Полтъргайст

Глава II

Понеделник сутрин. Стив започна да почиства боклуците край къщата — клонът, който светкавицата отцепи от дъба, туфи изкоренени храсти, лишеи, мокри хартии. Пълен безпорядък.

Зад гърба му булдозер копаеше дълбок ров в земята, полегат в единия край и отвесен в другия — подготовка за басейна. Вътре в къщата се чуваше как Дайан шета в кухнята и трака с чиниите, приготвяйки закуската. Просто още един обикновен, напрегнат ранен понеделник.

Бен Тътхил прекоси ливадата откъм къщата си отзад с ръце в джобовете. Тътхил беше глупав, плешив и дебел. Стив не можеше да го понася, но все пак се чувстваше задължен да спазва поне съседско приличие. Винаги бе готов да даде на това магаре още един шанс, макар че никога не беше сигурен защо го прави.

— Добро утро Тътхил!

— Тук е като след бедствие. Фрийлинг.

— Да, току-що говорих с губернатора — той ще изпрати помощ всеки момент.

— Казвах ти, че трябваше да отсечеш това дърво още преди години.

Стив разтри коляното си и се облегна на перилата на верандата.

— Това не е толкова страшно. Трудното ще бъде да се разчисти опустошението от земетресението вътре.

— За какво земетресение говориш?

— Не го ли усети? Разтърси ни миналата нощ, към два и половина. Всички картини изпопадаха на земята.

— Не чух за никакво земетресение по радиото тази сутрин. Най-вероятно просто това старо дърво е било блъсна то от бурята в прозорците ви. Трябва да се отървеш от това нещо, то е опасно — Тътхил се усмихна и тръгна обратно към дома си, все така с ръце в джобовете.

Стив влезе в кухнята. Роби и Керъл Ан бяха седнали на масата и се опитваха да решат дали да ядат, да се сбият или да подхвърлят парчета бекон на Е. Бъз под масата. Дайан разбиваше яйца в медна купа, докато говореше в телефонната слушалка, затисната с рамото й. От малък черно-бял телевизор „Сони“ върху лавицата гърмеше „Шоу за днес“. Дейна оправяше прическата си, оглеждайки се в стъкленото прозорче на микровълновата печка и похапваше.

— Трябва да бягам — каза Стив.

Той грабна парче кейк, парче бекон и бе от другата страна на вратата, преди Дайан да успее да му се скара.

Роби скочи, каза:

— Трябва да бягам — и се устреми към вратата, но майка му бе по-бърза.

— Първо си допий млякото — нареди тя.

Роби седна на мястото си. Дайан отново заговори по телефона:

— Днес не мога. Стив взема комбито и не мога да напъхам шестнайсет’ Брауни в „Датсуна“-а.

Дейна наблюдаваше движението на устните си в отражението, докато казваше:

— Можеш да ги подредиш всичките на една чиния и да ги сложиш в жабката.

— Става въпрос за хора, умнице — иронизира я Дайан от другия край на стаята. — Добре, трябва да вървя, Шарон, ще се видим в Съюза на антикварите.

Тя окачи слушалката и изля разбитите яйца в нагорещения тиган.

— Мамо, може ли аз, Хедър и Сирина да си наемем един общ апартамент?

— Ти не можеш в никакъв случай. Даже не разбирам защо ми задаваш такива въпроси — Дайан леко посоли яйцата и ги разбърка.

— Не, аз направо обожавам къщата ни — Дейна все още говореше на огледалното си отражение в прозорчето на микровълновата печка. Просто тези земетресения, земетресения и земетресения през цялото време. Не мога да напиша нито едно домашно. Струва ми се, че това място има лоша карма.

— Какво значи карма? — намеси се Роби.

— Карма е това, заради което ще се появиш отново като нищожество, защото си такъв досадник сега — Дейна свърши с прическата и си седна на стола.

— Дейна, не искам да чувам такива приказки на закуска — каза Дайан, носейки омлета.

— У-у-у, осакатени пилешки зародиши, сигурно една от жертвите на земетресението…

— Дейна!

Кучето излая. Керъл Ан стана от масата, запъти се към телевизора и включи на осми канал. Бял шум. Замечтана, тя седна пред него, загледана в снежинките.

— Керъл Ан — започна Дайан със сянка на тревога върху лицето.

Дейна взе учебниците си:

— Може би линията на разлома минава точно под нашата къща. Няма ли да е чудесно?

— От тавана по цялото ми легло е нападала мазилка — каза Роби.

— Керъл Ан — обърна се отново Дайан към загледаното в телевизора момиченце, — спомняш ли си как миналата нощ ти каза: „Те са тук“?

— М-м-м — отвърна Керъл Ан, без да вдига поглед.

— Кого имаше предвид, сладката ми? Кой е тук?

— Хората от телевизора — отговори тя замечтано с пълна с каша уста.

— Тя се е побъркала — ухили се Роби.

— Какво разбираш ти, глупако? — каза Дейна със страдалчески вид.

— Повече от тебе. Питай татко!

Преди Дайан да успее да ги смъмри да се държат както трябва, чашата с мляко се счупи в ръката на Роби — тя буквално се разпадна на стотици парченца и млякото се разплиска по цялата маса. Тя се хвърли към момчето, но внезапно й се стори, че с ъгълчето на окото си видя как една лъжица в поставката за съдове се изкриви. От изумление Дайан отвори уста и изпусна кърпата. Млякото плисна върху панталоните на Дейна.

— Ей! — извика тя.

Роби вдигна ръце нагоре:

— Не съм го направил аз!

Дейна скочи от масата:

— Много ти благодаря, сополанко! След двайсет минути имам час.

— Мамо! — извика Роби.

Дай ми тези стъкла, преди да си се порязал.

Роби подаде на Дайан строшената чаша и се възползва от създалата се възможност:

— Закъснявам за училище, мамо, трябва да бягам.

Той блъсна вратата навън и я затръшна с трясък. В стаята останаха Дайан, Керъл Ан, която беше заета да настройва снежинките на екрана, и Дейна, която изтича нагоре по стълбите да си смени панталоните.

— Сладката ми — Дайан побутна Керъл Ан, — кого имаше предвид миналата нощ, когато каза: „Те са тук“?

— Хората от телевизора — тя продължи да се взира в екрана.

