Поглед в бъдещето

ГЛАВА 8

— Какво са? — от интеркома се разнесе тракането от захвърлени на палубата инструменти. — Чакай! Идвам!

Лея погледна към корабите, които ги обграждаха. Нямаше никаква грешка, бяха имперски прехващачи. При това, ако се съдеше по вида им, бяха в отлично състояние. „Откъде се взеха?“ — запита се Лея. Империята едва ли бе предприела повсеместна атака срещу системата Пакрик. Конференцията бе приключила и делегатите вече бяха на път за родните си системи, значи нямаше цел, към която да се стремят. Освен ако, разбира се, прехващачите не бяха подкрепление за първите три изтребителя. В такъв случай бяха тук, за да довършат нещата.

Хан влетя в пилотската кабина на „Хилядолетен сокол“ и ботушите му изскърцаха неприятно по пода, когато закова на място до жена си.

— Какво правят? — задъхано попита той и се взря в машините.

Лея се намръщи.

— Нищо — каза тя и със закъснение си даде сметка за странната им липса на активност.

Просто да гледат как корабът им се разбива в планетата пред тях, й се стори много садистично дори за имперски пилоти. Поне за редовите войници. Лея познаваше няколко мофи и велики мофи, които биха се наслаждавали с голяма радост на нещо такова.

— Правят маневри — изведнъж каза Хан и посочи навън. — Онзи… вляво… виждаш ли? Отдръпна се малко.

— Виждам — отвърна Лея. — Но защо?

Миг след като зададе въпроса си, Лея получи отговора. От долната част на всеки изтребител в съвършено единство излетя по един блестящ жълт диск, свързан със също такова жълто въже за фюзелажа на машините, и се прилепи към горната част на корпуса на „Хилядолетен сокол“. Въжетата се опънаха и едва не събориха Хан, когато рязко забавиха скоростта на кораба.

Лея погледна съпруга си и видя собствената си изненада, отразена на лицето му.

— Проклет да съм — промърмори той. — Прехващащи куки — Хан се отпусна в пилотското кресло и погледна жена си.

— Предавам се. Какво става?

Лея поклати глава.

— Не знам — бавно отговори тя и се присегна със Силата.

— Нещо не е наред с тази пилоти, Хан.

— Какво?

— Още не мога да кажа — отново бавно отвърна Лея. — Но е много странно.

— На мен ли го казваш! — кимна той към илюминатора.

— Каквото и да е, ще трябва да го открием доста бързо. Вече се снижаваме.

Така беше. Прелетяха над верига ниски хълмове, имперските прехващачи се бяха снижили до височината на дърветата. Под тях се простираха обширни толгрейнови нивя. Стройните редове се люлееха от вятъра, предизвикан от преминаването им. Те прелетяха над един път, над още ниви, пак път и пак ниви. Напред се виждаше още една верига хълмове, но по-висока от онази, над която бяха преминали първия път. В основата на най-високия хълм, малко по-голям от точица в маранята на слънчевия следобед, зееше отворът на пещера.

— Аха, ето къде отиваме — каза Хан. — Хубаво усамотено местенце, стига собственикът на тези ниви да не е излязъл да ги обработва. Виждам, че посрещачите вече са се събрали.

Лея кимна и присви очи срещу слънчевата светлина към фигурите пред входа на пещерата.

— Те са… десет души.

— Плюс четиримата пилоти на прехващачите, плюс неизвестен брой в пещерата — добави Хан, мушна ръка под контролното табло пред себе си и измъкна бластера и кобура от тайната ниша.

— Имаш ли план? — попита съпругата му, вперила очи в оръжието.

— Откровено казано, не — отвърна той и закопча кобура. — Няма да се втурна срещу тях, гърмейки, ако това питаш. Ако искаха просто да ни убият, щяха да ни оставят да се разбием.

