Походът на дракона

Глава XIV

Когато вестта, че Люпенето вероятно ще се състои в този светъл пролетен ден, дойде, Джаксъм не знаеше дали да се радва или не. След смъртта на двете Кралици преди десет дни, Литол бе потънал в толкова дълбоко униние, че Джаксъм ходеше на пръсти из Холда. Опекунът му винаги си е бил мрачен човек и нямаше навика да се шегува или закача, но тази му меланхолия изнервяше целия Холд. Дори новородените не плачеха.

Беше лошо, много лошо да изгубиш една Кралица, знаеше Джаксъм, но да изгубиш две и то по такъв ужасен начин!… Сякаш всичко това предвещаваше още по-потресаващи събития. Джаксъм усещаше страха дълбоко в костите си. Дори се боеше да се види с Фелисън. Все още не се бе отърсил от чувството за вина, затова че нахлуха в Люпилните Градини и сега се чудеше дали това не бе неговото наказание. Но той бе умно момче, а и смъртта на двете Кралици не бе станала в Руат, нито дори в Уейр Форт, под чиято закрила беше Руат. Джаксъм не познаваше Килара и Бреке. Но познаваше Ф’нор и му съчувстваше дори само и половината от това, което се говореше за него да бе вярно. Бе чул, че Ф’нор бил взел Бреке в своя Уейр и бе изоставил задълженията си на Помощник-водач на ято, за да може да се грижи за нея. Тя била много болна. Странно, всички съжаляваха за Бреке, ала никой не споменаваше Килара, а тя също бе загубила Кралица.

Джаксъм се чудеше, но знаеше, че не може да попита. Точно, както не би могъл да попита дали той и Литол наистина ще присъстват на Люпенето. Но защо иначе Предводителят ще изпраща тази вест? И не беше ли Талина Руатската кандидатка за златното яйце?

Руат трябва да бъде представена на Люпенето. Уейр Бендън винаги правеше свободно достъпни Впечатвания, даже по времето когато другите Уейрове още не бяха възприели тази практика. А и не беше виждал Фелисън от сума ти време. Не че от сватбата в Телгар се бе случило нещо кой знае какво…

Джаксъм въздъхна. Тази сватба сякаш бе толкова отдавна. Той потрепери като си спомни как се чувстваше тогава — колко му бе студено, как му се гадеше и… да… колко уплашен бе той. (Литол казва, че истинският мъж не трябва да се бои да признае страха си.) През цялото време, през което гледаше боя между Ф’лар и Т’рон, той се страхуваше. По гърба му отново пробягаха тръпки при този спомен. Всичко бе тръгнало наопаки на Перн. Драконови кралици се убиват една друга, Предводители се дуелират на публични места, Нишките си валят тук и там без никакъв ритъм или причина. Вече нямаше ред в живота. Устоите на ежедневието се разпадаха и той беше безсилен да спре този неумолим ход на нещата. Не беше честно. Всичко си вървеше толкова добре. Всички казваха, че Холд Руат процъфтява. А, сега, през изминалите шест дни, те загубиха един североизточен фермерски Холд и ако нещата продължаваха все така нищо нямаше да остане от труда на Литол. Може би затова той се държеше толкова… толкова странно. Не беше справедливо. Литол бе работил толкова упорито. А сега, както изглежда, Джаксъм щеше да пропусне и Люпенето и нямаше да узнае кой е Впечатил най-малкото яйце. Ама изобщо не беше честно!

— Лорд Джаксъм — задъхано изрече един слуга откъм прага. — Лорд Литол каза да облечете най-хубавите си дрехи. Люпенето ще започне скоро. О, сър, мислите ли, че Талина има шанс?

— Нещо повече от шанс — каза Джаксъм възбудено. — В края на краищата тя е от Руат. А сега се махай!

Той непохватно пристегна панталоните си и туниката, която вече не бе нова след сватбата в Телгар. Не беше я изцапал, но можеха да се видят мазните отпечатъци от пръсти на дясното рамо, където един от развълнуваните гости го бе хванал, за да го дръпне настрана от мястото, откъдето наблюдаваше боя в Холд Телгар.

Той сви рамене. Откри втората си ръкавица под леглото и хукна към Големия Двор, където чакаше един Син Дракон.

