Походът на дракона

Глава XV

Сякаш излизаш от недрата на най-дълбокия Холд, помисли си Бреке. Бърд й бе показал пътя навън. Тя потръпна ужасена от този спомен. Ако само се бе подхлъзнала надолу…

В същия миг усети ръката на Ф’нор да стиска нейната, долови мислите на Кант и дочу чирикането на двата огнени гущера.

Бърд я бе извел от Градината и я бе завел при Ф’нор и Манора. Изненада се, когато видя колко уморени и тъжни изглеждаха и двамата. Опита се да им каже нещо, но те я накараха да замълчи. Ф’нор я занесе на ръце в Уейра. Сега тя се усмихваше, отворила очи, за да види надвесената му над нея глава. Бреке вдигна ръка към скъпото, изтерзано лице на своя любовник; да, вече можеше да каже това — нейния любовник, нейния Уейр-партньор, защото сега това вече бе истина. Дълбоки бръчки около носа бяха извили ъгълчетата на устата му надолу. Очите му бяха помътнели и кървясали, а косата му обикновено чиста и пригладена назад, сега бе мазна и на фитили.

— Искаш ли да си поговорим? — каза тя с пресеклив глас, който въобще не приличаше на нейния.

С почти ридаещ стон, той я прегърна. В началото сякаш се побоя да не я нарани, но после, когато ръцете й се обвиха около него — защото беше толкова хубаво да чувства гърба му под дланите си — той почти я смачка, докато тя весело не му извика да бъде по-внимателен.

Ф’нор зарови устни в косата й, после ги притисна към шията й, изпълнен с любов и облекчение.

— Мислихме, че ще те загубим, Бреке — повтаряше й той, а Кант монотонно му пригласяше.

— Това ми се въртеше в главата — призна Бреке с треперещ глас, притискайки се в гърдите му, търсеща максимална близост с него. — Бях в капана на собственото си съзнание и нямах власт над себе си. Мисля, че това бе най-страшното за мен. О, Ф’нор! — и цялата мъка, която преди не бе способна да изрази, сега се отприщи. — Мразех дори Кант!

По бузите й се стичаха сълзи, а риданията разкъсваха напълно омаломощеното й тяло. Ф’нор я притисна до себе си, като леко потупа раменете й. Продължи да я милва, докато не започна да се опасява, че конвулсиите ще я разкъсат. Той настоятелно повика Манора.

— Тя трябва да се наплаче, Ф’нор. За нея това ще бъде облекчение.

Тревожното изражение на Манора, кършенето на ръцете й, някак странно успокоиха Ф’нор. Тя също бе загрижена за Бреке и то дотолкова, че обикновено спокойното и ведро изражение на лицето й, сега бе изчезнало, за да отстъпи място на тревогата. Той беше признателен на Манора, задето се противопостави на повторно Впечатване, макар да не бе сигурен, че кръвната му майка знаеше защо той самият бе против. Или пък знаеше?! В своето безоблачно съществуване, тя едва ли бе развила способността да улавя такива нюанси.

Крехкото тяло на Бреке вече трепереше неудържимо, разкъсвано от пристъпите на плача. Огнените гущери запляскаха тревожно с криле, а в тона на Кант се долови една печална нотка. Ръцете на Бреке се отваряха и затваряха на гърба му, ала разкъсващите ридания й пречеха да говори.

— Тя не спира, Манора! Тя не може да спре!

— Плесни я!

— Да я плесна?

— Да, плесни я! — и Манора сама стори това, което го посъветва, като удари няколко звънки шамара на Бреке, преди Ф’нор да предпази лицето й. — Сега първо във ваната! Топлата вода ще отпусне схванатите й мускули.

— Не трябваше да я удряш! — каза ядосано Ф’нор.

— Трябваше, трябваше! — задъхано произнесе Бреке и потръпна, когато я потопиха в горещата вода. После почувства как топлината прониква в мускулите й и как ги отпуска, след като се бяха сковали от мъчителните ридания. Веднага щом почувства, че Бреке се е успокоила, Манора я подсуши с горещи кърпи и махна на Ф’нор да я занесе обратно в леглото и да я завие с кожите.

— Сега тя трябва да се нахрани, Ф’нор. Ти също — каза Манора и строго го погледна. — И бъди така любезен да си спомниш, че имаш задължения и към други тази вечер. Днес е денят на Впечатването.

Ф’нор изсумтя и видя как Бреке изнурено му се усмихва.

— Не мисля, че изобщо си се отделял от мен, след като…

— Кант и аз имахме нужда да сме до теб, Бреке — побърза да каже той, когато тя се запъна. Той приглади назад косата й толкова нежно и внимателно, сякаш това бе най-важното нещо на света. Тя го хвана за ръката и той се вгледа в очите й.

— Усещах ви и двамата, дори когато исках да умра после тя се ядоса. — Как можахте да ме накарате да ида на Впечатването и да виждам друга Кралица?

Кант избоботи недоволно. Тя го виждаше в Уейра му, тъй като завесата не бе спусната. Главата му бе извърната към нея, а очите му леко засвяткаха. Бреке се сепна, като видя колко излинял и болнав изглеждаше той.

— Ние не сме искали. Това беше идея на Ф’лар и на Лесса. Те решиха, че можело да помогне, защото се бояха да не те изгубим.

Празната, тъпа болка, която Бреке се опитваше да потисне, сега отново разтвори своята паст, за да я погълне, но това щеше да стане само, ако тя реши, че повече не може да понася смазващото и раздиращо усещане за загуба.

— Не! — извика Кант.

Топлите тела на гущерите настоятелно се притиснаха до шията и лицето й, обичта и безпокойството, което излъчваха мислите им бяха осезаеми почти като физически контакт.

— Бреке! — Ужасът, копнежът, отчаянието в гласа на Ф’нор бяха по-силни от вътрешните й терзания и й дадоха сили да се съвземе.

— Не ме оставяй! Никога не ме оставяй сама! Не бих го понесла дори за секунда! — изплака Бреке.

— Аз съм тук — каза Кант, докато ръцете на Ф’нор я прегръщаха. Двата гущера повториха думите на Кафявия и колкото повече растеше куража им, толкова по-силно се усещаха мислите им. Бреке се вкопчи в тяхната подкрепа, като оръжие срещу ужасната си болка.

— Ах, Грал и Бърд са загрижени! — каза тя.

— Разбира се, че са загрижени. — Ф’нор почти се ядоса, задето е могла да се съмнява.

— Не, искам да кажа, че те твърдят, че са загрижени.

Ф’нор я погледна в очите, а прегръдката му вече не бе толкова крепка. — Да. Те се учат, защото обичат.

— О, Ф’нор, ако не бях Впечатила Бърд, какво щеше да стане с мен сега?

Ф’нор не отговори. Той мълчаливо я притискаше към себе си, когато Мирим влезе живо в Уейра, носейки отрупана с храна табла, а гущерите й летяха радостно около нея.