— Може да смятат, че децата са с нас — каза Лея и потръпна от неприятни спомени. Все пак случаите, когато децата й бяха отвличани или заплашвани…

— Тогава ще бъдат истински разочаровани — отвърна Хан заканително. Той бавно провери бластера си и го върна в кобура. — И ще си имат много неприятности — след това кимна към кръста й. — Почти стана време за веселбата, скъпа. Няма ли и ти да се преоблечеш?

— Да — каза Лея, извади лазерния си меч от нишата под нейната част на контролното табло и го закачи на колана си. След това успокои мислите си и се присегна със Силата за мощ и мъдрост. — Готова съм.

Минута по-късно стигнаха хълмовете. Точно пред отвора на пещерата, както Хан бе предвидил, прехващачите преминаха на режим за кацане и плавно спуснаха „Хилядолетен сокол“. След това освободиха захващащите куки, прибраха ги обратно в търбусите на машините си и с отработена лекота се подредиха един зад друг и започнаха да влизат в пещерата.

— Това поне дава отговор на въпроса, откъде се взеха — измърмори Хан и изключи останалите работещи системи на „Хилядолетен сокол“. — Мога да се обзаложа, че това са спящите агенти на върховния адмирал Траун.

— Винаги съм смятала, че са чиста измислица — каза Лея и се взря в тъмнината на пещерата. — Дезинформация, която Империята съчини след смъртта на Траун… е, след като ние мислехме, че Траун не е жив.

— Още не съм убеден, че е жив — тихо каза Хан, стана от креслото си и тръгна към вратата. — Няма смисъл да се бавим. Да вървим да видим какво искат.

Когато Хан спусна рампата на „Хилядолетен сокол“, един от посрещаните вече ги чакаше в основата й. Беше висок мъж, приблизително колкото Хан, набит, с гъста дълга сплъстена черна коса.

— Здравейте — поздрави той, когато двамата тръгнаха надолу по рампата. Гласът му бе спокоен, но лицето и стойката издаваха определено напрежение. — Някой от вас пострадал ли е? Съветник, по вас има кръв!

— Драскотина — успокои го Лея и потърка засъхналата кръв. Странното усещане, което първия път бе доловила от пилотите на изтребителите, сега се върна, но по-силно от преди. — Вече не кърви.

Мъжът кимна. Няколко кичура коса паднаха върху очите му.

— Да, разбира се. Джедайските лечебни техники.

— Къде са останалите от групата ви — попита Хан и се огледа, когато стигнаха края на рампата.

— Проверяват кораба ви — отвърна мъжът и посочи зад тях. Лея се обърна. Фигурите, които бяха зърнали пред пещерата, сега бяха заобиколили „Хилядолетен сокол“ и установяваха щетите. — Вторият „Корлиер“ ви изигра лош номер, нали? — продължи той. — Ако ви беше ударил малко по-високо, щеше да избие енергийното ядро и да пробие корпуса.

— Значи това бяха светкавиците на „Корлиер“ — каза Хан. Гласът му беше на професионалист, който разговаря с друг професионалист. — Чувал съм за тях, но не ги бях виждал.

— Не се срещат често — отбеляза другият мъж. — Понеже няма серийни номера на нито един от моделите, са любими за хора, които не искат самоличността им да бъде проследена.

— Точно обратното на прехващачите — каза бившият контрабандист и многозначително кимна към отвора на пещерата.

Мъжът се усмихна с горчивина.

— Нещо такова — съгласи се той. — Между другото казвам се Сабмин Девист. Добре дошли в имперска спяща група Джент-44.

— Радвам се, че сме тук — отвърна Хан с едва доловим сарказъм. — Какво следва?

— Да си поговорим — дойде отговорът вдясно иззад гърба му.

Лея се обърна. Облечен в пилотска униформа мъж излизаше зад „Хилядолетен сокол“. Беше висок колкото Сабмин и с почти същото телосложение, но с по-къса черна коса и добре подстригана брада.

— Казвам се Кариб Девист, съветник Органа Соло — представи се той, крачейки към тях. — Аз съм нещо като говорител на групата.

— Вие брат ли сте на Сабмин? — попита Лея. Семейната прилика бе очевидна.

