Подземието на смъртта

VII. ПРЕДАТЕЛЯТ

Реката беше широка и много бърза, протичаше сред два отвесни бряга, които правеха слизането много трудно, особено под непрекъснатия огън на боксерите.

Край реката колоната намери две от онези широки, плоскодънни лодки, които китайците наричаха „менг“.

Господин Мускардо се беше спрял на брега, като гледаше ту реката, ту боксерите. Те като че ли бяха открили намеренията на бегълците и усилваха хода си, за да им попречат да се качат на лодките.

— Няма да успеем толкова лесно — каза той на отец Георги. — Тези разбойници няма да ни оставят да излезем на открито и ще продупчат лодките ни.

— Няма какво да се колебаем, брате — отговори мисионерът. — Да се качат по-напред китайците, а дотогава ще посрещаме неприятеля.

— Китайците напред! — извика бившият стрелец. — А ние да задържим неприятеля за няколко минути!

Докато италианците приклекваха на колене зад скалите, които укрепваха брега, китайците започнаха да слизат в безредие, изплашени от куршумите, които вече свистяха във въздуха.

— Полека! — викаше отец Георги. — Не бързайте! Моят брат е зад нас.

Думите му отидоха на вятъра. Монголците, които бяха дали досега несъмнени доказателства за храброст, като че бяха загубили спокойствието си.

Докато те се боричкаха и си оспорваха местата, бившият стрелец и неговите хора показваха истински чудеса от храброст, за да задържат бандитите.

Борбата, разбира се, беше много неравна — десет срещу тридесет. И макар че боксерите имаха лоши пушки, не един куршум достигна до реката.

— Смелост! — стрелецът продължаваше да стреля. — Още няколко минути и всички ще бъдем спасени!

Работниците започнаха да се колебаят. Двама от тях бяха убити, трети — ударен в крака — беше пренесен на борда на втората ладия от отец Георги.

Боксерите, окуражени от тези успехи, се хвърлиха върху групата храбреци от всички страни и виеха като демони. Залповете не ги задържаха вече.

— Татко — каза Енрико, — не можем да устояваме повече, а цевта на пушката ми изгаря пръстите.

— Още едно усилие! — викаше господин Мускардо, избягал досега от вражеските куршуми. — Още един хубав залп, там в средата! Братко, бързо скачай в шалупата! Свършиха ли китайците? Още един залп нататък!

Сега вече паниката беше обзела всички. Европейци и китайци се бяха хвърлили върху двете шалупи, като се мъчеха да се качат всичките изведнъж А в това време глутницата боксери стигна до брега.

— Напред! — извика бившият стрелец, като видя, че мисионерът и неговите другари се бяха наместили вече във втората ладия.

Тъй като тя беше по-леко натоварена, веднага бе спусната във водата. Другата обаче, която бе заета от китайците, бе останала на суша, въпреки отчаяните усилия на тези, които бяха в нея.

— Слезте във водата! — извика господин Дускардо. Гласът му се загуби сред бесните викове на боксерите.

Бандитите слизаха по брега и скачаха като тигри.

— Братко, да спасим китайците! — извика отец Георги, като грабна пушката.

Уви, беше много късно! Тези нещастници, обзети от неописуем страх, бяха напълно загубени.

Тогава пред очите на европейците се разигра страшна сцена.

Въпреки усилената стрелба на италианците, бандитите се бяха хвърлили към първата лодка, която бе останала на суша.

Да скочат вътре и да избият китайците бе работа само за миг. Нещастниците, парализирани от ужаса, дори не опитаха да се съпротивляват срещу тази светкавична атака.

Мускардо, като обузда яростта си, заповяда да тръгнат.

Четирима души продължаваха да стрелят, за да държат на голямо разстояние бандитите, някои от които вече се бяха хвърлили във водата, за да опитат да изплуват до шалупата, преди тя да бе стигнала до отсрещния бряг.

