Полтъргайст

Глава IX

Фрийлингови решиха да се преместят. Стив сключи с Тийг сделка — може би не най-добрата в кариерата му, като се има предвид колко добър търговски пътник бе, но искаше да се изнесе бързо и бе готов на жертви.

Танджина замина на пътешествие. Имаше нужда от дълга почивка. Край на прегледите — повече никой нямаше да я изследва. Във всеки случай виденията й спряха и тя бе доволна, че живее като всички обикновени хора — невиждащи, нечуващи и безчувствени.

Д-р Леш се върна в университета.

Д-р Антъни Фароу с дяволито проблясващи очи седеше зад старото си дъбово бюро. То бе отрупано с купища списания, томове, писма — реквизит на половинвековен научен труд. Срещу него бе седнала д-р Леш, опряла лакът на облегалката на креслото и подложила длан под брадичката си.

— Ето това е! — каза иззад ръката си. — Сагата на Куеста Верде. И какво да правя с нея?

Д-р Фароу обнадеждено повдигна вежди:

— Опита ли да я продадеш в киното?

— Тони!

— Извинявай, извинявай! Просто ми мина през главата! Знаеш ли, няма да можеш да накараш когото и да било в научните среди да ти повярва дори за миг!

— Освен Райън! — мрачно възрази Марта.

— Да, освен Райън. И мен. Аз ти вярвам!

— О, вие! Та те вече ви пускат да излезете от отшелническата ви килия само за да отидете на някой почетен банкет!

Той се засмя. Настъпи мълчание, но не неприятно, докато и двамата размишляваха.

— А семейството? — попита той. — Добре ли са?

— Да, слава богу! Малко пораздрусани, но подобни емоционални преживявания на високи обороти винаги сближават хората, стига да не ги разделят завинаги.

Той кимна сериозно.

— Ти наистина си мъдра жена, Марта. И какво според теб е станало?

— Има повече неща по небето и земята, Хорацио, отколкото е сънувала твоята философия… или нещо подобно.

— А ти откъде знаеш какво се присънва на моята философия?

— Може би наистина е било сън. Какво ще кажеш за следното обяснение: Танджина е била лишена от сън седмици наред поради кошмарите, които са я разбуждали. Знаете ли, когато подобно нещо се случи на хората, сънят им навлиза в будното състояние — подремват секунда-две с повишена РЕМ-активност и пак се събуждат и продължават прекъснатото си занимание. Е, може би това състояние на полусън при Танджина е било толкова интензивно, с такава телепатична сила, че сънищата й са се прожектирали в съзнанието на всички нас — най-напред у момиченцето, а после у останалите. Така че, всичко е било само СЪНЯТ на Танджина — тъй дълбоко преживян и тъй живо проектиран, че всички сме повярвали, че е действителност.

Д-р Фароу кимна с глава, като обмисли предложението.

— Не е лошо! Никак не е лошо! Дори ми харесва. Но има и някои слабости. Например бижутата.

— Да, бижутата! — съгласи се Марта. — Те наистина са проблем.

— Е — продължи той, — всъщност какво са бижутата, освен материя, а материята е само форма на енергията. И явленията, които описваш не са нищо повече от изключително специфични случаи на проява на енергия в крайно специфична форма. Кой може да каже какъв е източникът на енергията? Аз поне не се наемам. Мозъкът ми вече е твърде атрофиран и вече може само да се досеща. Но съм уверен, че източници на енергия има навсякъде. Енергия от мозъка? Положително! Енергия на извънземни същества? Не е изключено. От процепи в разкъсаната тъкан на времето и пространството? От черни дупки? От избухващи слънца, от други измерения, от паралелни вселени? Да, да, и пак да! Всичко е възможно! И много вероятно някой частен случай на тези общи понятия да е причината за „Мистериозните фантазии на семейство Фрийлинг“.

— Ами духовете и мъртъвците?

Д-р Фароу решително удари с длан по бюрото и твърдо заяви:

— Не! При духовете се отказвам. Аз съм дотук хвърлям картите на масата.

— Това бе само юмрукът ви.

Той остана непреклонен.

— По-скоро бих се съгласил с глупавия ти солипсизъм и бих казал, че не само бижутата, но и всички вие сте измислица на собственото си съзнание, отколкото да преглътна призраците.

— Ох, да! Съвсем забравих — нали сме учени в края на краищата.

Той потупваше лекичко с юмрука си по бюрото, иронично подчертавайки всяка нейна дума. После изведнъж погледът му стана отнесен.

— Между другото, какво стана с бижутата всъщност?

Марта вдигна рамене.

— Чакащата ни помоли да ги върнем — но какво можех да сторя? Да ги пратя в колет по пощата? Опитах се да ги оставя при Фрийлингови, но те не искаха и да чуят за тях — свързани са с прекалено много спомени. Казаха ми да ги изследвам — това било техният дар за науката. Сега са в лабораторията. Ще направим рутинните анализи — надявам се да научим нещо ново. Не зная, може би трябва да основем с тях музей на паранормалните явления. — Усмихна се кисело. — Може би духовете на мъртвите един ден ще се върнат, за да си поискат пръстените и герданите. Засега, слава богу, всичко свърши. Каквото и да е било, вече изчезна.