Кариб се усмихна.

— Така казваме на хората… — отвърна той. — Всъщност… — той застана до Сабмин. — Тъй като сте джедай, не мисля, че ще ви отнеме много време да разберете.

Лея се намръщи, питайки се какво има предвид събеседникът й. Двамата мъже просто седяха срещу нея и я гледаха. Вятърът леко рошеше косата на Сабмин… И изведнъж истината я осени. Сабмин, Кариб…

Тя извъртя глава. Зад тях мъжете, които бяха оглеждали до този момент „Хилядолетен сокол“, бяха излезли изпод кораба и застанали в редица, мълчаливо гледаха. Различни дрехи, различни прически, някои бяха с мустаци, някои с бради, тук-там с белег… Но иначе еднакви. Напълно еднакви.

— Хан… ?

— Да — отвърна той и когато тя се съсредоточи върху мислите му, разбра, че и той е установил приликата. — Братя, а?

Кариб сви рамене притеснено.

— Звучи по-добре — тихо каза той — от клонинги.

Дълго време единственият звук, който нарушаваше настъпилата тишина, бе шумоленето на ветреца в стройните редове на толгрейна.

— О! — най-сетне наруши тишината Хан. Гласът му бе подчертано небрежен. — Много хубаво! А как е да си клонинг?

Кариб се усмихна горчиво — абсолютно същата усмивка, забеляза Лея, с която Сабмин се бе усмихнал преди минута.

— Можете да се сетите — отвърна той. — С времето и годините тайната тежи все повече.

— Да — каза Хан. — Мога да си представя.

Лицето на Кариб доби по-сурово изражение.

— Извинете, Соло, но не бихте могли да имате дори и бегла представа. Винаги когато някой от нас напуска долината, е с ясното съзнание, че всеки външен контакт излага живота ни — нашия и на семействата ни — на опасност. Достатъчно е само някой да ни погледне по нов начин, и целият внимателно създаден сапунен мехур на близкото семейство Девист ще се изпари в пламъците на омразата, гнева и убийствата.

— Мисля, че малко преувеличавате — подхвърли Лея. — Мина доста време от яростта на Войните на клонингите. Старите предразсъдъци вече не са така силни.

— Така ли мислите, съветник? — възрази Кариб. — Вие сте умна жена, политик и дипломат. Свикнали сте да работите с всякакви разумни същества в галактиката. Добра сте в това. И въпреки това вие също се почувствахте неловко в наше присъствие. Признайте си.

Лея въздъхна.

— Може би малко — призна тя. — Но не ви познавам така, както съседите и приятелите ви.

Кариб поклати глава.

— Ние нямаме приятели — каза той. — И ако са минали много години от Войните на клонингите, съвсем не са минали толкова много от опита на върховния адмирал Траун да се домогне до властта с помощта на войници като нас.

— За него ли работите сега? — попита Лея и се взря внимателно в лицето на Кариб. В него имаше нещо смущаващо познато…

— Заповедите дойдоха от името на Траун — предпазливо отвърна той. — Но, разбира се, можете да сложите което име искате на всякаква заповед.

Лея усети, че настроението на Хан рязко се променя.

— Сетих се! — каза той и щракна с пръсти. — Барон Фел! Нали?

— Барон Сонтир Фел? — повтори Лея и стомахът й се сви на топка.

Да, Кариб й напомняше младия барон Сонтир Фел, бивш елитен имперски пилот. Фел се бе оженил за сестрата на Уедж Антилис, но впоследствие бе принуден да сключи неприятна сделка с Червената ескадрила, за да спаси жена си, когато шефът на имперското разузнаване Ясан Исард реши да я убие. Спасителната операция успя, но впоследствие безупречно заложеният капан върна барона в ръцете на Исард. От този момент той бе изчезнал. По всяка вероятност, за да бъде набързо осъден и екзекутиран.

Само че всичко това се бе случило само няколко месеца след Ендор, години преди Траун да се върне от Непознатите райони и да започне военните си операции с клонингите. Така оставаше въпросът… Хан го зададе пръв.