Този Син Дракон напомни на Джаксъм, че най-големият син на Гроге бе получил едно яйце от огнен гущер. А Литол нарочно бе отказал двете яйца, които се падаха на Холд Руат. Това също бе крещяща несправедливост. Джаксъм трябваше да си има яйце от огнен гущер, дори и Литол да не желаеше да Впечатва. Джаксъм беше лорд на Холд Руат и едното яйце си беше негово. Литол нямаше никакво право да му отказва тази привилегия.

— Ако вашата Талина Впечати, за Руат ще бъде чудесен ден, нали? — поздрави го Ездача на Синия Д’уер.

— Да — отговори Джаксъм и усети, че говори намусено.

— Горе главата, момко! — каза Д’уер. — Нещата могат да изглеждат и по-зле.

— И как?

Д’уер се усмихна и макар с това да обиди Джаксъм, той не си позволи да нахока един Драконов Ездач.

— Добро утро, Требит — каза Джаксъм на Синия, който изви глава, а голямото му око проблесна.

И двамата чуха приглушения, но ясен глас на Литол, докато даваше нареждания за дневната работа на управителите.

— За всяка нива, която е била обгорена, трябва да се засява два пъти повече, ако искаме посевите да прихванат. На североизток има много незасяти земи. Раздвижете холдърите!

— Но, Лорд Литол…

— Не започвайте пак да ми се оплаквате за онези временни жилища. Ако не сме далновидни, скоро няма да има какво да ядем. А това е нещо доста по-трудно поносимо.

Литол бегло огледа Джаксъм и разсеяно поздрави. Мускулчето на бузата му заподскача в момента, в който се покатери на Требит и зае мястото си между хълмчетата на врата му. Рязко посочи на своя повереник да застане пред него, след което кимна да Д’уер.

Синият ездач леко се усмихна в отговор, сякаш не бе и очаквал повече внимание от Литол и изведнъж те се оказаха в небето. А отдолу останаха да се мержелеят огнените била на Руат.

И отново ужасяващият студ в между спря дъха на Джаксъм. След миг те се оказаха над Звездните камъни над Бендън, толкова близо до други Дракони, които също кръжаха над Уейра, че Джаксъм очакваше всеки момент да се ударят.

— Как… как не се блъскат? — попита той Д’уер.

Ездачът се усмихна:

— Ориентират се. Драконите никога не се блъскат — но една сянка премина през обикновено жизнерадостното лице на Д’уер.

Джаксъм изстена. Колко глупаво от негова страна да напомня за битката на Кралиците!

— Всичко ни напомня за това, момко — каза Синият ездач. — Дори Драконите са оклюмали. — Но — продължи той по-оживено — Впечатването ще помогне.

Джаксъм се надяваше да е така, но усещаше, че нещо ще се обърка днес. После здраво се улови за ездачната туника на Д’уер, защото му се стори, че летят право към Уейрния Конус. Дори по-лошо, че въпреки уверенията на Д’уер, ще се ударят със Зеления дракон, който също летеше в тази посока.

Изведнъж се оказаха в широката паст на най-горния вход, чийто тъмен коридор водеше към обширните Люпилни Градини. Долавяше пляскане на крила, влажния мирис на Драконите, а после се озоваха над горещите пясъци в големия амфитеатър, на който имаше пейки за хората и пръчки за Драконите.

Джаксъм мерна яйцата в Люпилната Градина, разноцветните одежди на събралите се хора, накацалите Дракони, искрящите им очи и прибраните им криле. Толкова красиви бяха… Сини, Зелени, Кафяви… Но къде бяха Бронзовите?

— Те ще доведат кандидатите, Лорд Джаксъм. Ето го твоя млад приятел! — каза Д’уер и Джаксъм внезапно подскочи, когато Требит рязко уби скоростта за да кацне на една от терасите. — Хайде, скачай!

— Джаксъм, ти дойде!

И Фелисън го потупа по гърба. Дрехите му бяха съвсем нови, още миришеха на боя и бяха твърди на пипане, когато Джаксъм на свой ред потупа гърба на приятеля си.

— Много ти благодаря, че го доведе Д’уер! Добър ден, Литол — Опекун на Лорда! Предводителят и Стопанката на Уейра казаха да ви предам техните поздрави и да ви помоля да останете за пира след Впечатването, ако бъдете така любезен да им отделите от времето си!

