Порно

1. Мръсен № 18732

Крокси, за пръв път в живота си потънал в пот от усилие, а не от друсане, се напъва нагоре по стълбите с последния кашон плочи, докато аз се тръшвам на леглото и пускам широка прозявка към бежовата талашитена облицовка на стената, налегнат от дълбока депресия. И това ще бъде новият ми дом. Някаква си жалка дупка, четири и половина на три и половина, коридор, кухня и баня. В стайчето има вграден гардероб без врати, легло и място за не повече от два стола и маса. Тук няма да ми понесе. Пандизът определено е за предпочитане. По-добре направо да се изнасям обратно в Единбург и да менкам тоя помиярник за килията на Франк Бегби.

В това тясно пространство смрадта от старите фасове на Крокси ме задушава. Изкарах цели три седмици без да запаля, но може да се каже, че съм пушил поне по трийсет на ден, само защото съм край него.

— Много се ожаднява от тая работа, а Саймън? Да идем за по едно в Пепиз? — настоява той и ентусиазмът му звучи като долно злорадство, добре пресметнат сарказъм, насочен към финансовите притеснения на Саймън Дейвид Уилямсън.

От една страна щеше да е адски голяма грешка да се вдигна по Меър Стрийт до Пепиз и да дам възможност на всички да се подхилват, „Завръщане в Хакни, а, Саймън?“, но, да, имах нужда точно от компания. Трябваше да поприказвам с някого. Да изпусна парата. Пък и на Крокси му трябваше малко проветрение. Опитите да откажа цигарите в неговата компания бяха нещо като да опитваш да се откачиш от наркотиците в къща гъчкана със стари дроги.

— Голям късмет, че докопа тази бърлога — вика ми Крокси. Късмет, оная ми работа! Обтягам се на шибаното легло и цялата колиба се разтърсва от профучаващия на около половин метър от кухненския прозорец експрес, който преминава през станция Хакни Даунс на път за Ливърпул Стрийт.

Оставането бе далеч по-вредно за нервите ми, отколкото излизането, така че двамата предпазливо тръгваме надолу по разнебитените стъпала, покрити с толкова износена пътека, че рисковете се равняват на спускане по стената на ледник. Навън се сипе суграшица и всичко е пропито с притъпената атмосфера на празничния махмурлук. Запътваме се към Мар Стрийт и Таун Хол. Крокси, без всякакво чувство на ирония изтърсва:

— Хакни си е по-гот от Айлингтън, както и да го гледаш. Айлингтън е станал ебати шибания квартал.

Да си махленска мутра твърде дълго не е гот. Копелето би трябвало да прави уеб-сайтове в Кларкънуел или Сохо, а не да се занимава с незаконно настаняване и организиране на купони в Хакни. Реших да светна пича за нещата от живота, не че бих могъл да му направя кой знае какво добро, но поне исках да спра замърсяването на културната среда от подобни дивотии.

— Глупости. Това е стъпка назад — казвам и се опитвам да стопля с дъх ръцете си, които са порозовели като сурови свински наденички. — За двадесет и пет годишна мутра Хакни си е супер. Но за един издигащ се по социалната стълбица тридесет и шест годишен предприемач — казвам, сочейки себе си — Изи е мястото. Как да дадеш на някоя класна пичка от Сохо бар адрес Ийст Ейт? А какво ще й кажеш като попита коя е най-близката станция на метрото?

— Надземната железница си е о’кей — обяснява той и сочи мостът под подпухналото небе. Автобус 38 изпухтява край нас, бълвайки токсичен въглерод. Тия шибаняци от Лондонския Транспорт само се дърлят в прескъпите си луксозни брошурки как колите унищожавали природата, но това не им пречи на воля да ти серат в дробовете.

Изведнъж е вече утре и ние сме в нечия квартира, някъде си, Стиви се жалва колко му е излязла стоката, докато приготвя крека1, смачкани банкноти се измъкват от джобовете и вонята на амоняк изпълва въздуха.

Всеки път, когато тази ужасна лула се допира и щипе устните ми, чувствам гадене, усещам как рухвам, но после дръпването ме запраща в друг ъгъл на стаята: прекрасно прохладен, отнесен, изпълнен с доволство, изпълнен със самия мен, дърдорещ глупости, кроящ планове да завзема света.

После съм на улицата. Нямах представа, че съм отново в Айлингтън, мотках се наоколо, докато не видях едно момиче, което се бореше с някаква карта точно на Грийн, опитваше се да я разтвори с плетените си ръкавици с един пръст, и веднага реагирах с лепкавото „Здрасти малката, май сме се загубили?“. Но от плачливата нотка в гласа ми, изтънял от напрежение, очакване, дори чувство за някаква загуба, направо ме побиха тръпки. Залитнах назад колкото от шока да чуя такъв собствения си глас, толкова и от вида на моравото тенеке бира Тенетс, което държах. Какво, по дяволите, беше това? Кой го е сложил в ръката ми? Как, мамка му, съм се озовал тук? Къде са всички останали? Имаше пъшкания и сбогувания и аз съм излязъл под студения дъжд и сега…

Гаджето се стегна като онова масивно парче блякпулска скала в гащите ми и се озъби:

— Чупката… Не съм ти малката…

— Съжалявам, гадже — извинявам се набързо.

— Не съм ти и гадже! — осведомява ме тя.

— Зависи от гледната точка, слънчице. Погледни го от моя гледна точка — чувам се да казвам, сякаш слушам някой друг и виждам себе си през нейните очи: смрадлив прошляк с мораво тенеке. Но аз си имам работа за вършене, гаджета, които ме чакат, дори и малко пари в банката, по-добри дрехи от това лекьосано миризливо яке, тази стара вълнена шапка и ръкавици, така че, какво, по дяволите, става тук, Саймън?

— Омитай се, отрепка такава! — обръща ми гръб тя и се отдалечава.

— Ей, май разговорът тръгна в погрешна посока! Но, както и да е, след като ударихме дъното, пътят е само нагоре, нали?

— Майната ти! — извиква тя през рамо.

Така е с гаджетата. Понякога са доста негативни. Проклинам липсата си на познания за жените. Познавам някои, но винаги между нас е заставала оная ми работа, винаги кура ми е стоял между мен, тях и нещо по-дълбоко.

Започвам да си припомням, опитвам да канализирам отново изкривеното си и прегряло съзнание, разгъвайки го и накъсвайки го на кадри. Просветна ми, че всъщност съм си бил вкъщи, че на сутринта се върнах в новата си квартира и изпаднах в депресия след като профуках и последната кока, после започнах да се потя и да мастурбирам над една вестникарска снимка на Хилари Клинтън в официален костюм по време на кампанията й за кмет на Ню Йорк. Подех старата песен как не трябва да й дреме от тия евреи, че тя още е много красива жена и че Моника изобщо не е в нейната лига. Ами да, Били трябва да иде да си прегледа главата. После правихме любов. След това, когато Хилари заспа кротко и спокойно, отидох в съседната стая, където чакаше Моника. Добрата стара махала Лийт срещна Бевърли Хилс в един изискан тек на пост-алиенация. После накарах Хилари и Моника да го направят, докато ги гледам. В началото се дърпаха, но очевидно съм успял да ги склоня. Облегнат назад върху овехтелия стол, който ми даде Крокси, разпусках и се наслаждавах на шоуто с хаванска пура в ръка, е, добре де, с тънка пурета.

Вой на полицейска кола по Ъпър Стрийт преследва да осакати поредния муден гражданин и ме сепва за реалността.

Ласкателната, но долнопробна същност на фантазиите ми малко ме измъчва, но рационално преценявам, че това е само защото, дрогата ме пуска. Това винаги извиква гадни мисли и ги задържа, затлачва те, принуждава те да се концентрираш върху тях. Край с коката. Така или иначе няма да мога да си я позволя известно време. Което пък е без значение, когато си се закачил.

На автопилот съм, но постепенно осъзнавам, че се спускам надолу от Ейнджъл към Кинг Крос. По-явен знак на отчаяние, здраве му кажи. Оглеждам копелетата в букмейкърския пункт на Пентънвил Роуд с надеждата да видя познати физиономии, но уви. Оборотът на отрепките е доста висок напоследък, заради плъзналите навсякъде по Кинг Крос бдителни служители на реда. Те цепят като моторни лодки в мочурище от отходни води, като само разпръсват и разместват тинята, но никога не пречистват или унищожават токсичните боклуци.

Тогава виждам да влиза Таня, явно напомпана с хероин. Свитото й лице е тебеширено бяло, но очите й светват, когато ме разпознава:

— Миличък… — обгръща ме тя с ръце.

Някакъв кльощав тип върви зад нея, но скоро стоплям, че всъщност е момиче.

— Това е Вал — казва тя с онова свръхтипично носово скимтене на лондонска дрога. — Не си се мяркал насам от сума си време!

Чудно защо.

— Така си е. Сега съм пак в Хакни. Временно. През уикенда забихме малко кока и така… — обяснявам. Внезапно нахлува цяла тайфа чернилки, които явно също са наблегнали на крека: напрегнати, с изпънати физиономии, враждебни. Направо се чудя дали в това място изобщо се правят залози. Атмосферата определено не ми понася и се изнасяме заедно с оная шантава анемична Вал, докато един от брикетите подмята нещо на останалите. Насочваме се към метрото на Кингс Крос. Таня мрънка нещо за цигари и, да, наистина, опитвам се да ги спра, но няма начин, като те хване за гушата няма мърдане, и започвам да се бъркам за дребни. Купувам малко цигари и паля докато се спускаме надолу в метрото. Някакъв бял, тлъст, надут педал в една от онези гей-щурмовашки светлосини униформи на Лондонския Транспорт ми разправя, че трябвало да си загася фаса. Сочи ми табелата на стената — в памет на загиналите от пожар, причинен от фаса на някакъв тъпак.

— Къде ви е акъла? Не ви ли пука?

На кого си мисли, че говори, мамка му, този клоун?

— Дреме ми на кура, пич. Копелетата са си го заслужили. Всяко пътуване носи рискове — отсичам.

— Мой добър приятел загина в този пожар, мръсно копеле такова! — беснее скапанякът.

— Сигурно е бил някакъв нещастен чекиджия, щом е имал дрисльо като теб за приятел — изцепвам се, но гася фаса преди да се качим в тарапаната на ескалатора. Таня се киска, а Вал направо се залива и гърчи от хилеж.

Вземаме метрото към бърлогата на Камдън и Бърни.

— Вижте момичета, не трябва да се въртите много по Кинг Крос — усмихвам се, знаейки точно защо го правят, — и в никакъв случай с разни брикети — разправям им. — Те само чакат да докопат някоя готина бяла кукла, за да й сводничат.

Вал се ухилва, но Таня започва да ми се отваря.

— Как можеш да говориш така? Отиваме у Бърни! Той е един от най-добрите ти приятели и е черен.

— Разбира се. Не става дума за мен. Те са мои хора, мои братя. На практика всичките ми приятели тук са черни. Става дума за вас. На мен никой не иска да ми сводничи. Вярвай ми, ако Бърни беше сигурен, че ще му се размине и той нямаше да пропусне да ви пласира.

Малкото момиче-момче Вал се смее по странно чаровен начин, а Таня се цупи кисело.

Качваме стъпалата към Бърни, като преди това за малко се обърквам кой точно блок търся в този мизерен квартал, защото е адски странно да се идва насам на дневна светлина. Разбутваме някакъв самосиндикален алкохолик, проснат в собствената си пикня точно на завоя на стълбището.

— Добро утро — извиквам рязко и копелето издава нещо средно между стенание и ръмжене. — Лесно ти е да го кажеш — ебавам се и гаджетата се хилят.

Бърни още е буден. И той току-що се е върнал от Стиви. Тотална откачалка. Огромна черна буца, огромни бели зъби, тонове златни вериги, купища пръстени. Надушвам амоняк. Няма грешка — в кухнята е спретнал лула и ми дава да си дръпна. Опъвам дълго и здраво, очите му, маниакално насърчителни, се впиват в мен, докато обгаря със запалката късчетата крек. Задържам, бавно издишам и усещам онова задушливо болезнено парене в гърдите, краката ми омекват, но стисвам ръба на плота и се наслаждавам на прохладната отмала. Оглеждам всяка троха хляб, всяка капка вода в алуминиевата мивка в натрапчиви детайли, от които може да ти се догади, но не, изтръпвам, вледенявам се и психиката ми се отнася в едно прохладно пространство от стаята. Бърни изобщо не губи време, приготвил е нова доза в мръсната си стара лъжица и бавно изсипва кристалчетата върху фолиото, толкова нежно и внимателно, сякаш поставя своето собствено отроче в креватчето му. Поднасям запалката и се дивя на сдържаната ярост с която засмуква. Веднъж Бърни ми каза, че се е упражнявал да задържа дъха си под вода във ваната, за да увеличи капацитета на белите си дробове. Вторачвам се в лъжицата, оглеждам джунджуриите наоколо и ме обхваща смътно безпокойство, защото всичко ми напомня старите дни, когато бях на хероин. Но майната му. Сега съм по-стар и по-умен, хероинът си е хероин, а крекът си е крек.

Плещим глупости, ръсим бомбастични дивотии право в лицата си, които са само на няколко инча разстояние и през цялото време се държим за кухненския плот като печените типове от Стар Трек, които се държат за мостика, докато врагът обстрелва кораба.

Бърни се навива за жените, за курвите, дето са го разигравали и са съсипали целия му живот. Аз пригласям с пълно гърло. После подхващаме ония путки (този път от мъжки пол), които са ни изработили и нищим как ще си го върнем. С Бърни делим обща неприязън към един пич на име Клейтън, който ни беше нещо като приятел, но сега прецаква всички подред. Клейтън е идеалната мишена, щом разговорът започне да замира. Ако няма подобни врагове, те трябва да бъдат измисляни, за да може животът да получи малко интрига, някаква форма, някакъв смисъл.

— Клейтън нещо съвсем го е ударила сачмата — казва Бърни, а гласът му се извива в лицемерна загриженост. — Съвсем се е смахнал — добавя той и почуква главата си.

— Вярно… А онази Кармел, още ли я чука? — питам. — Винаги съм й бил навит.

— Не, копеле, вече не. Тя си би шута някъде на майната си, там откъдето беше дошла, Нотингам или нещо тако-о-в-а-а — казва той с типичния си акцент, който се провлачва от Ямайка чак до Северен Лондон с кратка спирка в Бруклин. После оголва ония ми ти зверски зъбища и разправя:

— Ебаси шотландците! Да не видите някое ново парче по улиците и веднага каква е тая, има ли си гадже. Дори когато си имате готина жена, дете и мангизи. Непоправими сте!

— Това се нарича обществена ангажираност. Социален интерес, това е — усмихвам се и поглеждам гаджетата, които седят на дивана оттатък.

— Обществена ангажираност… — смее се Бърни. — Социален интерес… — И отново се захваща да приготвя доза.

— Да живее свободния свят! — кискам се, тръгвайки към съседната стая.

Като влизам забелязвам как Таня чеше ръцете си през якето, явно дрогата я пуска, но по някакъв призрачен начин това ми се предава и окото ми започва да притрепва. Приисква ми се да се изчукам и да изхвърля с потта малко токсини, но не си падам по секса с наркоманки, защото през цялото време не помръдват. Господ знае какъв й е случаят на тая Вал, момчето-момиче, но я сграбчвам за ръката и почти я влача към кенефа.

— Какво правиш? — пита тя, без да показва съгласие или съпротива.

— Принуждавам те да ми духаш — обяснявам и намигвам. Тя ме поглежда без никакъв страх и пуска малка усмивчица. Веднага разбирам, че иска на всяка цена да ми достави удоволствие, просто защото е този тип. Скапания тип, които винаги искат да те задоволят, но никога, никога не успяват. Нейната роля в житейския театър: лице за юмруците на някоя откачалка.

Влизаме и докато го вадя се одървям. Тя е на шибаните си колене, аз придържам мазната й глава към себе си, тя смуче и е, и е… нищо особено. Всъщност е о’кей, но мразя начина, по който вдига малките си лъскави очички, за да ме погледне, да се увери, дали ми харесва или не, което е адски нелепо в дадената ситуация. Най-ми се иска да си бях взел бирата.

Гледам надолу към този сивкав череп, към пронизващите очи, които се цъклят нагоре, и всички тези зъби, потънали във венците и килнати назад от дрога, недохранване и пълна липса на стоматологични грижи. Чувствам се като Брус Кемпбъл в орязана сцена от „Злите Мъртъвци 3: Мъртъвци от Средновековието“, приклещен от някакъв череп. Той, разбира се, би го разбил веднага на пух и прах и преди да се изкуша да направя същото е по-добре да се измъкна. Да се изнеса докато омекващия ми кур не бъде нарязан на ивички върху тая редица разкапващи се зъби.

Чувам външната врата да се отваря и с ужас установявам, че единият от гласовете безспорно принадлежи на Крокси, който идва, за да продължи купона. Сигурно влачи и Брийни. Сещам се за бирата и не мога да понеса как някое копеле небрежно ще я надигне пътьом и просто ще я пресуши. Самата мисъл, че за тях това не би означавало нищо, а за мен е всичко в този момент, направо ме подлудява. Ако е този, който си мисля че е, бирата просто си е отишла, в случай, че не се задвижа веднага. Избутвам Вал и изхвърчам, като си го прибирам и дърпам ципа в движение.

Още е там! Дрогата ме е пуснала и изпитвам нов глад за крек. Просвам се на дивана. Наистина е Крокси, който изглежда скапан и Брийни, който е свежарка, но не може да се начуди как е изпуснал първото друсане. Всъщност двамата са домъкнали още бира. Странно, но това не извиква никакво въодушевление у мен. Само дето точно онази така жадувана бира сега ми се струва топла, застояла и гадна за пиене.

Но има още бири!

И така, изпиват се още бири, завъртат се още безразсъдни сделки, появява се още крек, Крокси измайсторява лула, която подарява на Бърни и съвсем скоро отново всички сме здраво друсани. Онова гадже Вал излазва препъвайки се отново в стаята и видът й е като на бежанец, току-що изритан от някакъв шибан лагер. Което, струва ми се, си е точно така. Тя прави знак на Таня и двете се изнизват без да кажат и дума.

Усещам как разправията между Бърни и Брийни се разгорещява. Амонякът е свършил и трябва да минем на сода, за да си направим крек, което определено изисква по-голям майсторлък. Брийни тормози Бърни, че хаби коката.

— Спри да мърляш, шибан нещастник! — фъфли той през потрошените си жълто-черни зъби.

Бърни му се озъбва също, а на мен ми минава през главата, че по-късно съм на работа и трябва да дремна. Докато минавам по коридора и отварям външната врата, чувам звука от трошене на стъкло, който не може да се сбърка с нищо друго. Помислям за секунда да се върна, но решавам, че присъствието ми ще усложни и без това сложната ситуация. Измъквам се тихо през вратата и я затварям зад себе си, отцепвайки виковете и заплахите. После навън и право надолу по улицата.

Когато се връщам в оня кенеф в Хакни, който сега трябва да наричам свой дом, целия се потя, треперя и проклинам глупостта и слабостта си докато експресът „Грейт Ийстърн“ от Ливърпул Стрийт до Норуич разтърсва отново сградата.

2. „съпътстващите приставки…“

Колин се надига и става от леглото. Силуетът му се очертава до еркерния прозорец. Изтегната под чаршафа наблюдавам оклюмалия му пенис. Той виси някак виновно, хванат в триъгълник от лунна светлина, докато Колин отваря щорите.

— Не разбирам — извръща се той към мен и забелязвам извинителната му усмивка на човек, когото ще бесят. Луната посребрява гъстите му тъмни къдрици. Светлината разкрива торбичките под очите му и противната провиснала плът под брадичката.

Колин: скапаняк на средна възраст, към чието описание вече трябва да добавим намаляваща потентност и спадащ социален и интелектуален интерес. Време е. Бог ми е свидетел, крайно време е.

Протягам се в леглото, усещайки прохладата по краката си и се извъртам, за да се отърся от последния спазъм на собственото си безсилие. Обръщам се с гръб към него и свивам колене към гърдите си.

— Знам, че ще прозвучи като клише, но наистина никога преди не ми се е случвало. Просто… тая година ми набутаха да водя четири часа семинарни упражнения и два часа лекции повече. Снощи не съм спал, за да проверявам есета. Миранда вечно усложнява нещата, а децата постоянно искат внимание… нямам никакво време да бъда самия себе си. Нямам време да бъда Колин Андерсън. На кого му пука? На кого изобщо му пука за Колин Андерсън?

До мен едва достигат тези жалби по изгубената ерекция и постепенно се унасям.

— Ники? Чуваш ли?

— Ммм…

— Мисля си, че трябва да нормализираме връзката си. И това не е просто хрумване на момента. Миранда и аз сме изпята песен. О, знам какво ще кажеш. Да, имало е и други момичета, други студентки, наистина е имало — продължава той, но сега някакво доволство се е промъкнало в тона му. Мъжкото его може и да изглежда крехко, но от опита, който имам, знам, че не е нужно много време, за да се възстанови, — …но всички те бяха просто тийнейджърки и беше доста глуповато забавление. Цялата работа е в това, че ти си по-зряла, ти си на двадесет и пет, няма чак толкова голяма възрастова разлика помежду ни и с теб е много по-различно. Не е просто едното… искам да кажа това е истинска връзка, Ники, и искам да бъде, ами, точно такава, истинска. Разбираш ли ме? Ники? Ники!

Присъединявайки се към колекцията от студентки на Колин Андерсън, предполагам, че трябва да бъда поласкана от провъзгласяването ми за същинска любовница. Но не, мерси.

— Ники!

— Какво? — изпъшквам, обръщам се и сядам, отдръпвайки косата от лицето си. — Какви ги дрънкаш? Като не можеш да ме изчукаш, остави ме поне да спя. Утре сутрин имам часове, а вечерта трябва да бачкам в шибаната сауна.

Колин присяда на леглото, диша тежко. Наблюдавам как раменете му се повдигат нагоре-надолу и в тъмното ми заприличва на някакво странно ранено животно, което не знае дали трябва да бяга или да контраатакува.

— Не ми харесва, че работиш там — издиша той с онзи сприхав, собственически тон, който напоследък му е станал така присъщ.

Това е, мисля си, това е моментът. Натрупаните седмици на търпение достигат критичната маса, когато разбираш, че трябва да кажеш на тези копелета да вървят на майната си.

— Сауната вероятно е единственият ми шанс в момента да се изчукам като хората — обяснявам спокойно.

Леденото мълчание и неподвижността на тъмния контур на Колин ми подсказват, че попадението ми е точно и най-сетне съм успяла. Той внезапно скача и с нервни, отсечени движения се втурва към стола, където е метнал дрехите си. Чува се тъп удар на крак в нещо из тъмнината, стол или легло, последван от злобно „майната му“. Явно бърза да избяга. Обикновено първо се къпе заради Миранда, но тъй като този път не са се смесвали никакви телесни течности, може да мине и така. Поне се сети да не пали лампата, за което наистина съм му благодарна. Докато нахлузва джинсите си, използвам случая да се насладя на задника му, може би за последен път. Лошо нещо е импотентността, прилепчивостта е още по-лошо, но двете в съчетание са просто непоносими. Само от мисълта да се превърна в гледачка на този стар глупак ми се сгадява. Жалко, все пак, за този задник. Ще ми липсва. Винаги страшно съм си падала по готините, стегнати мъжки задници.

— Човек не може да говори с теб, когато станеш такава. Ще ти се обадя по-късно — пухти той, навличайки пуловера си.

— Не си прави труда — срязвам го с леден тон и издърпвам юргана, за да скрия циците си. Чудя се, защо чувствам този подтик, след като именно той ги е смукал, слагал е кура си между тях, галил ги е, опипвал ги е, мачкал ги е, хапал ги е и всичко това с моята благословия и дори насърчение в някои случаи. Защо тогава такъв случаен поглед в полумрака ми се струва толкова оскверняващ? Отговорът сигурно е, че отвътре чувствам, че сме вече история, Колин и аз. Да, точно това е моментът.

— Какво?

— Просто не си прави труда. Да ми се обаждаш по-късно. Изобщо не си давай зор — обяснявам му и страшно ми се иска да запаля цигара. Чак ми се ще да му поискам, но ми изглежда някак неподходящо.

