Под купола (Том II)

1.

Само триста деветдесет и седем човека от общо двете хиляди, живеещи в Мил, оцеляват след пожара (повечето се намират в североизточния квадрант на града). До падането на нощта, когато тъмнината в Купола ще стане непрогледна, броят на оцелелите ще намалее до сто и шест.

В събота сутринта, когато слънчевите лъчи проникнат през онези части от Купола, които не са опушени, населението на Честърс Мил ще възлиза на трийсет и двама души.

2.

Оли затръшна вратата на мазето и се втурна надолу по стълбите. Беше щракнал ключа, с който се включват лампите, надявайки се те да светнат. Светнаха. Докато слизаше в сутерена (вътре беше студено, но той вече усещаше как топлата вълна напира), си спомни как преди четири години работниците от „Айвс Илектрик“ паркираха камиона си пред обора и се заеха да разтоварят новия генератор „Хонда“.

— Твърде скъп е този кучи син, но дано поне работи добре — беше казал Олдън, дъвчейки стрък трева, — защото заради него затънах в дългове.

Беше работил добре. И все още работеше добре, но Оли знаеше, че скоро ще се скапе. Нямаше да му се размине, огънят щеше да го унищожи. Лампите сигурно щяха да изгаснат до няколко минути.

Помисли си: „До няколко минути може и да не съм жив.“

Машината за сортиране на картофи стоеше в средата на мръсното помещение; приличаше на средновековен уред за мъчения заради стотиците си ленти, вериги и зъбчати колела. Зад нея имаше огромна купчина картофи. Есента беше добра за Динсморови, които бяха прибрали реколтата само три дена преди появата на Купола. Ако годината беше нормална, Олдън и момчетата му щяха да сортират картофите през ноември и да започнат да ги продават на кооперативния пазар в Касъл Рок и на различните крайпътни сергии в района. Без „картофени“ пари тази година. Оли обаче си мислеше, че картофите могат да му спасят живота.

Изтича до края на купчината, после се обърна, за да огледа двете бутилки. На циферблата на тази, която беше взел от къщата, се виждаше, че е пълна до половината, но стрелката на тази от гаража сочеше зелената зона. Оли пусна полупразната на цимента и прикачи маската за пълната. Тази операция му отне само секунди, защото я беше извършвал стотици пъти, докато дядо му беше жив.

Тъкмо когато отново окачи маската на врата си, светлините угаснаха.

Въздухът бързо се затопляше. Той се отпусна на колене, после започна да се пъха в студените картофи, приритвайки с крака. Беше закрил дългата бутилка с тялото си и постоянно я придърпваше под себе си. Със свободната си ръка извършваше плавни движения, сякаш плуваше бруст.

Чу, че картофите се свличат зад него и се уплаши, страшно му се прииска да се измъкне навън. Беше затрупан жив. Каза си, че ако се изрови, вероятно ще умре, но това не го успокои особено. Кашляше и се задъхваше, имаше чувството, че в дробовете му влиза повече прах, отколкото въздух. Притисна кислородната маска към лицето си и… нищо.

Започна опипом да търси кранчето на бутилката; секундите се изнизваха мъчително, а сърцето му блъскаше в гърдите като подивяло. В мрака зад очите му започнаха да разцъфват червени цветя. Студените картофи го натискаха надолу.

„Защо се зарових така? Постъпих глупаво като брат си Рори и сега ще си платя за глупостта. Ще умра.“

Най-накрая напипа кранчето. В първия момент то отказа да се завърти — просто защото го затягаше, а не го развърташе. Оли усети какъв е проблемът и секунда по-късно божественият хладен газ стигна до маската.

Оли лежеше под картофите и дишаше. Подскочи леко, когато пожарът събори вратата на стълбището; за момент му се стори, че вижда мръсното леговище, в което се е сврял. Температурата се покачваше и той се зачуди дали полупразната бутилка няма да експлодира. Зачуди се и за колко време ще му стигне пълната бутилка, и дали изобщо цялата тази работа не е безсмислена.

Но това беше мозъкът му. Тялото му знаеше само едно — живот на всяка цена. Оли започна да се заравя още по-дълбоко в купчината картофи, като често придърпваше бутилката и наместваше маската върху лицето си.

3.

Букмейкърите от Вегас вероятно биха оценили шансовете за оцеляване на Сам Вердро на хиляда към едно. Но често се получават изненади — тъкмо с това хазартът изкушава — и човекът, който Джулия беше видяла да се тътри по Блек Ридж Роуд, беше Сам.

Сам Мърляча беше оцелял поради същата причина, поради която беше оцелял и Оли — имаше кислород.

Преди четири години старият пияница беше отишъл на преглед при доктор Хаскел с оплакването, че напоследък не му достига въздух. Лекарят беше преслушал свирещите му гърди и го беше попитал колко пуши.

— Ами… — беше промърморил Сам — пушех по четири кутии на ден, когато живеех в гората, но сега съм ги намалил, защото разчитам само на инвалидната си пенсия.

Доктор Хаскел го беше помолил да бъде по-конкретен.

— Абе, към две кутии „Американ Игълс“ отиват на ден. По-рано пушех „Честърфогис“, но сега вече ги правят само с филтър — беше обяснил той. — А и са скъпи. „Игълс“ са евтини, освен това филтърът им лесно се маха. Съвсем лесно. — След това се беше разкашлял.

Нямаше рак на белия дроб (доктор Хаскел доста се изненада), но на рентгеновата снимка се виждаше нещо като белодробен емфизем.

— Ще се наложи да те снабдим с кислородна маска — беше казал лекарят. Диагнозата беше лоша, но да оставим човека на мира. Както казват лекарите, когато чуеш тропот на копита, не си мислиш, че идват зебри. Освен това на хората често им се привижда това, което търсят, нали така? И при все, че доктор Хаскел загина геройски, никой, включително Ръсти Евърет, не го смяташе за Грегъри Хаус.

Всъщност Сам страдаше от бронхит, чиито симптоми отзвучаха малко след като лекарят постави грешната диагноза.

Дотогава обаче Сам беше включен в списъка на болните, на които трябва да бъдат доставяни бутилки с кислород. Компанията „Касълс Ин Ди Еър“ (от Касъл Рок, разбира се) ги доставяше, а Сам винаги ги приемаше. И защо да не ги приема? Също като хапчетата му за кръвно налягане, и кислородът се покриваше от „медицинските“ (така той наричаше медицинските осигуровки). „Медицинските“ много-много не му бяха ясни, но му беше ясно, че кислородът е безплатен. Освен това беше забелязал, че се чувства по-бодър, когато подиша чист кислород.

Понякога минаваха седмици, преди Сам да се сети да посети малката барачка, която той наричаше „кислородния бар“. Когато момчетата от „Касълс Ин Ди Еър“ се обадеха да кажат, че ще дойдат да приберат празните бутилки, Сам отиваше в „кислородния бар“ и развърташе вентилите, после натоварваше изпразнените бутилки на старата червена каручка на сина си и ги довличаше до синия камион на фирмата.

Ако живееше на Битч Роуд, в старата къща на Вердро, Сам щеше да изгори като факел (както се беше случило с Марта Едмъндс) още в първите минути след експлозията. Но къщата, в която се беше родил, и прилежащите й гори отдавна му бяха отнети за неплатени данъци (и закупени през 2008 година от една от няколкото фиктивни фирми на Джим Рени… на символична цена). По-малката му сестра обаче притежаваше малък парцел близо до Год Крийк; Сам живееше там в деня, когато светът избухна. Бараката не беше нищо особено, а и тоалетната беше на двора (течаща вода имаше само в кухнята, осигуряваше я ръчна помпа), но по-малката му сестра се беше погрижила да плати данъците… освен това той имаше „медицински“.

Сам не се гордееше с факта, че е един от инициаторите на боя във „Фуд Сити“. Беше изпил сума ти уискита и бири със стария Ру и му беше кофти, че е ударил с камък в лицето дъщеря му. Често си спомняше какъв звук се беше чул при удара и как счупената челюст на Джорджия беше увиснала — момичето беше заприличало на вентрилоквистко чучело с разбита уста. За малко не я беше убил. По чудо беше останала жива… но пък беше умряла скоро след това. После му беше дошла една още по-тъжна мисъл — ако не я беше ударил, тя нямаше да влезе в болницата. А ако не беше влязла в болницата, вероятно все още щеше да е жива.

Така погледнато, той я беше убил.

Експлозията в радиостанцията го събуди от пиянския му сън. Той се хвана за сърцето и започна да се оглежда стреснато наоколо. Прозорецът над леглото му се беше счупил. Всъщност всички прозорци на бараката се бяха счупили, а входната врата се беше откъснала от пантите.

Той прекрачи вратата и излезе на буренясалия двор, по който се търкаляха стари гуми; загледа се на запад, където бушуваше огромен пожар.

4.

Сгушен под срутилата се сграда на общината, генераторът на противоатомното укритие — малък и старомоден — работеше стабилно. Той беше единственото нещо, което отделяше обитателите от голямата разруха отвън. Захранваните от акумулатор лампи, намиращи се в ъглите на главната стая, хвърляха жълтеникава светлина. Картър седеше на единствения стол, Големия Джим се беше излегнал на канапето и ядеше консервирани сардини — измъкваше ги една по една с дебелите си пръсти, после ги поставяше върху солени бисквити и ги поглъщаше.

Двамата мъже почти не си говореха; цялото им внимание беше насочено към прашния портативен телевизор, който Картър беше намерил в спалничката. Телевизорът хващаше само един канал — WMTW от Поланд Спринг, — но това им беше напълно достатъчно. Даже им идваше множко — на екрана показваха страховити, неописуеми неща. Центърът на града беше разрушен. На сателитните снимки се виждаше, че горите край Честърс Понд са се превърнали в шлака и че тълпата, която беше присъствала на свиждането, вече е пепел, разнасяна от утихващия вятър. Стените на Купола, почернели на височина от около седем хиляди метра, продължаваха да държат в плен опожарения град.

След експлозията температурата в укритието се беше покачила осезаемо. Големия Джим каза на Картър да включи климатика.

— Генераторът ще се справи ли? — попита Картър.

— Ако не се справи, ще се изпечем — отговори раздразнено Големия Джим. — Така че има ли някакво значение?

„Я не ми се репчи — помисли си Картър. — Какво се перчиш, като заради теб се случи това. Отговорността е изцяло твоя.“

Когато стана да потърси климатика, му мина друга мисъл: „Тези сардини страшно смърдят.“ Зачуди се каква ще е реакцията на шефа, ако му каже, че нещата, които слага в устата си, миришат отвратително.

Големия Джим обаче се обръщаше към него със „синко“, сякаш наистина го смяташе за свой син, така че Картър си замълча. Климатикът заработи веднага щом го включи. Генераторът обаче забръмча малко по-силно, поемайки неохотно новия товар. Така запасите им от пропан щяха да се изчерпят много по-бързо.

„Няма значение, той е прав, трябваше да го включим“ — каза си Картър, докато гледаше страшните кадри, които даваха по телевизията. Очевидно използваха сателити или летящи високо разузнавателни самолети — долната част на Купола вече като че ли почти навсякъде беше непрозрачна. После двамата разбраха, че североизточният край на Купола не е почернял.

