Понеделник започва в събота

Първа глава

Осемдесет и три процента от всички дни през годината започват еднакво: със звън на будилника. Този звън нахлува в последните сънища ту с трескавото тракане на сборуващия перфоратор, ту с гневно боботещия глас на Фьодор Симеонович, ту с драскането с нокти на василиска, който си играе в термостата.

В онази сутрин сънувах Модест Матвеевич Камноядов. Уж станал завеждащ изчислителния център и ме учи да работя на „Алдан“. „Модест Матвеевич — говорех му аз, — та всичко, което ме съветвате, е някакво болно бълнуване.“ А той ревеше: „Стига с тези работи! При вас всичко е само др-р-р-р-ънканици! Щур-р-р-ротии!“ Тогава се сетих, че това не е Модест Матвеевич, а моят будилник „Дружба“ с единадесет камъка, със слонче с вдигнат хобот, и замърморих: „Чувам, чувам“ — и затупах с длан по масата около будилника.

Прозорецът беше широко отворен и аз видях яркосиньото пролетно небе и усетих лекия и остър пролетен студ. По корниза ходеха и почукваха гълъби. Около стъкления абажур на тавана се въртяха три изнемощели мухи — сигурно първите мухи през тази година. От време на време те изведнъж започваха бясно да се мятат насам-натам и на мен в полусън ми хрумна гениалната идея, че мухите сигурно се мъчат да изскочат от плоскостта, която минава през тях, и взех да съчувствувам на техните безнадеждни усилия. Две от мухите кацнаха на абажура, а третата изчезна и тогава най-сетне се събудих.

Най-напред отметнах одеялото и се опитах да литна над кревата. Както винаги, когато не съм правил утринна гимнастика, не съм взел душ и не съм закусвал, това доведе дотам, че реактивният момент силно ме заби в дивана креват и някъде под мене подскочиха и жално издрънчаха пружините. След това си спомних предишната вечер и много се ядосах, защото днес цял ден щях да бъда без работа. Вчера в единадесет часа вечерта в електронната зала влезе Кристобал Хозевич и както винаги се включи в „Алдан“, да разреши заедно с него поредния проблем от смисъла на живота и в следващия момент „Алдан“ пламна. Не знаех какво можеше да се запали в него, но „Алдан“ излезе от строя задълго и затова днес, вместо да работя, трябваше като всички косматоухи безделници да скитам безцелно от отдел в отдел, да се оплаквам от съдбата и да разказвам вицове.

Намръщих се, седнах на леглото и като начало поех пълни гърди прана, смесена със студен сутрешен въздух. Известно време чаках, докато праната се асимилира и съгласно препоръките си мислех за светли и радостни неща. След това издишах студения сутрешен въздух и се залових да изпълнявам комплекса от упражнения по сутрешна гимнастика. Бяха ми разказвали, че старата школа препоръчвала гимнастиката на йогите, но йога комплексът, така както и почти забравеният маикомплекс отнемаше петнайсет-двайсет часа в денонощие, но след като беше назначен нов президент на АН на СССР, старата школа трябваше да отстъпи. НИИЧАВО с удоволствие разчупваше старите традиции.

На сто и петнайстия подскок в стаята влетя моят съквартирант Витка Корнеев. Както винаги сутрин, той беше бодър, енергичен и дори добродушен. Плесна ме по голия гръб с мокра кърпа и започна да лети из стаята и да прави с ръце и с крака движения, като че ли плува бруст. Едновременно ми разказваше сънищата си и веднага ги тълкуваше според Фройд, Мерлин и според девицата Ленорман. Ходих да се измия, почистихме стаята и тръгнахме към столовата.

В столовата седнахме на любимата си масичка под големия вече избелял плакат: „Смело, другари! Тракайте челюсти! Г. Флобер“, отворихме бутилките с кефир и започнахме да ядем и да слушаме местните новини и клюки.

Вчера през нощта на Лисата планина беше се състоял традиционният пролетен сбор. Участниците се бяха държали крайно безсрамно. Вий и Хома Брут, прегърнати, тръгнали да скитат по улиците из нощния град, били пияни, закачали минувачите, плещели мръсотии, след това Вий си настъпил левия клепач и съвсем побеснял. Сбили се с Хома, съборили вестникарската будка и били откарани в милицията, където всеки получил по петнадесет дена за хулиганство.

Котаракът Василий си взел пролетната отпуска, за да се жени. Скоро в Соловец пак щяха да се появят говорещи котета с наследствена склеротична памет.

Луи Седловой от отдел „Абсолютно знание“ бил изобретил някаква машина на времето и днес щял да докладва по този въпрос на семинара.

В института отново се появил Вибегало. Ходел навсякъде и се хвалел, че му била хрумнала титанска идея. Нали речта на много маймуни напомня човешката и записаната значи на магнетофонна лента и пусната отзад-напред с голяма скорост. Та той, такова, записал в Сухумския резерват разговорите на павианите, пуснал ги отзад-напред с малка скорост и ги слушал. Излязло, както заявявал той, нещо феноменално, но какво точно, не казвал.

В изчислителния център пак изгорял „Алдан“, но Сашка Привалов не бил виновен, виновен бил Хунта, който напоследък по принцип се интересувал само от задачи, за които е доказано, че не могат да се решат.

Престарелият магьосник Перун Маркович Неупивай Дубино от отдел „Атеизъм“ си взел отпуска за ново превъплощаване.

В отдел „Вечна младост“ след дълго и продължително боледуване починал моделът на безсмъртния човек.

Академията на науките отделила на института еди-каква си сума за благоустройство на територията. С тази сума Модест Матвеевич се готвел да загради института с дантелена чугунена решетка с алегорични образи и с цветни гърнета по коловете, а в задния двор, между трансформаторната будка и бензиновия склад, да създаде фонтан с деветметрова струя. Спортното бюро му искало пари за тенискорт, но той отказал и им заявил, че фонтанът е необходим за научни размишления, а тенисът бил кракоклатене и ръкомахане.

След закуската всички се разотидоха по лабораториите. Аз също се отбих в моята зала и с мъка пообикалях около „Алдан“ с разтворени вътрешности, в който се ровеха навъсените инженери от отдел „Техническо обслужване“. Те не искаха да разговарят с мене и само мрачно ми препоръчаха да отида някъде и да си гледам работата. Тръгнах да обикалям познатите. Витка Корнеев ме изгони, защото съм му пречел да се съсредоточи. Роман четеше лекция на практикантите. Володя Почкин разговаряше с един кореспондент. Като ме видя, той подозрително се зарадва и завика: „А-а-а-а, ето го! Запознайте се, това е нашият завеждащ изчислителния център, той ще ви разкаже как…“ Но аз твърде ловко се престорих на собствения си дубъл, изплаших здравата кореспондента и избягах. При Едик Амперян ме почерпиха с пресни краставици и тъкмо бяхме започнали оживен разговор за предимствата на гастрономския възглед за живота, когато им се спука дестилационният куб и те веднага ме забравиха.

Напълно отчаян излязох в коридора и се сблъсках с У-Янус, които каза „Да“ и след мъничко ме попита: „Не сме ли разговаряли вчера“.

„Не — казах аз, — за съжаление не сме разговаряли“. Той отмина и аз чух, че в дъното на коридора зададе все същия стандартен въпрос на Жан Жакомо.

Най-после попаднах при абсолютниците. Попаднах тъкмо преди да започне семинарът. Сътрудниците се прозяваха, предпазливо поглаждаха ушите си и сядаха в малката лекционна зала. На председателското място, спокойно сплел пръсти, тържествено седеше завеждащ отдела, магистър академикът на Бяла, Черна и Сива магия, многознайникът Морис-Йохан-Лаврентий Пупков-Задни и благосклонно наблюдаваше суетящия се докладчик, който с два несръчно направени косматоухи дубли поставяше върху експедиционния щанд някаква машина със седло и педали, подобна на тренировъчно колело за страдащи от затлъстяване. Поседнах настрани от другите, извадих бележник и писалка и направих заинтригувана физиономия.

— Хайде де — рече магистър-академикът. — Готови ли сте?

— Да, Морис Йоханович — обади се Л. Седловой. — Готово, Морис Йоханович.

— Тогава може би ще започнем, а? Май не виждам Смогулия…

— В командировка е, Йохан Лаврентиевич — каза някой от залата.

— Ах, да, спомням си. Изследванията по изложбите нали? Аха, аха… Добре тогава. Днес Луи Иванович ще ни направи малко съобщение за някои възможни типопе темпорални машини… Нали право казвам, Луи Иванович?

— М-м… фактически… Фактически бих нарекъл своя доклад така…

— Е, добре тогава. Обявете го вие.

— Благодаря ви. Е… Бих го нарекъл така: „Реализиране на темпоралните машини за предвижване в темпоралните пространства, конструирани изкуствено“.

— Много интересно — обади се магистър-академикът. — Обаче аз си спомням, че имаше един случай, когато наш сътрудник…

— Извинявайте, тъкмо с това исках да започна.

— Ах, така значи… Тогава моля, заповядайте.

Отначало слушах доста внимателно. Дори се увлякох. Значи някои от тези момчета се занимавали с много интересни неща. Значи някои от тях и до ден днешен си блъскат главите над проблема за придвижването във физическото време, макар и безрезултатно. Но затова пък някой, забравих как се казваше, някой от старите, от знаменитите, доказвал, че могат да се прехвърлят материални тела в идеалните светове, тоест в световете, създадени от човешкото въображение. Значи освен нашия обикновен свят с измеренията на Риман, с принципа за неопределеност, с физическия вакуум и с пияницата Брут съществуват и други светове, които притежават ярко изразена реалност. Това са световете, създадени от творческото въображение през цялата история на човечеството. Например съществуват: свят на космологическите представи на човечеството; свят, създаден от живописците, и дори полуабстрактен свят, неусетно построен от цели поколения композитори.

Преди няколко години един ученик на същата тая знаменитост конструирал машина, с която тръгнал да пътешествува в света на космологнческнте представи. Известно време с него била поддържана едностранна телепатична връзка и той успял да предаде, че се намира на края на плоската земя, вижда извиващия се хобот на един от трите слона-атланти и се кани да слезе долу, при костенурките. Други сведения от него вече не са получавани.

Докладчикът, Луи Седловой, изглежда добър учен, магистър, обаче силно страдащ от преживелици от палеолита в съзнанието и поради това принуден редовно да си бръсне ушите, беше конструирал машина за пътешествия в описаното от писателите време. Според него, реално съществувал светът, в който живеят и действуват Ана Каренина, Дон Кихот, Шерлокс Холмс, Григорий Мелехов и дори капитан Немо. Този свят притежавал своите твърде интересни свойства и закономерности и хората, които го населявали, били толкова по-ярки, реални и индивидуални, колкото по-талантливо, страстно и правдиво са ги описали авторите на съответните произведения.

Тези неща много ме заинтригуваха, защото увлеченият Седловой говореше живо и образно. Но после се досети, че ще излезе някак си ненаучно, окачи на сцената схеми и графики и започна досадно и на извънредно специализиран език да говори за конусовидни забавящи зъбни колела, полиходови темпорални трансмисии и за някакво проницаващо кормило. Много скоро изпуснах нишката на мислите му и се залових да разглеждам присъствуващите.

Магистър-академикът юнашки спеше и от време на време, чисто рефлекторно, повдигаше дясната си вежда, сякаш правеше знак, че нещо се съмнява в думите на докладчика. В задните редици играеха на функционален морски бой в банахово пространство. Двама лаборанти задочници старателно си записваха всичко подред. На лицата им беше замръзнало безнадежно отчаяние и абсолютно покорство пред съдбата. Някой скришом запали цигара, пускайки дима между колената си под масата. На първата редица магистрите и бакалаврите по навик слушаха с внимание и си подготвяха въпроси и забележки. Едни саркастично се усмихваха, лицата на други изразяваха недоумение. Научният ръководител на Седловой след всяка фраза на докладчика одобрително кимаше. Взех да гледам през прозореца, но там се издигаше все същият омразен „хамбар“ и от време на време притичваха хлапетни с въдици.

Сепнах се, когато докладчикът заяви, че е завършил уводната част и сега би искал да демонстрира машината в действие.

— Интересно, интересно — каза събудилият се магистър-академик. — Почвате ли? Сам ли ще заминете?

— Ами — каза Седловой — бих искал да остана тук, за да обяснявам как върви пътешествието. Може би някои от присъствуващите ще замине?…

Присъствуващите започнаха да се свиват. Очевидно всички си бяха спомнили загадъчната съдба на пътешественика от края на плоската Земя. Някой от магистрите предложи да се изпрати дубъл. Седловой отговори, че няма да бъде интересно, защото дублите са невъзприемчиви към външни дразнения и защото ще бъдат лоши изпращачи на информация. От задните редици някой попита от какъв вид могат да бъдат външните дразнения. Седловой отговори, че могат да бъдат обикновени: зрителни, обонятелни, осезателни, слухови. Тогава от задните редици пак попитаха какъв вид осезателни дразнения ще преобладават. Седловой разпери ръце и каза, че ще зависи от държанието на пътешественика, там, където попадне. В задните редици казаха: „Аха…“ — и други въпроси не зададоха. Докладчикът безпомощно се озърташе. В залата хората гледаха кой където му падне, но всички настрани. Магистър-академикът добродушно приканваше: „Е? Какво? Младежта! Хайде! Кой?“ Тогава аз станах и мълчаливо отидох при машината. Не мога да понасям, когато докладчикът агонизира: гледката е срамна, жалка и мъчителна. От задните редици извикаха: „Сашка, къде отиваш? Опомни се!“ Очите на Седловой засвяткаха.

— Позволете аз да отида — казах.

— Моля, моля, разбира се! — замърмори Седловой, хвана ме за пръста и взе да ме подбутва към машината.

— Един момент — казах аз и деликатно измъкнах пръста си. — За дълго ли?

— Ами както искате! — извика Седловой. — Както ми кажете, така ще направя… Но нали сам ще управлявате! Тук всичко е много просто. — Той отново ме хвана и отново ме помъкна към машината. — Ето това е кормилото. Това е педалът за връзка с действителността. Това е спирачката, а това е газта. Вие автомобил карате ли? Тогава много добре! Ето клавиша… къде искате да отидете, в бъдещето или в миналото?

— В бъдещето — казах аз.

— А — каза той, както ми се стори, разочаровано. — В описваното бъдеще… Значи разните му фантастични романи и утопии. Разбира се, това също е интересно. Само имайте предвид, че това бъдеще вероятно е разпокъсано, там сигурно има огромни дупки във времето, които никой автор не е запълнил. Впрочем няма значение… Та този клавиш ще натиснете два пъти. Един път сега при старта, а втори път, когато поискате да се върнете. Разбирате ли?

— Разбирам — казах аз. — Ами ако в машината нещо се счупи.

— Абсолютно безопасно! — той размаха ръце. — Щом в нея нещо се развали, поне една прашинка ще попадне между контактите и вие моментално ще се върнете тук.

— Дерзайте, младежо! — каза магистър-акадмикът. — Ще ни разкажете какво има там в бъдещето, ха-ха-ха!

Покатерих се на седалката, като се стараех да не гледам никого, и се чувствувах много глупаво.

— Натискайте, натискайте… — настойчиво зашепна докладчикът.

Натиснах клавиша. Той беше изглежда нещо като стартер. Машината трепна, изгрухтя и започна равномерно да трепери.

— Оста е изкривена — шепнеше ядосано Седловой. — Но нищо, нищо… Включете скоростта. Ето така. А сега дайте газ, газ…

Дадох газ и едновременно плавно отпуснах амбриажа. Светът започна да потъмнява. Последното, което чух в залата, беше добродушният въпрос на магистър-академика:

„Ами по какъв начин ще го наблюдаваме?…“ — и залата изчезна.