Той се извръща към мен и мога да видя ония глупави мустаци, които винаги съм го молила да обръсне. Очите му са скрити в мрак, но виждам устата му, осветена от блещукащата сребърна светлина през щорите. И тази уста ми казва:

— Добре, майната ти! Ти си тъпа пуйка, Ники, това си ти, нагла малка кучка! Мислиш си, че всичко ти е позволено, а, момиченце? Порасни и стани човек, защото ще си строшиш главата!

Бяс и смях напират в мен, но нито едното не може да вземе превес, така че единственото, което успявам да изплюя е:

— Човек? Като теб? Ще си умра от смях…

Но Колин вече е излязъл, вратата на спалнята се тръшва, последвана от външната врата. Тялото ми започва да се отпуска блажено, но с огромна досада се сещам, че трябва да заключа още веднъж. Лорън е голяма паникьорка, а и отгоре на всичко едва ли примира от радост, че сме я разбудили с нашия скандал. Чувствам хлад по стъпалата си от лакираните дъски в коридора, набързо завъртам топката и с радост се връщам в спалнята. Минава ми през главата да отида до прозореца и да погледна, дали Колин е излязъл вече на пустата улица, но решавам, че сме се изяснили окончателно и досадникът е отрязан. Отрязан звучи повече от задоволително. Става ми смешно, защото си представям как Миранда получава пенисът му отрязан по пощата. Как го гледа и не може да го познае. Всъщност те всички си приличат, освен ако, разбира се, не си някоя дърта, отпусната, скльофкана крава, която не го усеща, ако не е особено дебел. Ако си още стегната, спокойно можеш да чукаш всичко наоколо. Е, почти всичко. Проблемът не е в куровете, а в съпътстващите ги двукраки приставки, които се предлагат във всякакъв вид и степен на досада.

Лорън пристига в небесно синята си нощница, сънливите й очи примигват, косата й е разрошена. Забърсва очилата си и ги слага.

— Всичко наред ли е? Чух викове…

— Нищо особено, просто звуците на импотентен мъж в критическата, който вие жално в нощта! Трябва да е било като музика за твоите феминистки уши! — ухилвам се закачливо.

Тя се доближава бавно до мен, протяга ръце и ме прегръща. Чудесна жена е тя — винаги готова да ме тълкува по-положително, отколкото заслужавам. Тя си вярва, че с шегите си крия някаква болка, със сарказма си прикривам уязвимост и постоянно и искрено търси да открие истинската Ники зад фасадата. Лорън смята, че съм като нея, но колкото и да не й се вярва, аз съм и винаги ще си остана далеч по-безсърдечна кучка от нея. Въпреки крайния си феминизъм, тя просто е едно сладко дете, което ухае чудесно, излъчва аромат на лавандулов сапун и свежест.

— Съжалявам… Знам, казах ти, че си откачила да се забъркваш с преподавател, но го казах, за да те предпазя, да не те наранят…

Треперя, осезателно треперя в ръцете й и тя продължава:

— Хайде, хайде… недей, няма нищо… Всичко е наред.

Лорън обаче не стопля, че всъщност се треса от смях. Как изобщо би могла да си помисли, че ми пука? Повдигам леко глава и се изсмивам на глас, за което веднага съжалявам, защото тя е мило същество и е малко унизително за нея. Понякога жестокостта ти идва просто по инстинкт. Не можеш да се гордееш с това, но поне можеш да опиташ да си го признаеш.

Поглаждам я успокояващо по тънкото вратле, но още не мога да спра да се смея:

— Ха-ха-ха-ха… май се обърка, миличка. Той е зарязаният, той е нараненият. „Да се забъркваш с преподавател“… ха-ха-ха… звучиш точно като него.

— Добре, де, как да го кажа? Той е женен. Имате връзка…

Бавно поклащам глава.

— Аз нямам връзка с него. Аз просто го чукам. По-точно чуках го. Но това е всичко. Тия крясъци и сцени бяха за това, че той повече няма да може да ме чука, разбираш ли?

Лорън пуска щастлива, но малко виновна усмивка. Момичето е твърде почтено, твърде добре възпитано, за да тържествува над нещастието на други хора, дори и на тези, които не харесва. Една от най-неприятните страни на Колин бе, че не я харесваше и виждаше само онзи повърхностен образ, който самата тя му пробутваше. Но това засяга само него. Най-непроницателното копеле на света.

Издърпвам юргана.

— Хайде, ела тук да ме гушнеш както трябва! — казвам. Лорън ме поглежда и извръща поглед от голото ми тяло.

— Стига, Ники! — казва тя срамежливо.

— Искам само да ме гушнеш! — нацупвам се и се премествам към нея. Тя усеща, че между голите ни тела е дебелата материя на нощницата й, че никой няма да я изнасили и ме прегръща сковано и неохотно, но аз не се отказвам и издърпвам юргана върху нас.

— Ох, Ники — казва тя, но скоро усещам как се отпуска и се унасям в прекрасен сън с аромат на лавандула в ноздрите ми.

На сутринта се събуждам и до мен леглото е празно. Дочувам шум от приготовления в кухнята. Лорън. Всяка истинска жена трябва да си има по една сладка малка съпруга. Ставам, увивам се в халата си и се насочвам към кухнята. Кафето съска и църцори през филтъра в каната. Чувам нейните звуци в банята. Връщам се в преходния ни хол и виждам мигащата червена светлинка на телефонния секретар, който ме подканя да си чуя съобщенията.

Бях надценила или подценила Колин. Беше оставил доста съобщения.

Бийп.

— Ники, обади се. Това е глупаво.

— Здрасти, глупако — казвам към телефона. — Това съм аз, Ники. Страхотни съобщения оставя този Колин, голяма комедия.

Бийп.

— Ники, съжалявам. Сигурно съм полудял. Наистина не си ми безразлична, честно! Това се опитвах да ти кажа. Ела утре в кабинета ми! Хайде, Ник!

Бийп.

— Ники, нека да не се разделяме по този начин! Да идем на обяд в преподавателския клуб. Там ти хареса. Хайде! Обади ми се в работата.

Възрастта превръща повечето момичета в жени, но мъжете никога не престават да бъдат сополанковци. Точно за това винаги съм им завиждала, за тяхната способност да тънат в глупост и незрялост, нещо което винаги съм се стремяла да имитирам. Но на човек му идва до гуша, ако постоянно е принуден да го търпи.

3. Мръсен № 18733

Това е последната, най-забита част от Сохо — тясна, занемарена, с воня на евтин парфюм, пържено, алкохол и разпилян боклук от скъсаните черни торби по ъглите. Ръждясали редове от неонови лампи бавно, почти насила припукват и осветяват с безжизнената си светлина сумрака, в който се сипе немощен дъждец.

От време на време поглеждаш към търговците на върховни удоволствия, онези нагли типове с квадратни челюсти, бръснати глави, изтупани в костюми и пардесюта или към курвите, които се чукат за крек, накацали по стъпалата, чиито лица се извръщат в оголеното болнаво жълто на крушките след преминаващите отегчени пичове, нервни туристи и пияни тийнейджъри с ехидни усмивки.

Тук обаче се чувствам повече у дома, отколкото където и да било. Когато влизам в бара, минавайки наперено покрай мускулестия тип на вратата, с когото сме на ти и чието скъпо палто се развява от вятъра, това за мен е знак, че съм изминал дълъг път, откакто работех с онези отрепки в сауната на Лийт и сводничех на херокурветините, които се чукаха за дози.

Хенри Буцата ми кима:

— Как си, Сай, приятелю!

Опитвам се да сдържа онова неволно разширяване на ноздрите си, което ми се изплъзва при всяка среща с безмозъчна мутра, просто защото човек има нужда от тях, а копелетата винаги усещат, когато ги гледаш от високо. Така че физиономията ми се набръчква в потрепваща усмивка.

— Бива, Хенри, бива. Малко ми е чоглаво, приятелю. Все си го слагам там, където не трябва.

Хенри кима мрачно, после бъбрим известно време, докато наблюдавам студените му очи, потънали в този първобитен череп, които от време на време поглеждат през рамото ми към нещо, което става зад мен. Стрелва по някой зверски поглед, с който да усмири дребните крамоли, преди да са прераснали в нещо по-сериозно.

— Тук ли е Колвил днес?

— Не, слава богу — отвръща Хенри. Това е сигурна територия за разговор. И двамата мразим шефа от все сърце. Докато казвам чао на Хенри си мисля за жената на Мат Колвил. Когато котката я няма… Трябва да звънна на Таня да дойде, за да я пласирам на някой баровец. Звъня на мобилния, но изненада, изненада, официален глас ме информира, че номерът е отрязан. Не е лесно да се грижиш едновременно за кокаиновите и хероиновите си навици без да забравяш да си плащаш сметката за телефона. Пропиляна е една дребна възможност и усещам леки хладни тръпки както винаги, когато индиректно ми се причиняват неудобства от безотговорните действия на другите.

Но без Колвил, докато Дюри е в офиса, аз съм господар. Марко и Лени също са днес на смяна, и двамата добри, нахъсени кожодери, което означава, че моята работа е чисто представителна. Седя си главно от дясната страна на бара, просто ей така, за компания, като ставам да обслужа и обсипя с любезно внимание някоя и друга важна мутра, футболист, престъпник или много секси гадже (без изключение). След края на смяната се отбивам в магазина на Рандолф и купувам цял куп гей-порнография, предназначена за анонимен подарък на едно старо мое приятелче. После отивам за по бира в едно невзрачно кафене. Винаги обичам да се забия на някакво такова място след клуба. Нещо като социалния еквивалент на хубава отпускаща вана. Мястото е точно такова каквото го искам, безличен паметник на липсата на въображение. Тук е Сохо, но би могло да бъде навсякъде, всяко място без собствена физиономия.

Бях леко вкиснат и затова установих с учудване, че смяната беше минала сравнително леко. Струваше ми се, че и времето беше доста по-напреднало. Дори отново започнах да се ядосвам на глупостта и слабостта си. Слабостта си да се надрусам с Крокси, сякаш това, че ме е уредил с квартира и съм ползвал пикапа и мускулите му, му дава право да ме трови с всякакви химикали. Копелето е напълно безполезно. Те всички са. Шибаната малоумна кучка Таня пък виси по Кингс Крос, докато аз я уреждам да изкара нещо по-прилично от баровците в клуба. Просто слабост, това е. И колкото повече остаряваш, толкова по-голям лукс е да си позволяваш подобна слабост.

Но край на самосъжалението. Все пак избутах леко смяната и вече съм се разположил в друг бар в Сохо с едно навито готино гадже в официален костюм. Казва се Рейчъл и бачка в рекламата, тъкмо е направила суперуспешна презентация, леко е пийнала и непрекъснато повтаря „господи божичко“ за щяло и нещяло. Хванах погледа й в бара, в последствие разменихме усмивки и комплименти и я отделих от пияната й компания. Разбира се, точно в момента ремонтирам собствения си апартамент в Айлингтън и съм принуден да живея в долнопробната гарсониера на един приятел. Благодаря на Бога за този костюм Армани — струваше си всяко пени, което бях дал за него. Предлагам да отидем у тях — в Кемдън и тя казва:

— Господи божичко, съквартирантката ми точно сега е поканила гости!

И така, налага се да го преглътна и смотолевям Ийст Ейт адрес на мини-таксито. Поне копелето проявява малко приличие и се навива да ни закара. Ония чекиджии от черните таксита направо те режат или ако пък те вземат, се държат пренебрежително, все едно са някакви шибани социални работници. И всичкото това, за да благоволят да ти измъкнат цели двайсет лири за някакви пършиви осем-десет километра. Дори това арабско или турско копеле иска петнайсет.

Косите ми скрити погледи, хвърлени дискретно към Рейчъл в паузите на разговора, говорят, че очакванията й стават все по-скромни с всеки прекосен светофар. Тя обаче е доста приказлива, а на мен ми е трудно да се концентрирам заради зверския махмурлук от уикенда. Освен това, когато знаеш, че вече си я заковал, обхваща те онова чувство на нервна досада. Когато чукането ти е в кърпа вързано и няма мърдане, ритуалът става толкова потискащ. Първо приказваш общи приказки, после минаваш на глупости за Бени Хил. Следва най-тежкото — да слушаш, но то е и най-важното. Важно е защото забелязвам, че тя има нужда да се преструва повече и от мен как цялата работа има някакво лустро и е (поне хипотетично) повече от едното чукане, повече от чиста похот. Що се отнася до мен, идва ми да изкрещя — затваряй си скапаната уста, сваляй си шибаните бикини, ние никога няма да се видим след това и ако случайно пътищата ни се пресекат, ще прикриваме неудобството си със стоицизъм и фалшиво безразличие, а аз ще се сещам — с ненавист — за звуците, които издаваш, когато се чукаш и за съжалението, изписано по лицето ти на другия ден. Изпъкват само негативите, те са единственото, което изобщо се помни!

Но това няма да свърши работа, защото ето ни по стъпалата и вътре в гарсониерата, аз, извиняващ се за „бъркотията“ и за това, че мога да предложа само бренди и докато тя продължава да дрънка отговарям, да, по рождение съм от Единбург и наливам питиетата. Чувствам се адски доволен да открия две неразопаковани чаши за коняк.

— О, градът е истинска прелест. Преди няколко години бях там на Фестивала. Изкарахме велико — осведомява ме тя и продължава да ровичка из кашоните с плочи.

Подобно изказване би било адски префърцунено и заядливо за ушите на човек от кварталите, но всъщност ми прозвучава толкова мило, докато въртя закачливо брендито в чашата. Наслаждавам се на грациозността й, на съвършената кожа и тази широка усмивка, докато тя казва:

— Бари Уайт… Принс… великолепен вкус за музика… има и много соул и гараж…

И не е само топлината от брендито, защото, когато тя взима чашата си от ниската стъклена маса, усещам как въображаемия цип в стомаха ми започва да се отваря и си мисля СЕГА. Сега е времето да се влюбиш. Просто отвори шибания цип и нека ви погълне нечистоплътния екстаз на любовното храносмилане. Гледайте се глупаво в очите, говорете глупости, надебелявайте заедно. Но не. Правя точно това, което винаги правя и използвам секса, за да прецакам любовта като я сграбчвам, наслаждавайки се на театралния й шок и се целуваме, после се събличаме, опипваме, лижем, и чукаме.

Преди това обаче успявам да се уверя, че нейната заплата и длъжност в съответната организация, както и произходът й не са толкова впечатляващи, колкото първоначално предполагах. Тя бе едното нищо. Кръгла нула. Понякога наистина трябва да положиш големи усилия, за да не опознаеш някого.

След кратък сън отново продължаваме. Веднага щом ми става й го вкарвам и се тресем и мятаме ритмично докато експреса в 7.21 до Норуич профучава с тътен през спирка Хакни Даунс, сякаш и нас ще отнесе в Ийст Англия със себе си, а тя стене:

— О Господи… Саймън… Сай-мъ-ъ-ъ-н…

Рейчъл заспива и аз се измъквам, оставяйки бележка, която я информира, че трябва да ходя рано на работа и че ще й се обадя. Отивам в кафенето отсреща и си вземам чай в очакване да излезе. Очите ми леко просълзяват, когато се сещам за красивото й лице. Представям си как се качвам обратно по стълбищата, може би даже с цветя, как разкривам душата си, заричам се в нетленна любов и обещавам да направя живота й изключителен като онзи принц на белия кон. Тази фантазия е колкото женска, толкова и мъжка. Но нищо повече. Гади ми се от някакво усещане за загуба. Лесно е да обичаш или да мразиш някого, когато го няма. Някой, когото всъщност не познаваш. В това наистина ме бива. Големият проблем идва щом нещата станат твърде лични.

После, като полицай дебнещ заподозрян, я гледам как излиза от входа. Движенията й са напрегнати и сковани. Тя прави опити да се ориентира и изглежда като птиче паднало от гнездо — противна, недодялана и непохватна, напълно различна от прелестната вдъхновена от алкохола богиня, която сподели леглото и за кратко живота ми миналата нощ. Обръщам на спортните страници на Сън.

— Мисля, че на Англия им трябва шотландски мениджър — извиквам към Хасан, собственикът турчин. — Шибаният Рони Корбет или някой подобен. Копелето е от Хартс — обяснявам и допирам до устните си горещия подсладен чай.

Когато се връщам в гадната дупка горе, Рейчъл е оставила част от своето ухание, което ми идва добре, и бележка, което пък не ми идва чак толкова добре.

Така. Винаги е по-добре да зарежеш някой, който иска да те види отново, защото неизбежно идва времето за раздяла, когато не иска да те вижда повече. Толкова по-просто и приятно. Смачквам бележката и я бутвам в кофата.

Никак не мога да определя мястото на Рейчъл в моята схема. Когато започвах своя престой в Лондон, незаконно настанил се във Форест Гейт, бях решил да проправя пътя си на Запад — от лъскави есекски гаджета през заможни еврейки в Северен Лондон до новобогаташки дъщерички. Всички те обаче знаят какво искат. Първите заменят секс за материални придобивки, с вторите си разменяте неврози, а последните те скъсват от чукане, но халката на пръста не е за теб, тя е обещана на някоя еднопородна свиня. Тия кучки винаги имат уговорени женитби, които са си чисто кръвосмешение. Така се отказах да бройкам дебютантки и се завърнах обратно в Хамстед.

Сега Таня, която пък изобщо не ми влиза в класацията, звъни на червения мобилен, за да ми съобщи, че пристига. Представям си лицето й, бяло като череп, което в последните години не е виждало повече слънце от вампирът Носферату, разранените й неестествено големи устни, подобни на лоши имплантанти, резките й конвулсивни движения и погледа й на насекомо.

Залепвам разписанието на Грейт Ийстърн Рейлуей на таблата на леглото и докато Таня се дотътри успявам да разтребя. Тя ми признава, че скапанякът Мат Колвил й е изритал задника от бара оная вечер. В големите й очи се чете копнеж за хероин, а не за чукане. Обяснявам й, че е неблагодарна кучка и как съм се постарал да я уредя, но не, тя предпочита да я опъват до скъсване някакви отрепки за късчета крек или доза хероин някъде из копторите на Кингс Крос вместо да практикува занаята си в някое достойно заведение на развлекателната индустрия в Сохо.

— Правя всичко възможно за теб, но напразно — натъртвам и в същото време се чудя колко ли пъти е чувала тези думи от родители, социални работници и полицаи. Докато ме слуша тя рухва на канапето, увива ръце около себе си и се вторачва в мен с провиснала челюст, която сякаш се държи само на кожа.

— Но той ме изхвърли — проплаква тя. — Колвил. Направо ме изрита!

— Нищо чудно. Погледни се. Изглеждаш като някоя глазгоуска отрепка. Тук сме в Лондон. Човек трябва да се придържа към някакъв стандарт. Май съм единствения, който наистина държи на добрите стандарти…

— Извинявай, Саймън…

— Няма нищо, миличка — изчуруликвам и я повдигам от канапето. Държа я в ръце и не мога да повярвам колко е лека. — Малко съм кисел днес. Кофти седмица, нали знаеш как е? Ела и си легни при мен…

Бутвам я на леглото и поглеждам часовника върху шкафчето. 12.15. Опипвам я, наблюдавайки спазъма, който пробягва по устните й, после дрехите се разхвърчават из стаята и аз съм върху нея и в нея. Лицето й се гърчи в агония, а аз се чудя, кога ще мине шибания влак.

12.21

Тоя скапан влак, шибаните му Англиан Рейлуейс или както там викат на тая приватизирана помия… 12.22, тъпи копелета… трябваше вече да е минал…

— Страхотна си, бейби, същински динамит! — лъжа окуражаващо.

— Ъ-ъ-ъх… — хрипти тя.

Мамка му, ако влага само толкова в цялата работа, по-добре да иде да прави бургери, защото няма бъдеще в индустрията.

Стискам зъби и задържам още пет кошмарни минути до 12.27, когато мръсното копеле най-сетне профучава и разтърсва гарсониерата из основи, а тя започва да пищи в екстаза на любовта.

— Силен финал, бейби — казвам й. Опитвам се да прилагам тактиката на Тери Венабълс като треньор — дръж на основните неща, не забравяй да им повтаряш, че ги бива. Позитивно отношение, насърчаване, никакво крещене и изпускане на нервите. — Но трябва да влагаш повече жар. Казвам ти го за твое добро.

— Благодаря, Саймън — усмихва се тя и оголва нащърбените си зъби.

— Сега обаче се налага да тръгваш, защото имам работа.

Лицето й леко посърва, но за секунди навлича дрехите си, сякаш само с едно единствено движение. Подавам й десетачка за билети и фасове, тя набързо се сбогува и се измита.

Когато вече се е разкарала, събирам купчината гей-порно списания, които накупих вчера в Сохо и ги набутвам в голям плик, върху който надписвам адреса:

ФРАНСИС БЕГБИ

ЗАТВОРНИК № 6892ВК

ЗАТВОР НА Н.В. СОТЪН

СОТЪН МЕЙНЗ

ЕДИНБУРГ

ШОТЛАНДИЯ

Винаги приготвям пакет с такова съдържание за старото приятелче Бегби, който му изпращам, когато се връщам в Шотландия, така че клеймото винаги да е оттам. Чудя се, кого ли подозира. Сигурно всяко копеле в целия район Лотиън. Това е част от моята малка война с родния ми град.

Без да щадя пастата „Гибс“ измивам зъбите си, старателно отмахвайки всякакви остатъци от Таня, после се мушвам под душа и трескаво търкам гениталиите си, опитвайки се да изчегъртам налепите от тази биологическа опасност, която току-що бях изклатил. И познайте какво, разбира се, точно в този момент звъни телефонът. Най-голямата ми слабост, че никога, ама никога не мога просто да го оставя да си звъни, а и секретарят не се включва. Увивам хавлиената кърпа през кръста си и го вдигам.

— Здрасти, Саймън. Как си, моето момче?

Минават няколко секунди, докато затопля на кого е този глас. Леля ми Паула, която звъни от Единбург.

4. „…бездарни чекии…“

Всеки път, когато си сменям курса, се чувствам все по-голяма неудачница. Но университетските курсове са като мъжете; дори и най-очарователните не могат да те задържат достатъчно дълго. Коледа вече мина и аз отново съм свободна жена. Все пак смяната на курсове не те кара да се чувстваш толкова лошо, колкото, когато сменяш града или университета. Плюс това се чувствам доволна от факта, че вече съм изкарала цяла година без прекъсване в Единбургския Университет. Е, почти цяла година. Лорън бе тази, която ме нави да сменя курса по литература с този по медии. Новата литература е киното, каза тя, цитирайки някакво тъпо списание. Разбира се, отвърнах, диалог не се учи вече от книгите, но не се учи и от филмите, а от видео игрите. Накъсан, стегнат диалог. Ако наистина искаме да сме стилни, радикални и ултрамодерни, трябва да се наврем в тарапаната пред игралните автомати сред анемични тийнейджъри, които са избягали от даскало. Автоматите на Джонис Амюзмънтс, Саут Сайт — там е мястото.

Трябва обаче да продължа с поне един модул по литература и избрах шотландска литература, тъй като съм англичанка и да правиш нещо точно на опаки винаги е добър аргумент.

Маклимънт изнася лекция пред шепа патриоти и кандидат-шотландци (Боже, миналата година и аз бях от тях. Научих, че една от прапрабабите ми, за която преди не бях дори и чувала, имала неблагоразумието да прекара отпуската си в Килмарнок или Дъмбъртън и за малко да се запаля по идеята да разигравам горда шотландка заради едната стипендия…). Докато Маклимънт се цепи с националистическата си пропаганда, направо имаш чувството, че някъде отзад се носи саундтрак от шотландски гайди. Защо изобщо съм тук? Отново идеята е на Лорън. Лесно се избутва, това е.

Дъвката в устата ми е придобила металически вкус и от дъвкане ми се е схванало ченето. Изплювам я и я лепвам под банката. Умирам от глад. Миналата вечер изкарах двеста лири с бездарни чекии. Изпразвах мъже под хавлиени кърпи. Тия затлъстели, червендалести лица, които те гледат с настървение, са толкова прозрачни. Веднага ти става ясно какво искат и разиграваш ту безчувствена, вулгарна кучка, ту прехласнато миловидно момиченце или каквото там се очаква. Всичко това ти е толкова далечно, толкова не те засяга, че се сещам как с брат ми дърпахме кучето ни Монти за пениса и после гледахме как се опитва да се изпразни като се търка на дивана.