— Манора трябваше да се погрижи за вечерята, Бреке — каза момичето с поучителен тон. — Нали знаеш колко се суети тя? Но ти трябва да изядеш всичката супа и да си глътнеш приспивателното! След един здрав сън ще се чувстваш далеч по-добре!

Бреке изгледа младото момиче, някак изненадана, докато Мирим сръчно отмести Ф’нор от пътя си, за да нареди възглавниците зад пациентката си. Сложи салфетката на гърдите й и започна да й дава с лъжица от вкусната супа.

— Спри да ме зяпаш, Ф’нор от Бендън! — каза Мирим. — И отивай да ядеш храната, която ти сипах преди да е изстинала. Нарязах ти порция бяло месо от уерска птица с подправки, така че не проявявай неуважение към отличното сервиране.

Ф’нор послушно се изправи и се усмихна, защото в държанието на момичето се долавяше влияние от маниерите на Манора и Бреке.

За своя собствена изненада Бреке откри, че супата е вкусна и приятно затопля изтощения й стомах, задоволявайки ненаситния апетит, който едва сега бе усетила. После послушно си изпи и сънотворното, макар горчивия вкус на лекарството да се усещаше във фелисния сок.

— А сега, Ф’нор, ще позволиш ли на бедничкия Кант да оглозга един уер-пазач? — попита Мирим, докато настаняваше Бреке за сън.

— Той е жалко подобие на Кафяв.

— Той яде… — започна оправдателно Ф’нор.

— Ха! — сега Мирим звучеше като Лесса.

Ще трябва да се заема с това дете, помисли си лениво Бреке, но една сладостна отпадналост се бе разляла из цялото й тяло.

— Изкарай тая мързелива торба кафяви кости от Уейра и я закарай в Градините за Хранене, Ф’нор. Побързай! Скоро гостите ще идат да празнуват, а знаеш как действа един хранещ се Дракон на несвикналите. Хайде! Кант, излизай от Уейра!

Последното нещо, което Бреке видя докато Ф’нор послушно последва Мирим навън, бе изненаданият поглед на Кант, когато момичето връхлетя върху него, хвана го за ухото и го затегли.

Те я оставиха, помисли си Бреке и внезапно я обзе страх. Оставяха я сама…

— Аз съм с теб — мигновено я утеши Кант.

Двата гущера от двете страни на главата й с обич се притиснаха към нея.

— И аз — каза Рамот.

— Аз също — каза Мнемент. И тези гласове макар и тихи, заглушиха всичко останало.

— Така, — каза Мирим с огромно задоволство, когато се върна в спалнята, — те ще се нахранят и ще се върнат. — Тя тихо се движеше из стаята и захлупваше капаците на кошничките със светилници, за да не пречат на Бреке да заспи. — Ф’нор казва, че не искаш да си сама, така че ще почакам докато той се върне.

Но аз не съм сама, искаше да й каже Бреке. Вместо това затвори очи и потъна в дълбок сън.

Докато Лесса оглеждаше празнуващите, които още не си бяха тръгнали, изпита силното желание да е също толкова освободена колкото са и те. Доволните родители на новите Ездачи, които идваха от Холдове и Работилници, самите ученици, които милваха новоизлюпените си Дракони, дори хората от Уейра изглеждаха доволни и безгрижни и бяха забравили за нещастието. А тя усещаше натрапчива тъга, от която не можеше да се отърси, а нямаше причини да изпитва.

Бреке вече се оправяше и макар слаба, бе прескочила трапа. Ф’нор за първи път я остави сама, за да се нахрани с гостите. Ф’лар си възвръщаше силата и вече осъзнаваше, че ще трябва да поеме новите си задължения. А Литол, най-парещия проблем, след като Джаксъм бе Впечатил този малък, бял Дракон — как можа да се случи това? — се бе натряскал, благодарение на мазните подкани на Робинтън, с когото се надпиваха.

Двамата пееха сега някаква крайно нецензурна песен, каквато само един Менестрел можеше да знае. Опекунът на Лорда на Холд Руат въобще не уцелваше тоналността, макар че имаше изненадващо приятен тенор. Тя все си мислеше, че той е бас. Беше мрачен и един басов глас би му подхождал.

Лесса човъркаше остатъците от кейка в чинията си. Жените на Манора бяха надминали себе си. Птиците бяха пълнени с ферментирали плодове и хляб, а резултатът от това бе, че мириса, който имаше уерското месо, се бе притъпил. Речният ориз бе сварен толкова добре, че не се слепваше и бе крехък. Ароматните подправки сигурно бяха от Южния. Лесса си отбеляза наум да говори с Манора да не праща вече хора там. Просто не трябваше да стават инциденти с Т’къл. Може би Н’тон ги беше набрал, когато беше за ларви там. Тя винаги бе харесвала младия Бронзов ездач. А сега, след като го бе опознала по-добре…

Тя се зачуди какво ли правят той и Ф’лар. Бяха станали от масата, за да отидат в Стаите. Напоследък все там киснеха, помисли си ядно тя. Сигурно чистят тия гадни ларви. Дали и тя ще може да се измъкне? Не, по-добре да остане тук. Не би било учтиво и двамата водачи да не присъстват на този чудесен празник. А и хората скоро щяха да си тръгват.

Какво сега да правят с младия Джаксъм? Тя се огледа и лесно го откри в групата на уейр-учениците, които къпеха своите животни до езерото, заради бялата кожа на Дракона му. Вярно, животното имаше чар, но дали имаше бъдеще? И защо точно Джаксъм? Радваше се, че Литол се напи тази вечер, но от това утрото нямаше да стане по-леко за бившия Драконов ездач. Може би Джаксъм и Дракона му трябва да останат тук, докато животното умре… Общото мнение бе, че Руат няма да оцелее.

На другия край на дългата „висока“ маса седяха Ларад, Лорд на Телгар, Сифър от Битра, Райд от Бендън и Асгенар от Лемос с Лейди Фамира. (Ама тя наистина през цялото време се изчервяваше!) Двойката от Холд Лемос бе донесла своите гущери — за щастие кафяв и зелена — които бяха обект на явен интерес от страна на Лорд Ларад, който също си имаше две яйца втвърдяващи се върху камината му. Те бяха също тайно наблюдавани от стария Райд и Сифър от Битра, които имаха яйца от последната находка на Ф’нор. Нито единият от двамата Лордове не беше съвсем сигурен за експеримента с огнените гущери, но цяла вечер наблюдаваха двойката на Лемос. Сифър най-после се отпусна достатъчно, за да попита как трябва да се грижи за своя гущер. Дали сега щяха да предявяват някакви претенции към Джаксъм заради Руат?