Към три часа следобед камерите започнаха да предават оттам; операторите се бяха настанили зад група суетящи се войници.

— Казвам се Джейк Тепър и предавам от ТР-90 — ненаселена крайградска зона, намираща се северно от Честърс Мил. Не ни позволиха да се приближим повече, но както виждате, има оцелели. Повтарям, има оцелели.

— Тук има оцелели, тъпако — каза Картър.

— Млъквай — сряза го Големия Джим. По дебелите му бузи разцъфнаха червени петна, които бързо се разраснаха, стигайки до челото му. Облещи се и сви ръцете си в юмруци. — Това е Барбара. Това е онзи кучи син Дейл Барбара!

Картър го мерна сред групичка хора. Камерата беше с прекалено дълъг обектив, но образът, макар и да трептеше така, все едно имаше мараня, беше сравнително ясен. Барбара. Бъбривата проповедничка. Докторът-хипар. Жената на Ръсти Евърет. Няколко деца.

„Кучката ме е лъгала през цялото време. Лъгала ме е, а аз глупакът й повярвах.“

— Това, което чувате, не са хеликоптери — каза Джейк Тепър. — Ако можем да се дръпнем малко назад…

Камерата се дръпна назад, показвайки огромните вентилатори и генераторите, които ги захранваха. На Картър му призля от завист, като гледаше мощната апаратура, разположена само на няколко километра от укритието.

— Вече виждате — продължи Тепър. — Това са промишлени вентилатори. Сега… нека отново да погледнем оцелелите…

Камерата се насочи към тях. Те бяха насядали до стената на Купола, точно срещу вентилаторите. Картър забеляза, че вятърът разрошва косите им. Не ги развява, а само ги разрошва.

— Джулия Шамуей е там — каза учудено Големия Джим. — Пропуснах удобен случай да убия тази кучка.

Картър не му обърна внимание. Погледът му беше прикован в екрана на телевизора.

— Ако го нямаше Купола, вятърът, който създават тези петдесет вентилатора, щеше да ги събори, Чарли — каза Джейк Тепър, — но като гледам, до тях достига само толкова въздух, колкото да ги поддържа живи. Имайте предвид, че там е пълно с отрови — въглероден двуокис, метан и Бог знае още какво. Нашите експерти твърдят, че ограничените запаси от кислород в Честърс Мил са отишли за подхранване на огъня. Един от тези експерти — професорът по химия от Принстън Доналд Ървинг — ми каза по телефона, че сега въздухът в Купола едва ли се различава много от този на Венера.

Камерите показаха разтревожения Чарли Гибсън от Ню Йорк. („Късметлия си ти, копеле“ — помисли си Картър.)

— Стана ли ясно какво е причинило пожара?

Отново показаха Джейк Тепър… а после оцелелите и тяхната малка въздушна капсула.

— Не, Чарли. Нещо е експлодирало, това като че ли е вън от съмнение, но военните не казват нищо повече. Хората, които виждаш на екрана, вероятно имат мобилни телефони, но явно си комуникират само с полковник Джеймс Кокс, който кацна преди четирийсет и пет минути и веднага отиде да говори с тях. Докато камерите ни снимат от тази доста отдалечена позиция, ще си позволя да кажа на разтревожените зрители кои от оцелелите идентифицирахме. Предполагам, че имаш снимки на някои от тях. Би ли ги показвал, докато говоря? Предполагам, че имената в моя списък са подредени по азбучен ред, но не ме винете, ако се получи разминаване.

— Няма, Джейк. Наистина разполагаме със снимки, но ще те помоля да говориш бавно.

— Полковник Дейл Барбара, армия на Съединените щати. — На екрана се появи снимка на Барби, облечен в камуфлажна униформа. Беше прегърнал през раменете някакво ухилено до уши иракчанче. — Ветеран от войната в Ирак, награждаван за отлична служба. За последно е работил като готвач в местния ресторант.

— Анджелина Буфалино… имаме ли нейна снимка? Не?… Добре.

— Ромео Бърпи — собственик на универсалния магазин в града. — Имаха снимка на Роми. На нея той и жена му стояха до барбекюто в задния двор на къщата си. На фланелката на Роми пишеше: „Целуни ме, аз съм французин“.

— Ърнест Калвърт, дъщеря му Джоан и внучката му Елинор Калвърт. — Тази снимка като че ли беше от семейна среща — на нея се виждаха и други хора от фамилията. Нори, чието красиво лице имаше мрачно изражение, беше пъхнала скейтборда си под мишница.

— Алва Дрейк… синът й Бенджамин Дрейк…

— Изключи го — изръмжа Големия Джим.

— Те поне са на открито — промърмори тъжно Картър. — Не са заврени в дупка. Вече разбирам как се е чувствал Садам Хюсеин, когато се е криел.

— Ерик Евърет, жена му Линда и двете им дъщери…

— Още едно семейство! — възкликна одобрително Чарли Гибсън като фанатизиран мормон. На Големия Джим не му се гледаше повече. Стана и демонстративно изключи телевизора. Част от мазнината на сардините се разля по панталоните му.

„Няма да можеш да ги изчистиш“ — помисли си Картър, но не каза нищо.

„Гледах това предаване“ — помисли си Картър, но пак не каза нищо.

— Вестникарката — каза замислено Големия Джим и отново седна на канапето. Възглавничките изсвистяха, докато се смачкваха под тежестта му. — Винаги е била против мен. Правеше всичко възможно да ме омаскари, Картър. Всичко. Би ли ми донесъл още една консерва сардини?

„Сам си вземи“ — помисли си той, но не каза нищо. Стана и му донесе още една консерва.

Вместо да спомене каква обонятелна асоциация е направил за сардините, той зададе един доста логичен въпрос.

— Какво ще правим, шефе?

Големия Джим извади отварачката от дъното на консервата, мушна я в ухото и дръпна назад ламариненото капаче. Отдолу се показа ескадрон мъртви риби, които лъщяха мазно на светлината на мъждивите лампи.

— Ще изчакаме въздухът да се прочисти, после ще излезем отвън и ще започнем да събираме парченцата, синко. — Той въздъхна, постави една капеща рибка върху солена бисквита и налапа „вкуснотията“. На мазните му устни полепнаха трохи. — Хората като нас винаги трябва да правят това. Отговорните хора. Тези, които дърпат ралото.

— Ами ако въздухът не се прочисти. По телевизията казаха…

— О, Боже, небето се продъни; О, Боже, небето се продъни! — издекламира Големия Джим със странен и доста притеснителен фалцет. — От години ни разправят подобни неща, нали? Учените и либералите. Трета световна война! Топящи се ядрени реактори, които потъват дълбоко в земята! Блокиране на компютрите през двехилядната година! Изтъняване на озоновия слой! Топящи се ледени шапки на полюсите! Страховити урагани! Глобално затопляне! Противни, плашливи атеисти, които не зачитат волята на добрия и грижовен Господ! Които не вярват, че има добър и грижовен Господ!

Големия Джим посочи младия мъж с мазния си пръст.

— Противно на очакванията на безбожниците хуманисти небето няма да се продъни. Големи са пъзльовци… гузен негонен бяга, нали знаеш, книгата на Левит, но това не променя божията истина: Онези, които вярват в него няма да се изморят, а ще се сдобият с орлови криле — книгата на Исая. Това отвънка е смог. След известно време ще се разкара.

Два часа по-късно обаче — в четири и нещо следобед, откъм нишата, където беше механичната поддържаща система на укритието, се чу пронизително изсвирване.

— Какво е това? — попита Картър.

Големия Джим, който беше притворил очи и беше полегнал на канапето (брадата му беше мазна), седна и се заслуша.

— Устройството за пречистване на въздух. Това е нещо като голям йонизатор. Имаме един такъв в шоурума на магазина. Хубава джаджа. Не само поддържа въздуха свеж и чист, но и отстранява статичното електричество, което възниква в студено вре…

— Щом въздухът в града се прочиства, защо това устройство се включи?

— Защо не отидеш горе, Картър? Открехни вратата и виж какво е положението. Това ще те поуспокои ли?

Картър не знаеше дали това ще го поуспокои или не, но знаеше, че се е изнервил от седене тук долу. Качи се по стълбите.

Когато Картър излезе, Големия Джим стана и отиде до скрина, намиращ се между печката и малкия хладилник. Движеше се изненадващо бързо и тихо за телосложението си. Намери това, което търсеше, в третото чекмедже. Погледна през рамо, за да се увери, че все още е сам, след това се погрижи за себе си.

Когато изкачи стълбите и застана пред вратата, Картър видя един доста зловещ надпис:

Картър помисли. И стигна до извода, че Големия Джим се заблуждава, че въздухът ще се прочисти. Онези хора са се подредили пред вентилаторите, значи през стената не преминава почти никакъв въздух.

Все пак нищо не пречеше да провери.

Отначало вратата отказа да помръдне. Стреснат от мисълта, че е заровен жив, той бутна по-силно. Този път вратата се отмести лекичко. Чу падащи тухли и скърцане на дърво. Вероятно можеше да я отвори по-широко, но нямаше смисъл да го прави. Това, което влизаше през неколкосантиметровата пролука, изобщо не беше въздух, а газ, подобен на този, който бълват ауспусите на автомобилите. Картър нямаше нужда от модерни уреди, за да разбере, че ако прекара две-три минути отвън, ще загине.

Въпросът беше какво да каже на Рени.

„Нищо“ — подсказа му един студен вътрешен глас. Ако разбере какво е отвън, ще се изнерви още повече. Направо ще стане непоносим.

А какво означаваше това? Какво значение имаше, при условие че щяха да умрат в укритието, когато горивото на генератора свършеше? Ако щяха да умрат, имаше ли изобщо нещо значение?

Той слезе по стълбите. Големия Джим седеше на канапето.

— Е?

— Въздухът е доста лош — каза Картър.

— Но става за дишане, нали?

— Ами… да. Но може да ни прилошее. По-добре да изчакаме, шефе.

— Разбира се, че е по-добре да изчакаме — сопна му се Големия Джим, сякаш той беше предложил друго. Сякаш Картър беше най-големият глупак във вселената. — Но няма да имаме проблеми, това е важното. Господ ще се погрижи за нас. Както винаги. А и тук не е прекалено топло, има добър въздух и много храна. Ще потърсиш ли нещо сладичко, синко? Бонбонки или нещо друго? Още съм гладен.

„Не съм ти син, синът ти е мъртъв“ — помисли си Картър, но не каза нищо. Отиде в спалнята, за да види дали някъде по рафтовете няма бонбони.

5.

Към десет часа вечерта Барби, който се беше притиснал в Джулия, се унесе в неспокоен сън. Рени Младши нахлу в сънищата му: Младши, застанал пред килията му в Кафеза. Младши с пистолета си. Този път нямаше кой да го спаси, защото отровният въздух отвън беше избил всички.

Кошмарите най-накрая изчезнаха и той заспа по-дълбоко. Главата му (главата на Джулия също) беше обърната към Купола и към свежия въздух, който се просмукваше през него. Този въздух поддържаше живота им, но не им осигуряваше спокойствие.

Нещо го събуди към два часа през нощта. Погледна към зацапания Купол и към неясните светлини на военния лагер отсреща. След това чу отново звука. Дрезгаво, мъчително покашляне.