Мисля си колко неестествено би било да си добра в правенето на чекии, мисля си за курове и скоро Маклимънт свършва. Лорън е изписала купчина листа за шотландската диаспора, Рос, „американския шотландец“, сигурно яко одървен в тесния си Ливайс довършва драсканиците си за английската жестокост и несправедливост през вековете. С трясък затваряме папките си почти едновременно и ставаме. На излизане Маклимънт хваща погледа ми. Мутрата му е точно като на бухал. Тъпа. Нямам представа какво е мнението на разните му там орнитолози, но истинските разбирачи от соколи, ястреби и други грабливи птици веднага ще ви кажат, че по-тъп хищник от бухала няма.

— Мис Фулър-Смит, може ли да поговорим за малко — казва тежко той.

Обръщам се към него и отмятам косата си зад едното ухо. Повечето мъже не могат да устоят на това: безусловния жест на непорочната девственост. Актът на повдигането на брачния воал, на разкриването. Маклимънт е циничен, съсухрен алкохолик и следователно идеално програмиран да се хване на тая въдица. Заставам до него малко по-близо, отколкото трябва. Винаги работи добре, когато го правиш със свити по природа мъже, които обаче имат хищнически инстинкти. И в този случай няма грешка. Проработва безотказно.

Тъмните, постоянно стреснати очи зад очилата се разпалват. Изтънелите косми на оредялата му коса се надигат с няколко милиметра като от статично електричество. Комичното му сако с подплънки се надува от превзета въздишка.

— Струва ми се, че още не съм получил есето ви за втория семестър — издекламира той с очевидна похотлива нотка.

— Още работя по него. Нямам много време, защото ми се налага да работя нощем — усмихвам се.

Маклимънт, който или е много обигран (в което, определено иска да повярвам) или просто хормоните му вече са паднали под критичното ниво, за да се разгорещи за по-дълго, кимва гробовно:

— Следващия понеделник, Мис Фулър-Смит.

— Ники, ако може — накланям усмихнато глава на една страна.

— Следващия понеделник — повтаря Маклимънт и се сгърбва да събира нещата си от катедрата. Кокалестите му, възлести ръце сковано подреждат листата и ги запращат в чантата му.

За да получиш нещо трябва постоянство. И аз не се предавам.

— Лекцията ви наистина, наистина ме увлече — грейвам аз. Той вдига глава и пуска хитра усмивка.

— Чудесно — отсича сухо той.

Тази малка победа ми вдига настроението и заедно с Лорън се отправяме към барчето.

— Тоя семинар по кино. Какъв е контингента?

Лорън помръква, явно представяйки си всички бели които предстоят, всички досадници, които ще се изтърсят от този контингент рано или късно в квартирата. Пресмята кои от тях са способни да омърлят всичко наоколо, кои ще се натискат за секс, кои ще буйстват.

— Един-двама стават. Обикновено сядам до този, Раб. Малко е по-голям, към трийсетака, но става.

— А за леглото, става ли?

— Ники, ужасна си! — клати тя глава.

— Аз съм свободна жена! — протестирам. Обръщаме кафетата набързо и тръгваме към аудиторията.

Преподавателят е някакъв спечен тип. Издълженото му тяло и закръглените рамене образуват идеалната поза, в която може да съзерцава пъпа си докато говори с мекия си, дълбок южноирландски акцент. Часът продължава с прожекцията на кратък руски филм с непроизносимо заглавие. Някаква пълна тъпотия. Точно по средата вратата се отваря и влиза някакъв пич със синьо яке, италиански лейбъл, кимва към даскала, за да се извини, усмихва се на Лорън и се тръсва на мястото до нея.

Хвърлям поглед към него и той поглежда към мен, съвсем за кратко.

След лекцията Лорън ми го представя. Раб. Той е сърдечен, без да е лигав, което доста ми допада. Среден на ръст, слаб, светло кестенява коса, кафяви очи. Отиваме в клубчето да пийнем по нещо и да поприказваме за курса. Тоя Раб не е от хората, които се набиват на очи. Странно, защото е доста хубав. Хубостта му обаче е доста стандартна, точно този тип, който една жена чука между две сериозни гаджета. След първата бира той се отправя към кенефа.

— Готин задник — отбелязвам. — Падаш ли си по него? Лорън поклаща глава и се цупи.

— Той си има постоянно гадже и чака дете.

— Не съм те питала за CV-то му — контрирам я. — Просто питах, дали го харесваш?

Лорън ме смушква доста яко с лакът и ми обяснява, че съм откачена. В много отношения тя е момиче с пуритански разбирания, закъсняла за времето си, в смисъл на старомодна. Обожавам полупрозрачната й кожа, а събраната отзад коса и очилата й са наистина секси както и прецизните деликатни движения на ръцете. Тя е стройно, грациозно сдържано момиче на деветнадесет и понякога се чудя, дали изобщо някога е имала сериозно гадже. С което, разбира се, искам да кажа, дали изобщо някога се е чукала. Твърде съм привързана към нея обаче, за да й обясня, че тия нейни феминистки бръщолевения са просто номера на една недоклатена провинциалистка.

Тя има навика да ходи с този Раб след лекции за по питие, да дърдорят за филми и да се оплакват от курса. Е, днес ще трябва да бъде menage a trois. Раб има малко онова поведение на човек врял и кипял, леко отегчен а ла и-това-съм-го правил. Струва ми се, че харесва зрелостта и интелигентността у Лорън. Чудя се дали наистина си пада по нея, защото тя определено го харесва. Личи си от километри. Ако пък толкова си пада по зрели мацки, то аз съм почти на двадесет и пет.

Раб се връща и носи три бири. Обяснява ни, че работи в бара на брат си, за да си изкарва допълнително. Казвам му, че и аз правя нещо такова — бачкам следобедите и някои вечери в една сауна. Като повечето хора и той изглежда заинтригуван. Килва глава встрани и се вторачва в мен с изучаващ поглед, който изцяло променя лицето му.

— Ти нали не… искам да кажа, знаеш…

Лорън се нацупва с погнуса.

— Да спя с клиенти ли? Не, само масажирам — обяснявам и правя отсечени движения с ръце. — Разбира се, няма начин някой да не ти предложи, но това не влиза в услугите на фирмата — лъжа и после пускам въдицата — Но веднъж… — Тук правя многозначителна пауза. И двамата са зяпнали от очакване. Чувствам се като добрата стара баба, която чете приказка за лека нощ на невръстните дечица и тъкмо е стигнала до частта, където трябва да се появи големият лош вълк.

— …направих чекия на един възрастен мъж. Постоянно се оплакваше колко му липсва покойната му жена. Не исках да вземам ония двеста лири, но той настоя. После започна да разправя колко свястно момиче съм и да се извинява, че ме е поставил в такова положение. Беше ужасно мил.

— Как си могла, Ники? — изви глас Лорън.

— Вие сте си добре, шотландците, следването ви излиза без пари. Таксите ви се плащат, какъв ви е проблемът — затапвам я. Лорън знае, че не може да рита срещу това. Грубата истината обаче е, че правя куп чекии, но това не е нещо, което човек би правил за друго, освен за пари.

5. Мръсен № 18734

Бях подготвен за срещата с Колвил. Добре, че Таня ми разказа как се е държал този малоумник. Той отдавна искаше да се отърве от мен и сега на клетия чекиджия му се отваряше идеалната възможност. Не смятах да се дам без бой. През миналата година, поточно от лятото на миналата година ми се бе отдало добре да проуча потайностите на дома на семейство Колвил в Холоуей.

Разбира се, щеше да чака да свърши смяната ми. Вечерта вървеше спокойно. После Хенри и Чингиз дойдоха с още няколко момчета, всички доста пийнали. След някакъв скандал с друга компания имало екшън и нашите се кефеха на победата си, раздуваха кой какво направил и тям подобни. По някое време минаха на темата, че Абърдийн и Тотнъм щели да се обединяват.

— Представяш ли си тия стиснати задници да идат на бар — намесих се в разговора. — Кой, мамка му, ще плаща пиенето? Сигурно шибаният барман! — смея се и момчетата се смеят с мен. Правя им компания, наливам щедро питиета за сметка на заведението, защото знам, че скоро идва краят на моето царство.

В известен смисъл е тъжно, защото ми беше като втори дом, отворена врата, място, където се срещах с хора, онзи тип хора, с които изглежда винаги съм се срещал. Но свърши. Изчерпа се. Време е да продължа напред. Човек никога не може да спечели като бачка на подобни места. Печели, само ако ги притежава. С периферното си зрение виждам Линзи, която ми намигва преди да се качи на подиума с пилона.

Да, вярно, всичко е от пластмаса и хром, обзавеждането е съвсем оскъдно, и въпреки това можеш да усетиш миризмата на стари фасове, запарена сперма по фланелените панталони на мъжете, евтиния парфюм на момичетата, разредената бира. Цялото нездраво отчаяние, което витае насред веселието.

Линзи обаче си дава ясна сметка за нещата, твърде умна, твърде светната, за да се превърне в жертва и да се върже по-дълго от необходимото на такова място. Тя внимава никога да не показва пренебрежение към копелетата, които идват тук, пренебрежение, каквото една умна, образована жена като нея би трябвало да изпитва към тях, и вероятно към мен, макар всички да храним илюзии, че сме различни, че имаме някакъв специален финт в тази игра, някаква собствена спасителна ирония. Линзи обаче наистина е различна и има вярна представа за нещата. Направи няколко записа с аматьорско порно, направи собствен уеб-сайт, за да се разчуе името й и сега клиентите сами я търсят тук, точно в този стрийп и денс бар. Работи сама, без сводник, а заинтересованата й усмивка моментално се изпарява, щом се усети, че искаш да я работиш. Тя е човек, който не играе в чужди сценарии и следователно е напълно безполезна за мен.

Жалко. Гледам я на подиума как прави онова дълбоко атлетично движение с таза, което би запратило една крек-курветина като Таня в реанимацията. Проследявам бедрата с прекрасен изкуствен тен чак до сребърните прашки с усърдието на клиент, който си дава парите. Няма начин, просто се налага да потърся от онези нейни записи.

Неизбежно в края на смяната при мен пристига Дюри с кретенската усмивка на ученик-портаджия.

— Колвил иска да те види в офиса — почти напява противният плужек.

Знам за какво става дума и щом влизам, се настанявам без покана на стола срещу него. Погледът му шари наоколо през тесните цепки на очите върху изпитата му тарикатска мутра и ме наблюдава сякаш съм гол охлюв. С един жест плъзва по масата към мен някакъв плик. Върху ревера на това тъпо сиво сако, което е облякъл има леке. Нищо чудно, че тя…

— Формуляр Р45 и отработеното — обяснява той с типичния си мазнярски тон. — Тъй като не ти достигат две седмици до необходимите 104, не се налага да ти плащам обезщетение. Всичко е точно, уверявам те. Такъв е законът — ухилва се копелето.

Пускам дълбок искрен поглед.

— Защо така, Мат? — питам, разигравайки наранено достойнство. — Знаем се от толкова време!

Цъ. Погледът не сработва. Лицето му остава безизразно и той се обляга назад, клатейки бавно глава.

— Предупредих те да идваш навреме. Трябва ми главен барман, който да стои в бара. Но, което е по-важно, предупредих те за онази малка кучка, оная курветина, твоята приятелка, която се влачи тук и се предлага на клиентите ми. Онази седмица дори беше тръгнала да се натиска на един клиент със синя кръв — клати отново глава с отвращение той и до ушите ми достига кискането на Дюри, който се забавлява не по-малко от Колвил.

— И те имат курове, или поне така разправят — усмихвам се в отговор. Отново чувам сподавен кикот зад гърба си.

Колвил се накланя напред, физиономията му придобива сериозно изражение. Това е неговото шоу и той не би търпял да бъде изместен.

— Не ми се прави на много отворен, Уилямсън. Знам, че се мислиш за голям тарикат, но за мен не си нищо повече от поредния шотландски боклук, допълзял от Хакни.

— Айлингтън — вмятам. С последното наистина ме жегна.

— Няма значение. Главният барман трябва да движи бизнеса ми тук, а не да използва мястото за собствените си жалки мръсни игрички. Тук вече се събират всякакви боклуци — курви, дребни престъпници, футболни хулигани, търговци на порно, дилъри на дрога и знаеш ли какво? Всичко това става през последните две години откакто ти си тук!

— Но това е стриптийз бар! Естествено, че ще има съмнителни типове. Бизнесът ни е такъв, нечистоплътен! — протестирам гневно. — Създадох постоянна клиентела, която си плаща добре! Хора с пари!

— Просто си обирай парцалите — сочи ми той вратата.

— Значи, това е. Аз съм уволнен?

Усмивката на Мат Колвил става още по-широка. Време е. Вдигам очи и фиксирам погледа му.

— Е, значи е дошло време за разчистване на сметки. Чукам жена ти редовно от около шест месеца.

— Какв… — Колвил се втренчва в мен и усещам как Дюри замръзва зад гърба ми, после набързо се омита, смутолевяйки някакво извинение. Колвил остава вцепенен за секунда или две, но след лек тремор тънките му устни се извиват в лека предпазлива усмивка. После поклаща глава с презрение и ненавист.

— Ти наистина си бил голям нещастник, Уилямсън.

— Може да се каже, че и добре се нагуших — добавям, все едно не съм го чул. — Провери тегленията от кредитната й карта. Хотели, дизайнерски дрехи и всичко останало! — Соча с пръст ризата си „Версаче“. — Това определено не е от въшливата заплата, която ми даваш.

Нов спазъм на ужас преминава през очите му, но се сменя с бяс.

— Миризливец нещастен. Наистина ли мислиш, че ще ти се вържа на глупостите? Жалък…

Ставам и докато се надигам измъквам от вътрешния джоб на сакото си моменталните снимки от „Полароид“ и ги хвърлям на бюрото.

— Може пък да се вържеш на това. Пазех ги за черни дни. Доста красноречиви, нали? — намигвам, обръщам се и набързо, но с достойнство се омитам от офиса и минавам през бара. Страхът ме застига на улицата и преминавам в лек тръс, но след мен няма никой и аз се шмугвам из сокаците на Сохо, огласяйки ги с гръмък смях.

Докато вървя по Чаринг Крос Роуд, настроението ми спада като се сещам, че съм загубил най-постоянния си източник на доходи. Опитвам се да го балансирам с това, че съм се отървал от неприятности, пресмятам новите възможности и опасности на създалото се положение. Вземам метрото до Ливърпул Стрийт и оттам надземната железница до Хакни Даунс. Слизам на Даунс и поглеждам през стената на перона към собствения си заден прозорец. Имам чувството, че ако се пресегна като нищо ще докосна мърлявото стъкло. По прозореца са се налепили цели пластове прах, слуз и всякаква мръсотия, че е невъзможно да се види нищо вътре. Тия тюфлеци от Грейт Ийстърн Рейл трябва да платят за измиването, мамка им, техните шибани дизелови влакове са осрали всичко това. На излизане от гарата вземам последното, чисто ново разписание за деня на ГИР.

Връщам се в дупката, определяна от агентите на недвижими имоти като „студио“, и се заглеждам към улицата през предния прозорец. Скапани англичани. Студио?! Нелепи, винаги надути до пълен абсурд. Кой друг освен тях може да е толкова заблуден, че да нарича скапаните съборетини „имения“? Негово превъзходителство Саймън Дейвид Уилямсън от имение Банана Лийт. Оглеждам някаква млада майка с детска количка пред аптеката. Торбите под очите й ми подсказват, че тя би могла да бъде модел. Модел на сакове и куфари „Самсонайт“. Подсказват ми също, че съм изминал петстотин шибани километра на Юг, за да живея на скапаната Грейт Джанкшън Стрийт. Внезапно сградата се разтърсва от преминаващия отзад с тътен влак за Норуич. Проверявам часовника: 6.40 или 18.40 както тия чекиджии от железниците му викат. Точно навреме.

Винаги, щом можеш, инвестирай! Точно това се опитвах да кажа на Бърни онзи ден, макар че бях твърде навит, за да го обясня хубаво. Това е номерът. Това разделя успелите от неудачниците, хората на истинския бизнес от пробилите аграри, които ти надуват главата по вестниците и телевизията как са постигнали всичко със собствен труд, как са си блъскали главата, как са стискали зъби и подобни дивотии. Медиите не спират да тръбят разните му там истории за успели личности, но всички знаем, че това е само върхът на айсберга, защото непрекъснато виждаме и провалите около себе си. В пъба редовно сме заклещени от някой скапаняк, който се пени как, ако не било заради тия мръсни копелета, тая гадна кучка или тия нещастни задници, той щял да стигне далеч, обвинявайки всички, освен себе си, че е повярвал в лъжите на пресата. Бърни трябва много да внимава, защото е започнал да звучи точно като тия отрепки. Не можеш да я караш вечно така. Накрая човек (ако е късметлия) трябва да погледне пачката, с която разполага и да инвестира, преди да я е издухал. Иначе обратно към прокишляшкото какво щяло или нещяло да бъде по пъбовете или още по-зле към крека или лилавото тенеке бира „Тенетс“.

Имам нужда от пари, които да инвестирам. Сега обаче се налага да отида у Аманда. Стиснатата кучка е пълна с мангизи, но продължава да ме цеди.

Предложението на леля Паула, на което почти се бях изсмял по телефона, направо за малко да се изкискам в ушите на клетата женица, то, така да се каже, сега започва да звучи все по-добре.

Дългът зове и минавам през изтезанието на един автобус и на метрото, за да стигна до мястото, което се нарича Манди-ето-аз-си-изпълнявам-задълженията-а-ти-ми-взе-всичко в Хайгейт, извеждам детето и давам четиридесетте лири седмично, които просто изчезват в ненаситната паст на малкия звяр. Не, не си правете никакви илюзии, хлапето е наистина тлъсто. Последният път, когато го водих в Шотландия да види майка ми тя провлачи с шотландския си акцент, че бил „същия като мен на тази възраст“. Като мен на тази възраст. Всяко дебело дете, което лесно и непрекъснато се пребива някъде е идеалната жертва за малките жилави хищници от игрището и улицата. Благодаря на Бог за пубертета и хормоните, които ме отърваха от ада на тлъстините. Може би, противоречивите чувства, които изпитвам към сополанкото, се дължат на факта, че нещастникът ми напомня за един по-млад и залупен Саймън Дейвид Уилямсън. Все пак не мога да повярвам, че съм бил чак такъв. Тия сланини най-вероятно идват от тлъстия му еврейски дядо. По нейна линия, разбира се.

Бъхтим пеш из Уест Енд на път за Хембли. Ще избираме Коледен подарък за хлапето. Разбира се, цялата празнична дандания с намаленията е отминала и сега всички са се спекли от януарската си алчност. Бях му подарил ваучъри, водейки се от принципа, че от най-ранна възраст трябва да свикваш със свободата на избора. Аманда обаче ги беше прибрала и настояваше да отида с него. Не бяхме изминали много път след като слязохме на Оксфорд Съркъс, макар и да вървяхме малко бързо, а дребното копеленце започва да се дърпа, да спира и да си разтрива дебелите бутчета. Видео-плужек. Със сигурност би предпочел да е вкъщи пред своя Плейстейшън. Дори по празниците аз съм толкова бреме за него, колкото и той за мен. Докато вървим, продължавам плахите си опити за разговор и се моля да има готини гаджета из магазините, че да си оплакна очите.

Това е проблемът със зимата. Гаджетата са твърде опаковани. Изобщо не знаеш какво получаваш, докато не го отнесеш вкъщи, не го отвориш и после е вече твърде късно да го връщаш. Коледа. Проверявам GSM-ите за SMS-и. Нищо.

Магазините, тълпата, мъкненето на всякакви боклуци наоколо скоро започва да ме потиска. А що се отнася до дребния… не, няма връзка с този номер. Все пак правя опити. Не е кой знае какво, но колкото мога — толкова. Предполагам, че и за двамата е нещо като работна смяна, която трябва да се избута някак. Накрая съм кошмарно преял с всякакви боклуци, тежко ми е и съм издухал всичките си пари. И за какво? Родителски дълг? Общуване между поколенията? За чий е всичко това?

Не ми остава нищо друго освен да зяпам пичките и да си припомням как преди няколко седмици заведох малкия Бен (тя му измисли името) в Мадам Тюсо. Мислех си колко е самодоволна от това, че я опъва юпито на нейните мечти. Така, ама така се радвала, че излизам с Бен и как най-сетне можели да останат малко на спокойствие. Та значи, аз си плащам четирийсет лири на седмица, за да може тя да се изчука на воля. Ще трябва да си татуирам на челото с големи букви: М-У-Х-Л-ЬО.

Когато връщам келемето, се налага да си призная, че Манди изглежда много по-добре. През тази последна година кучката влезе в час за пръв път от раждането на Бен. Мислех си, че ще се освини здраво, подобно на останалите членове на шибаната си фамилия, но не, тя изглежда направо изрядно. Ако така ходеше на фитнес и пазеше диета, докато бяхме още заедно, можеше и да й спестя унижението, на нея и цялото й семейство преди няколко лета в Тоскана. Аз съм амбициозен мъж, а и никое копеле с малко самоуважение не би искало да го виждат с някаква тлъста крава, която му виси на ръката.

Но тлъстите крави си имат своите приложения: като лели, например. Добрите, пухкави лелички. Леля Паула винаги е била моята любима леличка. Разбира се, не е имало кой знае каква конкуренция. Клетата леля Паула, тя наследи пъба, но беше достатъчно тъпа да се омъжи за някакъв тарикат, който за малко не пропи и пъба и дома й, преди тя да го нарита. Окуражаващо е, когато виждаш как дори такива силни, волеви кучки като Паула си имат слабите места. Това поддържа копелетата като мен в бизнеса. Сега ми предлагаше да купя пъба за двадесет бона. Платими на по пет годишно.

Първият основен проблем беше, че тъкмо бях прехвърлил четиринайсет бона на червено. Вторият бе, че пъбът се намираше в Лийт.

6. „…малки палави тайни…“

В очите на Раб се долавя твърдост, която издава нещо скрито. Той мери думите си, както старите клиенти на стиснатия местен кръчмар мерят глътките си. Раб словесно кръжи край Лорън, която е настръхнала като улична котка, готова да те изсъска или издере, така че той го кара внимателно. Тя иска да оправдае пред себе си напрежението, което изпитва от неговото присъствие и си мисли, че той не трябва да е тук, че трябва да сме само двете, по женски, или само те двамата. Но аз я познавам твърде добре и знам, че Раб го отнася заради кризата на предменструалния й синдром. Като същински сестри, двете сме синхронизирали цикъла си и в момента тя се опитва да намери причина, за да превърне раздразнителността си в антипатия.

Клетия Раб. Насадил се е с две луди крави. Чувствам познатата отпадналост и тежест, а на брадичката ми излиза пъпка. Лорън и аз сме малко напрегнати, защото при нас ще се нанася нова съквартирантка. Името й е Даян и изглежда о’кей, студентка е по психология. Всичко ще е наред, стига да не се опитва да ни психоаналитичничи. Почти се бяхме навили да се приберем и да почистим за нейното пристигане, но двете халби ми подсказват, че няма да стане. Студентският клуб започва да се пълни, но наоколо никой не пие здраво, всички лигавим някакви бири. Роджър зад бара небрежно пуши. Двете момчета, които играят билярд поглеждат към мен, единият смушква другия и ми се ухилва. Не са нищо особено, но сериозно се замислям, дали да не пофлиртувам с тях, най-малкото защото не ми харесва насоката на разговора.

— Предполагам, че ако бях жена, щях да съм феминистка — отстъпва Раб, обезвреждайки пискливите отровни атаки на Лорън. Тази вечер са се насъбрали доста кресливци и тяхното присъствие като че ли извиква най-лошото у Лорън, карайки я да е още по-крайна. Тия отворени копелета дори няма да си покажат носа навън, когато се върнат в родните си градчета. Удрянето в гърдите се разиграва тук, в тази сигурна обстановка, в лабораторни условия извън реалния свят.