В Името на Яйцето, не биха могли да искат да променят териториалния баланс, само защото Джаксъм бе Впечатил някакъв странен Дракон, който при един Нишковалеж не би имал шанс да оцелее! А и как би могло да се съкрати името Джаксъм? Дж’ъм, Дж’ксъм? Повечето жени от Уейра избираха имената на своите синове така, че да могат да се съкращават. После Лесса се изненада на себе си, че се тревожи за съкращението на едно име — съвсем банален детайл в тази дилема. Не, Джаксъм трябва да си остане в Холд Руат.

Тя бе прехвърлила правата си над Руат на него, защото бе син на Джема и все пак имаше поне няколко капки Руатска кръв. Тя, разбира се, би се противопоставила този Холд да премине в друг Род. Жалко, че Литол нямаше синове! Не, Джаксъм трябва да си остане Лорд на Руат. Не трябва да се усложнява този дребен проблем. Малкото животинче няма да оцелее. Толкова беше дребно, а пък цвета му… кой изобщо е чувал за Бял дракон!… Показваше и други аномалии. Манора беше споменала, че едно дете от Нерат с бяла кожа и розови очи не можело да понася дневната светлина. Нощен дракон?

Очевидно Руат никога нямаше да порасне до нормален ръст. Като новоизлюпен той повече приличаше на голям огнен гущер.

Рамот избоботи откъм Възвишенията, притеснена от мислите на Ездачката си и Лесса й изпрати стотици извинения.

— Аз не те критикувам, скъпа моя — каза й Лесса. — Ами че ти си снесла повече Кралици, от която и да е от останалите три. А и най-големият екземпляр от тяхното потомство не е по-качествен дори от най-малкия от твоето, любов моя!

— Руат ще оцелее — каза Рамот.

Мнемент се обади от терасата си и Лесса вдигна поглед към тях, очите им блещукаха в сенките на осветения Конус.

Дали Драконите знаеха нещо, което тя не знаеше? Напоследък често й се струваше, че е така. И все пак откъде ще знаят? Утре или вчера не ги интересуваше, живееха само за мига. Което пък не е толкова лош начин на живот, мислеше си Лесса с лека завист. Блуждаещият й поглед попадна на белия Руат. Защо трябваше тия двамата да се Впечатват? Малко ли проблеми си имаше тя?

— Но защо трябва да имам нещо против? Защо? — изведнъж попита Литол с висок войнствен глас.

Менестрелът идиотски му се ухили:

— И аз т’ва казвам! Защо?

— Обичам момчето. Обичам го повече, отколкото бих го обичал, дори да беше моя плът и кръв. Доказал съм, че го обичам. Доказал съм, че съм загрижен за него. Сега Руат е богат. Богат, както когато го управляваше Руатския Род. Изличих всички вреди, които нанесе Факс. И направих всичко това не за себе си. Аз съм изживял живота си. Бил съм всякакъв — и Драконов ездач… О, Ларт, скъпи мой Ларт!… Бях тъкач, така че познавам и занаятите. Сега вече познавам и Холдовете. Знам всичко. Знам и как да се погрижа за едно бяло джудже. Защо момчето да не си задържи Дракона? В Името на Първата Черупка, та никой друг не го искаше! Никой не искаше да го Впечати. Той е особен, казвам ви, особен!

— Ааа, чакай малко, Литол — каза Райд от Бендън и се изправи от мястото си, като закрачи надуто към Литол. — Момчето е Впечатило Дракон, така че трябва да остане в Уейра.

— Руат не е типичен Дракон — каза Литол. По държанието и говора му не личеше да е пиян.

— Не е типичен Дракон? — изражението на Райд подсказваше, че той е шокиран.

— Никога не е имало Бял дракон — каза авторитетно Литол и се изправи на крака. Той не бе много по-висок от Лорда на Бендън, но създаваше такова впечатление. — Никога! — той се накани да вдигне тост, но откри че чашата му е празна. Успя да си налее вино с похвална сръчност за човек който едва се държеше на краката си. Менестрелът енергично посочи своята собствена чаша, но доста се затрудни да я държи неподвижно, докато Литол му я пълнеше.

— Никога Дракон… — пропя Менестрела и се чукна с Литол.

— Може да не оживее — додаде Литол и удари една яка глътка.

— Да не оживее!

— Следователно — и Литол пое дълбоко дъх — момчето трябва да си остане в своя Холд — Руат.

— Абсолютно трябва! — Робинтън вдигна високо чашата си и заядливо погледна Райд.

Райд го удостои с един дълъг озадачен поглед.

— Той трябва да си остане в Уейра — каза той накрая, въпреки че вече не бе толкова сигурен.

— Не, той трябва да се върне в Холд Руат — каза Литол и се задържа за ръба на масата. — Когато Драконът умре, момчето трябва да бъде там, където е неговия дълг и отговорност — Холда. Аз знам!

Райд не можа да възрази на този аргумент, но го изгледа сърдито. Лесса стаи дъх и започна лекичко „да натиска“ стария Лорд.

— Знам как да помогна на момчето — продължи Литол и бавно се отпусна на стола си. — Знам кое е най-добро за него. Знам какво е да загубиш Дракон. Разликата в случая е, че ние знаем, че дните на Руат са преброени.

— Дните преброени — повтори Менестрелът и стовари глава на масата. Литол се наведе към него с любопитство. Но рязко се дръпна назад, когато Менестрелът започна тихо да похърква.

— Хей, не заспивай, не сме довършили бутилката. — Когато Робинтън не отговори Литол сви рамене и пресуши чашата си. После и неговата глава бавно се отпусна върху масата. Щом единият спреше да хърка, започваше другият.

Райд изгледа двойката с мрачно отвращение. После се обърна и се върна на мястото си.

— Не знам, обаче във виното няма никаква истина — забеляза Ларад от Телгар, когато Райд отново седна.

Лесса „натисна“ и него. Не беше така неподатлив като Райд. Но когато той разтърси глава, тя спря и насочи вниманието си към Сифър. Ако можеше да убеди тия двамата поне да се съгласят…

— Мястото на Дракон и Ездач е в техния Уейр — каза Райд. — Не може да се променя това, което е естествено за човека и животното.

— Е, добре, вземи тези два огнени гущера, например — започна Сифър и кимна към гущерите в ръцете на Лемоската двойка. — В края на краищата и те са нещо като Дракони.

Райд изсумтя:

— Видяхме какво се случи днес, когато човек тръгне срещу естествения ход на нещата. Момичето — как й беше името — е загубила Кралицата си. Е, дори огненият гущер я предупреди да не Впечатва нова. Тези създания знаят повече, отколкото ние предполагаме. Само си спомнете колко години хората се опитваха да хванат едно от тях…

— Сега хващаме цели люпила — прекъсна го Сифър. — Хубави животинки са. Трябва да кажа, че с нетърпение очаквам и моите да се излюпят.

