Похитителите на изчезналия кивот

РАЗКОПКИТЕ В ТАНИС, ЕГИПЕТ

Жегата в пустинята беше изгаряща. Мараня трептеше над пясъците. Нищо чудно, че на подобни места хората виждаха миражи. Инди се загледа към небето, докато камионът поглъщаше една след друга милите. Чувствуваше се неудобно в бурнуса, който му беше дал Салах, пък и не беше убеден, че ще успее да мине за арабин. Разбира се, струваше си да опита. От време на време се обръщаше назад, за да види дали ги следва вторият камион. Приятелят на Салах, Омар, караше четирима свои познати, които с копачите на Салах ставаха общо седмина. Да се надяваме, че може да им се има доверие, както твърди Салах — помисли си Инди.

— Вълнувам се — каза Салах. — Признавам си.

— Не се тревожи.

— Поемаш огромен риск.

— Точно така се нарича тази игра. — Инди отново се загледа в небето. Сякаш разярено, ранното слънце сипеше жупел върху пясъците.

— Надявам се, че правилно сме отрязали жезъла — въздъхна Салах.

— Точно го мерихме — каза Инди.

Петфутовата пръчка лежеше в каросерията. Няколко часа през нощта бяха мерили и рязали, изтънявали върха, за да може да се постави медальонът. Особена тръпка бе изпитал Инди при сглобяването на жезъла, представяйки си как и други ръце в миналото са го вършили.

Двата камиона спряха. Инди слезе и отиде при Омар. Арабинът вдигна ръка за поздрав и посочи към някаква точка в далечината сред дюните.

— Там ще чакаме — каза той. Инди изтри пресъхналите си устни с опакото на ръката си. — И успех! — пожела му арабинът, след което се качи в камиона и потегли, вдигайки подире си кълба пушилка.

Инди и Салах продължиха още няколко мили и спряха. Слязоха от камиона, изкачиха се на една дюна край пътя, легнаха и погледнаха надолу. Пред тях бяха разкопките. По размерите на обекта, по струпаните машини и работници личеше, че Фюрера желае на всяка цена да намери Кивота. Беше претъпкано с камиони, булдозери, палатки. Имаше стотици копачи и още толкова надзиратели, които в униформите си нелепо контрастираха с околния пейзаж. На няколко места зееха изкопи — изровени и след това изоставени основи на сгради и улици. Отвъд тях беше излята бетонна писта.

— Никога не съм виждал такива гигантски разкопки — каза Инди.

— Залата с картите — рече Сал ах, сочейки към огромна пясъчна купчина, сред която имаше изкоп, обграден с въже.

— В колко часа я огрява слънцето? — попита Инди.

— Малко след осем.

— Нямаме много време. — Инди погледна ръчния часовник, който бе взел назаем от Салах. — Къде копаят германците за Кладенеца на душите?

Салах посочи към струпаните малко по-нататък камиони и булдозери. Инди стана.

— У теб ли е въжето?

— Разбира се.

— Тогава да вървим!

Един от арабите седна зад волана и подкара камиона към разкопките. Инди и Салах слязоха и започнаха да се прокрадват между палатките към Залата с картите. Инди носеше жезъла, чудейки се докога ли ще остане незабелязан с тази дълга тояга в ръка. Подминаха няколко униформени германци, които почти не им обърнаха внимание: събрали се бяха на групичка, пушеха и разговаряха на утринното слънце. Скоро Салах даде знак да спрат — бяха стигнали до Залата с картите. Инди се огледа и се запъти колкото се може по-естествено към ръба на изкопа. Виждаше се таванът на древната зала. Той затаи дъх и погледна към Салах, който извади въжето изпод полите си и завърза края му за един варел с автомобилно масло. Инди спусна жезъла в дупката, усмихна се на Салах и стисна края на въжето. Салах беше напрегнат, плувнал в пот. Инди започна да се спуска.

Най-после! Прочутата Зала с картите! При други обстоятелства щеше да настръхне при мисълта, че може да попадне в нея, щеше да обикаля, да разглежда. Но не и сега. Той стъпи на пода, подръпна въжето и Салах веднага го изтегли. Дяволски е трудно за запазиш самообладание на подобно място — помисли си той. Цялото помещение беше изпъстрено с фантастични фрески и осветено отгоре. Инди се приближи до миниатюрния макет на град Танис, изработен от камък до най-дребния детайл. Толкова великолепно беше направен, че човек просто всеки момент очакваше да види фигурки на хора по улиците. Възхитен и слисан, Индиана си представи какво огромно търпение и майсторство са били вложени в изработката му.

