Понеделник започва в събота

Първа глава

Наближавах мястото на срещата. Притискайки се до самия път, около мене се зеленееше гора, която тук-таме отстъпваше място на поляни, обрасли с жълта острица. Слънцето от много часове вече залязваше, а все не можеше да залезе и висеше ниско над хоризонта. Колата се носеше по тесния път, настлан с чакъл. Карах направо през едрите камъни и всеки път в багажника дрънчаха и тракаха празните бидони.

Вдясно от гората излязоха двама души и застанаха на банкета, загледани към мене. Единият вдигна ръка. Намалих газта и ги заразглеждах. Стори ми се, че бяха ловци, млади хора, може би малко по-стари от мене. Лицата им ми харесаха и аз спрях. Онзи, който вдигаше ръка, пъхна в колата мургавото си гърбоносо лице и попита усмихнат:

— Ще ни откарате ли до Соловец?

Вторият, с червеникава брада и без мустаци, надничаше през рамото му и също се усмихваше. Положително бяха симпатични хора.

— Хайде, качвайте се — казах аз. — Единият отпред, другият отзад, че там, на задната седалка, е багажът ми.

— Благодетел! — радостно каза гърбоносият, свали си пушката и седна до мене.

Брадатият, който нерешително надничаше през задната врата, каза:

— Ами може ли това тук малко да го?…

Наведох се през облегалката и му помогнах да разчисти мястото, заето от спалния чувал и сгънатата палатка. Той деликатно се намести, като сложи пушката между колената си.

— Притворете по-добре вратата — казах аз.

Всичко вървеше нормално. Колата потегли. Гърбоносият се извърна назад и взе оживено да приказва, че е много по-приятно да се пътува с лека кола, отколкото да се върви пеша. Брадатият неясно се съгласяваше и непрекъснато хлопаше вратата. Погледнах го в огледалцето и го посъветвах: „Приберете мушамата. Мушамата ви е прещипната от вратата.“ След пет-шест минути най-после всичко се оправи. Попитах ги: „Нали до Соловец има десетина километра?“ — „Да — отвърна гърбоносият. — Или малко повече. Пътят е лош наистина, но е за камиони.“ — „Пътят си е много хубав — възразих аз. — Заплашваха ме, че изобщо няма да мога да мина.“ — „По този път дори през есента може да се мине.“ — „Оттук — да, но откъм Коробец е черен.“ — „Тази година лятото е сухо, всичко е изсъхнало.“ — „Казват, край Затон валяло“ — подхвърли от задната седалка брадатият. — „Кой казва“ — попита гърбоносият. „Мерлин казва.“ Те, кой знае защо, се засмяха. Извадих цигарите, запалих и им предложих да се почерпят. „Фабрика «Клара Цеткин» — каза гърбоносият, разглеждайки кутията. — Вие от Ленинград ли сте?“ — „Да“. — „Пътешествувате?“ — „Пътешествувам — казах аз. — Ами вие тукашни ли сте?“ — „Кореняци“ — каза гърбоносият. „Аз съм от Мурманск“ — съобщи брадатият. „За Ленинград сигурно Соловец или Мурманск е все едно — Север“ — каза гърбоносият. „Не, защо така мислите?“ — казах аз учтиво. „Ще спирате ли в Соловец?“ — попита гърбоносият. „Разбира се — казах аз. — Точно в Соловец отивам.“ — „Роднини ли имате там или познати?“ — „Не — казах аз. — Просто ще изчакам момчетата. Те вървят по брега, а в Соловец имаме среща.“

Пред себе си видях широка ивица разпилени камъни, намалих и казах: „Дръжте се по-здраво“. Колата се разтресе и заподскача. Гърбавоносият удари носа си в цевта на пушката. Моторът изрева, камъните удряха отдолу. „Горката кола“ — каза гърбоносият. „Какво да се прави…“ — казах аз. „Не всеки би минал по такъв път със собствена кола.“ — „Аз бих минал“ — казах аз. Камъните свършиха. „Значи колата не е ваша!“ — досети се гърбоносият. „Че откъде ще имам кола! Под наем е.“ — „Ясно“ — каза гърбоносият, както ми се стори, разочаровано. „А какъв смисъл има човек да си купува кола, за да се разкарва по асфалт? Където има асфалт, няма нищо интересно, а където е интересно, няма асфалт.“ — „Да, разбира се“ — учтиво каза гърбоносият. „Според мен, глупаво е от колата да правиш идол.“ — заявих аз. — „Глупаво е — каза брадатият. — Но не всички мислят така.“ Поговорихме за коли и стигнахме до заключение, че ако човек си купува кола, трябва да си купи ГАЗ-69, но за съжаление не ги продават. След това гърбоносият ме попита: „А къде работите?“ Отговорих му. „Колосално! — възкликна гърбоносият. — Програмист! На нас ни трябва тъкмо програмист. Слушайте, зарежете вашия институт и елате при нас!“ — „А каква машина имате?“ — „Каква имаме“? — обръщайки се назад, попита гърбоносият. — „Алдан-3“ — каза брадатият. — „Приказна машина — казах аз. — Ами добре ли работи?“ „Как да ви кажа…“ — „Ясно“ — казах аз. — „Всъщност още не са я доизкусурили — каза брадатият. — Останете при нас, ще я оправите…“ „А преместването ви ще уредим на бърза ръка“ — добави гърбоносият. „А с какво се занимавате?“ — попитах аз. — „Както всяка друга наука — каза гърбоносият. — С човешкото щастие“. — „Ясно — казах аз. — Нещо с космоса ли?“ — „С космоса също“ — каза гърбоносият. „Кой бяга от доброто“ — казах аз. „Столичен град и добра заплата“ — каза тихичко брадатият, но аз чух. „Не бива — казах аз. — Не бива всичко да се мери с пари.“ „Не, пошегувах се“ — каза брадатият. „Шегува се — каза гърбоносият. — По-интересна работа от нашата няма никъде да намерите.“ — „Защо смятате така?“ — „Убеден съм.“ — „Аз не съм убеден.“ Гърбоносият се усмихна. „Пак ще си поговорим на тази тема — каза той. — Дълго ли ще стоите в Соловец?“ — „Два дни максимум.“ — „Тогава на втория ден ще си поговорим.“ Брадатият заяви: „Лично аз виждам в това пръста на съдбата — вървим си из гората и срещаме програмист. Струва ми се, вие сте обречен.“ — „Наистина ли толкова ви трябва програмист?“ — попитах аз. — „Страшно ни трябва програмист“. — „Ще поговоря с момчетата — обещах им аз. — Има недоволни.“ — „Трябва ни не какъв да е програмист — каза гърбоносият. — Програмистите са дефицитни и са се разглезили, а на нас ни трябва неразглезен.“ — „Да, това е по-сложно“ — казах аз. Гърбоносият започна да подвива пръсти: — „Трябва ни програмист: а — неразглезен, бе — доброволец, це — да се съгласи да живее в общежитие…“ — „Де — поде брадатият — със сто и двадесет рубли“ — „Ами крилца трябва ли да има? — попитах аз. — Или, да речем, ореол на главата си? Такива се срещат по един на хиляда!“ — „Ами на нас точно тоя един ни трябва“ — каза гърбоносият. — „Ами ако са само деветстотин?“ — „Съгласни сме на девет десети.“

Гората се разшири, ние минахме през един мост и се понесохме между картофени ниви. „Девет часът е — каза гърбоносият. — Къде смятате да нощувате?“ — „Ще пренощувам в колата. Магазините ви до колко часа работят?“ — „Магазините са вече затворени“ — каза гърбоносият. „Може в общежитието — каза брадатият. — В моята стая има свободно легло.“ — „До общежитието не може да се отиде с кола“ — каза гърбоносият замислено. — „Да, наистина“ — каза брадатият и кой знае защо, се засмя. — „Колата може да се остави до милицията“ — каза гърбоносият. — „Глупости — каза брадатият. — Аз дрънкам глупости, а ти повтаряш като папагал. Как ще влезе той в общежитието?“ — „Да, да, дявол да го вземе — каза гърбоносият. — Един ден не работиш и забравяш тези неща“. — „Защо да не го преобразим?“ — „Стига, стига — каза гърбоносият. — Това да не ти е диванът. Нито ти си Кристобал Хунта, нито пък аз…“

— Не се тревожете — казах аз. — Ще пренощувам в колата, не ми е за пръв път.

Изведнъж страшно ми се прииска да си поспя на чаршафи. Вече четири нощи бях спал в спалния чувал.

— Слушай — каза гърбоносият, — хо-хо! Конакокошкрак!

— Правилно! — възкликна брадатият. — Ще го настаним на Лукоморие!

— Но моля ви се, ще преспя в колата — казах аз.

— Ще пренощувате в къща — каза гърбоносият, — на сравнително чисти чаршафи. Трябва някак си да ви се отблагодарим…

— Няма бакшиш да ви даваме — каза брадатият.

Влязохме в града. Заредиха се солидни старинни огради, дебели срезове от гигантски почернели греди, тесни прозорци, украсени с резба и дървени петлета на покривите. Мярнаха се няколко мръсни тухлени сгради с железни врати, видът на които събуди в паметта ми полупознатата дума „хамбари“. Улицата беше права и широка и се наричаше булевард „Мир“. Пред нас, близо до центъра, се виждаха двуетажни сгурбетонни къщи с незаградени градинки.

— Следващата пресечка надясно — каза гърбоносият. Включих мигача, намалих и завих надясно. Уличката беше обрасла с трева, но пред една вратичка се беше сгушил нов „Запорожец“. Номерата на къщите бяха заковани над вратите и цифрите едва личаха върху ръждясалата ламарина на табелките. Уличката се наричаше изящно: ул. „Лукоморие“. Тя беше тясна и сгушена между тежките старовремски сгради, правени сигурно още по времето, когато тук са скитали шведски и норвежки пирати.

— Стоп — каза гърбоносият. Ударих спирачките и той отново чукна носа си о цевта на пушката. — Сега ще направим следното — каза той, като потърка носа си. — Ще ме почакате, а аз ей сега ще отида и ще уредя всичко.

— Наистина не си струва — казах аз за последен път.

— Без приказки. Володя, дръж го на мушката.

Гърбоносият се измъкна от колата, наведе се и се шмугна в ниската вратичка. Зад високата сива ограда не се виждаше къща. Портите бяха наистина феноменални като в локомотивно депо, окачени на ръждиви железни баглами по десетина килограма едната. Четях учуден табелките. Те бяха три. На лявото крило на портата строго блестеше солидна синя табелка от дебело стъкло със сребърни букви:

На дясното крило отгоре имаше ръждясала тенекиена табелка: „Ул. Лукоморие №13, Н. К. Горянина“, а под нея се мъдреше парче шперплат с разкривен надпис с мастило:

— Каква КОТ-КА? — попитах аз. — Комитет по отбранителна техника?

Брадатият се изкиска.

— Най-важното е да не се тревожите — каза той. — Тук при нас е забавно, но всичко ще се уреди.

Излязох от колата и взех да бърша предното стъкло. Изведнъж над главата ми нещо се разшава. Погледнах. На портата се беше качил и се наместваше удобно грамаден — никога не съм виждал подобен — черносив котарак на ивици. Той се намести и доволно и равнодушно ме погледна с жълтите си очи. „Пис-пис-пис“ — казах машинално. Котаракът учтиво и студено разтвори зъбатата си уста, издаде прегракнал гърлен звук, а после се обърна и се загледа към двора. Отвъд оградата гласът на гърбоносия рече:

— Василий, приятелю, позволете да ви наруша спокойствието.

Изскърца мандалото. Котаракът стана и безшумно изчезна в двора. Портата тежко се разклати, чу се ужасно скърцане и трясък и лявото крило бавно се отвори. Подаде се почервенялото от напрежение лице на гърбоносия.

— Благодетелю! — покани ме той. — Влизайте!

Върнах се в колата и бавно я вкарах в двора. Дворът беше просторен, в дъното се издигаше къща от дебели греди, а пред къщата се мъдреше огромен нисък дъб, широк и мощен, с гъста корона, която покриваше покрива. От портата до къщата, заобикаляйки дъба, водеше пътечка, постлана с каменни плочи. Вдясно от пътечката имаше зеленчукова градина, а вляво сред полянката се издигаше кладенец с макара, почернял от старост и покрит с мъх.

Откарах колата настрани, угасих мотора и излязох. Брадатият Володя също излезе, опря пушката на колата и започна да си слага раницата.

— Ето ви у дома — каза той.

Гърбоносият със скърцане и тропот затваряше портата, а аз се чувствувах доста неудобно, озъртах се и не знаех какво да правя.

— Ето я и домакинята — каза брадатият. — Как сте, бабо Наина Киевна.

Домакинята сигурно имаше над сто години. Тя вървеше към нас бавно, подпираше се с чепата тояга и влачеше краката си, обути във валенки с галоши. Лицето й беше тъмнокафяво; от гъстата мрежа бръчки напред стърчеше извит и остър като ятаган нос, а очите й бяха бледи, безцветни, сякаш бяха покрити с пердета.

— Здрасти, здрасти, внучето ми — рече тя с неочаквано звучен бас. — Значи това е новият програмист? Здрасти, драги, добре дошел!…

Поклоних се, разбирайки, че трябва да мълча. Под черната пухена кърпа се подаваше пъстра найлонова забрадка с разноцветни щампи на Атомиума и с надписи на разни езици: „Международно изложение в Брюксел“. На брадата и под носа й стърчеше рядка побеляла четина. Бабата беше облечена с ватенка без ръкави и с черна вълнена рокля.

— Та така, Наина Киевна! — каза гърбоносият, като се приближи, изтривайки ръждата от дланите си. — Трябва да настаним нашия нов сътрудник за две нощи. Да ви го представя… м-м-м-м…

— Няма нужда — каза бабичката, като ме разглеждаше вторачено, — сама виждам. Александър Иванов Привалов, хилядо деветстотин тридесет и осма, мъжки пол, руснак, член на ВЛКСМ, не, не, не е участвувал, не е бил, няма, а писано ти е, елмазен мой, далечен път и работа в държавна къща, и трябва, брилянтен мой, да се пазиш от червенокос и лош човек, ха позлати ми ръчичката, рубинен мой…

— Хм! — каза високо гърбоносият и бабата млъкна.

Настъпи неловко мълчание.

— Можете да ми викате просто Саша… — измърморих аз предварително приготвената фраза.

— Ами къде ще го сложа? — попита бабата.

— В склада, разбира се — малко ядосано каза гърбоносият.

— Ами кой ще отговаря?

— Наина Киевна!… — гръмогласно като провинциален трагик извика гърбоносият, хвана бабичката под ръка и я поведе към къщата.

Чуваше се как спорят: „Но нали се разбрахме?…“ — „… Ами ако задигне нещо?…“ — „По-тихо де! Той е програмист, разбирате ли? Комсомолец! Учен!…“ — „Ами ако вземе да цъка?…“

Обърнах се стеснително към Володя. Володя се кискаше.

— Неудобно ми е. — казах аз.

— Не се тревожете. Всичко ще се нареди…

Той искаше да каже нещо, но в този момент бабичката страшно се развика: „Ами дивана, дивана!…“ Трепнах и казах:

— Вижте какво, ще си отида, а?

— И дума да не става! — решително каза Володя. — Всичко ще се нареди. Чисто и просто бабичката иска възнаграждение, а ние с Роман нямаме в себе си пари.

— Аз ще платя — казах. Сега вече ми се искаше да си тръгна. Не можех да понасям така наречените житейски колизии.

Володя започна да клати глава:

— Нищо подобно. Ето го, идва вече. Всичко е наред.

Гърбоносият Роман дойде при мене, хвана ме за ръката и каза:

— Всичко е наред. Да вървим.

— Слушайте, неудобно е някак си — казах аз. — Тя в края на краищата не е длъжна…

Но ние вече вървяхме към къщата.

— Длъжна е, длъжна е — повтаряше Роман.

