Пожелай ми слънчогледи

Пета глава

Загубила съм способността си да говоря. Гледам го и не мога да повярвам на очите си. Този мъж е невероятен, просто противно красив. Готин е като някой от манекените на „Армани“. Косата му е светло кестенява, къдрава, късо подстригана. Очите му са сини, раменете — широки и костюмът му е безобразно скъп. Брадичката е квадратна, безупречно обръсната.

Как съм успяла да закова този тип? Как е станало? Как точно? Може ли да ми каже някой?

— Здрасти — започва той. Гласът му е дълбок и ясен като на актьор.

— Здрасти — успявам да промълвя аз.

Какви гърди само! Сигурно тренира всеки ден. Ами тези лъснати обувки, ами марковият часовник…

Очите ми отново се плъзват към косата му. Никога не съм си представяла, че ще се омъжа за човек с къдрава коса. Странно. Не че имам нещо против къдравите коси. Но той изглежда страхотно.

— Мила! — Той прекрачва към леглото и скъпите цветя прошумоляват. — Изглеждаш значително по-добре от вчера.

— Чувствам се чудесно. Ъъъ… много благодаря. — Поемам букета от него. Това е най-удивителният, изтънчен дизайнерски букет, който съм виждала, целият в бяло и кремаво. Откъде, по дяволите, купуват такива рози?

— Значи… ти си Ерик? — питам аз, за да съм сигурна, че не греша.

Забелязвам шока по лицето му, но той се овладява и успява да ми се усмихне.

— Да, точно така. Аз съм Ерик. Все още ли не ме помниш?

— Немного. Всъщност… никак.

— Нали ти казах — обажда се мама и клати глава. — Много съжалявам, Ерик. Сигурна съм, че скоро ще си припомни, ако се постарае повече.

— Това пък какво трябва да означава? — поглеждам я обидено.

— Виж, скъпа — отвръща наставнически мама. — Всички тези неща са въпрос на воля. Поне така съм чела. Умът тържествува над материята.

— Опитвам се да си спомня, разбра ли? — отвръщам възмутено. — Да не би да си мислиш, че съм искала да стане така?

— Ще го даваме бавно — решава Ерик, без да обръща внимание на мама. Сяда на леглото. — Я да видим дали ще успеем да събудим някой и друг спомен. Може ли? — Кима към ръката ми.

— Ами… добре. Добре — кимам аз и той я стисва. Приятна ръка, стегната и топла. Само че си остава ръка на непознат.

— Лекси, аз съм — заявява той властно. — Аз съм Ерик, съпругът ти. Женени сме от почти две години.

Прекалено слисана съм, за да отговоря. Той ми се струва още по-хубав отблизо. Кожата му е гладка и загоряла, зъбите — съвършено подредени и блестящи.

Господи, правила съм секс с този мъж, казвам си аз.

Той ме е виждал гола. Разкъсвал е бельото ми. Кой знае какви неща сме правили заедно, а аз не мога да си спомня. Поне предполагам, че е разкъсвал бельото ми, докато сме правили един господ знае какво. Не мога да му задам подобен въпрос, докато мама е в стаята.

Питам се как ли е в леглото. Тайничко оглеждам тялото му. Е, нали съм омъжена за него. Сигурно го бива…

— Какво си намислила? — Ерик е забелязал проучващия ми поглед. — Мила, ако имаш някакви въпроси, питай…

— Нищо — изчервявам се аз. — Извинявай, продължавай.

— Запознахме се преди две години — продължава Ерик — на един прием в телевизия „Пирамид“. „Амбиция“ е тяхна продукция. Говоря за риалитито, в което и двамата участвахме. Между нас веднага припламнаха искри. Оженихме се през юни и прекарахме медения си месец в Париж. Бяхме наели апартамент в хотел „Жорж V“. Беше невероятно. Ходихме в Монмартър, посетихме Лувъра, всяка сутрин пиехме cafe au lait5. — Той млъква. — Помниш ли нещо?

— Май не — отвръщам и ме бодва чувство за вина. — Съжалявам.

Може би мама е права. Трябва да се постарая повече да си припомня. Хайде, мисли. Париж. Мона Лиза. Мъже с раирани ризи. Мисли! Връщам се назад и усилено се опитвам да наместя лицето му на фона на Париж, да предизвикам някой спомен…

— Качихме ли се на Айфеловата кула? — питам най-сетне.

