Пожелай ми слънчогледи

Осемнайсета глава

По пътя към Лондон и двамата мълчим. Аз стискам синята папка, да не би да избяга. Покрай нас профучават полята. От време на време Джон поглежда към мен.

Прехвърлям всичко научено в главата си и се опитам да подредя фактите. Все едно че проучвам Лекси Смарт, за да пиша научен труд за нея.

— Не мога да повярвам, че татко ни е изоставил така — заговарям най-сетне. — Нито ни е предупредил, нито нищо.

— Така ли? — На Джон очевидно не му се говори. Изритвам обувките, качвам си краката на седалката и подпирам брадичка на коленете.

— Всички обичаха татко. Беше толкова красив мъж, толкова забавен, лъчезарен, а и ни обичаше. Въпреки че няколко пъти ни е зарязвал… той наистина ни обичаше. Наричаше ни трите ми момичета.

— Трите му момичета. — Гласът на Джон е по-сух от обикновено. — Една луда по кучетата жена, която не приема очевидното, тормозителка тийнейджърка и млада госпожа с амнезия, която не знае какво става около нея. И трите са потънали в дългове. Браво, Майкъл! Добре си се справил.

Поглеждам го.

— Май нямаш много високо мнение за баща ми, а?

— Прекарвал си е добре и ви е оставил да се оправяте с разрухата, която е оставил след себе си — отвръща Джон. — Според мен е бил пълен егоист. Но пък аз не го познавам. — Дава мигач и рязко се престроява. Стиснал е здраво волана. Май е много ядосан.

— Поне научих още нещо. — Започвам да гриза палеца си. — Говорила ли съм често за погребението?

— Веднъж или два пъти — усмихва се Джон.

— Ясно — изчервявам се аз. — Сигурно съм те отегчила до смърт.

— Не ставай глупава! — Той пуска волана и стиска ръката ми. — Един ден, още в началото, когато все още бяхме просто приятели, всичко излезе наяве. Цялата история. Разказа ми как този ден е променил живота ти. Поела си дълга на семейството, на следващия ден си записала час при зъболекар, започнала си драстична диета и си решила да промениш всичко. Когато си се включила в предаването, нещата станали още по-крайни. Изстреляла си се нагоре в кариерата, запознала си се с Ерик и си решила, че той е отговорът. Той бил стабилен, богат, изискан. Много различен от… — той млъква.

— Баща ми — довършвам аз.

— Не съм психолог. Но по всичко личи, че е така.

Наблюдавам малък самолет, който се издига все по-високо и оставя двойна следа дим.

— Когато се събудих, имах чувството, че съм попаднала в живота мечта — признавам аз. — Мислех, че съм Пепеляшка. Не, чувствах се по-добре от Пепеляшка. Мислех си, че съм най-щастливото момиче на света… — Прекъсвам мисълта си, защото Джон клати глава.

— Живееше под огромно напрежение. Постигнала беше прекалено много за изключително кратко време, не знаеше как да се справяш, допускаше грешки… — Той се колебае. — Отчуждила се беше от приятелките си. А това беше най-трудното.

— Просто не разбирам — вдигам безпомощно рамене. — Не разбирам защо съм се превърнала в такава мръсница.

— Не си искала, Лекси. Успокой се. Правят те шефка. Трябва да ръководиш голям отдел, искаш да впечатлиш ръководството, не желаеш да шушукат зад гърба ти, че те покровителстват… и започваш да потъваш. Просто си постъпила погрешно. След това се чувстваш като хваната в капан. Представяше се за неуязвима и безчувствена. Това е било част от успеха.

— Кобрата — мръщя се аз. — Все още не мога да повярвам, че са ме нарекли на змия.

— Кобрата — кима той и се усмихва отново. — Това го измислиха продуцентите на риалитито. Това не беше истинската ти. Въпреки че имаха известно основание. Ти се превръщаш в истинска кобра, когато става въпрос за бизнес.

— Не съм кобра! — вдигам очи.

— Казвам го в добрия смисъл — ухилва се той.

В добър смисъл ли? Как е възможно да си кобра в добрия смисъл?

Пътуваме още известно време, без да говорим. От двете ни страни са се ширнали полята. Накрая Джон пуска радиото. „Игълс“ пеят „Хотел Калифорния“, слънцето блести по прозореца и на мен ми се струва, че съм попаднала в друга страна, че съм в друг живот.

— Веднъж ми каза, че ако можеш да се върнеш назад, ще направиш всичко различно. — Гласът на Джон е по-мек отпреди. — За всичко. И за себе си… и за работата… Ерик… Всичко изглежда различно, след като надникнеш по-надълбоко.