Д-р Фароу ококори очи и прошепна:

— Като полтъргайст!

Дневната бе пълна с кашони, натрупани на купчини из цялата стая. Половината мебели бяха сложени в сандъци, а останалите бяха номерирани с етикети, готови за пренасяне. Завесите бяха свалени, навсякъде бяха пръснати вестници и книги, които очакваха да ги сортират и опаковат. Денят на пренасянето неумолимо наближаваше.

Семейство Фрийлинг се бе разположило около масата в трапезарията, когато Дайан влезе от кухнята с димящия поднос сочно печено. Това щеше да бъде последната им вечеря в тази къща. Е. Бъз клечеше послушно до Роби, знаейки добре, че ще го нагостят богато, ако потърпи достатъчно дълго. Дайан седна и всички сведоха глави.

— Благодарим ти, Господи, за даровете, които ни поднасяш…

— … и че върна спокойствието в дома ни! — добави Стив.

При което се намеси Роби и започна да припява:

— Дядо боже, ай, ай, ай, за кльопачката сполай! Йе, йе, йе!

Всички се засмяха и започнаха да подават чиниите си. Стив разрязваше месото. Дайан се пресегна и взе чантата си от масичката за кафе. Порови в нея и извади плик, адресиран до цялото семейство.

— Това пристигна с днешната поща. От Танджина е. От Акапулко.

Подаде я, за да я видят всички, цветната фотография, на която се виждаше Танджина, застанала на плажа до красив млад „гларус“. Младежът бе почти два пъти по-висок от нея.

— Кой е този чичко с леля Танджи? — поиска да знае Керъл Ан.

Дайан зачете на глас писмото, придружаващо снимката.

Докато четеше, останалите се заеха с яденето. Роби и Дейна си размениха серия крошета заради последната кифла — нямаше нокаутирани, защото двубоят бе прекратен от рефера (Стив). Керъл Ан крадешком мушна под масата пръстче с бучка масло на върха за Е. Бъз, докато вниманието на публиката бе заето с друго.

Дайан замълча, четейки по-нататък на ум, после отново продължи на глас:

— Пита как върви терапията ни и казва, че няма по-добро средство за нормален живот от любовта, която сме показали един към друг…

— И ти наричаш това нормален живот? — сбърчи презрително нос Дейна.

— Така приличаш на прасе! — подигра я Роби.

— А пък ти и без това СИ прасе!

— … освен това смята, че идеята да се преместим е добра, въпреки че къщата е чиста… — Дайан продължаваше, без да обръща внимание на прекъсването. — Нали довечера ще се срещнеш с Тийг? За продажбата на къщата?

— Да, той ще намине след вечеря. Вероятно ще отидем в клуба, за да се договорим.

— Аз пък отивам на дискотека с Кърк и Франклин, така че не разчитайте, че ще се върна рано! — обяви Дейна.

— Изобщо не разчитаме да се върнеш! — обади се Роби и направи зверска физиономия.

— Подляр!

— Утре трябва да ставаш рано за училище, госпожице!

— Но мамо, днес е петък!

Дайан се намръщи, после се засмя:

— Наистина. Точно така. Майка ви просто остарява.

— Не, само косата й! — подразни я Стив.

— А на мен ми харесва така! — запротестира Дайан. — Мога да ти услужа с малко от моя шампоан-оцветител, страшен е!

— Харесвам си косата така, много е изискана.

— Мислех, че само старите хора имат бели коси — изчурулика Керъл Ан.

— Това ми напомни нещо! — засмя се Дайан. — Като заговорихме за забравяне се сетих, че днес се обадиха от кабинета на д-р Бремер.

— Д-р кой?

— Д-р Бремер, специалистът по смущения на съня, при когото бях завела Керъл Ан миналата седмица на преглед. Казаха ми, че сме пропуснали определения ни час и при това не сме се обадили да ги предупредим, затова все едно ще ни го пишат в сметката, но искат да ни дадат още един шанс…

Тя започна да се смее и не можеше да се спре. След нея не издържа и Стив и също прихна. Двамата се заливаха от смях. Дейна завъртя очи към тавана. Изглежда, всички родители са загадка.

— Мамо, Керъл Ан има повече сладки картофи в чинията си! — констатира Роби, след като изчака мама и татко да свършат с глупостите си.

Керъл Ан сочеше с пръстче чинията на Роби, пееше и се кискаше:

— Тра-ла-ла, тралала, тралала!

Разбира се, Роби не можеше да остави предизвикателството незабелязано.

— Ти си тралала, ти си тралала…

Дейна поклати глава и бутна стола си назад.

— Аз изчезвам!

