Порно

18. ПЕДАЛСКО ПОРНО

Първата ми работа е да набарам оня шибан извратен психар, който ми изпращаше шибаното долно педалско порно, докато бях на топло. Прибавям и шестте месеца допълнителна присъда за това, че разковах онова нагло копеленце, което се изсмя като казах: „Лексо и аз сме партньори“. Имах предвид магазина, който държим заедно.

Точно там е и първата ми спирка навън.

Има нещо гнило, защото оня добитък спря да ми идва на свиждане от сума си време. Просто ей така. Без никакво обяснение. Така че, вземам автобуса до Лийт, но като слизам шибаният магазин дори не е там!

Искам да кажа, там е, но всичко е променено. Сега е някакво тъпо кафене.

Обаче той е там, седи зад бара и чете шибания си вестник. Не мога да не го видя, грамадното му копеле, скапания му хипопотам. Мястото е празно. Някаква дърта вещица и две задръстени копелета набиват закуски. Лексо припка, принася-отнася в кафене като някаква огромна мома-сервитьорка! Той поглежда, вижда ме и за малко да се преметне на пода.

— Здрасти, Франк!

— Здрасти! — викам. Оглеждам тоя тулуп, малките масички, някаквите му китайски писаници по стените, скапаните дракони и така нататък. — Какво е всичко това?

— Направих го на кафене. Няма пари в мебелите втора ръка. Вечерите е тайландско кафене. Много е популярно сред гъзарите и студентите — ухилва се той и се надува.

Кво’ кафене? Тайско ли? Кви изобщо ги плещи тоя тъпак?

— Ъ?

— Приятелката ми, Тина, всъщност тя го движи. Има диплома по кетъринг. Прецени, че би вървяло по-добре като кафене.

— Значи не я караш зле — казвам обвинително и се оглеждам, за да му покажа, че хич не съм очарован.

Веднага разбираш, че копелето е готово да сложи картите на шибаната маса. Гласът му се снижава, интонацията става една равна, равна и той ми кима да мина отвътре. Сега ме гледа в очите.

— Да, вярно, наредил съм се. Край на дилърския бизнес. Много е напечено. Мястото е вече на Тина, човече — заявява той. — Разбира се, ти ще си получиш своето.

Продължавам да го гледам, опирам се на стената и после хвърлям поглед към кухнята. Усещам как той леко се стяга, явно се шашка, че всеки момент ще избухна. Голямото копеле е много самоуверено с тия ръце като лопати, ама те не значат нищо, ако си наточен като кама отвътре. Да, копелето извръща очи към кухнята, проследявайки погледа ми. Веднага осведомявам гигантското копеле как седят нещата.

— Нещо отдавна не беше минавал да ме видиш в пандиза, а? — викам.

Той само ме поглежда с онази малка своя шибана усмивчица, дето си я има. Чувствам как копелето изобщо няма време за мен и всъщност с радост би ме заритал надолу по шибания Лийт Уок.

Нека само пробва.

— И нека ти кажа още нещо — половината от стария магазин беше мой, което значи, че половината от всичко това е също моя — казвам на копелето, оглеждайки кафенето, сканирайки новата си шибана инвестиция, така да се каже.

Веднага си личи, че кръвта на копеленцето майчино закипява, но още се пробва да ми пробутва глупости.

— Честно, не си те представям как сервираш чай и сладки, Франк, но ще стигнем до някакво споразумение. Ще ти шаря както трябва, пич, стари ми приятелю, не се съмнявай.

— Позна — казвам. — Още сега ми трябва кеш — осведомявам голямото копеле.

— Никакъв проблем, приятел — вика ми и брои някакви двайсетачки.

Главата ми бучи, не знам какво изобщо става. Все пак подава пачка, но продължава да дудне същите глупости:

— Виж, Франко, чувам, че Лари Уайли още е с Дони Лейнг — казва той.

Вдигам глава и срещам очите му.

— Вярно?

— Да. Нали ти ги свърза? — Лексо се ухилва невинно, а после пуска онзи леден поглед и кима. Явно иска да каже, че са се преебали.

Опитвам се да стопля какво трябва да значи всичко това, какъв е крайния резултат, кой кого е преебал, а копелето продължава:

— Никога няма да се сетиш, кой движи сега Порт Съншайн. Един твой стар приятел. Сик Бой му викаха преди.

Сега вече направо ме изтриса страшен главобол, като един от онези, които получавах вътре в дранголника… имам чувството, че главата ми ще се сцепи. Всичко се е обърнало надолу с главата… Лексо с кафене… Сик Бой с пъб… Лари Уайли работи за Дони… трябва да се измъкна на въздух, трябва ми време да обмисля нещата…

А копелето не спира да плещи:

— Тоя следобед ще ходя до банката, Франк и ще ти дам една по-сериозна пачка да те уредя. Докато не се разберем за нещо по-постоянно. У майка си ли ще живееш?

— Да… — викам, главата ми пулсира, изобщо не знам къде ще ходя… — предполагам…

— Е, тогава ще отскоча довечера. Ще поговорим като хората Нали? — разправя копелето, а аз кимам като някой малоумник, слепоочията ми туптят, а някакъв дъртак идва да иска руло с бекон и чаша чай, излиза някакво гадже с престилка иззад Лексо, той й кима и тя сервира на старото копеле. Лексо вади тефтер и химикалка и записва някакъв шибан номер. После ми размахва под носа един от тези новите телефони, онези без жици.

— Това е номера на GSM-а ми, Франк.

— Добре — викам. — Вече всяко шибано копеле се мотае с такъв. И аз имам нужда. Намери ми един — разправям.

— Ще видя какво мога да направя, Франк. В крайна сметка ще те заведа да си вземеш — казва той, зяпайки онази пичка, сервитьорката.

— Бива… ще се видим после — викам, щастлив да се измъкна на чист въздух. От миризмата на мазнина вътре направо ми се драйфаше. Просто още не мога да повярвам колко се е променил магазина ни, за мебели, де. Набутвам се в съседната аптека и едно гадже ми дава нурофен. Вземам две хапчета и повървявам нагоре по Уок. Хапчетата си ги бива и след двайсет минути главоболието изчезва. Искам да кажа, шантава работа, още го чувствам, но не е толкова остро. Правя обратен завой и се връщам да надзърна в кафенето и виждам, че Лексо се разправя с оная, своята и вече не изглежда толкова самодоволен. Това е положението, половината от шибания магазин си е мой и ако ще ми го плаща, ще трябва да се изръси по-сериозно.

Да-а, виждам го копелето, седи на маса до витрината, и прави сметки. Така е пич, и аз си правя сметката, тромаво копеле. Тръгвам по Уок отново и зяпам лицата на минувачите, търся някой познат. А какво виждам насреща си? Две мръсни копелета с дълги вити къдрици, бели момчета и така нататък, вървят си сякаш са си вкъщи, после някакъв, мязащ на сводник тип излиза с малкото си кученце от магазина и се качва в лъскавата си кола. Кои са тия копелета? Това не е Лийт. Къде са истинските пичове? Поглеждам тефтерчето си, влизам в една телефонна будка и набирам номера на Уайли. Явно е от тия готините преносими телефони. Лексо да внимава да ми намери бързо един, че…

— Франко — вика Лари, абсолютно невъзмутим, сякаш тъкмо е чакал да звънна. — От панделата ли звъниш?

— Не, от шибания Уок ти звъня — осведомявам го. Той мълчи известно време и после пита:

— Кога излезе?

— Няма значение. Къде си сега?

— По работа съм в Уестър Хейлз, Франк — казва Лари. Замислям се. Не съм готов още за среща със старата, че да ми пили по нервите.

— Добре, среща след половин час пред хотел Хейлз. Ще взема от черните таксита и за секунди съм при теб.

— Ъ-ъх… сега работя за Дони, Франк. Той може…

— Аз бях тоя дето ви събра да работите заедно, на първо място — казвам му на копелето. — Ще се видим след час в Хейлз, само да си хвърля нещата у майка ми, после изхвърчам.

— Хубаво. Ще се видим тогава.

Затръшвам слушалката и си представям как шибания боклук веднага ще звънне на Дони Лейнг, преливащ от щастие пръв да съобщи кофтито новина. Да, знам си стоката много добре. Отивам у майка ми и тя започва да реве и да се тръшка колко е чудесно, че съм се върнал и всякакви такива простотии.

— Да — викам. Тя страшно е напълняла. Тук вкъщи, в нейната къща, много повече си личи, отколкото при шибаните свиждания.

— Трябва веднага да кажа на Елизабет и Джоу.

— Хубаво. Няма ли нещо за хапване?

Тя слага ръце на кръста си.

— Нагладувало ми се детето. Щях да ти направя супа, но след малко започва бингото ми и, ами, обикновено се събираме с Мейси и Дафни първо за по едно малко в Пърсивиър… — гласът й се снижава. — Но можеш да отскочиш отсреща до закусвалнята. Сигурно си загорял да хапнеш от хубавата риба с картофки.

— Добре — викам и си мисля, че поне ще мога да си взема обяда и да ям по пътя за Лари.

Излизам, вземам риба с картофки в картонена кутийка и се мятам на черно такси. Копелето се опитва да ме гледа възмутено сякаш хич не му е приятно да нагъвам в шибаното му такси, но получава дълъг недвусмислен поглед и не посмява да се отваря.

Сядам в Хейлз и Лари взема по питие. Той е с някаква групичка копелета, на които той само кима и те се изпаряват в шибания ъгъл. Отваряме приказка за това и онова, опитвам се да наваксам с материала. Лари е голямо приятелче и хич не ми дреме кой какво разправя за него. Поне момчето ми идваше на свиждане в шибания пандиз. Но пичът е хлъзгаво копеле и трябваше да разбера каква е точно далаверата, която въртят с Дони, просто трябваше да се светна по въпроса. Само внимавах да не се натряскам много, защото пачката на Лексо направо ми прогаряше джоба. Видът на Лари ми подсказва, че парцалите, с които съм се облякъл не са в крак с модата. Копелето си пада по лафа и пийването, но иска първо да свърши работа.

Обръщаме чашите и поемаме по онази улица, за която преди раздуваха, че щяла да стане новата Принсес Стрийт. Така и си остана проста асфалтова пътека, която свързва търговския център и блоковете с малко тревичка от двете страни. Принсес Стрийт сред панелките? Ебати вица!

Лари, както винаги, го е ударил хормонът. Гледа някакви малки момиченца пред един от блоковете и разправя:

— Трябва да запомня да намина насам след няколко години!

Момиченцата си пеят:

— Мистик Мег, Мистик Мег кажи, гаджето ми покажи!

А шибаният Лари буква по буква произнася името си:

— У-А-Й-Л-И!

— Майната ти, изрод извратен!

— Само се ебавам, Франк — хили се той.

— Тъпите ти шегички могат да ме ядосат — срязвам го. Надявам се, че копелето наистина се шегува. За негово собствено добро. Лари го разиграва готин небрежняр, но е зловредно копеле. Номерата му край нямат, поне докато не го огрее. Братята Доил го погнаха, когато една от сестрите глътна топката от него. Така стана сварката, че се заигра с мен и Дони. Разправя ми за гаджето, при което сме тръгнали.

— Шибаният му непрокопсаник, тоя Брайън Леджърууд. Обрал си крушите без да каже на никой. Просто, ей така, изпарил се един ден. Оставил жената и хлапето с всичките си дългове. Дългове на комар, значи.

— Не се прави така, просто не се прави — викам.

— Вярно — разправя Лари. — Жалко за гаджето. Готина мацка и така нататък. Но бизнесът си е бизнес. Какво да правиш? Разправят обаче, че хич не била от срамежливите. Мелани се казва — казва той по оня свой мазен начин. — Разправят оня, Тери Лосън, май той я оправял. Помниш ли го това копеле?

— Ъ-хъ… — викам, но се напрягам да свържа някаква физиономия с името, докато Лари тропа по вратата.

Отваря гаджето Мелани, наистина страхотно парче и си личи, че Лари е искрено впечатлен. Косата й е мокра, току-що мита, спускаща се на онези ми ти дълги къдри по жестоките й рамене. Облечена е със зелен пуловер с остро деколте и джинси, които сякаш е облякла в последния момент, за да отвори вратата. Без сутиен е и си личи, че Лари веднага го е отбелязал и сега се чуди, дали е с бикини или не.

— Виж, казах ти вече. Дълговете на Брайън нямат нищо общо с мен.

— Може ли да вляза, за да поговорим? — вика той. Да, сега се сещам, помня го Тери Лосън, двамата се знаем от хлапета. Около футбола.

Мелани скръства ръце.

— Няма за какво да говорим. Говори си с Брайън.

— Щях, вярвай ми, щях, само да знаех къде е — разправя Лари с онази шибана усмивка.

— Нямам представа къде може да е — казва му тя.

Точно в този момент някакво друго младо гадже, горе-долу на същата възраст, доста дребничка, с черна коса, изниква с дете в количка.

— Какво става, Мел? — пита тя.

— Мутри. Заради Брайън — отвръща тя. Дребното гадже с черната коса се обръща към мен:

— Брайън я заряза. Взе и нейните пари. Изобщо не го е виждала, това е истината. Мел няма нищо общо.

Просто вдигам рамене и й казвам, че не съм някаква шибана мутра, просто съм тук с Лари, защото го срещнах на улицата. Забелязвам малката жълта подутина под окото й. Питам я как се казва, тя вика Кейт и се разприказваме, докато Лари изнася шибаната си лекция на другата.

— Това са правилата на играта, скъпа. Вече знаеш. Като при семейните кредити. Домакинството като цяло, а не отделните членове погасяват задълженията.

Мелани се е спекла от шубе, но се опитва да не го показва. Кейт ме гледа с умоляващ поглед, сякаш иска да го спра. Дребното на Мелани ревва, защото си е изпуснало играчката, тя се навежда да я вземе и хваща погледа на мръсното копеле, което оглежда задника й. Но за нейна чест, тя го зяпа с твърд поглед.

— Ей, ей! За какво е този поглед? — казва Лари. — Аз съм на твоя страна, скъпа.

— Да, бе. Няма друг начин — вика тя, но гласът й издава страх. Дребната Кейт продължава да ме гледа и си мисля, що пък да не се пробвам, мина толкова време откакто… и тоя Лари, толкова е нагъл, че ми лази по нервите.

— Виж — викам му, — не е това начинът да се уредят нещата, Лари…

— Неприятно е, знам — казва Лари, такъв един самата благост, снижава глас, сякаш е подушил възможността. — Виж… не мога нищо да обещая, но ще поговоря с човека да ти даде малко повече време… — усмихва се той.

Мелани го зяпа и насилва кисела усмивка и измъчена благодарност.

— Знам, вината не е твоя, просто си вършиш работата…

Лари задържа погледа й за секунда и разправя:

— Вижте, що да не идем довечера да пийнем по едно малко и да обсъдим цивилизовано нещата?

— Не, благодаря — отвръща му тя. Веднага се намесвам.

— А ти, Кейт? Намери някой да гледа хлапето!

— Не мога — усмихва се тя. — Нямам пари!

— Аз съм старомоден — намигвам. — Не обичам гаджетата да плащат! Осем добре ли е?

— Ами, да… но…

— Къде живееш?

— Отдолу, точно под този апартамент.

— Ще те взема в осем — казвам. После се обръщам към Лари. — Хайде, човече… — сграбчвам го и го избутвам.

Слизаме по стълбите, а шушумигата ми мрънка.

— Мамка му, Франк, моята щеше да се навие, ако не ме беше издърпал!

Направо му казвам:

— Гаджето изобщо не се интересува от теб, нещастно копеле! Нещо да кажеш за мен обаче, с тая Кейт, а!

— Тия са лесен улов, постоянно без пари и веднага се лепват като видят, че имаш пачка.

— Да, бе, само дето не се залепиха за теб, копеле нечестиво — викам му. Той не изглежда особено доволен, но не може да каже и гък. Наглостта му се е изпарила като на изпразнен хуй и се шашка какви ще ги разправя на Дони.

Това си е негов проблем. Само няколко часа откакто съм на вън и се уредих с пичка. При това младо, свежо гадже, както си трябва! Световен рекорд, копеле, ще си наваксам за цялото изгубено време!

19. ПРИЯТЕЛИ

Сик Бой постоянно подсмърча, човката на това копеле направо шурти, повече от моята шурти, значи. Като ручейче е, човече, криволичи, криволичи и стига до горната му устна. Мине не мине и издърпа кърпичка от пакетчето Клийнекс, но това не помага, не помага значи, защото носът на котака продължава да тече като ручейче. И какво още правят ручейчетата? Ромолят и бълбукат, човече, направо те засипват с гърголене. Това прави и той в момента, не спира да дудне, което мен не ме притеснява, обикновено хич не ми пречи, но сега се спичам, защото Али слуша всичките тия простотии. Направо попива всяка дума, човече. Идеята да дойдем в Порт Съншайн и да го видим не беше моя, беше си чисто нейна, на сто процента. Може би беше глупаво от моя страна да идвам насам оня ден и може би бях прекалено несправедлив към котака, но нервите ми бяха пред скъсване, а и преди и той достатъчно дълго е бил на тоя хал, че да прояви малко съчувствие. Но не, копелето се интересува само от себе си. Толкова е фрашкан със самочувствие, че се чудя как остава място за коката, дето я дърпа. Сега не спира да мели за някакви филми, за индустрията и подобни простотии. Лошото е, че тя му се връзва и още по-лошото е, че надушвам как се връща миналото…

Ревнив… Безполезен… И двете, човече, и двете.

А Сик Бой не се е променил много, човече. Не, не, не е, котакът със сигурност си е същия, защото не спира да плещи на любилата си тема — себе си, себе си и своите големи кроежи и планове.

Оставя ни малко на мира чак, когато барът се напълва и клетата стара женица, която се пробва да се справи сама, започва да го вика. Той два пъти подред се прави, че не я чува, но накрая става и се включва да помага с крайно нежелание зад бара.

— Чудесно е, че се видяхме със Саймън отново — казва Алисън и се разприказва за старата тайфа, за Кели, за Марк и Томи, клетия Томи, човече.

— Да, Али, Томи наистина ми липсва — казвам и страшно ми се приисква да поговоря за Томи, защото понякога сякаш е напълно забравен, а не е правилно така, не е хубаво. Като започна да говоря за него, често другите се цупят, все едно съм някакъв гробовен тип, но не, няма такова нещо, аз просто искам да си спомням за него, това е, нали разбираш?

Али ходи на фризьор днес и си подстрига косата, но остави бретона си дълъг. Честно казано, повече я харесвах преди, но си затраях. Подобна забележка може да преобърне лодката, ако ти се клати положението с някое гадже, гаранция.

— Да — казва тя и пали фас, — Томи беше чудесно момче. — После се обръща към мен и изпуска дима, а от очите на моето момиче лъха студ. — Но хероинът го довърши.

Оставам като треснат, човече, не мога да произнеса даже Шотландска Футболна Асоциация, човече. Трябваше да й кажа, че Томи не беше толкова затънал, а просто извади лош късмет, защото другите се боцкахме много повече, но не й го казвам, защото Сик Бой пристига с още пиене и си е все същия Сик Бой. Сик Бой отвсякъде.

В главата ми се въртят като развален грамофон: ЛОНДОН… ФИЛМИ… ИНДУСТРИЯТА… ЗАБАВЛЕНИЯ… БИЗНЕС ВЪЗМОЖНОСТИ…

Не удържам, човече, седя яко друсан, слушам тия простотии и някаква злобица започва да ме яде и питам:

— Значи, в Лондон не си работил за себе си, така да се каже?

Сик Бой се изпъва като бастун, гръбнакът му сякаш се вдървява от коката и той ме изглежда сякаш току-що съм казал, че италианската му майка духа на ченгета. О, да, в очите на котака има истинска омраза, но той не казва нищо, само студено се вторачва в мен, значи.

Това ме изнервя и някак имам нужда да кажа нещо отново:

— Не, човече, исках да кажа, само си мислех, че като си тука, така да се каже…

Лицето му някак се стяга. Сик Бой и аз: преди се навивахме един друг, но тогава си бяхме близки. Сега само си лазим по нервите.

— Да сме наясно, Спъ… Даниел. Върнах се заради бизнес перспективите: да правя филми, да движа този бар… Това — той прави широк пренебрежителен жест, — това е само началото.

— Не бих казал, че правенето на домашно порно и една огрухана кръчма в Лийт, са кой знае какви бизнес перспективи.

— Само не започвай — клати той глава. — Ти си шибан неудачник, приятелю. Само се виж! — Той се обръща към Али. — Погледни го! Съжалявам, Али, но не мога да не го кажа.

Али го поглежда, ама така ужасно мрачно, значи.

— Саймън, смятах, че сме приятели.

И копелето веднага прави това, което винаги е правил най-добре. Измества вината, оправдава се и в същото време прецаква другите.

— Виж, Али, върнах се тук и отвсякъде ме залива негативна енергия от неудачници. Просто не мога да работя така. Каквото и да кажа веднага ме поливат със студена вода. Приятели? Нали така наречените приятели трябва да те окуражават? — ехидно се подсмива той. После ме сочи обвиняващо. — Каза ли ти той, че беше тук оня ден? Първата ни среща от години?

Али, така да се каже, клати глава и ме пронизва с очи.

— Щях да ти… — опитвам се да обясня, но Сик Бой ме изпреварва.

— И какво ми се сервира? Няма „здрасти, Саймън, как си, от толкова време не сме се виждали“ — казва й копелето и разиграва жестоко обиден. — Не, не и от него. Влиза и веднага се пробва да ме цеди, няма и едно добър ден за начало!

Алисън отмята бретона си и ме поглежда.

— Вярно ли е, Дани?

И както в онези кошмарни моменти, когато си друсан и ти е кофти, виждаш как нещата се случват, още преди да са се случили. Точно така стана и сега, човече. Сякаш виждам себе си, как ставам с резки, отсечени движения, целият треперя като в старите черно-бели филми с лош монтаж и неестествена скорост. Виждам как устата ми се отваря и го соча с пръст, преди всичко наистина да се случи. И тогава, да, скачам и соча тоя гадняр и му казвам:

— Ти никога не си ми бил приятел, истински приятел, като Рентън!

Физиономията на Сик Бой се криви подигравателно, а долната му челюст изхвърча напред като чекмеджето на магазинерска каса.

— Какви ги плещиш! Копелето ни обра!

— Мен обаче не ме е обрал! — изкрещявам, удряйки се с пръст в гърдите.

Сик Бой млъква. Потъва в истинско гробовно мълчание, но продължава да ме фиксира. О, не, мамка му, издъних се. Изтървах се. Алисън също ме гледа. Два чифта опулени огромни очи, обвинително насочени към мен.

— Значи — процежда той, — ти си бил в комбина с него.

Копелето поглежда Али и тя свежда глава. Али е много добра в пазенето на тайни, но хич не я бива да лъже.

Не искам злите му прожектори да са насочени върху нея, затова изплювам камъчето.

— Не, не знаех нищо за това. Кълна се в живота на Али и Анди.

Зверският му поглед е още по-бесен, но той знае, че не го лъжа. Също знае, че има и още.

Предавам се, чегъртайки с нокти по подложката за бира.

— По-късно обаче получих пари. По пощата. Само моя дял, не повече.

Очите на Сик Бой продължават да дълбаят в мен и аз просто знам, че и да искам, не мога да излъжа, защото веднага ще усети.

— Пощенското клеймо беше от Лондон и пристигна след около три седмици откакто се бях върнал тук. Нямаше бележка. Оттогава нито съм го чувал, нито съм го виждал, но съм сигурен, че той ми ги беше изпратил, няма кой да е друг — казвам му. После викам, ама така, фукайки се. — Марк се погрижи за мен!

— Целия дял? — пита гадния котак, а очите му ще изскочат.

— До последното пени, човече — казвам му, ликувайки, значи и сядам обратно, защото ми е кофти. Али ме поглежда обвиняващо, но аз само вдигам рамене и тя пак забива глава в пода.

Личи си, че главата на Сик Бой направо се върти. Нещо като ония сфери с топките при тегленето на тиража от лотарията или жребия за Шотландската Купа. Изглежда истински засегнат, този път определено не разиграва постановки. Внезапно обаче копелето се ухилва с усмивка, която конкурира логото върху синята му „Лакоста“.

— Така ли? Голям келепир си видял, няма що. Уредил си си живота като гледам. Инвестирал си добре парите.

Али отново вдига глава и ме поглежда.

— Тези пари, когато взе онези неща за детето… били са от Марк Рентън?

Мълча.

Сик Бой гледа чашата си с уиски, вдига я и я пресушава, а после започва да почуква с нея по масата. Продължавам да седя като в някакъв шибан ступор.

— Така, точно така — ухилва ми се подигравателно той. — Нищо не си направил. И никога няма да направиш!

Просто не се сдържам и го казвам. Казвам, че ще направя, че пиша история на Лийт.

— Е, това вече е върхът! — изцепва се Сик Бой през бара и няколко души се извръщат.

Али ме поглежда все едно нещо съм се чалнал.

— Какви ги приказваш, Дани? — пита тя.

Просто трябва да се изпаря оттук, да се махна веднага. Ставам и тръгвам.

— Отрицателна енергия, а? Това ще го запомня, значи. Чао!

Сик Бой повдига вежди, но Али идва с мен до вратата и излизаме вън.

— Къде отиваш? — пита тя и обгръща ръце около себе си.

— Имаме среща на групата — казвам. Хладно е и макар, че е облечена със синята си плетена жилетка на Али явно й е студено.

— Дани… — започва тя, потърквайки ципа на якето ми между палеца и показалеца. — Ще се върна и ще поговоря със Саймън.

Гледам я и не мога да повярвам.

— Той е разстроен, Дани. Ако се изпусне за парите някъде и това стигне до ушите на хора като Втората Награда… — тя се поколебава малко, — …или Франк Бегби…

— Хубаво, добре, иди и говори със Саймън. Не може да го оставим да страда просто така, нали? — озъбвам се, но, мамка му, има нещо вярно. Бяхме Рентс, Сик Бой, Втората Награда и Бегби в Лондон и Рентс направо си ни обра. Но на мен ми даде парите. Явно не е дал нищо на Сик Бой, но за другите не знам. Сигурно и Бегби нищо не е получил, защото съвсем се смахна и утрепа оня, Донъли, за което го тикнаха в пандиза, макар и Донъли да беше гадна твар, такъв си беше, не може да не отбележим.

— Върви да не закъснееш — казва тя и ме целува по челото, после се обръща и си отива обратно вътре.

Отива си.

И това отключи нещата, така да се каже, бях целият на нокти от превъзбуда и тревога, но като отидох на сбирката взех и им разказах всичко за това, за историята на Лийт. Цялата работа е, човече, че тази Ейврил, беше толкова щастлива, страшно щастлива, значи. Струваше си само да видиш усмивката върху лицето й. И така, вече го направих, разприказвах се и създадох очакване за себе си като човек на писаното слово. Човек, който върви нагоре, изявен местен историк, активен, борещ се.

Но не съм такъв. Оня пич по телевизията, онзи, дето раздува за древните цивилизации, не можеш някак да си го представиш да казва: ей, човече, май не трябва да изпускам от поглед това момче от Лийт, новия колега. Ако взема да се разсея ще почне да се увърта край моите пирамиди и да забива за египетските баровци, значи. Не, не мога някак да си го представя.

Но въпреки това, трябва да се пробвам и може би, да докажа на Али, че струвам повече, отколкото ме мисли. Да докажа на всички, може би.

Когато за първи път срещнах Алисън тя беше особено и прекрасно момиче, чудна кожа като с тен, дълга черна вълниста коса и перлени зъби. Но беше малко от оня напрегнат тип, сякаш имаше някакъв невидим вампир, прикрепен за врата й, който просто изсмукваше енергията й.

Тя никога не ми е обръщала особено внимание. Винаги си е падала по него. Помня как един ден само ми се усмихна и сърцето ми се пръсна на хиляди парченца. Когато се събрахме, си мислех, че това е наркоманска работа, че щом останем чисти един ден, тя ще поиска да продължи нататък. Но после дойде детето и тя някак остана. Точно това е, май, човече, дребният, той е най-вероятната причина, че остана толкова дълго с мен.

Но сега тя отново изглежда, сякаш я изцежда вампирът и познай, кой е този вампир, човече? Този вампир съм аз. Аз.

След сбирката се замислям, дали Али не е още в Порт Съншайн. Но няма начин, просто не мога да издържа още една среща със Сик Бой точно сега. Вместо това правя обратния завой и се отправям към града, където се натъквам на Братчеда Доуд, който излиза от Олд Солт и отиваме за по джойнт в апартамента му на Монтгомъри Стрийт. Пичът си има много точна малка квартирка. Малко северна, стаите искам да кажа, но по-скоро от онези симпатични малки жилища, отколкото онези, големите. Вътре всичко е много добре пипнато и готино, като изключим голямата обрамчена снимка на Глазгоу Рейнджърс над камината от ерата на Сунес. Има готин кожен диван и аз направо колабирам в него.

Аз харесвам доста Братчеда Доуд, макар да плямпа много, и след няколко джойнта и една бира вече му разправям за женските си проблеми.

— Няма страшно, приятел, Otnia vincit amor, любовта побеждава всичко. Ако се обичате, всичко ще се оправи, ако ли не, време е за промяна. Точка — казва Доуд.

Обяснявам му, че не е толкова просто.

— Значи, има един пич, който преди ми беше приятел и навремето те бяха гаджета, а сега той се е върнал в града, отново е на сцената, така да се каже, значи. Копелето е адски самовлюбено и страшно ме издразни и казах някои неща, които не биваше да казвам, нали разбираш?

— Veritas odium parit — казва някак мъдро Доуд. — Истината извиква омраза — добавя той заради мен.

Направо е лудост, дето съм се хванал да пиша книга като не мога да си напиша името, а Братчеда Доуд е като някакъв учен, по латински, значи, а е Глазгоу, така да се каже. Никога не би си и помислил, че в Глазгоу има училища, но явно има и сигурно са по-добри от нашите. Та, питам аз добрия Братчед Доуд:

— Откъде знаеш толкова много неща, Доуд, латински и така нататък?

И той обяснява, докато аз завивам нов джойнт.

— Аз съм обикновено момче, което се е самообразовало, Спъд. Ти просто произхождаш от различна култура от нас, протестантите, значи. Не казвам, че не можеш да си като мен, защото можеш. Просто изисква повече усилия от такива като теб, защото не ви е в културата. Разбираш ли, ние сме стъпили здраво на традицията на преподобния Джон Нокс, шотландското протестантско образование на работническата класа. Затова и аз съм инженер по професия.

Тук нещо не стоплих, не му хванах мисълта на добрия котан.

— Но ти не работеше ли като охрана?

Доуд клати пренебрежително глава, сякаш това е незначителна подробност.

— Само временно. Докато си уредя нов договор в Близкия Изток. Бачкам само, за да се намирам на работа. Не искам да те обиждам, приятел, но ще ти го кажа, защото виждам, че имаш потенциал. Работи напусто, но залудо не стой. Otia dant vitia. Това е разликата между предприемчивия протестант и безхаберния католик. Бихме работили всичко само да не губим форма, да запазим дисциплината си, докато не се появи следващото голямо нещо. Няма начин просто да дремя и да пилея парите си от Оман.

Започвам някак да се чудя, колко ли кеш е струпал котака в кошничката си в Клайдсдейл Банк.

20. Мръсен № 18738

Беше хубаво, че отново видях прекрасната Алисън, макар скандалът с онова друсано пършиво деграде, което се влачи с нея, да ме разстрои. Ще се опитва да хапе, мършавият му наркомански задник. Трябваше да го изхвърля на улицата и да го изгорят с другите боклуци на сметището.

Нещата или се оправят или се скапват. Сещам се за Спъд и си мисля, че най-лошото вече е минало. Но не би. Става още по-лошо. Влиза познайте кой!

— Сик Бой! Съдържател на шибан пъб! Ти, да въртиш пъб в Лийт! Знаех си, че ще намериш начин да не излизаш от кръчмата!

Мъжът носи старомодно кафяво яке-бомбър, вехти маратонки Найки, дънки Ливайс и нещо, което прилича на архаичен модел риза Пол и Шарк на райета. Разбира се, цялостният ефект просто крещи — „Пандизчия“. Може по слепоочията и да има малко сребро, а по физиономията някой и друг „Марс“ отгоре, но копелето изглежда в отлична, форма. Не по-дърт и с един ден отгоре, сякаш е прекарал цялото това време на санаториум, а не в пандиза. Сигурно по цял ден е блъскал щанги. Дори среброто по слепоочията му изглежда нереално, все едно някой гримьор от киното го е лепнал отгоре само, за да постигне ефекта на състаряването. Буквално загубвам ума и дума.

— Не вярвах, че ще доживея този ден! Казах ти, че ще се върна, копеле! — повтаря той, демонстрирайки, че ни най-малко не е загубил своята склонност към отегчително повторение и дори я е доразвил в чудесните парникови условия на панделата. Представи си да си затворен в една килия с това чудо! По-добре да ме хвърлят на лъвовете!

Челюстите ми се свиват и бавно скърцат една в друга. Определено не е само от коката, която взех преди да дойдат Мърф и Смърф. Пускам измъчена усмивка и си намирам езика.

— О-о-о, Франко! Как е?

Верен на старите си навици, копелето никога не отговаря на въпрос, щом самият има няколко на ум.

— Къде, на майната си, живееш сега, Сик Бой?

— Зад ъгъла — смутолевям неопределено.

Той ме фиксира с оня поглед, който сваля блажна боя, но от мен няма да изкопчи повече информация по въпроса. Очите му се плъзват напред, после обратно към мен.

— Бира, Франко? — гримаснича.

— Мислех си, че никога няма да попиташ, копеле такова — казва той и се обръща към друг изрод до себе си. Този конкретен психопат ми е неизвестен. — Копелето може да си позволи да върти пъб, а не може да уреди стария си приятел Франко с шибана бира. Навремето с това копеле тук яко запивахме, а Сик Бой?

— Да, Франко — ухилвам се с усилие, вдигам халбата към канелката и се опитвам да изчисля колко безплатни питиета ще ми изцежда той на седмица и как това ще се отрази на и без това отънелите приходи, които ми носи този коптор. Заговарям Франко, небрежно подхвърляйки информация и имена, така че да се забият в болния му мозък. Виждаш как колелата се завъртат и той все повече и повече се шашка. Имена и полу-завършени схеми се притискат, за да влязат в съответното платно, подобно на задръстване по магистрала след катастрофа. Разбира се, пропускам едно определено име. Светва ми, че съм едновременно притеснен и странно развълнуван от появата на Франко и се опитвам да сглобя наум груб баланс на заплахите и възможностите, които тя открива.

Опитвам се да остана упорито неутрален и изслушвам глупостите му с мрачно, саркастично мълчание. Отношението на много хора към завръщането на Франко едва ли ще е толкова двойствено.

Другото нагло копеле ми хвърля по някой поглед. Той изглежда по-кльощава и по-малко здравословна версия на Франко — тяло напомпано от затворническа стомана, да, но после изпилено от дрога и алкохол. Очите му са диви психарски цепки, които шарят из душата ти в търсене на нещо добро, което да убият или нещо зло, с което да се идентифицират. Подстриганата нула номер коса открива ръбест череп, който можеш да удряш цял ден и накрая само да си строшиш пръстите.

— Значи, ти си бил Сик Бой, а?

Поглеждам го и продължавам да наливам бирата. Пускам онова превзето изражение, което подхвърля във въздуха мълчаливото подканящо „Е, и?“ и следва борбата на воли, в която се опитвам да накарам този тъпак да проговори още. Но започвам да губя контрол, защото единственото, с което ми се отвръща е онази типична тарикатска усмивка, а и коката започва да ме пуска и се сещам за малкото пакетче в джоба на якето ми, закачено в офиса. Слава богу, самият той ме измъква от задънената улица.

— Лари. Лари ми викат, приятел. Лари Уайли — натрапчиво се представя той. Поемам протегнатата ръка неохотно. Вече виждам как разрешителното за този пъб си отива в канализацията.

— Чух, че сме си го слагали на едно и също място — осведомява ме той и мутрата му се разцепва от зла, фалшива усмивка.

Какви ги плещи тоя кретен?

Лари изглежда е доловил объркването ми и ме светва за положението.

— Луиз — казва той. — Луиз Малкълмсън. Каза ми, че си се опитал да й сводничиш, мръсно копеле.

Опа-а. Бумерангът на миналото, така да се каже.

— И? — кимам, поглеждайки канелката и после него. Мразя да работя на бара. Нямам достатъчно нерви да наливам бира. Добре, че тия чекиджии не поискаха Гинес. Да, все пак това лице ми е познато, принадлежащо на някое от онези смътни злонамерени присъствия в ъгъла на някоя квартира, където си отишъл да се боднеш или да релаксираш.

— Наздраве, приятел! — ухилва се той. — Знам, защото и аз се пробвах.

Бегби поглежда мен, после Лари, после пак мен.

— Мръсни копелета! — казва той с истинско отвращение. И внезапно старият страх ме връхлита за пръв път, откакто Франко влезе през вратата. Вече сме на възраст, не съм го виждал от години, но Франко си е Франко. Само като погледнеш този болен мозък и веднага разбираш, че никога няма да се промени. Семейният или изобщо уседналият живот просто не са в менюто на този изрод. При него изборът се ограничава до смърт или доживотна присъда като en route трябва да завлече колкото се може повече хора. Непоправим.

Лари вдига длани, протестирайки умерено:

— Такъв съм си аз Франко — усмихва се той и после извръща погледа си пак към мен. — Такъв е животът, приятел. Като веднъж си изчукал някое гадже по всички възможни начини, единственото нещо, което можеш да направиш е да пробваш да си върнеш всичките онези мангизи, пропилени по бакардита. Пласираш я за най-добрата цена. Е, тук момчето ще ти каже, Франко.

Копелето си мисли, че съм като него. Греши. Аз: Саймън Дейвид Уилямсън, бизнесмен, предприемач. Ти: тъпа махленска мутра без бъдеще. Кимам, но запазвам подигравателната усмивка за себе си, тъй като шибанякът има вид на човек, с който няма смисъл да се конфронтираш. Идеалното приятелче за Франко, направени от един и същи материал. Сега остава само да се оженят, иначе къде ще намерят по-подходящи хора. Като Бегби например, не е ракетен инженер, но от всяка негова пора струи хитростта на улична хиена и може да надуши от сто ярда, че го гледат отвисоко. Така че поглеждам Франко и кимам към малките боклуци с пръстените и анцузите, които са седнали на масата до джубокса.

— Познаваш ли ги тия, Франко?

Хищните му очи се стрелват по посока на младежкия отбор, моментално изсмуквайки кислорода от въздуха.

— Тия малки копелета се тъпчат с ония лайна. Има много дилъри наоколо. Идват и тук — обяснява той. — Ако започнат да ти се отварят, само ми кажи. Някои от нас не забравяме старите си приятели — високопарно добавя той.

Приятели, оная ми работа!

Сещам се за Спъд, уреден по терлици от рижия крадец, Мистър Рентън. Копелета. Чудя се дали мосю Франсоаз е разбрал за тази сладка сделчица, Мистър Мърфи? О, Дани бой, гайдите, гайдите скоро ще те призоват. Ще те призоват със страшен вой. Да, почти ги чувам. И мелодията, която свирят странно защо ми прилича на погребален марш за един наркоман от Лийт. О, да повече от сигурно е, че за него е тази траурна песен.

В този момент обаче, няма никакъв смисъл да си изигравам картите пред тоя психар.

— Жестът е оценен, Франк. Малко съм се отдалечил от нещата в Лийт, нали знаеш, бях бая време в Лондон и така — обяснявам и забелязвам в пъба да влизат нова групичка малки копеленца. Хващам погледите им преди Мораг, която се е зачела в своето розово романче „Милс и Буун“ и преди старата вещица да се е надигнала със скърцане на всяка своя става от мястото си.

— Шибани клиенти. Трябва да седнем някой път и да побъбрим на спокойствие — казвам, всъщност по-скоро умолявам Бегър Бой6.

— Хубаво — вика Франко и с приятелчето си сядат на ротативките в ъгъла.

Новопристигналите копеленца поръчват и набързо обръщат няколко бири на бара. Чувам ясно какво си приказват, как щели да вземат стоката, да се обадят на този и този, да направят това и онова. Мяркам, че Франко и Лари се изнизват от пъба и настроението на малките нехранимайковци се вдига, гласовете им стават по-високи. Копелето Бегби дори не си е върнало празната чаша на бара. Да не би да си мисли, че съм тук, за да обслужвам шибани плебеи като него?

Отивам да събера чашите и си мисля за бонбонките, които взех от Сийкър, които сега са скатани в кутията с парите в чекмеджето горе в офиса. Очевидно, ще задържа коката за себе си. Докато събирам чашите на поднос като някоя шибана сервитьорка, доближавам най-отворения от дребните копеленца, оня Филип и подхвърлям:

— Всичко точно ли е, приятел?

— Да — отвръща подозрително той. Неговият по-едър, по-малоумен приятел, как му беше името, Къртис, оня, дето е прицелът на всички майтапи, приближава. Подобно на останалите и той има цяло кило пръстени по ръцете си. Спирам погледа си върху тях.

— Готини пръстени, приятел — отбелязвам. Кретеноидът отговаря:

— В-в-вярно. Им-м-мам п-п-пет, н-но искам о-о-още три, че да имам по един на всеки пр-пр-пръ…

Той остава с отворена уста и мига на парцали, опитвайки се да изкара останалата част от думата, а аз изпитвам неудържимото желание да се върна на бара, да почистя малко чаши или да пусна „Бохемска рапсодия“ на Куийн на джубокса, докато копелето най-сетне изплюе каквото има за казване.

— …пръ-пръст, значи.

— Сигурно е много удобно като движиш по Уок. Пази ти кокалчетата да не се натъртят от паважа — ухилвам се.

Тъпият малоумник ме поглежда с провиснала челюст.

— Ами… да… — казва той напълно ошашавен, докато приятелчетата му се скъсват от смях.

— Погледни обаче тези — вика Филип и ми демонстрира пълен набор. Толкова близост ми е напълно достатъчна. Пичът е адски нагъл, в очите му има оня блясък на зло копеле. Набутал се е в мен, че чак козирката на бейзболната му шапка почти докосва лицето ми. Облечен е в един от онези скъпи, но безвкусни анцузи, които се ценят от хип-хоп кретенчетата.

Кимам му да дойде до джубокса в ъгъла.

— Надявам се, че не шиткате хапчета — казвам шепнешком.

— Не — отвръща той войнствено. Снижавам още глас.

— Значи може би търсите?

— Ти ебаваш ли ме?

— Не.

— Ами… да…

— Имам бонбончета, петарка парчето.

— Става.

Малкото копеленце си събира парите и аз му бутвам двайсет парчета. След това работата се обръща на същински панаир. Налага се да звъня на Сийкър да прати още. Разбира се, той не удостоява бара с присъствието си. На негово място идва някакъв пор и носи стоката. Час преди затваряне вече съм шитнал сто и четиридесет бройки. После малките копеленца си бият шута по клубовете и пъбът се изпразва, като изключим няколко дъртака, които дремят над доминото си в ъгъла. Отброявам шест хапчета и ги слагам в малко пликче.

Поглеждам към Мораг, която досега ми чаши и е седнала отново със своя „Милс и Буун“.

— Мо, наглеждай нещата за половин час. Налага се да изскоча за малко.

— Добре, не се притеснявай — ломоти старият изпълнителен бойлер, леко повдигайки глава от великият романс, който чете.

С бавна крачка се отправям към полицейския участък на Лийт. В главата ми се върти старата бомбастична фраза: „Пенсиониран като полицай от Лийт“, докато приближавам дребното, тлъсто ченге, лишено от капчица стил, което седи в приемната. От него се носи воня на евтин автършейв, направо с нож да я режеш. Този тулуп сякаш е започнал да се разлага и гние, по врата му потрепват излющени шлюпки екземна кожа, които се задържат на място само от мазна, токсична пот. Да, наистина ти става драго да видиш истински полицай. Неохотно това кебап-ченге ме пита какво би могло да направи за мен.

Удрям шестте хапчета на бюрото.

В дребните му, дълбоко вкопани в лицето очички се забелязва концентрирана енергия.

— Какво е това? Откъде ги взехте?

— Току-що получих лиценза си за Порт Съншайн. Там идват много младежи. Нямам нищо против, те са ми клиенти и си плащат. Забелязах, че няколко от тях се държат странно и ги последвах в тоалетната. Бяха се набутали в една и съща кабинка. Бутнах вратата, тя, ключалката е счупена на тази кабинка, не съм я оправил, но както казах, съвсем наскоро поех бара. Така или иначе, взех тези хапчета от тях и им забраних да идват в бара.

— Разбирам… Разбирам… — казва ченгето-кебап, местейки поглед от мен към хапчетата и обратно.

— Сега, значи, много не разбирам от тия работи, но може да са от ония хапчета фентъзи, за които пишат по вестниците.

— Екстази…

Копелето очевидно получава своите екстази от екземата си.

— Както и да е — казвам аз с припряността на бизнесмен и данъкоплатец. — Цялата работа е в това, че не искам да им забраня да идват на момчетата, ако са невинни, но няма начин да разреша в моят бар да се продават наркотици. Просто искам да ги изследвате и да ми кажете дали става дума за забранени наркотични вещества. Ако е така, още щом ми стъпят в бара тези нехранимайковци веднага ще ви позвъня.

Кебап-ченгето изглежда впечатлен от моята гражданска бдителност, но в същото време му е терсене от работата, която му създавам. Две сили сякаш го дърпат в различни посоки и той се поклаща на място по средата, опитвайки се да избере в коя посока да поеме и ронейки още парченца кожа от екземата по врата си.

— Добре, сър, просто оставете координатите си и ще направим лабораторни тестове. Приличат ми на таблетки екстази. За жалост, повечето младежи напоследък се тъпчат с тях.

Поклащам мрачно глава и се чувствам като детектив в някой телевизионен сериал.

— Не и в моя бар, сър — заявявам.

— Порт Съншайн имаше такава репутация още от преди — обяснява ченгето.

— Това вероятно обяснява, защо я купих на такава цена. На тия приятелчета с дрогата скоро ще им се изясни каква била репутацията! — наливам масло в огъня аз. Ченгето се опитва да изглежда съпричастно, но може би малко съм попреиграл, защото май мисли, че си има работа с онзи тип квартални герои и войнстващи самонавитаци, които ще го вкарат в още по-големи разправии.

— М-мм — мучи той. — Ако има каквито и да е проблеми, веднага се обръщайте към нас. Това ни е работата.

Кимам с разбиране и се отправям обратно към бара.

Когато се връщам, Тери Лимонадения се е курдисал на бара и забавлява Мо с някакви истории, а тя се киска пронизително в регистър, опасен за сухотата на бельото й. Магарешкият й рев рикошира в стените и ми напомня, че не е зле да проверя всичко ли е точно със застраховката на сградата.

Лимонадения също е зачервил бузите. Той се намества до мен.

— Сик Бой, Сай, тъкмо си мислех, че трябва да дойдеш с нас за ергенското парти на Раб в Амстердам този уикенд. Да огледаме стоката в червения квартал.

В никакъв случай.

— Ще ми се, Тери, но не мога да оставя бара — казвам му и извиквам за последни поръчки към мъртвото месо в ъгъла. Нито един от дъртаците не иска още една бира и те се ошумоляват в нощта като призраци, каквито скоро ще станат.

Няма начин да се замъкна в Амстердам с тайфа кочове. Първо правило: търси социално обкръжение от женски пол, избягвайки на всяка цена групи „приятели“. След като затварям бара, Тери ме навива да идем в града, в онзи клуб, където тази вечер пуска неговото приятелче диджей, онзи Ен-Сайн. Ен-Сайн е бая известен и сигурно ще има здрав купон, така че веднага се навивам. Мятаме се на такси, минаваме покрай тарапаната, която се реди пред „Каугейт“ и се набутваме право вътре, като Тери само кимва и намигва на гардовете. Един от тях се оказва познат, Декси, и предъвкваме едно друго за малко.

В Единбург сме, а не в елитарен Лондон и разбира се, няма VIP-бар, така че се налага да се омешаме с плебса. Ен-Сайн също е на бара с няколко млади пича и пички, които му се натискат. Той ни кима недвусмислено и се изтегляме в офиса заедно с още народ и там ни чакат прилежни линийки кока. Има и няколко стека бира, които се посрещат с вдъхновение. Тери ме е запознал с всички, макар смътно да си спомням тоя пич Ен-Сайн, старото другарче на Тери. Двамата са от Лонгстоун, Бруумхаус, Стенхаус или някакво подобно място. Някоя от териториите на Хартс. Странно, напоследък хич не ми дреме за Хибс, но неприязънта към Хартс се е запазила непокътната.

Тери се впуска да разправя за онази вечер на горния етаж на бара.

— Спретнахме си здрав купон при Сик Бой. Имаше една пичка, братко, една студентка, дето учи с Раб Биръл — той свива устни и се обръща към мен. — Какво ще кажеш, а?

Копелето е голямо плямпало, особено на кока и си отбелязвам да внимавам, но в случая ентусиазмът му е просто заразителен.

— Резачка — признавам.

— Обаче дрогата не им понесе. Тая дребната луничавата се запени, а после и онази, якото парче и тя взе, че припадна. Мръсното копеле я откара вкъщи и я е опънал — обяснява той и кима към мен.

Поклащам глава.

— Изобщо не съм я чукал. Джина я заведе в кенефа, после я завлякохме у нас и я сложихме в леглото. Държах се като идеалния джентълмен, примерен до последно, с Ники поне. Е, Джина я опънах у тях.

— Точно така, а после си се върнал и си скъсал Ники от чукане, копеле!

— Не-е-е… Трябваше да ставам рано за да приема стока на сутринта, така че на сутринта отидох право в пъба. Като се върнах Ники вече си беше отишла. Дори и да беше още там, щях да бъда образец на кавалер.

— И смяташ, че ще ти се вържа?

— Така си беше, Тери — усмихвам се. — С някои гаджета е хубаво да се играе с дълги пасове. Не ме кефи да ръчкам някакъв драйфащ труп.

— Шибана загуба — ядосва се Тери. — Защото тази направо си го търсеше — обяснява той на Ен-Сайн или Карл, както го нарича. — Хайде Карл, трябва да дойдеш и ти в пъба. Вземи и някои от твоите пички, дето движат в клуба. Винаги се нуждаем от свежа кръв — примамва го Тери.

Диджеят изглежда пич на място. Малко се отнасяме, разделяйки си едно пакетче с него и той ми казва нещо, от което сърцето ми се разтуптява по-бързо и ако бях дръпнал цялата кока сам.

— Бях в Амстердам миналата седмица. Свирих в клуба на един пич, с който май сте били приятелчета. Рентън. Разправят, че сте се скарали. Виждали ли сте се оттогава?

Какво говори той?!

Рентън? РЕНТЪН? ШИБАНИЯ РЕНТЪН!

О, какъв е проблемът да отскоча да Амстердам. Да поогледам порно пазара. Защо не? Пък и да прибера малко кеш, който ми се полага!

Рентън.

— Сега всичко е точно между нас — лъжа. — Как му беше името на тоя клуб? — подхвърлям небрежно.

— Лукс — отговаря съвсем невинно този Карл Ен-Сайн Юарт, а сърцето ми още малко и ще се пръсне.

— А, вярно — правя се на умряла лисица. — Така беше. Лукс.

Ще му дам аз един шибан лукс на това рижо предателско копеле.

21. Курвите на Амстердам т.3

Каналът днес има зелен оттенък. Не мога да преценя дали е отражението на дърветата или някакво замърсяване. Дебелото брадато копеле в лодката-къща си седи гол до кръста и доволно си пуши лула. Идеален за реклама на тютюн. В Лондон той щеше да бъде един измъчен човечец, който постоянно трепери, че ще му вземат всичко, което притежава. Тук обаче му дреме. С времето британците някак са се превърнали от пичове в най-големите чекиджии на Европа.

Обръщам се към стаята зад себе си и там е Катрин. Облечена в къс син халат, седи на кафявия кожен диван и си оправя ноктите. Долната й устна се издава напред, веждите й са застинали в концентрирана гримаса. Преди можех да я гледам как върши подобни неща с часове. Просто се наслаждавах на присъствието й. Сега се дразним един от друг. В момента ми изглежда толкова нелепо.

— Приготвила ли си седемстотинте гулдена за наема?

Катрин прави небрежен жест към масата.

— В портмонето ми са — казва тя преди да стане, да съблече халата с леко театрален жест и да отиде в банята. Поколебавам се, наблюдавайки как бялата й издължена голота се отдалечава, едновременно възбуден и отвратен.

Поглеждам портмонето й върху голямата дъбова маса. Просветващото око на металната закопчалка сякаш ми намига и ме предизвиква. Има нещо в това да преровиш някое женско портмоне. Навремето, като се друсах, разбивах апартаменти, магазини, обирах всякакви хора, за да взема необходимото, но най-голямото табу, това, което най-трудно прекрачвах, бе портмонето на майка ми. По-лесно е да си набуташ пръстите в путката на някоя непозната жена, отколкото в портмонето на някоя позната.

Все пак, човек определено се нуждае от покрив над главата и аз отварям портмонето и измъквам банкнотите. Чувам Катрин да пее под душа, всъщност по-скоро да се опитва да пее. Германците не могат да изкарат и една вярна нота, както и датчаните, както всъщност и всички европейци. Единствената й дарба е да ме влудява. Да, безпощадно дразнене, отвратителни скандали, вбесяващо цупене. Все бравурни изпълнения на Катрин. Но най-силната й карта са хапливите подмятания, които накъсват ледените й мълчания. Малкият ни апартамент с изглед към канала бе развил атмосфера, силно предразполагаща към параноя.

Мартин е прав. Време е да отворя нова страница.

22. ГОЛЕМИТЕ БЛОКОВЕ

Гледам ги дърветата тук, тия, дето се мъчат в сянката на големите шибани блокове. Недохранени, това е думата, като децата и като шибаните старци, които минават свито и някак шибано извинително покрай тайфите млади нагли копеленца пред търговския център.

Тъкмо минавам оттам сега и само ги гледам тия недоносчета и чувам как гласовете им се снишават, защото, да, гледам ги право в очите. Но акулата не гони дребни риби, защото няма да я заситят. Надушвам шубето на дребните копеленца и те стоят като ударени от гръм, защото знаят, че няма да им се размине.

