Полтъргайст

Глава V

Някакво принудено веселие присъстваше в приготовленията през останалата част от вечерта. От голямата спалня на горния етаж бяха донесени повече завивки и възглавници, от пицарията бяха донесени две големи пици — половината с чесън и чушки, другата половина — със салам. Всички помагаха на Роби да се справи с домашното си. Приличаше на малък град под обсада.

Апаратурата бе преместена, проверена и пренастроена. Райън предложи да си разказват приказки за привидения, но никой не се засмя. Е. Бъз разви лудешка дейност — с подвита между краката опашка скимтеше и обикаляше в кръг. Неволно едва не събори един от триножниците на фотоапаратите. За да предотврати по-нататъшни инциденти, Дайан го изведе навън и го върза в кучешката му колибка.

Настъпи истинската нощ.

Дайан и Роби се свиха заедно в разгъваемото легло. Стив се отпусна неспокойно в широкия си люлеещ се стол. Той бе изтощен, но не можеше да заспи. Телевизорът все още бе включен на свободния канал.

Д-р Леш погледна през рамото на Марти, който зануляваше осцилоскопа, изпробваше електрическия хигрометър. Тя усещаше пулса си в слепоочията. Всичко това бе прекалено странно.

Тя се разходи, като караулен по определен маршрут, до коридора, където Райън седеше в голямо кресло, обърнато към стълбището и горния етаж. Той бе погълнат от насочването на една от камерите и два фотоапарата със специални обективи точно към горната част на стълбището. Марта го потупа по рамото и той почти подскочи на място.

Райън заговори бързо макар и шепнешком, за да не осуети героичните усилия на тези, които се опитваха да заспят.

— Господи, сърцето ми!

— Ш-ш-ш-т! — предупреди го д-р Леш.

После с усмивка и заговорнически каза:

— Силните усещания са повече от полезния материал, не смяташ ли?

Райън размаха срещу нея пръст с изкуствена храброст:

— Мога да си отида оттук всеки момент, вие го знаете. Това не е армия, а вие не сте ми майка.

— Ако опре до спасяване, хващам се на бас, че ще те изпреваря на вратата, — намигна д-р Леш и погледна мониторите. — Някакви сигнали?

— Имаше известен незначителен приток на йони. Бих искал да се уверя, че той не е предизвикан от влажност поради пропускане на сградата, но нямам намерение да се качвам горе, за да видя.

— Галилей би се качил да провери. Нютон би се качил.

— Тогава качвай се.

Тя погледна нагоре към тъмната, извита стълба, после към Райън и строго прошепна:

— Тук не е армия и ти не си ми майка.

Райън се усмихна. Появи се Марти.

— Знаеш ли — каза Райън, — в тази къща става нещо далеч повече от скърцащите врати и усойните места, които сме проучвали досега.

— Няма майтап — отвърна Марти. — Тези следи от зъби на хълбока ми не са просто уртикария. Нещо се опита да си хапне от мен там горе.

— А ти снима ли ги, между другото? — попита Леш Райън.

— Снимки, отпечатъци от следите, бактериологични проби — имаме всичко.

Леш кимна:

— Това, което става тук, изглежда със сигурност нещо повече от средните паранормални инциденти.

— Знаете ли, вие двамата сте майстори на деликатното изразяване. Само се надявам и вие да срещнете оня пръч с голямата уста.

Леш сви устни.

— Този глас в телевизора… Чудя се откъде ли може да идва.

— Струва ми се, че все още не можем да изключим вероятността за някакъв генератор или предавател, който е в заключената спалня на горния етаж. Искам да кажа, че всичко това, което видяхме да лети, може да е било намагнитено, а там да има страхотно магнитно поле със завихрения, генерирано от…

Леш и Марти погледнаха косо Райън.

— Нали? — Добре, гласа по телевизора, после… липсата на сигнал по канал, който не приема излъчване и е свободен да приеме всякакъв шум от всякакви източници като късовълнови предаватели, радио…

— Слънчеви смущения — намеси се Марти, — искра от запалване на двигател…

— От Космоса — прошепна Райън, като отвори широко очи.

Леш се усмихна:

— Е, вие сте чели прекалено много фантастика.

— Какво, шегувате ли се? — Райън се разсърди. — Всичко това се случва с нас лично, а вие ми говорите за фантастика? Възможността сигнали от космоса да се получат от приемател тук не е толкова невероятна. НАСА има антени по цялата планета, които само чакат да приемат някакъв сигнал. А ние изпращаме сигнали дявол знае къде и кой може да знае откъде биха могли да предават именно по канал 81 в Куеста Верде, а не към Маунт Паломар.

— Говорейки за космоса — добави Марти, — какво да кажем пък за черните дупки?

— Какво за тях? — смръщи вежди Леш с такъв скептичен вид, който граничеше с язвителност.

— А ако тези хора имат една в собствената им стая?

— Това е идея — кимна Райън. — Малка черна дупка, която всмуква всичко, оказало се прекалено близо, всичко, което докосва хоризонта й и то всмуква в абсолютно друг пространствено-временен континуум.

Райън взе една от материализиралите се брошки и я вдигна към светлината.

— А после някои неща се оказват изплюти отново на другата страна, обратно в нашата скучна, стара вселена.

Леш поклати глава все още със съмнение.

Райън погледна към мястото под тавана, където се бе осъществило телепортирането:

— Ако това е изходът… то някъде другаде в тази къща трябва да има и вход.

Той погледна нагоре към заключената спалня.

Раменете на Леш се отпуснаха надолу.

— Жалко, че няма уред за измерване на изкривяванията на времето и пространството.

Райън кимна замислено и се зае отново с настройване на апаратурата си.

Времето минаваше. Къщата изглеждаше заспала по същия начин, по който изглеждат всички къщи през нощта. Д-р Леш кръстосваше напред-назад, просто за да не задреме. Както и останалите, тя бе спала малко за доста дълъг период от време и макар че все още адреналинът й оказваше мобилизиращо влияние, знаеше, че ако седне на едно място за по-дълго би могла да заспи просто от изтощение — а не можеше да си позволи да спи точно сега. Макар и пренапрегната, тя трябваше да се напрегне още малко, за да разгадае това нещо.

