Похитителите на изчезналия кивот

КАЙРО

Нощта бе топла и тиха, но задушна. Въздухът беше сух, сякаш и последната капчица влага се бе изпарила през деня. Трудно се дишаше. Инди седеше с Марион в едно кафене и не откъсваше поглед от вратата. От няколко часа се движеха по странични улички, избягваха оживените места и въпреки това не го напускаше чувството, че ги следят. Марион беше капнала от умора, дългата й коса беше влажна от пот. Започнала да губи търпение, тя го гледаше с укор над чашата си, а той наблюдаваше посетителите и от време на време вдигаше лице, за да усети лъха от проскърцващия вентилатор на тавана.

— Да ми беше казал докога ще се влачим така! — упрекна го Марион.

— Влачим ли се?

— И за слепеца е ясно, че се крием от някого, Джоунс. Започвам да се чудя защо напуснах Непал. Заведението вървеше добре, докато не дойде ти да ми го подпалиш.

Инди я гледаше усмихнат. Прекрасна беше, когато бе ядосана. Той се пресегна и я погали по ръката.

— Крием се от разни шегаджии като онези в Непал.

— Добре. Съгласна съм, но докога?

— Докато се уверя, че е чисто.

— Чисто ли? И какво ще правим, като стане чисто? Какво си намислил?

— Имам тук някои приятели.

Тя въздъхна и допи кафето си, след което се отпусна на стола и затвори очи.

— Събуди ме, като решиш нещо.

Инди стана и я дръпна.

— Хайде! — каза той. — Сега е моментът.

— Точно сега, когато се опитвах да поспя за хубав тен?

Излязоха навън, Инди се огледа, хвана Марион за ръка и закрачи надолу по улицата, която беше съвсем безлюдна.

— Ще ми кажеш ли накъде сме се запътили?

— Към къщата на Салах.

— А кой е Салах?

— Най-добрият копач в Египет.

Дано да живее на същото място! Да не се е преместил! И дано да работи на разкопките в Танис! — помисли си Инди.

Малко по-надолу улицата се разклоняваше.

— Насам! — каза той и затегли Марион след себе си.

Тя въздъхна, прозя се и се затътри подире му.

Нещо в мрака се раздвижи, един силует се отдели от стената и се плъзна безшумно след тях по асфалта.

Салах посрещна Инди така, сякаш са се разделили само преди няколко дни, а всъщност не бяха се виждали от години. Салах си беше същият — енергичен, весел, гостоприемен, с живи, умни очи, които одухотворяваха мургавото лице. Едрата му жена, Файа, покани гостите вътре и ги настани.

Инди беше трогнат от сърдечността на домакините. Уютът и спокойствието на дома го предразположиха, накараха го мигновено да се отпусне. Файа започна да нарежда върху масата едно след друго блюда, които бе приготвила за броени минути пред очите им. Около друга маса бяха насядали децата.

— Виждам, че сте се увеличили — каза Инди, като сложи парче от агнешкото в устата си и кимна към децата.

— А-а — каза Салах.

Жена му се усмихна гордо.

— Вярно, че тогава бяха по-малко.

— Само три бяха.

— Сега са девет.

— Девет! — учуди се Инди.

Марион стана и отиде при децата. Погали ги, разговори ги и се заигра с тях. Инди долови как между двете жени припламна любов, разпалена от майчинския инстинкт. Той никога не бе имал време да мисли за деца. За него те бяха ненужно бреме.

— Решихме да си останем с девет — поясни Салах.

— Разумно решение — каза Инди.

Салах лапна една фурма и я задъвка мълчаливо.

— Много се радвам, че те виждам пак, Индиана — додаде той след известно време. — Често съм си мислил за теб. Дори мислех да ти пиша, но не съм много по писмата, пък като гледам — и ти не си.

— Прав си.

— Не е хубаво да те питам така направо, но не си дошъл дотук само за да се видим, нали?

— Така е.

Погледът на Салах блесна лукаво.

— Бас ловя, че знам защо си дошъл.

Инди се усмихна, но замълча.

— Добре, че не съм по хазарта.

— На масата не се говори за работа — смъмри ги Файа.

— Дадено, по-късно ще говорим — съгласи се Инди.

Той погледна към Марион, която едва държеше очите си отворени.

— По-късно, когато къщата се успокои — добави Салах.

Изведнъж на детската маса избухна врява.