Хукна нагоре по стълбите да се приготви за срещата си.

Стив и Дайан размениха погледи, преливащи от безкрайна любов, наведоха си и се целунаха през масата.

Роби издебна момента, за да подаде мръвка месо на Е. Бъз под масата, а Керъл Ан стисна малко сладък картоф в шепата си, просто за да види как е.

Дайан гледаше през прозореца на дневната как Стив се качва в колата на Тийг и заминава. Подреди чиниите в машината за миене, опакова още някои вещи, спря да си отдъхне и се усмихна. Сега можеше да отдели малко време за себе си и да си позволи едно скромно удоволствие. Докато се качваше на втория етаж, извади фибите от косата си. По пътя към стаята се спря в коридора пред вратата на Роби и Керъл Ан. Тя бе затворена. Топъл светъл лъч се процеждаше над прага. Тихо допря ухо до вратата — отвътре се чуваше как децата се кикотеха, потънали във вечерните си игри — потайни срещи с въображаеми приятели и вълшебни плюшени животни. Дайан доволно се усмихна, свали ръка от дръжката и продължи към стаята си. Помещението бе почти празно. Само леглото и тоалетната масичка бяха останали — всичко друго бе складирано в ъгъла. Чаршафите бяха нови. Телевизорът го нямаше. Петното на стената бе изчезнало напълно.

Влезе в банята, запуши ваната и започна да смесва горещата и студената вода. Искаше пареща вана, която да отпусне мускулите й. Свали ризата, метна я върху огледалото, изрита маратонките, събу чорапите, разкопча ципа и свали дъвките си. Облече широка хавлия. Излезе от спалнята, захващайки косата си с фибите. Отново мина по коридора и отново се спря и хвана дръжката на вратата на детската стая. Трудно и бе да отваря тази врата — винаги щеше да й бъде трудно. Радваше се, че напускат това място. Никога нямаше да свикне да живее със спомените. Завъртя топката на бравата и вратата с лекота поддаде. Тя подаде глава и надникна като загрижена майка, наглеждаща децата си.

Кротко седнали на пода, Роби и Керъл Ан си играеха с куп съвсем нови играчки. Обърнаха се за миг да погледнат майка си и пак се върнаха към играта.

— Само да видя как сте! Влизам в банята за няколко минути. Ще вдигате ли телефона?

— Разбира се, мамо! Хей, Керъл Ан, остави това! То е мое!

— Да, ама ти каза, че мога и аз да го взимам!

— Можеш да го взимаш, след като свърша — казах, че ТОГАВА можеш да го взимаш!

— Не се карайте, иначе веднага ще си легнете!

Дайан се усмихна. Понечи да си тръгне, когато забеляза, че лампата в дрешника не свети. Пъхна вътре ръка и напипа ключа. Усети нещо и трепна. Бързо отдръпна ръката си… и лампата светна. Топла, жълта светлина. Бе неспокойна. Този дрешник винаги щеше да я кара да се чувства нервна. Дано да не развие някаква фобия.

Остави децата да си играят и зашляпа с чехлите към спалнята. В банята съблече хавлията, остави я да се свлече в краката й и влезе във ваната. Инч по инч се потапяше в топлата вода — чак до шията. Въздъхна доволно и затвори очи. Водата започна да гъргори в преливника над кранчетата. Грозен звук… за какво й напомняше? Несъзнателно се намръщи. Преметна кърпата през стъпалото на крака си и с палеца натъпка плата в отвора и го запуши. Дразнещият звук спря. Е. Бъз лениво се промъкна в банята и легна на изтривалката пред ваната. Дайан протегна ръка и го почеса зад ушите, после пак прибра ръката си на топло във водата. Кучето въздъхна, сви се на кълбо и затвори очи.

Дайан също затвори очи. Чувстваше се така разслабена… знаеше, че не бива да заспива, но нали можеше да си позволи да се отпусне, да се доближи поне до границата на съня. Мускулите й пееха от удоволствие, цялото напрежение се отцеждаше от тях капка по капка. Дишането й се забави, ставаше все по-бавно и равномерно. Съзнанието й се унасяше…

На Роби му омръзна да играе. Прозя се и се пъхна в новото си легло. Керъл Ан го погледна, прозя се и тя и последва примера на по-големия си брат, като се мушна в леглото си. И нейното бе ново. Подът бе осеян с играчки — приличаше на куклени гробища.

— Лека нощ, Роби!

— Лека нощ, Керъл Ан!

Роби погледна към новия стол-люлка в ъгъла. Старият палячо седеше в него с изправен гръб. Старият палячо, който бе единствената кукла, останала от… преди. Вече всичко се делеше на преди и след. Но Роби не му хареса как изглеждаше куклата — ухилена и кривогледа. Затова смачка ризката си, захвърлена до леглото, и замери главата на палячото. Не улучи. Меката топка се удари в облегалката на стола и се свлече по страничната дръжка. От тласъка столът се залюля. Роби вдигна примирено рамене и угаси нощната лампа до главата си. Само лунната светлина, която се процеждаше през прозореца, и тънкият жълт лъч от открехната врата на дрешника осветяваха стаята. Далеч отвън се чу, или по-скоро се усети, гръмотевица. Керъл Ан спеше дълбоко. Будилничето й тихичко тиктакаше до леглото. Светлината от фаровете на преминаваща кола за миг освети прозореца и бързо изчезна. Роби се обърна към стената, за да се настани по-удобно.