Някъде отдясно проблесна фенерче. Барби се изправи тихо, за да не събуди Джулия, после тръгна към светлинката, прескачайки спящите на тревата хора. Повечето се бяха съблекли по бельо. Часовоите наблизо се бяха навлекли с якета и ръкавици, но вътре беше топло като в пещ.

Ръсти и Джини бяха коленичили до Ърни Калвърт. На врата на Ръсти висеше стетоскоп, а в ръката му имаше кислородна маска, свързана към малка червена бутилка. Нори и майка й се бяха прегърнали, в очите им се четеше тревога.

— Съжалявам, че те събуди — каза Джоани. — Зле е.

— Колко е зле? — попита Барби.

Ръсти поклати глава.

— Не знам. Наподобява бронхит или силна настинка, но не е, разбира се. Причината е в лошия въздух. Дадох му кислород от линейката, имаше някакво подобрение, но сега… — Той сви рамене. — Не ми харесва и как звучи сърцето му. Стресът си казва думата, а и той не е млад.

— Нямаш ли повече кислород? — попита Барби. Посочи червената бутилка, приличаща на пожарогасител — от тези, които хората държат в кухните си и винаги забравят да презаредят. — Свърши ли?

Търстън Маршал се присъедини към тях. На светлината на фенерчето изглеждаше мрачен и изморен.

— Има още една, но ние — Ръсти, Джини и аз — решихме да я запазим за децата. Ейдън също започна да кашля. Преместих го съвсем близо до Купола и до вентилаторите, но продължава да кашля. Когато Ейдън, Алис, Джуди и Джанел се събудят, ще започнем да им даваме малки порции кислород. Може би ако военните докарат още вентилатори…

— Няма значение с колко въздух ни обдухват — каза Джини, — все толкова ще преминава при нас. Няма значение и колко близо сме до Купола, в дробовете ни пак ще влизат отрови. Ясно е кои са най-уязвими.

— Най-младите и най-старите — каза Барби.

— Лягай да спиш, Барби — настоя Ръсти. — Пази си силите. С нищо не можеш да ни помогнеш.

— А ти можеш ли да помогнеш?

— Така си мисля. В линейката има спрей за отпушване на носове. И епинефрин.

Барби тръгна покрай Купола, обърнал глава към вентилаторите — всеки един от оцелелите правеше така, без да се замисля. Когато стигна до Джулия, вече беше страшно изморен. Задъхваше се и сърцето му биеше учестено.

Джулия беше будна.

— Много ли е зле?

— Не знам — отговори Барби, — но не ми харесва тази работа. Даваха му кислород от линейката, а той не се събуди.

— Кислород! Колко кислород има?

Той й каза и с тъга забеляза, че светлината в очите й помръкна.

Тя стисна ръката му. Пръстите й бяха потни, но студени.

— Сякаш сме затворени в пропаднала минна галерия.

Седяха един срещу друг, опрели рамене на Купола. Между тях полъхваше съвсем лек ветрец. Постоянното буботене на вентилаторите се беше превърнало във фон; налагаше се да говорят по-силно, но иначе не му обръщаха внимание.

„Ще забележим обаче, ако спре — помисли си Барби. — А след няколко минути нищо повече няма да забелязваме.“

Тя се усмихна плахо.

— Спри да се тревожиш за мен, ако това правиш в момента. Добре съм като за републиканка на средна възраст, на която не й достига въздух. Поне ме изпукаха още един път. И то хубаво, както трябва.

Барби също се усмихна.

— Удоволствието беше изцяло мое, повярвай ми.

— Какво ще кажеш за атомната бомба, която щяха да изпробват в неделя? Как мислиш?

— Нищо не мисля. Само се надявам.

— Много ли се надяваш?

Той не искаше да й каже истината, но тя заслужаваше да я чуе.

— Като се има предвид случилото се и като се има предвид колко малко знаем за съществата, управляващи кутията, нямам големи надежди.

— Кажи ми, че не си се предал.

— Казвам ти. Дори не съм толкова уплашен, колкото трябва да бъда. Може би защото… странно е. Дори вече свикнах със смрадта.

— Наистина?

Той се засмя.

— Не. Ами ти? Страхуваш ли се?

— Да, но повече ми е тъжно. Така загива светът, не изведнъж, а лека-полека. — Тя се изкашля в юмрука си. Барби чу, че и други хора кашлят; сред тях беше и момченцето, за което сега се грижеше Търстън Маршал. „Утре сутринта ще получиш глътка кислород“ — помисли си Барби, после си спомни как се беше изразил Търстън: „Ще започнем да им даваме малки порции кислород.“

Никое дете не заслужава това.

Никой не заслужава това.

Джулия се изплю в тревата, после се обърна към Барби:

— Не мога да повярвам, че си докарахме такова нещо. Собствениците на кутията — кожените глави — са нагласили нещата, но мисля, че те са просто деца, които се забавляват. Може би играят нещо подобно на видеоигра. Те са вън, а ние сме вътре. Ние сами си го докарахме.

— Имаш си достатъчно проблеми, не е нужно и да се самобичуваш — каза Барби. — Ако някой е виновен, това е Рени. Той направи нарколабораторията, той започна да трупа пропан. Той предизвика размириците, сигурен съм.

— Ами кой го избра? — попита Джулия. — Кой му даде власт?

— Не ти. Вестникът ти предприе кампания срещу него. Или бъркам?

— Прав си — отговори тя, — но едва през последните осем години. Отначало „Демократ“ — с други думи, аз — смяташе, че той е голяма работа. Докато разбера що за човек е, той се окопа. И използваше нещастния, вечно ухилен глупак Анди Сандърс за черната работа.

— Все пак не можеш да виниш…

— Мога и го правя. Ако знаех, че този свадлив, некомпетентен кучи син ще застане начело на града в кризисна ситуация, щях да… щях… щях да го удавя като плъх.

Той се засмя, после започна да кашля.

— Вече не ми приличаш много на републиканка…

— Какво? — попита тя, а след това също чу шума. Нещо тракаше и скърцаше в тъмнината. След малко видяха приведен човек, влачещ детска каручка.

— Кой е там? — провикна се Дъги Туичъл.

Новодошлият отговори; гласът му звучеше глухо заради кислородната маска, която покриваше лицето му.

— Благодаря на Господ! — каза Сам Мърляча. — Подремнах малко край пътя. Помислих си, че ще ми свърши въздухът, преди да съм стигнал дотук. Но ето на, стигнах. Точно навреме, защото почти не ми останаха сили.

6.

Военният лагер край шосе 119 в Мотън представляваше тъжна гледка в тази ранна съботна утрин. Бяха останали само трийсетина военни и един хеликоптер „Чинук“. Десетина войници товареха в него големите палатки и няколкото вентилатора „Еър Макс“, които Кокс, след като беше разбрал за експлозията, беше заповядал да бъдат докарани в южната част на Купола. Вентилаторите така и не бяха влезли в действие. Когато пристигнаха, вече нямаше значение кой се възползва от оскъдния въздух, който те можеха да вкарат през преградата. Към шест часа следобед пожарът изгасна поради липса на гориво и кислород, но от страната на Честърс Мил не беше останал жив човек.

Десетина войници свалиха платнището на медицинската палатка и започнаха да го навиват. На останалите им беше заповядано да почистят района — „военна задача“, характерна за всички армии по света. Работата беше глупава, но никой от „лайнения патрул“ нямаше нищо против нея. Те така или иначе нямаше да могат да забравят кошмара от предния следобед, но поне се разсейваха, като събираха опаковки, тенекиени кутийки, бутилки и фасове. Скоро щеше да съмне и пилотите щяха да запалят двигателите на големия хеликоптер. Войниците щяха да се качат в него и да отпътуват за друго място, нещо, за което те копнееха с цялото си сърце.

Един от тях беше редник Клинт Еймс от Хикори Гроув, Южна Каролина. Той вървеше по отъпканата трева, стиснал зелена найлонова торба в едната си ръка, и събираше захвърлени табели и смачкани кутийки от кока-кола. Стараеше се винаги да изглежда много зает, за да не ядоса строгия сержант Гро. Почти беше задрямал прав, когато чу тракане, сякаш някой почукваше с пръсти по чиния. Помисли си, че сънува — сигурно беше така, защото шумът като че ли идваше от другата страна на Купола.

Той се прозя, после се протегна, като се подпираше с една ръка за кръста. Отново чу почукване. То наистина идваше откъм почернялата стена на Купола. След това — глас. Тих и нереален, като гласа на призрак. Редник Еймс усети, че го полазват тръпки.

— Има ли някой там? Чува ли ме някой? Моля ви… умирам!

— Господи, май познавам този глас! Това е…

Еймс захвърли торбата с боклуци и изтича до Купола. Опря ръцете си в почернялата, все още топла повърхност.

— Краварче? Ти ли си?

„Аз съм луд. Това е невъзможно. Няма как някой да е оживял след пожара.“

— Еймс — изрева сержант Гро. — Какво, по дяволите, правиш там?

Той се канеше да се обърне, когато отново чу глас иззад опърлената стена.

— Аз съм. Не си… — чу се остра кашлица. — Не си отивай, редник Еймс. Ако все още си там.

Появи се ръка. Призрачна ръка с почернели от сажди пръсти, която протъркваше чисто петно в опушената стена на Купола. Малко по-късно се появи лице. Отначало Еймс не позна краварчето, после разбра, че то има кислородна маска на лицето си.

— Въздухът ми почти свърши — изхриптя Оли. — Стрелката сочи червената зона… вече от половин час.

Еймс се вторачи в тревожните очи на краварчето, а то се вторачи в неговите. Тогава той осъзна, че ще направи всичко, което е по силите му, за да спаси живота на краварчето. „Няма да позволя да умре след всичко, което е преживяло“ — помисли си. Не можеше да разбере как изобщо е оцеляло след пожара.

— Момче, слушай. Застани на колене и…

— Еймс, безполезен малоумнико — изкрещя сержант Гро и тръгна към Купола. — Спри да кръшкаш и се захващай за работа! Вече ми дойде до гуша от теб!

Редникът не му обърна никакво внимание. Беше се съсредоточил в лицето, което се мержелееше зад мръсната стена.

— Застани на колене и изстържи мръсотията от дъното! Веднага момче, веднага!

Лицето изчезна; Еймс можеше единствено да се надява, че краварчето се е захванало да изпълни заръката му, а не е припаднало.

Ръката на сержант Гро се стовари върху рамото му.

— Ти глух ли си, бе! Казах ти да…

— Докарай вентилаторите, сержант! Трябва да докараме вентилаторите!

— Какви ги дрън…

Еймс изрева в лицето на ужасения сержант:

— Вътре има оцелял!

7.

В каручката на Сам Мърляча беше останала само една бутилка с кислород, освен това стрелката сочеше малко над нулата. Сам не възрази, когато Ръсти взе маската му и я сложи върху лицето на Ърни, просто се дотътри до Купола и приседна до Барби и Джулия. След това новодошлият коленичи и си пое дълбоко въздух. Коргито Хорас, което беше приклекнало до Джулия, го гледаше любопитно.

Сам легна по гръб.

— Нищо особено, но все пак е по-добре от това, с което разполагах. Последните глътки кислород от бутилките нямаха същия хубав вкус като първите.

След това за всеобща изненада той си запали цигара.