— Убийте тези кучета! — викаше господин Мускардо, почервенял от гняв. — Да ги унищожим всички! До един!

В това време шалупата бързо се отдалечаваше, като избягваше куршумите на бандитите. Някои от тях се бяха опитали да я преследват, но течението беше толкова бързо, че скоро те се отказаха от това.

— Без късмет сте си! — извика бившият стрелец. — Ех! Ако ми беше подръка само половин рота от моя полк, всички щяха да си заминат от този свят!

— Бедните китайци! — въздъхна отец Георги. — Дори и последните оцелели от селото трябваше да паднат покосени от ръката на съотечествениците си.

— Те са варвари, братко.

— Но имат култура по-стара от нашата.

— Видяхме я! Никога не съм виждал подобни диваци.

— А къде ще отидем сега?

— Ще се опитаме да стигнем до джонката на онзи рибар — каза бившият стрелец.

— Дали ще ни оставят боксерите да плаваме спокойно?

— За това не съм сигурен, братко. Все пак още се надяваме, че можем да спасим кожите си.

— Ние сме само девет — каза Енрико — и единият е ранен.

— Девет мъже могат да извършат чудеса, сине мой. Освен това в джонката има няколко китайци.

— Видях колко струват тези монголци. С изключение на Сенг, който е истински храбрец, всички останали са неспособни за решителни действия.

— И все пак китайците презират смъртта и спокойно отиват срещу нея.

— Но това не им пречи да са лоши войници, татко.

— Което е истинско щастие за нас, защото иначе бандитите биха ни изклали като овце.

— Вярно ли е, татко, че европейските войници са слезли на суша?

— Да, Енрико — отговори господин Мускардо.

— И ще разгонят тези разбойници, боксерите?

— Полека, момчето ми. Боя се, че ще си имам много работа с тях.

— А ти ми каза, че и в Пекин са се разбунтували.

— Изглежда, китайското правителство чудесно се погажда с боксерите.

Докато бившият стрелец разговаряше със сина си, шалупата слизаше бързо по реката, носена от течението, което ставаше все по-силно.

Четиримата работници, които избегнаха смъртта, и Сенг, който се беше настанил на кормилото, правеха необикновени усилия, за да избягнат множеството островчета и пясъчни блокове по реката.

Бяха навлезли вече в сравнително по-населена и още ненападната от бунтовниците област.

По двата бряга се виждаха колиби, а по хълмовете — по някоя спретната виличка с двойни покриви, по чиито върхове се намираха големи дракони от позлатено желязо и прътове, на които се развяваха жълти знаменца.

Селяни и селянки работеха по памучните и индигови полета. И щом като видеха шалупата, се разбягваха, като мислеха може би, че е пълна с боксери или с европейски войници.

По пладне господин Мускардо, като видя, че бреговете са пусти, заповяда да се направи кратка почивка пред една колиба.

Всички бяха уморени и огладнели, тъй като не носеха никаква храна със себе си.

— Да потърсим нещо за ядене — каза бившият стрелец.

Тъкмо се готвеше да скочи на земята, когато иззад колибата се чуха викове. Беше дрезгав рев, заплашителен и мъчителен, и изглеждаше, че няма нищо човешко в него.

— Да не би да колят някого? — господин Мускардо хвана пушката и погледна към брат си.

— Или се отнася до някой ранен? — каза отец Георги. — Братко, да отидем да видим и ако можем — да му помогнем.

— Не ми се вярва боксерите да са стигнали дотук — намеси се Сенг. — Иначе колибата нямаше да бъде на мястото си.

— Да идем да видим — заключи господин Мускардо. Виковете ставаха все по-остри и по-животински. Подбудени от живо любопитство, бившият стрелец, Енрико, отец Георги и Сенг скочиха на брега, докато четиримата работници и раненият им другар останаха на пазят лодката.

Като стигнаха до колибата, пред очите им се разкри страшна гледка.

