Порно

59. Курвите на Амстердам т.7

Пак съм в Амстердам, но вече не се чувствам като у дома. Чудя се, дали е защото не съм с Даян или защото съм с това лъжливо копеле Сик Бой. Което и да е от двете, Дам вече не е убежището, което беше.

Едва успях да се откъсна от нея и да се кача на самолета с него. Само как любовта й убива страха у мен. Дори моята Бегби параноя опасно е започнала да се стопява. Копелето спокойно е можело да ходи по петите ми с брадва в ръка по време на фриволните ми разходки по Колингтън Дел, но на мен изобщо не ми пукаше. Когато за пръв път се запознах с нея, тя просто беше отворена ученичка, малко акселератче. С други думи далеч повече от мен по онова време. Аз бях просто един чекиджия. Сега Даян е жена — уверена и интелигентна, далеч не някаква откачена рейвърка, каквато си мислех, че ще срещна, а умна, начетена и следователно по-секси от всякога.

Даян.

Не съм толкова глупав да смятам, че е съдба или орисия. Като се връщам назад, ако трябва да съм честен, не мога да направя разлика между нея и другите гаджета, с които съм излизал. Тя ме интересува такава, каквато е в момента. Начинът, по който избутва очилата си надолу по носа си и ме поглежда над тях, когато се опитвам да пробутам нещо, което й звучи съмнително. Начинът, по които й викам „бухал очилат“, а тя ми отвръща с „рижа откачалка“, което всъщност е ужасен знак. Дори по-плашещ е фактът, че тази игра ми харесва. Дали сме били достатъчно дълго заедно за подобно безсмислено интимничене?

Очевидно.

Аз я обичам и мисля, че тя изпитва същото към мен, поне така казва и ми се струва достатъчно честна към себе си, за да не лъже за подобни неща. Човек не може да излъже душата си.

Бях оставил съобщения на Катрин, в които я питах кога е най-удобно да прибера някои от нещата си. Тя не отговори на нито едно. Срещам се с Мартин и отиваме заедно в апартамента на Бруверсграхт. Отключвам и влизаме. Натоварваме някои мои неща в неговия бус и ги откарваме в офиса. Нека тя задържи всичко останало. Когато и последния кашон е прибран изпитвам невероятно облекчение, сякаш всичко ми се е разминало.

Сик Бой, когото оставих в хотела през цялото време ме тормози по GSM-а. Отиваме у Миз, където нашият вече се е настанил, преглеждайки материала с един нервен пич, на име Джак. Сик Бой използва оборудването на Миз, но продължава да се държи грубо и недружелюбно с него. Адски е неловко. За да спася положението, извеждам Миз на обед. Сик Бой е страшно доволен, че напълно монополизира управлението на техниката, но когато по-късно пристига на уговорената среща в Браун Бар пак го гледа накриво.

Миз дори е страшно ентусиазиран за филма, само разправя как трябва да му дадем копие да го покаже на един свой приятел, топ-порно оператора Ларс Лавиш.

— Ларс ще бъде на фестивала в Кан — нарежда той, — и ще го види.

Издебвам да останем сами със Саймън на бара и го питам:

— Какво имаш против Миз? Да не би да предпочиташ да правиш монтажа в Нидри? Защото точно това ще стане, ако не си оправиш кривата физиономия!

— От тоя ме полазват тръпки — грухти той. — Няма начин такова лайно да има нещо общо с топ-играч като Ларс Лавиш…

— Той говори сериозно. Може да ни помогне да ни покажат на някои сериозни порно фестивали, като Кан.

— Да, бе — мрънка под нос Сик Бой, — нямам нужда от помощта му. И ако си мисли, че ще се закачи за този влак, да иде да си го начука. Вярно, точно сега се нуждаем от това копеле, но тоя холандски задник ме дразни, а и коката му не струва. С моя късмет ще стана първия, заловен да внася дрога в Амстердам.

На следващия ден минавам рано край стаята му, но той е излязъл. Разбира се, намирам го в апартамента с монтажната, където сега е започнал страшно да се мазни на Миз. Ясно ми показва, че не се нуждае от съдействието ми, така че се отправям към офиса и започвам да си уреждам нещата за клуба. С нежелание съобщавам на Мартин, че се оттеглям от съдружието и че може да вземе друг на мое място. Той се държи адски разбрано и това страхотно ме улеснява. Просто разкошен човек.

По късно се срещаме в един клуб с Миз и Сик Бой, който сега разиграва етюди как всички сме първи приятели. Поне е по-добре от преди и аз разпускам с кеф, когато внезапно пред мен се появява Катрин. Тъкмо се каня да кажа нещо и тя ми плисва чашата си в лицето. Следват низ ругатни и обиди, тя дори се опитва да ме удари, но приятелите й я хващат и я отвеждат.

Аз съм потресен, но това копеле Сик Бой намира всичко за адски забавно.

— На това му викам сериозно крещене, точно така, като по устав — весело се пляска по бедрата Сики.

Гледам подигравателната му физиономия и се успокоявам с мисълта за странната връзка помежду ни, особено след толкова години раздяла. Предполагам, че малко си приличаме. И двамата знаем, че декадентството не е занимание за прошляци от кварталите. Raison d’netre на нашата класа се изразява в това просто да оцеляваме. Майната му, нашето пънк поколение не само процъфтяваше, но дори имаше наглостта да си играе на разочаровано. От най-ранна възраст със Сик Бой сме духовни братя по един извратен начин. Подигравките, дразненето, прецакването, навиването — всичко това представляваше нашия личен малък свят далеч преди още да се появят пиенето и дрогата, които само ни помогнаха да се усъвършенстваме и ни дадоха възможността да с потопим напълно в него. Ходехме наоколо, излъчвайки цинизъм толкова дълбок, всеобхватен и обиден, че никой не можеше да ни докопа — родители, братя и сестри, учители, откачалки, железни пичове или гъзари. Но да си изградиш декадентски репертоар в квартал Банана Флетс не е лесно. Наркотиците бяха просто най-достъпната опция. После те започнаха да отнемат, да ни лишават от мечтите, които някога таяхме, подхранвахме и укрепвахме, рушейки живота, към който ни бяха отворили врати. И всичко започна да се превръща в сериозна шибана работа, а сериозната работа бе нещо, от което и двамата се опитвахме да избягаме. Сега се страхувам не от хероина, не от наркотиците, а от шантавата симбиоза, която сме развили с него. Боя се, че нейното развитие ще ни доведе до гибел, сега повече от всякога, след като Спъд ми каза за Франко.

Сик Бой работи все пак здраво по монтажа, в това няма съмнение. Това ми даде възможност да оправя много неща свързани с клуба.

— Готов ли е вече филмът? Искам да го видя! — казвам. Той бавно проскърцва със зъби:

— Не-е-е… Някак не мисля. Всичко ще остане в тайна докато не се съберем всички за предпремиерата.

— Така ли? А кога ще стане това?

— Да се надяваме, когато се върнем. Утре сутрин в Порт Съншайн.

Пъбът в Лийт и то само защото си мисли, че няма да посмея да отида.

— Тогава — казвам, придръпвайки напред стола си, — за какво е цялата тази тайнственост?

Наглото копеле се надува до последно.

— Защото докато ти разиграваше Мистър Клъбленд, а симпатягата Биръл се правеше на щастлив съпруг, един нещастник — сочи той себе си, — се беше забил в монтажната, докато не му отекоха очите, за да направи филма. Проклет да съм, ако позволя да ми разиграваш Бари Норман, а след това ми се тропоса Биръл със същите лайна, после Ники, после Тери. Не вървиш! Смятам да поема всички тояги едновременно, благодаря.

Очевидно той си мисли, че аз ще съм този, който ще отнеса тоягите, ако срещна Бегби в Лийт. Само да се пробва да ме насади.

60. Един филм на Саймън Дейвид Уилямсън

Зад едното си око усещам тъпо дълбоко пулсиране. Под душа съм и се опитвам да отмия поредния махмурлук. Иска ми се водата някак да попие през кожата ми и да проникне вътре в мен. Да се получи моментална рехидратация. Вземам шампоана, изстисквам гъстия детергент със синтетичен мирис на билки в шепата си и започвам да го разтривам по тялото. Коремът ми е загубил предишната си стегнатост и това ме притеснява. Налага се фитнес. Насочвам движенията си между краката и се опитвам да бъда делова. Опитвам се да не мисля за Саймън. Тъмните му вежди, изваяното му италианско лице, ледената му усмивка и сладките думи от змийските му устни. Но най-вече тези магнетични езера, очите му. Кафяви, но изглеждащи изцяло черни, все едно са целите зеници. Дори и когато са недоволни, те никога не се свиват отместват, а само загубват лъскавия си блясък, покриват се с матов слой и вече не виждаш отражението си в тях. Все едно не съществуваш, сякаш си заличен.

Опитвам се да се съсредоточа върху звука от радиото, закрепено върху ваната. Мазен водещ пита млада жена за любимата й музика и какво означава тя за нея. Моментално разпознавам тези хрисими безлични, леко кресливи звуци в отговор. Когато споменава този диск, този пълен боклук, вече съм сигурна, че е тя, още преди да чуя водещия да казва името й.

— Джайв Бъни и Дъ Мастърмиксърс, Swing the mood! О, направо ги обожавам! Просто… не знам… чух ги на такава възраст, когато всичко ти изглежда възможно… бях на четиринайсет и моята кариера като гимнастичка тъкмо започваше…

Каролин Тъпата Павит.

Каролин и аз някога бяхме, кавички — най-добри приятелки. Беше етикет, който всички ни лепяха — родители, връстници, но най-вече треньорите. Само и единствено защото малката Ники и малката Каролин ходиха заедно на гимнастика. Но макар, че бяхме свързани заради спорта, никога не сме гледали една на друга като на големи приятелки. Като две добри малки момиченца на нас се гледаше като на сродни души. Всъщност, още от началото двете бяхме смъртни врагове.

Като тийнейджърки двете си съперничехме много сериозно. В началото бях по-добра от тромавата Каролин, макар че грозното патенце се превърна в лебед, когато тя се отдаде на спорта. Проблемът бе, че когато пубертетът отмина, аз получих циците, а тя трофеите.

В този момент осъзнавам, че съм пуснала студената вода с все сила и вече не чувам гласа на „гордостта на Великобритания, Каролин Павит“. Чувствам единствено пронизващия студ, тежестта в гърдите си и ми се струва, че ще припадна, но успявам да стъпя страни от душа, едва дишайки. Изключвам радиото и започвам да се търкам с хавлията, а отвътре започва да струи компенсаторна топлина, която достига до кожата. Скапаната Каролин Павит.

Отивам в стаята и се преобличам, чудейки се кой пуловер да сложа, стегнатия кашмирен или безформения от ангорска вълна. Замислям се за нуждата от повече фитнес и избирам втория. Чудя кой би избрала тя. Но днес нищо не може да ми развали настроението за дълго. Цялата съм преизпълнена от вълнение. Саймън се обади много късно снощи и ми каза да ида в пъба в 9.30 сутринта, защото ще показва част от филма! Пак се сещам за Каролин. Можеш да набуташ бронзовия си медал в задника, скъпа, а скоро се готви да се примириш и с артрита, който те чака!

Когато пристигам в Порт Съншайн, Саймън е страшно оживен. Очевидно е, че се е натъпкал с кока. Той ме целува по устата и ми смигва нервно, докато се отдръпва.

Раб също е тук и се заговаряме за курсовите работи. Той се бе справил по-добре от мен вероятно. Аз му казвам, че сигурно съм се издънила, защото не бачках достатъчно. Приказваме си тривиалности, но от погледа му, леко преценяващ и съжалителен в същото време, ми прималява. Сядам до Мел, Джина, Тери и Къртис. Влиза Марк Рентън, който изглежда напрегнат и потаен, а Сик Бой изкрещява:

— Рент Бой най-сетне успява да стигне до Лийт! Трябва да се съберем отново старата тайфа! Малък купон за приятели в Лийт!

Марк не му обръща внимание, кима към мен и си разменя поздрави с останалите. Саймън отива до бара и налива питиета, продължавайки да се заяжда с Марк.

— Чудех се, кога ще събереш кураж да си покажеш физиономията тук. Сигурно си спрял таксито точно пред вратата, а?

— Не бих пропуснал режисьорския дебют на най-добрия си приятел за нищо на света — подхилва се Марк. — Особено след като се е погрижил за моята безопасност.

Тук определено става нещо, но Саймън отвръща на очевидната нападателност на Марк с крива усмивка.

— Така… Кой липсва… Мигел Форестър ни увери, че ще дойде — казва той и се обръща, тъкмо когато през вратата влиза Майки облечен с лъскав бял рапърски анцуг, целия накичен със злато и следван от Уанда.

— За вълка говорим! Мигел! Точен като часовник! Заповядай! Облечен като за премиера, виждам — подхвърля Сик Бой саркастично. Форестър не забелязва подигравката, а напротив — чувства се поласкан. Тогава забелязва Марк Рентън и заковава. Следва недоброжелателна, смразяваща тишина преди двамата да си разменят сковани кимвания. Единственият човек, който се прави, че не забелязва какво се разиграва е Саймън.

— И така, приятели, да започваме — изревава триумфално той, отваряйки кашон с видео касети, които ни раздава.

Саймън прави малко линии кока, но всички с изключение на Тери и Форестър отказват.

— Още по-добре за сериозните пичове — казва той със смес от облекчение и презрение, но ние не реагираме, защото разглеждаме обложките на касетите.

Направо ми призлява. Чувствам се разочарована и предадена. Видът на обложката е първия куршум право в сърцето ми. Моето лице с целия този грим. Огромно, безвкусно, крещящо и всичко това изпълнено със сгадяващ евтин печат! Отгоре на всичко бе използвал точно снимката, която ми обеща, че няма да използва, онази, на която едната ми цица изглежда по-малка. Приличам на травестит или на куклата, която Саймън подари на Къртис. Този убийствен кич е увенчан с надпис:

Но това, което наистина ме вбесява е представянето на авторския екип:

Останалите очевидно споделят чувствата ми.

— Картинката е ясна — казва Раб, поклаща глава и мята обратно в кашона своето копие.

— Той я е нагласил тази картинка — избухвам, местейки поглед от кашона с касетите към Саймън и обратно. Дробовете ми се свиват, а маникюрът ми се забива в дланите. Толкова е лесно сега да мисля за моя Саймън, моя любовник като за Сик Бой. Гадното копеле. Мърморенето се усилва, но той се прави, че не чува, само си подсвирква небрежно и вади още една касета от кашона.

— Какво общо, мамка му, имаш ти със сценария? — пита настоятелно Раб. — Къде са високите ти критерии за опаковката? Високите разходи по производството на обложката? Изглежда като пълен боклук — казва той и изритва кашона.

Сай… не, Сик Бой го раздава повече от нагло.

— Деца, вие сте неблагодарни — подигравателно с диктаторски тон отсича той. — Можех да сложа Тери като координатор, Рентс като копродуцент, но хората искат да си имат работа с едно име, за да не се разводнява бизнес частта на предприятието. По този начин, само това тъпо копеле тук — той сочи възмутено себе си — ще отнесе всички тояги, а какво получавам в отплата — само се вижте!

— Какво общо имаш ти със сценария — пита отново Раб с бавен, равен глас, гледайки към мен.

— Сценарият се нуждаеше от някои промени. Като режисьор, продуцент и редактор имах това право.

Тери хвърля бърз поглед към Рентън, който само повдига вежди в отговор. Лимонадения извръща глава нагоре и започва да разучава пожълтелия от никотин таван. Отвътре всичко ми е свито не толкова от предателството спрямо мен, колкото от арогантната незаинтересованост на Саймън. Застанал срещу нас с черната си Т-шъртка, черните си панталони и обувки, той ни гледа като черен ангел със скръстени на гърди ръце, сякаш сме кучешки фъшкии, които са полепнали по обувките му. Паднала съм си по пълен гадняр!

Всички седим мълчаливо с нарастващи лоши предчувствия докато един превъзбуден, трескав Сик Бой набутва касета във видеото. Целува пластмасовата кутия и заявява разнежен:

— В играта сме! Имаме продукт — значи съществуваме! После отива до прозореца, поглежда надолу към оживената, пълна с хора улица и изкрещява:

— Чувате ли? ЖИВИ СМЕ!

Първият монтиран вариант на нашата работа. Седя до Мел и Джина и гледам. Както и мислехме всичко започва със сцената пред телевизора, където сме аз и Джина. Не мога да не си помисля, че тялото ми изглежда наистина добре — гъвкаво, пластично, с приятен тен. Не отстъпвам изобщо пред Мел, която е с пет години по-млада! Оглеждам се наоколо и се опитвам да преценя реакциите. Тери изглежда изцяло потопен в порното. Къртис, Мел и Рони гледат доволно, а Раб и Крейг с неудобство. Рентън и Форестър са напълно неразгадаеми. Джина е някак странно развълнувана и направо свенлива.

После действието се пренася в столовата на петролната платформа, където „братята“ планират ваканцията си в „Гласбург“. Прилича на аматьорска несръчна препратка към началната сцена на Кучета в резерв, но става. Нататък всичко също изглежда добре, макар че Саймън само мрънка нещо за „подобрения“ и „читави копия“. Продължаваме със сцената с мен и Саймън във влака, после следва чукане в предполагаемата тоалетна на вагона, която всъщност е кенефа на пъба.

— Иха — възкликва Тери. — Ебати жестокия задник… — После се обръща към мен и се усмихва: — Извинявай, Ник!

Намигвам му в отговор, защото започвам да се чувствам по-добре. Всичко е почти както го искахме и ако сме честни към Саймън, той го е редактирал доста добре. Темпото е точно, макар актьорското изпълнение да е гола вода — заекването на Къртис е болезнено очевадно на няколко пъти, а явно и Раб не е очарован от качеството на образа. Въпреки това във филма има нещо, някаква енергия. Чак когато вече сме изгледали около три-четвърти, забелязвам, че Мел е направо бясна. Чувам я да казва:

— Не… не… Не е честно… — почти на себе си. Обръщам се и виждам как гледа онемяла сцената с минета, който прави на Къртис. Но тя му духа точно след като той я е чукал в задника.

— Какво е това! — изпищява тя.

— Кое какво е? — пита спокойно Сик Бой.

— Начинът, по който си ги подредил, копеле! Изглежда така, все едно му духам, след като си го е вкарвал в задника ми! — изръмжава тя.

А сега монтажът се отнася и с мен по подобен начин. Близък план на лицето ми, после кадър с кура на Къртис, влизащ и излизащ сякаш от моя анус, но това е всъщност отново задникът на Мел.

— Никой не ме е чукал отзад! Какво, мамка му, е това, Саймън!

— Така е! — обажда се в подкрепа Къртис. — Тя не искаше да го прави!

— Това е монтаж — обяснява Сик Бой. — Творчески подход. Използвах задника на Мел, а техниката позволяваше да пренеса цвета на твоя върху нейния!

Повтарям и гласът ми се извисява нагоре панически:

— Казах, никой не ме е чукал в задника! Защо е нужно да се прави такъв монтаж? Това не съм аз, а Мел!

Сик Бой поклаща глава.

— Виж, това е творческо решение. Ти не искаше да се чукаш отзад и не го направи. Смяташ ли, че Винг Раймс е бил наистина изчукан отзад от оня пич, дето играе Зед в Криминале?

— Не, но това е порно…

— Това е филм — казва Саймън. — Просто имитация. Направих същото, което Тарантино е направил с Винг Раймс. Смяташ ли, че Раймс се е обърнал към Тарантино и му е казал — „Махни тази сцена че хората да не си помислят, че съм педал“? Друг път!

— Не — крещя, — защото е различно! Това е порно филм и никой не очаква да има имитация, хората смятат, че всичко което правим е наистина!

— Ники, просто се вслушах в съветите на по-опитни порно продуценти и режисьори от Холандия и Лондон! С Марк решихме, че… нали знаеш…

Обръщам се към Марк, който вдига оправдателно ръце.

— Не ме намесвай, Саймън — казва той. — Ти си босът. Така пише на касетата — Рентс размахва кутията. Сега Раб скача гневно в наша защита, сочейки Саймън:

— Не е честно, Саймън! Имахме уговорка! Ти си прецакал момичетата!

Мел е готова да експлодира, болезнено стиснала стола си.

— Изглеждаме като шибани помиярки! Не знам някоя, която ще се навие да духа кур, току-що изваден от гъза й!

Тери я поглежда хладно.

— Има ги такива, вярвай ми — настоява той. Тя изглежда разколебана от репликата му.

— Да, но не и на видео, Тери, не и когато всички гледат!

Саймън набутва ръце в джобовете на черните си кожени панталони, за да спре да жестикулира.

— Вижте, хората разбират, че това е филм, че има монтаж и в живота не е същото. Всички са наясно, че човек си измива кура след анално чукане преди да си го набута в устата или в путката на гаджето!

— Но в сценария нямаше такова нещо — изправя се и крещи Мел. — Ти ни изпързаля!

Сик Бой изважда ръце от джобовете си.

— Никой не ви е изпързалял! — изревава той, плясвайки се по челото. — Монтажът е творчески процес, майсторство, изкуство, чието предназначение е да усили еротичното изживяване. Прекарах четири дни и нощи в работа върху този филм, очите ми станаха на нищо, а какво получавам в замяна! Имам нужда от творческа свобода, за да сглобя филма! Вие сте фашисти!

Двамата започват да си крещят един на друг.

— Ти, мръсно, подло копеле! — вие Мел.

Джин, цялата тънеща в доволство от чуждото нещастие, се намесва:

— Я вземи се успокой малко!

— Затваряй си плювалника, шибана примадона такава! — изкрясква Саймън на Мел. Сик Бой изглежда отвратително, такъв, какъвто никога не съм смятала, че ще го видя. Онзи лежерен, печен предприемчив тип, както го виждах досега, се е превърнал в най-обикновен пенявещ се чук, каквито с лопата да ги ринеш.

Но на Мел не й мига окото, защото и тя се е превърнала в друг човек, прави крачка напред и му изкрещява:

— ГАДНО КОПЕЛЕ!

Те са застанали на няколко метра един от друг и аз вече не мога да издържам, самата пронизваща височина на звука, която очевидно не им прави никакво впечатление. Чувствам се като в детски кошмар, когато родителите ти се превръщат в демонични карикатури на самите себе си.

Джина е сграбчила да озаптява Мел, а Раб успокоява Сик Бой, който се пляска по главата или по-скоро набива дланта в собственото си чело. Тери гледа вяло към Марк. Майки Форестър плещи някакви пълни глупости в защита на Саймън, после се заяжда с Марк, че щял да види той като дойдел някой си Беги или Бегби. Марк явно се вбесява.

— Давай, давай да те видя! Винаги си бил гаден червей, предателска свиня…

Майки отвръща с някакви приказки за Марк, че крадял от своите и изтръпвам да няма предвид нещо за нашата операция 1690. Вече всички крещят, репчат се и ръкомахат. Не мога да понасям това. Измъквам се надолу по стълбите и излизам навън, минавайки през бара. Поемам на големи глътки зловонните изпарения от колите които насищат пролетния въздух докато крача устремено нагоре по Лийт Уок с желанието да се отдалеча колкото се може повече от тях. Мисля, че дори никой не забеляза, че си тръгнах.

Насочвам се към града, напредвайки срещу силния, хапещ студен вятър и си мисля в какви скучни времена живеем. Това е нашата трагедия. Никой, освен разрушителните експлоататорски копелета като Сик Бой или откритите опортюнисти като Каролин, не влага истинска страст в живота си. Всички останали са толкова съсипани от целия боклук и посредственост наоколо. Ако през осемдесетте ключовата дума е била „аз“, през деветдесетте „те“, то в началото на века е неопределеното „нещо като“. Всичко трябва да бъде размито. Първо същността е била най-важна, после стила, а сега имитацията. Мислех си, че те поне са истински — Саймън и останалите.

Като удар с железен юмрук в гърдите ме блъсва мисълта, че в днешното глобално село, по някакъв начин, някак си, баща ми ще види как дъщеря му го поема изотзад без дори да го е направила. Мразя самата идея за аналния секс. Тя е отрицание на собствената ми женственост. Но най-вече мразя имитацията. Семейството ми. Момчетата от Университета, някой от онези жалки нищожества, които съм разкарала, ще онанират, гледайки как ми го вкарват отзад. Маклимънт ще издебва жена си да заспи, ще се настанява пред телевизора с чаша уиски в ръка и ще удря доволен една чекия, докато се наслаждава на аналното чукане. Седнете, моля, Мис Фулър Смит. Или може би, ще предпочетете да останете права-ха-ха-ха. Колин също ще го види, може дори да дойде в квартирата. „Ники, гледах филма. Сега разбирам всичко. Разбирам, защо ме разкара. Това е бил зов за внимание, който не съм разбрал… Ти си била очевидно наранена и объркана…“

Покрай мен профучава кола и ме опръсква. В обувките ми се процежда ледено студена кална вода. Когато стигам вкъщи се чувствам отвратително. Лорън е у дома, всъщност тъкмо е станала, още по нощница. Държа видеокасетата с филма в ръка и сядам на дивана до нея.

— Дай ми една цигара — почти се моля. Тя се обръща и вижда сълзите ми.

— Какво има, скъпа?

Хвърлям касетата в скута й. Хлипам и се свличам в нея, а тя ме прегръща. Сега вече се разревавам неудържимо, но сякаш го прави някой друг, а аз само усещам топлината и свежия й аромат през клокочещите ми, пълни със сополи ноздри.

— Не се тревожи, Ники, всичко ще е наред — успокоява ме тя. Искам цялата да се потопя в нейната топлина, защитена от всичко, което би могло да ме нарани. Вкопчвам се в нея, толкова силно, че тя неволно издава лек гърлен звук. Искам да е… Повдигам глава, за да я целуна. Тя отвръща на целувката ми, а в очите й се чете несигурност и страх. Искам да е по-освободена, а не онова дърво, което винаги е била, искам да се отпусне назад… но когато ръката ми докосва плоското й коремче и започва да го гали, тя се вцепенява и ме отблъсква.

— Недей, Ники, моля те, не го прави!

Тялото ми се вдървява колкото и нейното. Сякаш току-що и двете сме дръпнали по една линия силна кока.

— Съжалявам, мислех, че го искаш. Мислех, че винаги си го искала.

Лорън поклаща глава шокирано.

— Наистина си смятала, че съм обратна? Че си падам по теб? Защо? Защо не можеш да приемеш, че хората могат наистина да те харесват без да искат да те чукат? Толкова ли е ниско самочувствието ти?

Наистина, толкова ли? Не знам, но знам, че няма да се вържа точно на нея! За коя се мисли? За кои се мислят всички: Каролин Павит по Въпрос на Спорт, Сик Бой Саймън, който се дуе като филмов магнат. А сега и Лорън, малката шибана морализаторка която само те прикотква, а като получи каквото си е търсила, бяга като опарена.

— Лорън, ти си на деветнайсет. Просто си чела неправилните книги и си говорила с неправилните хора. Дръж се на възрастта си. Не се прави на майка си. Не е редно.

— Не ми говори какво е редно и какво не, не и когато се опитваш да направиш такова нещо с мен — отиграва безцеремонно тя с цялата арогантност на своето целомъдрие.

В отговор не ми хрумва нищо освен глупавото и вяло:

— Значи сексът между жени е нещо нередно, това ли искаш да кажеш?

— Не ставай глупава! Аз не съм лесбийка, нито пък ти! Не ми разигравай тъпи игрички — казва тя.

— Все пак малко те харесвам — отвръщам отстъпчиво, чувствайки се сякаш Лорън е по-голямата сестра, а аз съм глупавата малка девственица.

— Да, но аз не си падам. Дръж се прилично и се чукай с някой, който иска да те чука и ако може прави го без да има намесени пари! — присмива се тя, става и отива към прозореца.

В гърдите ми се надига ярост.

— Вземи се изчукай, време ти е! — казвам и тръгвам към стаята си, тъкмо когато се прибира Даян. Даян е с нова прическа. Отива й.

— Здрасти Ники — усмихва се тя, борейки се с ключовете, папките, които носи и чантата си. Устните й са палаво присвити, очевидно е дочула нещо.

В този момент Лорън изкрещява след мен:

— Да, голямо добро си видяла от всички тия курове!

Даян повдига вежди.

— О! Нещо интересно ли изпуснах?

Усмихвам се изтощено и влизам в стаята си, където се тръшвам възнак върху леглото. Повече никога няма да правя порно. И никога вече няма да се върна в шибаната сауна.

61. ОТХВЪРЛЕН

Болката е нетърпима, човече, сякаш цялото ми тяло страда от зъбобол. Защото беше Чизи, онзи дето го убиха. Така пишеше във вестника. И знам кой го е направил. А още по-лошо — знам кой нагласи така нещата: онзи дето няма приятели, няма жена, дето няма вече нищо, онзи Спъд Мърфи, който седи тук. Защото не мога да се скрия от това. Мистър Мърфи с Мисис Мърфи и малкият Мърфи просто вече не съществуват, човече. Отново Спъд, самотния котак, задръстеняка, неудачника.

Али не иска да говори с мен, човече, дори не ми позволява да видя Анди. Нещата вървят от зле на по-зле, човече. Онази вечер отидох в Порт Съншайн, за да се опитам пак да обясня нещата, но този път без увъртане. Мислех си, че ще се радва да научи за парите и плановете ми, но всичко, което ми каза беше:

— Никъде не искам да ходя с теб сега, Дани, и не искам синът ми да ходи никъде с пари от дрога.

— Не са от дрога… от… — казвам и гледам как Сик Бой и Тери се измъкват навън през задната врата с куп видеокасети. — Спечелих ги с работа…

— Така ли? Каква работа? Това тук е работа, Дани — вика тя и хвърля поглед наоколо, влиза някакъв пич и тя му сервира. — И ще съм ти благодарна, ако ме оставиш да работя на спокойствие.

До тук бях. Отново вкъщи, в тази самотна стара дупка. Сещам се за оня котак в костюм, дето дочух да казва днес по Бърнард Стрийт на някакъв друг: „Компютърът ми се скапа. Всичко изгубих“. Чувствам се точно като него и неговия компютър, човече. А къщата е глуха, човече, като си сам изпадаш в адска депресия, значи. Трябва да си взема обратно Запа, значи, тъкмо си мислех да зарежа момчето, но сега имам нужда от компания и звъня на Рентс, но мобилният му май е изключен.

