Похитителите на изчезналия кивот

ЮЖНА АМЕРИКА, 1936

Джунглата тъмнееше тайнствена, злокобна. Тук-там през високите гъсти корони на дърветата и усуканите лиани се процеждаше по някой блед слънчев лъч. Въздухът тегнеше, лепкав от влага. Подплашените птици надаваха пронизителни крясъци, сякаш неочаквано бяха попаднали под огромна мрежа. Из тревата пълзяха лъскави насекоми, а от гъсталака се носеха всевъзможни животински писъци и звуци. В това девствено, забравено от Бога място, вероятно необозначено на никоя карта, не беше стъпвал човешки крак.

Осмина си проправяха бавно път в индийска нишка, като навремени спираха да отсекат някой надвиснал клон или лиана. Начело вървеше висок мъж с кожено яке и широкопола филцова шапка. Зад него, оглеждайки се предпазливо, крачеха двама перуанци и петима неспокойни индианци от племето кечуа, които се бореха с чифт магарета, натоварени с провизии.

Водачът се наричаше Индиана Джоунс. Той беше мускулест като атлет в разцвета на силите си. По приветливото му фотогенично някога лице с набола руса брада се стичаха черни вадички пот. Въпреки ситните бръчици край очите, подчертаните ъгълчета на устните му издаваха сила и твърдост на характера. С една дума животът бе започнал да нанася своя отпечатък върху това лице.

Инди Джоунс вървеше по-нехайно и уверено от перуанците, сякаш не те, а той беше местният. Небрежната му поклащаща се походка обаче не му пречеше да бъде нащрек. Той се озърташе незабелязано, защото знаеше, че джунглата всеки момент може да сервира опасности. Внезапното поклащане на клон и изпращяването на гнили съчки — това бяха стрелките на неговия компас. Той току спираше, сваляше шапка и изтриваше потта от челото си, питайки се кое го дразни повече — влагата или безпокойството на индианците. Те бъбреха възбудено на странния си език, който напомняше на птичите крясъци, на жуженето в гъсталака и на вдигащите се облаци изпарения.

Инди се обърна и изгледа двамата перуанци, Баранка и Сатипо. Нямаше им доверие, но се нуждаеше от тях, за да постигне целта си. Каква експедиция само! Двама потайни перуанци, петима обзети от ужас индианци, две изпосталели магарета и начело моя милост — помисли си той. — По-добре да бях повел дружина средношколци.

Инди се обърна към Баранка и макар да знаеше предварително отговора, попита:

— За какво си приказват индианците?

— Че за какво ще си приказват, сеньор Джоунс. За проклятието. Все за това проклятие.

Баранка изглеждаше раздразнен. Инди сви рамене и за миг извърна поглед към индианците. Разбираше суеверието им, дори им съчувстваше. Проклятието — древното проклятие върху храма на воините от Чачапоя. Та хората от племето кечуа са израснали с него, то е втъкано във вярванията им.

— Кажи им да млъкнат, Баранка. Обясни им, че нищо лошо няма да им се случи. Какъв балсам бяха думите! Инди се чувствуваше като шарлатанин, изпробващ нов серум. Как, за Бога, можеше да бъде сигурен, че нищо лошо няма да ги сполети?

Баранка измери с поглед Инди, след което избоботи нещо грубо на индианците и те млъкнаха. Настана тишина, наситена със стаен страх. Инди отново усети прилив на съчувствие към тях, ала утешителните думи, напиращи на устните му, не можеха да надвият насажданото с векове суеверие. Той нахлупи шапка и продължи напред.

Групата напредваше. Скоро навлязоха в някакъв каньон. Индианците пак се разбъбриха, заклатиха глави. Инди чувстваше нарастващата им тревога, както лепкавата влага по кожата си. Пък и проблемът с индианците отстъпваше пред засилващото се у него недоверие към португалците. Особено към Баранка. То се подхранваше от някакъв вътрешен инстинкт, от онази интуиция, на която винаги бе залагал и която сега беше неимоверно силна. За няколко солени фъстъка бяха готови да му прережат гърлото.

Вече трябва да наближаваме — каза си той. И след миг, когато разбра колко близо всъщност са до идола на чачапоите, усети как адреналинът в кръвта му се покачва: осъществяваше се негово старо желание, изпълняваше се някогашният обет, който си бе дал като първокурсник по археология. Връщаше се петнайсет години назад към онова познато удивление, към неустоимия порив да прозре загадките на историята. Сбъдва се една моя мечта — помисли си той. Един блян добиваше контури, постепенно изкристализираше от нищото. Инди вече чувствуваше, че Храмът е близо, долавяше го с всичките си сетива.