— Да! — Лицето му се озарява. — Започна ли да си припомняш? Имаше лек бриз и си правихме снимки…

— Не — прекъсвам го аз. — Просто предположих. Нали разбираш, Париж… Айфеловата кула… просто е в реда на нещата.

— А, да — той кима, очевидно разочарован, и двамата замълчаваме. За мое облекчение някой чука на вратата и аз се провиквам: — Влез!

Никол наднича в стаята, понесла някаква папка.

— Трябва да ти премеря кръвното — започва тя. Щом вижда Ерик, млъква. — Много се извинявам. Не исках да ви прекъсвам.

— Не се притеснявай — бързам да кажа аз. — Това е Никол, една от сестрите, които се грижат за мен. — Посочвам всички подред. — Това са мама, сестра ми… и съпругът ми, който се казва… — поглеждам я многозначително. — Ерик.

— Ерик! — Очите на Никол грейват. — Много ми е приятно да се запознаем, Ерик.

— Много ми е приятно — кима любезно Ерик. — Искрено ви благодаря, че се грижите за съпругата ми.

Съпруга. Стомахът ми потръпва. Аз съм негова съпруга. Всичко е съвсем в стила на зряла жена. Бас държа, че изплащаме и ипотека. А сигурно сме се обзавели и с аларма против крадци.

— И на мен — Никол му отправя професионална усмивка. — Лекси е изключителна пациентка. — Тя поставя апарата на ръката ми и се обръща към мен. — Ще те стегне малко… Страхотен е! — изрича с устни тя и вдига тайно палци, а аз грейвам от гордост.

Така си е. Съпругът ми наистина е великолепен мъжки екземпляр. Дори не съм излизала с мъж от неговата класа досега, камо ли да мечтая да се омъжа за такова готино парче. А пък да похапвам кроасани в хотел „Жорж V“ и дума не може да става.

— Много ми се иска да направя дарение за болницата — обръща се Ерик към Никол и дълбокият му глас изпълва стаята. — Ако имате някакви специални нужди или фонд…

— Би било чудесно! — възкликва Никол. — В момент имаме нужда от нов скенер.

— Дали да не започна кампания за набиране на средства? — пита той. — Всяка година организирам подобно събитие за различна кауза.

Готова съм да се пръсна от гордост. Нито едно от гаджетата ми не е организирало кампания за набиране на средства за благотворителност. На Скапаняка Дейв едва му стигаха силите да се мръдне от канапето до телевизора.

— И така! — въздиша Никол и сваля апарата за кръвно от ръката ми. — Беше ми много приятно, че се запознахме, Ерик.

— Лекси, всичко е наред… — Никол записва нещо в папката. — Това обядът ти ли е? — пита тя, когато забелязва недокоснатия поднос.

— А, да. Съвсем забравих за него.

— Трябва да се храниш. А вас ще помоля да не се задържате прекалено дълго. — Тя се обръща към мама и Ейми. — Знам, че ви се иска да прекарате повече време с Лекси, но тя все още се възстановява и не бива да се вълнува много.

— Ще направя каквото е най-добре за нея. — Ерик стиска ръката ми. — Единственото ми желание е съпругата ми да се оправи.

Мама и Ейми започват да си събират нещата, но не тръгват.

— Искам да ви помоля да останем само двамата за няколко минути — моли той. — Нали нямаш нищо против, Лекси?

— Нямам — отвръщам нетърпеливо. — Не… разбира се!

Мама и Ейми ме прегръщат и си казваме довиждане, а мама отново се опитва да ми приглади косата. Вратата се затваря и аз оставам сама с Ерик. Настъпва неловко мълчание.

— И така — въздиша най-сетне той.

— Да, много… странно. — Насилвам се да се засмея, но не се получава нищо. Ерик ме наблюдава, смръщил вежди.

— Казаха ли лекарите дали някога ще си върнеш паметта?

— Мислят, че ще си я върна, но не знаят кога ще стане.

Ерик се изправя и прекрачва към прозореца. Струва ми се умислен.

— Значи трябва да чакаме — заявява най-сетне той. — Мога ли да направя нещо, за да ускоря процеса?

— Не знам — признавам безпомощно. — Можеш да ми разкажеш нещо за отношенията ни.