Заобиколихме дъба и спряхме пред задния вход. Роман бутна тапицираната с изкуствена кожа врата и ние се намерихме в просторно и чисто, но лошо осветено антре. Старицата ни чакаше, сложила ръце на корема си и свила устни. Като ни видя, тя заядливо избоботи:

— А разписката още сега!… Тъй и тъй: приех това и това, от еди-коя си, която предаде горепосоченото на долуподписания…

Роман леко зави и влязохме в определената за мене стая. Тя представляваше прохладно помещение с един прозорец, закрит с басмено перденце. Роман каза наставнически:

— Разполагайте се и се чувствувайте като у дома си.

Бабичката от антрето веднага заядливо попита:

— Ами да не би да цъка?

Без да се обръща, Роман кресна:

— Не цъка! Казах ви — няма зъби.

— Тогава хайде да напишем разписката…

Роман вдигна вежди, взе да пули очи, озъби се и разтърси глава, но все пак излезе.

Аз се огледах. В стаята имаше малко мебели. До прозореца — масивна маса, покрита със стара сива покривка с ресни, пред масата — еднокрако столче. До голата дървена стена имаше широк диван, на другата стена, облепена с разнокалнбрени тапети, висеше закачалка с някви стари дрехи (ватенки, оръфани шуби, скъсани кепета и ушанки). В стаята имаше голяма руска печка, която блестеше — току-що беше варосана, а в ъгъла срещу нея висеше голямо мътно огледало с олющена рамка, подът беше измит и покрит с черги на ивици.

Зад стената се боботеше на два гласа: старицата боботеше на една нота, а гласът на Роман ту се повишаваше, ту се понижаваше. „Покривка, инвентарен номер двеста четиресет и пет…“ — „…запишете и всяка дъска от пода!…“ — „Кухненска маса…“ — „…Печката ще запишете ли?…“ — „Трябва да има ред… диван…“

Отидох до прозореца и дръпнах перденцето. Навън се виждаше дъбът, друго нищо. Взех да разглеждам дъба. Сигурно беше много старо дърво. Кората му беше сива и някак си мъртва, а чудовищните корени, които се показваха от земята, бяха покрити с червени и бели лишеи. „Запишете и дъба!“ — каза зад стената Роман. На перваза на прозореца имаше дебела зацапана книга. Прелистих я разсеяно, отдалечих се от прозореца и седнах на дивана. И веднага ми се приспа. Сетих се, че днес карах колата четиринадесет часа, че май не трябваше толкова да бързам, че гърбът ме боли, а в главата ми всичко се е объркало, че в края на краищата не ме интересува тази досадна бабичка и дано всичко свърши по-бързо, та да мога да си легна и да заспя.

— Край — каза Роман, който застана на вратата. — Формалностите свършиха. — Той размаха ръка с разперени пръсти, изцапани с мастило. — Наш’те пръстчета се умориха: работиха, работиха… Лягайте си. Ние си отиваме, а вие си лягайте спокойно и спете. Ами какво ще правите утре?

— Ще чакам — флегматично отговорих аз.

— Къде?

— Тук. И пред пощата.

— Утре сигурно няма да заминете?

— Утре едва ли… Най-вероятно в други ден.

— Тогава пак ще се видим. Нашата любов е напред — усмихна се той, махна с ръка и излезе. Помислих си лениво, че трябваше да го изпратя и да се сбогувам с Володя и си легнах. Но веднага в стаята влезе старицата. Станах. Старицата известно време внимателно ме гледаше.

— Страх ме е, драги, че ще започнеш да цъкаш — каза тя разтревожено.

— Няма да цъкам — казах аз уморено. — Ще спя.

— Лягай тогава и спи… само че дай си ми паричките и спи…

Бръкнах в задния джоб на портмонето.

— Колко искате?

Старицата вдигна очи към тавана.

— Да сложим една рубла за стая. Половин рубличка за чаршафите — те са мои, не са държавни. За две нощи излиза три рубли… А пък колко ще прибавите от себе си — за безпокойството значи, не зная…

Подадох й пет рубли.

— От мене засега една рубла — казах аз, — а после ще видим.

Старицата бързо грабна парите и си тръгна, като мърмореше нещо за рестото. Нямаше я доста време и вече ми се искаше да махна ръка и на рестото, и на чаршафите, но тя се върна и нареди на масата купчина мръсни копейки.

— Ето ти рестото, драги — каза тя. — Точно рубличка, може да не ги броиш.

— Няма да ги броя — казах аз. — Какво става с чаршафите?

— Сега ще ти постеля. Ти излез на двора, поразходи се, а аз ще ти постеля.

Излязох и извадих цигарите. Слънцето най-после беше залязло и беше започнала бялата нощ. Някъде лаеха кучета. Седнах под дъба на една забита в земята малка пейка, запалих и започнах да наблюдавам бледото беззвездно небе. Отнякъде безшумно се появи котаракът, погледна ме с флуоресциращите си очи, после бързо се покатери на дъба и изчезна в тъмния листак. Веднага забравих за него и трепнах, когато той се разшава някъде над мене. Върху главата ми се посипа боклук от дървото. „Да те…“ — казах аз гласно и взех да се изтърсвам. Страшно ми се спеше. От къщата излезе старицата, без да ме забележи, и се помъкна към кладенеца. Схванах излизането й, че леглото ми е готово, и се върнах в стаята.

Опасната бабичка беше ми постлала на пода. А, няма да мине, помислих си, затворих вратата с резето, преместих постелята на дивана и започнах да се събличам. От прозореца идваше слаба светлина, на дъба шумолеше котаракът. Разтърсих глава, за да махна от косите си боклука. Боклукът беше странен, неочакван: едри сухи рибешки люспи. Твърдо ще ми бъде, помислих си аз, строполих се на възглавницата и веднага заспах.

Втора глава

Събудих се посред нощ, защото в стаята ми двама души едва чуто си шепнеха. Гласовете много си приличаха, но единият беше малко по-сподавен и пресипнал, а другият издаваше крайно раздразнение.

— Не хъркай — шепнеше ядосаният. — Можеш ли да не хъркаш?

— Мога — обади се сподавеният и закашля.

— По тихо де… — изсъска ядосаният.

— Дразни ме — обясни сподавеният. — Сутришна тютюнджийска… — Той отново се разкашля.

— Махни се оттук — каза ядосаният.

— Няма значение, той спи…

— Кой е той? Откъде се взе?

— Откъде да зная?

— Ама че неприятно… Просто феноменално не ми върви.

На съседите пак не им се спи, помислих си аз в полусън. Представих си, че съм си в къщи. Съседи ми бяха двама братя физици, които страшно обичаха да работят нощем. Към два часа след полунощ им се свършваха цигарите и тогава те се вмъкваха в моята стая и започнаха да търсят, да бутат мебелите и да се карат помежду си.

Грабнах възглавницата и я запратих в тъмнината. Нещо шумно се събори и отново стана тихо.

— Върнете ми възглавницата — казах аз — и се махайте. Цигарите са на масата.

Собственият ми глас ме събуди окончателно. Седнах. Някъде монотонно лаеха кучета, в другата стая старицата хъркаше страшно. Най-после си спомних къде се намирам. В стаята нямаше никого. В мъждивата светлина видях на пода възглавницата и парцалаците, паднали от закачалката. Бабата ще ми откъсне глвата — помислих си аз и скочих. Подът беше студен и аз стъпих на черджетата. Бабата спря да хърка. Аз притихнах. Дъските на пода леко пукаха, в ъглите нещо хрупкаше и шумолеше. Бабата оглушително изсвири и отново захърка. Дигнах възглавницата и я хвърлих на дивана. Парцалаците миришеха на куче.

Закачалката се беше откъснала от гвоздея и висеше на една страна. Оправих я и започнах да прибирам дрехите. Но щом окачих и последната стара манта, закачалката отново се откъсна, изшумоля по тапетите и увисна на един гвоздей. Бабата престана на хърка и аз плувнах в студена пот. Някъде наблизо закукурига петел. На супа да станеш, помислих си аз с омраза. Старицата в другата стая започна да се върти, пружината скърцаше и тракаше. Зачаках, застанал на един крак. На двора някой каза тихичко: „Време е да спим, заседяхме се днес с теб“. Гласът беше млад, женски. „Щом трябва да спим, да спим.“ — обади се друг глас. Чу се провлачена прозявка. — „Няма повече да се къпем днес, нали?“ — „Студено е нещо. Хайде да нанкаме.“ Стана тихо. Бабата заръмжа и замърмори и аз предпазливо се върнах на дивана. Утре сутринта ще стана по-рано и всичко ще оправя…

Легнах на дясната страна, завих се презглава, затворих очи и изведнъж разбрах, че никак не ми се спи, а ми се яде. Лелее, ами сега — помислих си аз. Веднага трябва да направя нещо и го направих.

Ето ти, да речем, една система от две интегрални уравнения от типа на уравненията от звездната статистика; и двете неизвестни функции са под интеграл. Естествено, могат да се решават само числено, да речем, с БЕСМ…

Спомних си нашата БЕСМ. Командното табло е като млечен крем. Женя слага на таблото пакет, увит с вестник, и бавно го разгръща. „Какво си носиш“? — „Сирене и салам. Полски полушпек на търкалца“. — „Ех, трябва да се ожениш! Аз си нося кюфтета с чесън, домашни, и кисела краставичка.“ Не, две краставички… Четири кюфтета и съответно четири хубави кисели краставички. И четири филийки хляб с масло…

Отметнах одеялото и седнах. Може би в колата е останало нещо? Не, всичко, което имаше там, го изядох. Остана само готварската книга за майката на Валка, която живее в Лежнев. Как беше… Сос пикант. Половин чаша оцет, две глави лук… и чушчица. Поднася се с месни ястия… Като сега си спомням: с мънички пържолки. Отвратително, помислих си аз. Не просто с пържоли, а с мъ-ъ-ъ-нички пържолки. Скочих и изтичах към прозореца. В нощния въздух съвсем ясно миришеше на мъ-ъ-ъ-ънички пържолки. Някъде дълбоко в подсъзнанието ми изплува: „Поднасяха му обикновени гостилничарски ястия, като кисела зелева чорба, мозък с грах, кисела краставица (преглътнах) и вечните сладки пирожки…“ Трябва да се разсея, помислих си аз и взех книгата от прозореца. Беше „Навъсено утро“ от Алексей Толстой. Отворих напосоки. „Махно, след като счупи ножа за отваряне на консерви, измъкна от джоба си седефено ножче с петдесетина остриета и продължи да отваря с него консерви с ананаси (лоша работа, помислих си аз), френски пастет с омари, от които стаята силно замириса“. Предпазливо оставих книгата и седнах на столчето до масата. Изведнъж в стаята се появи приятна остра миризма, сигурно миришеше на омари. Замислих се защо досега нито веднъж не съм вкусвал омари или, да речем, стриди. В Дикенс всички ядат стриди, служат си със сгъваеми ножове, режат хляб на дебели филии, намазват ги с масло… Започнах нервно да гладя покривката. На нея се виждаха неизпрани петна. Тук сигурно много и с апетит се е яло. Яли са омари и мозък с грах. Яли са мънички пържолки със сос пикант. Големи и средни пържоли също са яли. Пухтели са от преяждане, с удоволствие са цъкали със зъби. Аз нямаше за какво да пухтя и започнах да цъкам.

Сигурно съм го правел много шумно и гладнишки, защото старицата в другата стая заскърца на кревата, замърмори сърдито, затрака с нещо и изведнъж влезе в стаята ми. Беше облечена с дълга сива нощница, а в ръцете си държеше чиния и в стаята веднага се разнесе истински, а не фантастичен аромат на ядене. Старицата се усмихваше. Тя сложи чинията точно пред мене и любезно избоботи:

— Хапни си, драги Александър Иванович. Хапни си. Каквото бог е дал, по мене го е изпратил…

— Но защо, Наина Киевна? — взех да мънкам аз. — Защо трябваше да си правите труд…

Но в ръката ми, кой знае откъде, вече се появи вилица с костена дръжка и аз започнах да ям, а бабичката стоеше до мене, кимаше с глава и нареждаше:

— Яж, драги, яж, да ти е сладко!…

Изядох всичко. Яденето беше горещи картофи с претопено масло.

— Наина Киевна — казах аз разпалено, — вие ме спасихте от гладна смърт.

— Хапна ли си? — каза Наина Киевна малко недружелюбно.

— Хапнах си великолепно. Много ви благодаря. Не можете да сн представите…

— Какво има за представяне — прекъсна ме тя вече съвсем ядосана. — Хапна ли си, питам? Хайде тогава дай тук чинията… Дай чинията, викам!

— Мо… моля — продумах аз.

— „Моля, моля“… ще ви хрантутя за моля…

— Мога да платя — казах аз, като взех да се сърдя.

— „Да платя, да платя“… — тя тръгна към вратата. — Ами ако за тези неща изобщо не се плаща? И нямаше защо да лъжеш…

— Как така да лъжа?

— Ами ей така, да лъжеш! Нали казваше. че няма да цъкаш… — Тя млъкна и изчезна зад вратата.

„Какви ги приказва? — помислих си аз. — Чудна бабичка… Може би е забелязала закачалката?“ Чуваше се как скърца пружината, как бабата се върти в кревата и недоволно мърмори. След това тя си запя тихичко някаква дивашка песничка: „Ще си хапна от Ивашката месце, ще си легна, ще се потъркалям…“ От прозореца лъхна нощен студ. Аз настръхнах, станах, за да се върна на дивана и в този момент ми хрумна, че преди да заспя, бях сложил резето на вратата. Отидох смаян до вратата и протегнах ръка, за да проверя резето. Но щом пръстите ми докоснаха студеното желязо, всичко се завъртя пред очите ми. Оказа се, че аз си лежа на дивана, забил нос във възглавницата, и пипам с пръсти студената дървена стена.

Известно време лежах като вцепенен, докато не ми стана ясно, че някъде наблизо хърка старицата, а в стята се говори. Някой наставнически нареждаше тихичко:

— Слонът е най-голямото животно от всички, които живеят на земята. На муцуната си има голямо парче месо, което се нарича хобот, защото е празно и проточено като тръба. Той го протяга и свива по най-различен начин и го употребява вместо ръце…

Изстинал от любопитство, аз предпазливо се обърнах на дясната страна. Стаята беше празна като преди. Гласът продължаваше още по-назидателно:

— Виното, употребявано с мярка, е твърде полезно за стомаха. Но когато се пие прекалено много, то предизвиква пари, които принизяват човека до равнището на неразумните добичета. Вие понякога сте виждали пияници и още помните справедливото отвращение, което са предизвикали у вас…

Рязко се изправих и свалих крака от дивана. Гласът млъкна. Стори ми се, че се говореше някъде зад стената. В стаята всичко си беше като преди, дори закачалката за мое учудване стоеше на мястото си. И за мое учудване отново страшно ми се прияде.

— Тинктура екс витро антимоний — заяви изведнъж гласът. — Аз трепнах. — Магифтериум антимон ангелии салае. Бафилий олеум витри антимоний алекситернум антимониале! — Чу се ясно кискане. — Това е някаква глупост — каза гласът и продължи напевно: — Скоро тези очи, още неотворени, няма вече да видят слънцето, но не позволявай да се затворят същите, без благоутробно извещение за моята прошка и блаженство… Това е „Дук или Нравствени мисли на славния юнга, извлечени от нощните му размишления“. Продава се в Санкт Петербург и в Рига в книжарниците на Свещников по две рубли в папка. — Някой изхълца. — И това е глупост — каза гласът и издекламира театрално:

Вече разбрах къде се говори. Гласът идваше от ъгъла, където висеше мъглявото огледало.

— А сега — каза гласът — следващото. „Всичко е едно-единствено Аз, това Аз е световното Аз. Създадено от незнанието и угасването на светлината, Аз изчезва с развитието на душевността.“

— Ами тази глупост откъде е? — попитах аз. Не очаквах отговор. Бях сигурен, че спя.

— Изречение от „Упанишадите“ — отвърна с готовност гласът.

— Ами какво е това „Упанишади“? — вече не бях сигурен, че спя.