Втора глава

Отначало машината се движеше на скокове, единствената ми грижа беше да се задържа на седалката, като преплетох крака около рамката и с всичка сила се вкопчих в кормилото. С крапчеца на окото си смътно виждах наоколо някакви разкошни призрачни постройки, тъмнозелени равнини и едно студено, нетоплещо светило в сивата мъгла близо до зенита. След това се сетих, че друсането и подскачането стават, защото съм вдигнал крака си от газта на мотора не му достигаше мощност (точно както е в автомобила) и машината, движейки се неравномерно, непрекъснато се сблъскваше с развалини от антични и средновековни утопии. Дадох малко газ и движението веднага стана плавно, най-после успях да се наместя по-удобно и да се огледам.

Заобикаляше ме призрачен свят. Огромни постройки от разноцветен мрамор, украсени с колонади, се издигаха между мънички селски къщички. Наоколо при пълно безветрие се люлееха жита. Големи прозрачни стада пасяха тревица, по възвишеннята седяха побелели овчари с благовидни физиономии. Всички до един четяха книги и старинни ръкописи. След това до мене се появиха двама прозрачни човеци, заеха поза и започнаха да говорят; и двамата бяха боси, увенчани с венци и наметнати с надиплени хитони. Единият държеше в дясната си ръка лопата, а в лявата стискаше пергаментен свитък. Другият се подпираше с търнокоп и разсеяно си играеше с огромна медна мастилница, окачена на пояса му. Те говореха строго поред и както ми се стори отначало, помежду си. Но много скоро разбрах, че говорят с мене, макар че нито един от тях дори не ме погледна. Заслушах се. Онзи с лопатата дълго и монотонно ми излагаше основите на политическия строй в прекрасната страна, гражданин на която бил той. Строят бил необикновено демократичен, дори дума не могло да става за някакво принуждаване на гражданите (няколко пъти той особено наблегна на това).

Всички били богати и свободни от грижи и дори последният земеделец имал най-малко трима роби. Когато спираше, за да си поеме дъх и да оближе устните си, заговорваше онзи с мастилницата. Той се хвалеше, че току-що бил изкарал трите си часа като превозвач на реката, от никого не взел дори стотинка, защото не знаел какво е пари. А сега отивал под сянката на фонтаните да се отдаде на наслада.

Те говореха дълго — и ако се съди по километража, цели няколко години, — а след това изведнаж изчезнаха и стана пусто. През призрачните здания прозираше неподвижно слънце. Ненадейно ниско над земята бавно прелетяха тежки летателни апарати с ципести като на птеродактилн крила. В първия момент ми се стори, че те всички горят, но след това забелязах, че димът у тях идва от големи конусовидни тръби. Тежко размахвайки крила, те летяха над мене, посипа се пепел и някой изпусна върху мене чвореста цепеница.

В разкошните здания наоколо започнаха да стават някакви промени. Колоните не намаляха и архитектурата си остана като преди разкошна и глупава, но се появиха нови багри и мраморът, според мене, се смени от някакъв по-съвременен материал. А вместо слепите статуи и бюстове по покривите се появиха лъскави инсталации, конто приличаха на антени на радиотелескопи. Хората по улиците се увеличиха, появиха се огромен брой коли. Изчезнаха стадата и четящите пастири, обаче житата продължаваха да се люлеят, макар че както преди вятър нямаше. Натиснах спирачката и спрях.

Огледах се и разбрах, че стоя с машината върху лентата на движещ се тротоар. Около мене гъмжеше от народ — най-различен народ. Наистина повечето от тези хора бяха някак си нереални, много по-нереални от могъщите, сложни, почти безшумни механизми. И когато такъв механизъм случайно налиташе върху човек, сблъскване не ставаше. Машините малко ме заинтересуваха, сигурно защото на челната броня на всеки механизъм седеше вдъхновеният до полупрозрачност изобретател, който надълго и нашироко обясняваше устройството и предназначението на своята рожба. Никой не слушаше изобретателите, пък и те изглежда към никого по-специално не се обръщаха.

По-интересно ми беше да гледам хората. Аз видях едри младежи с комбинезони, които ходеха прегърнати, псуваха и пееха немелодични песни по лоши текстове. Непрекъснато се срещаха някакви хора, облечени само частично: например със зелена шапка и червено сако на голо тяло (нищо друго); или с жълти обувки и пъстра вратовръзка, без панталони, без риза, дори без долни дрехи. Или с фини пантофки на бос крак. Околните се отнасяха към тях спокойно, а аз се смущавах, докато не се сетих, че някои автори имаха навик да пишат нещо подобно: „вратата се отвори и на прага се появи строен мускулест човек, с мъхната шапка и тъмни очила“… Срещаха се и нормално облечени хора, наистина костюмите им бяха старомодни и от време на време сред тълпата се провираше някой загорял брадат мъж с чиста бяла хламида и мотика или с някакъв хамут в едната ръка и със статив или кутия бои в другата. Носителите на хламидите имаха смутен вид, уплашено побягваха от многокраките механизми и страхливо се озъртаха.

Ако не се смята дърдоренето на изобретателите, беше доста тихо. Повечето хора си мълчаха. На един ъгъл двама младежи се занимаваха с някакъв механичен апарат. Те убедено говореха: „Конструкторската мисъл не може да стои на едно място. Това е закон на общественото развитие. Ние ще го изобретим. Непременно ще го изобретим. Напук на бюрократи като Попивко Папкин и консерватори като Твърдоглавов“. Другият младеж държеше на своето: „Аз открих как да приложим тук неизтриващи се гуми от полиструктурно влакно с изродени аминни връзки и непълни кислородни групи. Но засега не зная как да използуваме регенериращия реактор със субтоплинни неутрони… Миша, Мишка! Какво да правим с реактора?“ Когато се взрях в апарата, познах, че това е велосипед. Тротоарът ме нанесе на огромен площад, претъпкан с хора и задръстен от космически кораби с най-разнообразни конструкции.

Слязох от тротоара и свалих машината. Отначало не разбирах какво става. Свиреше музика, държаха се речи, тук-таме над тълпата се издигаха къдрокоси червенобузи младежи, които с мъка се справяха с непокорните си къдри, непрекъснато падащи над челото им. Вдъхновено четяха стихове. Стиховете бяха или познати, или лоши, от очите на многобройните слушатели обилно капеха сдържани мъжки, горчиви женски и светли детски сълзи. Сурови мъже здраво се прегръщаха, мускулите на скулите им мърдаха, те се потупваха по гърба. Понеже мнозина не бяха облечени, тупането напомняше ръкопляскане. Двама стегнати лейтенанти с уморени, но добри очи прекарваха край мене издокаран мъж с извити отзад ръце. Мъжът се извиваше и крешеше нещо на развален английски език. Той като че ли издаваше всички и разказваше как и за чии пари е слагал мина в мотора на звездолета. Няколко хлапетии с томчета от Шекспир, озъртайки се крадешком, се промъкваха зад отворите на най-близкия астроплан. Тълпата не ги забелязваше.

Скоро разбрах, че едната половина от тълпата се разделяше с другата половина. Това приличаше на нещо като тотална мобилизация. От дрехите и разговорите им стана ясно, че мъжете заминават за космоса, кой за Венера, кой за Марс, а някои със съвсем отчуждени лица се готвеха да летят към други звезди и дори към центъра на галактиката. Жените оставаха да ги чакат. Мнозина се нареждаха на опашка пред едно огромно и грозно здание, което едни наричаха пантеон, а други — Замразител. Помислих си, че съм стигнал тъкмо навреме. Ако бях закъснял само с един час, в града щяха да останат за хиляди години само жени. После вниманието ми беше привлечено от висока сива стена, която заграждаше площада откъм запад. Зад стената се виеха кълба черен дим.

— Какво е това там — попитах аз една красива жена със забрадка, която унило се влачеше към Пантеона-Замразител.

— Желязната стена — отвърна тя, без да спира.

От минута на минута ми ставаше все по-скучно. Всички наоколо плачеха, ораторите бяха вече прегракнали. До мене младеж със син комбинезон се сбогуваше с девойка с розова рокля. Девойката монотонно говореше: „Бих искала да стана астрален прах, бих прегърнала като космически облак твоя кораб…“ Младежът я слушаше внимателно. След това над тълпата гръмко засвири сборният оркестър, нервите ми не издържаха, скочих на седалката и дадох газ. Успях само да забележа, че над града с рев литнаха звездолети, планетолети, астроплани, йонолети, фотонолети и астромати, а след това всичко освен сивата стена се покри с фосфоресцираща мъгла.

След две хилядната година започнаха дупки пъв времето. Летях през време, което нямаше материя. На такива места беше тъмно и само понякога зад сивата стена избухваха експлозии и пламваха сияния. От време на време градът отново ме заобикаляше и всеки път зданията му ставаха все по-високи, сферичните куполи ставаха все по-прозрачни, а звездолетите на площада ставаха все по-малко, зад стената непрекъснато се издигаше дим.

Спрях повторно, когато от площада изчезна последният астромат. Тротоарите се движеха. Шумните младежи с комбинезони ги нямаше. Никой не ругаеше. По улиците двама по двама скромно се разхождаха някакви безцветни личности, облечени или странно, или бедно. Доколкото разбрах, всички говореха за наука. Смятаха някого да оживяват и един професор по медицина, интелигент с атлетическа фигура, който имаше твърде необикновен вид с единствената си жилетка, разясняваше процедурата на оживяването на едни дангалак биофизик, когото представяше на всички срещнати като автор, инициатор и главен изпълнител на това начинание. Някъде се готвеха да пробият дупка през земята. Проектът се обсъждаше на самата улица, където се беше струпал много народ, чертежите се рисуваха с тебешир по стените и на тротоара. Наканих се да слушам, но излезе такова скучно нещо, отгоре на това изпълнено с нападки срещу един непознат за мене консерватор, че аз натоварих машината на гръб и отминах. Не се учудих, че обсъждането на проекта веднага беше прекратено, и всички започнаха да си гледат работата. Но щом отново спрях, започна да приказва някакъв гражданин с неопределена професия. Ни в клин, ни в ръкав подхвана дума за музика. Веднага дотичаха слушатели. Те го зяпаха в устата и му задаваха въпроси, които говореха за страшно невежество. Изведнъж по улицата започна да тича един човек, който викаше. След него тичаше паякоподобен механизъм. Ако се съди по виковете на преследвания, преследвачът беше „самопрограмиращ се кибернетичен робот“ с тригенни куатори с обратна връзка, които се развалили и… „леле, сега ще ме разчекне!…“ Чудно, никой дори не си помръдна пръста. Изглежда никой не вярваше в бунта на машините.

От една пресечка изскочиха още две паяковидни метални машини, малко по-ниски и не толкова свирепи на вид. Не успях дори да ахна, когато едната от тях бързо ми лъсна обувките, а другата ми изпра и изглади носната кърпичка. Приближи се голяма бяла цистерна с гъсенични колела и мигайки с многобройните си лампички, ме напръска с парфюм. Тъкмо се бях наканил да потеглям, когато екна силен трясък и от небето на земята падна грамадна ръждясала ракета. Сред тълпата веднага взеха да говорят:

— Това е „Звезда на мечтата!“ Да, тя е!

— Разбира се, тя е! Тя стартира преди двеста и осемнайсет години, всички вече я бяха забравили, но благодарение на Айнщайновото съкращаване на времето, идващо от движението със свръхсвстлиннн скорости, екипажът е остарял само с две години.

— Благодарение на какво? Ах, Айнщайн… Да, да, помня. Учил съм го във втори клас.

От ръждясалата ракета с мъка се измъкна едноок човек без лява ръка и десен крак.

— Това Земята ли е? — раздразнено попита той.

— Земята! Земята! — обадиха се от тълпата. По лицата започнаха да разцъфват усмивки.

— Слава богу! — каза човекът и всички се спогледаха. Може би не го разбраха, може би се престориха, че не го разбират.

Осакатеният астролетец взе ораторска поза и дръпна една реч, в която призоваваше цялото човечество до един да литне към планетата Хош-ни-Хош от звездната система Еоела в малкия Магеланов облак, за да освободят братята си по разум, стенещи (точно така каза: стенещи) под властта на свиреп кибернетичен диктатор. Рев на дюзи заглуши думите му. На площада слязоха още две ракети, също ръждясали. От Пантеона-Замразител дотичаха заскрежени жени. Започна блъсканица. Разбрах, че съм попаднал в епохата на завръщанията и бързо натиснах педала.

Градът изчезна и дълго не се появяваше. Остана стената, зад която с гнетящо еднообразие пламтяха пожари и блясваха сияния. Странно беше това зрелище. Абсолютна пустота и само стената на запад. Но най-после пламна ярка светлина и аз веднага спрях.

Наоколо се простираше безлюдна цветуща страна. Люлееха се жита, бродеха гойни стада, но културни пастири не се виждаха. На хоризонта се сребрееха познати прозрачни куполи, виадукти и спирални серпентини. Съвсем близо откъм запад, като преди, се издигаше стената.

Някой ме бутна по коляното и аз трепнах. До мене стоеше мъничко момче с дълбоко хлътнали, пламнали очи.

— Какво искаш, малкият? — попитах аз.

— Твоят апарат повреден ли е? — попита ме той с мелодичен глас.

— На възрастни се говори на вие — казах аз наставнически.

То много се учуди, после лицето му светна.

— Ах, да, спомням си. Ако не ме лъже паметта ми, така е било прието през Епохата на принудителната вежливост. Ако обръщението на „ти“ дисхармонира с твоя емоционален ритъм, готов съм да ти направя удоволствие с всяко ритмично за тебе обръщение.

Не намерих какво да му отговоря и тогава той клекна пред машината, попипа я на разни места и произнесе няколко думи, които изобщо не разбрах. Славен беше този малчуган, много чистичък, много здрав и охранен, но ми се стори прекалено сериозен за годините си.

Зад стената нещо оглушително затрещя и ние и двамата се обърнахме. Аз видях как една ужасна люспеста лапа с осем пръста се хвана за ръба на стената, напрегна се, разтвори се и изчезна.

— Слушай, малкият — казах аз, — каква е тази стена?

Той обърна към мене сериозния си свенлив поглед.

— Това е така наречената желязна стена — отвърна той. — За съжаление аз не зная етимологията и на двете думи, но зная, че тя разделя два свята — света на хуманното въображение и света на страха пред бъдещето. — Той помълча и добави: — Етимологията на думата страх също ми е неизвестна.

— Интересно — казах аз. — А не мога ли да погледна. Какъв е този свят на страха.

— Разбира се, може. Ето ти комуникационната амбразура. Задоволи любопитството си.

Комуникационната амбразура приличаше на ниска арка, затворена с бронирана вратичка. Приближих се и нерешително хванах дръжката на вратичката. Момчето каза зад мене:

— Не мога да не те предупредя. Ако там ти се случи нещо, ще трябва да бъдеш изправен пред Обединения съвет на Сто и четиридесетте свята.

Открехнах вратичката. Т-р-р-р-ас! Прас! Ау! Аи-и-и-и-и! Ду-ду-ду-ду — и петте ми сетива бяха травмирани едновременно. Видях една красива блондинка с неприлична татуировка между плещите, гола и дългокрака, която стреляше с два автоматични пистолета, и един грозен брюнет, от когото при всяко попадение изхвърчаваха червени пръски. Чух грохот на експлозия и сърцераздирателен рев на чудовища. Усетих неописуем смрад на гнило, изгоряло небелтъчно месо. Нагорещеният вятър от близък ядрен взрив опърли лицето ми. А на езика си усетих отвратителния вкус на разсеяна във въздуха протоплазма. Дръпнах се и конвулсивно хлопнах вратичката, като замалко не си притиснах главата. Въздухът ми се стори сладък, а светът прекрасен. Момчето беше изчезнало. Известно време се опомнях, а след това изведнъж се уплаших, че този келеш може би е изтичал да се оплаче в своя Обединен съвет, и хукнах към машината.