Някое копеле ще си го получи… главата ми се пръска… дори и двата нурофена не ми действат…

И си мисля кога ме изтресе, да, тази сутрин, съвсем рано, преди да отида у шибаната ми майка. Започна да ме мъчи у Кейт, така, както си бяхме двамата в леглото. Изглеждаше просто страхотно, когато се събудих до нея. Преди това на два пъти се бях извинявал, че не се получава, като й разправях, че е от пиенето. Но сега, след цялото това време, тя само ме зяпаше, все едно нещо не ми е наред. Все едно съм някое от онези извратени копелета в списанията дето оня шибан изрод ми изпращаше в панделата.

Но аз си падам по гаджета и искам точно гаджета. Като бях вътре на топло само удрях чекии и си мислех за гаджета, а сега точно като ми е паднала, при това такава, която харесвам, не мога дори да…

ТОВА МРЪСНО ИЗЧАДИЕ, КОЕТО МИ ПРАЩАШЕ МРЪСНИШКИТЕ СПИСАНИЯ!

Не съм някой извратен педал…

НЕ МОГА ДА ГО ВДИГНА

И ако ми беше казала, само да беше казала „какво, по дяволите, ти става?“, хич нямаше и да ми дреме. Но тя почва с разни „Заради мен ли е? Не ме ли харесваш?“. И трябва да й се обяснявам, за пандиза, за това как първото нещо, което съм искал като изляза е било едно хубаво чукане и как, ето, сега не мога дори да го вдигна.

Стегнат съм като дъска, а тя се свива в мен и ми разправя за копелето, с което е била, оня кретен, дето я е биел, дето й насинил окото, оная синка, когато я срещнах за пръв път. И си мисля, че трябва да се измъкна оттук, защото главата ми, главата ми ще се пръсне. Затова й казвам, че трябва да отида при майка ми.

Влизам в търговския център и направо не мога да дишам. Чувствам се като шибан затворник вътре, заловен в капана на неистовата си нужда да разкова някое копеленце майчино. Като шибана дрога е, не можеш да се откачиш…

Може би е защото съм тук, тук вънка, навън, значи. Все едно не ми е тук мястото, не се вписвам. Мака ми, брат ми Джоу, сестра ми Елизабет. Приятелите ми: Лексо, Лари, Сик Бой, Малки. Вярно, всички се радват да ме видят, но копелетата понасят присъствието ти само за малко. После си бият шута. Така е, всички са адски шибано мили, но после си имат някаква работа, винаги някаква шибана работа, която ги чака. И какво толкова имат да правят? Всичко, освен онова, което правихме заедно навремето, ето какво. Ще си поговорим на спокойствие по-нататък. И ми кипва, усещам как имам нужда да накарам някое копеле ужасно да го заболи. Кога е това по-нататък?

А и Лексо! Какво си мисли, че прави този нещастник с тая кучка и китайското си ресторант-лайняно-кафене. Китайски ресторант в Лийт! Пълно е с тях в Лийт! Не бил китайски, а тайски7.

Кой нещастник ще си сложи вратовръзка да ходи на ресторант, при това жълтурски в Лийт?! Още повече, като през деня е някакво зашморцано клето кафене!

Да-а, Лексо. Дошъл у майка и ми пъха в ръцете шибания плик онази вечер. Два бона. Откупвал дела ми. Вярно, взех ги, защото ми трябваха пари, но кирливецът си прави сметката без кръчмаря, ако си мисли, че с оная курва ще ми бият толкова лесно шута. Лексо ще си го получи и то как ще си го получи.

Но има едно копеле, една физиономия, която най-изпъква сред всички тия в шибаната ми глава.

Рентън.

Рентън ми беше приятел. Най-добър приятел. От даскало. И ме обра. Всичко стана по вина на Рентън. Целият този мой бяс. И няма да ми размине, докато не го докопам. Той е виновен, че ме окошариха. Вярно, оня, Донъли си го просеше, но нямаше да стигна до там, ако не бях бесен заради откраднатите мангизи. Зарязах го на шибания паркинг да умира в собствената си кръв и забих заострената си отвертка в ръката му. После отидох вкъщи и се наръгах сам два пъти — веднъж в корема, веднъж в ребрата с друга остра отвертка. После се превързах и излазих до най-близката бърза помощ. Така ми се размина обвинението в предумишлено убийство. Ако нямах досие и на два пъти не ме съдиха за нападение в пандиза, щях да съм навън от преди години. Направо подигравка и всичко е заради крадливото шибано копеле Рентън.

Трябваше да се махна, да се пръждосам от Кейт, защото не отговарям какво бих направил иначе. Предишното й гадже е бил мръсник, биел я, което не е редно. Някои путки си заслужават пердаха, не си затварят шибаните усти, докато някой не се наложи да им ги разбие. Но не и Кейт, тя не е такава, копелето си е позволило някои прекалени волности да се отнася с жена като нея по подобен начин. Но главата ми се цепеше, и за малко и аз да се изтърва, така че си обрах крушите.

После у майка се разрових из старите си неща, няколко стари сака с лични вещи. И намерих една шибана стара снимка. Аз и тоя мръсник Рентън в Ливърпул на мачовете за Купата. Гледах я толкова дълго, че ми се стори как копелето започва да ми се хили от снимката. И усмивката му става все по-широка и по-широка и да, буквално виждах как като в мултфилмите на главата ми порастват огромни тъпи уши. Да се доверя на подобна измет…

В корема ми почват да се образуват киселини, главата ми бръмчи, по тялото ми преминават спазми. Можех да продължа да я зяпам тази снимка, да продължа бавно да се самоубивам, да я гледам докато не изгори и последния ми бушон. Кръвта ми кипи, издува вените и целия се треса, после избива от носа и ушите ми, но продължавам да я държа, за да покажа, че съм по-силен от това копеле и почти припадам, преди да захвърля шибаната снимка и сядам на дивана, дишайки адски тежко, а сърцето думка като откачено.

Майка влиза в стаята и ме вижда как съм откачил.

— Какво има, сине?

Просто мълча и тя продължава:

— Кога ще идеш да видиш Джун и малките?

— Скоро — викам. — Първо трябва да свърша някои работи. Чувам я като някакъв фон, продължава да си приказва на себе си, по онзи начин, по който сякаш не очаква нещо да й кажеш, все едно, че пее някаква шибана песен или нещо такова. В цъманикането си включва и някакви нови имена, все едно трябва да знам за кого ми приказва.

И така, връщам се в Уестър Хейлз и извеждам Кейт. Слизаме в града с такси. Бутам й няколко банкноти да се оправи с таксиджията, когато излизаме пред клуба, защото виждам един стар приятел, Майк, дето движехме по мачовете, да стои охрана на вратата и отскачам да поприказвам с него.

Та лафя си с Майк на улицата, обръщам се и я виждам да плаща на бакшиша и той да потегля. Тогава се появява отнякъде онова копеле и отива право при нея.

— Значи по курвалък си тръгнала, мръсна стара чанта — изсъсква й той като шибана гърмяща змия и вдига ръка да я удари, а тя се свива назад.

— Недей, Дейви — изпищява тя и по адски доволната му мутра веднага си личи, че и друг път е чувал този звук. Веднага стоплих кое е копелето. Майк мутрата прави крачка напред, но аз го спирам. После тръгвам съвсем бавно към нещастника, защото се наслаждавам на всяка крачка от пътя си. Копелето е хванало Кейт за китката и ме вижда да приближавам.

— Какво искаш шибаняко? Да ти пръсна мозъка ли искаш? Ела, скапан… — зверски се цепи той, но с всяка моя стъпка изпада в по-голяма и по-голяма паника. Веднага чатка, че тази песен ми е добре позната и че подобни неща впечатляват само аматьорите. Личи си как хъсът му се е изпарил. Веднага чатка, че ще му се стъжни. От смелостта му няма и помен, далеч преди да съм се доближил на пет стъпки от него! Вените по тънката му като пергамент кожа се издуват, гръклянът изпъква. А аз, аз съм толкова прекрасно спокоен.

Пускам на копелето бавна усмивка и го фиксирам с очи, оставям го да поври в собствен сос за секунда-две и го отървавам от мъките му с една яка главичка в човката. Бърз десен го сваля на паважа и заради Кейт и натрупалата се публика се чувствам длъжен да му вкарам три шута в главата — два в лицето и един по-лек по тила. Навеждам се и прошепвам на умиращото от шубе копеле:

— Следващия път като те видя си труп.

Той пуска нещо средно между жално скимтене и шибани молби.

Казвам на Кейт, че този повече никога няма да я закача. Така и не оставаме много в клуба, защото искам да се приберем рано. Хвърляме се в леглото и цяла нощ я скъсвам от чукане. Разправя ми, че никога не е виждала подобно нещо! После лежа до нея в леглото, мислите ми се щурат, но после щракват по местата си, поглеждам хубавото й лице и си мисля: това момиче може наистина да ме спаси.

23. Мръсен № 18739

Намираме се точно в центъра на купа с лайната: аз и той. Саймън и Марк. Сик Бой и Рент Бой, тук в Амстердам. Далеч от всичко. Взех адреса на тоя клуб „Лукс“ от Ен-Сайн и той и аз, заедно с Тери, Раб Биръл и брат му — бившия боксьор, набързо се отцепваме от останалите. Някои стари лица от мачовете сред нас изглеждат доста притеснително. Лексо, например, е добър приятел на Бегби, което, разбира се, прави нещата наистина интересни. Тери все пак е основният, с когото движа. Винаги е добре наоколо да има някой, който мисли само за жени. Тактиките му за запознанство не са особено изискани, но той е безпощаден и винаги постига резултати.

Отиваме право към Лукс и питам момчето на вратата, дали Рентс не е вътре. Като разбирам, че е излязъл преди половин час, ми става тъпо и пичът с кокни акцент казва, че сигурно е тръгнал да обикаля клубовете и че няма да е зле да надникнем в Транс Буда. Казва го с онзи вбесяващ ме маниер на привързаност от типа „добрия стар Марк, знаеш го какъв е“. Аз многоу доброу гу зная, чейкиджия тайкъви, но ти очевидно и хабер си нямаш. Значи копелето още може да внушава доверие и да замазва очите на хората. Но това чудесно обобщава курвенския нрав на Рентън: да движиш свой собствен нощен клуб и по някое време да духнеш по чуждите клубове.

Мамка му. Повеждам компанията обратно към червения квартал. Лимонадения мрънка:

— Какво толкова му имаше на мястото, Сики?

Тоя къдрокос боклук, не стига, че ми вика Сик Бой, вместо Саймън пред непознати, но е удвоил залога и го е съкратил на Сики, което удвоява и моята агония. Аз обаче си трая с надеждата, че просто само ще му мине. Покажи на копелета като Лосън слабост и те безпощадно ще се възползват, макар че май точно това обожавам най-много у този тип.

Рентън. Тук в Амстердам. Чудя се как ли изглежда сега, мамка му. Какви промени е направил със себе си през годините. Човек трябва да се опита да разбере какво е и какво не е. Това е цялото щуране в живота. Тоест, какво трябва да оставиш от себе си и какво да вземеш, когато заминаваш другаде. Тъпкан съм с Е и се опитвам да направя сметка, какво аз взимам от себе си, където и да ида, в каквото и състояние да се вкарам. Влизаме в Транс Буда клуб в червения квартал. Стандартен дансинг, чил-аут и бар клуб, където се скупчил контингент от туристи, амстердамци и британски емигранти. Разбира се, Рентън си остава на дневен ред, но аз и Тери по инстинкт сме в постоянна пичеготовност и се отделяме от компанията. Юарт е заклещен от две гаджета и пуска в действие чара си, а Биг Биръл — боксьорът и Раб се присламчват към него. Купувам няколко хапчета от един холандец, който се кълне, че това е, от което се нуждая. Майната му. Нямам настроение за кока, просто не ми се прекарва цялата вечер по кенефите. Иска ми се да забия някоя холандка, прословутата им хубава кожа и така нататък, но Тери се заприказва с две англичанки и аз купувам по питие и сядам при тях в един тих ъгъл. Музиката ми опъва нервите. Холандско ученическо техно, което направо ме побърква. Още една причина да мразя Рентън: заради него се налага да търпя тая помия.

Аз съм с това гадже Кейти от Рокдейл (дълга пепеляво руса коса, странно магнетична бенка на брадичката) и тя ми обяснява, че техното не я кефи, било твърде тежко за нейния вкус. Докато говори, гледам тъмните й гримирани очи, а в главата ми се върти „Рокдейл, Рокдейл, Рокдейл“ и мисълта ми най-общо, съвсем общо, върви така: Грейси Фийлдс от Рокдейл пее: „Сали, Сали, на двора гордостта ни“ и аз чукам Кейти в задния двор на някаква къща, после ми хрумва как би изглеждала Кейти като Каугърл от Рокдейл на задна прашка, по фермерски, класическата порно поза, създадена да демонстрира гениталното проникване по най-добрия начин за камерата. Въпреки това казвам:

— Значи Рокдейл, а, Кейти?

Тери Лимонадения, който забива другото гадже, което вече се е сгушило в него, хваща думите и ми пуска телепатичен поглед, сякаш е прочел мислите ми до пълни подробности. Хапчетата наистина си ги бива.

Мразя да танцувам на монотонно техно и съм страшно доволен, че мога да разпускам в чил-аута. Бум-бум-бум. Като Лондонския маратон, тая шибаня. Няма ли фънк, няма ли соул? Къде е шаренията на дрехите? Музика за глазгоуски протестанти. Тия дървари холандците и разните туристи обаче здраво й се кефят. Всеки танцува сам. Един пич го дава по-нестандартно и прави някакви стъпки заедно с две гаджета и още един тип. Има нещо особено в него. Определено го познавам. Нахлузил е някаква тъпа шапка, която му закрива очите, но разпознавам начина, по който се движи. Увлечен в диджей-микса, той все пак от време на време вдига ръка да поздрави някое копеле на дансинга. Всичко е в онази прикрита енергия, в отпуснатите небрежни движения, рязко контрастиращи с вглъбеността му в танца. Колкото и да изглежда вдаден в нещо, част от копелето винаги остава навън и попива всичко наоколо.

Нищо не пропуска, зловредното копеле.

Това беше човекът с когото предъвквах с часове всякакви глупости. Дивотии как ще станем нещо различно. Сякаш не беше наркоманче, което не може да се откачи от хероина, измекяр от Форта, отебал следването си в Университета, а аз не бях типичния квартален гадняр, което хващаше за канарче всяка пичка с нещастно детство, достатъчно залупена да захапе някоя сълзлива история и потния ми кур.

Това беше старият ми приятел Марк.

Беше Рентън. Рентс.

Копелето, което ме обра. Копелето, което ми беше длъжник.

И не мога, и не смятам да сваля очи от него. Скрит в сенките на малкото сепаре с моята компания — Кейти, Тери и как се казваше другото момиче? Както и да е, гледам само в него на дансинга. Скоро забелязвам, че той се приготвя да си ходи с някакви други хора. Веднага скачам, издърпвайки Кейти за ръка, а тя не престава да говори за приятелката си, налага се да й запуша устата с целувка и кимам похотливо към Тери, който ми отвръща с такава мръснишка усмивка, че направо жал ми става за гаджето с него и най-вече за ануса й. На излизане към гардероба продължавам да се целувам с Кейти и забелязвам, че макар и младо и с хубаво лице, гаджето си е бая налято. Черните дрехи трябваше да ми го подскажат, но все пак е абсолютна куроизстисквачка…

Няма проблем.

Излизаме навън и виждам Рентс да върви надолу по улицата с някаква кльощава блондинка с къса коса и още една двойка. Момче-момиче, момче-момиче, както пее Дани Кай в Бяла Коледа. Колко уютно. Колко цивилизовано. Така гукат ония пуйки от средната класа в Айлингтън, о, колко цивилизовано. Запалваш камина, подаваш им чаша вино и о… Колко цивилизовано. Нарязват с нож няколко филии хляб, като тлъстия ми тъст в Тоскана и питат — Не е ли наистина цивилизовано? Иска ти се да им изкрещиш — не тупани такива, не е цивилизовано, защото цивилизацията е много повече от това да пиеш вино в чаши и да режеш хляб с нож.

Сега Кейти обаче подхваща тази песен, докато следваме тайфата на Рентън по паважа край каналите. Тя цвърчи колко е цивилизо-о-овано тук и се гуши в мен. Цивилизовай мен, бамбино, цивилизовай този шотландски италианец от Лийт, бейби. Тя може да се зазяпва по белезникавите отражения на уличните лампи върху мокрия паваж, но моите очи фиксират крадеца, само крадеца пред нас и ако имах трето око по средата на главата ми и то щеше да е вторачено в крадеца.

Почти ги чувам и се чудя за какво би могъл да говори той. Тук Рентс може да разиграва всичките си номера и претенции: няма я фигурата Бегби, която да го среже с обичайното „ти ли бе, шибан друсар от Форта“ и да накълца самочувствието му на малки, ама много малки парченца. Като се сетя за Бегби дори мога да го разбера нещастното крадливо копеле, да разбера потребността му за бягство, желанието да се измъкне от това море негативна енергия, в което се опитваш да изплуваш, докато ръцете ти не окапят и течението не те отнесе заедно с другите нещастни боклуци. Но да ми извърти на мен тоя номер, на мен, а да уреди онова безполезно деграде Мърфи, това вече не може да бъде оправдано от никакъв аргумент.

Дрънканиците на Кейти звучат като странен саундтрак на мислите ми, които стават все по-злокобни. Сякаш някой е взел саундтрака от Звукът на музиката и го е лепнал в Шофьор на такси.

Те пресичат тесния мост над канала в края на улицата и продължават направо по Броверграхт. Влизат на номер 178 и скоро прозорците на втория етаж светват. Превеждам Кейти през моста, за да огледам по-добре. Тя продължава с нейните „либерализация“, „различно отношение“ и тям подобни. Очите ми са вторачени в тях, зад прозореца, те стоят на топло, сенките им танцуват, а аз мръзна навън в този кучи студ и ми минава мисълта, защо просто не се кача горе, да звънна на звънеца и да изкарам акъла на копелето? Не. Твърде много се наслаждавам на това дебнене. Усещането за власт, че знам къде е мръсното копеле, а той няма и най-малка представа къде съм аз. Никога не прибързвай, действай умно, действай премерено. И най-важното, когато се изправя лице в лице с това копеле няма да съм на екстази, а на кокаин с индустриална мощ.

178 Броверграхт. Копелето се нуждае от добър урок. И това неминуемо ще се случи. Вече знам къде живее крадливата твар. А в момента Кейти се нуждае от разтърсващото преживяване, известно като Саймън Дейвид Уилямсън.

— Толкова си хубава, Кейти — казвам й внезапно, ей така, ни в клин, ни в ръкав и прекъсвам мислите й.

Това леко я стресва.

— Недей… — казва тя срамежливо.

— Искам да правя любов с теб — казвам с топъл глас и интонация, която бих могъл да определя само като дълбоко откровение.

Очите на Кейти се превръщат в две тъмни, проблясващи езера от любов, в които безнадеждно ти се приисква да се удавиш.

— Толкова си сладък, Саймън — усмихва се тя. — Знаеш ли, помислих си за миг, че те отегчавам, сякаш изобщо не ме слушаше.

— Не. Беше от хапчето, от присъствието ти, вида ти… просто се почувствах… знаеш… сякаш съм в някакъв транс. През цялото време обаче чувах гласа ти, усещах топлината ти и сърцето ми притрепваше като… пеперуда на топъл, свеж, пролетен вятър… сигурно звучи страшно претенциозно, но…

— Не, не, звучи прекрасно…

— …просто ми се искаше да задържа мига, защото беше толкова съвършен, но после си помислих, не бъди алчен, Саймън, сподели го, сподели го с момичето, което предизвика този прекрасен миг…

— Толкова си мил…

Стиснах ръката й и я отведох в нейния хотел, като предварително се уверих, че е по-скъп от моя.

Сега ще ти го начукам, дебелано!

На сутринта първата ми мисъл беше как да се отърва от нея. С възрастта майсторлъкът да се откачиш става не по-маловажно изкуство от самото съблазняване. Отдавна са отминали онези горчиви, напрегнати дни, когато навличаш дрехите си и ти се иска да побегнеш или пък съвсем буквално побягваш в чисто физическия смисъл на думата. Кейти спи до мен като слоница повалена от фатален изстрел по време на сафари. Отцепила е като пън. Чудесно е да си с гадже, което има здрав сън. Освобождава толкова много часове от деня, за да бъдеш такъв какъвто си. Драсвам бележка.

Връщам се обратно към хотела. Няма никаква следа от Тери, но Раб Биръл е на линия с няколко от неговите приятели. Някак ми допада този пич, Биръл. Твърде печен е, за да ме пита къде съм бил. Когато половината ти живот е преминал сред нахални тъпаци, започваш да цениш дискретността у хората.

Вземам няколко хлебчета, сирене, шунка и кафе от барчето и се присъединявам към тях.

— Как е, момчета? Всичко точно?

— Ъхъ — отвръщат в хор Раб и онзи огромен здравеняк Лексо. Трябва да внимавам какво говоря, защото тая буца е приятел на Бегби. Все пак пада малко по-напред в еволюцията от оня шибан психар. По-вдява каква е играта, накъде духа вятърът. Направо не е истина, открил е тайландско кафене в шибания Лийт!

Някак стопля сърцето обаче, да научиш, че любовта между тези двама така наречени кръвни братя не гасне:

— Заеба ме, копелето, с купища дългове, стари боклуци и изкорубени мебели, които не струват повече от няколкостотин лири. Да му прережеш гърлото на тоя нагъл шибаняк… — смее се той.

Поддържам неутрална линия и отвръщам с неопределеното:

— М-м-м…

Лексо е зловреден по свой собствен начин не по-малко от самия Бегби.

— Кофтито е, че Франко никога не забравя — казва Лексо. — Ако тръгнеш срещу него, по-добре карай до край и го очисти за доброто на всички. Иначе няма да те остави на мира. Целият номер е, че накрая той сам ще си го изпроси. Просто го остави и гледай. Най-сетне на някой ще му писне от Бегби и ще му свети маслото, спестявайки нечии няколко бона — ухилва се той. Стоплям, че Лексо цяла нощ е обикалял и е още доста пиян, защото ме сграбчва здраво за рамото и прошепва с алкохолния си дъх в ухото ми: — Но, не. Човек трябва да е безпощаден и да не угажда на собствения си вкус към насилие заради самото насилие. Остави това за неудачници като Бегби — пуска ме и ухилен продължава внимателно да ме гледа в очите. Отново се опитвам да издам подходящите звуци, на които той отвръща с намигване:

— Разбира се, можеш да си позволиш стария гъдел от време на време…

След това разговорът се измества към потискащо предвидимите реплики за относителните достойнства на агитките на Феернорд и Утрехт. Били Биръл, боксьорът, брат на Раб и Ен-Сайн Юарт очевидно са вдигнали гълъбите, незаинтересовани от каквато и да е форма на футболен вандализъм. Разумно. И аз не смятам да кисна тук и да слушам дивотиите на група кретени, друсани до козирката с кока, кой и как щели да разковат. За целта винаги мога да отскоча до Лийт. Обръщам кафето на екс и излизам на улицата.

Накрая намирам стоянка за велосипеди, наемам един черен костотрошач и набирам педалите покрай квартирата на крадливото копеле. Точно насреща, от другата страна на канала има кафене с огромни витрини, което бях забелязал още предишната вечер. Заключвам колелото отвън и кротвам до стъклото на просторния бар с кафяви дъски на пода и жълти стени, отпивайки кафе verkerd.

Дърветата закриват прозореца на апартамента му, но виждам идеално входната врата и мога да засека всяко негово влизане и излизане.

Аз съм крал, обирал, завличал всичко, което не е вързано здраво и същото важи за повечето ми приятели тук и в Лондон. Според моите критерии това не ни прави крадци. Крадец е този, който краде от своите. Не бих го направил никога, Тери също. Дори шибания мизерник Мърфи не би го направил… е… това не е съвсем вярно. Да не забравяме Ковънтри Сити. Но, така или иначе, най-важното е, че Рентън ще си го получи, при това с лихвите.

24. Курвите на Амстердам т.4

Излизам от банята и заставам неподвижно, наблюдавайки Катрин, която гледа света навън. Тя е разтворила докрай плъзгащата се стъклена врата към улицата и се е подпряла на парапета, вторачена зад канала. Забелязвам накъде е устремен погледа й — нагоре по улицата, която върви точно срещу нас и пресича няколко от тези библейски канали. Приближавам се тихо зад нея, защото не искам да я смутя, почти хипнотизиран от тази нейна неподвижност. През рамото й виждам самотен колоездач, който се отдалечава по улицата и фигурата му подскача от бабуните за намаляване на скоростта. Струва ми се познат. Сигурно често минава по този път. Гледам стърчащите горни греди на сградите, които тук оставят така, за да ги използват като рамо на лост при вкарването на мебели в тесните жилища. Редиците им са насочени едни срещу други като щиковете на две противникови армии.

Краката й сигурно са настръхнали от студения въздух. Какво иска тя? Каквото и да е, не може да продължава така. Усещам слънчевите лъчи по лицето си, по лицата ни и си мисля, че сигурно така е трябвало да стане.

Опитваме се да разговаряме, но намирането на думи е по-трудно от изкопаване на кладенец в пустинята. Връщането към човешко общуване, след дългото влачене на връзката ни по пътя на смъртта, всеки път отнема по-дълго и по-дълго време. Сега единственото ни общуване са скандалите без всякакъв повод. Целувам я отзад по врата, изпитвайки болезнена вина и състрадание, целувам я с нежен гняв. Няма реакция. Отдръпвам се и отивам в спалнята да се преоблека.

Когато се връщам тя е на абсолютно същото място. Казвам, че ще изляза за малко и ми отговаря същата тишина. Вървя надолу по улицата, после поемам по Херенграхт до Ледспелен и тръгвам да се поразходя из Вонделпарк, нервите ми са се разбрицали незнайно защо, макар и да не съм вземал някакви наркотици. Въпреки това, ме тресе параноя. Мартин винаги е казвал, че логиката във вземането на дрога се състои в това, че поне имаш причина да се чувстваш така, а не да се моташ наоколо убеждавайки себе си, че си се смахнал. Но параноята в прохладен Амстердам не е нищо с тази, която те наляга в Единбург, макар и сега да имам чувството, че някой ме наблюдава, все едно ме следи някакъв откачен тип.

Скоро тръгвам към клуба и влизам в офиса. Да проверяваш имейли в неделя, само защото не можеш да стоиш в една и съща стая със собственото си гадже. Животът просто не може да стане по-жалък от това. Все едно съм в Лондон.

Започвам да правя всякакви други работи: оправям бумагите, сметките, подреждам кореспонденцията, звъня телефони и всякакви такива лайна. После дойде шокът, големия, ама адски големия шок. Тъкмо си седях и гледах счетоводната книга, преглеждах банковите извлечения от ABN-AMRO. Все още имам проблеми с писмения холандски. Няма значение колко си усвоил говоримия, визуалното възприятие на напечатан текст просто може да те убие. Писменият холандски горе-долу го докарва на разговорен шотландски…

На вратата се потропва и аз трескаво се оглеждам Мартин да не е забравил някое пакетче кока под купчините листа върху бюрото, но, не, те всички са надлежно прибрани в сейфа зад гърба ми. Ставам и отварям вратата, мислейки си, че вероятно е Нилс или Мартин и копелето ме блъсва навътре. Мисълта ме връхлита, тялото ми се стяга: МАМА МУ СТАРА, ОБИРАТ МЕ… и после се разсейва, виждам фигурата пред себе си, едновременно позната и враждебна.

Отнема ми секунда да се осъзная напълно. Сякаш мозъкът ми не може да обработи съвсем сигналите, които изпращат очите ми.

Защото точно пред мен е застанал Сик Бой. Саймън Дейвид Уилямсън.

Сик Бой.

— Рентс — произнася обвинително и студено той.

— Сай… Саймън… какво по… не съм и…

— Рентън. Имаме бизнес за уреждане. Искам си парите — излайва той, а очите му ще изскочат като на териера на Джек Ръсел, когато види разгонена кучка. Копелето оглежда офиса. — Къде са шибаните ми пари?

Продължавам да го зяпам, без да мога да мръдна, направо съм зомбиран и не знам какво, по дяволите, бих могъл да кажа. Единственото за което се сещам е, че е качил няколко кила, но колкото и да е странно му отива.

— Шибаните ми мангизи, Рентън — прави той крачка към мен и изръмжава в лицето ми. Усещам пръските слюнка и ме блъсва топлината от беса му.

— Сик… ъ-ъ, Саймън… Ще ти ги дам — казвам и като че ли това е всичко, което мога да кажа.

— Петте шибани бона, Рентън — изрича той и ме сграбчва за тишърта.

— Какво? — леко се изрепчвам и поглеждам ръката му върху гърдите си, сякаш е кучешка фъшкия.

В отговор той благоволява да отпусне хватката си малко.

— Сметнал съм го. Лихва плюс обезщетение за емоционалния стрес, който ми е причинен.

Свивам невярващо рамене с малко пресилено несъгласие. Навремето всичко изглеждаше като колосална далавера, а сега ми се струваше нещо съвсем дребно — някакви ливади, забъркани в тъп наркомански бизнес. Чак сега усетих, че няколко години по-късно, поглеждайки назад през рамо, изпитвам само пренебрежение, дори апатия към цялата работа. Единствено при тайните ми посещения у нашите в Шотландия, старата параноя се надигаше, и всъщност не съм се шашкал от нищо друго, освен от Бегби. Доколкото ми е известно, той още излежава присъда за непредумишлено убийство. Бях се и замислил за малко как цялата работа се е отразила на Сик Бой. Странно, но наистина смятах да го компенсирам, него и Втората Награда и вероятно и самия Бегби, както бях направил със Спъд, но така или иначе никога не стигнах до там. Абе, всъщност никога не съм се замислял особено как му се е отразило, но имах чувството, че сега ще ме осветли по въпроса.

Сик Бой ме пуска и се отдръпва, започва да се върти из офиса, пляскайки се по челото, крачейки напред-назад.

— След това трябваше да се разправям с Бегби! Беше убеден, че съм замесен. Загубих цял зъб — изсъсква той, спира рязко и сочи обвиняващо златната пауза в мраморно бялата си уста.

— Какво стана с Бегби… Спъд… Втората…

Сик Бой ме срязва бясно, поклащайки се на пети:

— Майната им на тези копелета! Тук става дума за мен! Мен! — удря се в гърдите той със стиснат юмрук. После очите му се разширяват и гласът му се снижава до тих хленч. — Аз трябваше да бъда най-добрият ти приятел. Защо, Марк? — умоляващо хленчи той. — Защо?

Просто не мога да не се усмихна на майсторското представление. Не успявам да се сдържа, копелето не се е променило изобщо, но усмивката ми го вбесява и той се пльосва с цялата си тежест върху мен.

— НЕ СМЕЙ ДА МИ СЕ ПОДИГРАВАШ, РЕНТЪН! — изцепва се той в лицето ми.

Това наистина болеше, гърбът ми изтръпна от болка и се опитвам да си поема въздух под това дебело парче. Той наистина е натежал бая и съм заклещен под него. В погледа на Сик Бой струи бяс и той замахва с юмрук. Самата мисъл Сик Бой да ме размаже от бой заради пари изглежда леко нелепа. Не невъзможна, но комична. Той никога не си е падал по насилието. Но хората се променят. Понякога с възрастта те стават все по-отчаяни, особено, ако живеят с мисълта, че животът ги е подминал. Може би и това копеле не беше Сик Бой, когото познавах. Осем, девет години са доста време. Вкусът към насилие сигурно е като вкуса към всичко останало: някои хора го придобиват по-късно в живота. Самият аз го държа под контрол — вече четири години тренирам карате.

Но дори и така винаги съм смятал, че мога да надвия Сик Бой. Спомням си как го трепах още като бяхме в училище, в задния двор на складовете до пристанището. Не беше кой знае какъв бой, просто размяна на удари между две хлапета, които не са побойници, но аз бях по-упорит и по-ожесточен. Спечелих битката, но той спечели войната, емоционално изнудвайки ме с тази случка в продължение на години. Разигра брилянтно етюда си на най-добрия приятел: вторачи в мен онези си огромни прожектори и ме накара да се почувствам като пияница, който бие жена си. Сега с уменията си по шотокан карате бих могъл без проблем да го неутрализирам. Но не правя нищо и си мисля, колко парализиращо може да бъде чувството за вина и колко стимулиращ е справедливият гняв. Просто искам да се измъкна от положение без да се налага да го наранявам.

Ето, вече е готов да ми размаже физиономията, но аз си го представям и започвам да се смея. Сик Бой също.

— На какво се смееш? — очевидно раздразнен пита той, но не може да спре да се хили.

Оглеждам лицето му. Направил е гуша, но иначе изглежда във форма. Дрехите му също си ги бива.

— Надебелял си — отбелязвам.

— И ти също — нацупва се той, страшно обиден. — Повече от мен.

— Моето е мускул. Никога не съм те смятал за тлъсто копеле — ухилвам се.

Той поглежда надолу и гълта корема си.

— И моето е мускул — заявява Сик Бой.

Надявам се вече да е разбрал колко нелепо е всичко това. Наистина е нелепо. Можем да уредим нещата, да стигнем до някакво споразумение. Все още съм шокиран, но не изненадан и по някакъв особен начин дори се радвам да го видя. Винаги съм имал чувството, че пак ще се срещнем.

— Саймън, хайде да ставаме. И двамата много добре знаем, че няма да ме удариш — казвам му.

Той ме поглежда, ухилва се, свива юмрук отново и виждам звезди, когато го забива в лицето ми.

25. Единбургската читалня

Читалнята с материали за Единбург се намира в Централната Библиотека, човече, там е пълно с неща за ъ-ъ, ами, Единбург, човече. Искам да кажа, напълно логично, значи, така и трябва да бъде. Човек няма какво да търси там за неща като Хамбург или ъ-ъ… Бостън, в единбургската читалня. Цялата работа е в това, че там има разни неща за Лийт и така нататък, купища и купища разни работи за Лийт, всякакви такива работи, които по право трябва да са в Обществената библиотека на Лийт, онази на Фери Роуд, човече. Съвсем правилно, искам да кажа обаче, Лийт е класифициран като част от Единбург от пичовете в Съвета, макар повечето котаци в стария порт Лийт да не считат така. Но от друга страна пък, спомням си дето едно време навсякъде имаше брошурки за децентрализацията, която се предполага, че Общината трябва да поддържа, значи. Защо тогава един котак от Лийт трябва да си мори лапите чак до центъра, за да чете неща за самия Лийт, значи? Защо е този дълъг поход по моста Джордж IV вместо да отскочиш по съседски отсреща до Фери Роуд?

Е, все пак не е лоша разходка с това плахо октомврийско слънце. Хай Стрийт обаче е доста усойна и неприветлива. Тълпите от Фестивала са се изпарили и ми липсват ония готини мацки, които ти се усмихват и ти бутат в ръцете флайъри за представленията си. Въпреки, че е направо влудяващо, братко, просто изумително как тия девойки казват нормалните изречения като въпрос, значи. Ей така, например: „Имаме представление тази вечер?“, „Ще бъде в Плезънс?“, „Отзивите са чудесни?“. И все ми се ще да им кажа, чакай, чакай, сладка писано, защото ако искаш, нали, да направиш въпрос от изречението просто слагаш едно „разбираш ли“ в края. Чат ли си?

Но разбира се, само си взимах флайърчето и си траех, защото такива като мен не трябва да дават акъл на разни лъскави, образовани гаджета, току-що излезли от колежа, дето се учат най-новите комедии и трагедии, супер актьорство и така нататък, чат ли си?

Това винаги си е било шибан проблем, човече, самочувствието. Голямата дилема е, че „чист от наркотици“ твърде често се равнява на „лишен от самочувствие“. Точно сега самочувствието ми не е ниско, но е, как го казват, онази дума дето засуканите котарани използват? Лабилно, човече, лабилно. И първото нещо, което забелязвам като стигам библиотеката е отсрещния пъб. „Мърлявият Мърфи“. Поредният ирландски пъб, който няма нищо общо с истинските пъбове в Ирландия, значи. Тук е за бизнес котаци, юпита и богати студенти. Но като го гледам нещо ме свива отвътре и някак изпитвам срам, значи. В един справедлив свят тия котумбаси, дето движат бара отсреща трябва да плащат на такива като мен компенсация за емоционални щети, човече. Искам да кажа, още от училище ми подвикват „мърлявият Мърфи, мърлявият Мърфи“. Само заради едно старо ирландско име и бедняшките дрехи, дължащи се на неблагоприятни икономически условия и ендемичната бедност в дом Мърфи на Тенет Щрасе и Принс Рийджънт Щрасе. Мърфи — нещо като обратното на читав, котако, пълната противоположност на човек, значи.

Само като гледам табелата на пъба и вече съм в най-прецаканото положение, значи, още преди да започна, човече. Направо са ми смачкали фасона и само си мисля „как би могъл изобщо Мърлявият Мърфи, калпавият скапан Мърфи да напише книга?“. А влизането, човече, направо откачена работа, Откачена работа, значи. Минавам през големите дървени врати и ей така, внезапно сърцето ми прави: дум-дум-дум. Сякаш съм влязъл с взлом, човече, сякаш някой котан ми е наблъскал в човката тонове амил нитрат. Прималява ми и а-ха да припадна или нещо такова и само се свивам, човече, подпирам се такъв на голямата маса на входа. Същото чувство, все едно съм под водата на някой басейн или в самолет, същия приглушен шум в ушите. Целият треперя, човече, направо се треса. А като се приближава охраната, котакът в униформата, значи, направо си изкарвам акъла. Край, свърши се, човече, закопчаха ме, гепиха ме на място, а нищо не съм направил, просто и нямаше да направя, само исках да погледна някои книги, значи…

— Мога ли да ви помогна? — пита пичът.

А аз пак си мисля: нищо лошо не съм направил, точно където трябва съм дошъл. Нищо не съм направил, нищо, нищичко. Но вместо това казвам:

— Ъ… ъх… ъ-ъ-ъ… само се чудех, значи… ако е възможно, дали бих могъл… ъ-ъ… само да хвърля един поглед, значи, ъ-ъ, в читалнята, дето има разни работи за Единбург, значи… да видя книги и други неща, значи.

И веднага мога някак да позная, че той много добре знае кой съм: кухар, квартално деграде, друсар, дете на гетото, трето поколение етнически кенефчия, дървар, и съм сигурен в това, човече, защото този пич пада масон, нещо член на Ротари клуб, искам да кажа, веднага можеш да разбереш, значи, по униформата и тия… лъснати копчета, човече…

— Надолу по стълбите — казва момчето и ей така, значи, просто ме пуска. Просто така! Момчето ме пуска вътре! В читалнята! В Централната библиотека! До моста на Джордж IV значи!

Велико!

Взимам и слизам по големите мраморни стълби и гледам надпис. Читалня Единбург, значи. И ето ме, такъв един, адски доволен, човече, като истински учен, значи. Ама като влизам вътре, то направо огромно, гигантско, значи с тия малки чинчета, а по тях насядали хора, много хора, значи, дето четат, все едно са в началното училище. Тихо като при Фолкърк8, човече и сякаш всички зяпат право в мен значи. И какво виждат тези котаци и писани? Един наркоман, друсар виждат, дошъл да кашира няколко книги, човече, които да шитне за дрога, това виждат!

И си викам, значи, не, не, не, човече, споко, мой човек. Невинен до доказване на противното. Само прави това, което разправя Ейв в групата и се опитай да укротиш топката с този автосаботаж, пич. Като те стегне шапката, брой до пет. Брой. Едно-две-три… какво ме зяпа тая леля с цайсите… четири-пет. И всичко си дойде по местата, човече, защото те спират да ме гледат след това, обръщат поглед, значи.

Не че има кой знае какво за каширане вътре. Значи, такива разни книги, които може и да са ценни за колекционерите, но хич няма да се пласират във Вайн Бар, всички тия стари регистри, нали така им викат, регистри, и всички тия микрофилми и подобни неща, разбираш ли?

Чат ли си?

И така. Всичко започва да ми се сглобява в главата. Както в разните автобиографии на футболисти първа глава ще е нещо такова: „Не можех да повярвам като вдигнах тази европейската купа, нагоре към небето, човече.“ А Алекс Фъргюсън дойде при мен и ми вика, „Ей, човече, това, така да се каже, те прави безсмъртен, разбираш ли?“. Лично аз, значи, не си спомням толкова победния гол или мача, защото цяла нощ се бяхме забили на крек в една дупка, та чак до половин час преди мача, човече, когато хванах таксито за стадиона.

Следващата глава е: „Но всъщност цялата история започва много преди това от стадион Сан Сиро в Милано. Всъщност, по-скоро трябва да се върна още по-назад в едно скромно жилище на Плъх Стрийт, Горбалс, Глазгоу, където дебютирах като седемнадесети син на Джими и Зенга Мак Протестант. Живеех в едно общество, където хората бяха тясно свързани… бла-бла-бла…“. Знаеш как е.

И това е, започваш от купата, така да се каже и тръгваш назад.

Направо целият пуша човече, направо преливам!

Намерквам, че имат онези стари вестници от онова време, Скотсмън и Ивнинг Нюз и така нататък. Нищо, че са ги писали онези богати котаци, торите, все нещо ще има в тях, като местни новини и такива неща, все полезни за мен. Кофтито е, че всичките са на микрофилм и трябва да пиша някакви там бланки. В читалнята, значи, има онези големи, големи машини, като стари телевизори и трябва да ги гледаш тези филми на тях, разбираш ли? Това определено не ме кефи, човече. Библиотека, човече, библиотеката е за книги и такива работи, значи, никой не ми е казвал за някакви машини и подобни.

Взимам тия микрофилми от момчето и съм готов за атака, значи, но като виждам тоя ми ти голям телевизор, просто си викам — не, не, не и не, защото не си падам техничар, братко, просто ме е страх, че нещо ще го повредя, значи. Можеше да питам някой от персонала, нали знаеш, но ще решат, че съм някакъв тапир, човече, нали се сещаш?

Не, не мога да го направя, не, просто оставям всичките работи на бюрото и си излизам през вратата, нагоре по стълбите, направо щастлив, че ще се измъкна оттам, а сърцето ми — дум, дум, дум. Но когато излизам навън, чувам гласове в главата си; всичките тия гласове ми се смеят, значи, сякаш съм едното нищо, нула, кръгла пресечена нула, значи и после виждам табелата с Мърлявият Мърфи и ме заболява, човече, толкова ме заболява, че трябва да се отърва някак от тази болка. Така че тръгвам към квартирата на Сийкър, значи, там, където ще получа нещо, нещо, което знам, че няма да ме кара да се чувствам като Мърлявия Мърфи.

26. „…сексуални чудовища…“

Онази нощ той ме отведе в своята квартира и ме сложи в леглото. Събудих се, облечена с всичките си дрехи под юргана. Параноята ме затресе, щом се сетих на какво се бях направила предишната вечер и какви неща би могъл да свърши Тери с онази видеокамера. Но имах чувството, усещах, че нищо не се е случило, защото Джина се грижеше за мен. Джина и Саймън. Когато станах нямаше никой. Беше малък апартамент с кожена гарнитура в хола и лакиран паркет със скъпо изглеждащи килимчета. Тапетите бяха на кошмарни оранжеви лилии. Над камината имаше плакат със силует на гола жена, който очертава профила на Фройд, а отдолу надпис — „Какво има в главата на мъжа“. Направо съм учудена колко изрядно чисто е наоколо.

Прекосих холчето и влязох в подредена, добре оборудвана кухня, където върху един от плотовете стоеше бележка:

Звъннах, за да му благодаря, но така и не си определихме среща, защото заминаваше за Амстердам с Раб и Тери. Исках да се свържа и с Джина, но явно никой не й знаеше телефона.

Вече ми липсват новите ми момчета: Раб, Тери и да, Саймън, също. Направо ми се иска да бях заминала с тях за Амстердам. Сега обаче се забавлявам с моите момичета — Лорън, доста освежена от отсъствието на опорочените сексуални чудовища от Лийт и Даян, която макар и да е заета с дипломната си работа няма нищо против малко майтап на чашка.

По въпроса за сексуалните чудовища, във вторник се с блъскахме с едно, но от истинските. Времето беше учудващо меко и седнахме навън в Крушата за по бира, когато този слузест нещастник се примъкна на масата ни.

— Добър ден госпожици — каза той и постави халбата си на ръба на масата. Това е проблемът с Крушата, бирарията отвън се пълни бързо, а дървените маси с пейки са много дълги и твърде често някой нахалник се намества точно до теб.

— Нали нямате нищо против да седна при вас? — арогантно пита той. Лице грубо, заострено като на пор, русоляво-рижа коса, облечен с елек. Многобройни татуировки и на двете ръце. Освен мъртвешката белота на кожата в това меко време, у него имаше нещо, което Раб веднъж определи като „вонята на пандиз“, сочейки някакъв познат на бара.

— Тук сме свободна страна — каза небрежно Даян, стрелвайки го косо с поглед и после се обърна отново към мен. — Докарах го до осем хиляди думи.

— Велико, колко ти трябват общо?

— Двадесет и две. Ако успея да скицирам повечето глави, всичко ще е точно. Просто не искам да трупам думи и накрая да се окаже, че съм отишла някъде абсолютно встрани и да трябва да съкращавам всичко. Трябва първо да изградя структурата — обяснява тя, вдига чашата си и отпива.

Чувам грачещия глас до нас:

— Значи, студентки, така ли?

Обръщам се отегчено, тъй като съм най-близо до него.

— Да-а — отвръщам.

Лорън, която седи срещу мен, цялата почервенява и лицето й се сбръчква. Даян трополи нетърпеливо по масата.

— И какво там учите? — пита той със скърцащ глас, очите му са замъглени, а физиономията натежала и провиснала от алкохол.

— Каквото и другите. Разни неща? — казвам с надежда, че това ще го задоволи.

Но не би, естествено. Веднага се хваща за акцента ми.

— А ти собствено, откъде си?

— Рединг.

Копелето подсмърча, после ми се ухилва и се обръща към другите. Започвам да се чувствам неловко.

— А вие двенките, и вие ли сте англичанки и така нататък?

— Цъ — отвръща Даян. Лорън мълчи.

— Аз съм Чизи, между другото — представя се той и протяга огромната си потна длан. Аз я стисвам с неохота, притеснена от силата на ръкостискането му. Даян обаче само поглежда нагоре.

— О-о, така значи било? — казва тоя Чизи. — Няма значение — ухилва се той. — Две от три пак е добър резултат, а, момичета? Днес ми върви, да съм в компанията на такива прекрасни дами.

— Ти не си в нашата компания — осведомява го Даян. — Ние сме принудени да сме в твоята.

И нищо да не беше казала, онзи нещастник пак щеше да продължи в същия тон. Той си движи в собствения коловоз, поглежда ни и устата му се изкривява похотливо:

— Значи всички си имате гаджета, а? Бас държа. Бас държа, че си имате момчета, а?

— Не мисля, че това ви засяга — казва Лорън, тонът й е твърд, но гласът й някак се губи и изтънява. Поглеждам този нагляр, после нея, разликата в габаритите им и започвам да чувствам прилив на яд.

— О-о, значи си нямате!

Даян се обръща и го поглежда право в очите.

— Няма значение дали си имаме или не. Дори да държах милион курове за резерва можеш да си сигурен, че твоят нямаше да е сред тях. А и да настъпи световна криза, не чакай да ти се обадим!

В очите на копелето проблясва злоба. Този е пълен психар. Даян трябва да спре до тук.

— Можеш да си докараш много бели с тая мръсна уста, скъпа — казва той и добавя нежно: — Големи бели.

— Майната ти — срязва го Даян. — Просто се разкарай от погледа ни и седни другаде!

Копелето я зяпа, вторачен в красивия й, горд профил и криви огромната си куха уродлива пиянска чутура.

— Шибани лесбийки — заваля той. Ако беше някой като Колин, със сигурност щях да ги сдробя същите като Даян, но този тук изглежда наистина опасен патологичен случай. Виждам, че Лорън е наистина уплашена. Аз също, предполагам.

Даян обаче не е, защото се изправя и започва да крещи:

— Марш оттук! Обирай си парцалите, свиня мръсна! Да те няма!

Той също се изправя и погледите им се срещат, за миг си помислям, че ще я удари, но някакви момчета от съседна маса се провикват нещо и момичето от бара пристига да пита дали има проблем.

Копелето пуска студена усмивка.

— Няма проблем — казва той, вдига халбата си, обръща я до дъно и си тръгва.

— Лесбийки прокажени! — изцепва се от разстояние той.

— Тъпо парче! Ние сме загорели нимфоманки, но и при нас има някакви критерии! — крещи Даян. — ДОКАТО ИМА БЕЗСТОПАНСТВЕНИ КУЧЕТА ПО УЛИЦИТЕ И СВИНЕ ПО ФЕРМИТЕ, НЯМАМЕ НУЖДА ОТ ТВОЯ СМРАДЛИВ НИЩОЖЕН КЛЕТ ПЕНИС, СИНКО! СВИКВАЙ С ТОВА!

Откачалката заковава и се извърта рязко, направо нажежен до бяло от бяс, но после пак се обръща и си тръгва, съпроводен от дружен смях от масите около нас.

Аз съм в благоговеен потрес от изпълнението на Даян. Лорън още трепери, почти на път да се разплаче.

— Той беше маниак, беше изнасилвач, защо трябва да са такива, защо мъжете са такива?

— Просто има крещяща нужда да се изчука, мизерното копеле — казва Даян и пали цигара. — Но както казах, не и тези жени. Честно, някои хора трябва да си удрят една хубава чекия преди да се появяват по обществени места — ухилва се тя и прегръща Лорън. — Не се тревожи за тоя боклук, мила. Ще ида да взема още пиене.

Пийваме здраво и си тръгваме за вкъщи. Трябва да призная, че по пътя ми е малко нервно, притеснявам се оня психопат да не изскочи отнякъде. Лорън явно и тя се шашка, но като че ли Даян само това чака, за да го вземе на ура. След като Лорън заспива се съгласявам Даян да вземе от мен първото си интервю:

— Такива агресивни типове, като този, с когото си имахме работа днес — казва тя. — Често ли се сблъскваш с такива? В сауната, искам да кажа?

— Сауната е доста сигурно място за работа? — казвам й. — Там няма място за такива глупости. Искам да кажа… — Вдигам рамене и решавам да я карам направо. — …Аз лично се ограничавам с чекии. Никога не работя по улиците. Клиентите в сауната имат пари. Ако не искаш да правиш нещо, просто намират друга, която ще го направи. Разбира се, от време на време някой изперква и се вманиачва, просто иска да покаже властта си над теб и не приема „не“-то за отговор…

Даян захапва върха на химикалката си и свлича очилата си за четене на носа:

— Тогава какво правиш?

И тогава й казах, първия човек, с когото споделям какво се случи миналата година по същото време. Беше едновременно гадно и пречистващо да го изречеш.

— Един все ме причакваше, дори започна да ме следи до вкъщи. Никога не ми посегна, просто ме следеше. Когато идваше в сауната, винаги търсеше мен. Разправяше, че сме създадени един за друг и всякакви такива страхотии. Казах на Боби и той го изхвърли като забрани да го пускат в сауната. Но онзи продължи да ме следи навън. Вероятно затова започнах да излизам и с Колин, нещо като възпиращ фактор — казвам й, усещайки, че и за себе си си го обяснявам за пръв път. — За учудване, номерът сработи. Той видя, че излизам с гадже и ме остави на мира.

На другия ден се излежавах до късно, после свърших малко домакинска работа, напазарувах, сготвих касерол за момичетата. По-късно звъннах у дома. Майка ми вдигна и изцвърча тихо като мишка някакъв поздрав, който едва разбрах, преди да се чуе прищракване — звукът от вдигането на слушалката от горния етаж.

— Принцесо! — прогърмя гласът и още едно щракване показа, че мама е затворила. — Как е в студена Скотландия, а?

— Всъщност бая топло, татко. Може ли да ми дадеш мама за малко?

— Не! Разбира се, че не мога! Тя е в кухнята като добра съпруга и прави вечерята ми, ха-ха-ха… нали я знаеш каква е — изцвилва той, — щастлива в своето кралство. Както и да е, как върви този скъп и прескъп твой колежански курс? Ако толкова ти харесва, можеш да го повториш, ха-ха-ха!

— Да, курсът е добър.

— Кога ще дойдеш насам да ни видиш? Ще си идваш ли за коледа?

— Не, ще бъда на смяна тук, в ресторанта. Може да отделя някой уикенд… Съжалявам, че курсът е толкова скъп, но ходя с удоволствие и се оправям.

— Ха-ха-ха… Не ми свиди, сладкишче, всичко от най-доброто само за теб. Много добре го знаеш. Като станеш известен продуцент или режисьор в Холивуд ще ми върнеш парите. Или по-добре ми намери роля в някой филм, любовник на Мишел Пфайфър, това повече ще ми допадне. Е, какво друго правиш, момичето ми?

Правя чекии на дърти господа в една сауна…

— Обичайните работи.

— Проливаш спечелените ми с непосилен труд пари, бас държа! Знам ги студентите!

— Е, не съвсем, но по-малко. Как е Уил?

Гласът на баща ми става малко дистанциран и нетърпелив.

— Добре, добре, смятам. Само ми се ще…

— Да?

— Само ми се ще да имаше някакви нормални приятели, вместо тези безнадеждни случаи, които очевидно колекционира. И онова обратно негово приятелче, дето все се влачат заедно, казах му, че и на него ще му излезе име, ако не внимава…

Ритуалът на седмичното обаждане на татко. При това аз го започнах. Това показва колко безнадеждно се нуждая от компания. Лорън си замина за Стърлинг за един дълъг уикенд. Даян все още прекарва повечето време в библиотеката и работи денонощно върху дипломната си работа. Миналата вечер ме заведе у техните, в някаква част на града, която не познавам и пийнахме с майка й и баща й, които са някакви адски печени, отворени хора. Дори попушихме малко трева.