Бил съм точно в Порт Съншайн, когато е станало това с Чизи. Не, че не се сещах, че може да има проблеми, но не и такова нещо, човече, не и такова. Искам да разбера какво точно е станало, но не от Бегби, просто не искам да виждам повече тоя котак, но може да се пробвам да потърся Втората Награда. Но не, човече, не, няма да ме видят с Франко из Лийт вече, не. Чизи… Какво направих!

Ужасно, човече, ужасно!

После виждам лъч надежда и се хващам за него. Пристига пощата и има писмо, не е сметка за плащане, а писмо, веднага си личи.

От издателството! Има печат „Скотвар Пъблишинг“, човече! И си викам, сигурно, значи, че ще го направят, ще публикуват „Историята на Лийт“! Хо-хей! Нямам търпение да го покажа на Али! Сега вече може да размисли за Дисниленд, човече, няма начин! Ще ида в пъба и само ще го размахам, писмото, значи, особено ако и Сик Бой е там! О, да, човече, да! Скоро ще ме показват по телевизията, ще говоря за книгата и така нататък, значи! Дори сигурно ще получа аванс, е-ха, човече! Бързам да го отворя този плик, значи, но трябва полека, човече, че може да са сложили чека вътре, значи. Гледам го на светлината, но е толкова плътен, че нищо не виждам. Отварям го, вътре няма чек, естествено, не биха ги пратили двете неща заедно, нали се сещаш? Тия работи се договарят допълнително, няма как, човече!

Това беше най-лошото, човече. Стоя си така, като гръмнат, човече. Сякаш целият съм в рани отвътре, значи, все едно са ме изкормили и изхвърлили човече. Все едно както, когато те изрита някое гадже, по което си падаш, не че ми се е случвало точно напоследък, човече, откакто сме заедно с Али, но все едно си си падал по някое момиче от години и й казваш, значи, така, какво ще кажеш… аз и ти, значи, а тя само вика — не, не става. Няма начин. Чупката.

Отхвърлен, човече. После пак го гледам писмото, значи. И си мисля: наистина ли съм отхвърлен или така ми се е сторило? Имам предвид пичът пише, че са го мислили преди да го отхвърлят, значи „след внимателно обмисляне“ пише, което значи, че са си мислили да го пуснат, човече. Просто не го искат „в настоящия момент“ което пък значи, че след няколко седмици или месеца със сигурност ще го поискат. Като се промени положението на пазара и така нататък.

Отивам до телефона и звъня на този пич, значи.

— Търся Алън Джонсън-Хог, моля!

Женски глас, не кой знае колко префърцунен, а само се прави, вика:

— Кой го търси?

— Един писател, към когото е проявил интерес и така да се каже, се обаждам в отговор на негово писмо, значи…

Чува се кратка пауза, прещракване и после един наистина префърцунен глас:

— Джонсън-Хог. С какво мога да ви помогна? Префърцунените котаци страшно ме изнервят човече, затова бързам да си кажа, значи:

— Името ми е Мърфи, човече, Дани Мърфи, но ми викат Спъд. Изпратил ви бях един ръкопис, значи. Та, просто не бях сигурен какво би трябвало да значи писмото до мен, значи.

— А, да… — подхилва се някак онзи. — Историята на Лийт, нали?

— Да… може да ви се сторя нещо глупав, но само се опитвам да разбера, какво сте искали да кажете с онова писмо, значи.

— Ами, мисля, че беше достатъчно ясно казано.

— Само искам да уточня. Защото вътре пише, че не го искате „в настоящия момент“, значи. Дали не означава, че пак трябва да ви го изпратя по-нататък. Та, кога вероятно бихте искали да го имате?

Нещо като прокашляне се чува от другата страна и после онзи казва:

— Съжалявам, че ви се е сторило двусмислено, Мистър Мърфи. Ще бъда напълно откровен — работата е доста незряла и още не сте достигнали до необходимото ниво, за да бъдете публикуван…

— Какво искате да кажете, значи?

— Ами, граматиката ви… правописа…

— Да, така е, но нали вие ги поправяте тези работи?

— …да не говорим, че и темата не е за нас.

— Но вие сте публикували исторически книги за Лийт и преди, значи… — повишавам глас, защото не е честно, не е, просто не е, изобщо не е честно…

— Това са сериозни изследвания от образовани писатели — срязва ме онзи, — а вашето е лошо написана възхвала на хулиганската култура и описва хора, които не са постигнали нищо значимо в местната общност.

— Кой може да каже такова нещо…

— Съжалявам, Мистър Мърфи, книгата ви просто не е добра, чакат ме други ангажименти. Дочуване!

И копелето, ей така, ми тръшва телефона. Всичките тези седмици, месеци, през които се заблуждавах, че правя нещо важно, нещо голямо и за какво? За нищо, за купчина ненужен боклук, точно като мен.

Сграбчвам оригинала на тоя боклук и го хвърлям в камината, запалвам го и гледам как малка част от живота ми си отива с пушека, както и всичко останало. Като гледам пламъците, пак се сещам за Чизи… Аз го убих! Убих Чизи… Лош котак, но не заслужаваше такова нещо, макар че, всъщност, Бегби го е направил, няма кой друг да е, човече… само в какво състояние беше като дойде при мен онази вечер… каза, че идвал от града, но ме излъга, излъга ме, сигурен съм…

Седя си така, просто си седя и пачката ми прогаря джоба, човече, ставам и излизам навън. Тръгвам нагоре по улицата, значи, защото Бегби не пие от другата страна на Пилриг, та влизам в Олд Солт, значи и гледам Братчеда Доуд. Нещастникът изглежда толкова зле, колкото съм и аз, човече.

Тоя път не е такъв самодоволен като Доналд Дък, човече, както обичайно си изглежда, значи.

— Не мога да разбера, Спъд! Мислех си, че са ми останали много мангизи. Дори мислех да взема дъщеря си. А съм бил без пукната пара, без нищо. Дори не мога да си позволя един уикенд в Бълтинс. Сега тя вече дори няма да ми даде да видя малката. Не мога да си изплатя шибаната ипотека, не мога да си връщам заемите. Знам че малко си позволих да му поотпусна края, но ми се губи цял бон! Направо не е за вярване, не мога да заведа детето на почивка…

Клетия Доуд… добър котарак, така де се каже, винаги ми е помагал… не беше хубаво да постъпим така с него… Светът щеше да е едно по-добро място без ненужния, мърляв, дрогиран Мърфи… убиецът на Чизи, този, който съсипа Братчеда Доуд… клетата Али… малкия Анди дори…

Доуд се опитва да протестира като му бутвам триста лири.

— Не, Спъд, не…

— Вземи ги, човече, сега имам, а ти винаги си ми помагал — казвам, но не мога да го погледна в очите и само се измъквам, човече.

Зад гърба си го чувам да казва на един старец на бара.

— Виждаш ли го, виждаш ли това момче, дето си тръгна. Този човек е светец, казвам ти!

Само да знаеше, мисля си, само да знаеше… И ми се ще да направя едно последно добро нещо, само едно последно добро…

…и се връщам у дома и гледам онази книга да се валя наоколо, онази, Престъпление и наказание.

62. Курвите на Амстердам т.8

Беше някак странно хубаво отново да видя Али, тук, в Сити Кафе. Странно, защото макар и да бяхме в една тайфа, да се друсахме заедно, никога не сме си били особено близки. Мисля, че тя винаги е виждала през мен, винаги е усещала, че съм лицемер, победител, който разиграва неудачник. Точно така, умен, пробивен тип, който един ден ще си бие шута и ще остави зад себе си цял куп с лайна, които да почистват другите. Тя вероятно е разбрала природата ми още преди аз самият да я осъзная.

Може би все пак съм я изненадал като изпратих парите на Спъд. Никога не съм си и помислял, че накрая ще се съберат, макар думата „съберат“ да не важи точно в този момент.

— Марк — казва тя и ме прегръща с естествена сърдечност, която ме кара да се чувствам неловко.

— Здрасти, Али! Това е Даян. Даян, това е Саймън.

Даян поздравява радушно Али, а Сик Бой по-резервирано. Явно беше прихванала от приказките ми за него, макар обикновено тя да си изработва самостоятелно мнение за подобни неща. Вероятно Ники е успяла в по-голяма степен да я настрои срещу него, защото Саймън звучеше направо умолително:

— Ела да пийнем нещо в града, Марк. Ники ми е сърдита. Не отговаря на обажданията ми.

Така ти се пада, копеле, помислих и се навих, чак когато спомена, че ще вземе и Али.

— Колко уютно — казва Сик Бой, — старата тайфа се събира. Трябваше да поканя и Франко — подхилва се той, хвърляйки ми кос поглед. Опитвам се да не реагирам. Но постепенно бях започнал да осъзнавам, че ако Бегби е още толкова психясал, колкото казват (а от това, което чух, разбирам, че е по-откачен от всякога), то старото ми приятелче Сик Бой, моят бизнес партньор, копелето на което дадох пари, де факто се опитва да ме убие. Това е повече от предателство, много повече и от отмъщение. В момента копелето е превъзбудено, очевидно добре е подложило кока. Али ме издърпва настрани, но едва чувам какво ми говори, защото се напрягам да доловя, какви ги дроби Сик Бой на Даян:

— Ники разправя много хубави неща за теб, Даян.

— И аз много я харесвам — отвръща търпеливо Даян, — а също и Лорън.

— Тази Лорън, ако трябва да употребим рап-жаргон, е кучка с проблеми — хили се Сик Бой, рамената му се тресат и добавя: — Падаш ли си по малко прахче, Ди? Ще ти бутна пакетче и може да отскочите с Али до там, където ходят момиченцата да пишкат…

— Не благодаря — спокойно и безстрастно отклонява поканата Даян. Тя не харесва Сик Бой. Това е направо велико, защото тя най-искрено не го харесва дори и най-малко! Сега започвам да схващам, че силите му го напускат. Лицето му е по-месесто, блясъка в очите по-убит, а решителните движения някак по-сковани, не така пластични… от възрастта?… кокаина?

— Няма проблем — ухилва се пак Сик Бой и вдига ръце. Щастлив, че всичките му игрички се провалят пред Даян, мога вече да насоча изцяло вниманието си към Али. Но въпреки всичко, копелето продължава да ме затруднява, като го чувам да говори неща от сорта на:

— Не мисля, че такъв хаймана като Робърт Бърнс може да се сравнява с великите съвременни поети на Шотландия.

Даян клати глава, запазвайки пълно спокойствие, но все пак реагира:

— Пълни глупости. Кои са тези велики съвременни поети? Кажи поне едно име, някой, който е по-добър от Бърнс.

Сик Бой тръска енергично глава и прави небрежен жест с ръка.

— Аз съм италианец, предпочитам женското отношение към тези неща, мисля по-скоро по емоционален начин и не се стремя към такива анални препратки, характерни за северноевропейците. Не мога да помня имена и не искам, но четох една книга със съвременна шотландска поезия, която удря Бърнс в земята.

Въпреки това по повишения му тон и хвърлените в страни погледи си личи, че иска да ме намеси в разговора и затова се опитвам да се концентрирам върху Али, която очевидно желае същото.

— Никога не си изглеждал толкова добре, Марк — казва тя.

— Благодаря ти — стисвам ръката й. — Ти също изглеждаш фантастично. Как е детето?

— Кое от двете? Анди е добре. От другото вече съм вдигнала ръце — казва тя и поклаща тъжно глава.

— Не е започнал да се боцка отново, нали? — питам, доста притеснен от тази възможност. Последния път, когато се черпихме, изглеждаше добре, е, не беше първа свежест, но определено не беше и на хероин. Горкия Спъд. Никога няма да срещна по-добър пич. Необяснимо и безкрайно уязвим, но с добро сърце, той от толкова време е постоянно мотан, че вече е невъзможно да го определиш извън дрогата. Добрите намерения със сигурност още ги има, но само, за да очертаят неговия личен път към ада. Той наистина е превъплъщение на човечността, изхвърлена от употреба от новия ред, но въпреки всичко все пак е човешко същество. Цигарите, алкохола, хероина, кокаина, бедността и преебаващите мозъка медии: унищожителните оръжия на капитализма са по-съвършени и ефикасни от тези на нацистите, а Спъд е напълно безпомощен пред тях.

— Не знам и започва да не ми пука — отвръща неубедително тя. Защото това е проблемът с това шибано болно кутре, трябва да му се грижиш, а то отново и отново ще те разочарова. Той вероятно е причинил, по своя си собствен начин, повече болка отколкото Бегби, Сик Бой, Втората Награда и аз, взети заедно някога сме причинявали. И макар от много време да не съм го виждал като хората, аз просто го знам, знам, че винаги ще си остане същия. Но на Али определено й пука, защото стиска с двете си ръце моята, покрай очите й се очертават бръчки, но в тези очи още гори огън и тя е толкова красива, наистина, Али изглежда прекрасно и това би трябвало да е достатъчно за Мърфи.

— Говори с него, Марк. Ти беше най-добрия му приятел. Винаги е гледал на теб като на голяма работа… Все Марк това, Марк онова…

— Това е, защото ме нямаше, Али. Не става дума за мен такъв, какъвто съм, а за някаква негова спасителна фантазия. Знам как мисли.

Тя дори не се опитва да спори срещу това, което е наистина адски обезпокоително. Започвам да се чувствам виновен, че пак го топя, вместо да го подкрепям.

— Нещата при него са още по-зле сега, Марк. И дори не мисля, че е заради дрогата, което е най-тъжното. Той е толкова подтиснат, самочувствието му е пълна нула.

— Ако няма самочувствие с жена като теб, той е откачил — казвам, усещайки, че трябва да направя разговора по-лек.

— Точно така! — намесва се гръмко Сик Бой. — Радвам се, че ти и Мърфи сте вече история, Али!

С неочакван размах и енергичност той скача от мястото си и се втурва към джу-бокса. За мой пълен потрес пуска Алисън на Елвис Костело и вторачва поглед в нея. Толкова е неловко, че аз и Даян се чудим какво да правим.

Саймън се промъква до бара, поръчва още брендита и всички се споглеждаме, готови да избягаме. После той тръгва към кенефа и ми прави знаци, аз ставам и колебливо го последвам вътре, където той е окупирал една от кабинките.

— Успокой топката малко, приятел — казвам, докато той прави линийки върху казанчето. — Притесняваш Али.

Той не ми обръща никакво внимание и вкарва едната от линиите.

— Аз съм италианец, горещ темперамент. Ако тия копелета там отвън, разните му провиснали келтски курове не могат да го преглътнат, в Лийт има сума си пъбове, където могат да се чупят. Аз и тя… — той дръпва още една линия. — Да, пич… тя и аз… Тя и аз — това е съдба! Хайде Рентън, не се дръж като клето холандче, дръпни една…

Без да се замислям, подведен от безусловния му тон, аз вкарвам две — по една във всяка ноздра. Те са истински шибани жалони и усещам как сърцето в гърдите ми бие като тъпан. Това беше глупаво.

— …защото тази нощ ще си го получи. Няма грешка. На какво искаш да се обзаложим, че ще я изчукам? Каквото кажеш. Мърфи отдавна не си е правил труда и след няколко питиета тя сама ще дойде да ми се моли… хайде, гледай как работи истинския експерт, Рентс… ти май никога не си я чукал, нали, едно време… гледай сега…

Кокаинът превръща мъжете в най-лошото им осемнадесет годишно превъплъщение. Опитвам се да задържа нещата под контрол, с всички сили опитвам да не позволя на дрогата да превърне мен в моето превъплъщение.

Той отива до бара, а аз сядам при момичетата, целият плувнал в пот, докато той пристига и носи поднос с още брендита и бири. Мамка му, виждам ужаса по лицата на Даян и Али, когато той слага питиетата пред нас.

— Не искам да ставам прекалено сантиментален — припява той и й намигва, — но ти и Спъд сте невъзможна комбинация, Али. Винаги е било аз и ти — казва той и подава чашите. Али кипва, но се опитва да звучи небрежно:

— О, така ли, значи ще ме вкараш в играта, така ли?

— Кога съм се опитвал да направя подобно нещо с теб, Али? Винаги съм се отнасял към теб като с дама — хили се Сик Бой. Даян ме сръчква.

— Взел ли си кокаин?

— Само една малка линийка, за да не ме тормози повече — прошепвам неубедително през зъби.

— Определено е подействал — отбелязва тя язвително. Междувременно Сик Бой продължава да подбутва Али, а физиономията му е като на някоя марионетка.

— Не съм ли? Не съм ли?

— Само, защото знаеше, че щях да те пратя по дяволите — отвръща Али и повдига чашата си.

Тогава той казва с изопната неестествена усмивка:

— Ти така и не ми прости, че Лесли забременя от мен.

Али и аз направо не можем да повярваме на ушите си. Бебето на Лесли, Доун умря от ВСН17 преди години и тогава за пръв път го чухме да си признава, че бебето е било негово.

Той като че ли осъзнава, че е тръснал нещо кофти и по лицето му бързо преминава сянка на съжаление, преди да бъде заличена от жестока усмивка.

— О, да, Скрийл ми каза, че се е омъжила за някакъв аграр и се е отдала на семейния живот в идилията на покрайнините. Две деца. Все едно нашата дъщеря, нашата малка Доун никога не е съществувала — плюе той с отвращение.

— Така ли било? — срязва го Али. — За пръв път чувам от теб да признаеш, че изобщо е съществувало такова бебе! Ти се държеше с Лесли като с лайно!

— Тя си беше шибано лайно… Не можеше да се грижи за едно дете — отвръща Сик Бой, поклащайки глава.

На Али й увисва долната челюст, а аз се чудя какво да кажа. Сик Бой я поглежда, сякаш смята да й изнесе важен урок.

— И знаеш ли какво, Али, не искам да те обиждам, но и ти си същата. Ако останеш с Мърфи, социалните ще приберат детето ти, няма нищо по-сигурно от това. Разбира се, в случай, че малкият вече не е прилепил вируса…

— МАЙНАТА ТИ, ГАДНО КОПЕЛЕ! — изкрещява Алисън, лисвайки брендито си в лицето му. Той примигва и се избърсва с ръкава на ризата си. Тя се изправя над него със стиснати юмруци секунда-две и после се втурва към вратата, последвана от Даян. Едно от момичетата зад бара, тази която ни бе наляла брендитата, се приближава с кърпа към Сик Бой.

— Тя ще се върне — казва той и в гласа му почти се долавя тъга. После добавя с усмивка. — Тя работи за мен, а парите й трябват!

Саймън обръща на екс брендито. С някакъв неестествен ужас, от който ми се сгадява, чакам вратата да се отвори и да влезе Франко. Ситуацията е толкова трагична, че появата му сякаш е неизбежна. Страхувах се не за себе си, не и след толкова кока, а за Даян. Тоя шибан гъзолизец Форестър. Само появата му в Порт Съншайн бе достатъчна да настръхна. Бас държа че веднага се е юрнал да търси Бегби, за да снесе, че съм наблизо. После си мисля, че след като силите на Сик Бой са започнали да отслабват, то нищо чудно и с Франко да е станало същото. Представям си как забивам един право в носа на Франко, вкарвайки му го чак до мозъка.

Даян се връща сама.

— Тя хвана такси — обяснява Ди. — Искам да си ходя!

— Разбира се — отвръщам кратко. Поглеждам я и забелязвам, че не е толкова притеснена или ядосана, колкото отегчена и съм страшно впечатлен. Не трябваше да присъства на всичко това. Набързо скалъпвам извинение и се приготвяме да тръгнем. Сик Бой не възразява.

— Кажи на Ники да ми се обади — настоява, усмихвайки се той, зъбите му ярко белеят и някак изпъкват — озъбена карикатура на самия себе си.

Излизаме от пъба и се отправяме към Хънтър Скуеър, откъдето имаме такси. Пулсът ми е неловко ускорен от дрогата. Друсан съм и нищо няма да излезе от вечерта. Знам, че просто ще легна като дъска в леглото до нея или ще стоя да гледам тъпа телевизия цяла нощ у Гав, докато ме пусне.

Даян мълчи, но аз чак сега осъзнавам, че съм я прецакал. Нямам намерение да ми става навик. След известно време тишината започва да става неловка и съм принуден да я наруша.

— Извинявай, мила — казвам.

— Твоят приятел е мръсно копеле — отвръща тя.

Никога не я бях чувал да използва тази дума и от нейните уста звучи някак неуместно. Мамка му, явно остарявам. Тази дрога ме караше да се чувствам непобедим, сякаш през мен преминава железен прът. Прътът е още там, но сега той само подчертава състоянието на плътта около него: стара, провиснала, натежала но най-вече — смъртна.

Таксито минава покрай парка Медоуз и ми се привижда Бегби поне три пъти преди да стигнем до Толкрос.

63. „…само, ако можеше да го даваш по-леко…“

Ето ме отново в сауната, където се бях заклела повече да не стъпя. Ето го и Боби, който продължава да се опитва да ме работи. Хищниците, такива са те, няма значение дали са млади или стари, хубави или грозни, шибано неумолими или по-точно неумолими, когато става дума за шибане. Казва ми, че ме държал, защото ме харесвал. Това е истина. Моята техника за масаж е на примитивно ниво и все още не мога да направя една чекия като хората, за да се спася, но повечето от клиентите ми са твърде отчаяни, за да забележат апатията ми или липсата на технически умения. Но Боби смята, че е време да израсна в кариерата и да премина от чекии към свирки.

— Клиентите те харесват. Трябва да започнеш да правиш истински пари, скъпа.

Странно би било да обясня, че правя много повече неща с гаджетата си и понякога с непознати пред камерата. Защо тогава е това нежелание за една бърза свирка зад затворените врати на Мис Аржентина? Първо, защото не искам да стеснявам още повече онези територии от собствения си живот, в които отсъства комерсиален секс. Всичко е по местата си и има място за всичко, както казва баща ми. Има и други неща за правене и обмисляне, освен минетите.

Второ, тъжно, но вярно, повечето от клиентите са такава отврат, че дори мисълта да сложиш гениталиите им в устата си е повече от отвратителна.

Трябва да призная на Боби, че очевидно има достатъчно естетически и бизнес усет, за да знае, че собственото му присъствие в онова, което нарича „фасадата на предприятието“ снижава критериите. Като стана дума за „снижени критерии“ се сещам и споменавам, че познавам Майки Форестър. Изражението му придобива враждебен оттенък и той отвръща:

— Нещастен мошеник. Злодей, наркоман. Държи бардак, помийна яма, а не сауна. Вкарва всички ни под един знаменател!

— Никога не съм виждала салона му за масаж.

— Салон за масаж, оная ми работа! Няма никаква дискретност и дори не си дава труда да прави масажи. Момичетата при него не са и чували какво означава масаж! Продава открито дрога, кокаин. Ако зависеше от мен, такива салони отдавна да са ги затворили! Не, направо бих ги тикнал в пандиза! — Той снижава глас в мрачна, откровена сериозност. — Такова хубаво момиче като теб не трябва да се мотае с подобни компании. Търсиш си белята. Едно нещо е сигурно: рано или късно ще те завлекат до тяхното ниво. Безплатен съвет от мен, повярвай ми!

Струва ми се, че това вече е факт. Само се усмихвам любезно. Явно никой не харесва, мистър Форестър и съм сигурна, че е напълно заслужено. Когато се връщам вкъщи, споменавам това на Марк, който е в кухнята и приготвя лазаня с Даян. Той отмята назад глава и се смее.

— Майки…

— Той сводник ли е? — пита Даян.

— Държи сауна — обяснявам. — Не тази, в която работя аз — бързам да добавя.

— Мога ли да говоря с него някой път? За дипломната си работа? — пита тя.

Марк не може да прикрие неудоволствието си само при мисълта.

— Аз всъщност не го познавам — казвам й. После се обръщам към Марк. — Спомням си, че нещо се сядохте оня път в Порт Съншайн?

— Аз и Майки определено не сме си в списъците за коледни картички — ухилва се саркастично Марк и енергично бърка нарязаните лук, чесън и чушки, които цвърчат в тигана. Той се обръща към Даян и мен, очевидно прочитайки мислите ни и добавя по-весело, — ако, разбира се, можете да си представите, че някой от нас има подобен списък.

Съмнявам се, че Майки или който и да е от моите нови приятели би попаднал в коледния списък за подаръци на Боби. Но аз вероятно ще фигурирам в него. Откакто Саймън е persona non grata, прекарвам повече време в сауната и бачкам колкото се може повече смени, опитвайки се да събера повече кеш. Не искам да вземам от Саймън, тъй като неговата изолация след издънката с филма е пълна и съкрушителна: както Оскар Уайлд би казал — той яде сам пържолата си. За да демонстрирам солидарност с моите колеги секс-труженици, пренебрегвах съобщенията му на секретаря — странни, объркани приказки, които показват, че наистина е започнал да се притеснява. Разбира се, негласното споразумение между Марк и мен е, че трябва да не прекаляваме с отчуждението си от него. В крайна сметка, ние сме съдружници в едно престъпление.

Разбира се, възможно е да изпитваш антипатия към някой и въпреки това той да ти липсва и аз точно така го усещам. Докато хапваме лазаня, аз, Даян, Лорън и Марк, не мога да се сдържа да не го спомена. Плямпам за това колко е стиснат и двуличен. Връзката между него и Марк е много странна — приятели, които изглежда открито се презират. Той твърди, че познава Саймън по-добре от всеки друг и само казва тихо, след всичкия яд, който изливам:

— Винаги е по-добре да си квит с някой, отколкото да си му ядосан.

В това има нещо вярно, но трябва да призная, че въпреки всичките ми закани, враждебността ми към Саймън опасно е започнала да се стопява. Липсва ми интригата. Лорън, за разлика от мен, кипи от злоба:

— Той е използвач, Ники, радвам се, че няма да се върнеш при него. Освен това е смахнат, чуй само какви съобщения оставя. Освен това очевидно е и наркоман. Не му се обаждай — тя се разбухва, ужасна режеща суха кашлица. Звучи и изглежда кошмарно.

Дори Даян, която никога не критикува никой и не си пъха носа в чуждите проблеми, се чувства длъжна да се намеси:

— Не мисля, че идеята е чак толкова лоша — натъртва тя и се обръща към Лорън. — Да не си хванала грип?

— Това е само кашлица — отвръща Лорън и ми казва: — Ти си твърде добра за него, Ники.

Не казвам нищо. Защото истината е, че обичам това, настръхвам цялата, когато повдигат въпроса, обожавам самия факт, че достатъчно им пука, за да обсъждат Саймън. Ники и Саймън. Обречени? Моля, обсъдете. Но Даян и Марк не обсъждат въпроса твърде дълго, твърде са отдадени един на друг. Те излизат неизвестно накъде, вероятно у Марк, за да се чукат.

След малко Лорън взима хапчета и си ляга, изглеждайки наистина ужасно. Аз оставам сама и сядам да си почета за удоволствие, а не обичайното блъскане за академичната месомелачка. Изпитвам огромно облекчение, че приключих изпитите. Чета Капитан Корели, галейки Запа в скута си и опитвам да не мисля за Саймън като препрочитам пасажа, където Корели се появява за пръв път. Глупаво е, Корели изобщо не прилича на него… просто… вече има седмица, откакто не съм го виждала.

На вратата се чука, аз се стрясвам и клетият Запа излита панически от мен. Нервно ми е, но и приповдигнато, защото знам че е той. Трябва да е той. Тръгвам по коридора към вратата играейки си на тъпи игрички със себе си от рода на „ако е той, ние сме създадени един за друг“ и едновременно се надявам да е и да не е той.

Той е. Очите му се разширяват, когато отварям вратата, но устните му остават свити.

— Ники, съжалявам. Държах се малко като егоист. Може ли да вляза?

През целия си почти десетгодишен сексуален живот сякаш милион пъти сам минавала през този момент.

— Защо — казвам хладно, — искаш просто да поговорим, така ли?

Той ме зашеметява с отговора си.

— Не. Не искам да говоря — отвръща Саймън, поклащайки категорично глава. Тогава забелязвам, че изглежда доста добре. Стегната фигура, подчертан тен, леко измачкан, но облечен елегантно, което стои добре на един зрял мъж.

— Говорих достатъчно — казва Сик Бой и придобива онова засегнато, наранено изражение, което знаеш, че е чиста манипулация, но все пак… — И то всякакви глупости — Той се вторачва директно в мен. — Искам да послушам. Искам да чуя твоите думи. Разбира се, в случай, че заслужавам да ми се говори. Честно казано, не бих те винил, ако ми откажеш.

Поглеждам го без да казвам нищо.

— Добре — вдига ръце той и се усмихва тъжно. — Просто исках да ти се извиня за цялата каша, която забърках. Но искрено вярвах, че правя всичко само за добро — съкрушително заявява той и се обръща да си тръгва към стълбите.

Гърдите ми се свиват от паника и не мога да контролирам пумите си. Главата ми бучи, всичките ми очаквания бяха преобърнати.

— Саймън… чакай… влез за малко. Навън е студено. Отварям широко вратата, той повдига рамене, обръща се и застава в рамката без да прави опит да влезе в апартамента.

Вместо това вдига ръка като дете, което се опитва да привлече вниманието, на учителката в училище. Не мога да повярвам, номерът работи и този шибан наглец ме кара да се чувствам сякаш искам да го прегърна и да кажа — „Няма, няма, слънчице… Хайде, ела в леглото, нека те изчукам…“.

— Ники, опитвам да се откача — казва той, а очите му тъжно блещукат. — Докато не успея, не съм ти нужен. Мислех, че имам напредък, но по погледа ти разбирам, че нищо не съм направил.

— Саймън… — чувам колебливия си глас и сякаш звукът идва от някой друг. — Само ако можеше да го даваш по-леко? С кокаина? Той винаги извиква най-лошото у теб?

Замислям се върху собствените си думи и с ужас разбирам, че никога не съм го виждала, когато не е бил на кокаин. Явно и настоящият момент не прави изключение.

— Напълно вярно — внезапно повишава глас той. После очите му отново се разширяват и придобиват оня одухотворен и мил вид. — Ники, аз се давя. Ти извикваш желание у мен да бъда по-добър човек и с твоята любов, просто знам, че бих могъл да стана този по-добър човек — казва тихо той, а по челото му избиват капки пот от дрогата.

Това е онзи мъчителен и едновременно прекрасен момент, горчиво-сладката безизходица, когато знаеш, че някой те пързаля, но го прави с такова съвършенство и убедителност… не, не, просто казва точно онова, което искаш да чуеш, жадуваш да чуеш точно в този миг. Той стои в рамката на вратата с изпъната ръка, опрян върху нея с цялата си тежест. Той не е като Колин, не е като останалите. Не е като останалите, защото е неустоим, мамка му.

