Похитителите на изчезналия кивот

КЪНЕКТИКЪТ

Индиана Джоунс седеше в кабинета си в колежа Маршал. Току-що бе изнесъл встъпителната си лекция по археология, която мина блестящо. Винаги ставаше така. Обичаше да преподава и знаеше, че умее да внушава голямата си страст към този предмет на своите студенти. Но сега просто не го свърташе на едно място и това го безпокоеше, защото знаеше много добре какво точно му се прави.

Инди вдигна крака на бюрото, събаряйки нарочно няколко книги, после стана и заснова из стаята. Вече не я чувствуваше като свое уютно и тихо убежище, а като затворническа килия.

Джоунс — каза си той, — Индиана Джоунс, вземи се в ръце!

Заобикалящите го предмети сякаш се бяха изпразнили от съдържание. Огромната стенна карта на Южна Америка се превърна в размазано петно, в дадаистичен шедьовър. Глиненото копие на идола изведнъж му се видя глупаво, грозно. Той го взе в ръка: И заради това тук да рискувам живота си! Сигурно не съм в ред. Както разглеждаше равнодушно глиненото божество, в миг го завладя старата любов към античното. Безумното опиянение от историята, копнежа да се докосне до нея, да я задържи, да я проумее чрез реликви и археологически находки, да не му дават покои лицата на отдавна умрели скулптори и занаятчии, ръцете им, ваещи тези предмети, пръстите им, отдавна превърнати на бели кости, на прах. Умрели преди векове, но все още живи в паметта на хората, благодарение на необяснимата страст на такива като него.

Отново го завладяха старите чувства, първото вълнение, което бе изпитал като студент. Кога? Преди петнайсет, шестнайсет, двайсет години? Все едно кога. За него времето имаше съвсем различно измерение. То се разкриваше чрез тайните, заровени сред храмове, развалини, под скали, пръст и пясък. То се разрастваше, ставаше еластично, пораждаше чувство за приемственост между онова, което е било, и това, което е. И смъртта ставаше незначителна пред онова, което човек е оставил след себе си.

Незначителна, безсилна.

Той се сети за Шамполион, представи си как си е вадил очите над Розетския камък, смайването му, когато най-после е дешифрирал древните йероглифи. Замисли се за Шлиман, открил Троя, Зафлиндърс Петри, водил разкопките на гробниците в Нагада. За Ули, открил кралската гробница в Ур. За Картър и лорд Карнарвън, натъкнали се на гроба на Тутанкамон.

Ето оттам бе започнало всичко. От вълнението при откритието, от онзи проблясък, наподобяващ око на буря в човешкия интелект. В миг си пометен, понесен от вихъра, върнат назад с машината на времето, която писателите-фантасти така и не можаха да проумеят: с твоята собствена машина на времето, по твоето собствено трасе към неумиращото минало.

Той крепеше глинената фигура върху дланта си и я гледаше така, сякаш е негов личен неприятел. Не — помисли си, — нямаш по-голям враг от себе си, Джоунс. Запали се, защото бе намерил половината от картата сред книжата на Форестал и защото реши да се довериш на двама злодеи, притежаващи другата половина.

Морън. И Белок. Белок беше мозъкът. Той имаше нюх-бръснач. Беше като змиите, от които Инди се боеше — изпълзяваше неусетно изпод камъка, хищното му влечуго, готово светкавично да отнеме чужда находка.

В съзнанието му изпъкна образът на Белок — стройният силует, красивото лице, тъмните очи, усмивката, прикриваща коварството.

Той си спомни някои срещи с французина. Вече завършваше университета, когато Белок спечели Наградата на Археологическото дружество с един труд по стратиграфия, в основата, на който лежаха разработки на Инди. По някакъв начин се бе добрал до тях и ги бе преписал. Инди не можеше да докаже нищо, защото това щеше да се изтълкува като проява на завист.

1934 година. Лятото. Черното лято. От месеци планираше разкопки в пустинята Руб ал Хали в Саудитска Арабия. Месеци упорит труд, усилена подготовка, молби за субсидии, защитаване на тези, спорове върху очакванията и предчувствията му, че точно там, в това пусто и безводно място ще бъдат намерени останки от номадска култура, датиращи отпреди новата ера. И какво?

Инди стисна очи. И досега побесняваше при този спомен.

Белок го изпревари. Белок извърши разкопките. Вярно, не откри кой знае какво, но не това бе важното. Важното бе, че Белок пак го ограби. И той отново не можеше да докаже кражбата.