— Не зная — каза гласът.

Станах и на пръсти отидох до огледалото. Не видях в него своето отражение. В мътното стъкло се отразяваха перденцето, ръбът на печката и изобщо много неща, но мене ме нямаше в него.

— Какво има? — попита гласът. — Имате ли въпроси?

— Кой говори? — попитах аз, като надникнах зад огледалото. Зад огледалото имаше много прах и умрели паяци. Тогава аз с показалеца натиснах лявото си око. Това беше старо правило за разпознаване на халюцинациите, което бях прочел в увлекателната книга на В. В. Битнер „Да вярваш или да не вярваш?“ Достатъчно е да натиснеш с пръст очната ябълка и всички реални предмети — за разлика от халюцинациите — се раздвояват. Огледалото се раздвои и в него се показа моето отражение — сънлива и разтревожена физиономия. На краката ми духаше. Подвивайки пръсти, аз отидох до прозореца и надникнах навън.

Навън нямаше никого, нямаше го дори дъба. Разтърках очите си и отново погледнах. Ясно виждах пред себе си покрития с мъх кладенец с макарата, портата и колата до портата. Все пак не спя, помислих си успокоен. Погледът ми попадна върху перваза на прозореца, където беше оръфаната книга. През миналия сън беше третият том от „Ходене по мъките“, сега прочетох на корицата: „П. И. Карлов. Творчеството на душевно болните и неговото влияние върху развитието на науката, изкуството и техниката“. Тракайки зъби от студ, прелистих книжката и разгледах цветните приложения. След това прочетох „Стихотворение №2“.

Подът под краката ми изведнъж се разлюля. Чу се силно и провлечено скърцане, а след това като бучене на далечно земетресение отекна едно монотонно: „Ко-о… Ко-о… Ко-о…“ Колибата се разлюля като лодка при вълнение. Дворът навън се отмести встрани, а под прозореца се показа и заби нокти в земята исполински кокоши крак, драсна в тревата няколко дълбоки бразди и отново изчезна. Подът рязко се наведе и аз усетих, че падам. Вкопчих ръце в нещо меко, ударих си хълбока и главата и паднах на дивана. Лежех на дъските, стиснал възглавницата, кято беше паднала заедно с мене. В стаята беше съвсем светло. Навън някой здравата кашляше.

— Хай да го… — каза един добре обработен мъжки глас. — В едно царство, в едно господарство имало цар на име… Мя-у … То в края на краищата не е важно. Да речем, мя-у… Полуект… Той имал трима синове. Първият… мя-у… Третият бил глупак, а пък първият?…

Снишавайки се като войник под обстрел, аз се промъкнах до прозореца и надникнах. Дъбът си беше на място. С гръб към него, дълбоко замислен стоеше на задните си лапи котаракът Василий. В зъбите си стискаше водна роза. Котаракът гледаше в краката си и провлечено говореше: „Мя-у…“ След това тръсна глава, сложи предните си лапи отзад и леки приведен като доцент Дубино-Княжницкин на лекции, с равномерни крачки се отдалечи от дъба.

— Добре… — говореше котаракът през зъби. — Имало едно време един цар и една царица. Царят и царицата имали син… мя-у… глупак, естествено…

Котаракът ядосано изплю цветето, намръщи се и си избърса челото.

— Отчайващо положение — проговори той. — Помня само туй-онуй! „Ха, ха, ха! Ще има какво да си хапнем: коня на обяд, юнака на вечеря…“ Откъде ли беше това? А Иван, нали разбирате, глупакът, отговаря: „Ех, ти, отвратително чудовище, не си хванало белия лебед, пък ядеш!“ След това естествено — една желязна стрела и трите глави падат, Иван измъква трите сърца и ги откарва, кретенът му с кретен, в къщи на майка си. Ама че подарък! — Котаракът сардоническн се разсмя, след това въздъхна. — Има и една такава болест — склероза. — съобщи той.

Той отново въздъхна, зави обратно към дъба и запя: „Кра-кра, дечица мои. Кра-кра, пиленца мои. Аз… мя-у… със сълзи ви поих, по-точно храних…“ Той за трети път въздъхна и известно време вървя мълчаливо. Като се изравни с дъба, изведнъж немузикално завика: „Не си дояждах сладкия залък!…“ В лапите му изведнъж се появи масивна цитра — дори не забелязах откъде я беше взел. Той яростно удари с лапа по цитрата и дърпайки с нокти струните, завика още по-силио, сякаш се мъчеше да заглуши музиката:

Той млъкна и известно време вървя като само дрънкаше по струните. После тихичко, неуверено запя на украински:

Той се върна при дъба, опря до него цитрата и се почеса със задния крак по ухото.

— Труд, труд и труд — каза той. — Само труд!

Той отново сложи лапи отзад и тръгна, мърморейки, вляво от дъба:

— До ушите ми стигна слух, о велики царю, че в славния град Багдад имало един шивач на име… — Той застана на четири крака, изви гръб и злобно засъска. — В тези имена хич не ме бива! Абу… Али… някои си ибън еди-кой си… Добре де, да речем, Полуект, Полуект ибн… мя-у… Полуектов… Обаче не помня какво е ставало с този шивач. Кучета го яли, да започнем друга…

Аз лежах по корем на прозореца и примрял наблюдавах как злочестият Василий броди около дъба ту надясно, ту наляво, мърмори, кашля, вие, мяука, застава от напрежение на четири крака — с една дума, страшно се мъчеше. Диапазонът на неговите знания беше грандиозен. Нито една приказка и нито една песен той не знаеше повече от половината, но затова пък те бяха руски, украински, западнославянски и немски, английски, според мене, дори и японски, китайски и африкански приказки, легенди, притчи, балади, приспивни песни, романси, частушки и припевки. Склерозата го вбесяваше. Няколко пъти той се спуска към дънера на дъба, дереше кората с нокти, съскаше и плюеше, а очите му святкаха като на дявол и пухкавата му опашка, дебела като цепеница, ту стърчеше към небето, ту трескаво се гърчеше, ту го удряше по хълбоците. Но единствената песничка, която той изпя до края, беше „Врабчо-дебеланчо“, а единствената приказка, която разказа докрай, беше „Къщата, която Джек построи“, преведена от Маршак, макар и с някои съкращения. Постепенно, явно от умора, говорът му придобиваше все по-определен котешки акцент. „А в полето — пееше той — плугче ходи… мя-у… а-… мя-а-а-у!… А след плуга… мя-а-а-у… господ ходи…“ В края на краищата той съвсем се умори, седна си на опашката и поседя така, навел глава. След това тихо, жално измяука, взе цитрата под мишница и на три крака бавно закуцука по росната трева.

Слязох от прозореца и изпуснах книгата. Много добре си спомнях, че последния път книгата беше „Творчеството на душевно болните“, бях сигурен, че на пода е паднала точно тази книга. Но вдигнах и сложих на прозореца „Разкриване на престъпленията“ от А. Свенсон и О. Вендал. Разтворих я с недоумение, прегледах оттук-оттам няколко пасажа и веднага ми се стори, че на дъба виси обесен. Вдигнах страхливо очи. От най-долння клон на дъба висеше мокра сребристо-зелена опашка на акула. Опашката тежко се люшкаше от полъха на утринния ветрец.

Дръпнах се уплашено и ударих тила си в нещо твърдо. Силно иззвъня телефон. Огледах се. Аз лежах напреки на дивана, одеялото беше се смъкнало на пода, през прозореца и през листата на дъба светеше изгряващото слънце.

Трета глава

Телефонът звънеше. Рзтърках очи, погледнах към прозореца (дъбът си беше на мястото), погледнах закачалката (закачалката също си беше на мястото). Телефонът звънеше. Оттатък в стаята на старицата беше тихо. Тогава скочих на пода, отворих вратата (резето си беше на мястото) и излязох в антрето. Телефонът звънеше. Той се намираше на една поличка над голямо каче — съвсем съвременен апарат от бяла пластмаса, такива апарати бях виждал само на кино и в кабинета на нашия директор. Вдигнах слушалката.

— Ало!…

— Кой е? — попита рязък женски глас.

— Кого търсите?

— Конакокошкрак ли е?

— Какво?

— Казвам, Колибата на кокоши крака ли е или не е? Кой е на телефона?

— Да — казах аз. — Колибата. Кого търсите?

— Ох, да му се не види — каза женският глас. — Приемете телефонограма.

— Предавайте.

— Записвайте.

— Един момент — казах аз. — Да взема молив и хартия.

— Ох, да му се не види — каза женският глас.

Донесох бележника и автоматичния си молив.

— Слушам.

— Телефонограма номер двеста и шест — каза женският глас. — До гражданката Наина Киевна Горинич…

— По-бавно… Киевна… После?

— „С настоящата… ви каним… да присъствувате днес… двадесет и седми юли… тази година… в полунощ… на годишния републикански сбор…“

— Записах.

— „Първата среща… ще се състои… на Лисата планина. Облекло парадно. Използуване на механически транспорт… собствени разноски. Подпис… началник на канцеларията… Хъ… Мъ… Вий“.

— Кой?

— Вий! Хъ Мъ Вий!

— Не разбирам.

— Вий! Хрон Монадович! Не познавате ли началника на канцеларията?

— Не го познавам — казах аз. — Кажете го по букви.

— Дяволска работа. Добре, по букви: Верволф — Инкуб — Ибикус кратки… Записахте ли?

— Струва ми се, че го записах — казах аз. — Излезе Вий.

— Кой?

— Вий!

— Да нямате полипи? Не разбирам!

— Владимир! Иван! Иван кратък!

— Така. Повторете телефонограмата.

Повторих я.

— Правилно. Предава Онучкина. Кой приема?

— Привалов.

— Здравей, Привалов! Отдавна ли служиш?

— Служат кутретата — сърдито казах аз. — Аз работя.

— Хайде работи. На сбора ще се срещнем.

Чу се сигналът. Сложих слушалката и се върнах и стаята. Утрото беше прохладно, направих набързо утринната си гимнастика и се облякох. Всичко, което ставаше, ми се струваше крайно интересно. Телефонограмата по странен начин се свързваше в съзнанието ми със събитията през нощта, макар че представа си нямах по какъв начин. Впрочем през главата ми вече минаваха някои мисли и въображението ми беше възбудено. Всичко, на което тук станах свидетел, не ми беше съвсем непознато. За подобни случаи бях чел някъде нещо и сега си спомних, че държанието на хора, намерили се в аналогични обстоятелства, винаги ми се е струвало необичайно и страшно глупаво. Вместо да използуват изцяло примамливите перспективи, които щастливият случай им откриваше, те се плашеха, мъчеха се да се върнат към делничното. Някакъв герой дори заклеваше читателите да стоят по-надалеч от завесата, която отделя нашия свят от невидимия, плашейки ги с духовни и физически осакатявания. Аз още не знаех как ще се развият събитията, но вече бях готов с ентусиазъм да се хвърля в тях.

Лутайки се из стаята да търся черпак или канче, аз продължавах да размишлявам. Тези страхливи хора, мислех си аз, приличат на някои учени експериментатори, твърде упорити, твърде трудолюбиви, но без никакво въображение и затова твърде предпазливи. Когато получат резултат, който не е тривиален, те се уплашват от него, набързо го обясняват с това, че експериментът не е излязъл чист, и фактически се отказват от новото, защото прекалено са свикнали със старото, което удобно се побира в рамките на авторитетната теория… Аз вече обмислях някои и други експерименти с книгата-преображенка (тя продължаваше да си стои на прозореца) и сега беше „Последният изгнаник“ от Олдридж, с говорящото огледало и с цъкането. Имах няколко въпроса към котарака Василий, пък и русалката, която живееше в дъба, представляваше за мен известен интерес. Макар че от време на време ми се струваше, че тя все пак ми се е присънила… Нямам нищо против русалките, но не мога да си представя как могат да се катерят по дърветата, макар че, от друга страна, люспите?…

Намерих черпака на качето под телефона, но в качето нямаше вода и аз тръгнах към кладенеца. Слънцето беше се издигнало вече доста високо. Някъде бучаха коли, чу се милиционерска свирка, по небето с тежко бръмчене мина хеликоптер. Отидох на кладенеца и със задоволство открих на веригата смачкана тенекиена кофа и започнах да размотавам макарата. Кофата затрака по стените и полетя към тъмните дълбини. Чу се плясък, веригата се опъна. Въртях макарата и гледах към своя „Москвич“. Видът на колата беше уморен, прашен, предното стъкло беше зацапано от измрели мушички. Трябва да долея вода в радиатора, сетих се аз. И изобщо…

Кофата ми се стори много тежка. Когато я сложих на дъската, от водата се показа огромна глава на щука, зелена и цялата някак си плесенясала. Отскочих уплашен.

— Пак ли ще ме замъкнеш на пазара? — със силно окане каза щуката. Мълчах като шашардисан. — Остави ме на мира, ненаситнице! Колко пъти вече? Таман се поуспокоя, наглася се да си почина и да си подремна — пак влачи. Не съм млада вече, по-стара съм от тебе… хрилете ми също не са в ред…

Много странно беше да я гледа човек как говори. Точно като щуката от кукления театър. Тя отваряше и затваряше зъбата си уста в неприятно несъответствие с произнасяните звуци. Последната фраза тя произнесе, конвулсивно стискайки челюсти.

— И въздухът е вреден за мен — продължаваше тя. — Като пукна какво ще правиш? Скъперница си и глупачка като всички баби… Все трупаш, но за какво трупаш не знаеш… При последната обмяна как изгоря, а? Ама че! А екатериновките? Сандъците си облепваше. Ами керенките! С керенките печката си палеше…

— Вижте какво — казах аз, като се поокопитих.

— Леле, кой е това? — уплаши се щуката.

— Аз… Тук съм случайно… Исках мъничко да се поизмия.

— Да се поизмиеш? Аз пък мислех, че пак е бабичката. Не виждам, стара съм. Пък казват, че и коефициентът на пречупването във въздуха е съвсем друг. Бях си поръчала въздушни очила, но ги загубих, не мога да ги намеря… Ами какъв си ти?

— Турист — отсякох аз.

— Ах, турист… Аз пък си мислех, че пак е бабичката. Да знаеш какво прави тя с мен! Хване ме, отмъкне ме на пазара и там ме продаде уж за рибена чорба. И какво да правя аз? Разбира се, казвам на купувача: тъй и тъй, пусни ме при малките ми рожби — макар че къде ти у мене малки рожби — тия, дето са още живи, не са деца, а дядовци. Ти ме пусни, пък аз ще ти направя услуга. Само кажи „по заповед на щуката, по мое желание“. И хората ме пущат. Едни от страх, други от доброта, а трети от алчност… Тогава поплувам си, доплувам си по реката, а пък то студено, ревматична съм и взема, че се прибера пак в кладенеца, но ето ти я старицата довтасала с кофата… — Щуката се скри под водата, побълбука и отново се показа. — Кажи какво ще искаш, момче? Само да е нещо по-просто, че някои искат разни телевизори, транзистори… Един се беше хептен шашардисал: „Изпълни ми, вика, годишния план в дъскорезницата.“ Много са ми годинките, къде ти мога да бича дърва.

— Аха — казах аз. — Значи все пак телевизор можете да дадете?

— Не — честно си призна щуката, — телевизор не мога. И онова… радиограмофон също не мога… Не вярвам аз в тях. Ти нещо по-обикновеничко поискай. Да речем, обувки-бързоходки или шапка-невидимка… А?

Пламналата в мене надежда, че ще се отърва днес от смазването на „Москвича“ угасна.

— Не се тревожете — казах аз, — общо взето, нищо не ми трябва. Сега ще ви пусна.