— Изгаси я, да не си луд! — възмути се Джулия.

— Умирам за цигара. — Сам си дръпна, примижвайки доволно. — Не мога да пуша кислород, нали ме разбираш? Направо ще се пръсна. Чудя се как някои хора издържат.

— Остави го — каза Роми. — Димът от цигарата му едва ли е по-лош от лайната, които дишаме ние. Предполагам, че катранът и никотинът в дробовете му го предпазват.

Ръсти се приближи и седна до тях.

— Тази бутилка беше умряла работа — каза, — но Ърни все пак подиша малко от нея. Сега ми изглежда по-спокоен. Благодаря ти, Сам.

Сам махна небрежно с ръка.

— Моят въздух е и твой въздух, докторе. Поне беше. Линейката ти е тук, не можеш ли да направиш нещо повече? Момчетата, които ми носеха бутилките — по-рано, преди всичко да се скапе, — можеха да помагат на болните в камиона си. Имаха… как се казваше… някаква помпа.

— Кислороден екстрактор — отговори Ръсти. — Прав си, имахме такъв в линейката. За съжаление се счупи. — Ухили се нервно. — Счупи се преди три месеца.

— Четири — намеси се Туич, който се беше приближил до тях. Гледаше цигарата на Сам. — Случайно да имаш още?

— Да не си посмял — каза Джини.

— Страхуваш се да не опуша този тропически рай, така ли, скъпа? — попита Туич, но когато Сам Мърляча извади смачкания си пакет „Американ Игълс“, поклати глава.

Ръсти каза:

— Лично подадох молба до борда на болницата кислородният екстрактор да бъде подменен. Отговориха ми, че бюджетът е на червено и че трябва да потърся помощ от градската управа. Така че изпратих молба до градските съветници.

— Рени — каза Пайпър Либи.

— Рени — потвърди Ръсти. — Получих писмо, в което се казваше, че молбата ми ще бъде разгледана на бюджетната среща през ноември. Предполагам, че тогава ще се разбере. — Размаха ръце към небето и се засмя.

Около тях се насъбраха хора, които гледаха любопитно Сам и ужасено — цигарата му.

— Как успя да дойдеш тук, Сам? — попита Барби.

Сам гореше от желание да разкаже историята си. Първо им обясни, че след като му била поставена диагноза „емфизем“, започнал да получава бутилки с кислород благодарение на „медицинските“. Спомена, че понякога се натрупвали доста пълни бутилки. После им каза, че е чул експлозия и че е излязъл да види какво става.

— Видях, че работата е дебела, и разбрах накъде вървят нещата — обясни той. Група военни се присламчиха, за да чуят разказа му. Сред тях беше полковник Кокс, който беше с бермуди и фланелка с цвят каки. — Виждал съм големи пожари и преди, когато работех в гората. На няколко пъти ни се е налагало да зарязваме всичко и да бягаме; ако някой от онези стари камиони, които използвахме навремето, беше затънал. Пожарите тип „корона“ са най-страшни, защото създават свой собствен вятър. Видях, че същото ще се случи и тук. Експлозията беше много силна. Какво е имало там?

— Пропан — отвърна Роуз.

Сам потърка наболата си брада.

— Да, ама е имало и друго. Имало е и химикали — забелязах зелени пламъци. Ако пожарът беше тръгнал към мен, щях да загина. Вие също. Тръгна обаче на юг. В това няма нищо чудно, причината е най-вече в терена. А също и в реката. Както и да е, знаех какво ще стане и затова извадих бутилките от „кислородния бар“.

— От какво? — попита Барби.

Сам си дръпна за последно от цигарата, после смачка фаса в пръстта.

— О, така наричам бараката, в която държа бутилките. Както и да е, имах пет пълни…

— Пет! — простена Търстън Маршал.

— Ъ-хъ — каза весело Сам, — но нямаше как да ги домъкна и петте. Вече съм на години.

— Не можа ли да намериш някоя кола или пикап? — попита Лиза Джеймисън.

— Госпожо, отнеха ми шофьорската книжка преди седем години. Може и осем да са станали вече. Твърде много актове за шофиране в нетрезво състояние. Ако ме хванат да карам нещо по-голямо от ръчна количка, ще ме набутат в затвора и ще изхвърлят ключа на килията ми.

Барби се зачуди дали да не посочи основния недостатък на твърдението му, но в крайна сметка реши да не си прахосва дъха.

— Както и да е, прецених, че мога да взема четири бутилки. Не бях изминал и половин километър, когато се наложи да дишам от първата. Нямаше как, нали виждате?

Джаки Уетингтън попита:

— Знаеше ли, че сме тук?

— Не, госпожо. Просто исках да отида някъде нависоко, а и бях наясно, че кислородът все някога ще свърши. Не предполагах, че сте тук, не предполагах и че има вентилатори. Просто нямах други варианти пред себе си.

— Защо се забави толкова много? — попита Пит Фрийман. — Разстоянието от Год Крийк дотук едва ли е повече от шест километра.

— Ето това е най-смешното — каза Сам. — Тръгнах по пътя, нали се сещаш — Блек Ридж Роуд, после минах без проблеми по моста, като продължавах да дишам от първата бутилка, въпреки че беше станало много топло и… Впрочем, видяхте ли мъртвата мечка? Онази, дето май си е разбила главата в телефонния стълб?

— Видяхме я — отговори Ръсти. — Предполагам, че след като си подминал мечката, ти се е завило свят и си припаднал.

— Откъде знаеш?

— И ние минахме оттам — обясни му Ръсти. — Там действа някаква сила. Децата и възрастните хора са най-уязвими.

— Аз не съм много възрастен — каза обидено Сам. — Побелях преждевременно, също като майка ми.

— Колко време беше в безсъзнание? — попита Барби.

— Ами… не нося часовник, но когато се свестих, вече беше тъмно, така че доста време ще да е било. Събудих се веднъж, защото не ми достигаше въздух, после прикачих маската за следващата бутилка и пак заспах. Шантаво, нали? И какви сънища само! Сякаш бях в цирк! Накрая се разбудих съвсем. Беше тъмно, минах на следващата бутилка. Нямах проблеми при прехвърлянето, защото не беше много тъмно. А трябваше да е, трябваше да е тъмно като в кучи гъз при всичките тези сажди по Купола, но там, където лежах, имаше светло петно. Денем не се вижда, но нощем е като рояк от милиони светулки.

— Ние го наричаме блестящия пояс — поясни Джо. Той, Нори и Бени се бяха сгушили един до друг. Бени се покашляше в шепата си.

— Хубаво име — каза одобрително Сам. — Както и да е, вече знаех, че тук има някой, защото чувах вентилаторите и виждах светлини. — Той кимна към военния лагер от другата страна на Купола. — Не бях сигурен дали ще успея да стигна, защото въздухът ми свършваше — хълмът е стръмен и гълтах здраво.

Той оглеждаше любопитно полковник Кокс.

— Здрасти, полковник Клинк, виждам дъха ти. Или си облечи яке, или ела тук при нас на топло. — Той се изкикоти, показвайки няколкото си оцелели зъба.

— Казвам се Кокс, а не Клинк, и ми е добре така.

Джулия попита:

— Какво сънува, Сам?

— Странно, че точно ти ме попита — отговори той, — защото от всички сънища помня само този, който беше свързан с теб. Ти лежеше на естрадата и плачеше.

Джулия стисна силно ръката на Барби, като продължи да се взира в лицето на Мърляча.

— Откъде знаеш, че съм била аз?

— Беше се покрила с вестници. Издания на „Демократ“. Притискаше ги към себе си, сякаш за да прикриеш голотата си. Моля за извинение, но ти ме попита. Не е ли това най-смешният сън, който си чувала?

Радиостанцията на Кокс избипка три пъти. Той я откачи от колана си.

— Какво има? Казвай бързо, зает съм.

Всички чуха какво каза човекът отсреща.

— Има оцелял в южния край, полковник. Повтарям. Има оцелял.

8.

Когато слънцето изгря на двайсет и осми октомври, последният член на семейство Динсмор можеше да се похвали единствено с това, че е оцелял. Оли лежеше на земята, притиснал тялото си към Купола, и вдишваше жадно оскъдния въздух, който достигаше до него.

Беше се наложило бързо да почисти стената на Купола, защото въздухът в бутилката свършваше. Това беше втората бутилка — тази, която беше оставил на пода, преди да се зарови в картофите. Спомни си, че се беше чудил дали тя няма да избухне. За късмет на Оливър Динсмор тя не беше избухнала. Ако това се беше случило, сега той щеше да лежи мъртъв под погребална могила от картофи.

Той беше коленичил до Купола и беше започнал да разчиства черната шлака, в която имаше човешки останки. Никога нямаше да забрави как го бодяха парченцата от кости. Ако не беше редник Еймс, който непрекъснато го окуражаваше, със сигурност щеше да се откаже. Редникът обаче не спираше да го тормози и да настоява:

— Копай, по дяволите, разчисти тази мръсотия, краварче, защото иначе вентилаторите няма да свършат никаква работа.

Оли беше продължил да се бори само защото Еймс не знаеше името му. Беше свикнал децата в училище да го наричат „лайносъбирач“ и „цицодърпач“, но въпреки това не можеше да си позволи да умре, слушайки как някакъв тиквеник от Южна Каролина го нарича „краварче“.

Вентилаторите бяха заревали и той беше усетил как лекият полъх гали нагорещената му кожа. Махна маската от лицето си и притисна устата и носа си към мръсната повърхност на Купола. Нагълта се със сажди, което го накара да продължи да почиства стената. Виждаше Еймс от другата страна — беше коленичил и беше наклонил глава, сякаш се опитваше да надникне в миша дупка.

— Точно така! — изкрещя той. — Ей-сега ще докарат още два вентилатора. Не се предавай, краварче! Дръж се!

— Оли — изхриптя момчето.

— Какво?

— Името ми е… Оли. Спри да ме наричаш… краварче.

— Отсега нататък ще те наричам Оли, само продължавай да разчистваш, за да могат да работят вентилаторите.

Оли някак си успяваше да вдишва достатъчно количество въздух, което да го поддържа жив. През процепа в саждите той виждаше как светът просветлява. Светлината помагаше, но го болеше сърцето, че розовият изгрев е зацапан от мръсотията, покриваща вътрешната страна на Купола. Светлината беше прекрасна, защото при него всичко беше тъмно, опърлено, твърдо и притихнало.

Към пет часа сутринта те се опитаха да накарат Еймс да се махне, но Оли се разкрещя и той им отказа категорично. Началникът му се съгласи. Оли започна да разказва, като спираше от време на време, за да притисне устата си към Купола и да подиша въздух.

— Знаех, че трябва да изчакам пожара да загасне — каза той, — затова пестях кислорода. Дядо ми Том веднъж каза, че ако е заспал, може да изкара цяла нощ с една бутилка, така че просто си лежах спокойно. Известно време дишах въздуха, който беше останал под картофите.

Той опря устните си в стената и усети вкус на сажди. Знаеше, че в тези сажди може да има човешки остатъци, но не му пукаше. Засмука жадно, после изкашля чернилката и продължи:

— Отначало под картофите беше студено, но после стана топло, а накрая и горещо. Помислих си, че ще изгоря жив. Оборът гореше над главата ми. Всичко гореше. Пожарът обаче много бързо погълна постройката, сигурно затова оцелях. Не знам. Останах там, докато не свърши първата бутилка. След това бях принуден да изляза. Опасявах се, че другата бутилка е експлодирала, но тя беше цяла. Беше й се разминало на косъм.