— Но какво имаш предвид, мила? Какви хора от телевизора?

Керъл Ан погледна за миг лукаво майка си, сякаш търсеше нещо, после се извърна отново към телевизора и се задълбочи в изучаване на точките.

Половин час по-късно се обади Дорис Мелник, за да даде на Дайан името и телефонния номер на д-р Бремер. Специалистът.

— Но важното е — каза Дорис, — че трябва да го посетите веднага или ще трябва да чакате шест седмици. Искам да кажа, че всичко е заето. Но аз току-що говорих със секретарката му и тя ми каза, че един час за тази сутрин се е освободил.

Тази сутрин. Дали това не е предзнаменование?

Дайан по принцип не вярваше в предзнаменованията, но вярваше във възможностите — използвани и пропуснати. А на нея не й харесваше идеята да чака още шест седмици Керъл Ан да разговаря с канал нула, да не говорим за потресаващия епизод от предишния ден.

— Добре, къде да отида? — отговори тя, след като размисли за миг.

Дорис й обясни къде се намира сградата и след два часа Дайан седеше в подредена с вкус приемна заедно с Керъл Ан и се взираше нервно в тапетите на стените, докато по радиото вървеше подборка от мелодии от типа на „Мистър Сендмен“, „Дрийм, дрийм, дрийм“, и „Тосинг енд търнинг ол найт“. Стандартният надпис на вратата гласеше:

След около пет минути разговорната уредба на бюрото на секретарката забръмча дискретно, след което секретарката каза на Дайан, че докторът ще ги приеме. Дайан и Керъл Ан се изправиха и влязоха в главния кабинет.

Д-р Бремер стана да ги посрещне:

— Добър ден! Аз съм доктор Бремер. Вие трябва да сте мисис Фрийлинг…, а ти сигурно си Керъл Ан — той се усмихна и подаде ръка и на двете.

Беше много по-млад, отколкото Дайан очакваше, и това я завари малко неподготвена. Керъл Ан гледаше засрамено в пода.

Размениха си стандартните учтивости, след това д-р Бремер бързо премина към същността:

— А сега, с какво мога да ви бъда полезен?

— Дъщеря ми започна да ходи насън преди няколко седмици и изглежда, че състоянието й се влошава. Отначало като се събудехме сутрин, я намирахме заспала във ваната и на всякакви други места. Веднъж я заварихме неочаквано в дневната, където късаше всички листа от фикуса. Но най-често това става с телевизора. Тя просто седи пред телевизора, който излъчва само бял шум и му говори. Освен това сънува странни сънища, а вчера я намерихме да крещи ужасно пред телевизора. Кълна се, трябваше ни цял час, за да я успокоим, а когато се събуди от сън, не си спомняше нищо.

Дайан се отпусна в креслото с едва доловима въздишка. Всичко това направо се изля наведнъж от нея — беше се събрало много повече, отколкото бе предполагала.

Д-р Бремер се усмихна успокояващо:

— Преди всичко, мисис Фрийлинг, не се безпокойте толкова. По всяка вероятност всичко това не е чак толкова сериозно.

— В какъв смисъл „по всяка вероятност“? — Дайан мигновено се хвана за определението.

— Имам предвид това, че най-често тези прояви на обикновен сомнамбулизъм не са свързани с някакви патологични отклонения. И по принцип при децата те минават с възрастта. Нашата терапия цели около детето да се поддържа безопасна среда, така че тя, или той, да не могат неволно да си навредят.

Докато д-р Бремер говореше, погледът на Дайан бе привлечен от голяма гравюра, окачена на стената зад бюрото му — изображение на жена в нощница, отпуснала се в леглото, върху нея седи странен малък демон, а от тъмния фон се очертава глава на див кон.

Бремер забеляза какво привлече вниманието й:

— Поразителна картина, нали? Просто копие, разбира се. Нарича се „Кошмарът“ от Фюзели. Хората са смятали, че сънищата са посещения на дяволи, ангели, зли духове и така нататък. Сега имаме повече знания, разбира се.

Той говореше с уверена самонадеяност, която действаше успокоително.

— Добре — Дайан малко се поотпусна, — какво ще правим занапред?

— Може да набележим за в бъдеще няколко дати за някои психологически тестове — ТАТ, ММПИ и други. А сега защо да не оставим самата Керъл Ан да ми разкаже за какво са били някои от тези сънища? — той се приведе до височината на Керъл Ан. — Можеш ли да ми разкажеш някои от сънищата си, Керъл Ан?

Керъл Ан се засрами, погледна надолу, погледна към майка си, изхихика, пак погледна майка си.

— Хайде, Керъл Ан, не бъди толкова глупава. Разкажи на д-р Бремер, както разказа на мен и на татко. Разкажи му онзи за оранжевата птица.

Майчината подкрепа изглежда подейства. Очите на Керъл Ан се разшириха и тя започна да си припомня всички действащи лица от сънищата си.

— Огненият човек? — тя погледна към майка си.

Дайан кимна и Керъл Ан се обърна към Бремер. — Той всъщност не е човек, той всъщност е птица, но наистина е направен от огън.

— Да-а, и какво прави той в съня ти?

— О-о, той лети и е оранжев. И понякога ме взема, но не пари. Понякога обаче падам.

— И тогава какво става?

— Падам. Тогава човекът-сянка се опитва да ме хване, но аз никога не му се давам, заради зъбите му и той също отлита.

— Сънувала ли си този сън повече от веднъж?

Тя кимна.

— Разкажи ми още един.

— Не обичам онзи за звездния човек — той е много шумен — Керъл Ан направи неодобрителна физиономия. — Обичам повече обаче човекът-дърво, освен когато огненият човек го изгаря. Става ми мъчно. Тогава всички започват да плачат.

— Кои всички?

— Всички хора със странни дрехи като в… албума на баба — тя се усмихна на майка си и Дайан й отвърна.

Бремер продължи да я разпитва. Керъл Ан описа един сложен свят на сънища с добри и лоши създания във формата на пламъци, на листа, на съзвездия, на мрак. Създанията играеха с нея, гонеха я, пренебрегваха я и я заплашваха. Имаше и нещо друго — нещо, за което тя не искаше да говори. Нещо, което я караше да замълчи.