Тя усещаше колко отчаяно другите се нуждаят от сън и особено Дайан и Стив. Може би трябваше да им даде поне няколко часа почивка. Тя отиде до телевизора и изгаси мъртвешката бяла светлина.

Слаб глас се обади откъм сгъваемото легло:

— Моля ви, оставете го включен.

Беше Дайан.

Д-р Леш се усмихна, включи отново телевизора и се приближи до дивана. Роби спеше, а Дайан се бе надигнала на лакът.

Тя наблюдаваше приближаването на д-р Леш в мрака и неочаквано си спомни за любимата си баба, която идваше да я завие с одеялото, да й изпее приспивна песничка и да я полюлее, докато дойде приятният сън. Тя се усмихна почти през сълзи, когато Марта седна на края на леглото.

Дайан зашепна:

— Мога да си представя как изглежда всичко това през вашите очи. Наистина се притеснявам.

— О, глупости — Леш махна с ръка. — Ще ви кажа кое е притеснително — моето присъствие тук при такива мили хора. Парапсихологията не е специалност. Не се издават дипломи за завършване, не се издава документ за упражняване на професия. Аз съм професионален психиатър, който прекарва по-голяма част от времето си през последните дни в това хоби с духове. А това сигурно ме прави най-безотговорната 61-годишна жена, която познавам.

— Бяхте толкова смешна днес — ръцете ви се тресяха със скорост една миля в минута — неочаквано се разсмя Дайан, което й донесе облекчение и разтоварване.

Марта изпитваше същите чувства и също започна да се смее. Роби се събуди и затърка очи. Двете жени си зашъткаха, но продължиха тихо да разговарят.

— Все още не е свършило — предупреди Леш. — Аз съм направо ужасена. Не разбираме всички тези неща. Чувствам се като първия човек, когато за първи път е излязъл от гората и е видял луната. Започнал е да хвърля по нея камъни.

— Искате да кажете, че някой ден ще разберем тези неща?

— Когато те бъдат признати за това, което са. Както и всяка наука. Ние сега не разбираме всичко. Всъщност с годините започнах да смятам, че на практика не разбираме нищо, макар че някои мои колеги биха оспорили това.

— А аз мислех, че учените разбират всичко — смутено се усмихна Дайан.

— Разбирането и съдействието като че ли винаги изостават със сто години от осмиването и съмнението. Дори да успеем в тази къща да направим съвършено ясна снимка на истинско явление, списание „Тайм“ пак ще я помести на хумористичната си страница.

Лунната светлина се процеждаше през затворените завеси и хвърляше студени светли ивици върху пода. Стив се въртеше в стола си, опитвайки да се намести удобно. Къщата си оставаше тиха и пълна със сенки.

Роби седна в леглото.

— Ако някой ме убие, ще се върна ли и аз като дух в тази къща като сестра ми?

— Сестра ти не е мъртва, Роби — просто му обясни Дайан.

— Ако ме убият, ще мога ли да я посетя и да й покажа как да се върне тук? Ако ме вържете с едно въже и го държите здраво? Тогава някой може да дойде да ме вземе и можем да се преместим да живеем другаде.

— Някои хора вярват — каза Марта, че когато умреш, душата ти отива на небето.

— Когато дядо умря, аз го гледах на леглото в болницата, гледах го съвсем отблизо, но от него нищо не излезе.

— Душата му е била невидима, скъпи — каза Дайан и повдигна кичур коса, който падаше на челото на сина й. — Не си могъл да я видиш как отива на небето.

— Защо дядо не е в телевизора с Керъл Ан?

— Казах ти, Роби — Керъл Ан не е умряла.

Д-р Леш прилегна на лакът, така че очите й да са на едно равнище с Роби.

— Някои хора вярват, че когато умреш, виждаш чудесна светлина. Ярка като слънцето, но очите не те болят, ако гледаш в нея. Всички отговори на всички въпроси, които те интересуват, са в тази светлина. И когато тръгнеш към нея, ти ставаш част от нея завинаги.

— А невидимите хора, които разхвърлят нашите столове?

— Е, може би някои хора, като умрат, не знаят, че са умрели.

— Мислят, че са още живи ли?

— Може би. Може би не са искали да умрат. Може би не са били готови. Може едва да са започнали да живеят или да са живели дълго, дълго, но въпреки това да са искали още да живеят. Те не искат да отидат в светлината, въпреки че светлината ги иска много. Те остават наблизо, гледат телевизия, наблюдават как приятелите им растат и се чувстват нещастни или завиждат, а тези чувства са лоши. От тях боли. Освен това има някои хора, които просто се загубват по пътя към светлината — може би са се отклонили или пък нещо друго ги е заинтересувало. Те имат нужда от някого, който да ги води към светлината.

— И някои хора се ядосват и започват да хвърлят разни неща наоколо ли?

— Точно така. Също като в училище. Има хора, които са добри с теб, а има хора, които са лоши.

— Мен веднъж ме биха три деца. Те ми взеха парите за обеда. Може да ги е блъснал камион и точно те сега да са чам горе.

Дайан въздъхна с голяма любов и тъга за Роби. Тя го погали нежно по тила, после го сложи да легне на възглавницата.

— Нека малко да затворим очи, какво ще кажеш?

Роби въздъхна и притвори очи.

— Лека нощ, мамо. Лека нощ, госпожо доктор. Лека нощ, татко. Лека нощ, Е. Бъз.

Дайан и Марта си размениха погледи над легналото момче. Той вдигна за кратко главата си още веднъж и погледна към белия телевизионен екран:

— Лека нощ, Керъл Ан.

Изтекоха два часа. Стив, Дайан, Роби и дори Марта се унесоха в сън. Двамата по-млади изследователи оставаха будни, ако не и нащрек, всеки на своя пост, като периодично обхождаха с поглед заобикалящите ги монитори. Тяхното жужене не ги успокояваше.

Останалата част от къщата бе свръхестествено тиха. От време на време някой порив на вятъра навън караше прозорците да издрънчат. Шумът беше толкова рязък, толкова неочакван, че Марти и Райън трепваха силно, после си разменяха нервни усмивки и се връщаха към заниманията си.

Райън четеше една от класическите в специалността му книги-трактат за естеството на времето и връзката му с предчувствията. Марти се бе задълбочил в „Популярна механика“, няколко списания „Пийпъл“ и един телевизионен справочник. Около три часа стомахът му изръмжа и го изкара от замаяното състояние, в което бе започнал да навлиза. Погледна през рамо към кухнята.