Тази тяхна препирня напомни на Лесса за старите Р’гъл и С’лел — нейните първи „учители“ в Уейра, които не спираха да си противоречат един на друг, докато се опитваха да я научат „на всичко, което тя трябва да знае, за да стане Стопанка на Уейр“. Но Ф’лар бе този, който я научи.

— Момчето трябва да остане тук с Дракона.

— Въпросното момче е Лорд, Райд — припомни му Ларад от Телгар. — Това, което сега изобщо не би ни устроило е един оспорван Холд. Можеше да бъде различно, ако Литол бе създал мъжко потомство, или бе гледал храненици, от които да избере обещаващ кандидат. Не, Джаксъм трябва да остане Лорд на Руат — и Телгарския Лорд се огледа за момчето. Очите му срещнаха погледа на Лесса и той й се усмихна с разсеяна вежливост.

— Не съм съгласен! Не съм съгласен! — каза Райд, поклащайки глава. — Това нарушава всички обичаи.

— Някои обичаи имат належаща нужда да бъдат променени — каза Ларад и се намръщи.

— Чудя се момчето какво мисли по въпроса — вметна Асгенар мило, улавяйки погледа на Ларад.

Телгарският Лорд отметна глава и се разсмя от сърце:

— Не усложнявай нещата, братко. Ние току-що решихме каква ще е съдбата на момчето — ще го бъде или не.

— Момчето трябва да си каже думата — каза Асгенар пече по-твърдо. Погледът му се плъзна от Ларад към двамата по-стари Лордове. — Видях лицето му, когато излизаше от Люпилните Градини. Той осъзнава какво е сторил. Лицето му бе бяло като кожата на Дракона му — после Асгенар кимна към Литол. — Да, Джаксъм напълно осъзнава какво е сторил.

Райд ядно се изкашля:

— Младоците не се питат! На тях им се заповядва!

Асгенар се обърна към своята дама и леко докосна рамото й, а топлото изражение не слизаше от лицето му, докато я помоли да извика младия Джаксъм. Като внимаваше за спящия си зелен гущер, тя стана и тръгна да изпълнява заръката му.

— Наскоро разкрих, че с питане можеш да научиш много — каза Асгенар, като гледаше след жена си с особена усмивка на устните.

— Хората — да, но не и децата! — ядосано издума Райд.

Лесса го „натисна“. Сега щеше да бъде по-податлив в това състояние на духа.

— Защо просто не вземе животното на ръце? — попита раздразнено Бендънския Лорд, като гледаше как бавно се приближаваха Лейди Фамира, младият Лорд на Руат и новоизлюпеният Бял дракон Руат.

— Бих казал, че той установява правилните взаимоотношения — отбеляза Асгенар. — Би било по-лесно и по-бързо да носи малкото животно, но не и по-разумно. Дори един толкова малък Дракон си има собствено достойнство.

Райд от Бендън изръмжа, но Лесса не можеше да каже дали в знак на одобрение или на неодобрение. Той почна да се върти на стола си, потърка тила си с ръка, така че тя спря да го „натиска“.

В този момент кацането на един Дракон привлече вниманието й. Тя извърна глава и видя проблясване на бронзова кожа в тъмнината до новооткрития вход към Стаите.

— Лиот доведе Водачът на фермерите — каза Рамот на ездачката си.

Лесса въобще не можеше да си представи защо ли е бил повикан Андемон, нито пък защо точно Н’тон ще го води, след като във Фермерската работилница сега имаше Дракон. Тя се накани да стане.

— Осъзнаваш ли проблемите, които причини, млади човече? — питаше Райд надуто.

Лесса се обърна, разкъсвана от любопитство. Е, Джаксъм си имаше поддръжници в лицето на Асгенар и Ларад, ала се чудеше какво ще отговори момчето на Райд.

Джаксъм стоеше изправен, с вирната брадичка, а очите му блестяха. Главата на Руат бе притисната към бедрото му, сякаш и Дракончето разбираше, че са на изпитание.

— Да, добри ми Лорде Райд, аз напълно съзнавам възможните последствия от моите действия и може би сега пред другите Лордове ще се изправи един сериозен проблем — без сянка на извинение или разкаяние, Джаксъм косвено напомни на Райд, че макар и непълнолетен, той също бе Лорд.

Старият Райд се изправи на стола си, сякаш…

Лесса пристъпи напред.

— Недей…

Шепотът бе толкова тих, че Лесса отначало помисли че й се е причуло. После видя, че Менестрелът я гледа, а очите му бяха толкова бистри, сякаш той бе съвсем трезвен. Ах! Лицемерът му с лицемер, кого баламосваше одеве?

— Напълно осъзнаваш, така ли? — повтори Райд и рязко скочи на крака. Старият Лорд бе станал по-нисък с напредването на възрастта, раменете му бяха леко изгърбени, коремът му вече не бе плосък, а краката му приличаха на клечки в тесните кожени панталони. Приличаше на карикатура изправен срещу стройното младо момче. — Знаеш ли, че трябва да останеш в Уейр Бендън, щом си Впечатил Дракон? Осъзнаваш ли, че Руат вече е без господар?

— При цялото си уважение към вас, сър, Вие и останалите тук присъстващи Лордове не представлявате Конклава, след като не сте две трети от общия брой на Лордовете на Перн — отвърна Джаксъм. — Ако е необходимо, аз ще застана с радост пред надлежно учреден Конклав и ще пледирам в защита на моя случай. Мисля, че е очевидно, че Руат не е типичен Дракон. Беше ми дадено да разбера, че шансовете му да порасне са малки. Следователно, той не е от полза за този Уейр. Тук няма място за излишните. Дори старите Дракони, които вече не могат да дъвчат огнен камък се оттеглят в Южния… или поне така бе преди — той се разсея за миг, но после видя одобрителната усмивка на Асгенар.

— По-разумно е да считаме Руат за прекалено голям огнен гущер, отколкото за недорасъл Дракон. — Джаксъм се усмихна с нежно извинение към Руат и погали вдигнатата към него глава. Това действие бе толкова зряло и толкова красиво, че Лесса усети как гърлото й се стяга. — Моето първо задължение е към моя Род и към Холда, който се грижи за мен. Руат и аз няма да сме на мястото си, тук в Бендън. Можем да помагаме на Холд Руат, както и другите гущери.

— Добре казано, млади Лорде на Руат, добре казано! — викна Асгенар от Лемос, а при тази гръмка похвала гущера му се стресна и изпищя.

Ларад от Холд Телгар кимна важно в знак на одобрение.

— Хм, малко по-дързък отговор, отколкото би трябвало да се очаква — избоботи Райд. — В днешно време младите действат преди да помислят.

— Аз, разбира се, съм виновен, Лорд Райд — каза Джаксъм откровено. — Но днес се наложи да действам бързо — за да спася живота на един Дракон. Учени сме да почитаме Драконите. А аз дори повече от останалите. — Джаксъм посочи към Литол. Ръката му остана вдигната, докато през лицето му пробяга сянка на дълбока тъга.