Отстрани на макета бяха вградени мозаечни плочки. Помежду тях имаше вдлъбнатини с гравиран символ за всяко годишно време. В тези вдлъбнатини очевидно се поставяше жезълът. Инди извади медальона, взе жезъла и погледна към пречупения слънчев лъч, който вече бе започнал да пълзи към миниатюрния град в краката му.

Беше осем без десет. Не му оставаше много време.

Салах беше събрал и намотал на руло въжето и тъкмо отиваше към варела, за да го отвърже, когато видя, че наблизо спира някакъв джип.

— Ей, ти! — викна един от германците в колата.

Салах се усмихна глуповато.

— Точно така, ти! Какво правиш там?

— Нищо, нищо. — Салах наклони глава, придобил най-невинно изражение.

— Я донеси това въже насам! — заповяда германецът. — Тоя проклет джип затъна.

Салах се поколеба, отвърза въжето и им го занесе. В това време пристигна и някакъв камион, който спря пред джипа.

— Завържи въжето за двете коли! — нареди германецът.

Салах послушно изпълни заповедта. Въжето! Отмъкваха безценното въже! Двигателите изреваха, изпод колелата захвърча пясък. Въжето се опъна. Как щеше да излезе Инди?

Египтянинът повървя малко след джипа и най-ненадейно се озова до някакъв котлон, върху който вреше голяма тенджера с ядене. Наблизо, около една маса бяха насядали германци.

— Ей, я донеси храната! — викна му един от тях. Салах го погледна безпомощно. — Да не си глух!

Арабинът се наведе сервилно, повдигна тежката тенджера и я занесе на масата. Мислеше за Инди, попаднал долу в капан. Как щеше да го изтегли без въже?

Започна да разсипва храната, като се стараеше да не обръща внимание на ругатните на войниците. Бързаше. На няколко пъти разля сос по масата, за което го нахокаха.

— Ей, я погледни как ми изцапа ризата!

Салах наведе глава, престори се на засрамен.

— Хайде, донеси вода. Побързай!

Той хукна да търси вода.

Инди взе медальона и го фиксира внимателно за края на жезъла. После постави жезъла в една от вдлъбнатините. Слънцето огря върха му. Той зачака. Отгоре се чуваха гласове — крещяха някакви германци. Но Инди не им обръщаше внимание. По-късно, ако се наложи, ще мисли за тях. Не сега.

Един слънчев лъч прониза кристала и очерта ярка ивица през миниатюрния град. В следващия миг ивицата се промени, пречупи се през призмата на кристала и светлината се концентрира в една точка. Като по някаква древна магия едно малко здание лумна цялото в червено сияние. Инди гледаше изумен този ефект, когато забеляза някакви знаци, нанесени с червена боя по съседните сгради. Боята беше съвсем прясна. Изчисленията на Белок. Или по-точно — погрешните изчисления на Белок, защото осветената сграда беше с двайсет и пет сантиметра по-близо от последния знак, отбелязан от французина.

Чудесно! Прекрасно! Най-доброто, на което можеше да се надява. Инди коленичи до миниатюрния град, извади рулетка. Опъна я между последния знак на Белок и осветената сграда, записа разстоянието в бележника си и започна да изчислява. Лицето му гореше от солената пот, която се стичаше на ручейчета по него и капеше върху ръцете му.

Салах не отиде за вода. Той притичваше между палатките, надявайки се да не го спрат отново. Оглеждаше се трескаво, търсеше ново въже. Но въже нямаше. Той тичаше, препъваше се, залиташе, молеше се никой да не го хване за някаква работа. Трябваше да направи нещо, за да измъкне Инди. Но какво?

Спря се. Между палатките се търкаляха няколко плетени коша с отворени капаци. Като няма въже — помисли си, — трябва да измислиш нещо друго. Огледа се и се запъти към кошовете.

Инди счупи жезъла на две, а медальона пъхна в джоба си. После сложи пръчките в един ъгъл, застана под отвора и погледна нагоре към яркосиньото небе. Силната светлина го заслепи.

— Салах! — извика тихо той.

Не последва отговор.

— Салах!

Пълно мълчание.

Той се огледа с надеждата да открие някакъв друг изход, но такъв нямаше. Къде ли беше Салах?

— Салах!

Тишина. Инди премигваше на ярката светлина. Чакаше.

Нещо горе се раздвижи, заспуска се надолу. В първия момент Инди го взе за въже, но не, не беше въже, а върволица от дрехи, навързани надве-натри една за друга: ризи, куртки, панталони, дори знаме със свастиката.