Така че днес се мотая из университета от чиста скука, в очакване на момчетата да се върнат от Амстердам. Крис ми обяснява, че ще поставя някаква пиеса за Фестивала и пита, дали бих се включила. Но аз много добре знам какво в действителност има предвид. Той е доста готин, но съм чукала толкова много такива като него навремето. Сексът става за около месец, скоро прераства в скука, освен ако не е врата към нещо следващо. Какво по-точно? Социално положение, икономически приходи, любов, интрига, садо-мазо, оргии? Така че, отговарям — не мога, твърде съм заета. Заета да се влача с тези странни местни птици, някои от които в момента са го ударили през просото из Амстердам. Раб, копелето, което ме отхвърли. Саймън, който очевидно иска целия свят в краката си и който очевидно смята, че е само въпрос на време това да се случи. И накрая Тери Лимонадения, напълно щастлив с настоящето. Защо не? Той чука всичко наред и има достатъчно пари, които да пръска за пиене. Това му дава страхотния заряд на човек, който изживява мечтата на живота си. Не иска да бъде по-горе или по-долу, само иска да чука, да пие и да дрънка глупости. Тери толкова често ходи в старото пристанище Лийт, че често се шегувам пред Даян и Лорън, че е като Мистър Прайс от Мансфийлд Парк, „веднъж пуснал котва в старото пристанище, той започна да размишлява дали да не пусне котва и във Фани9“. Бях забелязала, че Тери постоянно нарича всички жени Фани. Така започнахме и ние да се обръщаме на Фани една с друга и да се майтапим с цитати от книгата.

Самотствам в квартирата, оправям си ноктите и телефонът иззвънява. Помислих си, че може да е майка ми, която се обажда да си поговорим, докато татко е на работа, но съм изненадана, макар и не неприятно, че гласът е на Раб, който звъни от Амстердам. В първия момент решавам, че е загорял за мен и че му е кофти за пропуснатия шанс. Сигурно от ергенското парти в Амстердам хормоните му са се раздвижили и сега съжалява, че е пропуснал да се запише. Аз също пропуснах, но ще го направя. Сега му се ще да бъде Тери или Саймън, поне за няколко седмици, часове или минути преди да дойде детето или преди да се върже с прословутото си гадже.

Аз го карам лежерно и питам за Саймън и Тери.

За секунди настъпва ледена тишина и после той проговаря:

— Всъщност много не се засичаме тук. Тери по цели дни обикаля курвите, а вечер гони гаджета из нощните клубове. Мисля, че Сик Бой прави абсолютно същото. И разбира се, опитва да извърти някоя далавера. Постоянно дудне за контактите в индустрията и така нататък, и така нататък, че накрая можеш да се смахнеш.

Сик Бой: суетен, егоистичен и жесток. И това е добрата му страна. Струва ми се, че Оскар Уайлд беше казал, че жените харесват откритата жестокост повече от всичко на света и понякога съм склонна да се съглася с него. Струва ми се, че и Раб е на същото мнение.

— Този Сик Бой, симпатяга е. Лорън беше права като каза, че ти влиза под кожата без да забележиш — подхвърлям небрежно без да забравям, че говоря точно с Раб по телефона, въпреки, че се опитвам да изглежда все едно съм забравила.

— Значи го харесваш? — пита той по начин, който ми се струва страшно дребнав и злобен. Усещам напрежение в челюстта си. Няма нищо по-лошо от мъж, който не те е изчукал като му се е отворила възможност, а после почва да ти се налага, когато се насочиш към друг.

— Не съм казала, че ми харесва. Казах, че е симпатичен.

— Той е боклук. Сводник. Тери просто си е идиот, а Сик Бой е лицемерно копеле — прокашля се Раб с истинско огорчение, каквото не бях очаквала от него. Точно тогава стоплям, че той е или пиян или друсан, или и двете.

Странна работа. Те се разбираха преди.

— Ти си се хванал да правиш филм с него, не помниш ли?

— Как бих могъл да забравя — подсмърча той.

Раб явно се е превърнал в Колин: обсебващ, натрапчив, критичен и враждебен, а аз дори още не съм го чукала. Защо винаги влияя така на мъжете, винаги извиквам най-лошото у тях? Е, тия не ми минават.

— Как върви ергенското парти на малкото момченце в Амстердам, Раб? Хвани си някоя курва, влез в крачка, ако искаш да се изчукаш преди да се ожениш. Вече изпусна шанса си тук.

Раб замълча за миг.

— Ти си откачена — казва той, опитвайки се да звучи небрежно, но по тона му се усеща, че е наясно колко тъпо се е държал и недостойно, което за човек с подобна гордост като него е направо ужасяващо. Той обаче не може да заблуди никой, той ме иска, но е твърде късно, Мистър Биръл.

— Май наистина си в особено настроение днес — нарушава той мълчанието. — Както и да е, истинската причина, поради която ти се обаждам е, че трябва да говоря с Лорън. Тя там ли е?

Нещо се свива в гърдите ми. Лорън. Какво?

— Не — казвам и усещам как гласът ми притреперва. — Замина за Стърлинг. За какво ти трябва?

— Е, няма значение. Ще се обадя у майка й. Казах й, че ще питам баща ми за онзи софтуер, който конвертира нещата от нейния Мак за Уиндоус. Както и да е, оказа се че го има и ще й го качи. Тя ми беше казала, че е доста спешно, защото й трябвали някои неща от Мак-а… Ники?

— Тук съм. Приятно изкарване на ергенското парти, Раб.

— Чао, до скоро — казва той и затваря.

Сега разбирам защо Тери толкова му се нервира. В началото не можех да разбера, но сега знам.

27. НАПРЕЖЕНИЕ В ГЛАВАТА

Главата ми ще се пръсне. Скапаната му мигрена. Твърде много мисля, това е шибаният ми проблем! Не че някой от тия галоши край мен би го разбрал. Главата ми е препълнена с какво ли не. Това е като имаш мозък. Постоянно мислиш, блъскаш се, напрягаш се на кой точно от всички тия шибани нагли парчета трябва да разбиеш първи мутрата. А да кажеш, че са един и два. Край нямат. Подли мазни копеленца, все нещо ти се хилят зад гърба, вярвай ми, знам го и веднага ги надушвам. Смотаняците си мислят, че никой не ги вижда, но аз ги виждам, виждам ги и то как. Просто го знаеш. Винаги се надушва, просто на сто процента.

Имам нужда от шибания Нурофен. Надявам се Кейт да се върне по-скоро от майка си с шибаната си ревлива дъщеричка, защото едно чукане винаги помага, облекчава скапаното напрежение в главата. Хич не мога да ги разбера тия копелета дето все казват — не, не сега, боли ме главата. Като по шибаните филми. Ако питат мен, само едно здраво чукане го оправя главобола. Ако всяко копеле с главобол се изчука, светът определено ще стане по-добър, мамка му.

Чувам шум край вратата. Сигурно е тя.

Но чакай, чакай малко. Май не е тя, да еба.

Някакво копеле май се опитва да разбие вратата… Седнал съм на тъмно, заради главата ми и копеленцето майчино си мисли, че няма никой! О-хо, има-а, има и то така, че свят ще му се извие!

Game on!

Претъркулвам се от дивана на пода, като някое от ония копелета, Брус Уилис или Шварценегер и изпълзявам зад вратата на хола. Ако копелетата знаят какво правят първо ще дойдат насам, а не на горния етаж. Вратата се отваря, явно тъпакът е успял да я насили. Вече са вътре. Нямам представа колко са, но по звука не ми се струват много. Колкото и да са влезли, няма значение, защото просто никой от тях няма да излезе.

Жестоко… направо върховно… Стоя изправен до стената и чакам. Влиза някакъв шибан сополанко с бейзболна бухалка, малкото кретенче. Голямо разочарование. Затварям вратата зад него.

— Нещо търсиш ли, копеле?

Малкият нещастник се обръща и започва да размахва бухалката пред носа ми, но очевидно се е насрал от шубе веднага.

— Махни се от пътя ми! Пусни ме! — крещи тъпака. О, аз познавам копеленцето! От пъба, от пъба на Сик Бой! Той също ме разпознава и очите му ще изскочат. — Нямах представа, че е твоят апартамент, човече, само ще се…

Колко само е прав, наистина не ще да е знаел.

— Хубаво, бе, пич. Давай, излез! — ухилвам се и соча вратата. — Ето. Какво чакаш!

— Махни се… не искам да си имам неприятности…

Усмивката ми се стопява.

— Искаш или не искаш, вече ги имаш — осведомявам го. — А сега ми дай шибаната бухалка. Не ме карай аз да ти я взема. За твое добро ти казвам, не ме карай да ти я вземам!

Копелето е замръзнало на място и целият трепери, а очите му почват да се пълнят с вода. Жалко манафче. Шибан плашлив педал. Той сваля надолу бухалката, извивам бързо китката му и я вземам, а с другата ръка го сграбчвам за гърлото.

— Защо не ме удари бе, шибаняк? А? Мижаво страхливо копеленце!

— Аз не… аз не знаех, че…

Пускам го и хващам бухалката с две ръце.

— Това трябваше да направиш! — изкрещявам и го халосвам здраво. Той успява да се предпази с ръце и бухалката се фрасва в китката на копеленцето и той изскимтява като премазано псе на магистрала. Започвам да го млатя юнашки като си мисля какво би станало, ако аз не бях тук, а бяха само Кейт и детето.

Спирам, защото забелязвам, че по шибания килим на Кейт има кръв. Дребното копеленце се е свило на пода и циври като бебе.

— МЛЪКНИ! — изцепвам се. — Стените са като от цигарена хартия и някой тъпанар ще извика куките!

Намирам една стара покривка, връзвам главата му с нея и отгоре нахлупвам бейзболната му шапка. После го карам да си обърне джобовете и му давам с какво да почисти килима. Няма нищо в скапаните му джобове, малко дребни, връзка ключове и малко пликче с хапчета.

— Това екстази ли е?

— Ъ-хъ… — той усърдно стърже килима с четка, адски притеснен.

— Нямаш ли кока?

— …не…

Проверявам бравата на външната врата. Копелето е изкъртило пластината на касата, но не е сцепило дървото за свой голям късмет. Нагласям горе-долу нещата. Ебаси пипкавата работа, после ще трябва всичко да се сменя.

Връщам се в хола, където малкото копеле продължава да стърже.

— Моли се петната от кръв да излязат. Ако ми дуднат за шибаните петна, кълна се, че още много кръв ще видиш!

— Да… да… излизат петната — вика той.

Оказва се, че копелето се казва Филип Муър и живее в Лохенд. Инспектирам килима. Свършил е добра работа.

— Добре, сега идваш с мен за малко — нареждам.

Малкото манафче толкова се е спекло, че не казва и дума, а само идва с мен до шибания му бус. Отварям предната врата до шофьора и копеленцето се качва. Аз заобикалям и сядам на кормилото. Напълно съм спокоен, че няма да духне — направо се е гипсирало тъпото парче.

— Ти ще бъдеш навигатора, копеле. Знаеш къде отиваме, нали?

— Ъ-ъ…

— Отиваме у вас.

Пускам радиото и потегляме към Лохенд. Бусът е пълна бракма, едва се движи. По радиото бичат едно старо парче на Слейд, Mama We Are Crazy Now и аз започвам да припявам.

— Слейд са супер — казвам на пикльото. Спираме пред шибания блок.

— С майка си и баща си ли живееш?

— Да.

— В къщи има ли някой?

— Не… но скоро ще си дойдат.

— Тогава по-добре да побързаме. Действай!

Влизаме и правя оглед. Има готин телевизор, тия с плоските екрани и видео, но от онези новите, с дискове, DVD или както там му викат. Нова стерео-уредба, от онези с многото говорители.

— Добре, пич, започвай да товариш — казвам му.

Копелето още го тресе шубето, а аз се оглеждам за любопитни тъпаци по улицата. Ако някой ни изтропа, всичко ще бъде на негов гръб и той го знае. Мятаме се в буса и право обратно у Кейт. Най-готиното е, че намерих CD с Род Стюърт, най-доброто. Веднага го тафих.

Когато пристигаме, тя се е върнала с малкия.

— Франк… бравата… — казва тя и сочи изпопадалите отново по земята винтове. — Вкарах само ключа и те изпопадаха… — Тя забелязва дребното копеленце зад гърба ми. Той пак се е спекъл заради бравата. Има пълното основание да се шашка, вярвай ми.

— Чакай — казвам й, излизаме и се връщаме с телевизора, който сме хванали от двете страни.

Тя е взела детето в ръце.

— Бравата… Франк, какво става? Какво е това? — зяпа тя телевизора.

— Това приятелче тук — разправям й и започвам да раздувам историята, която измислих в буса по пътя обратно. — Той е истински самарянин, а, пич? Имаше малко оборудване, та му викам донеси го насам. По-добро е от старите ти неща, бъди сигурна.

— Но бравата…

— Стига с тая шибана брава, Кейт. Казах ти още преди — скапаната брава има нужда от ремонт. Ще извикам моя приятел Стиво, той е ключар и ще я оправи. Погледни това чудо на техниката! Ново новеничко DVD! Сега ще се наложи да продадеш старите боклуци.

— Много мило — казва тя. — Мерси, Франк…

— Не на мен трябва да благодариш, заслугата е изцяло на Филип, а, момче?

Кейт поглежда към гипсираното копеле. Излязла му е шибана синка под окото.

— Мерси, Филип… Какво ти е на лицето?

Веднага се намесвам.

— Това е дълга история — разправям й. — Цялата работа е, че Филип ми дължи някои услуги. Взел си ново стерео и телевизор и ми звъни, че мога да взема старите му неща. Ебаси, викам си, сигурно ще ми пробута купчина стари вехтории, нали знаеш, но пичът вика, не, само на осемнайсет месеца са!

— Сигурен ли си, Филип? Изглеждат ужасно скъпи…

— Нали ги знаеш младите пичове, всичко трябва да им е последна мода. Тия неща за тях са като от каменната ера! Браво на пича, първо за мен се сети, ама едно друго копеле си беше решило, че на него му се полагат и се опита да го шашка нещо. Та — вдигам бейзболната бухалка, — наложи се да си поприказваме с тъпото парче, да му изясним как стоят нещата, нали, Филип?

Малкият оръфляк пуска тъпоумна усмивка. Кейт включва телевизора.

— Картината е разкош! — Тя подскача като малко момиченце на Коледа. Виж, виж, моето момиче — казва тя на детето, — Чичко Боб от Сръчни ръце! Можем ли да го поправим! Можем, как да не можем!

— Само най-доброто, скъпа! Само най-доброто!

Малкият мизерник не обелва и дума, има късмет, че е жив. Мисля си, че бих могъл да намеря приложение на тази тъпа малка марионетка. Извеждам го навън.

— Така, сега можеш да се омиташ, но утре в 11 сутринта имаш среща с мен в кафене Дел Сол в долната част на Лийт Уок.

— Защо? — поглежда ме той и отново го затриса шубето.

— По работа. Дребните копелета като теб се забъркват в какво ли не, когато не бачкат. Безделните ръце на Дявола дърпат опашката, нали? Лийт Уок, единадесет, ясно? Ако закъснея, ще търсиш Лексо! И стой далече от всякакви каши, защото вече работиш за мен! В кафето, сутринта, запомни ли?

Малкото наглярче спира да се тресе от шубе, но още му държи влага.

— Ще получавам ли заплата?

— Да. Най-голямата. Ще те оставя жив. Това ти е заплатата — прошепвам в ухото му. — Всъщност знаеш ли какво — викам, забелязвайки, че ръцете му са отрупани с пръстени на всеки един шибан пръст. — Хубави пръстени. Сваляй ги!

— О, не, човече, не пръстените…

— Веднага — скръцвам.

Малкото копеле започва да ги дърпа.

— Не щат да излязат…

Изкарвам ножа си.

— Хубаво, тогава дай на мен да ти ги сваля — предлагам. Чудна работа, да видиш как веднага сами излязоха. Малкият сополанко ми ги подава гробовно и аз ги прибирам в джоба без един, който му подавам.

— Днес се справи добре. Ако продължаваш в същия дух, ще си ги получиш като заплащане. Ако обаче нещо се правиш на отворен или прецакаш нещо, мъртъв си. Утре сутрин в кафето — натъртвам, прибирам се и затварям вратата.

Звъня на Стиво по мобилния и му казвам, че е спешно.

Кейт разправя:

— Стереото е велико, Франк! Не мога да повярвам! Толкова мило беше от негова страна!

— Да-а, свястно хлапе. Взех го да работи за мен. Като са малки трябва да ги държиш под око. Нямат ли работа, веднага се забъркват в каши. Аз ли не го знам — казвам й.

— Много благородно от твоя страна, че помагаш на момчето. Всъщност си един голям добряк, а?

Думите й ме карат да се чувствам странно, някак хубаво, но в същото време си мисля — нищо чудно, че бившето й гадже е било толкова чевръсто с юмруците, с тези нейни приказки. Но е добре, че тя е доволна, все пак.

— Нали така вика оня, политикът по телевизията, де, че като имаш собствен бизнес, трябва да се погрижиш и за другите копелета: Нали ме разбираш? Мятай си якето и да излизаме. На бира и китайско.

— Детето…

— Остави шибаното дете при майка си. Хайде, побързай. Цял ден се трепя. Бира и китайско. Полага ми се да разпусна на няколко бирички. Хвърли я у майка ти, а аз ще изчакам Стиво да оправи вратата. Няма да му отнеме никакво време, но ако нещо се забави, ще му оставя ключовете да ги хвърли в пощенската кутия като си тръгва. Ще се срещнем у майка ти след малко.

Кейт се преоблича, гримира и натоварва ревлата отново в количката.

Изнасям стария телевизор в коридора и превключвам новия на Шотландския футбол: поглед отвътре по Скай. Странно, главата вече изобщо не ме цепи и това без изобщо никакво чукане.

28. Мръсен № 18740

Странно нещо е животът. Бегби, Спъд, сега и Рентън се завърнаха в живота ми, всички актьори са на основната сцена, за да участват отново в неповторимата пиеса наречена Саймън Дейвид Уилямсън. Ако нарека първите двама жалки неудачници, ще прозвучи като грозна обида към всички, които влизат в тази категория където и да е. Рентън обаче: собствен клуб в Амстердам. Никога не съм си мислил, че притежава качествата да се задържи някъде по-дълго.

Разбира се, крадливото копеле съвсем не е във възторг от присъствието ми. Бях предупредил този онанистки боклук, че няма да го изпусна от поглед, докато не си получа парите обратно и те вече са в портмонето ми. Седнали сме на маса пред някакво кафене на Принсенграхт и той внимателно опипва подутия си нос.

— Не мога да повярвам, че ме удари — мрънка той. — Винаги ей казвал, че насилието е за неудачниците.

Бавно поклащам глава. Направо ми се иска да му забия още един.

— Досега не ми се беше случвало да бъда обиран от приятел — казвам. — И как изобщо имаш нахалството, направо наглостта да се опитваш да ми насаждаш някаква вина?! Не само, че ми сви парите — изръмжавам, усещайки как ядът ми отново се надига, удрям с юмрук по масата и повишавам глас, предизвиквайки учудените погледи на двама тлъсти американци до нас, — ти компенсира и Спъд! А тоя нещастен друсар си е траял с години! Изтърва се само защото пак се беше надрусал!

Рентън надига еспресото към устните си. Духва и отпива.

— Казах вече. Съжалявам. Наистина съжалявах, ако това те успокоява. Смятах да си оправя сметките с теб, но нали знаеш как става с парите, все се отлага. Мислех си, че си забравил…

Облъчвам го с поглед. С кой, по дяволите, си мисли, че говори шибаният му кретен? На коя планета живее този малоумник? Планета Лийт, през осемдесетте, бас държа.

— …не точно да го забравиш, но нали знаеш… — замълчава и свива рамене. — Наистина беше си малко егоистично от моя страна. Но аз трябваше да се разкарам, Саймън, трябваше да се махна от Лийт и тия лайна с дрогата.

— А аз не трябваше, предполагам. Малко егоистично било. Малко — натъртвам и удрям отново по масата. — Най-голямото шибано омаловажаване на хилядолетието!

Чувам единият от американците да казва нещо, което ми звучи на скандинавски и после разбирам, че те всъщност са шведи или датчани. Просто изглеждаха твърде дебели и твърде тъпи в тия торби, които са се навлекли, че ги бях сметнал за американци на средна възраст.

Рентън дърпа козирката на бейзболната си шапка, за да се предпази от слънцето. Изглежда изморен. Бивше деграде и друсар… но ако си Саймън Дейвид Уилямсън по силата на собствената си същност моментално се издигаш над тези глупости.

— Смятах първо да дам пари на Спъд — казва той, побутвайки чашката. — Мислех си, Сик Бой е боен пич, предприемчив тип. Той ще се оправи, ще се изправи на крака.

Замълчавам и обръщам демонстративно глава към някакво корабче, което се движи по канала. Някакъв як пич на корабчето ни забелязва, надува клаксона и маха.

— Ей, Марк! Как си!

— Добре, Рикардо, радвам се на слънцето, приятел — извиква в отговор Рентс и маха.

Шибаният Рент Бой, стълб на светското холандско общество. Забравя, че аз съм го виждал друсан до смърт, виждал съм го как отчаяно квичи за хероин, как бърка в откраднатия портфейл като изгладнял хищник, който разкъсва малък, но незадоволителен бозайник.

Сега той ми разказва своята история, която ми се струва интересна, макар да имитирам безразличие.

— Дойдох тук, защото е единственото място, което познавам — започва той. Вдигам вежди и той се поправя: — Е, като изключим Лондон и Есекс, където работихме по фериботите. Но точно така и ми дойде идеята да дойда тук. Нали точно така правихме след смените на ферибота, помниш ли?

— Ъхъ… — кимам. Спомените ми са съвсем мъгляви. Не мога да се сетя как е изглеждал градът преди, бяхме тъпкани с дрога.

— Странно, част от мен винаги е смятала, че лесно ще можеш да ме откриеш тук. Мислех, че все някой ще дойде на почивка и ще ме срещне. Смятах, че тук ще е първото място, където ще ме потърсиш.

Проклинам собствената си глупост. Никой от нас не се сети за Амстердам. Господ знае защо. Надявах се, че аз или някой познат ще се натъкне на него из Лондон или може би, Глазгоу.

— Първо се сетихме за Амстердам — лъжа. — И дори идвахме на няколко пъти. Просто вадиш късмет. До сега.

— Значи ще кажеш на другите за мен? — пита той.

— Майната им на другите — изръмжавам презрително. — Знаеш ли колко ми дреме за Бегби и подобните му? Нека тъпото копеле само си търси парите. Тоя психопат няма нищо общо с мен.

Рентън се замисля за малко, после продължава с историята си.

— Гледай колко странно! Когато пристигнах първо отседнах в ей оня малък хотел, — сочи той надолу по Принсенграхт. После намерих стая в Пийп, нещо като амстердамския Брикстън — обяснява той, — на юг от Туриствил. Откачих се от дрогата, започнах да се запознавам с някои хора. Тоя Мартин, с него се сближихме, той се беше занимавал с музика в Нотингам. Започнахме да прави партита по клубовете, ей така, на майтап. И двамата си падахме по хаус, а тук всичко беше техно. Искахме да разбием европейските догми. Нарекохме се Лукс. Вечерите ни станаха доста популярни. После се появи този пич, Нилс, и ни покани да правим всеки месец партита в неговия малък клуб, после стана на две седмици, после всяка седмица. После вече се наложи да се преместим в по-голямо място. — Тук Рентън се усеща, че звучи доста надуто и почти се извинява. — Искам да кажа, че изкарваме добре, но винаги сме на една две лоши вечери от фалита. На нас обаче не ни пука: като свърши, свърши. Не искам да правя клуб просто заради самия клуб.

— Значи така излиза — усещам как презрението опъва гърдите ми, — ти се въргаляш в мангизи и не щеш да подхвърлиш един-два пършиви бона на приятелите си.

Рентън немощно протестира, което още повече подчертава вината му.

— Казах ти как стана. Просто бях теглил мислена черта между предишния и сегашния си живот. И освен това не се въргалям в мангизи, щом платим на всички след партито за вечерта, всичко делим на две. Дори нямах банкова сметка допреди две години. Открих си, чак когато ни обраха една нощ. Преди се мъкнех с бали пари по джобовете всяка шибана събота. Но е вярно, живея добре. Взел съм си апартамент на Бруверсграхт — казва той и сега вече определено ще се пръсне от самодоволство.

Какво стана с неспокойния му дух? Да правиш клубни партита толкова дълго направо може да те умори от скука.

— Значи движиш един и същи клуб цели осем години? — обвиняващо питам.

— Всъщност клубът вече не е съвсем същият. Доста се променил. Участваме и в големите фестивали като Данс Вали, празненствата за Денят на кралицата, Лав Парейда в Берлин. Движим из цяла Европа, Щатите, Ибиса, денс-фестивала в Маями. Мартин е публичното лице на Лукс, за пресата и така нататък, а аз стоя в сянка… по разбираеми причини.

— Като мен, Бегби, Втората Награда и Спъ… о, разбира се, не и Спъд, не, не, ти го уреди човека, нали? — пак го обвинявам. Още не мога да повярвам, че е дал на Мърфи, а не на мен.

Рижият Агент се обръща към мен:

— Как е Спъд?

Поклащам глава известно време, все едно го преценявам и по лицето ми грейва щастливо злорадство.

— Изпаднал — казвам му. — О, той беше чист преди да получи пачките от теб. После профука всичко за дрога. Сега е тръгнал по пътя на Томи, Мати и цялата тая сбирщина — допълвам лъчезарно.

Скапай го с чувство за вина, гадното предателско копеле. По бледата му кожа не се забелязва изчервяване, но погледът леко се смекчава:

— Серопозитивен ли е?

— Да — отвръщам, — и ти със сигурност имаш голяма заслуга за това. Поздравления!

— Сигурен ли си?

Нямам никаква представа как е имунната система на този мърляч. Ако не е хванал СПИН, заслужава да го хване.

— Толкова съм сигурен, колкото и самият той.

Рентън се замисля за малко и казва:

— Много лошо.

Просто не мога да се сдържа и вдигам мизата:

— Али също. Те живеят заедно. Имат хлапе. Британският данъкоплатец трябва да ти благодари, че ще му спестиш сума си пари.

Този път Рентън се връзва. Чистопробни лъжи, макар, че не бих се учудил, ако на Мърфи са му изгорели бушоните, като го гледам на какъв хал е. Но всичко това е само една първоначална вноска от цялата мизерия, което смятам да извъртя на Рент Бой. Той малко се е успокоил и дори се опитва да демонстрира някаква жалка имитация на безразличие.

— Много потискащо. Добре е да си тук — усмихва се той, оглеждайки надвесените тесни сгради, които приличат на стари пияници, които се придържат един за друг. — Майната му на Лийт. Да идем в червения квартал и да ударим няколко бири — предлага той.

Потегляме и изкарваме чудно, наливайки се с бира. После отново сядаме пред друго кафене и аз съм вече сигурен, че дребните ми лъжи са попаднали право в целта, макар копелето да го разиграва пич след многото бири.

— Опитвам се да се оправям като прецаквам колкото се може по-малко хора — казва той надуто, докато наблюдаваме как край нас преминават буйни английски тийнейджъри.

Как ли не!

— Да — съгласявам се, — трудна работа. Обаче тъпите копелета са нашият най-голям ресурс — казвам и той ме поглежда с искрено объркване, затова се налага да разяснявам. — Ресурс за нас, мъжете с амбиции, или иначе казано единствените, които имаме значение сега.

Рентън тръгва да протестира, но после размисля, плясва ме по гърба и аз разбирам, че по един перверзен начин ние отново сме станали почти приятели.

Тази нощ предпочетох да дремна на дивана у Рентс, отколкото да се върна в лудницата на хотела. Очевидно старите приятелчета на Раб от ултрас групичката бяха навити да разковат всичко и всеки вчера вечерта, но явно внезапно бяха осъзнали, че скоро ще си заминават и бяха решили да наваксат — пушеха хеш и чукаха като за последно де що заварят и съвсем бяха забравили, че трябва да бият някого. За днес имат план да ходят в Утрехт и да правят изпълнения с някакви задръстени местни дървеняци. Майната му, оставам с Рентън.

Рентън живее с това немско гадже, Катрин, кисела, кльощава наци-пичка без никакви цици, всъщност типа, по който Рентс винаги си е падал. С вид на момченца. Винаги съм си мислил, че копелето е прикрит педал, но никога не му е стискало да извърви целия път, затова и чука гаджета, които приличат на момчета. И сигурно го прави в гъза, за да получи необходимата стегнатост за малкия си кур. Тази Катрин обаче определено си заслужава да се пробва. Вероятно. Кощрамбите без цици и задници обикновено са доста мръсни като компенсация за липсата на цялата онази тапицерия, на което ние мъжете особено се наслаждаваме. Тази студенокръвна тевтонска кучка едва отрони някоя дума и дори не реагира на опитите ми за любезност с лек примес на флирт. Как изобщо, мамка му, magnifico Italia се е съюзила с тези псевдо-саксонски копелета през Вторият Световен Въргал? Но, да, вероятно бих й теглил едно здраво… Ако не за друго, то поне да подразня Рентс. Адски странно, копелето просто си седи пред мен, такъв един, в добра физическа форма, с почти европейски вид. Той все още е слаб, но не по онзи отвратителен начин. Има малко мръвка по този рижав череп. Косата му е изтъняла и започнала да опада. Плешивостта е истинско проклятие при рижите пършивци.

Най-добрата тактика занапред е да започна да оплитам копелето и да докарам нещата така, че да ми има известно доверие. Тогава ще го отнесе. И много добре знам от кого. Защото тук не става дума за пари, а за предателство. Така че започвам да подгрявам темата още като се приготвяме да излезем за по бира.

— А що се отнася до Бегби, ти си се превърнал в герой из Лийт — да обереш до шушка този нещастник — казвам му. Разбира се това е нагла лъжа. Бегби е гадняр, но никой не си пада по крадливите копелета.

Рентън много добре го знае. Той не е глупав, всъщност в това е целият проблем, рижият Юда може да е всичко, но не и глупак. Клепачите на копелето се спускат по онзи стар циничен начин, когато не вярва или не е съгласен с това, което чува.

— Не съм сигурен в това — отвръща. — Бегби има много приятели, които са същите психари. Тия копелета биха разковали всеки, само, за да се позабавляват. А аз им дадох доста добър повод.

Напълно вярно, крадливо копеленце. Чудя се как оная грамада Лексо Сетерингтън, бившият „съдружник“ на Бегби, дислоциран в моя хотел, намиращ се на по-малко от половин миля оттук, би реагирал, ако знаеше, че Рентс е в града. Дали не би бил склонен да раздаде малко правосъдие от името на стария съдружник, а? Вярно, той плюе Бегби, но това, разбира се, не означава нищо за такива изроди като него. Поне е сигурно, че на секундата ще звънне на другарчето си Франсоа и психарят ще дотърчи още със следващия полет. О, няма пет-шест, тая буца определено пада тарикат и обича закачките. За него ще бъде велик кеф да съобщи на Бегър Бой кой е адресът на Рентс.

Изкушаващо, но не. Лично аз искам да съм вестоносецът, който ще съобщи добрата новина. Рентън има клуб, апартамент, гадже. За никъде няма да се разбърза, особено, ако е спокоен за сигурността си тук.

— Може и да си прав — отвръщам кисело, но после сменям тона и добавям: — Но защо не прескочиш до Единбург, да видиш приятелите — казвам, сещайки се, че аз почти не съм се виждал с моите, откакто се върнах.

Рентън вдига рамене:

— Аз си ходих до вкъщи на няколко пъти. Инкогнито, така да се каже.

— Изобщо не съм разбрал… — казвам страшно раздразнен, че копелето си е шетало напред-назад без изобщо да го усетя.

Рижият лисугер се изсмива здраво.

— Не мислех, че искаш да ме видиш.

— О, даже много исках да те видя — уверявам копелдака.

— Точно това имах предвид — казва той и добавя, повдигайки вежди с надежда: — Чух, че Бегби е още на топло.

— Да. И там ще си остане още няколко години — лъжа с най-безизразния си маниер, който мога да разиграя. И очевидно се справям добре.

— Тогава може и да отскоча — усмихва се Рентън.

Чудо. Нека копелето се пробва. Започвам страшно да се забавлявам.

По-късно чуквам среща на Тери и Раб, с известна задна мисъл, че Рентън може да ни е полезен с тези негови музики и контактите си в Амстердам. Когато му обяснявам с какво сме се захванали, той изглежда доста заинтересован. Така че, ето ни — аз, Рентс, Раб, Тери и Били, седим и пием бира, пушим джойнт и си лафим в Хил Стрийт Блус Кафе на Уормощраат. Тери и Били бегло си спомнят Рентс отпреди — около клуба „Клаудс“, диското, футбола и всичко останало. Тери все още го гледа с недоверие. Напълно е прав: никой не вярва на измамници, което прекарват своите, и просто няма начин — копелето ще си получи заслуженото.

Раб Биръл, който (напълно разумно) се е отцепил от утрехтската група, явно преценявайки, че с разбит нос и посинено око сватбените снимки не се получават особено добри, се опитва да ни обяснява някакви пинизи в кафенето. Той очевидно нещо ни е кисел на мен и Тери, неизвестно защо, но най-вероятно затова, че сме го зарязали с неговите приятелчета-ултраси. Копелетата са искали да възродят добрите стари времена, а Раб си е падал по по-лежерни занимания. Пичът доста разбира от филми и има предложение, в което Тери силно се съмнява:

— Все пак, не разбирам, защо трябва да снимаме точно тук — казва той на Раб.

Раб ме поглежда, страшно сериозен и напрегнат.

— Забравяте за куките. Такъв филм… — той се поколебава и леко се усмихва, когато Тери свива устни и чупи китки, — …добре, Тери, такъв вид филм, какъвто се опитваме да направим попада под Ударите на ЗП.

— Хубаво, Господин шибан студент — прекъсва го Тери, кажи ни какво е ЗП!

Раб се прокашля и поглежда Били, после Рентс, все едно търси някаква подкрепа.

— Става дума за Закона за порнографията. Законът, който се занимава точно с това, което се опитваме да правим.

Рентън не казва нищо, физиономията му е абсолютно неразгадаема. Кой всъщност е той? Той е предател, порта, мръсно копеле, долен егоист, той е всичко това, което е необходимо на един мизерник с бачкаторски произход, за да се впише в глобалния капиталистически ред. И аз му завиждам. Аз искрено му завиждам, защото копелето пет пари не дава за никой освен за самия себе си. Опитвам се да стана като него, но онзи шибана импулсивност, наследствената ми полу-шотландска, полу-италианска импулсивност ме работи. Гледам го как си седи спокойно, наблюдавайки всичко внимателно от ъгъла на сцената и усещам как ръката ми се впива все по-силно в страничната облегалка, кокалчетата ми побеляват от яд.

— Трябва много да внимаваме с куките — заключава Раб нервно. Поглеждам го и клатя отсечено глава:

— Има си начини и средства да се заобиколят. Забравяш едно: куките са престъпници със забавено развитие.

Раб ме гледа с недоверие. Рентън обаче се намесва:

— Сик Бой, ъ-ъ, Саймън е прав. Хората стават престъпници, защото израстват в престъпно общество. Повечето куки започват като анти-криминални елементи и затова им отнема по-дълго време да влязат в час. Но тъй като чрез работата си се потапят напълно в криминалния свят, те бързо набират скорост. В наше време най-доброто място за престъпника е в полицията. Така разбираш какво сработва и какво не.

Виждам как Биръл захапва темата, сякаш най-сетне намерил сродна душа за подобни приказки. Копелето би могло дори да спори дали луната пък не е направена от синьо сирене, ако го оставиш. Затова решително се намесвам преди с Рентс да са почнали да разтягат локумите.

— Всякакви спорове по този въпрос са излишни. Оставяте куките на мен и забравяте. Вече подготвям почвата. Очаквам първия резултат в близките дни. Всъщност, още сега трябва да им звънна. Излизам от бара и се надявам, че ще имам сигнал на зеления GSM работа. Изкушен съм да захвърля скапаната играчка за задръстеняци в канала, но вместо това я прибирам в джоба си, влизам в близкия магазин за тютюн, купувам фонокарта и набирам от близката телефонна кабина. Усещам сладко извратен сексуален порив без никаква причина и звъня на Интерфлора да изпратят дузина червени рози на Ники и още толкова на луничавата й приятелка Лорън. Само като си представям Лорън в леглото още повече се възбуждам.

— Без бележка — казвам на служителката.

После се обаждам на най-смелите и умните в Лийт.

— Здравейте. Казвам се Саймън Уилямсън, собственик съм на Порт Съншайн. Обаждам се за резултатите на конфискуваните хапчета — обяснявам, измъквайки от джоба си листчето, което кебап ченгето ми беше дало. — Номерът ми е нула, седем, шест, две.

След дълго чакане, чувам извинителен глас:

— Съжалявам, сър, лабораторията е малко претоварена…

— Добре — срязвам я в стил нетърпелив, недоволен данъкоплатец и окачам слушалката. Първата ми работа като се върна е да напиша гневно оплакване до шефа на полицейското управление.

29. „…дузина рози…“

Лорън и аз получаваме шокираща доставка. По дузина рози за всяка, кърваво червени с дълги тъмно зелени дръжки. На картичките пише само нашите имена. Лорън е напълно изперкала — мисли си, че може да е някой от колежа. Малко сме и махмурлии — снощи пихме до късно след като тя се върна от лоното на семейното огнище в Стърлинг.

Даян също се показва от стаята си и определено е впечатлена от букетите ни.

— Късметлийки! — казва тя и прави физиономия на ревливо бебче. — А къде са моите? Къде е моят принц? — стене тя.

Партньорката ми по рози се мръщи и стиска зъби докато оглежда букета, сякаш вътре има скрита бомба.

— В магазина трябва да знаят кой ги е изпратил! Ще се обадя и ще разбера — вряска тя. — Това е сексуален тормоз!

— Стига глупости! — срязва я Даян. Оня копелдак в Под Крушата миналата седмица е сексуален тормоз! Това тук е романтика. Смятай, че си извадила голям късмет, скъпа!

Случката придава някаква интрига на останалата част от деня, която ми помага да издържа няколко скучни лекции преди да се прибера в къщи и да се преоблека за смяната в сауната. Искам с Джейн да си разменим смените и тя се навива, но не мога да намеря Боби да го потвърди. Той несъмнено се е забил в някоя от сауните и се поти със своите приятели. Днес е четвъртък, което означава, че е вечер на гангстерите. По леко разплутите им солидни тела има толкова злато, колкото и пот. Странно, но от понеделник до сряда идват главно бизнесмени, петък са момчета, които са решили да се почерпят, а съботата е отредена за футболисти, ала днес е четвъртък — деня на криминалните типове.

В края на смяната забелязвам, че съм свършила кърпите и прескачам до салона за масаж в съседната стая. Джейн здраво налага с юмруци огромната купчина плът на масата, порозовелите от сауната тлъстини са придобили леко блатен оттенък от подовото осветление върху зелената теракота. Лицето на Джейн е осветено отдолу и забелязвам усмивката й, но не и очите, кимам към купчината девствено бели хавлиени кърпи, грабвам няколко и се измъквам, докато тресящите се месища пъшкат под насечените каратистки удари. Думите му звучат приблизително така:

— По-здраво… не се бой… никога не се бой да го правиш по-здраво…

Малко ми става криво, защото стоплям, че това е същият, който обикновено търси мен. Няма страшно. Най-накрая срещам Боби и той се съгласява на размяната. Боби е с някакъв тип, Джими, клиент, чието пълно име не знам и който пита, дали не бих се пробвала като компаньонка. Поглеждам с голямо подозрение.

— Не, не… Просто ми се струва, че би била идеална компания за един мой колега. Парите са добри, предвижда се изискана вечеря… — усмихва се той.

— Вечерята не ме притеснява, притеснява ме следващата част, номер 69 — ухилвам се в отговор.

Джими поклаща кратко глава.

— Няма нищо такова. Човекът просто обича компанията, това е всичко, просто му се иска да излезе с хубаво момиче под ръка. Това е сделката. Всичко друго е, ако сами се договорите… само между вас двамата. Той е политик, от чужбина.

— Защо точно аз?

Той започва да се смее от сърце с гръмък смях, който разкрива всичките му пломби.

— Ами, едно на ръка, смятам, че си негов тип и второ ти винаги изглеждаш добре облечена. Бас държа, че си от онези момичета, които имат по няколко убийствени тоалета в гардероба си — казва той и пуска магарешка усмивка. — Помисли си.

— Добре, ще си помисля — казвам му и тръгвам към къщи, този път без да ударя едно питие по пътя. После влизам в стаята си и правя малко упражнения за изпъване, за корема и малко дишане. След това си лягам и се потапям в най-здравия сън, който съм имала от месеци.

На сутринта се събуждам с леко напрегнато очакване и както обикновено изпреварвам Лорън и Даян в банята, вземам си душ и прекарвам сума си време в чудене какво да облека. За какво е цялото това оживление? Ами, тръгвам за Лийт и съм повече от доволна, че момчетата са се върнали. Странно, но нещо наистина липсваше през последните няколко дни. Когато стигам в пъба, разбирам какво е било то. Сик Бой или Саймън, както би трябвало да го наричам, в краткото време, в което бе отсъствал се бе превърнал от ордьовър в главно ястие. Бях склонна да си мисля, че донякъде си падам по Раб, но когато видях Саймън с огледално лъщящите му черни обувки, черен панталон и зелен пуловер без яка, си помислих: чакай малко, тук има нещо. Беше си пуснал брада на няколко дни, а зализаната му прическа а ла Стивън Сегал бе подменена с къса, свежа и почти пухена подстрижка, което някак го омекотяваше. Очите му блещукаха и прескачаха от едно лице на друго в компанията, като се задържаха по-дълго върху мен като че ли.

Той изглеждаше толкова превъзходно, че веднага се усъмних в собствения си външен вид. След дълъг спор със самата себе си, бях стигнала до бял свободен панталон, черно-бели маратонки и къс син суичър, който като се закопчае, подчертава цепката между гърдите ми, прихванати в тясна блузка с остро деколте.

Поглеждам Раб и сега установявам, че той е просто клиширан хубавец, напълно лишен от всякаква харизма. Това качество, обаче, просто струи от Саймън. Начинът, по който опира лакът на дългия бар и опира брадичка на китката си, небрежно потривайки косъмчетата на врата си. О, как ми се иска моите пръсти да правят това, вместо неговите.

Нещо се е случило. Саймън, както вече го наричам в мислите си, се разпорежда с всички, Тери страшно се забавлява, а Раб изглежда угрижен. Сватбата му е чак след няколко месеца, но той реши да изтегли ергенското си парти много по-рано, в случай, че го дрогират и го хвърлят в товарния вагон за Варшава или на някакво такова място. Не изпускам Саймън от поглед, но той не дава никакъв признак, че е мъжът с розите.

Мелани закъснява малко и сяда до мен. Забелязвам как Саймън поглежда с раздразнение часовника си. Двамата с Раб не престават да спорят за филма. В разговора изниква ново име, загадъчния Рентс от Амстердам.

Саймън вдига ръце шеговито.

— Добре, добре, де, филмът ще се снима в Амстердам, поради правни причини, или по-скоро, ще трябва да изглежда все едно е сниман там. Вътрешните снимки обаче могат спокойно да се направят тук — настоява той. — Искам да кажа, че всичко от което се нуждаем са няколко външни кадъра с трамваите, каналите и така нататък. Никой няма да разбере.

— Да, вероятно — съгласява се Раб, здраво спечен от притеснение.

— Добре. Точка по този въпрос — казва помпозно Саймън, после поглежда право към мен и усещам как гърдите ми се надигат, а вътрешностите ми се свиват от тази негова усмивка, която ме осветява като морски фар. Аз също пускам стегната усмивка в отговор. Саймън небрежно поглажда наболата си брада. Искам да го насапунисам хубаво, да го обръсна с онези, старите остри бръсначи и да наблюдавам всички емоции в тези големи, тъмни очи, докато прокарвам бавно бръснача по лицето му…

Мислите ми текат на пресекулки, защото е трудно да се съсредоточа само върху Саймън, но сега той казва:

— Тери, ти трябваше да напишеш сценария, как вървят нещата?

Единствената ми мисъл обаче е — искам да те чукам Мистър Саймън Сик Бой Уилямсън, да се залепя за теб и да изстискам вяска твоя капчица вътре в мен, да те използвам, да те употребя и изтощя, така че да не поискаш никога вече друга жена…

— Направо супер, но не съм написал нищо на хартия. Всичко е тук — усмихва се широко Тери, потрепвайки с пръст по челото си и гледа мен, сякаш аз съм задала въпроса и в стаята няма никой друг. Тери. От този тип мъже, които трудно би харесала, но с които би спала, просто защото кипят от ентусиазъм. Може би точно той е тайната цветарка.

— Тери, сексът е в главата ти, всички го знаем. Но сега имаме нужда от сценарий.

— Знам какво имаш предвид, жребецо — усмихва се той и прокарва пръсти през къдравата си коса, — но аз просто не си падам по писането. Може да запиша нещата на диктофон, после някой да ги свали на хартия — добавя той, поглеждайки с надежда към мен.

— Значи, искаш да кажеш, че не си направил абсолютно нищо — нахвърля му се Раб и оглежда компанията.

Поглеждам Мелани, която повдига незаинтересовано рамене. Рони се хили, Урсула дъвче някакви десертчета, а Крейг гледа сякаш са му открили рак на стомаха. Тери все пак изважда няколко листа А4. Драсканиците са невъобразими.

— Защо тогава казваш, че не си написал нищо? — пита Раб, издърпва листата и започва да ги разглежда.

— Писането не е много по моята част — вдига рамене Тери, но очевидно е доста притеснен. Раб клати глава и ми подава творението на Тери.

Зачитам написаното, което е такова отчайващо дърво, че не мога да не го споделя:

— Тери, какви са тези глупости! Чуйте това: „Пичът чука гаджето в ануса. Гаджето лиже другото гадже.“ Направо е кошмарно!

Тери пак събира нагоре рамене и още веднъж прокарва ръка през къдравата си четина.

— Нашият Мистър Лосън е един изчистен минималист — изпръхтява Раб, взема листата от мен и му ги размахва под носа. — Това е боклук, Тери. Няма никаква история. Само ебане — смее се той и подава листата на Саймън, който ги изучава безразлично.

— Нали това искаме, Биръл. Нали ще правим порно? — опитва да се защити Тери.

Раб смръщва лице и сяда обратно на стола си.

— Да, точно това искат твоите нещастници, онези, на които си показваш долнопробните домашни клипчета. Смятах, че сме се захванали да правим истински филм. Искам да кажа, че дори не е написано като сценарий — махва той с ръка.

— Може и да не изглежда така на хартия, Биръл, но актьорите са тези, които вдъхват живот… както правеше онзи, Джейсън Кинг, по телевизията — казва Тери връхлетян от внезапно вдъхновение. — Така, с много скрити намеци и така нататък. Шейсетте пак са на мода, трябва малко от този дух!

Докато тече този разговор, останалите, които изглеждат доста отегчени и разсеяни не обелват и дума. Саймън слага листата на масата пред себе си, обляга се назад и започва да барабани по страничната облегалка.

— Като човек с опит в индустрията, позволете да се намеся — казва той с този свой помпозен маниер, от който не можеш да разбереш дали е ироничен или просто се надува.

— Раб, защо не вземеш сценария на Тери и не вплетеш някаква история в него.

— Той си плаче за това — казва Раб.

— Е, няма нужда да пишеш дисертация, Биръл — не се дава Тери.

— Точно така — казва Саймън, прозявайки се и протягайки се като котка, а очите му просветват на слабата светлина. — Смятам, че се нуждаеш от малко помощ, Тери. — Той се обръща към останалите. — Смятам, че най-добрият ход е, ако Раб и Ники вземат основните идеи и ги вкарат във формата на истински сценарий. Съвсем грубо, само го накъсайте на сцени, интериори, екстериори… Имам предвид, че вие сте студентите по филмово изкуство, вие сте виждали как изглеждат сценариите — той ни пуска толкова подкупваща усмивка, че предполагам дори Раб е поласкан.

Не, не, Саймън, не искам да работя с Раб, а с теб.

Тук се намесва Тери.

— Обаче без много… няма да ми се обиждате, студентски работи. А защо аз да не поработя заедно с теб, Ники? — казва той с надежда, обръща се към мен и добавя: — Искам да кажа, може да изпробваме някои пози, така, просто да видим дали ще сработят.

— Тери, мисля, че няма нужда да се готвим. Направо ще действаме пред камерата — казвам му бързо. Поглеждам към Саймън и си мисля, че ние бихме могли да порепетираме позите, но той говори нещо в ухото на Мел и тя се хили. Само да беше погледнал насам.

— Смятам, че за нас с Ники ще е по-лесно да го направим, така или иначе се виждаме всеки ден в Университета — казва Раб и ме гледа.

Бих предпочела да е със Саймън и дори съм склонна да поразигравам игрички, но все пак кимам одобрително, защото си мисля: дали пък Раб не е изпратил цветята в крайна сметка? Но защо тогава Лорън?

— Добре — съгласявам се с мек тон. — Звучи разумно.

Тери най-сетне кротва и се заглежда към бара.

— Много добре. И порно-разказа да се подреди както трябва. Духане, мъж-жена, жена-жена, анално, празнене — разпростира се Саймън — много кадри с връзване, белезници и всякакво друго разнообразие, което ви мине през главата.

Тери се оживява малко и веднага се включва в разговора, щом Саймън зачеква откровения секс.

— Големият ни проблем е аналния — Саймън се обръща към Мел и мен. — Или по-точно, това е големият проблем, който имате вие момичета.

Студеният му поглед, придружен с думата анален, кара вътрешностите ми да се сгърчат.

— Аз не го правя — казвам му.

Мел също поклаща глава и взема думата за пръв път днес.

— Няма начин да правя такова нещо. — Тя хваща погледа на Тери, някак се засрамва и го ритва по крака. — Не и пред камерата, Тери!

Саймън е смръщил лице.

— М-м-м-м… трябва да поговорим за това. Смятам, че това е основно нещо напоследък. Искам да кажа, в личен план не ми е кой знае каква страст, но цялата работа е, че ние живеем в анално общество.

Раб върти очи театрално, а Тери клати одобрително глава.

— Помислете малко — настоява Саймън. — Някакви провинциалисти от задръстени градчета се хвалят по телевизията, че извънземни бият път чак от други галактики, за да вземат проби от мазните им ануси… в модерното порно, на Зейн, на Блекс, винаги има тройно проникване. Само вижте нещата, които прави Бен Дувър. Младите готини гаджета винаги го поемат отзад в наши дни.

— Направо жестоки касети — добавя мъдро Тери. Саймън кима нетърпеливо.

— Значи, навремето, ако жена го поемаше анално по порно филмите, това се смяташе за извратено, а тя беше някоя стара чанта с провиснал целулит и готова за пенсия. Сега всичко се обърна. Ако някое младо гадже наистина иска да стане порно-звезда, аналното чукане е направо задължително.

— Не и за мен — казвам тихо и само Саймън успява да ме чуе, но решава да го пренебрегне. Аз обаче давам сила на гласа си и своите притеснения. — Много от жените не правят анален секс. Някои правят само жена-жена. Няма да правим някое долнопробно мръснишко порно. Смятах, че ще бъдем новатори и ще пуснем някои несексистки диалози и теми. Какво стана с всичко това? Или един уикенд на инфантилни момченца из Амстердам успя да го заличи?

— Не. Ние ще бъдем новатори — настоява Саймън, — но трябва да покрием задължителната програма и тя включва аналното. Това не е истинско, Ники, това е само роля.

Не, истинско е. Трябва да бъде истинско. Да те чукат си е да те чукат и това е едно от малкото неща в живота ни, които са истински, които не са нагласени.

— Така е — казва Раб и от глупост става адвокат на Саймън, — не трябва да забравяме, че става дума за един вид представление, не за реален секс, просто шоу. Искам да кажа, кой реално в сексуалния си живот прави тройно проникване?

— Само ти и твоите приятели педали от колежа — натъртва Тери. Раб не му обръща внимание и продължава, притеснен, че не са го разбрали правилно.

— Нека направим истинска история, с реални хора, които действат така сякаш правят истински секс. Аналното проникване е като червената херинга, така да се каже, адска рядкост в живота и ако момичетата не искат да го правят, няма проблем.

— Не — клати глава Сик Бой. — Разбираш ли, Раб, всичко се дължи на начина по който гледаме на ануса си. Ние днес смятаме, като цяло, изобщо като биологически вид, че ако душата се намира някъде из тялото, то тя е в ануса. На това се дължи всичко. Напълно логично е. Затова всички си падаме по анални шегички, анален секс, анални хобита… сфинктера, не мозъка или космоса, е последната бариера. Точно това ни прави революционери.

Но аз не искам да го правя, така че вдигам вежди и поглеждам Мел и Урсула за подкрепа.

— Пак ви казвам, не ми харесва. Опитвала съм веднъж. Намирам го за болезнено, дистанцирано, студено и неудобно. Обичам да се чукам, а не да се гъзя и да се зверя и пръхтя като жалък клоун правейки опити да видя, докъде бих могла да го поема.

— Може би се нуждаеш от по-сериозно отваряне. Някои момичета, които имат опит, наистина си падат — казва Тери.

— Не ща анус като Суецкия канал. Но и не искам да развалям купона — Тери ми смига. — Просто не е за мен. Не че имам нещо против хората, които го правят, просто не искам аз да го правя.

— Мен не ме притеснява особено да го правя, но не искам другите да знаят за това — казва Мелани. — Имам предвид, има някои неща, които не искаш да показваш пред всички. Право на личен живот.

— Аз не съм такова момиче! Това ли е? — смее се Тери.

— Ами Тери, за теб може да няма значение, но при жените е друго.

— Не би трябвало, не и в тези феминистки времена — контрира Тери, После се обръща към Раб, — или трябваше да кажа пост-феминистки. Виждаш ли, Биръл, понякога се вслушвам в дивотиите ти!

— Радвам се да го чуя. Саймън плясва с ръце.

— Мислете за Бакара! Никой не си пада по гаджета, които пеят „Sorry, I’m A Lady“ в този бизнес. Искаме да чуем „Yes, Sir I Can Boogie“.

— Правилно, Саймън — усмихвам се аз, — но ни трябва подходящата музика.

Сик Бой отваря портфейла си.

— Това е музиката — казва ми той, показвайки пачката банкноти вътре. После сграбчва някакъв филмов афиш. — И това. Ние сме на най-предната линия във всичко тук. Да не го забравяме. Искам да кажа, откъде се започна с тази анална мания?