Той се спря и се заслуша в брътвежа на индианците. И те знаят, че наближаваме. А това ги плаши. През дърветата се провидя чупка в скалата. Пътеката се губеше — цялата бе обрасла в пълзящи растения, месести бурени се преплитаха с възлестите корени на избуяли храсталаци. Инди започна да сече. С широкия си нож поваляше преградите с такава лекота, сякаш бяха от картон. Проклета джунгла! Не може човек да се остави на природата, дори на най-необузданите й стихии да го победят. Инди спря, облян в пот. Мускулите го боляха. Но беше доволен при вида на посечените коренища. Мъглата се бе сгъстила. Не беше студена, пронизваща мъгла, а по-скоро спареното дихание на самата джунгла. Той затаи дъх и премина опасното стеснение.

В далечината, обвит в гъста зеленина, се виждаше Храмът.

Инди бе обзет от вълнение, от усещането за исторически момент, за вечност, за онова перпетуум-мобиле, поради което някой си Индиана Джоунс можеше да види през 1936 година нещо, съградено две хиляди години по-рано. Изпита страхопочитание и се почувствува нищожен.

Гледаше това човешко творение и се дивеше на енергията, с която бе създадено тук, в сърцето на безмилостната джунгла.

От вцепенението му го изтръгнаха виковете на индианците. Трима вече тичаха обратно по пътеката. Баранка бе насочил към тях пистолета си, но Инди го сграбчи за китката и леко я изви.

— Не — каза той.

Баранка го изгледа сърдито:

— Те са страхливци, сеньор Джоунс.

— Не ни трябват повече. Защо да ги убиваме?

Перуанецът прибра пистолета си. Погледна Сатипо, после отново впери очи в Инди.

— Ако не са индианците, сър; кой ще носи провизиите? Не сме се разбирали ние със Сатипо да вършим черната работа.

Инди забеляза тъмния хлад в зениците му. Не можеше да си представи този човек усмихнат. Нямаше светъл лъч в душата му. Инди си спомни, че и друг път е срещал такива безжизнени очи — на една акула.

— Ще се освободим от тия провизии. Сдобием ли се с онова, за което сме тръгнали, ще се върнем при самолета още преди мръкнало. Не ни трябват вече провизии.

Баранка си играеше с пистолета. Дай му на такъв само спусък да натиска — помисли си Инди. Трима повече или по-малко мъртви индианци не бяха от значение за него.

— Прибери този пистолет — каза Инди. — Не обичам много пистолетите, Баранка, освен, ако не съм аз с пръст на спусъка.

Баранка вдигна рамене и погледна Сатипо. Помежду им се установи безмълвно разбирателство. Ще чакат подходящ момент — досети се Инди.

Останалите двама индианци, които Сатипо беше подбрал и подкарал пред себе си, бяха като изпаднали в транс. Сатипо се наведе и измъкна нещо от кората на едно дърво. Беше малка стрела.

— Ховитите — изрече той. — Отровата е още прясна, отпреди три дни, сеньор Джоунс. Сигурно са по петите ни.

— Ако знаеха, че сме тук, отдавна нямаше да сме между живите — каза Инди спокойно.

Той взе стрелата. Жестоко, но ефикасно. Замисли се за ховитите, за легендарната им свирепост, за дълголетната им привързаност към храма. Суеверието не им позволяваше да се доближат до него, но от ревност бяха готови да убият всеки, който се опита да го стори.

— Хайде да вървим — рече той. — Да свършваме.

Отново си запроправяха път през гъсталака. Изведнъж Инди замръзна на място. Беше забелязал, че единият индианец надзърта зад някакъв дебел клон. Чу се неистов вик. Инди се обърна и се втурна нататък с нож в ръка точно когато индианецът, все още крещейки, се шмугна в джунглата. Обзет от паника, и последният кечуа хукна подире му и изчезна. Инди погледна зад дебелия клон, готов да забие ножа си в онова, което толкова беше изплашило индианците.

То беше там, сред кълбата изпарения.

Изсечен от камък, потънал в безвремие, с лице разкривено като в най-страшните кошмари, стоеше един от демоните на чачапоите. Очевидно злото каменно лице бе поставено тук, за да пази храма, да прогонва всеки, който се упъти насам. Истинско произведение на изкуството — помисли си Инди и се почуди кои са били създателите му, в какво са вярвали и какво е било това религиозно страхопочитание, дало вдъхновение за направата на подобна ужасяваща статуя. Той протегна ръка и докосна демона по рамото.

Но имаше нещо друго, нещо по-обезпокоително и по-странно дори от каменното лице. Неестествената тишина.

Всичко беше замлъкнало. И птици, и насекоми. Ни полъх, ни потрепване. Листа и клони бяха застинали. Какво мъртвило! Сякаш всичко се бе спотаило под заканата на нечия разрушителна десница. Той се пипна по челото. Студена, ледена пот. Призраци. Мястото беше пълно с призраци. Сигурно такава е била тишината преди Сътворението.

Той продължи напред, следван от двамата перуанци, които изглеждаха странно смирени.