Отново здрачът на безпространственото време се затвори около мене. Но аз не откъсвах очи от желязната стена, разкъсван от любопитство. За да не си губя напразно времето, скочих напред на един път с милиони години. Над стената израстваха храсталаци от атомни гъби и аз се зарадвах, когато откъм моята страна на стената отново затрепка светлина. Ударих спирачката и изпъшках от разочарование.

Наблизо се издигаше грамадният Пантеон-Замразител. От небето се спускаше ръждясал звездолет, подобен на балон. Наоколо беше безлюдно, люлееха се жита. Балонът кацна и от него излезе предишният пилот със син комбинезон, а на прага на Пантеона се появи, цялата покрита с червени петна от лежането, девойката с розовата рокля. Те се спуснаха един към друг и се хванаха за ръцете. Обърнах се настрани. Стана ми неудобно. Синият пилот и розовата девойка държаха реч.

Слязох от машината, за да си пораздвижа краката, и едва тогава зебелязах, че небето над стената е необичайно чисто. Не се чуваха нито експлозии, нито изстрели. Събрах смелост и тръгнах към комуникационната амбразура. Отвъд стената се простираше абсолютно равно поле, разсечено от хоризонта от дълбок ров. Вляво от рова не се виждаше нито една жива душа. Там полето беше покрито с ниски метални купове, подобни на капаците на изолационните шахти. Вдясно от рова, чак до хоризонта, яздеха някакви конници. След това забелязах, че на края на рова, отпуснал крака, седи плещест тъмнолик човек с метални доспехи. На гърдите му, окачен на дълъг ремък, висеше нещо като автомат с много дебела цев. Човекът бавно дъвчеше, от време на време плюеше и ме гледаше без особен интерес. Придържайки вратичката, аз също го гледах, но не се решавах да го заговоря. Защото видът му беше доста странен. Някак си необичаен. Див. Кой го знае какъв човек е.

Като му омръзна да ме гледа, той извади от доспехите си плоска бутилка, измъкна тапата със зъби, смукна няколко пъти от гърлото, плюна отново в рова и каза с прегракнал глас:

— Хелоу! Ю фром зет сайд?

— Да — отвърнах аз. — Тоест йес.

— Енд хау из ит гоуинг он аут зеъ?

— Со-со — казах аз, притваряйки вратата. — Енд хау из ит гоуинг он хиъ?

— Итс о, кей15 — каза той флегматично и млъкна.

Почаках малко и го попитах какво прави тук. Отначало той отговаряше без желание, но след това се разприказва. Оказа се, че вляво от рова човечеството доживява последните си дни под гнета на свирепите роботи. Роботите там станали по-умни от хората и завзели властта, използували всички жизнени блага, а хората натъпкали под земята и ги поставили при конвейерите. Вдясно от рова, на територията, която той охранява, хората били поробени от пришълци от съседната вселена. Те също заграбили властта, въвели феодален строй и усилено използували правото на първата нощ. Тези пришълци живели завидно, но и за онези, които се ползували от милостта им, падало по нещичко. А на двадесетина мили оттук, като се върви покрай рова, се намирала област, в която хората били поробени от пришълци от Алтаир, разумни вируси, които се заселвали в тялото на човека и го карали да върши, каквото поискат. Още по на запад се намирала голяма колония на Галактическата федерация. Хората там също били поробени, но не живеели много лошо, защото негово превъзходителство управителят ги угоявал за клане и вербувал от тях личната гвардия на негово величество галактическия император А-у 3562-ри. Имало още области, поробени от разумни паразити, разумни растения и разумни минерали. И най-после много надалече имало области, поробени от не знам кого си, но за тях се разказвало разни приказки, на които сериозен човек не може да вярва…

В този момент нашият разговор беше прекъснат. Ниско над равнината минаха няколко летящи чинии. От тях, въртейки се и премятайки се, се посипаха бомби. „Пак започна“ — измърмори човекът, легна с крака към взривовете, вдигна автомата и откри огън по конниците, които яздеха на хоризонта. Изскочих навън, хлопнах вратичката, притиснах се до нея с гръб и известно време слушах как свирят, реват и тътнат бомбите. Пилотът в синьо и девойката в розово на стълбите на Пантеона все още не можеха да завършат своя диалог. Още веднъж предпазливо надникнах през вратичката: над равнината бавно се надуваха огнените балони на експлозиите. Металните капаци се отваряха един след друг, от тях излизаха бледи, окъсани хора със свирепи брадати лица и насочени напред железни лостове. Но препусналите тук конници с брони сечаха като зеле с дългите си мечове моя доскорошен събеседник. Той ревеше и се бранеше, размахвайки автомата…

Затворих вратичката и грижливо завъртях мандалото. Върнах се при машината и се качих на седалката. Искаше ми се да прелетя с още милиони години напред и да видя умиращата Земя, описана от Уелс. Но в този момент за пръв път в машината нещо засече: амбриажът не работеше. Натиснах още веднъж, натиснах втори път, след това ритнах педала с всичка сила, нещо изпращя, зазвънтя, люлеещите се жита настръхнаха и аз като че ли се събудих. Седях на демонстрационната маса в малката лекционна зала на нашия институт и всички с благоговение ме наблюдаваха.

— Какво става с амбриажа? — казах аз и се заозъртах, търсейки машината. Машината я нямаше. Бях се върнал сам.

— Не е важно! — завика Луи Седловой. — Много, много ви благодаря! Вие просто ме отървахте… А колко интересно беше, нали, другарю?

Аудиторията забръмча, което значеше: да, интересно.

— Но аз все пак съм ги чел тези неща — каза със съмнение един от магистрите от първата редица.

— Ами разбира се! Разбира се! — викна Л. Седловой. — Нали той беше в описваното бъдеще!

— Много малко приключения — казваха на задните редици играчите на функционален морски бой. — Само приказки, приказки…

— Горе-долу — приказки — казах аз, слизайки от масата. Спомних си как сечаха моя тъмнолик себеседннк и се почувствувах зле.

— Не, защо пък — каза някакъв бакалавър. — Срещат се интересни места. Например онази машина… Помните ли я? С тригенните куатори… На мене това ми…

— Какво става? — каза Пупков-Задний. — Май започнахме обсъждането. А може би някой има въпроси към докладчика?

Любознателният бакалавър незабавно зададе въпрос зз полиходовата темпорална трансмисия. Бил го заинтересувал коефициентът на обемното разширение. И аз тихомълком се измъкнах.

Имах странно усещане. Всичко наоколо ми се струваше толкова материално, солидно, веществено. Минаваха хора и аз чувах как скърцат обувките им. И усещах ветреца от техните движения. Всички бяха твърде сдържани в приказките си, всички работеха, всички мислеха, никой не дърдореше, не декламираше стихове, не държеше патетични речи. Всички знаеха, че в лабораторията е едно, а профсъюзното събрание съвсем друго нещо, а тържественият митинг — трето. И когато насреща ми, тътрузейки обшитите с кожа валенки се зададе Вибегало, изпитах към него дори нещо като симпатия, защото в брадата му имаше своеобразна булгурена каша, защото чоплеше зъбите си с дълъг тънък гвоздей и когато мина покрай мене, не ме поздрави. Той беше жив, солиден и явен простак, не размахваше и не заемаше академични пози.

Отбих се при Роман, защото много ми се искаше да му разкажа нещо за приключението си. Роман, хванал се за брадичката, стоеше над лабораторната маса и наблюдаваше един мъничък зелен папагал, който лежеше в чашката на Петри. Мъничкият зелен папагал беше мъртъв, очите му бяха покрити с белезникава мъртвешка ципа.

— Какво е станало с него? — попитах аз.

— Не зная — каза Роман. — Умрял е, както виждаш.

— Откъде имаш папагал?

— И аз се чудя — каза Роман.

— Може би е изкуствен? — предположих аз.

— Не е, папагал като папагал.

— Сигурно Витка пак е седнал на умклайдета.

Наведохме се над папагала и започнахме внимателно да го разглеждаме. На черното му подвито краче имаше пръстенче.

— „Фотон“ — прочете Роман. — И някакви цифри… „Деветнадесет нула пет, седемдесет и три“.

— Да — каза зад нас познат глас.

Обърнахме се и застанахме мирно.

— Здравейте — каза У-Янус и се приближи до масата. Той излезе от вратата на лабораторията си в дъното на стаята и видът му беше някак си уморен и много печален.

— Здравейте, Янус Полуектович — казахме ние хорово, с цялата възможна почтителност.

Янус видя папагала и още веднъж каза: „Да“. Взе птичката в ръце, твърде грижливо и нежно, погали я по яркочервения гребен и тихо продума:

— Какво си направил, Фотончик?…

Той искаше да каже още нещо, но ни погледна и замълча. Стояхме до него и гледахме как той старчески бавно отиде в отстрещния край на лабораторията, отвори вратичката на електрическата печка и пусна там зеленото трупче.

— Роман Петрович — каза той, — ако обичате, завъртете, моля ви се, ключа.

Роман се подчини. Той имаше такъв вид, сякаш му беше дошла на ум необикновена идея. Навел глава, У-Янус постоя малко над печката, старателно изстърга горещата пепел и като отвори прозорчето отдушник, изхвърли пепелта навън. Известно време той гледа през прозореца, после каза на Роман, че след половин час го чака в кабинета си, и си отиде.

— Странно — каза Роман, загледан подире му.

— Какво странно има? — попитах аз.

— Всичко е странно — каза Роман.

И на мене ми се струваше странно и появяването на този мъртъв зелен папагал, който очевидно Янус Полуектович много добре познаваше, и тази твърде необичайна церемония с погребване чрез изгаряне и разпръскване на пепелта от вятъра, но нямах търпение и исках да разкажа за пътешествието си в описваното бъдеще. И аз започнах да разказвам. Роман ме слушаше крайно разсеяно, гледаше ме с отчужден поглед, кимаше неуместно, а след това изведнъж каза:

— Продължавай, продължавай, слушам те — и се пъхна под масата. Измъкна оттам кошчето за боклук и взе да рови в смачканата хартия и парчетата от магнетофонна лента. Когато свърших, той ме попита: — Ами този Седловой не се ли опита да пътешествува в описваното настояще? Според мене, би било много по-интересно…

Докато обмислях това предложение и се радвах на Романовото остроумие, той обърна кошчето и изсипа цялото му съдържание на пода.

— Какво има? — попитах аз. — Да не си изгубил дисертацията си?

— Разбираш ли, Сашка — каза той, като ме гледаше като слепец. — Чудна история. Вчера чистих печката и намерих в нея обгоряло зелено перо. Изхвърлих го в кошчето, а днес го няма тук.

— Чие перо? — попитах аз.

— Знаеш, че зелените птичи пера по нашите географски ширини се срещат крайно рядко. А папагалът, който току-що изгориха, беше зелен.

— Ама че глупост — казах аз. — Нали си намерил перото вчера.

— Тъкмо там е работата — каза Роман, събирайки боклука обратно в кошчето.

Трета глава

Цяла нощ поправяха „Алдан“. Когато на следващата сутрин влязох в електронната зала, недоспалите сърдити инженери седяха на пода и подхвърляха плоски шеги за Кристобал Хозевич. Наричаха го скит, варварин и хун, който се добрал до кибернетиката. Те бяха толкова отчаяни, че известно време се вслушваха дори в моите съвети, и се опитваха да ги изпълняват. Но след това дойде техният главен — Саваот Ваалович Один — и мене веднага ме отстраниха от машината. Оттеглих се, седнах на бюрото си и започнах да наблюдавам как Саваот Ваалович се опитва да разбере каква е повредата.

Той беше много стар, но як и жилав, загорял, с лъскава плешива глава, с гладко избръснати бузи, с ослепително бял костюм от шантунг. Всички се отнасяха към този човек с голямо уважение. И аз бях видял веднъж как той тихо мъмреше за нещо Модест Матвеевич, а страшният Модест стоеше подлизурски наведен пред него и повтаряше: „Слушам… виноват. Няма вече да се повтори…“ От Саваот Ваалович лъхаше чудовищна енергия. Беше забелязано, че в негово присъствие часовниците започват да избързват и изкривените от магнитното поле пътища на елементарните частици да се изправят. И същевременно той не беше маг. Във всеки случай не беше практикуващ маг. Не минаваше през стените, никого никога не трансгресираше и никога не си създаваше дубли, макар че работеше необикновено много. Той беше ръководител на отдел „Техническо обслужване“, познаваше изтънко цялата техника на института и се водеше консултант на Китежградския завод за маготехника. Освен това той се занимаваше с най-неочаквани и далечни от професията му въпроси.

Бях научил историята на Саваот Ваалович сравнително скоро. В незапомнени времена С. В. Один бил водещ маг на земното кълбо. Кристобал Хунта и Жан Жакомо били ученици на учениците му. В негово име заклиняли злите духове. От негово име запечатвали съдове с джинове. Цар Соломон му писал възторжени писма и издигал в негова чест храмове. Той изглеждал всемогъщ. И някъде към средата на шестнайсти век наистина станал всемогъщ. След като числено решил интегро-диференциалното уравнение на Висшето съвършенство, изведено от някакъв титан още преди ледниковия период, той добил възможността да върши всякакви чудеса. Всеки маг си има своя граница. Някои не са способни да унищожат растителността в ушите си. Други владеят обобщения закон на Ломоносов — Лавоазие, но са безсилни пред втория принцип на термодинамиката. Трети — те са съвсем малко — могат, да речем, да спират времето, но само в римановото пространство и за кратко. Саваот Ваалович бил всемогъщ. Можел всичко. И нищо не можел. Защото гранично условие на уравнението за съвършенството се оказало изискването чудото да не причинява вреда на никого. На никое разумно същество. Нито на Земята, нито в някоя друга част на вселената. А никой, дори самият Саваот Ваалович, не можел да си представи такова чудо. И С. В. Один се отказал завинаги от магията и станал завеждащ отдел „Техническо обслужване“ в НИИЧАВО…

С идването му работата на инженерите тръгна бързо. Движенията им станаха осмислени, злобните шеги бяха прекратени. Извадих папката с новите преписки и се наканих да започна работа, но дойде Стелочка, много мила, чипоноса и сивоока вещичка, практикантка при Вибегало, и ме повика да правим новия стенвестник. Аз и Стела бяхме в редколегията и пишехме сатирични стихове, басни и текстове под рисунките.

Освен това аз изкусно рисувах пощенска кутия за материали и към нея отвсякъде летяха писма с крилца. А изобщо художник на вестника беше моят адаш Александър Иванович Дрозд, кинооператор, който кой знае как се беше промъкнал в института. Но той беше специалист по заглавките. Главен редактор на вестника беше Роман Ойра-Оира, а негов помощник Володя Почкин.

— Саша — каза Стелочка, като ме гледаше с честните си сиви очи. — Да вървим.

— Къде? — казах аз. Знаех къде.

— Да правим вестника!

— Защо?

— Роман много ни моли, защото Цебер лаел. Викал, два дни остават, а нищо не е готово.

Цербер Псоевич Дьомин, другарят кадровик, беше опекун на нашия вестник, главен подтиквач и цензор.

— Слушай — казах аз, — хайде утре, а?

— Утре няма да мога — каза Стелочка. — Утре отлитам в Сухуми. Да правя записи на павианите. Вибегало казва, че трябвало да се запише водача като най-отговорен… А той се страхува да се доближи до водача, защото водачът ревнува. Да вървим, Саша, а?

Въздъхнах, затворих преписките и тръгнах след Стелочка, защото сам не можех да съчинявам стихове. Трябваше ми Стелочка. Тя винаги даваше първия стих и основната идея, а, според мене, в поезията това е най-важното.

— Къде ще работим? — попитах аз по пътя. — В профкомитета ли?