Инди хвана края на импровизираното въже, подръпна го, за да опита здравината му и започна да се катери. Подаде глава навън, изкачи се и се просна по корем на пясъка, докато Салах издърпваше въжето. Инди се усмихна с облекчение. Салах напъха дрехите във варела, след което двамата се отдалечиха. Провирайки се между палатките, те не забелязаха немеца, който крачеше напред-назад с лице, изопнато от нетърпение.

— Ах, ето те! Докога ще чакам тази вода!

Салах разпери ръце в израз на съжаление.

— Ами ти, мързеливецо! Защо не копаеш? — обърна се германецът този път към Инди.

Салах отиде при германеца, а Инди, покланяйки се с възхитително угодничество, се отдалечи в обратната посока.

Сега вече тичаше. Бурнусът му се развяваше между палатките.

„Спри! Върни се веднага!“ — долетя до него гласът на германеца, който очевидно беше заподозрял нещо.

Последното, което мисля да направя, е да се върна, глупако! — каза си Инди. Неочаквано пред него изникнаха двама германци. По дяволите! — рече си той и спря. Те си приказваха, палеха цигари. Пътят му беше затворен.

Той се плъзна незабелязано покрай една палатка и се мушна в нея. Ще почака тук, докато се махнат. Не могат да стоят и да приказват цял ден.

Инди изтри потта от челото си и се избърса в бурнуса. Какво странно усещане за безвремие бе изпитал в Залата с картите, сякаш, плуваше в някакъв вакуум, сякаш самият той се бе превърнал в предмет, в непокътната находка в амфората на историята. Залата с картите в Танис. Все едно да откриеш, че някоя от най-фантастичните детски приказки почива на истина. Живееш си през 1936 година със самолетите, радиоапаратите, смъртоносните оръжия, и изведнъж се натъкваш на някакъв примитивен, прост и в същото време безкрайно сложен, безупречно изваян макет, в който една-единствена сграда засилва при особено пречупване на светлината. Какво е това — алхимия, изкуство, магия? Както и да го наречеш, изминалият поток от време няма да ти помогне.

И ето, че още малко и щеше да открие Кладенеца на душите. Кивота. Той отново попи челото си. Погледна през процепа на палатката. Все още бяха там, пушеха, разговаряха. Кога ли ще се махнат? Как да се измъкне?

Изведнъж долови странен звук, нещо като мучене. Обърна се и пулсът му замря. Не вярваше на очите си — в дъното на палатката, вързана за един стол, със запушена уста седеше Марион. Тя го зовеше с умолителен поглед, имаше да му казва толкова неща, опитваше се да говори през кърпата, стегната около главата й. Той се втурна, развърза я и жадно, продължително я целуна. Когато се отдръпна, погали нежно бузата й, както би погалил дете, което се е изгубило.

— Имаха два коша — изхлипа тя — два коша, за да те заблудят. Когато реши, че съм в камиона, бях в една кола.

— Мислех те за мъртва! — възкликна той. Какво чувствуваше сега — безпределно облекчение? Освобождение от чувството за вина? Или истинско щастие, благодарност, че е жива?

— Все още дишам — каза тя.

— Направиха ли ти нещо?

Тя се поколеба като че ли се бореше с някаква своя вътрешна тревога.

— Не. Просто ме разпитваха за теб. Искаха да разберат какво точно знаеш.

Инди потри брадичката си. Защо долавяше някакво колебание у Марион? Но все още бе превъзбуден, за да се съсредоточи върху това.

— Инди, моля те, изведи ме оттук! Той е зъл.

— Кой?

— Французинът.

Той понечи да я развърже, но се спря.

— Какво има? — попита тя.

— Никога няма да разбереш какво чувствувам сега. Нямам думи да го опиша, но искам да ми вярваш. Сега ще извърша нещо против волята си.

— Развържи ме, Инди! Моля те, развържи ме!

— Точно там е работата. Ако те освободя, те ще преровят всяка педя наоколо, за да те намерят, а точно сега не мога да си го позволя. Знам къде е Кивотът и трябва да стигна до него преди тях. После ще се върна да те взема.

— Не! Инди!

— Постой мирно още мъничко.

— Негодник! Развържи ме!

Въпреки ръмженето и протестите й, Инди завърза отново носната кърпа през устата й и я целуна още веднъж — този път по челото.

— Стой мирно! Ще се върна.

„Ще се върна“ — ехо от думи, произнесени преди десет години? Очите й помръкнаха. Той я целуна пак и се втурна към изхода. Тя се опита да се придвижи със стола си.