— Влез! — почти прошепвам.

64. Само си играем

Махмурлукът настъпва, човече и тръгвам да си продухам главата с една разходка. Нагоре, покрай Сейнт Едрюз, където строят нова автогара. Старата беше помийна дупка и последния път, когато бях идвал, беше преди сто години. Всъщност бях с Рентс, Сик Бой, Франко и Втората Награда на път за Лондон с всичката онази дрога. Пълна параноя, човече, пълна параноя. Още нямаше да сме излезли, ако ни бяха спипали, повече от сигурно, човече!

Няма слънце, човече, народът се е увил и навлякъл под ситния дъждец, брули го студения вятър, влачи пазарски чанти от всички страни. Да-а, набива се на очи, тази алчност, човече, треска ги тресе и мъкнат ли, мъкнат.

Вървя си и се опитвам да мисля, човече, мисля за този котак, онзи пич Достоевски и как е измислил идеалното престъпление. Старата лихварка, дето всички я мразели и никому не липсвала, точно като гадняра Чизи. Две млади копелета били, значи, пълни дивотии пише във вестника, така им бил казал Чарли от Николс, значи. Бас ловя, че Бегби го е притиснал, значи. Да, никой няма да се разтъжи за Чизи, не и за такъв звяр, човече. Същото важи и за някакъв си наркоман, със сигурност, бас държа. Но точно тук, оня, Разколников е объркал конците, значи. Той още бил там, още се мотаел наоколо, на път да се пречупи от психическия натиск, значи, защото убил друг човек. Но мен няма да ме има, че да се пречупя, това престъпление няма да облагодетелства мен, не мен, само най-близките и скъпите, значи.

Стигам Роуз Стрийт и виждам Рентс. Такъв един весел, ръцете му се размахват, а главата му се отмята назад, докато се смее гръмогласно. После прехвърля една ръка през рамото на някакво гадже, а другата прибира в джоба си.

Опитвах да се свържа с него по мобилния, човече, да пием по бира, да му кажа, че искам да си прибера Запа защото ми липсва, значи. Гаджето до него, май беше приятелка на онази, с която движи Сик Бой. Наистина близки двойки, както се казва, човече, сигурно се събират по семейному. Не че мога да си представя Рентс и неговото гадже да си падат по подобни простотии, но човек никога не знае, никога. Рентс може би, но гаджето изглежда прекалено свястно за подобни неща. Викам си — може би — да, а може би — не. Цялата работа е, че май Рентс познава гаджето от преди, да стари познати са, сигурен съм. А сега вървят ръка за ръка, значи. На Рентс изглежда не му пука или пък не вярва, че Бегби го заплашва, човече. Сигурно не е чул слуховете за Чизи, човече, сигурно.

— Спъд! Здрасти, човече — вика той и здраво ме прегръща, значи. — Това е Даян.

Тя ме поглежда, сякаш се опитва да се сети кой съм, после прави крачка напред и ме целува по бузата, а аз отвръщам със същото, така да се каже.

— Как е, скъпа? Как вървят нещата? — питам я.

— Бива. А при теб? — пита тя весело, една такава лъчезарна, истинска сладурана, човече. Не точно типа, който свързваш с Рентс, значи. Той все си пада по готически или ню ейдж гаджета, затормозени, с белези по китките, дето все говорят за „излекуване“ и „израстване“. Винаги го е привличала тъмната страна, човече, винаги.

— Още ме върти, дето се казва, тоя водовъртеж на Лийт, значи — разприказвам се, така да се каже.

Рентс обаче се е променил, човече. Преди веднага щеше да захапе и да почне да разсъждава за това, но не и сега, сега само ми пуска снизходителна усмивка, усмивка за простоватото си приятелче, значи.

— Ходил ли си на мач скоро? — пита той.

— Ъ-хъ, взех абонамента на гаджето на сестрата, значи. Тоя Соузи изведе напред нашите — казвам на котака. Рентън нещо се замисля за малко.

— Вярно. Не знам обаче дали си падам да подкрепям печеливш отбор. Твърде ми е овчо, някак не е гот — вика Рентс по начин, дето не знам дали е сериозен или ме пързаля, значи.

— Така е, ето защо съм за Хартс — смее се Даян и го гледа, едно такова влюбено, значи. Сладка писана. Като се засмее, цялото й лице се променя, човече.

— Всичко това свърши вече, бейби, край на черните дни. Смятай, че си свалила и преметнала албатросът на джамбовците през врата си, скъпа, отстрелян и мъртъв — смее се Рентс и те се сборичкват на улицата, кикотейки се, значи.

— За колко време си тук, а, човече? — питам го.

— Ами, бях дошъл за няколко седмици, но май мисля да поостана. Какво ще кажеш за една бира?

Та влизаме значи, в един от онези барове, дето ходят отпускари и туристи, значи и засядаме на няколко питиета. Докато Даян е при джубокса, Рентс прошепва:

— Мислех си да ти звънна да пием, но, ъ-ъх, не исках да се моткам много из града заради някои наши общи познати, ако ме разбира — бърчи вежди той.

— По-добре внимавай, човече, много внимавай — прошепвам — Рент Бой ми се усмихва, сякаш не му пука. Може и наистина да е така. Струва ми се, че котакът не разбира колко е издивял Франко. Разделяме се всеки по пътя си, те тръгват нанякъде, някакъв таен локал или нещо подобно, а аз се забивам обратно към порта, човече, към своя приятел Франко Бегби, значи. Защото картинката ми става ясна човече, всичко си идва на мястото: автогарата, далаверата с дрогата, Достоевски, Рентън и Бегби. Странно, все пак, защото Рентън е предизвикал точно това, от което имам нужда аз, човече. Бесът на Бегби, значи.

Тръгвам надолу към Лийт и си мисля, че като си се родил в Лийт принадлежиш на два града, Лийт и Единбург, а не само на един. Старият порт се простира пред мен влажен и мокър, уличните лампи светват и превръщат кафявото, сивото и тъмно синьото в бели, жълти и оранжеви отблясъци. Сещам се, че сме само малко по на юг от Петербург и сигурно така се е чувствал и оня пич, Разколников, значи.

Вървя надолу по Уок, минавайки покрай пъбовете, толкова примамливи когато вратите се отварят и някой влиза или излиза, чува се глъч, смях, музика, някой и друг случаен вик. Покрай закусвалните с пияници, влюбени двойки и групи тийнейджъри отвън. Покрай автобусните спирки с нервни стари женици, които сигурно се връщат в панелките на километри разстояние след вечер в някое бинго, разните стари пияници и така нататък, типове, които не живеят тук от години, но още ги влече насам, оставащи си завинаги обитатели на стария Лийт.

Завивам по Лорн Стрийт, качвам се по стълбите и чукам на вратата на Бегби. Чувам шум от другата страна, сякаш някой тъкмо се кани да излиза. Вратата се отваря и е онзи, големия котак Лексо, който се измъква отвътре.

— Запомни какво ти казах — крещи Бегби по него, а големият Лексо само кима и се промъква край мен, като едва не ме събаря.

Бегби го наблюдава как тръгва надолу по стълбите и после ме оглежда, сякаш чак сега ме е забелязал. Дивият котак тръгва да се прибира и само ми кима да го последвам, значи. Влизам и затварям вратата зад себе си.

— Само да внимава какви ги върши това копеле! Ще го претрепя тоя мастодонт, казвам ти, Спъд! — вика той, влизайки в кухнята. Отваря хладилника, вади две кутийки бира и ми подава едната.

— Наздраве, котако! — казвам и се оглеждам. — Добро местенце! Надушвам, че наоколо има хлапе, значи. След малко влиза едно доста младо гадже, не изглежда зле, но по лицето му личи, че е притеснено. Бегби обаче не ни представя. Той я оставя да измъкне една ютия от шкафа и само чака да се махне.

— Шибаният Лексо се пробва да ми пробутва трохи, мамка му! Така му казах на мръсното копеле — с теб, копеле, бяхме съдружници, докато ти не извъртя тайно работата, да те еба… — Франко изсипва бял прах и прави линии. — Просто спря да ми идва на свиждане, копелето, дори не дойде да ми каже за шибаното тайландско кафене, значи, и дума не каза, че разваля шибаното съдружие. Което означава, че половината от това кафене е мое, мое и то как, значи! Тръгнал да ми се обяснява, че имал да изплаща дългове, за да направи тъпото си кафене, а аз само се обръщам и му викам, викам му — тук не става дума за пари, става дума за принципи, за приятелите ти става дума!

Гледам големия нож, оставен върху дъската на кухненския плот. Би било идеално, човече, но не и тук… заради жената и детето, човече. Дърпам едната линия.

— Това беше последната кока — разправя той и вади GSM-а, — но ще се обадя за още.

— Няма нужда, Франко, имам малко вкъщи, що не дойдеш, ще я дръпнем и ще идем за по бира.

— Супер, копеле — вика Франко, мятайки си якето. — Ще изляза малко — провиква се той на гаджето и излизаме.

Той не престава да говори за Лексо.

— Тоя тъпак… Много да внимава какво прави, защото ще го убия, казвам ти.

Отвътре ми трепери, но не е от шубе, може би заради коката отвръщам:

— Така е, Франко. Вярвам ти, като нищо ще го направиш. Нали уби онова копеле Донъли, значи.

Франко заковава насред улицата и ме гледа зверски. Нали лежа заради него. Положението беше той или Донъли, всички така казваха, няма място и за двамата, но и Франко доста беше пострадал, два пъти го беше наръгал онзи с наострена отверка.

— Какво искаш, мамка му, да кажеш, копеле?

— Нищо, Франко, нищо, хайде да ходим да дръпнем коката и да вървим за бира, човече!

Бегби задържа още секунда погледа си върху мен, после пак тръгва и продължаваме към нас. Качваме се горе и аз правя постановка като пребърквам всякакви джобове за кока. Влизам в кухнята и изваждам няколко ножа. Надявам се, че копелето ще е бързо.

— Франко, ела насам — извиквам. Франко влиза в кухнята.

— Къде е коката, нещастник такъв?

— Така е, ти уби Донъли — казвам.

— Дори си нямаш представа какво стана, Спъд — смее се той така, че тръпки да те побият и вади GSM-а. — Ще уредя малко кока, копеле. За нищо не ставаш, от мен да го знаеш — разправя злият котак и започва да набира някакъв телефон.

— И Чизи Звяра уби! — натъртвам. Франко изключва мобилния.

— Какъв ти е проблема, копеле? — сепва се Бегби и ме гледа с онзи поглед, дето и самият Хадес би побягнал, ако го види, човече. Гледаш тези очища и сякаш вече нямаш кожа, нямаш дрехи, сякаш си маса пулсиращо месо, което ще се разпадне всеки момент.

Може би е от коката и от нерви, но започвам да обяснявам на Бегби цялата история, целия план и как ще ми направи услуга. Но той е бесен, човече, кипи, затова решавам да мина към план Б, кимам към ножовете на масата и викам:

— Ей, Франко, човече, забравих да ти дам нещо…

— Какво…

И му забивам една глава, но не уцелвам носа, а го прасвам по устата. За миг усещам тръпката и почти разбирам какво намира Бегби в насилието. Не помръдвам, само го гледам, заел поза за бой. За мое изумление копелето не ми се нахвърля. Франко докосва устната си, вижда кръвта по пръстите и ме зяпа известно време.

— СКАПАНО ОТКАЧЕНО КОПЕЛЕ! — изревава той, скача към мен и ме прасва с глава в лицето. Препъвам се назад, острие от чиста болка като бяло електричество ме пронизва до центъра на мозъка. Още един удар се стоварва върху ми и съм на земята без да помня как съм паднал. Очите ми се напълват със сълзи, той ми вкарва здрав шут, едва дишам, издрайфвам се, тялото ми трепери от шока, а по гърлото ми надолу се стича кръв. Не го исках така… просто го направи бързо…

— …направи го бързо… — простенвам.

— Да не мислиш, че ще те убия! Ти няма да умреш! АКО СЕ ОПИТВАШ ДА МЕ НАКАРАШ ДА ТЕ УБИЯ — МЪРТЪВ СИ!… МЪРТЪВ…

Бегби замръзва за миг, а аз се опитвам да вдигна поглед и да го фокусирам и той сякаш е на път да се разсмее, но лицето му се изкривява и той удря с юмрук стената.

— ТИ, ШИБАНО КОПЕЛЕ! НИЕ НЕ СЕ ПРЕДАВАМЕ! НИЕ СМЕ ОТ ХИБС, КОПЕЛЕ! НИЕ СМЕ ОТ ЛИЙТ! НИЕ НЕ ПРАВИМ ТАКИВА ЛАЙНАРЩИНИ! — звучи някак умоляващо той и после тихо добавя. — Да разочароваш всички така… Спъд… — После пак ме поглежда с налуден поглед. — Ясна ми е твоята игра! ЯСЕН СИ МИ! ОПИТВАШ СЕ ДА МЕ ИЗПОЛЗВАШ, КОПЕЛЕ!

Опитвам да се повдигна на лакът и да си събера мислите.

— Да… искам да умра… на такива като мен Рентън даде парите… Ти нищо не получи. Аз пък ги профуках. За хероин ги похарчих, това е!

Вече не го виждам, виждам само лапата, но усещам поглед му.

— Ти… знам, какво се опитваш да направиш…

— Изхарчих ги всичките, човече — усмихвам се през болката. — Съжалявам, котако…

Франко изхриптява, сякаш съм го ритнал в корема и тъкмо се опитвам да кажа още нещо, когато усещам този удар отстрани на лицето си и се чува хрущене, ужасно изпукване от челюстта ми. Болката е сгадяваща, но и по някакъв начин ме прави безчувствен. Тогава чувам гласа му, пак така странно умоляващ.

— Ти имаш Алисън и детето! Какво ще спечелят те, ако умреш, егоистично копеле такова?

И пак ме рита и рита, ударите просто валят, но вече не ги чувствам, само си мисля… за Алисън, за малкия Анди… спомням си онова лято покрай брега до пристанището, тя с онази широка лятна рокля за бременни, аз докосвам корема й и усещам как рита детето. Как й говоря и сълзи се стичат от двама ни, че детето ще направи всички ония неща, които аз не съм направил. Радостни сълзи, радостни и за двамата. После в болницата като го държа за пръв път. Усмивката й, първите му стъпки, първата му дума, която беше „татко“… виждам всичко това и искам да живея, Франко е прав, човече, прав е… вдигам ръка и дишам тежко…

— Прав си, Франко… прав си… — стена, стена с цялото си сърце. — Благодаря ти, приятел… Благодаря, че ми даде да разбера… Искам да живея…

Не мога да видя лицето на Франко, всичко е пълна тъмница, не мога да го видя с очи, но го виждам с мисълта си, човече. И е жестоко и зло, човече, само го чувам да казва:

— Късно е за това, копеле, трябваше да помислиш преди да решиш да ми се правиш на отворен и да ме дразниш…

И отново забива шут в мен…

Опитвам се да изпъшкам, човече, но сякаш съм далеч и нищо не действа, сякаш изчезвам… тъмно е… става студено, но някой ме разбужда с шамари и си мисля, че съм в болницата, но над мен е само лицето на Франко.

— Събуди се, събуди се, златен, не искам да изпуснеш купона, копеле! Защото ти ще умреш сега, ще умреш — няма пет-шест, само че ще стане бавно, мно-ого бавно, мръсно копеле такова…

В лицето ми се забива още един юмрук и виждам Алисън, която ми се усмихва и малкия човек и си мисля как ще ми липсват и после я чувам, чувам Али да пищи:

— ДАНИ! КАКВО СТАВА… КАКВО ПРАВИШ С НЕГО, ФРАНК!

Тя е у дома с детето… и Бегби й крещи:

— ТОЙ Е ПРЕВЪРТЯЛ! ОТКАЧИЛ Е! АЗ ЛИ ОСТАНАХ ЕДИНСТВЕНОТО КОПЕЛЕ С АКЪЛА СИ ТУК? КАЖИ МУ!

После той излита, изчезва през вратата, а Али плаче, застанала е на колене и държи главата ми:

— Какво стана, Дани? Заради наркотици ли е?

Плюя кръв.

— Стана грешка… това е…

Гледам малкия, който реве, страшно изплашен.

— С чичо Франк само си играехме, момчето ми… само си играем…

Опитвам да задържа главата си изправена, да се държа смело заради него, но болката е навсякъде и всичко бавно ми се върти, усещам как потъвам и губя съзнание, падайки надолу в дълбок тъмен водовъртеж…

65. Мръсен № 18450

Пием с моето старо приятелче и нов бизнес партньор в Сити Кафе, когато съобщавам добрата новина. Рентън, който е сложил няколко кила отгоре, се звери в писмото, което му бутам в ръцете, после гледа мен и пак писмото с неприкрито страхопочитание.

— Изобщо не мога да разбера как си го извъртял този номер, честно, Саймън!

— Всичко опира до качеството на работата и навременното изпращане на филма!

Сигурен съм, че копелето си мисли, че съм използвал връзките на Миз. Да си мисли каквото ще.

Рентън повдига рамене и пуска възхитена усмивка.

— До-обре! Досега играхме по твоята свирка и всичко е точно — казва той и отново преглежда писмото. — Прожекция на целия филм на порно фестивала в Кан! Както и да го гледаш, самият факт е сериозен успех!

Обикновено ласкателството е най-ароматния мехлем за егото, но когато излиза от устата на Рент Бой, човек трябва да се сниши и да чака откъде ще му дойде. Обсъждаме дали и как да направим Уебсайт на филма — www.sevenrides.com, но за мен е най-важно да имаме достатъчно готова продукция за продажба. Което пък означава, че някой тъпак трябва да се залости в склад в Амстердам и да слага готовите касети по кутии. Сещам се само за един, който и без това има работа в Амстердам.

Така заминаваме на кратко ваканционно пътуване, но да се забиеш в някакъв склад далеч не е кой знае какъв купон. Мястото е кошмарно, спокойно може да те хване клаустрофобия. Когато се връщаме в Единбург, изпитвам неистова нужда от освежителен престой в басейна Порти Бате, така че стискам зъби и плащам на алчния бакшиш да ме закара направо там. Рентън ме придружава само до центъра и неохотно ми бутва една десетарка на слизане.

Изтегнат в металния резервоар на аеротонната баня в Портобело, се наслаждавам на горещата вода и ободряващия масаж от водните струи. Струва ми се, че точно това е най-основното нещо, което ми липсваше в Лондон през последните десет години. Ех, аеротонните бани в басейна Порти. Невъзможно е да обясниш на непросветения същинския транс, състоянието на блаженство, в което човек изпада, далеч по-велико от която и да е сауна или турска баня. Великолепно старомодния метален басейн а ла Жул Верн, с всички онези метални тръби, клапи, болтове. За дъртаците, които се влачат тук през деня, мястото е единствен смисъл в живота.

Решавам, че това е най-доброто разположение на духа, в което да разпространя добрата новина, излизам с нежелание от басейна, увивам се с хавлия през кръста и се паркирам пред шкафчето си в съблекалнята, където е GSM-ът ми. Сигналът е идеален за закрито помещение. Обаждам се на всички, за които се сещам и им съобщавам добрата новина за фестивала в Кан. Ники споделя възторга ми, Биръл изгрухтява недоволно — „Идвам“, все едно съм му съобщил, че десетгодишната присъда, която току-що е получил е била намалена с няколко месеца. Тери реагира съвсем типично:

— Нямам търпение. Всичките тия французойки и лъскави гаджета ще се редят на опашка.

Тръгвам към Лийт и пъба. Тъкмо драсвам да се ошумоля нагоре по стълбите към офиса, за да прослушам съобщенията на секретаря за Банана Адзури Филмс, когато Мораг ме причаква до перилата и онзи неин стреснат поглед под невъобразимата й нова прическа ме заковава на място.

— Мо! Имаш нова прическа? Отива ти — усмихвам се. Мо гледа като борсук, напълно неповлияна от чара ми.

— Зарежи косата ми, Саймън. Тук идва един от Ивнинг Нюз. Задава всякакви въпроси за теб и се интересува, дали не правиш някакви филми на горния етаж.

— А ти какво му каза?

— Казах му, че не знам нищо за никакви филми — отвръща тя, поклащайки глава.

Мораг не е порта, поне това е сигурно.

— Мерси, Мо. Това е жив тормоз. Ако тоя кретен се появи отново, само ми кажи. Първо ще го гръмна, а после ще му подпаля и къщата, мамка му — изцепвам се в шокираната й физиономия.

На път съм да се измета горе, когато старата крава измучава:

— Имам нужда от помощ долу, Саймън. Али трябваше да иде в болницата. Мъжът й е пострадал.

— Кой, Спъд ли?

— Да.

— Какво се е случило?

— Не се знае, но доколкото разбрах много е зле.

— Добре, дай ми пет минути… — казвам, странно разтревожен за Мърфи. Не, че сме си кой знае колко близки вече, но никога не бих пожелал злото на този бълхарник. Тръгвам нагоре по стълбите, махайки на панираната женица. — Трябва да проверя пощата…

— Освен това Паула си дойде от Испания. Разпитва как вървят нещата. Казах й, че добре, но тя ми е приятелка и не мога да те прикривам, Саймън. Няма да лъжа Паула.

Заковавам на място.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, че мистър Кресуел от пивоварната, много свестен човек, казва, че не си му платил за доставката от миналата седмица. Казах, че ще му се обадиш и ще уредиш нещата.

Обмислям положението преди да отвърна на Мо.

— Кресуел е паникьор. Корпоративна мишка. Не може да разбере, че бизнесът се крепи на кредита и оборота. Само си седи в лъскавия офис във Фаунтинбридж и се преструва, че чатка нещо от бизнес. Един ден в пъба би го убил. Ще говоря с него — плещя аз и влизам в офиса за една бърза, укрепваща линия кока преди да се заема със задълженията си в бара.

Обявил съм сбирка за тази вечер в пъба. Господ знае защо. За да ги държа в течение сигурно. Форестър не е поканен, тъй като, ако двамата с Рентън попаднат на едно място, неприятностите са неизбежни. Разбира се, Рентън не се появява. Раб се дотътря, а Тери още с пристигането си иска пари. Най-внезапно всички са полудели за пари. За кого, по дяволите, ме вземат? Сигурно Рентън е виновен, само той им е размътил малките мозъци по мобилния.

— Съжалявам, Тери, баламите свършиха или с една дума отговорът е не.

— Значи така, няма да получа нищо за труда си?

— Ти нямаш дял в печалбата, Тери — обяснявам. — На теб ти се плаща като на ебач. През цялото време този бардак се движеше от мен.

— Прав си — отвръща той с усмивка, която определено ме притеснява. — Така стоят нещата.

Ентусиазмът на Тери го правеше полезен до определен момент. Пълната му липса на амбиция обаче означава, че той никога няма да стане играч в индустрията. Човек се старае, предлага им възможности да се учат и израстват. Останалото зависи от тях. Но той го прие добре. Твърде добре.

— Сега, значи имаме един проблем. Очевидно не можем всички да отидем в Кан. Просто е финансово невъзможно. Така че, заминаваме аз, Ники, Мел и Къртис. Звездите. Рентс също, имам нужда от него по бизнес частта. А останалите? Много маймуни на един клон, съжалявам!

— Аз така или иначе не мога да замина — намесва се Раб. — Заради детето, лекциите и така нататък.

Тери рязко става и тръгва към вратата.

— Тери! — изкрещявам. Той се обръща.

— За чий, мамка му, ме извика, след като няма да взимам пари или да пътувам до Кан? — Честно казано не мога да се сетя за нито една съществена причина и не мога да отроня и дума, докато той продължава: — Губиш ми шибаното време! Отивам в болницата да видя Спъд — изръмжава той и излиза.

— Аз също отивам — става и го последва Раб. Замислям се и тъй като Раб не познава Спъд, преценявам, че той просто напуска, а не излиза от приятелски дълг.

В този момент влиза Ники и се извинява, че е закъсняла. Тя ги вижда как си тръгват. Обръщам се към нея.

— Да им го начукам в осраните задници! Те не са ни нужни! Никога не са ни били нужни! Не можеш да впрегнеш каруцата пред коня и вече ми писна да подхранвам неадекватните им илюзии!

Крейг изглежда спечен, Урсула се смее, а Рони се подсмихва. Ники, Джина и Мел ме гледат така, сякаш трябва да кажа още нещо.

— Когато получим постъпления от продажби, ще се разберем — обяснявам. — Нали? Не можем да делим пари, които още ги няма!

Останалите си тръгват, но Ники остава. Явно, че никак не е доволна как се отнесох с Раб и Тери. Усещам как нещо ме стяга и изпитвам разяждащо презрение към нея, което е ужасно, защото вероятно съм влюбен в тази жена. Тя очевидно надушва нещо и докато си лафи небрежно с мен, заявява, че смята да зареже сауната. Отвръщам, че идеята не е лоша, тъй като тези места се движат от кретеноиди. Започвам да се чудя, дали не ме мотае, за да изкопчи малко кеш от мен, но най-накрая потегля за смяната си и се уговаряме да се срещнем по-късно същата вечер.

Явно контингента ми намалява, но нямам намерение да се тревожа за подобни безумни негодници като Тери в момента. Отивам в офиса и дръпвам здрава линия, точно когато телефонът иззвънява. Оня тъпак от Нюз.

— Мога ли да разговарям със Саймън Уилямсън?

— Мистър Уилямсън не е тук в момента — отвръщам. — Вероятно е на скуош в Джак Кейн… или може би в Портобело.

— Кога очаквате да се върне?

— Не съм сигурен. Напоследък е много зает.

— С кого разговарям?

— Аз съм мистър Франсиз Бегби.

— Бихте ли предали на мистър Уилямсън да ми се обади, когато се върне?

— Ще оставя бележка, но Саймън има доста свободен дух, така да се каже — заявявам в слушалката и с банкнота от петдесет лири дърпам малко кока.

— Трябва задължително да ми звънне! Важно е! Има някои неща, които се налага да изясним — дудне надутото копеле.

— Да духаш пандизчийския ми кур сополив! — изцепвам се, тръшвайки слушалката, докато гръбнакът ми изтръпва от коката. Разгъвам чисто новите петдесет лири и се наслаждавам на прелестта им. Парите ти осигуряват лукса да не мислиш за тях. Може да звучи вулгарно и грубо, но много по-вулгарно и по-грубо е като ги нямаш.

Но най-важното предстои. Време е за малко Кан-Кан!

66. Курвите на Амстердам т.9

Писна ми от измъчени приятелства. Въпреки това, ето ме отново в Амстердам, принуден отново да се напрягам, защото Сик Бой е в едно от мрачните си настроения.

Течението пронизва костите ми в студен склад в Лейлаанд, в покрайнините на града. Обложките се вкарват в кутиите, после се слагат касетите и накрая всичко се опакова в кашони. Мястото е собственост на Миз и е пълна дупка, наоколо е пълно с всякакви боклуци, подредени до тавана на палета. Сгадяващи, синьо-жълтеникави неонови лампи се отразяват в алуминиевите рафтове, захванати за ръждиво-червени рамки. Опитвам се да мисля за печалбата. 2000 х 10 лири / 2 = 10 000 лири. Работата обаче е ужасно много и Сик Бой се гърчи от мъка. Бях забравил за дарбата му да се оплаква, да се тръшка за толкова моментни неща, които човек спокойно би могъл да премълчи. Но дори това е за предпочитане пред мълчаливото му недоволство, от което въздухът лепне като катран. Очевидно смята тази работа за недостатъчно престижна, но пък забравя, че веднъж усетя ли раздразнение у него, мога да му се наслаждавам до безкрай.

— Нуждаем се от персонал, Рентън — казва той, потропвайки по празната кутия, която държи на крака си. — Къде е онази нацистка, твоето гадже? Тя май не е в час за Даян?

Мълча и продължавам да работя, спазвайки своя стар принцип, че Сик Бой и интимния ми живот трябва да бъдат държани на разстояние. Нищо, което копелето е направило през годините не ме е накарало да преосмисля тази си философия.

— Майната ти! Спри да хленчиш и опаковай! — натъртвам и снижавам поглед, за да не прочете мислите ми.

Усещам как тези негови прожектори ме пронизват.

— Внимавай с тая Даян, изобщо старо гадже не си е работа! — разсъждава той. — В Италия на това му викаме „претоплена супа“. Никога не се получава. Претоплено постно зеле, приятел! Minestra riscaldata!

Иска ми се да му вкарам един в мутрата. Вместо това се усмихвам.

После той като че се замисля за нещо и кима строго, но одобрително.

— Поне е на правилните години. Обожавам жени на тази възраст. Никога не излизай с жена, ако е около трийсетака. Те са разочаровани, отровни кучки с мисия. Всъщност, ако е възможно под двайсет и шест е най-добре. Но не и тийнейджърки — твърде незрели и скоро ти писва. Да, двайсет, до двайсет и пет е най-добрата реколта за гаджета — обяснява той и започва да се разпростира в целия си репертоар от мании. Старите евъргрийни: филми, музика, Алекс Милър, Шон Конъри и новите хитове: студено къдрене, крек-курвите, Алекс Маклийш, Франк Соузи, телевизионните водещи и филмите за дрога.

Той продължава да нарежда, но на мен не ми дреме. Никоя сила на света не може да ме накара да кажа нещо от сорта: Соларис е сто пъти по-добър от Одисея 2001, а после да слушам как се дърли и доказва обратното. Или, пък той да го каже, а аз да споря. Да се гледаме предизвикателно, независимо дали сме съгласни или не, само и само да изглеждаме пичове. Изобщо не ми пука. Не ми пука и да му кажа, че не ми пука.

Докато набутвам поредната снимка на задника на Ники в кутията, усещам как започва да ми писва. Няма съмнение, задникът е идеален, но на тристната кутия нещата изглеждат по-различно. Може би порнографските изображения не трябва да се гледат многократно, това би те направило безчувствен, би ерозирало собствената ти сексуалност. Дрънкането на Сик Бой става още по-упорито: планове, предателства, чувствителните пичове, заобиколени от наркомани, масони, деградета, боклуци, курви и гаджета, които не знаят как да се обличат. Чувам се да казвам:

— М-м-м-м… строго погледнато…

Но Сик Бой скача, разтърсва ме и крещи:

— Рентън! Имаш банани в ушите!

— Не — отвръщам объркано.

— Тогава слушай, нелюбезно копеле такова! Това се нарича разговор!

— Какво?