Дали гласът на Джаксъм го събуди или пък положението на главата му бе твърде неудобно, не бе ясно, но Опекунът на Лорда на Руат вече не спеше. Той се хвана за масата и се изправи, после се отблъсна от нея. С бавни стъпки, сякаш бе принуден да контролира всяко свое движение, Литол се упъти към повереника си. Сложи ръка на раменете му. Получил сила от този контакт, той се изправи и се обърна към Райд от Бендън. Изражението му бе гордо, а държанието му по-надменно дори от най-високомерното поведение на Лорд Гроге.

— Лорд Джаксъм от Холд Руат не трябва да бъде обвиняван за днешното събитие. Като негов настойник, аз съм отговорен… Ако да спасиш един живот е престъпление. За да наблегна на почитта към Драконовия вид и неговото обучение, аз съм имал основателна причина!

Лорд Райд смутено отвърна поглед от прямия взор на Литол.

— Ако — и Литол наблегна на тази дума, сякаш усещаше, че подобна възможност бе далечна. — Лордовете решат да свикат Конклав, аз ще поддържам мнението си, че никой няма право да обвинява Лорд Джаксъм за днешното му поведение. Той постъпи доблестно и както повеляват принципите, на които съм положил неговото възпитание. Той, обаче, най-добре ще служи на Перн като си остане в своя Холд. В Руат ще се грижим за малкия Руат и ще го почитаме… през времето, през което той ще е с нас.

Нямаше никакво съмнение, че Ларад и Асгенар споделят мнението на Литол. Старият Сифър хапеше устната си и не смееше да погледне Райд.

— И все пак мисля, че мястото на Дракона е в Уейра! — възропта Райд, мрачен и обиден.

Този проблем очевидно вече е решен, Лесса се обърна да си тръгва и почти падна в ръцете на Ф’нор. Той я задържа.

— Уейрът е там, където е Драконът — каза той весело, но с тих глас. Следите от напрежението през изминалите седмици още личаха по лицето му, но погледът му бе ясен, а устните му вече не бяха изопнати от притеснение. Очевидно подобрението на Бреке му бе повлияло благотворно.

— Тя спи — каза той. — Предупредих те, че няма да Впечати.

Лесса направи нетърпелив жест:

— Поне това я накара да излезе от шока.

— Да — в гласа му се долавяше огромно облекчение.

— Така че ти по-добре ела с мен в Стаите. Искам да разбера защо Водачът на Фермерите Андемон е дошъл. А вече е и крайно време да се връщаш на работа!

Ф’нор тихо се усмихна:

— Особено, след като сте ми намерили заместник. Ф’лар получи ли си Нишките? — Лесса усети по гласа му, че той е загрижен.

— Н’тон му ги достави.

— Мислих, че той е Помощник-водач на П’зар в Уейр Форт.

— Както ти отбеляза онази сутрин, Ф’лар преподрежда нещата винаги когато не си тук, да го държиш под око — тя видя смаяния му поглед и го хвана за ръката, като успокоително му се усмихна. Той още не разбираше от шеги. — Никой не може да заеме мястото ти при Ф’лар… или при мен. Кант и Бреке имаха нужда от теб за известно време — тя стисна ръката му. — Но това не значи, че съвсем нищо не се е случило, така че, почвай да наваксваш. Ние посветихме Н’тон в нашите работи, защото Ф’лар получи внезапно осенение за това, че е смъртен, когато беше болен и реши да спре да се прави на тайнствен. Иначе може да изминат още четиристотин Оборота, преди да можем да поставим Нишките под контрол.

Тя прибра поли, така че да може да върви по-бързо по пясъка.

— Може ли и аз да дойда? — попита Менестрелът.

— Ти? Достатъчно ли си трезвен, че да се задържиш на крака?

Робинтън се усмихна и приглади разчорлената си коса:

— Литол не успя да ме надпие, скъпа ми Лейди Лесса. Само Ковача има… ъъъ… необходимия обем.

Нямаше съмнение, че той добре се държи на краката си, докато тримата крачеха към маркирания със светилници вход за Стаите. Звездите искряха в тъмното пролетно небе, а светилниците на по-ниските етажи хвърляха светлина върху пясъците. Отгоре, на площадките на уейровете, Драконите наблюдаваха с блестящи пъстри очи хората долу, като от време навреме измънкваха от удоволствие. Високо горе, Лесса съзря силуетите на три Дракона до Звездните Камъни: Рамот и Мнемент бяха кацнали от дясно на стражевия Дракон, а крилата им се докосваха. Те бяха много доволни тази вечер. Тя често дочуваше днес тенора на Рамот. Такова облекчение бе, че сега Рамот е в по-добро настроение. Лесса се надяваше, че ще измине доста време, преди кралицата й отново да усети нужда за любовен полет.

Когато те влязоха в Стаите, видяха слабата фигура на Водача на фермерите, който се бе привел над най-голямата каца и разглеждаше листата на една фелисна фиданка. Ф’лар внимателно го наблюдаваше, а Н’тон се усмихваше, неспособен да оцени сериозността на момента.

Веднага щом Ф’лар забеляза Ф’нор, широко се усмихна и бързо прекоси стаята, за да стисне ръката на природения си брат.

— Манора каза, че Бреке е излязла от шока. Това е голямо облекчение, повярвай ми. Щях да съм по-щастлив, ако тя бе успяла да Впечати…

— Кому би било нужно това? — каза Ф’нор толкова категорично, че усмивката на Ф’лар леко избледня.

Той се съвзе и затегли Ф’нор към каците.

— Н’тон успя да хване Нишки и ги поставихме в три от най-големите каци — каза му Ф’лар полугласно, сякаш не искаше да безпокои изследванията на Водача на Фермерите. — Ларвите изтребиха Нишките напълно. А там, където имаше дупки по листата на фелисното дърво, следите от изгарянето вече изчезват. Надявам се, че Майстор Андемон ще може да ни каже как става това и защо.

Андемон се изправи, но изпитото му лице остана сведено, докато той се мръщеше към кацата. После бързо премигна и сви тънките си устни, а възлестите му пръсти усукваха една гънка на изпоцапаната му туника. Бе дошъл така, както си е бил, когато куриера на Уейра го бе взел от полето.

— Не знам как, нито защо, добри ми Предводителю. И ако това, което ми казахте е истина — той направи пауза и най-после вдигна поглед към Ф’лар — аз съм уплашен.

— Защо, човече? — и Ф’лар бе на път да избухне в смях. — Не разбирате ли какво значи това? Ако ларвите успеят да се пригодят към северната почва и климат и действат така, както ние… — всички ние тук — жестът му обхвана Менестрела, Помощник-водача и Лесса — сме ги виждали, то Перн вече няма защо да се плаши от Нишките.