Инди излезе навън. Германците ги нямаше. Слънцето прежуряше безмилостно. Просто те притискаше към земята.

Господи, жива е! — ликуваше той. — Жива! Идеше му да полети от радост. Тръгна към напечените дюни, към мястото на срещата с Омар и останалите работници.

Инди взе един землемерски инструмент от каросерията и го заби в пясъка. После го изравни със Залата в далечината и сверявайки изчисленията си, фиксира една точка, на няколко мили от там, където бяха, но значително по-близо от мястото, където Белок копаеше напразно. Ето там! — помисли си. — Там е Кладенецът на душите!

— Готово! — каза най-сетне той, сгъна инструмента и го прибра в камиона. Мястото беше сгушено сред дюните. Можеха спокойно да копаят.

Инди тъкмо се качваше в камиона, когато забеляза една фигура сред пясъците — насреща им с развян бурнус тичаше Салах.

— Мислех, че никога няма да дойдеш! — зарадва се Инди.

— Едва успях — каза запъхтян египтянинът.

— Да тръгваме! — викна Инди на шофьора.

Те паркираха камиона сред дюните. Възможно ли бе на такова пусто, безплодно място да бъде заровен Кивотът? Слънцето, нажежено до бяло, беше като разцъфнала роза, която всеки миг щеше да се отрони от небето.

Отидоха пеша там, където трябваше да копаят. Човек трудно можеше да си представи, че под този пясък се крие нещо. Камо ли нещо тъй вълнуващо като Кивота. Лицата на копачите бяха с цвета на печена глина. Инди се чудеше дали успяват да доживеят петдесетте при тези тежки условия.

Нарамил лопата, Салах крачеше до него.

— Мисля, че Белок ще дойде насам само ако разбере, че копае на погрешно място — каза той. — Иначе не виждам причина.

— Да си чул някой от нацистите да търси причина?

Салах се усмихна и се обърна назад — додето поглед стигаше, се простираше пясък.

— Дори един нацист не би тръгнал безпричинно из такава местност.

— Да, и ще му трябва специално разрешително от Берлин, подписано в три екземпляра — отвърна Инди. — Да вървим! Да приключваме с тази работа.

Те започнаха да копаят, да обръщат камари от пясък. От време на време спираха да пият топла като чай вода от кожените мехове. Копаха до тъмно. Жегата, попила в пясъците, не престана да ги мъчи и след залез слънце.

Белок седеше в палатката си и барабанеше с пръсти по масата, върху която бяха разстлани карти, скици на Кивота, листове със заврънкулките на собствените му изчисления. Мрачно униние го бе обзело. Беше нервен, избухлив, а и присъствието на Дитрих и неговия лакей Гоблер не допринасяше за благоразположението на духа му. Белок стана, отиде при легена и наплиска лицето си с вода.

— Още един ден-пропиляхме — каза Дитрих. — Още цял един ден.

Белок попи с хавлиена кърпа лицето си и си наля малко коняк. Той гледаше ту Дитрих, ту Гоблер, който се бе превърнал в негова сянка.

— Хората ми цял ден копаха, и за какво? — продължи Дитрих. — Кажи ми за какво.

Белок отпи от коняка си:

— Моите изчисления се основават на един дубликат, пък и археологията не е от най-точните науки, Дитрих. Като че ли не сте наясно с този факт. Може би Кивотът ще се намери в някоя съседна зала. Може би нещо много съществено все още ни убягва, — Той вдигна рамене и довърши питието си. Ненавиждаше начина, по който германците непрекъснато си завираха носа в работата му и непрекъснато кръжаха над него като че ли е някакъв ясновидец или пророк. Сега обаче се чувствуваше промяна в настроението им.

— Фюрера изисква непрекъснато да му се докладва за нашите успехи — каза Дитрих. — Той не е от най-търпеливите.

— Я си припомнете разговора ми с Фюрера, Дитрих! Да съм давал някакви обещания? Само казах, че има изгледи за успех и нищо повече.

Възцари се тишина. Гоблер застана пред газената лампа. Огромната му сянка се стори странно заплашителна на Белок.

— Момичето може да ни помогне — каза Гоблер. — Нали години наред е притежавала оригинала.

— Наистина — съгласи се Дитрих.

— Съмнявам се, че знае нещо — каза Белок.

— Струва си да опитаме.