— В профкомитета е заето, там калайдисват Алфргд заради чая. Роман ще ни пусне в кабинета си.

— Ами за какво трябва да пишем? Пак ли за банята?

— И за банята има. За банята, за Лисата планина. Трябва да заклеймим Хома Брут.

— Наш Хома Брут, мошеник лют — казах аз.

— И ти ли, Бруте — каза Стела.

— Това е идея — казах аз. — Трябва да я развием.

В лабораторията на Роман на масата беше разгънат вестникът — огромен, абсолютно чист лист ватман. До него сред бурканчета с гуаш, пулверизатори и статии лежеше живописецът и кинооператор Александър Дрозд с цигара, залепена на устната. Ризата му, както винаги, беше разкопчана и се виждаше изпъкналото му космато коремче.

— Здрасти — казах аз.

— Здравей — каза Саня.

Ехтеше музика. Саня въртеше един транзистор.

— Я да видим какво имате? — казах аз и събрах статиите.

Статиите бяха малко. Имаше една уводна „Пред празника“. Имаше бележка от Цербер Псоевич „Резултати от обследването на изпълнението на нарежданията на дирекцията за трудовата дисциплина през периода от края на първото до началото на второто тримесечие“. Имаше статия от професор Вибегало „Нашият дълг е дълг пред подшефните градски и районни стопанства“. Имаше статия от Володя Почкин „За всесъюзното съвещание по електронна магия“. Имаше бележка от някакъв домашен дух „Кога най-после ще продухат парното отопление на четвъртия етаж“. Статия от председателя на комитета при стола „Ни риба, ни рак“ — шест машинописни страници през един интервал. Тя започваше с думите: „Фосфорът е потребен на човека като въздух“. Имаше бележка от Роман за работата на отдел „Недостъпни проблеми“. За рубриката „Нашите ветерани“ имаше статия от Кристобал Хунта „От Севиля до Гренада. 1547 г.“ Имаше още няколко малки бележки, в които се критикуваха: липсата на съответен ред във взаимоспомагателната каса; немарливостта в работата на доброволната пожарна команда; допускането на хазартни игри във вивариума. Имаше няколко карикатури. На една ог тях беше нарисуван Хома Брут, сплескат и с морав нос. На друга се осмиваше банята — беше нарисуван гол син човек, който замръзваше под ледения душ.

— Ама че скука! — казах аз. — Може би няма нужда от стихове?

— Има — въздъхна Стелочка. — Нареждах материалите и така и иначе и пак остава празно място.

— Тогава нека Саня нарисува нещо. Някакви класове, някакви разцъфнали градински теменужки… А, Санка?

— Работете, работете — каза Дрозд. — Аз трябва да рисувам заглавката.

— Голяма работа — казах аз. — Три думи ще нарисуваш.

— На фона на зведното небе — каза Дрозд натъртено. — И ракета. И заглавки за статиите. А още не съм обядвал. И не съм закусвал.

— Тогава върви да хапнеш — казах аз.

— Нямам пари — каза той ядосано. — Купих си магнетофон. От оказионния магазин. Вие тук се занимавате с глупости, а я по-добре ми направете два сандвича. С масло и със сладко. Или по-добре десетина ми направете.

Извадих една рубла и му я показах отдалеч.

— Щом напишеш заглавието, ще я получиш.

— Завинаги ли? — живо каза Саня.

— Не. Назаем.

— Все едно е — каза той. — Само имай предвид, че сега ще умра. Вече имам спазми. И крайниците ми изстиват.

— Само лъже — каза Стела. — Саша, да седнем на тази масичка и веднага ще напишем всички стихове.

Седнахме на масичката и наредихме пред себе си карикатурите. Погледнахме ги известно време с надежда, че нещо ще ни хрумне. После Стела каза:

— Пази се ти от хора като Брут, че ще ядеш лобут!

— Какъв лобут? — попитах аз. — Да не се е бил с някого?

— Не — каза Стела. — Нали е хулиган, правил скандали. Казвам го за римата.

Отново зачакахме. Освен „Пази се“ и „лобут“ нищо не ни идваше наум.

— Хайде да разсъждаваме логично. Налице е Хома Брут. Той се напил, правил скандали. Какво друго е правил?

— Закачал момичетата — каза Стела. — Счупил едно стъкло.

— Добре — казах аз. — Друго?

— Псувал…

— Чудно нещо — обади се Саня Дрозд. — Аз съм работил с този Брут в една кабина. Младеж като младеж. Нормален…

— И? — казах аз.

— Това е всичко.

— Кажи една рима на „Брут“ — казах аз.

— Лобут.

— Имаме я вече — казах аз.

— Ами не е лоша. Вземи тояга и лобут.

Стела каза патетично:

— Другарю, пред теб е Брут. Побойник лют. Вземи тоягата и му тегли един лобут.

— Не върви — каза Дрозд — Пропаганда на телесни наказния.

— Тогава капут.

— Другарю, пред теб е Брут — каза Стела. — От думите му дори мухите са капут.

— От вашите стихове мухите са капут — каза Дрозд.

— Ти нарисува ли заглавката? — попитах аз.

— Не — каза Дрозд заядливо.

— Тогава започвай!

— Излагат славния ни институт — каза Стела — пияниците като Брут.

— Това е хубаво — казах аз. — Ще го сложим накрая. Запиши си го. Това ще бъде поуката, свежо и оригинално.

— Какво оригинално има? — попита добродушният Дрозд.

Не му отговорих.

— Сега трябва да опишем — казах аз — как е хулиганствувал. Например така: натряскал се пиян като павиан, търкаля се като заклан, бе човек, а стана хулиган.

— Ужасно — каза Стела с отвращение.

Подпрях главата си с ръце и започнах да гледам карикатурата. Дрозд, вирнал задник, драскаше с четката по ватмана. Обутите му със съвсем тесни ковбюйки крака бяха извити като дъга. Хрумна ми нещо.

— Със коленца назад! — казах аз. — Песничката!

— „Седеше малък скакалец със коленца назад“ — каза Стела.

— Точно така — каза Дрозд. — И аз я зная. „И запълзяха гостите със коленца назад“ — запя той.

— Чакай, чакай — казах аз. — Дойде ми вдъхновението. Пердаши се и псува той и ето резултата: в милицията водят го със коленца назад.

— Не е лошо — каза Стела.

— Разбираш ли? — казах аз. — Още две строфи, но навсякъде да има рефрен „със коленца назад“. Напи се неприлично той и хукна след девица… Нещо от този род.

— Напи се той отчаяно — каза Стела. — На дявола е брат. Нахълта в чужди дом със коленца назад.

— Идеално! — казах аз. — Записвай. Ами дали е нахълтвал?

— Нахълтвал е, нахълтвал е.

— Чудесно! — казах аз. — Е, още една строфа.

— И хукна след девицата със коленца назад. — каза Стела замислено. — Трябва ни първият стих…

— Амуниция — казах аз. — Полиция. Амбиция. Юстиция.

— И гуши се — каза Стела. — Стреми се той. Не бръсне се, не мие се.

— Такъв е — добави Дрозд, — вярно е. Постигнахме художествена правда. Откакто се е родил, не се е бръснал и не се е мил.

— Може би ще измислим и втория стих? — предложи Стела. — Назад — апарат — автомат…

— Гад — казах аз. — Рогат.

— Мат — каза Дрозд. — Шах, пат и мат.

Отново дълго мълчахме, гледахме се глупаво и мърдахме устни. Дрозд почукваше с четчицата по чашката с вода.

— Играе си и тича той — казах най-после, — ругай като пират. И хукна след момичето със коленца назад.

— Пират — някак си… — каза Стела.

— Тогава: на дявола е брат.

— Казахме го вече. Къде?… Ах, да, наистина го казахме…

— От тигър по-космат — предложи Дрозд. В този момент се чу леко драскане и ние се обърнахме. Вратата на лабораторията на Янус Полуектович баипи се отваряше.

— Я гледай! — изненадан възкликна Дрозд и застана неподвижен с четка в ръка.

В пролуката се шмугна мъничък зелен папагал с ярка червена качулка на главата.

— Папагалче! — възкликна Дрозд. — Папагал! Пи-пи-пи-пи.

Той започна да прави с пръстите движения, сякаш ронеше хляб на пода. Папагалът ни гледаше с едното си око. След това разтвори гърбавия си като носа на Роман черен клюн и прегракнало изкрещя:

— Р-реактор! Р-реактор! Трябва да издър-ржим!

— Колко е мил! — възкликна Стела. — Саня, хвани го…

Дрозд тръгна към папагала, но спря.

— Сигурно кълве — боязливо рече той. — Я какъв клюн има.

Папагалът подскочи от пода, размаха крила и някак си тромаво политна из стаята. Наблюдавах го учуден. Той много приличаше на вчерашния. Роден еднокръвен брат-близнак. Пълно е с папагали — помислих си аз.

Дрозд взе да се брани с четчицата.

— Ще ме клъвне май — каза той

Папагалът кацна върху кобилицата на лабораторните везни, олюля се, запази равновесие и ясно кресна:

— Пр-роксима на Кентавър! Р-рубидий! Р-р-убидий!

След това се омърлуши, сгуши глава и затвори очи с ципата. Според мене, трепереше. Стела бързо направи филия хляб с мармелад, отчупи едно залче и го поднесе към клюна му. Папагалът не реагира. Явно го тресеше и блюдцата на везните се удряха о поставката и тънко звънтяха.

— Мисля, че е болен — каза Дрозд. Той разсеяно взе от ръцете на Стела сандвича и започна да яде.

— Момчета — казах аз. — Някой виждал ли е преди в института папагали?

Стела поклати глава отрицателно. Дрозд вдигна рамене.

— Май напоследък се появиха твърде много папагали — казах аз. — И вчера също…

— Сигурно Янус си прави експерименти с папагалите — каза Стела. — Антигравитация или нещо подобно.

Вратата откъм коридора се отвори и вкупом влязоха Роман Ойра-Ойра, Витка Корнеев, Едик Амперян и Володя Почкин. В стаята стана шумно. Добре наспалият се и много добър Корнеев започна да прелиства статиите и гласно да се подиграва със стила. Мощният Володя Почкин, който като зам. редактор изпълняваше главно полицейски задачи, пипна Дрозд за дебелия врат, преви го одве и започна да му тика носа във вестника и да говори: „Къде е заглавката? Къде е заглавката, дроздище?“ Роман ни поиска готовите стихове. А Едик, който нямаше нищо общо с вестника, отиде при шкафа и започна с трясък да премества в него разни уреди. Изведнъж папагалът извика: „Овер-рсан! Овер-рсан!“ — и всички стихнаха.

Роман впери очи в папагала. На лицето му се появи познато изражение, сякаш току-що беше му хрумнала необикновена идея. Володя Почкин пусна Дрозд и каза:

— Я гледай, папагал! — Грубият Корнеев веднага протегна ръка, за да сграбчи папагала, но папагалът се отскубна и Корнеев го хвана за опашката.

— Остави, Витка! — завика Стела сърдито. — Какъв е тоя навик да мъчиш животните?

Папагалът закрещя. Всички се струпаха около него. Корнеев го държеше като гълъб. Стела го галеше по качулката, а Дрозд нежно се ровеше в перата на опашката му.

Роман ме погледна.

— Интересно — каза той. — Нали?

— Откъде се е появил тук, Саша? — вежливо попита Едик.

Кимнах с глава към лабораторията на Янус.

— За какво му е на Янус папагал? — попита Едик.

— Мене ли питаш? — казах аз.

— Не, въпросът е риторичен — сериозно каза Едик.

— За какво му са на Янус два папагала? — казах аз.

— Или три — тихичко добави Роман.

Корнеев се обърна към нас.

— А къде са другите? — попита той и любопитно се озърна.

Папагалът в ръката му едва шаваше и се опитваше да го клъвне по пръста.

— Пусни го — казах аз. — Виждаш, че не му е добре.

Корнеев бутна Дрозд и отново сложи папагала на везните. Папагалът се наежи и разпери крила.

— Оставете го — каза Роман. — После ще видим какво става. Къде са стиховете?

Стела бързо издърдори всичко, което бяхме успели да съчиним. Роман се почеса по брадата, Володя Почкин неестествено изръмжа, а Корнеев изкомандува:

— Да се разстреля. С тежка картечница. Ще се научите ли някога да пишете стихове?

— Пиши ги ти — казах аз сърдито.

— Не мога да пиша стихове — каза Корнеев. — По природа не съм Пушкин. По природа съм Белински.

— Ти по природа си кадавър — каза Стела.

— Пардон! — настоя Витка. — Искам във вестника да има отдел литературна критика. Искам да пиша критични статии. Всичките ще ви рендосам! Пак ще ви припомня вашето творение за вилата.

— Какво? — попита Едик.

Корнеев незабавно изрецитира:

— „Искам вила да строя. Но къде! Тази грижа ме сега яде. Но профкомитетът славен още отговор не дава“. Имаше ли такова нещо? Признайте си!

— Малко ли неща е имало — казах аз. — Пушкин също е имал несполучливи стихове. Тях дори в училищните христоматии ги печатат със съкращение.

— Аз ги зная — каза Дрозд.

Роман се обърна към него.

— Ще имаме ли днес заглавката или няма?

— Ще я имаме — каза Дрозд. — Вече нарисувах буквата „К“.

— Какво „К“? Откъде накъде „К“?

— Ами не трябваше ли?

— Ще ме скъсаш от смях — каза Роман. — Вестникът се нарича „За прогресивна магия“. Покажи ми там поне една буква „К“!

Дрозд впери очи към стената и взе да мърда устни.

— Ами как така? — каза най-после той. — Откъде съм взел буквата „К“? Ама имаше буква „К“!

Роман се ядоса и заповяда на Почкин да постави всички по местата им. Мене и Стела ни оставиха под командата на Корнеев. Дрозд трескаво се залови да преправя буквата „К“ в стилизирана буква „З“. Едик Амперян се опита да офейка с психоелектромера, но беше заловен, повален и хвърлен да поправя пулверизатора, с които трябваше да се създаде звездното небе. След това дойде ред на самия Почкин. Роман му заповяда да преписва материалите на машина и едновременно с това да коригира стила и правописа. А Роман започна да се разхожда из лабораторията и да контролира всички.

Известно време работата кипеше. Ние успяхме да съчиним и да бракуваме няколко варианта на баняджийската тема: „В нашта баня през деня и през нощта лее се студената вода“, „Който жаден е за чистота, не търпи студената вода“, „В института двеста души искат да е топъл душа“ и тъй нататък. Корнеев грозно се караше, като истински литературен критик. „Учете се от Пушкин — набиваше ни той в главите — или поне от Почкин! До вас стои гений, а вие сте неспособни дори да му подражавате… «По шосето ЗИЛ лети, ще ме смачка този ЗИЛ…» Каква физическа сила се крие в тези стихове! Какви ясни чувства!“ Ние неумело му отвръщахме с ругатни. Саня Дрозд стигна до буквата „И“ в думата „прогресивна“. Едик поправи пулверизатора и го опита върху Романовите конспекти. Володя Почкин бълваше проклятия и търсеше на машината буквата „Ц“. Всичко вървеше нормално. После Роман изведнъж каза:

— Саша, я погледни тук.

Аз погледнах. Папагалът лежеше с подгънати крачета под везните и очите му бяха покрити с белезникавата ципа. А качулката клюмнала.

— Умрял е — каза Дрозд жалостиво.

Отново се струпахме около папагала. Аз нямах никакви особени мисли в главата си, пък и да имах, те бяха някъде в подсъзнанието ми, но протегнах ръка, взех папагала и огледах крачетата му. И Роман веднага ме попита:

— Има ли?

— Има — казах аз.

На черното подвито краче имаше пръстенче от бял метал и на пръстенчето беше гравирано: „Фотон“ и цифрите „190573“. Смутено погледнах към Роман. Сигурно видът ми е бил странен, защото Витка Корнеев каза:

— Хайде, разказвайте какво знаете.