Всичко това бе изречено с такава скорост, че Синият ездач се ухили. А Литол толкова дървено се поклони, че Джаксъм усети прилив на раздразнение заради своя скован опекун.

Фелисън не забелязваше такива подробности и нетърпеливо задърпа Джаксъм настрана от възрастните. След като се отделиха на известна дистанция, момчето зашепна толкова силно, че всички, дори тези две тераси по-нагоре, можеха съвсем ясно да го чуят.

— Бях сигурен, че няма да ти разрешат да дойдеш, всичко е толкова мрачно и ужасно, откакто… знаеш… какво се случи!

— А при теб как е, Фелисън? — каза многозначително Джаксъм, като с шепота си стресна своя приятел и той ококори очи.

— Аз? Че аз какво съм крив? — попита той, този път по-предпазливо, като бързо се огледа наоколо. — Не ми казвай, че нещо при теб в Руат не е наред!

Джаксъм издърпа приятеля си по-далеч от Литол, доколкото позволяваше редицата и после толкова грубо стовари по-малкото момче да седне, че Фелисън извика в знак на протест, след което запуши уста с две ръце. Джаксъм крадешком погледна към Литол, но той отговаряше на поздравите на онези от по-горния етаж. Хората все още прииждаха било с Дракони, било по стълбите, след като пресичаха горещите пясъци на Градината. Фелисън се изкикоти като посочи към една внушителна двойка мъж и жена, които сега също пресичаха Люпилната Градина. Те очевидно носеха обувки с тънки подметки, защото подскачаха и комичните им движения бяха съвсем неподобаващи за външния им вид.

— Не мислех, че ще дойдат толкова много хора, след всичко онова, което се случи — мърмореше развълнувано Фелисън, а очите му оглеждаха Градината.

— Виж ги тия! — и той посочи към три момчета с емблемата на Нерат на гърдите си. — Изглеждат така, сякаш са помирисали нещо неприятно. Ти не смяташ, че Драконите миришат, нали?

— Не, разбира се, че не. Само мъничко и то приятно. Те не са кандидати, нали? — попита отвратен Джаксъм.

— Не. Кандидатите носят бяло. — Фелисън се направи на възмутен от невежеството на Джаксъм. — Ще дойдат по-късно! Опа! По-късно може да е по-скоро! Я, глей’ това яйце как се тресе!

Явно всички бяха забелязали това движение, защото Драконите започнаха да мънкат. Долетяха развълнувани викове от закъснелите, които сега забързаха към местата си. А Джаксъм едва успяваше да вижда яйцата, защото Драконови крила още изпълваха въздуха. После, гледката се проясни и той видя, че всички яйца вече се тресяха. Сякаш най-после бяха открили колко горещи са пясъците под тях. Само едно яйце не помръдваше. Най-малкото, все още съвсем самичко в най-отдалечения край.

— Какво му е на това яйце? — попита Джаксъм и посочи към него.

— А, най-малкото ли? — преглътна Фелисън, лицето му беше извърнато настрани.

— Ние нищо не сме му направили.

— Аз не съм му правил — твърдо каза Фелисън и погледна сурово Джаксъм. — А ти го пипа.

— Може и да съм го пипал, но това не значи че съм го повредил! — самоуспокояваше се младия Лорд.

— Не, пипането не може да им навреди. Кандидатите ги пипат от седмици насам и ето, че те сега се клатят.

— А онова защо не се тресе тогава?

Джаксъм не получи възможност да се доизкаже, защото боботенето се увеличи до едно постоянно ниво, като кънтеше из целите Люпилни Градини.

— Н’знам — неуверено сви рамене Фелисън. — Може дори да не се Излюпи. Във всеки случай така говорят.

— Но аз нищо не съм му сторил! — настоя Джаксъм, главно за свое собствено успокоение.

— Казах ти вече! Виж, ето ги кандидатите! — после Фелисън се наведе и зашепна право в ухото на Джаксъм нещо толкова неразбираемо, че трябваше да го повтори три пъти, докато Джаксъм успее да го разбере.

— Бреке ще Впечатва наново? — възкликна Джаксъм далеч по-високо, отколкото му се искаше и бързо погледна към Литол.

— Глухар! — изсъска му Фелисън и го дръпна обратно на мястото му. — Ти не знаеш какво беше тук! Нека само ти кажа — беше нещо страшно! — и очите на Фелисън се бяха разширили от нетърпение да разкаже за случилото се.