Видяха затворен в здрава бамбукова клетка човек, страшно слаб и съвсем гол, с изскочили от орбитите очи, свити черти на лицето, който бясно си хапеше ръцете, като смучеше кръвта, която течеше от раните.

Като видя да се появяват господин Мускардо и неговите другари, той започна да разтърсва бясно бамбуковите тръстики, сякаш искаше да се нахвърли върху европейците.

— Кой е този нещастник? — попита господин Мускардо. — Кой може да го е затворил в тази клетка?

— Този човек е луд, господарю — каза Сенг.

— И са го затворили в тази клетка! — извика отец Георги с възмущение.

— Всички луди се затварят в клетка, отче — отговори китаецът.

— Този човек умира от глад, Сенг.

— Изглежда, че никой не минава оттук.

— Какво искаш да кажеш? — попита бившият стрелец.

— Че у нас лудите се оставят на милостта на проходящите. Дават им нещо да ядат, за да изкарат някой и друг месец. Ако ли не, то тогава умират от глад.

— Това е престъпление!

— Не казвам, че не е, господарю.

— А близките на този нещастник не се ли грижат за прехраната му?

— Сигурно са някъде далече оттук, за да не чуват виковете му. Ето защо тази колиба е пуста. Когато лудият умре, ще се върнат да приберат индигото и синапа, посети в това поле.

— Да дадем на този окаяник нещо за ядене — каза отец Георги, дълбоко развълнуван.

— И да го пуснем на свобода — добави Енрико.

— Да видим най-напред дали в колибата има храна — каза бившият стрелец.

Жилището изглеждаше напуснато отдавна, тъй като в един ъгъл се виждаха остатъци от храни, вече развалени и мухлясали. Неговите собственици бяха затворили лудия и си бяха отишли, без да се погрижат за него.

Китайците държаха реколтата си на открито.

Обиколиха около колибата и намериха малка стряха, под която, прикрити под купища листа, се валяха съдове, пълни с ориз, а окачени на греда, се сушеха кучешки бутчета.

— Ако това не става за нас, за лудия сигурно ще бъде превъзходно — каза бившият стрелец.

Взе две бутчета и отиде да ги хвърли на нещастника. Той се нахвърли върху тях като звяр, докопал плячката, и започна да издава неописуеми викове.

— Ще го вземем ли с нас, братко? — попита мисионерът.

— Невъзможно е, Георги — отговори бившият стрелец.

— Много труд ще ни създаде. Но можем да го пуснем на свобода.

Като каза това, той разби три тръстики с приклада на пушката си.

Лудият, като видя този процеп, се хвърли бързо навън, после хукна като подгонен през полетата и изчезна някъде сред индиговата плантация.

— Нещастнико! — извика отец Георги със свито сърце.

— Какво ще стане с теб?

— Сигурна жертва на боксерите, а те, изглежда, се приближават вече — каза Сенг, който се беше загледал назад.

— Откъде знаеш? — попита стрелецът.

— Виждам стълбове дим да се извиват над небосклона. Където е огънят, там са и боксерите.

— Дали са пак тези, които ни преследваха?

— Може би, господарю.

— Няма да ги чакаме — каза стрелецът. — Да качим на лодката този ориз и да идем другаде да го готвим. Въздухът тук не е за нас.

Взеха четирите кюпа, напълнени с ориз, слязоха бързо на брега и се качиха на лодката.

През целия ден шалупата продължаваше да слиза по реката, като минаваше сред памучни, индигови и черничеви плантации, и към вечерта стигна до едно място, където течението значително се стесняваше.

Двата бряга бяха променили вида си. Нямаше вече оризища, нито плантации. Отляво и отдясно се издигаха големи дървета, чиито клони се свеждаха над реката и образуваха зелен и необикновено красив свод.

Господин Мускардо, като не се решаваше да продължи пътуването през нощта по тази така бърза и изпълнена с острови и подводни камъни река, заповяда да спрат. Трябваше и да приготвят вечерята.

— Под онези ли дървета ще се настаним? — попита Енрико.