След един час д-р Бремер се облегна назад с вид на съзерцателна удовлетвореност:

— Добре, мисля че този път обхванахме доста неща. Бих искал да запишете час след няколко дни и тогава можем да започнем с тестовете.

— Какво е състоянието й? — Дайан се чувстваше объркана, но обнадеждена.

— Мисля, че с нея всичко ще бъде наред — той се усмихна широко. — В течение на следващите няколко седмици ще разграничим тези епизоди, ще ги класифицираме — действителен сомнамбулизъм или автохипноза, или епилепсия…

— Епилепсия!

— Моля ви, не се тревожете. Не мисля, че това е епилепсия, но за по-сигурно ще проверим. Дори и да е това, колкото и малко вероятно да е, имаме всички възможности напълно да го поставим под контрол с медикаменти — изразът на лицето му отново бе сериозен.

— Е, благодаря ви — каза малко задъхано Дайан, като ставаше. — Кажи благодаря, Керъл Ан!

— Благодаря — тя го погледна крадешком.

— Благодаря на теб, малка госпожице — каза докторът. — Твоите сънища са най-интересните.

Когато се прибраха вкъщи, Дайан приготви обяд за двете. Тя не бе сигурна как трябва да приеме казаното от Бремер — посещението я бе оставило едновременно потисната и обнадеждена. Най-важното обаче бе, че на Керъл Ан бе осигурена помощ.

През следващия час тя почистваше спалнята. Парчета стъкло покриваха пода на местата, където бяха паднали и се разбили картините. Парчета мазилка от тавана бяха нападали по килима и белите петна вече се бяха набили в мъха.

Е. Бъз не помагаше много. Косматата златна хрътка, изглежда, бе убедена, че те с Дайан играят на чудесната игра „Тичай зад Дайан и се опитай да изядеш обувката й, докато тя се навежда, бягай надалеч и пак отначало“. Дайан играеше добре, но Е. Бъз печелеше.

След първото полувреме Дайан седна на пода, облегната на тоалетната масичка и запали цигара. Е. Бъз се излетна на леглото, но Дайан бе твърде изтощена, за да му извика да слезе. Когато тя довършваше своята „Вирджиния Слим“, се случи нещо странно. Е. Бъз се изправи на леглото, обърна се към стената и изръмжа. Заръмжа срещу нищото.

— Е. Бъз, какво те прихвана?

Дайан стана и се доближи до стената, която така безпокоеше хрътката. Там нямаше нищо. Просто гола стена над леглото, покрита все още с мръснобялата боя отпреди пет години, нищо… чакай, там имаше нещо ново. Една точка високо на стената, по-скоро петно с размера на 25-центова монета. Кафеникава, тя изглеждаше почти мъхеста. Дайан я докосна — не цапа, но когато помириса пръста си, усети сладникаво-кисел мирис. Кучето излая и отстъпи назад.

Дайан се опита да изтрие петното с мокър парцал, но то не излизаше. Опита с препарата „Ейджакс“ върху гъба, а после с оцет и четка. Не можа да изчисти петното, то дори не стана по-светло. Е. Бъз наблюдаваше цялата операция с подозрение.

Внезапно кучето промени стойката си, макар че нямаше видима причина за това. Все още загледано в точката на стената, то спря да ръмжи и протегна лапа за „здрасти“. Скочи на пода, излая два пъти, претърколи се и седна на място, размахвайки опашка. Очите му светеха ярко, приковани към стената.

Дайан гледаше това забележително изпълнение напълно объркана.

— Е. Бъз, какво ти влезе в главата?

Но собствените й думи я накараха да се почувства някак неуютно и тя се въздържа от по-нататъшни коментари. Е. Бъз избяга от стаята.

Тя последва кучето надолу по стълбите към кухнята. Когато влезе, то лаеше зверски срещу един от кухненските столове, който стоеше нестабилно, подпрян на два крака срещу умивалника. Под него на пода лежеше обърнат отворен буркан с консервирани ягоди.

— Керъл Ан! — извика Дайан.

Момиченцето се появи от килера.

— Ти ли разсипа сладкото на пода, малка госпожице? — запита я майка й.

Керъл Ан поклати отрицателно глава.

За Дайан лъжата бе най-лошият грях. А от безпорядъка в спалнята, номерата на кучето, сладкото на пода и нежелания басейн нервите й се бяха изопнали. Тя сграбчи Керъл Ан за ръката и със замах бързо я плесна отзад. Сълзи изпълниха очите на детето.

— Никога не се опитвай да се измъкнеш с лъжи! — скара се Дайан. — Лъжата е по-лоша от разсипаното сладко.

Тя рязко отвори вратата на килера с метли и взе една гъба, за да почисти мръсотията. Когато обаче след миг се завърна в кухнята, тя изпусна гъбата от ръката си и за момент дъхът й спря.

Шестте стола в кухнята бяха подредени в идеална пирамида върху масата и достигаха до тавана. Керъл Ан стоеше неподвижно до мивката, на същото място, където Дайан току-що я бе оставила. Очите й бяха широко отворени от учудване.

Дайан местеше погледа си от Керъл Ан към столовете и обратно.

— Хората от телевизора ли? — попита тя спокойно.

Керъл Ан кимна колебливо, тя не искаше отново да бъде обвинена в лъжа:

— А-ха — каза тя.

Дайан се опитваше да запази спокойствие, да не позволи гласът й да трепери. Тя знаеше, че това, от което децата се страхуват най-много, е да усетят, че възрастният се страхува.

— Можеш ли да ги видиш, миличко?

— А-ха — прошепна Керъл Ан.

Тя виждаше, че майка й е разстроена, но не можеше да разбере защо. Може би хората от телевизора трябва да бъдат напляскани.

— Страх ли те е? — попита Дайан.

— А-ха — бързо отвърна Керъл Ан.

Тя бе усвоила урока — не трябва да лъже.

Дайан потърси опора за това, което видя, в природната мъдрост, която тя виждаше в своето момиченце. Тя разчиташе на тази мъдрост и реакциите на детето ставаха за нея ключ към разбирането му. И ако Керъл Ан не беше уплашена, за Дайан това бе достатъчно доказателство, че и тя не трябва да се плаши.

— Добре, сладката ми, мама ще оправи столовете и после ще видим дали можем да поговорим с хората от телевизора, нали?

Керъл Ан кимна и се усмихна. В края на краищата това бе хубава игра.