Еймс кимна. Оли засмука още въздух през Купола. Имаше чувството, че диша през мръсна дебела кърпа.

— И стълбите. Ако бяха дървени, а не бетонни, нямаше да мога да изляза. Дори не опитах отначало. Просто изпълзях изпод картофите, защото беше много топло. Тези най-отгоре се бяха изпекли, усетих по миризмата. Тогава започна да не ми достига въздух и така разбрах, че кислородът във втората бутилка свършва.

Той се закашля и замълча за момент. После отново продължи:

— Просто исках да чуя човешки глас, преди да умра. Стана ми много приятно, когато те видях, редник Еймс.

— Казвам се, Клинт, Оли. И да знаеш, няма да умреш.

Но очите, които гледаха през мръсния процеп в дъното на Купола, приличащ на прозорче на ковчег, като че ли знаеха някаква жестока истина.

9.

Когато звънецът се задейства за втори път, Картър се събуди от безсънна дрямка и веднага разбра какво става. Част от съзнанието му нямаше да може да заспи, докато тази каша не се оправеше или той не умреше. Помисли си, че това е инстинктът за оцеляване — вечно буден страж, стоящ на пост дълбоко в мозъка му.

Беше седем и половина събота сутринта.

Знаеше това, защото часовникът му беше от тези, чийто дисплей светва, когато бъде натиснат бутон. Аварийните светлини бяха угаснали през нощта и укритието тънеше в мрак.

Когато се надигна и седна, усети, че нещо се е опряло във врата му. Предположи, че това е фенерчето, което беше използвал миналата вечер. Напипа го и го включи. Той беше на пода. Големия Джим беше на канапето. Тъкмо той го беше смушкал с фенерчето.

„Разбира се, че ще е на кушетката, та нали е шеф“ — каза си гневно Картър.

— Хайде, синко — настоя Големия Джим. — По-бързичко.

„Защо пък аз? — помисли си Картър… но не каза нищо. — Трябва да отида аз, защото шефът е стар, шефът е дебел, шефът има проблеми със сърцето. И защото шефът е шеф, разбира се. Джеймс Рени — императорът на Честърс Мил. Император на стари коли, това си ти. И миришеш на пот и сардини.“

— Хайде! — Като че ли беше изнервен. И уплашен. — Какво чакаш?

Картър стана и се отправи към спалничката. Фенерчето осветяваше претъпканите рафтове на противорадиационното укритие (толкова много консерви със сардини!). Една от крушките на аварийното осветление все още работеше, но примигваше, сякаш всеки момент щеше да изгасне. Сега звънецът се чуваше по-ясно. Натрапчиво „Аааааааа“ — звукът на надвисналата гибел.

„Няма да можем да се измъкнем оттук“ — помисли си Картър.

Насочи фенерчето към люка и извисяващия се над него генератор, който продължаваше да бучи дразнещо, и тогава незнайно защо се сети за словоизлиянията на шефа. Може би защото и чрез двата шума се настояваше за едно и също: храна, храна, храна. Дай ми пропан, дай ми сардини, дай ми безоловен бензин за хамъра. Нахрани ме. Въпреки това ще умра, и ти също ще умреш, но на кого му пука? Дава ли изобщо някой пет пари? Нахрани ме, нахрани ме, нахрани ме.

В сандъка имаше само шест бутилки с пропан. Когато сменеше празната, щяха да останат пет. Между тях и смъртта чрез задушаване стояха тези пет малки контейнера.

Картър измъкна една бутилка от сандъка и я остави до генератора. Щеше да изчака свършващата бутилка да се изпразни напълно, въпреки че това „ааааааааа“ го дразнеше много. Да. Да. Добро до последната капка, нали така казваха за кафето „Максуел Хаус“.

Но звънецът можеше преспокойно да скъса нервите на човек. Картър си помисли, че би могъл да намери алармата и да я изключи, но тогава как щяха да разбират, че горивото на генератора свършва?

„Два плъха, захлупени под преобърната кофа, това сме ние.“

Той започна да смята наум: „Шест бутилки, всяка от които стига за единайсет часа. Ако изключим климатика, бутилките ще издържат по дванайсет, че дори и тринайсет часа. Май дванайсет е по-реалистично. Дванайсет по шест е… нека да видим…“

Бученето му пречеше да смята, но той успя да се справи. Седемдесет и два часа до жалката смърт чрез задушаване тук долу в тъмното. А защо беше тъмно? Защото никой не се беше сетил да смени акумулатора на аварийните лампи, затова. Вероятно не беше сменян от двайсет години. Шефът беше пестил пари. А защо в сандъка имаше само седем малки смотани бутилки, след като в Радиото на Исус са били складирани милиони галони пропан? Защото шефът иска сам да определя къде да стоят запасите.

Докато седеше и слушаше бученето, Картър си спомни една от поговорките на баща си: „Пестиш ли пенита, губиш долари.“ Така прави Рени. Рени, императорът на колите на старо. Рени, големият политик. Рени, наркобаронът. Колко ли пари беше спечелил от наркотиците? Милион долара? Два милиона? Имаше ли значение изобщо?

Вероятно не е възнамерявал да ги харчи, а сега със сигурност няма да ги харчи. Тук нямаше за какво да се харчи. Може да плюска сардини до посиняване, и то безплатно.

— Картър? — чу се гласът на Големия Джим. — Ще я смениш ли най-сетне или да продължаваме да се наслаждаваме на този приятен звук?

Младият мъж отвори уста, за да изкрещи, че трябва да почакат и че всяка минутка е важна, когато бученето престана. Престана и хлипането на устройството за пречистване на въздуха.

— Картър?

— Още малко, шефе. — Той пъхна фенерчето под мишницата си, замени празната бутилка с пълна (на металната платформа можеше да се побере десет пъти по-голяма бутилка) и закачи конектора.

Всяка минутка е важна. Наистина ли? Защо да е важна, след като краят е предизвестен — задушаване?

Вечно будният страж в главата му обаче смяташе тези въпроси за глупави. Вечно будният страж смяташе, че седемдесет и два часа са си седемдесет и два часа и че всяка минутка от тези седемдесет и два часа е важна. Защото всичко можеше да се случи. Военните можеха да намерят начин да разрушат Купола. Куполът можеше да изчезне от само себе си по внезапен и необясним начин, както се беше появил.

— Картър? Какво правиш там? Баба ми е по-бърза от теб, а тя е мъртва!

— Почти съм готов.

Той се увери, че бутилката е опряна, където трябва, после приближи пръста си до бутона за включване (помисли си, че може да загазят, ако акумулаторът на стартера е толкова стар, колкото акумулатора на аварийните лампи). Замисли се: „Седемдесет и два часа, ако сме двамата. Но ако съм само аз, пропанът ще стигне за деветдесет, че дори за сто часа. Просто ще включвам пречиствателя само когато въздухът се развали съвсем.“

Големия Джим беше отхвърлил идеята да изключват от време на време пречиствателя.

— Сърцето ми е зле — беше напомнил той на Картър. — Ще започне да ми играе номера, ако въздухът е лош.

— Картър? — Висок и властен глас. Глас, който тормозеше ушите му, както сардините тормозеха носа му. — Какво става там?

— Всичко е наред, шефе — провикна се той и натисна бутона. Моторът на стартера забръмча и генераторът веднага заработи.

„Трябва да помисля за това“ — каза си Картър, но вечно будният страж беше на друго мнение. Вечно будният страж смяташе, че всяка загубена минута е от значение.

„Той се отнасяше добре към мен. Възлагаше ми отговорни задачи.“

„Караше те да му вършиш мръсната работа. А после те набута в този капан.“

Картър взе решение. Извади беретата си от кобура и се отправи към главната стая. Поколеба се дали да не скрие пистолета зад гърба си, но се отказа. Човекът все пак го беше наричал „синко“. Заслужаваше нещо повече от неочакван куршум в тила.

„Ще му дам време да се подготви.“

10.

В крайния североизточен край на града не беше тъмно; тук Куполът беше силно опушен, но не и непрозрачен. Слънчевите лъчи проникваха вътре и къпеха всичко в трескава розова светлина.

Нори се затича към Барби и Джулия. Момичето кашляше и се задъхваше, но въпреки това тичаше.

— Дядо ми получи сърдечен удар! — проплака то и падна на колене. Кашлицата продължаваше да разтърсва тялото му.

Джулия прегърна момичето и обърна лицето му към ревящите вентилатори. Барби пропълзя до изгнаниците, които бяха наобиколили Ърни Калвърт, Ръсти Евърет, Джини Томлинсън и Дъги Туичъл.

— Отдръпнете се, хора! — сряза ги Барби. — Оставете човека да диша!

— Това е проблемът — каза Тони Гуей. — Дадоха му всичкия кислород… кислородът, който беше за децата… но…

— Епинефрин — каза Ръсти и Туич му подаде спринцовка. Ръсти инжектира лекарството. — Джини, започвай да правиш масаж. Когато се измориш, Туич ще те замени. След това съм аз.

— Аз също искам да помогна — обади се Джоани. По бузите й се стичаха сълзи, но иначе изглеждаше сравнително спокойна. — Карала съм курсове.

— Аз също съм карала — намеси се Клеър. — Ще помогна.

— И аз — промълви Линда. — Миналото лято бях на опреснителен курс.

„Градът е малък и всички ние подкрепяме отбора“ — помисли си Барби.

Джини, чието лице все още бе подуто и разранено, започна да прави сърдечен масаж. Отстъпи на Туич точно когато Джулия и Нори се присъединиха към Барби.

— Ще успеят ли да го спасят? — попита Нори.

— Не знам — отговори той. Най-ужасното обаче беше, че знаеше.

Потта, която капеше от челото на Туич, намокри ризата на Ърни. След около пет минути Туич спря, измъчван от пристъп на кашлица. Ръсти тръгна към него, за да го замести, но Туич поклати глава.

— Отиде си. — После се обърна към Джоани и й каза: — Много съжалявам, госпожо Калвърт.

Лицето на Джоани потрепери, после се сбръчка. Тя изпищя протяжно, след което се закашля. Нори я прегърна и също се закашля.

— Барби? — каза някой. — Само за момент.

Беше Кокс, облечен този път с кафяви камуфлажни панталони и вълнено яке; очевидно отвън беше доста студено. Барби не хареса мрачното му изражение. Джулия тръгна с него. Облегнаха се на Купола, опитвайки се да дишат дълбоко.

— Стана инцидент във военновъздушната база „Къртланд“ в Ню Мексико. — Кокс говореше тихо. — Правеха последни опити с ядрената бомба, която смятахме да използваме, и… всичко се скапа.

— Експлодира? — попита ужасената Джулия.

— Не, госпожо, стопи се. Двама човека загинаха, а шестима получиха тежки изгаряния и бяха облъчени с радиация. Работата е там, че изгубихме бомбата. Загубихме шибаната бомба.

— Дефект ли е имала? — попита Барби. Надяваше се да е била дефектна, защото това би означавало, че тъй или иначе е нямало да изпълни предназначението си.