— Какво е това, за Бога? — попита Баранка.

Инди вдигна рамене:

— Някаква стара джунджурия. Какво друго? Във всеки чачапойски дом трябва да има такава.

Баранка беше помръкнал.

— Понякога много леко приемате нещата, сеньор Джоунс.

— А как иначе?

Мъглата пълзеше, кълбеше се, душеше тримата мъже, сякаш се мъчеше да ги отблъсне. Инди се взря напред и различи входа на храма. Сложните и едновременно с това примитивни фризове бяха обрасли със зеленина, но онова, което го потресе, бе самият тъмен отвор, кръгъл като зейналата паст на мъртъв звяр. Той си представи как Форестал е влязъл в тази паст, за да не излезе никога оттам. Горкият човек!

— Как да ви се доверим, сеньор Джоунс? — попита Баранка, вперил и той очи във входа на храма. — Никой досега не е излизал жив.

— Баранка, Баранка — усмихна се Инди, — трябва да разбереш, че дори един нещастен гринго понякога казва истината. — Той бръкна в джоба на ризата си и извади лист пергамент. Изразът но лицата на перуанците беше прозрачен, по тях се четеше неподправена алчност. Чии ли гърла бяха прерязали, за да се сдобият с другата половина от картата? — Ето това, Баранка, ще те накара да повярваш — каза той и разстла пергамента на земята.

Сатипо измъкна от джоба си същото такова парче пергамент и го разгъна до другото. Чертежите съвпадаха. Преминал всички граници на предпазливостта, Инди чакаше напрегнат да се случи нещо.

— Е, амигос! — каза той. — Партньори сме, нали така? Имаме, тъй да се каже, обща цел. Пред нас е подробният план на храма, нещо, което никой никога не е притежавал. И така, да предположим, че онази колона там бележи ъгъла.

Още преди да довърши изречението, Инди видя като в забавен кадър как Баранка посяга към пистолета си. Дребната му мургава ръка обърна сребърната дръжка и се протегна напред. Ала археологът беше по-бърз от перуанците. Той светкавично издърпа от колана си един навит камшик от волска кожа. Камшикът изплющя и се уви около китката на Баранка. Инди стегна хватката си и Баранка изпразни пистолета в земята. Перуанецът остана като закован. В погледа му се четеше болка, почуда и омраза. Беше надхитрен, унизен. Щом камшикът се отпусна, Баранка побягна. Потъна в джунглата като индианците.

Инди се обърна към Сатипо. Той вдигна ръце.

— Моля ви, сеньор! Не знаех нищо за плана му. Той е луд, луд човек. Повярвайте ми, сеньор!

Инди го измери с поглед, след което кимна и прибра картата.

— Можеш да си свалиш ръцете, Сатипо.

Перуанецът въздъхна с облекчение.

— Имаме план на храма. Какво чакаме? — каза Инди и се упъти към входа.

Още с влизането ги лъхна мирисът на вековете, застоялият дъх на години мрак и тишина, и плесен. От тавана се процеждаше вода и се стичаше по камъка, обрасъл с лишеи. В краката им се разбягаха гризачи. А въздухът, въздухът беше неочаквано студен, недокоснат от слънцето, обречен на вечен мрак. Инди вървеше пред Сатипо, вслушвайки се в отекващите стъпки. Несвойствен шум, смущаващ покоя на мъртвите — помисли си той и изведнъж го обзе чувството, че е попаднал в неподходящо място и в неподходящо време, че е крадец, тръгнал да плячкосва, да се докопа до нещо, което дълго е почивало в мир.

Той много добре познаваше това чувство — чувството за вина. Не обичаше да му се поддава, защото го притесняваше. Все едно че беше длъжен да забавлява досаден гост на приятна вечеря. Гледаше как собствената му сянка се движи в лъча от фенера на Сатипо.

Коридорът извиваше и водеше все по-навътре в храма. От време на време Инди спираше да погледне картата. Беше жаден, гърлото му бе пресъхнало. В главата му тиктакаше часовник: Нямаш време, нямаш време.

Минаваха покрай ниши, издълбани в стената. Инди разглеждаше пътьом предметите, наредени в тях. Посягаше, отместваше едни, пъхаше други в джобовете си. Монети, медальони, дребни глинени статуйки. На мига преценяваше кое е ценно и кое не. Но всички те не представляваха нищо в сравнение с онова, за което бяха дошли — идола.

Инди вече подтичваше, перуанецът го следваше по петите, задъхвайки се от усилието да го догонва. Внезапно Инди спря като закован.

— Защо спряхме? — изхриптя Сатипо така, сякаш дробовете му горяха.

Инди не отговори. Смутен, Сатипо направи още една крачка към него и понечи да го докосне, но ръката му замръзна във въздуха.