— Добре тогава — спокойно каза щуката, — Обичам такива хора. На времето също така… купи ме на пазара един, обещах му аз царска дъщеря. Плувам си аз в реката, ама от срам не знам къде да си скрия очите. И така слепешката влязох в мрежата. Дърпат. Пак, мисля си, ще трябва да се лъже. А той какво направи. Хвана ме през зъбите, че да не мога да си отворя устата. Край, викам си, ще ме сварят. Ама не. Прищипна ми с нещо плавника човекът и пак ме хвърли в реката. Ето! — Щуката се измъкна от кофата и ми показа плавника си, прищипнат в основата с металична щипка. На щипката прочетох: „Този екземпляр беше пуснат в Солов-река 1854 година. Да се изпрати в Н.И.В. Академия на науките, СПБ“. — Недей казва на бабичката — предупреди ме щуката. — Ще го изтръгне с плавника. Алчна и скъперница е тя.

Какво ли да искам от нея? — трескаво си мислех аз.

— Как ги правите вашите чудеса?

— Какви чудеса?

— Ами… изпълняването на желанията…

— Ах, това ли? Научена съм от детинство и ги правя. Откъде да зная как ги правя… Златната рибка ги правеше още по-хубаво, ама взе, че умря. Не можеш да избягаш от съдбата си.

Стори ми се, че щуката въздъхна.

— От старост ли? — попитах аз.

— Каква ти старост! Млада беше, здрава… Хвърлиха в нея, момче, подводиа бомба. И тя тръгна с корем нагоре. Близо до нея се случи и някакъв подводен кораб, той също потъна. Можеше да се откупи, но нищо не искаха от нея. Видяха я и веднага с бомбата. Видиш ли как става. — Тя помълча. — Та пущаш ли ме или не? Нещо е задушно… буря ще има…

— Разбира се, разбира се — казах аз, като се сепнах, — Какво да правя — да ви хвърля ли или с кофата?…

— Хвърли ме, момче, хвърли ме…

Внимателно пъхнах ръце във ведрото и измъкнах щуката — тежеше около осем килограма. Щуката мърмореше: „Ако ти потрябва вълшебна покривка или вълшебно килимче, аз съм тук… ще ти се отплатя…“ — „Довиждане“ — казах аз и разтворих ръце. Чу се силен плясък.

Известно време стоях и гледах моите изцапани със зеленило длани. Имах някакво странно усещане. От време на време като полъх на вятър ме обземаше мисълта, че седя в стаята на дивана, но тръснех ли глава, отново се намирах при кладенеца. След това ми мина. Измих се с идеално студена вода, напълних радиатора и се избръснах. Старицата никаква я нямаше. Бях гладен и трябваше да първя в града при пощата, където може би вече ме чакаха момчетата. Заключих колата и излязох от двора.

Вървях си бавно по улица „Лукоморие“, пъхнал ръце в джобовете на сивото си немско яке и гледах в краката си. В задния джоб на моите любими ковбойки, целите с ципове, дрънчаха копейките на бабичката. Мислех си. Мършавите брошурки на дружество „Знание“ бяха ми внушили мисълта, че животните не могат да говорят. Приказките от детство ме убеждаваха в обратното. Естествено, съгласен бях с брошурките, защото никога през живота си не бях виждал говорещи животни. Дори папагали. Познавах един папагал, който можеше да ръмжи като тигър, но не умееше да говори. Ето ти сега щуката, котарака Василий и дори огледалото. Впрочем неодушевените предмети май по-често говореха. А между другото такава мисъл никога не би хрумнала, да речем, на моя прадядо. От гледна точка на прадядо ми говорещият котарак е нещо много по-реално от полираната дървена кутия, която говори прегракнало, вие, свири, пее и говори на много езици. С котарака повече или по-малко работата е също ясна. Ами как говори щуката? Щуката няма дробове. Това е вярно. Наистина тя сигурно има плавателен мехур, чиято функция, доколкото ми е известно, още не е съвсем ясна на ихтиолозите. Моят познат ихтиолог Женка Скоромахов дори смята, че тази функция е напълно неясна. И когато се опитах да се мотивирам с аргументи от брошурките на дружество „Знание“, Женка ръмжи и ругае. Той напълно изгубва присъщия му дар слово… Имам впечатления, че ние все още знаем твърде малко за възможностите на животните. Едва наскоро беше изяснено, че рибите и морските животни си разменят под водата сигнали. Много интересни неща пишат за делфините или например за маймуната Рафа. С очите си съм го виждал. Тя наистина не можеше да разговаря, но си беше изработила рефлекси: зелена светлина — банан, червена светлина — електрически ток. И всичко беше наред, докато не бяха включили едновременно червената и зелената светлина. Тогава Рафаил започна да се държи също като Женка. Страшно се ядоса. Спусна се към прозорчето, зад което седеше експериментаторът, и започна да пищи и ръмжи и да плюе в прозорчето. Изобщо има такъв виц: „Една маймуна казва на другата: знаеш ли какво е условен рефлекс? Условен рефлекс е, когато иззвъни звънецът и всички лъжемаймуни с бели престилки хукнат да ни носят банани и бонбони“. Разбира се, тези неща са извънредно сложни. Терминологията не е разработена. Когато при тези условия се опитваш да разрешиш въпросите, свързани с психиката и потенциалните възможности на животните, чувствуваш се напълно безсилен. Но от другата страна, когато ти дадат например същата система от интегрални уравнения от типа на звездната статистика, с неизвестни функции под интеграл самочувствието ти не е по-добро. И затова главното е да се мисли, както казва Паскал: „Трябва да се учим да мислим добре — това е основният принцип на морала“.

Излязох на булевард „Мир“ и спрях, защото необикновено зрелище привлече вниманието ми. По платното на улицата вървеше човек, зад него на десетина крачки с дебел рев бавно пълзеше голям бял МАЗ, с гигантско димящо ремарке, подобно на сребриста цистерна. На цистерната пишеше: „огнеопасно“. Отдясно и отляво на цистерната също така бавно вървяха червените пожарникарски „Газки“, отрупани с пожарникари. От време на време в равномерния рев на мотора се смссиаше някакъв нов звук, който неприятно пронизваше сърцето и тогава от люковете на цистерната лумваха жълти пламъци. Лицата на пожарникарите под нахлупените каски бяха мъжествени и сурови. След процесията тичаха рояк хлапетии. Те рязко пискаха: „Тра-ла-ла-ла, тра-ла-ла-ла, змей се вози на кола!“ Възрастните минувачи страхливо се притискаха до оградите. По лицата им ясно беше изписано желанието да запазят дрехите си от евентуални повреди.

— Подкараха го, скъпия — каза над ухото ми един скрибуцащ бас.

Обърнах се. Зад мене стоеше нажалена Наина Киевна с чанта, напълнена със сини пакети ситна захар.

— Подкараха го — повтори тя. — Всеки петък го изкарват…

— Къде? — попитах аз.

— На полигона, драги! Все тренират… Няма вече какво да правят.

— Ами кого карат, Наина Кневна?

— Тоест как — кого? Не виждаш ли?…

Тя се обърна и си тръгна, но аз я настигнах.

— Наина Киевна, изпратиха ви телефонограма.

— От кого е?

— От Хъ Мъ Вий.

— Ами за какво е?

— Имали сте днес някакъв сбор — казах аз, като съсредоточено я гледах. — На Лисата планина. Облекло парадно.

Старицата явно се зарадва.

— Наистина ли? — каза тя. — Много хубаво!… Ами къде е телефонограмата?

— В антрето, до телефона.

— За членските вноски нищо ли не се казва? — попита тя с тих глас.

— В какъв смисъл?

— Ами че трябва да уредя своя дълг от хилядо седемстотин… — тя замълча.

— Не — казах аз. — Такова нещо не се казваше.

— Добре тогава. Ами с превоза как е? Ще изпратят ли кола или пък?

— Дайте да ви понося чантата — предложих аз.

Старицата се дръпна.

— Защо искаш? — попита тя подозрително. — Остави тези работи, не ги обичам… Чантата му притрябвала!… Млад, пък я го гледай…

Не обичам бабичките, помислих си аз.

— Та какво става с превоза? — повтори тя,

— На собствени разноски — злобно казах аз.

— Ах, скръндзи! — заохка старицата. — Метлата ми взеха в музея, чутурата не щат да ремонтират, дерат членски внос по пет рубли в облигации, а пък да им ида на Лисата планина на собствени разноски! Не са малко пари, драги, пък докато таксито чака…

Мърморейки и кашляйки, тя ми обърна гръб и си тръгна.

Потрих ръце и също си тръгнах по пътя. Моите предположения се сбъдваха. Възелът на чудните произшествия все по-здраво се затягаше. Срам ме е да си призная, но това сега ми се стори по-интересно дори от моделирането на рефлекторната дъга.

На булевард „Мир“ беше вече пусто. На една пряка се мотаеха групи хлапетии — според мене, играеха на джелик. Когато ме видяха, те зарязаха играта и започнаха да се приближават. Предчувствувайки нещо неприятно, бързо ги отминах и тръгнах към центъра. Зад гърба ми се чу сподавен възторжен възглас: „Битник! Битник!“ Забързах. „Битник!“ — завикаха едновременно няколко гласа. Почти затичах. Зад мен пискаха: „Битник! Тънкокрачко! Мамино синче!…“ Минувачите ме гледаха състрадателно. При такова положение най-хубаво е човек да се шмугне някъде. Аз се шмугнах в най-близкия магазин, който се оказа гастроном. Обиколих щандовете, убедих се, че има захар, че асортиментът от колбаси и бонбони не е богат, но пък асортиментът на така наречените рибни изделия надминаваше всички очаквания. Такава сьомга и такъв лосос имате там!… Изпих чаша газирана вода и погледнах към улицата. Хлапетиите ги нямаше. Тогава излязох от магазина и продължих пътя си. Скоро хамбарите и дървените къщи-крепости се свършиха, зародиха се съвременни двуетажни къщи с градинки. В градинките гъмжеше от малки деца. Възрастни жени плетяха някакви топли дрехи, а възрастните мъже играеха на домино.

В центъра на града имаше широк площад, ограден от двуетажни и триетажни здания. Площадът беше асфалтиран, в средата се зеленееше градинка. Над зеленината се издигаше голямо червено табло с надпис „Почетно табло“ и няколко по-малки табла със схеми и диаграми. Намерих пощата, тя беше на самия площад. Бяхме се уговорили с другарите, че първият, който пристигне в града, ще остави до поискване бележка с координатите си. Бележка нямаше. И аз написах писмо с адреса си и обясних как да стигнат до колибата на кокоши крака. След това реших да закуся.

Когато обиколих площада, открих кино, където се прожектираше „Козара“; книжарница, затворена поради инвентаризация; градския съвет, пред които имаше няколко здравата покрити с прах „Газки“; хотел „Студено море“ — както винаги без свободни места; два павилиона за газирана вода и сладолед; магазин (промишлени стоки) №2 и магазин (домашни потреби) №18; стол №II, който се отваряше в дванадесет часа, и бюфет №3, затворен без обяснения. След това открих градското управление на милицията, където пред отворените врати говорих с един много млад милиционерски сержант, който ми обясни къде се намира бензиностанцията и какъв е пътят до Лежнев. „Ами къде ви е колата?“ — попита милиционерът, като огледа площада. „При познати“ — отвърнах аз. „Аха, при познати…“ — каза милиционерът многозначително. Според мене, той ме взе под око. Плахо се поклоних.

До триетажната грамада на Солрибснабпромпотреб-съюза ФЦУ най-после намерих една мъничка спретната чайна №16/27. В чайната беше хубаво. Имаше съвсем малко хора, те пиеха наистина чай и разговаряха за разбираеми неща: че край Коробец мостчето най-после паднало и сега трябвало да преминават реката през брод; че имало вече цяла седмица, откакто бил вдигнат постът на КАТ на петнайстия километър; че „искрата е звяр, може слон да убие, но бъкел не разбира…“ Миришеше на бензин и печена риба. Незаетите с разговори внимателно разглеждаха моите ковбойки и аз се радвах, че отзад имам едно професионално петно — онзи ден много сполучливо бях седнал върху масльонката със смазка.

Поръчах си пълна чиния печена риба, три чаши чай и три садвича с риба, платих с купчината копейки от бабата. „Да не сте стояли на пангара…“ — измърмори бюфетчийката. Седнах в едно тихо ъгълче и започнах да ям, наблюдавайки с удоволствие тези прегракнали хора, вмирисани на тютюн. Приятно ми беше да гледам какви са загорели, независими, мускулести, отракани, как апетитно ядат, апетитно пушат, апетитно разказват. Те използуваха до последна капка почивката преди дългия, неравен и скучен път, горещата и задушна кабина, прахта и слънцето. Ако не бях програмист, непременно щях да стана шофьор и нямаше да работя на някаква си отвратителна лека кола, нито даже на автобус, а на някое товарно чудовище, където в кабината трябва да се качвам по стълба, а колелото да се сменява с малък подемен кран.

На съседната масичка седяха двама младежи, които не приличаха на шофьори и затова отначало не им обърнах внимание. Така както впрочем и те не ми обърнаха внимание. Но когато допивах втората чаша чай, до ушите ми долетя думата „диван“. След това един от двамата казва: „… Ами тогава не разбирам защо изобщо съществува тази Конакокошкрак…“ — и аз започнах да слушам. За съжаление те говореха тихо, пък и аз седях гърбом към тях, така че се чуваше лошо. Но гласовете ми се сториха познати: „…никакви тезиси… само дивана…“, „…на такъв космат ли?…“, „…дивана шестнайста степен…“, „…при трансгресията има само четиринайсет правила…“, „…по-лесно е да се моделира транслатор…“, „…само един ли се киска!…“, „…ще ти подаря бръснач…“, „…не можем без дивана…“ В този момент единият от тях се закашля, но така познато, че аз веднага си спомних изминалата нощ и се обърнах, но те вече отиваха към изхода — двама яки младежи с високи рамена и спортни вратове. Известно време ги гледах през прозореца, те прекосиха площада, заобиколиха градинката и се скриха зад диаграмите. Допих си чая, доядох сандвичите и също излязох. Я ги виж ти, диванът ги вълнува, мислех си аз. Русалката не ги вълнува. Говорящият котарак не ги интересува. А без дивана не могат… Опитах се да си спомня какъв беше диванът в моята стая, но нищо особено не можах да си спомня. Диван като диван. Хубав диван. Удобен. Само че на него се сънуват странни неща.

Хубаво щеше да бъде сега да се върна в къщи и съвсем отблизо да се заловя с тези дивански работи. Да направя някой и друг опит с книгата-преображенка, да си поговоря откровено с котарака Василий и да видя дали в колибата на кокоши крака няма още нещо интересно. Но в къщи ме чакаше моят „Москвич“ и необходимостта да върша както ЕГ, така и ТО, с ЕГ човек можеше горе-долу да се примири. Това значи чисто и просто ежедневни грижи, разните му там изтупвания на килимчета и измиване на каросерията с маркуч, което измиване впрочем при нужда можеше да се замени с поливане с градинска лейка или кофа. Но това ТО… В такъв горещ ден за чистоплътния човек е страшно да си помисли за ТО. Защото ТО не означава нищо друго освен Техническо Обслужване, а техническото обслужване се състои в това, да легна под колата с масльонка в ръце и постепенно да изливам съдържанието на масльонката, както в клапите, така и на собствената си физиономия. Под колата е горещо и задушно, а нейното долнище е покрито с дебел слой засъхнала кал… Накъсо казано, много не ми се връщаше в къщи.

Четвърта глава

Купих си онзиденшна „Правда“, пих газирана вода и се разположих на една пейка в градинката, под сянката на „Почетната дъска“. Беше единадесет часът. Прегледах внимателно вестника. Това ми отне седем минути. Тогава прочетох статията за хидропонията, фейлетона за рушветчиите от Канск и едно голямо писмо до редакцията на работниците от един химически завод. Това ми отне всичко на всичко двадесет и две минути. Дали да не отида на кино, помислих си аз. Но вече два пъти бях гледал „Козара“ — един път на кино и втори път по телевизията. Тогава реших да пия вода, сгънах вестника и станах. От целия дребосък на бабичката в джоба ми беше останало само едно петаче. Ще го изпия, реших аз, пих вода със сироп, получих една копейка ресто и си купих от съседната будка кибрит. И тръгнах, където ми видят очите — по тясната уличка между мазагин №2 и стол №11.