— Казах, че искам да пия чай във фин порцелан — цепи се той. Той вижда, че е привлякъл вниманието ми, защото гръм да ме удари, ако знам за какво говори. После се оглежда наоколо и уточнява. — Не, по скоро искам да пия чай на такова място, където има значение в какво го пиеш — Той вдига грубата чаша с герба на Аякс. Адамовата му ябълка изпъква като прасенце-сукалче в търбуха на боа. Копелето изритва една от кутиите, става и мята с пълна сила чашата в стената.

— Тъпак! — изкрещявам. — Това беше на Миз!

— Съжалявам, Марк — кротва откачалката. — Просто нерви. Коката ми идва в повече напоследък. Трябва да го карам по-леко!

Аз никога не съм си падал по коката, но много хора също не си падат и пак се тъпчат. Просто защото има. Хората консумират всякакви боклуци, само защото могат. Наивно е да се смята, че наркотиците са изключение от съвременния консуматорски капитализъм. Всъщност дрогата е най-типичният му продукт.

Отнема ни още два напрегнати, отвратителни часа да завършим славната си мисия. Ръцете ми са изтръпнали, а палеца и китката ме болят. Поглеждам купчините с касети. Да, вече разполагаме с „продукта“, както обожава да го нарича той, напълно готов за разпространение след Кан. Още не мога да повярвам, че ни уреди на Фестивала в Кан. Всъщност не точно Филмовия Фестивал — Кан а паралелния порно-фестивал по същото време. Когато направя това уточнение особено в присъствието на жена, той страшно се връзва.

— Нали е филмов фестивал? И е в Кан? Какъв е проблемът тогава?

Щастлив съм да се измъкна от склада и да се върна в града. Този път престоят ни е по-дълъг и сме се настанили в Америкън Хотел на Лейдцеплейн. Навремето съм пил по някое питие в бара на този хотел, но никога, просто никога не съм допускал, че ще отседна тук. Сядаме в бара със скандално високи цени. Но сега можем да си го позволим. Бог ми е свидетел, че можем, мамка му!

67. МАЧ ПО „СКАЙ-СПОРТ“

Чакам Кейт да се върне с детето и да ми направи чай преди да ида да гледам мача в пъба по Скай Спорт. За нейно собствено добро е да побърза, че времето лети. Та седя си пред телевизора и чакам, май напоследък вече не го и гасим. Осигурих шибаното нещо заради Скай и така нататък, но друго е да гледаш мача в пъба. Атмосферата е друга.

Мисля си за Великден и онзи шибан изверг, дето се гаври с деца. Чизи Звяра. Мина бая време. След като се случи бяха обичайните простотии: видял ли е някой групичка тийнейджъри да излизат от шибания пъб, бла, бла, бла… Добро време са празниците. Добро време да ликвидираш някой. Хората си имат друга работа и хич не им е до някакъв изрод. Понякога се подсещам да намина край онзи Чарли, бармана и двамата старци, които бяха вътре и малко да ги стегна, че да не вземат да се разприказват.

Защото аз направих света по-добро място за живеене, такива изроди заслужават да умрат, така разбирам аз нещата. Точно така. Ченгетата и те, ако можеха да говорят откровено и те биха признали, че е така. Напълно съм съгласен с оня вестник — Нюз ъф дъ Уърлд. Само да кажат къде живеят тия изверги и ще ги изличим от лицето на земята. Ще решим проблема с един замах. Като оня извратен нещастник Мърфи… И това ми било приятел… като Рентън… само да го докопам, ще му изтръгна сърцето и ще се изпикая в дупката, която ще се отвори…

Но човек започва да се притеснява. Притеснява се да не стане един от тях. От всички тия откачалки. Като в Америка. Поне така разправят.

И се сещаш за онази шибана книга, скапаната библия. В пандиза е пълно с библии. Не мога да схвана, значи, как някой може да чете такива простотии. Дори не са на правилен английски! В библията пише, че Господ направил човека по свой образ и подобие. Значи, ако човек не се опитва да се прави на Господ това си е направо обида за голямото копеле! Точно така. Аз се направих на Господ и ликвидирах вредния паразит. И какво?

Превключвам каналите и те са навсякъде: изнасилвачи, педофили, изроди, цялата тая дружинка! Някакъв откачен психолог обяснява, че самите те били жертви на сексуален тормоз като малки и затова ставали такива! Ебаси! По-голяма глупост не бях чувал! Има хиляди, които са го преживели и не са станали изверги, нали? Значи, да взема да ги съжалявам, че и в затвора ще ги „обиждат“ така ли?

Стоенето в къщи направо започва да ме побърква, тъпата путка кой знае къде се мотае, така че отскачам до долу за вестник. Ебати клинча, така че само слизам и се качвам с вестника. Вестникът е пълна тъпня както обикновено, но нещо ми хваща окото.

КОПЕЛЕ!

Сърцето ми прескача докато чета:

Пълни лайнарщини. Това е първото нещо, което научаваш в пандиза — ако полицията започне да прави такива изцепки, значи са направо отчаяни и се опитват да те шашкат.

Сещам се за онова копеле, Втората Награда. Тъпакът изобщо не се обажда. Алкохолно петно! Пиянската му уста и тия откачалщини за неговия Господ… Още един така наречен приятел…

ШИБАНИЯ МУ ГОСПОД!

Тия религиозни копелета са причинили повече вреди от педофилите, искам да кажа на места като Ирландия и така нататък. Освен това е доказано, че свещениците са шибани педофили и така картинката се сглобява като се замислиш.

А онова копеле, Мърфи! Да го убиеш! Това им е проблемът на повечето като него: не вземат да седнат и да помислят преди да направят нещо. Нямат грам мозък!

Кейт се прибира. Прави чай, слага детето да спи и си измива косата. Сега пък я суши със сешоар. Не мога да разбера за какво е целия масраф, след като си остава вкъщи. Може би се приготвя за утре, за шибаната й работа в оня магазин за дрехи. Бас държа, че някое копеле от нейния магазин или от съседните вече й е хвърлило око. Някое отворено копеле, което се мисли за голямата работа. Някой красавец, майстор по тънката част като Сик Бой, копелета без всякаква съвест, които използват и после захвърлят гаджетата.

Поне тя не е хвърлила око на някой като него, да се надяваме! Това ме кара да се замисля.

— Спомняш ли си какво се случи първия път? Между мен и теб, значи?

Тя ме поглежда и спира сешоара.

— Какво имаш предвид? — пита тя.

— В леглото и така нататък? Сега вече ме гледа така, сякаш разбира какво имам предвид.

Значи мисли за това и така нататък.

— Това беше преди сума си време, Франко. Тъкмо те бяха пуснали навън. Няма никакво значение — разправя и се цупи леко.

— Сега наистина няма, но има значение какво знаят другите за това! Казала ли си на някой за тая работа?

Тя вади цигара и я пали.

— Какво… не, разбира се. Това е само между мен и теб. Не е чужда работа.

— Точно така — викам. — И не си казала на никого, нали?

— Не.

— Дори и на шибаната Евелин? — питам. Но преди да отговори казвам, — защото знам какво става като се съберат две жени. Само плямпат. Прав ли съм? Само си чешете езиците!

Това, значи, определено я кара да се замисли. Да внимава само да не лъже, че…

— Не и за това, Франк. Това е съвсем лично и беше преди толкова време. Дори и не се сещам за този случай.

О, значи, дори не се била сещала, значи! Дори не се била сещала, че две седмици не можех да го вдигна. Друг път!

— Значи не сте приказвали за това, с шибаната Евелин и онази, как й беше името, онази с косата…

— Рона — отегчено казва тя.

— Шибаната Рона! Искаш да кажеш, че не си говорите за гаджета, така ли? Това ли искаш да кажеш?

Очите й такива едни се ококорват, сякаш я хваща шубето. За какво толкова ще я е шубе, ако нищо не крие, значи?

— Да, говорим за гаджетата си, но не и за такива работи…

— Не и за какво?

— Не и за интимни работи, за това, което става в леглото.

Фиксирам я с поглед.

— Значи не си говорите как вървят работите в леглото, не и с приятелките, значи?

— Разбира се, че не… Какво има, Франк? Какво ти става? — пита тя.

Ще й кажа какво ми има и какво става!

— Добре де, значи помниш ли когато бяхме излезли заедно в Блек Суон, помниш ли? С Евелин и оная с косата… Как беше?

— Рона — вика тя, ама такава притеснена. — Но Фран…

Щраквам с пръсти.

— Рона, точно така. Така, значи оня дето преди ходеше с него, онова копеле дето му разбих чутурата, сещаш се, нали? — викам и очите й още повече се разширяват. — Спомням си като бяхме в Суон ти каза, че и без това не ставал в леглото, помниш ли?

— Франк, това е глупаво…

Соча я с пръст.

— Отговори на шибания въпрос! Каза ли го или не?

— Да… но беше само, защото… Защото се радвах, че съм се отървала от него! Защото вече имах теб!

Радвала се била, че имала мен! Радвала се, че се била отървала от него! Дръжки!

— Значи си го казала така само за ефект! Да впечатлиш мен и шибаните си приятелки.

— Да, точно така! — бърза да се радва кучката, все едно се е откачила.

Дори не се сеща, че се вътри още повече. Като всички ония копелета, дето не могат да си държат устата затворена и си го втъкват все по-здраво.

— Така! Значи не е истина, не е вярно, че не ставал в леглото! Бил е най-добрият! Бил е много по-добър от мен, значи! Такава ли била работата!

Тя още малко и ще ревне.

— Не… не… искам да кажа… няма значение какъв е бил в леглото, казах го, защото го мразя… защото се радвах, че съм се отървала. Няма никакво значение, какъв е бил в леглото…

Думите й ме карат леко да се захиля.

— Значи си го казала, защото всичко е приключило, защото работата вече се е разпърдяла, значи?

— Да!

Говори пълни глупости. Нещо не се връзва.

— А какво ще стане, ако ние си бием шута? Ако се разпърди работата? Ще разправяш за мен такива работи по всички пъбове в Лийт, така ли? Така ли?

— Не… не… Не е така…

Казвам й го направо.

— По-добре и не пробвай! Само една дума и от теб нищо няма да остане. Дори следа, че някога те е имало на този свят… Ясно!

Тя, да й го начукам, гледа към стаята на детето, после към мен. После ревва. Мисли си, че ще направя нещо на детето, все едно съм някой педофил, мамка му!

— Виж — казвам й. — Стига си ревала, хайде… Не исках да кажа такова нещо — разправям и отивам да я прегърна. — Просто много хора ме мразят, разбираш ли? Копелетата говорят зад гърба ми и така нататък… и получавах, значи, едни такива, разни неща по пощата… Не им давай повод, значи… Само това исках да кажа… Не им давай оръжие срещу мен, нищо повече…

А тя се свива в мен и казва:

— Никой няма да чуе лошо за теб от мен, Франк. Защото ти се държиш добре с мен. Никога не си ме удрял. Само, моля те, моля те, не ме плаши така, Франк… Той правеше така, а аз не мога да живея по този начин, Франк… Ти не си като него, Франк… Той е боклук…

Аз притискам главата й към гърдите си.

— Няма нищо — казвам, но си мисля: изобщо не ме познаваш, моето момиче, изобщо! Главата обаче почва да ме стяга, а сърцето да прескача. Мисля за всички тях: Втората Награда с развинтената си уста, Лексо, онова копеле Рентън и шибания Мърляв Мърфи. Копелето извади късмет, че наистина не го довърших. Но не е късно. Такъв номер да ми изиграе! Тъпо парче. Направо извади късмет! Копелето обаче знае за Чизи! Ще трябва да го намеря и да му избия тия глупости от главата. Като сме стари приятели си мисли, че ще му се размине, ама — не!

Няма милост за такива като него!

Няма и начин да се върна на топло. Просто няма да го бъде! Само трябва да внимавам. Човек се шашка понякога без причина, но аз ги усещам, усещам ги как пълзят към мен и кръгът се стеснява! Галя Кейт по косата, но шапката започва да ме стяга и не отговарям какво може да направя. Затова я бутам настрани и й казвам, че отивам да гледам мача.

— Добре… — вика тя и гледа към телевизора, все едно иска да каже, че мога да го гледам и тук.

Кимам към екрана.

— По-гот е с момчетата в пъба. По-има някаква шибана атмосфера!

Тя се замисля и казва:

— Добре, Франк, ще ти се отрази добре, иди, Франк! По-добре да излезеш малко, отколкото само да седиш на този фотьойл!

Опитвам се да разбера какво намеква, значи. Може и да изглежда съмнително, че стоя само вкъщи, но оня дребния, Филип, обра днес един апартамент, дето го бях пратил, в Брантън, значи. Възнаградих го с още два от неговите пръстени, копеленцето малко. Но трябва да изляза, не мога повече. А тя само гледа да ме изръчка навън, кучката. Тя не може да излезе заради детето, но пък може да си извика някой вкъщи!

— А ти? Ще го караш кротко и тихо в къщи?

— Да.

— Никой ли няма да идва? Шибаната Рона, например?

— Не.

— Няма ли да викнеш онази, Мелани, а? Тя само виси из Лийт.

— Не, ще си стоя и ще си чета книжка — вика тя и ми показва някаква си книга.

Щяла да чете книги! Пълни боклуци, само объркват главите на копелетата.

— Значи никой няма да каниш, така ли?

— Не.

— Добре, доскоро! — разправям, мятам си якето и излизам през външната врата в студения коридор. Вярно, никой не се качва нагоре. Но копелетата като Сик Бой са ми прозрачни! Само ще подхвърли на шибаната Мелани — „Скъпа, нали имаш някои хубави приятелки, дето много си падат да се изчукат пред камера…“.

МАМКА МУ!

Прасвам юмрук в стената на стълбището…

Копелето си знае какво ще последва… Само да се пробва!

По пътя към пъба гледам тая кучка Джун да върви по Уок и пресичам, все едно я следя, значи. Ще й дам една ограничителна заповед! Нагла тъпачка! Да не съм се приближавал на по-малко от двайсет и пет ярда от тая кранта! Не ща нищо от нея, само да й кажа, че всичко стана заради Мърфи и Сик Бой, но като ме вижда кучката побягва надолу по улицата! Викам й да спре да й обясня, че тия двамата объркаха работата, но тъпата путка търчи като откачена! Скапана малоумница! Майната й!

Звъня телефони по GSM-а и напомням на копелетата да дойдат. Нели и Лари. Сигурен съм, че Малки е вече там и се налива на бара. Малки, пияндурника му с пияндурник. Така се и оказва — Малки отдавна е там и не след дълго пристигат и другите двама. Кофтито е, че и тук атмосферата е такава. Всички те гледат сякаш искат да кажат — „Да, знам те, копеле, много добре те познавам!“. И това са все приятели, така наречените приятели.

Гледаме мача на Хибс по Скай. Напоследък са станали много добри. Дзители прави страхотен хеттрик. Три на нула. Прекалено лесно!

Всички още плямпат за Чизи, значи, педофилът гаден. Седя и само се моля да сменят темата, но в същото време се и кефя.

— Бас държа, че е някой от младите копеленца, оня дето му е видял сметката. От тия с пръстените — казва Малки. — Звяра сигурно се е пробвал да опъне някой от тях навремето като е бил малък, ама пичът сега е пораснал, станал е як и тряс! Поеми го, педофил мръсен!

— Може би — викам и гледам Лари, който се хили малоумно. Не мога да разбера какво толкова го кефи тоя шибаняк. Тъпото копеле започва да разправя виц.

— Значи, един бакалин от Фиф си седи в магазина и умира от студ. Отива копелето до печката да се топли и влиза някаква женица и му вика — „Това айршърски бекон ли е“?, а той й казва — „Не, само си топля ръцете“.

Ебати тъпия виц. Само Малки се смее. Нели се обръща и вика.

— Ако знаех кое е онова копеле, дето ликвидира педофила, мамка му, още сега щях да го черпя една голяма бира!

Странно, но от начина, по който го казва, ми се прищява да извикам: „Хайде, давай, бъркай се, че той е тук, точно пред теб!“. Но приятели или не, колкото по-малко хора знаят, толкова по-добре. Продължавам да си мисля за Втората Награда. Ако пак е започнал да пие и се е разприказвал… Лари продължава да се хили, а мен ме хваща съклета и отивам в шибания кенеф да дръпна малко кока.

Когато се връщам и сядам, някой е взел още бири. Малки ми сочи халбата и вика:

— Това е за теб, Франк.

Кимам на копелето и отпивам, наблюдавайки Лари през ръба на чашата. Копелето ме е зяпнало и нещо се подхилва.

— Какво има, Лари? — питам го. Той вдига рамене.

— Нищо — отговаря.

Само седи и ме гледа, все едно разбира какво става в главата ми! Нели също е видял нещо нередно и докато му бутам пакетчето с кока под масата пита:

— Какво става тук, а, Франк?

— Само седи и ме зяпа, все едно съм някакъв тъпак, значи — викам.

Лари вдига въпросително длани:

— Кво?

Нели присвива очи, а Малки се оглежда наоколо и спира поглед на бара, където пият Сенди Рей и Томи Фолдс. Около билярда има няколко дребни копеленца.

— Та какво се опитваш да кажеш, а, Лари? — питам.

— Нищо не съм казал, Франко — вика той, адски невинно. — Мисля за гола… — Той кима към екрана зад мен, където дават повторение на положението.

Викам си, хубаво, тоя път ще го оставя да му се размине, ама трябва много да внимава копелето.

— Добре, ама да престанеш да ме гледаш с тая тъпа усмивка като някой педал. Ако имаш нещо да ми казваш, казвай.

Лари вдига рамене и се обръща, а Нели се изнася към кенефите. Коката си я бива. Санди ми дава най-доброто. Смее ли да не е най-доброто, копеле.

— Твоето приятелче, Сик Бой, Франко… Ебати тариката, а? Мръсни филмчета и така нататък… — ухилва се пак Лари.

— Не споменавай името му в мое присъствие! Копелето опънал няколко космати путки на горния етаж на пъба и ми се дуе като холивудски продуцент. Като оня, Стивън Спилбърг или както там се казваше!

Нели се връща от кенефа и Малки го гледа и вика:

— Чий ред е да черпи?

Но Нели не му обръща внимание, защото като го гледаш, веднага се сещаш, че добре е дръпнал и сега му се приказва за всичко дето си е мислил по пътя до кенефа и обратно.

— Знаете ли какво се сетих? — вика той и сам си отговаря, преди друг да каже нещо. — Сетих се, че всички копелета тук сме били на топло — отпива яка глътка той. Малко подлива по синия си Бен Шърман, но не обръща внимание. Ебати нечистоплътния мърляч. Но всички се споглеждаме и кимаме.

— А сещате ли се кой не е лежал никога? Ти знаеш — поглежда ме той, — аз знам и ти знаеш — поглежда Малки. — И ти, знаеш! — казва на Лари, чието лице пак цъфва в шибана усмивка.

Сещам се за оня динозавър Лексо, просто първото име, което ми щуква е неговото, но Нели пак ме изненадва.

— Алек Доил! Колко е лежал? Година? Осемнайсет месеца? Нито ден не е лежал, това е истината! Копелето си живее живота!

Малки поглежда Нели адски сериозно.

— Какво искаш да кажеш? Опитваш се да изкараш Доил подлога, така ли? Смяташ, че порти на куките, така ли?

Нели гледа с онзи железен поглед.

— Само казвам, че копелето си живее живота, само това казвам.

Физиономията на Лари става сериозна.

— Грешиш, Нели — казва внимателно той.

— Мамка му, греша, ама друг път! — отвръща той, адски раздразнен.

Малки се обръща към мен и пита:

— А ти какво мислиш, Франк?

Оглеждам всички около масата, един по един ги поглеждам в очите, Нели и останалите.

— Доил винаги е бил точен. Не можеш да наричаш който ти падне подлога, освен ако не можеш да го докажеш. С факти. С железни шибани факти!

На Нели това не му допада, но копелето си трае. Виждам, че си наляга парцалите, но хич не се кефи, значи. Трябва да го внимавам, защото като нищо може да ми скочи, но аз съм подготвен, подготвен съм и то как, само да се пробва, мама му стара!

— Добре казано, Франк — вика Лари, кимайки някак гузно, — но и Нели има право, нали ме разбираш — казва той, взема пакетчето от Нели и тръгва към кенефа.

— Не съм казал, че някой е подлога — обяснява ми Нели, докато Лари се отдалечава, — но помисли за това, което казвам — вика той после се обръща и кима на Малки.

Да, Лари трябва много да внимава. Шибано хлъзгаво копеле. Постоянно нещо върти, суче, само да внимава да не надуша каква му е играта.

Всички ни е треснала здраво коката, не ни свърта и решаваме да се задвижим нанякъде. Пием по едно във Вайн, после по няколко в Суониз. Там си е още стария Лийт, но всичко е тръгнало да се променя. Направо не е за вярване онова, което са направили с Уок Ин. А какви нощи сме изкарвали там! Минаваме през още няколко пъба и накрая се връщаме там, откъдето тръгнахме. Копеленцето Филип се е забило също тук, тук в същия пъб. Не искам той и приятелчетата му да се мотаят, където аз пия.

— Хайде, чупката — викам им.

— Чакам само Къртис. Ще дойде да ме вземе с колата — разправя ми той. После пита, ама целият го тресе мерак:

— Можеш ли да ми намериш малко кока?

Само го гледам.

— Откъде пари за кока, а?

— От Къртис.

Да, това обяснява нещата. Дружинката на Сик Бой. Копелетата изглежда винаги са тъпкани с мангизи. Няколко пича ми снесоха, че Рентън се мотаел из града. Само да науча, че Сик Бой го е видял и не ми е казал…

Тоя Филип продължава да досажда обаче. Кимам на Сенди Рей, който седи с Нели на бара. Лари и Малки са пияни като кирки и играят на ротативката. Сенди идва и урежда дребното копеленце с няколко пакетчета по грам. Оня заекващият скоро пристига, двамата се измъкват и чувам как изревава колата.

Нели сяда до мен и зяпаме Лари и Малки как играят.

— Тоя Лари, Уайли, де, цяла нощ ми лази по нервите — вика Нели.

— Така е — отвръщам.

— Казвам ти, Франко, голям късмет вади шибаното копеле, че ти е приятел, иначе досега да съм му строшил главата — поглежда той към Лари. — Шибан отвореняк!

— Това да не те спира, приятел — казвам му.

Нели веднага става, отива при автомата, сграбчва главата на Лари и няколко пъти я набива в ротативката. После го обръща към себе си и му вкарва един здрав в мутрата. Лари се свлича на земята и Нели го сритва. Малки слага ръка на рамото на Нели и само казва:

— Стига.

Нели спира, а Малки вдига Лари и полека тръгва да го води навън като го подпира. Разбитото копеле успява да се обърне към Нели и да каже нещо, вдига немощно ръка и се опитва да размахва пръст, но Малки го извлича навън.

— Ще ми се прави на отворен, значи — казва Нели и ме гледа. Викам си — с Нели сме приятели, но скоро и на него няма да му се размине, честно.

— Копелето си го търсеше цяла вечер — кимам. Малки се връща.

— Вкарах го в едно такси и му бутнах десетарка. Казах му да си обира крушите. Нищо му няма, само малко е замаян.

— Отваряше ли се нещо? — пита Нели. — Защото няма проблем за реванш, когато каже!

— Само внимавай, Нели! — казва Малки. — Копелето си пада по ножовете и никога не забравя!

— И аз никога не забравям — разправя Нели, но явно това го кара да се замисли. После на сутринта ще има — „Леле, как се надрусах и напих. Взех, че потроших Лари, значи!“. Защото на такива копелета им трябва кока и пиене, за да направят такова нещо. Това е разликата между мен и него.

68. Мръсен № 18751

Всеки път, когато отида да видя Ники в квартирата, той винаги е там, постоянно се върти наоколо, души покрай тази Даян като оглупяла от любов хрътка. Шантава работа — ние двамата с гаджета, които живеят на едно място. Малко като в старите дни. Рент Бой се е излегнал на дивана, чака мис Даян да се приготви и чете книга за порнографията и секс тружениците, които и да са те. Копелето е нацелил точното гадже. Мога да си ги представя как седят и редят интелектуални мисли за чукането, без изобщо до го практикуват. Предложих му, на него и неговата нова пичка, шанс за малко екшън с истинските играчи, а той ми отговаря — „Аз обичам гаджето си. За чий са ми тези тъпотии?“. Приемете искрените ми извинения, мистър Тъпак.

— Виж, Сай, искам да се свържа с Втората Награда. Виждал ли си го?

Поразен съм. Това преминава всички граници. Втората Награда трябва да бъде избягван на всяка цена.

— Какво изобщо може да накара човек с всичкия си да иска да го види?

Рентс сяда, накланя се напред, нещо премисля и накрая решава да не лъже. Адски прозрачно копеле!

— Искам да му дам парите. Дела от Лондон. Вече съм се реванширал на всички с изключение на знаеш кого.

Рентън е кретен! И най-малкото уважение, което преди съм имал към него бързо се топи. И да се оставя на такъв тъпак да ме ограби? Не, той беше просто отчаян глуповат наркоман, комуто само веднъж е провървяло.

— Ти си откачил! Това е чиста проба пилеене на пари! Просто напиши чек директно на Пивоварни Тенетс.

Рентс се изправя и в стаята влизат Даян и Ники.

— Чух, че е спрял пиенето. Казват, че станал религиозен.

— Не мога да си го представя. Опитай в мисията или в подслона за бедни. Или из църквите. Тия религиозните алкохолици се събират на Скръбърс Клоуз, ако не се лъжа.

Трябва да призная, че Даян изглежда секси, макар очевидно да не е от класата на Ники (да се има предвид, че все пак излиза с Рентън).

— Изглеждате прекрасно, дами — усмихвам се. — Трябва да сме били добри момчета в предишния си живот, за да ги заслужим, а, приятел? — подсмихвам се на Рентс.

Рентън отвръща с леко измъчен поглед, отива до Даян и я целува.

— Готова ли си?

— Да — отвръща тя, двамата тръгват да излизат и аз се провиквам:

— Готова и навита. Сляп ли си Рентън?

Не получавам никакъв отговор. Даян очевидно изобщо не ме харесва и настройва Рентън срещу мен. Поглеждам Ники.

— Тия двамата май наистина са хлътнали — отбелязвам, опитвайки се да прозвуча доброжелателно.

— Боже мой! — театралничи тя. — Толкова са влюбени!

Почти се изкушавам да кажа — по-добре внимавай за приятелката си, дето се върти около тази студенокръвна слизеста северно-европейска змия! Но ми се струва някак малодушно, човек трябва да се държи лежерно. Ники страшно се е надула след новината за Кан, разнася се нагоре-надолу като примадона, държи се като ония, старовремските холивудски звезди. Това, разбира се, не остава незабелязано. Тери вече й вика Ники Фул-ъф-Шит. Тя толкова се е вживяла в ролята, че решава да се преоблече отново, показвайки ми някаква рокля в черно и синьо, която не съм виждал. В сравнение с предишната, тази е нищо особено, но аз пунтирам див ентусиазъм за да не останем тук цялата вечер. Междувременно тя не спира да дрънка за Кан.

— Господ знае кого ще срещнем!

Докато тя се пипка, успявам да се промъкна за секунда в стаята на Даян и да хвърля един поглед. Виждам папка с изписани листа за дипломната й работа и дори успявам да зачета малко:

На какво, мамка му, ги учат по наше време в този Университет?! Сигурно им дават дипломи по теория на курвалъка? Ако е така, да тичам да си взема почетната професура!

Най-сетне излизаме и отиваме в Сити Кафе. На влизане забелязвам Тери, който се опитва да заговори барманката — студентка. Явно тук е новото му свърталище. Тъкмо прошепвам на Ники да се измъкваме и да ходим в ЕН1, но тя не ме чува и Лосън ни намерква.

— Сики и Ники! — провиква се той и после се обръща към барманката. — Бев, на моя сметка — каквото и да поискат моите добри стари приятели — ухилва се той и сграбчва Ники за задника. — Твърд като камък, скъпа. Поддържаш форма, виждам! Всичко стегнато на шест!

— Всъщност, доста съм се измързеливила напоследък — казва тя с онзи кокетно ленив маниер. Какво си мисли, че прави, като го оставя да я опипва така? Сигурно ще го остави и да й го вкара — „М-м-м, каква стегната вагина! Да не си правила упражнения за таза, а?“. Поглеждам Тери с поглед, който означава: това е моето шибано гадже, Лосън, чекиджия нещастен! Той дори не ме забелязва.

— Нищо не подсказва, скъпа! Само искам да се просна на земята в обожание пред този великолепен задник! Така че, ако това копеле, което е извадило велик късмет — той благоволява да ми хвърли един кос поглед, — те разстройва с нещо, знаеш на кого да се обадиш!

Ники се усмихва, стиска ръцете на Тери и казва:

— Доколкото те познавам, Тери, сигурно ще искаш да направиш много повече?

— Напълно си права. Като стана въпрос, какво ще кажете да направим малко порно снимки? Бях за последно в болницата и всичко ми е наред.

— И трипера ли? — бъзикам го.

— Така че съм готов, изпълнен с желание и напълно пригоден — добавя той, отново без да ми обръща никакво внимание.

— Тери, моментът е кофти — казвам и обяснявам за Нюз и как искам да го карам по-леко в пъба, докато не излезе филма.

— Тогава да го направим в моя апартамент… Но да пием за Кан. Голям удар! Радвам се за вас — усмихва се той така, че тръпки ме побиват. После слага ръка на рамото ми. — Съжалявам, че се вързах така преди, приятел. Малко завиждам. Но не можеш да се зъбиш на успеха на стар приятел!

— Нямаше да мога да се оправя без теб, Тери — казвам, доста впечатлен от великодушието му. — Много мило от твоя страна. Знаеш, всичко опира до пари. Ходенето в Кан струва цяло състояние, дори и за няколко дни. Но щом касата започне да се пълни, ще ти се издължа.

— Не се притеснявай. Имам една-две идейки междувременно. Раб също не е на зор. Говорих с него оня ден. Зает е с детето, Университета и така нататък.

— Как е Роберто? — питам.

— Изглежда добре. И с детето нещата вървят о’кей — обяснява Тери. — Не е за мен такъв живот обаче — ядосва се той. — Домашна скука. Веднъж се пробвах, цъ, не става.

— И при мен е така — съгласявам се. — Темпераментът не ми го позволява. Способен съм да поемам отговорност, всъщност с радост го правя на периоди, но не и за постоянно.