Гладен, сънлив. Стана, разтърси глава, за да се събуди, предложи на Райън да следи и неговите уреди, докато той се поразходи към хранителните запаси. Райън кимна, хвърли бегъл поглед върху показанията и отново сведе очи към тежкия текст на книгата. Марти отиде в кухнята. Там беше тъмно.

Не можа да намери ключа за осветлението и включи прожектора си, за да открие хладилника. Намери го доста бързо.

Отвори вратата на големия „Амана“ и лампичката на хладилника светна, като го обля със студена бяла светлина. Марти хапна малко салата, без да вади купата от хладилника, но хрускането прозвуча твърде силно. Той не искаше да събуди къщата, затова погледна за нещо друго.

Извади едно пилешко краче, което захапа между зъбите си и увита в целофан пържола, която сложи на поставката. Затвори вратата на хладилника, като потопи още веднъж помещението в тъмнина. Включи прожектора и започна да отваря чекмеджетата в търсене на нож и вилица.

Прибори, изолационна лента, моливи. Звук от отварянето на всяко чекмедже, дрънкане на неговото съдържание, затваряне с приглушен тропот, после влачене на краката на Марти до следващото чекмедже. Лъчът на прожектора кръстосваше безразборно из лъскавата кухня, като хвърляше мъртви сенки на неочаквани места. Марти спря и надигна глава. Бе дочул звук.

Странен, неподдаващ се на описание звук — плискане, бълбукане. Звук на пълзене. Идваше откъм мястото, където току-що бе оставил пържолата. Той се обърна бързо, тъкмо навреме, за да види движещата се там сянка. Вдигна прожектора, за да освети поставката.

Пържолата бе жива. Жива и смъртоносна. Гротескно тя пълзеше по лавицата и по самата себе си, като нарастваше и се издуваше от ракови тумори и мехури. Огъваща се и воняща, тя идваше.

Марти се задави и в този момент осъзна, че все още държи в уста пилешкия крак. Яростно го изплю на пода. Задъхвайки се насочи светлината към него.

Хиляди червеи се кълбяха по пилешкото, след това започнаха бързо да се разпълзяват по пода, около краката на Марти, към всички мрачни и потайни кътчета на кухнята. На Марти му се повдигна и той се запрепъва към тоалетната отзад.

Главата му се опря в стената, когато се наведе над умивалника, повръщайки стомашен сок. Накрая пръстите му напипаха електрическия ключ и той включи лампата.

Все още приведен над умивалника, той бавно нормализира дишането си, като постепенно успокояваше инстинктивното повдигане. Чувстваше се слаб и отпаднал. Бавно повдигна глава, за да погледне в стенното огледало и да провери цвета на лицето си. Отражението на лицето му в огледалото бе на разлагащ се труп. Косата стърчеше безумно, устата висеше отворена. Ужасѐн, загубил контрол над себе си, Марти вдигна ръце и заби пръсти в гниещата плът на собственото си лице. Огледалният образ повтори движението му — от ръцете му се откъсваха умъртвени мускули, отлепвайки парчета плът от влажните кости. Зъбите висяха на ивици кожа, сгъстяваща се лимфна течност се стичаше от ръцете му. Той изкрещя, но не излезе никакъв звук.

Голата крушка над огледалото сменяше цвета си в бърза последователност — бял, жълт, оранжев, розов — като придаваше на безумния труп в огледалото още по-нереален, още по-демоничен вид. Крушката проблесна и експлодира, разпръсквайки концентриран поток от светлина. Марти се обърна и се затича обратно към гостната стая.

Но някъде по пътя му към кухнята времето започна да се променя.

Той започна да усеща, че се движи все по-бавно и по-бавно, като че ли се опитваше да тича във вода. Като че ли плътността на тялото му и плътността на въздуха бяха еднакви. Като че ли краката му не можеха да намерят опора. Като че ли по някакъв начин той продължаваше да преполовява разстоянието, делящо го от прага, но никога нямаше да може да измине целия път и да преодолее последната половинка.

По-бавно и по-бавно. Краката започнаха да го болят от усилието, едва можеше да си поеме дъх. Някакъв разтеглен във времето звук го заобикаляше, запълваше главата му до пръсване, а после всичко спря.

Пълно замръзване. Той остана насред крачка, с един крак вдигнат, отворена уста, вдървен. Неподвижен като камък. И всичко около него изглеждаше така вкаменено, като че някой бе снимал стаята и себе си, преминаващ през нея и това бе снимката.

Той виждаше, но не можеше да движи очите си. Чуваше, но го заобикаляше космическа тишина. Можеше да мисли — но какво трябваше да мисли за всичко това? Полудяваше ли? Или бе пропаднал в черната дупка, за която говореха?

Неподвижността бе всеобхватна. Тя пронизваше и самия въздух, който той… но той не дишаше! Инертност. Застоят продължаваше, и продължаваше, и продължаваше… колко дълго е безвременното време? Няма време, няма движение, няма звук… но почакай. Имаше звук. Някакъв звук се приближаваше.

Поскърцващ звук с най-фин тембър, почти неуловим в началото, почти илюзия за звук. После той стана по-силен и по-силен, но все така фин. Звукът на крилете на водно конче, което драска по хартия, или на сухи листа, падащи върху меката земя, или на краката на паяк, тупкащи по покрития с линолеум под. Марти гледаше право напред — единствената посока, в която му позволяваше да гледа замръзналият му поглед. Идваха паяци.

Само няколко в началото, вървящи внимателно по лъснатия под. Всеки паяк вдигаше един крак, опитваше странната, хлъзгава повърхност пред себе си, придвижваше се с един сантиметър, вдигаше следващия крак. Само няколко, с различна големина, бавно приближаващи. В цялата сегашна вселена на Марти единственото движещо се нещо бяха паяците.

Той се опита да изкрещи, или да избяга, или да ги стъпче, но, разбира се, не можа. Те идваха бавно, в началото тези няколко, а след малко към тях се присъединиха още. Различна големина, различна форма, различен цвят. Някои бяха космати, с дебели крака и груба обвивка от черна четина. Други бяха блестящо твърди, с тела почти като черупки. Някои имаха тънки като игли крака, други имаха челюсти като клещи, трети имаха шипове. Някои напредваха стремително.