А сега идолът.

Инди вдигна глава, сепнат от плахото отваряне на вратата. На прага се появи Маркъс Броди — предпазлив, по-скоро угрижен. Маркъс, уредник в Националния музей, най-близкият му приятел.

— Индиана — каза тихо той.

Индиана протегна глиненото копие на идола, сякаш искаше да го подаде на току-що влезлия мъж, но го запрати в кошчето за боклук.

— Държах в ръка истинския, Маркъс! Истинския! — Инди се облегна назад със затворени очи и започна да масажира енергично клепачите си.

— Каза ми, Индиана. Вече ми разправи всичко. Още като се върна, спомняш ли си?

— Мога да си го взема обратно, Маркъс. Ще го притежаваме. Всичко съм измислил. Белок ще го продаде, нали така? И къде ще го продаде? А?

Броди чакаше търпеливо:

— Къде, Индиана?

— В Маракеш, разбира се.

Инди стана, сочейки към няколкото фигурки на бюрото си, които беше успял да събере набързо от храма.

— Как мислиш, дали ще мога с тях да си платя пътя до Маракеш?

Броди хвърли бегъл поглед към фигурите. Протегна ръка и я положи на рамото на своя приятел в прилив на съчувствие и загриженост.

— Музеят ще ги купи, както обикновено. Но за идола ще говорим по-късно. Сега искам да те запозная с едни хора. Идват много отдалеч, за да се видят с теб, Индиана.

— Какви хора?

— Дошли са от Вашингтон, за да се срещнат с теб.

— Кои са те? — попита Инди вяло.

— От военното разузнаване.

— От военното какво? Да не съм загазил нещо?

— Не, напротив. Като че ли те се нуждаят от твоята помощ.

— Единственото, което ме интересува, е да събера парите за Маракеш, Маркъс. Тези неща все трябва да струват нещо.

— После, Индиана, после ще говорим. Виж първо какво искат тези хора.

Инди спря до картата на Южна Америка.

— Добре — съгласи се той. — Ще се видя с тях, щом толкова държиш.

— Чакат те в аудиторията.

В коридора се натъкнаха на една красива студентка, която носеше някакви книги и си бе придала делови, вглъбен вид. Щом Инди я видя, лицето му светна.

— Професор Джоунс — каза момичето.

— Да.

— Тъкмо идвах да се консултирам с вас — рече тя стеснително, поглеждайки към Маркъс Броди.

— Да, разбира се, разбира се, Сюзан. Помня, че обещах да говорим.

— Не сега, Индиана — подкани го Маркъс Броди и се обърна към момичето: — Професор Джоунс трябва да участвува във важно заседание, мила моя. Защо не го потърсите по-късно?

— Да — промърмори Инди. — Ще се върна на обяд.

Момичето се усмихна разочаровано и отмина. Инди я изпрати с поглед, възхищавайки се на стройните й крака, на заоблените прасци и тънките изваяни глезени. Броди го дръпна за ръкава.

— Хубавица! Винаги си имал вкус, няма що — каза той.

В аудиторията, близо до подиума, бяха седнали двама военни. При отварянето на вратата те извърнаха глави като по даден сигнал.

— Ако са от донаборната комисия, кажи им, че вече съм отбил военната си служба.

Маркъс Броди подаде стол на Инди.

— Индиана, бих искал да те представя на полковник Мъсгроув и на майор Итън. Тези хора са дошли от Вашингтон, за да се срещнат с теб.

— Радваме се да се запознаем с вас, професор Джоунс, с доктора по археология, специалиста по окултни науки и любителя на редки антики.

— Може и така да се каже — промърмори Инди.

— „Любителя на редки антики“ звучи интересно — допълни майорът.

Инди хвърли поглед към Броди, който каза:

— Сигурен съм, че всичко, което професор Джоунс прави за нашия музей, е напълно съобразено с изискванията на Международното споразумение за защита на антиките.

— О, не се и съмнявам — рече майор Итън.

— Вие сте човек с разностранни таланти, професоре — додаде полковник Мъсгроув.

Инди махна скромно. Какво ли искаха тези?

— Разбрах, че сте учили при професор Рейвънуд в Чикаго — каза Итън.

— Да, така е.

— Имате ли представа къде можем да го намерим?

Рейвънуд. Името събуди нови спомени у Инди.

— Носят се слухове, чух, че бил в Азия. Не зная.

— Разбрахме, че сте били много близки — каза Мъсгроув.

— Да. — Инди потърка брадичката си.

