в ръководенето на икономиката, малко е, не ни достига. Кризата, фашистите и цялата тая свинщина ни сполетяха, защото хората постъпват също като вас. Отричат се от разума, искат да слязат насред пътя от засилилата се кола. Това е самоубийство. Тонда и Мирек щяха да ви го обяснят по-добре. Те отидоха в пещерите не за забавление, а защото живееха в нищета. Защото се надяваха, че някой ще купи находките им.

— Скоро ще се срещна с тях.

— Вие сте пиян, господин лорде.

Той се обиди, стана и отвори вратата:

— Не сте много изтънчен, приятелю.

Олюляваше се на прага, смятах, че всеки миг ще падне.

— Пардон. Може би не сте пиян, но трябва да си поръчате кафе.

Той ме изгони. Впрочем вече никой нямаше да му свари кафе. Беше към три часа сутринта и в странноприемницата всички спяха. Когато се прибирах у дома, чух първите петли.

„Всъщност какво му е харесало толкова? — мислех си аз. — Апатията или щастието? Що за понятия са това?“ Наистина е странно, че днес всеки иска да се върне към природата. Навремето, когато учех в Зелени Брод, познавах едни спиритисти. Честна дума, те говореха по-разумно от лорда. Приказките им изглеждаха по-правдоподобни. Един ден телепатията и всичките глупости от тоя род сигурно ще бъдат обяснени, също като електричеството, стига, разбира се, да съществуват. Но какво общо има това с изкуството? Моите ученици спокойно могат да разкажат съдържанието на разглежданото стихотворение или да опишат картината, която са видели на някоя изложба, и изобщо не им е необходимо за тази цел да прекарват цели дни под земята, в изолация и мрачни размисли…

Селото беше потънало в мрак, само в нашата къща светеше. Жабка бе седнал на масата с жена ми, заобиколени от цял куп хартии. Цяла нощ бяха пресмятали. Какво да се купи, в какво най-добре да се вложат спечелените пари.

— Колко? — попитаха ме едновременно, щом затворих вратата.

— Колко предлага?

— Нищо. — Тежко се отпуснах на стола и изпих студеното кафе в каничката. — Абсолютно нищо. Разбрал е, че са фалшификати.

— Как е могъл да разбере? — учуди се тъстът.

— Но защо е дошъл тогава? — попита жена ми. По-умна е от баща си. — Могъл е да ти пише. Какво иска?

Не ми се щеше да им казвам нищо, знаех ги що за семейство са, но те настояваха толкова дълго, пък и накрая можеха да си помислят, че съм сключил сделката тихомълком.

— Иска да предприеме експедиция в тукашните пещери.

— Сам ли? — слисаха се те, защото знаеха колко е опасно.

— Съвсем не, мило семейство. Искаше да предприеме експедицията с мен. Казвам направо „искаше“, използвам минало време, защото най-категорично отхвърлих предложението му. И или ми свари прясно горещо кафе, или да вървим да спим. От всичко това ми се замая главата.

— Но сигурно ти е предложил някакви либри? — попита тъстът.

— Аз нямам намерение да си продавам живота, татко. Така че не съм се и пазарил за него.

— Страхливец! — скочи като ужилен тъстът. — Колко пъти съм рискувал живота си за семейството. Попитай я само…

— Знам. Произвеждали сте шоколад от трици. Могли са най-много да ви хвърлят в затвора. За съжаление за това у нас никого не обесват. Докато мене изпращате в подземните пропасти. Видели ли сте някога Мацоха? Точно такава урва може да има и у нас. Дори още по-дълбока. Като поискам да се самоубия по този начин, ще скоча в Мацоха, защото поне ще виждам…

Жабка се ядоса, показваше ми изчисленията си, как би могъл да разшири производството, как искал да ме направи свой заместник, да проектирам всичките му рекламни плакати, след като мога на рисувам, как вече възнамерявал да произвежда шоколадени фигурки на вестоницката Венера, което сигурно щяло да бъде прекрасно, вълнуваше се, увещаваше ме и ми обещаваше, дори предложи да намери екскурзовод на лорда, но аз само клатех отрицателно глава.

— Не желая никой да тежи на съвестта ми. Нека господин лордът се изгори сам. Омръзнаха ми вашите мошеничества.

— Моите мошеничества ли? — обиди се той и лицето му пламна. — Да не би аз да издялах онзи глупав носорог, макар че и малките деца знаят, че край Микулов никога никой не е виждал носорог? Ако аз бях майсторът, никой никога нямаше да разбере каква е работата, защото умея да правя всичко честно и както трябва. Дори мошеничествата. Но ти всичко проваляш. Ще ри провалиш и живота. Ако има поне малко ум в главата, дъщеря ми ще те зареже още утре.

Той избяга от нас, като че ли някой го гонеше. Дори забрави да затвори вратата.

Обичам жена си и страшно харесвам краката й. Тя има идеална фигура, която ме възбужда. Само че никога не иска да се съблича пред мене. Не знам защо, но е страшна пуританка.

Когато тази вечер отидох в спалнята, тя лежеше гола на кревата. Посрещна ме с целувки, които най-много ме възбуждат. Все още бях малко пиян. Никога не ми бе изглеждала толкова хубава. Никога не се бях любил толкова с нея…

Когато след това си облече нощницата и разпусна косата, тя взе будилника в ръка и попита делово:

— В колко часа да те събудя? Кога ще тръгнете?

За малко да заплача в леглото. Навън се разсъмваше, откъм градината се чуваше песента на птичките, те просто се скъсват да пеят преди изгрев слънце. Дали и снежните хора, щом са толкова естествени, почитат слънцето като бог?

— Изобщо не трябва да ме будиш. — Станах, залитайки. — Ще тръгна веднага. — Тя не ми пречеше, не ме разубеждаваше. Предложи ми кафе. — Не искам — казах аз. — Нищо не искам. Смятам, че във вашето семейство съм единственият…

Спомних си какво ми беше разказал лордът за жена си. Как потиснала чувствата си с разума. Тъкмо го бях изживял. Моята се държа като проститутка. Знаеше, че този начин е по-добър, отколкото сръдните на баща й. Постъпи по-разумно от тъста. Умна глава е. Проститутка. Върнах се тичешком в странноприемницата. Събудих лорда от първия сън. Трябваше да ритам вратата.

— Ще дойда с вас. Още утре — казах аз.

— Олрайт! — заяви той. — Знаех, че ще бъдеш разумен, тоест няма да се поддадеш на разума… — поправи се лордът, заспивайки прав. — Това ще бъде четвъртата ми експедиция — добави шепнешком.