В ъгъла столът продължаваше да се люлее.

— Наистина бих искал да промениш решението си, Стив! Изпускаш златен шанс!

Тийг седеше със Стив в тихо сепаре в дъното на клубния бар с чаша мартини в ръка. Келнерката забеляза, че чашата му е почти празна и тръгна към масата. Вече бе стигнала до средата на бара, когато Тийг поклати глава отрицателно и тя се отклони към друга маса.

— Зная, Франк, и ценя високо предложението ти. Честно! Само че… просто сме решили да се преместим и по този въпрос няма колебания.

Тийг присви око:

— Сигурно е идея на жена ти, нали? Знаеш ли, Стив, понякога жените не са наясно…

— Това е решение и на двама ни, Франк! Просто децата, как да кажа… имаха някои лоши преживявания, и най-вече заради тях искаме да се махнем оттук.

— Какво е станало? Да не би някой да е напердашил сина ти в училище? Нищо не може да бъде толкова лошо, че да зарежеш кариерата си заради него, Фрийлинг! Иначе какъв е смисълът изобщо? Работиш, трепеш се, стараеш се да вършиш каквото трябва. Това е законът на еволюцията, човече! Ако не го спазваш, значи разваляш генетичното наследство. Разбираш ли какво имам предвид.

— Ами не, не съвсем… — Стив се втренчи в бирата си.

— Виж, това, което искам да кажа е, че ти си нещо като образец в този квартал. Ти си основателят — и не си мисли, че това е останало незабелязано.

Стив горчиво се усмихна, вперил поглед в чашата си.

— Човече — продължаваше Тийг, — ти наистина умееш да продаваш тия дяволски къщи!

Стив се огледа наоколо. Копринени тапети, персийски килими, бухнали кожени възглавници, приглушена светлина. Сладкият живот. Зачуди се над чий гроб си пие бирата в момента.

— Както вече казах, Франк — благодаря, но няма нужда!

Тийг кимна отсечено. Знаеше кога да спре да си хаби думите за някоя сделка.

— Окей, нека бъде по твоему! Както ти казах вчера, компанията е готова да купи обратно къщата от теб, но както вървят сега нещата на пазара, ще трябва да изпишеш тонове хартия.

Тийг се впусна да обяснява подробностите по сделката. Стив кимаше утвърдително, но умът му бе другаде. Гледаше към западната стена на бара, която бе от огромно цяло стъкло, през нея се откриваше гледка към цялата шир на Куеста Верде, уютно сгушена в долината. Светлините на къщите блещукаха и подскачаха в студената нощ като въгленчета върху черно кадифе. Стори му се, че различава мъждукащата светлина, която бе неговият дом, но после се отмести в креслото си и разбра, че е видял само отражението върху стъклото на един от млечните глобуси, които осветяваха бара. Странно как изглеждаха нещата понякога.

Дайан излезе от ваната и стъпи на изтривалката. Започна да се бърше. Капещата вода събуди Е. Бъз и той вдигна муцуна и наостри уши. Дайан му прати въздушна целувка и той замаха опашка.

В спалнята тя навлече една от огромните стари фланелки, с които Стив играеше футбол. Стоеше й като чувал. Седна пред тоалетката. Е. Бъз се сви в краката й. Бавно започна да сваля фибите от косата си. С разпусната коса се вгледа в огледалото. Преждевременно побеляла. С много характер. Като стар кораб, ожулен от бурите. Чувстваше се, сякаш е обиколила нос Хорн. Колко странно. Да имаш толкова много — уют, любящо семейство, и изведнъж всичко да рухне в четиридневен кошмар. А после — милостиво пак да се върне в нормата, сякаш нищо не е било. От пълен ред към пълен хаос — като рухнала къщичка от карти. Колко странно.

Така. Да се върнем към реда. Взе четката и решително я прокара през косите си. Сто пъти — ето един успокояващ ритуал. Започваш от черепа, после надолу през оплетените кичури — от удоволствие чак й се доплака. Едно… две… три…

На петдесетия път наведе глава напред, така че косата покри лицето й. Наведе се ниско и продължи да я реши, започвайки от тила, напред и нагоре по темето, през целия скалп и после надолу пред челото. Галеше косата си отново и отново, разчесвайки и най-дребните възелчета, докато стане гладка и лъскава като коприна. Най-сетне, доволна от резултата, вдигна рязко глава, за да отметне косата върху раменете си. В огледалото видя как лъскавите кафяви кичури, прошарени със сребърни нишки, политнаха във въздуха, изпънаха се докрай и замръзнаха. Дългата й коса се бе изправила и не падаше.