— Бяхме приятели. Но от години не сме се виждали. За съжаление пътищата ни се пораздалечиха. — Меко го каза, те направо тръгнаха в противоположни посоки. Замисли се за Марион — още един нежелан спомен, който тепърва трябваше да изравя от дълбоките пластове на съзнанието си. Марион Рейвънуд, момичето с прекрасните очи.

Офицерите си шепнеха нещо, съветваха се. След малко Итън се обърна тържествено към Инди и заяви:

— Онова, което ще ви кажем, е строго поверително.

— Ясно — рече Инди.

Рейвънуд — къде ли в този лабиринт от кроежи се вмества старецът? И кога най-сетне ще изплюят камъчето? — запита се той.

— Вчера една от нашите радиостанции в Европа засече германско комюнике от Кайро до Берлин. Новините очевидно развълнуваха немските агенти в Египет. — Мъсгроув погледна към Итън, чакайки го той да продължи, сякаш всеки от тях можеше да дава само по лъжичка информация.

— Не зная дали сте запознат с факта, че от две години насам нацистите изпращат археологически експедиции по целия свят.

— Да, запознат съм.

— Трескаво издирват всевъзможни религиозни реликви. Хитлер, според нашите сведения, е обсебен от мания по религии и окултни науки. Чували сме, че имал дори личен оракул. И точно сега извършват някакви археологически разкопки в пустинята край Кайро. Дълбоко секретни.

Инди кимна. Всичко това го приспиваше. Той знаеше за страстта на Хитлер към ясновидството, за стремежа му да разгадае бъдещето, да превърне оловото в злато, да търси вълшебния елексир и т.н. Стига някой да назовеше нещо странно и необикновено, и лудият дребен диктатор с мустачките тутакси наостряше уши.

Мъсгроув извади един лист от куфарчето си.

— Това комюнике съдържа информация за разкопките в пустинята, но ние не можем добре да го дешифрираме. Помислихме си, че вие ще ни помогнете.

В съобщението се казваше:

ОПЕРАЦИЯ ТАНИС ВХОД. НАМЕРЕНА ДРЪЖКАТА НА ЖЕЗЪЛА НА РА. АБНЪР РЕЙВЪНУД, САЩ.

Инди препрочете съобщението, умът му мигом се избистри. Той стана, просто не му се вярваше.

— Нацистлте са открили Танис — каза той.

Лицето на Броди беше строго и бледо.

— Извинявайте, но не разбирам. Какво означава Танис според вас? — попита Мъсгроув.

Инди тръгна към прозореца, мислите му препускаха. Той отвори и вдъхна мразовития утринен въздух. Студът изпълни дробовете му. Танис. Жезъла на Ра. Рейвънуд. Главата му загъмжа от легенди, антични предания и сказания. Беше поразен от нахлулия поток знания, от информацията, трупана с години, която напираше на устните му. Успокой се! — каза си той. — Обясни им бавно, така че да разберат.

— Може би ще ви е трудно да разберете това, което ще ви кажа — започна той. — Може би. Не зная. Зависи в какво вярвате. — Той замълча, загледан в безизразните им лица. — Град Танис е едно от местата, където се предполага, че може да бъде намерен изгубеният Ковчег.

— Ковчег ли? Искате да кажете Ноевия ковчег? — прекъсна го Мъсгроув.

— Не, не Ноевия ковчег, а Ковчега на Завета. Говоря за ковчежето, в което израилтяните са пазели Десетте Божи заповеди.

Чакайте! Имате предвид Десетте Божи заповеди! — учуди се Итън.

— Точно така — истинските каменни скрижали, които Мойсей е свалил от планината Синай и които според преданието е счупил, виждайки падението на евреите. Докато той е бил в общение с Бога, докато Бог му е предавал Закона, неговият народ е устройвал оргии и се е кланял на идоли. Затова Мойсей се разгневил и счупил скрижалите.

Пълно равнодушие бе изписано по лицата на военните. На Инди му се искаше да ги запали и тях с ентусиазма, който се разгаряше в него.

— Тогава израилтяните сложили парчетата в Кивота и навсякъде го носели със себе си. Когато се установили в Ханаан, Кивотът бил положен в Храма на Соломон. Години наред стоял там и след това изчезнал.

— Къде? — попита Мъсгроув.

— Никой не знае кой го е взел и кога. Броди, който беше по-търпелив, допълни:

— Един египетски фараон на име Шишак завладява Ерусалим през 926 година преди новата ера. Предполага се, че го е върнал обратно в Танис.