— Дръжте се прилично! Имаме гости! — скара се Файа на децата, но те бяха погълнати от нещо и не й обърнаха внимание. Едва когато се доближи до тях, тя видя на масата една маймунка, която гризеше кора хляб.

— Кой донесе това животно вкъщи? Кой? — попита тя.

Отговор не последва. Децата се превиваха от смях, докато маймунката се перчеше напред-назад с хляба. После тя подскочи, изпълни прекрасна стойка на ръце, побегна и се озова в полата на Марион, след което се повдигна и я целуна по бузата.

— А, знаела си да целуваш! — възкликна Марион. — И аз те харесвам.

— Как попадна тук тази маймуна? — попита отново Файа.

— Ей, така. Никой не знае. Появи се отнякъде — каза най-голямото.

— Ако не я искате — каза Марион.

— Щом ти харесва, Марион — прекъсна я Файа, — значи е добре дошла, както, разбира се, и ти.

Марион подържа маймунката, преди да я пусне на пода. Животното я изгледа недоволно и отново скочи в скута й.

— Май те хареса — каза Инди, за когото животните бяха по-голямо бреме и от децата, при това далеч не толкова мили.

Марион прегърна животинчето.

— Хайде да излезем на двора — предложи Салах и стана от масата.

Инди го последва. Дворът беше ограден от зид и напечените плочи излъчваха топлина. Салах посочи на Инди един плетен стол.

— За Танис ли ще говорим? — попита той.

— Позна.

— Така и предполагах.

— Значи работиш там?

— Инди — каза Салах, — днеска с ей тия две ръце открих Залата с картите.

Макар да очакваше новината, Инди остана поразен. Мислите му се изпариха. В миг спомени, чувства, впечатления се отцедиха в някаква бездна. Залата с картите! Той се сети за Абнър Рейвънуд, който цял живот бе търсил Кивота и навярно бе полудял, обсебен от манията да го намери. Учуди се на собствената си реакция — на странната завист, която го бе обзела, като че ли непременно той трябваше да открие тази зала, сякаш това бе негово право, наследено от Рейвънуд, предадено му по неведоми пътища. Що за глупости! — каза си Инди и се обърна към Салах:

— Много бързо напредват.

— Имат добра организация, Инди.

— Да. Поне в едно ги бива — да се подчиняват.

— Освен това французинът ги ръководи.

— Французинът ли?

— Белок.

Инди млъкна и изправи гръб. Белок. Навсякъде се вреше този негодник! Отначало се ядоса, но после изпита задоволство, че ще се състезават и ще има възможност за реванш. Този път си в ръчичките ми, Белок! — усмихна се Джоунс, готов на всичко. Извади медальона от джоба си и го подаде на Салах.

— Може да са открили Залата с картите, но без това няма да стигнат далеч, нали така!

— Значи това е кристалът от жезъла на Ра?

— Точно така. Обаче нищо не разбирам от знаците по него. На теб говорят ли ти нещо?

— Не, но мога да те заведа утре при един човек, който ще ги разчете.

— Много ще съм ти благодарен. Инди прибра медальона. Спокойно — каза си той. — Без кристала Белок е като сляп. Тук водя, Рьоне, този гейм е мой! Само да можех да се провра при немците!

— Колко немци има при разкопките, Салах?

— Около стотина, и то въоръжени до зъби — отвърна египтянинът.

— Така и предполагах.

Инди затвори очи и се облегна назад. Сънят го оборваше. Ще измисля нещо — каза си той. — Непременно.

— Инди, безпокои ме — обади се Салах.

— Какво те безпокои?

— Кивотът. Ако е в Танис — Салах млъкна. На лицето му бе изписана тревога. — Не трябва да се докосва от човек. Винаги е носел смърт. Винаги. Просто е от друг свят, ако разбираш какво искам да кажа.

— Разбирам — каза Инди.

— И този французин направо е полудял. В погледа му има нещо особено. Немците не го обичат, но той пет пари не дава, само Кивотът го интересува. А как само шарят очите му! Нищо не изпускат. Когато влезе в Залата с картите. Не мога да ти опиша лицето му. Пренесе се някъде, където аз не бих искал да попадам.

Изневиделица се изви вятър, довя прах и песъчинки и стихна също тъй внезапно, както се бе появил, потъна в топлия мрак.

— Сега трябва да си отпочинеш — каза Салах. — Чувствай се като у дома си.

— Благодаря ти.

Двамата мъже се прибраха в къщата, която беше утихнала.