— Да разкажем ли? — попита Роман.

— Това е някакво бълнуване — казах аз. — Фокуси вероятно. Някакви дубли.

Роман отново внимателно прегледа трупчето.

— Не — каза той. — Там е цялата работа. Не е дубъл. Това е най-оригинален оригинал.

— Дай да видя — каза Корнеев.

Корнеев, Володя Почкин и Едик най-старателно изследваха папагала и единодушно обявиха, че не е дубъл и че не разбират защо това толкова ни вълнува. „Да вземем например мен — предложи Корнеев. — Аз също не съм дубъл. Защо това не ви учудва?“ Тогава Роман огледа изгарящата от любопитство Стела, зяпналия Володя Почкин, подигравателно усмихващия се Витка и им разказа всичко. — Как онзи ден намерил в електрическата печка едно зелено перо и го хвърлил в кошчето за боклук и как вчера това перо го нямало в кошчето, затова пък на масата (на тази същата маса) се появил мъртъв папагал, точно копие на този тук и също не бил дубъл; и че Янус познал папагала, съжалил се над него и го изгорил в гореспоменатата електрическа печка и неизвестно защо, изхвърлил пепелта през прозорчето.

Известно време никой не говореше нищо. Дрозд, който слабо се заинтересува от разказа на Роман, вдигаше рамене. На лицето му ясно личеше, че той не разбира защо трябва да се вдига шум и че, според него, в това учреждение се случват и по-страшни работи. Стелочка също изглеждаше разочарована. Но тримата магистри разбраха всичко много добре и по лицата им се четеше протест. Корнеев твърдо каза:

— Лъжете, и то нескопосно.

— Това все пак не е онзи папагал — каза вежливият Едик. — Сигурно сте сбъркали.

— Онзи е — казах аз. — Зелен, с пръстенче.

— Фотон ли? — попита Володя Почкин с прокурорски глас.

— Фотон. Янус го наричаше Фотончик.

— А цифрите? — попита Володя.

— И цифрите.

— Цифрите същите ли са? — попита Корнеев страшно.

— Според мене, същите — отвърнах аз нерешително, поглеждайки към Роман.

— А по-точно? — настоя Корнеев. Той прикри с червената си лапа папагала. — Повтори какви са тук цифрите?

— Деветнайсет… — казах аз. — Е-е… нула две, май? Шейсет и три.

Корнеев надникна под дланта.

— Не е вярно — каза той. — Ти? — обърна се той към Роман.

— Не помня — каза Роман спокойно. — Струва ми се не нула три, а нула пет.

— Не — казах аз. — Сигурно е нула шест. Помня, че имаше там едно ченгелче.

— Ченгелче — каза Почкин презрително. — Шъ Холмсовци! Нъ Пинкертоновци! Омръзнал им законът за причинността…

Корнеев пъхна ръце в джобовете.

— Това е друго нещо — каза той. — Дори не настоявам, че лъжете. Просто сте сбъркали. Папагалите всички са зелени, много от тях са опръстенени, тези двата са били от серията „Фотон“. А на вас акълът ви е на дупки. Като на всички стихоплетци и редактори на лоши стенвестници.

— На дупки ли? — попита Роман.

— Като решето.

— Като решето ли? — повтори Роман и странно се усмихна.

— Като старо решето — поясни Корнеев. — Ръждясало. Като мрежа. С големи дупки.

Тогава Роман, все така странно усмихнат, измъкна от вътрешния си джоб бележник и прелисти няколко страници.

— Значи — каза той. — На едри дупки и ръждясала. Ще видим… Деветнайсет нула пет седемдесет и три — прочете той.

Магистрите се спуснаха към папагала и с глух трясък си удариха челата.

— Деветнайсет нула пет седемдесет и три — с отпаднал глас прочете на пръстена Корнеев. Беше много ефектно. Стела веднага зацвили от удоволствие.

— Голяма работа — каза Дрозд, без да вдига глава от заглавката. — На мене веднъж номерът на билета от лотарията ми беше същият и аз хукнах към спестовната каса да си получа колата. А после излезе…

— Защо си записал номера — каза Корнеев, като погледна Роман с присвити очи. — Навик ли имаш? Всички номера ли записваш? Може би си записал номера и на часовничето си?

— Блестящо! — каза Почкин. — Битка, браво! Улучи точно в целта. Роман, какъв срам! Защо си отровил папагала? Колко жестоко!

— Идиоти! — каза Роман. — Аз да не съм ви Вибегало?

Корнеев подскочи към него и огледа ушите му.

— Гледай си работата! — каза Роман. — Саша, порадвай им се!

— Момчета — казах аз с укор, — че кой се шегува така? За какви ни мислите?

— А какво друго да правим? — каза Корнеев. — Някои лъже. Или вие, или природните закони. Аз вярвам в природните закони. Всичко друго се променя.

Впрочем той бързо клюмна, седна настрани и започна да мисли. Саня Дрозд спокойно си рисуваше заглавката. Володя Почкин бързо пишеше и задраскваше някакви формули. Пръв заговори Едик.

— Дори да не се нарушават никакви закони — разсъждаваше той, — пак си остава странно неочакваното появяване на голям брой папагали в една и съща стая и подозрителната смъртност сред тях. Но не се учудвам много, защото не забравям, че имам работа с Янус Полуектович. Не ви ли се струва, че Янус Полуектович е много интересна личност?

— Струва ми се — казах аз.

— И на мен ми се струва — каза Едик. — С какво фактически се занимава той, Роман?

— Зависи кой Янус. У-Янус се занимава с връзката с паралелните пространства.

— Хм — каза Едик. — Това едва ли ще ни помогне.

— За съжаление — каза Роман. — Аз също непрекъснато мисля каква връзка има между папагалите и Янус, но нищо не мога да измисля.

— Но нали е странен човек? — попита Едик.

— Да, безспорно. Да започнем оттам, че те са двама и той е сам. Ние толкова сме свикнали с това, че не мислим за него…

— И аз това исках да кажа. Ние много рядко говорим за Янус, твърде много го уважаваме. А сигурно всеки от нас с забелязал у него поне една-единствена странност.

— Странност номер едно — казах аз. — Любов към умиращи папагали.

— Нека е така — каза Едик. — Друго?

— Клюкари — каза Дрозд с достойнство. — А пък аз веднъж му поисках пари назаем.

— Така ли? — каза Еднк.

— И той ми даде — каза Дрозд. — А аз забравих колко ми даде. И сега не зная какво да правя.

Той млъкна. Едик го почака малко да продължи, после каза:

— Известно ли ви е например, че когато се е налагало да работя с него нощем, точно в полунощ той отиваше някъде и след пет минути се връщаше. И всеки път добивах впечатление, че той по един или друг начин се мъчи да разбере от мене с какво сме се занимавали тук, преди да излезе.

— Вярно, така е — каза Роман. — Много добре го знаем. Отдавна съм забелязал, че точно в полунощ той съвсем изгубва паметта си. Много добре знае за този свой дефект. Няколко пъти ми се е извинявал и казвал, че това е у него рефлекторно, свързано с последиците от силна контузия.

— Неговата памет пет пари не струва — каза Володя Почкин. Той смачка листчето с изчисленията и го хвърли под масата. — Непрекъснато разпитва дали си се виждал с него вчера или не си.

— И за какво сте разговаряли, ако сте се виждали — добавих аз.

— Паметта, паметта — промърмори Корнеев нетърпеливо. — Какво общо има тук паметта? Малцина ли имат лоша памет… Не е там въпросът. Какво прави той с паралелните пространства?…

— Най-напред трябва да съберем фактите — каза Едик.

— Папагали, папагали, папагали — продължи Еитка. — Да не би все пак да са дубли?

— Не — каза Володя Почкин. — Аз пресметнах. По всички правила не са дубли.

— Всяка нощ — каза Роман — той влиза в своята лаборатория и буквално за няколко минути се затваря там. Веднъж той влезе тичешком толкова бързо, че не успя да затвори вратата.

— И какво? — попита Стела със затихващо гласче.

— Нищо. Седна в креслото, поседя малко и се върна обратно. И веднага попита дали не съм разговарял с него за нещо важно.

— Отивам си — каза Корнеев и стана.

— И аз — каза Едик. — Имам семинар.

— И аз — каза Володя Почкин.

— Не — каза Роман. — Ти стой и пиши на машината. Назначавам те за главен. Ти, Стелочка, вземи Сашка и пишете стихове. А пък аз излизам. Ще се върна довечера. Вестникът да бъде готов.

Те излязоха, а ние останахме да правим вестника. Отначало се опитвахме да измислим нещо, но бързо се уморихме и разбрахме, че не можем. Тогава написахме малка поема за умиращия папагал.

Когато Роман се върна, вестникът беше готов. Дрозд лежеше на масата и нагъваше сандвичи, а Почкин обясняваше на мен и на Стела защо произшествието с папагала е абсолютно невъзможно.

— Браво! — каза Роман. — Прекрасен вестник. А каква заглавка! Какво бездънно звездно небе! И колко малко печатни грешки!… А къде е папагалът?

Папагалът лежеше в чашката на Петри. В същата чашка и на същото място, където го бяхме видели с Роман вчера. Дори дъхът ми спря.

— Кои го е сложил тук? — попита Роман.

— Аз — каза Дрозд. — Какво има?

— Не нищо — каза Роман. — Нека си лежи. Нали, Саша?

Аз кимнах.

— Ще видим какво ще стане с него утре — каза Роман.

Четвърта глава

Обаче на другия ден още от сутринта аз трябваше да се заловя с преките си задължения. „Алдан“ беше поправен и готов за действие. И когато след закуската влязох в електронната зала, пред вратата вече се беше събрала малка опашка от дубли с листчета с предлаганите задачи. Първата ми работа беше да изгоня за отмъщение дубъла на Кристобал Хунта, като написах на листчето му, че не мога да разбера почерка. (Почеркът на Кристобал Хозевич беше наистина нечетлив; Хунта пишеше на руски с готически букви.) Дубълът на Фьодор Симеонович донесе програма, съставена лично от Фьодор Симеонович. Това беше първата програма, която Фьодор Симеонович беше съставил сам, без разни съвети, подсказвания и указания от моя страна. Прегледах внимателно програмата и с удоволствие се убедих, че е съставена грамотно, пестеливо и доста остроумно. Поправих някои незначителни грешки и предадох програмата на своите момичета. След това забелязах, че на опашката се измъчва бледният и наплашен счетоводител от рибозавода. Беше му страшно и неловко. И аз веднага го приех.

— Ами неудобно май — мърмореше той и боязливо поглеждаше към дублнте. — Тези другари чакат, дошли са преди мене…

— Нищо, те не са другари — успокоих го аз.

— Ами граждани…

— Не са и граждани.

Счетоводителят съвсем пребледня, наведе се към мене и заговори с треперлив глас:

— И аз това гледам — не мигат… А онзи там със синия костюм, според мене, дори не диша.

Бях вече освободил половината опашка, когато по телефона се обади Роман.

— Саша ли е?

— Да.

— Папагала го няма.

— Как така го няма?

— Ами така.

— Да не го е изхвърлила чистачката?

— Питах я. Не само че не го е изхвърлила, но дори не го е виждала.

— Да не би домашните духове да си правят майтап?

— В лабораторията на директора ли? Едва ли.

— Хм, да — казах аз. — Може би самият Янус?

— Янус още не е идвал. Изобщо, струва ми се, не се е върнал от Москва.

— Как тогава да го разбираме? — попитах аз.

— Не зная. Ще видим.

Помълчахме.

— Ще ми се обадиш ли? — попитах аз. — Ако има нещо интересно…

— Ами разбира се. Непременно. До чуване, приятелю.

Накарах себе си да не мисля за този папагал, който в края на краищата изобщо не ме интересуваше. Освободих всички дубли, проверих всички програми и се залових с една отвратителна задача, която отдавна вече стоеше на главата ми. Дали ми я бяха абсолютниците. Отначало им казах, че тя няма нито смисъл, нито решение, както повечето техни задачи. Но след това се посъветвах с Хунта, конто разбираше тези неща изтънко, и той ми даде няколко обнадеждаващи съвета. Много пъти се бях залавял с тази задача и пак я бях оставял, но днес я довърших. Резултатът беше идеален. Тъкмо бях свършил и облегнат на стола, блажено оглеждах решението отдалече, дойде позеленелият от злоба Хунта. Той ме гледаше в краката и със сух и неприятен глас попита откога съм престанал да разбирам почерка му. Това страшно му напомняло саботаж, заяви той. Гледах го с умиление.

— Кристобал Хозевич — казах аз. — Все пак я реших. Вие бяхте абсолютно прав. Заклинателното пространство може да се свие и по четирите променливи.

Той най-после вдигна очи и ме погледна. Вероятно съм имал много щастлив вид, защото той омекна и промърмори:

— Я да видим.

Подадох му листчетата, той седна до мене и заедно анализирахме задачата отначало докрай и се наслаждавахме на двете идеални преобразувания, едното от които ми беше подсказал той, а другото бях намерил сам.

— Бива си ги нашите глави, Александро — каза най-после Хунта. — Нашето мислене е артистично. Не смятате ли така?

— Според мене, юнаци сме — казах аз искрено.

— И аз така мисля — каза той. — Ще го публикуваме. Никой не би се срамувал да го публикува. Това не са галошите самоходки и панталоните невидимки.

Настроението ни стана прекрасно и започнахме да анализираме новата задача на Хунта. Но много скоро той каза, че и преди понякога се е смятал за побрекито, и че още при първата ни среща се убедил, че аз съм неграмотен в математиката. На драго сърце се съгласих с него и изказах предположение, че той май трябва вече да се пенсионира, а мен трябва най-грубо да ме изгонят от института и да ме изпратят да товаря дървен материал, защото за нищо друго не ме бива. Той ми възрази. Каза, че и дума не може да става за пенсия, че трябва да го изхвърлят за тор, а на мен да не ми дават да припаря до сечищата, където все пак е необходимо определено интелектуално равнище, а да ме назначат за чирак при помощник-чистача в някои противохолерен санитарен обоз. Седяхме, подпрели глави, и се подлагахме на самоунищожение, когато в залата надникна Фьодор Симеонович. Доколкото разбрах, той нямал търпение да разбере моето мнение за съставената от него програма.

— Програма! — жлъчно усмихнат каза Хунта. — Не съм виждал твоята програма, Теодор, но съм убеден, че тя е гениална в сравнение с това… — Той с отвращение подаде на Фьодор Симеонович листчето със своята задача. — Порадвайте се, това е образец на духовна бедност и нищожество.

— Д-драги — каза Фьодор Симеонович озадачен, след като разчете почерците. — Та това е проблемът на Бен Бецалел. Калиостро е доказал, че тя няма решение.

— И ние знаем, че тя няма решение — каза Хунта, като незабавно се наежи. — Искаме да знаем как да я решим.

— Странно разсъждаваш, Кристо… Как ще търсиш р-решение, когато го няма? Това е б-безсмислица.

— Извинявай, Теодор, но ти разсъждаваш много странно. Безсмислица е да търсиш решения, ако и без това го има. Става дума какво да правим със задача, която няма решение. Това е дълбоко принципнален въпрос, който, както виждам, ти, приложникът, за съжаление не можеш да разбереш. Изглежда напразно съм започнал да разговарям с тебе на тази тема.

Тонът на Кристобал Хозевич беше необичайно оскърбителен и Фьодор Симеонович се разсърди.

— С-слушай, драги — каза той. — Н-не мога да д-дис-кутирам с тебе с такъв тон и пред младежа. Ти ме учудваш. Това е не-п-педагогично. Ако искаш да продължим, заповядай с мен в к-коридора.

— Моля — отвърна Хунта, изправи се като пружина и инстинктивно хвана несъществуващата дръжка на меча до бедрото си.