Огромна черна тарантула пълзеше бавно по гърба на Инди. Той вече усещаше как пипалата на паяка се доближават до голия му врат. Чака, чака цяла вечност, докато отвратителната твар спря на рамото му. Долавяше паниката на Сатипо, който всеки момент щеше да се разкрещи и да побегне. Знаеше, че трябва да действува бързо и ловко, за да предотврати реакцията на перуанеца. Нямаше друг избор — протегна ръка и с рязък жест събори паяка. Облекчен, продължи напред, но след миг чу ужасения вопъл на Сатипо и като се обърна, видя два други паяка върху ръката на перуанеца. С един замах на камшика ги повали на земята и ги стъпка с ботуша си.

Сатипо пребледня, за малко да припадне. Инди го хвана за лакътя и посочи напред, към една зала, осветена от сноп светлина, струящ през една дупка в тавана. Отърваха се от паяците, но Инди знаеше, че ги чакат нови опасности.

— Стига вече, сеньор — прошепна Сатипо, — хайде да се връщаме.

Инди не отговори. Умът му работеше, пресмяташе; той напрягаше въображението си, мъчейки се да се постави на мястото на хората, строили това светилище толкова отдавна. Искали са на всяка цена да запазят съкровището. Вдигнали са препятствия, заложили са капани, за да са сигурни, че никой чужденец не ще проникне във вътрешността на храма.

Той вече се приближаваше към залата, движейки се с инстинктивната предпазливост на ловец, който надушва отдалеч опасността, предчувства заплахата. Наведе се, напипа в тъмното сноп слама, вдигна го и го хвърли в помещението.

След секунда се чу леко бучене, проскърцване и в миг стените едва не се срутиха от оглушителния трясък, с който една решетка от гигантски метални зъбци, наподобяващи челюстта на акула, се стовари насред залата. Индиана Джоунс се усмихна, възхитен от изкуството на предците, проектирали този зловещ капан. Перуанецът тихо изруга и се прекръсти. Инди тъкмо щеше да каже нещо, когато огромните зъбци приковаха погледа му.

— Форестал! — прошепна той.

По гротескното, консервирано от ниската температура лице още личеше болката, примесена с изненада, сякаш предупреждение за онзи, който би дръзнал да прекрачи прага. Господи — помисли си Инди, — никой не заслужава такава смърт. Никой. И той се натъжи.

Сам стигна дотук, приятелю. Излезе от естествената си среда. Трябваше да си стоиш в аудиторията. Инди затвори очи, после свали от зъбците останките на своя приятел и ги положи на пода.

— Познавахте ли този човек? — попита Сатипо.

— Да, познавах го.

Перуанецът отново се прекръсти.

— Да не влизаме по-навътре, сеньор.

— Нима те разколеба тази дреболия? — каза Инди, вперил поглед в металните зъбци, които започваха бавно да се прибират. Поразен беше от механизма на приспособлението — просто и смъртоносно.

Инди се усмихна и докосна по рамото перуанеца, който — макар и плувнал в пот — трепереше. Те прекосиха залата и попаднаха в прав коридор, дълъг петнайсетина метра. В дъното имаше врата, огряна от слънчева светлина.

— Близо сме — прошепна Инди, — много сме близо.

Той отново направи справка с картата и запамети всички подробности, преди да я сгъне. Очите му зашариха наоколо — оглеждаше за нови клопки.

— Като че ли е безопасно — каза Сатипо.

— Точно това ме плаши, приятелю.

— Няма нищо — обади се пак перуанецът, — да вървим.

Обзет от нетърпение, Сатипо пристъпи напред. Но изведнъж десният му крак пропадна и той залитна, надавайки неистов вик. Инди го сграбчи за колана и го задържа. Перуанецът се свлече изтощен на земята.

Инди се наведе над ямата: паяжини, цели валма от стари паяжини, покрити с тънък слой прах, създаваха илюзията за твърд под. Той хвърли един камък вътре. Нищо. Ни звук, ни ехо.

— Много е дълбоко — промърмори археологът.

Как да стигнат до осветената врата, как да прескочат ямата?

— Сега вече се връщаме, нали, сеньор?

— Не — каза Инди. — Продължаваме напред.

— Как? Откъде крила?

— Не ни трябват крила, за да полетим, приятелю.

Инди извади камшика си и вдигна поглед към тавана. Над главите им имаше няколко греди. Може да са проядени и изгнили — помисли си. — Но може и да ме издържат. Струва си да опита. Ако не стане, ще трябва да се сбогува с идола. Камшикът изплющя и се уви около една греда; той го дръпна, за да опита здравината. Сатипо поклати глава:

— Полудяхте ли, сеньор?

— Да виждаш по-добро разрешение, приятел?

— Няма да ни издържи. Гредата ще се откърти.

— Ох, Боже, спаси ме от песимисти и неверници! Само ме слушай и прави като мен, ясно ли е?