Появиха се още паяци. Все още бавно, те се придвижваха напред, черни и жълти, кафяви, мъхести с цигулкоподобни шарки на гърба, блестящо черни с червени шарки във формата на пясъчен часовник. Топчести паяци, които не можеха да вървят, без да се поклащат напред-назад, вълчи паяци, дългокраки паяци, лъщящи от изпускана течност паяци, стайни паяци, тарантули. Един African Loxosceles на зелени точки.

Сега те бяха десетки, бавно напредващи. Някои бяха по-бързи от другите. Те се катереха по паяците пред тях. На едно-две места се разгоряха битки — паяците се вкопчваха и се търкаляха, шестнайсет крака сплетени смъртоносно около блестящите тела, забиване на зъби, изтичане на отрова, а после един или два оставаха да лежат на пода, първо, превивайки се в спазми, а после неподвижни, докато ордата продължаваше да напредва…

… към Марти. Мозъкът му се затърчи в агонията на ужаса — тялото му бе статуя. А паяците идваха. Като рояк.

Внезапно един от най-близките се метна напред, обхванат от паяшка похот и бързо изчезна от полезрението на Марти. Той не можеше да раздвижи очите си, не можеше да погледне надолу, не можеше да види накъде се втурна така бързо това насекомо, но после разбра, че може не само да вижда и чува, но и да чувства. Той усети как паякът се катери по лявата му обувка.

Над кокалчето… пауза… нагоре по крака под панталона. Отново си почина около коляното му.

Само да можеше да крещи. Молеше се на бога да може да изкрещи. Сега стотици паяци гъмжаха по пода, блъскаха се един в друг, вървяха напред. Първата вълна изчезна под долната граница на периферното зрения на Марти, приближавайки се неумолимо. Той почувства, че паякът на левия му крак пълзи все по-нагоре по вътрешната страна на бедрото.

Започна да се моли да изгуби съзнание.

Още два паяка се понесоха по десния му крак. Шокът бе мъчителен. Дузина други пъплеха около ръкавите му… после станаха безброй, пълзяха от външната и вътрешната страна на дрехите му. По гърба, нагоре по врата. В косата. Те пълзяха — о, Господи, не! — по най-чувствителните му места, изследваха, оставяха лепкави следи от слюнка, хапеха, дъвчеха. Някои плетяха паяжини, други падаха на пода само за да започнат отново да се катерят.

Един се намъкна в дясната му ноздра, сви се на топка и започна да отбива атаките на другите, които се опитваха да се вмъкнат в същия отвор. Пълзяха в устата му, под езика, в дълбочината на гърлото му. Там снасяха яйца.

Ужасът беше безграничен, но Марти не можеше да припадне, не можеше да умре. Ужасът вече бе достигнал до най-горната си граница. Тогава се появиха плъховете.

Подът бе покрит с паяци, но плъховете тичаха направо по тях, направо към Марти. Те започнаха да дъвчат обувките му — това свърши бързо и тогава започнаха да гризат пръстите му.

Болката бе невероятна, но плъховете като че ли я усещаха по някакъв начин и това още повече ги възбуждаше. Те загризаха прасците му, поглъщаха плътта му, пируваха с нацепената кожа и разкъсаната мускулна тъкан, докато от него не остана нищо освен един скелет от окървавени и мазни кости. Тогава, дълго време плъховете смукаха костите.

Появиха се червеите. Те пълзяха по оголените кости на пръстите на Марти, между поскърцващите прешлени на гръбначния стълб. Впълзяваха в костния мозък, гъмжаха там, смучеха мозъка, изпускаха сока си, оглозгаха костите докрай. Те пълзяха в очните кухини, ушните отвори, в черепната кутия.

По някакъв начин Марти все още чувстваше и виждаше. Чувстваше как червеите се гърчеха в костите му. Виждаше ръката си на скелет.

Докато наблюдаваше, той се разпадна. Костите се разпаднаха на молекули, които изчезнаха и се превърнаха в атоми калций, атоми фосфор, атоми въглерод. Превърнаха се в електрони, въртящи се около почти незабележими протони, вибриращи неутрони, основни частици енергия, които проблясваха в разредения въздух на намиращата се извън времето кухня, докато… Марти вече го нямаше. Невидим. Отсъстващ. Несъществуващ. Изчезнал.

Отначало Райън продължи опитите си да чете, след като Марти отиде в кухнята, но почти през целия последен час му бе струвало огромни усилия да не заспи, така че само след няколко минути вече потъваше в хипнотичното състояние на границата между съня и събуждането. Главата му клюмна, тънка струйка слюнка плъзна от полуотворената му уста надолу по брадичката, клепачите му се притвориха. Затова не усети първия полъх на раздвижване сред уредите, строени в редица пред него — плахото „бип!“ на осцилоскопа. Не забеляза и смътните трептящи образи по екраните няколко минути по-късно, жуженето на изписваните данни, свистенето на магнитофоните, които се включваха автоматично. Нито слабата светлинка в горния край на стълбите.

Стрелките на магнитометъра щяха да изскочат от циферблата, барометърът започна да пада. Райън вече бе потънал в дълбока дрямка. Бледата светлинка в горния край на стълбите заблестя по-ярко, стана синьо-зелена, доби форма, започна да слиза надолу. В почти безсъзнателното си състояние на полусън Райън най-напред усети само, че се събужда, после — че го събужда НЕЩО и накрая — че ТО натиска рамото му. Ръка.

Подскочи, изведнъж разсънен, и се завъртя заедно със стола — и видя Марти, застанал зад него. Светна в лицето му с фенерчето си. Видя изражението на неподправена изненада и недоумение на бледото лице на приятеля си. Марти се бе възродил, но сега бе в шок. Райън отново се извъртя, за да проследи втренчения поглед на широко отворените очи на техника. Проследи го дотам, където бе прикован — стълбите.

Видя зеленикавата, светеща, пълзяща маса, която вече се бе спуснала до средата на стълбището, наподобяваща гигантска ръка. Могъщите й търсещи пръсти струяха надолу по стълбите и се насочваха право към Райън и Марти. И двамата бързо отстъпиха две крачки назад. Марти отвори уста да изкрещи, но нямаше дъх да издаде звук. Райън не можеше да се помръдне. Въздухът бе станал рядък, зареден с електричество. Мониторите бяха полудели. Нещото идваше все по-близо.