— Как Фел е оживял, докато Траун се е сдобил с клониращите резервоари и е започнал работа с тях? — попита той.

Кариб поклати глава. За миг през лицето му премина болка.

— Не знаем — тихо отвърна той. — Обучението ни не включваше нищо за личния живот на Фел. Предполагаме, че… — той се поколеба. — Можем само да предполагаме, че каквито и симпатии да е изпитвал към Новата република, са били заличени от Исард.

— Или от Траун? — попита Соло.

— Или от Траун — съгласи се Кариб. — В противен случай, мисля, Фел нямаше да се смята за надежден, за да направят клонинги от него. Независимо колко добър пилот е бил.

Отново настъпи тишина. Лея се присегна със Силата, но ако Кариб бе смутен от това, че обсъждаха разрушаването на съзнанието, то бе прикрито от странното усещане, което излъчваха клонингите и което обгръщаше всички тях.

— Въпреки това сега ни спасихте живота — отбеляза тя.

— Не им се доверявай много — тихо прошепна Хан. — Ако ни бяха оставили, щяхме да се разбием насред долината им. Мислиш ли, че тайната им би се запазила, ако тук се напълни с инспектори, които да разследват случая?

— Все пак ви разкрихме тайната си — спокойно му припомни Кариб. — И съдбата й зависи от това, какво ще решите да правите.

— Може би — каза Хан и небрежно отпусна ръка до бластера си. — А може да зависи от това, какво смятате вие да правите.

Кариб поклати глава.

— Не сте ме разбрали. Нямаме намерение да ви навредим. Нито пък искаме да се бием за Империята или за върховния адмирал Траун.

Хан сбърчи чело.

— Тогава какво смятате да правите? Предавате ли се?

— Не точно — Кариб, изглежда, събра сили. — Искаме… единственото, което искаме… е думата ви, че ще бъдем оставени тук на спокойствие.

Хан и Лея си размениха погледи.

— Какво искате? — попита тя.

— Да не би да е прекалено висока цена за това, че ви спасихме живота? — попита Сабмин. — Като се има предвид какво ни дължите…

— Чакай малко — прекъсна го Хан и вдигна ръка. — Чакай да изясним нещата. Вие сте създадени от Траун, нали?

Едно мускулче на бузата на Кариб трепна, но той кимна утвърдително.

— Да.

— Говорим за върховния адмирал Траун, нали? — уточни бившият контрабандист. — Човекът, който иска да върне величието на Империята? Човекът, който избра най-добрите и предани имперски офицери, за да ги клонира?

Кариб отново кимна.

— Още не разбирате. Барон Фел бе предан на Империята и на онова, което тя представляваше, преди касапи като Исард да вземат властта. Той беше предан на Империята, която отстояваше стабилността и реда.

— Неща, на които вие в Новата република бихте могли да наблегнете малко повече — многозначително вметна Сабмин.

— Да оставим политиката настрана — бързо се намеси Лея, преди Хан да успее да им отговори в характерния си стил. — Все още не разбирам. Ако барон Фел е бил предан на Империята и ако вие виждате причина да върнете стария ред…

— И ако Траун наистина се е върнал — ниско допълни съпругът й.

— И ако Траун наистина се е върнал — съгласи се тя, — тогава защо искате да си останете тук?

Кариб се усмихна тъжно.

— Защото за пръв път върховният адмирал Траун сбърка в сметките си — отвърна той. — Имаше нещо, което Фел ценеше повече от личната слава и дори от галактическата стабилност — той махна с ръка към толгрейновите поля. — Обичаше земята — тихо каза клонингът. — Ние също.

И най-сетне великият съветник на Новата република разбра. Лея погледна Хан.

— Той се шегува, нали? — попита съпругът й. Мислите и лицето му ясно показваха, че не вярва и дума от това, което бе чул. — Люк нямаше търпение да се махне от онази ферма на Татуин.