Жалвайки се от липсата на атмосфера, решаваме да се преместим в Каугейт Пъб. Навън е разкошна привечер, но когато се забиваме из оплетените тъмни вътрешности на града, догарящото слънце напълно изчезва зад масивните фасади. Набутваме се обаче в някакъв бар, който се счита за последен писък, но очевидно информацията е от преди няколко седмици. Ходът се оказва погрешен, тъй като моят любовник, по-точно моят бивш любовник е вътре. Колин Адисън, проф., д.ф.н.

Колин е леко брадясал и прилича на студентите, на които преподава. Усещам някаква особена власт. Подобно нещо не би могло да се случи, докато бе с мен. Разбира се, стои му глупаво. Тъкмо си взимаме бирата, сядаме и той се сервира.

— Трябва да поговорим — казва той.

— Нямам желание — отвръщам му, гледайки отпечатъка от червило по чашата си.

— Не можем да оставим нещата така. Искам обяснение. Поне това съм заслужил.

Поклащам глава и правя кисела физиономия. Поне това съм заслужил. Нещастник. Отегчително и донякъде неловко, две усещания, между които трябва да се прави ясна разлика.

— Хайде разкарай се, моля те!

Колин кипва, сочи ме с пръст и го размахва във въздуха сякаш дирижира ядните си думи.

— Още много трябва да пораснеш, скапана малка кучка, ако си мислиш, че така можеш да…

— Виж, приятел, по-добре изчезвай — става от мястото си Раб. Очите на Колин просветват. Някакво си студентче, което само да му посегне и ще бъде изритано с помощта на Ректорския Съвет, където Колин е клечка. Но уви, Ректорския Съвет ще се заинтересува много повече от него — преподавател, който чука, всъщност, по-точно се опитва да чука студентка. Откакто го отрязах, Колин очевидно е зациклил на тема как трябва да порасна. Какво стана с онази „зряла връзка“, която имахме в онези далечни безметежни дни от, хъм, миналата седмица?

Тъкмо решавам да не се занимавам повече, но Лорън се намесва. Лицето й е сгърчено от бяс и тъкмо си мисля, че сега ще покаже своята наистина лоша страна, когато тя прецаква малко нещата като изръсва тъповатото:

— Оставете ни, тук се води частен разговор!

Изкисквам се глупаво и пияно. В дадената ситуация изобщо няма нужда да ми се помага. Когато нещата опрат до Колин, се чувствам на собствена територия.

— Виж, наистина ми се драйфа от теб, Колин! Драйфа ми се от мекия ти, алкохолизиран кур на средна възраст. Писна ми аз да съм виновна, че не можеш да го вдигаш. Писна ми от самосъжалението ти, защото си бил ощетен от живота. Взех всичко, което може да се вземе от теб. Сега искам да се отърва от ненужната опаковка. В момента разговарям с хората, така че, направи ми една услуга и се разкарай от очите ми. Моля?

— Скапана кучка… — казва отново нещастникът, лицето му инфарктно почервенява и той виновно се оглежда наоколо.

— Ска-а-а-пана ку-учка — имитирам скимтенето му. — Толкова ли можеш?

Раб опитва да каже нещо, но аз го изпреварвам, обръщайки се отново директно към Колин:

— Не забелязваш ли, че присъствието ти не вдига нивото на разговора? Дори на тази маса? Моля те, иди си.

— Ники… — започва помирително копелето и отново се оглежда, дали наоколо няма студенти, — …просто искам да поговорим. Нищо повече. Щом е край, нека бъде край. Не виждам защо обаче да свърши така.

— Стига си мяукал, просто иди и намери друга, някоя достатъчно наивна, която ще можеш да впечатлиш. Ако устискаш праз лятото, след няколко месеца ще дойдат новите първокурснички. Страхувам се, че не се мразя дотолкова, че да излизам с теб.

— Шантава кучка — изплюва той и добавя. — Тъпа курва!

След което изхвърча като тапа от бара и вратата яко се тръшва зад гърба му. Кръвта се качва в главата ми за секунда, но скоро преминава и всички му удряме дружен смях. Барманката ме поглежда и аз вдигам рамене.

— Нямаш никакъв срам, Ники — задъхва се Лорън.

— Права си, Лорън — отвръщам, гледайки право към Раб. — Да се забърквам с преподаватели… не е голям купон. Този ми е вторият. Първият беше преподавател по английска литература, докато учех в Лондон. Беше малко странен, да не кажа особено извратен.

— О-ох, не… — противи се Лорън. Тя много добре знае за какво става дума.

Но, не, разказвам подробно историята за Майлс и я карам да се чувства страхотно неловко.

— Той бе истински човек на изкуството. Подобно на Блум в „Одисеи“, професорът си падаше по острата миризма на урина. Купуваше пресни бъбреци и ме караше да се изпикая в малка купа. После накисваше бъбреците вътре и ги оставяше да киснат за през нощта, а на сутринта ги приготвяше за закуска. Беше много цивилизован извратеняк. Водеше ме на пазар по бутиците. Обожаваше да ми избира дрехи. Особено, ако имаше някоя младичка, елегантна продавачка, която да ми помага. Обясняваше ми, че много му допада да гледа как една млада жена облича друга, но поставени в комерсиална обстановка. Ерекцията му ясно се виждаше и понякога свършваше там, на място, направо в панталона си.

Лорън изглежда прекрасно, когато е бясна, разпалва се като жарава и това страшно й отива. Лицето й леко почервенява, очите й блестят. Може би хората обичат да я гледат ядосана, защото така виждат как би изглеждала, ако могат да я видят докато се чука.

Раб се смее, вдигайки вежди, а лицето на Лорън се сбръчква.

— Не смяташ ли, че Лорън е много хубава? — питам го.

На моята съквартирантка обаче хич не й е забавно. Лицето й се обагря още малко и очите й се просълзяват леко.

— Правиш се на глупачка! Стига си се опитвала да ни поставяш в неловки ситуации, и мен, и Раб!

Раб явно никак не е притеснен, защото успява да ни стресне и двете — Лорън съвсем очевидно, но и мен, доста повече отколкото показвам. Той, прехвърля една ръка в прегръдка върху Лорън и друга върху мен и подред ни разцелува нежно по бузите. Забелязвам как Лорън се вдървява и изчервява от глава до пети, а аз усещам буен приток на емоция и едновременно се чувствам като в менгеме.

— И двете сте толкова хубави — казва той дипломатично, а може би с чувство? Каквото и да е, Раб е просто непогрешим, готин, излъчва дълбочина и сила, каквито изобщо не бях слагала в сметките. После всичко се стопява, когато той сваля ръцете си и добавя спокойно:

— Ако не бяхте вие, щях да се задуша на тоя шибан курс. Говорим как да анализираме филмите също като скапаните критици, без да сме хващали в ръце камера през живота си. И тия дето ни преподават и те не са помирисвали. Учат ни само как да плюем или да се подмазваме на хората, които са имали достатъчно кураж да си надигнат гъзовете и просто да правят нещата. Така е с всички курсове по изкуства — правят от теб поредния досаден паразит.

Усещам как оклюмвам. Съзнателно или не, това момче може да те подлуди. Тъкмо отвори вратата към нещо прекрасно и сега ни запраща обратно в Учебникландия.

— Да твърдиш подобно нещо — сприхаво се тросна Лорън, макар и с видимо облекчение, че сърдечния изблик на Раб не е отишъл по-далеч, — означава да приемаш цялата тачеристка парадигма да се заличат изкуствата и всичко да мине на занаятчийска основа. Ако убиеш идеята за познанието само заради самото него, тогава убиваш и всеки критичен анализ на това, което става в общес…

— Не… не… — протестира Раб. — Имам друго предвид…

И така те продължават, продължават да се нападат и да отстъпват, да се убеждават, че принципно са на едно мнение, когато ги дели пропаст и обратното да се вкопчват яростно в някакви незначителни, педантични различия, които са им дошли на езика. С други думи здраво студентстваха.

Мразя тоя тип препирни, особено между мъж и жена и още повече, когато някой от тях току-що е вдигнал залога. Иска ми се да изкрещя право в лицата им:

СТИГА СТЕ СИ ТЪРСИЛИ ПРИЧИНИ ДА НЕ СЕ ИЗЧУКАТЕ!

След няколко питиета барът приема по-поносими омекотени очертания, темпото се забавя, хората се радват просто на компанията на други хора и плещят глупости. В този момент решавам, че доста си падам по Раб. Това не става изведнъж, а е нещо като постепенно натрупване. В него има нещо чисто и шотландско, нещо благородно и келтско. Почти пуритански стоицизъм, който не може да бъде открит у мъжете в Англия и особено в Рединг. Но те не спират и не спират, тези шотландци: спорят, обсъждат, разискват по начин, специфичен само за медийните и аристократичните прослойки в Англия.

— Стига с тия тъпи спорове! — прекъсвам ги авторитетно. — Преди малко споделих с вас една от палавите ми тайни. Нямаш ли и ти някакви такива тайни, а, Лорън?

— Не — отвръща тя, лицето й отново порозовява, а главата й се привежда. Забелязвам, че Раб повдига вежди, сякаш да ме предупреди да не се впускам в тази територия, проявявайки съчувствие към агонията на Лорън, каквото ми се ще да проявявах и аз.

— А ти, Раб?

Той се ухилва и поклаща глава. В очите му за пръв път пробягва дяволито пламъче.

— Не. Имам един приятел, Тери, той е по тази част.

— Тери, а? Искам да ме запознаеш! Ти виждала ли си го, Лорън?

— Не — отговаря отсечено тя, все още напрегната, но вече започнала да се поотпуска.

Раб пак повдига вежди, в смисъл, че идеята не е особено добра, което леко ме заинтригува. Да, всъщност ми допада да се срещна с Тери, допада ми и начинът, по който Раб счита, че не трябва да го правя.

— И какви ги върши този Тери? — разпитвам.

— Ами — започва колебливо Раб — той държи един секс-клуб. Правят порно записи и всичко останало. Искам да кажа, всъщност, това не е точно моя тип място, но определено е типа на Тери.

— Кажи ми още!

— Ами, така. Значи, Тери редовно ходеше да затваря клуба. Една нощ вътре имало останали няколко момичета, които познавал и може би, един-двама туристи. Били подпийнали повечко и се разгорещили. Така се започнало. Скоро сбирките станали съвсем редовни. Веднъж охранителните камери не били изключени и по случайност, както твърди Тери — Раб завърта невярващо очи, — всичко се записало. Така им дошло на ум да правят аматьорски порно-касети, да показват рекламни клипове в мрежата, да ги изпращат по пощата срещу заплащане или да си ги разменят с други хора, които се занимават със същото. Освен това организират и прожекции, обикновено за приятели, по петачка на калпак. Ъ-ъ… Всеки четвъртък.

Лорън изглежда съвсем отвратена и очевидно Раб стремглаво пада в нейните очи, за което той очевидно си дава съвсем ясна сметка. Аз пък го намирам за страшно вдъхновяващо. Освен това утре е четвъртък.

— А утре, ще има ли шоу? — интересувам се.

— Да, сигурно.

— Може ли да отидем?

Раб определено не е много сигурен.

— Ами, ъ-ъ… Трябва да гарантирам за вас. Това е частно парти. Тери, ъ-ъ… може да ви навива да участвате и вие, така че, ако наистина отидем, просто се правете, че не сте го чули. Той само плещи глупости.

Отхвърлям назад косата си и тържествено заявявам:

— Може пък да се навия! Лорън също — добавям. — Чукането е добър начин да опознаеш хората.

Лорън ми хвърля поглед, който би могъл да повали и тибетски як.

— Нямам никакво намерение да гледам порнографски филми, особено с някакви дърти мръсници, а още по-малко да участвам в тях!

— Хайде, де… Ще бъде голям купон.

— Не и не. Ще бъде мръснишко, отвратително и жалко. Очевидно имаме различни разбирания за купон — яростно отвръща тя.

Лорън е направо на нокти и не искам да се скараме, но имам идея. Поклащам глава.

— Нали учим кино? Нали се занимаваме с култура? Току-що Раб ни каза, че цяла филмова ъндърграунд култура се случва точно под носа ни! Трябва да поемем риска. С образователна цел. А освен това ни се отваря възможност да се изчукаме!

— Стига си крещяла! Ти си пияна! — пищи тя и скришом оглежда пъба.

Раб се смее на притесненията на Лорън, а може би това е начин да прикрие своите собствени.

— Наистина обичаш да шокираш, нали? — пита ме той.

— Само себе си — отвръщам. — А ти? Понякога участваш ли?

— Е, не, всъщност това не е моята територия — обяснява пак той, но някак виновно.

Мисля си за този Тери, който пък обича да участва, мисля си, защо Раб и Лорън не си падаха малко повече авантюристи и си мисля, колко забавно би било да си спретнем една тройка.

7. Мръсен № 18735

Отново (най-сетне) съм в родния си град. Пътуването с влак, което преди беше четири часа и половина, сега се проточи седем. Прогрес — да ми ядат кура. Модернизация, оная ми работа. А цените се повишават в пряко съотношение с продължителността на пътуването. Пускам пакета, предназначен за Бегби в пощенската кутия на гарата. Хубаво да се изкефиш, психар такъв! Вземам такси до Крайбрежната. Старото стъргало не се е променило особено. Крайбрежната е като персийски килим. Може да потъмнее и да се износи, но качеството си личи. Слизам пред квартирата на леля Паула, плащам на бакшиша надутата му такса, промъквам се. Край разнебитените звънци на домофона и тръгвам по смърдящото на урина стълбище.

Паула ме прегръща, кани ме да вляза и ме настанява в уютния си хол, слагайки пред мен чай и разни сладки. В добра форма е, трябва да й призная и въпреки това прилича на жертва от автомобилна катастрофа, към която са прикрепени крака на роял. Не оставаме за дълго тук, нито отиваме в бара й — Порт Съншайн. И двете места са й писнали. Вместо това се отправяме в Спей Лаундж за по едно и аз се чувствам едновременно облекчен и подтиснат, че не виждам познати лица наоколо.

Паула си играе с питието и не може да удържи самодоволната усмивка на голямото си провиснало като торба лице.

— Изкарах твърде дълго на това място. Сега имам свой собствен живот, момчето ми — обяснява тя. — Да, наистина срещнах един човек.

Вторачил съм се в очите на Паула и знам, че едната ми вежда неволно се повдига в стил Лесли Филипс, но не мога да я спра. Въпреки това, съвсем не е необходимо да й намеквам, че трябва да говори по същество. Паула винаги е била мъжемелачка. Един от най-мъчителните ми тийнейджърски спомени е как танцувам с нея на сватбата на сестра ми и тя е залепила ръце на задника ми, както пее Браян Фери в парчето Slave to love.

— Той е испанец, чудесно момче, има си местенце в Аликанте. Бях там да го видя. Иска да замина с него. Малко да ме огрее слънцето, да се прочисти стария комин, както се казва. За това става дума, Саймън. Всички наоколо мрънкат — изсумтява презрително тя, очевидно визирайки по-голямата част от населението на Лийт, — че живея в рая на глупците и това няма да продължи дълго. Не ме разбирай неправилно, аз нямам никакви илюзии. Ако не продължи дълго, не продължи. Че какво е вечно? Всякакъв рай в този момент ме урежда напълно — обръща на екс остатъка от питието си тя и налапва лимона, дъвчейки го с изкуствените си зъби и изстисквайки всяка капка от него преди да го изплюе разкашкан обратно в празната чаша.

Не трябва много въображение да сравниш жалките остатъци с това, което би останало от кура на клетия испанец.

Паула предугаждаше всички възможни възражения, не че изобщо смятах да й развалям удоволствието с упреци. Нейното доверие в мен бе просто трогателно: лъжите за моите успехи в развлекателния бизнес в Лондон я бяха впечатлили. Тя просто иска да поема Порт Съншайн. Проблемът за закупуването на старата дупка се разрешава учудващо лесно — тя ми предлага да го изплащам докато печеля от бара. До тогава тя ще остане съдружник в сянка.

Мястото е потенциална златна мина. Само трябва малко да се префасонира. Вече чувам дрънченето на касата, която се пълни и старата пивница придобива цивилизован вид на ресторант с платежоспособна клиентела. Всичко е налице — голяма зала, плюс бар на горния етаж, отдавна затворен и използван за склад.

Трябва спешно да попълня бумагите и щом си тръгвам от Паула, се запътвам право към Съвета, за да взема формулярите. След това се черпя с едно капучино (учудващо добро за Шотландия) и паста в сладкарницата на ъгъла. Разглеждам документите и мислейки за дупката си в Хакни, трескаво започвам да ги попълвам. Лийт е във възход. Метрото ще стигне до тук много по-рано от Хакни.

Когато приключвам, тръгвам да видя нашите в Саут Сайт. Майка ми страшно се радва да ме види, сграбчва ме в здравата си прегръдка, от която ми пукат костите и се разревава.

— Дейви, виж — извиква тя на стария, който едвам отделя очи от телевизора. — Детенцето ни се е върнало! О, синко, толкова те обичам!

— Стига, мамо… Мамо — отвръщам леко неловко.

— Чакай само Карлота да те види! И Луиза!

— Лошото е, че скоро трябва да тръгвам…

— О, не, сине… не…

— Да, но хубавото е, че си идвам тук! И поводът е добър!

Майка ми избухва в сълзи.

— Дейви! Чу ли това? Момченцето ми ще се върне при мен!

— Ами, да. Паула каза, че мога да поема Порт Съншайн.

Старият се извърта в стола си и вдига съмнително вежди!

— Какво ти става? Какви са тия физиономии?

— Порт Съншайн? Там и с пищов не могат да ме завлекат! Пълно е с курви и тъпи комици — опитва да се шегува дъртакът. Копелето изглежда изтощено, не помръдва, кожата му е провиснала и загрубяла. Май вече беше осъзнал, че не може да разиграва майка ми както си иска, защото щеше да го изхвърли като прошляк и тогава няма вече да може да намери някоя тъпачка, която да му се грижи, особено такава, която прави спагети като майка ми.

Отстъпвайки пред настояванията й за събиране на семейството, решавам да остана още една нощ. Малката ми сестра Карлота пристига и започва да кудкудяка, лепвайки ми две мощни целувки и на двете бузи, а после звъни на Луиза по мобилния. Седя с по една сестра от всяка страна, двете вдигат страшна врява, а старият само мърмори и току ни хвърля отровен поглед. Често-често майка ми раздига Луиза и Карлота от дивана и крещи:

— Я мръднете малко! Искам да прегърна хубавичко моето момче! Не мога да повярвам — малкото ми момче се е върнало! И го чака бъдеще!

Доволен от развитието на нещата се отправям надолу към Сън Сити. С лека походка вървя по Крайбрежната, вдишвайки морския въздух, докато не стигна до своя нов порт. Когато влизам Паула е зад бара и внезапно ми потъват гемиите. Самият бар е пародия — стари червени плочки по земята, масите са покрити с пластмасови плоскости, стените и таваните са жълти от тютюнев дим. Много повече обаче съм потресен от клиентелата. Всички приличат на зомбита от филм на Дордж А. Ромеро, разлагащи се в сумрака на ивици от слаб неон. Виждал съм всякакви крек-свърталища в Хакни и Айлингтън, но те са направо палати в сравнение с тази лайняна дупка.

Лийт? Как изобщо ми дойде на ум да стъпя отново тук? След като майка ми се премести в Саут Сайд, нямаше никаква нужда да си показвам носа в този помиярник. Загубих толкова години, за да се измъкна оттук. Сядам на бара и пия скоч, наблюдавайки Паула и нейната помощничка Мораг, която сякаш е клонинг на лелята и непрекъснато сервира храна на тия беззъби дедици, сякаш тук е някаква социална кухня. В пълен контраст от другата страна на бара някакви анемични тийнейджъри са надули джубокса и сковано се гърчат, гледайки презрително дъртаците. Изпитвам неудържимото желание да се чупя от кръчмата, Паула и Лийт. Влакът за Лондон зове.

Любезно се извинявам и тръгвам надолу към новия Лийт: Скотиш Офис, Скотсмън Билдинг, реконструираните докове, изискани барове, ресторанти, къщи на юпита. Ето го бъдещето, юпифицирано, точно на две пресечки оттук. Следващата година, а може и по-следващата само на една, и тогава… Бинго!

Трябва само да преглътна гордостта си и да изчакам малко. Междувременно ще направя няколко удара, няколко далавери, някои мръсни номерца. Местните са толкова задръстени, че ще им е трудно да устоят на темпото, което ще им наложи печения играч от големия метрополис, а именно Саймън Дейвид Уилямсън.

8. „…само обективът…“

Раб изглежда нервен. Чопли кожичките на пръстите си. Когато се пробвам да го предизвикам, той започва да разправя нещо, как се опитва да откаже цигарите, мърмори как очаква дете. Това изобщо е първият намек към мен, като изключим мистериозния Тери, за някакъв живот извън студентството. На човек му става странно като се замисли, че някои хора живеят по няколко различни живота. Като мен. Предстоеше ни среща със скрития свят на Раб, или поне малка част от него.

Таксито криволичи от светофар на светофар, броячът неумолимо се върти. Спираме пред един малък пъб и макар греховна жълта светлина да се процежда върху сиво-синия тротоар и ясно да се долавя смеха от пресипнали препушили гърла, ние не влизаме там. Тръгваме по една опикана странична чакълена пътека, която ни извежда до боядисана в черно врата. Раб потропва ритмично: та-та-та-та-та, та-та-та-та, та-та.

Чува се шум от стремглаво спускане по стъпала. После тишина.

— Аз съм, Раб — смутолевя той и пак тропа, но този път друг футболен ритъм.

Ключалката се завърта, веригата издрънчава и зад вратата наднича къдрава глава, точно като на клоун на пружина. Две алчни, присвити очи набързо регистрират присъствието на Раб, после оглеждат тялото ми с безцеремонна съсредоточеност, от която направо ми идва да се развикам за полиция. После чувството ми на страх и притеснение се изпаряват от топлината на нажежената по бяло усмивка, която сякаш достига собственото ми лице и като пръсти на скулптор го моделират по свое подобие. Усмивката е невероятна. От физиономия на войнствен, враждебен кретен тя го превръща в езически гений, владеещ тайните на света. Главата се завърта на една страна, после на друга, проверявайки алеята за чуждо присъствие.

— Това е Ники — обяснява Раб.

— Влизайте, влизайте — кима пичът.

Раб ми хвърля поглед в смисъл на „сигурна ли си“ и обяснява:

— Това е Тери.

В отговор на погледа му, аз прекрачвам прага.

— Тери Лимонадения — усмихва се този едър, къдрав пич и се дръпва встрани, за да ми направи път към тясното стълбище. Той мълчаливо тръгва след мен, така че, предполагам, да огледа добре задника ми. Аз не бързам, за да му покажа, че това е последното нещо, което би ме притеснило. Нека той бъде притеснения.

— Имаш невероятен задник, Ники, казвам ти го напълно безкористно — казва той с весел ентусиазъм. Наистина започвам да го харесвам. Това е моята слабост — твърде лесно се впечатлявам точно от когото не трябва. Всички винаги са го казвали: родители, учители, треньори, дори връстници.

— Благодаря ти, Тери — отвръщам сдържано, извръщайки се към него, когато стигам най-горе. Очите му светят и аз го поглеждам право в очите, задържайки погледа му. Усмивката му разцъфва още повече, той кима към вратата, аз я отварям и влизам.

Понякога другостта на самото място наистина те сепва. Ако се измъкнеш малко в страни от типичните колонизирани, корпоративни центрове, еднакви за всеки британски град, веднага ще откриеш истинските места. Може би една кратка разходка, няколко спирки с автобус — никога не отнема много време. Това тук беше точно от тези места, толкова фрапиращо, че направо ти секва дъхът от якия кич. Отивам в тоалетната, за да огледам. Дамската тоалетна е тип „ковчега на Фараона“, толкова тясна, че едва можеш да седнеш, чинията е счупена, няма хартия, плочките са нащърбени, в мивката няма топла вода, а над нея се мъдри пукнато огледало. Оглеждам се в него и с радост установявам, че пъпката, която бе тръгнала да ми излиза на лицето е завехнала. Онова петно на бузата ми също е избледняло. Червено вино. Избягвай червеното вино. Тук едва ли би било проблем. Слагам си очна линия и още от мораво-червеното червило. Тегля една четка на косата си. После поемам дълбоко въздух и излизам, готова за срещата с този нов свят.