Най-сетне Райън успя да проговори шепнешком:

— Появи се! Виж осцилоскопа!

Марти вдигна рязко глава:

— Системите са активирани! Температурата спада!

— Истина е! Това наистина става!

— Не сънувам ли?

— Да те ощипя ли?

— Благодаря, и сам мога.

Димящите пръсти стигнаха дъното на стълбището и внезапно се издигнаха към тавана на вестибюла. Пулсиращо пипало се протегна, спусна се плавно надолу, изви се като кобра и се прибра. Пръстите се свиха в юмрук, който бавно започна да расте. Когато дланта отново се разтвори, бе двойно по-голяма. Пак се настани на пода и едва забележимо запълзя напред.

Нещо в Марти се скъса. Устата му се отвори, затвори се, после пак се отвори и пак се затвори. После закрещя.

Всички в дневната стая наскачаха. Дайан грабна Роби и го притисна до себе си, още преди да разбере какво става. Д-р Леш сложи очилата си, за да потърси причината за паниката. Причината бе сред тях. Ръката бе в дневната. Движеше се безцелно, промушваше се под масите, обикаляше столовете. Като оживяла мъгла. В стаята бе станало студено и влажно. Никой не помръдваше.

— Случвало ли ви се е по-рано? — попита Леш, без да отправя въпроса си конкретно към някого.

— За първи път виждам подобно нещо — заекна Дайан.

— И аз!

Мъглата се надигаше и спадаше като прилив. Откъслечни проблясъци припламваха във веществото, сякаш избухваха миниатюрни светкавици или извънземни неврони се освобождаваха от електрическите си заряди. Сякаш мъглата мислеше.

— Това е… страхотно! — промълви Леш.

— Но е нищо в сравнение с онова, което трябваше да преживея в кухнята! — дрезгаво каза Марти.

Но никой не слушаше Марти. Всички бяха вцепенени. Парата се рееше наоколо като светещ бриз, вече морскозелена, искряща и димяща. Проучваше дневната, изглеждаше жива, съзнаваща, но сякаш загубила пътя. Търсеше нещо, не можеше да намери изхода.

Леш се отдръпна от едно пипало, което се свиваше на кълбо до нея.

— Не му давайте да ви докосне! — зашептя тя. — Но се постарайте да не му пречите. Мисля… чувствам, че иска нещо. Но като че ли не е сигурно какво.

— Вие… просто си въобразявате д-р Леш! — изскимтя Райън.

Той замря неподвижен, докато димът се увиваше около краката му, нагоре към гърба и после обратно надолу.

— Видяхте ли? — успя да изрече със задавен глас, когато нещото го остави на мира. — Добре съм. Нищо ми няма!

Искрено се надяваше, че ще е така, щом го казва.

Силите на Марти бяха почти на изчерпване, след като се бе разпаднал пред хладилника, а сега гледаше тази жива пара в дневната. Полека той отстъпваше назад, по-далеч от пътя на облака, към малката баня за гости.

Дайан все така здраво притискаше Роби. Никога преди не бе виждала нещо подобно на тази… тази мъгла и не бе сигурна как да реагира. Всичко бе изумително, дори зашеметяващо. И все пак бе свързано с изчезването на детето — и бе опасно и плашещо в същото време. Но тя не искаше да допусне грешка — може би поведението й или реакцията й спрямо това нещо (каквото и да е то) щеше да реши съдбата на детето й. Може би трябваше да се държи храбро. Или нагло. Или може би срамно. Или… как? Направо бе парализирана от многото възможности и затова просто стоеше, готова на всичко, прегърнала сина си.

Стив бе и по-уплашен от Дайан, и по-ядосан. По природа бе простоват и тези оживели фантазии му бяха чужди. Просто умът му не го побираше. Не вярваше на очите си. Но то бе там. Той го виждаше. Затова емоционалното състояние на Стив бе резултат и от рухването на представите му за естествения ход на нещата, не само от стреса поради изчезването на детето му и обърканото домакинство. Той се страхуваше от реещата се мъгла и същевременно бе разгневен. И най-сетне гневът и страхът го убедиха, че тя съществува.

Но пълзящата мъгла не бе най-фантастичното явление, с което Стив трябваше да се примири до края на нощта. Защото в този момент серия искри проблеснаха във въздуха под тавана — там, където се бяха материализирали скъпоценностите, и се появи още нещо.

Нещо. Мрак без форма. Безформено отсъствие на светлина. Размерите му непрекъснато се меняха. Освен това тъмнината се движеше. Плаваше във въздуха. За малко спря, поколеба се, понесе се нагоре, закръжи, пак спря. Съвсем като живо същество от сянка, което се оглежда на непознато място.

Леш усети, че леденостуден страх я пронизва за пръв път тази нощ. Никога през живота си не бе преживяла или чела за нещо, което поне малко да прилича на тази безформена тъмнина. Но вчера бе чула някой да й говори за нея. Танджина. Нещо, което видяла в транса си… Какво бе казала тя? „ТОЙ Е СЯНКА. СУМРАЧНО СЪЗДАНИЕ, КОЕТО НЕ МОГА ДА УСЕТЯ, ТОЙ САМИЯТ Е ПРОХОД КЪМ ДРУГА ПЛОСКОСТ“.

И ето сега то бе тук. Леш изпитваше ужасно, предизвикващо гадене, усещане. За нещо вече видяно — полузабравен, полужив спомен. Прималяване, като при падане в пространството. Това същество бе проходът за Никъде.

— Стойте настрана от него! — зашептя Леш с отчаяна настойчивост. — Не го допускайте до себе си. Това е… Мисля, че това е тунел към друга вселена.

Внезапен страх ги наелектризира взривоопасно. Райън се стресна:

— Искаш да кажеш… като черна дупка? Черните дупки не се движат така. Това е нещо живо. Освен това черна дупка, голяма като тази, досега да е погълнала половината щат.

— Не зная какво е черна дупка, нито какво е това — предпазливо заяви Леш. — Но Танджина каза, че е „проход към друга плоскост“, и на мен то не ми харесва.