Инди улови с две ръце камшика, отново го дръпна, за да провери дали е здраво закачен, после се залюля — под него, под пластовете паяжини и прах зееше черната яма, гредата можеше всеки момент да се счупи или камшикът да се разхлаби и тогава, но той нямаше време да се отдава на черни мисли, — засили се, прелетя над дупката и стъпи на здрава почва. После оттласна камшика към перуанеца, който промърмори нещо на испански, сигурно молитва. Инди се питаше дали някъде под куполите на Ватикана има някой светец — покровител на пътуващите с камшик.

Перуанецът се приземи до него.

— Нали ти казах? Къде по-добро е от пътуването с автобус — пошегува се археологът.

Дори на мъждивата светлина лицето на Сатипо изглеждаше бяло като платно. Инди заклини дръжката на камшика в стената.

— За връщането. Аз винаги се връщам, Сатипо.

Влязоха през сгряната врата в просторна зала с купол. Върху пода, настлан с бели и черни плочи, се сипеше светлина. Инди забеляза нещо в дъното. Дъхът му секна. Идолът!

Положен върху олтар, той изглеждаше едновременно красив и страшен. Изваян от злато, блестеше под фенера и слънчевите лъчи, които струяха през купола. Идолът!

Идолът на чачапоите.

Неописуема възбуда обзе Инди; идеше му да се втурне и да докосне изящния предмет. Каква ли клопка бяха запазили за накрая? С какво ли беше обграден самият идол?

— Влизам — каза той.

Перуанецът зяпаше фигурата с такава алчност, че явно вече нищо друго не го интересуваше, освен да се втурне и да се добере до нея. Видя колко е красива тя. Не може да му се има доверие. Сатипо тъкмо прекрачваше прага, когато той го спря.

— Помниш ли Форестал?

— Помня, помня.

Инди разглеждаше сложния модел, по който бяха наредени плочите, удивляваше се на проекта, на прецизността, с която беше изпълнен.

Край входа имаше две факли, поставени преди столетия в ръждясали метални канделабри. Той взе едната, опитвайки се да си представи лицето на последния човек, който я е държал, и пропастта на времето, която ги делеше. Смайващо бе как най-незначителните предмети устояваха на вековете. Инди запали факлата, наведе се и допря дръжката й до една от белите плочи. Почука. После почука по една от черните.

Още преди да успее да си дръпне ръката, нещо просвистя и се заби във факлата. Той дръпна ръката си — от факлата стърчеше стреличка.

— Оттам изскочи — каза Сатипо. — Виждаш ли онази дупка? Оттам излетя стрелата.

— Виждам не само една, а стотици дупки — отвърна Инди. Целите стени бяха буквално на решето от дупки, готови да изстрелят своите снаряди при докосване на черна плочка. — Стой тук, Сатипо!

— Щом настояваш — каза бавно Сатипо.

Инди тръгна напред със запалената факла, като стъпваше само по белите плочи. Забеляза как сянката му пълзи върху стената; не можеше да се освободи от мисълта за дупките, които сега се открояваха на мъждивата светлина, за стрелите в тях. Но вниманието му бе погълнато главно от идола. Ослепителната красота, хипнотизиращият блясък, загадъчният израз на златната глава неудържимо го привличаха. Странно — помисли си той. — Странно как хората си загубват ума по тази бучица злато отпреди две хиляди години. При това лицето изобщо не можеше да се нарече привлекателно. Той с огромно усилие на волята отмести очи. Внимавай с плочите! — каза си. — Само тях гледай! Нищо друго. Не оставяй да бъде притъпен безпогрешният ти инстинкт.

Под краката му, просната на една бяла плоча, надупчена от стрели, лежеше мъртва птица. Призля му при мисълта, че строителите на храма не са се задоволили само с черните плочи: поне една от белите обещаваше сигурна смърт.

Поне една.

Ами ако имаше и други?

Той се колебаеше. Топлината на пламъка пареше лицето му. Гърбът му беше огрян от слънцето. Обля го пот. Внимателно заобиколи птицата и започна една по една да разглежда белите плочи, които го деляха от идола, сякаш всяка беше възможен враг. Понякога — мислеше си — предпазливостта прави лоша услуга. Ако се колебаеш много, не стигаш до финала и не получаваш наградата. Не поемеш ли риск, не съчетаеш ли предпазливостта с шанса, но пък трябва да си сигурен, че съдбата е на твоя страна. Идолът имаше магнетично въздействие върху него. Привличаше го неудържимо. Усещаше и как Сатипо зад гърба му при вратата крои нещо.

Хайде, тръгвай — каза си. — По дяволите предпазливостта!

Той заподскача от плочка на плочка с грацията на танцьор. Извиваше се така, сякаш се провираше между бръснарски ножчета. Всяка плочка бе евентуална мина. Всеки миг можеха да зафучат стрели. И ето че приближи до олтара, до идола. Наградата! Триумфът! И последната от всички клопки.