Стомахът и се присви от ужас, щом видя лицето си в огледалото… като привидение, сърцето и съзнанието й примряха.

Е. Бъз изквича и избяга от стаята. Косите на Дайан продължаваха да стърчат като копия. Усети, че й призлява. Очите й започнаха да се подбелват и точно тогава нещо я сграбчи.

Невидима сила прилепи ръцете й до тялото. Усети натиска върху челюстта си и видя в огледалото как четири дълбоки следи от зъби се отпечатаха на бузата й. Лявата половина на устата й бе смачкана, притисната към зъбите, цялата й глава започна да се извива назад, заклещена от невидими злодейски пръсти.

Нададе уплашен вопъл и се опита да стане, но не можеше. Устните й бяха смазани върху венците, притискани с бурни кръгообразни движения — нещо зловещо я целуваше.

Косата й изведнъж се свлече на раменете й и тя падна по гръб на пода. Нещо я хвана за глезена, но тя се отскубна в прилив на дива сила и без да се изправя, както си беше на четири крака, затича към вратата.

Вратата се затръшна с трясък.

Звукът разбуди Роби. Той и без това не спеше истински, но сега нещо го разсъни съвсем. Хвърли поглед към Керъл Ан — тя бе изключила напълно. Погледна през прозореца, където през деня се виждаше дървото — сега там имаше само сиво-черен нощен мрак, студен и гъст. Гръмотевичната буря ревеше като мечка, разбудена от зимен сън.

Погледна новия си часовник, новите играчки, новите плакати по стените. Всичко изглеждаше тъй непознато. Почти заплашително. Погледна люлеещия бе стол. Той бе празен.

Роби седна в леглото, внезапно уплашен. Огледа се навсякъде за палячото. Дори надникна зад ръба на леглото към пода. Никъде не се виждаше. Дишането му се учести. Куклата седеше на стола, сигурен бе! А сега я нямаше. Стисна зъби и се премести към края на леглото. Знаеше къде трябва да търси.

Претърколи се по корем и бавно се наведе към пода, за да погледне под леглото. Внимателно повдигна покривката, главата му докосна килимчето. Провесен надолу с главата, надникна в тъмното под кревата.

Палячото бе там, усмихнат сардонично. Дъхът на Роби секна, но преди да успее да се изправи, ръцете на куклата светкавично се удължиха, устремиха се към момчето и започнаха да се увиват стегнато около врата му. Един след друг около врата му се навиха четири ката и го задушиха. Куклата го задърпа навътре под леглото. Той се бореше с неудържима сила като на безумец.

Керъл Ан се стресна и се събуди от безпричинен страх. Погледна към леглото на брат си, но него го нямаше, полъхна ветрец и разроши косата й. С ужасно предчувствие тя погледна дрешника.

Светлината в него ставаше все по-ярка.

Когато вратата се затръшна в лицето й Дайан се обърна, за да побегне към прозореца. Но преди да направи и крачка, нещо я хвана за ръката, като почти я откъсна от раменната става, и я запрати на пода. За момент тя остана да седи там, задъхана. Опита се да размисли. Това бе невъзможно! Къщата бе чиста, така каза Танджина. Внезапен удар я събори по гръб, нещо седна на гърдите й. Тя се опита да се измъкне, но не успя. Започваше да я обхваща истерия. Нещо раздърпа цялата й тениска. Груби тромави пръсти оставяха дълбоки белези в плътта й, месеха и сплескваха гърдите й вдигнаха я и я проснаха на пода.

После всичко спря. Тя лежеше на килима, смъртно бледа, потна, задъхана. Всичко бе утихнало. Допълзя до вратата и плахо посегна към вратата. Нещо я повдигна във въздуха и я изправи като парцалена кукла. Пръстите на нозете й едва опираха в пода. Нещо я понесе през спалнята, хвърли я на леглото, опря гърба й на стената, после я повлече нагоре по стената към тавана. Гръбнакът и бе огънат до прекършване. Невидимата сила извиваше главата й настрани, сграбчила косите й. Влачеше я напред-назад по тавана, като периодично я хапеше… или поне такова бе усещането. Това продължи цяла вечност, после бе повлечена към отсрещната стена, надолу, докато тупна на пода…

Отново всичко утихна. Омекналите й крака не я държаха и тя панически се повлече по корем по пода, докато стигна вратата. Протегна ръка, напрегна се, изхлипа… и вратата се отвори. Милостиво се отвори.

— Роби, Керъл Ан! Излизайте навън! Бягайте, бягайте!

Залитайки излезе от стаята и затвори вратата след себе си. Запълзя на ръце и крака към детската стая.

Роби и Керъл Ан чуха писъците й. Врата на дрешника изведнъж се захлопна и Роби се претърколи по пода, оплетен в ръцете на палячото. Успя да се добере до вратата, напипа дръжката и я отвори. Чуваше отвън майка си да пищи, допълзяла до средата на коридора.