Белок се зачуди защо го безпокои отношението им към момичето. Вече се бяха отнесли варварски с нея — бяха я заплашвали с всевъзможни изтезания, но за него беше ясно, че тя няма какво да крие. Да не би да изпитваше нещо към нея? Мисълта го ужаси. Той се загледа в Дитрих. Колко мъчително живеят тези хора във вечен страх от своя жалък, дребен Фюрер — помисли си той. — Сигурно се перчи и марширува в сънищата им, ако изобщо сънуват, което е малко вероятно, защото са лишени от въображение.

— Ако не искате да се занимавате с момичето, кажете, Белок, аз имам човек за тази работа.

Не беше моментът да демонстрира своята слабост и загриженост към младата жена. Дитрих се провикна и на мига се появи Арнолд Тохт с изпъната за поздрав ръка.

— Жената! — нареди Дитрих. — Надявам се, че я познаваш, Тохт.

— Имаме стари сметки за разчистване — каза Тохт.

— И стари белези за лекуване — добави Белок.

Тохт наведе засрамено глава.

Когато се стъмни и на хоризонта изгря бледата болезнено синкава луна, бригадата на Инди спря да копае. Бяха стигнали до тежка каменна плоча и запалиха факли, за да я огледат. В този миг най-неочаквано облаци закриха луната и светкавица проряза небето — тризъбецът й вещаеше внезапна буря.

Мъжете мълчаливо извадиха инструменти от камиона, с големи мъки повдигнаха тежкия камък и го отместиха. Пред смаяните им погледи зейна Кладенецът на душите. Беше десетина метра дълбок, стените му покрити с йероглифи и други изсечени в камъка знаци. Плочата се придържаше от две огромни статуи. Удивителна конструкция! На светлината на факлите кладенецът изглеждаше бездънен, приличаше на бездна, в която бе потънала самата история. Хората се надвесиха, за да го разгледат по-добре. Най-после на мъждивата светлина се провидя дъното.

— Ама че работа! Подът сякаш се движи — каза Инди, но като се наведе още малко, потрепера и изпусна факлата, долавяйки съскането на стотици змии. Подът се надигна при пламъка на факлата — змиите бягаха от светлината. Не стотици, не хиляди — цяло море от змии, египетски пепелянки, проблясващо, развълнувано! И този зловещ звук! Само по каменния олтар нямаше змии.

— Защо точно змии? — простена Инди. — С всичко друго щях да се примиря, всичко, само не змии!

— Пепелянки — каза Салах. — Много са отровни.

— Благодаря за информацията, Салах.

— Нали виждаш, бягат от светлината?

Я се стегни! — каза си Инди. — Толкова близо си до Кивота, че почти го усещаш. Трябва да преодолееш страха си и да направиш нещо. Гъмжило от змии? Ами много хубаво. Какво от това? Подвижният килим от влечуги беше стар негов кошмар. В най-дълбоките му сънища го преследваха змии, увиваха се около най-черните му страхове. Той се обърна към копачите:

— Хайде, хайде! Няколко змии! Голяма работа! Трябват ми много факли и масло. И едно въже, за да се спусна до долу.

Не след дълго в кладенеца полетяха запалени факли. На разчистените от пепелянките места арабите нахвърляха кутии с масло, след което започнаха да спускат вътре голям дървен сандък с въжени примки в четирите краища. Инди ги наблюдаваше, чудейки се дали е в състояние да преодолее ужаса си от влечуги. Въпреки че бе решил да слезе в кладенеца, потръпна — змиите се влачеха бавно и съскаха. На света нямаше по-чудовищен звук от този. Хвърлиха и въжето. Инди се изпъна, преглътна, хвана въжето, залюля се и се спусна в кладенеца. Салах го последва. Отвъд осветените места змиите се гърчеха, извиваха, кълбяха се едни върху други. Скоро цели планини от влечуги се издигнаха — разпукваха се змийски яйца, излюпваха се змийчета, едни змии поглъщаха други.

Инди се спря. Въжето се люлееше. След него идеше Салах.

— Това е краят — прошепна той.

Марион видя как Белок влиза в палатката. Той се приближи към нея, но не направи опит да й отвърже устата. Какво имаше у този човек? Какво будеше паниката й? Сърцето й щеше да изскочи. Да можеше да затвори очи и да извърне глава! Да не го гледа! Когато за първи път го видя след залавянето си, той не й каза почти нищо. Както сега — гледаше я и я изучаваше. Очите му бяха студени, но шестото чувство й подсказваше, че ледът в тях би могъл да се разтопи. С пронизващия си поглед той четеше в душата на човек, сякаш е навлязъл в някаква дълбока тайна, преминал е отвъд реалността, за да търси онова, което тя не можеше да му даде. Лицето му беше красиво, като на онези романтични киноактьори в бели костюми, отпиващи екзотични питиета по терасите на луксозни вили. Но не това я вълнуваше.