— Какво? Кажи ми!

Фелисън погледна бързо към Литол, но той не гледаше към тях. Вниманието му бе насочено към младите момчета, които се бяха упътили към тресящите се яйца. Лицата им бяха бледи и съсредоточени, носеха бели туники и изглеждаха изпълнени с вълнение и очакване.

— Какво искаш да кажеш, че Бреке ще Впечатва наново? Защо? Как? — попита Джаксъм, обхванат от противоречиви мисли. Представи си Литол яхнал Дракон, Бреке да Впечатва новата Кралица, а Талина да плаче, защото е пренебрегната, пък е от Руат и трябва да бъде Стопанка.

— Ей така. Веднъж вече е впечатила Дракон, а и още е млада. Всички казват, че била далеч по-добра Стопанка от Килара — в тона на Фелисън се усещаше неприязнеността, която всички изпитваха към бившата Стопанка на Южния Уейр. — По този начин Бреке щяла да се излекува. Виж сега — и Фелисън отново сниши глас. — Ф’нор я обича! И чух… — той направи драматична пауза и се огледа пак (сякаш някой може да ги подслушва). — Чух, че Ф’нор щял да даде на Кант да лети с Кралицата й.

Джаксъм погледна шокиран приятеля си:

— Ти си луд! Кафявите Дракони не летят с Кралици!

— Е, Ф’нор щял да опита.

— Но… но…

— Да, знам — съгласи се важно Фелисън. — Трябваше да чуеш Ф’лар и Ф’нор — очите му се разшириха още повече. — Лесса, моята майка каза, че трябвало да постъпят така. Да накарат Бреке да Впечати наново. Била твърде добра, каза Лесса, за да я оставели да вегетира.

Двете момчета виновно погледнаха Литол.

— Те… те мислят ли, че ще може да Впечати повторно? — попита Джаксъм, като гледаше суровото лице на Литол и не спираше да се чуди.

Фелисън сви рамене:

— Скоро ще узнаем. Ето ги, идват!

И наистина, от черната паст на най-горния тунел, се появиха Бронзовите Дракони, които летяха толкова плътно един зад друг, сякаш всеки бе закачил нос към опашката на Дракона пред себе си.

— Ето я Талина! — възкликна Джаксъм и скочи на крака. — Ето я Талина, Литол! — и той се пресегна, за да дръпне ръкава на опекуна си. Литол обаче, не забеляза нито Джаксъм, нито появата на Талина. Той виждаше само момичето, което влизаше в Градините от долния етаж. Две фигури — мъжка и женска — застанаха до входа, сякаш не можеха да я придружат по-нататък.

— Ето, това е Бреке! — каза тихо Фелисън и седна до Джаксъм.

Тя леко залиташе, спираше се и пак тръгваше и сякаш не чувстваше горещите пясъци под краката си. Изправила рамене, тя прекоси Градината, за да отиде при други пет момичета, които чакаха до Златното яйце. Спря се до Талина, която се обърна и махна на новодошлата да заеме мястото си в полукръга около яйцето.

Бученето спря. В напрегнатата тишина ясно се долавяше пропукването на черупки, последвано от хрущене и лек тропот.

Дракончетата — блестящи, непохватни и леко грозноватички, започнаха да се измъкват от черупките си като писукаха и мънкаха. Клиноподобните им глави бяха прекалено големи за тънките им гърчави вратлета! Момчетата стояха неподвижни, а телата им бяха напрегнати от умствените усилия да привлекат Дракончетата към себе си.

Първото, което се освободи от черупката си, залитни към най-близкото до него момче. То пъргаво отскочи от пътя му. Малкото Драконче забучи носле в краката на едно високо тъмнокосо момче, което се наведе, за да му помогне да се изправи и да запази равновесие на треперещите си крачета, докато се взираше в пъстрите му очички. Джаксъм си представи Литол, застанал до своя Дракон и сърцето му се сви за ужасната загуба. Неговата мъка завинаги се бе запечатила в чертите на тъжното му лице, в деня когато той бе загубил своя Ларт, обгорен от фосфорен огнен камък.