Андемон дълбоко пое дъх и изправи раменете си, но не беше ясно дали се противопоставяше на тази революционна идея или се подготвяше да я приеме. Той погледна към Менестрела, сякаш можеше да се довери на мнението на този мъж, повече отколкото на останалите.

— Вие сте виждали как тези ларви изяждат Нишките, нали?

Менестрелът кимна.

— И това е било преди пет дни?

Менестрелът потвърди и това.

Водачът на фермерите потръпна. Погледна към каците със страхлива неохота. После твърдо пристъпи напред и отново огледа младото фелисно дръвче. Като пое дълбоко дъх и го задържа, той протегна едната си ръка и колебливо я потопи в пръстта. Очите му бяха затворени. Той загреба шепа влажна пръст и като отвори очи я размачка в ръката си, виждайки множество гърчещи се ларви. Очите му се разшириха и с вик на погнуса, той запрати тази гадост на земята, сякаш го бе опарила. Ларвите се загърчиха безпомощни на каменния под.

— Какво стана? Не може да има Нишки вътре?

— Това са паразити! — отговори Андемон разочарован и ядосан, като свирепо гледаше Ф’лар. — От векове се опитваме да прочистим южните части на този полуостров от ларви — той направи гримаса на отвращение, докато гледаше как Ф’лар грижливо събира гадините и ги поставя в най-близката каца. — Те са неунищожими като Игънските пясъчни червеи, но не са и наполовина толкова полезни. Ако ги пуснеш в полето, растенията увяхват и умират.

— Тук няма болни растения — възпротиви се Ф’лар и посочи покаралите разсади.

Андемон го погледна. Ф’лар обиколи стаята като взимаше пръст от всяка каца, за да покаже ларвите като доказателство.

— Това е невъзможно — настоя Андемон и сянката на предишния му страх премина през лицето му.

— Не си ли спомняш, Ф’лар, — каза Лесса — че когато за първи път донесе ларвите тук, растенията бяха малко поувехнали?

— Но те се оправиха. Просто им е трябвало вода.

— Не, не биха могли. — Андемон забрави погнусата и бръкна в една каца, сякаш да докаже на себе си че Ф’лар греши. — В тази няма ларви! — каза той тържествуващо.

— В тази никога не е имало. Използвах я, за да сравнявам с останалите. И трябва да кажа, че в нея растенията не изглеждат така зелени и здрави, както в другите каци.

Андемон се огледа.

— Тези ларви са напаст. Ние се опитваме да се отървем от тях от стотици Обороти.

— Тогава аз подозирам, добри ми Майсторе Андемон, — рече Ф’лар с кротка и тъжна усмивка — че фермерите са работили срещу най-важните интереси на Перн.

Водачът на фермерите възмутено започна да отрича това обвинение и се наложи Робинтън да упражни цялата си дипломатичност, за да успокои човека така, че Ф’лар да успее да продължи.

— И вие искате да кажете, че тези ларви, тези червеи са били отгледани и разпръснати умишлено? — попита Андемон Менестрелът, който бе единственият в стаята, комуто той явно вярваше. — И са били предназначени да ни пазят и явно са създадени от същите хора, които са създали и Драконите?

— Така смятаме ние — каза Робинтън. — О, добре разбирам недоверието Ви. Наложи се и аз да преспя няколко нощи с тази идея, докато й свикна. Обаче, ако проверим в Архивите, ще открием, че докато там не се споменава как Драконите трябва да атакуват Червената Звезда и да я прочистят от Нишките, то най-настоятелно се изразява увереността, че ще дойде ден, в който Нишките няма да бъдат тази заплаха! Ф’лар донякъде…

— Не донякъде, Робинтън, а напълно сигурен — прекъсна го Ф’лар. — Н’тон се върна в Южния — скочи между времето преди седем Оборота, за да изследва Нишковалежа в Южния континент. Навсякъде, където той е проверил в почвата е имало ларви, които са се издигали на повърхността, когато са валяли Нишки и са ги изяждали. Ето защо там никога не е имало вкопавания. Самата земя е негостоприемна за Нишките.

В настъпилата тишина Андемон съзерцаваше върховете на калните си ботуши.

— В Архивите на Фермерската Работилница се споменава съвсем ясно, че ние трябва да внимаваме за тези ларви — той вдигна тревожен поглед към другите. — И ние винаги сме внимавали. Това бе наше задължение. Растенията увяхват, когато се появят ларвите — той безпомощно сви рамене. — Винаги сме ги изравяли и сме унищожавали ларвените им сакове с… — той въздъхна — огън и агенотрий. Това бе единственият начин да се спре разпространението.

— Да внимаваме за ларвите, казват Архивите — повтори Андемон и изведнъж раменете му се затресоха, а после и цялото му тяло.

Лесса улови погледа на Ф’лар и разбра, че той се притесни за човека. Но Андемон се смееше и това просто бе един горчив смях. — Внимавайте за ларвите, казват Архивите. Те не казват, не казват унищожавайте ларвите. Те най-категорично заявяват да внимаваме за ларвите. И ние внимавахме. Ах, как сме внимавали само!

Менестрелът протегна бутилка вино към Андемон.

— Това ще помогне, Менестреле, благодаря — каза Андемон и избърса устни с опакото на ръката си, след като продължително бе отпил от бутилката.

— Значи някой е забравил да спомене, защо е трябвало да внимавате за ларвите, Андемон — каза Ф’лар, а в погледа му се четеше съчувствие към разтревожения майстор. — Ех, и Сограни да бе така възприемчив… Някога хората са знаели защо е трябвало да внимават за ларвите и затова не са виждали необходимост да оставят допълнителни инструкции. После хората в Холдовете са започнали да се множат и са се разпръснали. Архивите са били изгубени или унищожени, хората са измирали преди да могат да предадат знанията, които са притежавали — той огледа каците. — Може би ларвите са били развъдени точно тук, в Бендън. Може би това е значението на скицата на стената. Толкова много неща са били изгубени.

— Това няма да се повтори, ако се възприеме опита на Менестрелската Работилница — каза Робинтън. — Ако всички хора от Холдове, Занаяти и Уейрове получат достъп до всяка кожа… — той вдигна ръка, когато Андемон се накани да протестира. — Е, имаме по-добри начини да съхраним Архивите. Сега Бендарек вече е разработил твърди листа от дървесна каша, които попиват мастило. Листата се съхраняват лесно и само огън може да ги унищожи. Ще можем да обединим знанията си и да ги разпространим.

Андемон озадачено гледаше Менестрела:

— Майстор Робинтън, в рамките на един Занаят има някои неща, които трябва да си останат тайна или…

— Или заради такива работи ще оставим света да погине от Нишките, така ли Андемон? Човече, ако на истината на тези ларви не бе гледано като на тайна на Занаята, щяхме да сме се освободили от Нишките още преди стотици Обороти.