На никого не му харесваше. Бе студено. Бездънно. Движеше се. Дори като че ли издаваше някакъв звук. А може би това бе липса на звук. Нещо като несмях.

Приближи се до един стол. Настани се на възглавницата. Продължи към масата за гости. Възглавницата от стола бе изчезнала. Нямаше я, сякаш бе погълната от съществото-сянка. Изядена.

Съществото-сянка се отдалечи от масата. Започна да се приближава към Дайан.

— Не! — прошепна тя, почти мигновено изгубила контрол над себе си. Лицето й се изопна. Тя панически притискаше Роби към себе си. Не можеше да направи нито крачка.

— Не! — изскимтя.

Сянката се приближи още. Внезапно под тавана лумна още един водопад от искри и се появи пламък. Появи се и започна да расте, докато доби размерите и донякъде формата на мъж. Същество-пламък, оранжево, пулсиращо, течно. Гмурна се надолу в стаята като огнено кълбо и застана срещу сянката.

Те затанцуваха. Поне приличаше на танц. Докосваха се, разделяха се, въртяха се, преплитаха се. Съществото-пламък бъбреше на някакъв ефирен огнен език, като горещ вятър. Може би това бе песен.

Хората наблюдаваха танца им безмълвни, безсилни да откъснат поглед. Стаята се бе превърнала в сцена за невъобразим спектакъл. Тихичко Леш промълви:

— Танджина е видяла това.

На Дайан й се виеше свят от усилията да схване значението на видяното.

— Това са сънищата на Керъл Ан! — учудено прошепна тя. Сънищата на Керъл Ан са оживели!

Леш поклати глава.

— Мисля, че вече са били живи, когато Керъл Ан ги е сънувала.

— Какво трябва да правим? — натъртено попита Райън.

— Да правим? — Леш повдигна вежди. — Що за нахална мисъл!

Тя отново насочи вниманието си към танцуващите.

Съществото-пламък променяше цветовете си — от оранжево в червено, жълто, бяло, синкавобяло, зеленикавобяло, оранжево-бяло. Формата му също се променяше от време на време — приличаше ту на крило, ту на метеорит. Или на дъжд от пламък. Говореше на огнения си език на тъмното нещо, а съществото-сянка му отвръщаше със своя смях-сянка. И през цялото време на танца зелената мъгла не спираше да обикаля пода — луташе се безцелно, спотаяваше се в ъглите, удвояваше се. Танцът ставаше все по-лудешки. Огънят пламтеше, сянката се сгъстяваше. Стаята се нажежи от трескаво напрежение. Изведнъж сянката с едно духване угаси буйния пожар и всичко потъна в мрак, тишина и покой. Всичко освен фосфоресциращата мъглявина, която струеше по пода, и безсърдечния смях-сянка.

Но само след миг неугасимото същество-пламък лумна отново, точно зад тъмното нещо и пръсна толкова ярка светлина, че почти очерта силуета на сянката, почти разкри формата й. Без бавене двете отново се впуснаха в танца си, все така загадъчни.

— Чудя се кой ли им измисля хореографията пряко сили успя да се пошегува Райън.

Търсеше отдушник за собственото си напрежение. Но успя само да предизвика нов повод за ужас — под тавана проблесна още едно съзвездие от ситни искрици и се материализира още едно същество. Плътно и твърдо, то смътно напомняше дънер на изкорубено дърво. Яка възлеста кора го покриваше от долу (където сякаш избуяваше от пода) догоре (където се бе сраствало с тавана). Половин дузина клонки пипнешком се провряха в стаята. Старчески, пресекливи звуци витаеха около кората.

Роби изпищя, уверен, че това е неговият страшен дъб, върнал се да го тормози. Може и да беше той. Във всеки случай хленчът на момчето бе пресечен от съществото-пламък, което се откъсна от партньорката си — сянка, и нападна дървото. Съществото пламък се стрелкаше напред-назад между клоните, като ги подпалваше отново и отново с всяко минаване. Огнената песен сега звучеше яростно. Засмукващият звук на кремационната пещ. Горящите дървесни крайници се гърчеха и стенеха, извиваха се и кършеха собствените си обгорени филизи. Пламъкът отново се втурна и обгърна дънера. Дървото глухо стенеше. Когато най-сетне успя да се изтръгне от насилствената прегръдка на огъня, от едната страна бе обгоряло и димеше.

Сянката се спусна и обви пушека. Погълна го, сякаш бе нейна собственост. Дървото изръмжа, а после се сгърчи, като напука тавана. Безплътната пара все още криволичеше по пода.

Потресените човешки същества вече бяха прекалено замаяни, за да говорят и дори да помръднат.

Драмата на дървото, огънят и сянката продължаваше. Към каква развръзка — може би само звездите знаеха.

Марти успя да се добере до банята в дъното на коридора и се скри там задъхан. Бляскавата зелена мъгла, плъзнала навсякъде наоколо, за него бе последната капка. Стига толкова! Чудеше се как още не е умрял от страх. За учебен стаж бе прекалено, поне що се отнасяше до него. Значи зелена святкаща мъгла, така ли? Добре! Просто ще си кротува тук до края на нощта, а на сутринта — „Много благодаря!“ и хоп! — право в самолета за вкъщи да си пише мемоарите.

Запали лампата, спусна капака на клозетната чиния и седя там, докато дишането му се нормализира. Ето, така е по-добре! Странни звуци проникваха от дневната, но той не искаше да знае нищо за тях. Затвори вратата на банята и се заключи.

А сега какво? Огледа се наоколо в малката, чиста стаичка. Бяла порцеланова мивка, бяла порцеланова клозетна чиния, бели матови стени, бели плочки по пода, бяла тоалетна хартия, бял сапун „Слонова кост“, бяла мазилка на тавана. На стената висеше картина — акварел с червени калифорнийски макове, под стъкло и в рамка. Над мивката имаше огледало, което скриваше аптечката. Само че Марти нямаше да поглежда повече в никакви огледала тази нощ. Просто се усмихваше и седеше в очакване на утрото.