— Не, полковник. Затова използвах думата инцидент. Случват се такива неща от бързане, а ние всички бързаме.

— Много жалко за хората — каза Джулия. — Роднините им знаят ли вече?

— Много мило от твоя страна, като се има предвид в каква ситуация си. Скоро ще ги информираме. Инцидентът стана в един през нощта. Вече се работи по второ малко момче. Ще е готово след три дена. Най-много четири.

Барби кимна.

— Благодаря, сър, но се опасявам, че няма да издържим толкова време.

Зад тях се надигна тъжен протяжен вой. Когато Барби и Джулия се обърнаха, воят премина в дрезгави покашляния, съпроводени от мъчително задъхване. Видяха, че Линда е коленичила пред по-голямата си дъщеря и я е притиснала към себе си.

— Не може да е мъртва! — изкрещя Джанел. — Одри не може да е мъртва!

Обаче беше. Златният ретривър на семейство Евърет беше умрял през нощта тихо и кротко, докато спеше между двете момичета.

11.

Когато Картър се върна в главната стая, вторият градски съветник на Мил ядеше овесени бисквити от кутия, на която беше изобразена птица. Картър разпозна митичната птица, красяща опаковките на много детски закуски — тукана Сам, патрона на „Фрут Лупс“.

„Сигурно са много стари“ — каза си и за момент изпита съжаление към шефа си. След това се замисли за разликата между въздух за седемдесет и два часа и въздух за почти сто часа и сърцето му се вкорави.

Големия Джим ровеше в кутията, когато видя, че Картър държи пистолет.

— Е — каза той.

— Съжалявам, шефе.

Големия Джим разтвори пръстите си и бисквитите се изтърколиха обратно в кутията; по влажната му длан бяха полепнали едри трохи. Блестящи капчици пот се стичаха по оплешивяващото му чело.

— Недей, синко.

— Налага се, господин Рени. Нищо лично.

Нищо лично, просто двамата бяха затворени в тази дупка. До това бяха довели решенията на Големия Джим и сега той трябваше да си плати.

Джим Рени остави кутията „Фрут Лупс“ на пода. Направи го внимателно, сякаш се страхуваше, че бисквитите може да се натрошат.

— Какъв е проблемът тогава?

— Всичко опира до… въздуха.

— Въздуха. Разбирам.

— Можех да скрия пистолета зад гърба си, а после, приближавайки се, да ти пусна един куршум в главата, но не исках да постъпвам така. Исках да ти дам време да се приготвиш. Защото се отнасяше добре към мен.

— Тогава не ми причинявай болка, синко. Ако няма нищо лично, не ми причинявай болка.

— Ако си траеш, всичко ще мине гладко. Мигновено ще стане, все едно доубивам ранен елен.

— Може ли да поговорим по въпроса?

— Не, сър. Решението ми е твърдо.

Големия Джим кимна.

— Добре тогава. Може ли първо да се помоля? Ще ми позволиш ли?

— Да, сър, можете да се помолите, ако искате. Но бързо. На мен също не ми е лесно.

— Вярвам ти. Ти си добро момче, синко.

Картър, който не беше плакал от четиринайсетгодишен, беше готов да се разплаче.

— Това, че ме наричаш „синко“, няма да ти помогне.

— Вече ми помага. Фактът, че си се разчувствал… също ми помага.

Големия Джим стана тежко от кушетката, после се отпусна на колене. Неволно преобърна кутията с бисквити, което го накара да се засмее тъжно.

— Да ти кажа честно, последното ястие не струваше.

— Да. Съжалявам.

Големия Джим обърна гръб на Картър и въздъхна.

— Няма проблеми, след минута-две ще ям печено говеждо на божията маса. — Вдигна дебелия си показалец и го опря в тила си. — Ето тук. Основата на мозъка. Ясно?

Картър преглътна, имаше чувството, че в гърлото му е заседнала голяма топка марля.

— Да, сър.

— Защо не коленичиш да се помолиш заедно с мен, синко?

Картър, който се молеше толкова често, колкото и плачеше, за малко да каже „да“. Тогава си спомни, че шефът му понякога постъпва много коварно. Големия Джим сега вероятно не хитруваше, но той го беше виждал как действа и не искаше да рискува.

Поклати глава.

— Кажи си молитвата. И побързай, защото иначе може да не стигнеш до „амин“.

Големия Джим стисна възглавничката на канапето, която се беше намачкала под тежестта на огромния му задник.

— Мили Боже, твоят слуга Джеймс Рени е. Май ще дойда при теб, независимо дали това ти харесва или не. Чашата се опря в устните ми и аз не мога…

Той изхлипа силно.

— Изключи фенерчето, Картър. Не искам да плача пред теб. Един мъж не трябва да умира по такъв начин.

Картър доближи дулото до тила на Големия Джим.

— Добре, но други желания няма да изпълнявам.

Той изключи фенерчето.

Веднага разбра, че е допуснал грешка, но вече беше твърде късно. Чу, че шефът му се движи; и то много бързо за едър човек с болно сърце. Картър натисна спусъка и на светлината на огънчето, което излезе от дулото, видя, че в смачканата възглавничка се появи дупка. Големия Джим вече не беше на колене пред него, но нямаше как да се е отдалечил много. Докато Картър търсеше копчето на фенерчето, Големия Джим се хвърли напред, стискайки кухненския нож, който беше взел от скрина до печката. Петнайсетсантиметровото острие се заби в корема на Картър Тибодо.

Картър извика от болка и стреля още веднъж. Големия Джим чу как куршумът изсвистя покрай ухото му, но не отстъпи назад. Той също си имаше вечно буден страж, който му беше служил много добре дълги години и който сега му казваше, че ако се отдръпне назад, ще умре. Изправи се тежко на крака, като едновременно с това издърпа ножа нагоре и изкорми глупавото момче, което беше дръзнало да му се опълчи.

Картър изкрещя отново. Капчици кръв опръскаха лицето на Големия Джим, който се надяваше, че момчето вече е мъртво. Той бутна Картър назад. На светлината на падналото на пода фенерче видя, че Картър залита назад, стискайки корема си, и смачква разпилените бисквити. По пръстите му течеше кръв. Удари с ръка рафтовете и падна на колене сред дъжд от консерви. Остана за момент така, сякаш бе размислил и в крайна сметка бе решил да се помоли. Косата му падаше върху лицето. Накрая загуби равновесие и се свлече на пода.

Големия Джим се замисли дали да не отиде да вземе ножа, но прецени, че тази работа е твърде тежка за човек със сърдечни проблеми (каза си, че непременно трябва да се погрижи за сърцето си, когато кризата свърши). Вдигна пистолета и отиде до глупавото момче.

— Картър, тук ли си все още?

Картър простена, опита да се обърне, но се отказа.

— Ще те застрелям в тила, както ти възнамеряваше да направиш с мен. Първо обаче искам да те посъветвам нещо. Слушаш ли ме?

Картър отново простена. Големия Джим прие това за „да“.

— Съветът ми е следният: Никога не давай на добрите политици време да се молят.

Той натисна спусъка.

12.

— Мисля, че умира! — изкрещя редник Еймс. — Мисля, че момчето умира!

Сержант Гро коленичи до Еймс и надникна през мръсния процеп в основата на Купола. Оли Динсмор беше легнал настрани; устните му бяха съвсем близо до стената, която се виждаше благодарение на факта, че беше мръсна. Гро извика с типичния за всички сержанти заповеднически глас:

— Ей! Оли Динсмор! Тук пред теб сме!

Момчето бавно отвори очи и погледна двамата мъже, които бяха на една крачка от него в студения и чист свят.

— Какво? — прошепна то.

— Нищо, синко — каза Гро. — Продължавай да спиш.

Гро се обърна към Еймс:

— Спокойно, не се стягай, редник. Той е добре.

— Не е добре. Погледни го само!

Гро го хвана за ръката и внимателно му помогна да се изправи на крака.

— Прав си — прошепна. — Изобщо не е добре, но е жив и спи, а в момента за повече не можем и да мечтаем. Така изразходва по-малко кислород. Отиди да хапнеш нещо. Закуси ли?

Еймс поклати глава. Съвсем беше забравил за закуската.

— Искам да остана тук, той може да се събуди. — Замълча за момент, след това продължи: — Искам да съм до него, ако… тръгне да умира.

— За момента няма опасност да умре — каза Гро. Нямаше представа дали е така или не. — Отиди да си вземеш нещо от камиона, пък макар и само парче салам и филия хляб. Не изглеждаш добре, редник.

Еймс погледна спящото върху обгорялата земя момче. По лицето му имаше мръсни петна, гърдите му се надигаха лекичко от време на време.

— Колко според теб му остава, сержант?

Гро поклати глава.

— Вероятно не много. Тази сутрин е умрял един от другата група, а неколцина никак не са добре. А там е много по-добре от тук. По-чисто е. Трябва да се подготвиш.

Очите на Еймс се насълзиха.

— Момчето загуби цялото си семейство.

— Тичай да хапнеш нещо. Аз ще го наглеждам, докато се върнеш.

— Но след това ще мога да остана?

— Щом те иска, оставаш. До края.

Еймс се дотътри до разпънатата до вертолета маса, на която беше сложена храна. Отвън вече беше десет часът и слънцето почти беше разтопило тежката слана. А там, в света на вечния здрач, въздухът не ставаше за дишане и времето нямаше никакво значение. Гро, който беше роден в Уилтън, Кънектикът, си спомни езерцето, край което беше играл като малък. В него имаше златни шарани, големи и стари. Децата ги хранеха. Но един ден работник от парка разля някакви изкуствени торове. Сбогом, рибки. Всичките обърнаха коремите и изплуваха на повърхността.

Докато гледаше спящото от другата страна на Купола дете, той се замисли за онези шарани… само че момчето не беше риба.

Еймс се върна. Тъпчеше се с нещо, което очевидно изобщо не му беше вкусно. Според Гро той не ставаше много за войник, но беше добро момче с добро сърце.

Редник Еймс седна на земята. Сержант Гро се отпусна до него. Някъде към обяд получиха информация, че още един от оцелелите в северната част на Купола е починал. Момченце на име Ейдън Епълтън. Пак дете. Гро се зачуди дали онази жена, която срещна вчера, не беше майка му. Надяваше се да не е била тя.

— Кой направи това? — попита Еймс. — Кой забърка тази каша, сержант? И защо?

Гро поклати глава.

— Нямам представа.

— Изобщо не проумявам! — изкрещя Еймс. Оли се размърда, но не се събуди, просто нагласи отново лицето си спрямо ветреца, който полъхваше откъм стената.

— Не го събуждай — каза Гро и си помисли: „За нас двамата ще е по-добре, ако той умре в съня си.“

13.

Към два часа почти всички оцелели вече кашляха. Изключение правеха Сам Вердро — невероятно, но факт, — на когото лошият въздух като че ли се отразяваше добре, и Литъл Уолтър Буши, който не правеше нищо друго, освен да спи и да яде (даваха му мляко и сокове). Барби седеше до Купола, прегърнал с една ръка Джулия. Недалеч от тях седеше Търстън Маршал, който се взираше в покрития с одеяло труп на Ейдън Епълтън. Момченцето беше умряло внезапно, просто за секунди. Търстън, който постоянно покашляше, държеше Алис в скута си. Уморена от плач, тя беше заспала. На пет-шест метра по-нагоре Ръсти се беше притиснал до жена си и децата си, които също спяха, уморени от плач. Ръсти беше занесъл тялото на Одри в линейката, за да не го гледат момичетата. Наложило се беше да задържи дъха си, защото на петнайсет метра от Купола въздухът ставаше задушлив и отровен. Когато се върна и задиша що-годе нормално, си помисли, че трябва да пренесе там и момченцето. Одри щеше да му прави компания; тя винаги беше харесвала деца.