— Саймън всички ни е пързалял от време на време — изграчва самодоволно Ники. Пиенето явно я е ударило в главата заедно с шибаната трева, която пуши по цял ден. Пафка като за последно и после се чуди защо не е станала гимнастичка! — Но ние пак го обичаме.

— Е, понякога — отвръща Тери.

— Да. Защо е такъв? Защо манипулира хората? Мисля, че има нещо общо с това, че е израснал в къща с прекалено грижовни жени. Да, така е при италианците. Той е способен да събуди задрямалия майчински инстинкт у всяка жена — казва тя на висок глас.

Ники започва да ми лази по нервите. Няма две мнения по въпроса. Не знам, тази склонност към психоанализиране бързо омръзва. Бившата ми жена правеше същото и това известно време дори ми харесваше. Мислех, че наистина я е грижа. После стоплих, че го прави към всички, просто навик. В крайна сметка, тя беше еврейка от Хампстед със семейство, което работи в медиите, така че какво друго може да се очаква? Накрая не можех да понасям този й навик!

А сега и Ники жестоко ме дразни. Ето, започвам да си намирам причини да не съм с нея. Познавам опасните знаци. Заглеждам по-грозни, по-смачкани, по-малко грациозни и интелигентни гаджета, но съм им страшно навит. Осъзнавам, че е само въпрос на време преди да бия шута на Ники заради някоя, която ще намразя само след пет минути и ще се презирам за това. Но ще е някоя съвсем нова. Ники не е и толкова добра в леглото, колкото си мисли с тия нейни гимнастически дивотии. Едно — тя е мързелива кучка. Винаги заспива на минутата, излежава се по цял ден, типична шибана студентка, докато аз ставам с петлите. Никога не съм бил сънливец: два или три часа на нощ ме оправят идеално. Писнало ми е да се будя през нощта надървен и да трябва да чукам чувал с картофи.

Но тя изглежда толкова красива, защо тогава предпочитам да правя всичко друго в този момент, но не и да я заведа в къщи и да я изчукам? Минаха вече няколко месеца. Наситих ли й се? Толкова ли наистина е нисък прага ми на поносимост? Разбира се, че не. Ако това е случаят, аз съм обречен.

Отиваме у тях и тя ми пробутва да гледам разни снимки от онези почти чекиджийски мъжки списания, дето се нароиха толкова много вече, че не можеш да им направиш разликата. Тази, другата, бившата гимнастичка — Каролин Павит е на корицата. Същата, с която Ники е била приятелка, а сега й е фикс-идея.

— Ужасна е — казвам. — Всичко е само заради това, че е участвала на Олимпиадата, че я показват по телевизията и много пичове са й навити да я праснат. Трофеен тек, това е всичко!

— И ти би я изчукал. Ако сега влезе през тази врата? Би ме зарязал и би й се хвърлил веднага — казва тя с истинска жлъч в гласа.

Не мога да търпя вече тези глупости. Кучката ревнува и ме обвинява, че си падам по някаква си, която дори не мога да си спомня изобщо да съм виждал преди това, докато тя не ми набута списанието под носа. Ставам и се приготвям за тръгване.

— Вземи се стегни — умислено казвам като си тръгвам. Тя трясва вратата зад гърба ми и до ушите ми достига доста соена и дълга поредица псувни от другата страна.

Да, Ники ми лази по нервите, но не чак толкова, колкото Аманда. Онази почивка в Тоскана сложи окончателно точката на всичко, а сега отново скоро се завръщам по Средиземноморието, за пръв път след този противен епизод. Кан. Вече броя дните.

69. ПОЛИЦИЯ

Онова копеле Донъли вади нож и ми се нахвърля, а аз не мога да вдигна ръце, за да го ударя, тежат като олово… Тогава изскача и оня изрод Чизи, оня — Звяра и пристъпва към мен. Опитвам се да го ритна, а той само казва:

— Обичам те, приятел… Благодаря, приятел…

Крещя:

— РАЗКАРАЙ СЕ ИЗВРАТЕНО КОПЕЛЕ ИЛИ ЩЕ ТЕ УБИЯ… — Обаче не мога да помръдна шибаните си ръце, а изродът приближава… Трясък… думкане…

Лежа буден в леглото, тя е сложила глава върху ръката ми, било е някакъв откачен сън, но думкането продължава, да, някой блъска по външната врата, тя се събужда и й казвам:

— Иди отвори…

Отива, една такава заспала, но когато се връща сънливостта й се е изпарила, на нокти е и ми шепне:

— Франк. Полицията е. За теб.

ШИБАНАТА ПОЛИЦИЯ…

НЯКОЕ КОПЕЛЕ СЕ Е РАЗПРИКАЗВАЛО ЗА ЗВЯРА… МЪРФИ… ИЛИ ТОВА КОПЕЛЕ Е ГУШНАЛО БУКЕТА В БОЛНИЦАТА ИЛИ СКАПАНАТА АЛИСЪН МЕ Е НАТОПИЛА… ВТОРАТА НАГРАДА… ОНИЯ ДЪРТИТЕ КОПЕЛЕТА, ДЕТО БЯХА В ПЪБА…

— Добре… Само ще се приготвя, а ти задръж тия тъпаци — викам й и тя пак излиза от стаята.

Нахлузвам дрехите колкото мога по-бързо. Да, само оня, Втората Награда ме е натопил за Звяра! НЕ УБИВАЙ и така нататък, шибаните му божи глупости… или Мърфи… копелето явно знаеше всичко…

МАМКА МУ… МАМКА МУ… МАМКА МУ…

Гледам колко е високо от прозореца, да, мога да се спусна по водосточната тръба и после по едни други стълби. Но тия като нищо са оставили хора в буса си отвън… не, ако тръгна да бягам — загубен съм… имам шансове да се отърва… ще звънна на шибания адвокат Доналдсън… къде е скапания GSM…

Ровя из джобовете на якето ми… ебати… паднала е батерията… забравих да го заредя, пичка му лелина…

Отново чукане.

— Мистър Бегби?

Не можеш да ги сбъркаш шибаните куки.

— Момент. Идвам!

Нито дума пред тях. Ако ме приберат — веднага звъня на Доналдсън. Поемам дълбоко въздух и излизам. Двама са. Един ушев с наистина големи уши, които стърчат изпод шапката и една жена.

— Мистър Бегби? — вика кучката.

— Тук сме заради инцидента на Лорн Стрийт по-рано тази седмица.

Мисля: Чизи беше преди много време… и не беше на Лорн Стрийт…

— Вашата бивша съпруга — мис Джун Тейлър е подала оплакване срещу вас. Надявам се съзнавате, че срещу вас има издадена ограничителна заповед, докато въпроса не бъде разрешен по съдебен път — дуе се полицейската пичка.

— Ъ-ъх… да…

Поглеждам листа, който ми пъха в ръцете.

— Това е копие от заповедта. Трябва вече да сте получили такова. Длъжна съм да ви напомня — почти припява полицейската пичка, — че категорично ви се забранява всякакъв контакт с мис Тейлър. Другата кука се намесва.

— Мис Тейлър твърди, че сте я доближили на Лийт Уок, крещели сте и сте я проследили до Лорн Стрийт.

СЛАВА ТЕБЕ ГОСПОДИ!

Било е само заради кухата Джун! Толкова ми олеква, че започвам да се смея, а ония ме гледат като изтървани.

— Да… Съжалявам, полицай. Просто се натъкнах на нея по улицата и само исках да се извиня за начина, по който се бях държал, да й обясня, че е било недоразумение. Бях подведен от други хора, полицай и затова избухнах, значи. Не забравяйте, че тя ме наръга с нож и сега има наглостта да се оплаква.

Кейт кима:

— Точно така! Наръга Франк с ножа! Погледнете само!

— Но аз дори не съм се оплакал — свивам рамене. — Заради децата, нали знаете.

— Ако искате да се оплачете от жена си, можете да го направите — разправя полицейската кучка. — Междувременно трябва да се съобразявате със заповедта и да стойте далеч от нея.

— Не се безпокойте за това — само се смея.

Ченгето с магарешките уши се прави на железен, за да впечатли шибаната женска кука.

— Няма нищо смешно, мистър Бегби! Очакват ви сериозни неприятности, ако тормозите бившата си жена. Ясен ли съм?

Само ще фиксирам този тъп пикльо в скапаните очи и ще гледам как започват да сълзят, докато не отмести поглед, но решавам да не го правя, за да не ме намеркат като нагло копеле и да започнат да душат.

— Ще стоя далеч от нея, не се тревожете, полицай — усмихвам се. — Що не бяхте тук преди десет години да ми го кажете, щяхте да ми спестите много неприятности!

Ония ме гледат като отровени от гъби. Имам предвид, човек се опитва да прояви малко чувство за хумор, но куките изобщо не са в час. Ще стоя далеч от Джун, няма проблем, но няма да стоя далеч от някои други мизерници, ще има да чакат да стоя далеч…

70. Шофиране

Али е велика, човече, просто не мога да не го кажа, всеки ден идваше в болницата. На малкия обяснихме, че съм претърпял автомобилна катастрофа и „чичо Франк“ ме е спасил, значи. Тя отиде при брата на Франко, Джоу, за да му каже, че никой няма да топи никого. То трябва да се подразбира, но Франко здраво го е затресла параноята. Казах на Али да вземе парите и да ги сложи в нейната банкова сметка. Те са за нея и детето, може да ги харчи както си поиска.

Имам счупена челюст, цялата е омотана, значи и не мога да ям никакви твърди неща, три строшени ребра, счупен нос и фрактура на бедрената кост. Целият съм в синини и имам осемнайсет шева на главата. Все едно наистина е било катастрофа. Скоро ще излизам и Али ми разправя, че искала да си дойде вкъщи. Но аз изобщо не искам да се връща с Анди, когато Бегби е поел по пътя на войната. Първо трябва да оправя положението с него. Кашата е пълна, но странното е, че нещо все пак научих. Някак съм по-фокусиран. Казах на Алисън с оня мой мекушав глас:

— Искам да се върнеш повече от всичко, но си права. Трябва да се стегна, да се науча да се оправям сам, така че да мога да върша разни работи вкъщи, да готвя и така нататък, когато си дойдете. Първо ще мина да ви видя с малкия, после ще те изведа, така като гаджета ще излезем, значи.

Тя се смее и ме целува по потрошената физиономия.

— Би било чудесно. Но не можеш да се оправяш сам вкъщи, Дани. Не и в това състояние.

— Това е само външно. Винаги съм си мислел, че Франко си пада малко мека Мария — пелтеча през тръбичката.

Когато ме изписваха, значи, Али трябваше да ходи да вземе малкия, но мама, Шона и Лиз ме взеха и ме закараха у нас. Запалиха огън в камината, сготвиха и като трябваше да тръгват, хич не им се щеше, така да се каже.

— Това е глупаво, Дани — вика Лиз. — Ела за малко да поживееш у нас.

— Ела си малко вкъщи, синко — казва мама.

— Няма нужда. Добре съм — разправям им. — Не се тревожете.

Те си тръгват и слава богу, защото по-късно на външната врата започва да се тряска. Няма начин да отворя.

— Вътре ли си, мамка му, Мърфи? — реве котакът, отваряйки капачето за писма. Макар и да седя в пълен мрак, усещам тези очи, злият поглед, който сканира коридора. — Надявам се да не си, защото, ако си и не отваряш шибаната врата…

Шубето ме тресе, но си мисля, дали да не отворя и какво би станало, ако отворя… Но злият котан не се задържа дълго и се омита.

Заспивам на фотьойла, защото съм се настанил удобно, но после се събуждам и излазвам до леглото си и се будя чак на другата сутрин, когато пак се чука на вратата. Мисля си, че пак е той, но не.

— С-с-спъд… Т-т-там ли си?

Къртис. Отварям вратата, почти очаквайки да видя Бегби, който е опрял нож в гърлото на клетника.

— Ей, здрасти, Къртис, човече. Малко се скатавам, значи.

— Бегби беше, нали, дето… Знам, защото Ф-ф-филип движи с него…

— Не, човече, едни кофти копелета, на които дължах пари. Франко всъщност ми помогна да се отърва от тях — казвам му и знам, че хич не ме бива да лъжа и че Къртис разбира, но стопля, че го правя заради него, да го предпазя, да не го замесвам един вид, значи. — Чувам, че ще ходиш в Кан на филмовия фестивал, приятел. Не е зле.

— Вярно — отговаря страшно разпалено той, — но това не е истинският фестивал, само порно фестивала — добавя. Браво на пича, извади късмет, значи! Къртис е добър писан. Имам предвид, идваше редовно в болницата, значи. Момчето си отживя с този свой кур, но не забрави приятелите си, което за мен значи много. Сума си народ забрави откъде е тръгнал, като Сик Бой, така да се каже. Да, мисли си, че е хванал Господ за шлифера, подлият котак, но си трая, защото знам, че Къртис го харесва. Малкото приятелче обаче се уреди — чука готини гаджета и му плащат за това. Не е лоша сделка, като се замислиш. Искам да кажа, има и по-лоши начини да си изкарваш парите, значи.

— Дай да излезем — вика той. — Имам кола, ще се повозим! Не е крадена или нещо такова.

Караме по A1 с тази стара кола и му викам да даде газ и той натиска педала, а аз си мисля — мога сега да разкопчая колана си и да бутна крак на спирачката и да изхвърча през предното стъкло. Но с моя късмет сигурно ще си остана парализиран за цял живот или нещо подобно. Не би било честно към Къртис, пък и ми се ще да уредя някак живота си, да се откача, защото имам Али и Анди или поне има шанс лак да се съберем с тях. Достоевски! Застрахователни измами! Какви пълни глупости!

Слизаме от колата в оня малък кънтри клуб, само на няколко Мили от Лийт, но напълно различен свят. Не бих могъл да живея тук обаче, човече. Понякога си мисля: само ние тримата в една малка хижичка, колко гот би било, но после се сещам, че ще ми доскучае, не от Анди и Али, но от липсата на общ стимул, така да се каже.

Вземам мобилния на Къртис и звъня на Рентс. Чукаме си среща тази вечер в един пъб на Грасмаркет. По Грасмаркет не можеш да срещнеш Бегби, а и двамата не искаме да го срещаме, значи.

71. Курвите на Амстердам т.10

Спъд изглежда кошмарно. Челюстта му е толкова подута, че сякаш от лицето му се опитва да поникне втора глава и едвам успява да изкачи стълбите към апартамента на Гав. Още не иска да каже кой го е подредил така, само неясно мрънка за някакви типове, на които дължал пари. Сара изглежда особено шокирана от пораженията по клетника. Ако е бил Бегби, това означава, че копелето изобщо не е омекнало, ама ни най-малко. Излизаме с Гав и Сара да пийнем по нещо, а после те отиват на кино.

— Всички изчезват, щом се появя — казва той с неуверен и подтиснат тон. — Може би съм си такъв. Все пак, велико е, че пак сме заедно, а Марк? — реди той разпален и обнадежден.

Хич не ми се ще да го попарвам с гореща вода, но повдигам леко халбата, пак я оставям и си поемам дълбоко въздух.

— Виж, Спъд, няма да се задържа тук още дълго.

— Заради Бегби ли? — пита той и внезапно очите му се оживяват.

— Отчасти — признавам. — Но не само заради него. Искам да се преместя другаде. Заедно с Даян. Тя цял живот е прекарала в Единбург и иска малко промяна.

Спъд ме поглежда тъжно.

— Добре тогава… Само трябва да ми върнеш Запа преди да замина. Ще го направиш ли за мен, Марк? Трудно се менажира кариерата на един котарак с тия ребра и една ръка — кима оклюмало той към превръзката си.

— Няма проблем — казвам му. — Има нещо, което и ти би могъл да направиш за мен.

— Така ли? — пита Спъд с изражение, сякаш никога не е подозирал, че би могъл да направи нещо за някого.

— Кажи ми къде мога да намеря Втората Награда?

Той ме поглежда сякаш съм откачил, което вероятно си е точно така след като вече съм се забъркал в тази каша. После се усмихва и казва:

— О’кей!

Обръщаме по още някоя бира и хвърлям Спъд до тях без да слизам от таксито. После се връщам у Даян и си лягаме. Правим любов и оставаме да се излежаваме на следващия ден. Скоро забелязвам, че е малко притеснена и разсеяна. Накрая изплюва камъчето.

— Трябва да се надигна и да поработя по дипломната си работа. За последно.

Без всякакво желание излизам и тръгвам към Гав, за да я оставя да поработи на спокойствие. Мамка му, навън е гадна влага и студ. Лятото било на една крачка, оная ми работа. Условията са си още чисто алпийски. GSM-ът ми вибрира във вътрешния джоб на якето. Сик Бой е. Копелето започва да звучи страшно подозрително, когато му казвам, че няма да отида в Кан веднага. Обяснявам му, че така или иначе Миз ще бъде там, а аз трябва да се върна в Амстердам и да оправя някои неща с клуба.

Когато пристигам у Гав, той ми съобщава, че се е натъкнал на Сик Бой и Ники в града и ги е поканил на вечеря, заедно с мен и Даян. Не съм във възторг и се съмнявам, че и Даян ще е очарована. Когато обаче се срещам с нея по-късно, тя няма нищо против, вероятно, защото Ники все пак й е приятелка.

Когато се събираме Сик Бой пази поведение или поне го докарва максимално. Той флиртува доста директно със Сара, но на Ники изглежда не й пука, защото цялото й внимание е насочено към Гав, който изглежда объркан, сякаш се опитват да го навият за четворка в леглото, което вероятно е точно така.

След известно време Сик Бой ме заклещва в кухнята.

— Трябваш ми в Кан! — мяучи той. Копелето винаги се опитва да спести пари. Нека сега спокойно да започне от мен.

— Не мога. Не мога просто така да си вдигна чуковете. Всичките ми неща са в Холандия и трябва да си ги прибера. Не искам Катрин да ги докопа, което ще стане точно така, ако не побързам.

Той цъка и просъсква по-добре и от Деидре в сапунката „Коронейшън Стрийт“.

— Кога ще се появиш тогава?

— Ще бъда в Южна Франция до четвъртък.

— Само гледай да не си. Платил съм за шибаната стая — отсича той, а после очите му се разширяват умоляващо, докато мандахерца брендито в чашата си. — Хайде, Марк, това е нашият звезден миг, приятел! Цял живот сме го чакали! Момчета от Лийт в Кан, за бога! Това ще бъде отразено! Какво преживяване само, а?

— Именно затова няма начин да го изпусна — казвам му. — Само трябва да уредя нещата с Катрин. Тя е доста избухлива… Не искам да изпотроши всичко. А и не мога да заеба така Мартин. „Съжалявам, приятел, знам че седем години подред и в добро и в лошо движехме заедно този клуб, но сега моето старо приятелче Саймън се върна и иска да продуцирам порно филми с него“.

Той вдига ръце и свежда глава, докато Сара влиза с мръсните чинии.

— Добре, добре…

Надушвам, че моментът е идеален и продължавам:

— Живях чудесен живот през последните десет години. Не мога просто така да щракна като с някакъв магически ключ и да го отрежа, само защото ти си решил да възстановиш статута ми на твой приятел — натъртвам, докато Сара се изнизва набързо, сякаш върви по натрошени стъкла.

Той обаче не ми остава длъжен и си разменяме хапливи подмятания и обиди, докато не забелязваме палавото огънче в очите и на двама ни и не избухваме в смях.

— Не можем да се държим така до безкрай, Саймън — казвам му. — Когато бяхме млади момчета всичко това беше в реда на нещата, но сега звучим като дърти педали. Можеш ли да си ни представиш след десет години?

— По-добре да не го правя — отвръща той, искрено ужасен от перспективата. — Единственото нещо, което може да ни оправи е да имаме а) много пари и б) млади пички. На двайсет можеш да го постигнеш само с вида си, на трийсет можеш да разчиташ на чар, но на четирийсет имаш нужда от кеш и слава, за да ти се отвори парашута. Проста шибана аритметика. Всички ме смятат за свръхамбициозен, но не съм. Става дума за поддържане на нивото, нещо като мениджмънт на кризисни ситуации.

Притеснявам се като го гледам да се отваря така, защото под нихилистичното перчене, копелето е напълно искрено. Мога ли да му отнема тази далавера? Изглежда жестоко. А той какво би ми отнел, ако Бегби ме беше намерил? Не, Сик Бой си е гадно копеле. Не че е чак толкова кофти пич, но просто е адски шибано егоистичен.

Той проявява странно разбиране, когато му казвам, че искам да се чупя от Британия.

— Мястото е изхабено и ако нямаш мангизи си трета класа. Америка е мястото — настоява той. — Трябва да ида там, да открия собствена църква и така да изработя тия наивни американски будали, че свят да им се извие.

Влиза Ники и се обръща към мен с вдигнати вежди:

— Саймън и кухня? Лоша комбинация! — Поглежда към него. — Пазиш ли поведение?

— Най-примерното — отвръща той. — Хайде Рентс, да не се цепим от колектива. Не трябва да оставяме Гав с всички тези жени.

Връщаме се на масата и Сик Бой, Гав и аз се отприщваме да спорим като навремето за текста на Just a boy на Who.

— Пеят „Сега ще знам, какво е да зарежеш всичко“ — настоява Сик Бой.

— Не — клати глава Гав. — „Сега вече знам“ е.

Махвам пренебрежително.

— Заяждате се за дреболии, които не променят смисъла на песента. Ако се вслушате, ама наистина слушате, ще разберете, че казват всъщност „Не съм по-добър сега“. В смисъл просто съм си същия. Не съм научил нищо от живота, не съм се променил.

— Глупости! — пуфти Сик Бой. — Песента е за това как гледаш на живота от перспективата на времето и зрелостта.

— Така е! — съгласява се Гав. — В смисъл „ако знаех, каквото знам сега“!

— Не! И двамата грешите! — заяждам се. — Чуйте само как звучи вокалът на Долтри! Това е вопъл. Той е съкрушен. Историята на един пич, който най-сетне е осъзнал собствените си ограничения. „Не съм по-добър сега“, защото съм същото скапано копеле, каквото винаги съм бил.

Сик Бой внезапно става агресивен, избеснява сякаш това е нещо много важно.

— Плещиш тъпотии, Рентс! Кажи му, Гав!

Май Мистър Уилямсън приема песента твърде лично. Спорът продължава, докато Даян не се намесва.

— Как може да се връзвате на такива тривиални глупости? — Тя поклаща глава и се обръща към Ники и Сара. — Пари давам да прекарам един ден в техните глави, само за да видя как се чувства човек с толкова ненужни боклуци, които плуват наоколо — Едната й ръка ме помилва по челото, а другата се отпуска върху бедрото ми.

— Само час, не повече — подхвърля Сара.

— Правилно — съгласява се Сик Бой и явно осъзнал пълния идиотизъм на спора ми се ухилва. — В доброто старо време Бегби винаги беше наблизо, за да се изцепи — Пълни шибани глупости! Писна ми! Да си затваряте плювалниците, че да не ги разбия!

— Да, понякога твърде многото демокрация не е за добро — смее се Гав.

— Тоя Бегби изглежда голям образ? Бих искала да се срещна с него — заявява Ники.

Сик Бой поклаща глава.

— Не става. Той всъщност не си пада по момичета — хили се Саймън и двамата с Гав избухваме в смях.

— И по момчета много не си пада — добавям и тримата вече се заливаме от кикот.

Скоро Ники подхваща за Кан. Даян ме беше предупредила, че приятелката й се е смахнала на тази тема. Сара и Гав пък започват да се заяждат помежду си. Двамата с Даян решаваме, че това е знак да си ходим, като тя пробутва нещо от типа, че трябва да разпечата още едно копие на работата си. За жалост, Ники и Сик бой избират да се присъединят към нас и да пътуваме в едно такси.

— Тая Сара си я бива — заявява Сик Бой.

— О, наистина ли? — заяжда се Ники, а лицето й е зачервено и потно от алкохола.

— Предложих й четворка, но тя не си падна — потвърждава съмненията ми Сик Бой. — Мисля, че и Гав не беше много навит — добавя той и се обръща към Даян. — Ди, теб не те поканих, не защото не те харесвам, а защото идваш в пакет с Рентс и самата мисъл…

Всъщност бях й признал, че копелето вече беше пускал подобни идеи. Тя го поглежда унищожително и започва да си говори с Ники, която е доста пияна. Качваме се по стълбите и се разделяме в двете стаи горе. През стената чувам как Сики и Ники, както ги нарича Тери, завъртат здрав пиянски скандал.

Започвам да чета последната чернова на работата на Даян, Докато тя отива в банята. Голяма част не мога да разбера, което приемам за добър знак. Всичко е много научно — доказателствен материал, препратки, цитати, бележки под линия, обширна библиография и т.н., но и зачита.

— Изглежда отлично — казвам й щом влиза. — Искам да кажа, доколкото изобщо разбирам от тези неща. Но със сигурност е идеално четиво като се опънеш в леглото.

— Става за дипломиране, но нищо повече — казва тя без всякакъв намек за песимизъм.

Започваме да си говорим какво ще прави сега, след като е завършила работата си, тя ме целува и казва:

— Спомена нещо за опъване — разкопчава ми ципа и изважда втвърдяващия ми се пенис. Държейки го здраво, прокарва език по устните си. — Ще направя това — казва ми тя. — И пак, и пак, и пак.

Мисля си: едва ли бихме могли да го направим повече пъти за една нощ отколкото досега.

След това му удряме един здрав сън и отново е средата на следобеда на другия ден. Донасям две чаши чай в леглото и решавам, че е време да разкажа на Даян за всичко, за цялата история. Колко е знаела отпреди или се е досещала не мога да кажа, но не изглежда прекалено изненадана. От друга страна, тя никога не изглежда изненадана. Навличам пуловера и дънките си, а тя се изправя в леглото.

Значи смяташ да откриеш твой приятел алкохолик, който не си виждал от почти десет години и да му дадеш три хиляди лири в брой?

— Да.

— Сигурен ли си, че добре си го премислил? — пита тя с прозявка и се протяга. — Не се съгласявам често със Сик Бой, но може да причиниш на човека повече вреда, отколкото добро, като му дадеш всички тези пари накуп.

— Това са си негови пари. Ако избере да се пропие до смърт, негова си работа — казвам й, но знам, че мисля само за себе си, за нуждата да си разчистя сметките.

Студът сякаш се е пропил в тъканта на града. Като някаква болест е, от която това старо място не може съвсем да се отърве, поклаща се несигурно, а-ха да залитне обратно в истинската зима, отстъпвайки пред безпощадните, ледени ветрове от Северно Море. Майл изглежда призрачно, макар тъмнината още едва да се спуска. Крача с усилие по паветата и намирам Клоуз. Минавам по тясната пътека, която извежда в малък тъмен двор, заграден от високи мрачни сгради.

Дворът е пълен с хора. Всички слушат някакъв брадат дърт тип с налуден, травмиран поглед, който проповядва нещо от библията. Наоколо е пълно с алкохолици, но също има и много членове на Анонимните алкохолици и Анонимните наркомани, които са заменили дозата наркотик с жарки евангелистки излияния. След като известно време оглеждам тълпата го виждам — изглежда по-слаб, гладко избръснат, но видът му подсказва, че е човек, който се възстановява от нещо, онова състояние на въздържание, което сковава чертите. Това е Раб Макнотън, Втората Награда и аз трябва да му дам три хиляди лири в брой.

Приближавам го внимателно. Втората Награда беше близък на Томи, стар наш приятел, който умря от СПИН. Той обвиняваше мен, че съм зарибил Томи с хероина и дори ми беше посягал веднъж. Копелето винаги е притежавало доста недвусмислена природа.

— Втора… Робърт! — поправям се бързо.

Той задържа погледа си върху мен за малко, отбелязва присъствието ми с моментно презрение и отново се обръща към пастора с горящи очи, поглъща жадно всяка негова дума и казва „амин“ на подходящите места.

— Как е, Робърт? — подхвърлям.

— Какво искаш — пита той, отново отклонявайки вниманието си към мен.

— Имам нещо за теб — казвам му. — Парите, които ти дължа… — Пъхам ръка в джоба на якето и опипвам пачката, мислейки си колко нелепо е всичко това.

Втората Награда извръща лице към мен.

— Знаеш къде да си ги завреш! Ти си злото! Ти, Бегби, онзи порнограф — Саймън Уилямсън, Мърфи — наркомана… Зло и само зло! Вие сте убийци и Сатаната ви направлява! Сатаната живее в Лийт и вие сте негови помощници! Това е прокълнато място… — казва той, а очите му се вдигат към небето.

Гняв и смях едновременно напират в мен и трябва да положа усилие, за да устоя на изкушението да не му кажа направо, че говори пълни дивотии.

— Виж, искам да ти дам това, просто го вземи и ще се видим в следващия живот — казвам му, набутвайки пачката в джоба на якето му. Някаква набита жена с къдрава коса и силен белфастки акцент се приближава и казва:

— Какво има? Нещо не е наред ли, Робърт?

Втората Награда изважда пачката от джоба си и я размахва под носа ми.

— Това! Това е грях! И смяташ, че можеш да ме купиш с този боклук? Че можеш да купиш мълчанието ми? Ти и Бегби? Не убивай! — казва той с горящ поглед, а после изревава право в лицето ми, опръсквайки ме със слюнка и късайки нервите ми — НЕ УБИВАЙ!

Той хвърля парите във въздуха и банкнотите се завъртат от вятъра. Тълпата внезапно осъзнава какво се случва. Един полепен с мръсотия мъж, с палто като парцал, сграбчва една петдесетачка и я задържа срещу светлината. Някакъв як тип се просва върху паветата и скоро всички са обхванати от трескава алчност, напълно пренебрегвайки стария пастор, който като вижда парите да хвърчат из въздуха, забравя за проповедта си и започва да се блъска наравно с останалите. Аз се измъквам и по пътя загребвам няколко шепи банкноти и ги пъхам по джобовете си. Дадох му ги да прави каквото иска с тях и той реши да ги пръсне, следователно трябва да съм първи на опашката. Тръгвам по пътеката и излизам на Майл, мислейки си, че току-що съм ликвидирал половината от явните алкохолици в града плюс цяла влакова композиция от позакрепилите се случаи.

Връщам се в квартирата на Даян и намирам Сик Бой, който още е там с хавлия завита през кръста.

— Кан е утре — усмихва се той.

— Нямам търпение да се присъединя — казвам му. — Тъпо е, че трябва да ходя до Дам, но няма начин. Кога е полетът ти?