— И може би го е скрил в една зала, наречена Кладенеца на душите — не се стърпя Инди.

В аудиторията се възцари тишина.

— Е, така е според преданието. Но чужденците, посягали на Кивота, винаги са били сполетявани от беди. Скоро след завръщането на Шишак в Египет Танис бил погълнат от пустинята по време на една пясъчна буря, която траяла цяла година.

— Задължителното проклятие — отбеляза Итън.

Инди се дразнеше от скептицизма на майора.

— Може би — продължи той. — Но по време на битката при Ерихон седем израилтянски свещеници обикалят града седем дни поред с Кивота, докато накрая падат градските стени. И когато филистимците заграбват Кивота, бойните им кули се срутват върху тях, заедно с…

— Всичко това е много интересно. Но да се върнем към същественото, защо в нацистко комюнике ще се споменава за американец? — прекъсна го Итън.

— Ами че той е специалистът по Танис — отговори Инди. — Танис е неговата слабост. Дори е събрал някои от реликвите му. Макар че досега не е открил града.

— Защо пък нацистите ще се интересуват от него? — попита Мъсгроув.

— Струва ми се, че нацистите търсят дръжката на жезъла на Ра. И са решили, че тя е у Абнър.

— Жезъла на Ра, пак някаква измишльотина! — каза Итън.

Мъсгроув, който изглеждаше по-заинтригуван от колегата си, попита:

— Какъв е този жезъл, професор Джоунс?

— Сега ще ви го нарисувам — каза Инди. Той се упъти към черната дъска и започна бързо да го скицира. Докато чертаеше, обясняваше: — Предполага се, че жезълът на Ра е ключът към намирането на Кивота. Доста хитър ключ, няма що. Говори се, че е около два метра дълъг, но никой не знае точно колко със сигурност. Както и да е, по средата на изящния медальон с формата на слънце е инкрустиран кристал. Следите ли мисълта ми? Достатъчно е било да се занесе този жезъл в Залата с картите в Танис, в която е имало макет на целия град, и да се постави на определено място в определен час от деня. Пречупващите се през Кристала слънчеви лъчи огрявали мястото, където се намирал Кладенецът на душите.

— Където бил скрит Кивотът — додаде Мъсгроув.

— Точно така. Вероятно, затова нацистите търсят дръжката. Което обяснява защо името на Рейвънуд е споменато в телеграмата.

Итън стана и неспокойно закрачи напред-назад.

— Как изглежда този Кивот?

— Ще ви покажа — отвърна Инди. Отиде в дъното на стаята, намери някаква книга и я разлисти. Стигна до голяма цветна илюстрация и я показа на двамата военни. Те се вторачиха в изобразената библейска битка. Армията на израилтяните побеждаваше своя враг; най-отпред двама воини евреи носеха Ковчега на Завета — продълговато златно ковчеже, увенчано с два златни херувима. Носеха го на четири пръта, закрепени с халки в ъглите. Кивотът беше необикновено красив, ала много по-внушително беше ослепителното огнено сияние, бликащо от крилата на ангелите, което заливаше отстъпващите редици на вражеската армия и сееше ужас и унищожение.

Силно впечатлен, Мъсгроув попита:

— Какво излиза от крилата на ангелите?

— Кой знае? — вдигна рамене Инди. — Мълнии. Огън и жупел. Могъществото на Бога. Както и да го наричаме, това оръжие е в състояние да сравни цели планини със земята и да опустоши цели континенти. Според Мойсей войската, която носи Кивота пред себе си, е непобедима.

Инди гледаше Итън и си мислеше: Този човек няма въображение. Нищо не е в състояние да го развълнува. Не вярва в Бога. Обладан е от скептицизма на военните.

— А вие какво смятате; за, за така наречената мощ на Кивота, професоре? — попита Мъсгроув.

— Както казах, зависи в какво вярва човек. Дали приема, че митът почива на истина.

— Измъквате се — усмихна се Мъсгроув.

— Просто не го отричам.

— Докато един луд като Хитлер може наистина да вярва в свръхмощта на Кивота, нали така? — обади се Итън. — И да го купи целия.

— Вероятно — каза Инди. Той внезапно осъзна истината в думите на Итън и възбудата му нарасна. Изчезналият Тате. Кладенецът на душите. Кивотът. В ушите му зазвъня нежна мелодия, напомняща на изкусителния зов на морска сирена.

— Сигурно си въобразява, че с Кивота ще стане непобедим — каза Итън по-скоро на себе си. — Да, мда-а. Ако повярва в цялата тази приказка, ще има най-малкото огромно психологическо предимство.