Нещо друго. Нещо, за което не искаше да мисли.

Тя затвори очи. Не можеше да търпи да я наблюдават толкова отблизо, като някакъв античен фрагмент, като парче от глинен съд, излязъл изпод пръстите на древен ваятел. Да я оглеждат като предмет. Да я класифицират.

Белок се раздвижи и тя отвори очи. Неудобството й нарасна. Той застана над нея, протегна ръка и внимателно и нежно свали превръзката от устата й. Тя изведнъж си представи как я гали. Не — помисли си. — Внушавам си. Но натрапчивото предчувствие остана. Белок, с непоколебимата увереност на обигран любовник, свали полека кърпата от устата й и започна да я развързва. Всичко вършеше подчертано бавно, с небрежността на прелъстител, предусещащ с хищническия си инстинкт покоряването на жертвата.

Тя извърна глава. Искаше да се освободи от тези мисли, но не можеше. Не трябва да се поддавам на влечението към този човек — мислеше си тя. — Не трябва да му позволявам да ме докосва. Но когато пръстите му се плъзнаха по брадичката и, после по шията й, тя разбра, че не би могла да се съпротивлява. Не трябва да разбира състоянието ми. Нито по погледа, нито по израза на лицето ми. Тя си представи неволно как ръцете му, тези нежни, опитни, вълнуващи ръце, я галят.

Той вече знае — каза си тя. — Знае какво е въздействието му върху мен.

Белок дотолкова се приближи до нея, че тя усети приятния му дъх. Не, не, не! — бунтуваше се вътрешно Марион, но в същия миг се наведе леко към него, очаквайки да я целуне; цялото й същество ликуваше и желанието й прерасна във възбуда. Но целувка не последва. Той просто се бе навел и пак така бавно и нежно, сякаш я събличаше, развързваше и пускаше на земята въжетата.

Тя продължаваше да мълчи.

Сега вече я гледаше. В очите му проблесна светлинка, някаква особена топлота, която тя бе доловила и преди, но не беше сигурна дали е искрена или заучена, част от репертоара му.

— Много сте хубава — каза той. Тя поклати глава:

— Моля ви. — Но не знаеше дали всъщност не го моли да я целуне. За първи път чувствата й бяха толкова объркани. Защо, за Бога, Инди не я спаси? Защо я остави така?

Белок едновременно я отвращаваше и привличаше. Защо така се смесваха чувствата й? Мислите й се объркваха и наслагваха, докато тя изведнъж с ужас разбра, че копнее за този мъж, макар подсъзнателно да усещаше, че може да бъде и жесток.

Той отново се приближи към нея. Тя не откъсваше поглед от устните му. В очите му прочете разбиране, прозрение, каквото никога не бе виждала в погледа на мъж. Още преди да я целуне, той я познаваше, бе проникнал в душата й. Чувствуваше се по-разголена от всякога, дори собствената й уязвимост я вълнуваше. При допира на устните му тя затвори очи и се отдаде на целувката. Пред очите й затрептяха ярки петна, сребристи паяжинни нишки, в които проблясваха всевъзможни багри, все едно гледаше необикновен залез. Целувката на Белок беше нежна и продължителна. Никой до този момент не я бе докосвал така, дори Инди.

Когато той се отдръпна, тя разбра, че се е вкопчила в него. Това също я стресна. Изпита срам: Какво правеше? Какво я бе прихванало?

Марион отстъпи назад:

— Моля ви! Стига! — каза тя.

Той се засмя:

— Те имат намерение да ви измъчват.

Споменът от целувката мигновено се изпари. Тя се почувствува излъгана. Внезапното разочарование беше като падане отвисоко.

— Успях да ги убедя да ме оставят малко насаме с вас, скъпа. В края на краищата вие сте много хубава жена и аз не искам да ви причиняват зло. Те са варвари.

Той отново се приближи към нея. Не — помисли си тя. — В никакъв случай!

— Трябва да ми кажете нещо, за да ги предразположа. Да ми дадете някаква информация.

— Нищо не зная. Колко пъти трябва да им повтарям? — Виеше й се свят. Краката й се подкосяваха. Защо не я целуне пак?

— Какво знае Джоунс?

— Понятие нямам.

— Верността ви е възхитителна, но все пак ми кажете какво знае Джоунс.

— Джоунс досега ми е причинявал само неприятности.