Е. Бъз влезе предпазливо, подуши пода, изръмжа и побягна навън с подвита опашка и свити назад уши.

— А тук е банята за гости — Стив се усмихна подканващо.

Господин и госпожа Леърд надзърнаха поред в безупречния, скучен правоъгълник, след това последваха Стив в безупречната, скучна кухия.

— Вие самият живеете в този район, доколкото разбрах — каза господин Леърд.

— Точно така — кимна Стив, — ние бяхме първото семейство, което се нанесе тук. Всъщност разположението на тази къща, която оглеждаме, е съвсем същото като в моя собствен дом.

— Те всички като че ли си приличат — каза с известно колебание госпожа Леърд.

— Всъщност имаме четири основни модела — Стив се почувства малко притеснен от тази клиентка, без да знае защо. Може би от нещо в интонацията й. — А строителната схема е изключително гъвкава, много е лесно да се дострои нещо, ако искате.

Пресякоха дневната на първия етаж. Госпожа Леърд почука стените:

— Кънтят като на кухо — измърмори тя.

— Нека видим втория етаж — Стив се опита гласът му да прозвучи предразполагащо, докато се изкачваха по стъпалата.

— Като че все още не живеят много хора в този район — каза госпожа Леърд.

— Да, това е най-новият етап на застрояване то — Четвърта Част. Но повярвайте ми, няма да мине много време и Четвърта Част ще бъде толкова населена, колкото е и Първа Част, където аз живея — няма да можете да ги различите.

— Аз едва ги различавам и сега — каза тихичко госпожа Леърд.

Стив ги заведе в голямата спалня, отвори прозорците и им показа гледката — спокойни вълнисти хълмове.

— Мирише ми на дъжд — заяви Леърд.

— Сега насам — каза Стив и ги поведе по коридора към задните спални. В нашия случай ние използваме тази за детска стая.

Госпожа Леърд влезе, изпробва електрическите ключове и отвори вратата на дрешника. Тук за първи път тя кимна одобрително:

— Големи килери.

Д-р Марта Леш седеше в лабораторията си в Калифорнийския университет в Ървин и преглеждаше някакви данни. Тя беше на 61 години и носеше косата си прибрана, което я правеше да изглежда строга жена, но тя не бе строга.

Бе по-скоро дружелюбна, стига веднъж да се разчупеше външната й сдържаност. Но тук, в лабораторията си, тя запазваше на лицето си сдържания израз — като че ли всичко вървеше по-резултатно благодарение на него. За нея бе обичайно да влияе на обстановката с поведението си специалността й беше психиатрия и вече над десет години тя носеше званието професор.

С времето областта на интересите й се бе променила — от психология към парапсихология, изучаване на паранормалните явления — психокинеза, прераждане, телепатия — всичко това влизаше в сегашната й компетентност. Парапсихологията беше сборна област, която обхващаше неща, в които тя вярваше, неща, в които не вярваше, неща, които трябваше да определя наново всеки път, когато се сблъскваше с тях. Например тя бе убедена — беше си го доказала с експериментите си, — че екстрасенситивното възприятие е реално, макар и не съвсем познато явление: информацията се предава чрез някакво електромагнитно поле с неизвестна честота и дължина на вълната. С психокинезата тя имаше повече трудности — за да се придвижват материални предмети на разстояние, според нейния начин на мислене, беше необходим по-мощен източник на енергия, отколкото можеше да си представи, че излъчва човешкият мозък. Тя все пак не отхвърляше психокинезата. Любимият й цитат бе мисълта на астронома Фред Хойл: „Вселената е не само по-удивителна, отколкото си представяме, тя е по-удивителна, отколкото можем да си представим.“ Д-р Леш беше окачила този цитат на стената над бюрото си.

Въпреки това тя не можеше да приеме някои неща. Не вярваше в прераждането например — защото прераждането предполагаше задължително преселване на душата, а д-р Леш не вярваше в така наречената душа. Тя вярваше в науката.

Но вярваше също така в хората и това смекчаваше сърцето й. Тя гледаше на проучванията си като на изследване както на човешките възможности, така и на природата на вселената. „Учен със златно сърце“ — така я наричаше Марти.

Марти Левандовски беше главният техник на лабораторията, който сега съсредоточено поправяше електроенцефалографа зад д-р Леш. Марти бе на двайсет и три години, смяташе себе си за невъзмутимо конте и едва ли вярваше в нещо друго, освен в чека за заплатата, който получаваше всеки две седмици. Не че не вярваше в експериментите на д-р Леш — те просто не го вълнуваха много. Тук все пак работата бе добра — той се занимаваше с цялата електроника, хората бяха достатъчно приятни, работното време — достатъчно гъвкаво и винаги много симпатични студентки пърхаха наоколо. А Марта бе човек, за когото наистина си заслужаваше да работиш.

— Свършило е мастилото в осми писец, докторе обърна се той към гърба й. — Какво да предприемем в такава ситуация?

— Просто го зареди, нали така е написано в инструкцията ти за работа? — усмихна се тя, без да вдигне поглед от материалите.

Те обичаха да се шегуват един с друг.

Записа на Танджина ли гледате? — запита той.

— Да. Струва ми се, че се забелязва определена закономерност — когато прави добре ПСИ-тестовете, електроенцефалограмата й показва статистически значимо преобладаване на…

— Алфа-вълни, нали?

— Да, алфа, но това малко или повече беше известно от самото начало. Това, което откривам тук — и колкото повече се вглеждам, толкова по-ясно го виждам, — е ПГО-активност. Понто-геникуло-окципитални върхове.

— Същите, които се виждат и при РЕМ-съня ли?

— Точно така. И именно това прави откритието още по-интересно — то като че ли подсказва, че ПСИ-явленията могат да имат връзка със състоянието на сън, което, разбира се, е смешно, както винаги се е смятало.

В стаята влезе Райън и седна.

— Надявам се, че не говорите пак за магии — засмя се той, докато стоварваше книгите си върху масата.

Райън Мичъл беше един от студентите на д-р Леш. Той бе умен, енергичен и самоуверен. Както и Леш, той бе виждал демонстрации на телепатия в лабораторията й, но за разлика от нея той обикновено се надсмиваше над всичко останало поради липсата на убедителни доказателства, поради глупците и шарлатаните, от които гъмжеше гази област.