По улицата почти нямаше минувачи. Задмина ме един голям прашен камион с подскачащо ремарке. Шофьорът, подал през прозореца лакътя и главата си, уморено гледаше калдъръма. Улицата се спускаше и рязко завиваше надясно, на завоя до тротоара от земята стърчеше цев на старинен чугунен топ, дулото му беше натъпкано с пръст и угарки. Скоро улицата свърши до една урва край реката. Поседях на края на урвата и се полюбувах на пейзажа, след това минах от другата страна на улицата и тръгнах обратно.

Интересно къде се дяна онзи камион? — сетих се изведнъж. От урвата нямаше място за спускане. Започнах да се оглеждам, търсейки порта от двете страни на улицата. И тогава открих една не много голяма, но твърде странна къща, сгушена между две мрачни тухлени здания. Прозорците на долния етаж бяха запречени с железни пръчки и до половината замазани с вар. А врати изобщо нямаше. Забелязах го веднага, защото табелката, която обикновено се окачва до вратите, тук висеше между два прозореца. На табелката беше написано „АН на СССР НИИЧАВО“. Застанах по средата на улицата: да, два стажа с по десет прозореца и нито една врата. А отдясно и отляво, точно до къщата, се издигаха двете грамадни здания. НИИЧАВО, чудех се аз. Научноизследователски институт… ЧАВО? Какво ли ще значи това? Чрезвичайна автоматизирана въоръжена охрана? Черни асоциации на великобританска Океания? Колибата на кокоши крака, сетих се аз, е музей на същия този НИИЧАВО. Моите пътници сигурно също бяха оттук. И онези в чайната също… От покрива на къщата се вдигна ято врани и с грачене започна да кръжи над улицата. Завих и тръгнах обратно към площада.

Всички ние сме наивни материалисти, мислех си аз. И всички сме рационалисти. Искаме всичко незабавно да бъде обяснено рационалистично, тоест сведено до една шепа вече познати факти. И никой от нас няма за пет пари диалектика. На никого не му минава през ум, че между познатите факти и някакво ново явление може да се простира море от непознати неща. И тогава обявяваме новото явление за свръхестествено и следователно невъзможно. Например маестро Монтескьо как ли би посрещнал едно съобщение за съживяване на мъртвец четиресет и пет минути след като е било зарегистрирано спиране на сърцето? Сигурно би го приел на нож. По-точно на байонети. Би го обявил за мракобесие и попщина. Ако изобщо не махне с ръка при такова съобщение. Ако пък това се случеше пред очите му, сигурно би изпаднал в необичайно затруднено положение. Както аз сега, само че аз съм посвнкнал. А той сигурно трябваше да сметне това възкресяване за мошеничество или да се отрече от собствените си усещания, или дори да се отрече от материализма. Най-вероятно е да обяви възкресяването за мошеничество. Но до края на живота си споменът за този ловък фокус би дразнил мисълта му като прашинка в окото… Но нали ние сме деца от друг век. Виждали сме най-различни неща: и жива кучешка глава, пришита за врата на друго живо куче; и изкуствен бъбрек, голям колкото шкаф; и мъртва желязна ръка, управлявана от живи нерви; и хора, които могат небрежно да подхвърлят: „Това стана, след като умрях за пръв път…“ Да, в наше време Монтескьо щеше да има малко шансове да остане материалист… А ето ние си оставаме и нищо ни няма. Вярно, понякога ни става трудно, когато случаен вятър изведнъж донесе до нас през океана на неизвестното странни листенца от необятните континенти на непознатото. И особено често се случва така, когато човек намери не това, което търси. Сигурно скоро в зоологическите музеи ще се появят чудни животни, първите животни от Марс или Венера. Да, естествено, ние ще ги зяпаме и ще пляскаме по бедрата, макар че отдавна чакаме тези животни и сме отлично подготвени за тяхното посрещане. Но много повече ще бъдем поразени и разочаровани, ако такива животни не се намереха или ако се окаже, че приличат на нашите котки и кучета. Като правило науката, в която вярваме (и много често сляпо), предварително и много отрано ни подготвя за бъдещите чудеса и психологическият шок се появява у нас само тогава, когато се сблъскваме с непредсказаното — някаква дупка в четвъртото измерение или биологическа радиовръзка, или жива планета… или да речем, колибата на кокоши крака… А прав беше гърбоносият Роман: тук при тях има много, много и много интересни неща…

Излязох на площада и спрях пред павилиончето за газирана вода. Бях съвсем сигурен, че нямам дребни. И знаех, че ще трябва да разваля банкнота. И вече си подговях подмилкваща се усмивка, защото продавачките на газирана вода не могат да понасят развалянето на банкноти, когато изведнъж открих в джоба на ковбойките едно петаче. Учудих се и се зарадвах, но повече се зарадвах. Пих газирана пода със сироп, получих една мокра копейка ресто и си поговорих с продавачката за времето. После решително тръгнах към къщи, за да свърша по-скоро с ЕГ и ТО, и да се заловя с рационално диалектичните обяснения. Пъхнах копейката в джоба и спрях, когато открих, че в същия джоб има още едно петаче. Извадих го и го разгледах. Петачето беше малко влажно, на него беше написано „5 копейки 1961“ и цифрата „6“ беше малко повредена от лека драскотннка. Може би тогава дори нямаше да обърна внимание на това малко произшествие, ако не се беше появило познатото ми вече мигновено усещане, че едновременно стоя на булевард „Мир“ и седя на дивана и тъпо разглеждам закачалката. И също както по-рано, когато тръснах глава, усещането изчезна.

Известно време продължавах да вървя бавно, разсеяно да подхвърлям и ловя петачето (то падаше на дланта ми все на „ези“) и аз се опитах да се съсредоточа. След това видях гастронома, в който сутринта избягах от хлапетиите, и влязох. Хванал петачето с два пръста, аз се насочих право към тезгяха, където се продаваха сокове и вода и без удоволствие изпих чаша вода без сироп. След това, стиснал рестото в ръка, се дръпнах настрани и си бръкнах в джоба.

Тона беше случай, когато не се получава психологически шок. Щях повече да се учудя, ако петачето го нямаше в джоба ми. Но то беше там — влажно, от 1961 годнна, с драскотннка върху цифрата „6“. Побутнаха ме и ме попитаха дали не спя. Оказа се, че аз стоя на опашката пред касата. Казах, че не спя, и си взех бележка за три кибрита. Наредих се на опашката за кибрит и открих, че петачето се намира в джоба ми. Бях напълно спокоен. Взех си трите кибрита, излязох от магазина, върнах се на площада и започнах да експериментирам.

Експериментът ми отне около един час. През този час обиколих десет пъти площада, надух се от вода, от кибритени кутиики и вестници, запознах се с всички продавачи и продавачки и стигнах до интересни изводи. Петачето се връщаше, ако се платеше с него. Ако просто го хвърлиш, изпуснеш или изгубиш, то ще си остане там, където е паднало. Петачето се връща в джоба в моментя, когато рестото от ръцете на продавача минава в ръцете на купувача. Ако държиш ръката си в единия джоб, петачето се появява в другия. В джоб с цип то не се появява никога. Ако държиш ръцете си и в двата джоба и прибираш рестото с лакът, петачето може да се появи на най-различни места по тялото (в моя случай го открих в обувката). Изчезването на петачето от чинийката с дребните не може да се забележи: петачето веднага изчезва сред другите дребни и в момента на преминаването на петачето в джоба в чинийката не става никакво движение.

И тъй имах работа с така наречения неразменяем петак с процеса на неговото функциониране. Самият факт на неразменяемостта не ме заинтересува много. Въображението ми беше потресено преди всички от възможността за извънпространствено преместване на материално тяло. Беше ми напълно ясно, че тайнственото преминаване на петачето от продавача в купувача не е нищо друго освен частен случай от прословутото нулево транспортиране, добре познато на любителите на научната фантастика, също така под псевдонимите: хиперпреход, репагулярен скок, феномен на Тарантога… Перспективите, които се откриваха, бяха блестящи.

Нямах никакви уреди. Един обикновен лабораторен минимален термометър можеше да ми покаже твърде много, но аз нямах дори такъв. Бях принуден да се огранича с чисто визуални, субективни наблюдения. Започнах последния си кръг по площада, като си поставих следната задача: да оставя петачето до чинииката с дребни и доколкото е възможно, да попреча на продавача да го смеси с останалите пари до връщането на рестото. И да проследя визуално процеса на преместването на петачето в пространството, като в същото време се опитам поне качествено да определя изменението на температурата на въздуха близо до предполагаемата траектория на преминаването. Обаче експериментът ми беше прекъснат в самото начало.

Когато се приближих до продавачката Маня, там вече ме чакаше същият онзи младичък милиционерски сержант.

— Да — каза той с професионален глас.

Погледнах го въпросително, предчувствувайки нещо лошо.

— Моля документите, гражданино — каза милиционерът, като отдаде чест, без да ме гледа в очите.

— Какво има? — попитах аз, вадейки паспорта си.

— И петачето моля — каза милиционерът, като взе паспорта.

Мълчаливо му подадох петачето. Маня ме гледаше със сърдити очи. Милиционерът огледа петачето и каза със задоволство: „Аха…“, и разтвори паспорта. Той изучаваше паспорта, както библиофилът изучава рядка инкунабула. Мъчително чаках. Около мене тълпата бавно растеше. В тълпата се изказваха разни мнения по мой адрес.

— Дайте път — каза най-после милиционерът.

Направиха ни път. Докато минавахме, сред тълпата от придружвачи бяха създадени няколко варианта на моята трудна биография и бяха формулирани редица причини, предизвикали следствието, което започваше пред всички.

В участъка сержантът предаде петачето и паспорта на дежурния лейтенант. Лейтенантът огледа петачето и ме покани да седна. Седнах. Лейтенантът небрежно каза: „Дайте дребните“ и също се задълбочи в изучаване на паспорта. Изгребах от джоба копейките. „Преброй ги, Ковальов“ — каза лейтенантът, сложи паспорта настрани и започна да ме гледа в очите.

— Много ли неща накупихте? — попита той.

— Много — казах аз.

— Дайте и тях — каза лейтенантът.

Наредих пред него на масата четирите броя онзиденшна „Правда“, трите броя от местния вестник „Рибар“, двата броя „Литературная газета“, осем кутийки кибрит, шест парчета дъвчащи бонбони „Златното ключе“ и една обезценена четчица за чистене на примус.

— Водата не мога да ви предам — казах сухо. — Пет чаши със сироп и четири без сироп.

Започнах да разбирам какво става и ми беше крайно неудобно и неприятно при мисълта, че ще трябва да се оправдавам.

— Шейсет и четири копейки, другарю лейтенант — доложи младият Ковальов.

Лейтенантът замислено съзерцаваше купчината вестници и кибритени кутийки.

— Забавлявате ли се или какво? — попита ме той.

— Или какво — казах аз мрачно.

— Непредпазливо — каза лейтенантът. — Непредпазливо, гражданино. Разказвайте!

Разказах. В края на разказа си убедително помолих лентенанта да не разглежда постъпката ми като опит да натрупам пари за „Запорожец“. Ушите ми пламнаха. Лейтенантът се усмихна.

— А защо пък да не го разглеждам? — попита той. — Има случаи, когато хората са трупали.

Вдигнах рамена.

— Уверявам ви, че такава мисъл не можеше да ми хрумне… Тоест, казвам, не можеше и тя наистина не ми е хрумвала!…

Лейтенантът дълго мълча. Младият Ковальов взе паспорта ми и отново започна да го разглежда.

— Дори някак си странно е да предположи човек… — каза той смутено. — Съвсем глупава идея… Да събираш копейка по копейка… — Аз отново вдигнах рамена. — Тогава по-добре е, дето се вика, да застанеш на пангара.

— Ние се борим против просията — многозначително каза лейтенантът.

— Разбира се, правилно, естествено… само че не разбирам какво общо имам аз и… — улових се, че твърде много вдигам рамене, и си дадох дума занапред да не го правя.

Лейтенантът отново уморително дълго мълча, разглеждайки петачето.

— Ще трябва да направим протокол — каза той най-после.

Вдигнах рамене.

— Моля, естествено… макар че… — всъщност аз не знаех какво „макар че“.

Известно време лейтенантът ме гледа, очаквайки някакво предложение. Но аз тъкмо си мислех под какъв член от наказателния кодекс се подвеждат моите действия и тогава той приближи до себе си листа и започна да пише.

Младият Ковальов се върна на поста си. Лейтенантът скърцаше с перото и често с чукане го топеше в мастилницата. Аз седях, тъпо разглеждах окачените по стените плакати и лениво си мислех, че на мое място Ломоносов, да речем, би грабнал паспорта и изскочил през прозореца. В какво всъщност се състои работата? — мислех си аз. Работата е там, че човек не смята сам себе си за виновен. В този смисъл аз не съм виновен. Но виновността изглежда бива обективна и субективна. И фактът си остава факт. Цялата тази купчина от шейсет и четири копейки юридически е разултат от грабеж, извършен с помощта на технически средства, каквото в случая е неразменяемото петаче.

— Прочетете и подпишете — каза лейтенантът.

Прочетох протокола. От него се виждаше, че аз, долуподписаният А. И. Привалов, по неизвестен начин съм станал притежател на действуващ модел неразменяеми пет копейки, образец ГОСТ 718–62 и съм злоупотребил с него; че аз, долуподписаният А. И. Привалов, твърдя, че съм извършил своите действия с научна цел, без каквито и да било користни намерения; че съм готов да възстановя причинените на държавата щети в размер на една рубла и петдесет и пет копейки; че аз най-после, съобразно решението на Солонецкия градски съвет от 22 март 1959 година, съм предал посочения действуващ модел неразменяемо петаче на дежурния по участък лейтенант У. У. Сергиенко и в замяна на това съм получил пет копейки в парични знаци, които са в обращение на територията на Съветския съюз. Подписах се.

Лейтенантът свери подписа ми с подписа в паспорта, още веднъж грижливо преброи копейките, обади се някъде по телефона, за да уточни колко струват дъвчащнте бонбони и четчицата за примуса, написа квитанция и ми я даде заедно с пет копейки в монетни знаци, които са в обращение. Когато ми връщаше вестниците, кибрита, бонбоните и четчицата, той каза:

— А за водата, която по ваше лично признание вие сте изпили, трябва да платите 81 копейки.

Платих с гигантско облекчение. Лейтенантът още веднаж внимателно прелисти паспорта ми и ми го върна.

— Свободен сте, гражданино Привалов — каза той. — И занапред бъдете по-вннмателни. Задълго ли сте в Соловец?

— Утре заминавам — казах аз.

— Тогава бъдете по-внимателен до утре.

— Ох, ще се постарая — казах аз, като си прибирах паспорта. А след това, подтикван от импулса, попитах с притаен глас: — Кажете ми, другарю лейтенант, на вас тук в Соловец не ви ли се струва странно?

Лейтенантът вече разглеждаше някакви книжа.

— Аз съм тук отдавна — каза той разсеяно. — Свикнал съм.

Пета глава

Чак до вечерта аз се старах да бъда твърде предпазлив. От участъка си тръгнах направо за къщи на улица „Лукоморие“. И там веднага се пъхнах под колата. Беше страшно горещо. От запад бавно пълзеше страшен черен облак. Докато лежах под колата и се заливах с масло, старицата Наина Киевна, станала изведнъж твърде дружелюбна и любезна, два пъти си прави устата да я откарам на Лисата планина. „Казват, драги, че било вредно колата да стои. — прегракнало гугукаше тя и надничаше под предната броня. — Казват, за нея било полезно да върви. Пък аз ще си платя, не се съмнявай…“ Не ми се ходеше на Лисата планина. Първо, всеки момент можеше да пристигнат момчетата. Второ, старицата в своята гугукаща модификация ми беше още по-неприятна, отколкото в свадливата си. После, както се разбра, до Лисата планина имало деветдесет версти само на отиване. А когато попитах бабичката какъв е пътят, тя радостно ми заяви да не се тревожа — пътят бил гладък, а ако станело нещо, бабичката щяла сама да бута колата. („Не ме гледай, драги, че съм стара, аз съм още много яка.“) След първата безуспешна атака старицата временно отстъпи и си влезе в къщи. Тогава при мене под колата се завря котаракът Василий. Около минута той внимателно наблюдава ръцете ми, а след това тихичко, но ясно каза: „Не ви съветвам, гражданнно… мя-у-у-у… не ви съветвам. Ще ви изядат“. След което веднага си тръгна, тресейки леко опашка. Искаше ми се да бъда предпазлив и затова, когато бабичката за втори път се вдигна в атака, за да свърши всичко наведнъж, аз й поисках петдесет рубли. Тя веднага се отказа, като ме погледна с уважение.