— О, да, направо идеално за обществото, в което живеем, самовлюбено чак до дъното на ректума си — подхвърлям.

— Не скъпа, всичко тръгва от порното. Тези копелета са истинските пионери. Порнографията кихва и поп-културата хваща настинка. Хората искат секс, секс с насилие, с храна, с животни и много, много унижение. Да им дадем всичко това. Погледни телевизията — унижение, погледни вестниците и списанията — унижение, погледни класовата система, ревността, цялата горчивина, която се процежда от собствената ни култура: в Британия хората искат да гледат как го начукват на другите — горещи се той и за момент заприличва на извънземно от Близки срещи с третия вид, хванат в сноп слънчева светлина, промъкнал се през тясната пролука между кооперациите отсреща. — Както и да е, ще продължим с този спор по-късно.

Тери поглежда хитро и казва:

— Знаеш ли какво, може би е по-добре да вземем Джина. Тя няма да има угризения да пусне отзад.

— В никакъв случай, Тери! Тя става за домашно порно, но няма истинските качества на филмова звезда. Остави кастинга на мен. Оня ден се натъкнах на един пич, с който се познаваме отдавна, Майки Форестър. Той има сауна. Някои от гаджетата, които работят за него си ги бива. Няма да има проблеми с кастинга. Джина не ни трябва — казва той и потреперва само при споменаването на името й.

Тери вдига рамене.

— Ти решаваш, приятел, но тя разправя, че щяла да ти строши главата, ако не я вземеш във филма — информира той Сик Бой със закачлива усмивка.

Мелани кима и потвърждава.

— Така е, не бих се заяждала с нея, защото е адски откачена. Може и наистина да го направи.

Саймън — Сик Бой, се плясва отчаяно по челото.

— Великолепно. Преследва ме някакъв шибана стара чанта, а титулярките не искат да правят анален секс. Предайте на бившата невеста на Бегби да си го начука!

— Ти й го кажи! — хили се Тери.

Когато срещата свършва, всички започват да се разотиват, а аз се замотавам и казвам на Саймън:

— За кастинга… Може би ще успея да помогна. Ще питам някои приятелки. Момичета, които са посветени, така да се каже.

Саймън бавно кима.

— Трябва да тръгвам, но ще ти се обадя по-късно — казвам, забелязвайки, че Раб ме чака и в погледа му със сигурност долавям огънчето на ревността.

30. Пакети

Малко се изтървавах с дрогата, човече, взех едно-друго от Сийкър. Али ми е казала, ако се надрусам, да не се прибирам вкъщи, така де, вика, няма да търпя това край Анди. И си е напълно права, затова не се и връщам у нас. По-голямата част от седмицата изкарвам по други явки — у Мони, у мама и клетия Парки, което е малко гадно от моя страна, защото и самият той гледа да се откачи. Нещастникът съвсем няма нужда да ме гледа как се потя и треперя под носа му. Най-кофтито е, че вече всяко кривване се заплаща много скъпо. Сега като те пуска, свят ти се извива даже от едното боцване от време на време. Сякаш тялото ти помни всичко, което си му причинил в миналото и вика — „съжалявам, но ще трябва да го отнесеш яко“.

И така, връщам се вкъщи за пръв път от дни наред. Анди трябва да е на училище и се надявам, че Али е излязла. Да, апартаментът е празен, така че се тръшвам в големия, изкорубен фотьойл, пускам касетата на Алабама 3 и започвам да припявам. Върху мен скоква Запа — котаракът, единственото същество на света, което не ме съди. Преглеждам някои неща, които оня ден си записах в библиотеката на Лийт. Влязох да се скрия от дъжда, но се задържах и доста време си водих бележки за историята. Мотото на Лийт е „Постоянствай!“ и точно това би трябвало да направя. Пускам телевизора без звук и поливам малко цветята, надявайки се, че Запа не е ровил пак голямата юка.

Но денят е наречен за лошо, да бъде един шантав, кофти ден. Защото на вратата се звъни и когато отварям направо съм като треснат от гръм.

Лично дивият котак стои пред мен. Чудя се, кога е излязъл, после сърцето ми сякаш се откъсва и тупва някъде из гръдния ми кош, защото, защото, какво ли е казал Сик Бой. Не мога и дума да продумам, но дивият звяр се усмихва и аз намирам езика си.

— Франко, радвам се да те видя, човече. Кога излезе?

— Вече съм навън от три шибани седмици — вика той и без да пита се промъква край мен вътре. Обувките му тракат по пода, целите в метал, значи и гледам да не издраска паркета, че Али ще се побърка заради хазяина, който е някакъв шантав маниак, човече.

— Не си губих времето, вярвай ми. Уредих се с пичка само няколко часа след като излязох. Чукам за Шотландия, копеле — разправя ми той. — А ти какви ги дробиш? — вика, а лицето му става едно такова кисело. — Пак си на шибания хероин, а?

Когато гледаш право в окото на тигъра, братко, по-добре да не шикалкавиш, да не шикалкавиш прекалено много, значи.

— Всъщност не, човече, но още си броя дните, полека лека, значи. От сума си време не съм помирисвал.

— Гледай и да не помиришеш, че до гуша ми дойде от шибани наркомани. Искаш ли една линийка кока?

— Ъ-ъх… ъ… — не знаех какво да кажа, човече. Аз никога не знам.

Бегби приема това за „да“ и вади пакетчето. Изсипва бая прашец, значи и макар да не си падам много по коката, викам си, трябва да го направя от чисто протоколни причини, значи. Само с мярка обаче, нали. Една линийка няма да ми навреди кой знае колко.

Франко започва да приготвя дозите.

— Разбрах, че си бил на топло в Пърт — вика той. — Ебати скапаният пандиз. Липсваше ми, тъпо копеле такова — разправя той с малка усмивчица, което приемам, значи, че просто съм липсвал на котака, а не че не съм бил в пандиза с него.

Какво да кажеш на такова нещо?

— И на мен ми липсваше, Франко, човече, ама добре изглеждаш, в добра форма, значи, трябва да ти се признае, човече.

Той потупва стегнатия си като камък корем.

— Да-а, не си губих времето вътре, здраво поработих, не като някои тюфлеци. Сега обаче ми се връща щедро, да знаеш, на сто процента — казва той и прави огромна линия. — Забих една млада пичка, живеем в Уестър Хейлз, но ще се местим на Лорн Стрийт. Няма да гния в Хейлз, я! Тя е много точно гадже и така — казва той прокарвайки ръка по стъкления часовник-коте. — Вярно, с дете е, така да се каже. Ходила с някакъв копелдак, дето се прави на много отворен. Ама му разбих мутрата. Копелето трябва да се радва, че се отърва само с това. Бях отседнал при майка ми, но там не се издържа, не спира да каканиже за шибаната Елизабет и нещастника, с който излиза — разправя Франко, който вече е набрал скорост от коката и изстрелва сричките като АК–47.

Дърпам една линия и се изправям, потривайки нос.

— Ъ-ъ-ъ… А как са децата?

— Оня ден ходих да ги видя. Добре са, но тая путка Джун ми ходи по нервите. За чий ми беше да се забърквам в тая каша? И чукането не беше чукане и нищо, трябвало е да ида да си прегледам главата.

— Вече, отърси ли се, ъ-ъ, от пандиза, значи?

Бегби го е изтресла здраво коката, копелето здраво се е навило и се цъкли сякаш ще ми откъсне главата.

— Какво се опитваш да ми кажеш, а? А?

— Ъ-ъ, нищо, само, дето като аз излязох бая време ми трябваше да се включа в живота, така да се каже — обяснявам. Но Бегър Бой е на скорост и плещи за пандиза и започвам здраво да се притеснявам, защото си мисля за Рент Бой, за парите, които получих, за това как се изпуснах пред Сик Бой и какво ще стане, ако гадният котак каже на Бегби.

Франко приготвя още кока, а аз още бръмча от първата доза. Известно време дрънка за извратеняците в кафеза, после ме зяпва с тези свои лоши, лоши прожектори и вика:

— Спъд, знаеш ли, като бях в пандиза… получих един пакет.

Рентън му е дал дела!

— Да, човече. И аз получих един също! От Марк…

Бегби заковава и направо зяпва в душата ми, човече.

— Получил си шибан пакет от Рентън, адресиран до теб?

Още трептя като струна и не знам какво да кажа, само завалям:

— Не знам, Франко, не знам, не знам дали е бил от Рент Бой, така да се каже. Искам да кажа, беше анонимно, значи. Но, нали знаеш, само си помислих, че друг не може да е.

Напълно избеснял Франко забива юмрук в дланта си и започва да ходи нагоре-надолу. Започва да ми дрънчи алармата в главата, звъни на пожар, та се къса, човече. Защо дивият котак ще ръмжи, значи, ако си е получил парите?

— Точно така, Спъд! Това си и помислих веднага! Само това крадливо наркоманско копеле може да праща пакетите с педалското порно, с разните му пичове дето се чукат и си духат, значи, само той! Той ни натрива носовете, Спъд! ИЗРОД НЕЩАСТЕН! — изревава Франко и прасва един як юмрук на масата, стъкленият пепелник пада на пода, но за щастие не се счупва.

Гей порно… какво, по дяволите…

— Така е, само Рент Бой ги играе тия игрички, така да се каже — викам, опитвайки се да стопля за какво става дума, адски щастлив, че не се изтървах за мангизите.

— Дори оня, дето го разковах на трески в затвора, пак си представях, че е копелето Рентън — изсъсква звярът. После прави още две линии. Дръпва едната и разправя:

— Видях Сик бой, в шибания му пъб, скапания Порт Съншайн!

Копелето наистина добре се е подредило. Разбира се, с него не може да се говори, в главата му са само далавери.

— Аз ли не го знам, човече, аз ли? — кимам и се навеждам да смръкна нова линия, макар сърцето ми все още да думка и да се потя от първата.

— Видях и Втората Награда на Съркъс Клоуз със сектантите…

— Чух, че котакът бил се хванал с пастор Кристофър Рийв, значи — задъхвам се, докато коката ме връхлита като товарен влак.

Бегби се пльосва на надуваемото ми кресло.

— Да, поне докато не му налях малко акъл в главата. Завлякох го в пъба EH1 на Майл. Не щеше и капка да пийне, така че му бутнах няколко водчици в скапаната лимонада — казва той с някак бавен безрадостен кикот. — Сигурно пак се е закачил, копелето — вика Бегби. — Трябват му малко забавления. Да пееш химни по цял ден и да четеш шибаната библия? Ебаси тъпотиите, така че изиграх добрият самарянин и спасих копелето от живот, пропилян в скука. Тия ти промиват мозъка, копелетата в скапаната му мисия. Ще им дам едно шибано християнство…

Замислям се над това и си спомням как Втората Награда наистина се справяше добре да влезе в релси отново.

— Но докторите са казали, че не трябва да пие, Франко — прекарвам пръст през гърлото си и издавам звук все едно се душа, — или капут.

— Той ми излезе със същите шибани глупости — „докторите това, докторите онова“, но аз му го казах направо — качеството на живота е това, което има значение! По-добре една година да си отживееш, отколкото петнайсет в мъка и мизерия. Като ония дъртаци в Порт Съншайн. Казах му да си направи чернодробна трансплантация и да започне на нова сметка!

Принуден съм да слушам всичко това безкрайно, човече, и изпитвам облекчение, когато Бегър Бой си тръгва, защото всичките му тези истории с насилие направо натежават, значи. Винаги се притесняваш дали да кимаш правилно, където трябва и така нататък. Макар коката още да ме държи, успокоявам топката, изчаквам малко котакът да се отдалечи и излизам в ситния дъждец, насочвайки краката си в посока Централната Библиотека, моста Джордж IV. Постоянствай!

Прави ми впечатление повече от друг път колко се е променил градът. Този град вече не е твой. Разширява се, разширява се и центърът е всъщност само за бизнес котаци, за пазар, за студенти и туристи. Ако махнеш и тоя декор отзад, замъка де, няма да го познаеш — ще е като всеки друг град.

Главата ми още е омаяна, когато влизам в читалнята и гледам как едно гадже чете микрофилм.

— Ъ-ъх… извинете, можете ли да ми помогнете с това нещо? Никога не съм го правил досега, значи — казвам, сочейки свободна машина.

Тя само ме поглежда за секунда и вика:

— Разбира се.

После ми показва как се зарежда. Толкова е просто човече, толкова просто, че се почувствах като пълен тъпак. Но най-сетне! Скоро вече седя и чета за голямото предателство от 1920, когато Лийт е бил засмукан в Единбург срещу волята на народа. Тогава са започнали всичките проблеми, значи, казвам ти! Четири към един са били против, четири към един!

Когато тръгвам в посока на добрия стар порт Лийт, дъждът започва здраво да плющи. Нямам пари за автобусен билет, така че вдигам яката и смело напред по дългия път. В Сейнт Джеймс Център се моткат някакви млади котаци и моето приятелче Къртис е сред тях.

— Как е, приятел? — викам. Коката почти ме е пуснала.

— Д-д-добре, С-с-спъд — отвръща ми той. Малкият пич е малко нервен заради заекването си, но ако не го пришпорваш много, момчето скоро хваща правилния ритъм и разговорът потича като поток, човече. Поприказваме си малко преди да продължа през Джон Люис, оттам излизам на Пикарди Плейс и потеглям по Уок, гледайки да вървя плътно до сградите, че да не ме вали.

Пресичам границата, Пилриг, значи, навлизам в Не-Толкова-Слънчев Лийт и гледам Сик Бой на улицата, който явно е в по-добро настроение. Мислех си, че ще се направи, че не ме вижда, но, не, човече, котакът даже един вид се извинява, е, извинява се както той може в най-добрия случай, значи.

— Спъд. Хайде… да забравим за оня ден, човече — вика ми.

Той очевидно не ме е натопил пред Франко, макар Генералисимус да е бил в неговия пъб, така че храня по-добри чувства към пича, някак си.

— Добре, Саймън, и аз така да се каже, съжалявам, братко. Благодаря, че не си споменал за онази работа на Франко, значи.

— Майната му на тоя нещастник — казва той, поклащайки глава. — Толкова неща са ми на главата, че не мога да ги мисля такива като него. — Сик Бой прави жест към близкия пъб, така известния „Храста“. — Да пийнем по бира, докато мине дъжда.

— Супер, но… ъ-ъ, ще трябва да черпиш, приятел, нямам пукната пара, значи — признавам си.

Сик Бой въздиша тежко, но все пак влиза, така че тръгвам по него. Първият, който виждам вътре е онзи образ, Братчеда Доуд. Котакът седи на бара и щом ни вижда, веднага ни хваща за слушатели и започва да реди старите глазгоуски приказки: за по-добрия им футбол, по-добрия транспорт, пъбове, клубове, по-евтините таксита, по-топлите хора, всичките обичайни протестантски простотии, човече. Може и да е прав, но котакът не си седи там, а е дошъл тук.

По едно време Братчеда става и отива в кенефа, а Сик Бой ме гледа едно такова ядно и казва:

— Кой, мамка му, е тоя путьо?

И аз му раздувам за Братчеда и за това как ми се ще да знам PIN-кода на котака, защото, виждаш ли, ако го знаех, щях да изтараша джобовете му за кредитната карта. Големи мангизи има в тая сметка, значи.

— Все разправя как сам можеш да си избереш кода в тая Клайдсдейл Банк.

Когато Доуд се връща и сяда, си взимаме по още една бира. И тогава става чудото! Братчеда си сваля якето и двамата със Сик Бой само се споглеждаме. Той е там, човече, точно пред очите ни! На едната ръка Братчеда си е татуирал лъва с надпис „Винаги готов“ отдолу, а върху другата Крал Били на коня. Под коня е нарисувана лентичка, а в лентичката е татуиран този PIN-код, така че да не може никога да го забрави. 169010.

31. „…да ти отрежат крак…“

Квартирата ни на Толкрос се е превърнала в малка манифактура. Джойнтът и кафетата са в постоянен оборот. Аз и Раб работим върху сценария. Даян седи близо до нас и се рови в бележките си за дипломната си работа и се кефи на кикота ни докато ние се бутаме един друг пред компютъра. Тя хвърля от време на време някой поглед в монитора и хъмка одобрително, давайки някое и друго полезно предложение. В ъгъла Лорън също работи върху някаква курсова задача и се опитва да ни засрами, че й пречим. Очевидно заинтригувана, тя въпреки това отказва да погледне сценария. Аз и Раб продължаваме да я дразним като прошепваме някоя думичка като „духане“, „анално чукане“ и се кискаме, докато Лорън почервенява и мърмори „Фелини“ или „Пауъл и Пресбъргър“. Даян накрая вдигна ръце и си събра нещата.

— Махам се, не мога да издържам — казва тя.

Лорън ни поглежда с досада.

— И на теб ли ти пречат?

— Не — казва тъжно Даян, — но всеки път когато хвърля поглед се възбуждам. Ако чуете бръмчене и въздишки от моята стая, ще бъдете сигурни какво правя.

Лорън се нацупва и дъвче долната си устна. Ако толкова я притеснявахме, защо не се премести и тя в своята стая? Когато приключваме грубия вариант от около шейсет страници и го разпечатваме, любопитството й надделява и тя се сяда да чете пред компютъра. Поглежда заглавието и после, натискайки клавиша Page Down, чете с нарастващ потрес и неприязън.

— Това е ужасно… отвратително… непристойно… и дори не е поднесено с някакъв пиниз. Няма никакви художествени качества. Пълен боклук! Не мога да повярвам, че сте могли да напишете толкова унизителна, експлоататорска гадост… — пени се тя. — И смятате да правите всичко това с хора, непознати хора, и ще им позволиш да направят всички тези неща с теб!

Ще ми се да й го зачукам и да кажа да, всичко без аналните сцени, но си послужвам надменно и язвително с цитат, който съм запаметила за подобни случаи:

— Ще съм доволен, ако знам, кое е най-лошото: да бъдеш изнасилен стотици пъти от пирати, да ти отрежат крак, да те пребият българи със сопи, да те налагат с камшик до смърт, на клада да те изгорят, да те подложат на дисекция, да гребеш окован на някоя галера, накратко казано — да преживееш всички болки и нещастия, които някой е изпитал — тук поглеждам Раб и двамата завършваме в хор, — или да стоиш и нищо да не правиш?

Лорън поклаща глава:

— Какви са тия глупости?

— Волтер, „Кандид11“ — срязва я Раб. — Учуден съм, че не го знаеш, Лорън — казва той на нашето момиченце, което се тресе от нерви и пали цигара. — И какво отвърнал Кандид? — Раб вдига пръст, поглежда ме и двамата се цепим в един глас — „Това е чудесен въпрос!“

Лорън продължава да се гърчи пред монитора, гледайки злобно, сякаш нарочно я дразним, макар че ние просто се кефим на сценария.

— Чудесни цветя — казва Раб, който сякаш се опитва да разведри настроението и поглежда към моите рози. — Видях още един такъв букет в кофата. — Той се усмихва предизвикателно. — Какъв е случаят?

Лорън го стрелва с поглед, но аз усещам невинността на забележката, което пък моментално ме навежда на мисълта, че е бил Сик… Саймън. Определено Раб отпада от заподозрените.

Оставаме будни, докато не отворят кафенетата, преглеждаме отново сценария и правим някои допълнения. Изморени сме и се стягаме как ще покажем сценария на другите в Лийт, но забележките на Лорън силно ни ободряват и излизаме в чудно настроение. Отскачаме до най-близкия ксерокс, правим няколко копия и ги подвързахме. Докато се настаняваме, за да закусим в едно кафене, през цялата радостна възбуда и умора, осъзнавам всъщност колко разстроена беше Лорън. Във внезапен изблик на вина питам:

— Смяташ ли, че трябва да се върнем и да проверим как е тя?

— Не, това само ще влоши нещата. Дай й малко време — преценява Раб.

Това напълно ме урежда, защото изобщо не искам да се връщам. И защото ми е голям кеф да седя тук с Раб. Наслаждавам се на силното кафе, портокаловия сок, донатите, радвам се на това, че седим тук със сценарий на масата. Филмов сценарий, който самите ние сме направили, ликувам, че сме постигнали нещо, Раб и аз, просто седнахме и го направихме. Усещах огромна близост с него и си мислех, че може би ми се иска да имаме заедно повече моменти като този. Но сега не ставаше дума само за секса, както при нарастващата ми мания по Саймън, всъщност дори беше по някакъв начин странно асексуално чувство. Не само чукане, но й моменти като този. Това ме кара да се замисля.

— Смяташ ли, че приятелката ти би одобрила, ако знаеше, че цяла нощ си прекарал с друга жена и си писал с нея порно сценарий?

Раб го приема буквално. Той се отдръпва емоционално от мен, игнорира въпроса с едно повдигане на рамене и си налива още кафе от каничката. Известно време цари тишина, после той сякаш се кани да каже нещо, но размисля, плащаме, излизаме от кафенето и се мятаме на първия автобус за Лийт.

По целия път ми е пред очите, а когато пристигаме в пъба той е вече там. Саймън Уилямсън. Другите започват да се точат. Урсула по анцуг, който би изглеждал кошмарно на всяко английско момиче, но на нея й стои някак готино. Крейг и Рони, сиамските близнаци. Лицето ми светва, когато виждам Джина за пръв път след като ми беше помогнала. Отивам до нея и слагам ръка на рамото й.

— Страшно ти благодаря, че ми помогна тогава — измърквам.

— Издрайфа ми се на блузата — казва сърдито тя и аз се връзвам, но тя явно си прави майтап и се усмихва. — Беше само едно петънце. На всички ни се е случвало.

После влиза Мелани и ме прегръща адски сърдечно, сякаш сме най-добри приятелки. Настроението ми се вдига и даваме на всеки по едно копие от сценария.

— Не забравяйте — обяснявам, — че това е най-грубия вариант. Всякакви забележки са добре дошли.

Поне заглавието ги грабва. Всички се подхилват като гледат първата страница, на която пише:

СЕДЕМ ТЕКА ЗА СЕДМИНА БРАТЯ

Аз набързо разказвам сюжета.

— Историята приблизително звучи така: седем пича, работят на Нефтена платформа. Един от тях, Джо, се хваща на бас с друг, Томи, че всеки от седмината „братя“ ще се изчука по време на отпуската им за уикенда на брега. Условието обаче е не само да се изчукат, но й всичките им сексуални предпочитания да бъдат задоволени. За съжаление, двама от тях искат да правят други неща свързани със спорт или културни занимания, а трети е безнадежден девственик. Така всички козове са в полза на Томи, но пък Джо има съюзници — Мелинда и Сузи, които движат бардак от висока класа и те заедно заговорничат да намерят подходящите жени, които веднъж за винаги да оправят пустите седмина „братя“.

Саймън кима ентусиазирано, пляскайки с ръка по бедрото си.

— Това звучи добре. Това, мамка му, наистина звучи добре.

Докато останалите четат, двамата с Раб решаваме да слезем долу за по питие в празния, затворен пъб. Приказваме си глупости за сценария и за Университета около половин час и след това се качваме горе. Когато отваряме вратата, всички мълчат като треснати от гръм. Мисля си, о, не, но после осъзнавам, че те ни гледат със страхопочитание.

Внезапно гръмкия смях на Мелани разтърсва стаята. Тя хвърля ръкописа на масата, напълно неадекватна.

— Това е толкова откачено — подхилва се тя с ръка на устата. — Направо сте върховни!

Тогава Тери се намесва, гледайки към Раб:

— Да, става, но гледай, Биръл, това не ти е някакъв колежански проект. Трябва да можеш да се хванеш за кура и да свършиш, а не да се хванеш за брадичката и да мислиш. Такъв е реалния свят, приятел.

Раб го гледа и едва се сдържа:

— Прочети шибаното нещо, Лосън! Седем пича на нефтена платформа, по дяволите, излизат в отпуска и се срещат с тия седем гаджета…

Саймън поглежда враждебно Тери, после се обръща към нас със стъклен поглед, наистина развълнуван.

— Това тук е дело на истински гении, приятели — казва той, изправя се, стисва Раб за рамото, целува ме по бузата, пресяга се през бара и налива щедро Джак Даниълс по чашите.

— Вътре има от всичко! Направо се влюбих в сцените с връзването и пляскането. Богата работа!

— Това е — ликувам, като се опитвам да запазя някакво самообладание и усещам как ме връхлетява умората, насъбрана от безсънната нощ, — британският пазар си е такъв. Физическото наказание… Типично британски фетиш? Културните корени са в общественото образование и възпитателните методи на държавата?

Раб кима ентусиазирано.

— Това също разкрива нашето софт-порно наследство и репресивната същност на цензуриращата култура — казва той и раздува още повече претенциите ни. — Направо не мога да повярвам как Лорън можа да каже, че тук няма никакво изкуство!

— Майната му на изкуството, Биръл! Най ми харесва онази част с пича, който има мания за минети — намига Тери и долната му устна поглажда горната.

Саймън кима бавно със строго задоволство и с ентусиазма на екзекутор казва:

— Сега трябва да направим кастинг.

— Аз искам да играя и седемте братя — бърза Тери. — Може да се постигне с ефекти и тук-таме редактиране. Трябват само няколко перуки, различни дрехи, очила и такива работи…

Всички избухваме в смях, но смехът ни е леко притеснен, защото знаем, че Тери е напълно сериозен. Саймън клати глава.

— Не, всички трябва да получим роли — или поне да намерим момчета, които са фотогенични.

— Няма никакъв проблем в това отношение — казва Тери, попипвайки доволно пакета си. После се обръща към Раб. — Нещо не ти се чува гласа, а Биръл? Не си ли падаш по един малък етюд, като ключовата дума тук е „малък“?

— Майната ти, Тери — казва Раб с театрална усмивка. — Достатъчно ми е голям, макар, че шибаната ти уста и половинметров не може да я затвори!

— Ще ти се, Биръл — подиграва се Тери.

— Деца, моля ви — казва с апломб Саймън. — Може да сте забравили, но сред нас има дами. И това, че правим порногра… ъ-ъ, развлекателен филм за възрастни, не означава, че трябва да бъдем простаци в личен план. Запазете мръсотиите за себе си, не им е мястото тук, край тази маса.

Ние сме замаяни от постижението си, Раб и аз. Тъкмо се приготвяме да отскочим до Университета да проверим резултатите от курсовите си работи, когато Саймън се доближава до мен и прошепва в ухото ми:

— Цял живот беше мираж, а сега си истинска.

Той е изпратил цветята!

Мятаме се на автобуса към града и Раб не спира да говори за филма и изобщо филмите, но мисълта ми е другаде. Дори не го чувам и не го виждам, единственото, за което мисля е Саймън. Цял живот беше мираж, а сега си истинска. Аз съм истинската за него.

Но животът ни не е истински. Това не е истинският живот. Това е шоу. Когато пристигаме в Университета, виждам, че Маклимънт ми е дал петдесет и пет точки. Не е кой знае какво, но минавам. Приложил е и труден за разчитане коментар.

Минавам. Сега вече мога да забравя за тази част от курса и тоя дърт копелдак, от когото ми се повдига.

32. Мръсен № 18741

Гледам към задния двор, където някаква клета женица си простира прането. Тежки, мрачни облаци се носят над покривите, закривайки прекрасното синьо небе. Женицата поглежда нагоре и с унило, сбърчено чело осъзнава, че ще вали и изритва от яд кошницата с прането.

Кастингът за филма не беше сложен. Крейг и Урсула ще направят сцените с връзването, Тери, като основен тъпкач ще оправи Мел отзад. Рони ще играе ролята на боксьора, който се одървя, наблюдавайки как Ники и Мелани го правят (той определено няма да е единствения), а аз ще играя оня пич, който иска оргия. Ще звънна на Майки Форестър да докара някоя от малките си курветини за минетчийската сцена. Трябва ни само още един брат за сцената с нормалния секс и ще видя, дали няма да мога да навия Раб или дори Рентън. А за девственика сигурно ще трябва да потърся някой по-млад жребец.

Проблемът с този филм, за да стане както го искам, е в парите. Решен съм да не е някакво просяшко начинание. Ще им покажа на тези в Лондон колко сгрешиха, пренебрегвайки С.Д.У като сила, като играч в индустрията. Но в никакъв случай не трябва да се прави евтин боклук, защото точно това очакват те. Нямам достъп до такива пари, които разглезените келеши хвърлят за глупости. Но Спъд с неговата сапунена глазгоуска звезда — Братчеда Доуд ми даде идея и аз правя необходимите проучвания, които вероятно ще дадат резултат. Разбира се, освен дребнавите му схеми, аз имам далеч по-комплициран план в главата си, който по необходимост изключва Даниел Мърфи.

Алекс Маклийш?

Всичко опира до дълбочината на мисленето, Саймън и аз съм голям почитател на отбора, който си събрал, особено това момиче — Ники. Мърфи от друга страна, ами, той даде своята лепта, но не смятам, че притежава необходимия професионализъм, за да бъде член на тима.

Благодаря ти, Алекс. И аз така виждам нещата: Мърфи е само временно назначение. Вземам пример от самия теб, обикалям континента, търся нови звезди на терена. Разбира се, може да се окаже трудно да примамя любимеца на публиката Марк Рентън обратно в Лийт. Но така или иначе ще започна своята издирвателна мисия по-близо до вкъщи. В пъба има оставени няколко съобщения от някой си Пол Карамаландинос от Линкс Ейджънси, рекламна юпи фирма на Куийн Шарлот Стрийт, за които се счита, че олицетворяват „новия Лийт“. Съобщенията са относно това, как същия Карамаландинос се интересува от форума „Бизнесът в Лийт срещу Дрогата“. Усещам едновременно как цялото ми тяло се напряга и устата ми се пълни със слюнка, което означава, че съм попаднал на следа и връщам обаждането. Разговорът е ползотворен. Пичът ми съобщава, че и други бизнесмени са се свързали с него и че предлага учредителното събрание да бъде другата седмица в Асембли Руумс. Пита ме, дали имам предвид някого, когото да „доведа на масата“, така да се каже. Замислям се за недоимъка си от легитимни контакти. Кой, по дяволите, бих могъл да взема? Лексо с нечистоплътното си тайландско кафененце? Майки Форестър с неговата сауна и келяви курви? В никакъв случай. Това е моя и само моя далавера. Подмятам на Пол, че може би е по-добре да задържим нещата в тесен кръг — аз, той и няколко от имената, споменати от него.

— Съвсем разумно — съгласява се той с премерен глас, — поне докато не наберем скорост. Много баби — хилаво детенце.

Аз издавам подходящите звуци, затварям и си записвам в календара вероятната дата, която трябва да бъде потвърдена по-късно. Напълно съм уверен, че ще накарам тоя нещастник да ми яде лайната с раболепна благодарност за отрицателно време. Набрал инерция от този успех, решавам да се прицеля право в десетката и звъня на Рентс.

Започвам да го омайвам, като му раздувам за далаверата или по-точно раздувам толкова, колкото бих искал да знае той. Докато говоря, най-трудно ми е да се справям с неговото мълчание, което от един момент нататък е просто мъчително. Искам да видя онова лице, онези хитри пресметливи очи.

Той обаче изглежда доста впечатлен.

— Има някакви перспективи — казва с тон, който би могъл да бъде определен като сдържан ентусиазъм.

— Точно така, те ще се хванат.

— Вярно, глазгоуските протестанти са доста предвидими — разсъждава Рентс. — Искам да кажа, всеки друг, както във Великобритания, така и в Ейре, от десетилетия се надява тия шест държави просто да изчезнат, докато тия чекиджии разиграват путьовската си пантомима.

— Така е — съгласявам се, — в тях няма и капка оригиналност, особено в „хуните“ и скапания им Глазгоу Рейнджърс. Да си наречеш агитката, имитирайки Уест Хям! Гепили са го от песента на Милуол. Няма и капка съмнение, че повечето от тях си държат парите в Роял Бенк ъф Скотланд, но не може да няма и в Клайдсдейл Банк.

— Какво точно смяташ да правиш?

— Както ти казах, имам нужда от няколко офшорни сметки. Ела тук да направим комбина, Марк — подканям го и преглъщам. — Имам нужда от теб. Длъжник си ми. Влизаш ли в играта?

Следва съвсем кратко колебание.

— Да. Можеш ли да прескочиш по някое време? Да обмислим заедно нещата и да уточним детайлите.

— Мога да дойда в четвъртък — казвам и се опитвам да не звуча твърде ентусиазиран.

— Значи, ще се видим тогава — казва той.

Не бой се, ще ме видиш, ще ме видиш и то как, крадлив риж изрод!

Тъкмо затварям телефона и зеленият GSM иззвънява. Франко е.

— Взех си мобилен, копеле — осведомява ме той. — Направо жестоко! Тази вечер си организираме школа по карти. Малки, Мак Карън, Лари и така нататък. Нели се е върнал от Манчестър, копеле.

— Засечка, Франко. На бачкане съм — казвам с престорено разочарование, дълбоко облекчен, че не съм в този психарски Ротари клуб, който е известен помежду им като школата по карти на Бегби. Да се оставя група пияни кретени да ми източат парите не е моята представа за добро вечерно забавление.

Много любопитно обаче — Бегби звънна тъкмо след като говорих с Рентън. Сигурно съдбата иска да ги събере.

33. Миене

Али мина само веднъж, с хлапето, значи, но така и не можахме да поприказваме. Въпреки това съм учудващо весел и бодър, весел и бодър, човече, защото изследванията ми вървят добре и съм чист. Али беше… ъ-ъх… доста скептична човече, защото не й е за първи път, но да бъда честен към нея, значи, така де, гласува ми доверие под въпрос, така да се каже. Другото добро нещо е, че със Сик Бой пак сме приятели, един вид. По-късно имам среща с него, защото двамата сме замислили една далавера.

Бях в апартамента на малката ми сестра Ройсин, която, ако бъда откровен като нашия Мистър Бегби, трябва да кажа, че не е от момичетата, с които бих тръгнал. Тя е с десет години по-млада от мен, много пробивна, много мобилна и така да се каже, никога не е одобрявала особено традиционния лайфстайл на клана Мърфи. Гаджето й обаче е готин пич, намерил си е работа в Испания и ми е оставил абонамента си за футболния сезон на Ийстър Роуд. Не съм стъпвал на мач от векове, човече, но зелените и без това се дънят. Този Алекс Маклийш ми напомня малко за Рентън и оня полицейски котак от сериала NYPD Blue, как се казваше, че не мога да се сетя? Робинзон Крузо? Не, не, но беше нещо такова. Е, може просто да е дошъл сезона за смяна на козината, нали? Сега обаче сме взели онова френско момче в защита и дребния черен котак в Центъра. Така че може да ида на мача с Динфърмлин, да преборя скуката, човече, най-големият убиец, значи. Скуката и напрежението. Първото плаче за кока, а второто за крек.

Присъствието ми е прието хладничко от сестрата, значи, направо студено, човече. Искам да кажа, че девет месеца сме ползвали едно временно жилище, значи, но след това сме се появили в различни времена, човече, направо различни епохи, значи. Вземам абонаментната карта, пъхам я в задния джоб и си тръгвам от Ройсин, малката Рош, значи.

Докато слизам надолу по стълбите чувам тия зверски викове и писъци. Като стигам до площадката гледам Джун, на Франко бившата, с двамата малчугани на Бегби — единият пищи, та се къса, а по-големият отнася здрав пердах от Джун, която е истерясала, човече, здраво се е смахнала.

— ВИДЯХ КАК ГО УДАРИ! НЕ СМЕЙ ДА СЕ ОПРАВДАВАШ! КОЛКО ПЪТИ ДА ТИ ПОВТАРЯМ ИЗРОДЧЕ ТАКОВА!

Дребосъкът на Бегби само стои и поема ударите, човече, като някаква гумена кукла, само се огъва и изобщо не му дреме. Котакът е като хип-хоп дивак, значи, тресе се, но не отстъпва. По-малкото котанче пък, се е заковало от шубе и не издава и звук.

— Ей, ей! — викам. — Здрасти, Джун!

— Спъд — казва тя и внезапно започва да се хили и да клати глава. Пълен срив човече, пълен.

Шантава ситуация, по-шантава — здраве. Дори не знаех, че живее в този вход.

— Ъ-ъх… Добре ли си? — викам и взимам торбите й с пазара като забелязвам, че дръжката на едната се е скъсала.

— Да… Благодаря, Спъд… Заради тия двамата… — хълца тя и кима към дребните.

— Такива са си момчетата — усмихвам се. По-дребният ми пуска изплашена малка усмивчица, но големият котан от котилото на Бегби ми хвърля поглед, от който кръвта ти се смразява, човече, дори и при толкова невръстно коте, значи. Няма грешка — син на Бегби, определено, сто процента!

Джун вади ключовете и отключва. Двамата се втурват вътре, големият крещи нещо за Скай Спортс. Джун ги гледа как изчезват в апартамента. Отряд по пълното разрушение. После се обръща към мен и вика:

— Щях да те поканя на чаша чай, Спъд, но вътре е пълна разруха.

Разрухата не е само вътре, човече, вярвай ми. Самата Джун наистина изглежда направо разсипана. По начина, по който го казва, се сещам, че иска да поговори с някой. Не бях забравил за срещата със Сик Бой и Братчеда Доуд в кръчмата, човече, но и на мен щеше да ми дойде добре малко общуване. С Рош и Али някак не се получи, те само чакаха да ми видят гърба, значи.

— Не може да е по-лошо от у нас — казвам й. Джун ме поглежда, сякаш го обмисля и после решава, че звучи напълно правдоподобно.

Вътре е пълна кочина от разхвърляни играчки и дрехи. В умивалника са струпани чинии, които сигурно не са мити от години. Едвам намирам място на кухненския плот да оставя пазарските чанти.

Джун цялата трепери, предлагам й фас и подавам огънче. Слага чайника, но не може да намери никакви чисти чаши и тръгва да мие една, опитвайки се да изстиска малко препарат в нея, но се чува само пърдящия звук от празното пластмасово шише Скуизи. Отива и вади нова бутилка от торбите, но не може да я отвори, защото ръцете й здраво се тресат. Тя избухва в сълзи, не просто хлипане, а истински вой този път.

— Съжалявам, просто нервите ми, всичко тук се руши… погледни на какво прилича тук. Заради хлапетата… Такива значи… Никой не ми помага… Франк го пуснаха, но оттогава е идвал само веднъж да ги види и дори не ги е извел! Току-що излязъл от панделата и ми се мъкне с маркови ризи, ръцете му целите в пръстени… Просто не мога да се справя, Спъд… Не мога да се оправя…

Поглеждам купчината от чинии.

— Знаеш ли какво, ще ти помогна да ги измиеш. Ще спретнем набързо кухнята, значи. Една бърза атака! Ще се почувстваш по-добре, човече, като ги разкараш, значи, защото няма начин, когато се чувстваш адски скапан, сякаш са ти източили силиците, значи и като видиш мивката до горе с чинии, по-лошо от това няма, човече, това е най-лошото, сякаш цялата ти енергия изтича в тоя шибан канал. Така че, споделен проблем — половин проблем, Джун, човече.

— Не, не, няма нужда…

— Ей! Давай! — Слагам си аз престилка. — Атака, човече, атака!

Джун протестира, докато аз се захващам с чиниите, но някак хилаво протестира и дори ме отменя като напредвам малко и за нула време всичко изчезва, човече, проблемът го няма и всичко е отново чисто и възможно, човече. Просто си разчисти главата и го направи, човече, просто го направи. Чаткаш ли? Като мен с писането, просто влез и го направи!

Ето, свърших едно добро, човече, най-обикновено, практично нещо! И целият жужа, човече, целият звъня, все едно съм на най-яката кока, позната на човечеството, човече. Трябва да се отбележи, че гаджето Джун е в по-добра форма, отколкото я намерих, определено.

Но когато пристигам в пъба вече доста съм закъснял и може да се каже, че Сик Бой не е на седмото небе от щастие. Братчеда Доуд му надува главата и когато се доближавам Сики ми набутва часовника си в носа.

34. Мръсен № 18742

Седя в тая дупка на Уок, която трябва да мине за пъб и чакам едно нещастно деграде и наркоман да дойде и да ме спаси от този досаден глазгоуец с преждевременно посивяваща коса, чиито дълбоко вкопани черти и очи имат постоянно стреснатата недоброжелателност, която е обичайно да видиш у овцете на Горджи Фарм. Добре дошъл в Шотландия, няма що. Тоя шибаняк, Братчеда Доуд, този псевдо-саксонец, северно европеец, филистер с тлъсти бутове, хунско нищожество, този троглодит-мутант от копторите на западното крайбрежие има наглостта да се опитва да ми пробутва цитати на латински. Латински на мен — ренесансовия човек на Средиземноморието, якобински материал. Той ми взима питие и вдига чаша:

— Urbi et orbi — казва той.

— Наздраве, similia similibus curantur — пускам язвителна усмивка. Зениците на Братчеда Доуд се разтварят като черни дупки, които засмукват всичко около себе си.

— Не я знам тази, каква е тази сентенция — вика той, повече от впечатлен, всъщност направо тресящ се от вълнение.

Е, и аз не знаех какво означава неговата, но жив да не съм, ако си призная това пред един протестантски кирливец.

— Клин клин избива — намигам. — За изтрезняване, значи. Напълно подходяща за момента.

Братчеда Доуд накланя глава настрана и ме гледа с плам.

— Ти си интелигентен мъж, веднага си личи. Хубаво е да срещнеш някой на твоите вълни — клати той глава и физиономията му се изкривява в болезнена гримаса. — Лошото е, че не срещам много такива хора.

— Мога да си представя — казвам и кимам безизразно, което минава напълно незабелязано покрай вечно дъвчещата му десертчета и дъвки чутура.

— Искам да кажа, твоето приятелче, Спъд, хубав човек, но може би не чак толкова умен. Виж ти си друга работа — тук трябва да има някой — чука той с показалец по челото си. — Спъд ми каза, че правиш филми и така нататък.

Странно, че Мърфи е благоволил да ми направи такова благоприятно представяне. Не порно, а филми — ни повече, ни по-малко. Това ме кара да приема донякъде сантименталната мисъл, че вероятно съм бил малко несправедлив към моето крадливо другарче.

— Налага се, Доуд. Както казват: ars longa, vita brevis.

— Животът е кратък, изкуството — вечно. Една от моите любими — кима той с огромна усмивка, която разсича лицето му.

Най-сетне пристига ми амичи Мърфи, но изглежда странно превъзбуден. Когато глазгоуския плъхоебец отива до кенефа изразявам крайното си недоволство.

— Къде, на майната си, се губиш? Не сме тръгнали на курорт. Писна ми да слушам тоя досадник да ми дудне!

Но копелето изглежда адски доволно от себе си.

— Не можах да се сдържа, човече, натъкнах се на Джун, значи. Трябваше да й помогна за миенето, значи, нали се сещаш? Нямаше начин.

— Разбирам — казвам с вещина. Просто и сам можех да се сетя. Това е Спъд, все пак, не може да устои на каквато и да е форма на изкушение, макар че трябва истински да съм изпаднал да мия крек и да пуша с Джун. Странно, но не си го бях помислял за нея, особено с тия деца наоколо, но напоследък всички дърпат крек й ако бъда откровен, тя има точно този изтощен и износен вид на крек-курва.

— Е, как е Джун? — питам, без да знам защо. Искам да кажа, не че ми пука особено.

Спъд свива устни и издухва въздух през тях, издавайки вулгарен пърдящ звук, който е прекалено силен и би предизвикал доста неловка ситуация в някое заведение от класа.

— Много беше зян, ако сме честни, човече — казва, докато този пародиен образ Доуд се появява от тоалетната и поръчва по още едно.

— Не съм учуден — кимам и на всички ни е ясно защо. Доуд вдига чашата си със светло и чуква тази на Спъд.

— Наздраве, Спъд! Като сме зле — така да сме!

После повтаря същия тъп ритуал с мен и аз пускам фалшива усмивка.

Започва да ме хваща съклета и търся каквото и да е, само и само да се разсея от настоящата си компания. Пускам лека лъчезарна усмивка на сервитьорката, от онези, които в младостта ми предизвикваха неволно пооправяне на прическата. Сега обаче ми се отвръща с леко небрежно закривяване на устните.

Обикаляме няколко бара и така стигаме до града, като най-накрая влизаме в Сити Кафе на Блеър Стрийт, старо мое свърталище. Забелязвам, че са сложили билярдни маси — единственото нововъведение от последното ми идване. Ще се наложи да бъдат разкарани: привличат прекалено много малоумници. Вече наистина започвам да се изнервям от непрестанното дуднене на Братчеда Доуд, до степен, че направо се радвам, когато виждам да влиза Майки Форестър с една напълно изперкала, но все пак секси курветина.

Сигурно ще стана Мистър Популярен в Сити Кафе, защото направо вдигам нивото на клиентелата тук. Заобиколен съм от най-големия мизерник и наркоман, който Лийт някога е раждал плюс един глазгоуски кирливец и келявия Майки Форестър. Цяла тайфа нечистоплътни миризливци. На персонала сигурно ще се наложи да вика фирма за обезпаразитяване след работно време.

— Това е Майки Форестър — соча Майки на Доуд. — Той е партньор в няколко сауни и движи цяла конюшня от апетитни малки курви, които духат, за да ядат. Трикът е стар като света: закачаш ги на дрога и после ги пускаш в отдел продажби, за да си я заработят, ако ме разбираш.

Доуд се обръща и кима, хвърляйки на Майки повторен, леко неодобрителен поглед, гарниран със завист.

— О, да, Сийкър също го прави — казва Спъд с похотливата провиснала усмивка на тийнейджър със забавено развитие, която му се лепи като лайно на гърло от бутилка.

Поклащам глава:

— Сийкър обаче само ги чука. Тази ходеща развалина няма абсолютно никакъв друг шанс за своя хот-дог — обяснявам. Позволявам си да изпитам леко неудобство от подобно оплюване, опипвайки бутилката GHB в джоба ми, доставена от Сийкър този следобед. Още един човек, който има своето приложение, за жалост в строго ограничена област. Дръпвам Спъд към мен и прошепвам в ухото му, забелязвайки бучката кафява ушна кал, която го е затапила и носът ми се сбръчква от гранивата хлебна миризма:

— Отивам да си кажа няколко думи по бизнес с Майки — Бутам двайсетачка в ръката му. — Ти забавлявай глазгоуския кирливец.

— Момчета, ще трябва да ме извините за малко, само да кажа здрасти заради доброто старо време — обяснявам на Доуд и се отдалечавам в посока на Форестър.

Форестър е от онези пичове, които явно никой не харесва, но с които всеки си има някаква работа. Той ми пуска усмивка и зъбите му ми напомнят блоковете в Бингхям — напълно обновени, откакто не ги бях виждал. Изненадан съм, че Майки е предпочел елегантните естествено бели коронки, вместо да се хвърли на злато. Има тен от солариум, а изтъняващата му прошарена коса е подстригана ниско. Сребристо-синия костюм на него издава качество. Само обувките — от скъпа кожа, но нелъснати и най-фатално — белите хавлиени чорапи, които всеки психар още от осемдесетте получава от майка си на стекове от коледните разпродажби — го издаваха като бивш духовен събрат на Мърфи.

— Здрасти, Саймън, как е?

Чувствам се поласкан, че е избрал да ме нарича Саймън, вместо Сик Бой и отговарям съответно:

— Лежерно, Майкъл, лежерно! — Обръщам се към гаджето. — Това ли е прекрасната млада дама, за която си ми говорил?

— Една от тях — ухилва се той и добавя: — Уанда, това е Сик… ъ-ъх, Саймън Уилямсън. Той е този, за който ти приказвах. Току-що се върна от Лондон.

Гаджето е много точно. Слабо, някак лъскаво и пригладено с тъмен сексапил, латинско гадже, както би се изразил Братчеда Доуд. Тя е още в разцвета на наркоманския курвалък, когато всички изглеждат наистина великолепно, точно преди да настъпи големия срив. После ще трябва да се буди с крек, да работи на крек и така красотата й ще се изпари, а Майки или някое друго копеле ще я понижат в ранг от сауната на улицата или някой крек-бардак. O, Dame Commerce, старата гранд-дама е толкова предвидима.

— Ти ли си пичът с филма? — пита тя отнесено, демонстрирайки онзи друсарски маниер — печален, но леко арогантен, с който се сблъсквам при всеки свой социален контакт от шестнадесетгодишна възраст.

— Радвам се да се запознаем, скъпа — усмихвам се, стисвайки ръката и леко целувайки я по бузата.

Ставаш, гадже!

Така с Майки набързо стигаме до кастингово споразумение. Харесвам това гадже Уанда, макар и да е напълно зависима от Майки и следователно изцяло в негова власт, тя все още не прикрива презрението си към него. Което всъщност удвоява удоволствието на сводника да стяга въжето около шията й. Тя все пак има още гордост, макар че дрогата първо ще изсмуче всяка следа от нея преди да пристъпи към външния й вид, старата формула, която означава приходи за Майки.

Всичко е уредено и аз се връщам при Спъд и Доуд. Последният обяснява на първия на доста висок глас за жените.

— Единственото нещо, което можеш да правиш с жените е да ги обичаш — заключва той с пиянска увереност. — Прав ли съм, Саймън? Кажи му!

— Мисля, че има нещо в това, Джордж — усмихвам се.

— Обичай ги и бъди достатъчно смел, достатъчно смел да ги обичаш. Fortes Fortuna Adjuvant… съдбата помага на смелите. Не съм ли прав, Саймън? Не съм ли прав?

Спъд прави опит да се намеси, спестявайки ми, слава богу, досадата да потвърждавам ентусиазирано тъпните на този плъхоебец.

— Да, но понякога, така да се каже…

Братчеда Доуд го прекъсва с широк жест и за малко да преобърне пълната халба на съседа си. Кимам на момчето леко извинително.

— Никакво „но“, никакво „понякога“. Ако се оплакват, дай им още любов. Ако и след това са недоволни — дори още повече любов — цепи се той.

— Точно така, Джордж. Твърдо вярвам, че способността на мъжа да дава любов надвишава способността на жената да я приема. Ето защо ние управляваме света. Толкова е просто — обяснявам набързо.

Доуд ме гледа със зинала уста, очите му се въртят като плодчетата на ротативка, устремили се към джакпота.

— Този човек тук, Спъд, този човек е гений!

Този Братчед Доуд е от типичните представители на глазгоуската раса кирливци — напива се бързо и то само от една-две бири. После вместо културно да се строполи и да припадне, остава в това състояние до безкрай. Клатушка се, ръкомаха, повтаря тривиалното си, маниакално послание с увеличаваща се враждебност.

— Благодаря ти, Джордж — кимам. — Но, налага се да кажа, че вече ми омръзна тази обиколка из баровете. Самият аз работя на такова място, а пък и е пълно с хора — кимам към Форестър, — с които не искам особено да се срещам. Да си вземем нещо за вкъщи и да вдигаме.

— Става! — реве Доуд. — Отиваме у нас! Имам страхотен запис, който трябва да чуете! Един приятел има банда… Върховни! Най-добрите, вярвайте ми!

— Чудесно — усмихвам се и скърцам със зъби. — Какво ще кажеш за малко компания, в женския смисъл на думата? — Поклащам пред носа му червения GSM.

— Какво ще кажа? Жестоко! Какво мога да кажа! Какъв човек само! Какъв човек! — възклицава Доуд към всички, които си пият на групички край нас, а косъмчетата по врата ми настръхват в желание да напуснат бара от неудобство. Някои хора биха се поласкали от подобна похвала, но не и аз. Твърдо вярвам, че хвалбите от безмозъчни кретени са много по-вредни за имиджа, отколкото и най-голямото очерняне от страна на истински просветените.

Запътваме се към вратата, аз вървя най-отпред, пробивайки си трескаво път през тълпата, забавяйки леко ход само, за да се усмихна на едно гадже в тясно зелено костюмче, което има хубаво лице, но кофти прическа, която не й пасва особено. После несъзнателно забавям, преминавайки край две около трийсетгодишни гаджета, които са го ударили на живот, заебали са всякакви диети и са решили, че останалата част от живота им ще се състои от водка, Ред Бул и добро хапване. Преди да излезем окончателно правя рязък завой, за да избегна компанията от нагли пичове с шарещи очи и златни зъби, които нахълтват в бара.

Доуд още каканиже славословия по мой адрес на Спъд, докато се измъкваме в нощта. Потрепервам. Не ми е студено, не е и от наркотиците. Просто усещам висините, ширините и дълбините на своя замисъл, а дрънканиците на Доуд още повече подчертават чудовищните, но изискани параметри на моя план. Мамка му, хубаво е да си жив!

35. PIN мангизи

Отиваме в апартамента на Доуд с няколко бутилки, човече. Сик Бой купи абсент, което е малко терсене, така да се каже, защото искаме да усмъртим Доуд, а не нас, значи. Сик Бой зяпа с отвратена гримаса снимката на Глазгоу Рейнджърс над камината, а аз се размазвам върху големия кожен фотьойл. Какъв кеф да си метнеш лапите във въздуха, приятел.

Джордж явно е очарован от перспективата за няколко секс писани, а ако съм напълно честен, човече, може би няма да е най-лошото нещо на света. Но си мисля, че Сик Бой го каза само, за да прикоткаме Братчеда у тях, значи.

Разбира се, не го казвам на Доуд, значи, защото не това са думите, които този котак от западното крайбрежие иска да чуе.

— Къде са гаджетата, Саймън, навити ли са…

— Само си го търсят, приятел — кима Сик Бой. — Чудесни екземпляри. Правят порно филми, пълна програма — мърка най-подлата твар сред котаците, а Доуд върти очи и цупи устни.

Този Сик Котан ми кима, слага ръка на устата си, сякаш се прозява и започва да пълни чашите с абсент.

— Ъ-ъх, Доуд — започвам, за да отклоня вниманието му, — кажи как стана, че ти викат Братчеда? — Забелязвам как Сик Бой небрежно подправя питието на Доуд с GHB. Аз много не си падам по тия изпълнения, значи. Разправят, че ако сложиш прекалено много можеш да го оставиш на място, просто сърцето му спира да бие и точка. Сик Бой обаче явно разбира какво прави, защото точно отмерва на око необходимата доза.

Доуд е повече от щастлив, че съм му задал този въпрос и тръгва ла раздува, за да задоволи любопитството ми, така да се каже.

— Историята е следната: един мой приятел от Глазгоу, Боби, той на всички вика „братчед“… — Сик Бой му подава чашата. — Просто такъв му е лафът още от малък. Израснали сме заедно в Дръм — казва той, отпивайки глътка. — Та една вечер излязъл да се позабавлява с пичове, които не знаели за този му навик и той все разправял Братчеда Доуд това, Братчеда Доуд онова… така ми лепна и оттогава съм Братчеда Доуд… — обяснява той и си сръбва от чашата.