Райън обаче не бе циник, а просто скептик. Той се придържаше към строги критерии и всичко, което не отговаряше на тези критерии, бе крайно подозрително, беше недостойно, ако не и безсмислено да се занимава с него човек. Той бе a priori скептичен към всичко. Но стига веднъж едно явление да бе издържало строгия му изпит, да не бе унищожено от скрупульозния му анализ и да бе запазило силата си пред погледа на безучастния наблюдател, тогава Райън Мичъл можеше да повярва и щеше да отстоява тази вяра срещу всички нападки.

За нещастие, повечето „доказателства“ за паранормалните явления не можеха да отговорят на строгите му критерии.

Райън бе убеден например, че Танджина шмекерува.

— Марти говореше за мастило — каза д-р Леш, — а аз говорех за електроенцефалограмата на Танджина.

— Мисля, че трябваше да я отрежем — продължи Райън. — Наистина, Марта, тя просто ни води за носа.

— Аз не мисля така, Райън. По две причини. Първо, тъкмо разказвах на Марти, че в нейната ЕЕГ започва да се проявява определена закономерност. Погледни, виж тези върхове на ПГО — те се образуват всеки път, когато записът е положителен за поведенчески паранормално изживяване — Райън започна да разглежда записите, а Леш продължи. — Другата причина, поради която не смятам, че шмекерува, е, че тя е толкова разстроена. Самата тя не вярва съвсем в някои от тези преживявания и със сигурност би искала да се отърве от тях, а освен това, тя никога не би дошла при нас, ако сестра й не бе настоявала „да се излекува“. Не, аз мисля, че при Танджина нещата са истински.

— Истински, така ли — каза саркастично Райън.

Какво имаме за тази нощ? — попита Марти.

— Тази нощ ще приложим всичко — каза Леш, като свали очилата си и разтърка с пръсти очи. — ЕЕГ, предизвикан потенциал, анализ на електромагнитното поле и визуалното наблюдение — първо, под хипноза и после — по време на сън.

— Смятам, че си губим времето. Но по дяволите, та това е просто стажът ми.

— Това с просто животът ми, г-н Мичъл — обади се от прага Танджина.

За момент настъпи неловка тишина, докато тримата се чудеха от колко ли време тя стои там и слуша. За Танджина това не бе нещо необичайно — неловкото мълчание. Тя беше джудже.

— Райън не искаше да те обиди, Танджина — намеси се д-р Леш. — Той е по рождение скептик. Това е просто неговият научен подход.

— Честно ще ви кажа, докторе, не ме интересува дали вярвате във възможностите ми или не, стига да намерите начин да прекратите сънищата ми.

— Ще направим всичко, което е във възможностите ни — любезно каза д-р Леш, — това е всичко, което мога да ти обещая.

Небето бе отново застлано с купести облаци, когато Стив се отправи с колата си вкъщи в понеделник вечерта. Той се надяваше да няма нови сензации, както в неделята. Всички щяха тази нощ да си подремнат добре.

Той изпъшка, когато направи последния завой, излезе от Кънтри скуайър и се насочи към отклонението, водещо към дома му — входът беше преграден с три кофи за боклук.

— Хлапетии — промърмори той, докато спираше колата. Излезе и започна да разчиства пътя.

Преди да успее да размести кофите, на предния вход се появи Дайан и се затича към него.

— Хей, мила — извика той, — познай кой купи току-що парцел 4237?…

— Ела тук, бързо! — запъхтяно каза тя и го сграбчи за ръката.

— Е-хей, чакай малко, спрял съм колата на улицата.

Никога не я бе виждал такава. Изглеждаше бледа и едновременно с това зачервена.

— Остави я, ела бързо, преди пак да е спряло.

Тя го затегли към къщата, по коридора, в кухнята. На челото й бе избила пот, около нея се усещаше атмосфера, наситена с истерия, каквато Стив никога не бе виждал. Тя бе просто на ръба.

— Скъпа, какво става, ти изглеждаш…

— Добре, добре… виж. Добре, сега слушай — Роби и Дейна се хранят у Сандерсънови — държах ги настрана от това, но Керъл Ан е вътре от самото начало. Дейна щеше да се раздрънка или да се притесни, а Роби трябваше да спи следващите три седмици в твоето легло и…

— Дайан, ако обичаш, успокой топката! Просто седни тук за миг и ми кажи…

— Не, дявол да го вземе, ти си седи! — тя извика много по-силно, отколкото и двамата очакваха и двамата останаха изненадани.

Тя снижи гласа си и заразказва:

— Искам да кажа… Просто стой тук. И просто… бъди готов да приемеш всичко.

Влезе Керъл Ан. Тя изглеждаше раздразнена. В ръка носеше каска „Сан Диего Чарджър“ за американски футбол, лицето й бе намръщено.

— Гладна съм — изхленчи тя, — мама не направи вечеря.

— Ще отидем до пицарията, хайде! — изкрещя Дайан, и отново си наложи да се успокои.

Едва сега Стив забеляза тебеширените знаци по пода — стрелки, квадрати, числа като непознати йероглифи. Изведнъж усети внезапен и завладяващ страх, че Дайан си губи разума.

— Дайан, какво става с теб?

Устните на Дайан се разтрепериха, дишането й се ускори, но тя вдигна нагоре ръце, сякаш за да каже: „Добре съм!“ после, с целенасоченост, която не се влияеше от нереалността на ситуацията, тя грабна един от кухненските столове и го постави в средата на кухнята, така че всеки крак да бъде в едно от тебеширените кръгчета на пода.

— Добре — прошепна тя, като че ли знаеше невероятна, страшна тайна. — Добре, сега гледай! Гледай! Готов ли си? Гледай!

Тя пусна стола и отстъпи настрана. Погледът й остана прикован върху предмета. Очите на Стив се местеха от стола към Дайан и обратно. Той пристъпи към нея, но тя вдигна ръце и почти извика:

— Спри! Гледай!

Той видя, невярващ на очите си, как столът започна да трепери. Той вибрираше все повече и повече, докато започна да се движи напред — в началото бавно, после набирайки скорост, докато прелетя през цялата кухня и се спря пред Стив.

Очите на Дайан се разшириха в усмивка на истерична победа. Керъл Ан се прозя и разтърка очи.