Той отвръща, че е в единайсет и на следващия ден потегляме заедно с него и Ники към летището. На закуска той здраво подлага с кока, после още веднъж смръква в таксито и не спира да плещи за Франк Соузи.

— Тоя човек е Бог, Рентън, абсолютен Господ! Оня ден го видях да излиза от „Валвоа и Крола“ със скъпа бутилка вино и си викам — ето, това винаги е липсвало на Ийстър Роуд, липсваше малко класа! — бръщолеви той с изцъклени очи и скърца със зъби. Ники е напушена и я тресе треска за фестивала, така че почти не забелязва в какво състояние е той. Качвам ги на техния полет и им казвам, че ще взема този в дванайсет и трийсет за Амстердам. Но аз всъщност отивам във Франкфурт, откъдето ще се прекача за Цюрих.

Швейцария е ебати скучното място. Изгубих всякакво уважение към Дейвид Бауи, когато разбрах, че живее там. Но банките им са великолепни. Наистина не задават никакви въпроси. Така че, когато подписвам нареждането за прехвърляне на парите от сметката на Банана Адзури в сметка, която съм открил в Сити Банк, на никой не му трепва окото. Е, топчестият костюмиран цайс — служител на банката все пак пита:

— Искате ли да оставите открита тази сметка?

— Да — отвръщам, — но просто се нуждаем от бърз достъп до парите, тъй като влизаме в етап на филмово производство. Въпреки това средствата в тази сметка ще бъдат бързо попълнени, тъй като имаме нови инвеститори за следващия филм.

— Нашата банка има известен опит с финансирането на филмови продукции. Може би, Мистър Рентън, ще бъде полезно за вас и вашия бизнеспартньор Мистър Уилямсън, да поговорите с Густав при следващото си идване. Можем да отворим отделна сметка за филмово производство под вашата фирмена сметка, което ще ви даде възможност да издавате чекове на момента и да се разплащате с кредиторите.

— Хъм… Доста интересно. Това определено ще ни спести много притеснения, ако бихме могли да вършим всичко под един покрив, така да се каже — блъфирам и поглеждам часовника. Не искам да предизвиквам излишно подозрение, но и нямам търпение да се махна.

— Обезателно ще поговорим за това, но в момента бързам за летището…

— Разбира се… Извинете… — казва той и операцията бързо бива завършена.

И всичко стана толкова лесно. На връщане към Единбург единственото, за което мога да мисля е Сик Бой в Кан.

72. „…вълните се плискат…“

Летим бизнес класа с Бритиш Еъруейз до Лазурния бряг, Cote d’azur, с директен полет от Глазгоу. Когато наближаваме летището в Ница, небето е кристално ясно, а вълните на Средиземно море се плискат в златния пясък. Надписите за затягане на коланите вече светят, но Саймън за четвърти път отива до тоалетната и се връща, както се казва, преизпълнен с вълнение и интрига.

— Това е, Ники. Това е! Искаш да видиш как се отиграват високи топки, как се вкарва от вол е и се прави бизнес?

— Не точно… — казвам, вдигайки поглед от Elle и наблюдавам ноздрите му, които се свиват и разширяват. Забелязвам, че по косъмчетата на носа му са се полепили точици от белия прах.

— Копелетата няма и да усетят откъде им е дошло. Не са и мечтали за такава сделка — подсмърча той и трие нос. После ме поглежда с почти болезнен поглед и нежно ме целува по бузата.

— Ти си истинско произведение на изкуството, скъпа — казва преди хамелеонските му очи да се завъртят и да забележат млада жена с дълги къдрици, очила, вдигнати върху косата й и облечена със сако на Прада.

— Погледни това — казва той гръмогласно и сочи, — цялото това усилие провалено от едно студено къдрене. Бас държа, че е от пресата. Трябва да уволни фризьора си… Не, направо трябва да застреля некадърното копеле! — цепи се той, долната му челюст предизвикателно се издава напред, няколко души цъкат възмутено и отвръщат погледи.

Усмихвам се мило, с пълното съзнание, че е безсмислено да му казвам да снижи гласа си. Той продължава да плещи на високи обороти за живота си.

— Бегби хвърли халбата си и сцепи главата на една в пъба… Преди стрелях по разни тъпаци с въздушна пушка… Като дете Рентън беше жесток към животните, има нещо в него… човек би очаквал да стане сериен убиец… Мърфи ми открадна фигурките с футболисти на Ковънтри Сити… целия тим… Открих го у тях и какво мислиш, оказа се, че току-що си го бил купил, точно, когато моят изчезна… родителите ми не бяха богати… това беше голям подарък… майка ми, почтена жена, почти светица, пита — „Къде е хубавия нов тим от фигурки, който ти купихме, сине?“… Какво да й кажа? „В дома на един клошар, мамо. Сигурно се търкалят по стария гнусен линолеум в апартамента на крадливия помияр, стъпкани от небрежни, пияни изроди, които се препъват из стаите и търсят кое дете да изнасилят…“ Как бих могъл да кажа такова нещо на майка си? Тоя апартамент на Мърфи, каква помийна яма само…

Чувствам огромно облекчение когато слизаме от самолета. Вземаме чантите си и Саймън се запътва право към таксиметровата стоянка.

— Няма ли да изчакаме другите да кацнат с Изи Джет? — интересувам се.

— Не мисля, някак си… — казва той отегчено. — Виж, Ники, значи, ъ-ъх, Карлтън беше пълен и затова им резервирах стаи в Бевърли. И той е в центъра.

— По-евтин ли е?

— Може да се каже, предполагам — ухилва се той. — Нашият апартамент е четиристотин лири на нощ, а техните резервации са двайсет и осем лири на нощувка.

Поклащам глава с престорено отвращение, надявайки се да не забележи фалша ми.

— Но аз се нуждая от представителен апартамент заради бизнеса… — протестира той. — Вреди на имиджа да те виждат в някаква миша дупка… Не, че Бевърли е миша дупка, разбира се.

— Бас държа, че е — казвам. — Това е чиста дискриминация, Саймън. Ние сме един отбор.

— Тези хора идват от места като Лохенд и Уестър Хейлз, забрави ли? Това е див лукс за тях! Аз просто се грижа за тях, Ники, на по-шикозно място биха се чувствали като риба на сухо, Ники! Честно, кажи ми, как си представяш Къртис в Карлтън? А Мел? С нейните татуировки? Не, не бих искал да поставям нито тях, нито себе си в неловка ситуация — надува се той с вирната нагоре глава и очила, докато бутаме количката си с багажа към стоянката.

— Такъв си сноб, Саймън — информирам го и се кискам високо.

— Глупости! Аз съм от Лийт, как бих могъл да бъда сноб? Ако трябва да се определя, то аз съм социалист. Просто играя политиката на бизнес света, това е — отсича той и повтаря: — Само да смее да ме извози копелето Рентън… Би било жалко за стаята… Но аз съм предвидлив и отказах резервацията му в Карлтън и го преместих в Бевърли с останалите… Копелето не заслужава повече…

— Марк е о’кей. Излиза с Даян, а тя е сладурана.

— Няма съмнение, копелето може да вдъхва доверие, когато реши. Но ти не го познаваш колкото мен. Не забравяй, че сме израснали заедно. Знам му и кътните зъби. Той е боклук. Всички сме.

— О, такова ниско самочувствие, Саймън! Никога не бих си го помислила!

Той върти глава като куче, което излиза от морето.

— Имам предвид в положителния смисъл — казва той. — Но аз познавам природата му. Ако наистина Даян ти е приятелка, бих я посъветвал да си пази портмонето!

Вземаме такси до Карлтън и пътуваме по натоварената крайбрежна улица.

— Щях да се спра на хотел Дю Кап — обяснява Саймън, — но той е твърде далеч от центъра на събитието, което означава постоянно ползване на таксита. Този е точно на Ла Кроазет — информира ме и смъмря апатичния латино шофьор на впечатляващ френски. — Vite! Je suis tres presse! Est-ce qu’il y a un itineraire de degagement?

Най-сетне пристигаме и слизаме от таксито. Двама портиери моментално сграбчват куфарите ни.

— Monsieur, Mademoiselle ще се регистрират в хотела?

— Oui, merci — отвръщам и тръгвам след тях, но Саймън продължава да стои отвън, съзерцавайки морето и тълпата, която се ниже по Кроазет. После се обръща към разкошната бяла блестяща фасада в стил Едуард VII.

— Саймън, добре ли си?

Той сваля очилата си Рей Бан и ги слага в горния външен джоб на жълтото си ленено сако.

— Само ме остави да се насладя на момента — подсмърча той, стискайки ръката ми и забелязвам как в очите му напират сълзи.

Влизаме във фоайето на хотела, което излъчва ослепителен разкош и се доминира от черни и златни колони. На очи се набиват три нюанса мрамор — сив, оранжев и бял, всички те обрамчени с щедри златни отливки във вид на листенца. Кристалните полилеи, величествено провиснали на огромни месингови вериги, мраморния под, белите стени и арките, всичко направо крещи за богатство и класа.

Горе в стаята, килимът е толкова дебел, че чувството е като да вървиш през меласа. Леглото е колосално и има телевизия с петдесет канала. Огромната баня е натъпкана с всякакви тоалетни принадлежности, има и бутилка Rose de Provence в кофа с лед, която Саймън отваря, налива две чаши и ги отнася на балкона с изглед към морето. Гледам надолу и забелязвам, че минувачите са силно впечатлени от хотела. Те вървят по крайбрежната улица и ни зяпат. Саймън, отново с очила, помахва небрежно на някакви туристи, а те се смушкват помежду си и започват да ни щракат с фотоапаратите си! Само се чудя, за кои ли ни мислят!

Разпускаме на балкона, на пъпа на света, изпълнени с доволство пием розе и жегата, съчетана с неволите ми в самолета плюс виното у Гавин предишната вечер започват да ме карат на сън.

Но ние сме тук. Аз съм тук. Аз съм актриса, звезда, тук, в Кан.

— Чудя се, кой ли още е отседнал в хотела? Том Круз? Леонардо Дикаприо? Брад Пит? Може и да е в съседната стая!

Саймън вдига рамене и отваря капачето на GSM-а си.

— Който и да е. Всички ще трябва да се съобразяват с нашите планове — казва небрежно той и набира номер. — Мел! Пристигнали сте… Отлично! Къртис добре ли се държи? Добре… Забавлявайте се и ще се видим в седем. След премиерата ще има парти и ще взема покани… Да не се напивате много… Да… Добре… Идете на плажа или гледайте малко телевизия… Ще се срещнем във вашето фоайе в седем… Добре — завършва той и изключва мобилния. — Черна неблагодарност! — изпъшква Саймън и имитира Мел. — Аз и Къртис нямаме пари, Саймън! Как се пазарува без пари, Саймън?

Започва съвсем да ми отмалява.

— Саймън, ще положа глава за час — казвам му и потеглям към стаята.

— Добре — отвръща той и ме последва.

Саймън пуска порно филм от листата, която се появява на екрана с каналите за възрастни. Избира един, който се казва: Rear Entry: In Trough The Out Door18.

— Това е жестоко! Никога не съм и подозирал, че онзи албум на Лед Цепелин е препратка към анален секс! Напълно потвърждава чувството ми, че Пейдж пада малко пророк, като Кроули, сещаш се и тям подобни дивотии.

— Защо гледаме това… — питам сънливо.

— Едно, за сексуален стимул и две — да нагледаме конкуренцията. Погледни това!

Жена лежи по гръб и някакъв тип я чука. Камерата се отдалечава и се вижда, че той намества краката й високо върху рамената си. Намекът е, че той я избутва, за да й го вкара анално, но при този ъгъл е невъзможно да се разбере дали наистина го прави. Забелязвам, че жената има огромни синини по китките, които дори отчасти са пожълтели. Това не е толкова смущаващо, колкото долнопробно и изгубвам и малкото интерес, който имам към филма. Истината е, че всъщност не си падам да гледам как други се чукат, скучно ми е. Матракът е страшно удобен, хотелския халат също и постепенно се унасям…

Събуждам се и чувствам хлад, халатът ми е отворен, коланът развързан и над мен виждам надвесен Сик Бой, който усърдно мастурбира. Рязко се загръщам.

— Мамка му… Всичко развали — разочаровано простенва той.

— Какво… Мастурбираш върху мен!

— Е, и?

Повдигам се притеснено.

— Защо просто не кажеш да си сложа синьо червило и да се престоря на умряла?

— О, не — казва той. — Не става дума за некрофилия. Далеч по-невинно е. Просто отдавам почит! Никога ли не си чувала за Спящата красавица, по дяволите?

— Не искаш да се любим, а предпочиташ да мастурбираш и да гледаш долнопробно порно! Що за шибана почит е това, Саймън?

— Ти не разбираш… — мърмори той, смърка, носът му тече като чешма. — Имам нужда от малко… малко шибана перспектива!

— Имаш нужда от по-малко шибана кока! — извиквам, но някак вяло, защото наистина имам нужда от сън.

И докато се опитвам да заспя, чувам как той продължава да опява:

— Ей… Ти пушиш твърде много трева и говориш глупости, но аз и затова те обичам. Недей да се променяш. Тревата е велика дрога за гаджета, трева и екстази. Толкова се радвам, че не си на кока. Това е мъжка дрога, на жените не им понася. Знам какво ще кажеш, че съм сексист. Но, не, това е наблюдение, признаващо различията между мъжете и жените, което всъщност означава приемане на женската автономност, което пък е чисто феминистко отношение. Така че, аплодисменти, бейби, аплодисменти… — казва той и излиза от стаята.

Когато чувам вратата да се трясва, само си помислям — слава богу и амин!

73. Мръсен № 18752

Криволича по тесните странични улички на път обратно към Кроазет и оглеждам в детайли всичко, прогаряйки неизтриваеми отпечатъци от града в мозъка си. Преценявам гаджетата като опитен фермер добитъка на Айлингтънската Кралска Експозиция. Долавям къткането на пиленцата на сексуалния пазар, само един проучващ поглед ми е достатъчен, за да получа пълна преценка и да определя цената. PR-и, които напрегнато цвъртят с парализирани усмивки по мобилните си телефони, сноби, които обикалят магазините, наивни туристи със самари, всички те са обект на „небрежен“ всепоглъщащ поглед.

Продуцентството е голям дразнител. Защо пък да спре човек с порното, защо да не направи истински филм? Докопваш пари от лотарията и давай. Всички са се юрнали. Всеки топ-гангстер съзнава, че най-добрият престъпник е бившия престъпник. Събери капитал и влез в легалния бизнес веднага, щом се отвори подходящата възможност. Не ти трябват разправии, пандизът е за такива като Бегби, които въпреки всичките си пози си остават губещи и жертви. На младини бива, шест месеца на топло са напълно достатъчни, един вид образование.

Ако след шест месеца в панделата не си разбрал урока обаче — край с теб. Никой не обича затвора, но някои нещастни копелета просто не го мразят достатъчно. Кан е мястото, където искам да бъда. Представя опции. Не е въпросът в това, че просто не е Лийт или Хакни, не става дума за физическото място, става дума за вътрешно състояние. Вече не съм онзи отчаян далавераджия, който няма нищо за продаване. Разбирам, че без значение колко съм бил печен навремето, никога не съм могъл да избегна онази своя лека предвидимост, онзи привкус на отчаяние. Не бих и могъл, защото когато нещата станеха сериозни, аз бях само фасада и нямах нищо, което да извадя реално на пазара.

Най-сетне, след като събрах на едно място куп потни тела и заснех резултатите, имам какво да продавам, нещо, което се цени. Нещо, което съм сътворил. Саймън Уилямсън има продукт, Сик Бой не съществува. Това е бизнес, нищо лично. Аз промоцирам един филм на Саймън Дейвид Уилямсън.

Връщам се в хотела с намерение да ида на плаж и да се поотпусна малко, да позаговоря някои гаджета. Нямаме безкрайно много време и онзи палячо ме вбесява като ми казва, че трябва да плащам по петнайсет лири на ден за хотелския плаж отпред, след като съм шарил четиристотин за стая, да плащам наравно с плебеите, които не са гости на хотела и при всички случаи трябва да бъдат държани надалеч.

Връщам се в стаята и Ники е станала, но тъй като нямаме много време, решаваме да хапнем в хотела. С нея всичко е точно, въпреки че ме хвана да мастурбирам. Почти бях успял да я убедя, че е в знак на почит. Жени: какво друго би могло да бъде? Както и да е, доволно похапнали, тръгваме към онзи ошмулен хотел да вземем Мел и Кърт за премиерата на Седем тека за седмина братя.

Киното, в което ще се показва е малко, но кокетно, в една от страничните улички. Носи се слух, че Ларс Лавиш, Бен Доувър, Линдзи Дрю и Нина Хартли (идол на Ники) ще присъстват на показването на филма, но не виждам никой, когото познавам. Има интерес, появяват се немалко хора, дори някои влизат след започването на прожекцията. Опитвам се да доловя реакциите на публиката в този полупълен салон.

Толкова съм превъзбуден, че нямам нужда от никаква кока, но въпреки това вкарвам една доза като използвам кредитната си карта. Мел и Къртис последват примера.

— Уа-а! — не успявам да се сдържа, когато Мелани се появява за пръв път гола на екрана. Тя ме смушква палаво в ребрата. Но Ники е тази, която завладява публиката. От мига, в който сваля онова тясно горнище от ликра, разкрива бръснатата си путка и арогантно преминава през екрана, във въздуха се долавя електричество. Следват една-две вълни възклицания от тълпата, обръщам се, забелязвам притеснението й и стисвам ръката й. Истинският размазващ хит обаче е Къртис или по-точно пенисът на Къртис. Първата поява на този невероятен инструмент предизвиква няколко подвиквания „уау“, извръщам се и виждам огромните зъби на героя да проблясват в тъмното.

Навън, след шоуто, телата ни биват притиснати от всякъде, в ръцете ни се събират куп визитки и валят покани за всякакви партита. Аз обаче знам къде искам да отида и това не е порно сбирка, а сборище на хора от индустрията в голямата тента на Кроазет. Всички порно играчи искат да са там, но успявам да измъкна четири покани и сме вътре.

След няколко питиета Ники е доста пияна и започва да ми лази по нервите.

— Защо си кривиш така нелепо гласа, Саймън? — намесва се тя, докато си общувам с тази шибана кукличка с дълга права руса коса, която очевидно е голяма клечка във Фокс Сърчлайт. — Обвиняваш мен, че говоря превзето, но веднага щом слязохме от самолета сам започна с тия тъпотии.

Фокси гаджето повдига вежда и лицето ми застива в изкуствена усмивка.

— Какво искаш да кажеш, Никола? Просто винаги така си говоря — натъртвам бавно.

Ники смушква Мел и казва:

— Тофа е нашина, по който говоря, Никола. Името ми е Шаймън Дейфид Уилямшън.

— Или Шик Бой! — добавя Мел и тези две злобни, завистливи кукумявки започват да се кикотят като шибаните вещици от Макбет, докато в това време някакъв педал идва и издърпва Фокс Сърчлайт за лакътя.

Кипвам заради тяхната тъпа дребнавост.

— Сигурно ви кефят опитите да се прецакат усилията ми да завържа връзки и да продам този шибан филм, за който изгубихме цели шест шибани месеца от живота си — натъртвам бясно на всяка дума през стиснати зъби, — но проклет да съм, ако знам каква е ползата.

Те се споглеждат мълчаливо за секунда, после Мелани изпръхтява и двете отново изпадат в истеричен смях. Майната им. Набутвам се сред тълпата да издирвам и закова Фокс.

Влизам в кенефите с намерението да дръпна малко кока и забелязвам няколко пича да се набутват в една кабинка. Веднага ги последвам и муфтя няколко линийки от тях. Появявам се обратно суперзареден и виждам Ники и Мел, които открито флиртуват с двама мазни задници. Къртис сякаш се е стопил. Тръгвам към момичетата и пичът, който небрежно си приказва с Ники забелязва, че приближавам и нагло пита:

— А вие сте?

Накланям се плътно към него.

— Аз съм копелето, което ще строши шибания ти нос, защото се опитваш да забиваш гаджето ми — казвам и обгръщам Ники с ръка. Чекиджията се пробва да запази самообладание известно време, но после плахо се ошумолява. За жалост Ники и Мел скоро го последват, преструвайки се, че отиват за още пиене. Двете изобщо не са впечатлени от представянето ми.

Връщам се в кенефа. Един от пичовете, които ме черпиха с кока преди малко още е там и ме гледа с надежда.

— Съжалявам, приятел. Частно парти — казвам му.

— Не е много честно… — оплаква се той.

— Пост-демокрация, приятел. А сега, чупката — изръмжавам, тръшвам вратата в лицето му и „напудрям“ носа си.

Връщам се сред тарапаната, плувам наоколо като в свои води, когато съм закован на място от познат напевен акцент в ухото си:

— Саймън! Здравей, приятел!

Онова отвратително копеле е. Миз. Тъкмо се каня да го отрежа по най-безцеремонен начин, тъй като вече е нямам никаква полза от него, но той казва:

— Искам да те запозная с някого — и кима към висок мъж с мустаци до себе си, който ми изглежда познат. — Това е Ларс Лавиш.

Ларс Лавиш е един от най-добрите порно актьори, който е израснал до продуцент. Способностите му да намира материал са легендарни и е известен като бащата на ексцентричното порно. Той спира най-безцеремонно гаджета по улиците на Париж, Копенхаген и Амстердам и им прави неприлични предложения, примамва ги в студиото си и там снима импровизирани порно-филми. Дарбата му да привлича жени е пословична. И това като използва само чара си, убеждение и стимули от парично и фалосно естество. Наскоро подписа договор с голям разпространител и сега прави изцяло свои неща и има пълен творчески контрол над продукцията. С други думи съм като ударен от гръм. Това е моят герой, моят ментор. Направо не мога да мисля, та камоли да говоря.

Ларс Лавиш.

— Ларс — стискам ръката му и дори не ми пука, че е прегърнал Ники.

— Радвам се да се запознаем, Саймън — ухилва се той, хвърляйки поглед към Ники. — Това момиче е невероятно. Тя е върхът, човече, върхът! Седем тека е толкова добър! Струва ми се, че ще се наложи един сериозен разговор за разпространението на този филм! Дори си мисля за филмови прожекции.

Аз просто умрях и се пренесох в рая.

— Винаги щом кажеш, Ларс, винаги за теб, приятел!

— Това е визитката ми! Моля те, обади се — казва той, целува Ники и се връща в тълпата заедно с Миз, който ми хвърля поглед през рамо с доволно поклащане на глава.

Ники и аз скоро започваме спор, който става леко досаден. Опитвам се да й обясня:

— Защо всички тези мъжки списания като Loaded, FHM, Maxim Mayfair толкова приличат на порно-списания като Penthouse и Playboy, корицата е с леко разхвърляни гаджета, а вътре са чисто голи? Защото мъжките списания са за мъже, които са чекиджии, което означава всички мъже, макар да се правят, че не са. Как би могъл да имаш въображение и сексуалност и да не си чекиджия? Тия глупости, които ги пробутват такива като Рентън, че се възбуждат от определени неща и тичат да проведат мил, зрял разговор с милите си, зрели гаджета като накрая стигат до разумно решение и разиграват тези сексуални фантазии с любов, разбиране и взаимно удовлетворение…

— Но…

— ПЪЛНИ ШИБАНИ ГЛУПОСТИ! Не, ние имаме нужда от цици и задници. Те трябва да са достъпни за нас, за да бъдат мачкани, стискани, да служат като обект на нашите чекии. Защото сме мъже ли? Не. Защото сме консуматори. Защото това са нещата, които харесваме, нещата, които по природа желаем или поне ни е внушено, че ще ни дадат нещо много ценно, ще ни облекчат и удовлетворят. Тези неща са важни за нас, така че се нуждаем поне от илюзията за тяхната достъпност. Защото циците и задниците в превод означават — кока, яхти, коли, къщи, компютри, маркови дрехи. Точно затова рекламата и порнографията си приличат. Те продават илюзията за достъпност.

— Отегчаваш ме — казва Ники и се отдалечава.

Майната й. Обладан съм от невероятно мощен прилив на енергия и всеки, абсолютно всеки ще трябва да се съобразява вече с моите шибани планове.

74. „…убийствен цистит…“

Ларс Лавиш е хвърлил око на това, което е в бикините ми. Тия порно типове са доста тъпи, макар и много амбициозни. С него е скучно, но е по-интересно от компанията на Саймън. Той се е превърнал в канска кокаинова досада. Не искам да съм прекалено строга към него, защото това е неговия момент и той трябва да му се наслади, да се изкефи, докато му е времето. Но е станал просто невъзможен. Иска да изчука всичко наоколо, като Къртис, който всъщност го и прави. Лъскавите гаджета се редят на опашка, ужасни капризни вресли тичат да се пробват с този пенис, новината за който се разпространява светкавично по клюкарската мрежа на тентата. А перченето на този млад господин подсказва, че най-накрая се е превърнал в същия този свой пенис. От Бъргър Бар до порн-стар.

Той беше изчезнал с някакво гадже и сега двамата се появяват отново.

— Как върви, Кърт?

— Велико — казва той и води гаджето за ръка. Очите й са се изцъклили и тя едвам ходи по права линия. — Това е най-великото време в живота ми!

Не мога да оспорвам такова твърдение.

Дръпвам го към мен и прошепвам в ухото му.

— Помниш ли какво ми беше казал за онези типове? Пичовете от училище? Как са ти се подигравали, че си изрод? Е, кой сега е прав и кой крив?

Той се надул като пуяк. Партито приключва и отиваме в някакъв клуб, но вътре е адски тъпкано, едва се движим и затова решаваме да пренесем купона в нашия апартамент в хотела.

— Егати чудото — казва Къртис, оглеждайки разкошната фасада. Пътят на нашата малка групичка е препречен от униформен портиер, който ни пита доста презрително:

— Гости ли сте на този хотел?

— Не, дори и най-развинтеното въображение не би могло да си представи подобно нещо — отговаря тежкарски Саймън. Тъкмо, когато портиерът се кани да ни изрита, Саймън изважда ключовете си.

— Да бъдеш гост означава да получиш някакъв вид гостоприемство, поне най-елементарна любезност. Да, ние сме отседнали в този хотел, но, не, не бихте могли да ни наречете гости.

Портиерът се опитва да каже нещо, но Саймън маха с ръка, сякаш пропъжда отровния мирис на пръдня и влиза вътре. Аз го последвам с леко извинителна усмивка, а после и останалите. Качваме се в стаята и пресушаваме бара. Саймън продължава да ме дразни с откритото си подмазване на мис Фокс Сърчлайт. Начинът, по който поглъщат цели лопати с кокаин е направо стряскащ.

— Порнографски филм… И Къртис е звезда? — пита тя и го гледа ококорено. Къртис лежи на дивана, а Мел кима утвърдително.

— Да, Къртис, Мел също и Ники, разбира се — благоволява да ме спомене Сик Бой. — Жените винаги са главните в порното. Но Къртис притежава инструмент, който го издига далеч над средното посредствено ниво! Разбира се, и аз играя във филма…

— Наистина… — Мис Сърчлайт потрива ръката му, докато двамата се разкъсват с очи.

Мазният им флирт ме кара да се чувствам, сякаш съм погълнала тонове захарен памук. Слушам го известно време как се лигави и се унасям в сън. Когато се събуждам посред нощ, пикочният ми мехур ще се пръсне, ставам и се затътрям към тоалетната, където пикая болезнено и дълго, на тласъци, сякаш изкарвам разтрошено стъкло — сигурен признак за убийствен цистит. Мини-барът е празен, Саймън и Фокс Сърчлайт са се изпарили, а Къртис и Мел дремят върху шезлонга, прегърнати както са си с дрехите.

Отново сядам на тоалетната чиния и се опитвам да изкарам остатъците от токсичната урина. Обаждам се на рецепцията да ми изпратят малко нурофен. За късмет имам малко циланол в чантата и глътвам едно прахче. Кошмарът обаче е пълен. Не мога да заспя отново, цялата се обливам в трескава пот. Саймън се връща и забелязва неразположението ми.

— Какво има, бейби?

Обяснявам му и точно в този момент пиколото чука на вратата. Саймън отива да отвори и се връща с нурофена.

— След малко ще ти подействат, бейби, няма страшно… Взе ли си циланол?

Кимам изтощено.

— Не съм чукал онази Рони — обяснява припряно той. — Просто се разходихме по плажа, защото всички заспаха. Тези дни има една жена за мен, бейби, една жена, поне извън екрана!

Разходка по плажа. Звучи толкова романтично, че предпочитам да я беше изчукал набързо в стаята й. Той забелязва Мел и Кърт, отива и ги събужда.

— Почти съмна. Можете ли да се върнете в Бевърли и да ни оставите за малко сами? Моля?

Лицето на Мел се намръщва, но тя се надига.

— До-обре… Хайде… Вдигаме се, Къртис!

Къртис се изправя и вижда сълзите ми.

— Какво има, Ники?

— Женски проблеми. Ще се оправи. Ще се видим по-късно — обяснява Саймън.

Къртис не е доволен от обяснението и идва на леглото ми.

— Как си, Ники?

Благодарна съм за загрижеността му и той ме целува нежно по трескавото чело, а аз обгръщам кръста му с ръце. После идва Мел, прегръщам я и я целувам.

— Добре съм. Мисля, че лекарствата започват да действат. Най-обикновен цистит. Твърде много вино и концентрати. Мисля, че това разяждащо шампанско ме довърши.

Когато си тръгват, аз и Саймън лягаме в леглото, обърнати с гръб един към друг, вдървени и напрегнати, аз от болка, той от коката.

Постепенно започва да ме отпуска и заспивам. Трябва да е било някъде средата на следобеда, когато се събуждам от движението му наоколо. Той се приближава и сяда на леглото с таблата със закуска: кроасани, кафе, портокалов сок, малки франзели и пресни плодове.

— По-добре ли си? — пита той и ме целува.

— Да-а, много по-добре — отвръщам и се гледаме мълчаливо в очите.

След известно време той стиска ръката ми и казва:

— Ники, снощи се държах противно. Не беше само от пиенето и коката. Просто ситуацията. Толкова ми се искаше всичко да стане перфектно, че се превърнах в цербер, действах като фашист.

— Какво ново? — отбелязвам.

— Искам да се реванширам тази вечер, преди да идем на партито на Фокс Сърчлайт — заявява той, а лицето му се озарява от огромна усмивка. — Освен това имам великолепни новини.

Той целият свети. Не мога да не попитам:

— И какви са?