Скоро очите на Доуд натежават и той дори не забелязва, че Сик Кет е спрял касетата с бандата на неговия приятел и я е сменил с Кемикъл Брадърс.

— Порно филми… — заваля той и потъва в този диван, очите му съвсем се затварят и напълно отцепва.

Аз и Сик Бой се нахвърляме да тарашим джобовете му. Мислех си, че ще ми е кофти, защото Доуд всъщност е свестен пич, но не, старият крадлив ген се обажда и аз целият трептя от възбуда, човече и не пропускам нищо по пътя си.

— Стига, остави го! — кима Сик Бой към тлъстата пачка, която съм измъкнал.

И е прав, човече. Ставам малко алчен, значи, но си мисля, че пичът няма да усети липсата на няколко банкноти от тази тежка бала. Знам обаче какво иска Сик Бой, тази карта от Клайдсдейл, която скоро откриваме и конфискуваме.

Излизаме навън и отиваме до банкомата точно в 11.57, набираме номера и никой от нас не е особено учуден, когато машинарията сработва и изплюва 500 лири. После повтаряме процедурата в 12.01.

— Глазгоуски кирливци, а? — подхилва се Сик Бой и после добавя любовно: — Тъпи парчета!

— Вярно и добре, че е така — казвам.

— Правилно — потвърждава Сик и ми подава половината пачка, но спирайки точно преди да я пусне в лапата ми. — Никакво херо, човече, нали? Да купиш на госпожата малък подарък!

— Няма проблеми — отвръщам. Този котак сега ще ме учи как да си харча парите, човече, няма да мине тая, не върви. Но усещането е все пак хубаво, като в старото време, когато Сик Бой и аз въртяхме далавери до откат, бяхме най-добрите, човече. Е, може би не чак толкова добри както някои момчета, които познавам. Но ми става кофти за Братчеда Доуд, значи, защото е свястно копеле, значи, дори пада приятел, но всичко вече е свършено. А и той какво толкова се дуе, с тия негови велики претенции и такива неща, значи. Като се правиш на толкова отворен, все някой ще се намери да те сложи на мястото ти. Сик Бой също не трябва да го забравя, но, хей, гледай, започвам да звуча като Франко, значи!

Връщаме се у Доуд, слагаме картата в портфейла му, а портфейла обратно в джоба. Сик Бой прави силно кафе, оставя го да поизстине и дава на Доуд да пие. Кофеинът го връща между живите и краката му така някак рипват, че ритва масичката и преобръща няколко питиета.

— Полека, котако, по-полека!

— Май се матира, Доуд — смее се Сик Бой, докато нашият любим глазгоуски пич се надига, потривайки очи, страшно объркан.

— Вярно… — казва Доуд и започва да си събира главата. — Този абсент е направо убиец — пъшка той и поглежда часовника на камината. — Мамка му, tempus fugit, така да се каже.

— Типично по глазгоуски — подхвърля Felinus Draifus, което е моето ново латинско име за Кофти Котака, — само плямпат, но като се дойде до същината не могат да се мерят с пичовете от Лийт!

Доуд се надига и на инат се запрепъва навън към денонощния.

— Искаш да видиш какво значи пиене? Сега ще ти покажа какво значи пиене!

Аз и Кофти Котака си хвърляме по един поглед с надеждата, че Доуд ще се строполи, преди да свърши парите.

36. Мръсен № 18743

Подрънкването на тежки алуминиеви бидони по каменния под. Високите подвиквания на момчетата, които карат бирата. Търкалянето на един бидон подир друг от камиона върху рампата, после надолу по наклонените дъски и трясъка с който се приземяват в мазето, преди да бъдат вдигнати, за да се наредят върху останалите. Такова, тряскане, такова викане.

В главата ми е страшна боза. Спомням си с ужас, че съм обещал да ида у майка ми тази вечер — на семейна вечеря. Не мога да преценя кое ще бъде по-лошо в това ми състояние — нейното непрестанно суетене или пълното безразличие на стария, което от време на време прераства в открита враждебност. Една Коледа преди много години, с него останахме насаме в кухнята и той изсъска с пиянска злоба в ухото ми:

— Да знаеш, че игричките ти са ми ясни, малко копеле!

Спомням си, че бях адски объркан и изплашен. Какво съм направил, което той да надуши? После, разбира се, се досетих, че не става дума за нищо конкретно, той просто прехвърляше върху ми собствената си самоненавист като казваше, че ме познава, че познава природата ми, тъй като и той бе същия. Основната разлика, която пропускаше обаче бе, че той е неудачник, а аз — не.

Главата ми обаче се цепи. Снощното изпълнение: колко зор за някакви си петстотин лири кирташки пари. Разбира се, Мистър Мърфи е очарован от дребните ни приходи, но за мен всичко това бе пробно изпитание.

Спъд се справя добре в един девалвиран национален шампионат, но това не означава, че може да играе на европейските финали. Алекс Маклийш?

Има си хора за всяко нещо, Саймън и лично аз съм склонен за привличането на този Рентън, от Европа. Той е темпераментен играч, е, вярно, в миналото ни е разочаровал, но понякога човек трябва да поеме риска на това ниво. Алекс Фъргюсън го доказа с Ерик Кантона. Но напълно сериозно считам, че този Мърфи няма необходимата класа в конкретния случай. И все още харесвам това момиче, Никола Фулър Смит, все пак.

Повече от съгласен съм с теб, Алекс. И двамата познаваме таланта, щом го видим.

Скапаният махмурлук обаче ще ме довърши и целият треперя, докато момчетата с бирата бодро пеят, а Мораг ми подвиква:

— Трябва ни още бира „Бекс“!

Това не е животът, който бях планувал. Треперейки се мъча нагоре по стълбите с една каса, после с втора и започвам методично да пълня хладилниците на бара. Скоро ме хващат нервите и паля цигара в офиса. По-лесно е да откажеш хероина, отколкото фасовете. Все пак, пощата пристига и носи добри новини под формата на писмо, което е от самия началник на полицейското управление в Лийт!

С повече от час на разположение до отварянето на пъба, вземам писмото и отивам в магазина за рамки нагоре по Уок и поръчвам да ми го сложат в елегантна златна рамка. После се връщам и го закачам за гордост на заведението точно зад бара. В действителност, това ще послужи като официален документ за търговия с наркотици, тъй като никой „бдителен гражданин“ няма да ми се пречка и да смущава главния дилър. Най-сетне ще бъда оставен на мира и това е всичко, което човек може да иска от живота: да движи бизнеса си на спокойствие и да го начука на всички останали. С други думи да бъде bona fide сертифициран член на капиталистическата класа.

Солариумът, който съм поръчал, най-сетне пристига. Не искам тебеширени тела във филма. Правя половинчасово изпитание на новия уред.

Подпален, в съвсем буквалния смисъл, търча до първия уличен телефон, откъдето звъня на Ивнинг Нюз и стискам нос, докато говоря в слушалката.

— Един тип в Лийт, този, собственикът на пъб Порт Съншайн, ъ-ъх, опитва се да започне онази кампания — „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“. Получил е такова, писмо, де, от началника на полицейското управление, че силите на реда го подкрепят, значи.

Как само подскачат при споменаването на главната кука! За по малко от час ми пращат едно луничаво слабоумно репортерче с фотограф, точно, когато първите ми клиенти влизат. Старият Ед и компания отиват право до черната дъска да проверят какъв е специалитетът за деня (Овчарски пай). Новинарите щракват няколко снимки и задават въпроси, докато аз се изтягам назад в стола си и го раздавам тежкарски. Казвам им, че печеното на Мо е толкова известно в Лийт, колкото гювечетата на Търпин в Уедърфийлд. Дребосъкът примигва на парцали, но все пак не се оплаква от положението.

Началото на деня съвсем не е толкова лошо, а и съм с петстотин лири по-богат. Разбира се това е слаба бира в сравнение с онова, от което се нуждая за да направя истински, високо бюджетен порно-филм, но така или иначе на хоризонта изплува нова, по-значима далавера. Порнографията е жанра, в който съм избрал да се изявявам засега, но не смятам да оставам твърде дълго на това ниво. Ще покажа на ционисткото семейство на бившата голям среден пръст. Триумфално си спретвам тлъста линия кока и тя ме заковава, но се налага да се бъркам за кърпичките си „Клийнекс“, за да спра шуртящия си нос.

Адски странно, че едно запиване със Спъд Мърфи и някакъв шибан глазгоуски тъпак може да се окаже толкова вдъхновяващо. Коката е супер, обаче — буквално издухва скапания махмурлук. Телефонът звъни и Мораг задържа слушалката в другия край на бара. Всеки грам мас на тая жена струва чисто злато! Да, може и да взема някоя апетитна студентка, като Ники например, просто за един вид облекчение на нагона, но няма начин да се справи по-добре от този стар бойлер на бара.

— За теб — казва тя.

Очаквам да ме търси някое гадже, дори се надявам да е Ники, но не, това е шибания Спъд, който иска на ходим на клуб и да профукаме парите на киртака Доуд, сякаш двамата сме пак големи приятелчета.

— Съжалявам, приятел, но съм много зает в момента — кратко го информирам.

— А какво ще кажеш за четвъртъка?

— В четвъртък — изключено. Какво ще кажеш за никога? Никога устройва ли те? — питам раздразнено, преди да отсека: — Чудесно! — и трясвам слушалката на фона на потресеното мълчание от другата страна на линията. После вдигам отново и набирам някой, който би могъл да ми бъде от полза, а именно Скрийл от Глазгоу и го питам дали може да открие определени хора.

Още от най-ранна възраст осъзнах, че другите хора са просто пионки, които можеш да разместваш и поставяш, където смяташ за необходимо, така че в крайна сметка да създадеш ситуацията, от която може да се извлече оптимално удовлетворение. Също открих, че чарът работи по-добре от заплахите, а любовта и привързаността по-лесно от насилието. При любовта и привързаността само трябва да се оттеглиш или да заплашиш, че ще го направиш. Разбира се, някои хора прецакват виртуозния ти план. Това обикновено са приятелите и любовниците. Най-добрият ми приятел избяга с парите ми. Рентън. Другият, който ме е прекарвал здраво е старецът на жена ми.

И на двамата ще им го втъкна. Но точно сега, искам да говоря със Скрийл, мой стар глазгоуски приятел. Да, време беше да се намерим, особено след като съм вече за постоянно на север от границата. Обменяме поздрави, лафим за дреболии, после насочвам разговора по бизнес и Скрийл просто не може да повярва на ушите си какво се иска от него.

— Искаш да ти намеря гадже, което работи къде?!

— Да продава билети на стадион Иброкс — повтарям търпеливо. За предпочитане да е срамежлива, уязвима, така по-невинна, която може би живее при родителите си. Няма значение как ще изглежда.

Останалата част го прави още по-подозрителен.

— Какво, по дяволите, си намислил, Уилямсън?

— Можеш ли да го направиш?

— Остави на мен — отсича той с разбиране. — Нещо друго?

— Очилат пич, който живее с майка си…

— Това вече е лесно!

— …но и който работи в централния клон на Клайдсдейл Банк в Глазгоу.

Скрийл отново настоява да повторя молбата си и започва да се смее.

— Да не си тръгнал да ги сватосваш?

— В известен смисъл — казвам му. — Можеш да ми викаш Купидон — подхвърлям преди да се сбогуваме и да усетя успокояващия допир на пакетчето кока в джоба си.

37. „…политически правилен тек…“

Лорън ми е истински сърдита и не мога да я открия никъде. Може и да си е отишла в Стърлинг. Положителният момент е, че това означава, че й пука, да, пука й и то как. Даян не се шашка особено и продължава да си работи по проекта. Чукайки с химикалка по зъбите си тя преценява обстановката така:

— Лорън е много задръстено малко момиченце, но е още твърде млада и ще се оправи.

— Този ден няма да е скоро — казвам. — Кара ме да се чувствам като скапана курва… — Успявам да изрека думата и тя ме срязва на две. Мисля си за уговорката, която имам с Боби и приятеля му Джими от вчера. За тази вечер. Доста е различно от сауната, където екстрите зависят само от теб, макар да се очаква на правиш поне чекии, докъдето аз спирам — моите бездарни чекии, продължение на калпавата ми техника за масаж. Имам обаче нужда от работата и от парите, особено с наближаващата великденска ваканция. Но излизането с някой, някъде в нечия хотелска стая е пресичане на още една бариера, която си бях обещала да не прекрачвам. Само вечеря и питие, каза Джими. Всичко друго е между вас.

Тръгвам да излизам, изтупана от глава до пети — с черно-червената си рокля под черното ми палто Версаче. Опитвам да се измъкна без да ме види Даян, но тя ме засича и подсвирва:

— Важна среща, а?

Усмихвам се колкото се може по-загадъчно.

— Мръсна късметлийка! — смее се Даян.

Излизам на улицата и понеже не съм свикнала да ходя на високи токове, веднага махам на едно такси. Спирам таксито на около петдесет ярда от хиперлуксозния хотел в Ню Таун, защото искам да се насладя на пристигането си, да попия всичко. Хотелът е със старинна фасада, но вътре всичко е ултра-модерно. Фоайето е с огромни витражи, почти до земята. Автоматичните врати се отварят пред мен и портиерът с фрак ми кимва. Чувам потракването на токчетата си по мраморния под, докато се насочвам към бара.

Не искам да се издавам, че търся някой, но ако ме попитат, не бих могла да кажа кого. Как ли изглежда един баски политик? Никога не мога да запазя самообладание в подобни ситуации. Барманът в този хотел ме е виждал преди, сигурна съм, може би в сауната и напрегнато ми кима. Аз сърдечно му се усмихвам, усещайки как се обливам от гореща вълна, сякаш съм обърнала набързо двоен скоч. Не, всъщност е по-лошо, чувствам се сякаш съм съвсем гола или като улична курва с висящ под минито задник и високи до коленете ботуши. Системата в хотела обаче работи безгрешно. Тук не допускат клиентите им да бъдат обезпокоявани. Ако бях някоя проститутка на свободна практика, досега да са ме изритали на тротоара, вероятно и в компанията на няколко ченгета.

Моят клиент е виден баски националист, който е дошъл да види как работи шотландския Парламент или поне това е официалната причина. Знаех, че ще е облечен в син костюм. На бара има двама мъже със сини костюми и двамата гледат към мен. Единият е с бяла коса и хубав тен, а другият е с тъмна коса и маслинена кожа. Моля се да е тъмнокосият, по-младият, но очаквам да е другия. Точно в този момент внезапно някой ме побутва по ръката. Обръщам се и пред мен стои типичен испанец със син костюм, светло син, който подхожда на очите му. Той е около петдесет годишен, но добре запазен.

— Вие ли сте Ники? — пита той с надежда.

— Да — казвам и той ме целува леко по двете бузи. — Вие сигурно сте Севериано.

— Имаме общ приятел — усмихва се той, разкривайки ред облечени зъби.

— И как се казва? — питам и имам чувството, че съм в някой от филмите за Джеймс Бонд.

— Джийм, сещаш се, Джийм…

— О, да. Джим.

Започвам да се притеснявам, че ще ме замъкне в стаята си веднага, но той поръчва питиета и казва доверително:

— Много си хубава. Красиво шотландско момиче…

— Всъщност, аз съм англичанка? — подхвърлям.

— О! — възкликва той, явно разочарован.

Разбира се, той е баск. Значи, би трябвало да представлявам политически правилен тек за него.

— Макар да имам шотландско и ирландско потекло?

— Вярно, имаш келтски кости — казва той одобрително. До тук с Мис Аржентина. Приказваме на общи теми, допиваме питиетата си и после се запътваме към чакащото ни отвън такси, което ни хвърля на съвсем късо разстояние до другия край на Ню Таун — на не повече от петнайсет минути път пеша, може би двайсет с високи токове. През цялото време поддържам захаросана усмивка на пълно одобрение.

— Красивата Нийки… толкова красива…

Вечеряме в ресторант, известен като най-модерното място в момента. За начало си поръчвам плато с морски деликатеси, в което има сепия, раци, омари и скариди, гарнирани с възможно най-творчески забъркания сос от билки и лимон. Главното ястие е агнешко печено в стил nouvelle-cuistine със спанак и отбрани зеленчуци, а за десерт си вземам карамелизиран портокал с щедра сладоледена заливка. Всичко това се прокарва с бутилка Дом Периньон, много ароматно, но доста тежко шардоне и две големи брендита. Извинявам се, отивам до тоалетната и повръщам всичко, после си измивам зъбите, преглъщам няколко глътки магнезиево мляко и правя гаргара с Листерин. Храната е отлична, но аз никога не ям каквото и да било след седем. После Севериано вика такси и се връщаме в хотела.

Малко съм нервна и доста подпийнала, когато влизаме в стаята, затова пускам телевизора, където върви документален филм с клиширани кадри на гладуващите в Африка. Севериано взима бутилката вино, подарък от хотела, от кофата с лед и налива две чаши. Той изува обувките си, изтяга се на леглото, облегнат на набухнатите възглавници и ми пуска усмивка — нещо между умилителната усмивка на малко момченце и тази на отвратителен дърт перверзник. В нея ясно личи какъв е бил преди и какъв ще стане скоро.

— Седний до мен, Нийки — потупва празното място до себе си той.

За миг почти съм склонна да се подчиня, но превключвам на бизнес вълна.

— Мога да направя масаж и ръчно облекчаване. Не повече.

Той ме поглежда тъжно, големите му латино очи, почти се просълзяват.

— Ами-й, щом е така-а… — казва той и започва да си разкопчава ципа. Възбуденият му пенис изскача като кукла зад завеса.

Започвам да го масажирам, но отново се появява стария проблем: просто не съм особено добра в чекиите. Направо го изяждам с очи, наслаждавайки се на властта си над него. Неговите горящи очи, които напълно контрастират с леда у Саймън: леда, който, както се казва в една реклама, бих искала да разтопя, но в същото време усещам как китката ми се изморява от еднообразното движение — просто не е достатъчно стимулиращо за мен. Не, направо е адски отегчително. Това се предава и върху него и той ме глада отчуждено, разстроено, дори с досада. Въпреки това на мен ми допада начина, по който изскача черешката от дългия му надиплен препуциум и решавам, че искам да се позабавлявам с нея. Поглеждам го, облизвам устните си и му казвам:

— Обикновено не го правя, но…

Баскът е очарован от предложението.

— О, Нийки… Нийки, бейби…

Бързо спазарявам доста добра цена, възползвайки се от преимуществото си в момента и го поемам в устата си, като предварително се уверявам, че съм събрала достатъчно слюнка, която да подейства като бариера срещу всякакъв лош вкус. С това изобилие от кожа рискът е прекалено голям. Въпреки това първоначалният допир е със свеж, остър вкус, което ме подсеща за испански лукчета, но вероятно това е просто етноцентрична асоциация. Може и да съм непохватна с чекиите, но знам как се прави свирка: дори като дете винаги съм била орален, набутай-всичко-в-устата тип.

Усещам, че е на път да свърши, така че издърпвам неудовлетворения му кур от устата си и той започва да се моли и пъшка, но нямам никакво намерение да поемам спермата му. Испанецът направо полудява и тялото ми замръзва в спазъм от страх, когато ме сграбчва и аз трезво разсъждавам от порядъка на няколко секунди, че ще бъда изнасилена и се опитвам да преценя с какъв вид ответно насилие бих могла да си послужа. После разбирам, че единственото, което той прави е да се търка в мен като куче, горещият му дъх в ухото ми изрича превъзбудено нещо на испански и той се изпразва върху роклята ми.

Не беше изнасилване, но и не беше по взаимно съгласие и усещането беше унизително. Избутвам го ядосано и той се свива в леглото, напълно разкаян, сипещ извинения:

— О, Нийки, толкова съйжелявам… моляй те, прости мий… — Той се претъркулва към сакото си откъдето вади банкноти, за да е сигурен, че наистина ще му бъде простено, докато аз ставам и отивам в облицованата с огледала баня, вземам една хавлиена кърпа, намокрям е и изчиствам спермата му от себе си.

След това той е доста чаровен, разкайващ се и аз се успокоявам и допиваме виното. Започвам леко да се напивам и той ме пита, дали не може дами направи малко разсъблечени снимки със своя Полароид. Разигравам отново номера с бедната студентка и той вади още пари. Събличам си роклята и изсушавам на стенния сешоар мокрото петно, докато той подготвя апарата.

Кара ме да позирам и аз благославям, че си сложих сутиена „Уондърбра“, а той щраква няколко кадъра. Забелязвам, че на първите моментални кадри съм излязла доста сърдито и намръщено, затова се пробвам с изкуствена голяма усмивка за следващите. Притеснявам се за кокалестите си колене върху снимките и направо съм сигурна, че започвам да отглеждам малко бирено коремче. Заразена от ентусиазма му и напълно разсеялата ми се параноя, правя малко шоу, демонстрирайки гъвкавост. Голяма грешка, защото Севериано отново започва да се възбужда, скача от леглото и се опитва да ме целуне. Наистина се притеснявам, съзнавайки, че съм почти гола и следователно по-уязвима. Отдръпвайки се назад, вдигам длан, придружена с леден поглед, което очевидно охлажда страстта му.

— Извийнявай, Нийки — моли се отново той. — Аз съм свийния… Навличам отново роклята си, слагам парите в чантичката си и казвам сдържано, но любезно довиждане и излизам от стаята. Минавам по коридора и стигам асансьорите, усещайки странна смесица от унижение и просветление, които се борят за надмощие. Съзнателно насочвам мисълта си към парите и лекотата, с която съм ги изкарала, което ме кара да се чувствам по-добре. Асансьорът пристига и вътре стои младо пиколо с лоша кожа и количка пълна с багаж. Той кима отсечено и аз се качвам, забелязвайки обрива по челюстта му. Това обаче определено не е акне, защото е само от едната страна на лицето му. Осъзнавам, че сигурно се е бил някъде или е просто е тротоарна екзема след пиянска нощ. Докато се спускаме надолу той ме поглежда с извинителна усмивка и аз също пускам някакво подобие в негова посока. Вратите на асансьора се отварят и аз излизам, все още трескава и объркана. Само искам да се измъкна от хотела, да избягам от местопрестъплението.

Тръгвам да пресичам фоайето и дори виждам през стъклената врата пред себе си паважа навън, който блести от дъжда и уличните лампи. Внезапно обаче тя се отваря и вътрешностите ми се преобръщат от притеснение, когато виждам кой влиза. За мой неистов ужас това е моят преподавател, Маклимънт, който върви право срещу мен и лицето му се разтапя в усмивка от това, че ме е разпознал.

Господи.

Лицето му се набръчква като влажен вестник и погледът му се изпълва с лепкаво, мръснишко презрение.

— Мис Фулър-Смит… — Този глас, груб и режещ, но в същото време мек, раздира съзнанието ми.

О, Господи. Усещам как пулсът ми се учестява и звукът от токчетата направо ще ме оглуши. Обзета съм от маниакалното усещане, че всички във фоайето ни гледат, все едно сме сложени в рамка.

— Здравейте, аз… — опитвам се да започна, но той ми пуска съмнителен поглед, сякаш познава всичките ми тайни. Оглежда ме от горе до долу и в очите на този стопроцентово развратен лектор, се появява стоманен отблясък.

— Ела да те черпя едно питие — кима той към бара, което прозвучава по-скоро като нареждане, отколкото като молба. Просто не знам какво трябва да отговоря.

— Аз не… Аз съм…

Маклимънт бавно поклаща глава.

— Ако не дойдеш, много ще ме разочароваш, Никола — казва той, въртейки очи и аз схващам посланието. Разбира се, аз си предадох последната курсова работа, но нещо още ме кара да се подчиня. Бях отсъствала доста и той можеше да ме прецака. Ако се издъня, татко щеше да ми спре издръжката и щях да съм до тук. Правя унизителен обратен завой и възвръщайки си отчасти самообладанието, го последвам към бара, където барманът ме поглежда студено, докато Маклимънт ме пита какво искам за пиене.

Сядам с тоя дърт тъпак на бара и преди да успея да взема предимство като го питам какво прави тук, той успява да ми зададе същия въпрос първи.

— Чакам моя приятел — отвръщам, повдигайки чашата с малцово уиски към устните си. Това би избрал и Саймън и очевидно Маклимънт също го одобрява. — Но ми се обади по GSM-а и каза, че са го задържали.

— О, колко жалко — казва Маклимънт.

— А вие, какво правите насам? Идвате ли често тук? — питам. Маклимънт за миг се вцепенява, очевидно считайки, че тъй като едно съм студентка, второ жена и трето по-млада, той би трябвало да е този, който задава въпросите.

— Бях на среща на Шотландското Общество — казва помпозно той, и по пътя за вкъщи ме изненада дъжда и реших да пийна едно тук. Наблизо ли живееш? — пита той.

— Не, на Толкрос, аз… ъ-ъ… — потрепервам, защото с ъгълчето на окото си виждам Севериано, баскът, да слиза надолу към бара с някакъв друг костюмар зад него. Обръщам се в обратната посока, но пичът с костюма, не баския парламентарист, идва право към нас.

— Ангъс! — провиква се той и Маклимънт се обръща и се ухилва като на стар познат. — Коя е очарователната млада дама? — интересува се непознатият.

— Това е Мис Никола Фулър-Смит, Рори, студентка в Университета. Никола, това е Рори Макмастърс, депутат в шотландския парламент.

Стисвам ръката на този около четирийсет годишен здравеняк, тип ръгбист.

— Защо не се присъедините към нас? — пита той, сочейки моя баск, който гледа към нас с крива физиономия.

Опитвам се да възразя, но Маклимънт е грабнал питиетата ни от бара и се е насочил към близката маса. Опитвам се да пусна дискретна извинителна усмивка към баска, който ме гледа бясно, сякаш съм му устроила засада. Сядам колкото е възможно по-благопристойно и колкото го позволява роклята ми. Усещам се толкова безсилна и превърната в някакъв обект тук, много повече отколкото ако се бях чукала с непознат пред видеокамерата.

— Това е сеньор Енрико Де Силва, от баския регионален парламент в Билбао — казва Макмастърс. Ангъс Маклимънт и Никола… ъ-ъх, Фулър-Смит, нали?

— Да — усмихвам се безхарактерно и сякаш потъвам в стола. Енрико! А ми каза, че името му е Севериано! Той ме поглежда с печално съзаклятничество.

— Млада лейдий е ваша партньорка, да? — пита той Маклимънт и гласът му леко притреперва.

Маклимънт леко се изчервява, после усмивка сбръчква лицето му преди да се изсмее на глас:

— Не, не, Мис Фулър-Смит е моя студентка.

— А какво учий тя? — Енрико или Севериано, или просто баскът пита.

Усещам как нещо се надига у мен. Мамка му, и аз съм тук. Намесвам се.

— Специалността ми е кино. Но ходя на курс по шотландска култура. Много е интересно — усмихвам се в агония, мислейки си, че преди минути държах пенисът на този мъж в устата си.

Извинявам се и отивам до тоалетната, напълно съзнавайки, че очите им са фиксирани в задника ми, че говорят зад гърба ми за мен, но нямам избор, имам нужда от спокойствие, за да помисля. На път съм да звънна на Колин вкъщи, толкова съм отчаяна и объркана, но решавам, че Саймън е по-подходящ.

— Изпаднах в тъпа ситуация, Саймън. Намирам се в Роял Стюърт Хотел в Ню Таун. Можеш ли, моля те, да ми помогнеш?

Саймън изглежда доста студен, дори раздразнен, следва пауза, но накрая той казва:

— Предполагам Мо може да се справи и сама известно време. Скоро съм при теб — прокашля се той и затваря.

Скоро? Какво, по дяволите, би трябвало да означава това? Ретуширам малко грима си, сресвам се и се връщам във фоайето.

Когато сядам край масата, тримата мъже ме гледат с развратно съучастие. Говорили са само за мен, знам го. Маклимънт е доста пиян. Той къдри някакво несвързано безкрайно изречение, което според мен се отнася до авторитета и връзките на Шотландия в Европейския Парламент и завършва с:

— …и точно това забравят нашите английски приятели.

— Не успях да схвана смисъла. Как да приемам тази позиция? Като националистическа или юнионистка?

— Просто най-обща — казва той и кожата около очите му се набръчква.

Аз се пресягам за чашата си със скоч.

— Странно, но винаги съм си мислела, че термина „северни брити“ се използва иронично, даже саркастично от националистите в Шотландия. Бях страшно учудена, когато разбрах, че е измислен от юнионистите, които биха искали да бъдат приемани като част от Обединеното Кралство — поглеждам към баска и депутата. — Така че това е един вид аспирационен термин, тъй като никой англичанин не би се нарекъл „южен брит“. По абсолютно същия начин както и „Власт Британия“ е написана от шотландец. Това е молба за приобщаване, която никога няма да бъде удовлетворена — клатя тъжно глава.

— Точно така — казва депутатът. — Ето защо ние смятаме…

Продължавам да гледам Маклимънт, докато обяснявам на политика.

— Но от друга страна, много е жалко, че Шотландия така и не успя да извоюва своята свобода от Общността. За толкова дълго време! Имам предвид, вижте само какво постигнаха ирландците.

Маклимънт се вбесява и започва да ми отговаря, но забелязвам Саймън, който влиза във фоайето и му махам. Той е елегантен, с небрежно спортно яке и пуловер без яка. Кожата му изглежда някак по-тъмна от преди. Да, очевидно е, че е бил на солариум.

— О, Ники, бейби… Извинявай, че закъснях, скъпа — казва той, навежда се и ме целува. — Готова ли си за купона? — пита той и чак тогава поглежда мъжете около масата. Изражението му е като на разглезен котарак, комуто са подхвърлили остатъците от вчерашната вечеря. Той набързо се здрависва с всеки от тях. Нафукан и категоричен Сик Бой напълно владее ситуацията.

— Саймън Уилямсън — рязко заявява той, после с малко по-мек тон пита: — Надявам се, че приятелката ми е била в добри ръце?

Другите поглеждат към баскът и пускат нервни, виновни усмивки. Всички те се чувстват на тръни в негово присъствие, той без всякакво усилие ги бе поставил на колене. Но аз се чувствам ужасно, страшно унизително и за първи път от толкова дълго време, още от времето, когато се наложи да направя първата си чекия, се чувствам като истинска курва. Саймън ми помага да си облека палтото и съм толкова щастлива да се разкарам оттук.

Когато влизаме в колата, усещам, че плача, но курвенското чувство ме е напуснало. Знам, че сълзите ми са неискрени, защото така искам Саймън да ме отведе в къщи, в леглото. Искам да го накарам да си мисли, че съм негова жертва и толкова го искам, искам го тази нощ. Но Саймън не е впечатлен от водопадите.

— Какво има? — пита той с равен тон, докато подкарва колата нагоре по Лотиан Роуд.

— Забърках се в една каша, която ми изкара акъла — казвам му. Саймън го обмисля, после казва отегчено:

— Случва се всекиму — но от тона му съдя, че няма предвид себе си. Спираме пред нашата кооперация, излизаме от колата и поглеждам към небето. То е ясно и цялото осеяно със звезди. Никога не бях виждала такова нещо, не и в града. Веднъж Колин ме води по източното крайбрежие, в едно бунгало до Колдингхям и цялото небе бе буквално зарито от светлинки. Саймън поглежда нагоре и казва:

— Небесата звездни над мен и законът на морала в мен.

— Кант… — казвам със смес от възхищение и вцепенение, чудейки се накъде бие с тия приказки за морала. Дали не се досеща какво съм правила? Но той просто се обръща рязко и изглежда някак обиден. Не казва нищо, но в очите му има подканящ поглед.

— Това е мой любим цитат от любимия ми философ — обяснявам. — Кант.

— О… и на мен ми е любим — казва той и лицето му се озарява в усмивка.

— Да не си учил философия? Учил ли си Кант? — питам го.

— Малко — кима той. После ми обяснява. — Традицията на шотландското образование. Минаваш ги всичките — от Смит през Хюм до евромислителите като Кант.

В тона му се прокрадва такова самодоволство, че някак ми се свива отвътре, защото ми напомня за Маклимънт. Хич не искам да мисля за него по този начин и затова се осмелявам да попитам:

— Защо не се качиш за по кафе или може да изпием чаша вино?

Саймън поглежда часовника си.

— Кафето ще ми дойде добре — казва той.

Качваме се по стълбите и аз отново си мисля за неговата намеса, надявайки се да ме попита какво е било всичко това, но той се прави, че нищо не е станало. В коридора забелязвам, че под вратата на хола се процежда светлина и сърцето ми се свива.

— Даян или Лорън. Някоя от двете е будна — обяснявам шепнешком и го вкарвам в моята стая. Той сяда на стола, но забелязва стелажа със CD-та ми, става и започва да го разглежда с непроницаема физиономия.

Отивам да направя кафе и се връщам с две големи керамични чаши. Той е седнал на леглото и се е зачел в сборника с модерна шотландска поезия, един от задължителните текстове при Маклимънт. Слагам чашите на килима и сядам до него. Той оставя книгата и ми се усмихва.

Искам да го разкъсам, но нещо твърдо като гранит в тези очи ме спира. Те сякаш гледат през мен, вътре в мен. После изведнъж се изпълват с невероятна топлина, която би била немислима само преди секунда. Блясъкът им е толкова силен, че съм като хипнотизирана, усещам как губя очертания, ставам нематериална. Единственото, което усещам вътре в себе си е гладът ми за него. После чувам как той казва нещо, някаква фраза на чужд език, преди ръцете му да прилепнат нежно от двете страни на лицето ми. Той спира за малко, неговите огромни абаносови очи ме изпиват и тогава той ме целува: по челото, после по двете бузи, всяка целувка е силна и нежна, отмерена с невероятна прецизност, изпращаща наелектризиращи импулси в неясното ми аз.

Усещам как тялото и душата ми се разделят, енергията на това отделяне трепти в унисон с радиатора на централното отопление, намиращ се точно до нас. Докато докосва гърба ми, си мисля за червени рози, как чашките им се отварят и падам назад върху леглото. Точно в този момент внезапен порив на воля ме обладава и си мисля — той ме променя, аз също трябва да го променя и ръката ми се прехвърля през врата му и го придърпвам към себе си, отваряйки устни. Целувам го толкова силно, че зъбите ни изщракват едни в други. После пак го целувам, ближа очите му, носът му, опитвам солената ивица от ноздрите до горната му устна, после пак го целувам по бузите и устата. Ръцете ми се придвижват към тялото му и започвам да издърпвам пуловера, но той не вдига ръце, за да ми помогне, а сваля роклята от раменете ми. Аз обаче не помръдвам, ноктите ми се впиват в мускулестата плът на гърба му, заклещваме се, защото и той не може да свали роклята ми. Той някак успява с умението на ловък джебчия да разкопчае сутиена ми през плата на роклята. Отдръпвайки се рязко назад, със сила издърпва едновременно и роклята и сутиена ми, и се налага да го пусна, ако не искам да скъсам презрамките. Гърдите ми са голи и всичко се забавя, докато той ги гали с внимателно страхопочитание, като дете на което са подарили малко, пухено животинче.

Още веднъж се вглежда дълбоко в очите ми и с откровен, почти тъжен и разочарован израз на лицето си казва:

— Изглежда трябва да стане сега.

После се изправя, съблича се гол до кръста, аз свалям краката си от леглото и събличам първо роклята, после бикините. Между краката ми се усеща такава пулсираща топлина, че не бих се учудила, ако пубисните ми косми горяха. Поглеждам нагоре към Саймън, който се е освободил от панталоните си и боксерките Калвин Клайн и за секунда изпитвам огромен шок, защото не виждам никакъв пенис. Просто няма пенис! Помислям си, че сигурно е скопен и това обяснява нежеланието му за секс! Та той няма кур! После разбирам, че съм се подвела, че, да, той определено има пенис и то какъв, но от мястото, откъдето го гледам не мога да видя, че курът му стърчи като заредено оръдие право срещу мен. И аз го искам! Искам го в мен сега! Не искам да го отлагам за после. После ще ти духам, после можеш да ме лижеш, да ме търкаш, да ме изучаваш по какъвто искаш начин, но, моля, нека свършим с това веднага, просто ме изчукай на секундата, защото горя! Той ме поглежда в очите и кима, кима, представяте ли си, той ми кима, сякаш е прочел всичките ми мисли. После той е върху мен и в мен, изпълвайки ме изцяло. Аз се задъхвам и се нагласям, тъй като той става още по-твърд, после преобръщам и двама ни и се превръщаме в една кривяща се, тресяща се, сформирана маса и не знам кой забавя отново нещата, за да им се наслади и тогава мощта на нашите любовни тласъци сякаш се отделя от нас като самостоятелна сила и ние се блъскаме един в друг и е като на война. За секунда имам чувството, че съм победила и него и себе си. Искам още, повече, отколкото той може да ми даде, повече, отколкото би могъл да даде който и да било. После силата набъбва вътре в мен като нещо, което е успяло да се откъсне и ме завлича и отнася със себе си. Оргазмът ми е на накъсани гневни тласъци и чак, когато започвам да идвам полека на себе си, осъзнавам, че съм крещяла като луда и се моля Лорън или Даян да не са ме чули, защото би прозвучало твърде демонстративно и нелепо театрално. Саймън приема крясъците ми като сигнал да направи онова, което трябва да направи, сграбчва ме за косата и издърпва лицето ми назад, за да ме накара да го погледна в очите и свършва толкова могъщо, че неговият оргазъм удължава моя. После притиска лицето ми до гърдите си и аз сякаш успявам да мерна сълза в окото му. Той обаче не ми позволява да се помръдна и да проверя това, хватката му е толкова здрава, а и аз съм напълно изтощена. Сред разрухата на прогизналото ми от пот легло и преди да се унеса в сън с неговата миризма и тежкия застоял аромат на секс в ноздрите си, в главата ми има само една единствена мисъл — колко е хубаво да те изчукат като хората.

38. Мръсен № 18744

Това беше приятна изненада, както обикновено е всяко позвъняване на белия GSM. Сексът с Ники, разбира се, бе великолепен, но както при всяко първо чукане го има онзи механичен елемент, който неволно те дразни. По-късно, когато се приготвях да си ходя, тя ми подметна, че май си падам да манипулирам хората. Подмятането й бе по-скоро игриво, отколкото нещо сериозно, но може би все пак зад него се криеше нещо по-дълбоко. Няма значение. Със секса е както при всеки друг спорт: най-надарените винаги се концентрират повече върху собствената си игра, отколкото върху тази на противника. Усмихнах се загадъчно без да давам отговор. Майната им на либералите, които плямпат за „честността“ във връзките: ако беше така направо щях да погина от скука. Във връзките всичко опира до надмощието и е вече време да укротя топката с нея. Тя ще се огъне пред мен, знам го, и това ще е най-сладкия момент. Казвам й, че съм си сменил номера на мобилния и й давам този на червения GSM. Голямата тръпка е да изтриеш един номер от белия и да го прехвърлиш в червения.

Онова дето стана, докато гледах звездите пред тях също беше Шантаво. Пуснах онзи цитат от песента на Ник Кейв и си помислих, че ме обижда12. Не разбрах, че има предвид Кант — философа. Дори звъннах на Рентън да му кажа. Той смята, че Кейв дословно е гепил цитата от някоя книга на тоя Кант. Накъде е тръгнал светът, мамка му щом и любимият ти изпълнител те разочарова с такова долно плагиатство?

Да, сексът беше страхотен. Нейната стегнатост, сила и гъвкавост са впечатляващи. Това ми напомня да продължавам с фитнеса и да внимавам с килограмите. Но възбудата, която получих от него е нищо в сравнение с усещането, когато вземам в ръце ранното издание Нюз от будката за вестници „Бар“ в началото на Уок. Статията е на шеста страница със снимка на моя милост и малка фотография на шефа на полицията Рей Ленъкс, учудващо млад пич с тънък мустак, който сякаш е изваден от сапунката Вилидж Пийпъл. Набутвам се в съседния бар „Макс“, взимам си бутилка бира „Бекс“ и започвам трескаво да чета:

Това беше най-великата новина за самоотвержения собственик и местен жител, Саймън Дейвид Уилямсън. Снимката показва един гробовно сериозен Уилямсън на бара, а отдолу текста гласи: ДРОГА-ЕПИДЕМИЯТА: САЙМЪН УИЛЯМСЪН СЕ БЕЗПОКОИ ЗА МЛАДЕЖТА НА ЕДИНБУРГ.

Но най-сладка е редакционната статия:

Фантастично! Обръщам бирата и се връщам в апартамента, където си правя щедра линийка, за да отбележа събитието. Моята кампания. Хората харесват смелите. Сещам се за Малкълм Макларън и Пистълс. Е, Малкълм, този твой изтъркан наръчник скоро ще бъде осъвременен.

Решавам да взема такси до майка ми. Когато пристигам, тя е на седмото небе.

— Толкова се гордея с теб! Моят Саймън! В Ивнинг Нюз! След всичко, което преживях заради тази дрога!

— Време е за връщане на стари дългове, мамо — обяснявам. — Знам, че съвсем не съм бил ангелче навремето, но е време нещата да се преобърнат.

Хвърляйки упорито самодоволни погледи към стария, тя цитира преповтаря от статията:

— И всичко в името на младите! Знаех си, че в крайна сметка Саймън ще излезе свястно момче! Знаех си! — чурулика тя триумфално към баща ми, който изглежда напълно незасегнат от нейния ентусиазъм и безучастно продължава да гледа надбягванията. Той никога не ги спира, макар напоследък да не залага.

Сега е момента и аз да натрия носа на дъртото копеле.

— Освен това на хоризонта има и нова приятелка, мамо, така да се каже, по-специална от останалите — казвам и тя ме прегръща отново.

— О, синко… Чу ли това, Дейви?

— Хъ-ъм — прокашля се стария негодник и ме гледа скептично. Един притежател на абонамент за надбягванията в Кад Роувърс, веднага би разпознал сродна душа и на трибуните в Баундърс. Това вече е без всякакво значение, защото Саймън Уилямсън още държи юздите. Дейвид Джон Уилямсън, от друга страна е прецакан, грохнал, озлобен неудачник, който нищо не е постигнал, освен, че е направил ад живота на една добра, благочестива жена.

Спомням си, когато бях малък, той беше страхотен авторитет в очите ми и ако съм честен, винаги е бил мил към мен. Водеше ме навсякъде, дори в домовете на гаджетата си. Винаги ме подкупваше, за да не казвам на мама. Да, винаги се отнасяше добре с мен. Дори другите деца ми викаха, че искали баща им да бъде поне малко като моя. После, щом влязох в пубертета и започнах да проявявам интерес към жените, всичко приключи. Бях се превърнал в конкуренция, която трябва да се отстрани и прекара. Това обаче не му помогна особено, защото аз вече бях много напред с материала.

— Избра ли си фаворит, татко? — питам.

— Един-двама имат шансове — промърморва кисело той, като си дава зор да е любезен, само защото тя е в стаята. Ако бяхме само двамата, той просто щеше да свали вестника, да ме изгледа продължително и да ме попита, ръмжейки — „За чий си се дотътрил тук“. Това щеше да е цялото посрещане, което щях да получа.

Майка ми не спира да се вълнува за анонимната специална дама и аз внезапно осъзнавам, че всъщност не съм сигурен коя точно имам предвид. Дали имам предвид Ники, особено след снощи или Алисън, която работи в бара, или тази дребна дебела глазгоука, за която си мисля? Все някоя. Просто не мога да видя нищо по-встрани от далаверата. Ако номерът ми сработи, то това ще е произведение на истински гений. Която и да стане специалната лейди, вече съм подготвил почвата.

— Само обаче, ако се грижи за момчето ми и не се опитва да ми отнеме моя малък bambino — заканва се тя към хипотетичната курветина.

Не се задържам дълго — в крайна сметка трябва да движа цял бар. Но още щом прекрачвам прага, зеленият GSM звънва и отсреща е Скрийл с добри новини.

— Отидох и ти свърших работа, да знаеш — казва ми той.

Аз набързо изразявам вечна благодарност, после без да губя време звъня в пъба и оставям Мо и Али да се справят сами, промърморвайки нещо като търговска конференция за лицензите, която съм забравил. Отивам право на гара Уейвърли и се мятам на влака за Глазгоу. Взимам сценария с мен и преглеждам отново последователността на заснемане на сцените. Първо ще направим сцените с чукането, много, много чукане. Ще започнем с оргията и ще вървим назад. Когато пристигам в Киртаквил, вече съм се одървил здраво, но ерекцията ми бързо спада (и слава Богу!) щом виждам Скрийл, който ме чака на перона. Видът му го издава напълно — човек, толкова изцеден от дрогата, че ще се носи вечно травмиран и с налуден поглед. Това е голямата разлика — онази унила напрегнатост, която различава бившите наркомани с бачкаторски произход и техните събратя от средната класа. Хероин плюс културата на бедността и пълната липса на опит и очаквания за каквото и да било. Но да не забравяме, че Скрийл се справи по-добре, отколкото би очаквал и най-големия оптимист. Фаталната свръх-доза от прекалено чист хероин, която загроби неговия приятел Гарбо, някак го накара да си събере мислите. Сега той е чист, е, поне толкова, колкото един глазгоуски кирливец би могъл да бъде. Той пита за Рентън, което малко ме стряска, после за оня прочут единбургски прошляк.

— А Спъд, как е той?

Аз поклащам тежко и отчаяно глава, сякаш става дума за човек, който навремето ти е бил приятел, но сега може да бъде описан само като нежелано присъствие. Не, дори и това не. Копелето ми е истински враг. Помислям си, че Мърфи трябва да се премести насам, защото винаги е бил един задръстен кирливец, роден по погрешка в Единбург.

— За жалост, там нещата не вървят. Никакво развитие. Господ дава, но в кошара… нали знаеш? Години наред се трепя да помагам, но не би, толкова можах да направя, толкова можаха и всички останали — мажа с благочестив тон.

Скрийл си е пуснал дълга коса, за да прикрие тия развяващи се джапанки, които представляват ушите му. Адамовата му ябълка изпъква под проскубана козя брадичка.

— Жалко, много свестен пич беше.

— Спъд си е Спъд — усмихвам се, почти наслаждавайки се на мисълта как този прошляк ще гушне скоро букета и си мисля за мен и Алисън… не, не, не Алисън. Лесли. Нещо ме стяга в гърдите и не мога да не попитам:

— А Лесли… Още ли се навърта насам?

Скрийл ме гледа със съмнение.

— Да, но не я закачай!

Направо съм учуден, че е жива. За последно я видях в Единбург, след смъртта на малката Доун. После чух, че се преместила в Глазгоу и движела със Скрийл и Гарбо. После чух, че се предозирала. Предполагах, че е последвала Гарбо.

— Още ли се друса?

— Не, остави я на мира. Тя е чиста, оправи се. Женена е, има дете.

— Бих искал да я видя отново, заради доброто старо време.

— Нямам представа къде е. Веднъж я видях в Бъчнън Сентър. Чиста е и си е уредила живота — настоява той. Веднага надушвам, че гледа да ме държи далеч от Лесли, но още по-добре, защото има доста по-важни неща в момента.

Моят човек определено е свършил чудесна работа за С.Д.У. Влизаме в Клайдсдейл Банк и той ми сочи някакъв пич зад едно от гишетата. Направо идеален! Дебел, ленив, с очи, замъглени от транквиланти и очила тип Елвис Костело. Само да му пратя онази суперлъскава малка кучка, цялата му кръв ще иде в слабините и той ще заточи лиги след нея. Да-а, Ники ще го накара да каже и майчиното си мляко като в същото време ще лъска тоалетната й чиния с четката си за зъби. Браво, това е моя пич. Или по-скоро нейния пич.

Тя ми дължи услуга, че я измъкнах от онази каша с костюмарите в хотела. Така я гледаха, сякаш и тримата ще й се нахвърлят едновременно. Беше се спекла малко. Печената, лъскава, секси Ники. Тази работа изисква кураж и се надявам тя да е толкова отворена, колкото си мисля.

Що се отнася до мен, нямам търпение да се заема с момичето на моите мечти. Чувствам се толкова а ла Тери-Томас-на-палубата-на-океански-лайнер-с-млада-вдовица, че чак прокарвам пръст по горната си устна да проверя, дали не са ми пораснали огромни мустаци. Моята далавера, моят филм, моята сцена.

39. „…въпрос на цици…“

Лорън се върна от Стърлинг. Чудя се какво ли толкова е станало в семейното огнище, че е толкова положително заредена и жизнерадостна. Тя почти се извинява, че се е опитала да ми се меси, като обаче, разбира се, продължава да счита, че греша. Слава богу, телефонът иззвънява. Обажда се Тери, който ни кани на един „течен обяд“. Аз искам да отида, защото след два дни ще се наложи да се снимаме заедно в секс-сцена, така че е добре да го опозная малко повече. Лорън трябваше да бъде убеждавана, защото първоначалната й идея бе да отпразнуваме сдобряването си като изпушим по джойнт и се посмеем на телевизионните новини, преди да отидем на следобедната лекция. Аз обаче настоях и дори успях да я накарам да си сложи малко очна линия и червило преди да тръгнем.

От вратата ме връща ново позвъняване — баща ми. Аз започвам да се чувствам виновна за снощните си изпълнения, докато той не спира да говори за Уил, все още непримирим с факта как би могъл собственият му син да се окаже педал. И каква тогава е разликата между двете му деца? И двете лапат курове, но дъщеря му си изкарва хляба с това. Нямам търпение да затворя и излизам.

Бизнес Бара е едно от онези места между клуб и пъб с диджей бокс и декове в ъгъла. Препълнено е, защото се носи слух, че Ен-Сайн, очевидно стар приятел на Тери и Били Биръл — брат на Раб, ще пуска днес тук. Тери ни представя на Били, който е доста добре сложен. Всъщност Раб изглежда като силно размита версия на брат си. Били се усмихва и ни стиска ръце с доста старомоден и джентълменски жест, но в който няма нищо изкуствено. Той изглежда в отлична форма и трябва да си призная, че извиква спонтанна хормонална реакция у мен, но е твърде зает, за да флиртувам с него.

Тери се пуска на Лорън, която се чувства наистина неудобно. На даден етап тя му казва да си махне ръцете от нея.

— Извинявай, кукло — Тери мята ръце във въздуха, — просто съм си такъв тип, тактилен, така да се каже.

Тя бърчи лице и се измъква към тоалетната за малко спокойствие. Тери се обръща към мен и тихо ми казва.

— Защо не поговориш с нея? Защо е толкова нервна? Винаги съм насреща, ако някое гадже има нужда от едно прилично чукане? Гарантирам!

— Тя беше доста по-отворена, преди да започнеш — подкачам го, но ми е трудно да не се съглася с него. Ако някой изчука Лорън, ще съм му вечно задължена, защото най-сетне ще кротне. Има прекалено много свободно време, което използва само, за да се нахъсва, да се потиска и да се безпокои за глупости. Чуждите глупости.

— Това не е ли Матиас Джак на масата в ъгъла? — пита Раб Тери.

— Да, човече, да! Били ми каза, че миналата седмица тук са били Ръсел Латапи и Дуайт Йорк. Където има футболисти — там има и гаджета — ухилва се Тери. — Какво обаче ще кажеш за тези Двенките, не са ли трепач, а, Раб? — Той е прехвърлил ръка през кръста ми и е разперил другата в очакване да прихване и Лорън. Тя обаче застава на разстояние и поглежда часовника си.

— Аз ще се връщам на лекции — заявява тя.

Раб и аз схващаме намека. Допиваме питиетата си и оставяме Тери, страшно доволен, че ще може да запива и да си приказва с Били на бара. Преди да си тръгнем му се усмихвам:

— Ще се видим в четвъртък.

— Нямам търпение — отвръща той весело.

— Съжалявам за всички тези простотии — казва Раб докато вървим към Норт Бридж, преминавайки покрай Скотсмън Хотел.

Макар че денят е ясен, духа силен, пронизващ вятър и разбърква цялата ми коса.

— Беше забавно — отвръщам, — и стига си се извинявал заради приятелите си, Раб. Много добре знам какъв е Тери и той е направо знаменит — натъртвам и се опитам да издърпам косата си назад, като я прехвърля зад ушите си. Поглеждам Лорън, която нагъва Кит-Кат и обгърнала тялото си с ръце, се мръщи срещу вятъра, после внезапно изругава и започва да примигва, защото нещо е влязло в окото й. Сещам се, че ни предстои семинар за Бергман и почти се изкушавам да го пропусна. Въпреки това оставам и през цялото време се чувствам виновна, че ми е скучно, докато Лорън и Раб са почти изцяло погълнати. След като семинарът свършва нямам желание да се моткам наоколо, Раб си тръгва и двете с Лорън се отправяме към къщи, където Даян е направила спагети.

Храната е добра, дори отлична, но аз едва преглъщам, защото дават нея по телевизията. Британската олимпийска сензация, медалистката Каролин Павит, както я определя Сю Баркър. Каролин се старае да покаже всичките си зъби, усмихвайки се широко, а косата й е изрусена, но леко прораснала. Тя го разиграва сладкишче с лек примес на динамична персона, което направо увълчва Джон Перът и някакъв друг гост — футболист. Надявам се тимът на Али Макойст да разбие тъпата безцица крава и да я накара да изглежда толкова имбецилна, колкото всъщност си е. „Въпрос на спорт“? Какво, по дяволите, разбира тя от спорт? Трябва да нарекат предаването „Въпрос на цици“! А къде са твоите цици, скъпа? После поглеждам отново. Не може да бъде — виждам цици на екрана! Направили са й цици! Британската олимпийска медалистка, безцицата анти-гимнастичка заедно с изрусената си коса и облечени зъби се е сдобила с чифт импланти, цинично навирени към нова медийна кариера!

Просто ми е ясна мръсната лъжлива кучка…

След вечерята Даян отива на гости у техните. Лорън и аз оставаме пред телевизора. Тя се дразни от някаква културна програма, където група интелектуалци обсъждат явлението „популярни японски романи, писани от млади момичета“. Показват множество снимки на авторките върху задните корици — всичките на хубави девойчета в софт-порно пози. „Но могат ли те да пишат“ — пита един критик. На което някакъв професор по съвременна култура, напълно сериозно излайва — „Не виждам как това изобщо би могло да има значение!“

Лорън почти побеснява от това! Изпушваме по джойнт и си взимаме още храна. Аз омитам още чиния спагети, а Лорън отваря бутилка червено вино. Спагетите, които съм изяла са съвсем малко, но ми се струва, че доста ми натежават и се сещам за снимките на Севериано/Енрико и очертаващото се коремче. Веднага отивам в банята и ги повръщам, мия си зъбите и пийвам магнезиево мляко, за да успокоя стомаха си.