Отново се спря. Сърцето му щеше да изхвръкне, пулсът му чукаше в слепоочията, кръвта изгаряше вените му. От челото му капеше пот, стичаше се в очите му и го заслепяваше. Той се бършеше с опакото на ръката си. Още няколко крачки — помисли си. — Само няколко крачки.

И няколко плочки.

Пак тръгна. Едва пристъпваше. Точно сега трябваше да пази добро равновесие. Идолът сякаш му намигаше, омагьосваше го.

Още една крачка. После още една.

Той докосна с крак най-близката до олтара бяла плоча.

Успя. Успя! Извади едно шишенце с уиски от джоба си и отпи голяма глътка. Заслужаваше си. А сега — последният капан. Какъв би могъл да бъде последният капан? Дълго мисли. Добре, някой идва, вдига идола от полирания постамент. И какво? Очевидно липсата на предмета ще задействува някакъв механизъм. Пак стрели? Не, нещо още по-ужасно. По-смъртоносно. Мислите му препускаха, мозъкът му пулсираше. Той се наведе да огледа олтара. В подножието му имаше отломки от камък, прах, мръсотия, трупана векове наред. Може би — помисли си. — Може би. Извади една кожена кесия от джоба си, изпразни я от монетите и се залови да я пълни с каменни отломки. Премери с ръка теглото й. Може би, ако си достатъчно бърз. И ако, разбира се, това е капанът.

Ако, ако, ако. Твърде много „ако“ имаше.

Другаде, при други обстоятелства щеше да се откаже. Но не тук, не сега. Той отново претегли кесията — надяваше се да тежи колкото идола — и за частица от секундата им размени местата.

Нищо. Доста време мина, пак нищо.

Изведнъж долови странен далечен тътен, наподобяващ запаления двигател на гигантска машина; сякаш праисторически звяр се бе пробудил от вековния си сън и препускаше из храма. Постаментът от полиран камък хлътна с около пет инча. Шумът нарасна, стана оглушителен, всичко затрепера и започна да се тресе из основи, сякаш храмът бе вдигнат във въздуха.

Инди се обърна и хукна с все сили назад, към вратата. Гръм цепеше въздуха, ехото се носеше из лабиринти, коридори и зали. Застанал на прага, Сатипо се беше вцепенил от ужас.

Тъкмо стигна при него и насред плочите се стовари огромна канара, захвърчаха стрели от всички посоки.

Междувременно Сатипо се бе втурнал към камшика и вече прескачаше ямата. Щом стигна отсреща, той изгледа странно Инди.

Знаех, че ще се стигне дотук — помисли си Инди. — Знаех го, предчувствах го. А сега накъде? Той видя как Сатипо дръпна камшика и го прибра.

— Сделка предлагам, сеньор, размяна. Идола за камшика. Хвърляте ми идола, аз ви хвърлям камшика.

Инди чуваше тътена зад гърба си и не откъсваше очи от перуанеца.

— Нямате избор, сеньор Джоунс — отново рече Сатипо.

— Ами ако хвърля идола в ямата, приятел? Ще си останеш само с един камшик.

— А вие, сеньор? Вие какво ще получите за труда си?

Земята се люлееше, стените трепереха. Идолът — помисли си Инди, — нима ще го хвърля в ямата!

— Дадено, Сатипо. Разменям идола за камшика — каза той и хвърли статуетката към перуанеца. Сатипо грабна реликвата, пъхна я в джоба си и пусна камшика на пода.

— Искрено съжалявам, сеньор. Адиос и късмет!

— Ако някой съжалява, това съм аз — извика Инди след перуанеца, който вече тичаше към изхода.

Целият храм се тресеше. Падаха камъни, срутваха се колони. Проклятието на идола. Беше като на кино, като кадър от филмите, които децата зяпаха събота следобед в тъмните киносалони. Оставаше му да направи само едно. Нямаше избор. Трябваше да прескочи. Трябваше да рискува, надявайки се земното притегляне да е на негова страна. Зад гърба му бушуваше ад, а пред него беше пропаст. Скачай! — каза си той. — Политай в мрака и стискай палци! Пое си дълбоко дъх, засили се и отскочи. Ако беше вярващ, щеше да се помоли да не го погълне черното небитие.

Падаше вече. Дали беше прескочил бездната? Не, още не. Усещаше тъмното пространство под себе си, лъхна го миризма на влага и плесен, той простря ръце да се залови за нещо, пръстите му се впиха в ронливия ръб на пропастта; опита да се изтегли нагоре, но ръба поддаде, няколко камъка се откъртиха и паднаха в бездната. Той се бореше, мятайки се като риба на сухо, вкопчен за ръба; мъчеше се да се изкатери. Не можеше да остави коварния перуанец да избяга с идола. Отново залюля крака, зарита, търсеше да стъпи на нещо, за да се повдигне. Храмът се разпадаше като сламена колиба при ураган. Инди стенеше, пъшкаше, мускулите му щяха да се пръснат, вените му щяха да се спукат. Още малко, давай! Рукналата пот го заслепяваше. Нещо ще поддаде, ще се отрони и ще видиш какво има на дъното. Той спря да си отдъхне, да се съсредоточи, след което със сетни сили се изкатери.