Андемон ахна и погледна Ф’лар.

— А Драконовите ездачи… няма да са нужни Драконови Ездачи?

— Е, ако хората си стоят в Холдовете по време на Нишковалежа, а ларвите изяждат, това което пада на земята, не — тогава няма да са нужни Драконови ездачи — отвърна Ф’лар с абсолютно самообладание.

— Но от Драконовите хора се… се очаква да се бият с Нишките? — Фермерът заекна от недоумение.

— О, ние ще се бием с Нишките още известно време, уверявам ви. Засега за нас не съществува непосредствена опасност от безработица. Имаме още много работа. Ето, например, колко време ще е нужно ларвите да бъдат разпръснати из континента?

Андемон беззвучно отвори и затвори уста. Робинтън посочи бутилката в ръката му като с мимика му предложи да удари една глътка. Смаян, Фермерът се подчини.

— Не знам, просто не знам. Е, ние Оборот след Оборот внимавахме за тези ларви… унищожавахме ги, изгаряхме цяло поле, ако то биваше заразено от тях. А през пролетта, когато те излизат от ларвените си сакове, ние ги…

Той изведнъж седна и поклати глава.

— Овладейте се, човече! — каза Ф’лар, но това още повече разстрои Андемон.

— Но какво… какво ще правят тогава Драконовите ездачи?

— Ще унищожават Нишките, разбира се! Ще унищожават Нишките! — Ако Ф’лар бе малко по-неуверен, Ф’нор едва ли би успял да запази спокойствие. Но неговият природен брат все трябваше да има някакъв план наум. А и Лесса изглеждаше така спокойна, както… както само Манора можеше да изглежда.

За щастие Андемон бе не само интелигентен човек, но бе и доста опитен. Беше се сблъскал с поредица разкрития, които го смутиха и внесоха пълен хаос в някои основни принципи. Сега трябваше да променя една отколешна Занаятчийска практика. Трябваше да се отърси от вродени и внимателно насаждани предразсъдъци и да приеме евентуален удар срещу схващанията, които той не без основание споделяше и уважаваше, а също така се стремеше да запази.

Бе решен да анализира всичко това, преди да напусне Уейра. Разпита Ф’лар, Ф’нор, Менестрела, Н’тон, а после и Манора, след като научи, че и тя е запозната с проекта. После огледа всички каци, особено тази, в която нямаше ларви. Превъзмогна погнусата си и дори прегледа внимателно червеите, като търпеливо разчовърка една буца пръст, сякаш наблюдаваше някакъв съвсем нов животински вид. И в известен смисъл си бе точно така.

Андемон изглеждаше замислен, докато наблюдаваше как безобидните ларви бързо се заравяха обратно в пръстта на кацата, от която ги бе извадил.

— Човек горещо би желал… — каза той — да се намери избавление от господството на Нишките. Но просто е… само дето средството е…

— Отвратително? — предложи любезно Менестрелът.

Андемон за миг изгледа Робинтън.

— Да, вие сте човек, който умее да борави с думите, Майстор Робинтън. Но е доста трудно да се приеме, че ще трябва да бъдем благодарни на такава… такава низша твар. Предпочитам да съм благодарен на Драконите — и той сконфузено се усмихна на Ф’лар.

— Добре, че не мислите като Лордовете! — каза Лесса кисело и всички се засмяха.

— И все пак — продължи Андемон, като върна пръстта в кацата.

— Ние приемаме даровете на тази богата земя, която ни дава дори повече отколкото ни се полага. Ние идваме от нея, ние сме част от нея, тя ни изхранва, предполагам, че би могла също и да ни закриля. Ако всичко върви добре.

Той избърса ръка в панталоните си от уерска кожа и с решителен вид се обърна към Ф’лар.

— Бих искал да проведа няколко собствени експеримента, Предводителю на Уейр. Разполагаме с каци и всичко, което една Фермерска Работилница…

— Разбира се — усмихна се облекчено Ф’лар. — Ще ви сътрудничим по всякакъв начин, с ларви, с Нишки, с каквото пожелаете. Но поне, вие разрешихте един проблем, за който нямах отговор.

Андемон учтиво повдигна вежди.

— Дали ларвите могат да се приспособят към условията на северния континент?

— Могат, Предводителю, могат — мрачно отвърна Фермерът.

— Не би трябвало да смяташ, че това е главния проблем, Ф’лар — каза Ф’нор.

— О? — това прозвуча почти като предизвикателство към кафявия Ездач. Ф’нор се поколеба, чудейки се дали Ф’лар бе загубил доверие в него, независимо от това, което Лесса му бе казала по-рано.

— Наблюдавах Майстор Андемон и си спомних моята собствена реакция към ларвите. Едно е да се каже, да се узнае, че те са разрешението на проблема. Но друго… съвсем друго е да накараш обикновения човек да го приеме. Както и обикновения Драконов ездач.

Андемон кимна в знак на съгласие и ако се съдеше по изражението на лицето на Менестрела, Ф’нор разбра, че не бе единственият, който очакваше съпротива.

Но Ф’лар се усмихна и седна на ръба на най-близката каца.

— Точно затова извиках Андемон тук и го посветих в нашия проект. Нужна ни е помощ, която само той може да ни даде, щом приемете нещата по този начин. Колко време, Майсторе, е нужно да се напълни с ларви една нива?

Андемон потъна в мисли. Поклати глава и призна, че не може да прецени.

— Веднага щом една нива се зарази с ларви, ние я изгаряхме до основи, за да попречим на червеите да се разпространяват.

— Значи трябва да открием първо колко време ще е нужно!

— Ще се наложи да почакате до пролетта — припомни му Фермера.

— Защо? Можем да донесем ларви от южния.

— И къде ще ги пуснете? — попита язвително Менестрелът.

Ф’лар се ухили:

— В Холд Лемос.

— Лемос?

— Че къде другаде? — и Ф’лар погледна самодоволно. — Горите са най-трудните райони за защита. Асгенар и Бендарек са решени да ги запазят, а и двамата са достатъчно гъвкави, за да приемат едно такова нововъведение и да го приложат на практика. Вие, Майсторе, имате най-трудната задача. Да убедите вашите хора да спрат да унищожават ларвите…

Андемон вдигна ръка:

— Първо трябва да проведа моите наблюдения.

— Но, разбира се, Майстор Андемон — усмивката на Ф’лар стана по-широка. — Аз съм сигурен за изхода. Нека Ви напомня за вашето първо пътуване до Южния.

Тогава говорехте за тучните ниви, необикновения размер на дърветата и храстите, които се срещат и в Северния, богатата реколта и сладостта на плодовете. Това не се дължи само на умерения климат. Тук, в Северния също има подобни зони. Дължи се на… — Ф’лар насочи пръст първо към Андемон, после и към каците — на стимулиращото действие и защита на ларвите.