Когато се връщам впервам завистлив поглед в Лорън, която продължава да нагъва. Тя е дребна и слаба, но се тъпче като разпрана. Тя е това, което те биха искали да бъдат: всички тези момичета от шоу-бизнеса, които твърдят, че не са анорексички и ядат като коне. Ние обаче знаем, че това са долни лъжи, но не и за нашата Лорън. Тя постоянно дъвче нещо. Скоро червеното свършва и се отваря нова бутилка бяло вино. Уютна разпускаща вечер, точно като едно време, само аз и тя, съвсем сами, чисто женска вечер. Обаче в този момент се чука на външната врата, Лорън направо подскача от уплаха и след това смръщва вежди:

— Недей да отваряш — настоява тя.

Аз вдигам рамене, но чукането е настоятелно.

Ставам.

— О, Ники, недей… — моли се Лорън.

— Може да е Даян, сигурно си е забравила ключовете или нещо такова. Отварям и разбира се, не е Даян, в рамката е застанал Саймън, ухилен до уши. Той изглежда толкова зашеметяващо, толкова апетитно, че се налага да го пусна, макар да ми е ясно, че си играе с мен. Щом влиза в хола, лицето на Лорън помръква.

— Надуших спагетите — казва той, гледайки почти празната чиния. — Италианското в мен проговори.

— Можеш да хапнеш, ако искаш? Има още много? — предлагам и забелязвам как Лорън поглежда встрани.

— Мерси, но съм вечерял вече — потупва той стомаха си и погледът му се насочва към Лорън. — Много готина Т-шъртка — казва й той. — Откъде я намери.

Тя го изглежда и за миг си помислям, че ще го прати по дяволите, но тя само измърморва:

— От „Некст“, нищо особено.

После става, занася чинията си в кухнята и се прибира направо в стаята си. Чудя се, дали Саймън не е целял точно това с въпроса си.

Сякаш да потвърди подозренията ми, той вдига вежди и снижава глас.

— Това момиче има крещяща нужда от префасониране — заговорнически споделя той. — Иначе е много хубава. Дори под тези парцали си личи. Да не би да е лесбийка?

— Не мисля — казвам, почти през смях.

— Жалко — казва той умислено, с почти видимо съжаление. Това вече наистина ме разсмива, но той остава безучастен и аз отбелязвам:

— Лорън винаги ми напомня за първата глава от Middlemarch на Джордж Елиът.

— Освежи паметта ми — помолва ме Саймън и добавя: — Аз съм доста начетен, но не помня много цитати.

— „Тя имаше този тип красота, която още повече изпъква на фона на бедняшките й дрехи. Някакво достойнство лъхаше от простото й облекло“ — цитирам.

Саймън се замисля, но явно решава, че не е впечатлен. Това ме кара да се чувствам кофти и се мразя заради това. Всъщност, трябва да му кажа да си гледа работата. Защо одобрението на този съмнителен тип изведнъж е станало толкова важно за мен?

— Виж, Ники, имам едно предложение за теб — казва той страшно сериозно.

Направо ми се замайва главата. Какво има предвид? Продължавам да говоря общи приказки.

— Знам ги тези предложения. Днес се черпихме с Тери? По обед? Не знам дали ще издържи до четвъртък?

— Да, четвъртък е голям ден — казва замислено той, — но не става дума за това. Бих искал да ми помогнеш, за финансовата страна на нещата. Става дума само за бизнес.

Само за бизнес? След онази нощ? За какво говори той изобщо? Тогава той ми разказва странния си план, който звучи толкова вълнуващо, толкова интересно, че нямам друг изход, освен да се съглася.

Сик Бой, няма грешка.

Знам, че се опитва да ме манипулира, с цветята и така нататък, но аз се опитвам да правя съвсем същото. От цялата интимност, цялата онази нежност на предишната нощ не е останала и следа. Аз сега съм просто бизнес партньор, порно-звезда. Вървя през минно поле, но не мога да се спра. Добре, Сик Бой, ще играя твоята игра докогато искаш ти.

— Днес се запознах с брата на Раб — Били. Изглежда готин — казвам му, наблюдавайки да видя реакцията му.

Саймън вдига една вежда.

— Бизнес Биръл — казва той. — Странно, преди ергенското парти не знаех, че е брат на Раб. Все пак си приличат. Преди години се бяхме скарали, точно когато отвори Бизнес Бара. Бях с Тери, който довтаса по работен гащеризон. Бая се намотахме. Казах на Бизнес — „Бокс, а? Не е ли малко буржоазен спорт?“. Просто се опитвах да се пошегувам, но той се върза. Както и да е, изрита ни навън — хили се той, по-скоро с презрение, отколкото със завист.

— Местенцето му си го бива — подхвърлям.

— Да, но той е само параван. Бизнес Бара е собственост на големите акули зад Били Биръл — кисело обяснява той. — Той е само един високопоставен барман и толкова. Питай Тери, ако не ми вярваш.

Саймън може да не завижда на Били, но определено завижда на бара му. Трябва да призная, че заведението е доста по-класно от Порт Съншайн.

— Виж, Ники… — започва Саймън. — За онази нощ… Искам да излезем някой път като хората. В петък трябва да пътувам до Амстердам, да се видя с този мой стар приятел, Рентън. Пак е свързано с парите за филма. В четвъртък ще снимаме и след това сигурно ще се отцепим. Какво ще правиш утре?

— Нищо — казвам малко прекалено бързо, искайки ми се да добавя „ще те чукам“, но се въздържам. Трябва да запазя достойнство. — Ами… смятах да ходя на басейн? В Роял? След смяната ми в сауната?

— Великолепно! Там е страхотно. Често отскачам до фитнес центъра. Може да се срещнем там и след това да те заведа на вечеря. Добре ли е така?

Повече от добре. Пулсът ми бясно препуска, защото най-сетне го заковах. Той е мой и това значи, че… Какво значи? Значи, че това е моят филм, моята тайфа, моите пари. Значи абсолютно всичко.

Той не се задържа много след това и Лорън се връща в хола, искрено облекчена, че си е тръгнал.

— Какво искаше? — пита тя.

— О, нищо, само да ми обясни някои подробности по филма? — казвам, наблюдавайки как лицето й се изкривява.

— Той наистина е влюбен в самия себе си, нали?

— О, определено. Когато реши да си бие чекия, първо си запазва стая в първокласен хотел — казвам й.

За пръв път от много време двете се смеем с глас.

Е, още не го познавам толкова добре, но силно подозирам, че самочувствието никога не е било проблем за Саймън. Но сега сме аз и той. Неизбежно, непредотвратимо.

40. Мръсен № 18745

Вечерята в „Суийт Мелинда“ в Марчмънт беше пълен блясък. Срещнахме се на басейна. Ники беше по толкова зашеметяващ червен бански от две части, че за малко да получа удар. Изплашен, че ще изгубя самоконтрол, бързо се хвърлих в басейна и тя напълно наравно с мен изплува шестнайсет дължини, които съответстват на около трийсет в нормален басейн. После в таксито, към ресторанта. Тя изглеждаше повече от прекрасна, почти неземна, цялата светнала от физическото натоварване, така че нямах друг избор, освен да забия поглед в брояча. Стори ми се, че Ники леко се понамуси като разбра, че ще я водят в квартално заведение, а не в ресторант в центъра, но всичко се оправи, когато видя обстановката, обслужването и най-вече морските деликатеси. Аз си взех сепия с Перно и подлучена майонеза, докато Ники беше очарована от пържените кралски миди със сладък чили сос и creme fraiche. Избрах леко бяло бургундско, а и домашният бял хляб имаше невероятен вкус.

Можех да мисля само за това как ще я отведа вкъщи, образът на това перфектно тяло в червен бански се бе загнездил в главата ми до степен, че ми беше трудно да говоря, дори да мисля за далавери и планове. А и тя определено не е от срамежливите. На задната седалка на таксито тя ми разтвори ципа, мушна вътре ръката си и започна да яде цялото ми лице с притеснително усърдие. В един момент болката от зъбите й по долната ми устна стана толкова силна, че почти изкрещях и я отблъснах.

Пристигаме и плащаме на таксиджията, ципът ми е още отворен и нахълтваме във входа, където тя разкопчава колана ми. Измъквам жилетката й през главата, повдигам нагоре блузата и разкопчавам сутиена й. Вкопчваме се един в друг още на площадката, вратата срещу моята се отваря и оня педофил, съседът, който живее с майка си, поглежда иззад вратата и после я затръшва. Ровя за ключовете си, отварям и на влизане Ники в движение разкопчава кадифените си джинси, панталоните ми се свличат на земята, вратата зад нас хлопва. Лягаме на пода, издърпвам джинсите й, свалям копринените й бикини и заравям глава между краката й. Путката й има леко хлорен вкус от басейна, но аз се наслаждавам, докато я изучавам с език, после засмуквам клитора й. Усещам как ноктите й се впиват във врата ми, после отстрани на лицето ми и ми е трудно да дишам, но тя се опитва да ме избута назад и да се измъкне настрани, за да стигне пениса ми. Аз обаче не пускам тази сладка плът, но въпреки това тя успява и езикът й перва с няколко къси електрически удара главата на кура ми, преди да го обгърне с устни. Оставаме заклещени така още известно време, после инстинктивно се отделяме един от друг, очите ни се срещат и всичко става някак забавено като при пътна катастрофа. Ръцете ни са навсякъде по телата, огледално повтарящи нашите търпеливи, почти реторични ласки. Усещам всеки мускул и сухожилие под нейната мека почти прозрачна кожа и имам чувството, че тя бавно сваля плътта от костите ми.

Разгорещяваме се и тя ме заковава с невероятната сила на бедрата си, които изглеждат толкова измамно деликатни. Тя е притиснала кура ми и го потрива в окосмяването си, после го вкарва в себе си. Чукаме се бавно известно време докато и двамата свършваме. После се запрепъваме към леглото и се просваме върху завивките. Аз се пресягам към чекмеджето и вадя пакетче кока. Тя отначало се дърпа, но въпреки това правя две линии, преобръщам я и подсушавам ямката в основата на гръбнака й със завивката. Почти задушавайки се от вида на този невероятен задник, изсипвам едната линия в това кътче на тялото й и дърпам. Пръста ми се спуска между бузите й, лекото докосване на ануса я кара да се стегне за миг, но аз продължавам и се промъквам в прогизналата й вагина. Кокаиновия шемет преминава през мен като норуичкия влак през Хакни Даунс и аз отново й го вкарвам, но този път тя е на колене, блъскайки се, притискайки се с все сила в мен.

— Дръпни я… — задъхвам се, сочейки линийката на нощното шкафче.

— Аз… не… взимам… такива… боклуци… — задъхва се тя, докато се гърчи назад като змия, нанизвайки се на кура ми с бясна сила и невероятна прецизност.

— Смръкни я, мамка му — изкрещявам, тя извръща глава с развратна усмивка и казва: — О, Саймън… — Пресяга се към тръбичката от свита банкнота и дърпа, докато я чукам, а аз леко забавям, за да може добре да дръпне линията, после започвам да помпам с все сила, държейки я с две ръце за кръста. Извиващата се змия на тялото й се е вцепенила, двамата сме като двете части на едно бутало и двамата свършваме едновременно крещейки.

Същата нощ го направихме още няколко пъти. Когато будилникът иззвънява, ставам и правя испански омлет и италианско кафе. След закуска отново се чукаме. После тя тръгва за Университета, аз дръпвам още една линия, правя си още едно двойно кафе, нахвърлям някои дрехи и дреболии, които ще ми трябват за Амстердам в чантата и потеглям за работа зашеметен и екзалтиран.

Нищо не може да те свали на земята повече от тази дупка. Очакват ме проблеми и не мога да реша, дали са от водопроводно естество или проблеми с персонала. И от двете по малко, защото очевидно старият бойлер е на път да експлодира.

— Пак Амстердам?! Ти току-що се върна оттам! Не става, Саймън, просто не става — нарежда Мо, тръска отсечено глава отказвайки да ме погледне и усърдно лъска плота на бара.

— Мораг, разбирам, че напоследък изисквам твърде много, но Алисън е тук, за да ти помага. Става дума за tres съдбоносна бизнес среща — казвам й, оставяйки стария БТР да мрънка, отдалечавайки се.

Направо замръзвам, когато излизам и се отправям към летището. Полетът ми напълно предвидимо закъснява и когато пристигам chez Рентън вече е привечер. Атмосферата между него и онова гадже Катрин е доста обтегната и аз (слава богу) не успявам да я разведря, подарявайки й парфюм Калвин Клайн от безмитната зона. Подаръкът напълно подхожда за третодивизионна пичка.

— За теб, Катрин — усмихвам се, задържайки поглед, но ме посреща само къс тевтонска стомана. Определено няма да пропусна тази малка нацистка, ако ми се отвори парашута. След няколко секунди физиономията й омеква и тя дори придобива кокетно изражение.

— О, ме-е-ерсий, нямаше нужда… — провлачва тя.

Всичко това, разбира се, има за цел да подразни Рентън, но ако с нещо съм го разстроил, той определено не ми прави удоволствието да го покаже. Отправяме се към Тисен Кафе отсреща, този онанистичен риж папуняк набира на GSM-а си някакъв негов приятел, с когото искал да ме запознае. Пичът очевидно се занимава с разпространение на порно. Да, старото приятелче Рентс си има своите приложения. Бяхме измъдрили следната система: откриваме две банкови сметки в две различни цюрихски банки — едната за общи разходи по филма, а другата за продуциране. Първата сметка е с нареждане, ако прехвърли 5000 лири, парите да бъдат превеждани в банка numero duo.

— Швейцарските банки не задават въпроси — обяснява Рентън, — а използването на две едновременно прави парите практически непроследими. Всички копелета, които са в порно индустрията ги използват, а също и собствениците на големи клубове.

— Това ни трябва, Рентс, да действаме — казвам му. Известно време си лафим, но рижият нещо се разсейва и аз знам причината. — Няма ли Катрин да отскочи да пийне нещо с нас, Марк? — усмихвам се докато пресичаме наклонения мост над канала, вървейки към пъба на ъгъла.

Той нещо смутолевя вместо отговор, докато влизаме в бара.

Мястото е жестоко, стар холандски дървен бар с огромни витрини, през които нахлува гаснещата светлина. Спирам да се насладя на гледката, така че Рентън да купи пиенето. Старите навици умират трудно.

— Mak ik twee beer — казва той на усмихнатия барман.

Скоро изниква и този негов приятел, холандец на име Петер Мурън, към когото той се обръща на Миз. Миз очевидно е дистрибутор на „еротика за възрастни“ както сам се изразява. Думата „нечистоплътен“ във всичките й смисли сякаш е измислена за него. Той е слаб, с къса черна коса и сбръчкано лице, шарещи очи на гризач и рядка, кирлива брадица. Трябва да държа под око този тарикат. Той ни повежда към червения квартал и устата му не спира по пътя.

— Имам малък офис в Нойзюд Вурбургуол. Оттам се занимавам с дистрибуцията на видеозаписи. Отчасти собствена продукция, неща на приятели, европейски и американски перверзни, дори и домашно видео, ако е добре направено. Ако гаджетата са класни, образът — ясен, а сексът — изобретателен или поне достатъчно разпален, няма проблем — ще се заема — обяснява той, дърпайки дръжката на вратата. Шибан пуяк!

Качваме се по тясна стълба към офиса му. В дъното има остъклено пространство с купища техника за монтаж на видеофилми, няколко монитора и пулт. Явно Миз върши основната си Работа тук. Той ми обяснява, че внася множество американски DVD-та, прави им пиратски шев и кройка и ги пуска като чисто нови.

— Всичко опира до монтажа — казва леко небрежно той, — монтажа и опаковката. За целта използвам и десктоп-издателската техника на един приятел.

Миз се опитва да мине за важна клечка, но аз съм се нагледал на такива неща в Лондон. Макар мангизите, които да носи тази техника да са впечатляващи, скоро се отегчавам и предлагам да се измъкнем за по още една бира.

Излизаме и минаваме покрай червените неони на витрините с курви. Започвам да си спомням някои неща за това място.

— Сещам се как дойдохме тук за пръв път като бяхме на шестнайсет с Рентс — казвам на Миз. — Пробвахме се подред при една едра курва от витрините. Хвърлихме чоп и Рентс влезе първи, докато аз останах да го чакам навън. Когато дойде мой ред, оная ми вика — „Надявам се, че не свършваш толкова бързо като приятелчето си. Той свърши за секунди и после ми вика, дали не можел да поседи малко вътре, та му направих кафе“. И когато излизам след сеанса, оставяйки я изчукана, все едно през нея е минал японски влак-стрела… — смея се, докато рижият нещо се опитва да подмята, че съм бил и толкова бърз като влакът стрела, но аз продължавам, независимо от жалките му опити за подигравка. — Излизам и му викам на тоя чекиджия, викам му — „Как беше кафето, приятел?“.

Влизаме в някакъв клуб, Рентън се носи из свои води и маха на кой ли не, сякаш кура му е станал с четири инча по-дълъг от онова провиснало жалко нещо, изпод нелепите му рижи пичи косми, чиято снимка навремето разлепихме по автобусните спирки. Да съм отново с него е адски странно. Чувствам се невероятно добре, няма и доза тъпа носталгия, а това, че не си вярваме придава жесток адреналин на приключението.

Удрям няколко малки и една-две бири, но го карам внимателно. След известно време Рентън ме издърпва настрана и просто не може да се спре да говори. Стара слабост, която се проявява с поемането на критична доза алкохол, независимо от вродения му стоицизъм, с който наблюдава света около себе си. Този път дори е още по-зле и ми признава, че почти не пие напоследък. За негов късмет, хората обикновено са достатъчно наквасени, за да не си спомнят какви ги е дрънкало копелето. Но не и този път, Рент Бой.

— С Катрин не върви — казва ми. — Определено ще се върна за известно време. Далаверата ми допада, дори е възможно и да проработи… — Той се поколебава за секунда. — Бегби е на топло, нали?

— Поне още няколко годинки — лъжа.

— За убийство по непредпазливост? Не ме занасяй! — мръщи се Рентън.

Поклащам бавно глава.

— Франко не може да се нарече образцов затворник. Разковал няколко души, прецакал едно-друго. Ключът е хвърлен — правя небрежен жест с китка.

— Хубаво. Значи ще се пробвам.

Добри новини за Симоне Де Буржоа или по-скоро Саймън, който скоро ще се обуржоази. Вечерта тръгва на бързи обороти след като Миз ни снабдява с кока от едни мароканци, единият от които се опитва да ми досажда с приказките си, сякаш ме интересува черният му задник. Измъквам се в кенефа заедно с Рентс и дръпвам по една линия във всяка ноздра.

След кратко спречкване Рентън има наглостта да ме нарече расист и ние се връщаме при Миз.

— Не ми излизай с тия тъпи номера, Рентс! Знаеш, че в тялото ми няма и една расистка костица! — натъртвам. Забелязвам, че Миз се е заприказвал с едно гадже с гигантски нос, който започва от челото и стига до началото на брадичката й, където се намира малка хубава устичка. Изглежда толкова шибано… Да я изчукам е направо съдбоносно, а Рентс ми надува главата с приказки за кока.

В това време гаджето с големият нос се изпарява. Веднага се обръщам към Миз и питам коя е. Отвръща ми, че е просто приятелка.

— Тя има ли си гадже? Намери я! Кажи й, че я харесвам. Кажи й че искам да я чукам! — настоявам.

Той ме изглежда обидено и страшно сериозно.

— Ей, внимавай какво говориш! Тя ми е много добра приятелка! Извинението ми е толкова прозрачно неискрено, но копелето е с ампутирано чувство за ирония и го приема, мръщейки се. Ставам да се огледам за пичката с гигантския нос край бара, но се заприказвам с някоя си Джил от Бристол. Не знам дали може да чете, да пише или да кара трактор, но подозирам, че се праска като вратата на дворски нужник при буря. В последствие се оказвам прав, прекарвайки с нея по-голямата част от нощта в нейния хотел. Обаждам се на Рентс по GSM-а и той ми отвръща сърдито:

— Къде се затри?

Осведомявам го, че съм срещнал хубава млада госпожица, а той може да се прибира при откачената си половинка, която ще го скъса не от чукане, а от нерви… Като предишната му, как беше, онази от преди толкова години… Хейзъл. Абсолютно аналогичен случай. Да, колкото нещата се променят, толкова повече остават същите.

Джил е много навита, абсолютно непретенциозно гадже на почивка, което прави онова, което правят непретенциозните гаджета на почивка и слава богу. На следващата сутрин помпозно си разменяме телефоните.

Малко съм разочарован, че трябва да изпусна безплатната закуска в нейния хотел, тъй като трябва да бързам за Рентън и да си взема сака. Когато отивам в апартамента му, очаквам да открия Рентс в уютната компания на Миз и мароканците, но ми отваря Катрин по пеньоар и ме пуска вътре.

— Сай-менш — казва тя по своя мрачно-драматичен начин. Рентън е станал, изтегнат в оранжева хавлия на дивана и щрака каналите. Напълно издържан в стилистиката на морков, рижият мерзавец.

— Марк, батерията на GSM-а ми е паднала, мога ли да използвам твоя? Трябва да пусна един SMS на тази супер пичка.

Той се надига и вади GSM-а от джоба на якето си. Набирам следното:

Проверявам в тефтерчето си и набирам телефона на Франко. Съобщението изпратено! Можете да ми викате Купидон!

Набързо се сбогувам и хващам метрото за летището точно навреме. Докато пътувам се обливам в хладна пот да не би рижото копеле да ми е гепило нещо ценно и проверявам сака си. Великолепният ми пуловер Роналд Мортесон е още там. И още по-важно, дали не е видял нещо инкриминиращо? Познавам му начина на мислене, сигурно е преровил всичко с клечка за зъби. Но, слава богу, всичко изглежда си е по местата.

Като пристигам, хващам такси от аерогарата и отивам право в пъба, където ме чакат Раб и двете му приятелчета от Университета с купища оборудване. Всичко е налице — Betacam-рекордери, DV-та, 8-милиметрови камери, монитор, звуков пулт и осветление. Биръл ми ги представя като Винс и Грант и аз ги пускам на горния етаж.

Декорът е минималистичен — няколко матрака, нахвърляни по пода. Докато момчетата нагласят оборудването, започват да пристигат действащите лица. Въздухът е наситен от напрежение. Сърцето ми леко подскача, когато с танцова стъпка влиза Ники и се промъква до мен и измърква:

— Как беше в Амстердам?

— Велико, но за това — по-късно — усмихвам се и се извръщам да помахам на Мелани, която влиза. Моята втора звезда също е доста секси — в смисъл, че е точното блюдо на точното място, макар да не е френска кухня. Тя трябва да е красива, но по-семпла.

Социалните условия са принудили Мел да се носи по-различно от Ники. Когато започна да разсъждавам по този начин, се благодаря на бога, че майка ми е италианка.

Моите звезди, моят екип. Каква група само! Освен Мел, Джина и Ники, тук са и Джейн — нейната приятелка, курветината от сауната и шведката (или норвежката) Урсула, която не изглежда толкова добре, колкото звучи, но затова пък е истинска машина за секс. Към тях се прибавя и Уанда, курвата на Майки, която изглежда малко налудно с поглед, замътен от хероин, седнала с кръстосани крака в ъгъла. От мъжете сме аз, Тери и неговите жребци Рони и Крейг. Раб и студентчетата изглеждат малко притеснени.

По време на репетициите ми стана ясно, че ще имам проблеми с Тери и компания. По отношение на секса не са зле, имат достатъчно опит, но не разбират разликата обикновено чукане пред камера и порно-филм. Актьорските заложби са също под нулата. Дори най-елементарните реплики са пълна скръб. Моят план е да им вдъхна самочувствие като започнем с това, което могат да правят. Затова ще заснемем първо секс-сцените и най-първо оргията, която по сценарий е последна, но ще ги окуражи и ще помогне за изграждането на esprit de corps.

Има цял куп базови проблеми. Дадох на Мелани ролята на тийнейджърка, което приблизително подхожда на истинската й възраст. Сега обаче гледам ръцете й и виждам татуировка „Брайън“ на едната и „Кевин“ на другата.

— Мелани ти трябва да играеш невинна девица. Тези татуировки трябва да се прикрият някак.

Тя вдига очи през облак тютюнев дим от „Ембаси Регал“, после започва да се кикоти с Ники. Джина пък се оглежда наоколо сякаш иска да изчука, разчлени и накрая изяде всички в стаята. Tres навита. Жалко, че е такава стара чанта.

Плясвам с ръце, за да привлека вниманието.

— Така, така, хайде златни, хайде! Слушайте! Днес е началото на целия ваш останал живот. Това, което сте правили преди аматьорско порно. Днес започваме да снимаме истински развлекателен филм за възрастни. Тук е решаваща вашата способност да се потопите в него, да влезете в ролите. Всички ли си знаят репликите?

— Да-а — провлачва Ники.

— Сигурно — кикоти се Мелани.

Тери вдига рамене по начин, който ми подсказва, че не е запомнил и дума. Вдигам очи към тавана и изучаващо го разглеждам в търсене на вдъхновение. Добре, че започваме с чукането.

Мелани и Тери се подготвят за началото. Дрехите се свличат без всякакво притеснение, докато приятелите на Раб нагласят техниката. Адски е шантаво да гледам Тери гол на Betacam монитора. Включвам дигиталните видео рекордери и нагласям кадъра, така че и двамата да са в него. Грант нещо се суети известно време с осветлението, опасявайки се да не „прегори“ кадъра, а Винс ми казва, че звукът е настроен.

— Камера! Хайде Тери, покажи й на какво си способен! — казвам, макар той да не се нуждае от насърчение, защото веднага се заема, обработвайки я с пръсти и език. Приближавам максимално и в кадъра попадат този млящещ език и мократа й вагина. Тя обаче е леко скована и аз спирам действието.

— Мелани, скъпа, малко ми изглеждаш напрегната — отбелязвам.

— Ами, не мога така, като само ме гледат — оплаква се тя. — Не е като в онзи пъб, когато всички се включваха.

— Ще се наложи да се научиш. Това е порно-бизнесът, скъпа — казвам й. Наблюдавам Ники, която ги гледа, малкото й остро езиче облизва развратно и животински солта по леко жестоките си устни и аз усещам прилив на вдъхновение. Мога да разчета една кучка като отворена книга — тя е загоряла за екшън.

— Слушайте всички. Ново правило. Или си сваляте дрехите или се махате долу! — казвам, разкопчавайки колана си.

Раб изглежда като гръмнат зад триножника. Той поглежда Ники, после Джина, която вече се съблича. Ники също започва да си сваля дрехите и аз за миг затаявам дъх, за да проследя движението, с което си сваля блузата през глава. Мамка му, това гадже наистина е във форма. С доста спортен, делови маниер Ники казва на екипа:

— Хайде момчета! — И маха сутиена си, освобождавайки тези цици с чудесен тен и твърди като камък, които изпращат радарен сигнал право в слабините ми. Тя разкопчава полата си и после издърпва бикините, откривайки прясно избръснатия си триъгълник.

— Ни-кей — казвам, неволно прозвучавайки като Бен Дувър в неговите видео-филми като одобрителната пунктуация е от решаващо значение.

— Готови! — измърква, цупейки устни тя.

Мамка му, трябваше да срещна това гадже преди години. Щяхме да сме завладели света. Но пак ще го направим.

Концентрирай се, Саймън. Търся прикритие зад обектива и се опитвам да превключа на делови режим.

Големите цици на Джина вече се развяват навсякъде, а очите на Тери още малко ще изскочат. Понякога този човек ме потриса със своя долнопробен вкус към количеството, без да го е еня за качеството.

Клетият Раб все още се шашка здраво, но явно е, че иска да остане.

— Аз съм от творческата страна на нещата… с гаджето ми ще имаме бебе… Не искам да се включвам… Искам да съм създател на филми, а не порно звезда!

— Добре, екипът може да прави каквото си иска, но аз се включвам — обявявам, сваляйки Т-шърта си и оглеждайки се в огледалото на стената. Коремът не е зле, тренировките в залата и диетата дават резултати. Лесно качвам, но и лесно свалям. Необходима е само малка корекция в режима: никакво пържено, концентрат вместо бира, посещение на фитнеса три пъти седмично вместо веднъж, ходене вместо возене с таксита, кокаин вместо трева и да, отново цигари. Резултатът: килата просто се топят.

Уанда вдига глава и провлачва с наркоманския си глас, че най-секси са момчетата с дрехи, което ме разстройва, разстройва и останалите участници.

— Скиваш ли колко си популярен сред херо-курвите, а, Раб? — подмята Тери и Уанда му показва среден пръст.

Тактиката ми обаче сработва, защото Тери и Мелани наистина се разгорещяват, а аз се възбуждам. Точно тогава Ники се доближава до мен и измърква:

— Струва ми се, че искам да седна на коляното ти?

За малко да я напъдя с нещо като „Разкарай се, режисирам в момента“, но всъщност отвръщам с дълбоко гърлено „о’кей“, докато великолепният й задник изящно се приземява върху бедрото ми. Усещам как пенисът ми се вдървява и се опира в дупката в края на гръбнака й, докато гледаме Мел и Тери в разгара на екшъна. Трябва да съм съсредоточен, да не забравям, че аз съм режисьорът.

— Легни назад, Тери… Седни върху него, Мел… ДИСЦИПЛИНА!

Мел е поела кура на Тери в устата си, дразни с език главата му и пак го поема дълбоко. В един момент Тери я спира и я насочва към облегалката на големия фотьойл… Ники леко се раздвижва и се отпуска назад в мен…

Дисциплината ще пресече глада ми…

Лактите на Мел са на облегалката, а Тери й го е вкарал на задна прашка. Косата на Ники се спуска надолу по гърба, прасковеният й аромат дразни обонянието ми… заплашвайки да изсмуче здравия разум от мен…

Дисциплината ще прекърши жаждата ми…

…сега Тери се отдръпва и аз изкашлям няколко окуражаващи думи, докато ръката ми поляга върху бедрото на Ники, тази гладка, съвършена копринена кожа…

Дисциплината ще ме направи по-силен…

Тери отново го вкарва и двамата с Мел започват да помпат като мощно бутало като ритъма определя тя, блъскайки се назад в кура му, сякаш иска да го откъсне. Тери има онзи самодоволен, леко унесен вид, какъвто имат мъжете, когато се наслаждават на секса, все едно, че нищо особено не става. Това е начин да не свършиш прекалено бързо, ако си с готино гадже, както и да продължиш по-дълго, ако си с някоя стара чанта. В основата си обаче е едно и също нещо.

…ако първо не ме убие…

Решавам да спра камерата.

— Стоп! Стоп, Тери! СТОП!

— Какво, мамка му… — пъшка Лимонадения.

— Добре. Сега, значи, искам да направите класическата за порното задна прашка.

Тери ме поглежда и протестира:

— Така не можеш да се изкефиш!

— Цялата работа, Тери, е не ти да се кефиш, а да изглежда, че се кефиш! Мисли за парите! Мисли за изкуството!

Хвърлям бърз поглед наоколо и виждам, че всички са се отпочнали, с изключение на Раб и хората му. Джина ме гледа с хищна усмивка и пита:

— Кога ще се включим и ние?

— Ще ти кажа — кимам, още от сега възнамерявайки да орежа всички кадри с нея.

Мелани е идеална за позата Папа Йоан Павел II, или както я наричаме в бизнеса — ЗП (задна прашка) — тя е слаба, гъвкава, но достатъчно енергична. Тери само лежи, но подсигурява чудесния салам върху, който Мелани се надига и спуска. Ръцете му я хващат за кръста в опит да промени темпото, да влезе по-дълбоко, но тя започва да се мръщи.

— Точно така, Тери, заслужи си парите! Чукай я! Мел, опитай се да гледаш в камерата. Не спирай да я гледаш. Трябва да чукаш Тери, но да обичаш камерата. Тери е само шибана приставка, само допълнение на твоето удоволствие! Ти си звездата, бейби, ти си звездата… — Ники се пресяга и обгръща с ръка члена ми. — …красива си, бейби, това е твоето шоу…

Избутвам нежно Ники, после ставам, държейки я за ръка.

— СТОП! — изкрещявам. После обяснявам на Ники. — Искам те там, да го поемеш с уста на Тери. Тери, справяш се отлично! Сега ти ще лижеш Мел, докато Ники ти духа!

— Но аз искам да свърша, мамка му! — стене той, докато Урсула се приближава към него с хавлиена кърпа, той я взима недоволно и се отправя към кенефа да се зачисти.

— Хайде, Тери — извиквам след него. — Не бъди неблагодарен. Казах да лижеш Мел, докато Ники ти духа. Животът е тежък, какво да се прави!

Успяваме да направим този кадър. Ники в действие с кура на Тери ме кара да се чувствам много странно, особено като личи, че й харесва. Чувствам се облекчен като свършваме с това и правим пауза за обяд или по-точно някои правят пауза за обяд. Раб и аз оставаме да прегледаме заснетия материал на монитора. Налага се да звънна на останалите, защото се заседяват в шибания пъб. Ники явно е пила, вероятно има нужда от повече кураж. Шантава работа, изглежда съм започнал да изпитвам онова некомфортно собственическо чувство към нея. Съвсем не съм щастлив, че Тери трябва да я чука пред камерата. А какво още предстои само…

Джина продължава да ми мрънка.

— Аз и Урсула, а също Рони и Крейг нищо не правим!

— Ще въвеждаме хората един по един, докато се стигне до кулминацията — обяснявам. — Търпение! — Отново вкарвам в действие Тери и Мел. — Хайде, Тери — подканям го, докато той здраво помпа, — опитай сега малко анално…

Моите способности за мотивиране са напълно излишни: все едно да насърчаваш Дракула да пие кръв от вратна вена. Тери избутва Мел от себе си, слага я по гръб и прехвърля краката й на рамената си. Той плюнчи усърдно пръсти и бута слюнката в ануса й, а после бавно започва да й го вкарва. Кимам към Ники и двамата разтваряме задника й, като всеки дърпа внимателно по една буза. Раб е инструктиран да следи камерите, така че да имаме по един близък план на аналното действие и по един на лицето на Мел, за да може да ги съчетаем при монтажа.

Мелани стиска зъби и прави гримаси (необходим план за женомразците, които си падат по насилие и които искат „кучката да страда“), но скоро започва да го намества и физиономията й придобива мечтателен вид (кадър за мързеливите трансгресивно-романтични юпита, които след тежък ден, просто искат да се опънат на леглото и да се наслаждават на едно отпускащо анално чукане). Много е важно израженията да покриват всички основни емоционални бази. Всъщност това е порното, един социален и емоционален процес. Всеки може да заснеме генитален акт… Ники ме целува силно по устните и се спуска към члена ми, а аз мярвам Раб до бара, после Джина, която поглежда към него и очевидно се дразни, че не й се обръща внимание, после Крейг, засмукал зърната на Уанда и си мисля, че никой от тях няма да ме контролира, никога… тогава осъзнавам, че нещо липсва.

— Стоп! — извиквам, точно когато Ники засмуква пениса ми.

— Какво?! — Тери продължава да помпа. — Сигурно се шегуваш!

Ники вади кура ми от устата си и ме поглежда.

— Не, Тери, не! Хайде! Трябва да направим същото анално движение, но на задна прашка.

— Деба… — псува той, но си го вади. Ники поглежда Тери, после Мел.

— Как беше? — пита тя.

Мел изглежда доста доволна.

— В началото е малко болезнено, но после е гот. Тери е много добър, винаги успява да го набута направо. Някои момчета не знаят как се прави и си го удрят в кожата помежду, в перинеума де, и така наистина е гадно. Тери знае как да го сложи без такива работи, направо — обяснява тя.

Лимонадения вдига гордо рамене.

— Опит, това е.

— Сотънски нощи за решетките, а, Тери — подмятам, Раб се изхилва, Джина също започва да се смее. Аз се вдъхновявам по темата и започвам да пея „Summer Nights“ от „Брилянтин“, само сменяйки думите:

— But ah-ha, those Saughton nights… tell me more… tell me more…

Всички избухват в смях, дори и Тери.

Ники обаче е настроена делово и ми иззема функциите, нетърпелива да продължим.

— Виж, Мел — казва Ники, — знаеш ли, кое беше най-страхотното, което наистина ме възбуди? Моментът, когато Тери те наплюнчваше отзад и те смазваше? Може ли аз да се пробвам?

— Добре, щом искаш — усмихва се Мел.

Тери изобщо не се впечатлява, но на мен ми порастват криле. Да, Ники е звездата тук! Това гадже има класа! Алекс Маклийш?

Лешоядите ще са по петите й, ако не я вържем с договор, Саймън. Помисли за Агати, Латапи…

Смятам, че няма страшно, Алекс. Не се безпокой, взел съм мерки по въпроса. Много неща се правят зад кулисите.

Но точно в този момент трябва да направя малко инструктаж и да напомня на Тери, че това е колективен спорт и трябва да запазим дисциплината си.

— Запомни Тери, не се изпразвай в Мел. Трябва да го извадиш и да се изпразниш върху лицето й. Не забравяй последователността в порнографията — духане, търкане, лизане, чукане, различни пози, анално, двойно проникване и накрая празнене. Не забравяй добрите стари уроци.

Тери ме гледа със съмнение.

— Не си падам по чукане без да свърша вътре.

— Не забравяй, Тери, това не е секс! Това е постановка. Без значение е дали ти харесва или не…

— Разбира се, че ми харесва, това е солта на живота — отвръща той.

— …защото аз и ти, в случая сме само курове. Нищо повече. Гаджетата са звездите!

Отзад Рони и Урсула се упражняват усърдно, а Крейг чука Уанда, която лежи като труп. Те са само декор на действието, което подготвям пред камерата.

— Аз съм готов — заявява Тери, който отново се е одървил. Раб гледа напълно неразгадаемо. Онова копеле Грант донаглася осветлението и кима на Раб. Винс казва, че записваме.

— Старт!

Ники маже с плюнка ануса на Мелани и я втрива полека навътре. Джина смуче кура на Тери, а Мел постепенно се спуска, прикляквайки върху него. Точно когато е на път да се надене, вратата рязко се отваря и влиза Мораг.

— Саймън… ъ-ъх… — задавя се тя и очите й изскачат от орбитите.

— Такова… ъ-ъх… онзи… от Сънди Мейл е тук. Дошъл е с фотограф… — Тя се завърта на пети и излита навън, затръшвайки вратата.

Сънди… да му го начукам Мейл! Фотограф! Какво, по дяволите… Но в главата ми изплува, че тази вечер има среща на „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“, но дотогава има още време…

В този момент зад гърба си чувам ужасяващ писък. Обръщам се и виждам, че Мел се е подхлъзнала и се тръснала с цялата си тежест върху Тери.

— А-А-А-А-А! МА-А-АМКА МУ! — вие той в агония. Мелани се изправя и започва да се извинява:

— О, Тери, извинявай, наистина извинявай, вратата се отвори, стреснах се и се подхлъзнах…

Курът на Тери ужасно е пострадал. Изглежда се е пречупил нещастникът, изглежда смачкан, целият е черен, син и червен. Той пищи, Ники звъни в Бърза Помощ по GSM-а си, а аз си мисля — шибания Сънди Мейл… и какво, по дяволите, ще правим, ако пенисът на Тери не може да се оправи? Той е основния тъпкач…

— Раб, поеми нещата тук, закарай Тери в болницата…

— Но какво…

— Шибаната преса е долу!

Обличам се набързо и слизам. Долу ме чака млад нахъсан таблоиден прошляк, за който лесно можеш да си представиш, че след двадесет години седи все в същата дупка и върши същата работа на скапания си Мак.

— Тони Рос — протяга ръка той. Шашкам се от присъствието на фотографа и забелязвам, че Мо ми прави напълно объркани знаци. — Относно „Бизнесът в Лийт срещу дрогата“. Искаме да направим статия.

— О… колко навреме. Тъкмо се готвех да тръгвам за учредителното събрание в Асембли Руумс. Елате с мен — подканям ги, нетърпелив да ги разкарам оттук.

— Трябват ни снимки на бара — намесва се фотографът.

— Винаги можете да ги направите. Сега по-добре да побързаме за Асембли Руумс и ще ви запозная с основните хора — обяснявам на журналиста, докато го избутвам през вратата заедно с ошашавения фотограф.

Но Мораг също е по петите ми и ми маха да се върна.

— Саймън — шепти тя, — какво беше това?

— Първа помощ, Мо. Тери не е добре. Заеми се!

Тръгвам по Конститюшън Стрийт с двамата вестникари и се сещам, че съм подранил за събранието, но казвам на портиера на Асембли Руумс:

— Засечка, мислех, че е станало седем и половина.

Журналистчето, този Тони Рос, предлага да се върнем в Порт Съншайн, но аз ги отвеждам в Нобълс. Така ми се отваря възможност да раздуя здраво за анти-дрога проекта, но съм малко разсеян, защото се безпокоя за кура на Тери и как това ще ни забави. Извинявам се, измъквам се навън и звъня на Раб от зеления GSM. Нещата никак не са розови.

После завличам Рос и фотографа обратно в Лийт Асембли Руумс за събранието. Пол Карамаландинос е основния, с който трябва да се установят връзки — рекламен агент, юпи, който продава алкохола на корпоративните магнати и пази техния дял от пазара.

Пол определено изпъква на фона на останалите. Болшинството са типичните загрижени граждани и по-точно нещастници, които хал хабер си нямат от дрога, нямат никакъв опит с наркотици и дори не познават някой, който е имал. Има и няколко стари магазинери, но повечето са представители на прииждащите универсални магазини. Има и един тип от местната администрация, алкохолик с червена мутра, чиито батерии са паднали окончателно отпреди двадесет години и сега основната му работа е да се влачи по погребения на колеги, на които никой друг не иска да отиде.

Рос задава няколко въпроса, приятелчето му прави няколко снимки, но те бързо се отегчават и се омитат, не че не ги разбирам. Около масата има достатъчно експертна мисъл, но тя идва само от три глави, докато другите са повече от кухи. Те поне имат приличието да си мълчат и дискусията се развива интелигентно. Решаваме да кандидатстваме за пачка мангизи, заделени от някакво Министерство или държавна агенция за местни образователни програми и избираме комитет, който да менажира парите и да движи бизнеса на групата. Вече доста съм се сближил с моя средиземноморски приятел Карамаландинос и го предлагам за председател, напълно сигурен, че ще ми върне жеста и ще ме предложи за желания от мен пост. Да, бих се радвал да бъда един Гордън Браун на този Тони Блеър и да приема фискално разумната, неблагодарно тежката роля, обичайно отредена за шотландците.

— Работата е тежка, но не възразявам да стана ковчежник — заявявам пред изпънатите физиономии около масата. Мамка му, ако това е каймакът на бизнеса в Лийт, тогава старото пристанище няма много шансове да се възроди. — Имам предвид, че е най-добре да изберем човек, който е свикнал да борави с пари. Смятам, че при обществените средства е важно не само всичко да е на масата, а и да се вижда ясно, че е там!

Речта ми жъне одобрителни кимания.

— Много разумно. Предлагам Саймън за ковчежник — казва Пол. Номинацията е повторена и гласувана. След безкрайно скучното събрание, завеждам Пол в Нобъл Бар за по питие, успявайки да разкарам тъпака от местната община, който се навърта наоколо с надеждата да бъде поканен. Чашките следват една след друга и малко ни хваща.

— Този пуловер — пита той, — да не е „Роналд Мортисън“?

— Определено — кимам гордо, — но забележи — шотландска вълна, а не Феър Айл.

Зад бара има млада привлекателна сервитьорка, на която пускам най-ослепителната си усмивка.

— Не съм те виждал насам преди.

— Не, започнах от миналата седмица — казва ми тя.

Двама с гаджето се заприказваме за малко, Пол ентусиазирано се включва без ни най-малко да подозира, че правя всичко това заради него. За разлика от тийнейджърските ми години и ранните двайсет, сега си правя труда да се заприказвам с някое гадже, само ако има сериозни изгледи за финансова или сексуална изгода. В Нобъл времето за затваряне идва твърде бързо и след като вече съм напълно наясно, че Пол си пада по чашката и жените, го завеждам в Порт Съншайн, където отварям горния етаж за по едно късно питие.

— Това гадже в пъба беше трепач. Струва ми се, че ще ти се отвори парашута, Саймън.

— Ще ти покажа нещо по-добро — казвам му и му пускам на DVD-то малко от кадрите, които заснехме днес. Пол вдига неволно вежди, което го издава като пълен секс-маниак. Чудесно. Промъквам се бързо в офиса и пускам охранителната камера на запис, като се уверявам преди това, че има заредена празна касета. После намирам видео-касетите от днес и ги занасям при него, бутвайки последната във видеото под големия телевизор на бара.

Невероятният задник на Ники изпълва екрана и ние се изтягаме, наблюдавайки я как духа на Тери, докато той лежи и лиже путката на Мел, която се е надвесила над него. Къдриците на косата му в един момент сякаш напълно се сливат с пичите й косми.

— Това е невероятно… — задъхано казва Пол. — И това го правите тук?

— Да-а, правим пълнометражен филм — обяснявам, докато камерата дава близък план на Ники, която смуче чепа на Тери, а жадните й очи късат душата на зрителя. Това момиче е истинска професионалистка, същинска звезда. И кадърът е добър.

— Тази си я бива, а? — Пол отпива от чашата си и очите му са се изцъклили като на кокер, който бива опъван от ротвайлер. Гласът му изтънява напълно. — Да-а… коя е тя?

— Казва се Ники. Ще ви запозная. Тя е добра моя приятелка, готино момиче, образовано. Студентка е в Университета, истинския Университет — Единбургския, а не измислените университетчета тип „шунда рошава“, дето се нароиха през осемдесетте.

Клепачите му леко се спускат и усмивка набръчква лицето му.

— Дали тя… дали… имам предвид, дали прави и други неща?

— Сигурен съм, че бих могъл да я склоня заради теб.

— Наистина ще съм ти задължен — казва той и веждите му литват към небесата.

Започвам да правя линии кока, само за да видя реакцията му.

— Време е за кока!

Пол ме поглежда с онова стреснато притеснено изражение на младо гадже от извратено порно. Това е изражението, точно когато са й го вкарали в гъза за пръв път и целият свят потенциално ще го научи по видео или Интернет, макар тя да не е имала предвид точно това.

— Смяташ ли, че би трябвало, ъ-ъх… Дали е уместно при дадените обстоятелства…

Ту пускам в ход процедурата — „страшно ще ти хареса“. Ако това копеле не е кока-маниак аз съм фешън-консултант на Мистър Даниел Мърфи.

— Хайде, Пол — усмихвам се, докато правя линиите, — стига си се занасял. Ние сме бизнесмени, образовани копелета. Не сме някакви квартални отрепки. На нас са ни ясни нещата, знаем къде да дръпнем линията, да, и в двата смисъла…

— Ами… Само една малка дискретна линийка… — пуска свенлива усмивка Пол и надига мечтателно вежди.

— Така те искам, Пол! — окуражавам го. — Ние не сме като по-низшите класи, виждал съм ги много тук, вярвай ми. Знаем си мярката. В крайна сметка, това е един малък гъдел, за бога!

Дърпам една здрава, Пол вдига рамене и ме последва. Това не са някакви си деликатни линийки, по-скоро са с дебелината на агнешки бутчета, отколкото на пуделски краченца. Мислех си, че нещастният онанист ще види камерата, която го снима, но очевидно той изобщо не я забелязва.

— Фу-у… Добра стока… — вика Пол и започва да жестикулира и да плещи като откачен. — Шефът ми в агенцията се снабдява с адски чиста стока. От един пич, който лети от Ботафого до Мадрид и после тук. Прекарва стоката в задника си във восъчна капсула. Страшна работа, много яка… но и тази тук си я бива…

Разбира се, драги. Е, вече мога да считам мисията за приключена и решавам да закрия вечерта неприлично бързо.

— Добре, Пол, ще трябва сега обаче да ме извиниш, приятел — казвам, сочейки му вратата. Има някои неща, които трябва да свърша.

— Иска ми се още малко да продължим… Целият трептя…

— Налага се да остана сам, Пол, имам среща с една дама — усмихвам се и Пол ми кима с усмивка, но не може да скрие разочарованието си, че го надрусах и изоставих. Изпращам го навън, стисвам му ръка и усещам, че нещастникът е изпънат като струна. Той маха на едно такси и изчезва. Щях да оставя Пол още, но той си изигра картите твърде бързо. Бащата често използваше една реплика от филм с Джеймс Кагни — „никога не им позволявай да си поемат дъх“ и това се оказа най-добрият съвет, който някога съм получавал от него. Така определено е жестоко. Но ако ги оставиш да им се размине, те просто не се научават. После някой друг ще ги изработи много по-жестоко и със сигурност този някой ще е много по-безскрупулен. Жестоко е да си мекушав, както казваше Шейки. Или беше Ник Лоу?

Пол. Какъв кретен. Да съм го представел на Ники, на моята Ники? Сигурно се ебаваш! Такова парче се предлага на свръхвисока цена, толкова висока, че подобен нещастник никога не може да си я позволи.

Целия ден бях мислил за нея. Някои гаджета ти влизат под кожата, само защото не можеш да определиш какво точно в тях те разпалва. Тя е този тип. Красива, наистина, но способна да бъде различна всеки път. Лещи или очила. Косата спусната, на опашка, на плитка или прибрана. Скъпи маркови дрехи тип жената-вамп или спортно-небрежна. Поведение и жестове сърдечни, после дистанцирани. Знае точно кои бутони да натисне у мъжа и го прави без дори да се замисля. Да, това е моето момиче.

41. Лийт никога няма да умре

Събота сутрин е, човече, Али спи, така че потеглям към библиотеката. Напоследък съм по-добре с дрогата, значи, злите кучета на глада не ме преследват така, защото съм се потопил в книгата, човече, но нещата не изглеждат особено добре, между мен и нея, значи. Повече от сигурен съм, че някой налива отрова там, някой я навива срещу мен. Не знам дали е сестра й или по-вероятно Сик Бой, след като работи вече в пъба му. Този подъл котак само ме използва да изработим Братчеда Доуд. После не щеше и да знае за мене. Поне не ме изпорти на Франко за мангизите от Рентън, сигурно и няма да го направи, защото и аз имам едно друго срещу него.

Липсата на приятели поне ми отваря възможност да се хвана сериозно с книгата за Лийт. Събота обаче е кофти ден, много изкушения има в събота, човече, по улицата е пълно с котаци и дрога, така че тръгвам към града по най-прекия път към читалнята. Цялата тази работа с микрофилмите е егати странното нещо. Всичката тази информация, всичката история, дори и написана избирателно от едрите котаци, само на една ролка филм! Предполагам, че ще успея да намеря и други гледни точки, все пак, обаче.

1926, Общата стачка в Лийт. Четеш кой какво е казал тогава и направо разбираш, в какво са вярвали лейбъристите. Свобода за обикновения котак. Не като сега „разкарайте Торите“ или „дръжте торите далече от властта“, което е просто един по-мил начин да кажат „дръжте ни на власт, човече, дръжте ни на власт, защото ни харесва“. Правя страшно много записки, значи и времето направо лети, лети и изчезва, човече.

Когато се връщам вкъщи нещо не е наред. Влизам, направо подскачайки от радост, със записките под мишница, значи. Анди е облечен в официалното си костюмче и като се обръщам гледам Али с няколко готови пълни сака. И да, всичко изглежда, че са тръгнали да си ходят, значи.

— Къде беше — пита тя.

— Ей, само бях до библиотеката, значи, за тая книга с историята на Лийт, значи, малко проучвания, нали знаеш?

Тя ме поглежда, сякаш не ми вярва и ми се приисква да я накарам да седне и направо да й покажа нещата, но лицето й е някак напрегнато и виновно, значи.

— Отиваме при сестра ми. Нещата започнаха да стават… — тя поглежда към Анди, който държи онзи пластмасов Люк Скайуокър, с който налага един Дарт Вейдър, значи, и снижава глас. — …знаеш за какво говоря, Дани. Щях да ти оставя бележка. Просто ми трябва малко пространство, за да помисля.

О, не, не, не, не, не.

— И за колко време, значи? За колко?

— Не знам. Няколко дни — вдига рамене тя, дръпвайки от цигарата си. Тя обикновено никога не пуши край дребния, значи. Сложила си е големите обеци като златни обръчи, човече, бялото яке и изглежда страхотно, просто страхотно.

— Нищо не съм взимал — казвам й. — В джобовете ми няма нищо — казвам, преобръщайки ги демонстративно, човече. — Имам предвид, абсолютно нищо от сума си време. Само си работя върху книгата, значи.

Тя така някак бавно клати глава и вдига сака. Явно нищо няма да ми каже, няма да ми проговори.

— За какво толкова ще мислиш? — питам я. После викам — За него ли? Така ли? — аз един вид повишавам глас малко, после се успокоявам, защото не ща сцени пред малкия човек. Той не заслужава това.

— Няма никакъв „него“, Дани, каквото и да си мислиш. Аз и ти — това е проблемът. Няма и много останало от „аз и ти“, нали? Твоите приятели, твоята група, сега и твоята книга.

Сега е мой ред да мълча. Дребния човек ме поглежда и аз опитвам да се усмихна.

— Знаеш къде съм, ако ти потрябвам — казва тя, прави крачка напред и ме целува по бузата. Искам да я сграбча в ръце и да не я пусна, да й кажа, че я обичам и искам да остане завинаги.

Но не казвам нищо, просто защото не мога, просто не мога. Самият Ад ще се заледи, докато успея да измъкна тия думи от устата си, а толкова искам да ги кажа. Но просто е… сякаш съм физически неспособен да го направя.

— Докажи ми, че можеш да се справиш сам, Дани — прошепва тя, стискайки ръката ми. — Покажи, че си способен да контролираш нещата.

И малкият Анди поглежда назад и вика:

— Чао, тате!

И после ги няма човече, отишли са си. Поглеждам през прозореца и ги виждам да вървят по улицата към Джанкшън Стрийт. Аз се просвам на фотьойла. Запа, котаракът внезапно скача на дръжката и ми изкарва акъла. Аз го погалвам по козината и се разридавам, хлипам без сълзи, треса се като в някакъв пристъп, човече. В един момент дори не мога да си поема въздух. После малко се стягам малко, значи.