Залитайки, се изправи на крака и погледна натам, където беше изчезнал Сатипо. Форестал. Залата с металните зъбци. Тутакси разбра какво ще се случи с перуанеца. Още преди да чуе трясъка от стоварването на металните челюсти, преди да чуе ехото от смразяващия му вик. Наведе се, грабна камшика и се втурна нататък. Сатипо висеше на една страна, прободен като гигантска пеперуда в хербария на безумец.

— Адиос, Сатипо — каза Инди, измъкна идола от джоба му, провря се през решетката и хукна към изхода.

Вече виждаше светлия отвор пред себе си, съзираше дебелите стволове на дърветата отвън. Ала грохотът нарастваше, пронизваше всяка негова фибра. Обърна се и видя, че подире му се търкаля огромен валчест камък, който набира инерция. Последният капан — помисли си. — Искаха да бъдат сигурни, че дори да си успял да влезеш в храма и да преодолееш всичките препятствия, няма да се измъкнеш жив. Той се втурна напред. Скалата громолеше по петите му. Хвърли се към изхода и падна на гъстата трева отвън миг преди камъкът да запуши и запечата храма завинаги.

Напълно изтощен, останал без дъх, Инди се търкулна по гръб. Искаше да спи, само да спи. Да затвори очи и да се пренесе в тъмните бездни на подсъзнанието, да потъне в дълбок, безпаметен сън. Колко пъти бе висял на косъм от смъртта. Той се усмихна, седна и започна да премята идола от ръка в ръка. Но си заслужаваше. Загледа се в златния предмет. Изведнъж върху идола падна сянка.

Изненадаха го седнал. Той вдигна глава и присви очи срещу слънцето. Двама ховити го съзерцаваха. Лицата им бяха нашарени с бойни краски, в ръце държаха дълги бамбукови тръби, прави като копия.

Но не присъствието на индианците разтревожи Инди, а видът на белия мъж с ловен костюм и тропически шлем, застанал помежду им с хищна усмивка на лицето.

— Белок — най-после промълви Инди. Само Белок липсваше! Инди отмести поглед от французина и видя цяла редица ховити при дърветата. Сред тях стоеше Баранка — замечтан, с глуповата алчна усмивка, която постепенно бе заменена с израз на почуда, а миг по-късно с изцъклен поглед, вещаещ смърт.

Баранка политна напред. Гърбът му беше надупчен от стрели.

— Скъпи доктор Джоунс — каза Белок, — очевидно не ви напуска навикът да си избирате лоши приятели.

Инди не каза нищо. Белок се наведе и взе идола от ръката му.

Известно време се наслаждава на реликвата с изражение на дълбоко задоволство. После кимна леко — жест на недвусмислена любезност, на добро възпитание.

— Сигурно мислехте, че съм се отказал. Но ето, че не можете да притежавате нещо, което да не съм в състояние да ви отнема.

Инди погледна към индианците.

— И ховитите се надяват да им дадеш идола?

— Така е — отвърна Белок.

— Колко са наивни! — изсмя се Инди.

— Точно така. Ако говореше езика им, може би щеше да ги предупредиш.

— Естествено.

Белок се обърна към воините, вдигнал идола в ръка. В следващия миг в абсолютен синхрон като на балетна репетиция индианците се проснаха по лице на земята и застинаха в религиозно страхопочитание. При друг случай можеше да ми бъде интересно да погледам — помисли си Инди. При друг случай, но не и сега. Той бавно се изправи на колене, хвърли поглед към Белок, после към проснатите индианци и се втурна към дърветата. Скоро въздухът щеше да загъмжи от стрели.

Инди се шмугна в гъсталака. Белок крещеше нещо зад гърба му на езика на ховитите. Плю си напетите. По-скоро, по-скоро да се добере до реката, до акваплана. Да тича, да тича, дори силите му да са изцедени до капка. Да бяга до изнемога.

И в този миг засвистяха стрелите. Зазвънтяха във въздуха, запяха предсмъртна песен. Той тичаше на зигзаг из джунглата. Зад гърба му пращяха клони, ховитите го преследваха. Вече тичаше машинално, имаше странното чувство, че е страничен наблюдател, че се е отделил от тялото си и движенията му не са подчинени на волята, а на някакъв основен рефлекс. Тичай, тичай до сетния си дъх! Не мисли! Не спирай! Белок. Ще настане и неговият час.

Ех, ако успея да се измъкна оттук.