— Съгласен съм — каза Белок и взе в шепи лицето й, впил очи в нейните. — Иска ми се да вярвам, че не знаете нищо, но не мога да възпра германците. Не мога да ги озаптя.

— Не им позволявайте да ме изтезават!

Белок сви рамене:

— Тогава ми кажете каквото и да било!

В този момент нахълта Арнолд Тохт.

След него дойдоха Дитрих и Гоблер. Марион се вледени от страх.

— Съжалявам — каза Белок. Вцепенена от ужас, Марион си спомни как Тохт поиска да я изгори с ръжена.

— Фройлайн — каза Тохт, — дълъг път изминахме от Непал дотук, нали така?

Отстъпвайки назад, тя поклати глава. Тохт се приближаваше към нея. Марион хвърли последен умолителен поглед към Белок, който вече се бе упътил към изхода.

Навън Белок се спря. Странно нещо — тази жена го привличаше. Желаеше я, макар да бе започнал играта само за да изкопчи нещо от нея. Но след първата целувка. Той пъхна ръце в джобове, колебаейки се дали да не принуди тези червеи да прекратят заниманието си, когато вниманието му внезапно бе отвлечено.

Мощни, необикновени светкавици започнаха да раздират небето. И странното бе, че се съсредоточаваха в една точка. Той задъвка замислено долната си устна и влезе обратно в палатката.

Инди се приближаваше към олтара, опитвайки се да не чува съскането на змиите, което от играта на сенките ставаше още по-зловещо и буквално го влудяваше. Той бе полял в кръг масло по пода и го бе запалил. Светкавиците навън бледнееха пред лумналите вътре пламъци, които държаха влечугите настрана. Двамата със Салах се опитаха да повдигнат каменната плоча на олтара, тя поддаде и се отмести. Вътре, по-красив, отколкото си го представяше, бе Кивотът.

Инди се вцепени, не можеше да помръдне. Гледаше двата златни ангела върху капака, непотъмнели от патината на времето, застанали един срещу друг, обкованото със злато акациево дърво. Златните халки в четирите края блестяха на светлината на факлите. Салах също съзерцаваше Кивота в благоговейно мълчание. В този миг Инди повече от всичко на света желаеше да докосне Кивота и докато си го помисли, видя, че Салах протяга ръка.

— Не пипай! — викна Инди. — Изобщо не трябва да се докосва!

Салах дръпна ръката си. Взеха четирите пръта от сандъка, мушнаха ги в халките, повдигнаха Кивота, пъшкайки под тежестта му, и го преместиха от каменния олтар в сандъка. Пламъците догаряха и змиите, вече неудържимо разярени, пълзяха към олтара.

— Бързо! — подкани Инди Салах. — Бързо!

Те закачиха сандъка за въжетата, Инди дръпна едното от тях и Кивотът беше изтеглен. Салах хвана другото въже и за секунди се изкатери. Инди се протегна да опита здравината на своето въже, но то се свлече в кладенеца като змия.

— Какво, по дяволите.

Отгоре долетя гласът на французина:

— Е, доктор Джоунс, какво правите там, в това отвратително място?

Разнесе се смях.

— Става ти навик, Белок, да ми отмъкваш хапката — каза Инди.

Змиите прииждаха. Чуваше се как телата им се плъзгат по пода.

— Да, съгласен съм, добивам много лош навик — каза Белок, надничайки отгоре. — За съжаление повече не можеш да ми бъдеш полезен, стари приятелю. И смятам, че е много подходящо — каква ирония на съдбата! — да се превърнеш в част от тази археологическа находка.

— Вярно бе, каква ирония, ще умра от смях! — извика Инди.

Той продължаваше да гледа нагоре, присвивайки очи, чудейки се дали няма изход от създалото се положение, когато изведнъж към него полетя Марион. Някой я беше бутнал. Инди се просна на пода, за да смекчи удара със собственото си тяло и тя падна върху него. Змиите се приближаваха. Марион се вкопчи трескаво в Инди. Отгоре долетяха гласове:

— Тя беше моя! — крещеше Белок.

— Повече не може да ни бъде полезна, Белок. Единствено поръчението на Фюрера е важно.

— Имах планове за нея!

— Само плановете, свързани с Берлин, важат!

Настана тишина. Белок се наведе, за да зърне за последен път Марион.

— Това не беше предвидено — каза й той тихо и кимна към Инди: — Adieu, Индиана Джоунс!

Изведнъж каменната плоча се стовари върху изхода. Войниците си бяха свършили работата. Факлите догаряха и змиите яростно се разшаваха.