Стив клекна пред стола, опипа го за колелца, провери за магнити. Нищо. Вдигна очи към Дайан и веждите му се повдигнаха въпросително.

— Всичко е наред, наред е — усмихна се тя трескаво, готова вече да сподели тайната си. — Виж! Керъл Ан, покажи на татко!

— Гладна съм — захленчи детето.

— Недей да спориш! — тросна се Дайан.

Керъл Ан видя, че беше безполезно да спори. Тя си сложи футболния шлем и седна в средата на голям тебеширен кръг, близо до умивалника. Стив тръгна към момиченцето, но Дайан го задържа. Внезапно Керъл Ан започна да трепери.

Също като стола, тя вибрира няколко секунди и след това излетя направо в очакващите я ръце на Дайан.

— О-о-о, опарих се — оплака се Керъл Ан разтърквайки се отзад, — не искам да играя повече.

— Е? — Дайан хвърли триумфиращ поглед на Стив.

— Какво, по дяволите, е това?

— Искаш ли да опиташ? — Дайан изглеждаше напълно завладяна.

— Какво?

— Няма да повярваш как ще се чувстваш.

— Добре, какъв е фокусът? Къде е магнитът?

Той погледна зад вратата на кухнята. Погледна под умивалника. Погледна Дайан и извика с безнадеждна войнственост:

— Мразя пици! Мразя изненади! И не разбирам какво, по дяволите, става тук!

Дайан почти проплака, като разбра, че всичко това не е само нейното въображение, като разбра, че Стив е също толкова озадачен, колкото й тя.

— Знаех, че едва ли ще мога да ти го обясня — ти щеше да си помислиш, че това са глупости. Затова ти го показах. Но не ме питай как, какво или кой — просто ми помогни да съобразя какво трябва да правя.

На Стив започна да му се прояснява.

— Искаш да кажеш, че няма никакъв трик? — прошепна той.

— Не у нас. Може би някой си играе с някакъв нов, голям генератор или нещо…

— За какво говориш? Генератор — какъв генератор би могъл…

— Откъде да знам? Не съм електротехник.

— Чудя се дали онова, което стана миналата нощ, няма нещо общо с тази работа.

— Наистина ли?

— Да, някакъв вид смущения в…

— Татко, татко — извика Керъл Ан.

Тя, без да иска, беше настъпила една от тебеширените черти и сега се носеше с пълна пара над пода. Стив разтвори ръце тъкмо навреме, за да я хване, при което тя изписка, като че ли той я бе подхвърлил във въздуха.

— Сега може ли да отидем за пица? — запита тя.

— Добър вечер, Бен.

— Фрийлинг. Мисис Фрийлинг.

Тримата стояха на задната веранда на Тътхил. Двамата мъже бяха с ръце в джобовете, ръцете на Дайан бяха скръстени.

— Телевизорът тук е изключен. Ако твоят пак нещо му става…

— Не, не. Няма такова нещо. Ние се чудехме… макар че това ще прозвучи странно да го казвам аз…

— Съмнявам се — промърмори Тътхил.

Миг на неловка тишина. Фрийлингови гледаха в краката си, а неудобството им се засилваше с всяка секунда.

— Да сте забелязвали нещо… Необичайно в последно време — подходи неловко към темата Стив.

Най-малко от всичко му се искаше този нахален съсед да си помисли, че той е свалил гарда.

— Какво необичайно? Необичайно в смисъл на интересно или необичайно в смисъл на странно?

— Ами, в смисъл смущаващо — опита се да обясни Дайан.

— Искате да кажете нещо като… хулиганство? — Тътхил изглеждаше озадачен.

Нещо повече — той започна да гледа с подозрение. Беше се преместил в Куеста Верде, за да се избави от всички тези глупаци и, хулиганчета в града — и защо ги намираше където и да отиде?

Стив започна да съжалява, че въобще е дошъл. Дайан се опита гласът й да прозвучи най-обикновено:

— Ами, нещо като чинии или столове, които сами се движат?

— Не ме интересува, трябваше просто да запазим това за себе си — каза Стив спокойно, но твърдо. — Видя ли израза на лицето на Тътхил? Имаме щастие, че не повика веднага полиция.

Той седеше в леглото до Дайан вечерта на същия ден и се чувстваше глупав и объркан. Тя го погледна със съмнение. Той присви устни.

— Добре де. Тогава утре сутринта ще повикам някого да дойде.

— Някой да дойде? — прошепна тя. — Кой например? Вече проверих справочника на фирмите. Идваха и от „Преместване на мебели“. Може би, ако потърсим на „свръхестествени явления“…

— Добре, добре — вдигна ръце Стив. — Аз имам един план. Тук става нещо, което не можем да обясним. Чувствам се направо смешен…

— Няма от какво да се чувстваш смешен…

— Добре де, а ти как се чувстваш, когато Тътхил ни гледаше, сякаш ни хлопа дъската? Какво смяташ, че ще каже Тийг, ако Тътхил спомене нещо?

Откъм запад се чу гръмотевица и за миг изображението на телевизионния екран потрепери. Дайан се усмихна:

— Той вероятно би казал, че си се побъркал.

— И какво искаш да правиш? Да повикаш екзорсист? Полиция? Сеизмолог? Какво?

— Не ставай глупав, Стивън. А и ти самият току-що каза, че това трябва да си остане между нас.

— Правилно. Добре. Хайде да будим децата. Няма нищо. Да ги събудим, да пренощуваме в мотела „Тревъл лодж“ и да не се връщаме вкъщи, докато не стане безопасно.

— Сега пък ме плашиш. Не се опитвай да ме плашиш, Стивън!

— Не се опитвам да те плаша. Опитвам се да се избавя от собствената си уплаха. Слушай, това може би е просто от времето. От тази проклета електрическа активност. Може би всичко се е намагнитило.

— Времето ли? Магнити ли? — в погледа й се появи нещо налудничаво. — Тогава какво е това?

Тя се изправи на леглото и посочи странното петно високо на стената. Сега то бе по-голямо.

— Това е петно — предположи Стивън.

— Петно! Петно, което го нямаше вчера. Петно, което привлича вниманието на кучето още от сутринта. Петно, което не мога да…

— Добре, добре. Сега ти се опитваш да ме изплашиш.

Те се гледаха един миг изтощени, после избухнаха в нервен смях.