— Люк беше във ферма за влага насред пустиня — напомни му Лея. Очите й бавно огледаха стройните толгрейнови редове, които й напомниха за тучната растителност на Алдеран. — Не беше като тук.

— И вие го усещате, нали? — тихо попита Кариб. — Значи разбирате? — той огледа полята. — Сега това е нашият живот, съветник. За нас имат значение земята и семействата ни. Политиката, войната и дори летенето са останали в миналото — той я погледна. — Вярвате ли ни?

— Иска ми се — отвърна тя. — Докъде сте готови да стигнете, за да го докажете?

Кариб отново събра сили.

— Докъдето е нужно.

Лея кимна и пристъпи към него, усещайки леката тревога, която обзе Хан, когато се отдалечи. Лея впи поглед в очите на младия клонинг и се присегна със Силата към съзнанието му. Той стоеше неподвижно, оставяйки я да навлезе в него, без да трепне… и когато направи крачка назад, тя вече не изпитваше никакви съмнения.

— Говори сериозно, Хан — потвърди тя. — Всички те говорят сериозно.

— Значи така? — възропта бившият контрабандист. — Просто ще си тръгнем и ще ги оставим тук?

— Преди това, разбира се, ще поправим кораба ви — каза Кариб. — Дроидите MX, които поддържат нашите изтребители, сигурно ще успеят за ден-два.

За изненада на Лея съпругът й поклати глава.

— Не е достатъчно — твърдо каза той. — Искате да защитим имперска саботьорска групировка. Доста голям риск за нас.

Мъжете зад тях се раздвижиха.

— Какво искате да ка…? — започна някой.

Кариб го прекъсна, махайки. В ъгълчетата на устата му танцуваше лека усмивка.

— Соло, вие винаги успявате да се възползвате от ситуациите — сухо каза той. — Какво желаете?

— Вече не искате да се биете — отвърна Хан. — Добре. Ние също не искаме да се бием. Но ако не разрешим каамаския проблем бързо, никой от нас няма да има избор.

— Тоест? — попита Кариб.

— Трябва да разберем кои ботанци са били замесени в саботажа на каамаския планетарен щит — отговори бившият контрабандист. — Има само едно място, където можем да получим имената им.

Кариб стисна устни.

— От Империята.

— По-точно от библиотеката на централните имперски архиви в Бастион — уточни Лея, разбирайки накъде биеше мъжът й. — Проблемът е, че не знаем къде е Бастион.

— Ние също — отвърна Сабмин. — Заповедите ни идват по специален канал от Убикторат. Никога не сме били в пряка връзка с Бастион или с настоящото имперско ръководство.

— Разбира се, но трябва да има начин да изпратите спешно съобщение до тях — каза Хан. — Имперските оперативни процедури не може да са се задръстили толкова.

Кариб и Сабмин се спогледаха.

— Има едно място в покрайнините на Империята, откъдето можем да изпращаме съобщения — колебливо каза Кариб. — Но не трябва да го използваме, освен ако информацията не е жизненоважна и не може да чака, за да мине по обичайните канали.

— Сигурен съм, че можем да измислим нещо жизненоважно — увери го бившият контрабандист. — Ако успеем, ще ме заведете ли там?

— Чакай малко — намеси се Лея. — Не искаше ли да кажеш да ни заведат?

— Съжалявам, скъпа — каза той и поклати глава, — но ако има човек, който всеки в Империята може да познае, това си ти.

— О, така ли? — възрази жена му. — Да не мислиш, че теб не те познават?

— Аз не съм бил президент на Новата република — възрази Хан. — Освен това трябва да отиде единият.

— Защо? — попита Лея. Тъпа болка сви сърцето й. Хан бе правил много щуротии в живота си, но да влезе в сърцето на Империята, надхвърляше дори неговата контрабандистка дързост. — Новата република може да изпрати друг.

— Да, но на кого можем да имаме доверие? — попита той. — Освен това нямаме време да се върнем и да съберем екип. Новата република е на ръба.

— Не можеш да отидеш сам — настоя жена му. — И не забравяй, че съм джедай. Всяка неприятност, която….