Направих ЕГ и ТО, с най-голяма предпазливост отидох до бензиностанцията да заредя, обядвах в стол №11 и документите ми още веднъж бяха проверени от бдителния Ковальов. За да ми бъде чиста съвестта, аз го попитах какъв е пътят до Лисата планина. Младият сержант ме погледна с голямо недоверие и каза: „Път ли? Какво приказвате, гражданино? Какъв ти път? Там няма никакъв път“. Когато се върнах в къщи, вече валеше пороен дъжд.

Старицата беше заминала. Котаракът Василий беше изчезнал. В кладенеца някой пееше на два гласа. И това беше зловещо и тъжно. Скоро пороят беше сменен от монотонен дребен дъждец. Стана тъмно.

Влязох в стаята си и се опитах да експериментирам с книгата-преображенка. Обаче тя засече. Може би аз правех нещо не както трябва или пък влияеше времето, но тя продължаваше да си бъде, каквото си беше. — „Практически занимания по синтаксис и пунктоация“ от П. Ф. Кузмин, каквито и дяволии да правех. Беше напълно невъзможно да чете такава книга и аз си опитах късмета с огледалото. Но огледалото отразяваше каквото му падне и мълчеше. Тогава легнах на дивана и там останах. От скуката и ромона на дъжда взеха да се унасям в дрямка, когато изведнъж извъня телефонът. Излязох в антрето и вдигнах слушалката.

— Ало…

Слушалката мълчеше и пукаше.

— Ало — казах аз и духнах в слушалката. — Натиснете копчето.

Отговор нямаше.

— Чукнете на телефона — посъветвах аз. Слушалката мълчеше. Духнах още веднаж, подръпнах шнура и казах: — Обадете се от друг телефон.

Тогава в слушалката някой грубо попита:

— Александър ли е?

— Да. — Бях учуден.

— Защо не отговаряш?

— Отговарям. Кой е там?

— Петровски ти се обажда. Иди в осолителния цех и кажи на майстора да ми се обади по телефона.

— Кой майстор?

— Е, какво става днес с тебе?

— Не зная.

— Какво значи — не зная? Александър ли е?

— Слушайте, гражданино — казах аз. — На кой номер се обаждате?

— На седемдесет и две… Там седемдесет и две ли е?

Аз не знаех.

— Изглежда не е — казах аз.

— А защо казвате, че сте Александър?

— Защото съм Александър!

— Тфю!… Комбинатът ли е?

— Не — казах аз. — Музеят.

— А… Тогава се извинявам. Значи не можете да повикате майстора…

Оставих слушалката. Постоях малко, оглеждайки антрето. В антрето имаше пет врати: за моята стая, за двора, за стаята на бабата, за клозета и още една обкована с желязо с грамаден катинар. Скучно, помислих си аз. Самота. И крушката е мъждива, прашна. Тътрейки крака, аз се върнах в стаята си и спрях на вратата.

Дивана го нямаше.

Всичко друго си беше съвсем като преди: масата и печката, и огледалото, и закачалката, и столчето. И книгата си стоеше на прозореца точно там, където я бях оставил. А на пода, където по-рано беше диванът, се виждаше само един много прашен, покрит с боклук правоъгълник. След това видях постелята си грижливо сгъната под закачалката.

— Тук току-що имаше диван — гласно казах аз. — Лежах на него.

В къщата нещо се променя. Стаята се изпълни с неразбираем шум. Някой разговаряше, чуваше се музика, някъде се смееха, кашляха, тътреха крака. Една неясна сянка за миг закри светлината на крушката, дъските на пода шумно изскърцаха. После изведнъж замириса на аптека и в лицето ми лъхна хлад. Дръпнах се назад. И същия момент на външната врата някой рязко и ясно почука. Шумовете моментално стихнаха. Озъртайки се към мястото, където преди беше диванът, излязох в антрето и отворих вратата.

Пред мен под ситния дъжд стоеше нисък, фин човек с къса, идеално чиста кремава мушама, с вдигната яка. Той свали шапка и с достойнство каза:

— Моля ви се, извинявайте, Александър Иванович. Може ли да ми отделите пет минути.

— Разбира се — казах аз смутено. — Влезте…

За пръв път през живота си виждах този човек и ми мина през ума, че може би е свързан с местната милиция. Непознатият влезе в антрето и понечи да се вмъкне право в стаята ми. Преградих му пътя. Не зная защо го направих. Сигурно защото не ми се искаше да ме разпитва за праха и боклука на пода.

— Извинявайте — изфъфлих аз, — може би тук… че вътре е разхвърляно. Няма къде да се седне…

Непознатият рязко вдигна глава.

— Как няма къде? — каза той тихо. — Ами диванът?

Известно време мълчаливо се гледахме право и очите.

— М-м-м… какво диванът? — попитах аз, кой знае защо, шепнешком.

Непознатият затвори очи.

— Ах, така значи? — бавно каза той. — Разбирам. Жалко. Тогава извинявайте…

Той вежливо ми кимна, сложи си шапката и енергично тръгна към вратата на клозета.

— Къде отивате? — развиках се аз. — Сбъркахте!

Непознатият, без да се обръща, измърмори: „Ах, няма значение“ — и се скри зад вратата. Аз машинално запалих лампата, постоях мъничко, ослушвайки се, след това дръпнах вратата. В клозета нямаше никого. Извадих внимателно цигара и запалих. Диванът, помислих си аз. Какво общо има тук диванът? Никога не съм чувал никакви приказки за дивани. Имаше летящо килимче, имаше вълшебна покривка. Имаше: шапка-невиднмка, обувки-бързоходки, самосвирка, имаше чудното огледалце. А чудо диван нямаше. На диваните се седи или лежи, диванът е нещо солидно, много обикновено… Всъщност чия фантазия би могла да се вдъхнови от един диван?…

Когато се върнах в стаята, веднага видях Човечето. То седеше на печката, под самия таван, свито в твърде неудобна поза. Имаше набръчкано небръснато лице и сиви космати уши.

— Здравейте — казах аз уморен.

Човечето страдалческн сви дългите си устни.

— Добър вечер — каза то. — Извинявайте, моля ви се, и аз не зная как… попаднах тук. Идвам за дивана.

— За дивана сте закъснели — казах аз, като седнах до масата.

— Виждам — тихо каза човечето и тромаво се размърда. Посипа се мазилка.

Аз пушех и замислено го разглеждах. Човечето неуверено надничаше надолу.

— Да ви помогна ли? — попитах аз и понечих да тръгна към него.

— Не, благодаря — каза човечето унило. — По-добре сам…

Цапайки се с вар, то се довлече до края на одъра, тласна се несръчно и полетя с главата надолу. Нещо ме преряза под лъжичката, но то увисна във въздуха и започна бавно да се спуска, конвулсивно разперило ръце и крака. Гледката беше не много естетична, но забавна. То кацна на четири крака, веднага се изправи и изтри с ръка мокрото си лице.

— Съвсем остарях — заяви то прегракнало. — Преди сто години или, да речем, при Гонзаст за такова слизане, бъдете сигурни, Александър Иванович, щяха да ми отнемат дипломата.

— Ами какво сте завършилн? — попитах аз, палейки втора цигара.

То не ме слушаше. Седна на столчето срещу мен и продължи тъжно да приказва:

— Преди левитирах като Зекс. А сега, извинявайте, не мога да си изчистя растителността на ушите, толкова е некрасиво… Но като нямам талант! Около тебе безброй съблазни, най-различни степени, титли, а нямаш талант! При нас мнозина на старини се окосмяват. Естествено, за корифеите това не се отнася. Жан Жакомо, Кристобал Хунта, Джузепе Балзамо или, да речем, другаря Фьодор Семьонович Киврин… Нямат дори следа от косми! — той тържествуващо ме погледна. — До-ри сле-да! Гладка кожа, финес, стройност…

— Извинявайте… — казах аз. — Казахте Джузепе Балзамо… Но нали това е граф Калиостро? А, според Толстой, графът е бил дебел и твърде неприятен на вид…

Човечето със съжаление ме погледна и снизходително се усмихна.

— Просто не сте запознати, Александър Иванович — каза той. — Граф Калиостро с съвсем различно нещо от великия Балзамо. Това е… как да ви кажа… Това е много сполучливо негово копие. На младини Балзамо се самоматрицирал. Той бил необикновено, необикновено талантлив. Но нали знаете как стават тези неща на младини… Малко бързо, малко смешно — тупа-тапа и готово… Да… Недейте казва никога, че Балзамо и Калиостро са едно и също нещо. Може да попаднете в неудобно положение.

На мене ми стана неудобно.

— Да — казах. — Аз, разбира се, не съм специалист. Но… Извинявайте за нескромния въпрос, но какво общо има тук диванът? На кого е притрябвал?

Човечето трепна.

— Непростима самонадеяност — каза то високо и стана. — Направих грешка и съм готов да си призная съвсем смело. Когато такива гиганти… А отгоре на всичко тези нагли хлапаци… — То започна да се кланя, слагайки на сърцето бледите си ръчички. — Моля да ме извините, Александър Иванович, че ви обезпокоих… още веднъж се извинявам и незабавно ви напускам. — То отиде до печката и боязливо погледна нагоре. — Стар съм, Александър Иванович — каза то и въздъхна тежко. — Стар съм.

— Ами може би ще ви бъде по-удобно през… е-е-е-е… Преди малко тук идва един другар, та той използва…

— О-о, драги мой, та това беше Кристобал Хунта! Какво му струва на него да мине през канализацията десетина левги… — Човечето скръбно махна с ръка. — Ние сме по-простички… Той взе ли със себе си дивана или го трансгресира?

— Н-не зная — казах аз. — Там е работата, че той също закъсня.

Човечето смаяно подръпна козината на дясното си ухо.

— Закъсня ли? Той? Невероятно… Впрочем нима можем ние с вас да преценяваме това? Довиждане, Александър Иванович, много извинявайте…

То с явно усилие мина през стената и изчезна. Аз хвърлих угарката на пода в сметта. Ама че диван! Това да не ти е говоряща котка. То е нещо по-солидно, някаква драма. Може би дори драма на идеи. Но може би ще дойдат още закъснели. Сигурно ще дойдат. Погледнах боклука. Къде бях виждал метла?

Метлата се намираше до качето под телефона. Започнах да смитам праха и боклука и изведнъж нещо тежко се закачи за метлата и се търкулна на средата на стаята. Погледнах го. Беше блестящо продълговато цилиндърче колкото показалец. Бутнах го с метлата. Цилиндърчето се люшна, нещо сухо изпращя и в стаята замириса на озон. Хвърлих метлата и вдигнах цилиндъра. Беше гладък, идеално полиран и топъл. Драснах по него с нокът и той отново изпращя. Обърнах го, за да го разгледам откъм дъното и в същия миг усетих, че подът под краката ми се измъква. Пред очите ми всичко се обърна. Блъснах се страшно с петите в нещо, после с рамото и темето, изпуснах цилиндъра и паднах. Бях здравата шашарднсан и не можах да схвана изведнъж, че лежа в тясната пролука между печката и стената. Крушката над мен се клатеше и когато вдигнах очи, с голямо учудване открих на тавана следи от грайферите на обувките си. Измъкнах се с пъшкане от пролуката и огледах подметките си. На подметките имаше вар.

— Дано обаче — помислих си гласно — не изтека през канализацията!… — Потърсих с очи цилиндърчето. То стоеше опряно на пода с края на долната си част в положение, което изключваше всякакво равновесие. Предпазливо се приближих и клекнах до него. Цилиндърчето тихо пращеше и се клатушкаше. Дълго го наблюдавах, проточил шия, след това духнах леко върху него. Цилиндърчето се разклати още по-силно, наведе се и в този момент зад гърба ми екна пресипнал грак и лъхна вятър. Обърнах се и седнах на пода. На печката грижливо свиваше крила исполински лешояд с гола глава. — Здравейте — казах аз. Бях убеден, че лешоядът е говорящ.

Лешоядът наведе глава, погледна ме с едното око и веднага заприлича на кокошка. Махнах му ръка за поздрав. Лешоядът поразтвори клюна, но не проговори. Той вдигна крило и като тракаше с клюна, започна да се пощи под мишницата. Цилиндърчето продължаваше да се клатушка и пращи. Лешоядът престана да се пощи, сгуши глава между плещите си и покри очите си с жълта ципа. Стараейки се да не заставам гърбом към него, аз завърших метенето и изхвърлих боклука навън в дъждовния мрак. След това се върнах в стаята.

Лешоядът спеше, миришеше на озон. Погледнах часовника си: беше дванадесет и двадесет през нощта. Постоях малко над цилиндърчето, размишлявайки над закона за запазването на енергията и респективно на веществото. Лешоядите едва ли се кондензират от нищо. Ако даденият лешояд се с появил тук в Соловец, значи някакъв лешояд (не непременно даденият) с изчезнал от Кавказ или от някъде другаде, където се въдят. Пресметнах енергията на пренасянето и боязливо погледнах цилиндърчето. По-добре да не го пипам, помислих си аз. По-добре да го покрия с нещо и нека си стои. Донесох от антрето черпака, прицелих се внимателно и спрял дъх, захлупих с него цилнндърчето. След това седнах на столчето, запалих цигара, очаквайки още нещо. Лешоядът силно хъркаше. В светлината на лампата перата му блестяха като мед, огромните му нокти се бяха забили в мазилката. От него бавно се разнасяше миризма на мърша.

— Напразно направихте това нещо, Александър Иванович — каза приятен мъжки глас.

— Какво именно? — попитах аз, като се обърнах към огледалото.

— Имам предвид умклайдета.

Но не говореше огледалото. Говореше някой друг.

— Не разбирам за какво става дума — казах аз. В стаята нямаше никого и аз изпитвах раздразнение.

— Говоря за умклайдета — каза гласът. — Съвсем без нужда го захлупихте с железния чериак. Умклайдетът или както вие го наричате — вълшебната пръчка, изисква с него да се борави извънредно предпазливо.

— Точно за това го захлупих… Но влезте, другарю, че така е много неудобно да разговаряме.

— Благодаря ви — каза гласът.

Точно пред мене бавно се кондензира един бледен, твърде коректен човек, със сив костюм, който му стоеше идеално. Навел глава малко встрани, той ме попита с изтънчена вежливост:

— Смея ли да се надявам, че не ви обезпокоих прекалено много?

— Никак — казах аз и станах. — Моля седнете и се чуствувайте като у дома си. Ще пийнете ли един чай?

— Благодаря ви — каза непознатият, седна срещу мене и с изящен жест дръпна крачолите си. — Колкото за чая, моля да ме извините, Александър Иванович, току-що вечерях.

Елегантно усмихнат, той ме гледа известно време в очите. Аз също се усмихвах.

— Вие сигурно идвате за дивана? — казах аз. — Уви, дивана го няма. Много съжалявам и дори не зная…

Непознатият плесна с ръце.

— Празна работа! — каза той. — Колко много шум заради една глупост, простете, в която при това никой истински не вярва… Преценете сам, Александър Иванович, да се правят кавги, глупави кинопреследвания, да се тревожат хората заради митическия — не ме е страх от тази дума — именно митическия Бял тезис… Всеки трезвомислещ човек разглежда дивана като универсален транслатор, малко обемист, но твърде солиден и устойчив при работа. И толкова по-смешни са старите невежи, които дрънкат за Белия тезис… Не, аз дори не желая да говоря за този диван.