— Виж! — извика Джаксъм. — Яйцето на Кралицата се тресе! О, как искам…

Но той не можа да продължи, защото усети, че ще се изложи пред Фелисън. Много искаше Талина да Впечати Кралицата, защото това би значело, че от Руат ще са излезли три стопанки на Уейр, макар да знаеше, че Фелисън залага на Бреке.

Неговият приятел бе погълнат от сцената върху пясъците и не усети, че Джаксъм не довърши изречението си.

Внезапно златната черупка се пропука по цялото си протежение и обитателката й, с хриплив протест падна по гръб върху пясъка.

Талина и други две момичета бързо понечиха да помогнат на малкото създание да се изправи на крака. Когато Кралицата се изправи на четирите си крачета, момичетата отстъпиха назад, като явно едва потискаха нетърпението си. По всеобщо мълчаливо съгласие те предоставиха възможността първо на Бреке.

Но тя сякаш нищо не виждаше. На Джаксъм му се стори, че въобще не се интересува от това, което става. Изглеждаше отпусната, покрусена и бе застанала леко приведена настрани. Кралицата тихо измънка и Бреке разтърси глава, сякаш едва сега усети присъствието и на другите хора около нея.

Малката кралица вдигна несъразмерно голямата си глава към Бреке, за да я погледне с блестящи очи. После меко залитна към нея.

В този миг, едно малко бронзово петно прелетя през Люпилната Градина. С предизвикателни писъци бронзовото гущерче записка точно над главата на Кралицата. Беше толкова близо до нея, че тя с изплашен писък подскочи във въздуха, като инстинктивно размаха криле, за да защити очите си.

Драконите запротестираха от терасите си. Талина застана между Кралицата и малкия й нападател.

— Бърд! Недей! — Бреке тръгна напред с протегната ръка, за да хване сърдития бронзов гущер. Малката кралица изписка уплашено и скри лице в полите на Талина. Двете жени напрегнати се изгледаха една друга.

После Талина протегна ръка към Бреке и се усмихна. Но не можа да продължи, защото Кралицата се блъсна сърдита в нея. Талина коленичи и обви успокоително ръце около Дракончето. Бреке се обърна. Вече не приличаше на статуя, застинала от мъка. Тя тръгна обратно по стъпките си към мъжа и жената, които я чакаха на входа. През цялото време, малкият бронзов кръжеше над главата й, като не спираше да издава звуци, чийто смисъл варираше от укорително гълчене до настойчива молба. Писукането му толкова наподобяваше врявата, която готвачката в Холд Руат вдигаше по време на обяда, че Джаксъм се захили.

— Тя не пожела Кралицата! — каза изумен Фелисън. — Дори не се опита!

— Огненият гущер не й позволи — рече Джаксъм, като се учуди на себе си, задето неволно защити Бреке.

— Щеше да бъде грях, непоправим грях, ако бе успяла — каза Литол глухо. Той сякаш се бе свил в себе си, раменете му бяха отпуснати, а ръцете му безжизнени висяха между коленете.

Някои от момчетата, които успяха да впечатят Дракони, поведоха животните си към изхода на Градината. Джаксъм се извърна, като се боеше да не изтърве нещо.

Всичко ставаше толкова бързо. И щеше да свърши само след няколко минути.

— Глей’, Джаксъм! — викаше Фелисън като го дърпаше за ръкава.

— Глей’! Бирто си има Бронзов, а Пеломар само Зелена. Драконите не обичат хулиганите, а Пеломар е най-големия калпазанин в Уейра. Радвам се за теб, Бирто! — поздрави Фелисън приятеля си.

— Най-малкото яйце още не се е пропукало — каза Джаксъм и мушна с лакът Фелисън, като сочеше към Градината. — Не трябва ли да се излюпи?

Литол се намръщи, стреснат от тревогата в гласа на повереника си.

— Казват, че вероятно нямало да се излюпи — припомни Фелисън, далеч по-заинтересован какви Дракони бяха впечатили приятелите му.

— Ами ако не се излюпи? Не може ли някой да счупи черупката и да помогне на нещастния Дракон? Както правят с родилките, когато бебетата им не щат да излизат?

Литол се извърна към Джаксъм със зачервено от яд лице:

— Какво знае едно момче на твоята възраст за раждането!?

— Аз знам за моето — отвърна храбро Джаксъм и вирна брадичка.

— Едва не съм умрял. Лесса ми го каза, а тя е била там. Може ли да умре едно Драконче?