— Не сме сами — изведнъж съобщи един от клонингите и посочи навън.

Лея обърна поглед натам. Над далечните хълмове тъкмо бе преминало нисколетящо тяло, което сега се носеше към тях.

— Кариб, прибери всички в пещерата — обърна се тя към клонинга, изпълни джедайските техники за усилване на сетивата и присви очи към приближаващата машина. — Най-добре е всички да си тръгнете. Прилича ми на совалката на нашите охранители ногри.

— Късно е — каза Кариб и приковал очи в приближаващия кораб, махна на другите да останат по местата си. — Ако в совалката има ногри, вече ни наблюдават. Опитаме ли се да се измъкнем, само ще влошим нещата.

Совалката почти бе стигнала до пещерата. Тя се носеше ниско над толгрейновите редове, без да намалява скоростта си. Хан издаде нисък гърлен звук и дори Лея изпита вълна на несигурност. Приличаше на совалката на ногрите, но при тази скорост бе невъзможно да определи със сигурност. Но ако вместо ногри бяха неприятели…

И тогава, почти в последния миг, машината спря рязко и увисна във въздуха. Вратата за пътниците се отвори и от там падна ниска сива фигура. След това совалката отново се издигна, набра голяма височина над пещерата и хълмовете, преди да опише кръг и отново да се насочи към групата около „Хилядолетен сокол“.

— Съветник — дрезгаво каза Баркимк, който възстанови равновесието си след почти триметровото падане и маршово тръгна към нея. Тойне носеше никакво оръжие, но когато ставаше дума за ногри, това не означаваше нищо. — Наблюдателят на отбраната на Малък Пакрик каза, че е бил нападнат кораб. Предположи, че е бил вашият. За нас е радост да установим, че сте невредима.

— Благодаря ви, Баркимк — отвърна Лея, като се стараеше гласът й да бъде лишен от емоции подобно на неговия. Знаеше, че ногрито иска всъщност да изрази дълбокия си срам и самоотвращение, че двамата със Сакисак не са били с тях, за да ги предпазят от нападението. Но той никога не би разкрил подобни чувства пред непознати. — Оценяваме загрижеността ви — добави тя. — Както виждате, успяхме да се приземим невредими и се намираме сред приятели.

— Да — каза ногрито. Очите му прецениха групата с един-единствен поглед. — Предполагам, че сега ще… — гласът му трепна едва забележимо — се върнете с нас.

Почти незабележимо изплъзване, но за Лея то бе достатъчно.

— Не, всичко е наред — бързо каза тя и направи крачка към Кариб. — Те няма да ни направят нищо.

— Не разбирате — тихо каза Баркимк. В гласа му изведнъж се появи презрение точно толкова бързо, колкото и бластерът в ръката му. — Това са имперски клонинги.

— Да, така е — потвърди Лея. — Но сега са на наша страна.

Баркимк се изплю.

— Това са имперски офицери.

— Също както ногрите някога — тихо каза Кариб.

Бластерът на Баркимк се насочи към него. Големите му черни очи блеснаха. Всяко споменаване на дългата им сервилна служба към Империята от непознати се смяташе за смъртна обида.

— Не — твърдо каза Лея и се присегна със Силата, за да отмести дулото на бластера. — Спасиха живота ни и помолиха за убежище.

— Можете да им вярвате, щом желаете, съветник — сурово отвърна Баркимк. — Аз не им вярвам.

Въпреки това бластерът изчезна.

— Малко след като излетяхте от Голям Пакрик, от Корускант дойде спешно съобщение за вас — каза ногрито и махна с ръка към партньора си в совалката, която кръжеше над тях. — Получихте ли го?

— Не — отвърна Лея и се намръщи. Не знаеше, че ногрите могат да подслушват частната им честота. — Сигурно е пристигнало, докато сме били заглушени. Имате ли копие?

— Сакисак ще го донесе — отговори Баркимк и кимна леко към совалката, която в момента кацаше на склона. — Ние, естествено, не сме се опитвали да го дешифрираме.