Джо Макклачи седна до Барби. Сега вече наистина приличаше на плашило. Бледото му лице беше нашарено от акне, а под очите му имаше синкави кръгове.

— Майка ми спи — каза.

— Джулия също — отговори Барби, — така че говори по-тихо.

Джулия отвори око.

— Не спя — промърмори и отново го затвори. Закашля се, диша известно време нормално, после пак се закашля.

— Бени е много зле — каза Джо. — Втриса го. Онова момченце също го втрисаше, преди да умре. — Поколеба се за момент. — Майка ми е много топла. Може би защото тук е топло, но… се съмнявам, че това е причината. Ами ако тя умре? Ами ако всички ние умрем?

— Няма — увери го Барби. — Те ще измислят нещо.

Джо поклати глава.

— Нищо няма да измислят. И ти го знаеш. Защото те са отвън. Никой от онези отвън не може да ни помогне. — Загледа се в черната пустош, която беше изместила града, и се засмя — дрезгав, грачещ смях, неприятен най-вече заради това, че в него имаше нещо весело. — Честърс Мил е основан през 1803 година, учихме в училище. Това са повече от двеста години. А за една седмица беше заличен от лицето на земята. Само за една седмица. Какво ще кажеш по този въпрос, полковник Барбара?

Барби не знаеше какво да му отговори.

Джо покри устата си с длан и се изкашля. Вентилаторите продължаваха да реват зад тях.

— Аз съм умно момче. Нали знаеш? Не че се хваля, просто… съм умен.

Барби се сети за камерите, с помощта на които момчето беше показало ракетната атака.

— Няма спор, Джо.

— Гледал ли си този филм на Спилбърг, в който едно умно момче намери решение на проблема в последния момент?

Барби усети, че Джулия се размърда отново. Сега очите й бяха отворени, гледаше мрачно Джо.

По бузите на момчето се търкаляха сълзи.

— Аз не съм като момчето на Спилбърг. Ако бяхме в „Джурасик парк“, динозаврите със сигурност щяха да ни изядат.

— Де да можеше да се изморят — каза замечтано Джулия.

— А? — Джо примигна към нея.

— Кожените глави. Децата с кожените глави. Ако се отегчат от играта, ще насочат вниманието си към друго нещо. Или… — тя се закашля силно — представи си, че родителите им ги извикат вкъщи на вечеря.

— Възможно е те да не ядат — каза Джо и се навъси. — Възможно е и да нямат родители.

— Възможно е при тях времето да тече по-бавно — намеси се Барби. — Ами ако току-що са седнали пред тяхната кутия? Ако играта за тях тепърва започва? Дори не знаем със сигурност дали са деца или не.

Пайпър Либи се присъедини към тях. Беше се зачервила, а косата й беше залепнала за бузите.

— Деца са — заяви.

— Откъде знаеш? — попита Барби.

— Просто знам. — Тя се усмихна. — Те са богът, в който спрях да вярвам преди три години. Оказа се, че Бог е групичка непослушни дечица, играещи нещо от рода на компютърна игра. Не е ли смешно? — Усмивката й стана по-широка, а след това от очите й потекоха сълзи.

Джулия гледаше замислено към кутията и към нейната примигваща пурпурна светлинка.

14.

Събота вечер е. Това е вечерта, в която дамите от „Истърн Стар“ си организираха среща (след това често отиваха в къщата на Хенриета Клавард, където пиеха вино и си разказваха мръсни вицове). Това е вечерта, в която Питър Рандолф и приятелите му играеха покер (и също си разказваха мръсни вицове). Вечерта, в която Стюарт и Фърн Бауи често отиваха в Луистън, за да си наемат проститутки от публичния дом на Лоуър Лизбън Стрийт. Вечерта, в която преподобният Лестър Когинс проповядваше на тийнейджъри в залата на „Светия изкупител“, а Пайпър Либи организираше танцови забави за тийнейджъри в сутерена на църквата си. Вечерта, в която „Дипърс“ гърмеше до един часа, като към дванайсет и половина пияната тълпа започваше да припява химна „Дърти Уотър“ — песен, която всички групи от Бостън знаеха много добре.

Вечерта, в която Хауард и Бренда Пъркинс се разхождаха, хванати под ръка, и поздравяваха другите двойки, които срещаха по пътя си. Вечерта, в която Олдън Динсмор, жена му Шели и двамата им синове играеха с топка на лунна светлина. В Честърс Мил (това се отнася и за повечето малки градчета, в които хората подкрепят отбора) съботните вечери обикновено бяха най-хубавите, тогава хората танцуваха, чукаха се или мечтаеха.

Не и тази вечер. Тази изглежда черна и безкрайна. Вятърът е стихнал. Отровеният въздух е топъл и неподвижен. Оли Динсмор лежи край стопеното от адската горещина шосе 119 и притиска лицето си към процепа в шлаката, борейки се отчаяно за живота си. На половин метър от него редник Клинт Еймс продължава да бди търпеливо. Някакъв „умник“ предложи да насочат прожектор към момчето; Еймс (подкрепен от сержант Гро, който явно не беше голямо страшилище) успя да го разубеди, изтъквайки, че така се постъпва с терорист, а не с момче, което вероятно ще умре преди изгрев-слънце. Еймс обаче има фенерче и от време на време осветява момчето, за да се увери, че то все още диша. Всеки път, когато включва фенерчето си, се опасява, че на светлината няма да се види никакво помръдване. После започва да си мисли, че така ще е по-добре. Започва да приема истината: въпреки че е находчив и че се бори героично, Оли Динсмор няма бъдеще. Свива му се сърцето, като го гледа как се мъчи. Малко преди полунощ редник Еймс заспива — в седнало положение, стиснал фенерчето в ръка.

„Спиш ли? Не можеш ли да будуваш един час?“ Смята се, че Исус е задал на Петър тези въпроси.

Ако беше жив, Готвача Буши вероятно щеше да добави:

— Евангелието на Матей, Сандърс.

Малко след един часа Роуз Туичъл разтърсва Барби и го събужда.

— Търстън Маршал е мъртъв — казва тя. — Ръсти и брат ми слагат тялото му под линейката, за да не изпадне момиченцето в шок, когато се събуди. — След това добавя: — Ако изобщо се събуди. Алис също е зле.

— Сега всички сме зле — казва Джулия. — Всички, освен Сам и бебето на наркоманката.

Ръсти и Туич се връщат бързо, свличат се пред един от вентилаторите и започват да дишат тежко, на пресекулки. Туич започва да кашля и Ръсти го изблъсква по-близо до въздуха, толкова силно го изблъсква, че челото на Туич се удря в Купола. Всички чуват удара.

Роуз още не е приключила с инвентаризацията.

— Бени Дрейк също не е добре. — Шепне: — Според Джини той може и да не изкара до сутринта. Ех, де да можехме да направим нещо.

Барби не отговаря. Джулия също мълчи, мълчи и гледа по посока на кутията, която няма как да бъде помръдната, въпреки че е с размери двайсет на двайсет на два сантиметра. Погледът й е зареян, замислен.

Червеникавата луна най-накрая преодолява полепналата по източната стена на Купола мръсотия и окъпва всичко в кървава светлина. Това е краят на октомври, а в Честърс Мил октомври е най-жестокият месец, месец, смесващ спомени и желания. В тази мъртва земя няма люляци. Няма люляци, няма дървета, няма трева. Под всевиждащата луна не е останало почти нищо друго освен разруха.

15.

Големия Джим се събуди и се хвана за гърдите. Отново имаше аритмия. Удари се с юмрук отляво. Алармата на генератора се задейства — бутилката пропан беше на свършване. Ааааааааааа. Нахрани ме, нахрани ме.

Големия Джим скочи на крака и изкрещя. Бедното му измъчено сърце подрипваше, пропускайки удари, а след това започваше да препуска, опитвайки се сякаш да догони нещо. Имаше чувството, че е стара кола с лош карбуратор; таратайка, която може да бъде разменена, но не и продадена и която става единствено за старо желязо. Задъхваше се, но продължаваше да блъска гърдите си. Този път като че ли беше по-зле от предишния, когато влезе в болницата.

Аааааааааааа — звук от някакво огромно, страховито насекомо — може би цикада, — тук при него, в тъмното.

Може би тук е пропълзяло нещо, докато е спял?

Големия Джим започна да търси опипом фенерчето, като от време на време удряше и потъркваше гърдите си.

„Успокой се, сърце, не се дръж като уплашено бебе; толкова много неща преживях, не може да умра просто така, и то тук в тази тъмница.“

Той намери фенерчето и се изправи на крака, след това обаче се спъна в тялото на мъртвия си адютант. Извика отново и падна на колене. Фенерчето се изтъркаля настрани, като докато се търкаляше, освети лявата част на долния рафт, където бяха наредени кутии със спагети и консерви с доматено пюре.

Големия Джим запълзя след него. Очите на Картър Тибодо помръднаха.

— Картър? — По лицето на Големия Джим се стичаше пот — той имаше чувството, че бузите му са залети с нещо мазно и смрадливо. Ризата му беше залепнала за тялото. Сърцето му подскочи отново, после взе, че се успокои, и започна да бие нормално.

Е, не съвсем нормално, но почти нормално.

— Картър? Синко? Жив ли си?

Тези въпроси бяха странни, разбира се, та нали го беше разпорил като риба, а след това го беше застрелял в тила. Картър беше жив толкова, колкото и Адолф Хитлер. Големия Джим беше готов да се закълне… е, почти… че очите на момчето…

Той отхвърли възможността Картър да се присегне и да го сграбчи за гърлото. Каза си, че е нормално да се чувства леко изнервен, защото момчето едва не го беше убило. И въпреки това му се струваше, че Картър ще се надигне, ще го придърпа към себе си и ще забие острите си зъби в гърлото му.

Големия Джим притисна пръсти към врата на Картър. Окървавената му плът беше студена, не се усещаше никакъв пулс.

Разбира се, че нямаше пулс. Момчето беше мъртво. Мъртво от повече от дванайсет часа.

— Ти вечеряш заедно със своя Спасител, синко — прошепна Големия Джим. — Печено говеждо и картофено пюре. И ябълков пай за десерт.

Почувства се по-добре от това. Запълзя след фенерчето, а когато му се стори, че чува някакъв шум зад себе си — сякаш някой плъзгаше ръката си по циментовия под, търсейки нещо опипом, — не се обърна. Трябваше да нахрани генератора. Трябваше да накара това „аааааааа“ да спре.

Докато измъкваше една от четирите бутилки, останали в сандъка, сърцето му отново наруши ритъма си. Седна до отворения капак, задъхваше се и се опитваше чрез покашляне да накара сърцето си да поеме по правия път. Започна да се моли, без да осъзнава, че молитвата му се състои най-вече от искания и обяснения — накарай го да престане, не съм виновен за нищо, измъкни ме оттук, направих каквото можах, нека всичко да бъде както преди, бях подведен от некомпетентни хора, излекувай сърцето ми.