Заболява ме, когато го чувам да споменава Ерик. Джон говори така, като че ли всичко е в миналото, но не е така. Омъжена съм. Да не говорим, че намекът му не ми харесва.

— Виж, не съм някоя празноглава златотърсачка — заявявам разпалено. — Сигурно съм обичала Ерик. Не е възможно да се омъжа за него единствено заради парите и положението му.

— Отначало си мислела, че Ерик е мъжът за теб — съгласява се Джон. — Той е очарователен, умен… интелигентен. Като си го представиш в ролята на съпруг, всичко се нарежда.

— Престани.

— Той умее да живее, измислил е еднообемното пространство. Съобразителен е, чувствителен…

— Престани. — Опитвам се да не се разсмея. Навеждам се, за да пусна радиото по-силно, за да заглуша гласа на Джон. След малко се сещам за нещо и намалявам.

— Добре, виж. Може и да сме имали връзка. Само че тя е в миналото. Това не означава… Може да съм решила да оправя нещата в брака си.

— Нищо не можеш да оправиш — настоява Джон. — Ерик не те обича.

Как е възможно да знае всичко?

— Напротив! Той сам ми го каза. И е романтичен, ако искаш да знаеш.

— Ами? — Джон никак не се трогва от думите ми. — Какво ти е казал?

— Каза, че се е влюбил в красивата ми уста, в дългите ми крака и в начина, по който нося куфарчето. — Изчервявам се от притеснение. Не мога да забравя тези негови думи.

— Това са пълни дивотии. — Джон дори не се обръща към мен.

— Нима?

— А щеше ли да те обича, ако носеше куфарчето по друг начин?

Аз онемявам.

— Ами… не знам. Това не е важно.

— Как да не е важно? Точно това е важното. Щеше ли да те обича, ако краката ти не бяха дълги?

— Не знам — тросвам се аз. — Млъквай! Беше много красив момент.

— Това са пълни глупости.

— Добре! — вирвам брадичка. — А ти какво обичаш у мен?

— Не знам. Онова, което си. Не мога да напиша списък — отвръща недоволно той.

Отново мълчим. Аз гледам напред, скръстила ръце. Джон гледа пътя, сякаш е забравил за разговора. Наближаваме Лондон и колите стават повече.

— Добре — обажда се той, когато попадаме в задръстване. — Харесвам начина, по който пропискваш насън.

— Прописквам насън ли? — учудвам се аз.

— Като катерица.

— Не бях ли кобра — отвръщам. — Реши кое от двете.

— Денем си кобра — кима той. — Вечер — катерица.

Опитвам се да остана сериозна, но не успявам. Докато пълзим напред, получавам есемес.

— Ерик е — обяснявам, след като го прочитам. — Пристигнал е в Манчестър. Търси терени за нови обекти и ще остане там няколко дни.

— Да, знам. — Джон влиза в кръгово движение.

Вече сме в покрайнините. Въздухът е станал по-сив и капка дъжд ме перва по бузата. Потръпвам и Джон вдига гюрука на мерцедеса. Следи пътя напред със сериозно изражение.

— Ерик можеше да плати дълга на баща ти, без да му мигне окото — заявява той. — Но той те остави да се оправяш сама. Дори не го споменава.

Не мога да повярвам. Не знам какво да кажа. Просто не знам.

— Парите са си негови — заявявам. — Защо да го прави? А и аз нямам нужда от ничия помощ.

— Знам. Просто казвам. Ти не приемаш нищо. Голям инат си. — Стигаме голямо кръстовище, спираме зад автобус и той ме поглежда. — Какво ще правиш сега?

— Сега ли?

— До края на деня. — Той свива рамене. — След като Ерик го няма.

Нещо в мен трепва. Лек приятен пулс, на който отказвам да обърна внимание.

— Ами… — опитвам се да говоря като делова жена. — Нищо няма да правя. Ще се прибера, ще вечерям, ще прочета папката… — Насилвам се да не нервнича. — Защо питаш?

— Нищо. — Джон също мълчи, но след малко добавя небрежно. — Някои от нещата ти са в апартамента ми. Ако искаш, ела да си ги вземеш.

— Добре — свивам рамене.

— Добре. — Той завива и през останалата част от пътя не проговаряме.

Джон живее в най-красивия апартамент, който някога съм виждала.