Много погледи се вторачват в мен. Погледи, които смътно бях доловила на път за тоалетната, но бях игнорирала. Едно момиче със строго изражение и черна къса коса ме гледа открито враждебно от бара. С периферното си зрение забелязвам как Тери повдига очи и й прави някакъв знак. Мястото е полупразно, но аз не изпускам Тери от поглед.

— Пускай пичовете да влизат, Биръл! — казва той на Раб, но не отклонява поглед от мен. — Значи, Ники, с Раб сте в един колеж. Сигурно университетът е много… — Тери се опитва да намери думата, но накрая изтърсва: — А бе, за някои неща човек е по-добре да не мисли.

Смея се на това му изпълнение. Пичът е голяма забава. Все още няма нужда да му натривам носа, това може да стане и по — нататък.

— Да, уча в Университета. В един и същи курс сме. Кино.

— Е, сега ще ти покажа малко филмчета, които си струват! Хайде, сядай до мен — казва той и сочи мястото в ъгъла. Тонът му е на ученик от началното училище, който няма търпение да се похвали какво са направили в клас. — Има ли още такива сладурани като теб в колежа? — пита той, но явно въпросът е насочен повече към Раб, отколкото към мен. Вече бях разбрала, че и двамата с Тери обичаме да поставяме Раб в неловко положение. Нещо, което ни сближава.

Сядаме в ъгъла до две млади жени, една двойка и барманката.

Тери носи стар суичър „Пол енд Шарк“, Т-шърт с триъгълно деколте, дънки „Ливайс“ и маратонки „Адидас“. Има златен пръстен и верига на врата.

— Значи ти си легендата Тери, а? — любопитствам с надежда да получа някаква реакция.

— Да — отвръща той сухо, сякаш тази титла е прекалено известна от една страна, и крайно незадоволителна от друга.

Тайфа стари и не толкова стари момчета влиза и сяда, като повечето си придърпват столове точно под екрана. Атмосферата е като на футболен мач. Разменят се поздрави, шеги, носят се питиета, а смръщената девойка събира парите. Тери се провиква към това набито, заплашително същество:

— Джина, иди да дръпнеш завесата, слънчице!

Тя го изглежда доста кисело, опитва да каже нещо, но после размисля.

Шоуто започва, явно снимано с най-обикновена видеокамера. Камерата е една, няма никакъв монтаж, само обективът се движи насам-натам. Снимано е от триножник, защото образът е стабилен, но по-скоро представлява еднопланова картинка на двама души, които се чукат, отколкото опит за заснемане на филм. Качеството е добро и ясно се вижда, че това е Тери, който опъва Джина на същия този бар, където се сервират питиетата.

— Виж, доста съм свалил от миналата година — прошепва ми той, очевидно страшно доволен като се потупва отстрани. Обръщам се да погледна, но не мога да задържа погледа си встрани от екрана, където в действието се появява ново младо момиче.

— Мелани — прошепва Тери и кима към бара. Разпознавам я. Същото момиче, което отпреди си стоеше там, но сега на екрана изглеждаше различно, наистина секси. Джина прави кунилингус на Мелани. Някой подхвърля коментар, следва кратък смях, Мелани свенливо и неловко се усмихва, после се чува шъткане. В този момент качеството на звука е трагично, долавя се пухтене и неубедителните реплики на Тери като „давай“, „да“, „точно така, малката“. На екран излиза блондинка, която Тери оправя с ръка, докато тя му духа. После я обръща с гръб към него, превита върху облегалката на дивана и започва да я помпа. Лицето й е в едър план към камерата, а циците й се тресат. В един момент главата на Тери се появява зад рамото й, намига в обектива и казва нещо от типа: „Солта на живота“.

— Урсула, шведско гадже — обяснява ми той с театрално шептене. — Или май датско… както и да е, au pair маце, движи по Грасмаркет. Адски навита! — добавя Лимонадения. Докато другите участници навлизат в мелето, Тери от време на време подхвърля образователните си коментари:

— …Крейг… голямо приятелче. Топ-ебач. Не е много с всичкия си, малко пада секс маниак. Винаги обаче си намира какво да чука… А… Рони… наистина може да защити честта на Шотландия, това момче…

Шоуто завършва с масово изпразване и фокусът се загубва. На моменти се вижда само размазано розово петно. После отново настъпва яснота и Джина смърка кока, отегчена от секса. Определено има крещяща нужда от редакция и тъкмо смятам да споделя това с Тери, но той изключва от дистанционното, усещайки, че публиката се отегчава.

— Толкова от нас. Край! — усмихва се той.

След шоуто сядам да си побъбря на бара с Раб и го питам от колко време върви всичко това. Той тъкмо се кани да ми отговори, когато Тери се промъква до мен и пита:

— Е, какво мислиш?

— Аматьори — отвръщам, вече на градус, по-надуто и гръмогласно, отколкото възнамерявам и отмятам назад коса. Кръвта ми леко се смразява, защото ми се струва, че Джина ме е чула и усещам студения, режещ проблясък в погледа й.

— И смяташ, че ти би се справила по-добре? — пита той, присвивайки очи и повдигайки вежди.

Вторачвам твърд поглед в него.

— Да — казвам.

Той завърта очи и настървено надрасква някакъв номер на картонената подложка за бира.

— По всяко време, скъпа. По всяко — меко повтаря той.

— Не мисли, че ще забравя — казвам за неудоволствие на Раб, който е доловил разговора или поне основната част.

За пръв път забелязвам присъствието на другите двама мъже от филма, Крейг и Рони. Крейг е кльощав нервен пич със светло кестенява коса, който пали цигара от цигара. Рони е небрежняр с рядка руса коса и същата тъпашка усмивка като на видеото, макар че на живо изглежда по-тантурест.

Скоро след това влиза скандинавката Урсула и Тери ни представя. Тя ме поглежда с крайно смесени чувства, но разиграва безпределна сърдечност. На живо не изглежда толкова добре, колкото на екран. Чертите й са доста топчести, мяза малко на тролче. Тя ми предлага питие и сякаш партито тъкмо сега започва, но аз набързо се извинявам и си тръгвам. Нещо интересно със сигурност щеше да се случи, но този поглед в очите на Тери ми подсказва, че ще бъде глупаво да изигравам всичките си карти наведнъж. Той ще трябва да почака. Всички ще чакат. А освен това, имам и есе за довършване.

Когато се връщам вкъщи Лорън е още будна, стои с Даян, която вече се е нанесла. Лорън изглежда наистина ми е сърдита, че съм излязла, че не съм останала да помогна, че не съм посрещнала Даян и какво ли още не. Всъщност ми е бясна, само защото съм отишла да гледам порно, но от друга страна ужасно й личи, че умира да разбере какво е станало.

— Здрасти, Даян! Извинявай, но се наложи да изляза — обяснявам. На Даян като че ли не й дреме. Тя изглежда печена, самоуверена красавица, която явно е доста по-напред с материала и от мен. Очите й са проницателни, живи, устните — фини, леко ехидни, облечена е в синя тениска, сини джинси и маратонки.

— Купон ли? — пита тя с типичния местен акцент.

— Бях да гледам порно в един пъб — отвръщам. Виждам как Лорън се изчервява от неудобство.

— Това е малко повече, отколкото сме искали да знаем! — натъртва тя доста нелепо, като дете, което се опитва да се прави на възрастен, но прозвучава още по-детински.

— Струваше ли си? — пита Даян без никаква нотка на учудване, за ужас на Лорън.

— Не беше зле. Ходих с един приятел на Лорън — обяснявам й.

— Не ми е приятел! На теб също не ти е приятел! — почти изкрещява тя и осъзнавайки се, снижава тон. — Просто едно момче от курса.

— Доста любопитно. Аз правя дипломна работа по психология за работещите в секс-индустрията. Нали се сещате, проститутки, стрийптизьорки, телефонен секс, масажистки, компаньонки, всички без изключение.

— Как върви?

— Трудно се намират хора, които са навити да говорят — оплаква се тя.

Усмихвам се.

— Мисля, че ще мога да ти помогна.

— Велико — възторгва се тя и решаваме да побъбрим някой ден за работата ми в сауната, където съм на смяна утре вечер.

Отивам в стаята си и полупияна се опитвам да прочета есето си за Маклимънт на компютъра. След няколко страници очите ми започват да смъдят и аз се изсмивам на тъпото изречение: „Неизбежен е изводът, че шотландските емигранти са обогатили всяко общество, до което са имали досег“. Скалъпено специално за Маклимънт. Разбира се, не съм упоменала ролята на шотландците в развитието на робството, расизма и даже основаването на Ку Клукс Клан. Съвсем скоро очите ми натежават и усещам как се отпускам на леглото, унасяйки се постепенно в горещи чергарски скитания и изведнъж съм някъде другаде…

…той здраво ме е хванал… тази миризма… и нейното лице отзад, кривите й, напрегнати усмивки, докато той ме превива през бара сякаш съм от гума… този глас… командващ, подканящ… и виждам лицето на мама и татко, лицето на брат ми Уил в тълпата и се опитвам да изкрещя… моля, спрете това… моля… но те сякаш не могат да ме видят… после ме опипват, мачкат…

Беше изтощителен, непълноценен, пиянски сън. Надигам се да седна и главата ми пулсира, чувствам желание да повърна, после отминава, оставяйки ме с разтуптяно сърце и отровна пот по лицето и под мишниците.

Компютърът дреме на скрийнсейвър, докосвам мишката и срещу мен изскача есето на Маклимънт като някакво нагло предизвикателство. Трябва да го довърша. Забелязвам, че Даян и Лорън са си отишли, правя едно бързо кафе, прочитам есето, пипвам тук-там, пускам спел-чека и кликвам „Рrint“. Трябва да занеса есето в Университета до обед. Компютърът отброява необходимите три хиляди думи и отивам да си пусна душ, за да отмия алкохолната пот от вчера и просмукалия се в косата ми застоял цигарен дим.

Слагам малко овлажняващ крем на лицето си, лек грим, бързо се обличам и слагам нещата за работата в сауната в малък сак. С бърза стъпка вървя през парка Медоуз и само от време на време усещам студения, режещ вятър, който огъва листата на есето в ръцете ми. Забелязвам, че компютърът е заменил всички „s“ със „z“ и е изхвърлил всички „и“-та заради американския спелинг пакет, нещо, което е способно да вбеси кретена Маклимънт и да прецака угодническите ми коментари. Ако ми завери, то ще е на косъм.

Оставям есето при секретарката на катедрата точно в 11.47, хапвам един сандвич с кафе и се забивам в библиотеката, където цял следобед чета филмови сценарии преди да отида в сауната някъде към пет.

Сауната се намира на мръсен, тесен, мрачен главен път, който обслужва вливащия се в града трафик. Миризмата на хмел от близката пивоварна ти преобръща червата, особено когато си се наливал предишната нощ, все едно ти набутват в носа застоялите остатъци алкохол по бутилките от миналата нощ. Витрините на повечето крайпътни магазини са постоянно зацапани от напластената мръсотия и „Латино сауна и салон за масаж «Мис Аржентина»“ не прави изключение. Вътре обаче всичко е изрядно.

— И не забравяйте — всичко трябва да блести! — настоятели повтаря Боби Кийтс, собственикът. Изобилието от почистващ препарати определено надхвърля това на масажните масла и на всички ни се набива да ги използваме със същия размах. Само сметката за чисти кърпи сигурно е астрономическо число.

Постоянен, синтетичен аромат се носи навсякъде. Въпреки това сапуните, освежителите за уста, лосионите, маслата, талковете и ароматизаторите, които буквално се леят, за да замажат всяка следа от полепнала сперма или пот, странно усилват смрадта на улицата.

Трябва да изглеждаме и да се държим като стюардеси. Сауната, така да се каже, е тематична и за да е в тон всичко, Боби нае момичета, които според неговите представи бият на латино. Професионализъм над всичко. Първият ми клиент е дребен, сивокос мъж на име Алфред. След дълбок ароматотерапевтичен масаж с обилни количества лавандулово олио по възлестия му стегнат гръб, той нервно отправя въпроса за „екстри“ и аз предлагам „специален масаж“.

Хващам пениса му под хавлиената кърпа и започвам бавно да движа ръката си, напълно съзнавайки бездарието си в правене на чекии. Продължавам да работя на това място, само защото Боби ме харесва. Сещам се за Маркиз дьо Сад, който описва как младите отвлечени момичета биват обучавани в изкуството на мъжката мастурбация от стари, опитни мъже. После се замислям върху собствения си опит и се сещам, че съм изпразвала така само двете си първи гаджета, Джон и Ричард, които не чуках. Оттогава винаги свързвам правенето на чекии с липсата на полов акт и така чекиите някак си изпаднаха от сексуалното ми меню още преди да постигна някакъв напредък.

Понякога, макар и рядко, се е случвало някой клиент да се оплаче и да бъда надлежно заплашена с уволнение. След известно време обаче затоплих, че Боби само разиграва театър, а в главата му се въртят съвсем други мисли. Той постоянно ме кани на всякакви места: партита, казина, големи футболни мачове, кинопремиери, боксови мачове, конни надбягвания, надбягвания с кучета или просто „за по питие“, или „да си вземем нещо набързо за хапване“, или „да отскочим до едно готино ресторантче на един приятел“. Винаги си измислям извинение и отклонявам любезно поканата.

За щастие Алфред е толкова превъзбуден, че не успява да забележи нищо нередно, та камоли да се оплаче. Всякакъв сексуален допир е достатъчен да го взриви и той се изпразва за отрицателно време и даже си плаща с благодарност. Много от другите момичета, които правят свирки или пълна програма, не изкарват колкото мен. Знам го със сигурност. Приятелката ми Джейн, която е тук от много по-дълго, винаги казва някак самодоволно, че няма да мине много време и аз ще се пусна. Срязвам я с едно „няма начин“, но има дни, когато усещам, че е права, че е неизбежно и е само въпрос на време.

Когато ми свършва смяната проверявам гласовата поща на GSM-а. Лорън е оставила съобщение, че излизат да пият, звънвам й и си уговаряме среща в Каугейт пъб. Даян е заедно с нея, а също Линда и Корал, две други момичета от Университета. Коктейлите „Бакарди Бриз“ се леят и скоро вече сме на градус. Караме докато не затворят и заедно с Даян и Лорън потегляме към квартирата ни на Толкрос.

— Даян, ходиш ли с някой? — питам, докато вървим към Чембърс Стрийт.

— Не. Първо да завърша дипломната си работа — отвръща доста строго тя и тъкмо Лорън кима одобрително, когато Даян забива, — и тогава ще изчукам всичко, което има някакъв кур, защото шибаното въздържание направо ме побърква!

Аз се изкисквам, а тя отмята глава назад и се залива от смях.

— Курове! Големи курове, малки курчета, дебели, тънки, обрязани, необрязани! Бели, черни, жълти, червени! Предам ли дипломната си работа и КУР-КУР-ИГУ-У-У! И на моята улица ще изгрее слънце!

Тя прави фуния с ръце и отново изкукуригва точно пред Музея, Лорън се свива, а аз не мога да спра да се смея. Явно ще си отживея с това момиче.

На сутринта ми е чоглаво, лекциите са истинска мъка, а оня, Дейв прави левашки опити да ме заприказва. Лорън я няма на хоризонта, явно е била по-пияна, отколкото си мислех. През двора върви Раб заедно с един пич, Крис. Настигам ги и се насочваме заедно към библиотеката. Профилът на Раб рязко се откроява на дразнещото ярко слънце.

— Няма да ходя сега в библиотеката. Ще отскоча до нас — казвам му.

Той изглежда леко засегнат. Да не кажа направо изоставен.

— Добре… — съгласява се.

— Смятам да дръпна малко хеш. Ще дойдеш ли? — предлагам. Знам, че Даян ще бъде навън цял ден и се надявам, Лорън също да не си е вкъщи.

— Добре, става — навива се той. Раб и външно винаги ми го е докарвал малко на хеш-маниак.

Качваме се горе и пускам CD-то на Мейси Грей. Раб пък пуска телевизора без звук. Явно се нуждае от всичко, което би могло да отвлече вниманието му. Днес е рождения ден на Крис и купонът е в един пъб на Грасмаркет. Раб много не си пада да пие с останалите студенти. Държи се приятелски, но веднага разбираш, че ги смята за чекиджии. Напълно съм съгласна. Не искам да се докопам толкова до това, което държи в слиповете си, колкото до неговия свят. Наясно съм, че е видял и преживял много повече, отколкото казва. Този таен свят, който обитава и за който знам толкова малко, ме очарова. Хора като приятеля му Тери отварят вратите към едно друго, особено място.

— Всички ли ще ходят там направо след семинара? — питам. Семинарът е пълна пародия, но и единствения ни досег с истинското правене на филми. И е по избор. Но не искам Раб да се отплесне по темата.

— Ъхъ, така казва Дейв — отвръща той, дърпайки дълго и задържайки дима в дробовете си за невероятно дълго време.

— Тогава по-добре да се преоблека — заявявам, отивам в спалнята и свалям джинсите си. Оглеждам се в огледалото и решавам да отида в кухнята. После се появявам в хола и заставам зад него. Косата му стърчи малко или поне един кичур от нея. Цял ден ме дразни. След като правим любов и си спечеля правото на подобна интимност, ще я намокря и ще я пригладя. Сядам на дивана до него само по дългата червена фланелка без ръкави и по бели памучни бикини. Той продължава да гледа телевизия. Крикет без звук.

— Само първо да си дръпна — казвам и отмятам косата си назад. Раб не спира да гледа беззвучния си шибан крикет.

— Тоя твой приятел, Тери — такова животно няма! — смея се, но прозвучава малко пресилено.

Раб свива рамене. Явно го прави непрекъснато. Какво се опитва да отърси от раменете си? Неловкост? Дискомфорт? Подава ми джойнта, като се опитва да не зяпа голите ми крака, белите ми памучни бикини и отгоре на всичко се справя. Определено се справя, мамка му, съумява да запази пълно самообладание. Прави го не по педерастки, не че е гей, а един вид, че си има гадже и трябва да ме пренебрегне…

Усещам как гласът ми изтънява. Леко потрепва от отчаяние.

— Сигурно ни мислиш за развратни, такива като мен и Тери? Че веднага се навивам, а? Не съм направила нищо, е, поне не и този път — изкисквам се.

— Не… искам да кажа, това си е твоя работа — отвръща Раб. — Казах ти що за човек е. Казах ти, че ще иска да участваш. Вече си е твоя работа дали ще го направиш или не.

— Но не одобряваш. Точно като Лорън. Тя е започнала да ме отбягва — казвам и си дръпвам.

— Познавам Тери. Приятели сме от сто години. Знам що за птица е, така е, но ако нещо не одобрявах, просто нямаше да ви запозная — обяснява съвсем делово Раб с някаква естествена улегналост, която ме кара да се чувствам малка и глупава.

— Това е просто едно чукане, само за купона. Никога не бих хлътнала по него — обяснявам и се чувствам още по-тъпа и безпомощна.

— Това си е… — започва той, после прави пауза, обръща се към мен с глава опряна плътно на дивана и добавя: — Искам да кажа, ти си избираш с кого да го правиш.

Фиксирам погледа му, докато оставям джойнта в пепелника:

— Ще ми се да е така.

Раб отново се умълчава, извръща лице и се вторачва в екрана.

Скапания шибан крикет по телевизията. Шотландците би трябвало да мразят крикета. Винаги съм считала това за едно от най-големите им достойнства.

Явно копелето не е от лесните.

— Казах, ще ми се да е така!

— Какво имаш предвид? — пита той с леко потрепване в гласа. Докосвам с голата си пета крака му.

— Имам предвид, че си седя тук по бикини и искам да ги свалиш и да ме чукаш!

Усещам как се стяга от докосването ми. Той поглежда към мен, после с рязко движение ме придърпва и впива устни в моите, но е някак грубо, механично, ядно, само гняв, без никаква страст, всичко бързо се разпада и той ме оттласква от себе си.

Поглеждам през прозореца. Виждам хората в отсрещния апартамент, които нещо се движат и разговарят. Разбира се. Ставам и дърпам щорите.

— Заради щорите ли?

— Не. Не е заради щорите — рязко отговаря той. — Имам сериозна приятелка. Тя носи нашето дете — млъква за малко и добавя, — което може нищо да не значи за теб, но за мен значи много.

Усещам как отвътре ми кипва и искам да му изкрещя, да, много си прав. Нищо не значи за мен. Повече от нищо.

— Само искам да те чукам. Това е. Не искам да се женя за теб. Ако предпочиташ крикета, няма проблем.

Раб не отронва и дума, но лицето му е напрегнато, а очите леко проблясват. Ставам и ме пронизва болката на отритнатия, врязва се дълбоко вътре в мен.

— Ники, проблемът не е в това, че не те харесвам — казва той. — Мамка му, бих полудял по теб. Но просто…

— Отивам да се преоблека — казвам рязко и се отправям към спалнята. Чувам вратата да се отваря. Сигурно е Лорън.

9. Мръсен № 18736

В коридора ме блъсва воня на котешка пикня, докато вдигам сутрешната поща, пъхната под вратата. Все пак добрата новина ме ободрява. Вече е официално! Легитимен съм! Най-сетне Саймън Дейвид Уилямсън, местен бизнесмен, се завръща към корените си в Лийт със съдействието на Община Единбург. Винаги съм твърдял, че Лийт е мястото и че С.Д.У е човекът, който ще изиграе съществена роля в процъфтяването на пристанищния район.

Вече виждам заглавието в Ивнинг Нюз: Уилямсън, пример за новия тип млади динамични предприемачи, разговаря със специалния кореспондент на Нюз, Джон Гибсън, също родом от Лийт.

Дж.Г.: Какво в Лийт кара хора като теб и Терънс Конран, истински легенди, типични преуспяващи лондонски бизнесмени, да инвестират толкова сериозно в този район?

С.Д.У: Какво да ти кажа, Джон, колкото и да е странно, съвсем наскоро разговарях с Тери за това на един благотворителен обяд и двамата стигнахме до един и същи извод: Лийт се е устремил към успеха и ние искаме да бъдем част от него. Като момче от квартала за мен това има и особена емоционална стойност. Целта ми е да запазя Порт Съншайн като традиционна кръчма, но и да бъда готов да я трансформирам в ресторант, когато районът наистина започне да се облагородява. Нищо няма да стане за една нощ, но виждам мисията си като акт на преданост към Лийт. Няма да хиперболизирам, ако кажа, че обичам стария порт като родна майка. Иска ми се да мисля, че както старата махала Лийт е била добра към мен, така и аз ще бъда добър към нея.

Дж.Г.: Значи, това е пътят напред за Лийт?

С.Д.У: Джон, твърде дълго Лийт беше добрата стара дама. Да, ние я обичаме, нейната топлина, нейната майчина обич: уютната гръд, където сме се сгушвали в студените, мрачни зимни нощи. Но аз искам да я пресътворя. Да я превърна в хищна млада секси кучка, на която да своднича и да изцедя от малката мръсница толкова кеш, колкото е възможно. С една дума: просто бизнес. Когато хората чуят думичката „Лийт“, трябва веднага да си казват „бизнес“. Порт Лийт. Порт Бизнес.

Внимателно разглеждам писмото от Общински съветник Том Мейсън, председател на Лицензионната Комисия на Градския Съвет.

С Том трябва да се съберем скоро, на един голф в Гленагълс примерно, с Шон Конъри, моше би, когато се отбие нашам. Ще шпрем да си пошинем на деветнайшета, и тогава ште шподеля плановете ши ш Том за втори кафей-бар, малко по-нагоре по Уок. Моше и Шон да бъде убеден да инвештира, за да моше родният му град най-шетне да се измъкне от шибаната посредственост, в която е затънал от десетилетия.

Тошно така, Шаймън, тук определено има инвештиционен потеншиал. Но първо трябва да се отървем от теши отрепки с нишък произход, които съставляват настоящата клиентела на тош пъб.

Тошно така, Шон. Теши хора нямат мяшто в нов Лийт.