— Има още нещо — додаде Инди. — Според легендата Кивотът ще бъде открит при появата на истинския Месия.

— За какъвто Хитлер се мисли — отбеляза Итън.

Всички замълчаха. Инди пак се загледа в илюстрацията. Крилата на ангелите пръскаха ярка светлина, която изпепеляваше отстъпващите вражески воини. Свръхмощ. Неописуема. Поразяваща. Той затвори очи. Ами ако е истина? Ами ако наистина съществува такова смъртоносно оръжие? Спокойно, опитай да се вслушаш в разума, разсъждавай като Итън: това е стара легенда, разпространявана от шепа фанатични евреи. Внушаване на страх у врага, вид психологическо оръжие. И така да е, не можеш да не мислиш за това, да се абстрахираш от него.

Той отвори очи и чу въздишката на Мъсгроув.

— Е, много ни помогнахте. Надявам се, че няма да имате нищо против пак да ви потърсим, ако се наложи.

Сбогуваха се и Броди изпрати офицерите до вратата. Останал сам в залата, Инди затвори книгата. Мисълта му работеше, докато той се опитваше да овладее обзелото го вълнение. Нацистите са открили Танис — не можеше да се освободи от тези натрапчиви думи.

— Надявам се, че не съм те поставила в неудобно положение пред Броди — каза Сюзан. — Толкова бях нетактична.

— Не беше нетактична — отвърна Инди.

Те се бяха разположили в претъпканата от вещи дневна в сглобяемата къща на Инди. Беше пълно със сувенири от пътешествия и разкопки — реставрирани глинени съдове, статуетки, чирепи и карти, глобуси изпълваха етажерки и рафтове. Стаята ми е претрупана с предмети, както животът ми със събития — мислеше си Инди.

Момичето обгърна свитите си колене и облегна глава на тях. Също като котка — помисли си той, — като доволно сито котенце.

— Обичам тази стая — каза тя. — Цялата къща обичам, но тази стая най-много.

Инди стана от дивана и тръгна да се разхожда напред-назад с ръце в джобовете. Момичето, кой знае защо, му се видя като натрапница. На моменти чуваше гласа й, без да схваща значението на думите. Той си наля алкохол, отпи; по вените му се разля приятна топлина, сякаш отвътре го огряха лъчите на някакво слънце.

— Толкова си далеч от мен тази вечер, Инди — каза Сюзан.

— Далеч ли?

— Не знам като че ли нещо си наумил — сви рамене тя.

Той машинално пусна радиото. Момичето смени станцията. В стаята се разнесе танцова музика. Далеч съм — помисли си той. — По-далеч, отколкото можеш да си представиш. На мили разстояние. Разделят ни океани, континенти, векове. Изведнъж мислите му се насочиха към Рейвънуд, към последния им разговор. При спомена за ужасния гняв на стареца, за кавгата помежду им го налегна тъга. Почувствува се виновен. Бе спечелил крехкото доверие на Рейвънуд и го бе проиграл.

Марион си е изгубила ума по теб и ти си се възползувал от това! На двайсет и осем години си, уж зрял мъж, а да злоупотребиш с увлечението на едно безмозъчно момиче. Да прелъстиш дъщеря ми само защото е решила, че е влюбена в теб.

— Ако искаш да си отида, кажи. Ако искаш да останеш сам, ще те разбера — обади се Сюзан.

— О, няма нищо. Остани.

На вратата се почука. Дъските на верандата проскърцаха.

Инди излезе навън и видя Маркъс. Той се усмихваше загадъчно, сякаш носеше новини, над които му се искаше да поумуват и да се наслаждават заедно.

— Маркъс! — изненада се Инди. — Не те очаквах.

— Напротив, мисля, че точно мен чакаш — каза Броди, бутайки остъклената врата.

— Да отидем в кабинета — предложи Инди.

— А защо не в дневната?

— Имам гости.

— Я виж ти!

Влязоха в кабинета.

— Успя, нали? — попита Инди.

— Искат да намериш Кивота преди нацистите — съобщи тържествуващ Броди.

Инди не можа да каже нищо. Обзе го неописуема възбуда, вече предвкусваше победата си. Кивотът!

— Цял живот съм чакал този момент!

Броди хвърли поглед към чашата с алкохол в ръката му.

— Говориха с Вашингтон, а после се консултираха с мен. Искат ти да се заемеш с това, Индиана. Ти и никой друг.