Те церемониално излязоха, гордо вдигнали глави и без да се поглеждат. Момичетата се закискаха. И аз не се уплаших много. Седнах, хванал с ръце главата си над оставеното листче, и известно време слушах с крайчеца на ухото си как в коридора мощно боботи басът на Фьодор Симеонович, пресичан от сухите гневни викове на Кристобал Хозевич. След това Фьодор Симеонович изрева: „Заповядайте в моя кабинет!“ — „Моля!“ — изскърца през зъби Хунта. Те вече бяха на „вие“ и гласовете се отдалечиха. „Дуел! Дуел! Дуел!“ — зачуруликаха момичетата. За Хунта се носеше лошата слава, че бил дуелист и кавгаджия. Говореше се, че отвеждал противника в лабораторията си, предлагал му да си избере рапира, шпага или алебарда, а след това започвал ала Жан Маре да скача по масите и да събаря шкафовете. Но за Фьодор Симеонович можех да бъда спокоен. Ясно беше, че в кабинета те ще мълчат мрачно около половин час, седнали един срещу друг на масата, после Фьодор Симеонович ще въздъхне тежко, ще отвори барчето и ще напълни две чашки еликсир „Блаженство“. Хунта ще помърда ноздри, ще засуче мустак и ще пийне. Фьодор Симеоновнч незабавно отново ще напълни чашките и ще викне към лабораторията: „Пресни краставички!“

През това време се обади Роман и със странен глас ми каза веднага да се кача при него. Хукнах нагоре.

В лабораторията бяха Роман, Витка и Едик. Освен това в лабораторията беше зеленият папагал. Жив. Той стоеше, както вчера, на кобилицата на везните, разглеждаше всички поред ту с едното, ту с другото око, пощеше се с клюна и явно се чувствуваше прекрасно. За разлика от него учените изглеждаха зле. Навел глава, Роман стоеше над папагала и от време на време конвулсивно въздишаше. Бледният Едик внимателно масажираше слепоочията си с мъчителен израз на лицето, сякаш го мъчеше мигрена. А Витка, яхнал стола, се люлееше като момче, което си играе на конче, неразбираемо мърмореше и пулеше очи като трескав.

— Същият ли е? — попитах тихо.

— Същият — каза Роман.

— Фотон? — Аз също се почувствувах зле.

— Фотон.

— И номерът ли съвпада?

Роман не отговори. Едик каза с измъчен глас:

— Ако знаехме колко пера имат папагалите на опашката, можехме да ги преброим и да приспаднем перото, което е било загубено онзи ден.

— Ако искате, ще изтичам за Брем? — предложих аз.

— Къде е покойникът? — попита Роман. — Оттам трябва да започнем. Слушайте, детективи, къде е трупът?

— Тр-руп! — кресна папагалът. — Цер-ремония! Тр-ру-път зад борда! Р-рубидий.

— Дявол знае какво приказва — каза Роман развълнувано.

— Труп зад борда е типичен пиратски израз — обясни Едик.

— А рубидий?

— Р-рубидий резер-ррв! Огр-ромен! — каза папагалът.

— Резервите от рубидий са огромни — преведе Едик. — Интересно къде са?

Наведох се и започнах да разглеждам пръстенчето.

— Все пак може би не е онзи?

— А къде е онзи? — попита Роман.

— Това е вече друг въпрос — казах аз. — То може по-лесно да се обясни.

— Обясни го — предложи Роман.

— Я чакай — казах аз. — Нека най-напред решим въпроса онзи ли е или не е онзи.

— Според мене, онзи е — каза Едик.

— А според мене, не е онзи — казах аз. — Ето тук, на пръстенчето, драскотината, където е тройката…

— Тр-ройка! — каза папагалът. — Тр-ройка! Остр-ровър-рти! Смер-рч! Смер-рч!

Витка изведнъж трепна.

— Имам една идея — каза той.

— Каква?

— Асоциативен разпит.

— Как така?

— Чакайте. Седнете всички, мълчете и не ми пречете. Роман, имаш ли магнетофон?

— Имам диктофон.

— Донеси го. Само че всички мълчете. Сега ще го накарам да проговори този негодник. Всичко ще ми каже.

Витка примъкна напред стола си, седна с диктофон в ръка срещу папагала, наежи се, погледна папагала с едно око и кресна.

— Р-рубидий!

Папагалът потръпна и замалко не падна от везните. Размаха крила, за да запази равновесие, и отговори:

— Р-резерв! Кр-ратер Р-ричи!

Ние се спогледахме.

— Р-резерв! — кресна Витка.

— Огр-ромен! Гр-рамади! Гр-рамади! Р-ричи пр-рав! Р-ричи пр-рав! Р-роботи! Р-роботи!

— Рроботи!

— Кр-рах! Гор-рят! Атмосфер-рата гор-ри! Вър-рви си! Др-рамба, вър-рви си!

— Др-рамба!

— Р-рубидий! Р-резерв.

— Р-рубидий!

— Р-резерв! Кр-ратер Р-рнчи!

— Затваряне — каза Роман. — Кръг.

— Чакай, чакай — промърмори Витка. — Ей сега…

— Опитай нещо от друга област — посъветва го Едик.

— Янус! — каза Витка.

Папагалът отвори клюн и кихна.

— Я-нус! — повтори Витка строго.

Папагалът замислено гледаше през прозореца.

— Няма буквата „р“ — казах аз.

— Вярно — каза Витка. — Я сега… Невстр-руев!

— Пр-реминавам на пр-риемане! — каза папагалът. — Чар-родей! Чар-родей! Говор-ри Кри-рило! Говор-ри Кр-ририло!

— Папагалът не е пиратски — каза Едик.

— Попитай го за трупа — помолих аз.

— Тр-руп — без желание каза Витка.

— Погр-ребална церемония! Вр-ремето огр-раничено! Р-реч! Р-реч! Др-рънкане! Ра-работете! Ра-работете!

— Интересни господари е имал — каза Роман. — Но какво да правим?

— Витя — каза Едик. — Според мене, терминологията му е космическа. Я опитай нещо просто, обикновено.

— Водор-родна бомба — каза Витка. Папагалът наведе глава и си почисти крачето с клюн.

— Пар-раход — каза Витка.

Папагалът не отговори.

— Да, не става — каза Роман.

— Ама че дявол — каза Витка. — Нищо обикновено не мога да измисля с буквата „р“. Стол, маса, таван… Диван… О! Тр-ранслатор!

Папалагът погледна Витка с едното око.

— Кор-рнеев!

— Какво? — попита Витка. За пръв път през живота си видях, че Витка се смути.

— Кор-рнеев гр-руб! Гр-руб! Пр-рекрасен р-работник! Р-рядък др-ръвник! Пр-релест!

Закискахме се. Витка ни погледна и отмъстително каза:

— Ойр-ра! Ойр-ра!

— Стар-р! Стар-р — веднага отвърна папагалът. — Р-радвам се! Обър-рка се!

— Май нищо не излиза — каза Роман.

— Защо да не излиза? — каза Витка. — Дори много добре…

— Пр-ривалов!

— Пр-ростодушен пр-роект! Пр-римитивен! Тр-рудолюбив!

— Другари, той ни познава всичките — каза Едик.

— Др-ругари — обади се папагалът. — Зр-рънце пи-пер-р! Зер-ро! Зер-ро! Гр-равитация!

— Ампер-рян! — бързо каза Витка.

— Кр-рематор-риум! Без вр-реме пр-рекъснат! — каза папагалът, помясли и добави: — Ампер-рметър!

— Несвързани работи — каза Едик.

— Няма несвързани работи — замислено каза Роман.

Витка щракна ключа и отвори диктофона.

— Лентата свърши — каза той. — Жалко.

— Знаете ли какво — казах аз, — според мене, най-лесно е да попитаме Янус какъв е този папагал, откъде е дошъл и изобщо…

— А кой ще го пита? — попита Роман.

Никой не се нае. Витка предложи да прослушаме записа и ние се съгласихме. Всичко звучеше твърде странно. Още при първите думи на диктофона папагалът прелетя на рамото на Витка и започна с явен интерес да слуша и понякога да вмъква реплики, като „Др-рамба игнор-рира ур-рана“, „Пр-равилно“, „Кор-рнеев гр-руб“. Когато записът свърши, Едик каза:

— По принцип би могло да се състави лексически речник и да се анализира на машината. Но някои неща и без това са ясни. Първо, той познава всички ни. Това е вече много чудно. То значи, че много пъти е чувал имената ни. Второ, знае за работите. И за рубидия. Ами къде се употребява рубидият?

— Във всеки случай в нашия институт — каза Роман — никъде не се употребява.

— Той е нещо като натрия — каза Корнеев.

— За рубидия добре — казах аз. — Откъде знае за лунните кратери.

— Защо именно за лунните?

— А нима на земята планините се наричат кратери?

— Първо, има кратер Аризона, а второ, кратерът не е планина, а по-скоро трап.

— Тр-рап на вр-ремето — съобщи папагалът.

— Той има много интересна терминология — каза Едик. — Изобщо не мога да я нарека общоприета.

— Да — съгласи се Витка. — Ако папагалът непрекъснато се намира при Янус, значи Янус се занимава с много странни неща.

— Стр-ранен ор-рбитален пр-реход — каза папагалът.

— Янус не се занимава с космоса — каза Роман. — Щях да зная.

— Може би по-рано се е занимавал?

— И по-рано не се е занимавал.

— Някакви роботи — тъжно каза Витка. — Кратер!… Какво общо имат тук кратерите?

— Може би Янус чете научна фантастика? — предположих аз.

— На глас ли? На папагал?

— М-да…

— Венер-ра — каза Витка, като се обърна към папагала.

— Стр-рашна стр-раст — каза папагалът. Замисли се и поясни: — Р-разбира се. Напр-разно.

Роман стана и започна да ходи из лабораторията. Едик опря буза до масата и затвори очи.

— Ами как се появи тук? — попитах аз.

— Както вчера — каза Роман — от лабораторията на Янус.

— С очите си го видяхте?

— Ъхъ.

— Едно не разбирам — казах аз. — Дали е умирал или не е умирал.

— Откъде да знаем — каза Роман. — Аз не съм ветеринар. А Витка не е орнитолог. Изобщо това може би не е папагал.

— А какво е?

— Откъде да зная?

— Това е може би сложно насочена халюцинация — каза Едик, без да отваря очи.

— Кой я е насочил?

— Точно за това мисля сега — каза Едик.

Натиснах с пръст окото си и погледнах папагала. Папагалът се раздвои.

— Раздвоява се — казах аз. — Не е халюцинация.

— Аз казах сложна халюцинация — напомни Едик.

Натиснах и двете си очи. Временно ослепях.

— Слушайте — каза Корнеев. — Заявявам, че имаме работа с нарушаване на причинно-следствения закон. За това има само един изход — всичко е халюцинация, но ние трябва да станем, да се строим и с песни да отидем на психиатър. Строй се!

— Няма да ида — каза Едик. — Имам още една идея.

— Каква?

— Няма да кажа.

— Защо?

— Ще ме пребиете.

— Ние и без това ще те пребием.

— Удряйте.

— Нямаш никаква идея — каза Витка. — Само така ти се струва. Хайде на психиатър.

Вратата скръцна и от коридора в лабораторията влезе Янус Полуектович.

— Да — каза той. — Здравейте.

Ние станахме. Той се ръкува с всички наред.

— Фотончик — каза той, като видя папагала. — Не ви ли пречи. Роман Петрович?

— Да пречи? — каза Роман. — На мен? Защо ще ми пречи? Не ми пречи. Напротив…

— Ами всеки ден… — започна Янус Полуектович и изведнъж се запъна. — За какво приказвахме с вас вчера? — попита той, бършейки челото си.

— Вчера вие бяхте в Москва — каза Роман със спокоен глас.

— Ах… да-да. Добре тогава. Фотончик! Ела тук!

Папагалът литна, кацна върху рамото на Янус и му каза на ухото:

— Пр-росо! Пр-росо! Захар-рче!

Янус Полуектович нежно се усмихна и влезе в лабораторията си. Спогледахме се слисани.

— Да се махаме оттук — каза Роман.

— На психиатър! На психиатър! — зловещо бъбреше Корнеев, докато вървяхме по коридора към дивана в неговата лаборатории. — Към кратера Ричи. Др-рамба! Захар-рче!

Пета глава

Витка нареди на пода контейнерите с жива вода, ние се натъркаляхме на дивана транслатор и запалихме цигари. След малко Роман попита:

— Витка, изключил ли си дивана?

— Да.

— В главата ми се въртят разни глупости.

— Изключих го и го блокирах — каза Витка.

— Не, момчета — каза Едик, — а защо пък да не е халюцинация?

— Кой казва, че не е халюцинация? — попита Витка. — Нали предлагам да отидем на психиатър.

— Когато ухажвах Майка — каза Едик, — предизвиквах такива халюцинации, че и мене ме хващаше страх.

— Защо? — попита Витка.

Едик си помисли.

— Не зная — каза той. — Вероятно от възторг.

— Аз питам кому е притрябвало да ни внушава халюцинации? — каза Витка. — И после ние не сме Майка. Слава богу, магистри сме. Кой може да ни надвие? Да речем, Янус. Или Киврин. Хунта. Може би и Жакомо.

— Само Саша ни е малко слабичък — с извинителен тон каза Едик.

— Какво от това? — попитах аз. — Да не би само на мен да ми се привижда?

— Изобщо това би могло да се провери — замислено каза Витка. — Ако Сашка… онзи… такова…

— Хайде де-е — казах аз. — Стига с тези работи. Други начини няма ли? Натиснете си окото или дайте диктофона на външен човек. Нека го чуе и каже има ли там запис или няма.

Магистрите съжалително се усмихнаха.

— Добър програмист си, Саша — каза Едик.

— Мряна — каза Корнеев. — Личинка.

— Да, Сашенка — въздъхна Роман. — Виждам, че ти дори не можеш да си представиш какво е истинската, подробна старателно насочена халюцинация.

Върху лицата на магистрите се появи мечтателно изражение — явно бяха ги връхлетели сладки спомени. Те се усмихваха. Примижаваха. Намигаха никому. После Едик изведнъж каза:

— Цяла зима в къщата й цъфтяха орхидеи. Те ухаеха с най хубавия аромат, който аз можех да измисля…

Витка се опомни.

— Бърклеанци — каза той. — Мръсни солипсисти. „Колко ужасна е моята представа!“

— Да — каза Роман. — Халюцинациите не са тема за обсъждане. Прекалено прости са. Ние не сме деца и баби. Не искам да бъда агностик. Каква идея имаше ти, Едик?

— Аз ли?… Ах, да, имах. Също, общо взето, примитивна. Матрикатите.

— Хм — каза Роман със съмнение.

— А какво значи това? — попитах аз.

Едик с известно нежелание ми обясни, че освен познатите ми дубли съществуват и матрикати, точни, абсолютни копия на предметите или съществата. За разлика от дублите матрикатът съвпада с оригинала с точност до последната подробност. Невъзможно е да бъдат различени с обикновените методи. Нужни са специални апарати и изобщо това е твърде сложна и изискваща много труд работа. На времето Балзамо получил титлата магистър-академик, защото доказал матрикатната природа на Филип Бурбон, известен сред народа с прякора „Желязната маска“. Този матрикат на Луи Четиринайсти бил създаден в тайните лабораторни на йезуитите, за да заграбят френския престол. В наше време матрикатите се изработват по метода на биостереографията ала Ришар Сегюр. Тогава не знаех кой е този Ришар Сегюр, но веднага казах, че идеята за матрикатите може да обясни само необичайната прилика между папагалите и нищо друго. Например пак ще си остане неизяснено къде е изчезнал вчерашният умрял папагал.

— Да, така е — каза Едик. — Затова именно не настоявам. Още повече, че Янус няма никакво отношение към биостереографията.