— Разбира се. Чудесна идея. — Той се обръща и фигурата му се очертава на прозореца. — За какво да ти разкажа? Попитай ме нещо.

— Ами… къде живеем?

— В Кензингтън, в еднообемен апартамент. — Той произнася думата с толкова гордост, сякаш е негова запазена марка. — С това се занимавам. С еднообемни пространства. — Размахва ръце така, сякаш мести тухли по поточна линия.

Иха! Значи живеем в Кензингтън! Каня се да задам нов въпрос, но се чувствам като на интервю и единствената ми цел е времето да мине по-бързо.

— Какво правим заедно? — питам накрая аз.

— Храним се заедно, гледаме филми… миналата седмица ходихме на балет. След това вечеряхме в „Айви“.

— В „Айви“ ли? — не се сдържам. Била съм на вечеря „Айви“?

Защо не помня всичко това? Затварям очи и се опитвам да сритам мозъка си, за да проработи. Само че… не се получава нищо.

Отварям отново очи и усещам, че ми се вие свят. В това време Ерик е забелязал пръстените на нощното шкафче.

— Това не е ли халката ти? — вдига поглед, очевидно изумен. — Защо е там?

— Свалили са я заради скенера — обяснявам аз.

— Може ли? — Той посяга към пръстена и поема лявата ми ръка.

Обхваща ме паника.

— Ъъъ… недей — преди да успея да се спра, дръпвам ръка и Ерик трепва. — Извинявай — свивам се аз след кратко неловко мълчание. — Много съжалявам. Просто… ти си ми напълно непознат.

— Разбира се — Ерик се е извърнал настрани, но все още стиска пръстена. — Разбира се. Колко съм глупав!

Господи, май го обидих. Не трябваше да казвам „непознат“. Трябваше да кажа „приятел, с когото все още не съм се запознала“.

— Много се извинявам, Ерик — прехапвам устни. — Много ми иска да те опозная и… да те обикна и всичко останало. Сигурно си чудесен човек, иначе едва ли съм щяла да се омъжа за теб. Освен това изглеждаш чудесно — добавям с надеждата да го окуража. — Не очаквах да се появи толкова красив мъж. Просто последното ми гадже дори не беше бледа твоя сянка.

Вдигам поглед и забелязвам, че ме наблюдава.

— Странно — промълвява най-сетне той. — Ти просто не си същата. Лекарите ме предупредиха, но не съзнавах, че ще бъде чак толкова… различно. — В първия момент ми се струва напълно отчаян, след това се стяга. — Както и да е. Пак ще оправим нещата. Знам, че ще стане. — Той внимателно връща пръстена на нощното шкафче и хваща ръката ми. — Просто искам да знаеш, Лекси… обичам те.

— Наистина ли? — грейвам доволно, преди да успея да се спра. — Искам да кажа… чудесно. Много ти благодаря.

Нито едно от гаджетата ми не ми е казвало „Обичам те“ по този начин — както трябва, посред бял ден, като възрастен човек, а не когато е пиян или докато правим секс. Трябва да му отвърна. Какво да кажа?

И аз те обичам.

Не става.

Сигурно и аз те обичам. И това не става.

— Ерик, сигурна съм, че и аз те обичам, дълбоко в себе си — отвръщам най-сетне и стисвам ръката му. — Ще си спомня. Може би няма да е точно днес. Може би няма да е дори утре. Само че винаги ще ни остане Париж. — Замълчавам и се замислям. — Поне на теб ще ти остане и ти ще ми разкажеш.

Ерик ме поглежда объркан.

— Изяж си обяда и си почини. — Той ме погалва по рамото. — Ще те оставя.

— Може би утре като се събудя, ще си спомня всичко — изричам с надежда, докато той се изправя.

— Да се надяваме — той ме поглежда внимателно. — Дори да не си спомниш, мила, ще се справим. Нали?

— Нали — кимам аз.

— Доскоро.

Той излиза и тихо затваря вратата. Аз оставам сама. Главата отново започва да ме боли и ми се вие свят. Ейми има синя коса, а Брад Пит има незаконно дете с Анджелина Джоли, а пък аз си имам страхотен съпруг, който ми каза, че ме обича. Очаквам да заспя и да се събудя през 2004 година, на пода у Каролин, с ужасен махмурлук и да разбера, че всичко е било просто един сън.