10. Малко терапия

Та като ме пита, значи, тази, Ейврил, вика, какво те кара да се чувстваш кофти, а аз й казвам, дъждът и Хибс, значи. После размислям, цъ, не е точно така, защото понякога като Хибс са добре, аз съм кофти. Та двете не вървят винаги ръка за ръка. Все пак, обаче зелените котараци, смарагдовите копелета по терена, те са главните виновници. Но, това всъщност си е просто оправдание и може би пък е дъжда, защото няма грешка, като вали винаги издишам. Като бях по-млад, като си пусна някое парче и помагаше, но сега и това го няма, значи, защото старият винил вече го няма, човече, отдавна е продаден из секънд-хенд шоповете, попилян по старият маршрут нагоре по Уок до Винил Вилънс, а кешът превърнат в кафяв прах, който пък е минал по стария маршрут на вените ми. И Запа го няма, човече, Франк Запа, значи, а не котаракът ми Запа, значи. Опитвам се да се държа далече от кафявото, но коката си я дърпам, а наоколо има толкова крек, човече, а като те пусне крека ти се ще малко кафяво, да притъпиш острите ръбове, значи.

Та това гадже Ейврил тука, в групата, иска от всеки котак, човече, от всяка мачка, значи, да си има план, човече. План как да спре скуката, значи, да придаде, малко форма и насока на тоя живот, пълен с апатия. Не мога да ритам срещу такава идея, човече, просто си има нужда, има си нужда да има план.

— Следващия път, когато дойдете, искам всеки да помисли какво би могъл да направи — казва тя, чукайки с химикалката по тия перлено бели свои зъби.

Леле, от тия бели зъбки направо ми идва, идват ми лоши мисли и не трябва да мисля така за Ейв, защото тя е свястно момиче, значи.

Всъщност не е чак толкова зле да си мисли човек нещо по-свежо, защото напоследък направо само черни такива страшни мрачни мисли ми идват. Цялата работа е, че все повече и все повече си мисля да си бия шута от този град, за доброто на всички, значи, както тоя Вик Годар каза за Джони Тъндърс, значи. Направо ми дълбае тази мисъл в главата, човече, особено като ме налегне онова тегаво чувство отнякъде, значи. Тая мисъл за пръв път ми дойде в кафеза, човече, като четях онази книга, значи. Никога не съм бил котак, дето гони буквите, както се казва, но четох „Престъпление и наказание“ от оня, руския пич.

Така си беше, човече, но може да си сигурен, че ми отне време докато я захапя, значи. Нали тия руските типове са с все по две имена, та, нали се сещаш, страшно объркващо. Странна работа, човече, щото тук още от времето на всеобщия данък, сума си народ изобщо си нямаше каквото и да било име, поне не и официално, та дето се вика има равновесие на тоя свят.

И ей ме, заклещен в килията, значи, с тая преработена дървесина, която постепенно и полека яко ме хвана. Цялата работа е, че ми подсказа как мога да извъртя един номер, значи. Как да извъртя нещата, че да оправя всички проблеми, всички проблеми, които, така да се каже, съм причинил, просто защото съм си аз, предполагам. Да, модерният свят си има нещо като естествен подбор и това определено не е моята игра, човече. Тоя тип котараци като мен са на изчезване. Не могат да се приспособят, значи не могат да оцелеят. Нещо като саблезъбите тигри. Странна работа за тях, тия саблезъбите, не мога да разбера защо те са изчезнали, а други къде по-хилави котки са оцелели. Искам да кажа, че така един на един, челно, ако трябва да се борят, определено човек трябва да си сложи парите, че саблезъбите ще отнесат всяка обикновена или по-свирепа друга котка, дори обикновения тигър. Отговорът го пише на пощенските картички, човече, там отзад, в многоточието…

Когато човек одъртее, човече, тая работа, дето все ти разправят как нямаш характер започва да става жестока, човече. Пийва ти соса. Навремето като ми дуднеха разни даскали, шефове, социални, данъчни, съдии, всички, които ми викаха, че съм нямал характер, аз пък им казвах, ей, по-полека, приятел, аз съм си аз, просто моята игра е различна от твоята, нали чаткаш? Сега обаче, май трябва да призная, че котаците са си разбирали какво говорят, че са били прави. Колкото повече остаряваш, толкова повече ударите попадат право в мишената, мишената, която си ти, човече. Като Майк Тайсън, боксьорът, сещаш се? Всеки път като решиш да се върнеш, всеки път разбираш, че повече неща ти липсват. И пак се дъниш. Така е, не съм от пичовете, дето им приляга модерния живот, това ми е проблемът. Понякога нещата си вървят гладко и тогава взема и се панирам и тряс, бум, всичко си се връща по старому. Какво да правиш?

Много от нас си имат недостатъци, човече. Моят е дрога, дрога и дрога. Направо е грехота човек да плаща толкова пъти за един и същи грях. Ударите не престават и така, човече, но ако бях му теглил наистина шута, ама сериозно, тогава можеше ударите да спрат или поне да са малко по-нарядко.

Тая работа с терапията, човече, никога не съм мислил, че ми е много от полза, значи. Искам да кажа, всеки път като си лафя с тия хора още чувствам да ме дърпа към дрогата. Може, така да се каже, да го осмисляме, да го поглеждаме от страни, но щом излезеш от стаята, мислиш само как да се боцнеш. Веднъж излязох от сеанса, такъв замаян, значи, и още преди да се усетя здраво тропах на вратата на Сийкър. Сякаш изведнъж дойдох в съзнание и ето ме там, блъскам по синята врата. Сигурно трябва да съм я извадил от пантите, преди някой да отвори.

Въпреки това с нетърпение очаквам да се съберем групата. Как да ти кажа, просто е готино, някой хубав човек да те изслуша. А тази Ейврил я признавам, човече. Свястна, не е някоя надута, такива работи. Понякога се чудиш, дали сама го е преживяла или са някакви заучени колежански положения. Не че имам нещо против образованието, защото и аз да го имах нямаше да съм на тоя хал. Но всеки, пич или пичка, е имал или ще има добри и лоши моменти в живота си. Това е неизлечима болест и няма мърдане. Никакво мърдане, да.

Котаците и маците тук варират от злобния враждебен тип, до кротки, направо плашливи и свити, дори такива дето мъркат. Едно момиче, Джуди се казва, тя е адски странна. Само си мълчи, но като заговори не може да се спре. И говори, говори всякакви адски лични неща, дето никога не бих ги казал пред толкова хора.

Точно като сега, човече. Става ми страшно неловко и ми се иска да си сложа ръцете пред лицето като моя, малкия ми син, когато нещо се срамува.

— Бях още девствена и след като се чукахме, той ми даде да се боцна. Това ми беше първият път… — казва гаджето Джуди, страшно сериозно.

— Явно е бил гадно копеле — коментира Джоуи Парки. Дребния Парки, най-доброто ми приятелче тук, но егати човека. Никакви спирачки, човече, по-зле и от moi. Като е чист — всичко е наред, но не може да си позволи и една глътка, една малка глътчица, която всеки си позволява от време на време. Имам предвид, дори чаша вино, ей така, с гаджето на свещи, вечеря за двама и една чашка само винце и след това, две седмици по-късно ще го намериш в някое шибано свърталище, човече, тъпкан с крек до козирката, да се въргаля като парцал.

Тая Джуди обаче се връзва на дребния.

— Ти не го познаваш! Не знаеш какъв чудесен човек е той! Да не си посмял да говориш срещу него!

Джуди съвсем не е грозна, но кафявият прах я е състарил. Прахът е черна магия, мила, прави от принцесите дърти вещици. Съжалявам.

За разлика от Ейврил. Гаджето дето движи нещата тука. Тя е слаба, с лъскава русо-белезникава коса, подстригана късо и погледът й е силен, но не напрегнат, а пълен с енергия, но спокоен, ако ме разбираш. И Ейв мрази да се повишава тон. Конфликтите, винаги казва тя, могат да бъдат разрешавани позитивно. И като се замислиш, права е, но това се отнася само за някои видове котки. Имам предвид, че не можеш да кажеш на типове като Франко Бегби, Нели Хънтър, Алекс Доил или Лексо Сетърингтън, или някои от момчетата, дето се сблъсках в панделата като Чизи Звярът, или Хами, или Чалнатия Крейги, просто ей така, да им кажеш „виж, пич, дай да разрешим позитивно този конфликт“. Просто няма да сработи, човече, няма изобщо да подейства. Не искам да ги обиждам, тия момчета де, но те си я карат само както си знаят. Ейв обаче, тя си е достатъчно печена да се справи с такива като Джоуи и Джуди.

— Мисля, че е време за почивка! — казва тя. — Какво ще кажете?

Джуди кима тъжно, а Джоуи Парки свива рамене. Едно тантуресто гадже, Моника се казва, само си мълчи, смуче кичур от косата си и си гризе ноктите. В ръцете е като ония големи бутове шунка, не че нещо или пък трябва да се срамува от това, просто си е така, значи. Усмихвам се на Ейв и казвам:

— Аз съм съгласен. Едно кафе с цигара ще ми дойдат добре. Кофеиновата инжекция, просто задължителна, нали?

Ейв отвръща на усмивката ми с усмивка и в гърдите ми нещо притрепва, защото винаги е готино да ти се усмихне някое момиче. Това блаженство не продължава дълго, защото осъзнавам, че е минало много време, откакто не съм карал моята Алисън да се усмихва така.

11. „…отвратителна…“

— Ти си същинско хорър-шоу! — озъбвам се кисело срещу себе си в огледалото. Гледам голото си тяло, после поглеждам фотомодела в списанието. Вдигам го нагоре и се опитвам мислено да увелича снимката до своите размери, сравнявайки формите и извивките. Не бих могла да се сравнявам с нея. Гърдите ми са твърде малки. Никога няма да бъда в списанието, защото не съм подходящ материал, не изглеждам като нея.

НЕ СЪМ КАТО НЕЯ

И най-кошмарното нещо, което би могъл да ми каже мъж е, че имам чудесно тяло. Защото аз не желая да имам хубаво, съвършено, прекрасно, красиво тяло. Искам тяло, което е достатъчно добро, за да ме снимат в списанията и ако тялото ми беше такова щях да съм вътре, а не съм вътре, защото нямам подходящото тяло. Гримът ми се размазва от сълзи, и защо плача? Защото съм за никъде, затова.

НЕ СЪМ В СПИСАНИЯТА

А те ми разправят, че имам великолепно тяло, защото искат да ме чукат, защото ги възбуждам. Но ако някое от момичетата в онова списание искаше да ги чука, те даже нямаше и да ме погледнат. И ето ме тук, с пълното съзнание за това какво правя, знам, че постоянно се боря с натрапените образи на съвършенство, които ме заливат от медиите, боря се срещу собствената си мания по тях. И знам, че колкото повече мъже се възбуждат от мен, толкова повече трябва да сравнявам себе си с другите.

Откъсвам страницата от списанието и я смачквам на топка.

Трябва да съм в библиотеката, за да уча, да работя по есето, вместо да прекарвам половината от времето си в У.Х. Смитс и да се ровичкам ненаситно в тази купчина списания: Elle, Cosmo, New Woman, Vanity Fair и да ги разглеждам; а също и мъжките GQ, Loaded, Maxim, зазяпана по всички тези тела; упорито сканирайки прилежно тяхното фризирано съвършенство, докато едно, поне едно от тях не предизвика злобната ми самоненавист, че никога няма да изглеждам така, никога няма да бъда такава. О, да, на някакво когнитивно, интелектуално ниво напълно съзнавам, че тези снимки са добре нагласени композиции, че са специално гримирани, фризирани и че добрите снимки са резултат от умело осветление и километри изщракан филм. Знам и че съответният модел, актриса, поп-звезда е изперкала невротична кучка, точно като мен, която се изпуска в гащите, по чиято кожа постоянно избиват гнойни пъпки от стрес, има хронична халитоза2, защото постоянно повръща, за да не пълнее, няма септум в носа си от кокаина, който постоянно смърка, за да е във форма и менструацията й е тъмна, на застояли съсиреци. Да. Но да го разбираш на интелектуално ниво не е достатъчно, защото „реално“ не означава вече „истинско“. Истинското познание е емоционално и е в чувствата, а истинските чувства се пораждат от този фризиран имидж, от плаката и музикалния клип.

АЗ СЪМ НЕУДАЧНИЦА.

Вече почти се изниза четвърт век, по-добрата четвърт и аз не съм постигнала нищо, нищо, нищо…

АЗ СЪМ ШИБАНА ИЗДЪНКА.

Аз съм красивата Никола Фулър-Смит, с която всеки, мъж с малко мозък в главата си би искал да спи, защото моята красота би допълнила и най-ласкателната представа на този мъж за самия него.

Сещам се за Раб, за онзи почти кехлибарен диск на очите му и как, когато ми се усмихва, аз го желая, а той не, не, не, за какъв, по дяволите се мисли, той трябва да е доволен, че великолепна жена, по-млада от него иска… не, не… ОТВРАТИТЕЛНА, ОТВРАТИТЕЛНА, ШИБАНА ОТБЛЪСКВАЩА КУРВА…

Вратата. Намятам халата и се насочвам към есето си, зарязано на масата в хола. Ключовете превъртат.

Лорън е.

Малката, тъпа, деликатна, красива Лорън, която е ШЕСТ ГОДИНИ по-млада от мен и ако не броим глупавите й дрешки и смахнати съждения, тя е малка апетитна богиня и дори не го разбира, както и повечето от също толкова слепите и загубени мъже около нея.

Тези цели шест години. Какво ли не би дала Никола Фулър-Смит за една-две от тези шест години, които малката тъпачка Лорън просто ще пропилее без изобщо да ги усети.

СТА-А-А-А-РОСТ стой далеч от мен.

— Здрасти, Ники — казва тя бодро. — Намерих великолепен текст в библиотеката и… — тя поглежда към мен за пръв път. — Какво ти е Ники?

— Не мога да се оправя с шибаното есе за Маклимънт — казвам й. Тя забелязва, че учебника и листата ми са на абсолютно същото място, където стояха вече почти две седмици. Забелязва и списанията на масата.

— Намерих жесток нов уебсайт за филми, с направо жестоки ревюта, истински аналитични, без да са някакви сухарски, ако ме разбираш… — дърдори тя, но знае, че изобщо не ми пука.

— Виждала ли си Даян?

Лорън ме изглежда намусено.

— Видях я за последно в библиотеката. Работеше по тази своя дипломна работа. Много е целенасочена — мяучи възхитено тя. Е, най-сетне сега си има голяма сестра, а аз съм се забила с две зубрачки. Тя тръгва да говори, леко се поколебава, но все пак започва.

— И какъв е проблемът с есето на Маклимънт? Преди ги думкаше за отрицателно време.

И аз й казвам направо какъв точно е проблемът.

— Големият проблем няма нищо общо с разбирането или интелекта. Става дума за насоката. Занимавам се с глупости, които не желая да правя. Единственият път за мен е да бъда там, върху кориците на списанията — казвам й и трясвам Elle на масичката за кафе, събаряйки по пода няколко хартийки за цигари и пакетът с тютюн. — И това няма да стане като пиша есета за шотландските имигранти през седемнайсети век за Маклимънт.

— Но това е самоунищожително — смутолевя Лорън. — Представи си, че си на корицата…

Казва го толкова естествено, че в главата ми започва да кънти само: кога, кога, кога, кога, кога?

— Смяташ ли, че е възможно?

Но тя не ми дава отговора, който очаквам. Вместо това започва да ръси старите глупости как всичко това в крайна сметка водело само до болка, нещастие и скука, тоест опитва се да ме накара да осъзная истините, които на всяка цена човек трябва да избягва, за да оцелее на този свят.

— …ще ти бъде добре известно време, само след дни вече ще бъдеш по-стара отколкото трябва и ще те измести някое младо момиче. Как ще се чувстваш тогава?

Гледам я, змийска студенина пропълзява през мен и ми се ще да извикам:

НЯМА МЕ В СПИСАНИЯТА! НЯМА МЕ ПО ТЕЛЕВИЗИЯТА! И НИКОГА НЯМА ДА СТИГНА ДО ТАМ, ДОКАТО НЕ СЕ ПРЕВЪРНА В ДЕБЕЛА НЕУСПЯЛА ЛЕЛЯ, УНИЖАВАНА ОТ ДЕБЕЛИЯ СИ СЪПРУГ-НЕУДАЧНИК И НЕ МЕ ПОКАЖАТ ПО REALITY TV ЗА ЗАБАВЛЕНИЕ НА ДРУГИ ТЛЪСТИ НЕЩАСТНИЦИ, ТОЧНО ТАКИВА КАТО МЕН САМАТА. ТОВА ЛИ Е ТВОЯТ „ФЕМИНИЗЪМ“? ТОВА ЛИ Е ВСИЧКО? ЗАЩОТО ТОВА Е НАЙ-ДОБРИЯТ СЦЕНАРИЙ, КОЙТО ОЧАКВА МЕН И БЕЗБРОЙ ДРУГИ ХОРА, ОСВЕН АКО НЕ ВЗЕМЕМ НАИСТИНА НЕЩАТА В СВОИ РЪЦЕ.

Вместо това обаче се овладявам и й казвам:

— Ще се чувствам прекрасно, защото поне ще съм стигнала до там. Поне ще съм постигнала нещо. Това е цялата игра. Искам да съм там, горе. Искам да играя роли, да пея, да танцувам. АЗ. Искам да разберат, че съм живяла. Ники Фулър-Смит. Има такава!

Лорън ме гледа с огромна загриженост, като майка, чието дете току-що й е казало, че днес, ей така, просто не му се ходи на училище.

— Но теб те има, ти живееш…

Тук изригвам в приказки, бълвам пълни глупости, но от онези глупости, сред които винаги се крие истината.

— След като направя аматьорски порно записи, искам да се снимам в истинско порно, а след това да режисирам и продуцирам пълнометражен порно-филм. Да контролирам нещата. Аз. Една жена. И виж какво още ще ти кажа, единствената индустрия в света, където имаш истински контрол в някаква смислена степен, това е порнографията.

— Глупости — клати глава Лорън.

— Не са глупости — казвам твърдо. Какво изобщо знае тя за порнографията? Тя не е гледала нито едно порно, никой не й е казвал как се продуцира подобно нещо, никога не е била в секс-индустрията, дори не е влизала в порно-сайт. — Ти просто не разбираш.

Тя вдига тютюна и хартийките за цигари от земята и ги слага на масата.

— Говориш като някой друг. Като онзи приятел на Раб — цупи се тя.

— Да, бе. И като е думата за Тери, още не съм го чукала — заявявам и се чувствам кофти, че съм си признала.

— Явно „още“ е ключовата дума.

— Не знам, дали изобщо ще го направя. Дори не го харесвам — сопвам се. Говоря твърде много. Лорън знае всичко за мен, почти всичко, а аз не знам нищо за нея. Тя има своите тайни и заради самата нея се надявам те да са поне интересни. Тя ме поглежда със съжаление и тонът й се променя.

— Не знам защо се отнасящ така към самата себе си, Ники. Ти си най-красивото моми… жена, която някога съм срещала.

— Хъм, опитай се да го кажеш на оня пич, пред който се направих на пълна глупачка — изсъсквам, но вътрешно се чувствам великолепно. Моята реакция на ласкателството: зъбя се, но винаги ме завладява онова отмаляващо усещане, което изпъва мускулите на лицето ми, напълно несъзнателно, завладява ме, преобръща стомаха ми и се разпростира чак до върховете на ръцете и краката ми. Обожавам го.

— За кого става дума? — почти изпищява Лорън и силно притеснена нервно наглася рамките на очилата си.

— Просто един пич, знаеш как е — усмихвам се, с пълното съзнание, че тя няма и най-малката представа как е. Лорън е на път да каже нещо, но чуваме как ключът на Даян превърта в бравата.

12. Царе и хуни3

Групата сега е супата, човече. Основната социална храна, която старото момче Мърфи получава. В къщи, излегнат до Али, която се дърпа и свива, щом я докосна, ужасно е, човече, просто страшно кофти. Сигурно си го връща, за всички онези пъти, когато съм лежал проснат като труп до нея, твърде друсан, за да правим любов, забил поглед в тавана, или свит в ембрионална поза, подгизнал от пот, когато кошмарът на абстиненцията те удря. Напоследък аз лежа като дъска за сърф в леглото, напрегнат, в главата ми се щурат мисли и не мога да заспя, докато тя не заведе децата на училище.

През изминалите седмици двамата водим различен живот, човече. Кога се започна ли? Май беше на партито на Мони. Шантава работа. Винаги се започва с малък сеанс, така да се каже, после прераства в седмица, после разбираш, че животите ви вървят на едно място с години, но в различни вселени. Така ми остава само групата, човече, правя това усилие за Али и малкия човек, разбираш, нали?

След кафето Ейврил пак ни събира. Всъщност стаята никак не ме кефи, стара класна стая с онези гадни столове, дето ги използват в бюрата за безработни, с адски твърди седалки. На тях е абсурд да се задържиш, ако си друсан или нещо болен. Ейв застава до бялата дъска, която се крепи на три алуминиеви крака и написва със син маркер:

МЕЧТИ

После обяснява, че мечтите са важно нещо, но твърде бързо се отказваме от тях. Като се замисли човек, така си е. Тия, космическите мечти, да станем астронавти и да кацнем първи на Марс, които ги плещехме с Рентс като дребосъци, никога не съм ги вземал на сериозно. Вътрешният космос, човече, това е по-добрата сделка, пък и изисква по-малко подготовка.

Да-а, Рентс. Голяма работа. Дето ми даде моя дял. Ейврил казва, че трябва да сме готови да се отдадем на мечтите си, а Джоуи Парки веднага пуска нещо от сорта на:

— Да бе, и да живеем като отшелници, сигурно. Ебати! — Той се извръща към мен. — Да се отдадем на мечтите си, а, Спъд?

Джоуи се изсмива, а оная Моника, тази дето си гризе кокалчетата на ръцете, започва да ги гризе още по-усърдно.

Тогава Ейв пита кой каква работа би си избрал, в идеалния свят, така де се каже, ако можехме да правим каквото си поискаме. Кофтито е, че съм малко друсан. Обикновено не го правя, когато ще се събираме групата, но вчера у нас бях направо изумял, приятел, страшен шок беше, и не можех да спра да мисля за това. Имах нужда малко да се освестя. Едно боцване. От уважение смесих кафявия прах с малко кока, направих една спийдбомба, значи, така че да мога да приказвам, да вземам участие, заради групата, значи. И ето, сега всички си мълчат, включвам се и казвам, че бих станал агент.

— Имаш предвид агент на футболисти, така ли? Те са много добре платени — казва Ейврил. Джоуи Парки клати глава.

— Паразити! Пълнят си гушите на чужд гръб!

— Не, не, не — обяснявам. — Имах предвид агент на ония руси мацки по телевизията като Улрика Джонсън, Зоуи Бол, Денис Ван Аутен, Гейл Портър и така нататък. После малко се замислям и добавям — Но обикновено копелета като Сик Бой, ъ-ъ, един стар приятел, успяват да се вредят първи за подобно нещо. На тоя тип пичове дават само такава работа, значи, не че искам да кажа нещо лошо за него.

Сик Бой. Ебати котака.

Ейврил ме изслушва, значи, търпеливо, така да се каже, но ясно се вижда, че не е особено впечатлена. Парки пък заявява, че иска да бъде Цар над дрогата. Всички му се нахвърлят, на мен обаче ми се струва нередно да говорят и да го плюят така. Затова скачам в негова защита.

— Не е вярно, идеята е направо жестока, защото качеството на стоката по улиците е станало пълен боклук. Време е правителството да направи нещо по въпроса, а не само да хвърля хората по затворите! Поне така мисли moi, mon petite chats, само едно мнение, значи!

Един пич на име Алфи пуска тъпа усмивка и се обръща към мен. Виждам, че Парки също се смее и клати глава.

— Не, бе, Спъд, човече, пак не си в час. Иска да каже, че ще спира другите да не взимат дрога.

Това ме кара да се замисля и ми става жал за пича, защото ето още един човек останал без работа. Искам да кажа, много добре знам колко е трудно самият аз да спра дрогата, та камоли да спра другите. Каква неблагодарна задача за клетника. Само не мога да разбера как ще дадат тая работа на някакъв руснак, щом ще е цар, значи.