— Точно така е — казах аз по-смело. — Тогава по-добре е да предположим, че е имало пътешествие в описваното бъдеще. Знаете ли, като Луи Седловой.

— И? — каза Корнеев без особен интерес.

— Чисто и просто Янус отлита в някой фантастичен роман, взема оттам папагала и го донася тук. Папагалът умира, той отново отлита на същата страница и пак… Тогава е ясно защо папагалите си приличат. Това е един и същи папагал и става ясно защо папагалът има такъв научно-фантастичен речник. И изобщо — продължавах аз, защото чувствувах, че всичко излиза не чак толкова глупаво — можем дори да направим опит да си обясним защо Янус постоянно задава въпроси: той всеки път се страхува, че не се е върнал в същия ден, в който е трябвало да се върне… Според мене, идеално обясних всичко, а?

— Ами има ли такъв фантастичен роман? — любопитно попита Едик. — С папагал?

— Не зная — казах честно. — Но в звездолетитс на фантастичните романи има най-различни животни. И котки, и маймуни, и деца… Пък и на Запад също имат много фантастични романи, че човек не може всичко да прочете…

— Хайде де… първо, един папагал от западната фантастика едва ли ще вземе да говори по руски. Но най-важното, абсолютно неясно е откъде тези космически папагали — дори от съветската фантастика — могат да познават Корнеев, Привалов и Ойра-Ойра…

— Да не говоря пък — лениво каза Витка, — че прехвърлянето на материално тяло в идеален свят е едно, а идеално тяло в материален свят съвсем друго. Съмнявам се, че се е намерил писател, който да създаде образ на папагал, годен да съществува самостоятелно в реалния свят.

Спомних си полупрозрачните изобретатели и не намерих какво да му възразя.

— Впрочем — снизходително продължи Витка — нашият Сашенция дава известни надежди. В неговата идея се чувствува някакво благородно безумие.

— Янус не би изгарял един идеален папагал — убедено каза Едик. — Та идеалният папагал не може дори да се вмирише.

— А защо? — каза изведнъж Роман. — Защо сме толкова непоследователни? Защо Седловой? Откъде накъде Янус ще повтаря Л. Седловой? Янус си има тема. Янус си има своя проблематика. Янус се занимава с паралелните пространства. Нека изходим от това!

— Нека — казах аз.

— Ти смяташ, че Янус е успял да се свърже с някое паралелно пространство? — попита Едик.

— Той отдавна е установил връзка. Защо да не предположим, че е отишъл още по-далеч? Защо да не предположим, че организира прехвърлянето на материални тела? Едик е прав, това са матрикати, те трябва да бъдат матрикати, защото е необходима гаранция, че прехвърленият предмет ще бъде напълно идентичен. В зависимост от експеримента те подбират начина за прехвърляне. Първите две прехвърляния бяха несполучливи: папагалите умираха. Днес експериментът изглежда успя…

— Защо говорят руски? — попита Едик. — И защо папагалите имат такъв речник?

— Значи и там има Русия — каза Роман. — Но там вече добиват рубидий в кратера Ричи.

— Прекаляваме — каза Витка. — Защо точно папагали? Защо не са кучета или морски свинчета? Защо не са чисто и просто магнетофони? И още нещо, откъде тези папагали знаят, че Ойра-Ойра е стар, а Корнеев прекрасен работник.

— Гр-руб — подсказах му аз.

— Груб, но прекрасен. И все пак къде изчезна умрелият папагал?

— Слушайте — каза Едик. — Така не бива. Работим като дилетанти. Като автори на любителски писма: „Скъпи учени, вече няколко години в мазето ми се чува подземно чукане. Обяснете ми, моля ви се, как става то.“ Трябва да има система. Къде ти е хартията, Витя? Сега ще опишем всичко…

И ние описахме всичко с красивия почерк на Едик. Първо, приехме постулата, че станалото не е халюцинация, иначе чисто и просто не би било интересно. След това формулирахме въпросите, на които търсената хипотеза трябваше да даде отговор. Въпросите разделихме на две групи: група „папагал“ и група „Янус“. Групата „Янус“ беше включена по настояване на Роман и Едик, които заявиха, че с цялото си същество чувствуват връзката между странностите на Янус и странностите на папагалите. Те не можаха да отговорят на въпроса на Корнеев какъв е физическият смисъл на понятията „същество“ и „чувствуват“, но подчертаха, че Янус сам по себе си представлява извънредно интересен обект за изследване и че всяка крушка си има дръжка. Тъй като нямах собствено мнение, те излязоха мнозинство и окончателният списък на въпросите изглеждаше така:

Защо папагалите номер едно, две и три, наблюдавани съответно на десети, единадесети и дванадесети, толкова си приличат, че отначало ги взехме за един и същ? Защо Янус изгори първия папагал, а така също вероятно и онзи, който е бил преди първия (нулев) и от който беше останало само перото? Къде беше изчезнало перото? Къде изчезна вторият (умрелият) папагал? Как да си обясним странния речник на втория и третия папагал? Как да си обясним, че третият папагал познава всички ни, макар че ние го виждаме за пръв път? („Защо и от какво умряха папагалите?“ — наканих се да добавя аз, но Корнеев промърмори: „Защо и по какви причини пръв признак за отравянето е посиняването на трупа?“ — и моят въпрос не беше записан.) Какво обединява Янус и папагалите? Какво става с Янус в полунощ? Защо У-Янус има странния обичай да говори в бъдеще време, а в А-Янус подобно нещо не се забелязва? Защо те изобщо са двама и откъде фактически е произлязла легендата, че Янус Полуектович е един човек в два образа?

След това известно време старателно мислихме, като от време на време надничахме в листчетата. Аз все се надявах, че отново ще ме обхване благородното безумие, но мислите ми се разсейваха и колкото повече мислех, все повече започвах да клоня към гледището на Саня Дрозд: че в този институт стават и много по-странни неща. Разбирах, че този евтин скептицизъм е чисто и просто последица от моето невежество и липсата на навик да мисля с категориите на изменения свят, но това вече не зависеше от мене. Всичко, което става сега, разсъждавах аз, е наистина чудно само ако се смята, че тези три или четири папагала са един и същ папагал. Те наистина толкова си приличат, че отначало аз бях заблуден. Това е естествено. Аз съм математик, уважавам числата и съвпадението на номерата — особено на шестзначните — за мене автоматически се свързва със съвпадането на номерирани предмети. Обаче ясно е, че това не може да бъде един и същ папагал. Тогава се нарушава законът за причинно-следствената връзка, закон, от който нямах абсолютно никакво намерение да се отказвам заради някакви си красиви папагали, плюс това умрели. А ако не е един и същ папагал, целият проблем издребнява. Е, номерата съвпадали. Някой незабелязано от нас изхвърлил папагала. Какво друго имаше? Речникът? Голяма работа, един речник… Сигурно това си има някакво твърде просто обяснение. Канех се вече да произнеса по този повод реч, когато изведнъж Витка каза:

— Момчета, май се досещам.

Ние не казахме нито дума. Само се обърнахме към него — едновременно и шумно. Витка стана.

— Това е просто като фасул. Тривиално. Плоско и банално. Дори не е интересно за разказване.

Бавно се надигахме. Имах чувството, че дочитам последните страници от увлекателен криминален роман. Целият ми скептицизъм като че ли веднага се изпари.

— Контрамоция! — изрече Витка.

Едик легна.

— Идеално! — каза той. — Браво!

— Контрамация ли? — каза Роман. — Какво значи… Аха… — Той завъртя пръсти. — Така… ъхъ… или пък така? Да, тогава разбирам защо той ни познава всичките… — Роман направи широк жест, сякаш викаше някого. — Значи идват оттам…

— И затова той пита за какво е разговарял вчера — подхвана Витка. — И фантастичната терминология…

— Почакайте де? — записках аз. Последната страница от криминалния роман беше написана на арабски. — Чакайте! Каква контрамоция?

— Не — каза Роман със съжаление и веднага по лицето на Витка стана ясно, че той също е разбрал, че контрамоцията няма да мине. — Не върви — каза Роман. — То е като кино… представете си кино…

— Какво кино?! — завиках аз. — Помогнете ми!

— Кино наопаки — обясни Роман. — Разбираш ли? Контрамоция.

— Вятър работа — отчаяно каза Витка, легна на дивана и заби нос в шепите си.

— Да, не върви — каза и Едик със съжаление. — Саша, не се ядосвай — нищо не става. Според дефиницията, контрамоцията е движение във времето в обратна посока. Като неутриното. Но цялата беда е там, че ако папагалът е бил контрамот, щеше да лети със задника напред и нямаше да умре пред нас, а щеше да оживее… Но, общо взето, идеята е хубава. Папагалът контрамот наистина би могъл да знае нещо за космоса. Нали живее от бъдещето към миналото. А коитрамотът Янус наистина може и да не знае какво е станало в нашето „вчера“. Защото нашето вчера за него би било „утре“.

— Точно така е — каза Витка. — Така си и помислих: защо папагалът говореше за Ойра-Ойра, че е стар? И защо Янус понякога така ловко и с подробности предсказва какво ще стане утре? Помниш ли случая на полигона. Роман? Минаваше ми през ума, че те са от бъдещето…

— Но нима е възможна тази контрамоция? — казах аз.

— Теоретически е възможна. Нали половината от веществото във вселената се движи в обратна посока на времето. А практически с това никой не се е занимавал.

— Кому е притрябвало и кой ще издържи да се занимава? — каза Витка мрачно.

— Да предположим, че това би бил един забележителен експеримент — забеляза Роман.

— Не е експеримент, а саможертва — измърмори Витка. — Мислете, колкото си щете, но тук има нещо от контрамоцията… С цялото си същество го чувствувам.

— Ах, същество!… — каза Роман и всички млъкнаха.

Докато те мълчаха, аз трескаво пресмятах какво имаме на практика. Ако теоретически контрамоцията е възможна, значи теоретически е възможно нарушаване на причинно-следствения закон. Фактически дори не нарушаване, защото този закон си остава правилен поотделно и за нормалния свят, и за света контрамот… А това значи, все пак може да се предположи, че папагалите не са три, не са четири, а само един, един и същ. Какво излиза тогава? На десети сутринта той лежи умрял в чашката на Петри. След това той е изгорен, превърнат на пепел и разпръснат по вятъра. Въпреки това на единайсети сутринта той е пак жив. Не само че не е на пепел, но е цял и повредим. Вярно, че към пладне той умира и отново попада в чашката на Петри. Това е дяволски важно! Аз чувствувах, че чашката на Петри е дяволски важна… Единство на мястото!… На дванайсти папагалът е отново жив и иска захарче… Това не е контрамоция, не е филм, който се върти наопаки, но тук пак има нещо от контрамоцията… Витка е прав… За контрамота събитията се развиват по следния ред: папагалът е жив, папагалът умира, папагалът е изгорен. От наша гледна точка, ако пренебрегнем подробностите, излиза тъкмо обратното: папагалът е изгорен, папагалът умира, папагалът е жив… Сякаш филмът е нарязан на три парчета и се показва най-напред третото парче, след това второто, а чак след това първото… Някакви прекъсвания в непрекъснатостта… Разкъсвания на непрекъснатостта… Точките на разкъсването…

— Момчета — казах аз с примиращ глас. — Ами контрамоцията непременно ли трябва да бъде непрекъсната?

Известно време те не реагираха. Едик пушеше и пускаше дима към тавана. Витка лежеше неподвижно по корем, а Роман разсеяно ме гледаше. След това очите му се ококориха.

— Полунощ! — каза той със страшен шепот.

Всички скочиха.

Сякаш се намирахме на финален мач и аз бях вкарал решаващия гол. Те се хвърлиха върху мене, мляскаха ме по бузите, удряха ме по гърба и по врата, събориха ме на дивана и се трупаха върху мене. „Умник!“ — пискаше Едик. „Акъл!“ — ревеше Роман. „А пък аз мислех, че ти си нашият глупчо!“ — повтаряше грубият Корнеев. След това се успокоиха и всичко тръгна като мед и масло.

Най-напред Роман ни в клин, ни в ръкав заяви, че сега той знае тайната на Тунгуския метеорит. Той пожела да ни я съобщи незабавно и ние радостно се съгласихме, колкото и парадоксално да ни звучеше. Не бързахме да се заловим с онова, което ни интересуваше най-много. Не, никак не бързахме! Чувствувахме се като чревоугодници. Не се нахвърляхме върху ястията. Душехме миризмите, кокорехме очи и мляскахме, потривахме ръце, обикаляхме и предчувствувахме…

— Нека най-после изясним — с мазен глас започна Роман — заплетения проблем на Тунгуското чудо. Преди нас с този проблем са се занимавали хора, абсолютно лишени от фантазия. Всичките тези комети, метеорити от антивещество, самоизбухващи атомни кораби, разните му космически облаци и квантови генератори са прекалено банални и значи далеч от истината.

За мен Тунгуският метеорит винаги е бил кораб на пришълци и винаги съм смятал, че корабът не може да се намери на мястото на експлозията по простата причина, че отдавна го няма там. До днес аз мислех, че падането на Тунгуския метеорит не е кацане на кораба, а неговото излитане и сега тази чернова хипотеза много неща ми обясни. Идеите за прекъсващата се контрамоция дават възможност веднъж завинаги да се сложи край на този проблем. Но какво е станало на тринайсти юни хиляда деветстотин и осма година в района на Подкаменна Тунгуска? Горе-долу към средата на юли същата година в пространството около Слънцето навлязъл корабът на пришълците. Но те не са били простите и елементарни пришълци от фантастичните романи. Те са били контрамоти, другари! Хора, пристигнали в нашия свят от друга вселена, където времето тече в обратна посока на нашето. В резултат от взаимодействието на противоположните потоци от време, те от обикновени контрамоти, възприемащи нашата вселена като филм, пуснат наопаки, се превърнали в контрамоти от прекъсващ се тип. Природата на тази прекъсваемост засега не ни интересува. Важно е друго. Важно е, че животът им в нашата вселена е бил подчинен на определен ритмичен цикъл. Ако за по-просто предположим, че един цикъл при тях е бил равен на земното денонощие, тяхното съществувание от наша гледна точка би изглеждало по следния начин. Например на първи юли те живеят, работят и се хранят абсолютно като нас. Обаче например точно в полунощ те заедно с цялото си снаряжение преминават не във втори юли като нас простите смъртни, а в началото на трийсти юни, тоест не с един миг напред, а с две денонощия назад, ако разсъждаваме от наша гледна точка. Точно така в края на трийсти юли те преминават не в първи юли, а в самото начало на двайсет и девети юни. И тъй нататък. Попаднали непосредствено близко до Земята, нашите контрамоти с изненада откриват, ако не са го били открили още преди, че Земята прави по своята орбита твърде странни скокове — скокове, които извънредно много затрудняват астронавигацията. Освен това, намирайки се над Земята на първи юли, по наше времеброене те откриват в самия център на гигантския Евразийски континент мощен пожар, димът от който наблюдавали с могъщите си телескопи и по-рано, на втори, трети и тъй нататък юли по нашето времеброене. Самият катаклизъм като факт ги заинтересува, обаче тяхното научно любопитство е окончателно разпалено, когато на сутринта на 13 юли — по нашето времеброене — те забелязват, че дори няма помен от пожар, а под кораба се простира спокойното зелено море на тайгата. Заинтригуваният капитан заповяда да се приземят на същото място, където вчера — по тяхното времеброене — той със собствените си очи наблюдавал епицентъра на огнената катастрофа. После всичко тръгва по реда си. Затракват тумблерите, засвяткват екраните, забучават планетарните мотори, в които избухва ка-гама-плазмоинът…

— Как-как? — попита Витка.