— За Бога, амин — каза. Думите, които произнесе обаче, не го успокоиха, а го смразиха. Те звучаха като кости, тракащи в гроб.

Докато сърцето му постепенно се отърваваше от аритмията, дрезгавият вой на алармата заглъхна. Кислородът в бутилката беше свършил. Ако не беше фенерчето, допълнителната стая щеше да е толкова тъмна, колкото главното помещение — аварийното осветление беше спряло да примигва преди седем часа. Докато махаше празната бутилка и слагаше пълна в платформата до генератора, Големия Джим си спомни, че удари печат „Отказ“ върху молбата за дооборудване на укритието, която се беше появила на бюрото му преди година-две. Чрез тази молба може би се искаше и да бъде подменен акумулаторът на аварийното осветление. „Не съм виновен аз. Бюджетът на града е определен, а хората непрекъснато протягат ръце и настояват: нахрани ме, нахрани ме.“

„Ал Тимънс трябваше да прояви инициатива и да го подмени. За Бога, толкова ли е трудно да се прояви инициатива? Та нали и за това плащаме на хората от поддръжката? Можеше да отиде при онази жаба Бърпи и да поиска да му дарят един акумулатор. Аз така бих постъпил.“

Той прикачи бутилката към генератора. Сърцето му изпърха отново. Ръката му потрепна и фенерчето падна в сандъка, удряйки се в една от пълните бутилки. Крушката се счупи и отново настана пълен мрак.

— Не! — изрева той. — Не, за Бога, не!

Бог не си направи труда да му отговори. Тишината и мракът го притискаха, докато в същото време пренапрегнатото му сърце продължаваше да се дави, протестирайки. Предателско сърце!

— Няма значение. В онази стая има друго фенерче. И кибрит. Само трябва да ги намеря. Ако Картър ги беше извадил, нямаше да имам проблеми. — Така беше. Беше надценил момчето. Мислеше го за обещаващо, а то се беше оказало отказващо. Големия Джим се засмя на шегата, после изведнъж замлъкна. Смехът му изглеждаше плашещ в тази тъмница.

Нямаше значение. Ще включи генератора.

„Да. Добре. Генераторът е на първо място. Когато той се задейства и пречиствателят започне да поскърцва, отново ще проверя дали бутилката е наместена добре. Дотогава ще съм намерил друго фенерче, а може би дори и газова лампа. Следващата бутилка ще я сменя на светло.“

— Това е положението — изрече. — Ако искаш работата да е свършена както трябва, свърши си я сам. Питайте Когинс. И онази кучка Пъркинс. Те знаят. — Пак се разсмя. Не можа да се сдържи, защото шегичката си я биваше. — Те разбраха. Който е въоръжен само с малка пръчка, не трябва да дразни голямото куче. Да, сър. Така е.

Напипа бутона за включване и го натисна. Нищо не последва. Изведнъж му се стори, че въздухът в стаята е станал силно задушлив.

„Натиснал съм друг бутон, това е.“

Не беше глупак, но си вярваше, защото в някои неща трябва да се вярва. Духна пръстите си като играч на крапс, който се опитва да подгрее студени зарове. После отново започна да търси бутона. Намери го.

— Господи — каза той. — Твоят слуга Джеймс Рени е. Нека тази стара бракма тръгне. В името на твоя син Исус Христос.

Натисна бутона.

Нищо.

Стоеше в тъмницата и се опитваше да прогони паниката, която заплашваше да го изяде жив.

Трябваше да помисли. Иначе нямаше да оцелее.

Беше му трудно обаче. Когато е тъмно и когато сърцето ти всеки момент може да се пръсне, мисленето е трудна работа.

А най-лошото? Всичко, което беше правил през последните трийсет години от живота си, изглеждаше нереално. Като хората от другата страна на Купола. Те ходеха, говореха, караха коли, дори се возеха на самолети и хеликоптери, но това нямаше никакво значение, не и тук под Купола.

„Вземи се в ръце. Ако Господ не желае да ти помогне, помогни си сам.“

Добре. Първо светлината. Дори няколко клечки кибрит ще свършат работа. На рафтовете в другата стая трябваше да има кибрит. Ще опипа всичко много бавно и методично и ще го намери. После ще намери акумулатор за скапания стартер. Беше сигурен, че там някъде има акумулатор, защото генераторът му трябваше. Щеше да умре без генератора.

„И да го запалиш, какво? Какво ще правиш, когато пропанът свърши?“

„Все някой ще ми помогне. Не ми е предопределено да умра тук. Печено говеждо с Господ? Мерси, ще пропусна. Щом няма да седя начело на масата, не става.“

Той отново се засмя. Предпазливо закрачи към вратата, която водеше към основното помещение. Беше протегнал ръцете си като слепец. След седем крачки напипа стената. Придвижи се надясно, прокарвайки пръсти по дървената обшивка и… ето! Празнота. Отворът на вратата. Добре.

Премина оттатък, като вече се движеше по-уверено въпреки тъмнината. Познаваше тази стая като пръстите на ръцете си: от двете страни — рафтове, право напред — кушет…

Спъна се в проклетото хлапе и се просна на пода. Удари си челото и изкрещя — по-скоро от изненада и възмущение, отколкото от болка, защото килимът смекчи удара. „О, Господи, между краката ми има ръка на мъртвец! Сякаш се опитва да ме стисне за топките.“

Големия Джим се изправи на колене и запълзя напред. Пак си удари главата, този път в кушетката. Нададе мощен вик и се покатери върху кушетката, като бързо вдигна краката си нагоре, сякаш досега беше газил река, гъмжаща от пирани.

Беше се разтреперил целият. Каза си, че трябва да се успокои, че непременно трябва да се успокои, защото иначе ще получи сърдечен удар.

Докторът-хипар му беше казал: „Когато имаш аритмия, трябва да се съсредоточиш и да започнеш да дишаш дълбоко.“ Тогава Големия Джим си беше помислил, че това са хипарски глупости, но сега не му оставаше нищо друго — вече нямаше верапамил, — освен да ги изпробва.

Като че ли се получи. След двайсет дълбоки поемания и също толкова бавни издишвания на въздух той усети как сърцето му започва да се успокоява. Вече почти не долавяше метален вкус в устата си. Имаше чувството обаче, че някой е седнал на гърдите му. По лявата му ръка пълзеше болка. Знаеше, че такива са симптомите на сърдечен удар, но си мислеше, че неразположението може да е причинено от сардините, с които беше претоварил стомаха си. Дълбоките вдишвания подпомагаха сърцето му, но въпреки това той се зарече да отиде да се прегледа, след като се измъкне от тази дупка, дори си помисли, че байпасът не е чак толкова лошо нещо. Проблемът беше в топлината. В топлината и в лошия въздух. Трябваше да намери фенерчето и да запали отново генератора. Само минутка още, може би две…

Някой дишаше в стаята.

Да, разбира се. Той дишаше.

Въпреки това беше почти сигурен, че е чул друг човек. Всъщност други хора. Струваше му се, че не е сам. Започваше да се досеща кои са натрапниците.

Това беше абсурдно.

Да, но единият от дишащите беше зад кушетката. Вторият се спотайваше в ъгъла. Третият стоеше на един метър пред него.

Не. Стига!

Бренда Пъркинс е зад кушетката. Лестър Когинс е в ъгъла, счупената му челюст е увиснала надолу.

А точно отпред е…

— Не! — извика Големия Джим. — Това са глупости. Пълни глупости.

Затвори очи и се опита да се концентрира в дишането.

— Хубаво мирише тук, татко — промълви застаналият пред него Младши. — Мирише на килер. И на приятелките ми.

Рени изпищя.

— Помогни ми да се изправя, братле — обади се лежащият на пода Картър. — Той ме поряза лошо. И ме застреля.

— Стига — прошепна Големия Джим. — Нищо от това не съм чул, така че спри. Броя вдишванията. И успокоявам сърцето си.

— Документите все още са у мен — намеси се Бренда Пъркинс. — Имам и много копия. Скоро ще ги разлепя по всички телефонни стълбове в града, както Джулия направи с последния брой на вестника си. Ще страдаш заради греховете си, глава трийсет и втора.

— Ти не си там!

Но тогава нещо — вероятно пръст — се плъзна по бузата му.

Големия Джим отново изпищя. Противорадиационното укритие беше пълно с мъртви хора, които дишаха оскъдния замърсен въздух. Въпреки че беше тъмно като в рог, той виждаше бледите им лица. Виждаше и очите на мъртвия си син.

Големия Джим скочи от кушетката и размаха юмруци.

— Махайте се! Веднага се махайте оттук!

Спусна се към стълбите. Не успя да уцели първото стъпало. Спъна се и падна. Този път нямаше килим, който да смекчи удара. От челото му закапа кръв. Една мъртвешка ръка го погали по врата.

— Ти ме уби — каза Лестър Когинс. Заради счупената му челюст думите прозвучаха като: „Ии ме уи“.

Големия Джим се затича нагоре по стълбите, стигна до вратата и я блъсна с масивното си тяло. Тя изскърца и се отвори, избутвайки назад няколко обгорели греди и натрошени тухли. Той успя да се измъкне навън.

— Не! — излая. — Не, не ме докосвайте! Никой да не ме докосва! Сред руините на конферентната стая беше почти толкова тъмно, колкото в укритието, но най-лошото беше друго — въздухът не ставаше за нищо.

Джим Рени разбра това след третото вдишване. Изтормозеното му до краен предел сърце подскочи. И застина.

Внезапно изпита чувството, че чувал с камъни се е стоварил върху гърдите и корема му. Едва успя да се дотътри обратно до вратата. Опита да се промуши през отвора, но този път се заклещи здраво. От устата му се изтръгна ужасяващ звук: „Аааааааа“. Нахрани ме, нахрани ме. Мъчеше се да влезе, но не успяваше; ръката му отчаяно търсеше спасение вътре. И тогава някой погали пръстите му.

— Татеее — проплака напевно един глас.

16.

Някой събуди Барби малко преди зазоряване в събота. Той изпъшка недоволно, закашля се и инстинктивно се извърна към вентилаторите от другата страна на Купола. Когато кашлицата му понамаля, той се обърна, за да види кой го е събудил. До него седеше Джулия. Косата й висеше на мазни кичури и бузите й бяха зачервени от треската, но погледът й беше ясен. Тя изрече:

— Бени Дрейк умря преди час.

— О, Джулия! Господи! Съжалявам. — Гласът му беше дрезгав и звучеше неестествено.

— Трябва да стигна до кутията, която генерира Купола — каза тя. — Как да стигна до кутията?

Барби поклати глава.

— Невъзможно е. Мислиш, че можеш да й сториш нещо? Няма как. Тя е на хребета, а дотам е почти километър. Налага се да задържаме дъха си дори когато ходим до микробусите, а те са само на петнайсетина метра оттук.

— Има начин — обади се някой.

Те се извърнаха и видяха Сам Вердро Мърляча. Той ги гледаше с трезви очи, допушвайки последната си цигара. Той наистина беше трезвен, напълно трезвен за пръв път от осем години.

Повтори:

— Има начин. Ще ви покажа.