Вече не помнеше откога тича. Денят преваляше. Спря се, вдигна поглед към процеждащата се през гъстите клони светлина, за да се ориентира, и се втурна по посока към реката. Повече от всичко на света искаше да чуе шума на течаща вода, да види акваплана.

Изведнъж се озова сред сечище и се почувствува като попаднал в центъра на мишена. Подозрителна беше настаналата тишина.

Внезапно екна воят на ховитите. Две копия префучаха край ушите му. Жалко, че в Археологическия институт не преподават техника на оцеляването — стрелкаха се мислите му, — че не раздават заедно с методология на разкопките и наръчници по оцеляване. Жалко, че не предупреждават и за разни подли французи като Белок.

Той се спря и се заслуша и — о, щастие! — плисък на вода. Реката! Колко ли още остава? Втурна се напред с прилив на нови сили. Излезе от гората.

Ето я! Отвъд склона, обрасъл с враждебна растителност, се разливаше реката. Аквапланът се полюляваше върху накъдрената повърхност. Инди тръгна успоредно на брега, съзнавайки, че пътят му до целта не ще да е лесен. Нямаше време да търси пътека. Да се изкатери до онази скала над реката и да скочи? Колко му е? Още някакъв си скок!

Върху едно от крилата на акваплана седеше човек. Инди се изкачи на скалата, погледна надолу, затвори очи и скочи.

Падна в хладката вода, близо до крилото на машината, гмурна се, за да преодолее течението и с няколко загребвания стигна до акваплана. Човекът на крилото се изправи.

— Пали мотора, Джок! — викна Инди. — Подкарвай!

Джок се спусна към кабината. Инди влетя в отделението за пътници, стовари се на една седалка, затвори очи и се заслуша в ръмженето на двигателя.

— Не те очаквах така изневиделица.

— Спести ми шегите поне засега.

— Неприятности ли, момчето ми?

Инди едва не прихна:

— Напомни ми да ти разкажа някой ден.

Той се отпусна назад с надеждата да поспи. Но в следващия миг разбра, че не се движат. Скочи и се наведе към пилота.

— Задавен е — каза Джок.

— Задавен ли? Защо?

— Аз само пилотирам проклетата машина — ухили се Джок. — Хората си въобразяват, че всички шотландци са родени монтьори.

Инди виждаше през прозореца как ховитите нагазват вече във водата. Десет метра, осем метра ги деляха от тях. Приличаха на гротескни привидения, на речни духове, вдигнати на крак, за да отмъстят за някакво нашествие. Вече се прицелваха. Вихрушка от стрели полетя към бегълците.

— Джок.

— Старая се, Инди, дявол го взел, правя, каквото мога.

— Още повече се старай — каза спокойно Инди.

Заваля град от копия.

— Готово! — каза Джок. Двигателят изръмжа и запали в мига, когато двама ховити вече се катереха по крилото.

— Работи! — викна Джок. — Работи! Аквапланът се плъзна напред и започна тромаво да се издига над реката. Ховитите залитнаха и цопнаха във водата.

Двамата се издигнаха над дърветата, чиито корони се извиваха от силното въздушно течение; подплашени, птиците литваха към догарящото слънце. Инди се разсмя и затвори очи.

— Да си кажа правичката, мислех, че няма да се справиш — рече Джок.

— Никога не се съмнявай в мен! — усмихна се Инди.

— Отпусни се сега, приятел. Поспи. Забрави проклетата джунгла.

Инди задряма. Облекчение. Отмора. Колко беше приятно. Да можеше за по-дълго да се потопи в това блаженство.

В този момент усети нещо на бедрото си. Нещо тежко и лепкаво. Отвори очи и какво да види? Една боа се увиваше около крака му. Той скочи.

— Джок!

Пилотът го погледна и се усмихна:

— Нищо лошо няма да ти направи, Инди. Това е Реги. По-безобидна е от муха.

— Махни я от мен, Джок!

Пилотът се пресегна, погали змията и я изтегли при себе си в кабината. Змиите будеха отвращение и необясним ужас у Инди. Някои хора не можеха да понасят паяци, други — плъхове, трети — затворени пространства. Инди изтри избилата по челото си пот и потреперя — внезапно му бе станало студено от мокрите дрехи.

— Дръж я при себе си — каза той. — Не мога да понасям змии.

— Ще ти доверя една тайна — прошепна Джок. — Змията е много по-симпатична от човека.

— Дума да няма. Не я пускай да се доближава до мен!

Тъкмо си мислиш, че си вън от опасност, и изведнъж някаква си боа решава да се припича върху теб.

Той се загледа в мрака, поглъщащ безбрежната джунгла със загадъчна неотменност. Задръж своите тайни за себе си — помисли си Инди. — Задръж всичките си тайни.

Преди да се унесе от приспиващия шум на мотора, той си пожела пътищата им с французина скоро да се пресекат.