— Ка-гама-плазмоин. Или, да речем, мю-делта йонопласт. Корабът, обвит в пламъци, паднал в тайгата и естествено я подпалва. Тъкмо тази картина са наблюдавали селяните от село Карелинское и други хора, влезли по-късно в историята като очевидци. Пожарът бил ужасен. Контрамотите надникнали навън, разтреперили се и решили да почакат зад мъчно топимите и огнеупорни стени на кораба. До полунощ те с трепет слушали свирепия рев и пращене на пламъка, а точно в полунощ всичко изведнъж стихнало. И няма нищо чудно. Контрамотите навлезли в своя нов ден — двайсет и девети юни по нашето времеброене. И когато храбрият капитан с огромна предпазливост се решил към два часа през нощта да се покаже навън, той видял под светлината на мощните прожектори спокойни клатушкащите се борове и моментално бил нападнат от облаци дребни, смучещи кръв насекоми, известни под името папатаци или мушички, според нашата терминология.

Роман си пое дъх и ни огледа. На нас всичко многа ни харесваше. Ние предчувствувахме как по същия начин ще видим сметката и на тайната с папагала.

— По-нататъшната съдба на пришълците контрамоти — продължи Роман — няма какво да ни интересува. Може би на петнайсти юни тихо и безшумно, използувайки този път нищо невъзпламеняващата алфа-бета-гама-антигравитация, те са се вдигнали от странната планета и се върнали на своята. Може би всички до един са загинали, отровени от отровата на комарите, а техният космически кораб още дълго е стърчал на нашата планета, потъвайки в бездната на времето, и на дъното на Силурийско море по него са пълзели трилобити. Не е изключено дори, че някъде в деветстотин и шеста или, да речем, деветстотин и първа година на него се е натъкнал някой ловец от тайгата и дълго след това е разказвал на приятелите си, които, както и би трябвало да се очаква, не са му вярвали за пет пари. Завършвайки малкото си изказване, ще си позволя да изкажа съчувствие на славните изследователи, които старателно се опитваха да открият нещо в района на Подкаменна Тунгуска. Омагьосани от очевидното, те са се интересували само от онова, което е ставало в тайгата след експлозията. И никой от тях не се е опитал да научи какво е имало там преди нея. Дикси16.

Роман се изкашля и изпи чаша жива вода.

— Кой има въпроси към докладчика? — попита Едик. — Няма ли въпроси? Чудесно. Да се върнем към нашите папагали. Кой иска думата?

Всички поискахме думата. И всички заговорихме. Дори Роман, който беше леко пресипнал. Дърпахме си един от друг листчето с въпросите и зачертавахме въпросите един след друг. И само след около половин час беше нарисувана изчерпателно ясна и детайлно разработена картина на наблюдаваното явление.

Хиляда осемстотин четиридесет и първа година в семейството на бедния помешчик и запасен армейски прапоршчик Полуект Хрисанфович Невструев се родил син. Нарекли го Янус в чест на далечния роднина Янус Полуектович Невструев, които точно предсказал пола, а така също деня и дори часа на раждането на детето. Този роднина, тихо и скромно старче, бил пристигнал в имението на запасния прапоршчик наскоро след Наполеоновото нашествие, живеел в пристройката и се увличал от научни занимания. Бил малко чудак, както е присъщо на учените хора, с много странности, обаче се привързал към своя кръщелник от все сърце и не се отделял нито крачка от него, упорито му втълпявал знания по математика и други науки. Може да се каже, че в живота на младия Янус не минавал нито ден без Янус — стария. И сигурно затова той не забелязвал онова, на което се чудели другите: старецът не само че не грохнал с годините, но, напротив, дори ставал като че ли по-силен и по-бодър. В края на века, старият Янус посветил младия във всички тайни на аналитичната, релативистичната и обобщена магия. Те продължавали да живеят и работят рамо до рамо, да участвуват във всички войни и революции, да понасят повече или по-малко мъжествено всички превратности на историята, докато най-после попаднали в научноизследователския институт по чародейство и магия.

Откровено казано, цялата тази уводна част беше открай докрай съчинение. От миналото на Янусовцитс ние със сигурност знаехме само факта, че Я. П. Невструсв е роден на седми март хиляда осемстотин четиридесет и първа година. По какъв начин и кога Я. П. Невструев е станал директор на института ни беше абсолютно неизвестно. Не знаехме дори кой пръв се е досетил и пръв е заговорил, че У-Янус и А-Янус е един човек в два образа. Аз го научих от Ойра-Ойра, защото не можех да го разбера. Ойра-Ойра го научил от Жакомо и също повярвал, защото бил млад и възторжен. На Корнеев го разказала чистачката и Корнеев тогава решил, че самият факт е толкова тривиален, че не си заслужава да се мисли за него. А Едик чул как по този въпрос разговаряли Саваот Ваалович и Фьодор Симеонович. Едик тогава бил младши лаборант и вярвал във всичко, освен в бога.

Следователно ние си представяхме миналото на Янусовци твърде приблизително. Затова пък бъдещето знаехме абсолютно точно. А-Янус, който сега е зает повече с института, отколкото с науката, в близко бъдеще извънредно много ще се увлече по идеята за практическата контрамоцня. Той ще й посвети целия си живот. Ще си завъди приятел — мъничкия зелен папагал на име Фотон, който ще му подарят знаменитите руски космонавти. Това ще стане на девстнайсти май хиляда деветстотин седемдесет и трета година или може би две хиляди седемдесет и трета година — именно така хитрият Едик разшифровал тайствения номер деветнайсет нула пет седемдесет и три на пръстена. Вероятно скоро след това А-Янус ще постигне най-после решителен успех и ще превърне в контрамот и себе си, и папагала Фотон, който в момента на експеримента, естествено, ще стои на рамото му и ще иска захарче. Именно в този момент, ако ние поне мъничко разбираме от контрамоция, човешкото бъдеще ще се лиши от Янус Полуектович Невструев, по пък човешкото минало ще придобие едновременно двама Янусовци, защото А-Янус ще се превърне в У-Янус и ще се плъзне назад по оста на времето. Те ще се срещат всеки ден, но нито веднъж през живота на А-Янус няма да му мине през ум да подозре нещо, защото още от люлката е свикнал да вижда нежното набръчкано лице на своя далечен роднина и учител У-Янус. И всяка нощ, точно в нула часа, нула минути, нула секунди, нула терци по местно време, А-Янус както всички нас ще преминава от днешната нощ в утрешната сутрин, докато У-Янус и неговият папагал в същия миг, равен на един микроквант време, ще преминава от нашата днешна нощ в нашето вчерашно утре.

Ето защо папагалите номер едно, две и три, наблюдавани съответно на десети, единадесети и дванадесети са си приличали толкова много — те са били чисто и просто един и същ папагал. Бедният стар Фотон! Може би му е надвила старостта, а може би го е хванало течението, той се е разболял и е долетял да умре на любимите си везни в лабораторията на Роман. Той е умрял и неговият опечален господар му е направил огнено погребение и е разпръснал пепелта му. Направил го е, защото не е знаел как се държат мъртвите контрамоти. А може би именно защото е знаел. Ние, естествено, сме наблюдавали целия процес като кино с разместени части. На девети Роман намира в печката оцелялото перо от Фотон. Трупът на Фотон вече го няма, той е изгорен утре. Утре, на десети. Роман го намира в чашката на Петри. У-Янус намира покойника пак тогава и пак там и го изгаря в печката. Запазилото се перо остава в печката до края на денонощието и я полунощ прескача в девети. На единадесети сутринта Фотон е жив, макар вече болен. Той издъхва пред очите ни под везните (на които толкова много ще обича да си седи сега) и добродушният Саня Дрозд го слага в чашката на Петри, където покойникът ще лежи до полунощ, ще прескочи в утрото на десети, ще бъде намерен там от У-Янус, изгорен, разпръснат по вятъра, но перото му ще остане, ще лежи до полунощ, ще прескочи в утрото на девети и там ще го намери Роман. На дванадесети сутринта Фотон, жив и бодър, дава на Корнеев интервю и иска захарче. А в полунощ ще прескочи в утрото на единадесети, ще се разболее, ще умре, ще бъде сложен в чашката на Петри, в полунощ ще прескочи в утрото на десети, ще бъде изгорен и разпръснат, но ще остане перото, което в полунощ ще прескочи в утрото на девети, ще бъде намерено от Роман и хвърлено в кошчето за боклук. На тринадесети, четиринадесети, петнадесети и тъй нататък Фотон, за радост на всички ни, ще бъде весел, приказлив и ние ще го глезим, ще го храним със захарчета и зрънца от чер пипер, а У-Янус ще идва и ще ни пита дали той не ни пречи да работим. Като прилагаме асоциативния разпит, ще успеем да научим от него много интересни неща за космическата експанзия на човечеството и без съмнение някои неща за нашето собствено лично бъдеще.

Когато стигнахме до тази точка от разсъжденията, Едик изведнъж стана мрачен и заяви, че не му харесват намеците на Фотон за неговата преждевременна смърт. Лишеният от такт Корнеев забеляза по този повод, че всяка смърт на един маг е винаги преждевременна и въпреки това всички ще отидем там. Изобщо, каза Роман, може би той ще обича тебе най-силно и само твоята смърт ще запомни. Едик разбра, че той все още има шансове да умре по-късно от нас и настроението му се подобри.

Обаче разговорът за смъртта отклони мислите ни в меланхолична насока. Всички ние освен Корнеев, разбира се, изведнъж започнахме да съжаляваме У-Янус. Наистина, като си помисли човек, положението му е ужасно. Първо, той се показваше образец на гигантска научна безкористност, защото практически беше лишен от възможността да използува плодовете на своите идеи. После, той нямаше никакво светло бъдеще. Ние отивахме към света на разума и братството, а той ден след ден към Николай Кървавия, към крепостното право, към разстрела на Сенния площад и — кой знае? — може би аракчеевщината, бироновщината, опричнината. И някъде в дълбините на времето, върху вонещня паркет на Санкт-Петербургската де сианс Академия в един мръсен ден ще го срещне колега с напудрена перука — колега, който вече цяла седмица странно се взира в него — ще ахне, ще плесне с ръце и с ужасени очи ще промърмори: „Хер Нефструев… Какфо значи тофа?… Та фчера, фъф «Федомсти» ясно пишеше, че фие сте починали от утар…“ И тогава ще трябва да говори нещо за брат близнак или за фалшиви слухове, защото ще знае и прекрасно ще разбира какво означава този разговор…

— Стига — каза Корнеев. — Разциврихте се. Затова пък той знае бъдещето. Той вече е бил там, а на нас ни остава още много да вървим. И може би прекрасно знае кога всички ще умрем…

— Това е съвсем друго нещо — каза тъжно Едик.

— На стареца му е тежко — каза Роман. — Бъдете добри, да се отнасяте с него по-приятелски и по-внимателно, особено ти, Витка. Вечно ти го нагрубяваш.

— Ами той какво току се лепи за мене? — озъби се Витка — Какво сме разговаряли, къде сме се виждали…

— Сега вече знаеш защо се лепи за тебе и се дръж прилично.

Витка се нацупи и взе демонстративно да разглежда листчето с въпросите.

— Трябва да му обясняваме всичко най-подробно — казах аз, — всичко, което знаем. Трябва постоянно да му предсказваме неговото най-близко бъдеще.

— Да, дявол да го вземе — каза Роман. — Тази зима си счупи крака. На поледицата.

— Трябва да го предотвратим — решително казах аз.

— Какво? — попита Роман. — Разбираш ли какво приказваш? Кракът му отдавна вече е зараснал…

— Но той още не го е счупвал — възрази Едик.

Няколко минути ние се опитвахме всичко да проумеем. Изведнъж Витка каза:

— Я, чакайте! А това какво е? Момчета, един въпрос не е зачеркнат.

— Какъв?

— Къде е изчезнало перото?

— Как къде? — каза Роман. — Преминало е в осми. А точно на осми аз включвах печката, разтопявах нещо.

— И какво следва от това?

— Да, нали аз го хвърлих в кошчето. На осми, на седми, на шести не съм го виждал… Хм… Къде ли се е дянало?

— Чистачката го е изхвърлила — предположих аз.

— Изобщо интересно е да помислим за това — каза Едик. — Да предположим, че никой не го е изгорил. Как ли ще изглежда то през вековете?

— Има по-интересни неща — каза Витка. — Например какво става с обувките на А-Янус, когато ги износи до деня, в който са били изработени във фабрика „Скороход“? И какво става с храната, която той изяжда на вечеря? И изобщо…

Но ние бяхме вече твърде уморени. Поспорихме още малко, после дойде Саня Дрозд, избута ни от дивана, пусна своя транзистор и започна да проси две рубли. „Дайте ми бе“ — хленчеше той. „Ами нямаме“ — отвръщахме му ние. „Може би са ви останали… Ще ми дадете ли?…“ Стана невъзможно да се спори и решихме да вървим на обяд.

— В края на краищата — каза Еднк — нашата хипотеза не е чак толкова фантастична. Може би съдбата на У-Янус е много по-чудна.

Твърде е възможно, помислихме си ние, и отидохме в столовата.

Изтичах за малко в електронната зала да съобщя, че отивам да обядвам. В коридора налетях на У-Янус, който внимателно ме погледна, кой знае защо се усмихна и попита дали не сме се виждали вчера.

— Не, Янус Полуектович — казах аз. — Вчера не сме се виждали. Вчера ви нямаше в института, вчера, Янус Полуектович, още сутринта ние отлетяхме за Москва.

— Ах, да — каза той. — Забравил съм.

Той така приятелски ми се усмихна, че аз се реших. Беше малко нахално, разбира се, но аз определено знаех, че напоследък Янус Полуектович се отнасяше към мене добре и значи сега между нас не можеше да се случи никакъв особен инцидент. И аз го попитах тихо, като предпазливо се озърнах:

— Янус Полуектович, извинявайте, ще ви задам един въпрос.

Вдигнал вежди, той известно време внимателно ме гледа, а след това явно ги спомни нещо и каза:

— Моля, задавайте. Само един ли?

Аз разбрах, че той е прав. Всички тези неща не се покриваха в един въпрос. Ще има ли война? Ще излезе ли нещо от мене? Ще се намери ли рецепта за всеобщо щастие? Ще умре ли някога последният глупак?

— Може ли да се отбия при вас утре сутринта?

Той поклати глава и както ми се стори, с известно злорадство отвърна:

— Не. Невъзможно е. Утре сутрин вас, Александър Иванович, ще ви повикат от Китежградския завод и аз ще трябва да ви пратя в командировка.

Почувствувах се глупаво. Имаше нещо унизително в този детерминизъм, който обричаше мене, самостоятелния човек със свободна воля, на абсолютно определени, независещи сега от мене дела и постъпки. И съвсем не ставаше дума дали ми се отиваше в Китежград или не ми се отиваше. Ставаше дума за неизбежността. Сега не можех нито да умра, нито да се разболея, нито да проявя каприз. „Дори да ме уволнят.“ Бях обречен и за пръв път разбрах ужасния смисъл на тази дума. Винаги съм знаел, че е лошо да бъдеш обречен например на екзекуция или на слепота. Но да бъдеш обречен дори на любовта на най-прелестната девойка в света, на най-интересното околосветско пътешествие и на пътуване до Китежград (където аз наистина цели три месеца вече се стремях да отида), също могло да бъде крайно неприятно. Познаването на бъдещето ми се показа в съвсем нова светлина…

— Лошо е да се чете хубава книга отзад напред, нали? — каза Янус Полуектович, който ме наблюдаваше с открит поглед. — А що се отнася до вашите въпроси, Александър Иванович, то… постарайте се да разберете, Александър Иванович, че не съществува едно-единствено за всички бъдеще. Те са много и всяка ваша постъпка създава някое от тях. Ще го разберете — каза той убедително. — Непременно ще го разберете.

По-късно наистина го разбрах.

Но това е вече съвсем друга история.