Което, разбира се, не означаваше, че не можеха да го направят, ако пожелаеха.

— Кажете му да го изпрати на „Хилядолетен сокол“, ако обичате — нареди тя. — Ще отида да приготвя дешифриращото устройство. Вие изчакайте тук с Хан и помогнете на Кариб и другите да организират ремонта на кораба.

Десет минути по-късно тя седеше на игралната маса на „Хилядолетен сокол“ със Сакисак, който бе застанал зорко между нея и входния люк, и пъхаше информационния чип в електронния си бележник. Съобщението бе кратко и ясно:

Лея, генерал Бел Иблис е. Току-що получих изключително важна информация и спешно трябва да говоря с теб. Моля, остани на Малък Пакрик. Пристигам след три дни. Ще се срещнем при Северния космодрум на Барис. Съобщението е строго секретно.

Лея се свъси. Косата й настръхна. Какво ли бе научил Бел Иблис, за да се наложи да дойде чак тук? И защо трябваше да говори точно с нея?

Нечии ботуши изчаткаха по метала. Тя вдигна поглед и видя Хан, който минаваше покрай Сакисак.

— Май щетите не са много големи — каза той, докато сядаше до нея. — Главният дроид смята, че могат да ги оправят за два дни. Какво му е толкова важното на това съобщение?

Лея мълчаливо му подаде електронния бележник. Хан прочете съобщението и сбърчи чело.

— Интересно — той остави електронния бележник. — Откъде Бел Иблис е научил, че сме тук?

— Сигурно Гаврисом му е казал. Той единствен знае, че ще дойдем на Малък Пакрик след края на конференцията.

— Да, онези три корлиери също го знаеха — многозначително отбеляза Хан и завъртя електронния бележник към себе си, за да прочете още веднъж съобщението. — Сигурна ли си, че наистина е от Бел Иблис?

— Почти — отвърна тя. — Носи неговия сигнатурен код плюс потвърждението за напускането на мостика.

— Това ли е вграденият код, който преди няколко месеца измисли Гент?

— Да — потвърди Лея. — Мисля, че в Империята дори не знаят, че съществуват тези кодове, камо ли да са успели да ги подправят.

— Освен ако Гент не е използвал същия номер, докато е работел за Карде — каза Хан и потърка брадичката си. — Може Империята да ги е взела тогава.

— Не. Това беше първото, за което попита Бел Иблис, когато Гент предложи тази техника — отвърна Лея. — Гент обясни, че току-що я е разработил.

— Ммм — Хан прочете съобщението още веднъж. — И нямаш представа, за какво става дума?

— Никаква — отвърна жена му. — Явно ще разберем след три дни.

— Е, поне ти ще разбереш — поправи я Хан. — С Кариб отдавна ще сме заминали.

Лея си пое дълбоко дъх. Усети отново болката в сърцето си.

— Хан…

— Без спорове, скъпа — тихо отвърна той и я хвана за ръката. — И на мен не ми харесва. Но ако не сложим край на този конфликт, всичко ще се превърне в прах пред очите ни. Знаеш го не по-зле от мен.

— Не сме сигурни — възрази тя. — Правителството на Новата република и учениците джедаи на Люк ни помагат да се справим с положението. Ако се стигне до гражданска война, можем да принудим ботанците да изплатят необходимите репарации, дори това да съсипе икономиката им.

— Наистина ли вярваш, че Диамала ще позволи на Гаврисом да ги принуди да извършат подобен самоунищожителен акт? — възрази съпругът й. — Да не говорим за Мон Каламари, Сифкрик и останалите, които са на страната на Ботауи? Хайде, не спечелихме войната със самозалъгване.

— Добре, ами Карде? — направи последен опит Лея.

— Какво Карде? — на свой ред попита Хан. — Това, че е тръгнал да търси копие от документа за унищожението на Каамас, не означава, че ще го намери. Всъщност той самият не е много уверен. Иначе щеше да поиска половината пари като предплата.