— Да — призна неохотно Литол, защото никога не лъжеше момчето.

— Може да умре и по-добре така, ако зародиша е зле оформен.

Джаксъм бързо огледа тялото си, макар отлично да знаеше, че си има всичко и е оформен както трябва. Всъщност, дори бе по-развит от много момчета в Холда.

— Виждал съм яйца, които не се излюпват. А и кой би искал да живее сакат?

— Да, ама това яйце е живо — каза Джаксъм. — Вижте, сега вече се тресе!

— Прав си. Тресе се. Но не се е пропукало — рече Фелисън.

— Тогава защо си отиват хората? — попита внезапно Джаксъм и скочи на крака, защото в близост до малкото клатещо се яйце нямаше никой.

Градината сега бе пълна с Ездачи, които подканяха своите животни да помогнат на нововпечаталите или да закарат гостите по Холдовете им. Повечето от Бронзовите, разбира се, бяха тръгнали с новата Кралица. Люпилната Градина, която бе огромна, сега изведнъж отесня от толкова много Дракони. А в същото време нито един от отхвърлените кандидати за Впечатване не прояви интерес към малкото яйце.

— Ето го и Ф’лар. Трябва да му кажем, Литол! Моля ви!

— Той знае — отвърна Литол, защото Ф’лар преди това бе пратил няколко кафяви ездачи да огледат малкото яйце и сега те му докладваха впечатленията си.

— Отидете, Литол! Накарайте ги да му помогнат!

— На всяка кралица може да й се случи да снесе едно-две малки яйца през живота си — отвърна Литол. — Но това не е моя грижа, нито пък твоя!

Той се обърна и започна да си проправя път към Стълбите напълно сигурен, че момчето ще го последва.

— Никой нищо не прави! — упорито изропта Джаксъм.

Фелисън безпомощно сви рамене:

— Хайде! Във всеки случай скоро ще ядем. А тази вечер има най-различни лакомства — той припна след Литол.

Джаксъм отново погледна към яйцето, което сега вече бясно се тресеше.

— Просто не е честно! На тях не им пука какво ще стане с теб! Пука им за онази Бреке, но не и за теб! Хайде, яйце! Счупи тая черупка! Покажи им! Само леко я пропукай и се обзалагам, че те няма къде да мърдат тогава!

Джаксъм бе стигнал до края на редицата с пейки, докато не се озова точно над малкото яйце. Сега то се разклащаше едновременно с окуражителните възгласи на Джаксъм, но наблизо нямаше никой. Яйцето вече се тресеше толкова безумно, че той си помисли, че Дракончето вътре отчаяно се нуждае от помощ.

Без да мисли, момчето се прехвърли през стената и тупна върху горещия пясък. Сега успя да различи миниатюрните цепнатинки по черупката и долови неистовия тропот отвътре, докато цепнатините ставаха все по-големи. Пипна черупката и тя му се стори твърда като скала. Вече не беше така кадифено мека, както в деня, в който нахълтаха в Градината.

— Никой няма да ти помогне! Но аз няма да те оставя! — извика той и ритна черупката.

Появи се една цепнатина. След още два силни удара цепнатината се разшири. Отвътре се чу жално писукане, а после се показа едно мъничко носле.

— Ти искаш да се родиш. Също като мен. Нужна ти е съвсем малко помощ, както е било и с мен! — викаше Джаксъм и удряше с юмруци по черупката. От нея се откъртиха дебели парчета, далеч по-тежки от изоставените черупки на другите новоизлюпени.

— Какво правиш, Джаксъм? — извика му някой, но вече бе твърде късно.

Сега дебелата вътрешна ципа се виждаше съвсем ясно и само тя пречеше на малкото Драконче да излезе. С поясния си нож Джаксъм успя да разпори хлъзгавата мембрана и отвътре изпадна едно мъничко бяло телце, не много по-голямо от тялото на самия Джаксъм. Момчето импулсивно протегна ръка, за да помогне на дракончето да се изправи на крака.

Преди Ф’лар или някой друг да успее да се намеси, Белият дракон вдигна пълните си с обожание очи към Лорда на Холд Руат и Впечатването се осъществи.

Без въобще да съзнава какво объркване бе породил, Джаксъм невярващо се извърна към смаяните си наблюдатели:

— Той каза, че името му е Руат!