Керъл Ан седеше в леглото, парализирана от страх, втренчила хипнотизиран поглед в дрешника. Ослепителна светлина се лееше под вратата. После като венец я обхвана цялата — вълнисти сини вени, които растяха, пулсираха и се къдреха по краищата, виеха се по пантите и по рамката.

Отвън Дайан се промъкваше все по-близо до вратата на детската стая. Вече можеше да чуе и как вътре някое от децата се опитва да отвори вратата, за да излезе. Вече чуваше как хаосът вътре се засилва, как прищраква бравата. Вече почти бе стигнала.

Изпод вратата на нейната стая като змия по коридора пред нея плъзна облак ектоплазмен дим и прегради пътя й към Роби и Керъл Ан. Дайан спря със сподавен вик. Облакът се издигна пред вратата на спалнята като ефирна барикада. Бавно започна да добива форма. В сгъстяващата се мъгла се очерта лицето без очи, струящата коса, веещите се одеяния, плаващите ръце. Това бе Жената в очакване. Като върбова вейка тя се полюшваше над Дайан, безплътна като кралицата на феите — невиждаща, неусмихваща се, несъществуваща.

— Помощ! — дрезгаво прошепна Дайан. — Помогнете ми! Моля ви!

Усмивка пробягна по лицето на жената… или поне приличаше на усмивка. Ъгълчетата на устата й се повдигнаха, устните й изтъняха и се разтеглиха… Продължиха да се разтягат. Цялото й лице стана продълговато, удължи се надолу, разкривено се изду напред, бузите се разпънаха, ужасяващо обезобразени — педя, две педи, сякаш зад еластичното лице имаше крик, който го изтласкваше от бездънния тил, все по-навън и по-навън, докато най-сетне лицето се разкъса. Разпадна се. Зад него се разкри огромен череп с бездънно черни очни кухини, с остри отровни зъби, зейнала като кратер носна кухина, изпъкнало чело. Звяра!

Той се надигна — лапи, разтягащи се като тесто, хищни нокти, смразяващо съскане. Дайан се задърпа назад по коридора, когато той посегна към нея. Стигна до стълбището и се катурна по стъпалата надолу в мига, когато димящият му нокът се заби в стената точно над мястото, където бе стояла главата й. Като се изтърколи по стълбата, Дайан успя да се изправи на крака и се спусна към задната врата. Отвори я със замах и изскочи на двора. Валеше като из ведро.

Мигновено намокрена до кости, тя се обърна с лице към къщата и като вървеше заднишком и гледаше нагоре към детската стая, завика!

— Стив! Хора! Помощ!

Не можа да продължи, защото се подхлъзна в калта и падна в плиткия край на недовършения басейн. Продължи да се търкаля през рядката кал, чак до локвата в дълбокия му край.

Гръм и светкавици цепеха небето. Дайан зашеметена пляскаше в тинята, опитвайки се да се изправи. Изведнъж огромен мехур се пукна в калта до нея. Все още то гледаше недоумяващо, когато миг по-късно втори мехур се изду до първия. Във всеки по една разложена глава на труп в погребални одежди се надигаше като оживял стрък, покълнал в бълбукащото блато.

Дайан изпищя и политна назад, блъсна се в нещо и рязко се обърна: още едно лице на мъртвец. Широко зейналата уста разкри фини телени скоби, които отскочиха и иззвънтяха като прекалено натегнати струни на цигулка. От калта до нея изплава ковчег, капакът му се откачи и отвътре са разпиляха кости и бижута и се посипаха по Дайан.

Тя разбра, че полудява.

Керъл Ан не спираше да пищи, докато засилващият се вятър неудържимо започна да повлича отново всичко в дрешника. Все по-горещата бяла светлина заливаше стаята. Спомени за ада.

На пода Роби се бореше с палячото. Ръцете на куклата го задушаваха, той отскубна парчета от памучния пълнеж, разпокъсаните парцали веднага бяха засмукани с ужасяваща скорост в дрешника.

Отворът оживяваше. По цялата рамка прорастваха хълмове от плът, набъбваха вълнообразно като никнеща гъба. После, сякаш вратата бе жив, пулсиращ организъм, мазнини започнаха да покриват месото по рамката, обви я плетеница от вени и мека розова кожа, която извираше от утробата на дрешника, докато накрая самият той се превърна в гигантска уста. Само венци и устни и заслепяваща светлина, която прозираше през жълтеникаворозовата тъкан чак до дъното на лигавицата, където се виждаше как се зараждат еластичните движения на бледия, мазнолъщящ хранопровод и изчезват в дълбините на пропастта.

Керъл Ан не спираше да пищи.