И така разговорът върви и се точи по темата. Шантавото е, че в групата толкова много говорим за дрога. Понякога като си чист, направо ти се приисква, някак насочва мисълта ти натам, нали чаткащ? Но тая история с руския цар, ме подсеща за Достоевски и застраховката ми. Направихме я, когато се роди дребния и аз бачках по блоковете, правихме скелета, значи. Като направихме скелетата направо ни изритаха, човече. След това стана работата с онзи апартамент, дето го тараших и ме набутаха на топло в Пърт, а там няма да го забравя приятелчето, дето ми даде книгата на онова копеленце, руснака, де. Престъпление и наказание. Все я мотаеха наоколо тая книга, ама аз въобще не я и поглеждах, така де, не съм голям читател, така да се каже. Тази обаче ми хареса и ме накара да се замисля за собствените си работи.

Та, в книгата, един пич убива онази дърта лихварка, която всички мразят. Така. Ако убиех себе си, това си е чисто самоубийство и никой не дава пари за това. Но ако ме убиеха, убийство, значи, от някое трето лице? Точно така. Целият номер със застраховката трябва да стане някак. Заради Али и дребното човече. Това би било стъпка напред. Аз съм непоправим, човече, така че като се замислиш, напълно логично е да напусна играта. Обичам ги до смърт, тези мои котенца, но нека не се заблуждаваме, човече, аз съм един голям пасив. Не мога да изкарвам пари, не мога да остана чист, не мога да спра да им причинявам мъка. Просто бавно убивам това гадже, както е тръгнало и тя скоро ще се върне към дрогата, а малкият Анди ще го вземат в дом. Няма да я бъде тая, човече, по никакъв начин. Така че остава едно — застраховката. Отрязвам всичко. Напускам купона и оставям Али и Анди осигурени. Нещо като в онази телевизионна игра, Семейно богатство, дето ги питат какво ще предпочетат. Да кажем, 20 000 лири изплатена застраховка или безработен закоравял наркоман без квалификация и без пукната пара. Не е голяма дилема, ако имаш грам акъл в главата. Така че, време е да си вървя, но нещата трябва да се изпипат добре.

Онзи адски шок, който споменах, ме тресна вчера, докато ровех из квартирата и в портмонето й за пари, а вместо това по погрешка намерих дневника й. Просто не се сдържах, човече; исках само да надникна. Знам, че е адски грозно, направо си е престъпление, но нали не бях говорил с нея от сума си време, просто исках да разбера какво си мисли, значи. Голяма грешка, приятел, неведението ми било истинско блаженство, но де да знам. Та, така ме разтърси, човече, това, което бе писала, сякаш говори на малкия Анди.

Направо ме помете, човече. Прочетох го веднъж, два пъти и трябва да призная пророних една-две сълзи, не само за мен, а и за авторката, така да се каже. Цялата тази любов, която отива там, където не трябва. Спомням си, че като млад бях побъркан, не направо луд, луд по тази жена, но мислех си, не е в твоята категория, Спъд, забрави. Такова гадже от Висшата Шотландска Лига няма да се хване с изпаднал играч от Източна Дивизия. Но пред Купата на Дрогата всички са равни, а също трябва да вземем предвид и късмета на жребия. Така, веднъж си тръгвахме заедно от едно друсане, напълно мотани, когато просто се случи. Мисля си, какво са направили с нея тия осем години, през които бяхме заедно. Не, просто трябва да я пусна да си върви, да изляза от играта, и да й осигуря добра отплата.

Трябва да го направя, човече и това е.

След групата, се завличам по Уок, опитвайки се да вляза в ритъм, преди да ме втресе и да започне познатата агония и потене. Опитвам се да си отвлека вниманието като мисля за блондинки и книги, онова интелигентно блонди, с дълбокия глас, дето се пред полага, че е кефа на интелигента. С нея можеш и да обсъдиш малко по-дръзки романи, няма проблем. Като стана дума, тъкмо отсреща има отворена малка книжарничка и тръгвам да пресичам, за да хвърля един поглед. Кофтито е, че времето ми тече някак по-бавно и един бързак за малко не ме отнася с колата си и отминава надувайки клаксона надолу по улицата. Страшно се стряскам, като ме обърсва с бронята, така да се каже, скелетът ми изскача от кожата, тропва една бърза жига и пак се връща в тялото ми.

Нищо ми няма, нищо ми няма. Добре съм. Влизам и усещам онзи застоял мирис, дето го има в старите книжарници, но тук гледам и всякакви нови неща, значи. Някакъв стар дебел котак със сребърна коса и очила не изпуска от поглед клиента Спъд Мърфи, който се ровичка наоколо. Успявам да изкопая едно книжле за историята на Лийт. Вътре все стари неща, значи, но да не забравяме, историята си е история и сигурно така трябва да си бъде! Гледам главата за съвременен Лийт, и там ги има всички ония работи за HMS Royal Yacht Britania4 и тъй нататък, но няма и дума за YLT. Някой трябва да напише истинската история на старото легендарно пристанище, да поговори с хората, онези старите кокали, дето са се блъскали по доковете, дето са запивали по кръчмите, дето са движили с бандите, тедитата, YLT, CCS, оттогава, та чак до сега, до малките копелета с пръстените, хип-хоп рапърчетата като моето малко приятелче Къртис, дето заеква.

Оставям книгата, излизам отново на улицата и потеглям из прекрасен Единбург, значи. На ъгъла отсреща, до банкомата виждам позната фигура. Да, определено. Братчеда Доуд, един пич от Глазги, така де, Глазгоу. Без да се колебая и секунда пресичам, но този път внимавам за движението.

— Доуд…

— Здрасти, Спъд — казва той, очите му проблясват някак неодобрително, но после изведнъж се проясняват. — Сигурно ще искаш бира, а?

Просто ей така го каза, човече, направо не мога да повярвам!

Без да съм го питал, просто ей така! Бог да благослови тия глазгоузки хуни от стадионите! Голям човек, този Доуд, значи! Малко набит, якичък тип с посивяла коса, който постоянно плещи колко е велик Глазги, но, ами, очевидно обаче копелето не живее там, а тук.

— Ами, не знам, Доуд. Не знам кога ще мога да се реванширам, човече…

— Ей! Май забравяш с кого говориш, момче! — сочи Доуд себе си, пресичаме и право в Старата Солница.

— Тъкмо си смених пин-кода. Моята банка предлага тази услуга — обяснява се Доуд. — Личен код, нещо лично, което да запомниш по-лесно. Бас ловя, че в твоята банка няма такова нещо — разправя той, целият самото доволство.

Някак се замислям над това.

— Никога не съм си тровил живота с банки, човече. Като правех скелета едно време, ме караха да си открия сметка. А аз им разправям, не става, пичове, аз не съм банков тип, значи, дайте кеш, а те — сори, викат, чисто нова модерна работа, няма как, разбираш ли?

Доуд кима и тръгва да говори, но аз го изпреварвам, защото тия от Глазги, човече, ако да са куул, веднъж минат ли на вълна „как върви далаверата, копеле, как е живота, пич“, тия могат да играят за Шотландия в националния тим по неспирно говорене. Ако се направи ток-тим на нацията поне осем-девет от единадесетте играчи ще са от Глазги, можеш да ми вярваш. Та казвам:

— Пуснаха ме и в банката за кратко. За кратко казвам, защото като спря сухото, умря и сметката. Към Ийст Фиф ми беше сметката, то си беше всъщност Лемън карта, ама й викам Ийст, защото за обикновените хора, значи, нали ме разбираш…

— И ти не си знаеш силата, Спъд — усмихва се Братчеда Доуд, слагайки ръка на рамото ми. — Interdum slultusbone loquitur, приятел!

Доуд е доста умно копеле за глазгоуец, значи. Знае сума си латински и така нататък.

— Съвсем вярно, Братчед… ъ-ъ, ама какво би трябвало да означава?

— Означава, че плямпаш много глупости, това значи, Спъд — казва той.

Адски е гот да чуеш нещо такова, чувстваш се някак си добре дошъл, сред свои хора и старото его леко измърква. А и двайсетте лири, които ми пъха в лапата щедрия Братчед, също са подобаващо оценени. Със сигурност.

13. Курвите на Амстердам5 т.1

Диджеят е добър. Веднага го разбираш по броя на трейнспотърите, които се тълпят около бокса, за да зяпат, по небрежните му маниери под носа на почти умислената публика, която просто чака нещо да се случи, без да знае, че нещото вече е започнало.

Той мощно забива и те експлодират, шокирани от мощта на собствената си реакция, внезапно затопляйки, че той си е играл с тях, побутвайки ги насам-натам цял половин час. Викът на тълпата се извисява нагоре и той пуска хитра, доволна усмивка, която проблясва през дансинга.

Дансинга на моя клуб, тук на „Херенграхт“ — „каналът на господата“ в стария Амстердам. Застанал в сянка отпивам от водката с кола, отзад в моя наблюдателен пункт, и си мисля, че трябва да внимавам за това момче. Винаги лично посрещам диджеите си, подавам ръка в знак на добронамереност и гостоприемство, дори да считам някои от тях за задници. Но днес Мартин ще се погрижи за този. Копелето е от родния ми град и гледам да не се мяркам много-много наоколо. Не че имам нещо против хората от там, но не обичам да се натъквам на тях тук.

Виждам Катрин, с гръб към мен, облечена в късата тъмносиня рокля, която прилепва плътно по тялото й и внезапно се прекъсва от рязката права линия на русата й коса. Тя е застанала до Миз и някакво секси тийн-порно гадже, което той е довлякъл. Не мога да определя в какво настроение е Катрин и се надявам да е глътнала Е. Увивам ръка около кръста й, но усещам как се стяга от допира и ми става кофти. Въпреки това, опитвам:

— Добра вечер, а?

Тя извръща главата си към мен и казва мрачно с немски акцент:

— Искам да си отида в къщи…

Миз забелязва изражението ми и пуска разбиращ поглед.

Отдалечавам се и отивам в офиса. Там са Мартин с Шиън и онова екзотично гадже, което напоследък движи с тях. По чамовото бюро има добре оформени линийки кока. Гледам трескавите подканящи очи на момичетата, а Мартин ми подава фунийката, свита от петдесет гулдена.

— Не, така съм добре — казвам му.

Мартин кима на гаджетата, хвърля пакетче на бюрото и ме издърпва в тясното антре, запазено място за ксерокса и тайни разговори.

— Виж… Просто Катрин… Знаеш как стоят нещата.

Лицето на Мартин се сгърчва под посивяващата му кестенява коса, а големите му зъби се откриват в напрегната тревожна усмивка.

— Нали знаеш моето мнение…

— Да…

— Извинявай Марк, но тя е една измъчена кучка, която мъчи и теб — повтаря за кой ли път той и сочи вратата на офиса. — Сега е моментът да си отживееш. Пиене, гаджета, дрога. Виж Миз — клати глава той. — По-дърт е и от двама ни. Има само един живот, човече!

С Мартин сме съдружници, еднакви сме в толкова много отношения, но аз никога няма да мога да бъда така гъвкав и подвижен като него. Когато се събера с някой, държа до край. Дори когато вече няма за какво да се държиш. Но той го прави за добро и го оставям да ме навива известно време преди да потегля обратно към дансинга.

Търся Катрин и се замотавам напред. Без всякаква причина поглеждам нагоре и засичаме погледи с диджея, копелето от Единбург. И двамата пускаме тънка усмивка, а в гърдите ми се надига безпокойство. После се обръщам и виждам Катрин до бара.

14. Мръсен № 18737

Цялата паплач, за която няма място в обновен Лийт, се е събрала в този първи ден, когато поемам нещата в свои ръце. Сган дърти оръфляци и цяла шайка техно и хип-хоп тийнове с купища пръстени на всеки шибан свой пръст. Едно от тези малки копеленца дори има наглостта да се обръща към мен със Сик Бой! Край, от сега нататък всичката дрога, която се шитка тук ще носи печата на одобрението на Саймън Дейвид Уилямсън, одрайфани недоносчета нещастни! Още повече, че вчера се натъкнах на един свой стар партньор, Сийкър, и сега в джобовете ми дрънкат хапченца и прахчета.

И старата Мораг ще трябва да си стяга багажа. Дебелогъзата леля е твърде ретро за режима, който смята да наложи Мистър Уилямсън. Ретро от седемдесетте, драга, бандата „Полис“ вие: ний-ноу, ний-ноу, ний-ноу… Тя обслужва малките недоносчета или поточно се опитва:

— Ч-ч-ч-ч-четири г-г-големи б-б-б… — мъчи се едно от копеленцата, а останалите се подсмихват. Лицето му се гърчи, сякаш е инфарктясал, а на Мораг ще й падне ченето от неудобство.

Определено трябват сериозни промени. Нали? Мистър Алекс Маклийш?

Смятам, че си напълно прав, Саймън. Когато дойдох тук, клубът беше задръстен от боклуци. Веднага подуших потенциала, но първо се налагаше да се отървем от плъховете, преди да инвестираме.

Точно това е начинът, Алекс.

Мораг се е специализирала в кетъринга на предприятието. Тук готвим първо, второ и трето за някакви си деветдесет и девет пенса — цена за пенсионери. Безпокои ме не какво може да изкараме, а колко губим. Ако исках да правя храна за бедни щях да изкарам количка за хот-дог на улицата. Обядът наистина е зловещо евтин. Излиза, че спонсорирам тези антични гниди да не предадат богу дух.

Тромав дърт тюлен се клатушка към мен. Леко заплашителен поглед. Жълтеникаво прозрачна кожа, с червени нишчици. Доста пъргав за историческата епоха, от която произхожда. Копелето смърди на урина, все едно са го взели от някое порно след „златен душ“. Може пък тия нещастници да топят тленните си останки в басейна на някой рехабилитационен център.

— Риба или овчарски пай… — скрибуца той. — Риба или пай… Как е рибата ти днес, синко?

— Добре. Поотръскал съм я и съм я сложил да си седи мирно в гащите — ухилвам се и намигвам.

Опитите да разигравам стария кръчмар-шегобиец явно са обречени на неуспех в тази гробница от граниви архаични неудачници. Той ме поглежда и лицето му на шотландски териер се сгърчва войнствено.

— Искам да кажа панирана или пържена?

— Пържена — информирам примирено досадната отрепка.

— Аз повече я харесвам панирана — киселата му физиономия се изкълчва в циркаджийска усмивка и той се обръща към масата в ъгъла. — И Том, и Алек, и Мейбъл, и Гинти, всички я харесват панирана, нали? — провиква се той и печели усърдни кимания от подобни на него човешки останки.

— Скромно се извинявам — отвръщам и хапя езика си в опит да запазя дух на привидна сърдечност.

— А с масло хрупка ли? Искам да кажа мека или хрупкава?

Тук вече се налага да положа свръхчовешки усилия. Нагъл помияр.

— Хрупка и пука като нова-новеничка банкнота от двадесет лири!

— Хъ, доста време мина откакто съм държал в ръцете си двадесет лири на цяло — въздъхва клиентът на погребалното бюро. — А грахът, пресен ли е или от консерва?

— Ако няма пресен, аз не ща грах — провиква се лелята, жертва на световния глад, наречена Мейбъл.

Пресен или от консерва. Каква дилема за енергичния предприемач! Ако Мат Колвил ме видеше сега и цялото това унижение, на което бях подложен, щеше да се почувства отмъстен поне за пет тека, които съм отперил на жена му. Наболелите проблеми на деня, така да се каже. Пресен или от консерва. Не знам. Не ми пука. Иска ми се да изкрещя — единственият вмирисан грах тук се намира в прокъсаните ти кюлоти, драга.

Извръщам се към Мораг, морното мамче, за да се заеме със случая. Край бара вече се е заформила опашка от помияри асорти. Е, сега си еба майката! Една добре отличима фигура стои сред тях, притреперва и нервно се шугави. Насочвам цялото си старание в полирането на чашите, опитвайки се да избегна тези очи-прожектори, безмилостно фиксирани в мен. Сега разбирам гаджетата като казват „имам чувството, че ме съблича с поглед“, защото в случая спокойно мога да кажа „източва кредитната ми карта с поглед“.

Най-накрая не удържам и поглеждам.

— Спъд — усмихвам се. — Откога не сме се виждали. Как си? Май се извъртяха няколко годинки, а?

— Добре, ъ-ъ… добре съм — заеква той. Мистър Мърфи е още по-изпита, измъчена версия на самия себе си от преди, ако това изобщо е възможно. Прилича наскоро поминал се дръглив котарак, чието гробче в задния двор е било разрито от лисица. Очите му имат онзи объркан поглед на човек, друсан с толкова радикално различна по действие дрога, че съставните части на мозъка му никога не биха могли да постигнат съгласие, кое време от деня е. Очукана, миризлива обвивка на човешко същество, която се влачи от една долна кръчма към друга, от поредното вмирисано свърталище към следващата отвратителна дупка на деградация в търсене на нова токсична порция.

— Чудесно. А как е Али? — питам, чудейки се, дали още дели покрив с този нещастник. Понякога си мисля за нея. Едно особено чувство винаги ме е преследвало, че ние двамата пак ще се съберем някога, когато животът се подреди. Тя винаги е била моята жена, макар че, май така си мисля за всички тях. Но той и тя заедно? Просто не е редно. Изобщо не е редно.

Ако имаше грам мозък, да му беше била шута още преди години. Не че ще бъда удостоен с честта да получа от Спъд отговор на въпроса си. Няма дори „Какво правиш насам Саймън, защо работиш зад бара в Лийт?“. Не. Егоистичната му твар не е в състояние да прояви дори рудиментарно ниво на любопитство; камо ли да докара истински сърдечен поздрав.

— Виж, ъ-ъ, знаеш, какво ще те помоля — изкашля се той.

— Не и преди да попиташ — ухилвам се, колкото е възможно по-студено и надменно.

Мърфи има наглостта да ми отвърне с изражение на човек, едва ли не наранен от грозно предателство и поглед „значи-такава-била-работата“. Той поема дълбоко дъх и изтерзан мъчителен звук се изтръгва от немощните му гърди, докато въздухът опитва да си пробие път. На кое ли от всичките се дължи — бронхит, пневмония, туберкулоза, цигари, крек, СПИН?

— Нямаше да те моля, ако наистина не бях зле. Толкова ми е кофти, че ще пукна.

Поглеждам го и преценявам, че има право. После вдигам една от чашите срещу светлината и докато я проверявам внимателно за някое петънце отсичам:

— На осемстотин метра нагоре. От другата страна на улицата.

— Какво? — не може да повярва той, устата му остава отворена като на златна рибка.

— Бюрото за Социални Помощи на Единбургския Общински Съвет — информирам го. — Тук, ако не си забелязал, е обществено заведение. Може би си сбъркал вратата. Ние сме лицензирани само за продажбата на спиртни, вредни за здравето напитки — допълвам информацията с необходимата студена официалност и вземам друга чаша.

Почти съжалих за думите си, когато той ме изгледа за секунда с абсолютен потрес, преглътна удара и с бърза крачка излезе от пъба в гробовно мълчание. За щастие, приливът на угризения, бе моментално заменен от изблик на гордост и облекчение, че още един крастав помияр напусна живота ми.

Вярно, знаем се от отдавна, но тогава беше друго.

В пъба влиза малка групичка, а после за свой ужас забелязвам как няколко костюмара от Скотиш Офис подават глави зад вратата, бърчат носове и набързо се омитат. Пред очите ми потенциалните нови клиенти с тлъсти портфейли са прогонени от стиснати дърти боклуци с шепа пенита и пишлигари, които се тъпчат до козирката с упойващи вещества, като изключим, разбира се, алкохола, който се опитвам да продавам, за да си изкарам хляба в този бар. Тази първа работна смяна се очертава да продължи безкрайно дълго. Преглъщам факта с нарастващо униние и се сещам за леля Паула и нейния слънчев глупашки рай.

Най-сетне намерквам приятелска физиономия да влиза в пъба, покрита с типичната си къдрава четина, но доста по-късо подстригана, отколкото бях привикнал и тяло, доста по-стегнато и слабо, отколкото бих повярвал. Последния път, когато видях този човек, бях убеден, че пропада в Тлъстия Ад. Но той явно бе разчел знаците и се бе шмугнал навреме в някакъв пряк път за спасение и отново бе излязъл по магистралата на Рай Елеганс. Това не е никой друг, а бившия популярен дилър на безалкохолни газирани питиета, най-добрия, който този град някога е раждал, Тери „Лимонадения“ Лосън, от малцината сотънски избраници. Тери е малко извън своята обичайна територия тук, но това не го прави по-малко желано присъствие. Той ме поздравява сърдечно и забелязвам, че и дрехите му са се променили към по-добро. Скъпо на вид кожено яке, черно-бяла Лакоста с емблема Кунз Парк Ф.К., макар и ефекта да се дънеше донякъде от джинси менте Калвин Клайн и обувки Тимбърленд. Правя мислена отметка да повдигна въпроса по-късно. Черпя го едно пиене и отваряме приказка за миналите времена. После Тери ми разказва с какво се е захванал. Звучи интригуващо…

— …и са адски навити. Тия гаджета са направо пожар. Страшна тръпка. Не е за вярване. Записваме сцените и шоуто е готово. Вече пускаме и обяви за продажби из порно-списанията. В началото записите си бяха доста суровички, грубовата работа, значи, но вече надобряваме, развиваме се, така да се каже. Едно от приятелчетата е гъсто с пичове от Нидри, които имат всички джаджи, както си трябва, за обработка на записите. И това е само началото. Друг от тайфата пък се е заел да прави платен сайт и така. Заеби ония глупости, дето бизнесът крепял Интернет. Не е вярно. Порното създаде Интернет.

— Звучи яко — кимам и освежавам питиетата. — Доста си напреднал с материала, Тери, приятелю.

— Така е. И аз също се изявявам пред камерата. Знаеш ме как съм, винаги съм си падал по пичките, а какво лошо да изкараш малко мангизи без много зор. Има и много нови свежи таланти, които напират. Солта на живота, дето се вика — пуска тарикатска усмивка той и целият грее от ентусиазъм.

— Точно твоята игра, пич — отбелязвам и си мисля, че е само въпрос на време преди Тери, дори и по своя недодялан начин, да влезе в индустрията.

Тери вкарва още едно и решавам, че Мо ще се справи сама и минавам от по-удобната страна на бара, като преди това слагам на бара две големи брендита и две коли. Скоро Тери вече развива темата колко е велико, че съм се върнал и как с моите връзки в индустрията е крайно време да завъртим нещо заедно. Разбира се, надушвам уловката от сто километра.

— Лошото е — кокори очи той, — че ни изхвърлиха от предишното място и се чудех дали не може да се прехвърлим тук, при теб, за малко.

Прелюбопитно. Сещам се за голямото помещение на горния етаж. Там има бар, но в момента не се ползва.

— Какво пък, от опит не боли, а, Тери? — усмихвам се.

— Ъ-ъ, какво ще кажеш за малка проба още тази вечер — пита Тери колебливо.

Прехвърлям идеята в главата си между две тупвания на сърцето и кимам бавно:

— Няма време, което да е по-добро от настоящето.

Лимонадения ме плясва дружески по рамото.

— Сик Бой, наистина е велико, че се върна. Ти си като струя от положителна енергия, приятел. Аман от тия мрънкащи чекиджии в този град, дето ти убиват мерака. Тия мръсни копелета не си мърдат и пръста, а като се пробваш да направиш нещо, веднага ти обръщат гръб и започват да те плюят. Ти обаче не си от тях, пич, ти си истински навитак, братче! — Тери с леко извъртане прави танцова стъпка към дансинга, вади GSM-а си и започва да набира.

Като наближава времето за затваряне, започвам решителни опити да изкарам малките дрисльовци около джубокса през вратата.

— МОЛЯ, ДОВЪРШВАЙТЕ ПИТИЕТАТА СИ, ДАМИ И ГОСПОДА! — пронизително се цепя през бара и някои от дъртаците се затътрят навън. Тери още здраво е захапал GSM-а. Обаче малките копеленца създават проблем. Онзи дребен нагляр, дето му викат Филип, истински вреден тип с безброй пръстени и на двете ръце, веднага се е усетил, че нещо се готви. И оня, едрия Къртис, неговия заекващ малоумен приятел, с когото видях Мърфи да говори на излизане. Лика прилика, няма що.

Отварям вратата и им кимам. Докато се изнизват, копелето Филип ме пита:

— Не може ли да останем, а, Сик Бой? — Малките му тесни като процепи очички святкат, златният зъб блести. — Чух ви да си говорите с Тери Лимонадения — ухилва се той нагло и настъпателно.