Лея се взря ядосано в мъжа си.

— Говоря сериозно.

— Аз също — отвърна Хан и стисна ръката й. — Да не мислиш, че умирам от желание за разходка в сърцето на Империята? Виж, можеш да говориш за сплотяване и обединяване колкото си искаш, но ако Новата република се разпадне, нито ти, нито Гаврисом, нито всичките ученици от академията на Люк, взети заедно, няма да можете да я съживите. И ако това стане, какъв живот ще имат Джейсън, Джейна и Анакин? Или малките на Чуй, или внуците на Кракен, или чиито и да е други? Идеята за Бастион не ми допада също както и на теб, но това трябва да се свърши.

Лея си пое дълбоко дъх и се присегна със Силата. Не, изобщо не й харесваше. Но в същото време, колкото и парадоксално да беше, й се струваше правилно. Не беше приятно, със сигурност не беше безопасно, но беше правилно.

— Нали няма да си сам? — въздъхна тя. — Имам предвид, нали няма да отидеш само с Кариб?

— Не, имам още някого наум — отвърна Хан.

Гласът му бе странна смесица от облекчение и съжаление. Облекчението, подозираше тя, се дължеше на това, че съпругата му джедай няма да настоява повече да не тръгва на това пътуване, и съжаление поради абсолютно същата причина. Лея успя да се усмихне.

— Ландо?

— Как се сети? — попита мъжът й и успя да й се усмихне в отговор. — Да, той и двама други — Хан се извърна и погледна към Сакисак. — Вие не, ако решите да попитате.

— Бих ви посъветвал да премислите — каза Сакисак. — Пазач ногри, дегизиран като ваш слуга, може да мине незабелязано дори в имперския свят — очите му прескочиха към Лея.

— Изоставихме ви вече два пъти, лейди Вейдър, първо на Ботауи, а сега и тук. Не бихме понесли срама и унижението да ви оставим и трети път.

— Срамът и унижението ви няма да са от значение, ако ни спипат десет крачки след като слезем от рампата на кораба — отбеляза Хан. — Съжалявам, двамата с Ландо можем да се справим сами. Вие внимавайте за Лея!

— Не се страхувайте — отвърна Сакисак с мрачна закана в гласа. — Ще внимаваме.

Лея хвана ръката на съпруга си под масата.

— Край на ваканцията! — усмихна се тя.

Усмивката й сигурно изглеждаше толкова неубедително, колкото самата тя я усещаше. Изражението, което за миг пробяга по лицето на Хан, я накара да съжали за думите си.

— Съжалявам, Лея — тихо прошепна той. — Май никога няма да можем да се откъснем, нали?

— Е, случвало се е, но рядко — съгласи се тя с въздишка.

— Ако в началото си бях дала сметка, колко ще ни струва… Не знам.

— Аз пък знам — каза Хан. — Щеше да умреш на Алдеран, Палпатин щеше още да управлява Империята, а аз още да правя контрабанда за отрепки като Джаба. Това оправдава всичко.

— Прав си — отвърна жена му и се почувства леко засрамена от моментното си самосъжаление. — Кога смятате да тръгнете с Кариб?

— Ами да видим… — замислено отвърна Хан. Неочаквана дяволита нотка се прокрадна в сериозния му тон. — Трябва да изпратя съобщение на Ландо, а Кариб трябва да изкара товарния им кораб и да го провери. Той също е семеен и ще му трябва малко време, за да се сбогува с жена си и децата. Така че, да речем… утре сутрин?

— Благодаря ти — отвърна Лея, стисна ръката му и отново се опита да се усмихне. Този път се получи малко по-добре.

— Не целях това — каза Хан. — Но е по-добре от нищо.

— Много по-добре — увери го тя. — Но не смяташ ли, че всички тези проблеми могат да почакат още една нощ?

— Не знам — отвърна той, стана от пейката и предложи ръка на жена си със стар кралски алдерански маниер, какъвто толкова рядко използваше. — Но, изглежда, ще им се наложи.