Андемон не бе съвсем убеден, но Ф’лар не продължи да настоява.

— Сега, Майстор Андемон, Менестрелът ще ви помага с всичко, с което може. Вие по-добре от нас познавате хората си и знаете кому да се доверите. Бих желал да го обсъдите с най-доверените си Майстори — колкото повече от тях го приемат, толкова по-добре! Не бива да проваляме тази възможност поради липса на последователи. Може да сме принудени да чакаме, докато Старовремците умрат — засмя се кисело Ф’лар. — Предполагам, че Уейровете не са единствените, които се карат с тях. Предстои ни дълъг път…

— Да, ще има проблеми. — Важността на начинанието най-после бе оценена и от Фермера.

— Много при това — увери го Ф’лар весело. — Но крайният резултат е освобождение от Нишките.

— Ще са нужни Обороти и Обороти — каза Андемон, като улови погледа на Ф’лар и сякаш почерпил от това утеха, той изправи рамене. Бе спечелен за каузата.

— Да, може да отнеме доста Обороти. Но първо и Ф’лар лукаво се усмихна — трябва да спрете вашите фермери от изтреблението на нашите спасители.

През загрубялото лице на Андемон премина изражение на изненада и възмущение, което бързо се смени от нерешителна усмивка, когато осъзна, че Ф’лар го занася. Очевидно Водачът на Фермерите не бе свикнал на подобно отношение.

— Като се сетя само за нещата, които ще трябва да преписвам наново — оплака се Менестрелът — и ожаднявам. — Той тъжно погледна празната вече бутилка.

— Разбира се, че ще трябва да се полее — отбеляза Лесса и косо изгледа Робинтън. После хвана Андемон за ръка и го поведе навън.

— Чест е за мен, милейди, но трябва да надзиравам полската работа, а и да се заема с изследванията — той се дръпна от нея.

— Поне едно питие? — замоли го тя и очарователно се усмихна.

Водачът на фермерите прокара ръка през косата си, очевидно неспособен да откаже.

— Тогава само едно.

— За да полеем решението за съдбата на Перн — каза Менестрелът и сниши глас до гробовен бас като загледа важно и самодоволно, с което удивително заприлича на Лорд Гроге от Форт.

Когато те излязоха от Стаите, Андемон се обърна към Лесса:

— Ако не е нахално от моя страна, онази млада жена — Бреке, — която изгуби Кралицата си… как е тя?

Лесса се поколеба само секунда:

— Ф’нор ще може да ви отговори по-добре, отколкото аз. Те са партньори.

Ф’нор трябваше да се приближи:

— Тя беше болна. Да загубиш Кралицата си е огромен шок. Но вече се оправя и няма намерение да се самоубива.

Водачът на фермерите спря и втренчено изгледа Ф’нор:

— Това би било немислимо!

Лесса улови погледа на Ф’нор и той си спомни, че говори с външен човек.

— Да, разбира се, но такава загуба е трудно поносима.

— Така е. Тя сега заема ли някаква длъжност? — бавно изрече Фермера, после побърза да добави. — Тя е от моя Занаят, разбирате ли, и ние…

— Тя е обичана и уважавана от всички Уейрове — намеси се Лесса, когато Андемон се запъна. — Бреке е от малцината, които могат да чуват всички Дракони. Тя винаги ще се радва на висока почит от страна на Драконовите хора. Може, ако реши, да се завърне в своя дом…

— Не! — Водачът на фермерите бе категоричен.

— Сега Бреке принадлежи на Уейра си! — каза Ф’нор, който бе изтръпнал преди да чуе категоричния отказ на Фермера.

Лесса бе леко изненадана от разпалеността с която говореха и двамата мъже. За миг бе решила, че Андемон ще иска да я вземе отново в нейния Занаят.

— Извинете, че бях така рязък, милейди! За нея би било трудно да живее отново сред нас — гласът му стана твърд и колебливостта му изчезна. — Какво стана с онази разпътна блудница?

— Тя… си живурка — прозвуча също толкова студено гласа на Лесса.

— Живурка? — Водачът на фермерите отново спря, пусна ръката на Лесса и ядосано я погледна. — Живурка значи? Гърлото й трябва да бъде прерязано, тялото й…

— Тя живее, Майсторе, като едно бебе — без разум и чувства. Води съществуване, затворена в собствената си вина! Драконовите хора не отнемат човешки живот!

Фермерът сурово погледна Лесса за миг, после бавно кимна. Любезно предложи ръката си на жената, когато тя му кимна да продължат.

Ф’нор не ги последва, защото събитията от този ден вече си казваха думата и той се чувстваше уморен.

Наблюдаваше ги, докато Андемон и Лесса отидоха при останалите на масата. Видя Лордовете от Лемос и Телгар да се приближават към тях. Литол и младия Джаксъм със своя бял Руат не се виждаха никъде. Ф’нор се надяваше, че Литол е завел Джаксъм в Холда. Сега той бе благодарен за онзи щастлив ден, когато бе открил огнените гущери. Тръгна бързо по стръмните стълби за Уейра си като копнееше да остане сам. Кант бе в Уейра, притворил почти всички клепки. Когато Ф’нор влезе и последната клепка се затвори. Ездачът облегна тялото си на шията на Дракона и потърси пулса в топлата мека плът на животното. „Дочу“ тихите мисли на обич на двата огнени гущера, свили се до главата на Бреке.

Той не можеше да прецени колко време остана така. Мозъкът му преповтаряше Впечатването, оздравяването на Бреке, постъпката на Джаксъм, вечерята, всичко което се бе случило в този богат на събития следобед.

Разбира се, имаше много работа, но той не можеше да се отдели от Кант.

Ясно си спомни шока на Андемон, когато човекът осъзна, че Ф’лар говори за края на Драконовите ездачи. И все пак, Ф’лар нямаше предвид точно това. Навярно имаше наум някакво друго решение.

Тези ларви — да, те унищожаваха Нишките, преди да успеят да се вкопаят и разпространят. Но бяха противни наглед и не предизвикваха нито уважение, нито благодарност. Не се виждаха и не бяха така величествени като Драконите. Хората не можеха да ги наблюдават докато те изтребват Нишките. Нямаше да изпитат удовлетворение, както когато гледаха Драконите, изгарящи още във въздуха смъртоносния враг. Ф’лар навярно си даваше сметка за това и знаеше, че хората се нуждаят от видимо доказателство за изтреблението на Нишките. Дали Ездачите щяха да останат само спомен? Не! Тогава биха се превърнали в по-големи паразити и от Нишките! Такова нещо би било немислимо за човек с достойнството на Ф’лар. Но какво ли имаше той наум?

Ларвите може би са отговора, особено след хилядите Обороти на приспособяване, но не бяха отговор приемлив за Пернезийците — били те холдъри, занаятчии, селяни или Драконови Ездачи.