— Сега сме само аз и ти, приятел — казвам на котака. — За теб е по-лесно, Запа, човече, защото котките не се обвързват емоционално, значи. При вас е едно бързо на покрива и после бум, тряс и драго ми беше — казвам на момчето и го поглеждам право в дръпнатите му зелени очи. — Теб и това вече не те касае, човече — засмивам се, — искам да кажа, съжалявам за мъжката ти гордост, човече, наистина жестоко е, не е редно, значи, но е за твое добро. Наистина ми беше кофти като те водих на ветеринаря, не го забравяй, приятел.

Котакът отваря уста и измяуква, значи, така че ставам да видя какво да му дам за ядене. Няма почти нищо както за Homo Sapiens, така и за семейство котки, хладилникът си е направо празен. Легенчето на Запа смърди, значи трябва да му взема нов пясък.

— Благодаря ти, човече — викам на Запа. — Страшно ми помогна. Вместо да седя тук и да се самосъжалявам, заради теб съм принуден да изляза за котешка манджа и тоалетна. Да се върна към света и така нататък. Ще ида по Къркгейт, ще ти взема хапване и ще те опесъча, значи.

Да, малките мравчици ме полазват и не мога да си намеря място. Вървя надолу по улицата и после поемам по Къркгейт. Правя си пазара в Куик Сейв и излизам пред статуята на кралица Вик в началото на Уок. Денят е учудващо мек за ноември и е пълно с народ. Дребни пичове думкат хип-хоп ритми, жени и деца дъвчат шоколадчета, всякакви политически котаци са опънали масички и подканят да си купиш революционни вестници и такива неща, значи.

Странна работа човече, тия политическите копелета като че ли всички са от лъскави семейства, значи, студенти и такива разни. Не, че нещо ми пречи, но значи, смятам, че тия дето са като нас трябва да агитират за промяна, значи, а не само да се друсаме. Като с Общата стачка, значи, така трябва да е. Какво става с нас? Джоуи Парки върви насреща ми и аз привличам вниманието му, така да се каже.

— Добре ли си, Спъд? Как върви? Ще идваш ли на събирането на групата в понеделник?

— Да-а… — отговарям. Дори не знаех, че в понеделник има сбирка. Тогава Парки, клетият, се налага да чуе всичко, всичките ми проблеми, човече, за това, че Али е отишла у сестра си с Анди.

— Много лошо, приятел. Но нали ще се върне, а?

— Разправя, че било само за няколко дни, че искала да премисли нещата. Искала да види дали ще се оправя сам. Адски губеща позиция, човече, по-лошо не може. Тя бачка в пъба, значи, онзи, на Сик Бой пъба. Кофтито е, значи, че ако се оправя сам, тогава ще си каже — „нищо му няма, значи, добре е“ и ще ме напусне. А ако се друсам и прецакам нещата ще каже — „гледай докъде го докара тази отрепка“ и пак ще ме напусне. Просто няма изход, никакъв изход, човече.

Момчето Парки си има работа, затова занасям котешката тоалетна на приятелчето Запа и му уреждам добро хапване. Сипвам стария напикан и насран пясък в един вестник и слагам всичко това в найлоново пликче. После сипвам новата тоалетна и нашият почва да я рови, след това се юрва да тича в кръг с вирната опашка и да се търкаля по земята и си мисля, човече, ако и аз можех така малко да се потъркалям и потърча, добре щеше да ми дойде.

И така, стоя си сам в къщи и отчаяно се нуждая от компания. Тогава си мисля, че може би изкуството ще спаси деня и вадя записките си, значи, и ги изчитам пак. Почеркът ми не е кой знае какъв връх, та ми отнема повечко време докато ги прочета. После на вратата се звъни и си мисля, че може да е тя, може да се е върнала, може би, за да ми каже — „не, глупаво е така, Дани Бой, не мога да изтърпя толкова време без теб, обичам те“, така че търча да отварям, но — не, не е Али.

Толкова далеч е от Али, колкото би могло да бъде. Франко е.

— Как си, Спъд? Наминах само да си полафим, значи.

Мислех си, че имам нужда от компания, всякаква компания, но всъщност съм искал да кажа почти всякаква компания. Никога не съм си падал по разкази за пандиза, особено след като и аз бях на топло. Точно сега, те ми идват като пълен кошмар. Така че, опитвам се колкото мога да отклоня вниманието на Франко, макар да е страшно трудно, към други теми, като например моята книга за историята на Лийт. Започвам да му разказвам за книгата. Разправям му, че трябва да интервюирам такива хора като него за книгата.

Но явно съм казал нещо не както трябва, защото Франко изобщо не изглежда доволен.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш? Опитваш се да ме дразниш ли?

Опа-а, леко, леко, див звяр такъв, леко.

— Не, Франко, човече, не, просто искам книгата да е за истинския Лийт, значи, за истински хора. Като теб, човече. Всички в Лийт те познават.

Франко се изпъва на стола, но слава богу, ми се струва, че този път го е приел като четка.

Опитвам се да му обясня какво имам предвид, промъквайки се като котак, значи, върху горещ ламаринен покрив, човече.

— Защото всичко се променя. В единия край е Скотиш Офис, а в другия новия парламент. Обуржоазяване, така му викат интелектуалците, значи. След десет години насам няма да са останали пичове като мен и теб, човече. Виж пъба на Томи Йангър, човече, сега е кафе-бар. Джейнс са го нарекли. Помниш ли нощите, а и сутрините, които сме изкарвали там!

Франко кима и знам, че му лазя по нервите, но като ми е нервно, човече, просто не мога да се спра… като съм притеснен — дума не обелвам, нервен — само плямпам.

— Ще ни отняма като саблезъбите тигри, човече. В града искат само котаците с пари, значи, виж само какво направиха с Дъмбидайкс. Искат да ни изтласкат по крайните квартали, на бунището на града, Франко, казвам ти, човече.

— Майната ти, не мърдам в никакви тъпи квартали повече — казва ми той. — Бях малко в Уестър Хейлз, като се събрах с нея. Само един единствен пъб, копеле, какво става там, мамка му?

— Така е, Франко, скоро старият Лийт няма да го има. Виж Толкрос, човече, сега е финансов център. Виж Саут Сайд — студентски град. Стокбридж от сума си време е станал Юпивил, добрия стар Стокърий. При нас и в Горджи-Далри са единствените места, които останаха за котаците от работническата класа, които са реално вътре в града, човече и само благодарение на футболните клубове. Слава богу, че и те не се изнесоха.

— Аз не съм ти никаква шибана работническа класа! — вика Франко и сочи себе си. — Аз съм шибан бизнесмен! — повишава глас той.

— Но, Франко, значи исках да кажа…

— Запомни ли? Запомни ли, а?

Това е, човече, като улица която си минавал стотици пъти. Ако съм научил нещо, то е да се шмугвам в първата пряка при такава ситуация, значи.

— Да, разбира се, разбира се, Франко — викам и мятам лапи нагоре да покажа, че се предавам.

Бегър Бой изглежда малко се успокоява, но копелето е докачливо и ядно, това е повече от сигурно.

— И ще ти кажа още нещо, ей така, безплатно ще ти го кажа, че да знаеш — Лийт никога няма да умре — натъртва Генералисимус Франко.

Котакът явно не схваща какво иска да му кажа, значи.

— Може би не Лийт, човече, но Лийт, какъвто ние го познаваме ще изчезне — пробвам се пак, но нямам намерение да задълбавам по-нататък, защото знам какво ще стане. Той ще каже — „не, няма“, аз ще кажа — „да, така е, човече, Лийт вече умира, не виждаш ли“ и той ще каже „не, няма, защото аз казвам така“ и с това ще се приключи.

Той прави две големи линии кока и аз се сещам за обещанието ми към Алисън, но, аз й казах, че ще се откача от дрогата, а за мен дрога значи херо, също казах, че ще оставя крека, а не коката, никой не е споменавал нищо за кока, значи. В случая става дума и за Франко, така че отказът е практически невъзможен.

Коката още ни държи и потегляме да ударим по бира, но аз насочвам Бегби по-далеч от Порт Съншайн, което е доста лесно, защото той пие напоследък в Николс. Франко получава SMS на GSM-а си. Той се кокори и не може да повярва на очите си.

— Какво има, Франко, човече?

— НЯКАКВО КОПЕЛЕ СЕ ОПИТВА ДА МИ СЕ ОТВАРЯ! — изревава той и две каки, които минават покрай нас с детски колички едва не се подмокрят.

— Какво има?

— Шибано съобщение… не пише от кого е… — На котака далеч не му е забавно и той натиска безразборно копчетата. Влизаме в пъба и той продължава да се занимава с GSM-а си, докато аз взимам бирите от Чарли, който е зад бара. Мобилният на Бегби пак иззвънява и той отговаря, този път адски предпазливо.

— Кой е?

Следва пауза и настроението му малко се разведрява, слава богу.

— Добре, Малки. Става.

Той го изключва и ми казва:

— Школа по карти у Майки Форестър. Там ще е Нори Хътън, Малки Макарън и така. Дай да вземем някаква манджа за вкъщи и да ходим.

Казвам му, че нямам пари, което не е вярно, но школа по карти с Бегби означава, че трябва да играеш, докато той не спечели всичките ти пари, независимо колко време ще отнеме. Така че, гледам да скатая.

— Хубаво, тогава ела да пийнеш едно, копеле — вика той. Невъзможно е да откажа, така че отиваме в офиса на Майки, а Бегби не спира да говори за Марк Рентън и как щял да го убие. Хич не ме радва това му настроение, човече и хич не си падам по подобни типове като Малки, Нори и Майки Форестър. Те седят около една маса и наоколо има планини от кока, литри Джим Бийм и бира. Аз излизам от играта след като загубвам четирийсет лири.

— Спъд, ти можеш да сменяш музиката — нарежда ми Бегби, но разбира се, не мога да пуска каквото искам, защото той казва какво ще се слуша. — Сложи Род Стюарт, копеле… every day I spend my time… drinking wine, feeling fine…

— Май нямам Род Стюарт — вика Майки. — Преди имах, но бившата ми гепи повечето плочи като се изнесе.

Франко го поглежда зверски.

— Иди си ги вземи от курвата, тъпако! Не може да се играят карти без Род Стюарт! Това се прави на школите по карти — напиваш се, пееш Род Стюарт и това е! По-добро няма, копеле!

— Видя ли снимките на Род Стюарт от вътрешната страна на онова CD? — пита Нори. — Накичил се с парцали като дърта уличница. А онази, видя ли я, дето е облечен като педал?

Аз много добре си спомням тези снимки, Род Стюарт със зализана назад коса, с мустаци и очила. Но си трая, защото виждам как реагира Франко.

— Какво искаш да кажеш, Нори, да ти го начукам?

— За албума, този Greatest Hits. Оня се облякъл като жена на една от снимките, а на друга е гримиран като педал.

Бегби направо се тресе.

— Какво искаш да кажеш с това „облякъл се като педал“? Смяташ, че Род Стюарт е някакъв шибан педал ли? Род шибания Стюарт? Това ли искаш да кажеш?

— Отде да знам дали е педал или не? — смее се Нори. Малки обаче се усеща.

— Хайде, Франк, раздавай!

— Род Стюарт не е педал — казва Майки. — Чукаше онази, Брит Екланд. Гледахте ли я в оня филм с Калън, онзи дето са го снимали горе, из Хайлендс?

Франко обаче не чува нищо. Той казва към Нори:

— Значи щом мислиш, че Род Стюарт е педал, значи всички, които го харесват са педали, така ли?

— Не, аз… аз…

Късно е, човече, аз се обръщам да не гледам и само чувам трясък и викове, а когато пак поглеждам не мога да видя лицето на Нори, сякаш са му сложили черна маска. Това обаче е само качулка от кръв, защото Франко е счупил бутилката Джак Даниълс в главата му.

— Франко, човече, имаше още пиене в бутилката — недоволства Майки, докато Бегби става и се отправя към вратата. Малки подпира Нори и го води към банята. Аз се изнизвам след Франко по стълбищата.

— Скапан отвореняк с тия свои мръсни подмятания — съска Генералисимус и се цъкли срещу мен, но аз не го гледам, само си мисля да го заведа в Николс и да пием по бира, малко да се успокои и после дим да ме няма към къщи. Невъзможно е човек да има чак толкова отчаяна нужда от компания, не и дотам отчаяна.

42. „…прекършен пенис…“

Клетият Тери, такова нещо да му дойде до главата. Извикахме линейка и те го изнесоха право в болницата, където го прегледаха и му казаха, че има пречупен пенис. Явно беше сериозно, защото веднага го вкараха в отделението.

— Ако нещата се развият добре — казва докторът, — всичко ще се оправи. Ще бъде напълно дееспособен. Все пак може да има усложнения, но на този етап още не трябва да мислим за ампутация.

— Какво… — казва Тери, напълно ужасен, съобразявайки, че в болницата не дават легла, освен ако случаят не е наистина спешен.

Докторът го поглежда мрачно.

— Това е само най-лошият вариант, мистър Лосън. Казах го, само да подчертая колко е сериозно положението.

— Знам, че е сериозно! Даже много добре го знам! Това е моят кур!

— Така че вие трябва да си почивате и да избягвате всякакво натоварване. Лекарството, което ви дадохме, ще ви предпази от неволна ерекция, докато тъканта, да се надяваме, зарасне. Това е една от най-лошите травми, които съм виждал.

— Но ние само…

— Случва се доста по-често, отколкото си мислите — успокоява го докторът.

GSM-ът на Раб иззвънява. Саймън е. Раб казва, че той е много разстроен, но това очевидно е по-скоро заради прецакването на снимките, отколкото заради Тери. Дори аз и Раб не го намираме за смешно. Накрая той се обръща към мен и казва:

— Винаги съм знаел, че курът на Тери ще го вкара в беля, всички в квартала смятаха така. Но никой не си е помислял, че той ще вкара кура си в беля!

Но пак не е смешно. Джина, Урсула, Крейг, Рони и Мелани са вцепенени, Мел се чувства кошмарно, когато истината става очевидна.

— Не можах да се задържа…

— Беше злополука — казвам и я поглаждам по гърба с ръка. Целувам набързо всички и тръгвам за вкъщи, където разказвам историята на Лорън и Даян. Даян слага ръка на устата си, а малкото лице на Лорън не може да прикрие доволството си. Тя е направила вегетарианска лазаня и сядаме да хапнем.

— Значи край с вашите порно-планове — казва Лорън и си налива чаша бяло вино.

Направо да ти е жал да прецакаш ентусиазма й, изглежда толкова щастлива.

— О, не, скъпа, шоуто трябва да продължи.

— Но… — Лорън наистина изпада в паника от новината.

— Саймън е категоричен, че ще заснемем филма. Ще намери заместник на Тери.

Сега Лорън избухва от яд.

— Теб те експлоатират. Как е възможно! Те те използват!

Даян загребва с вилицата, натъпква си устата, гледа ме известно време с напрегнато изражение, преглъща и вдига безразлично рамене:

— Лорън, това не те засяга! Успокой се, моля те!

Всичко това направо ме побърква. Трябва да се опитам да я накарам да погледне по-далеч от собствената си невроза.

— Писна ми да уча за кино, когато имам възможност да го правя. Защо толкова се впрягаш?

— Но това е порнография, Ники! Теб те използват!

Бавно издишам.

— Какво ти пука? Аз не съм глупава, изборът си е мой, така че… — казвам й.

Тя ме поглежда с тих, овладян гняв в очите си.

— Ти си ми приятелка. Не знам какво са направили с теб, но няма да ги оставя да им се размине. Това, което правиш е срещу собствения ти пол. Самата ти още повече заробваш и потискаш жените по целия свят! Нали ти учиш за това, Даян! Кажи й! — подканя я тя.

Даян взима дървената щипка и си сипва салата.

— Нещата са малко по-сложни от това, Лорън. Колкото повече задълбавам, толкова повече неща изскачат. Не мисля, че порното per se е истинския проблем. Мисля, че проблемът е по-скоро в начина, по който консумираме.

— Не… не, не е защото винаги ни управляват мъже!

Даян кима в съгласие, сякаш Лорън е успяла да докаже твърдението си.

— Да, но вероятно в по-малка степен в порно-индустрията, отколкото в други сфери. Какво ще кажеш за лесбийските сцени, предназначени за гледане от жени? Къде се вмества това в твоята парадигма? — пита тя.

— Това е подменено съзнание — протестира Лорън.

Аз съм твърде заета, за да споря, дори и да имаше защо.

— Не си забавна, Лорън — казвам й, ставайки от масата и вземайки сака си. — Оставете чиниите, момичета, като се върна ще ги измия? Обещавам. Малко съм закъсняла.

— Къде отиваш? — пита Лорън.

— До една приятелка, да упражним репликите — казвам й, оставяйки клетата фригидна кучка да се задави със собствените си комплекси.

Тя дори скача от масата, но Даян я хваща за ръка и я дръпва обратно на мястото й, говорейки й като на малко дете, в каквото очевидно се е превърнала.

— Лорън! Стига! Сядай и се храни! Хайде.

До мен продължава да достига кавгата, докато се измъквам по стълбището и излизам вън на студа. Вземам автобуса до Уестър Хейлз, където живее Мелани. Първо упражняваме репликите си, после правим малко практически упражнения и аз оставам за през нощта.

На следващата сутрин изчакваме майка й да се върне и след това хващаме автобус 32 към Лийт. Пръска лек дъждец, от който прогизваме целите, докато стигнем пъба. Съставът е малко оклюмал и аз се усещам, че наоколо няма камера. Вместо това на един от столовете е седнал около тридесет и пет годишен мъж с къдрава коса, големи бакенбарди и пронизващ поглед.

— Това е Дерек Конъли — обяснява ми Саймън. — Дерек е професионален актьор и ще ни подготвя по актьорско майсторство. Може би си го виждала по телевизията като шотландския злодей в Ченгета, Жертвата, Емърдейл или в Тагарт.

— Всъщност в Тагарт играх адвокат — казва Дерек извинително. Правим малко упражнения, после започваме да работим по сценария. Ако с нещо го дразнят нашите опити да се правим на актьори, то той с нищо не го показва. Само да се бях старала малко повече в университетския театър. Нищо не ми костваше.

След това отиваме в апартамента на Саймън и аз му казвам, че съм репетирала с Мел.

— Трябваше да я поканиш и нея — казва той.

Но, не, няма да стане. Искам го целия за себе си.

43. Мръсен № 18746

Макар, че вече е пролет още е доста студено и не е лесно да се отделя от Ники. Освен това хич не ми се среща с Мо и Али в пъба. Опитвам се да отложа този момент, сервирам закуска и сядам да направя няколко копия на касетата с Пол, който дърпа кока.

— Какво е това?

— О, само малко извънкласна работа — казвам й, звънейки на царя на рекламата в Лийт по зеления GSM. Ники заявява, че трябва да ходи на училище и че ще ми звънне по-късно. Наблюдавам я как се приготвя, задникът й се движи елегантно под дългата пола. Странно, но при това момчешко облекло напоследък, много малко жени притежават грациозността за носене на поли, така че веднага се забелязва. Тя издърпва ципа на дългото си яке с качулка и въпреки пухения ръб на качулката виждам зашеметяващата й усмивка, докато тя ми маха за довиждане и излиза.

Искам от Пол спешна среща в дванайсет на обед в Шоър Бар до Уотър ъф Лийт. Пристигаме почти едновременно. Пол изглежда озадачен, но не толкова, колкото очаквам да бъде съвсем скоро слагам една фактура, чекова книжка и химикалка пред него.

— Така, Пол, би ли подписал това?

— Много си бърз — казва той, слагайки очила, очевидно далекоглед и проучва фактурата и чека. — Не може ли това да почака… Какво… това са парите за образователното видео… и къде отиват? Не съм виждал такива фактури. Какво е Банана Адзури филмс?

Оглеждам просторния, солиден, облицован с дърво бар и огромните му прозорци.

— Това е моята филмова компания. Нарекох я на квартал Банана флетс, който се намира зад ъгъла и където съм израснал, с една елегантна препратка към италианското ми потекло.

— Но… защо?

— Ами — обяснявам, — Шон Конъри нарече своята компания Фаунтинбридж Филмс, защото там е родното му място. Просто ми се стори адски стилно.

— Какво общо има това с образователния видео-проект „Бизнесът срещу дрогата“?

— Абсолютно нищо. Парите ми трябват да финансирам отчасти филм, наречен „Седем тека за седмина братя“. Има някои първоначални разходи. Става дума за развлекателен филм за възрастни или ако искаш, порнографски филм.

— Но… но… какво, по дяволите, е това! Не можеш да направиш такова нещо! В никакъв случай! — Пол се изправя, сякаш възнамерява да ме удари. Въобще не съм се пазарил за подобно развитие.

— Виж, ще върна парите, когато всичко се задвижи — обяснявам успокояващо. — Това е бизнес. Понякога се налага да вземеш от Питър, за да дадеш на Пол или обратното — усмихвам се, мислейки си за холандския дистрибутор на порно, Петер Мурен или още известен като Миз.

Пол става и тръгва да си ходи. Той спира и ме сочи.

— Ако очакваш да разпиша това, значи си откачил. И направо ще ти кажа: отивам право в Комитета и в полицията и ще им обясня що за мошеник си!

Вдига прекалено много шум. Слава богу, барът е още празен.

— Странно — отвръщам, — мислех си, че си наясно с правилата на играта. Грешил съм — вадя копие на записа. — Шефът ти може да се поинтересува от това, приятел. Ако искаш, можеш да я унищожиш, имам още копия. И не само за него. Имам едно за Нюз и едно за копелето от Съвета. Сниман си как дърпаш кока и дърдориш за твоя човек, дето я носи в задника си.

— Сигурно се шегуваш… — казва той бавно, вторачвайки се в мен. После окото му притрепва.

— Честно казано — не — казвам, подавайки му касетата. — Вземи я, ако не ми вярваш — подхвърлям я на масата. — Всъщност, вземи я, без значение, дали ми вярваш или не. И седни.

Той мисли секунда-две. После се свлича съкрушен на мястото си, докато келнерката донася две големи чаши капучино. Тук определено знаят как се приготвя капучино. Но имам чувството, че само ще похаби капучиното това копеле, защото мислите му са другаде, всъщност вероятно вече приспособява вкусовите си рецептори към затворническата храна. Всичко това е много, много повече и от най-лошия му кошмар. Но аз не искам да се влачи наоколо е посърнал вид, защото хората ще забележат и той лесно ще се издаде.

— Не бъди прекалено строг към себе си. Не си първия, който се е изхвърлил и са го сгащили — казвам, мислейки си за Рентън. — Не си и последния. Погледи го като поука. Никога не се доверявай на пич от кварталите с пачка — намигам съзаклятнически, — защото мангизите със сигурност са излезли от джоба на някое задръстено копеле. В случая това си ти — казвам му, сочейки го с пръст. — Но след това ще станеш по-силен. Гаранция.

— С какво право причиняваш това на мен! — умоляващо пита той.

— Току-що отговори на собствения си въпрос, приятел. Помисли си! Сега, ако обичаш, чупката, защото ме чака малко бизнес. Изпий си първо капучиното, тук го правят страхотно!

Но, не, той го оставя и аз се замислям за опитите си да намаля наркотиците на хилядолетието: кофеина и кокаина. Въпреки това, когато той се затътря отчаян към колата си и потегля обратно към покрайнините с кариера, увиснала на косъм, аз вземам капучиното му и оставам да поседя, наблюдавайки гларусите, които крякат над главата ми и си мисля — да, Лийт е точното място. Как съм могъл да се застоя толкова дълго в мръсния сивкав Лондон?

С Дерек Конъли, актьора, изскача един малък бонус. Той и гаджето му Саманта са навити да изиграят онази част с брата, който иска стандартен секс и бива съблазнен за В&В. Наемаме някакво западнало място в Линкс. Раб протестира, защото имал работа в Университета, но след малко четкане успявам да го прикоткам заедно с Винс, Грант, такъмите и DVD-камерите. Бързо правим малко „партизански“ снимки на стандартния секс и частта със съблазняването. Резултатите са доста добри. Ако броим и недовършената оргия, вече имам двама от седемте братя.

Връщам се в пъба да огледам личния състав. Вътре е доста претъпкано. Забелязвам Бегби с физиономия тип ловец-убиец и Лари, които влизат през страничната врата, така че решавам да се чупя и да видя Тери в болницата преди да замина за Глазгоу с Ники. Мо беснее, че остава да бачка отново сама. Али влиза и видът и определено не е цветущ. Обяснявам на Мораг, че няма друг начин и просто трябва да отида до Глазгоу, за да огледам възможностите за разширяване на бизнеса.

— Разширяване? Глазгоу? Какви ги плещиш?!

— Верига пъбове в стил Лийт. Ще направим франчайзинг на Порт Съншайн — първо на запад, после надолу — на юг. — Оглеждам разпадащия се коптор. — Ще продаваме марката — смея се. — Нотинг Хил, Айлингтън, Кемдън Таун, центъра на Манчестър, Лийдс… всички ще паднат като плочките на домино!

— Тая няма да я бъде, Саймън — клати тя глава, но аз се опитвам да се изнеса преди Бегби и неговия малоумен приятел да са ме забелязали. Но е твърде късно, той ме вижда и веднага пристига.

— Няма ли да изпиеш по едно с нас? — повече или по-малко изкомандва той.

— С удоволствие, Франк, но трябва да мина да видя един приятел болницата и след това се мятам на влака за Глазгоу. Звънни ми през седмицата на GSM-а и ще се видим да поприказваме.

— Хубаво… Би ли ми казал пак номера си?

Давам номера на зеления GSM и Бегби го нанася, очевидно забелязвайки, че не е същия, откъдето е получил омразния SMS.

— Това ли е единствения ти GSM?

— Не, имам още един за бизнес. Всъщност даже са три, но номера за гаджета си е чисто моя работа!

— Получих шибан SMS от някой, който се опитва да ми се отваря. Беше някакъв като чуждестранен номер. Не успях да се свържа обратно.

— Така ли? Телефонен тормоз, а? Скоро някой ще започне да те следи, Франко — шегувам се.

— Какво искаш да кажеш с това, мамка ти? — изглежда ме зверски Бегби.

Усещам как кръвта ми се смразява. Почти бях забравил измеренията на зашеметяващата му параноя.

— Това е шегичка, Франк. Хайде, приятел, давай го по-лежерно, по дяволите — правя се на духовит и по приятелски леко го бутвам с юмрук по рамото.

Следва пауза от около две секунди, които ми се струва десет минути, през които виждам как пред очите ми се отваря голяма черна дупка и засмуква целия ми живот. Тогава, тъкмо когато си мисля, че съм си разрешил прекалено голяма волност, той явно се поуспокоява и дори прави опит да се пошегува.

— Никой не ме преследва, по-скоро всички копелета като че ли се разбягват от пътя ми. И това са така наречените ми приятели — казва той и ме гледа втренчено с някаква надежда.

— Казах ти, Франк, ще се видим другата седмица. Напоследък бях доста зает, учех се на занаята, дето се вика, но скоро ще съм свободен — обяснявам.

Тоя, Лари, ме гледа с лукава усмивка.

— Чух, че и друг занаят си подхванал, приятел…

Студени тръпки пробягват по гръбнака ми и се чудя, кой се е раздрънкал, но кимам загадъчно и тръгвам, усмихвайки се на Франко и Лари. Обръщам се към Мораг и подвиквам:

— Бира за момчетата, Мо, за моя сметка. Наздраве, момчета! — чуруликам и когато се измъквам краката ми ме носят леко, леко, почти подскачам от радост, че съм се измъкнал от тая тиня в бара.

44. „…онези, които чупят рекорди…“

Сигурно е заради компанията, с която движа, но забелязвам, че все повече разсъждавам като местните. Животът е сладък. Топъл пролетен ден е и стъпките ми са леки, небрежни. Някакъв бачкатор подсвирква след мен, но аз го отминавам с почти снобско презрение, чувствайки се като гадна, апетитна и арогантна кучка. Сега мога да го правя с волно сърце след като свърших с курсовите работи. Вървя през все по-тъпкания с туристи център към болницата на свиждане на Тери. Клетия Тери.

Въздухът има онзи щипещ, свеж прохладен привкус, но с пуловер не е неприятно. Осъзнавам, че наистина се забавлявам с този филм. За мое учудване това не се дължи особено на секса. Аз съм навита, но никога не е толкова добър, колкото очаквам. Твърде много прилича на работа, твърде много се прави за пред камерата и заради това често е скучен и неудобен. Понякога се чувстваш като онези, които чупят всякакви рекорди, например сто души натъпкани в едно мини и тям подобни, а и Саймън с неговите „стоп“ и „старт“ изглежда не го прави толкова заради филма, колкото да упражнява властта си над нас. Но основното е, че се чувстваш част от нещо, чувстваш се ангажиран и жив.

Вчера заснехме сцената със замъка, една от най-трудните, в Танталън, Норт Беруик. Саймън намери един приятел дърводелец, който направи фалшив тумрук — от онези окови за крака с две дебели, врязани и заключени дървета. Рони трябваше да е с очила, а Урсула с бяла мини поличка и Т-шърт, така че ефектът от русата коса и тенът да е пълен. Рано сутринта заснехме Рони, който се качва на един панорамен автобус, а тя го преследва. После отидохме на автогарата. Автобусът за Норт Беруик беше почти празен. Заснехме Рони в автобуса как седи с вид на задръстеняк с цайси, бележник и фотоапарат. Раб в това време беше зад нас в каравана, карана от Крейг и снимаше екстериорните кадри.

Вътре в автобуса заснехме Урсула, която казва на Рони:

— Имате ли нещо против да седна до вас. Аз съм шведка.

Рони най-прихвана от уроците по актьорско майсторство. Дерек каза, че му идва отвътре.

— Не, заповядайте — отвърна Рони. — Аз изучавам древни замъци.

После заснехме сцената с тумрука, където той я вижда и тя обяснява, че се е заклещила, така че той не може да устои и я опъва отзад. Така се приключи и с третия брат.

Когато влизам в отделението, забелязвам, че разправиите между Раб и Тери продължават. Смятам, че Раб тайно се радва на затрудненото положение на Тери, макар че самият Тери изглежда в доста по-добро настроение. Шкафчето до леглото му е затрупано с плодове, които очевидно няма да бъдат изядени и всякакви консерви и кутии с храна за вкъщи. Около таза му има нещо като рамка, която се надига нагоре изпод завивките, явно да защити повредения му пенис.

— Изумително! Гипс ли е? Шина или нещо друго — питам.

— Не, нещо като бандаж.

Саймън оглежда самодоволно обстановката в болницата, все едно току-що я е купил. Вътре е топло и той е свалил пуловера си, но не го е вързал на кръста по най-обикновен начин, а го е прехвърлил през раменете си, сякаш е богаташ, отишъл да играе голф. Той ми се усмихва и след това се обръща към пациента:

— Та, как се държат с теб, Тери?

— В отделението има някои много засукани сестри, вярвай ми, но това направо ме убива. Всеки път, когато се надървя е адска агония.

— Мислех си, че са ти дали някакво лекарство, за да не се възбуждаш — разсъждава Раб.

— Подобни неща могат да действат на такива като теб, Биръл, но за мен такова лекарство още не е измислено. Докторът се шашка и ми вика, че така нямало никога да зарасне.

Саймън го поглежда мрачно и съобщава лошата новина.

— Не е възможно да забавим снимките, Тери. Ще трябва да ти намерим заместник. Съжалявам, приятел.

— Никога не можете да ми намерите заместник — казва Тери напълно делово и без капка арогантност, просто като напълно неутрално съждение.

— Снимките иначе вървят идеално — пали се Саймън. — Рони и Урсула бяха ненадминати вчера, а Дерек и гаджето му бяха супер в сцената с асансьора.

Тери оглежда Саймън, очевидно решен да охлади ентусиазма му.

— Между другото, Сики, защо си си сложил пуловера на раменете като някой педал?

Реагирайки с раздразнено ледено изражение, Саймън потърква агнешката вълна между палеца и показалеца си.

— Това е пуловер Роналд Мортесън. Ако изобщо разбираше нещо от дрехи, щеше да разбереш какво означава това и защо съм решил да го нося по този начин. Както и да е — той поглежда към мен, после пак към Тери. — Радвам се, че си добре и че нещата вървят към подобрение. Ники, имаме работа за вършене.

— Определено — усмихвам се.

Раб поглежда Саймън с омраза, умирайки да попита къде ще ходим, но пропуска тази възможност, защото ние експедитивно се измъкваме, отиваме на гарата и хващаме влака за Глазгоу. Във влака Саймън ми прави инструктаж за набелязаната жертва и звучи вълнуващо, но и едновременно с това притеснително, че влагаме толкова усилия в преследването на този пич. Докато ми го описва сякаш го виждам пред себе си. Кратката ясна сводка на Саймън ме кара да се чувствам сякаш работим за МИ5.

— Тип без приятели, домошар, горещ почитател на градския транспорт, леко затлъстял. От породата, чиито родители искат да ги задържат вкъщи, съзнателно или подсъзнателно, опитвайки се да ги направят непривлекателни за противоположния пол като ги подтикват да се тъпчат с невероятни количества храна, която се поднася отвратително често. В нашия случай си имаме работа с екземпляр с особено лоша кожа, причинена от обилно акне а ла седемдесетте години, такова, каквото съвременните диети и препаратите за кожа практически са унищожили. А подобна бледност като при нашия човек може да се забележи само у един-двама източно европейски футболисти по телевизията и не може да се види на запад, дори в Глазгоу. Жертвата е очевиден традиционалист. Това, което трябва да вземем от него е списък с клиентите на банката — имена, адреси, номера на банкови сметки. Разпечатка или още по-добре на диск.

— Ами, ако не ме хареса? — питам.

— Ако не те хареса, значи е педал, толкова е просто. А ако се окаже педал — намесвам се аз — лицето му светва в усмивка. — Мога да разиграя педи, ако се наложи — доволно заявява той, — частта с флирта, разбира се — казва и сбръчква лице в погнуса, — не и секса.

— Това, което говориш са пълни глупости, не всеки нормален мъж си пада по мен — поклащам глава.

— Разбира се, че си падат или са педали, или импотентни, или…

— Или какво?

Лицето му се присвива в още по-широка усмивка. Бръчиците около очите му се намножават. Наистина изглежда като италианец — в това лице има толкова индивидуалност.

— Стига си задълбавала.

— Или какво? — подканям го.

— Или не искат да бъркат бизнеса с удоволствието.

— Не съм те спряла — усмихвам се.

Саймън пуска преувеличено тъжна физиономия.

— Това искам да кажа. Безсилен съм да ти устоя и той също няма да може. Помни ми думата — казва той и добавя нежно: — Вярвам в теб, Ники.

Наясно съм какво иска да постигне с тези думи, а също и че го е постигнал. Нямам търпение да започна. Слизаме от влака и намираме съответния пъб. Виждам го сам на бара — човекът от моите малки преследвачески кошмари. Саймън ми кима и изчезва, а аз преглъщам гордостта си и действам.

45. Волният ездач

Мозъкът ми е, значи, мътен, та мътен, човече. Основно, защото си пуснах Лу Рийд и взех няколко хапчета да разпусна, така че съвсем не бях на себе си, когато Чизи Звяра ми звънна. Никога не съм го смятал за кой знае какво, значи, иначе не е лош пич, просто някак се лепна за мен в пандиза. Дори не знаех, че е излязъл. Цялата работа беше, че толкова се нуждаех от някаква компания, а пък Чизи имаше името на онзи кон, дето му го дало неговото приятелче Марсел. Това момче никога не подхвърля губещ кон. И така, Бени на Слейтфорд взима залога и влизаме в барчето да гледаме нашия бегач, значи, при залози 8:1. Сноу Блек — пълен аутсайдер с време 2.45 на Хейдок.

Не можах да повярвам, човече. Още от самото начало нашето момче повежда. По средата вече е откъснало всички и бяга само. Няколко се опитват да го доближат на последната обиколка, но пичът лети, направо хвърчи, значи. Всъщност това е най-предрешената гонка, която някога съм гледал. Не, че нещо се оплакваме, човече, дори през главата не ни минава да се оплакваме. Само крещим — ЙЕ-Е-Е-ЕС-С-С-С!!! и се хвърляме да се прегръщаме под огромния телевизор на бара и аз изведнъж замръзвам като си помисля какво им е било на онези, които са попадали в тия огромни ръчища. Успявам да се откопча и казвам, че ще взема още бира, за да празнуваме. Докато си бъркам в джобовете за пари, напипвам още от ония хапчета.

— Як залог, а? — целият размазан от щастие казва Бени.

— Много си прав, котако — ухилвам се.

— Човек трябва да се ослушва и оглежда — отвръща на усмивката с усмивка Чизи. — Късмета на жребия, така да се каже. Понякога печелиш, понякога губиш.

Ебаси кефа човече, прибирам цели четири бона, а Чизи — осем и половина. Четири бона! Ще заведа Али и Анди на почивка, в Дисниленд например! Много мило от страна на Марсел и много гот от страна на Чизи, разбира се, че го сподели с мен!

Отиваме в пъба, обръщаме няколко бири още и после решаваме да се пуснем из центъра. Иска ми се да разкарам този образ, по фамилия Чизхолм, колкото се може по-скоро, но нали ми направи добро, задължен съм му, така че е някак нормално да му правя компания още известно време. Чакаме такси, даже сме склонни на автобус, но нищо не идва. Шотландска работа, Шотландска Футболна Асоциация отвсякъде. Чизи тогава изчезва към паркинга на завода за бира. Мислех си, че е отишъл да пусне една вода, значи, но скоро пред мен се паркира синя Сиера и кой друг мислите, че виждам зад волана, освен звяра от семейство котки, известен като Гари Чизхолм.

— Конят ви е готов — вика Чизи, а златният му зъб блести все едно е някакъв озъбен тигър.

— О, да… — викам, качвайки се. Така и така, котаците от политиката разправят, че живеем в безкласово общество, значи няма значение чия кола ще вземеш. Всичко за всички, нали така, значи.

— Трябва да побързаме да не изпуснем хепи-ауъра в града, копеле — разправя Звяра и започва да се смее с оня смях, дето имаш чувството, че ти сваля месото от кокалите.

Зарязваме колата на Джонсън Терас, завиваме по Майл и се качваме по стълбите на Дийкънс. Кимаме на няколко познати лица, току-що пристигнали от Корт, значи и след няколко бири се чувствам мотан, човече, просто вече не държа толкова, така или иначе винаги съм си падал по друга дрога.

Чизи започва да плямпа за стари познати: пичове от пандиза, разни отвореняци и подобни. Това не е много моя тип разговор, защото все съм на страната на прецаканите, значи. Отивам в кенефа и си мисля за пачката в джоба си, човече, с тези пари мога да си взема и момиче, без проблем, без никакъв проблем, значи и по някаква причина взимам капути от машината и ги прибирам в джоба. Пак напипвам хапчетата и те направо ще ми прогорят панталона, човече. След миг вече съм ги глътнал.

Като се връщам, разбирам, че и Чизи мисли в същата посока, което страшно ме изнервя.

— Чука ми се, та две не виждам — подмята той. — Сега е идеално време да гепиш някоя пичка, точно между четири и шест следобед. Пълно е с курви дето се наливат от обяд и по това време вече не знаят на кой свят са. Пички, пазете се, Чизи тръгва на лов!

Точно в този момент не бе нужно да търсиш далеч. Едно рижо гадже седи само на бара. Белият й чорапогащник е толкова провиснал, човече, няма никаква еластичност, стои като торба с лайна. Тя се е насмукала като сюнгер, човек даже и наум няма да му дойде да я доближи, но, разбира се, Чизи е право там. Той й взима пиене, казва нещо и тя сяда при нас.

— Как си, приятел? — пита ме тя. — Аз съм Кас.

Мамка му, това гадже е яко спиртосано. Смее се гръмко с лице на сантиметри от моето, задържа ръката си за малко върху ташаците ми и после се подпира на бедрото ми. Това голямо, червено лице с размазани, промити от алкохол черти дъхти в носа ми, разкривайки пожълтели развалени зъби. Моите са същите, сигурно и лицето ми изглежда като нейното от пиенето, сигурно, като гледам глупавата пиянска усмивка на Чизи. Като се насвяткам лицето ми обаче не почервенява, а губя цвят и ставам мъртвешки бял. Гаджето е положило все пак някакви усилия, намазала се е здраво с очна линия и червило, нещо пита какви зодии сме и други такива момичешки работи.

Но тя направо си мирише, човече. Май наистина се е насрала.

Погледът ми се е замъглил, значи, да, напоследък не съм от котаците, дето наблягат на пиенето. И тая тежка, мътна бира, човече. Чизи поема нещата в свои ръце обаче и ни извежда от пъба, отиваме обратно до Джонсън Терас и се мушкаме в открадната кола. Чизи дава рязко заден и за малко да смаже паркираната зад нас кола, но някак успява да спре и после да потегли надолу по паважа към Холироуд Парк в спускащия се мрак.

Гаджето е, така да се каже, с много мръсна уста, значи. Псува като за световно и по едно време тръгва да се промъква на предната седалка и да се намества помежду ни, разкривайки рижите си пичи косми. Чизи й тегли една майна, защото му пречи да превключи скоростите и колата се дави и трещи надолу по хълма известно време.

— Ей, копелета, кой иска да топне чушката? — кикоти се тя. Значи, с Али не сме го правили от години, но човек трябва съвсем да се е смахнал дори с пръст да я докосне тази.

Чизи се смее и за малко не ни трясва в металния портал на Холироуд Парк, но навреме извърта кормилото и ни вкарва вътре. Звяра паркира и ние тръгваме пеша из парка. Аз зяпам наоколо и се вглеждам в големия хълм на Артърс Сийт. Зад гърба ни има голям строеж. Някаква правителствена работа, за изборите и парламента, значи, така да се каже. Слънцето залязва и става бая студено.

— Къде отиваме — заваля тя от време на време, докато вървим след Чизи, който се насочва към задната част на строежа. Озоваваме се от външната страна на голямата ограда, с лице към хълма и скрити от пътя. Наоколо няма никой, макар че зад оградата се чуват гласове, явно някои от бачкаторите са се хванали извънредно, но и те не ни виждат.

— Търсих скатано място за купона — намига Чизи. Вече доста се стъмва. Аз измъквам хапче от джоба си и го глътвам — нерви, човече, чисти нерви, значи.

— Време е да свалим картите, мадам — смее се Чизи и копелето разкопчава дюкяна си и го вади, кура си, значи, дебело гумено нещо. Куровете на другите винаги изглеждат отвратително, човече.

— Ей, ти, действай — вика той на гаджето, а в гласа му истинска злоба, човече — заемай се веднага!

А тя, значи, гледа малко объркано, сякаш сега се сеща защо е цялата работа. Но после свива рамене, коленичи и го поема. Чизи просто си седи и гледа отегчено. След минута или някъде там той й вика:

— Скапана работа. Дори не знаеш как се прави. — Той се обръща към мен ухилен. — Сега ще научим тази тъпа курва как се смуче, а, Спъд?

Той я хваща за косата, издърпва я и я повлича към купчината тухли наблизо.

— Стига, стига… Идвам, де, идвам — пищи тя и го удря по ръката. Копелето се е смахнало.

— Леко, бе, Чизи! Мамка му — изцепвам се, но хапчето започва да ме хваща и гласът ми някак глъхне.

— Затваряй си шибаната уста! — заповядва й Чизи, без да ми обръща внимание, а тя го гледа накриво. Той пак я слага на колене, точно до тухлите. — Спъд, качи се горе на купчината — вика ми той. Аз здраво съм се отнесъл, така че без да кажа нищо се качвам.

— Така — казва Чизи. — Сега си извади шибания чеп.

— Да бе! Я си еби… — завалям и с периферното си зрение забелязвам купола на Дайнамик Ърт Доум13… и започвам да се хиля като побъркан.

— Мръсно скапано копеле! — цепи се срещу мен нещастницата, противното й лице ме гледа гадно, човече, сякаш аз съм този, който й дърпа косата, а аз нищо не й правя, значи, човече.

— Не… Няма такова нещо — викам. — Просто искам да сме приятели…

Чизи се смее и крещи:

— Млъкни, копеле! Просто искам да дам един урок на тази кучка…

Гаджето някак се отнася, аз — също.

— Раймънд ми каза, че ще мога да си върна детето — мрънка пияно гаджето в някакъв свой си свят, като мен…

— Давай, копеле — нарежда Чизи, а аз гледам смахнатата му физиономия и се хиля като някое тъпо хлапе, докато той ми разкопчава ципа и ми го изважда. Изобщо не чувствам нищо, но Чизи ме държи за кура. Чизи!!! Той поглежда надолу към гаджето.

— Знаеш ли какъв е проблемът с гаджетата и свирките? — той премества погледа си върху мен. Нито една не съм срещал, която да ги прави както трябва. После пак се обръща към нея. — Сега гледай много внимателно, защото това, което ще видиш е най-доброто възможно образование, което някога ще получиш! — обяснява й той и пак ме поглежда. — Такива са кухите пички! Все си мислиш, че могат да готвят, защото майка ти ти е готвила, но те се справят само с най-простите неща. Ако трябва нещо въображение, така да се каже или нещо по-изискано — направо забрави! Същото е и със свирките! Гаджетата го лапат и движат главата си нагоре-надолу, все едно устата им е путка. Докато бях на топло едно момче ме научи как се прави… първо прокарваш езика си по дължината на кура… — Той ми го сграбчва и започва да го лиже… — В случая на Спъд не отнема много време… ха-ха-ха… Дайнамик Ърт Доум… Сигурно е гот вътре.

— Мамка ти, копеле — задъхвам се, докато студения му език леко се плъзга по чувствителната кожа на пениса ми… вие ми се свят и все повече се стъмва…

— Действай боклук такъв! — изсъсква Чизи и си мисля, че има предвид мен, но това е за нея и тя последва неговия пример, поемайки главата на пениса му в уста.

— Доста добре-е… — казва й той. — Сега го близваш с език по главата… докато стане твърд и здрав…

Аз вече бях „твърд и здрав“, но не чувствах нищо. Просто нищо…

До мен достигат само думите на Чизи и си мисля за оня пич, дето спечели Оскара, там дето вика — „Аз съм владетелят на света“, бая дълъг филм, значи, гледах го миналото лято и сега се сещам за Сик Бой и бас държа, че като се гледа пред огледалото си вика така, „Аз съм владетелят на света“… а Чизи продължава…

— …после започваш да го поемаш навътре в устата си, полека… полека… леко, деликатно… това не е шибано състезание колко кур можеш да налапаш… не спирай с езика… движи го по цялата дължина… добре… добре…

— Майната ти, Чизи, човече — пухтя, вътрешностите ми се преобръщат като гледам отвратителната физиономия на Чизи около кура ми и ако изобщо има някакво лице, което човек не би искал да гледа около оная си работа, това е неговото и точно тогава сякаш за пръв път разбирам какво става и си го издърпвам…

Очите му святкат и той ме поглежда, после свежда поглед към пияната пачавра, която още смуче кура му.

— Виждаш ли! — казва той, ликувайки. — Копелето свърши…

— Само се подхлъзнах на тухлите… тухлите… — викам му. Виждам всичко сякаш като през водниста каша, той я сграбчва бясно за главата.

— Сега трябва да увеличим темпото, сега смучи, смучи, смучи. СМУЧИ МРЪСНА КУЧКО! — И той здраво го ръга в устата й, чука преебаната й глава, набутва й го право в гърлото и пръхти сякаш коментира надбягване:

— И Чизи води в последната обиколка, здравата го вкарва на скапаната курва и Чизи… УАААААААХХХХ!!!!

Той е сграбчил рижата й грива като в менгеме, прави няколко резки движения и си го изкарва, оставяйки я да се дави със спермата му, да кашля и да си бърше устата. Той кима към нея.

— Честито, току-що завършихте успешно Школата по секс на Чизи.

Така не бива, човече, не, не, не, заклащам се напред, така да се каже и коленича до гаджето.

— Няма нищо, няма — успокоявам я, успокоявам я и сякаш и двамата се нуждаем от това, човече. Тогава тя внезапно вдига глава.

— Сега и двамата, двамата, копелета такива! — крещи тя и започва да разтрива слабините ми, но не ми става и я целувам по устата и само повтарям — „добре, добре“ и издърпвам чорапогащника и говняните й бикини. Бъркам в путката й и започва да ми става. Започвам да се пипкам да извадя капута от пакетчето. Трябва да… трябва да… трябва… трябва да сложа гумата и… успявам. В пресечената смазка, която се стича от нея има лепкави вонящи топчета… Чепът ми влиза лесно. Чувам Чизи, който се подиграва и хили, а тя ръмжи срещу него, но сякаш не съм там. Чукам я известно време, но усещането е пълен боклук, не е както си мислих, че ще бъде и как изобщо може да съм толкова тъп, че да си помисля, че ще бъде като с Али и страшно се ядосвам, ядосвам се на себе си и тя пищи, пищи и се опитва да ме предизвика, така да се каже:

— Давай! По-здраво! Само толкова ли можеш!

И аз продължавам, продължавам… докато не се изпразня в капута…

Претъркулвам се встрани и си издърпвам дънките, издърпвам направо върху гумата, която все още е на кура ми. Сега Чизи й се мята, сграбчва я и я преобръща с гръб към себе си и се напъва да събере храчка, а тя се цупи:

— Какво, мамка му да е…

Но Чизи смръква назад сополите си, правейки коктейл от сопол слюнка в устата си и после го изплюва върху нейния хванал коричка от лайна анус. Чизи е позитивен, в медицинския смисъл на думата, но иначе в живота е най-негативното копеле и изобщо не му дреме за капути. Предполагам, значи, някак, той знае или мисли, че и тя е позитивна, но сигурно не му дреме просто защото й го вкарва отзад. Човек не трябва да го прави така, трябва по-полека… не че аз и Али изобщо го правим така или по-точно не го правим изобщо… но тя само пъшка и от очите й кротко се ронят сълзи… прилича на изхвърлен на сухо кит или тюлен, който не може да се върне сам във водата.

Когато свършва, той изважда и забърсва измърляния си с лайна кур с чистата част на белия й чорапогащник.

Гаджето се изтъркулва по гръб, лицето й червенее като рак, от носа й текат сополи. Тя навлича чорапогащника и се цепи:

— Шибано копеле!

— Млъквай, кучко! — изкрещява Чизи и й вкарва един право в лицето. Чува се хрущящ звук и аз се вцепенявам, дори след толкова пиене и хапчета ме заболява, сякаш мен е ударил. После тя изпищява на умряло, когато той й забива шут в едната цица. От шока си възвръщам гласа, човече, защото това не трябва, просто не трябва… Не е редно, така да се каже…

— Стига, Чизи… Разкарай се, копеле… Не бива, не е редно, значи!

— Знаеш ли какво не е редно? Сега ще ти кажа какво не е редно! Не редно курвите да не се къпят — сочи я той, докато тя тихо скимти и масажира гърдата си. — Тази кучка има нужда от един душ, копеле!

И той започва да пикае върху нея, мръсна застояла бирена урина, човече. Тя не се и помръдва, просто седи и реве. Изглежда толкова жалко, човече, пълна развалина, изобщо не прилича на човешко същество и аз си мисля дали и аз не изглеждам така в очите на другите, когато съм наистина друсан и така нататък? Някакъв пич, който си прави джогинга, облечен целия в бяло минава наблизо, поглежда ни, прави рязък завой и набързо се отдалечава без да сменя темпото си. Чизи е гадно копеле, всеки го знае. Всеки, който е направил каквото е направил той… но Чизи си излежа годините за това. Изплати вината си към обществото, така да се каже. Но какво си мислят за мен като ме гледат с него?

Тогава ми светва, просто ми светва, че и аз съм гадно копеле и така. Само че при мен няма такова… няма злоба, така да се каже, злобата да върша съзнателно гадости. Както повечето хора на този свят и аз съм гаден по пасивен начин, гаден по погрешка, гаден с бездействието си, защото не ми пука дотам за хората, които не познавам, че да се намеся, дреме ми само за най-близките. Защо не мога да съчувствам на всички, а не само на хората, които познавам? Чизи… Много е опасно да си приятел с Чизи, но той ми е близък от пандиза и такова… обади се за надбягването, което сигурно значи нещо… защото ще заведа Анди и Али в Дисниленд и всичко ще е точно отново и това го дължа на Чизи…

Значи после потегляме, аз и Чизи, де, измъкваме се от парка през Абихил и тръгваме да търсим къде да заседнем отново. Зарязваме кухата лейка да се мъчи сама, оставяме я на нещастието и деградацията й, така да се каже, но аз я гледам през рамо, защото натам съм се запътил и аз, човече, просто съм сигурен, след като Али ме зареже и край, дотам съм… Всъщност, тя вече ме е зарязала и може би това е… но, не, сега имам пачка и всичко ще се оправи, също имам и книгата, освен това ще ходим в Дисниленд, човече…

С Чизи малко се мотаем, леко залитайки и накрая забиваме в някакъв пъб. Казвам му, че е психясал, че върши изродщини, а той ме поглежда и вика:

— Да не ти дреме за тия боклуци. Това ти е проблема, Спъд. Много си мек към тях. Такива като теб си мислят, че ако се държим добре с бежанците например и така нататък, всичко ще е наред, но не става. Знаеш ли защо? — Лицето му е на сантиметри от моето, но не мога да го фокусирам. — Знаеш ли защо? Защото копелетата готови да го поемат, готови са да търпят. Запомни го от мен!

Здраво съм се отрязал, друсан съм, а в джоба ми има цяла пачка. Но нещо в мутрата на Чизи ме дразни. Въобще няма нищо общо с това, което ми казва или с това, което направи на жената — нищо такова. Успявам да сглобя, че ме вбесява начина по който си вдига веждите, втренчва се в теб и отмята назад глава. Знам, че ще вкарам един на котака, знам го още минути преди да го направя. Минути, през които продължавам да му лазя по нервите, така че някак и двамата знаем какво ще стане.

После здраво замахвам и ми се струва, че не съм го уцелил, защото не чувствам нищо по ръката си, но виждам кръвта, която шурва от носа му и чувам виковете около бара.

Чизи слага ръка на лицето си, после става, вдига халбата си и от нея се разлива бира. Аз също скачам, той се опитва да ме удари, но пропуска, а барманът крещи здраво. Чизи хвърля чашата на земята и реве:

— НАВЪ-Ъ-ЪН!!