— Номинирани сме за най-добър филм! Обадиха ми се тази сутрин!

— Уау… Това е толкова… прекрасно! — чувам се да казвам.

— Да знаеш колко си права! — подхвърля щастливо Саймън. — Освен това ти, аз и Къртис сме номинирани в категорията за най-добър дебют. За актриса, режисьор и актьор!

Усещам такъв прилив на въодушевление, че за малко да скоча до тавана.

За да отпразнуваме номинацията си, Саймън ме завежда на вечеря в един ресторант, който представя като един от най-фините ресторанти, не само в Кан, но и във Франция. Което, разбира се, значи и в света!

Аз съм облечена в блестяща грахово зелена рокля на Прада и обувки Гучи на високи токове. Вдигнала съм косата си нагоре, нося малки златни обици, колие и няколко гривни. Саймън, с жълто памучно сако и бяла риза, ме гледа и поклаща глава.

— Ти си самото превъплъщение на женствеността — казва той с израз на благоговение.

Изкушена съм да го попитам, дали не е пробутал същия лаф на Фокс Сърчлайт снощи, но си замълчавам, защото не искам да провалям момента. Ние сме тук сега и съм наясно, че не винаги ще е така.

Прекрасно е, малък провансалски ресторант, където кухнята е доведена до висше изкуство. От amuse-bouches през върховното homard bleu, suc lies de truffe noire et basilica piles и пилешки гърди demi-deuil, покрити с мастилен сос от трюфели до piece de resistance и планина от трюфели, които покриват хрупкава зелена салата. Разкош!

За десерт избирам крем кафе-шоколад coupe glacee с огромна чаша течен шоколад и brioche, които мога да топя в него. Всичко това бива прокарано с бутилка шампанско „Cristal“ Louis Roederer, шардоне Clos du Bois и две големи Реми Мартен.

Преситени сме от всичко това и си шепнем съблазнително на развален френски, когато мобилният на Саймън иззвънява. Зеленият GSM. Дразня се, че никога не ги изключва.

— Да?

— Кой е — просъсквам, повече от леко раздразнена, че някой се намесва в толкова личен момент.

Саймън слага ръка върху телефона. В началото изглежда доста разтревожен, но после пуска заядлива усмивка.

— Франсоаз. Някакви хипер-важни новини за школата по карти на Бегби в Лийт, за която бях забравил. Каква престъпна небрежност от моя страна да забравя за школата по карти! — После той отвръща със спокоен глас в слушалката. — Аз съм във Франция, Франк, на Фестивала в Кан.

От другата страна се чува бръмченето на рязък глас. Саймън отдръпва телефона от ухото си. Той ми намига закачливо и казва, слагайки другата си ръка на ухото.

— Франк? Франк? Още ли си там? Ало?

Саймън отново запушва слушалката с ръка и се смее:

— Франсоаз има труден характер. Как съм могъл да планувам Фестивала, и школата по едно и също време! Веднага трябва да взема хеликоптер до Лийт — киска се той, раменете му се тресат, аз също започвам да се смея. — Още ли си там, Франк? Ало? — крещи той в мобилния и изчопля с нокът парче храна измежду зъбите си. — Не те чувам. Връзката се разпада. Ще ти звънна по-късно! — казва той и изключва GSM-а. — Такъв е задник, че дори не може да му се сърди човек. Просто е недостижим — казва той с искрен потрес и възхищение. — Този човек е над любовта и омразата… Той просто… Той просто е!

Саймън се пресяга през масата и хваща ръката ми.

— Как някой като него и някой като теб биха могли да съществуват в един и същи свят? Как така планетата Земя е създала толкова разнородно човечество?

И отново се концентрираме един в друг. Саймън хвърля някой и друг арогантен блуждаещ поглед наоколо, но в повечето време ние се изяждаме с очи, играем, примамваме се навътре и навън в душите си. След подобна интимност, чукането би било спад. Почти.

— Имаме ли време да се приберем в стаята преди да се видим с останалите? — питам.

— Ще го уредим — казва той и размахва мобилния.

Отивам в тоалетната, бъркам с пръсти в гърлото си и повръщам храната. Жабуря се с препарата за уста и съм готова. Храната беше невероятна, но твърде калорична, за да я погълна. Както повечето модерни, интелигентни жени, аз съм почитател на Юнг, а не на Фройд, но не мога да не уважавам Зигмунд за ненавистта му към дебелаците. Сигурно причината е, че дебелаците са щастливи и следователно не са пълнили джобовете му като кльощавите невротици. Но сега, в този момент, аз съм щастлива. Ядох великолепни блюда, после се прочистих, преди да ми навредят.

Когато се връщам в ресторанта забелязвам, че е станал някакъв скандал и с нарастващо безпокойство установявам, че нещата се развиват на нашата маса.

— Тази карта не може да е на червено! Просто е невъзможно, мамка му! — крещи Саймън със зачервено лице от пиенето и вероятно кокаина.

— Но, моля ви, мосю…

— НЕ МИСЛЯ, ЧЕ МЕ РАЗБРАХТЕ! ТОВА Е ПРОСТО НЕ-ВЪЗ-МОЖ-НО!

— Но, мосю, моля…

Гласът на Саймън преминава в тихо съскане.

— Не ме пързаляй, шибан жабар! Искате ли тук Том Круз? А Дикаприо? Не искате ли да се храни тук? Утре имам среща в този ресторант с Били Боб Торнтън, трябва да обсъждам с него огромен филмов проект…

— Саймън! — изкрещявам. — Какво става?

— Извинете… О’кей, о’кей. Сигурно е станала някаква грешка. Опитайте с тази. Той подава друга карта, която проработва. Въпреки киселото изражение на главния келнер Саймън гледа самодоволно и нагло и не само, че отказва да остави бакшиш, а на излизане се провиква в салона:

— JE NE REVIENDRAI PAS!

Навън се колебая как да приема случката — като досадна или забавна. Толкова ми е приповдигнато, че избирам второто и избухвам в пиянски нервен кикот.

Саймън ме поглежда кисело, после поклаща глава и сам започва да се смее.

— Това е пълна глупост. Опитах да платя от сметката на Банана Адзури Филмс. Там е пълно с мангизи. Всичките нари от далаверата с едно-шест-девет-нула са там и само Рентс и аз можем да се разпореждаме с тях, а той е в Амс… — Той замръзва и ледена паника завладява погледа му. — Ако. Това. Копеле.

— Тресе те параноя, Саймън — смея се. — Марк ще бъде тук утре, както се уговорихме. Нека се приберем — прошепвам в ухото му, — и да правим любов…

— Да правим любов! Да правим любов ли? Когато рижият крадец най-вероятно е отнесъл всичко, за което съм се трепал?

— Не ставай глупав — умолявам го.

Сякаш за да си възвърне контрола и да си вдъхне увереност, Саймън протяга ръце пред себе си.

— Добре… Добре… Вероятно изглупявам. Знаеш ли какво, ти се върни в хотела, а аз ще се успокоя и ще звънна няколко телефона за петнайсет минути.

Отвръщам с нацупена физиономия, но той не помръдва. Тръгвам и с нежелание се връщам в хотелската стая, където си наливам едно питие, мислейки за копелето и неговата разходка по плажа с кучката от Фокс Сърчлайт.

Когато Саймън се връща, той е по-спокоен и в по-добро настроение.

— Намерил си Марк, предполагам?

— Не, но говорих с Даян. Тя ми каза, че той току-що се е обадил от Амстердам. Казал е, че ще й се обади и по-късно и обеща да го накара да ми звънне веднага — обяснява той, после добавя умоляващо: — Извинявай, бейби, нерви. Твърде много кока…

Приближавам се към него, сграбчвам здраво ташаците му през панталона и усещам как курът му се втвърдява. По лицето му се изписва широка усмивка.

— Ти мръсна кучко — смее се той и се хвърля върху мен, после вече е в мен и правим любов трескаво, дори по-горещо и ненаситно от първите ни няколко пъти.

По-късно отиваме на рандевуто с Мел и Кърт и потегляме към партито на Фокс Сърчлайт. Доста е тъпо, но диджеят е чудесен и оживява обстановката, а ние пак се намотаваме. Когато всичко завършва се мятаме на един катер, който ни закарва към туристическия кораб Прайвит, закотвен наблизо и отскоро превърнат във филмово студио. Това е парти на порно звездите, с чукане, евро-техно и пиене на корем. Саймън е очевидно кълбо нерви, непрекъснато говори по мобилния, опитвайки се да се добере до Марк. Той се опитва да звучи небрежно:

— Ако от тази музика не ти се прииска да те изчукат отзад, нищо не може да те накара.

— Прав си — отвръщам. — Нищо не би ме накарало.

Аз, Мел и Къртис си правим купона на дансинга, макар Кърт постоянно да изчезва и да се връща ухилен до уши, под ръка с някоя изумяла порно-звезда. Мел и аз биваме атакувани постоянно и по всякакви начини от мъже, включително Ларс Лавиш и Миз, но само се наслаждаваме на собствената си власт над тях, отблъсквайки всички, но ужасно флиртувайки с все сила. В един момент се измъкваме в тоалетните и се затваряме в една кабинка, където правим любов, докарвайки се взаимно до оргазъм. Всъщност това е вторият път, когато сме интимни по този начин без наличието на камера.

Когато се връщаме обратно на палубата, напрегнати, но доволни, подхилвайки се една на друга, виждаме Саймън, който постоянно се опитва да се свърже с някой по мобилния. Пристигат още катери и корабът се напълва. С периферното си зрение забелязвам слабо момиче с дълга руса коса, което не е изненадващо, но гласът, който чувам да й говори ме кара да застина. Саймън дори изключва шокиран мобилния си.

— …да, хората си мислят, че ми викат Тери Лимонадения, защото пия много безалкохолни. Но не, това е защото преди бях доставчик на това, на което вие американците викате сода, макар че техническият термин да е газирана вода, нали? Виж, кукло, какво ще кажеш да слезем долу за малко, да проучим кораба и така нататък? Може би и нещо повече от кораба, а?

— Лосън! — изкрещява Саймън.

— Сики! — цепи се Тери, а после забелязва мен и Мел. — Ники! У-ха! Мел! Здравей, прекрасна! — Той се обръща към своята придружителка. — Това е Карла, тя е в бизнеса, Сан Фернандо и така нататък. Как се казваше вашият филм?

— Ебач на задници в Пичивил — отвръща блондинката с американски акцент и се усмихва евтино и мазно.

— Та, и Биръл е тук, и така. Биръл старши, искам да кажа. Каза ми, че щял да ходи да си види гаджето в Ница и аз се самопоканих. Взех влака до тук и се набутах право в тентата на порно-фестивала. Казах им, че съм Тери Лимонадения от Седем тека и веднага ми издадоха пропуск — той сочи оранжевия бадж със зографисано върху него — ПОРНО ФЕСТИВАЛ — КАН, ТЕРИ ЛОСЪН — ЛИМОНАДЕНИЯ, АКТЬОР — Нямам търпение да се върна в Единбург и да тръгна по курвалък из Уест Енд с този бадж.

— Чудесно, че пристигна, Тери — казва Саймън набързо, — извинете ме за секунда! — Той тръгва към щирборда, натискайки копчетата на зеления GSM.

Тери сграбчва с цяла шепа задника ми, после повтаря операцията с Мел, намигва хитро и се отдалечава с Клара, която очевидно смята — благодарение на монтажа на Саймън — че курът на Тери е този на Къртис.

— Ще остане разочарована — смее се Мел, — но не чак толкова. Евротехното е толкова скокливо, че направо ми се иска да бях глътнала екстази, но аз всъщност не съм точно химически тип. След малко развълнуваният Саймън се появява с нов бюлетин.

— Рентън го няма, така че би трябвало да е на път за насам, но онази очилатата Лорън разправя, че и Даян я няма! Или поне това ми се струва, че каза! Киселата малка кучка не иска да говори с мен, Ники. Обади й се — отсича той и ми набутва в ръцете белия GSM. — Моля! — настоява Сик Бой.

Обаждам се на Лорън и говоря с нея минута-две, интересувайки се от здравето й. После питам за Даян. Накрая се обръщам към Саймън:

— Даян е отишла на гости у техните за няколко дни, това е всичко! И тя не била добре.

— Какъв е телефонът на майка й? Искам да говоря с Даян!

— Саймън, би ли укротил малко топката? Ще видиш Марк още утре? В хотела? Той не би пропуснал това за нищо на света! — настоявам и влизам обратно в ритъма на музиката заедно с Мел.

Но Саймън само клати глава без да чува и дума от това, което му казвам.

— Не… не… — пъшка той и забива юмрук в дланта си. — Това копеле Рентън… да, копеле такова, това е! — Той вади зеления GSM.

— На кого звъниш сега?

— Бегби!

Мелани ме гледа учудено.

— Защо използва зеления апарат за Бегби, а белия за Лорън?

Той веднъж ми беше обяснил, но някои неща са толкова жалки, че дори не си струва да се говори. Сега Саймън изслушва някаква тирада по телефона с нарастващо нетърпение. Най-сетне той извиква в слушалката.

— Заеби тези глупости! Рентън се е върнал! Тук! В Единбург! После следва кратка пауза и Саймън гледа недоверчиво.

— Какво? На отсрещната улица? Какво, мамка му… Дръж го, Франко! НЕ ГО ИЗПУСКАЙ! В НЕГО СА ПАРИТЕ МИ!

Той се вторачва в глухия телефон, после бясно започва да го тръска с ръка.

— ШИБАН ТЪПАК!

Миз се приближава с Ларс Лавиш. Той леко докосва Саймън по ръката.

— Саймън, ние си мислим…

За мой пълен ужас Саймън се обръща и забива глава в лицето на Миз с всичка сила и му се нахвърля, крещейки:

— СКАПАНИ ХОЛАНДСКИ КОПЕЛЕТА! ВИЕ МИ ОТМЪКНАХТЕ ПАРИТЕ! МРЪСНИ ОРАНЖИСТКИ ПЕДАЛИ…

За да го укротим и отделим от Миз се налага намесата на всички нас плюс половин дузина шведски бодигардове. Тери пристига обратно на палубата и се смее, докато те набутват Саймън в катера.

— Имаш късмет, че не искаме полиция на кораба! — изкрещява един от горилите по Саймън, докато ние се качваме след него — аз, Къртис, Мел, две момичета, Тери и Карла. Тери внимателно стъпва на ръба на катера издебва момента и зашива един здрав шамар на шведа, докато лодката потегля.

— Хайде, копеле, да те видя сега! — изцепва се Тери и катерът потегля. Пичът остава като закован, нещастно потрива челюстта си и гледа, сякаш ще се разплаче. Докато се отправяме към брега чуваме и крясъците на истерясалия Миз:

— Той е луд! Този тип е откачен!

Тери се обръща към Къртис.

— Този твой кур и на мен ми свърши работа, приятел — казва той, прегръщайки Клара. Лимонадения гледа умислено Къртис, който е застанал с по едно момиче от всяка страна. — Е, като гледам и на теб не ти е навредил.

Наблюдавам Саймън, който стиска плътно затворените си очи, обгърнал е тялото си с две ръце и повтаря отново и отново, шептейки задъхано:

— …toleranza zero… toleranza zero19…

— Саймън, какво има?

— Само се надявам Франсиз Бегби да пречука Марк Рентън. Моля се това да се случи — казва той и се прекръства.

75. ШКОЛА ПО КАРТИ

Следобедният запой. Направо ти маха главата, но нищо не може да се сравни с него. На моменти обаче ми се струва, че ги виждам, когато влизам в някой бар. Онова копеле Донъли и Чизи Звяра. Това е проблемът: няма какво да правя, а имам прекалено много време за мислене, особено вкъщи. Затова и гледам да съм навън, по пъбовете. Не че кой знае какъв купон се заформя там.

Нели млъква и започва да си играе с халбата.

— Какво, мамка му, ти става? — питам.

— Тоя Лари се е обадил снощи у нас. Бяхме заедно навън с теб — кима той към Малки. — Жената била сама вкъщи с децата. Той й казал — „Идвам да ви видя сметката, на всички без изключение“. После продължил — „Ако имаш малко акъл в главата си ще си биеш шута в Манчестър или откъдето там си дошла…“

— Твоята не беше ли от Уелс? — пита Малки.

— Да, от Суонси — казва начумерено Нели. — Но той не го знае. Само се срещнахме в Манчестър. А знаете ли какво още е сдробило копелето по-късно на телефонния секретар?

Аз и Малки поклащаме шибаните си глави.

— Елате, ще ви го пусна — вика Нели. — Само да видите с какъв изрод сме си пили пиенето — разправя той и ме гледа обидено, сякаш аз съм го карал да пие с Лари. Трая си обаче, защото си мисля, че може да стане голям майтап.

Отиваме у Нели и той пуска съобщенията на секретаря. Превърта едно и чуваме гласа на Лари, такъв тих и призрачен шепот.

— Махайте се от града. Изчезвайте, защото идвам. Идвам от Мурхауз във вашия дом. Идвам, за да ви целуна за вечен сън!

— Копелето е гледало прекалено много шибани филми! — смее се Малки.

Нели го поглежда бесен.

— Жена ми е умряла от шубе! Разправя, че щяла да заведе децата при майка си в Уелс. Вика, защо напуснахме Манчестър на първо място!

Зяпам го, но не казвам нищо. Малки мълчи като пукал.

— Трябва да сложа ред! — вика той. — Ако продължава с тези дивотии, ще го целуват студен, казвам ви!

Кого си мисли, че будалка, тъпака му с тъпак? Копелето никога не е убивало през целия си живот. Само раздува какво бил правил в Манчестър с бандата Чийтъм Хил! Въздух под налягане! Щом като е бил толкова велик там, какво прави тук, а?

— Виж — обръща се към мен Малки, — нещата излизат от контрол. Франко, ще говориш ли с Лари, да оправим нещата някак, а?

Сега пък Малки ще казва кой какво трябва или не трябва да прави, така ли? Ще видим тази работа. Но после си викам, добре, ще играя неговата игра и поглеждам към Нели.

— Щом искаш.

Малки също се обръща към него.

— Но ти пък трябва да му кажеш, че си си изтървал нервите и да се извиниш за това, което направи в пъба.

Известно време Нели не казва нищо и двамата зяпаме копелето. После вика:

— Ако и той се извини за откачените си обаждания и аз ще се извиня.

— Така — казвам. — Стига с тия глупости! Вие се водите приятели! Нещата трябва да се оправят. Тази вечер, на школата по карти у Сик Бой.

— Дали Лари ще дойде? — чуди се Малки.

— Ако му кажа, ще дойде! — отсичам.

И така, правя доброто си дело за деня и пак съм в ролята на умиротворител, както винаги. Тия тъпаци ще се избият един друг, ако не съм аз да ги оправям. От всичките тия дивотии обаче главата пак започва да ме цепи и по пътя за вкъщи спирам по Уок и си купувам нурофен заедно с вестника. Звънвам на Сик Бой да му напомня за школата по карти тази вечер.

— Аз съм във Франция, Франк, на Филмовия фестивал в Кан — вика мазното копеле.

Усещам, че копелето не се шегува.

— А какво става с шибаните карти, значи? Казах ти, че ще правим школа при теб!

— Франк? Още ли си там? Ало?

— КАКВО ЩЕ КАЖЕШ ЗА ШКОЛАТА ПО КАРТИ! КАЗАХА МИ, ЧЕ СА ВИДЕЛИ РЕНТЪН! ИСКАМ ДА ТИ КАЖА НЯКОЛКО ДУМИ, СКАПАНЯК!

— Още ли си там, Франк? Ало?

Какви игрички играе тоя шибаняк…

— …НАШАТА ШИБАНА ШКОЛА ПО КАРТИ! ЩЕ ТЕ УБИЯ, КОПЕЛЕ!

Чува се пращене и Сик Бой вика:

— Не мога да те чуя. Връзката се разпада! Ще ти се обадя по-късно!

И телефонът прекъсва! МАМКА ТИ, СКАПАНЯК! Копелето си мисли, че може да се държи с мен като с парцал, да се перчи из шибаната Франция с приятелчетата от мръснишкия си клуб, шибания Тери Лимонадения и всички онези извратеняци и курви, които само се правят на сто кила… Ще му разкажа играта на лъжливото подло копеле…

Та, след като си изпивам чая звъня на Нели, Малки и Лари да им кажа, че копелето ни е прецакало и да се срещнем в Сентръл Бар. Когато пристигам там са само Нели и Малки. Няма и следа от Лари. Той ми звъни по GSM-а и казва, че ще закъснее, но обезателно ще дойде. Мисля, че го прави, за да шашка Нели. Копелето ще се пръсне от напрежение, личи си. Както и да е, вадим картите, настаняваме се в едно от сепаретата и в гърлата бързо започва да се лее плътния Гинес. Аз не идвам много в Сентръл, но по някаква причина винаги предпочитам да пия Гинес, когато съм тук.

Минава време, но от Лари няма ни следа.

GSM-ът ми звъни, но е онова противно копеле Сик Бой. Ще му дам аз „връзката се разпада“… ще му разпадна черепа, значи… Излизам от пъба, за да хвана по-добър сигнал. Няма грешка, Сик Бой е. Има късмет, че се сети да ми звънне обратно.

— Къде си, да ти го начукам? — викам. — Трябва да говоря с теб! Издъни школата, мамка му!

— Заеби тези глупости! Рентън се е върнал! Тук! В Единбург!

Значи е истина… Опитвам се да измисля какво да кажа, вдигам поглед към отсрещния тротоар и ето го! Ето го рижото крадливо копеле! Пред банкомата от другата страна на улицата!

— Той е… — направо рева в телефона. — ТОЙ Е ОТ ДРУГАТА СТРАНА НА УЛИЦАТА!

Чувам Сик Бой да дрънка нещо като „дръж го, Франко, не го изпускай, искам го, когато се върна…“, но онова копеле Рентън поглежда право към мен и аз изключвам шибания GSM.

76. Курвите на Амстердам т.11

Спъд е ебати котака! Сещам се за него още с пристигането си в Единбург. Когато му се обаждам той ми казва, че е дал всичките си пари на Али и напълно предвидимо иска да му дам малък заем, триста лири. Какво бих могъл да кажа освен „да“? Той си седи вкъщи и го е шубе да излезе.

Взимам такси от летището до Даян, за да взема котарака. Да напъхам скапаното животно в котешката чанта е истинска мъка. Отгоре на това съм алергичен и се скъсвам от кихане. Даян също не примира по тези животни и накрая ми писва, сграбчвам копелето и отнасям сума си драскотини по ръцете за отмъщение.

— Не бъди груб, Марк — срязва ме Даян, докато натиквам вилнеещата зла гад в чантата и затварям вратичката. Тя е приготвила багажа си и я завеждам у Гавин. Разбираме се да се срещнем на летището в осем, за да хванем полета в девет до Лондон, откъдето летим за Сан Франциско.

Напълно разбирам Спъд, който се страхува да излезе от къщи, изпитвам абсолютно същото, но ето ме в таксито на път за Лийт с тъпата котка. Главата ми бучи и решавам да сляза на Пилриг да изтегля малко пари.

Банкоматът явно е прецакан и някакъв пич с посребрена коса и глазгоуски акцент му тегли яки шутове. Наоколо не се вижда никакво такси. От вътре ми притреперва, но тръгвам пеш, дръпвайки надолу шапката си. Котешката колиба ме блъска по крака и гадното животно мяучи издайнически докато вървя надолу към Халифакс. Странно, след толкова години още си спомням, че там има друг банкомат. Навремето колкото по-нагоре по Уок отивах, толкова по у дома и по-спокоен се чувствах. Сега е като слизане в ада. Но аз все пак няма да бъда тук за дълго, защото веднага щом доставя котарака грабвам едно черно такси и се изпарявам за срещата с Даян и после директно на голямата метална птица.

Настроението ми се вдига когато стигам до банкомата и той работи. Някакъв пияница се опитва да борави с него. Приближавам копелето внимателно, тресящ се от притеснение. Чувам как някакви пичове се цепят и сипят заплахи един срещу друг по Джанкшън Стрийт. Когато си в Амстердам тази атмосфера дори ти липсва, атмосферата на не особено сдържано случайно насилие и агресия, цялата тази процесия от параноя. Там то просто не съществува.

Хайде приятел. Довърши го!

Тогава чувам познат глас, който ме срязва на две и с болезнено усилие на волята поглеждам от другата страна на улицата.

Бегби.

Крещи в мобилен телефон.

Той обаче също ме вижда и остава с отворена уста, точно пред Сентръл Бар. Копелето е като поразено от гръм. Аз също.

Кретенът изключва GSM-а и изревава:

— РЕН-Н-Н-ТЪ-Ъ-Ъ-Н!

Кръвта ми замръзва във вените и само виждам как Франк Бегби се юрва срещу мен през платното с лице, изкривено от злоба и имам чувството, че ще прехвърчи точно покрай мен и ще размаже някой друг, защото вече не ме познава и аз нямам нищо общо с него. Но аз знам, че той иска мен, знам, че ще бъде зловещо и трябва да бягам, но не мога. В тези няколко секунди животът се накъсва на безброй частици. Мисля си колко безполезни и нелепи са моите умения по бойни изкуства. Всичките тренировки, всички упражнения се изпаряват пред изражението върху лицето му, защото старата песен от детството безпощадно се върти в главата ми: Бегби = Зло = Страх. Волята ми е напълно парализирана. Някакви части от съзнанието ми пазят спомен за бойната поза, която трябва да заема, за движението, с което трябва да блокирам удара му и да го прасна с длан в носа или пък да отстъпя рязко пред атаката му и с лакът да го нацеля в слепоочието. Но това са само немощни импулси, безпроблемно неутрализирани от убийствен страх.

Бегби се носи срещу мен и нищо не мога да направя

Не мога да извикам

Не мога да се моля

Не мога нищо да направя

77. ВКЪЩИ

Сестрата на Али, Кат, никога не ме е харесвала и направо си умира от яд, защото пак се виждаме с Али, значи. Али иска да се върне скоро вкъщи, човече, заедно с Анди! Страхувам се да излизам и затова тя прескача до нас и решаваме да идем на кино. Шината ми е свалена, но челюстта ми още е твърда като дърво, човече. С Али не сме го правили от години и честно, челюстта не е единственото твърдо нещо по мен, значи. Мисля си да й кажа, хайде да отскочим обратно до нас, значи, но се сещам, че съм казал на Рентс да донесе Запа.

Та, налага се да си тръгна сам и ми е малко кисело, значи, но в същото време ми е адски гот. Подскачам доволно по Уок, но се оглеждам внимателно за Франко. Разправят, че котакът ми е простил, но не ми се вярва, значи. Човек никога не е сигурен. Рентс трябва вече да е пристигнал и се стягам, че съм го изпуснал. Когато стигам в края на Уок, гледам някаква врява, линейка, полиция, народ. Втриса ме, човече, сякаш са ми отрязали изведнъж дрогата. Като видя полиция или линейка едно име веднага изскача в главата ми. Бързо вкъщи, мисля, бързо, но, ами, ако Бегби е сгащил Марк, значи?

Сърцето ми ще се пръсне, човече.

МАМКА МУ, НЕ…

Виждам първо него. Бегби. На земята. Бегби претрепан! Лежи проснат! Франко! Злият котак е бил нокаутиран, а над него стои някакъв от Бърза помощ и още някакъв риж пич, който прилича на… мамка му… това е Рент Бой и изглежда нищо му няма! Рентс и Бегби… и…

Не…

Не…

Рентс е пребил Бегби и то лошо…

Тогава смразяващ спазъм преминава през мен, защото къде ми е котарака, човече, къде е Запа?

Няма начин… Няма начин да се забъркам в тази каша, човече. В никакъв случай. Но трябва да си намеря котарака, трябва да намеря Запа. Вдигам яка, нахлузвам надолу бейзболната си шапка и си пробивам път през тълпата. Тогава виждам Нели, който излиза от тарапаната и прасва Рентс по мутрата.

Рентс се олюлява и се хваща за челюстта, Нели изкрещява нещо и избягва сред народа. Някаква кука отива до Марк, но Марк поклаща глава, все едно отказва да натопи Нели и се мята в линейката при Бегби.

И тогава го виждам: Запа, човече, клетият ми котарак, просто зарязан на улицата! Веднага изтичвам и взимам чантата със здравата си ръка. Гаджето, което го гали през вратичката ме поглежда мръснишки, значи.

— Знам на кого е котката — викам й — и ще им я върна.

— Какви са тия хора? Да си оставят животното на улицата! — казва гаджето.

— Така е, вярно — разправям и само се чудя как по бързо да се омета оттук, защото нервите ми направо не издържат, значи.

Нели обаче ме вижда и веднага долита. Сочи ме с пръст и само изсъсква:

— Скапан наркоман!

Никога не съм го харесвал, но не се страхувам от него, дори в такова състояние. Тъкмо се каня да кажа нещо, когато гледам онова момче, оня, дето движи с Франко, да приближава Нели отзад и да го прасва по гърба, не много силно, значи, а после на подскоци започва да се изнася към зяпачите. Нели се извърта, сякаш да се почеше по гърба и вижда кръв по ръцете си.

Гледам ужаса в очите му докато оня, другият, ухилен до уши, ми намигва и изчезва. Аз правя същото човече, изчезвам, просто изчезвам. Понасям се към къщи със Запа. Викам си, много гадно от страна на Марк да зареже така котака на улицата, да постъпи толкова жестоко, човече, но все пак е бил притиснат, човече, не му е било лесно, с Бегби и всичко останало.

Сега обаче всичко вече е точно, значи, взех си Запа, скоро Али и Анди си идват и всичко ще бъде добре, човече. Гаранция.

78. Курвите на Амстердам т.12

Не можех нищо да направя.

Не можех да направя нищо. Не можех да извикам или да започна да се моля. Нищо.

А и момчетата в колата не го видяха.

Не можех нищо да направя.

Колата удари Франко с все сила само на няколко метра от мен. Франко се преметна право отгоре й и се стовари на асфалта. Там остана да лежи неподвижен, а от носа му се стичаше кръв.

Веднага се втурвам към него без изобщо да съзнавам какво правя. Коленича и повдигам главата му, наблюдавайки как очите му светкат и се въртят, преливащи от объркване и злоба. Не го искам така. Наистина. Искам да ме удря, да ме рита.

— Франко, човече, съжалявам… Не трябваше да става така… Съжалявам, човече…

Започвам да плача. Държа Бегби в ръце и плача. Мисля си за отминалите дни, всички онези добри времена, гледам очите му и виждам как омразата ги напуска, сякаш някаква черна завеса се повдига и нахлува безметежна светлина, а устните му се изкривяват в усмивка.

