Подземието на смъртта

XIII. СТАНЪТ НА ПАЛИКАО

Два часа по-късно бандитите напуснаха храма и потеглиха на север по посока към лагера на боксерите, който се намираше на запад от Пекин, до Паликао.

В три тесни клетки, присвити, се намираха отец Георги, Енрико и Сенг. Те не можеха да направят и най-малкото движение, дори и да се отбраняват от мухите и комарите, които ги измъчваха.

Зад трите клетки, пазен от четирима бандити, вървеше господин Мускардо.

Мандаринът, ожесточен от удара на стария стрелец, бе заповядал да го измъчват с „кангуа“.

Този уред за измъчване бе употребяван често в Китай. Представляваше тежка двадесет, тридесет и дори четиридесет килограма дъска с два отвора отстрани и един по-голям по средата.

Измъчваният трябваше изправен да държи врата и ръцете си неподвижни, като поддържа дъската на раменете си. Но най-страшен беше гладът. Измъчваният не можеше да се храни самичък. И много често затворниците умираха от глад, тъй като никой не им даваше храна.

Господин Мускардо не се даде лесно на бандитите. Той разби главата на не един от тях. Но въпреки това кангуата затвори врата и китките му.

Бандата вървеше по пътя доста бързо, гонена от нетърпението да стигне в Паликао и да се порадва на мъченията на чужденците.

— Какво ще правиш с тези европейци, Пинг Чао? — запита Сум, който се беше присъединил към бандата.

— И още питаш!

— Ще ги убиеш?

— По-напред ще ги помъча.

— Мисля, че няма да ги убиеш — намеси се Мускардо, който бе чул този разговор.

Пинг Чао се обърна и победоносно погледна към бившия стрелец.

— Ти ли ще ми попречиш да ви избия? — попита той насмешливо.

— Да, драги ми мандарино — отговори господин Мускардо и в ума му блесна чудесна мисъл.

— И по какъв начин?

— Не знаеш къде се намира синът ти.

— Е, да.

— А ние знаем.

— Кажи ми веднага!

— Полека, драги мандарино.

— Кажи или ще заповядам да ти стегнат кангуата, докато те задуши.

— Тогава не бих могъл да говоря. Впрочем няма нужда да ме заплашваш, защото нищо не можеш да ми направиш. Освен това пак ще трябва да говоря.

— Освободи ме от тези безпокойства, които разкъсват сърцето ми!

— А! — възкликна стрелецът. — Безпокойства! Пък аз мислех, че сърцето на славния мандарин и съветник на империята е спокойно въпреки многото подлости, които е извършил досега. Сигурно жертвите от Минг правят съня ти неспокоен?

— Мълчи! — изрева мандаринът. — Остави на мира християните от Минг! По-добре говори за сина ми Уанг. Къде е сега?

— Казах ти, че се оказахме по-предвидливи от тебе засега стига толкова. Когато потрябва, ще ти обясня по-добре.

— Искам още сега! — изрева мандаринът.

— Нищо повече няма да ти кажа — отговори старият стрелец с решителен глас.

— Ще накарам да ти изтръгнат езика!

— Тогава не бих могъл да говоря.

— Ще ти счупя челюстта с „тейу“.

— О! Кой знае!

— И после ще заповядам да те нарежат на парчета!

— А ония ще убият сина ти.

— Какво! — извика мандаринът със задавен глас.

— Няма да говоря повече.

— Да, ще го убият, за да забъркат с кръвта му свещения ви хляб! Казаха ми, че на християните им трябвала човешка кръв. Всички знаят това.

— Пинг Чао, грешиш много, като вярваш на такива измислици. Тези, които твърдят това, са най-безсрамни лъжци.

Господин Мускардо ускори стъпките си и приближи до последната клетка, в която беше отец Георги.

— Братко — каза той на италиански, за да не го разберат, — започвам да се надявам.

— Видях Пинг Чао, като те заплашваше.

— Той трепери от страх. Нито дума за Уанг! Остави всичко на мене и ще видиш, че ще постигнем нещо.

Силен тласък, от който кангуата се разклати, му попречи да продължи.

— Тихо! — извика един от пазачите, като го заплаши с приклада на пушката си.

Когато колоната стигна на няколко мили от Паликао, от към запад се появи огромен облак дим на чудовищна височина. Сум и Пинг Чао се спряха да го гледат.

— Столицата гори! — извика мандаринът, като потръпна леко.

— Да, Пекин е в пламъци — отвърна Сум.

— Дали бунтовниците вече са влезли?

— Нападнали са европейските посолства. Те се заклеха да ги разрушат.

— А императрицата не им ли пречи?

— Предполагам, че по това време тя е свършила своето управление и че и младият император също не е вече между живите.

— Тогава Пекин се залива от кръв.

— Трябваше да се убият всички привърженици на императора.

— Така бе казал върховният вожд на боксерите.

— А ние? — попита мандаринът, като побледня.

— Ние по-късно ще си поделим властта — отговори Сум. — Водачът ни обеща длъжности и почести.

В това време колоната навлизаше в Паликао.

При вестта, че колоната води християни, огромна тълпа се хвърли срещу клетките. Тя беше толкова настървена, че пречеше на пленниците да напредват. Пинг Чао, Сум и водачът на бандитите обградиха клетките и заповядаха на своите хора да стрелят при всеки опит да им се отнемат.

Бандитите, като продължаваха да нанасят безмилостни удари, успяха да пробият път и потеглиха бързо напред все така следвани от тази полудяла тълпа, която крещеше въоръжена наоколо.

След пет минути навлязоха в едно място, заобиколено от здрава ограда и пазено от множество боксерски отделения, снабдени с пушки и стари топове.

Около оградата се издигаха множество колибки със стени от изсъхнала кал и сламени покриви, в средата с обширна стряха, под която седяха десетина парцаливи истински нехранимайковци, които имаха претенцията да се наричат съдии. Двама-трима от тях дращеха нещо на някаква хартия, като си служеха с големи, натопени в туш четки, които им служеха за писалки. Те бяха секретарите в това кръвожадно съдилище.

Заграденото място представляваше жестока гледка, защото бе времето за изпълнение на смъртните наказания. Дълги редици пленници, в по-голямата си част китайци, обвинени, че са приели християнството, изчакваха съдбата си.

Около стряхата група новопроизведени палачи изпълняваше решенията на съда сред дивите ревове и жалби на обвинените.

На някои бяха обхванати краката в дървени стегалки, които палачите навиваха, докато им сплескат глезените. На други причиняваха резки по тялото, като отделяха кожата на лентички.

Мнозина обаче биваха обезглавявани. Това наказание плашеше много китайците, защото се смяташе за позорно и прилагано обикновено към най-големите престъпници.

Господин Мускардо, отвратен от това варварство, бе затворил очи. Енрико и отец Георги бяха закрили лицата си с ръце. Само Сенг, навикнал на жестоките зрелища, гледаше спокойно, без да прояви някакво вълнение.

Колоната премина през този кървав лагер и се спря пред колиба, близо до която, затворени в една тясна клетка, дванадесет китайци с нечовешки викове оплакваха съдбата си. Те бяха християни, осъдени на бавна гладна смърт.

— Зверове! — извика господин Мускардо, като пламтеше от негодувание. — Дайте на тези нещастници да ядат!

А като видя Пинг Чао и Сум, извика към тях:

— Това е позор пред европейската култура! Те повдигнаха рамене.

Но водачът го тласна грубо към колибата, като заповяда да поставят до него и трите клетки, в които се намираха другарите му.

Водачът бе вече излязъл и затворил вратата.