— Що за дявол — разтърси глава Стивън. — Вероятно светкавицата е улучила проклетата стена миналата нощ и всички ние сега сме се превърнали в електрически зомбита.

Дайан се смя почти до сълзи, после скръсти ръце.

— Сигурна съм, че съществува някакво съвсем естествено обяснение. Изкарах цял ден с това и нищо лошо не се случи. Това е просто друга страна на природата. Страна, която ние не сме подготвени да разберем. Просто реакцията ни е пресилена — придадохме прекалено голямо значение на всичко.

— Сигурно си права — съгласи се той и след кратка пауза продължи. — Просто цялата проклета работа е толкова свръхестествена.

Роби лежеше мрачно под завивките в леглото и наблюдаваше как дърво то се осветява от копиеподобните светкавици.

— Едно… две… три… четири… пет… — шепнеше той.

Гръмотевицата изръмжа зловещо на древния си гърлен език. Навън изкривените клони на дъба удряха и дращеха по прозореца под мъчителните напори на бурята. Небето бе като сиво-черен саван.

Още един проблясък на светкавица раздра въздуха. Някъде някой електропровод вероятно не издържа на напрежението лампата в дрешника премигна и изгасна.

— Едно… две… три…

Силен гръм и грохот разтърси къщата, прозорците задрънчаха. Вятърът виеше като оплаквачка и при следващия блясък на светкавицата изтегли клоните на дървото напред като в някакъв ужасен знак.

— Едно… две…

БУ-У-У-М! Сградата като че ли настръхна. Керъл Ан подскачаше от време на време в другото легло, а Роби лежеше абсолютно неподвижно под завивките с надеждата, че дървото-чудовище няма да го забележи.

Вятърът придоби силата на тайфун. Въздухът бе наситен с озон като след пожар. Отново светкавица опърли нощта, последвана моментално от едно грандиозно „ТРЯ-Я-С“ и от порив на вятъра. Гигантският дъб като че ли придоби апоплектичен вид — като измъчвано същество той се извиваше напред, изпъваше гротескните си крайници, докато… С мощен порив на дъжда и разбивайки прозореца, крайниците се вмъкнаха през стъклото в спалнята. Роби изпищя.

Керъл Ан се събуди и подскочи, а нови светкавици превърнаха нощта в пламтяща студена пещ. Дългите, извити като пръсти разклонения в края на големите клони обвиха пищящото момче като ръцете на прогнил скелет и когато дървото се люшна назад под напора на вятъра, го вдигнаха от леглото.

Керъл Ан започна да пищи. Останалите от семейството се втурнаха през вратата на спалнята тъкмо навреме, за да видят как извитите ръце на дървото издърпваха момчето през строшения прозорец навън в безумната нощ. Дайан нададе мъчителен вик, който едва се долови през грохота на бурята. След миг на вцепенение трима от тях — Дейна, Стив и Дайан — се хвърлиха навън от спалнята и се втурнаха надолу по стълбите, като оставиха Керъл Ан, където си беше.

Вратата на кухнята бе залостена от нападали отломъци, така че трябваше да тичат до другата към задния двор. Стив дръпна остъклената врата и те се втурнаха навън в бурята. Носещият се със скорост 80 мили в час ураган незабавно ги обля и заблъска. Когато вдигнаха поглед нагоре към напрегнатото възлесто дърво, те едва можаха да забележат Роби, издигнат и затиснат сред най-високите клони. Сред нереалната светлина на електрическите разряди момчето изглеждаше, като че ли го ядат живо. Стив започна да се катери.

На втория етаж Керъл Ан се блъскаше ужасена в таблата на леглото, притискана там отчасти от силата на вятъра, който нахлуваше през разбития прозорец. Объркано тя се загледа към полуотворената врата на дрешника. Светлината в него ставаше все по-ярка.

Ужасяващо ярка, с интензитета почти на ядрен взрив, с болезнено-белия оттенък на неутронна звезда. С цвета на телевизионно лъчение.

Керъл Ан изпищя, но от устата й не излезе никакъв звук. Ужасният вятър започна да върти незакрепените предмети из стаята в лудешки водовъртежи и към ослепителната светлина в дрешника. После бавно започнаха да се движат по-големите предмети — столове, радио, възглавници се движеха неумолимо към отворения дрешник, сякаш биваха всмуквани и поглъщани. Керъл Ан притисна към себе си куклата-палячо, но тя само се усмихна.

Леглото започна да се движи.

Керъл Ан заби пръсти в дюшека с писъци и плач, почти обезумяла от страх.

Но истинският страх дойде, когато тя чу воя на Звяра. Това бе нисък, безумен звук, звук, който не приличаше на нищо от това, което тя бе чувала досега, звук на лудница. Звярът в дрешника.

Той надделя над звука на бурята. Той започна да дърпа леглото на Керъл Ан към светлината.

Тласкан от вятъра, Стив най-сетне се добра до Роби. Момчето беше затиснато сред все по-плътно свиващо се кълбо от клони и пълзящи растения. Стив имаше чувството, че се дави. Шибаше го дъжд. Всеки път, когато успееше да измъкне една от ръцете на Роби, другата се заплиташе в хлъзгавата плетеница.

Дайан също бе успяла вече да се изкатери до средата в опит да им помогне. Всички обаче се хлъзгаха — кората на дървото беше покрита с подобна на слуз тиня, която правеше невъзможно закрепването. Тя миришеше почти като кръв.

Дейна наблюдаваше отдолу, чупейки ръце и молейки се всички да могат да се освободят.

Всичко в стаята бе въвличано от циклоничния водовъртеж в дрешника. Керъл Ан се държеше за огъващата се рамка на леглото и се люшкаше като флаг сред ураган. Колкото и да бе невероятно, но палячото оставаше незасегнат. Той просто си седеше на пода там, където го бе изпуснала Керъл Ан и се усмихваше, наблюдавайки как вятърът се нахвърляше върху нея. Накрая тя повече не можа да се удържи и с почти незабележим вакуумен звук бе погълната от блестящия отвор.

След миг и леглото отстъпи, повдигна се във въздуха, прелетя през стаята и с трясък се удари във вратата на дрешника с Керъл Ан вътре, като я захлопна и затисна така, че да не може да се отвори.