Марион се бе вкопчила здраво в Инди. Той се освободи от нея, грабна две факли и подаде едната на нея.

— Пъди с огъня всичко, което мърда! — нареди той.

— Ами то всичко мърда! Гадините са плъпнали отвсякъде.

— Не ми напомняй!

Той затърси нещо в мрака, намери една кутия с масло, плисна малко течност и я запали. После погледна нагоре към статуите.

— Какво правиш?

Инди изля остатъка от маслото в кръг около тях и го запали.

— Стой тук!

— Защо? Какво правиш?

— Ей-сега се връщам! Отваряй си очите и бъди готова да бягаш.

— Да бягам, но къде?

Инди не отговори. Притича обратно към средата на помещението. Змиите се опитваха да го ухапят по краката и той трябваше постоянно да размахва факлата си. Отново се загледа в статуята, която почти опираше горе в плочата. Измъкна камшика си, метна го и го уви в долната част на статуята, след което се изкатери до върха й само с една ръка, защото в другата държеше факлата.

Стъпи върху статуята и се извърна да види какво прави Марион. Тя изглеждаше нещастна и безпомощна. Изведнъж иззад главата на статуята се показа една змия и изсъска насреща му. Инди я удари с факлата, замириса на опърлено животинско месо, змията се плъзна от гладкия камък и падна долу.

Инди закрепи крака си между статуята и стената. Змиите пълзяха нагоре по каменния зид; статуята почерня от влечуги. Той размахваше догарящата факла и чуваше как змиите тупкат долу една след друга. Не щеш ли, факлата се изплъзна от ръката му и полетя към дъното, угасвайки във въздуха. Точно когато ти трябва светлина, нямаш — помисли си той. Нещо пропълзя върху ръката му.

Той изкрещя, статуята потрепера, заклати се, заплашително се наклони. Дий! Започна се! — каза си Инди, вкопчен в статуята като в подивяло муле. Тя приличаше по-скоро на греда от круширал кораб в разбунтувано море. Откърти се и полетя надолу като отсечено дърво, удари се в пода, проби го и пропадна още по-надолу в мрака. Пътешествието на Инди приключи, когато най-после строшената фигура се приземи и той, зашеметен, слезе от нея, потривайки главата си. Както се суетеше в тъмното, изведнъж забеляза, че отгоре през дупката се процежда слаба светлина. Марион го викаше:

— Инди! Къде си?

Той протегна ръка и й помогна да слезе при него. Тя държеше факлата над главата си. На мъждивата светлина видяха, че са попаднали в лабиринт от катакомби.

— Сега пък къде сме?

— И аз зная колкото теб. Сигурно са имали причина да построят Кладенеца на душите над тези катакомби. Кой знае. Трудно е да се каже. Но по-добре това, отколкото змиите.

Отнейде изхвръкнаха рояк подплашени прилепи, закръжиха над тях, запърхаха бясно и отлетяха в другото помещение. Марион запляска с ръце над главата си и закрещя.

— Не прави така! Изплаши ме! — скара й се Инди.

— А аз как мислиш се чувствувам? Минаваха от катакомба в катакомба.

— Трябва да има някакъв изход — каза той. — Прилепите са добър признак. Трябва да излизат отнякъде, за да се хранят.

Още една катакомба. Тук вонята беше непоносима. Марион вдигна факлата. Насред гробницата лежаха тлеещи мумии, гниещата им плът висеше от пожълтелите разкъсани платна, с които бяха увити — купища от черепи и кости с разръфани меса по тях. Стената пред двамата бегълци беше покрита с лъскави бръмбари.

— Ох, каква воня! — простена Марион.

— Оплакваш ли се?

— Май че ми се гади.

— Чудесно! — отвърна Инди. — Това прекрасно ще увенчае днешното ни преживяване.

Марион въздъхна:

— Най-отвратителното място, в което съм попадала.

— Не, горе беше по-отвратително.

— Знаеш ли какво, Инди? — каза Марион. — Ако трябваше да попадна тук с някого.

— Разбрах те — прекъсна я той. — Разбрах те много добре.

— Значи ме разбра.

Марион го целуна по устните. Изненада го нежността й. Той отметна глава назад, искаше още да я целува, но тя вече сочеше възбудено напред. Той се обърна и пред очите му се разкри прекрасна гледка: слънцето изгряваше над пустинята — ярко, чудесно, обещаващо.

— Благодаря на Бога! — каза тя.

— Благодари, на когото щеш, но нас ни чака още работа.