Започна да потрепва с пръсти отстрани по бидето. Затананика си някаква песничка. Необичайни звуци се промъкваха под вратата. Той затананика по-силно. Като че ли захладня. Ставаше течение или нещо от тоя род. Вдигна яката около врата си и пак започна да потупва ритмично порцелана. Цоп! Показалецът му хлътна в нещо лепкаво по ръба на тоалетната. Браво бе, Марти! Право в десетката! Долепи пръста до палеца, за да го усети по-добре: много бе лепкаво. С отвратена усмивка вдигна ръка пред лицето си, за да види какво е полепнало по нея.

Ръката му се топеше.

Отскочи назад тъй рязко, че събори капака на казанчето и той издрънча на пода. С първобитен ужас се взираше в ръцете си — и двете бавно се стичаха, пръстите му се източваха, кожата капеше като восък в локвички на плочките. Марти почна отново да се задушава. Хлъзна се от тоалетната и с трясък се приземи върху линолеума. С обезумял поглед въртеше глава от единия към другия ъгъл, напразно търсейки обяснение за нещастието си. Утеха нямаше. Като омагьосани ръцете му започнаха да се разтягат от раменете надолу, сякаш бяха от тесто. Удължаваха се и изтъняваха, докато станаха три пъти по-дълги от нормалното и като опря кокалчетата на пръстите си на пода до себе си, лактите му щръкнаха във въздуха над главата му, почти като краката на огромен паяк.

За миг тази мисъл предизвика ужасяващо видение и той бързо погледна надолу — но не, не бе паяк!

И все пак се чувстваше наистина странно. Всъщност някак… могъщ. С кристално ясно съзнание, мисълта му режеше като бръснач — като след половин грам кокаин. Марти лукаво се подсмихна, присви колене към гърдите си и се облегна на стената. Не бе съвсем сигурен, но му се струваше, че става по-голям. Ама много по-голям. Чу как шевът на панталоните му се разпра отзад. Усмихна се отново. Слюнка преля над долната му устна, проточи се на дълга нишка до пода и там се събра в локвичка. Наведе глава и облиза плюнката от пода. Това бе лесно, защото шията му бе станала по-дълга и леко огъната напред, а челюстите му бяха изпъкнали като зурла. Така че бе лесно да се наведе и да оближе слюнката. Лесно и приятно.

Ризата му се скъса. Това го разсмя, но от устата му излезе само съскащ звук. Той му се зарадва. Кх-х-х-х-х! Отново се наду — дрехите му се разпаднаха на парцали. Въобразяваха си, че ще могат да го скрият в дрехи, глупаци такива! Скоро щяха да разберат колко наивни са били. Щеше да им покаже лицето си.

Огледа стаята. Какво търсеше? Нещо му се искаше, но какво? Повдигна капака на тоалетната до себе си с десетсантиметровите си нокти. Пъхна глава в чинията и залочи. Не, нещо друго беше.

Погледна към огледалото на стената. Внезапен гняв забушува в него като пожар мразеше огледалата. С едно движение се надигна и разби стъклото с лапата си на влечуго. То се пръсна на парченца, отломъците се разпиляха навсякъде. Цяла минута дишаше тежко, после взе едно от по-големите късчета и го изяде. Стъклото бе вкусно.

Марти изяде всички шишенца от лекарства в аптечката. Откачи картината от стената и захапа стъклото й. Вече се чувстваше по-добре. Почеса се в неясна възбуда. Звуците откъм предната част на къщата привлякоха вниманието му. Той блъсна вратата на банята, без да си играе да я отключва, и се запъти с подскоци през вестибюла към дневната.

В дневната пламъкът и сянката бяха обградили дървото, а хората гледаха вцепенени. Изведнъж нисък ръмжащ звук накара всички да обърнат поглед към вратата за коридора. От тъмното там идваше някаква фигура. Дървото, пламъкът и сянката я съзряха едновременно и като че ли изпаднаха в лудост. Пламъкът се гмурна в сянката и изчезна, сянката погълна дървото и то се стопи, а после самата тя плавно запърха по стълбите и се скри… между сенките.

Леш и останалите се взираха към коридора, където фигурата се приближаваше все повече и повече. Тя изведнъж се показа в полумрака, осветен от телевизионните екрани — гол, хлипащ, полюшвайки се прегърбен като орангутан, там стоеше… Марти. Той се бе върнал от метаморфозата.

Марти се спря, като стигна до групичката, изправи се и ги погледна смутено:

— Защо сте ме зяпнали всички? — попита той.

Преди някой да успее да отговори, се случи нещо чудно — най-голямото чудо през цялата тази странна и страшна нощ. Една жена се появи на стълбите. Жена-видение. Висока, грациозна, с великолепни старинни одежди. Тя се плъзгаше по стълбите, заобиколена от трептящи, мъждукащи светлинки. Чудо, защото бе толкова красива, макар никой да не би могъл да опише точно лицето й, а очите й бяха непроницаеми, като отвъдния свят. Чудо, защото бе толкова истинска — всеки, който се осмелеше, би могъл да протегне ръка и да я докосне, макар че никой не бе толкова смел. Чудо, защото тя бе призрак.

Досегашните явления също бяха чудеса, разбира се, но толкова свръхестествени и странни и самата им същност бе толкова неприемлива за съзнанието, че ги възприемаха по-скоро като халюцинации. Леш вече се питаше: това наистина ли се бе случило току-що? Действителност ли бе?

Но тази жена — тя бе истина. Тя бе тук. Тя вървеше или по-скоро се рееше сред тях сега. Проблясъците, които я заобикаляха, се движеха заедно с нея, проверяваха въздуха като съгледвачи, от време на време се отдалечаваха, пак се връщаха. Образи-следи, само дето не следваха, а изпреварваха жената всеки път, когато се плъзгаше нанякъде, като че ли по някакъв странен начин я водеше собственото й движение.

Ектоплазмата на ръцете й периодично преливаше в дълги, тънки пипала, които се протягаха през стаята, за да проверят различни предмети, да ги опипат и да ги усетят, и пак се прибираха при нея. Тя постоянно се разтягаше по този начин, понякога всъщност за миг се разтваряше напълно, за да се образува отново след секунда във водовъртеж от сгъстяващ се дим.