Инди седна зад бюрото си и заби поглед в чашата. Всичко — студенти, книги, статии, научни спорове, дебати, — всичко остана на заден план пред възможността да се действува, пред осезаемата представа за мечтаната реликва.

— Разбира се, като си ги знаем военните, те изобщо не гледат сериозно на цялата тая история за мощта на Кивота. Не искат да се забъркват в разни там митологии. Та те са войници, а войниците си въобразяват, че са заклети реалисти. Искат Кивота — ще се опитам да цитирам: заради „историческото и културното му значение“ и защото „такъв безценен предмет не би трябвало да попада в ръцете на един фашистки диктатор“, или нещо такова.

— Не ме интересуват техните аргументи — каза Инди.

— Освен това ще платят прилично.

— Не ме интересуват и парите, Маркъс — махна пренебрежително Инди — Кивотът за мен е олицетворение на загадките в археологията, на всичко онова, което лежи под земята и чака откривателите си. За мен намирането му не се измерва в пари. — Той щракна с пръсти.

Броди кимаше разбиращо.

— Нали Музеят ще получи Кивота?

— Разбира се.

— Ако изобщо съществува. Нека да не храним големи надежди.

Инди се изправи:

— Трябва първо да открия Абнър. Това е първата крачка. Ако медальонът е у него, трябва да го получа преди противника. Логично, нали? Без медальона няма Кивот. И така, къде да търся Абнър? — Той замълча, осъзнавайки колко трескаво говори. — Мисля, че знам откъде да започна.

— Толкова време мина, Индиана. Нещата се променят.

Какво искаше да каже с това „Нещата се променят“? Очевидно говореше за Марион.

— Може би ти е простил — добави Броди. — Ами ако още ти се сърди? В такъв случай трябва да допуснем, че може и да не ти даде медальона. Ако изобщо е у него.

— Не ни остава нищо друго, освен да се надяваме, приятелю.

— Както винаги оптимист?

— Не, не както винаги. Оптимизмът крие смъртна опасност.

Броди се разхождаше мълчаливо из стаята, разлиствайки разсеяно ту една, ту друга книга.

— Искам да внимаваш, Индиана — каза той сериозно.

— Аз винаги внимавам.

— Понякога си доста безразсъден. И ти много добре го знаеш. Кивотът е нещо съвсем различно. С много по-съдбоносно значение. По-опасно ще бъде. — Броди захлопна една книга, сякаш, за да наблегне на последните си думи. — Аз не споделям скептицизма на военните. Мисля, че Кивотът крие тайни, и то опасни тайни.

Инди понечи да каже нещо язвително, нещо за мелодраматичните нотки в гласа на своя приятел. Но по изражението му разбра, че не бива.

— Не искам да те изгубя, Индиана, колкото и да е висок залогът. Разбираш ли?

Двамата си подадоха ръце. Дланта на Броди беше влажна.

Инди стоя до късно тази нощ. Сам. Не можеше да заспи. Не можеше да успокои духа си. Обикаляше от стая в стая, свиваше и отпускаше юмруци. Дали Рейвънуд ще му помогне след толкова години? Дали ще му се притече на помощ, ако дръжката е у него? И зад всички тези въпроси изплуваше още един: Дали Марион е все още при баща си? Инди най-после се установи в кабинета и вдигна крака на бюрото си, пробягвайки с поглед из задръстената с всевъзможни предмети стая. После затвори за миг очи, опита да се съсредоточи. Изведнъж стана, взе от лавицата един екземпляр от дневника на Рейвънуд, подарък от добрите стари времена, и го разлисти: разочарованията на учения се нижеха едно след друго — и най-обещаващите разкопки не оправдаваха очакванията. Някои от тях разкриваха най-невероятни неща за местонахождението на Кивота. Издирването му се бе превърнало в мания за стария Абнър, всеки ред го доказваше. Този Кивот засядаше в съзнанието, в сърцето на човек, ставаше част от въздуха, който диша. Инди разбираше защо старецът е посветил изцяло живота си на това безкрайно дирене, разбираше всеотдайността му, страстта, която го тласкаше от страна в страна, от надежда към надежда. Всичко това беше в дневника, но за дръжката на жезъла нямаше нито дума. Нищо.

Последната точка в дневника беше за Непал, където ученият предвиждаше разкопки. Непал — помисли си Инди, — Хималаите, най-трудният терен на света.

Непал. От там трябва да се започне. Инди попрелисти още малко дневника и го остави, чудейки се как ще го посрещне Марион.