Инди мина покрай стаята на Марион, спря пред вратата, чу дишането й. Спи дълбоко като дете — помисли си той и си припомни каква беше Марион преди години, по времето на флирта им, ако това беше думата. Сега я желаеше, желаеше я като жена. Той отмина, следван от Салах.

— На разни изкушения ли се мъчиш да устоиш, Инди? — попита Салах.

— Не знаеш ли, че имам пуританска жилка?

Салах сви рамене и се усмихна многозначително, когато Инди затвори вратата на гостната след себе си. После се отдалечи и всичко отново утихна.

Инди си легна и затвори очи, надявайки се веднага да заспи, но не можа. Въртеше се неспокойно. Защо не можеше да се отпусне? На разни изкушения ли се мъчиш да устоиш, Инди? Той разтри слепоочията си, повъртя се още малко, но сън не го ловеше, в главата му бе Марион. Стана и отвори вратата. Лягай си, Инди, не знаеш какво правиш! — каза си. Но вместо да се върне, се отправи на пръсти, като крадец, към стаята на Марион. Спря пред вратата й. Натисна дръжката и влезе. Марион спеше, легнала направо отгоре върху завивките. Стаята, обляна от лунна светлина, приличаше на сребристо отражение от крилата на огромно нощно насекомо. Марион не помръдваше — беше легнала по гръб, с извърната настрани глава; нежни сенки трептяха край устните й.

Връщай се! Веднага се връщай! — каза си Инди. Ала тя изглеждаше толкова красива и уязвима в съня си. Заспала жена и луна, какво очарование! Той седна на ръба на леглото й. Пресегна се и я погали по бузата. Тя веднага отвори очи.

Не каза нищо. Ирисите й бяха тъмни като нощта. Инди сложи пръст на устните й.

— Чудиш се защо съм тук, нали? — попита той.

— Ще се опитам да позная. Дошъл си да ми обясниш нещо около новия курс на мистър Рузвелт. Или си помислил, че ми е прилошало от пълнолунието.

— Нищо не съм си помислил.

— Всеки си мисли нещо, очаква нещо — изсмя се тя. — От краткия си опит стигнах до това заключение.

Той взе ръката й и усети как потръпва в неговата. Наведе се и я целуна по устните. Тя отвърна сухо и сдържано на целувката му, след което седна в леглото и дръпна чаршафа върху себе си.

— Искам да си вървиш — каза тя.

— Защо?

— Няма защо да ти обяснявам.

— Толкова ли ме мразиш? — въздъхна Инди.

Тя се загледа през прозореца:

— Каква хубава луна!

— Попитах те нещо.

— Не можеш ей така да нахлуеш обратно в живота ми, Инди. Да пометеш всичко, което с толкова мъка съм изградила у себе си, и да очакваш да се задоволя с трохите от миналото. Как не разбираш?

— Разбирам — каза той.

— Това е. Сега искам да поспя. Тръгвай си!

Той се надигна.

При вратата я чу да казва:

— Да не мислиш, че аз не те желая? Дай ми малко време! Да видим какво ще стане.

— Добре.

Инди не можеше да преглътне разочарованието си. Желанието започваше да го напуска и той се запита дали не се бе държал като глупак. Нямаше да му е за първи път.

Марион повече не можа да заспи. Седя до прозореца, загледана в силуета на града — в кубетата, минаретата, плоските покриви. Защо бързаше толкова Индиана? И в чувствата, както във всичко останало, беше дързък и припрян. Не разбираше, че на хората им трябва време. Е, времето едва ли бе най-добрият лек, но поне облекчаваше. Тя не можеше просто да изплува от миналото и като някое създание от далечна галактика да се приземи в безскрупулното настояще на Индиана Джоунс. Трябваше да се пренастрои, ако изобщо си струваше.

Преследвачът се плъзна в стаята, където Инди и Марион бяха оставили багажа си и затършува с магическа сръчност из чантите, дрехите, документите, които разглеждаше внимателно — един по един. Очевидно не намери онова, което търсеше. — рисунка или предмет, нямаше значение, само да отговаряше на формата. Щеше да разочарова работодателя си. Да потъне в предишната мизерия. Можеше и да си изпати. Още веднъж си припомни формата — слънце със знаци наоколо и дупка в средата. Маймуната отново затършува. След като не откри нищо, изтича в коридора, обра от масата, където бе играла с красивата жена, някои остатъци от вечерята, скочи през прозореца и изчезна в мрака.