Подземието на смъртта

XVI. УЖАСИТЕ НА ПЕКИН

Току-що навлязла в града, малката група се намери сред развалините. Наляво от укреплението се виждаха опожарени и разрушени къщи, а сред опустошените от боксерите градини се носеха тежки миризми. Рядко се виждаха хора, които бягаха безредно, като прехвърляха стени и изчезваха сред развалините.

— Да се скрием някъде засега.

— Ей там, в онази къща с градинката. Покривът е пробит от граната, значи вече е празна.

Оградата на къщата не беше много висока и групата лесно я прехвърли, като се озова в градина, пълна с цветя и плодни дръвчета. Имаше божур, люляк, портокали, нарове и мушмули, по клоните на които се жълтееха зрели плодове.

В дъното на градината се издигаше спретната къщичка от дърво и тухли, с двойни покриви и завити върхове, с мраморна стълба. Може би бе жилище на някой богат китаец, а може би и на мандарин.

Обитателите сигурно бяха изненадани от гранатите по време на ядене и бяха избягали, без да се докоснат до храната.

— Сега можем да си починем — каза господин Мускардо. — Довечера ще имаме много работа и не се знае дали ще спим.

Тъй като бяха уморени, се отдадоха на сладък сън, а Сенг остана да бди в градината за тяхното спокойствие.

Когато господин Мускардо се събуди, слънцето бе вече залязло и всичко наоколо потъваше в мрак.

Водачът беше станал по-рано и разпределяше оръжията, които бе намерил в една стая. Сега всички трябваше да се представят за боксери.

— Можем да тръгнем, господине — каза той на бившия стрелец.

— Гори ли още градът? — попита господин Мускардо.

— Да. А в южните и западните квартали се бият ожесточено, ако се съди по пушечните и топовни гърмежи.

— Боксерите са решили да не дадат на легациите да си отдъхнат.

— Искат да избият всички чужденци.

— Нещастните! И да не можем да им помогнем!

— Веднага ще ни убият.

Групата премина оградата и пое по уличка, от двете страни на която къщите и градините бяха безлюдни.

— Близо сме до английската легация — каза водачът. — Тя трябва да е опората на чужденците, тъй като е най-голяма и най-здрава.

— Дали ще може да устои до пристигането на международните войски? — попита господин Мускардо.

— Съмнявам се, господине, ако наистина императорските войски са се съединили с бунтовниците.

— Казаха ми, че моряци защищавали помещенията на посолствата.

— По-бързо! Трябва да стигна до кулата и да видя какво става с италианската легация.

За да не бъдат спрени и разпитани, водачът ги преведе през глуха градина близо до високата кула, която се издигаше самотно сред един площад с покрив от порцеланови плочки.

— Стигнахме — каза той, като се обърна към господин Мускардо.

— Дали е точно тази? — попита бившият стрелец.

— Няма други наоколо.

— Вътре има хора?

— Да, един прозорец свети.

— Да потърсим входа.

Обиколиха кулата и намериха много ниска вратичка, обкована с желязо и снабдена с тежък чук във форма на дракон.

Бившият стрелец повдигна чука и пак го спусна. Цялата кула прокънтя.

Миг след това се отвори малко крило, което се намираше до вратата и един глас попита:

— Какво искате?

— Да говорим с водача на „Жълтият кръст“ — отговори господин Мускардо.

Масивната врата се отвори и се показа китаец.

— Влезте!

Щом влязоха, той затвори вратата и я залости.

Шестима китайци, предимно възрастни, се бяха разположили на рогозки с кръстосани по турски крака. Друг, висок и едър, седеше на бамбуков стол с облегалка.

Като видя да влизат господин Мускардо и другарите му, той се изправи:

— Нашите поздрави към теб и другарите ти!

— Нося ти поздрави от Хан — отговори господин Мускардо.

— От брат ми?

— А! Не знаех, че водачът на „Кръстът на Пей-хо“ е твой роднина.

— Още ли е в Паликао?

— Да. И спасява християни, доколкото може.

— Хан е храбър и смел — каза гигантът. — Кажи сега какво искаш.

— Да спася един мисионер. Брат ми!

— Как се казва?

— Отец Георги.

— Свещеникът от Минг? — извика водачът на „Жълтият кръст“ изумен. — Не го ли убиха при нападението на селото?

— Не, спасихме го.

— А къде се намира сега?

— В ръцете на мандарина Пинг Чао.

— Бащата на Уанг!

— Значи ти знаеш какво ожесточи мандарина срещу брат ми?

— Зная.

— Е, добре. Вчера Пинг Чао и Сум са довели тук отец Георги.

С няколко думи бившият стрелец разказа за премеждията им от бягството до момента на освобождението им от Хан.

— Въпросът е сериозен — каза китаецът.

— Значи брат ми е загубен! — извика господин Мускардо отчаяно.

— Още има надежда. Мандаринът жали сина си! Ще пратя човек да съобщи на Уанг какво става. Като научи, че думата е за спасението на този, който го е покръстил, няма да се поколебае да дойде и да го спаси.

— Знаеш ли къде се намира?

— Да. Крие се в Долон Hoop, в Манджурия.

— Много е далече…

— За пет-шест дни може да дойде тук.

— Ще е късно за спасението на брат ми.

— Няма да разчитаме само на Уанг — каза китаецът. — Ще се опитаме да измъкнем мисионера от ръцете на мандарина. Къде живеете?

— В квартала Хо — отговори водачът. — Настанихме се в изоставена къща.

— Един от моите хора ще ви придружи и утре ще дойде да ви съобщи решението ни.

— А не бихме ли могли да се обърнем към някое посолство? — попита господин Мускардо. — Може би не всички са разрушени.

— Остана още едно — английското, — но е обсадено поне от петдесет хиляди души.

Водачът на „Жълтият кръст“ стана и поведе Енрико и господин Мускардо по извита, издълбана в дебелите стени стълбичка.

— Гледайте! Ето какво става в Пекин! Страшна бе картината пред очите на изплашените италианци.

Столицата приличаше на огнено море.

Огромни пламъци, вихрушки от искри и облаци дим покриваха южната част на града. Цели квартали горяха със страшна бързина, като че залети от хиляди литри петрол, без да може никой да ги загаси.