Задният двор се люлееше от странен локален сеизмичен трус. Земните недра бълваха мъртъвци като мехури във вряща тлъста каша, Дайан се бе вцепенила от ужас и мозъкът й бе напълно изключил. Отново и отново се опитваше да се изкачи по стръмния хлъзгав склон на изкопа и всеки път се свличаше обратно в калта при извиращите трупове. Най-сетне успя да се добере до плиткия край на басейна, местейки краката си като автомат, протегна ръце да се хване за ръба, за да се изтегли, когато нещо я сграбчи за китката. С един замах я вдигна във въздуха. Дъхът й секна.

Бе съседът г-н Тътхил.

— Вижте! — крещеше г-н Тътхил, докато измъкваше Дайан от ямата. — Вижте това в басейна! Боже мой!

Притича г-жа Тътхил, стиснала чадър в ръка.

— Децата ви! Чуйте! Какъв е този шум?

От прозореца на втория етаж се чуваха пронизителните писъци на Роби и Керъл Ан. Той пламтеше с неземна светлина в дъждовната нощ.

— Трябва да ги измъкна оттам! — извика Дайан и се затича към къщата. Г-н Тътхил понечи да я последва, но жена му го спря, като решително заклати глава.

— Не ходи там! В тази къща стават странни неща.

— Но дечицата… — възрази той.

— Остави ги, ти казвам! — сряза го тя. — Просто нямаш представа какви неща стават там. Какви неща съм чувала — косата ти да настръхне! Може да са наркомани или извратени, може да имат оръжие, кой ги знае! Ти гледай себе си!

Въпросът бе приключен. Все пак звуците бяха прекалено ужасни, за да бъдат игнорирани съвсем.

— Е, не ме е грижа, ще се обадя в полицията! — заяви г-н Тътхил.

Обърна се, решително смръщил вежди, и закрачи обратно към собствената си къща. Г-жа Тътхил го настигна и скри главите на двамата под чадъра.

Дайан се втурна по стълбите. Вратата на детската стая бе затворена. Ярката светлина струеше над прага. Открехна я и в миг бе засмукана. Вътре бе като в ураган. Роби и Керъл Ан се бяха вкопчили в таблите на леглата — страхът удвояваше силите им, и телата им бяха почти в хоризонтално положение, брулени от вятъра. Всички останали предмети летяха и бясно се въртяха във въздуха, а безмилостният килер ги поглъщаше един по един.

— Роби, хвани се за ръката ми!

Момчето протегна едната си ръка към Дайан, а другата не изпускаше леглото. Инч по инч Дайан напредваше срещу стената от вятър, който духаше срещу нея. С трясък столът се предаде на притеглянето на дрешника. След него бяха повлечени и леглата. Нещо, което много приличаше на слюнка, започна да прелива по краищата на зейналия като пещера кладенец. Залитайки, Дайан успя да направи още една крачка напред и да хване китката на Роби.

— Хвани ръката на сестра си, Роби! Хвани я! — Тя стискаше ръката на сина си в бушуващия ураган с онази почти свръхчовешка сила, позната на всяка майка, чийто деца са изпаднали в смъртна опасност.

Роби и Керъл Ан протягаха ръце един към друг. Пръстите им почти се докосваха. Един могъщ напън, едно дълбоко вдишване на дрешника и леглата изхвърчаха изпод децата и пропаднаха в пастта му. В мига, в който ръцете на Роби и на Керъл Ан се сключиха и Дайан ги издърпа вън от стаята.

Полуносейки, полублъскайки ги пред себе си, тя ги повлече надолу по стълбите. Бяха вече по средата, когато стъпалата започнаха да се огъват като при земетресение, събаряйки и тримата. Те се стовариха по лице на площадката.

Лявата вежда на Дайан бе разцепена и кървеше. Замаяна, с усилие, като в забавен кинокадър, тя поведе децата към предната врата. Бурен насрещен вятър ги блъскаше назад.

Точно тогава колата на Тийг спря пред входа на Фрийлингови. Стив и Тийг изскочиха от нея и пред очите им се разкри апокалиптично зрелище: ярка светлина се излъчваше от втория етаж на къщата, външните стени започваха да се пропукват, през покрива се просмукваха струйки дим, цялата сграда вибрираше с ужасяващ свръхестествен звук и земята около нея се тресеше.

Устата на Тийг увисна отворена, Стив изтича по стъпалата пред входа. Докато той тичаше нагоре към вратата, Дайан я отвори отвътре. Децата стояха до нея. Но преди да успеят да излязат, циментът на външното стълбище се пропука, в гейзер от пръст изхвръкна инкрустиран ковчег, посипаха се трески и камъни и вратата отново се затръшна. Дайан побягна навътре в къщата и повлече децата по коридора.

Тъкмо влизаха в кухнята, когато подът се изду пред нея и се разпукна с ужасяващ стон. Още два ковчега изригнаха изпод строшените плочки. Капаците им отхвръкнаха, разсипвайки изгнили и разложени трупове. Единият се килна върху Дайан. Тя издърпа децата покрай неочакваното препятствие и продължи към задната врата. Цялата задна стена изведнъж се срина, като едва не ги смаза под отломъците, взривена от лицето на Звяра. Дайан заобиколи и заедно с децата изтича през дупката в срутената стена, която зееше под огъващите се греди, навън в стенещата нощ.