Добре де, улицата е в Хамърсмит и е кофти. Човек не бива да обръща внимание на изрисуваната с графити стена отсреща. Къщата е огромна, от бели тухли, с масивни арковидни прозорци и се оказва, че апартаментите са свързани с апартаментите в съседната сграда, така че са много по-големи, отколкото изглеждат отвън.

— Невероятно…

Оглеждам апартамента и не намирам думи. Таванът е висок, стените са бели, работният му плот е до компютър „Епъл“ с широк екран. В единия ъгъл е поставен статив, а стената срещу него е превърната в библиотека и дори има старинна стълба, за да стига до най-високите полици.

— Всички съседни къщи са превърнати в ателиета на художници. — Очите му блестят, докато обикаля, за да прибере стари чаши от кафе, а след това ги отнася в кухнята.

Слънцето отново е изгряло и лъчите му падат по лакираното дюшеме. По пода са нападали листа със скици и чертежи. Има и бутилка текила с пакетче бадеми.

Вдигам поглед и забелязвам, че Джон е застанал на вратата на кухнята и ме наблюдава. Прокарва пръсти през косата си.

— Нещата ти са там.

Влизам, където сочи, и попадам в уютен хол. Канапетата са в синьо, има огромен кожен фотьойл и стар телевизор, поставен на стол. Зад канапето се виждат дървени полици с натрупани по тях списания, книги, саксии и…

— Това е моята чаша — възкликвам, вперила поглед в ръчно рисуваната глинена чаша, която Фи навремето ми подари за един рожден ден. Сякаш мястото й е сред книгите.

— Знам — кима той. — Нали това ти казвам. Оставила си някои неща тук. — Той ми я подава.

— И пуловерът ми! — Старо поло с разтегната яка е метнато на едното канапе. Имам го открай време, още от шестнайсетгодишна. Как така…

Оглеждам се и забелязвам още неща. Ето го и рошавото наметало, с което се увивам. Старите ми снимки от колежа в рамки, обсипани с камъчета. Розовият ми тостер…

— Идваше тук да похапнеш препечени филийки. — Джон проследява учудения ми поглед. — Така се тъпчеше, сякаш си държана гладна.

В този момент виждам другото си аз; своя страна, която мислех, че е изчезнала завинаги. За пръв път, откакто се събудих в болницата, се чувствам като у дома си. На цветето в ъгъла дори има шарени светлини — същите, които помня от малкия си апартамент в Балам.

През всичкото време нещата ми са били тук. Неочаквано си припомням думите на Ерик, когато го попитах за Джон. Той каза, че би му поверил живота си.

Може би тъкмо това съм направила. Поверила съм му живота си.

— Спомняш ли си нещо? — пита небрежно Джон, но усещам стаената надежда.

— Не — клатя глава. — Просто нещата, които са от предишния ми живот… — Млъквам, когато забелязвам непозната рамка. Приближавам се, за да разгледам снимката. Аз съм. Невероятно. И Джон е до мен. Седнали сме на един дънер, той ме е прегърнал, а аз съм в дънки и гуменки. Косата ми се вее свободно, отметнала съм глава назад. Смея се така, сякаш съм най-щастливият човек на света.

Истина е. Той ми е казал истината.

Главата ми ще се пръсне, докато наблюдавам лицата ни, облени от слънчевите лъчи. През всичкото време е имал доказателство.

— Можеше да ми я покажеш — обвинявам го аз. — Снимката. Можеше да ми я донесеш.

— Ти щеше ли да ми повярваш? — Той присяда на облегалката на едното канапе. — Щеше ли да ми повярваш?

Колебая се. Може би е прав. Може би щях да намеря някакво обяснение, за да остана при съвършения си съпруг, за да запазя живота си мечта.

Опитвам се да разведря атмосферата и приближавам до масата, отрупана със стари романи и купичка ядки.

— Слънчогледово семе. — Посягам и грабвам шепа. — Обожавам слънчоглед.

— Знам. — По лицето на Джон се е появило странно изражение.

— Какво? — поглеждам го изненадана. Устата ми е пълна със семки. — Какво има? Да не би да са стари?

— Не са. Просто… — той не довършва мисълта си и се усмихва сякаш на себе си. — Няма значение. Не е важно.

— Хайде, кажи ми. Да не би да е нещо от връзката ни? Трябва да ми кажеш. Хайде.

— Нищо — свива рамене той. — Глупаво е. Имахме една… традиция. Първия път, когато правихме секс, ти яде семки. Засади една в кофичка от кисело мляко и я отнесе у вас. Беше тайна. След това започна да го правиш всеки път. Това бе спомен. Наричахме ги нашите деца.