— Както намерите за добре — казах аз, като съсредоточих в тази фраза цялата си изтънченост. — Да си поговорим за нещо друго.

— Суеверие… предразсъдъци… — разсеяно проговори непознатият. — Умствен мързел и завист, завист, завист, избуяла като плевел. — Той млъкна. — Извинявам се, Александър Иванович, но все пак бих ви помолил за вашето разрешение да махна този черпак. За съжаление желязото практически е непрозрачно за хиперпола, а нарастването на напрежението на хиперпола в малък обем…

Вдигнах ръце.

— За бога, правете всичко, което намерите за добре! Махнете черпака… махнете дори този… ум… ум… ум… тази вълшебна пръчка… — тук аз спрях, като с учудване открих, че черпака вече го няма. Цилиндърчето стоше в локва, а течността приличаше на оцветен живак. Течността бързо се изпаряваше.

— Така ще бъде по-добре. Уверявам ви — каза непознатият. — А що се отнася до вашето великодушно предложение да махна умклайдета, за съжаление не мога да се възползувам от него. Това е вече въпрос на морал и етика, въпрос на чест, ако щете… Условностите са толкова силни. Ще си позволя да ви посъветвам вече да не пипате умклайдета. Виждам, че сте се ударили, пък и този орел… мисля, че усещате м-м-м… някакъв парфюм.

— Да — казах аз ядосан. — Смърди отвратително. Като в маймунска клетка.

Погледнахме към орела. Наежил перушина, лешоядът спеше.

— Изкуството да се управлява умклайдета — каза непознатият — е сложно и тънко изкуство. Вие в никакъв случай не трябва да се огорчавате и да се упреквате. Курсът по управляване на умклайдета трае осем месена и изисква основно познаване на квантовата алхимия. Като програмист, вие вероятно без особен труд бихте овладели умклайдета на електронно равнище, така наречения УЕР-17… Но квантовият умклайдет… хиперпола… трансгресивните въплощения… обобщения закон на Ломоносов-Лавоазие — той виновно разпери ръце.

— Излишни приказки! — бързо казах аз. — Аз дори не претендирам… Разбира се, аз съм абсолютно неподготвен.

Тогава се досетих и му предложих цигара.

— Благодаря ви — каза непознатият. — Не пуша, за голямо съжаление.

Като размърдах от учтивост пръсти, аз се осведомих — не попитах, а именно се осведомих:

— Ще мога ли аз да разбера на какво дължа тази приятна среща с вас?

Непознатият наведе очи.

— Страх ме е, че ще ви се сторя нескромен — но уви, трябва да си призная, че аз вече доста отдавна се намирам тук. Не ми се ще да назовавам имена, но мисля, че дори вие, колкото и далече да стоите от цялата тази история, Александър Иванович, разбирате, че около дивана е започнало едно нездраво суетене, назрява скандал, атмосферата се нагорещява, напрежението расте. При такава обстановка грешките и крайно нежелателните случайности са неизбежни. Да не отиваме далеч за примери. Някой — повтарям, не бих искал да назовавам имена, още повече че той е сътрудник, достоен за уважение, а когато говоря за уважение, имам предвид ако не маниерите, то големия талант и самоотверженост. — Та някой, бързайки и нервничейки, си изгубват тук умклайдета и умклайдетът става център на събитията, в които бива въвлечен един човек, който няма нищо общо с тях. — Той ми се поклони. — А в такива случаи е крайно необходимо едно въздействие, което някак си да неутрализира дребните влияния… — Тон многозначително погледна следите на обувките ми на тавана. После ми се усмихна. — Но аз не бих искал да изглеждам абстрактен алтруист. Естествено, всичките тези събития твърде много ме интересуват като специалист и като администратор… Впрочем не смятам повече да ви преча и доколкото вие ми внушихте увереността, че повече няма да експериментирате с умклайдета, ще ви моля ла ми разрешите да се сбогувам.

Той стана.

— Какво приказвате? — извиках аз. — Не си отивайте! Толкона приятно ми е да разговарям с вас, имам към вас хиляда въпроси…

— Извънредно ценя вашата деликатност, Александър Иванович, но вие сте уморени, трябва да си починете…

— Ни най-малко! — пламенно възразих аз. — Напротив!

— Александър Иванович — каза непознатият, като дружелюбно се усмихваше и внимателно ме гледаше в очите. — Но вие наистина сте уморен. И вие наистина искате да си починете.

И тогава усетих, че наистина заспивам. Очите ми се залепваха. Вече не ми се говореше. Вече нищо не ми се искаше. Страшно ми се спеше.

— Беше ми изключително приятно да се запозная с вас — каза тихо непознатият.

Аз видях, че той започна да избледнява, да избледнява и бавно се стопи във въздуха, оставяйки подире си лек дъх на скъп одеколон. Постлах криво-ляво дюшека на пода, забих лице във възглавницата и моментално заспах.

Събуди ме пляскане на крила и неприятно гракане. Стята бе потънала в някакъв странен синкав полумрак. Орелът на печката шумолеше, отвратително грачеше и удряше с крила по тавана. Седнах и се огледах. В средата на стаята във въздуха кръжеше един здрав мъжага по анцуг и раирана спортна риза. Той кръжеше над цилиндърчето и без да го докосва, плавно размахваше огромните кокалести лапн.

— Какво има? — попитах аз.

Мъжагата за миг ме погледна през рамо и се обърна.

— Не чувам отговор — казах аз сърдито. Все още страшно ми се спеше.

— Тихо, смъртнико — прегракнало каза мъжагата. Той прекрати своите фокуси и вдигна цилиндърчето от пода. Гласът ми се стори познат.

— Ей, приятелю! — казах аз заплашително. — Остави това нещо на мястото му и се измитай.

Мъжагата ме гледаше и протягаше напред челюст. Отметнах чаршафа и станах.

— Я остави умклайдета! — казах аз с висок глас.

Мъжагата кацна на пода, стъпи здраво на краката и направи стойка. В стаята стана много по-светло, макар че лампата не светеше.

— Момчето ми — каза мъжагата, — нощем трябва да се спи. По-добре си легни сам.

Младежът явно обичаше да се бие. Впрочем аз също.

— Да излезем на двора, а? — сериозно му предложих аз, като повдигнах гащетата си.

Изведнъж някой каза с патос:

— „Устремил своите мисли към висшето Аз, свободен от въжделение и себелюбие, изцелен от душевна суета, сражавай се, Арджуна!“

Аз трепнах. Младежът също трепна.

— „Бхагават-Гита“! — каза гласът. — Песен трета, стих тридесети.

— Огледалото — казах аз машинално.

— Зная — промърмори мъжагата.

— Остави умклайдета — настоях аз.

— Какво ревеш като болен слон — каза младежът. — Да не е твой?

— Ами да не е твой?

— Да, мой е.

Тогава ми мина мисълта:

— Значи ти си отвлякъл дивана?

— Не си пъхай гагата в чужди работи — посъветва ме младежът.

— Върни дивана — казах аз. — Разписал съм се за него.

— Върви по дяволите! — каза мъжагата, като се озърташе

И в този момент в стаята се появиха още двама: Мършавия и Дебелия, и двамата с раирани пижами, подобни на затворници от Синг-Синг.

— Корнеев! — записка Дебелия. — Значи вие крадете дивана?! Какво безобразие!

— Вървете всички на… — каза мъжагата.

— Вие сте грубиян! — развика се Дебелия. — Трябва да ви уволнят! Ще подам рапорт срещу вас!

— Подавайте — мрачно каза Корнеев. — Правете, каквото щете.

— Не разговаряйте с мен с такъв тон! Хлапак! Безсрамник! Забравили сте тук умклайдета! Този младеж можеше да пострада!

— Вече пострадах — намесих се аз. — Дивана го няма, спя като куче, всяка нощ дрънканици… този смрадлив орел…

Дебелия веднага се обърна към мен:

— Нечувано нарушение на дисциплината — заяви той. — Трябва да се оплачете… А вие трябва да се засрамите! — Той отново се обърна към Корнеев.

Корнеев навъсено пъхаше умклайдета зад бузата си. Мършавия изведнъж тихо и заплашително попита:

— Свалихте ли Тезиса, Корнеев?

Мъжагата мрачно се усмихна.

— Никакъв Тезис няма там — каза той. — Какво току се заяждате? Ако искате да не ви крадем дивана, дайте ни друг транслатор…

— Четохте ли заповедта, да не се разхищават предметите от резервния фонд? — заплашително попита Мършавия.

Корнеев пъхна ръце в джобовете си и се загледа към тавана.

— Известно ли ви е решението на научния съвет? — попита Мършавия.

— На мен, другарю Дьомин, ми с известно, че понеделник започва в събота — мрачно каза Корнеев.

— Стига демагогия — каза Мършавия. — Веднага върнете дивана и да не сте посмели вече да се връщате тук.

— Няма да върна дивана — каза Корнеев. — Когато завършим експеримента, ще го върнем.

Дебелия направи грозна сцена. „Произвол!… — пискаше той. — Хулиганщина!…“ Лешоядът отново разтревожено закрещя. Без да вади ръце от джобовете си, Корнеев се обърна гърбом и тръгна през стената. Дебелакът полетя след него с вик: „Не, ще върнете дивана!“ Мършавия ми каза:

— Това е недоразумение. Ще вземем мерки да не се повтаря.

Тон кимна и също тръгна към стената.

— Почакайте! — извиках аз. — Орелът! Приберете орела! Заедно с миризмата!

Мършавия, вече наполовина влязъл в стената, се обърна и повика орела с пръст. Лешоядът шумно се вдигна от печката и се вмъкна под нокътя му. Мършавия изчезна. Синкавата светлина бавно помръкна, стана тъмно, по прозореца отново затрополи дъждът. Запалих лампата и огледах стаята. В стаята всичко си беше като преди, само на печката зееха дълбоки драскотини от ноктите на лешояда и на тавана грозно и глупаво се тъмнееха ръбестите следи от грайферите на моите обувки.

— Прозрачното масло, което се намира в кравата — с идиотска сериозност каза огледалото, — не спомага за нейното хранене, но то снабдява с най-хубава храна, като се обработи по подходящ начин.

Угасих светлината и си легнах. На пода беше твърдо, лъхаше студ. Утре старицата ще ми даде да се разбера, помислих си аз.

Шеста глава

На сутринта се оказа, че диванът си стои на мястото. Не се учудих. Само си помислих, че така или иначе старицата постигна целта си: диванът си стои в единия ъгъл, а аз лежа в другия. Докато сгъвах постелята и си правех сутрешната гимнастика, размишлявах, че вероятно има някаква граница на способността човек да се учудва. Изглежда аз далеч бях преминал тази граница. Дори изпитвах известна умора. Опитвах се да си представя нещо, което би могло сега да ме порази, но не ми достигаше фантазия. Това никак не ми харесваше, защото не мога да понасям хора неспособни да се учудват. Наистина бях далече от психологията на „чудоголямовистите“, по-скоро състоянието ми напомняше състоянието на Алиса в Страната на чудесата: бях като насън, готов да приема всяко чудо за редно, изискващо по-широка реакция от едно обикновено зяпване с устата и гледане като изтърван заек.

Още правех сутрешната си гимнастика, когато в антрето вратата се хлопна, затътриха се и затракаха токове, някой се закашля, нещо изтрещя и падна и един началнически глас повика: „Другарко Горянина!“ Старицата не се обади и в антрето се поведе разговор: „Каква е тази врата?… А, ясно. А тази?“ — „Тук е входът за музея“. — „А тук? Какво е това? Всичко заключено, катинари…“ — „Прекрасна домакиня, Янус Полуектович. А това е телефон“. — „Ами къде е знаменитият дивак? В музея ли е?“ — „Не, тук трябва да има склад“.

— Тук — каза познат мрачен глас.

Вратата на моята стая се разтвори широко и на прага се появи висок, малко мършав старец с великолепни снежно-бели коси, с черни вежди и черни мустаци, с дълбоки черни очи. Когато ме видя (аз стоях само по гащета, разперил ръце, разкрачил крака на ширината на раменете), той поспря и със звучен глас каза:

— Да.

Вдясно и вляво от него в стаята надничаха и други лица.

Аз казах: „Извинявайте“ — и изтичах към ковбойките си. Впрочем никой не ми обърна внимание. В стаята влязоха четирима и се струпаха около дивана. Двама от тях познавах: навъсения Корнеев, небръснат, със зачервени очи, с все същата лекомислена спортна риза и мургавия гърбонос Роман, който ми намигна, направи ми неразбираем знак с ръка и веднага се обърна. Белекосия не познавах. Не познавах и пълния висок мъж с черен костюм, който лъщеше на гърба, и с широки движения на стопанин.

— Този диван ли? — попита лъскавият мъж.

— Това не е диван — мрачно каза Корнеев. — Това е транслатор.

— За мен е диван — заяви лъскавият, гледайки в бележника си. — Диван мек, персон и половина, инвентарен номер единайсет двадесет и три. — Той се наведе и го попипа. — Намокрили сте го, Корнеев, влачили сте го по дъжда. Смятайте вече, че пружините са ръждясали, тапицерията изгнила.

— Ценността на този предмет — както ми се стори, подигравателно каза гърбоносият Роман — се крие съвсем не в тапицерията и дори не в пружините, каквито няма.

— Стига с тези работи, Роман Петрович — предложи лъскавият с достойнство. — Недейте оправдава вашия Корнеев. Диванът ми се води в музея и трябва да се намира там…

— Това е уред — каза Корнеев отчаяно. — С него се работи.

— Не зная това — заяви лъскавият. — Не зная каква е тази работа с дивана.

— А пък ние знаем — тихичко каза Роман.

— Стига с тези работи — каза лъскавият, като се обърна към него. — Не се намирате в кръчма, намирате се в учреждение. Какво всъщност имате предвид?

— Имам предвид, че това не е диван — каза Роман. — Или казано в достъпна за вас форма, това не е напълно диван. Това е уред, който има формата на диван.

— Моля ви, прекратете тези намеци — твърдо каза лъскавият. — За достъпната форма и разни други. Всеки да си гледа работата. Моята работа е да спра разхищаването и аз го спирам.

— Да — звучно каза белокосият. Веднага стана тихо. — Аз разговарях с Кристобал Хозевич и с Фьодор Симеонович. Те смятат, че този диван транслатор представлява само музейна ценност. На времето той е принадлежал на крал Рудолф Втори, така че историческата му ценност е безспорна. Освен това преди две години, ако не ме лъже паметта ми, бяхме си поръчали сериен транслатор… Кой го беше поръчвал, не помните ли, Модест Матвеевич?

— Момент — каза лъскавият Модест Матвеевич и започна бързо да прелиства бележника си. — Само един момент… Двуходов транслатор ДХТ-80Е от Китежградския завод. По заявка на другаря Балзамо.

— Балзамо работи на него денонощно — каза Роман.

— И този ДХТ е боклук — добави Корнеев. — Избирателността му е на молекулярно равнище.

— Да-да — каза белокосият. — Спомням си. Имаше доклад за изследването на ДХТ. Наистина кривата на селективността не е гладка… Да. А този… м-м… диван?

— Ръчно производство — бързо каза Роман. — Безупречен. Конструкция на Лев бен Бецалел. Бен Бецалел го е сглобявал и доизкусурявал триста години…

— Виждате ли! — каза лъскавият Модест Матвеевич. — Ето как трябва да се работи! Старец, а пък всичко си правел сам.

Огледалото изведнъж се изкашля и каза:

— Като постояха един час във водата, те всички се подмладиха и излязоха от нея такива красиви, розови, млади и здрави, силни и жизнерадостни, каквито бяха на двадесет години.

— Точно така — каза Модест Матвеевич. Огледалото говореше с гласа на белокосия.

Белокосият отегчено се намръщи.

— Няма да решаваме този въпрос сега — каза той.