Стив яростно чупеше безбройните клони, които обвиваха Роби, а вятърът се засилваше до невъобразимо ускорение. Тогава, с последен гръмотевичен взрив на светлина, и тримата — Стив, Роби и Дайан — бяха хвърлени на земята. Няколко секунди след това с един-единствен трясък цялото дърво бе изтръгнато от корен и засмукано в демоничната нощ.

И изведнъж бурята спря.

Четиримата лежаха сред купчина кална пръст, вцепенени, захвърлени, омаломощени.

Внезапно Дейна посочи към хоризонта и извика:

— Виж, мамо… татко!

Те проследиха посоката на пръста й в далечината. Там се виждаше отстъпващ фуниеподобен облак, който тъкмо започваше да се разбива в далечните хълмове.

— Нощен смерч — удиви се Дейна.

— Той сигурно просто леко ни е закачил — кимна Дайан. — Нито една къща нямаше да остане тук, ако…

— Керъл Ан! — извика Стив. — Още ли е горе?

Всички погледнаха към строшения прозорец на втория етаж.

— Господи! — тихо каза Дайан.

Те се втурнаха в къщата, но като стигнаха до детската спалня, замръзнаха. С изключение на двете легла, които барикадираха дрешника, няколко играчки и парчета от строшени мебели, стаята бе съвсем празна. Пуста.

Дайан нададе пронизителен писък и тя и Стив започнаха незабавно да издърпват отломъците. Роби и Дейна стояха безгласно на прага и наблюдаваха. Е. Бъз скимтеше в краката им.

— Керъл Ан — извика Дайан, но отговор нямаше.

Издърпаха последното парче и отвориха вратата на дрешника.

Той бе празен.

— Тя не е тук! — извика Стив.

Той почти не беше на себе си.

— Керъл Ан! — повика Дайан.

Тя изтича до строшения прозорец и повика отново.

— Ще проверя в кухнята! — каза Дейна.

— Не влизай там! — предупреди Стив. — Аз ще проверя. Ти виж в нашата стая.

— Аз ще отида — гласът на Дайан прозвуча дрезгаво. — Ти виж в баните.

Всички се втурнаха навън. Всички освен Роби, който просто стоеше и трескаво се взираше в празния дрешник… празен, с изключение на петното върху стената, подобно на онова от спалнята на родителите им. Петно във формата на… нещо. И в далечния ъгъл, превит надве и хилещ се подигравателно срещу него — палячото.

Стив се втурна в кухнята. Телевизорът беше включен, но местният предавател сигурно бе спрял излъчването — върху екрана имаше само снежинки.

— Керъл Ан! — извика той.

Дейна отиде в банята на долния етаж.

— Керъл! — повика тя.

Нямаше отговор. Пластмасовата завеса пред душа беше спусната. Тя я дръпна бързо и там нищо.

Дайан обиколи тяхната спалня, банята, погледна в килера, под леглото. Всеки проверен ъгъл увеличаваше нервността й.

— О, Исусе Христе, всемогъщи! Керъл Ан!

Телевизорът с бели снежинки на екрана съскаше в края на масата.

Влезе Стив.

— Това е лудост. Проверих навсякъде.

Внезапно проблясък озари лицето на Дайан:

— О, Господи! Басейнът.

Втурнаха се на бегом. Дейна се присъедини към тях в коридора, когато те слизаха надолу. Роби се появи бавно откъм спалнята си и влезе в спалнята на родителите си. С напрежение той застана пред телевизора.

Дейна, Стив и Дайан изтичаха до ръба на скоро изкопания басейн. Дъждът обаче бе разкалял наоколо и кракът на Дейна започна да се хлъзга заедно с плъзгащата се кал. В следващата секунда тя стоеше в по-дълбокия край, до кръста в кал и дъждовна вода.

Стив се втурна вътре след нея и двамата започнаха да забиват ръце в тресавището, търсейки тялото. Дайан се свлече на земята и просто ридаеше и разтърсваше глава. Силите й се бяха изчерпали.

Роби доближи лице на няколко инча от екрана, синкавите отблясъци правеха силуета му да изглежда плосък. Дълги минути той остана така, после в очите му проблесна някакво прозрение.

Нещо имаше. Той се взря, първо — полусъзнателно, а после с нарастващ ужас в екрана. Сенки, въздишки.

По устните му премина нечленоразделен стон. След това закрещя:

— Мамо-о-о! Мамо! Мамо! Мамо! Мамо!

Викът на детето й изправи Дайан, сякаш бе някаква марионетка. За миг тя бе на крака, подхлъзвайки се, тичаше към къщата, нагоре по стъпалата.

Когато стигна до горната площадка на стълбището, тя чу гласа на Керъл Ан да я вика слабо от нейната спалня. Сърцето на Дайан веднага подскочи с надежда — детето й бе тук. Ранено, може би, но най-важното — живо. С удвоена скорост тя се втурна в спалнята.

В спалнята Роби се взираше в снежинките на телевизионния екран. Той бе в истерия и стискаше главата си с ръце. Дайан то сграбчи и опря лицето му в своето.

— Какво става? — промълви тя. — О, Господи, какво става?

Съскането на телевизора стана по-силно. Безтелесни образи играеха в окото му. Някъде отдалеч се донесе тих глас:

— Мамо, мамо…

Гласът бе немощен, блед, едва пробиваше през съскането на телевизора. Е. Бъз изпълзя в стаята и заръмжа срещу телевизора.

— Мамо — повтори гласът.

Нямаше съмнение. Гласът бе на Керъл Ан. Но къде, в името на Господа, се е скрила тя?

— Аз съм тук, детето ми! О, Господи, детето ми, тук съм!

Дайан ридаеше истерично и обикаляше в кръгове стаята, препъвайки се.

Почти като насън, Роби се отправи обратно към телевизора.

— Мамо, тук.

Дайан погледна сина си и замръзна. Лицето й се изкриви — тя бе вече разбрала. Сиви сенки плуваха върху телевизионния екран, неясни очертания, а после прозвуча отново гласът, гласът на Керъл Ан, неестествено променен през синьо-бялото съскане.

— Не те виждам, мамо, мамо. Къде си?

Взирайки се в телевизора с по-ясно съзнание, отколкото можеше да понесе, Дайан бе овладяна от задушаващ пристъп на лудост. Очите й се обърнаха и тя изгуби съзнание.