Той ми се усмихва! Дори се опитва да говори и казва нещо като:

— Винаги съм те харесвал…

Или просто чувам това, което искам да чуя. После Бегби започва да кашля и ручейче кръв се процежда от ъгълчето на устата му.

Опитвам се да кажа нещо, но внезапно осъзнавам, че някой се е надвесил над нас. Поглеждам нагоре и виждам лице, което едновременно ми изглежда враждебно и познато. Зацепвам, че това е Нели Хънтър, който е махнал татуировките от лицето си и тъкмо се каня да го поздравя, когато юмрукът му се забива в челюстта ми.

Тялото ми вибрира, а лицето тупти от тъпа болка. Мамка му, на това му викам удар. Докато се надигам залитайки на крака го виждам да как се шмугва в тълпата от кибици. Върху рамото си усещам ръка и се извръщам рязко, страхувайки се, че ще бъда смлян на каша от бандата на Франко, но просто е някакъв пич от Бърза помощ. Качват Франко на носилка и го вкарват в линейката. Тръгвам след него, но някаква кука ми препречва пътя и казва нещо, което не успявам да разбера. Друго ченге кима към фелдшера, после към първото ченге. Онзи ми прави път и аз се мятам в линейката, вратата зад мен се тръшва и потегляме. Надвесил съм се над Франко и се опитвам да го окуражавам.

— Всичко е наред, Франк. Аз съм тук, приятел — казвам му. — Тук съм.

Потърквам челюстта си, подута от юмрука на Нели, наистина яко кроше беше. Добре дошъл в Лийт. Добре дошъл у дома. Но къде е домът ми сега? Лийт… не. Амстердам… не. Ако домът е там, където е сърцето ти, точно сега Даян е моят дом. Трябва да стигна до летището.

Стискам ръката на Франко, но той е в безсъзнание и фелдшерите са сложили кислородна маска на лицето му.

— Не спирайте да му говорите — подканя ме единият. Положението изобщо не е розово. Най-откаченото е, че през всички тези години винаги съм желал този момент, дори съм се надявал, фантазирал съм си го, но сега предпочитам всичко друго освен това. Въобще няма нужда да ми се напомня да говоря, защото аз изобщо не мога да се спра:

— Така е… мислех да се свържа с теб, Франк, да оправя нещата. Наистина съжалявам за онзи път в Лондон, но Франк, тогава не мислех ясно, само исках да избягам и да се откача от дрогата. Бях в Амстердам, но сега съм тук… Завинаги, Франк… Срещнах едно свястно момиче… Ще ти хареса. Много се сещам за купона, който си правехме, за мачовете и как майка ти винаги е била добра с мен, когато идвах у вас, винаги ме посрещаше царски. Тези неща остават завинаги, Франк. Помниш ли като ходихме в кино Стейт на Джанкшън Стрийт в събота сутрин да гледаме мултфилми или в онова малко разбито кино в горната част на Уок, как му викаха… Салон Синема! Ако имахме пари ходехме на стадиона Ийстър Роуд следобед, помниш ли, дори прескачахме оградата понякога… После ни хванаха да дращим имената си и Хибс по училището, бяхме само на единайсет и бяхме на път да се разревем, явно сме били жална гледка, щом ченгето ни пусна да си ходим! Помниш ли? Бяхме аз, ти, Спъд, Томи и Крейг Кинкейд. Помниш ли, когато и двамата чукахме Карън Маки? А оня път в Мадъруел, когато ти преби онова здраво копеле, а мен ме арестуваха!

И най-шантавото е, че докато говоря всичко това и си спомням тези неща и ги чувствам, част от мисълта ми е другаде. Мисля си, че Сик Бой е роден експлоататор, всичко това е вроден инстинкт у него, син на своето време. Но ефикасността му се намалява от факта, че е твърде вдаден в целия процес — интригата и социалната страна на всичко това. Той смята, че това е важно, че наистина означава нещо. Така той се потапя в него и никога не спира да помисли и да се сети да направи най-простото нещо.

Като например да вземе парите и да избяга.

Няма да е никак доволен когато установи, че парите са изчезнали и заедно с тях и аз. Самоненавистта от това, че е бил преметнат два пъти, вероятно ще доведе до някакъв вид нервно разстройство. Може дори да се окаже, че съм ги очистил и двамата — него и клетия Франко. Франко… като оставим кислородната маска, изглежда съвсем същия. Изведнъж нещо започва да звъни от него и осъзнавам, че това е мобилния му телефон в джоба. Поглеждам фелдшера, той ми кима и аз изваждам GSM-а. В ухото си чувам вик:

— ФРАНК!

Гласът е на Сик Бой.

— ХВАНА ЛИ РЕНТЪН? ОТГОВОРИ, ФРАНК! АЗ СЪМ, САЙМЪН! АЗ! АЗ! АЗ!

Прекъсвам разговора и изключвам апарата.

— Мисля, че беше приятелката му, която се опитва да се свърже — казвам на фелдшера. — Ще й се обадя по-късно.

Стигаме в болницата и аз се чувствам изтръпнал и зашеметен, докато един кльощав, невротичен млад лекар ми обяснява, че Франко е още в безсъзнание, което и сам вече съм се досетил и че ще го вкарат в интензивното.

— Първо ще стабилизираме състоянието му и после ще направим някои тестове, за да установим пораженията — казва той притеснено, сякаш знае кой точно са докарали при тях.

Не мога да направя нищо повече, но все пак се качвам в интензивното и виждам една сестра да слага система на Франко. Аз леко й кимам и тя отвръща със стегната, икономична професионална усмивка. Мисля си как искам да съм с Даян на летището и как не искам да съм точно тук, когато Нели и приятелчетата на Франко нахлуят през вратата.

— Съжалявам, Франк — казвам преди да потегля, правя няколко крачки, рязко се извръщам и добавям: — Бъди силен!

Излизайки от отделението забързвам крачка по коридора и се спускам бързо по мраморното стълбище, подметките ми почти се пързалят, преминавам последователно през две врати и на бегом се измъквам през фоайето и право в едно чакащо такси. Движението е спокойно и бързо стигаме до летището. Въпреки това съм закъснял. Много закъснял.

Спираме пред залата за заминаващи и виждам Даян, която ми маха. Изскачам от таксито и се втурвам към нея. Тя не помръдва от мястото си, но колкото повече се приближавам тя омеква, ядът й се изпарява като вижда състоянието ми.

— Господи… Какво се е случило? Помислих, че си ме зарязал заради някое старо гадже.

За малко да се засмея.

— Няма подобна опасност — казвам, и я прегръщам, вдишвам я, треперейки. Опитвам се да не губя самообладание, защото трябва да се кача на този самолет. Желая го повече, отколкото навремето дозата хероин.

Бързаме към гишето, но те дори не искат да ни приемат. Изпуснали сме лондонския полет и следователно прекачването. Изпуснали сме го за няколко минути, мамка му, дори секунди. Но сме го изпуснали. За късмет имаме открити билети и запазваме най-ранния полет за Сан Франциско през Лондон, който е утре по обед. И двамата не искаме да се връщаме в града и запазваме стая в хотела на летището, където й обяснявам в подробности случилото се.

Все още в шок, седя на зелената покривка на леглото до Даян, проследявам с поглед тънките сини вени по обратното на ръката й и разказвам подробно:

— Откачено е, но бясното копеле щеше да ме ликвидира… Просто замръзнах… Съмнявам се, че дори бих се опитал да се защитя… Най-ненормалното беше после, след като се случи… Сякаш пак бяхме приятели, все едно не съм го обирал и нищо такова е нямало. Адски е странно, но някаква част от мен все още харесва този психар… Ти си психолог, ти ще кажеш, какво значи това?

Даян стисва устни и очите й се разширяват.

— Той е част от твоя живот. Сигурно това означава. Чувстваш ли се виновен заради катастрофата.

Обзема ме внезапна, концентрирана студенина.

— Не. Той не трябваше да се юрва така през улицата.

Стаята е добре отоплена, но Даян държи чашата си с две ръце, сякаш попива топлината й и тогава съзнавам че тя също е в шок заради Франко, макар никога да не го е познавала. Сякаш се е предало от мен на нея.

Опитваме се да сменим темата, да се стегнем и да гледаме напред. Тя ми казва, че според нея дипломната й работа върху порното не е много добра и във всеки случай, би предпочела да си почине една година. Може би даже да се запише в колеж в Щатите.

Какво ще правим в Сан Франциско? Просто ще живеем. Може да отворя отново клуб, но най-вероятно не, защото е много чанч. Даян и аз може да се хванем с интернет бизнес, да станем „дот-комъри“. Дори бяхме си фантазирали и планирали такова нещо от доста време, но сега не мога да мисля за това, цялата ми мисъл е заета с Бегби и Даян, разбира се. Тя се оказа стабилна жена, но всъщност винаги е била. Аз бях този, който беше твърде млад и зелен, за да тръгнат нещата между нас навремето. Този път ще го караме докато любовта или парите не свършат.

На следващата сутрин ставаме рано и закусваме в стаята. Обаждам се в болницата, за да разбера как е Франко. Няма промяна в състоянието му, все още е в безсъзнание, но рентгеновите снимки потвърждават критичното му състояние — счупен крак, раздробена бедрена кост, счупени ребра, фрактура на ръката и черепа и някои вътрешни увреждания. Би трябвало да съм облекчен, че е неутрализиран, но аз се чувствам ужасно заради това, което се случи на Франко. И, да, наистина, се чувствам виновен.

Отиваме отново на летището, тя — развълнувана, че заминаваме, а аз просто още по-притеснен за последствията, ако продължаваме да сме тук и секунда повече от необходимото.

79. „…Изи Джет…“

Цяла сутрин Саймън звъни наляво и надясно като откачен. Пристигаме на летището, за да хванем полета на Изи Джет до Единбург, първия възможен, рано сутринта. Тери и неговата американска порно звезда, Карла, са дошли да ни изпратят по единствената причина, че Тери иска да вземе ключа от нашата стая, а Саймън не желае да се раздели с него до последния момент.

Той не спира да следи Тери с неприкрито подозрение, който сега тъкмо излиза от магазина на летището.

— Наистина оценявам, че се връщаш с мен, Ники — казва той, — защото спокойно можеше да останеш още няколко дни с Къртис и Мел и да купонясате яко на награждаването. Сигурно ще си сред победителите. Това е твоят звезден миг, Ники!

— Трябва да се подкрепяме, скъпи — казвам му, стисвайки го за ръка.

— Не се безпокой, Сик Бой. Аз и Карла ще оползотворим апартамента, нали, мила? — казва Тери и поглежда новото си гадже, а после мен, очевидно разтревожен да не си променя плановете.

— Да-а… много мило от твоя страна — щастливо гука тя. Саймън изглежда ужасно притеснен и Тери, очевидно усетил безпокойството му, казва съвсем искрено и сериозно:

— Аз ще бъда добър посланик на Седем Тека и няма да трупам сметки на стаята, обещавам.

Но Саймън не го чува. Той се е свързал с пъба и говори с Алисън. Видът му повяхва още повече.

— Сигурно се шегуваш… Не мога да повярвам… — той се обръща към Тери и мен. — Шибаните куки и митничарите са в пъба. Конфискували са техниката… Затворили са пъба… Али! — казва рязко той отново в телефона. — Не казвай на никого! Кажи им, че съм отишъл във Франция, което си е така. Някаква следа от Бегби или Рентън?

Следва кратко мълчание и Саймън изревава:

— КАКВО! Вкарал е копелето в болница? В кома? Рентс? — задъхва се той.

Сърцето ми почти изскача през устата. Марк…

— Какво е станало? Саймън изключва GSM-а.

— Рентън е пребил Бегби! Вкарал го е в болница. Бегби е в кома и казват, че можело и да не излезе от нея. Спъд го е казал на Али, самият той е бил там и го е видял, в края на Уок снощи!

— Слава богу, че Марк е добре… — казвам на глас и Саймън ме изпепелява с поглед. — Саймън — прошепвам, — нали в него са нашите пари…

— За какви пари става дума — пита Тери и наостря уши.

— Едни пари, дето му дадох на заем — поклаща Саймън глава. — Както и да е, Тери, ето ти ключовете — Той бързо ги вади от джоба си, хвърля ги в ръцете му и казва с горчивина, — забавлявайте се!

— Мерси — казва Тери и прегръща Карла през кръста. — Нямай притеснения, купонът ще бъде пълен! — намига той. След това разсъждава на глас. — Странно. Марк да претрепе Бегби. Това бие и най-смелите залози. Винаги съм си мислел, че тия щуротии с каратето са пълен въздух, ама гледай какво става. Е, чао за сега — ухилва се той и потегля през фоайето със своята порно звезда. Гледам го как се отдалечава щастлив, пърха като пеперудка, има всичко, от което се нуждае и си отживява като пич, докато Саймън, който трябва да е още по-добре има болезнено, отровно изражение. Тери, отвързан в Кан за цели два дни е още една сериозна тревога.

По време на полета от Саймън струи омраза към целия свят и когато кацаме в Единбург, той още кипи от яд.

— Още не знаеш, дали Марк ни е обрал, така че успокой топката. Изкарахме великолепно? Филмът беше истински успех? Това е позитивно.

— Хъ-ъх — прокашля се той. Вдигнал очилата си нагоре, криви врат и се оглежда напрегнато наоколо, докато си взимаме багажа и минаваме през паспортен контрол и митницата.

Когато излизаме във фоайето той се заковава като стълб. На около петдесет ярда от нас стоят Марк и Даян, които се канят да преминат през портала за заминаващи.

Даян преминава първа и тъкмо Марк показва документите си, когато Саймън се изцепва с все сили:

— РЕ-Е-Е-Н-Т-Ъ-Ъ-Ъ-Н-Н!

Марк го поглежда, усмихва се вяло и махва, а след това прекрачва през портала. Саймън се юрва след него и се опитва да премине през пропуска, но служителят и бодигардът препречват пътя му.

— СПРЕТЕ ТОЗИ КРАДЕЦ! — крещи бясно той, докато гърбовете на Марк и Даян се стопяват. Аз също изтичвам при Саймън, гледам към нея и се чудя дали ще се обърне, но тя не го прави.

— КАЖИ ИМ, НИКИ! — настоява Саймън. Стоя като поразена от гръм.

— Какво мога да кажа?

Той се обръща към служителя и бодигарда. Идват още техни колеги.

— Вижте — моли се той, — трябва да ме пуснете вътре!

— Трябва ви валидна бордова карта, сър — уведомява го чиновникът.

Саймън пухти, опитвайки се да контролира дишането си.

— Този човек открадна нещо, което ми принадлежи. Трябва да мина!

— Сър, това е работа на полицията, сър. Искате ли да се свържа с полицията на летището…

Саймън скърца със зъби и клати глава.

— Забрави! За-бра-ви! — натъртва той и потегля в обратната посока.

Аз го последвам до таблото с полетите.

— Мамка му, тия всичките качват пътници: Лондон Хийтроу, Лондон Сити, Манчестър, Франкфурт, Дъблин, Амстердам, Мюнхен… Къде ли са тръгнали… РЕНТЪН И ТАЗИ ЛЪЖЛИВА МАЛКА КУЧКА! — крещи той, оползотворявайки още малко от онова специално време, което е запазил, за да се унижава публично, после прикляква по средата на претъпканото летище и сложил глава в ръце стои абсолютно неподвижно.

Слагам ръка на рамото му. Някой, някаква жена с рижавеещи къдрици пита:

— Добре ли е?

Усмихвам се с благодарност за загрижеността. След малко му прошепвам:

— Трябва да вървим, Саймън. Привличаме твърде много внимание.

— Така ли? — казва той с несигурен глас на малко момченце. — Така ли? — После се изправя и тръгва към изходите, щракайки по мобилния си телефон.

Насочваме се към опашката за таксита, той изключва GSM-а и ме поглежда с напрегната усмивка:

— Рентън — изхлипва, пръскайки слюнка и блъскайки се по главата, — …Рентън е взел парите ми… източил е банката… У Рентън са матриците и всички готови копия в склада на оня Миз в Амстердам. Който притежава матриците — притежава филма! У него са и парите и матриците! — плаче той неутешимо.

Звъня на Лорън и установявам, че Даян си е прибрала нещата. Мятаме се на едно такси и аз тъжно казвам:

— Лийт.

Саймън обляга назад глава върху седалката.

— Той взе шибаните ни пари!

Всичко е било заради парите.

— Ами филма? — питам.

— Майната му на филма! — срязва ме той.

— Ами нашата мисия? — питам. — Революционната роля на порнографията в…

— Майната им на тия глупости. Порното е боклук за чекиджии, които не могат да си хванат гадже, а за нас, останалите е начин да продължим да чукаме млади, готини пички. Има две категории. Първа категория: аз. Втора категория: останалия свят. Останалите могат да се разделят на две подгрупи: такива, които правят това, което аз им казвам и напълно излишни. Всичко беше спорт, Ники, просто малко спорт. На нас ни трябват парите. ШИБАНИТЕ ПАРИ! ШИБАНИЯ РЕНТЪН!

По-късно сме в квартирата на Саймън и четем Ивнинг Нюз, който Раб е донесъл. Той ни обяснява, че са иззели всичката техника, всички касети в пъба, а също и всички сметки на бара. В статията се казва, че полицията и Служба „Митници и акцизи“ на Нейно Величество го издирват и че вероятно ще бъдат повдигнати обвинения. Отделен материал описва Саймън и неговия „скандал с порнография и наркотици“ доста неласкаво и споменава за полицейско разследване на неговата дейност.

— Търсят само мен! Мен! А вас, мамка му?

— Може да е свързано с надписите по кутията на видеото — заядливо подхвърля Раб и аз едва успявам да не се засмея.

Саймън е напълно деморализиран и отваря бутилка уиски. Раб иска да се борим в съда.

— Ас съм „за“ да се държим заедно. Ще подготвя реч — заваля той, докато пиенето се лее здраво. Осъзнавам, че той сигурно е подложил от преди и вече му личи. — А ти, Ники? — пита той.

— Нека изчакаме как ще се развият нещата? — казвам им и си въртя чашата.

Саймън издърпва вестника от мен и намира достатъчно наглост да се зъби на определението „порнограф“ както е описан в статията.

— Доста недодялан термин за някой, който е взел артистичното решение да вложи творческите си сили в сферата на еротиката за възрастни — казва той с насилено пъчене. После изведнъж придобива жалък вид и простенва. — Това ще убие майка ми!

С изражение на пълен ужас, той проверява съобщенията на секретаря. Има едно от Тери.

— Една добра и една лоша новина, приятели. Кърт спечели „Най-добър дебют за мъжка роля“ и отиде да празнува. Кофтито е, че някакъв французин взе за режисьорски дебют, а едно гадже от филма на Карла за женски дебют.

Чувствам се разбита, а Саймън ми хвърля пронизващ поглед, който трябва да значи — „Казах ти, че без анално не може да мине!“. Тери продължава да плещи:

— Но новите не са чак толкова лоши, защото филмът на Карла — Ебач на задници в Пичивил_ спечели наградата за филм. Те са готин екип и са готови да ме приемат._

Саймън плюе огорчено и тъкмо се кани да каже нещо, но следващото съобщение му затваря устата. Майка му е и е много разстроена, истерията по телефона е пълна. Той става и мята якето си.

— Трябва да ида и да оправя нещата с майка ми.

— Искаш ли да дойда? — питам.

— Не, по-добре да отида сам — отвръща той и потегля с Раб, който няма търпение да се прибере при жена си и детето.

На мен ми олеква и сядам на дивана, главата ми ще се пръсне и цялата треперя, докато обмислям какво да правя.

80. Мръсен № 18753

В шок съм. Сякаш всичко добро си е отишло, а останалото е с главата надолу. Майка ми плаче на телефонния секретар и пита, възможно ли е пресата да се отърве след подобни ужасни лъжи за сина й. Раб намина, очевидно тържествувайки, но съм толкова скапан, че не ми дреме. Все пак успях да отскоча до майка ми и почти я убедих, че всичко е изфабрикувано от завистници и нещата са в ръцете на адвокатите ми.

Етюда, който разиграх беше брилянтен, сценичният ми бяс изискваше енергия, която не подозирах, че имам. Тръгвам си и си мисля за Франко, как този чекиджия прецака така ужасно нещата за мен и за себе си.

Насочвам се към къщи, където ме чака Ники и се чудя кой ли ме е натопил. Списъкът в главата ми върви както следва — Рентън: ТОЛКОВА ИДИОТСКИ ОЧЕВИДНО, Тери: КОПЕЛЕ МРЪСНО, ЗАЩОТО ГО ИЗРИТАХ!, леля Паула: НЯКОЙ Е СНЕСЪЛ НА ТЛЪСТАТА КРАВА КАКВИ ГИ ДРОБЯ…, Мо: ИСКАЛА Е ДА ДОКОПА ПЪБА, Спъд: РЕВНИВ НАРКОМАНСКИ ПАРЦАЛ, стария Еди: ЛЮБОПИТЕН ДЪРТАК, Филип и компания: МАЛКИ КОПЕЛЕНЦА!, Бегби: НЕ СЪМ ШИБАНА ПОРТА НА КУКИТЕ, МРЪСЕН КОПЕЛДАК, ЩЕ ТИ КАЖА…, Биръл: ДОЙДЕ ПЪРВИ ДА ЗЛОРАДСТВА, Отново Рентън: ЗЛОВЕЩ ПОСЛЕДЕН ИЗСТРЕЛ ОТ ГАДНЯРА…

Обаждам се на Мел и Къртис в Кан и им казвам, че скоро ще направим нещо ново, но за сега ми трябва време да поближа раните си и да го върна тъпкано на боклуците, които ме прецакаха.

— Тогава ще ви звънна. До тогава, действайте смело напред и внимавайте къде се набутвате. Най-важното — гледайте какво подписвате — предупреждавам ги.

В долната част на Уок купувам малко цветя за Ники и си мисля довечера да я заведа в ресторант Стокбридж, защото беше желязна през цялото време. После изчезваме в Лондон. Когато се връщам нея я няма, сигурно е отишла на пазар, за да сготви нещо. Няма начин, майната им на куките и на митниците, ще изляза и ще им покажа на всички, че не съм победен. Просто съм временно притиснат.

Забелязвам бележка на масичката за кафе:

Прочитам го два пъти. Мълчаливо се вторачвам в огледалото на стената. Тогава, с цялата сила, която мога да събера, трясвам главата си в този глупак, който ме гледа отсреща. Стъклото се строшава, отделя се от рамката и се разбива на земята. Поглеждам счупените парчета и кръвта ми пада върху тях като едри капки дъжд.

— Е, станаха вече седем години лош късмет — смея се.

Сядам на дивана и вземам отново бележката, оставям я да потрепери в ръката ми, после ядно я смачквам и запращам в другия край на стаята.

Има ли по-тъпо копеле на този свят? Тогава пред очите ми изплува едно лице.

— Франсоаз е зле — казвам строго на себе си, имитирайки коварния римски император от холивудския филм Спартак. — Трябва да отида да го видя.

Намотавам бинт на главата си и връзвам шарена кърпа отгоре. Така се отправям към болница Роял, интензивно отделение. Преди да вляза минавам край болничната книжарница с намерението да купя картичка, но вместо това купувам голям черен маркер.

Вървя по дълъг, празен коридор в тази викторианска част от сградата, мислейки си за всичките нещастия и мъки, които са виждали тези стени. В гърдите си усещам тежест и е доста студено. Копелетата построиха нов комплекс в Малка Франция наскоро и са занемарили мястото. Светлината в тази част от болницата е много смътна, а докато се качвам по мраморните стълби подметките ми скърцат и ме хваща шубе. Главата ми бучи и ме тресе ужас, че той ще изскочи от някъде.

Когато стигам отделението, ми олеква. Явно са оставили само една сестра тук да наглежда шестте пациента — петима дъртаци, който явно няма да ги бъде и Франко в пълно безсъзнание. Той изглежда някак инертен и восъчен, сякаш вече е труп. Няма респиратор, но е трудно да установиш каквото и да било дишане. Към него има прикачени тръбички. Две явно вливат физиологичен разтвор и кръв, а третата отвежда урината. Аз съм единственият му посетител. Сядам близо до него.

— Pauvre, pauvre, Франсоаз — казвам на летаргичната фигура, пременена отгоре до долу в бинт и гипс. Някъде под всичко това се намира Бегби.

Копелето никакъв го няма. Разглеждам диаграмите му.

— Нещата изглеждат наистина зле, Франк. Както каза сестрата „много е зле, ще му трябва истински дух, за да излезе от ямата“, а аз й викам — „Франк е боец“.

Гледам торбичката с плазма, която преминава по тръбата и оттам във вените му. Тъпо копеле. Трябва да се изпикая в бутилка бира и да я закача на мястото на плазмата. Вместо това изваждам маркера и дращя някои наистина любящи графити по гипса му, докато говоря:

— Той пак ме прецака, Франк. Аз се издъних, забравих един важен урок. Никога не се връщай назад. Върви напред. Или се движиш напред или свършваш като… ами, като теб, Франк. Много се радвам да те видя в това състояние, Франко. Винаги е добре да знаеш, че някое нещастно копеле е по-зле от теб — усмихвам се и се наслаждавам на резултатите от артистичния си талант върху гипса:

ПЕДИ ЗАДНИК

— Помниш ли когато се запознахме за пръв път, Франк? Кога за пръв път ми каза нещо? Аз си спомням. Играех мач на Линкс с Томи и някакво друго момче от квартала. Тогава пристигна тази ваша чудна групичка. Мисля, че и Рентс и Спъд бяха там. Бяхме още в началното училище. Беше уикенда след като Хибс падна с 4:2 от Ювентус на Ийстър Роуд. Алтафини спаси хеттрик. Ти дойде и ме пита, дали не съм шибан жабар. Отвърнах, че съм шотландец. Тогава Томи се пробва да помогне и каза — „Само майка му е италианка, нали, Саймън?“.

Ти ме сграбчи за косата, опъна я здраво и каза нещо остроумно като „Шотландия над всичко“ и „Така правим с мръсните италиански копеленца“ докато ме въртеше унизително наоколо, крещейки в лицето ми „насрахте се през войната“ и така нататък. Опитвах се да извикам, че съм от Хибс, че съм им голям фен, че викам яко за тях и направо издивях, когато Стантън ни разбиха с 2:1. Беше безсмислено, трябваше да го отнеса, твоята бабаитска гавра, докато не се измори и не си намери друга жертва. И познай кой те насъскваше тогава и гледаше гадно отзад? Да-а, Рентън се отваряше като Суецкия канал, копелето.

Но Франко само си лежи, изкривената му, злобна тъпанарска уста стои плътно затворена.

— А нещата вървяха толкова шибано добре, Франк. Някога изпитвал ли си такова нещо, Франко? Че играеш своята игра, че хвърчиш напред и тогава идва някакво копеле и ти измъква всичко под носа. Защото трябва да има някакви правила, Франко. Дори ти не би направил такова нещо със своите. За себе си знам, че не бих го направил. Ако движиш истински бизнес, имаш нужда от доверие. Аз играя игри, Франк. Ти никога не би го разбрал, но аз съм войн, такъв, какъвто ти никога няма да бъдеш. Аз вярвам в класовата война. Вярвам в борбата между половете. Вярвам в собственото си племе. Вярвам в добродетелната, интелигентна, осъзнала се част от работническата класа срещу мъртвите мозъци на малоумните маси, както и посредствената, бездушна буржоазия. Вярвам в пънк-рока. В нордърн соула. В есид хауса. В рокендрола. Също вярвам в предкомерсиалния честен рап и хип-хоп. Това е моят манифест, Франко. Ти рядко, да не кажа никога не си се вписвал там. Да, аз се възхищавам на гангстерските ти инстинкти, но психарските ти изпълнения не ме трогват. Тяхната груба баналност обижда моето чувство за добър вкус. Рентън обаче, мислех, че Рентън споделя моята визия. Моята пънк-визия. Но какво всъщност е той? Мърлявия Мърфи с акъл и още по-малко морал.

Чудя се дали това копеле може да ме чуе. Няма начин, той никога няма вече да се събуди или ако се събуди ще остане зеленчук за цял живот.

— Много съм разочарован, Франк. Знаеш ли какво ми открадна тоя идиот? Ще ти го кажа просто, за да разбереш: шестдесет шибани бона! Да, твоите три бона изглеждат нищожни на този фон. Но парите не означават нищо. Той ми отне мечтите, Франк. Разбираш ли това? Чаткаш ли нещо? Е-хей? Има ли някой в къщи? Не. Така си и мислех.

Алекс Маклийш?

Дисциплината на това момче Бегби е повече от окаяна и не виждам, кой би му дал втори шанс.

Сигурен съм, че всеки с акъла си би одобрил тази мъдра забележка на Алекс, но ако трябва да съм честен, ще ида и по-далеч: бих обвинил Франсиз Бегби, че оронва престижа на играта. И като съм казал Франк, се сещам за още един известен Франк, който върти бизнеса си в Лийт. Франк Соузи?

Говориш чистата истина. Мосю Бегби е борбен, но му липсва такт и умение. Но човек не може да махне агресивността в играта му, защото това няма да е той.

Продължавам небрежно да дращя по гипса на Франко и прекарвам деня с него.

ОБИЧАМ ДА ПРАВЯ СВИРКИ

— Отгоре на всичко и помагах на онова мръсно копеле Рентън. Спасих го от твоите лапи. Защо? Може би заради онзи път в Лондон, когато изперка и ме набеди, че съм играл комбина с него. Тогава ме удари и ми счупи зъб. Обезобрази ме! Трябваше да му слагам коронка. Дори не се извини. Но аз изобщо не бях прав да го крия от теб! Няма да се повтори! Аз ще го намеря, Франк и тържествено се заклевам, че веднага щом излезеш от комата и се оправиш, ти ще си първият, абсолютно първият, който ще научи местонахождението му.

Навеждам се над това зеленчукоподобно лигавещо се посмешище.

— Оправяй се скоро, Бегър Бой… Винаги съм искал да те нарека така… — казвам, но не успявам да довърша, защото нещо ме сграбчва за китката и сърцето ми за малко да изскочи. Поглеждам надолу и виждам ръката му, която ме стиска като менгеме. Поглеждам нагоре и виждам, че е отворил очи и онези нажежени зли въглени се впиват в съкрушеното, каещо се мое вътрешно аз…