— Предпочитам да се държа далече от брега — отговори господин Мускардо. — Кой може да ме увери, че гората е пуста? Да не забравяме, че сме търсеният дивеч.

Сред реката се намираше островче, покрито с гъста растителност. Решиха да слязат на него и там да прекарат нощта.

Тъкмо щяха да се отправят нататък, когато видяха да се появява откъм храстите китаец, изтънял като пирон, с извънредно дълга опашка, чак до петите му, и много бедно облечен.

В ръката си държеше тривърхо копие, а на пояса му висеше нож.

— Хей, приятелю, какво правиш на това островче? — попита господин Мускардо, като вдигна пушката.

Китаецът го погледна подозрително и каза:

— Рибар съм.

— Тогава сигурно имаш риба за продаване. Ние сме огладнели.

— За чужденците нямам риба — отговори грубо китаецът.

— Ще имаш поне мрежи. Ние ще ти платим добре всичко, което ни дадеш.

— Ако имате злато, работата е друга.

— Тези монголци са до един продажни — промърмори господин Мускардо.

Той извади от джоба си сребърна монета и я хвърли на рибаря, който я хвана във въздуха.

— Вие сте богати — каза той. — Слезте и почакайте малко.

После изсвири пронизително и веднага сред тревата се показаха три гмуреца, водни птички, които се срещат в изобилие в Китай и които приличат на нашите жерави, но са по-малки от тях.

— Ето истинските рибари — каза бившият стрелец, като се смееше. — Не са глупави китайците.

По едно второ изсвирване на господаря трите птици се бяха наредили край брега, като гледаха внимателно водата, която на това място беше много мътна.

Изведнъж, най-голямата се хвърли бързо в течението, потопи се известно време в него и после изплува, като носеше риба, тежка около четвърт килограм.

Китаецът бързо протегна копието и гмурецът скочи на него, остави се покорно да го отнесат пак на брега.

— Интересно! — каза Енрико, който никога не беше присъствувал на подобен род риболов.

— И е много остроумно — добави господин Мускардо.

— А не ядат ли рибата, която улавят?

— Не могат да я ядат, понеже на врата си имат тясна халка, която им пречи. — Не виждате ли, всички тези птици имат такива халки!

— Наистина — отговори Енрико, — не бях забелязал.

В това време рибарят беше прибрал плячката, подарявайки на умната птица топчица, замесена от малко риба и малко жълъдово брашно.

Другите две птици бяха последвали примера на първата, като носеха други риби, които господарят бързаше да прибере в кош от върбови пръчки.

Този риболов трая половин час, докато слънцето залезе. После европейците, водени от рибаря, се разположиха сред растенията, като се спряха пред бедна стрехица, която служеше за жилище на господаря на гмурците.

Веднага запалиха огън и малко след това мисионерът и другарите му насядаха около вкусното печено, макар и приготвено с остаряла мазнина. Рибарят, който сякаш беше променил настроението си, след като господин Мускардо му бе подарил един таел, им поднесе превъзходен чай, питие, което се намираше винаги и в най-бедните монголски къщи.

Едва бяха свършили вечерята, когато някъде далече се чуха няколко пушечни гърмежа.

Господин Мускардо се изправи.

— Пак ли тези бандити?

— Боксерите ли? — попита рибарят, който пушеше опиум с лула във формата на морска черупка.

— Да — отговори господин Мускардо.

— Не мислех, че тези хора са стигнали вече дотук. Това е един ураган, който Пекин не е очаквал. Ще станат интересни неща.

— И ти ли си боксер? — попита господин Мускардо с безпокойствие.

— А, не — отговори рибарят с усмивка. — Господа, време е да лягаме. Боксерите няма да ни безпокоят.

— Да, да лягаме — промърмори господин Мускардо. — Но аз няма да те изпусна от очи.

След няколко минути под стряхата спяха всички с изключение на стария стрелец, който хъркаше като заклан, но държеше очите си съвсем отворени.