— Садили сме семки? Това май нещо ми напомня…

— Аха — кима Джон, сякаш иска да промени темата. — Ще ти донеса нещо за пиене.

— Къде са? — питам, докато той налива вино. — Пазиш ли ги? — Оглеждам се, за да видя насадените семки.

— Няма значение. — Джон ми подава чашата.

— Изхвърлил ли си ги?

— Не съм. — Той се приближава до сидито и пуска тиха музика, но това не е в състояние да ме разсее.

— Кажи къде са? — В гласа ми се прокрадва настойчивост. — Поне няколко пъти сме правили секс, ако онова, което казваш, е истина. Значи трябва да има слънчогледи.

Джон отпива глътка вино. След това, без да каже и дума, се врътва и ми дава знак да го последвам по тесен коридор. Влизаме в оскъдно обзаведена спалня. Той отваря вратата към просторен балкон. И аз ахвам.

Целият балкон е скрит от слънчогледи. Има огромни жълти чудовища, които са се протегнали към небето, и съвсем млади издънки, едва напъпили стръкчета, които започват да надигат глави. Накъдето и да се обърна, виждам слънчогледи.

Това е! Това сме ние. От първата до последната семка. Гърлото ми се стяга, докато гледам морето от зелено и жълто. Нямах представа.

— И кога… преди колко време… искам да кажа… — Обръщам се към най-младото стръкче, подпряно с пръчици. — Кога за последен път…

— Преди шест седмици, деня преди катастрофата. — Джон ме наблюдава със странен поглед. — Много се грижа за това.

— Тогава за последен път ли се видяхме, преди… — прехапвам устни.

Отначало Джон мълчи, след това кима.

— Тогава бяхме заедно за последен път.

Сядам и отпивам глътка вино. Не знам какво да кажа. Това е друг живот. Тази връзка толкова се е задълбочила, че съм имала намерение да напусна Ерик.

— Ами… първия път? — питам спокойно. — Как започна всичко?

— Случи се през онзи уикенд, когато Ерик замина. Бях у вас и си говорехме. Седяхме на балкона и пиехме вино. Също като сега. — Джон разперва ръце. — Някъде следобеда замълчахме. И разбрахме какво ще се случи.

Той вдига тъмните си очи към мен и аз усещам тръпка. Той става и прекрачва към мен.

— И двамата знаехме, че е неизбежно — казва тихо.

Не мога да откъсна очи от него. Той внимателно поема чашата ми и обгръща с длани ръцете ми.

— Лекси… — Повдига ръцете ми към устата си, затваря очи и нежно целува пръстите ми. — Знаех… — Гласът му е приглушен. — Знаех, че ще се върнеш. Знаех, че ще се върнеш при мен.

— Престани! — Дръпвам грубо ръце, а сърцето ми бие до пръсване. — Ти не знаеш… нищо не знаеш!

— Какво има? — Джон е шокиран, сякаш съм го ударила. И аз не знам какво ми е. Толкова силно го желая, тялото ми се стреми към него. Само че не мога.

— Работата е там, че съм объркана.

— От какво? — чуди се той.

— От всичко това! — соча слънчогледите. — Ти ми разказваш за някаква дълбока връзка. А за мен е едва началото. — Отпивам голяма глътка вино и се опитвам да се овладея. — Просто съм изостанала. Всичко е толкова объркано.

— Ами оправи го — отвръща бързо той. — Ще се справим. Ще се върнем към началото.

— Ти не можеш да се върнеш към началото! — Прокарвам ръце през косата си. — Джон, ти си привлекателен, остроумен, страхотен. Аз много те харесвам. Само че не те обичам. Как бих могла? Аз не съм правила всичко това. Не помня.

— Не очаквам да ме обичаш.

— Напротив, очакваш. Очакваш да бъда тя.

— Ти си тя. — В гласа му се прокрадва гняв. — Не ми пробутвай тези глупости. Ти си момичето, което обичам. Повярвай ми, Лекси.

— Не знам! — повишавам глас. — Не знам дали е така, не разбираш ли? Дали съм тя? Дали съм аз?

За мой ужас сълзите започват да се стичат по лицето ми. Нямам никаква представа откъде се появиха. Обръщам му гръб, за да избърша лицето си, хлипам и не успявам да спра.

— Искам да съм тя, искам да съм момичето, което се смее от снимката. Само че не съм.

Най-сетне успявам да се овладея и се обръщам. Джон не е помръднал от мястото си и безизразното му лице кара сърцето ми да се свие.

— Видях слънчогледите — преглъщам с усилие. — И снимката. Нещата ми са тук, и въпреки това не помня какво се е случило. Това е просто една чудесна любов между двама непознати за мен хора.

