Под купола (Том II)

Бележка на автора

За пръв път се захванах със съчиняването на „Под купола“ през 1976, но подвих опашка след две седмици труд, възлизащи на едва двайсет и седем страници. През онзи ден на 2007, когато реших пак да опитам, ръкописът беше безвъзвратно загубен, обаче помнех почти дословно първата глава „Самолетът и мармотът“, затова не се затрудних да я напиша отново.

Само че възникна друго затруднение, и то не от прекалено големия брой на героите — харесвам романите, населени с много хора, а от техническо естество (в буквалния смисъл), най-вече екологичните и метеорологичните последствия от Купола. Фактът, че тъкмо тези проблеми ми се струваха толкова фатални, ме накара да се почувствам като страхливец… и мързеливец, обаче изпитвах ужас да не се издъня. Затова се захванах с нещо друго, но идеята за Купола остана загнездена в ума ми.

През годините, изминали оттогава, моят добър приятел Ръс Дор, медик от Бриджтън, Мейн, ми помогна с медицинските термини в много мои книги, най-вече в „Сблъсък“. В края на лятото на 2007 го попитах дали ще поеме по-трудната роля на главен консултант за доста обемист роман, озаглавен „Под купола“. Той се съгласи и мисля, че благодарение на него не съм сгафил в техническите подробности. Ръс направи проучвания за ракетите, направлявани с компютър, метамфетамините, преносимите генератори, радиацията, напредъка в технологията на мобилните телефони и какво ли още не. Той измисли саморъчния „антирадиационен костюм“ на Ръсти Евърет, пак той се досети, че човек може да оцелее — поне известно време, като вдишва въздуха от автомобилна гума. Допуснали ли сме грешки? Положително. Само че повечето ще се окажат мои или защото не съм разбрал, или понеже съм изтълкувал неправилно някои негови отговори.

Първи прочетоха романа съпругата ми Табита и снаха ми Лианора Легранд. И двете бяха безпощадни, човечни и добронамерени.

Нан Греъм редактира книгата и превърна първоначалния динозавър в звяр със значително по-скромни размери; всяка страница от ръкописа беше дамгосана с нейния почерк. Безкрайно съм й признателен за всички дни, през които ставаше в шест сутринта и грабваше молива. Опитал се бях да напиша книга, сравнима с натискане на педала до дупка. Нан го разбра и при всяко мое разколебаване настъпваше крака ми и крещеше (в полетата на ръкописа, както им е обичай на редакторите): „Дай газ, Стив! Дай газ!“

Сурендра Пател, на когото е посветен романът, цели трийсет години ми беше верен приятел и неизчерпаем източник на подкрепа. През юни 2008 ми съобщиха, че е починал от инфаркт. Седнах на стъпалата пред кабинета си и дълго плаках. После пак се захванах с писането. Знаех, че тъкмо това би очаквал.

А на теб, Верни читателю, благодаря, задето прочете този роман. Ако си се забавлявал колкото мен, значи и двамата сме спечелили.

С. К.