— Не може. Събрание на масонската ложа, приятел! — казвам и избутвам кльощавия му задник на улицата. Кретеноидното му другарче се изнизва след него, а останалите ги последват.

— Мислехме, че ще ни оставиш — обажда се друго нагло помиярче.

Не обръщам внимание на дръвника, но намигвам на малката сладурана, която върви след него. Тя ме поглежда безизразно тъповато, но леко се усмихва преди да излезе. Много е малка за мен, все пак. Кимвам на Мо, която изключва джубокса, затварям вратата и се връщам на бара да налея по още бренди за мен и Тери. След няколко минути някой тропа отвън, но аз не обръщам внимание. Чукането преминава в традиционния футболен ритъм от агитките: та-та, та-та-та, та-та-та-та, та-та. Тери спира да бъзика GSM-а.

— Това са нашите хора — казва той.

Отварям вратата и виждам някакво бегло познато лице. Започвам полека да вдявам и съм сигурен, че е от старите Хибс пичове, но в Единбург всички между двадесет и пет и тридесет и пет са от тази чета. Има още няколко сравнително познати лица, които обаче не мога да свържа с никакво име. Далеч по-впечатляващи са гаджетата. Три от тях са направо шедьоври плюс една по-здрава хубавица с мръснишки поглед и една малка сладурана с лунички, която наистина изглежда доста неуместно на такова място. Една от групата е особено апетитна. Светло кестенява коса, почти ориенталски очи, перфектен маникюр, тънко изскубани вежди, малка уста, но много плътни устни. Мамка му, а тялото, тялото наистина се извива грациозно под тези скъпи дрехи. Гадже Numero Duo в класацията е малко по-младо и макар да не е толкова елегантно облечено, е на милион светлинни години от определението нечукаемо. Трета в чарта е блондинка, която си го търси. Малките копеленца Филип и Къртис още висят отвън и бройкат момичетата, както и аз, особено зрелищните извивки на кукла Numero Uno с дългата, кестенява коса и страстно арогантно лице. Тази специално изглежда далеч, далеч над класата на Тери.

— Тая да не би да е масон, а? — подхвърля наглият боклук Филип.

— Ложа 69 — прошепвам му в отговор, затръшвайки отново вратата в лицето му, а Тери вече посреща групата с големи овации.

Обръщам се към новите си гости.

— Така, приятели, трябва да се качим на горния етаж, моля през вратата в ляво — приканвам ги. — Мо, ще те оставя да заключиш, скъпа.

Мораг вдига за малко вежди, опитвайки се да включи какво точно става, после отива до офиса и си взема палтото. Тръгвам след останалите нагоре. Да, изглежда наистина прелюбопитно.

15. Курвите на Амстердам т.2

Катрин ми е гадже, германка от Хановер. Срещнах я една нощ в Лукс, моя клуб, преди пет години. Не си спомням много добре подробностите. Паметта ми е прецакана, твърде много дрога. Спрях херото като се установих в Амстердам. Но дори Е-то и коката пробиват дупки в мозъка ти през всички тези години, лишават те от спомени, от минало. Напълно оправдано, дори удобно.

Бавно бях започнал да уважавам тези наркотици, като ги използвам по-пестеливо. Докато си тийнейджър, някъде до към двадесет не подбираш, просто защото нямаш никакво усещане за своята смъртност. Това, разбира се, не означава, че ще прескочиш жив този период. На трийсет нещата са съвсем различни. Внезапно осъзнаваш, че в някакъв момент и ти ще умреш, усещаш силата на спада и махмурлука с цялата им мощ, която се развива от дробта, пресушаваща духовните, мисловните и физическите ти сили, предизвикваща досада толкова често, колкото и възбуда. Проблемът става математически с много променливи. Единици консумирана дрога, възраст, телосложение и желание да се надрусаш. Някои теглиха чертата и зарязаха всичко това. Други продължиха до край, приемайки живота като един голям опит за самоубийство на изплащане. Аз реших да не променям начина си на живот, да продължа с живота по клубовете, да продължа да го правя, но при контролирани условия. След още една кофти седмица обаче, изхвърлих всичко, записах се на фитнес и започнах да тренирам карате.

Тази сутрин трябваше да се измъкна от апартамента. Атмосферата с Катрин е напрегната. Със скандалите някак се справям, но мълчанията ме ядат и острите й подмятания ми причиняват рязка болка като внезапни крошета. Така че грабнах си спортния сак и тръгнах натам, накъдето винаги тръгвам, когато се чувствам така.

Ръцете ми в тренажора са напълно изпънати пред гърдите. Поемам дълбоко въздух и избутвам лостовете встрани до неподвижен кръст. Днес съм увеличил тежестта и усещам паренето в мускулите, толкова немощни преди, а сега буци камък… червени петънца танцуват пред очите ми… и деветнайсет… кръвта нахлува и шуми в ушите ми… дробовете ми експлодират като спукване на гума в бързата лента на магистрала… и двайсет…

…и на тридесет спирам. Усещам потта, която се стича от челото, пари очите ми и прокарвам език по устните си, за да усетя солта. После повтарям изпълнението на друг уред. Изкарвам на пътечката трийсет минути, варирайки скоростта от 10 км./ч. до 14 км./ч.

В съблекалнята свалям старите сиви потник и шорти и се мушвам под душа, започвайки с гореща, после топла, студена и накрая ледена вода. Стоя неподвижно и усещам как се зареждам отвътре, после излизам и почти припадам, дъхът ми секва в някакъв спазъм, но после е велико, аз съм отново цял и топъл, релаксиран и нащрек докато се обличам.

Виждам няколко момчета, които идват тук редовно. Никога не говорим, само си кимаме, регистрирайки присъствието си с кратко одобрение. Мъже, които са твърде заети, твърде концентрирани, за да си губят времето в приказки. Мъже с мисия. Незаменими мъже. Единствени и в центъра на нещата.

Или поне така ни се иска.

16. „…фабриката на Адам Смит за карфици…“

Беше тежък ден в сауната. Направих няколко масажа, последвани от „облекчаване“ и пратих по дяволите (любезно) един скапаняк, приличащ на Артър Скаргил, който искаше да му духам.

Боби ме дръпва настрани. Шкембето му се вири самодоволно изпод стегнатия пуловер.

— Виж, Ники, ти си много популярна тук сред пич… клиентите. Проблемът е, че понякога се налага да направиш нещо повече. Искам да кажа, като в случая с този клиент, с когото сте се спречкали. Това е Гордън Джонсън. Ъ-ъ, той е известна личност в този град, специален клиент, ако искаш — обяснява той, а аз съм прикована от косъмчетата, които се подават от ноздрите му и онзи нелепо маниерен начин, по който държи цигарата си.

— Какво казваш, Боби?

— Ще ми бъде много неприятно да те загубя, скъпа, но ако не се справяш с работата, ще се наложи.

Усещам как ми се сгадява, събирам пешкирите и ги набутвам в големия кош за пране.

— Чуваш ли ме?

Поглеждам го.

— Чувам те.

— Добре.

Вземам си палтото и тръгваме към града с Джейни. Мисля си колко ми е нужна тази работа и колко далеч бих отишла, за да я запазя. Това е проблемът със сексуалната работа, винаги опира до основното. Ако наистина искаш да разбереш как работи капитализма, заеби фабриката за карфици на Адам Смит, тук е мястото, където да се учиш. Джейни иска да си купи нови обувки от Уейвърли Маркет, но аз имам среща с останалите в един пъб в Саут Сайд.

Всички присъстват и съм изненадана, че Лорън е с Раб. Това е голям шок. Не мислех, че е способна да изпусне среднощното пиене на вино, лафа и ровенето из хладилника с новата си любима голяма сестра. Смятах, че на мен ми е отредена ролята на шантавата, злепоставяща, развратна леля в нейния живот. Имам чувството, че Лорън е тук с мисията да ме „спаси“ от безпътен живот. Колко отегчително. Момчето в пъба каза, че ще затварят и няма да оставят късни клиенти, затова Тери отиде да проучва онова място. После звънна по GSM-а и се натоварихме на няколко таксита. Лорън също идва, което ме заковава, особено след случката с Раб.

Новото свърталище е още по-долнопробен бар в Лийт. Влизаме, отново през странична врата, докато група тийнейджъри недоволно се изнизва с подмятания по наш адрес. Лорън се наежва. Вътре ни представят на пич с тен от солариум и коса зализана назад с гел. С тъмните си коси и вежди и кривящи се злобарски устни изражението му е по-брутално от това на Стивън Сегал. Той ни завежда на горния етаж, в друго помещение с бар по дължината на едната стена и няколко маси и столове. Мирише на застояло и влажно, като място, което не е използвано известно време.

— Този ангел е Ники — казва Тери, движейки ръце нагоре-надолу по гърба ми. Изглеждам го и той спира. — Само проверявах за крилца, скъпа, не може да не са ти пораснали… — След това се обръща към Лорън. — …а тази сладурана е Лорън. Старият ми приятел, Саймън — обяснява Тери и тупа здраво по гърба двойника на Стивън Сегал. После представя този Саймън на Раб, Джина, Мел, Урсула, Крейг и Рони.

Саймън отключва кепенците на бара и подред ни стиска ръка. Допирът му е стегнат и топъл, той изглежда дотолкова разтапящо искрен, че няма начин да не е постановка. Никога не бях виждала подобно изпълнение.

— Благодаря, че приехте поканата — казва той. — Радвам се да ви видя тук. Малцовото уиски е моята слабост. Ще бъде чест да споделите с мен това питие — казва той, наливайки Гленморандж по чашите. — Извинявам се за безпорядъка. Наскоро поех заведението, а преди мястото тук, горе се е използвало за склад на… Е, по-добре да не ви казвам на какво — подсмива се той, а Тери отвръща с усмивката на посветен, — но вече съм разчистил.

— За мен — не, благодаря — отклонява питието Лорън.

— Хайде де, само една малка глътчица — настоява Тери.

— Тери — казва Саймън с цялата си сериозност. — Тук да не ти е шибаната армия. Освен, ако не са сменили английския, думичката „не“ в най-общ смисъл значи „не“. — Обръщайки се към Лорън, той пита загрижено — Мога ли да предложа нещо друго? — Той събира ръце и ги доближава до гърдите си, а веждите му се повдигат нагоре. Очите му са широко отворени, съсредоточени и съкрушително искрени.

— Нищо, благодаря — отвръща сковано Лорън, отстоявайки своето, но съм сигурна, че забелязвам лека усмивчица, която играе около устните й.

Питиетата се леят и скоро всички сме увлечени в разговор. Джина сякаш още се колебае в отношението си към мен, макар явно да привиква с присъствието ми, тъй като враждебните погледи малко са намалели. Останалите са приятелски настроени, особено Мелани. Тя ми разказва за сина си и кошмарната история за дълговете, които й натресло старото й гадже. После се заслушваме в разговора на Саймън (или „Сик Бой“, както Тери често го нарича, а той реагира сякаш някой чегърта с нокти по стъкло) с Раб. Уискито ги е хванало и те раздуват как искат да направят порно филм.

— Ако ви трябва продуцент, аз съм човекът, когото търсите. В Лондон бях в бранша — обяснява Саймън. — Видео, стриптийз. Трябва да се правят пари.

Раб кима с одобрение за ужас на Лорън. Тя бе променила решението си относно питието и вече обръщаше с лекота двойните водки и опъваше от джойнта, който се предаваше от ръка на ръка.

— Порното винаги изглежда по-добре на видео — настоява Раб, — поне хард-порното. Губиш обаче артистичното докосване. Като при видео филмите и голямото кино.

— Да-а-а — подхваща Саймън. — Страшно ми се иска да направя един истински порно филм. От старата школа, филм-филм. С чисто еротична част, но и с разширени хард-сцени, записани на видео и вмъкнати във филма. Като онзи, Трафик на хора. Там използваха дигитално видео, супер 16 и 32 мм., доколкото си спомням.

Раб е направо пиян от уискито и от идеята.

— Вярно, можеш да си правиш каквото искаш при монтажа. По-важното е да се направи не някакво евтино долнопробно чекиджийско видео, а сериозен порнографски филм с велик сценарий, приличен бюджет и разумна производствена цена. Филм, който да влезе в канона на големите в жанра.

Лорън поглежда свирепо Раб. Физиономията й е обладана от бяс.

— Големите в жанра! Великите филми! Боклуци, които експлоатират жените, опирайки се на най-низките инстинкти у… — тя се оглежда наоколо и среща похотливия поглед на Тери, — …хората.

Тери поклаща глава и казва нещо за Спайс Гърлс, или за някакви други, не съм много сигурна, защото пиенето ме е хванало малко, а тревата е просто усмъртяваща. Лицата наоколо ми се въртят и само с мъчително усилие на волята успявам да ги докарам на фокус.

Раб защитава тезата си пред Лорън, гласът му направо гърми.

— Има велики филми в порно-жанра. Дълбоко гърло, Дяволът у Мис Джоунс… някои от филмите на Ръс Майер, все класика, все по-творчески и феминистки от повечето арт-боклуци… като… като… „Пианото“!

Последната вметка беше удар под кръста и дори през мъглата опиянението си виждам, че Лорън го е почувствала дори и физически. Тя се свива и за секунда си помислям, че ще припадне.

— Не можеш… просто не можеш… да наречеш такъв филм гаден, евтин боклук… — тя поглежда към Раб почти умоляващо, — …просто не можеш…

— Стига сме плямпали за филми, да се хващаме и да ги правим — подигравателно се подсмихва Раб. После се обръща към Лорън, която го гледа сякаш пред очите й това пияно момче се трансформира в чудовище. — Две години подред не съм направил едно нещо на кръст, само слушам целия този въздух под налягане. Гаджето ми чака дете. А какво съм направил аз? Искам да правя нещо!

Всичко ми е размазано, но кимам и ми се иска да извикам „Да, да, да!“, но Тери ме отнася, провиквайки се:

— Това е духът, Биръл! — тупа той Раб по гърба. — Трябва да действаш! — После ни оглежда и казва с патос. — Въпросът не е защо трябва да го направим, а какво още бихме могли да направим!

Крейг кима сковано, Урсула и Рони се хилят одобрително, а Саймън припява:

— Напълно си прав, Тери! — Той сочи приятеля си и добавя. — Този човек тук е гений! Винаги е бил и винаги ще бъде. И точка! — натъртва Сик Бой. После се обръща към Тери и казва с неподправено благоговение. — Тери богоравният! Бог си, Тери!

Той, разбира се, е пиян. Всички сме. Но аз не съм друсана и мотана само от джойнта и пиенето, а от разговора, компанията, самата идея за филм. Толкова ми харесва, толкова искам да съм част от този филм, че изобщо не ми пука кой какво мисли. Внезапно получавам просветление: това е истинската причина да съм в Единбург. Това е карма, съдба.

— Искам да съм порно-звезда. Искам мъжете да мастурбират, докато гледат образа ми. Всички мъже, мъжете по целия свят, мъже, които дори не знам, че съществуват! — изсъсквам право в лицето на клетата Лорън и избухвам в друсан механичен кикот.

— Но така се превръщаш в стока, в предмет, не може така, Ники, не може! — пищи тя.

— Не е вярно — казва й Саймън. — Истинските актриси са по-големи курви от порно-звездите! — настоява той. — Да позволяващ да използват тялото ти или образите, които създаваш, не значи абсолютно нищо! Гадното е, когато ги оставиш да използват чувствата ти. Това е истинската проституция. И никога не трябва да се позволява! — бомбастично завършва той.

Лорън изглежда сякаш всеки момент ще се разпищи, сякаш се опитва да си поеме въздух. Тя слага ръка на гърдите си и лицето й се разкривява.

— Не, не, защото…

— Успокой се, Лорън, по-полека. Просто алкохолът и тревата са твърде много — казва Раб и леко я стисва за ръката. — Ще правим филм. Бил то и порно. Голяма работа. Цялата работа е в това да го направим. Да покажем на света на какво сме способни.

Аз се вторачвам в нея и обяснявам:

— Аз съм тази, която контролира създаването на образа. Образът, който те си представят и изграждат в главите си, ролята, която показвам на екрана, това е мое собствено творение и няма прилика със самата мен.

— Не можеш… — задъхва се тя почти разревано.

— Напротив, мога.

— Но…

— Лорън, толкова си ограничена, всичките ти възгледи са архаични!

Най-сетне й изгарят бушоните, вбесена, тя се повдига нестабилно и с несигурна стъпка отива до прозореца, вкопчвайки се в перваза. Някои повдигат вежди на този внезапен жест, но сме толкова вдадени в пиене и говорене, че да забележим или да ни пука.

Раб я последва и нещо й говори. Кима успокоително, после идва обратно на масата и ми казва:

— Ще я закарам с такси до вкъщи. Искаш ли да дойдеш?

— Не, ще остана още малко — отвръщам и разменяме криви иронични усмивки с Тери и Саймън.

— Много е разстроена, освен това е здраво друсана и пияна. Трябва да има някой при нея — казва Раб.

Тери отново потупва Раб по гърба, но този път е толкова силно, че изглежда по-скоро като посегателство, отколкото като приятелски жест.

— Мамка му, Биръл, отпери й го на тая друсана малка кучка, че да я отпусне.

Раб поглежда Тери със стоманен поглед.

— Трябва да се върна вкъщи при Чарлийн.

Тери свива рамене, сякаш иска да каже — ти губиш.

— Явно пак трябва аз да се намеся — усмихва се той. — Сексуален терапевт Лосън. Чисто като професионално задължение. Знаеш ли какво, Раб, закарай я, сложи я да легне, а аз ще дойда по-късно — смее се Тери.

Раб задържа погледа си многозначително върху мен, но аз нямам намерение да си ходя и да се оправдавам вкъщи на някаква си измислена лесбийка и фригидна морализаторка. Искам да участвам в играта. Цял живот съм го чакала, а вече ще стане четвърт век догодина, колко ли време още имам преди да съм загубила външността си? Хората винаги сочат Мадона в такива случаи, но тя е изключението от правилото. Бритнис, Степс, Билиз, Атомик Китънс и S-Клуб Севънс. Само те се броят и са класи над мен. Искам го сега, имам нужда от това сега, защото няма такова нещо като утре. Ако си жена и имаш външност, това е единствената тленна стойност, която си заслужава да притежаваш, която изобщо можеш да притежаваш — телевизията, списанията, киното не спират да го тръбят. ПОВСЕМЕСТНО. НАВСЯКЪДЕ: КРАСОТА ОЗНАЧАВА МЛАДОСТ! НАПРАВИ ГО СЕГА!

— Даян ще остане с нея — отвръщам на Раб и се обръщам към другите. — Искам да участвам в играта — изкрещявам.

— Бива си те! — Тери ме прегръща с искрена, бурна радост. Главата ми се върти и в това време Саймън тръгва надолу по стълбите с Раб и Лорън, за да им отвори. Раб изглежда напрегнат, а тя трепери цялата.

Крейг наглася камерата, обикновена видео-камера на триножник, а Тери и Мел започват да се целуват. Урсула е застанала на колене в краката на Рони и разкопчава дюкяна му. Саймън се качва по стълбите и си мисля, че сега е моментът да направя нещо, но когато се изправям нещо се надига в гърдите ми и започвам да повръщам. Усещам как някой, вероятно Джина, ме подпира към тоалетната, но стените ми се въртят и чувам смехове и пъшкания.

— Лека категория — отсича Тери. Искам да се стегна моментално, но не мога и чувам само Джина да казва:

— Майната ти, Тери! Тя не е добре!

Продължавам да се треса и треперя и последното нещо, което чувам е гласът на Саймън, който вдига тост:

— За успеха, хора! Ние ще го направим! Ще успеем! Имаме екип, парите сами ще дойдат. Няма никакви облаци на хоризонта!

17. НАВЪН

Цяла нощ не съм дремнал и грам. Не щях. Стоях и гледах тия стени и мислех: на сутринта ще бъда вън оттук. Цяла нощ съм го държал буден и него, онзи путьо Доналд, цяла нощ съм му раздувал. Последен шанс за копелето да чуе нещо умно. После на мое място в килията сигурно ще му набутат някой тъп задръстеняк. Да мълчи и да слуша. Така му казах на копелето, радвай се и слушай, докато можеш, че ще ти набутат някой нещастник и край с теб, ще умреш от скука.

— Хубаво, Франко — само казва той. Не пропускам нищо: за всички онези гаджета, които ще опъна като изляза и за шибаните лайнари, които ще си го получат. Ще държа нещата под контрол обаче, защото няма да се връщам тук, това е повече от сигурно, колкото е и сигурно, че някои копеленца сън няма да ги лови като научат, че съм се върнал на шибаната сцена.

Странно, мислех си, че нощта ще се точи, ама не, ей така си летеше. Наложи се на няколко пъти да плясвам Доналд, за да го будя, този духач без всякакво възпитание. Вади късмет, гнидата, че съм на кеф заради освобождаването, иначе щеше да го отнесе много по-зле, казвам ви. Изморен, неизморен, добрите обноски никому не са навредили. Ама ги няма, копелето, няма ги, на някои това доста скъпо им излезе, казвам ви.

Пазачът носи шибаната закуска. Викам му:

— Моята може да я върнеш обратно. Няма и два часа ще бъда в кафенето насреща.

— Помислих, че ще поискаш нещо, Франк — разправя ми. Аз само го изглеждам.

— Не, нищо не ща.

Пазачът, копелето Макензи, само вдига рамене и се разкарва оставяйки една закуска за Доналд.

— Ей, Франко — вика Доналд, — що не му каза да я остави. Можех аз да я хапна!

— Млъквай, тлъсто копеле такова! — разправям му. — И без това трябва да отслабваш!

Странна работа, ама веднага щом копелето почва да нагъва, огладнявам като вълк.

— Дай парче наденица, копеле — казвам му.

Копелето ме поглежда, сякаш няма и намерение да ми даде. В последния ми ден и така нататък. Само скачам, измъквам му я от чинията и започвам да дъвча.

— Ей, Франко, човек! Стига бе!

— Затваряй си плювалника — разправям му и слагам другата наденица и яйцето върху хлебчето. — Като не можеш да направиш нещо от добро сърце, някое копеле просто ще дойде и ще те накара да го направиш!

Такива са правилата на играта. Тук. И навън. Съдействаш: добре. Дърпаш се: строшени зъби. Сега копелето седи и ме гледа с лице на добре наритан задник.

Започвам да раздувам на киселата му мутра, за да го поободря, за всичкото пиене, което ще изпия в Слънчев Лийт и всичките гаджета, които ще изчукам, че да има какво да си мисли като ме няма нещастникът. Няма я оная закваска, копеленцето, дето те крепи в панделата. Два опита за самоубийство и то само откакто съм в неговата килия. Не искам и да си помислям какво е било преди това.

Макилхони, пазачът, който освобождава, пристига за мен. Казвам чао на Доналд и Макилхони трясва вратата под носа на клетото копеле. Това е последния път, когато чувам този звук. Дава ми нещата и ме превежда през една врата, после през друга. Сърцето ми бие като откачено и вече виждам навън, надолу по коридора през две врати, а помежду помещението за посетители. Подписвам се за нещата си и излизам през шибаната врата. Макилхони ме следва на всяка крачка, все едно ще се юрна и ще избягам обратно вътре в кошарата. Вика ми:

— Хайде, Франко. Свободен си.

Аз само зяпам пред мен.

— Ще ти пазим местенцето топло. Доскоро виждане.

Пазачите винаги го казват, пандизчиите винаги вдигат рамене.

Не, няма как да се върна, няма начин, а ония се подхилват, зяпат ни в смисъл, да, бе, да, ще се върнеш, ще се върнеш и то как, тъпо парче такова.

Но аз не се ловя на този номер. Репетирал съм го този момент. Надявах се да е точно Макилхони на освобождаването. Обръщам се към копелето и казвам тихо, така че никой да не чуе:

— Сега аз съм навън. От тази страна е и госпожа Макилхони. Може и да се върна обратно след като й отрежа скапаната тиква, какво ще кажеш? Бийчъм Кресънт, 12. Две дечица и така нататък, а?

Мутрата му почервенява, очите леко започват да сълзят. Той тръгва да казва нещо, но тия негови гумени устни само се изкривяват.

Обръщам му гръб и потеглям.

Навън!