— А кога? — попита грубият Корнееа.

— В петък на научния съвет.

— Не можем да разпиляваме реликвите — добави Модест Матвеевич.

— А ние какво ще правим? — попита грубият Корнеев.

Огледалото забоботи заплашително със задгробен глас:

Белокосият намръщен отиде при огледалото, пъхна в него ръката си до рамо и щракна нещо. Огледалото млъкна.

— Да — каза белокосият. — Въпросът за вашата група също ще решим на съвета. А вие… — по лицето му личеше, че е забравил името на Корнеев — засега се въздържайте… и… да посещавате музея.

След тези думи тон излезе от стаята. През вратата.

— Постигнахте целта си — каза Корнеев през зъби, като гледаше Модест Матвеевич.

— Няма да позволя да се разпилява — накратко отвърна Модест Матвеевич и пъхна бележника си във вътрешния джоб.

— Да се разпилява! — каза Корнеев. — Пет пари не давате за това. Вас ви тревожи отчетността. Нямате желание да откривате нова графа.

— Стига с тези неща — каза непреклонно Модест Матвеевич. — Ще назначим и комисия и ще видим дали не е повредена реликвата…

— Инвентарен номер единайсет двадесет и три — тихичко добави Роман.

— В такъв аксепт — внушително каза Модест Матвеевич, обърна се и ме видя. — А вие какво правите тук? — попита тон. — Защо спите тук?

— Аз… — започнах аз.

— Вие сте спали на дивана — заяви с леден глас Модест, пронизвайки ме с поглед на контраразузнавач. — На вас известно ли ви е, че това е уред?

— Не — казах аз. — Тоест сега ми е известно, разбира се.

— Модест Матвеевич! — възкликна гърбоносият Роман. — Това е новият ни програмист, Саша Привалов.

— А защо спи тук? Защо не спи в общежитието?

— Още не е зачислен — каза Роман, като ме прегръщаше през кръста.

— Толкова по-зле!

— Значи да спи на улицата, така ли? — злобно попита Корнеев.

— Стига с тези неща — каза Модест. — Има общежитие, има хотел, а тук е музей, държавно учреждение. Ако всички спят в музеите… Вие откъде сте?

— От Ленинград — казах мрачно.

— Ами ако аз дойда в Ленинград и отида да спя в Ермитажа?

— Заповядайте — казах и вдигнах рамене.

Роман продължаваше да ме държи през кръста.

— Модест Матвеевич, вие сте напълно прав, нарушение, но днес той ще спи при мене.

— Това е друга работа. Това може — великодушно разреши Модест. Той огледа стаята като стопанин, видя следите на тавана и веднага погледна краката ми. За щастие бях бос. — В такъв аксепт — каза той, оправи вехториите на закачалката и излезе.

— Дръвник — процеди през зъби Корнеев. — Пън. — Той седна на дивана и се хвана за главата. — Да вървят всички по дяволите. Още нощес пак ще го отмъкна.

— Спокойно — благо каза Роман. — Няма нищо страшно. Просто нямахме късмет. Ти забеляза ли кой Янус беше този?

— Кой — каза Корнеев безнадеждно.

— Беше А-Янус.

Корнеев вдигна глава.

— Има ли разлика?

— Огромна — каза Роман и намигна — Защото У-Янус отлетя за Москва. И по-специално заради този диван. Разбра ли, разхитителю на музейни ценности?

— Слушай, ти ме спасяваш — каза Корнеев и аз за пръв път го видях да се усмихва.

— Там е работата, Саша — каза Роман, обръщайки се към мене, — че имаме идеален директор. Един човек с два образа. Има А-Янус Полуектович и У-Янус Полуектович. У-Янус е голям учен от международна класа, а А-Янус е доста обикновен администратор.

— Близнаци ли са? — предпазливо попитах аз.

— Не, разбира се. Това е един и същи човек. Само че той е един в два образа.

— Яско — казах аз и започнах да си нахлузвам обувките.

— Нищо, Саша, скоро всичко ще разбереш — каза Роман окуражително.

Аз вдигнах глава.

— Тоест?

— Трябва ни програмист — проникновено каза Роман.

— На мене много ми трябва програмист — каза Корнеев, оживявайки се.

— На всички им трябва програмист — казах аз и отново почнах да нахлузвам обувките. — Но моля ви се, без хипноза и разни там омагьосани места.

— Той вече се досеща — каза Роман.

Корнеев искаше да каже нещо, но навън се вдигна врява.

— Това не е наше петаче! — крещеше Модест.

— А чие е петачето?

— Не зная чие е това петаче! Не ме интересува! Ваша работа е да залавяте фалшификаторите на пари, другарю сержант!…

— Петачето е конфискувано от някои си Привалов, който живее тук, при вас, в Конакокошкрак!…

— Ах, от Привалов? Веднага ми мина през ума, че е крадец!

Изпълненият с укор глас на А-Янус каза:

— Моля, Модест Матвеевич!

— Не, извинявайте, Янус Полуектович! Това не бива да се остави така. Другарю сержант!… Да влезем, той е в къщата… Янус Полуектович, застанете до прозореца, за да не избяга. Аз ще му дам да се разбере! Няма да му позволя да петни другарката Горянина!…

Вътре в мен нещо изстина. Но Роман веднага прецени положението. Той грабна от закачалката зацапания каскет и го нахлупи на главата ми.

Аз изчезнах.

Тоза беше твърде странно усещане. Всичко си остана на мястото, всичко освен мене. Но Роман не ми даде да се нарадвам на новите си преживявания.

— Това е шапка-невидимка — прошепна ми той. — Застани настрана и мълчи.

Изтичах на пръсти в ъгъла и седнах под огледалото. В същата секунда в стаята нахълта ядосаният Модест, който дърпаше за ръкава младия сержант Ковальов.

— Къде е оня? — записка Модест и се заозърта.

— Ето го — каза Роман и посочи дивана.

— Бъдете спокоен, стои на мястото си — добави Корнеев.

— Аз питам къде е оня, вашият… програмист?

— Какъв програмист? — учуди се Роман.

— Стига с тези неща — каза Модест. — Тук беше програмистът. Беше по гащета и без обувки.

— Ах, за това ли става дума — каза Роман. — Но ние се пошегувахме, Модест Матвеевич. Тук нямаше никакъв програмист. Това беше просто… — той направи някакво движение с ръце и в средата на стаята се появи човек по потник и с ковбойки. Гледах го откъм гърба и не мога да кажа нищо за него, но младият Ковальов поклати глава и каза:

— Не, не е той.

Модест обиколи призрака, мърморейки:

— Потник… панталони… без обувки… Той! Той е.

Призракът изчезна.

— Не, не е онзи — каза сержант Ковальов. — Онзи беше млад, без брада…

— Без брада? — на свой ред попита Модест. Той беше много смутен.

— Без брада — потвърди Ковальов.

— М-м-да… — каза Модест — а според мене имаше брада.

— Тогава ви връчвам призовката — каза младият Ковальов и подаде на Модест едно листче. — А пък вие сами се оправяйте със своя Привалов и със своята Горянина.

— Аз пък ви казвам, че това не е нашето петаче — ревна Модест. — За Привалов нищо не казвам. Може би Привалов изобщо не съществува като такъв. Но другарката Горянина е наша сътрудничка!…

Младият Ковальов притискаше ръце до гърдите си и се опитваше да каже нещо.

— Настоявам веднага да се сложи ред! — ревеше Модест. — Стига с тези работи, другари милиционери! Настоящата призовка петни целия колектив. Настоявам да се убедите!

— Имам заповед… — започна Ковальов, но Модест се хвърли върху него с вик:

— Стига с тези неща! Настоявам! — и го повлече от стаята.

— В музея го повлече — каза Роман. — Саша, къде си? Свали шапката и ела да погледаме.

— Може би по-добре да не я свалям? — казах аз.

— Свали я, свали я — каза Роман. — Ти си вече фантом. В тебе вече никой не вярва. Нито администрацията, нито милицията…

Корнеев каза:

— Е, аз отивам да спя. Саша, ти ела след обяда. Ще видиш нашия машинен парк и изобщо… Свалих шапката.

— Стига с тези неща — казах аз. — Аз съм в отпуска.

— Хайде, хайде — каза Роман.

В антрето Модест с едната ръка държеше сержанта, а с другата отваряше огромния катинар. „Сега ще ви покажа нашето петаче — крещеше той — … Всичко е заведено… Всичко си е на мястото.“ — „Ами аз нищо не казвам — безпомощно се защищаваше Ковальов, — само казвам, че може петачето да не е само едно…“ Модест отвори широко вратата и всички влязохме в просторното помещение.

Музеят беше напълно приличен — с щандове, диаграми, витрини, макети и мулажи. Общият му вид най-вече напомняше музей по криминалистика: имаше много фотографии и неприятни експонати. Модест веднага отмъкна сержанта някъде зад щандовете и там двамата забоботиха като в бъчва: „Ето го нашето петаче…“ — „Ами аз нищо не казвам…“ — „Другарката Горянина…“ — „Аз имам заповед!…“ — „Стига с тези работи!…“

— Поразгледай го, поразгледай го, Саша — каза Роман, направи широк жест и седна на стола до входа.

Тръгнах покрай стената. На нищо не се учудвах. Беше ми много интересно. „Жива вода. Ефективност 52%. Допустима утайка 0,03“ (старинна правоъгълна бутилка с вода, тапата беше запечатана с цветен восък). „Схема на промишленото производство на жива вода.“ „Макет на куб за добиване на жива вода.“ „Омайно биле на Вешковски-Траубенбах“ (аптекарско бурканче с жълтозеленикав мехлем). „Кръв урочасана обикновена“ (запечатана ампула с черна течност)… Над целия щанд висеше табелка: „Активни химически средства“ (XII-XVIII век). Тук имаше още много бутилчици, бурканчета, реторти, ампули, действуващи и недействуващи модели на апарати за производство, дестилация и сгъстяване, но аз продължих по-нататък.

„Вълшебен меч“ (много ръждясал двуръчен меч с вълнообразно острие, прикован с верига за желязна стойка. Витрината беше грижливо запечатана). „Десен очен (работен) зъб на граф Дракула Задунайски“ (Не съм Кювие, но ако се съди по този зъб, граф Дракула Задунайски е бил твърде странен и неприятен човек.) „Следа обикновена и следа изтеглена. Гипсови отливки“ (следите, според мене, не се различаваха, но едната отливка беше пукната). „Кутел от стартова площадка. IX век“ (мощно съоръжение от сив шуплест чугун)… „Змей Горянин, скелет 1/25 ест.вел.“ (прилича на скелета на диплодок с три шии)… „Схема на работата на огнедишащата железа на средната глава“… „Ботуши-бързоходци гравигенни, действуващ модел“ (твърде големи гумени ботуши)… „Вълшебен килим гравизащитен. Действуващ модел“ (килимът е приблизително метъра и половина на метър и половина, с черкезин, който прегръща млада черкезка на фона на родните им планини)…

Бях стигнал до щанда „Развитие на идеята за философския камък“, когато в залата отново се появиха сержант Ковальов и Модест Матвеевич. По всичко личеше, че не бяха успели да мръднат от мъртвата точка. „Стига с тези неща“ — уморено говореше Модест. — „Имам заповед“ — също така уморено отвръщаше Ковальов. „Нашето петаче си е на мястото.“ — „Тогава нека старицата дойде и даде показания…“ — „Според вас, значи ние сме фалшификатори на пари?…“ — „Не съм казвал такова нещо…“ — „Петните целия колектив…“ — „Ще се оправим…“ Ковальов не ме забеляза, а Модест спря, мрачно ме огледа от главата до петите, след това вдигна очи и уморено прочете на глас: „Хо-мунку-лус лабораторен. Общ вид“ — и отмина.

Тръгнах след него, защото предчувствувах нещо лошо. Роман ни чакаше пред вратите.

— Е, как е? — попита той.

— Безобразие — уморено каза Модест. — Бюрократи.

— Имам заповед — упорито повтори сержант Ковальов вече в антрето.

— Хайде излизайте, Роман Петрович, излизайте — каза Модест, подрънквайки ключовете.

Роман излезе. Рекох да се шмугна след него, но Модест ме спря.

— Извинявам се — каза той. — А вие накъде?

— Как накъде? — казах с отпаднал глас.

— На мястото си, вървете на мястото си.

— На какво място?

— Ами къде стоите, там? Вие, извинявам се, нали сте… Хам-мункулсът? Стойте си, където трябва…

Разбрах, че загивам. И сигурно щях да загина, защото Роман явно също се смути. Но в този момент в антрето с гръм и трясък нахълта Наина Киевна, която водеше с въженце едър черен козел. Когато видя милионерския сержант, козелът замечи с неприятен глас и се дръпна назад. Наина Киевна падна. Модест се спусна в антрето, вдигна се невъобразим шум. С трясък се търкулна празното каче. Роман ме грабна за ръката и ми прошепна: „Бързо, бързо!…“ — и се втурна в моята стая. Тръшнахме подире си вратата и задъхани я натиснахме. В антрето се викаше:

— Дайте си документите!

— Драги мой, какво е това?

— Какъв е този козел?! Защо има в помещението козел?!

— Ме-е-е-е…

— Стига с тези неща, тук да не е кръчма!

— Не знам за вашите петачета и не ме интересува!

— Ме-е-е-е-е!…

— Гражданко, махнете козела!

— Стига, козелът е заприходен!

— Как е заприходен?!

— Това не е козел! Това е наш сътрудник!

— Тогава да си покаже документите!…

— През прозореца и в колата! — заповяда Роман. Грабнах си куртката и скочих през прозореца. В краката ми с мяукане се стрелна котаракът Василий. Снишавайки се, изтичах до колата, отворих бързо вратата и скочих зад волана. Роман вече отваряше портата. Моторът не се запалваше. Докато натисках амбриажа, видях, че вратата на къщата се отвори широко и от нея излетя черният козел и с гигантски скокове избяга някъде зад къщата. Моторът изрева. Обърнах колата и излетях на улицата. Дъбовата порта с трясък се затвори. Роман изскочи през малката вратичка и с един скок седна до мене.

— Карай! — каза той бодро. — Към центъра!

Когато завивахме по булевард „Мир“, той ме попита:

— Е, как, харесва ли ти при нас?

— Харесва ми — казах аз. — Само че много е шумно.

— При Наина винаги е шумно — каза Роман. — Глупава старица. Да не те е обиждала?

— Не — казах аз. — Почти не сме се виждали.

— Я чакай — каза Роман. — Спри.

— Какво има?

— Володка идва. Помниш ли Володя?

Ударих спирачките. Брадатият Володя се вмъкна на задната седалка и радостно усмихнат, ни стисна ръцете.

— А, чудесно! — каза той. — Тъкмо при вас идвах!

— Само ти липсваше там.

— А как свърши всичко?

— Никак — каза Роман.

— Ами къде отивате сега?

— В института — каза Роман.

— Защо? — попитах аз.

— Да работим — каза Роман.

— Аз съм в отпуска.

— Няма значение — каза Роман. — Понеделник започва в събота, а август този път започва през юли!

— Мене ме чакат момчетата — казах аз умолително.

— Това е наша грижа — каза Роман. — Момчетата абсолютно нищо няма да забележат.

— Да полудее човек.

Минахме между магазин №2 и стол №11.

— Той знае вече къде да кара — забеляза Володя.

— Чудесно момче — каза Роман. — Гигант!

— Веднага ми хареса — каза Володя.

— Личи си, че страшно ви трябва програмист — казах аз.

— Съвсем не ни трябва какъв да е програмист — възрази Роман.

Спрях до старинната сграда с табелка „НИИЧАВО“ между прозорците.

— Какво означава това? — попитах аз. — Мога ли най-после да разбера къде ме карате да работя?

— Можеш — каза Роман. — Ти сега всичко можеш. Това с Научноизследователски институт по чародейство и вълшебство… Хайде, защо спря. Вкарвай колата.

— Къде? — попитах аз.

— Нима не виждаш?

И аз видях.

Но това е вече съвсем друга история.