В това време Стив се бе втурнал да заобиколи къщата, за да се опита да влезе през задния вход. Взрив от кости, кал и гниеща пръст го събори, когато завиваше зад първия ъгъл. Докато изтребваше с нокти зариналата го мъртва плът, за да си пробие път, вдигна поглед и видя Тийг, който бе застинал с отворена уста.

— Преместил си гробищата, а! — закрещя Стив. — Но телата остави, нали? Копеле такова, оставил си телата и само си махнал надгробните камъни!

В този момент пред къщата спря още една кола. От нея слезе Дейна с двама младежи. Тримата се спряха и зяпнаха от учудване.

Дъждът вече спираше и съседите наизлизаха по вратите да видят какво е това безредие. А безредието се засилваше.

Всички прозорци на къщата на Фрийлингови едновременно експлодираха, разкъсани от гигантски струи светлина. Цялата къща застена.

Дайан и децата се появиха иззад ъгъла на къщата, устремени към входната алея. Земята избълва още два ковчега, които преградиха пътя им. Дайан заобиколи падащите трупове и се хвърли с децата към семейното комби, паркирано отпред. Стив видя накъде тичат и викна на Дейна. Тя скочи на задната седалка, докато той се плъзна зад волана. След миг останалите бяха при тях. Стив запали мотора и рязко потегли назад точно в мига, когато още един ковчег изригна през асфалта пред тях. Гумите на колата изсвистяха, тя се заби в задницата на каросерията на Тийг и я изблъска на улицата. Стив трескаво превключи на предна и натисна педала до дупка — те прелетяха покрай Тийг, който все още стоеше там.

Но не за дълго. До него ливадата се разцепи, искри се посипаха от скъсаните електрически кабели и отвътре изскочи ковчег. Разложен труп се срина върху Тийг и двамата заедно рухнаха в черната кална дупка.

Други три ковчега експлодираха във фолксвагена на Тътхилови и го събориха на улицата, като накараха Стив рязко да завие, за да избегне сблъскването, при което изгуби контрол над колата. С остро скърцане удари спирачките и тъкмо навреме, защото около близкия пожарен кран земята изхвърли още трупове, които преградиха пътя. Стив изскочи от колата, за да ги разчисти. По него се стичаха кал, кости и вода от шуртящия кран. Зад него невероятен гъргорещ звук започна да се усилва, докато се извиси в оглушително кресчендо. Обърна се да види какво е това. Бе къщата му.

Прозорецът на детската стая светеше с някакъв невероятен блясък. Къщата започна да се огъва навътре, засмукана от всеядния дрешник, Стив гледаше зашеметен.

Удар със страшна мощ събори всички плочи от покрива, струйки ектоплазмена пара като изкривени пръсти се протегнаха към небето и изчезнаха. Миг по-късно останалата част от къщата започна да се свива в онази точка на пространството, на около пет метра над земята, където бе стоял дрешникът на децата, докато се скри цялата. Там, където по-рано бе къщата, сега имаше само празно пространство. Настъпи тишина.

Стив замаян се върна в колата. Керъл Ан и Роби още плачеха истерично и Дайан се опитваше да ги успокои. Дейна продължаваше да гледа през прозореца, не вярвайки на очите си. На улицата цареше хаос. От къщите извираха хора, от дворовете излитаха коли. Пристигна полицията. Спуканата тръба на газопровода свистеше, от скъсаните жици с високо напрежение хвърчаха искри, десетметрова водна струя биеше от счупения кран. Всичко бе потънало в трупове, ковчези, кости и мръсотия.

Само Фрийлингови седяха неподвижни в тъмното комби посред хаоса.

Стив подкара, зави около ковчега, който блокираше пътя, стигна до първата пресечка и сви зад ъгъла. Истерията в колата бавно утихваше, докато Стив ги отвеждаше все по-далеч и по-далеч от мястото на… каквото и да бе. Нощта се проясняваше. Луната надникна иззад един облак, когато колата на Фрийлингови мина покрай последния крайпътен знак в края на града:

Един час по-късно цялото семейство бавно се качваше по външните стълби към стаята си на втория етаж на хотел „Холидей ин“. Бяха карали, докато не се успокоиха. После се отбиха в първото място, което им се изпречи. Бяха изтощени, но бяха заедно и всичко бе свършило.

Влязоха в стаята и затвориха вратата.

След минута тя се отвори отново. Стив излезе на терасата, която опасваше целия етаж, бутвайки пред себе си масичка на колелца с голям цветен телевизор. С решителен вид я засили далеч по коридора. После се обърна и се прибра в стаята, без да погледне назад. Затръшна вратата след себе си.

На терасата телевизорът продължаваше да работи.