— Това си ти — настоява Джон тихо. — И аз. Познаваш и двамата.

— Знам, че е така, но не го чувствам. Просто не знам. — Притискам юмрук към гърдите си и усещам, че сълзите напират отново. — Ако можех да си спомня поне едно нещо. Ако имах един-единствен спомен, една нишка, за която да се хвана… — Така и не довършвам изречението. Джон е преместил поглед към слънчогледите, сякаш всяко листенце е важно.

— Какво се опитваш да ми кажеш?

— Казвам… И аз не знам какво! Просто не знам. Трябва ми време… Трябва ми… — безпомощно млъквам.

Усещам първите капки дъжд. Порив на вятъра накланя слънчогледите и те се превиват, сякаш кимат. Накрая Джон нарушава мълчанието.

— Да те закарам ли до вас? — поглежда ме и вече не забелязвам гняв.

— Да. — Изтривам очи и прибирам косата си. — Закарай ме, ако обичаш.

Стигаме за петнайсет минути. Не си говорим. Аз стискам синята папка, а Джон сменя скоростите, стиснал зъби. Паркира мерцедеса на моето място и в първия момент никой от двамата не помръдва. Дъждът барабани по покрива и блясва светкавица.

— Трябва да изтичаш — казва той и аз кимам.

— Как ще се прибереш?

— Няма страшно. — Подава ми ключовете, без да ме поглежда в очите. — Успех с това — кима към папката. — Стискам палци.

— Благодаря. — Прокарвам ръка по твърдата папка и прехапвам устни. — Нямам представа как ще накарам Саймън Джонсън да поговорим по този въпрос. Вече съм отстранена. Никой не ми вярва. Той изобщо няма да се заинтересува.

— Ще измислиш нещо.

— Ако успея да вляза при него, за да му обясня, всичко ще бъде наред. Знам обаче, че няма да ме допуснат. За мен никой няма време. — Въздишам и посягам да отворя вратата. Дъждът е проливен, но не мога повече да остана вътре.

— Лекси…

Усещам нервните движения на Джон.

— Нека да… поговорим — подканвам го аз. — Някой път.

— Добре. — Той задържа за момент погледа ми. — Някой път. Става. — Слиза и вдига ръце над главата си, но така и не успява да се заслони от дъжда. — Ще си хвана такси. Хайде, ти върви. — Той се поколебава, след това ме целува по бузите и тръгва.

Хуквам през дъжда към входа и за малко да изпусна безценната папка, след това заставам под навеса, подреждам листата и усещам въодушевление, когато си припомням подробностите. Лошото е, че онова, което казах, е истина. Ако не успея да се видя със Саймън Джонсън, всичко е напразно.

Неочаквано се отчайвам, когато осъзнавам колко е сериозно положението. Къде ми е умът? Каквото и да има в тази папка, той няма да ми даде втори шанс, нали? Аз вече не съм Кобрата. Не съм детето чудо Лекси. Аз нямам памет, аз съм срам за фирмата, просто един некадърен товар. Саймън Джонсън няма да ми отдели дори пет минути, за да ме изслуша.

Не съм в настроение за асансьора. За най-голямо изумление на портиера тръгвам към стълбите, отварям стъклената врата, която не е докосвана от нито един жител на сградата. Щом влизам вкъщи, пускам огъня с дистанционното и се опитвам да се сгуша на кремавото канапе. Само че възглавниците са лъскави и неудобни и се страхувам, че влажната ми от дъжда коса ще остави петна по дамаската, затова ставам и отивам в кухнята, за да си направя чай.

След изпълнения с адреналин ден идва ред на разочарованието. И така, научих няколко неща за себе си. Какво от това? Напълно изпуснах нещата и с Джон, и със сделката, и с всичко. Целият ден бе просто една неосъществена мечта. Никога няма да успея да спася отдела. Саймън никога няма да ме покани в кабинета си и да ме попита за мнението ми, камо ли да изслуша плановете ми за някаква сделка. Това просто няма да се случи. Освен ако…

Освен ако… Невъзможно! Не мога. Я стига!

Цялата тръпна от вълнение, когато се сещам за усложненията, а гласът на Саймън Джонсън звъни в ушите ми.

Ако си върнеш паметта, Лекси, тогава ще бъде съвсем различно.

Ако си върна паметта, тогава всичко ще бъде различно. Чайникът ври, но аз не забелязвам. Сякаш насън вадя мобилния и набирам.

— Фи — започвам аз. — Не казвай нищо, просто слушай.