Тъй истинска, тъй завладяваща. Всички наблюдаваха как прозрачното й тяло се движи от стола към камерата, а после към завесата и нямаше сред тях някой, който да не копнее да бъде докоснат от нея. Всички бяха развълнувани до екстаз и се чувстваха подвластни на магията й. Стояха като вкаменени, докато жената се движеше. После видяха как спря. Ефирната синьо-зелена мъгла, от която се състоеше, изглеждаше по-гъста, главата й — по-едра, очите й — още по-черни, устните й се разтеглиха в демонична озъбена усмивка, ръцете й се вдигнаха, нещо животинско напираше в нея под погледа им и започна да излиза наяве. Леден страх пропълзя в сърцата им.

В стаята стана по-студено. Всеки се бе обърнал в различна посока, за да види какво става, когато изведнъж светнаха всички електрически крушки в къщата. Светлината ставаше все по-ослепителна, непоносимо ярка. Всички в стаята закриха очи. Марти отново запищя. Дим изпълваше стаята, пращяха искри. Тънкият писък стана оглушителен, стрелката на звукозаписа отхвръкна и показваше претоварване.

— Замириса на късо съединение! — извика Стив.

— Ще експлодира!

Честотата на сигнала достигна ужасяващо шеметни височини, звукът стана непоносимо силен, докато най-сетне като в очистителен катарзис оглушително „Бум!“ разтърси къщата — мъглявият призрак, заедно с мъждукащите светлинки яростно бе засмукан в билокационната точка и всичко отново потъна в тишина и мрак. Край на епизода.

Д-р Леш наруши мълчанието.

— Превъртете лентата!

Гласът й бе напрегнат, сдържан.

Райън заблъска бутоните за връщане назад на видеозаписа, докато останалите се опипваха за някакви повреди и бавно се събираха около мониторите. Марти остана да седи гол на пода, там където си беше, дишайки учестено, но иначе изглеждаше здрав и читав.

— Мисля, че се е записало — мърмореше Райън, докато пръстите му играеха по различните бутони и клавиши. — Струва ми се, че го имаме на лента. Да, да! Записали сме го.

Двата монитора показваха видеозаписите си едновременно — единият заснет във видимата част на спектъра, а другият — със специален обектив, улавящ инфрачервения обхват, който се възпроизвеждаше върху термографична лента.

Всички внимателно гледаха екраните. Нито единият, нито другият запис не показа съществото-пламък, нещото-сянка, нито създанието-дърво. Нямаше ги там. Нямаше я тюркоазната мъгла, нито парата, нито димът. Но онова, което го имаше, бе поразително. Това бяха хора.

Прозрачни, безплътни форми, които слизаха бавно по стълбите. Пристъпваха със същата скорост и на същите места, където се бе появявала мъглата. А в центъра на гръдния кош на всеки един тлееше светлинка — точно там, където бяха припламвали и греели огънчетата в мъглата, когато тя най-напред се бе стекла по стълбите.

В тази върволица от изпарения се нижеха най-различни хора. Прегърбен уморен старец. Малко момиченце, но не Керъл Ан, се оглеждаше, като че ли се е изгубило. То сякаш не виждаше стареца. Безцелно се луташе из дневната. После на екрана се появиха още четири образа. Едри, прошарени мъже, загърнати в палта от зебло, с широкополи каубойски шапки и ботуши за езда се скупчиха в един ъгъл с гръб към камерата. Една жена закрачи по екрана, издокарана като палавите хлапачки от 20-те години. Движеше се нагоре-надолу, сякаш търсеше врата, за да излезе, по лицето й струяха сълзи. Появиха се още няколко души — детенце, свито на кълбо, плачеше беззвучно, двама окървавени грубияни се ръгаха с ножове. Старица с венчална рокля. Хора с всякакъв вид и възраст плаваха като насън по екрана. Изгубени, без посока, тъжните призраци следваха същия път, по който бе преминала мъглявата ектоплазма. Духове, не намерили покой.

Същите образи се виждаха на инфрачервения екран, макар че той ги показваше в безумни цветове, защото реагираше на температурата им. Те бяха леденостудени, тези фантоми.

Рядко се случваше някое привидение да влезе в контакт с друго. Изглежда, дори не съзнаваха, че другите съществуват. Някои дори гледаха право в камерата, без признак, че знаят за нея. Млад мъж се приближи до обектива и се изпари.

На екрана се появи жената-привидение. Вместо двадесетте светлинки, които я заобикаляха, сега имаше двадесет духове — бледи привидения-слуги — призрачна свита, съпровождаща призрачната си господарка. Жената-дух се движеше сред поданиците си царствено, грациозно, надменно. Дори на запис бе величествено видение.

Сякаш нарочно тя гледаше встрани от екрана. След това долетя по-близо и изпълни екрана. Спря се. Приближи се още, докато целият екран потъмня. Стана съвсем черен. Неясният образ на жената променяше формата си в тъмнината. Преображението бе ужасно — появиха се две ярки горящи точки, които после се дръпнаха — това бяха очи. Очи по средата на глава без светлина, без форма. Безформена, но отвратителна. Постепенно главата се разсея, накрая се виждаше едва-едва. Все така трудно бе да се прецени формата й. Защото това бе хилещото се лице ма чистия Хаос, на съвършения Ужас. Въплъщението на Лудостта.

В дъното зад нея бе сянката й — сянката на Звяра.

Дъхът на Марти секна, докато се взираше в образа, защото именно в това се бе превърнал за кратко. Дайан сграбчи Роби, прикри очите му и запищя — неспирно, неудържимо, звукът извираше от дъното на душата й. Стив насила я избута настрани от монитора, за да не вижда онова, от което не можеше да откъсне поглед.

— Това нещо е там с детето ми! — виеше Дайан. — Това! Това нещо!

Д-р Леш продължаваше да се взира в екрана. На лицето й бе изписано отчаяние.

— Боже мой! — прошепна тя на себе си. — Там има стотици!

Стив обгърна Дайан със силните си ръце. Прегръщаше я, докато писъците й не преминаха в плач, а после утихнаха в приглушено хлипане. Той нежно галеше главата й, после се наведе да вдигне Роби, който бе застанал до него, и взе и момчето в здравата си безгранична прегръдка.

Леш и асистентите й продължаваха да гледат мълчаливо. Записът свърши. Настъпи тишина.

Цяла минута никой не помръдна. После д-р Леш се съвзе и отиде до видеомагнетофона, взе касетите и ги сложи в куфарчето си. После го заключи.