Тръгвам към вратата, но си мисля, — не, няма да изляза вън да се бия с Чизи, няма начин, човече, така че спирам точно на вратата и го оставям да излезе пръв, после я тръшвам зад гърба му и я заключвам. Чизи се опитва с шутове да влезе обратно, за да ме докопа, но двама от барманите пристигат, отварят вратата и му крещят да се разкара. Чизи не се отказва, отново се пробва да влезе, но единият от пичовете го сграбчва и Звяра му вкарва един. Двамата с Чизи започват да се трепят, а другият барман ме сграбчва и ме изхвърля навън. И сега сме Чизи и аз срещу копелетата от пъба, което за пичовете от заведението не е особен проблем, така да се каже, защото аз съм пиян и друсан, Чизи е съвсем пиян, а отгоре на това аз всъщност не мога и да се бия. Двамата го отнасяме и ония се прибират, оставяйки ни натъркаляни и стенещи на улицата. После тръгваме да вървим, държим разстояние помежду си и си крещим и се псуваме, но след това някак се сдобряваме и се опитваме да продължим с пиенето някъде. Навсякъде ни изхвърлят само в една пълна дупка, където пускат всички без значение колко са пияни, друсани или окървавени, но скоро ми причернява и припадам, а когато се събуждам, разбирам, че съм изгубил Чизи. Надигам се, излизам навън и се оказва, че съм някъде в Абихил и трябва да вървя.

— АЛИСЪН! А-ЛИ-СЪ-Ъ-ЪН… — чувам някой да вика, някакви деца на улицата ме гледат на тръни някак, аз се подхлъзвам по някакви стълби, падам няколко стъпала и се задържам на парапета. Викът се повтаря отново и аз за пръв път зацепвам, че той идва от мен.

Запрепъвам се към Роузи Плейс, минавайки покрай червените сгради по пътя към Ийстър Роуд и в същото време продължавам да крещя, сякаш имам два мозъка — единият крещи, а другият — мисли.

Две гаджета с якета на Хибс минават край мен и едната вика:

— Млъкни, бе, кретен!

— Аз отивам в Дисниленд! — казвам им.

— Като гледам вече си стигнал в шибания Дисниленд, приятел — отвръща една от двете.

46. Мръсен № 18747

Ники е богиня. Наблюдавам я. Знае как да свири на тънката струна, как да накара някой да се почувства ценен. Например, не те пита просто дали искаш един фас, а казва — „Би ли искал да изпушиш една цигара с мен?“. Или „Да изпием ли малко вино заедно?“ и виното винаги е червено, никога бяло. Това отличава класното гадже от мърлите от Фиф или Есекс със селяшкото им студено къдрене. Тия пуйки увоняват всичко с пръдните си от бялото вино. „Да направя ли чай за двама ни?“ или „Много ми се иска да послушаме заедно Бийтълс. «Норуиджън Ууд». Би било чудесно!“. Или „Защо не идем да си изберем малко нови дрехи?“.

В нашата финансова далавера тя се справя по-добре от мен и започвам да се тревожа за собствения си напредък. Поне снимките вървят добре, макар че имах съмнителната чест да заснема Майки Форестър, на който Уанда направи свирка в един от асансьорите на Мартело Корт снощи. Брайън Кълън, стар приятел от Лийт, охранява най-високата кула в Единбург, имам предвид Мартело Корт, а не мизерния инструмент на Майки. Но така или иначе, брат номер четири е задоволен.

Далаверата започва наистина да ме тревожи, но молбите ми са чути и Скрийл ми се обажда:

— Здрасти приятел — казва той в слушалката, докато се опитвам да не кихна и да прахосам голямата линия кока, която току-що смръкнах. Напоследък по-голямата част от белия прах засяда в кухините и синусите ми. Когато се издухам в кърпичка, по-голямата част от дрогата отива в нея, отколкото в дробовете ми. Направо ми се ще да си промия сополите. Носът ми се е сдухал. Минавам на крек.

— Скрийл. Тъкмо си мислех за теб, стари негоднико. Тъкмо викам на един приятел: Скрийл, приятелчето от Глазгоу, е, това е пич! Никога не ме е дънил! Някакви новини? Нещо ново?

— Какво си замислил, Сик Бой?

— Толкова ли е очевидно? — подхилвам се гадно. Това прави коката. Поръчал съм си бавен и скъп трип към Ада.

— Изобщо не е. Както и да е, гаджето, което търсиш се казва Шърли Дънкан. Тя е ниска, тлъста, живее с майка си в Говънхил. Няма гаджета. Срамежлива. Тя и приятелките й пият в „Ол Бар Уан“ всеки петък след работа. Тази вечер ще е там.

Какво безподобно човешко същество е този глазгоуец.

— Ще се срещнем в Сами Даус в шест.

— Нямаш проблеми. Чао.

Отивам на гарата, спретнат в яке и панталон Армани и пуловера ми Роналд Мортесън. Обувките са Гучи. За съжаление не успях да намеря прилични чорапи в скрина и се наложи да обуя спортните Адидас с гадния ефект на хавлия. Трябва да ги разкарам, трябва да намеря магазин за чорапи на Уейвърли или край с мен.

Купувам светло сини копринени чорапи и дори се замислям дали да не дам адидаските на Скрийл, но пък той може да не разбере жеста. Преди да се метна на влака си проверявам SMS-ите. Рентън ми съобщава, че се е върнал в Шотландия. Копелето го е налегнала люта параноя. Дори не казва, къде е отседнал, за да не го изтропам на някой от приятелчетата на Франсоа. Скоро ще го открия къде се е заврял, няма страшно.

Звъня да запазя нощувка в Малмезон в Глазгоу, с мисълта, че ако отседна в скъп хотел, ще имам по-голяма мотивация.

След като слизам от влака отивам право в Самиз, където Скрийл вече ме чака на бара. Внезапно осъзнавам, че са изминали четири години. Опитвам се да не трепна, когато той ме представя като Сик Бой на няколко местни мизерници.

— Сик Бой тук е Почетен Господин — смее се Скрийл, — малко противоречие, но какво да се прави.

Нещастници. Ако в Глазгоу им вземеш ножовете и ги научиш на малко лична хигиена от тях ще станат великолепни домашни любимци. Скрийл обаче председателства сбирката и освен това е свършил добра работа, така че съм напълно съгласен да се сниша и да поема всичките му ебавки в очакване на главното ястие.

— Както и да е, къде е малката птичка? — снижавам глас и леко припявам песничката от един анимационен филм, който бях гледал, май беше песента на Катнип от „Хърмън и Катнип“. — В настроение съм за любоо-оффф…

— Дори не ща да знам какви си ги намислил — ухилва се Скрийл, което трябва да рече, че копелето направо си умира да разбере нещичко. Пликът, който пъхам в джоба му го кара да замълчи.

— Някой ден ще ти кажа, но не сега — казвам с хладна окончателност.

Излизаме и пресичайки Джордж Скуеър под монотонния дребен дъждец, навлизаме в Мърчънт Сити, както нечистоплътните копелета наричат тази част от смрадливата си кочина. Едно униформено ченге спира някакво деграде с кутийка бира и му вика да я хвърли. Ебаси нелепицата! Ако трябваше Глазгоу да се прочисти от пияници и мизерници, просто трябваше да натоварят цялото си шибано население на камиони за добитък и да ги закарат някъде в Хайлендс.

Споделям със Скрийл всичко това и той ми се сопва, че ако не съм му бил приятел със сигурност щял да ме заколи.

Аз пък казвам, че изобщо не съм изненадан.

Класически „Ол Бар Уан“. Просто би могъл да бъде където и да е другаде. Пълната безличност на такива места винаги се прехвърля върху клиентелата им. Безвкусно изложение на хора, които идват да се натряскат с колегите си от офиса след работа и се надяват някой или някоя да е толкова пиян или отчаян, че да се съгласи да ги изчука.

Приближаваме бара и Скрийл ми показва Шърли Дънкан оставяйки ме със закачливото:

— Късмет, братче!

Е, здравей, бейби. Можех и сам да се досетя коя е. Тя е с две други гаджета, едната, от които става, а другата си пада малко грозен курволяк. Моята Шърли обаче е с не едно и две килца над нормата. Едно от нещата, за които съм съгласен с Рентън е, колко отблъскваща е дебелината. Никакви дрехи не вървят на тлъсто тяло — това е една социално задушаваща деформация, която подсказва лакомия, липса на самоконтрол и, нека си го кажем направо, душевно разстройство. Имам предвид у жените. При мъжете може да мине дори за проява на характер и joie de vivre.

Бих казал, че е в късните тийнейджърски или ранните двайсет години (това е още нещо за дебелината, колкото си по-тлъст, толкова по-малко значение има на каква възраст си) и дрехите й са избрани от доминиращата й майка. „Тези евтини дрешки в стил петдесетте за хора с умствени увреждания ти стоят чудесно, скъпа!“. Стоя си кротко на бара, отпивам от чашата с Джак Даниелс и колата и чакам нейната приятелка, курволяка, да ми кацне всеки момент. Пускам й една усмивка и тя ми я връща, отмятайки коса от очите си със заучена свенливост. Но тя не може да заблуди никого, явно отчаяно си го търси и смята да запише точки.

— Винаги ли има толкова народ тук рано в петък? — питам я, докато Стинг пее какво е да си англичанин в Ню Йорк.

— О, да, Глазгоу си е Глазгоу — отвръща тя. — А ти откъде си?

О, тази е толкова лесна. Защо не беше тя вместо Дебелата Берта?

— От Единбург, дошъл съм по бизнес, но реших да изпия едно преди да си замина. Сигурно току-що сте приключили работа?

— Да, преди малко.

Представям се на това гадже, което се казва Естел. Тя предлага да ме черпи, но аз настоявам да купя пиенето. Тя ми казва, че е с пиятелки и аз като истински единбургски джентълмен черпя и трите. Гаджето е впечатлено и не е ли очевидно защо.

— Този пуловер Роналд Мортесън ли е? — пита тя, докосвайки превъзходната вълна. Аз само се усмихвам многозначително. — Така си и мислех! — Тя ми пуска онзи открито преценяващ поглед, който не можеш да видиш в Единбург или Лондон от жена, освен, ако не е два пъти по-възрастна от теб. Аз съм просто ендинбургец в Кирленд, о-о, о-о…

Когато слагам питиетата пред тях, установявам, че са доста пияни, дори моята Шърли Дънкан. Естел ме поглежда и се обръща към Мерилин, третото гадже:

— Днес е в такова настроение, че може да те натика в меча дупка — кикоти се тя и се задавя с питието си.

— Само да внимава да не сбърка дупката — усмихвам се, улавяйки травматизирания поглед на Шърли Дънкан. Тя определено е най-грозната от трите.

— Тя никога не бърка дупките — смее се Мерилин, а Естел я сръгва с лакът. Опитвам се да сдържа естествения си инстинкт да се насоча към Мерилин, дори Естел би свършила работа при спешен случай, но бизнесът си е бизнес. Шърли гледа смутено, да, тя определено е най-гламавата в компанията.

— А с какво точно се занимаваш, Саймън? — пита плахо тя.

— О, PR съм. Занимавам се главно с реклама. Наскоро се преместих от Лондон в Единбург, за да задвижа някои проекти.

— А с какви клиенти работиш?

— Главно от киното, телевизията, от този сорт — казвам и продължавам да разтягам локуми. Изпива се още сума си пиене и петната по-лицата им стават все по-големи и по-червени, те започват да светят като фарове, а хормоните се блъскат като във флипер. Представете си големия надпис над казиното тип Вегас:

ПЕНИС, МОЛЯ!

Гледам Естел и си мисля, че за шест месеца на Кинг Крос при пълна програма мога така да я преобразя, че да си изкарва хляба по гръб. Надушвам развалената стока, там където някой баща или приемен баща е оставил неизлечим психически белег, който сам чака да избие отнякъде. Личи си по очите, леко унилия, наранен израз, подсказващ склонност към саморазрушителна привързаност. Животът на такива момичета е изкривен от сексуално посегателство и тормоз, но не се заблуждавайте, те са програмирани така, че да търсят своя следващ мъчител със страстта, с която той гони тях. Купонът се прехвърля в Клатиз и аз се залепвам за Шърли Дънкан за пълен потрес на другите две и на самата нея. Започваме да се целуваме и скоро вече я водя към Малмезон.

— Правила съм го само веднъж… — казва тя.

Когато се озоваваме в леглото, стискам зъби и мисля за плана. Одървен съм като желязо, ръцете ми опипват тежките й цици, движат се нагоре-надолу по провисналите й бедра и задника й, напомнящ лунен пейзаж. Вкарвам й го и тя свършва почти веднага. За да не губя контрол над ситуацията, решавам да не свършвам, а да издам фалшив стон. Изпъвам се като струна и с едно последно конвулсивно движение на таза симулирам изпразване.

Замислям се, че за пръв път симулирам оргазъм. Чувствам се чудесно.

Когато утринната светлина се процежда в стаята, мащабът на моята саможертва става болезнено ясен и направо ми прилошава. Тя става от леглото и казва:

— Трябва да тръгвам. Днес съм на работа.

— Какво? — питам, леко обезпокоен. — Работите ли, когато Рейнджърс пътуват?

— О, не, аз вече не работя на Иброкс. Напуснах миналата седмица. Сега работя за туристическа агенция.

— Не рабо…

— Нощта беше великолепна, Саймън. Ще ти се обадя! Сега трябва да бързам!

Тя излиза през вратата, а аз оставам да лежа като покосен, изнасилен от тлъста минджа и всичко това благодарение некомпетентността на Скрийл!

Изяждам предплатената закуска и изпълнен със самоненавист тръгвам към Куийн Стрийт, звънейки на Скрийл по мобилния. Той се прави на ни лук ял, ни лук мирисал, но аз си знам, че копелето ме е насадило.

— Не съм знаел, шефе. Нищо, де, завърти се край нея и ще разбереш кой бачка там сега!

— Ъ-ъ-ъх — прекъсвам разговора с надеждата, че Ники се справя по-добре от мен.

47. „…Вездесъщия Картоф…“

Протрита съм и съм изморена. Мел и аз трябва да направим сцената на боксовия ринг с Крейг. Поне не се налагаше да го чукам след това. Сценарият беше променен, това бе първото нещо, което забелязахме, когато се срещнахме в един боксов клуб в Лийт през тази студена сутрин. Раб, който нагласяше камерата дойде право при мен.

— Не трябва да правиш това, не беше в нашия сценарий.

Не му казвам нищо, но отивам право при Саймън.

— За какво трябва да послужи това? „Джими вади осемнайсет инчов гумен кур с глава на пенис и от двете страни. По дължината разграфен като линия.“

— Така — казва той и маха на Мел да се приближи. — Реших, че има нужда от повече напрежение преди голямата лесбо сцена. Преди беше прекалено софт, прекалено сестринско и уютно Смятам да придам малко по-контрастни черти на образите. Те и двете искат изключителните права върху кура на Там, нали?

Поглеждам Мел и тя ме поглажда по ръката.

— Всичко ще е наред.

Но сцената никак не е лесна за изпълнение. Мелани и аз сме на четири крака по средата на ринга и двупосочния кур е между нас и в нас. Трябва да натискаме с все сила назад, така че когато бузите на задниците ни се докоснат да се види, коя е поела по-голяма дължина и тя ще бъде щастливката, която Крейг ще изчука. Още по-гадно е как Саймън е организирал мизансцена. Копелето е довело сума си и народ от групичката фенове на домашно порно на Тери, които трябва да подвикват и да ни окуражават като на боксов мач.

Усещането е различно. За пръв път откакто се хванах с всичко това, имам чувството, че съм използвана, че съм превърната в предмет от тези отвратителни мъже около ринга, които кривят лица и крещят. В един момент усещам, че по лицето ми се стичат сълзи. Окуражителните подвиквания на Саймън — „Хайде, Ники, хайде, бейби… ти си най-добрата… толкова секси…“, направо ме дразнят и ме карат да се чувствам по-зле. Чувствам как пресъхвам отдолу и се стягам. Само се моля той да млъкне. Каквото и да казва, чувам другите думи в главата му: В Британия обичаме да гледаме как го начукват на другите. След безброй повторения Мел и аз се сриваме в прегръдките си. Усещам само болка и унижение.

— Почивка, момичета. Имаме достатъчно горещи кадри за монтажа — казва Саймън.

Мел като „победителка“ изиграва чукането с Крейг. Саймън слага ръка на рамото ми. Усещането е като на слуз.

— Не ме докосвай — изсъсквам и избутвам ръката му. Когато Мел приключва двете потегляме заедно и отиваме в Ботаническата градина, където палим джойнт, наблюдаваме преминаващите мъже и се опитваме да преценим кой от тях гледа порно. После играем на прашки, слипове или боксерки, след това на „конски“ или „хамстерски“, опитвайки се да познаем какво се съдържа в долното мъжко бельо. Ставаме все по-друсани и шумни, по-подигравателни и по-злобни. Отмъщението ни е с погрешен адрес, но лекува.

По-късно Саймън минава край квартирата.

— Ти наистина се справи блестящо, Ники. Сцената беше адски трудна.

— Болеше ме — срязвам го. — Беше гадно!

Саймън ме поглежда, сякаш и той самия ще избухне в сълзи всеки момент.

— Съжалявам… Не предполагах, че ще стане така… И тия скапаняци на Тери… — Аз се свличам в ръцете му. — Ти се справи чудесно, Ники, но аз повече никога няма да ти причиня подобно нещо.

— Обещай ми! — поглеждам нагоре към него и го моля, обожавайки усещането на ръцете му около себе си, чувствайки се толкова мъничка.

— Обещавам — отвръща той.

— Както и да е — казвам му, — това беше краят и на брат номер пет.

— А какво става с другото нещо? — пита Саймън и аз му обяснявам, че всичко е под контрол.

Защото знам, че Алън ще се обади. След работа той ме заведе на вечеря в ресторант „Вездесъщия картоф“. Аз настоях да е там, защото ми допадна името. Саймън, Тери и останалите в Единбург се отнасят презрително към Глазгоу и неговите жители, но аз съм била там няколко пъти по клубовете с компания от Университета и като страничен човек, считам, че там има повече атмосфера, жизненост и дружелюбие отколкото в Единбург.

„Вездесъщия“ беше втората ни среща. На първата в О’Нийлс лесно го заприказвах и после го питах не иска ли да сменим мястото. Отидохме в по-малък и по-тих пъб, а той изглежда напълно бе хлътнал.

В края на вечерта клетият нещастник направо пърхаше с крилца докато ме изпращаше до Куийн Стрийт за последния влак Позволявайки му да ме целуне на платформата, усетих ерекцията му. Разбира се, проявих се като истинска лейди и не го споменах.

Качих се на влака и му помахах за довиждане колкото се може по-церемониално. Докато наблюдавах как фигурата му се смалява започнах да си го представям отслабнал, с по-стилни рамки на очилата, дори с контактни лещи и си помислих… не, не става.

На следващата ни среща във „Вездесъщия“ нанесох удара. Саймън ми каза да го давам по-полека, но той не знае колко е хлътнал Алън.

— Само искам разпечатка на всички клиенти на вашия клон, Алън. Никой няма да разбере, че е дошъл от теб. Искам да го продам на една маркетингова компания. Плюс банковите сметки.

— Ще… Ще видя… какво мога да направя…

Отивам в тоалетната и звъня на Саймън по GSM-а и му съобщавам добрата новина.

— Не, Ники, действай предпазливо, предвиждай реакциите му!

— Но той е луд по мен! Навит е!

— Може и да е навит за момента, но за да стане работата трябва да се лепнеш за него седем дни в седмицата по двайсет и четири часа! Падаш ли си?

— Не, но…

— Сега всичко е наред, но като си легне сам в леглото, след като си протрие кура от чекии по теб, тогава идва горчивината, самоненавистта и най-важното — съмненията.

Саймън може и да не познава всички страни на човешката природа, но определено разбира от слабостите на хората. Разсъждаваше напълно разумно. Но кой би могъл да устои на собствените си онанистични фантазии? Кой мъж би пренебрегнал такова нещо?

Но Саймън беше прав, Алън вече беше размислил. Докато бях там, всичко беше наред, но след като само за малко го оставих, той набързо бе възвърнал разсъдъка си. Когато се върнах, той ми каза, че може да ми даде имената и адресите, но не и банковите номера, защото това може да го вкара в голяма беля. Защо изобщо са ми притрябвали банковите сметки, след като става дума за маркетинг?

Какво можех да отговоря?

— Искам да ги продам на един хакер, който да влезе в системата и да ги изтрие.

— В никакъв случай! Не!

— Само се шегувам… — смея се.

Той ме поглежда притеснено и после се засмива също.

— Не знам пинкодовете и не мога да подпиша нищо, нали? Това просто спестява време на компанията за базата данни. Те се опитват да вкарат възможно най-много подробности за клиентите по възможно най-бързия начин — Взимам едно картофче от чинията си. — Чудесни картофки — казвам му, утешавайки се с мисълта, че картофите тук наистина са великолепни.

48. Курвите на Амстердам т.5

Единбург: точно такъв, какъвто го помня. Студен и влажен, макар да се предполага, че зимата е свършила. Хващам такси до Стокбридж, право в квартирата на приятеля ми Гавин Темпърли. Темпс е един от малкото ми приятели, които не са и помирисвали дрога, така че през годините поддържах връзка единствено, с него. Той никога не бе имал време за кретени като Бегби.

Когато пристигам пред вратата, момиче на около двайсет тъкмо излиза. Гавин изглежда притеснен. Явно се бяха карали.

— Извинявай, че не те представих — казва той като влизаме вътре. — Това беше Сара. Така да се каже, сега не съм точно номер едно в нейния хит-парад.

Мисля си, че аз пък ще съм адски доволен само да вляза в чарта.

Слагам чантите си на пода и с Гав забиваме в първия пъб и след това отиваме за по къри. Къри ресторанта е добър и евтин, очевидно популярен сред женените двойки, но за съжаление и сред групи пияни тийнейджъри. В Амстердам има няколко добри къри ресторанта, но я няма тази къри-култура както тук. Групата шумни, пияни откачалки на няколко маси от нас също са част от тази култура. За щастие, аз съм с гръб към тях, така че мога по-спокойно да се наслаждавам на своите „бринджал баджи“ и „скариди мадрас“ за разлика от Гав, който е длъжен да наблюдава фронтално шумните им, отегчителни закачки. Скоро и двамата сме достатъчно пийнали, за да ни пука.

Докато не тръгвам да слизам на долния етаж до тоалетната. По стълбите сърцето ми спира и се качва в гърлото. Някакъв психар, със стиснати юмруци тича отгоре право към мен. Заковавам. Ад и кошмар… Това е той… Ще блокирам удара му и ще го просна, хващайки го за крака…

Не.

Това е друг идиот, който минава покрай мен и ме избутва, но аз нямам лоши помисли. Всъщност направо ми се ще да разцелувам този конкретен социопат, само защото не е Бегби. Благодаря ти, благодаря ти, шибан метъл такъв!

— Какво да не ми искаш автограф? — зъби се копелето, докато ме отминава.

— Извинявай, приятел, помислих те за друг — обяснявам. Психарят промърморва нещо, после се набутва в кенефа. За секунда си помислям, дали да не го последвам вътре, но се отказвам. Едно от нещата, което Раймонд, моят инструктор по шотокан карате, успя да ми набие в главата е, че най-важното в бойните изкуства е да се научиш, кога не трябва да ги използваш.

След вечерята двамата с Гав се връщаме у тях и продължаваме да пием и да раздуваме, да си говорим за живота, изобщо да наваксаме пропуснатото. В изражението му има нещо, което ме натъжава. Чувствам се отвратително, че изпитвам подобно чувство към него, не че нещо се надувам, а защото наистина го харесвам, но той сякаш е застанал лице в лице със собствените си ограничения, без да се научи да се наслаждава на това, което има. Той ми казва, че още е на същия пост в Отдела по заетостта и май само толкова ще може да се издигне изобщо. На няколко пъти вече са му отказали повишение, така че дори е спрял да се опитва. Предполага, че са го набелязали като пияница.

— Странно, защото, когато започвах там, беше задължително да пиеш. Репутацията на чест клиент из пъбовете показваше, че си социален, че си отборен играч. Сега те считат за алкохолик. Сара… тя пък иска да зарежа всичко и да заминем заедно. Индия и така нататък — поклаща глава той.

— Не му мисли, а тръгвай — съветвам го, а гласът ми прозвучава настоятелно.

Той ми хвърля такъв поглед, сякаш съм му дал акъл да се захване с педофилия.

— За нея е лесно да го направи, Марк. Тя е на двайсет и четири, а не на трийсет и пет. Има голяма разлика.

— Стига глупости, Гавин! Цял живот ще съжаляваш, ако не отидеш. Ако не отидеш, ще я загубиш и след двайсет години ще киснеш пак в същия този твой скапан офис, ще си се превърнал в жалък треперещ алкохолик, какъвто никой от нас не иска да става. И това ще е края, освен ако не те изритат по-рано за най-дребната глупост.

Очите на Гавин потъват навътре и придобиват стъклен отблясък и аз внезапно осъзнавам колко унизително и враждебно звучат пиянските ми дрънканици в неговите уши. Преди можеше да си позволя да говоря така за работата на хората, да ги правя на нищо, но сега всички са се вкопчили в живота си и залозите са много по-високи с възрастта.

— Не знам — казва той унило, повдигайки чашата към устните си. — Понякога си мисля, че съм роб на навиците си. Че това тук е всичко — изрича той, оглеждайки добре подредената и мебелирана стая. Чудесен единбургски викториански апартамент — еркерен прозорец, голяма мраморна камина, идеален паркет, килими, стари или имитация на стари мебели, изрядно боядисани стени. Всичко е под конец и веднага се досещаш, че именно ипотеката на това място е основната причина той да иска да остане. — Струва ми се, че съм изпуснал влака — заявява той с веселието на човек, който скоро ще бесят.

— Не, просто го направи, това е — подканям го. — Можеш да дадеш апартамента под наем и като се върнеш пак ще е твой.

— Ще видим — усмихва се той, но мисля, че и двамата знаем, че няма да го направи, тъпото му парче. Гав долавя презрението ми.

— За теб е лесно, Марк. Аз не съм като теб — почти умоляващо заявява той.

Изкушавам се да попитам как, мамка му, е толкова лесно за мен. Проблемът е в собствената му глава. Но не трябва да забравям, че той ми е домакин и приятел, затова се задоволявам само да кажа:

— Ти решаваш, приятел. Ти си единствения човек, който може да изживее твоя собствен живот и си знаеш кое е най-доброто за теб.

Той придобива още по-мрачен израз, замисляйки се над думите ми.

На следващия ден решавам, че ще изляза и ще се завъртя наоколо. Слагам шапка, за да прикрия твърде лесно издаващата ме рижа коса и очила с диоптър, които използвам само като ходя на мачове или на кино. Надявам се, че това, заедно с деветте години отгоре и по-едрата ми фигура са достатъчно прикритие. Във всеки случай, гледам да съм по-далече от Лийт — най-вероятната територия, на която мога да бъда разпознат от приятелите на Бегби, които лично ме познават. Бях чул, че Сийкър още живее в горния край на Уок и като последен глупак се отправям натам, към втората си подтискаща среща.

Долните зъби на Сийкър са хванати в метална скоба. Така усмивката му е още по-зловеща, като на онзи, Челюстта, от Джеймс Бонд през ерата на Роджър Мур. Гав Темпърли ми каза, че цял отряд от Фиф или Глазгоу, в зависимост откъде идва клюката, пристигнали и се опитали да му извадят зъбите. Радвам се, че не са успели, защото тази смъртоносна усмивка е истинско произведение на изкуството. Гав каза, че Сийкър успял да си отмъсти по най-отвратителен начин на повечето копелета, които били замесени като ги излавял в последствие един по един. Може и да са пълни глупости. Вярно е само, че той е единствения, който познавам, в чиято компания не би ме закачил никой от старата чета на Бегби. Вероятно.

Сийкър се държа с мен, сякаш никога не сме се разделяли, веднага се опита да ми пробута дрога и беше истински изненадан, когато отказах. Докато стояхме в апартамента му моментално ми светна пълната кретения на това, че се бях домъкнал тук. Със Сийкър никога не сме били истински приятели. Всичко винаги е опирало до бизнес. Той така или иначе никога е нямал приятели. На мястото на сърцето му има само един леден блок. Изненадан съм, че макар още да изглежда много едър и як, не усещам физическа заплаха от него и се чудя дали би било същото с Бегби. Най-кошмарното у Сийкър е неговата тиха, безрадостна извратеност. Той издърпва изпод кушетката нещо, което прилича на капака от кутията на Монополи, обърнат с дъното си надолу. Направо не мога да повярвам на очите си. Вътре има използвани презервативи, пълни със сперма, но оставени така съвсем съзнателно.

— Резултатите от работата през седмицата — ухилва се той с мъртвешка усмивка, отмятайки дългата си коса от лицето. Това беше едно малко гадже, което забърсах в „Дъ Пюър“ — безизразно обяснява той, сочейки един от капутите. Те изглеждаха като мъртви войници на бойно поле, като жертви на масово изтребление. Въобще и не ща да съм бил в стаята, когато са били използвани.

Никога не знам как точно да реагирам при подобни обстоятелства. Забелязвам, че на стената виси флайърът на Дейвид Холмс за гига му във „Дъ Волтс“.

— Бас ловя, че е бил як купон — отбелязвам, сочейки го. Сийкър изобщо не ми обръща внимание, сочейки друг презерватив.

— Това беше една студентка, която забих в „Събстеншъл“. Англичанка — продължава той. След миг имам чувството, че всички тези пълни използвани презервативи са всъщност жени, разтопени смалени в жалки розови парчета гума от някакъв лазерен лъч, който излиза от кура на Сийкър. — Този пък — сочи той един презерватив с кафяв оттенък, — е от едно гадже, което срещнах във Уиндзор. Шибах я във всички дупки — казва той, преди да изсъска стандартната последователност: уста, путка, анус.

Представям си Сийкър върху някакво тъпо малко момиченце — той я чука в гъза, тя скърца със зъби от болка и си спомня думите на родителите и приятелите си как се замесва с неподходящи хора — безпощаден саундтрак на болката и унижението й. Може би, дори когато всичко приключи, тя да се опита да се сгуши в копелето, за да може да излъже сама себе си, че всичко е било по нейно собствено желание, по взаимно съгласие, а не акт, сроден на изнасилване. А може би просто ще си събере моментално парцалите и ще се изпари.

Очите на Сийкър, които приличат на дупки от урина в снега, се преместват към друг капут.

— А тая беше истинска мръсна курва, която скъсах от шибане…

Сийкър е добре известен с опитите си да пристрасти гаджетата към твърда дрога. Майки Форестър и той им бутат хероин и после ги чукат докато са друсани. Двамата се кефеха да закачат гаджета за дрогата и после да ги чукат за дози. Гледам Сийкър и си мисля как хората се оставят да бъдат обсебени от злото в себе си, да ограничат и стеснят до минимум собствените си възможности за такава мизерна награда. И какво получава той от всичко това? Тек от труп.

И така, това е моята тайфа в момента: един обезверен чиновник и един стар познат дилър на хероин, с които Бегби няма допирни точки. Не, просто не мога повече, трябва да се махна оттук. Звъня на майка ми и баща ми, които сега живеят в Дънбър и се разбирам да мина край тях. Когато тръгвам Сийкър подмята:

— Ако размислиш за някоя и друга дозичка…

— Да, добре — кимам и се омитам.

Когато излизам навън поглеждам по протежението на Уок който едновременно ме привлича и отблъсква. Все едно стоиш на ръба на скала, което хем те мами, хем те ужасява. Замислям се за едно яйчено руло и чаша чай в Канаста или халба Гинес в Сентръл. Дребните удоволствия. Но, не. Поемам в обратна посока. В Единбург има достатъчно пъбове и кафенета.

Звъня на Сик Бой, който все още се опитва да открие единбургското ми свърталище, но няма начин да му се доверя, а и не искам Гав да пострада. Питам го как върви и той е във възторг от филма и напредъка на своя финансов план. После ми съобщава една наистина потресаваща новина за Тери Лосън.

— Смяташ ли този следобед да му ходиш на свиждане? — питам. Той отвръща рязко и сухо:

— Бих искал, но този следобед съм на скуош. Биръл ще ходи — обяснява и ми дава телефона на Раб Биръл. Когато се срещнахме в Амстердам, Раб ми беше допаднал. Познавам съвсем бегло брат му, още от преди години, беше свестен пич и добър боксьор. Звъня на Раб и той повтаря цялата история с Тери. Раб ще ходи да го види и затова се срещаме в Докторския Пъб срещу болницата, където той ме запознава с тези две зашеметителни гаджета — Мел и Ники.

Аз знам кои са и очевидно и те са наясно донякъде кой съм аз.

— Значи ти си небезизвестния Рентън, за когото толкова сме слушали — усмихва се Ники сдържано, големите й красиви очи сякаш ме засмукват, а зъбите й буквално приличат на перли. Усещам как отвътре ми притреперва и ме удря лек ток, когато тя докосва китката ми. После взима цигарите си и казва:

— Ще изпушиш ли една цигара с мен?

— Отказах ги преди години — обяснявам.

— Значи нямаш пороци — закача се тя. Вдигам загадъчно рамене и подхвърлям:

— Ами, само дето съм стар приятел на Саймън.

Ники отмята дългата си кестенява коса от лицето, дърпа глава назад и се смее. Акцентът й е леко носов, южно-английски, без претенциозността на баровците и без колорита на работническите класи. Тя е толкова потресаващо красива жена, че самата безстрастност на гласа й почти може да те обиди.

— Саймън. Голям образ. Значи смяташ да работиш върху филма?

— Ще се опитам — усмихвам се.

— Марк ще се занимава с финансите и разпространението. Той има много контакти в Амстердам — обяснява Раб.

— Чудо — казва Мелани с прекрасен здрав бачкаторски акцент, който сваля и блажната боя от стените.

Черпя всички с по още едно пиене. Започвам да завиждам на Сик Бой, Тери, Раб и всички, които участват в секс-сцени с тези двете и решавам колкото е възможно по-скоро да вляза в този малък клуб. Повече от сигурен съм, че Сик Бой чука едната от тях или и двете.

Време е обаче за свиждане, така че отиваме в болницата и се отправяме към отделението.

— Как си, Марк? — сърдечно ме посреща Тери. — Как е в Амстердам?

— Бива, Тери. Съжалявам за инструмента — изказвам съболезнования. Тери е друг познат от отдавна и си спомням, че винаги е бил голям образ.

— Е… Случват се злополуки. Трябва да кротувам, а е много трудно при тези готини сестри наоколо.

— Мисли в перспектива, Тери — подканям го и кимам към момичетата, които са се заприказвали помежду си. — Ще ти потрябва пак.

— Много си прав. Това е солта на живота! Бъдеще без секс… — поклаща глава той с искрен ужас и наистина ти става страшно като се замислиш.

Усещам, че Мел и Ники се хихикат, нещо заговорничат, мислят някаква пакост. После внезапно дърпат щорите около леглото на Тери. За мое пълно изумление, Ники разголва циците си, Мел я последва и те започват да се целуват бавно и дълбоко галейки се една друга по гърдите. Стоя като гръмнат и се опитвам да съотнеса това, което виждам с Единбург, който познавах от преди.

— Стига… Спрете… — пищи Тери, чийто шевове сигурно се късат, докато ерекцията му се надига под бандажа. — МАМКА ВИ, СПРЕТЕ…

— Какво казваш? — пита Мел.

— Моля… Не се майтапя… — скимти той с ръка на очите. Накрая те наистина спират, скъсвайки се от смях и оставяйки го да се гърчи от болка. Оставаме още малко, а Тери само си мечтае да се разкараме.

— Ще дойдеш ли да пийнем нещо, Марк? — предлага Мел, докато излизаме от отделението.

— Да-а, хайде да изпием заедно по едно уиски — мърка Ники. Срещал съм стотици като нея по клубовете: постоянно готови на флирт, излъчващи мощна сексуалност. В началото ти се замайва главата, чувстваш се единствен, но скоро разбираш, че те го правят с всички. Но аз, все пак, не се нуждая от подканване да се присъединя към тях. Зажаднял съм за компания, макар коремът ми да е издут и перисталтиката усилена.

— Трябва да отскоча само до тоалетната. Забравил съм какво е да се натъпчеш с къри и да се наливаш с бира.

Набързо намирам мъжката тоалетна. Помещението е голямо, има шест умивалника и шест алуминиеви кабинки. Избирам най-близката до вратата, свличайки за скорост гащи и панталони и започвам да разтоварвам. Боже, какво облекчение. Тъкмо, когато вече си бърша задника чувам някой да влиза в тоалетната и да се набутва в съседната кабинка. Тъкмо когато съседът се настанява, аз приключвам с бърсането и чувам мощна псувня, последвана от блъскане по общата метална стена. Гласът ми звучи познато.

— Ей, приятел, тук няма никакъв кенефпапир. Ще ми бутнеш ли малко отдолу?

Тъкмо се каня да кажа, да, разбира се и да наругая обслужването кенефите, когато свързвам в главата си гласа със съответното лице и кръвта ми замръзва. Не може да бъде. Не и тук. Просто не може да бъде.

Поглеждам отдолу под преградата — около десетсантиметров процеп. Хубави черни обувки. Но са напукани. А и чорапите.

Чорапите са бели.

Инстинктивно издърпвам собствените си крака встрани и гласът злобно изкрещява:

— Размърдай си задника, бе!

Треперейки откъсвам парче тоалетна хартия и внимателно я пъхам отдолу.

— Супер — изръмжава недоволно гласът.

Докато издърпвам боксерките и панталона си, отвръщам — „Няма проблем!“ с най-префърцунения възможен глас, целия треперещ от ужас. Набързо се измъквам без да си мия ръцете.

Виждам Раб, Ники и Мелани, които ме чакат до машината за безалкохолни, но поемам в обратната посока, подтичвайки по коридора. Трябваше да се измъкна. Трябва да запазя спокойствие, да наблюдавам от разстояние и да видя, кой ще излезе от вратата, да се уверя дали наистина е той или не и да приключа с това изтезание, но не, налага се да се изпаря от шибаната болница, колкото е възможно по-бързо. Онова не беше привидение. Копелето е истинско. Той е жив. Той е на свобода.

49. САМ В КЪЩИ 2

Шибаната Джун е на телефона, пили, че трябва да отида, защото Шон е претрепал Майкъл. Викам си, време е да науча тъпото малко копеленце Майкъл да не се държи като някаква шибана пикла.

— Не ме занимавай с глупости. Зает съм в момента — викам й. Ако се грижеше за децата както трябва нямаше да ги има тия проблеми.

Сега пък другата започва да се обажда.

— Какво става, Франк? Слагам ръка на слушалката.

— Шибаната Джун. Дудне, че децата се биели. Нали за това са момчетата, да й еба майката — викам и си махам ръката от слушалката.

— Просто ела веднага, Франк! — продължава да крещи Джун. — Всичко е в кръв!

Трясвам телефона и си мятам якето.

— Нали щяхме да излизаме — вика Кейт и нещо ми прави физиономии.

— На синът ми му изтича кръвта, тъпанарка такава! — викам й и отпрашвам като си мисля, че трябваше да й вкарам един, щом е толкова нечувствителна. Може и да си го изпроси някой път. Вече ми лази по нервите. Това са жените. Да, вярно, в началото всичко е чудесно, меден месец и това, но никога не продължава дълго, помни ми думата.

Бусът е прецакан и затова тръгвам по Уок и първото копеле, на което се натъквам е Малки, който излиза от букмейкърския пункт. Веднага ти става ясно накъде се е запътил, щом излиза оттам. В шибания пъб, разбира се. Сигурация. Не бях го виждал, откакто строших бутилката в чутурата на Нори.

— Здрасти, Франко! Имаш ли време за по бира?

Трябва да бързам, но ме преследва адска жажда.

— Само набързо, Малки. Семейна криза. Едната ми пили на главата по телефона, а другата ми дудне вкъщи. В пандиза беше къде по-добре.

— На мен ли го казваш — вика Малки.

Свястно копеле е този Малки. Странно, като си помисля за Нори, се сещам как навремето строших главата на Малки, беше много отдавна и заради нещо по телевизията в квартирата на Гоугс Низбет. Какво беше… А, тенис… Не си спомням кой играеше, но беше шибания Уимбълдън. Да, строших бутилката с шери в главата му. Сега това всичко е забравено, всички бяхме поркани и такива неща се случват. Вярно, Малки си го бива. Той слага две халби светло пред нас и ми разправя за някакъв тъпак Сайбо от Локхед.

— Значи, Сайбо носел автоматичен нож в джоба си. Копелето се спречкало с тайфата на Дани Съдърланд и някой от тях се пробвал да го изшути в ташаците, но не уцелил, а го праснал по джоба с ножа. Ножката му се отворила, била с ония яките големи пружини и му се забила право в ташаците.

Опитвам се да си спомня за тогава, когато му треснах бутилката в главата, на Малки, де. Дали беше заради тениса или беше скуош? Със сигурност беше нещо с някакви шибани ракети. Аз бях за едното копеле, той за другото… ебах го, всичко ми е мъгла.

Малки ми казва, че Нели се е върнал от Манчестър и е махнал скапаните татуировки от мутрата си, там с някаква си хирургична техника. Нищо чудно. Тъпакът на нищо не приличаше — самотен остров на челото, змия на едната буза, котва на другата. Ебати малоумника. Човек се чувстваше като на лунапарк с него. Копелето винаги се е мислело за голямата работа. Много гот, че се е върнал стига да не започне да се мисли за нещо, дето не е и никога няма да бъде.

След няколко бири отивам при бившата и я намирам пред стълбите да се разправя с някаква крава, която се завърта на пети и се изпарява веднага щом ме вижда.

— Къде беше! Вече чакам такси! — вика тя.

— Бизнес — отвръщам и поглеждам Майкъл. Копелето държи някаква кърпа на брадата си, която е цялата в кръв.

Премествам поглед към Шон и правя крачка към него, а той отстъпва и се свива.

— Какви ги вършиш, тъпак такъв!

Тя се намесва:

— Можеше да му пререже врата! Да му среже сънната артерия!

— Какво, мамка му, е станало?

Очите й се цъклят, сякаш се е друсала.

— Опънал тънка жица на вратата, точно на височината на врата на Майкъл! После започнал да го вика, че дават оная реклама, дето момченцето бие дузпа за Хибс срещу Хартс, за мобилните телефони. Майкъл се втурнал като луд и късмет, че оня нехранимайко не премерил добре височината, иначе щеше да го среже право във врата. Ако я беше сложил на място, щеше да му е отрязал главата!

Мисля си, много добре, просто супер, защото според мен момчето проявява инициатива, значи. Навремето като хлапета с Джоу си ги въртяхме такива. Поне момчето показва дух, желание да върши разни неща, а не да дреме пред телевизионните игри като повечето хлапета в наше време. Поглеждам Шон.

— Видях го от Сам вкъщи 2 — вика той.

Само я фиксирам тая тъпа путка Джун с ръце на кръста.

— Значи ти си виновна — викам й, — щом ги оставяш да гледат шибаните видеокасети!

— Аз съм била виновна, значи?!

— Да ги оставяш да гледат видео, дето им пълни главите с насилие! — срязвам я тъпата пуйка, нямам намерение да споря с нея, не и на шибаната улица. Щото ако започна, накрая тя ще го отнесе и затова на първо място се разпърдя работата помежду ни, защото шибаната крава ми пили нервите докато не издържа и не й нашокам канчето. Таксито пристига и аз се качвам.

— Аз ще го закарам да го зашият, ти се разкарай — казвам й, защото не искам да ме виждат с тоя боклук, мамка му. Хората може да си помислят, че пак сме се събрали! Винаги съм казвал — не глозгаш стари огризки като можеш да си позволиш меню в Макдоналдс.

Определено изглежда като крек-курва, да, сигурно се друса и то пред шибаните дечица… но, не, тя даже не знае какво е крек, просто така си изглежда — като изцеден лимон.

Дръпвам Майкъл в таксито и отлепяме, оставяйки я да стои на улицата. Малкият още държи кърпата на брадичката си. Не е редно, не е редно Шон да му погоди чак такъв номер.

— Бие ли те много брат ти? — питам.

— Да… — отговаря Майкъл, а очите му такива влажни, като на момиче.

Трябва да му вкарам малко акъл в главата на това момченце, че иначе цял живот ще се мъчи. Повече от сигурно е. Няма тъпата му майка да се сети, я. Ще стои със скръстени ръце, докато не стане следващата издънка и ще ми рони крокодилски сълзи, куха лейка скапана.

— Само не ми се разревавай сега, Майкъл! От двамата с чичо ти Джоу, аз бях по-дребният и той ми ги въртеше още по-кофти. Трябва да се научиш да се защитаваш, значи. Хвани една бейзболна бухалка и строши главата на копелето докато спи, разбра ли? Това ще го вкара в правия път! При Джоу проработи, само дето аз го направих с тухла. Точно това трябва да направиш. Може и да е по-силен от теб, но не е по-силен от тухла по тимберицата!

Явно дребният се замисля сериозно по въпроса.

— А ти имаш мен, имаш кой да ти го каже, да те посъветва защото като бях на твоята възраст мен нямаше кой да ме научи и за всичко трябваше сам да се сещам. Старият копелдак, баща ми де, мамка му, му дремеше на оная работа!

Малкото копеленце се шугави нещо на седалката и гледа глупаво.

— Какво има? — питам.

— В училище ни учат да не псуваме. Мис Блейк ни казва, че не е хубаво.

Мис Блейк ни казва, че не е хубаво. Нищо чудно, че Шон се е опитал да го претрепе.

— Знам аз какво й трябва на твоята Мис Блейк — казвам му. — Даскалите хабер от света си нямат! Гледай мен! — соча себе си. — Ако бях слушал даскалите доникъде нямаше да стигна в живота!

Копеленцето се замисля, личи си. Голям мислител е дребния, като баща си. Влизаме в болницата и направо в спешното, идва някаква сестра и прави тъпия си оглед.

— Работата не може да мине без няколко шева!

— Вярно — викам. — Това и сам го знам. Нали ще ги направят?

— Да, седнете и ще ви извикам — разправя тя.

После чакаме до хиляда и едно, мамка му. Каква тъпащина, значи! Можеше да го зашият вместо да го зяпа тая пуйка! Търпението ми се изчерпва и тъкмо се каня да закарам малкото копеленце обратно у дома и там да се оправяме, когато ни извикват. Питат всякакви въпроси, сякаш си мислят, че аз съм го срязал, значи! За малко да ми кипне вече, но се сдържам, че дребосъкът да не натопи Шон, дори по погрешка!

Когато най-сетне свършваме прошепвам в ухото на Майкъл:

— И недей да портиш Шон в даскало, нито на Мис Блейк нито на някое друго копеле! Кажи им, че си паднал!

— Добре, тате!

— Заеби добре или не, само внимавай да не го изтропаш!

Викам му да стои мирен да ида да дръпна един фас в кенефа. Няма вече къде да изпушиш една цигара в наше време, ей!

Сума си време не мога да намеря кенефите и накрая трябва да катеря чак до горния етаж. Като стигам вече ми се и сере и така нататък, значи. Бас държа, че шибаната кока е била смесена с някакво разслабително, да еба. Няма начин, ще трябва да троша пак нечия тиква за това! Юрвам се в една кабинка, тъкмо свалям гащи и се настанявам, когато виждам, че няма кенефпапир. Очакваш някой да се грижи за чистотата в шибаните кенефи, а те са истинско гнездо на зарази, значи! Слава богу, в съседната кабинка сере някакво друго копеле.

— Ей, приятел, тук няма никакъв кенефпапир. Ще ми бутнеш ли малко отдолу?

Тишина.

— Размърдай си задника, бе!

Отдолу се показва малко хартия.

— Супер! — извиквам.

— Няма проблем — отвръща копелето, а гласът му един префърцунен. Сигурно е някой от тия докторите, дето не ебават никой и само се дуят, значи. Чувам как се трясва едната врата, после другата. Мръсното копеле даже не си изми шибаните ръце. Ебаси болницата!

Късмет вади педала му с педал, че не беше там като излязох! Хубаво си изтърквам ръцете, защото не съм като някоя от тия свини! Само ако разбера, че оня тъпак е зашил детето с мръсните си лапи…

50. „… печена риба в касерол…“

Тоя Марк е странна птица. Чудя се, дали не го притеснихме с това показно на цици пред клетия Тери. Чакахме го пред кенефите, но той изчезна и не дойде да пием, дори не каза едно „довиждане“.

— Може пък да се е насрал — засмя се Мел, — и да е отишъл да се преоблече до вкъщи!

После ударихме по няколко, върнах се у нас да чакам моя нещастник от Глазгоу да звънне и започнах да готвя риба в касерол, докато си дърдоря с Даян. Тя беше интервюирала за дипломната си работа момичетата от сауната — Джейн, Фрида и Натали.

Даян е доволна как се развиват нещата.

— Наистина съм ти задължена, че ме свърза с тези момичета, Ники. Вече съм събрала достатъчно за статистически валидна група, което пък придава някаква научна достоверност на тестовете ми.

Тя е умно момиче и я бива да бачка яко. Понякога й завиждам.

— Ти ще завладееш света, скъпа — казвам й. Отивам в кухнята, пълня съд с вода и пускам касетата на Поли Харви. Започвам да поливам цветята, някои от които изглеждат доста запуснати.

Чувам звъненето на GSM-а си в хола и извиквам на Даян да го вдигне. Тя мълчи известно време преди да каже:

— Съжалявам. Мисля, че грешите. Аз се казвам Даян, Ники ми е съквартирантка.

Тя ми донася телефона и чувам гласа на Алън. Явно такава треска го тресе, че не може да отличи английски от единбургски акцент. Представям си го как бачка в тъпата си банка и чака да се пенсионира със златен часовник за безупречна служба.

— Ники… Искам да те видя пак… Трябва да поговорим — мяучи той докато отивам към стаята си с телефона. Клетият Алън!

Тия задници винаги имат нужда да говорят.

— Ники? — умоляващо и с болка въздиша той.

— Алън — отвръщам, за да покажа, че го слушам, но не за дълго, ако смята да ми губи времето.

— Мислех… — казва той напрегнато.

— За мен? За нас?

— Да, разбира се. За това, което каза…

Не си спомням какво съм говорила. Какви тъпи екстравагантни обещания съм му давала. Искам онова, с което той разполага и то веднага.

— Виж, с какво бельо си? Боксерки или слипове?

— Какво искаш да кажеш? — изскимтява той. — Що за въпрос? На работа съм!

— Не носиш ли гащи, когато ходиш на работа?

— Да, но…

— Искаш ли да знаеш, с какво съм облечена?

Следва пауза.

— Какво-о-о…

Направо чувствам горещия му дъх в ухото си, клетия нещастник. Мъжете са такива… кучета. Точно това е думата. Наричат ни кучки, но отлично знаят, че това е проекция на собствената им същност: преглъщащи жадно, раздразнителни, лишени от всякакво достойнство животни, които се движат на глутици. Нищо чудно, че кучето е най-добрият приятел на човека.

— Не някое скъпо секси бельо, а избледнели протрити бикини с дупки по тях и разръфан ластик. Причината е, че съм студентка и нямам пари. Нямам пари, защото не искаш да ми дадеш една най-обикновена разпечатка с имена и банкови сметки. Аз не притежавам pin-кодовете им и не мога да измъкна нито лира от сметките. Просто искам да шитна списъка на тази маркетингова компания. Ще ми платят по петдесет пенса на име. Това прави петстотин лири на хиляда имена.

— В нашия клон имаме повече от три хиляди клиента…

— Скъпи, това прави хиляда и петстотин лири, което значи, че ще си върна всички дългове. Значи също, че съм склонна и щедро да възнаградя този, който ми помогне.

— Но ако ме хванат… — въздъхва тежко той. Постоянната агония, в която живее Алън опровергава схващането, че невежеството е блаженство.

— Няма да те хванат, скъпи — казвам му. — Ти си твърде умен.

— Ще се срещнем утре в шест. Ще нося списъка.

— Ти си ангел! Трябва да бягам, че съм сложила ядене във фурната. До утре, миличък!

Затварям мобилния и тръгвам през хола към кухнята. Даян ме поглежда над купчината от книги, която е струпала на масата.

— Проблеми с мъжете?

— Мъжете не са проблем, клетниците — казвам високопарно. — Абсолютно никакъв проблем. — Правя движение напред с таза и се хващам между краката. — Силата на вагината!

— Да-а — Даян почуква с химикалка по зъбите си. — Точно това е най-тъжното, което открих при моите изследвания. Всички тези момичета, с които говорих, те притежават цялата тази сила, силата на циците си, задниците си, вагините си, но я продават твърде евтино. На практика я дават за нищо. Това е направо трагедия, момиче — казва тя, сякаш ме предупреждава.

Домашният телефон звъни, но изчаквам да се включи секретаря и да чуя чий е гласа. В началото изобщо не мога да позная.

— Здрасти, Ники, взех телефона ти от Раб. Искам да се извиня за вчерашното си изчезване. Получи се малко неловка ситуация.

Сещам се, че е Марк Рентън и вдигам.

— О, Марк, не се безпокой за това, миличък — сдържам се да не се изкикотя, а Даян ме поглежда въпросително. — Сами се досетихме за това. Нали спомена къри? Кажи какво правиш?

— В момента ли? Нищо. Приятелят, у когото съм отседнал излезе с гаджето си и седя и зяпам телевизия.

— Значи си съвсем сам и скучаеш?

— Да. А ти какво правиш? Искаш ли да пийнем нещо?

Не съм сигурна, че искам, не съм сигурна и че си падам по Марк.

— Не, не съм в настроение да ходя по пъбове, но можеш да отскочиш насам за по чаша вино и джойнт, ако искаш — казвам му. Не, той не е мой тип, но знае много за Саймън, който пък определено е мой тип.

И така Марк пристига час по-късно и аз съм изненадана, макар и не шокирана, когато разбирам, че двамата с Даян се познават от отдавна. Единбург си е такъв — най-голямото село в Шотландия. Сядаме, пушим и си лафим известно време, като през цялото време се опитвам да насоча разговора към Саймън, но Даян и Марк са твърде погълнати един от друг. Чувствам се напълно излишна. Накрая той предлага да идем в Бенетс или Ай Би.

— Супер, става — казва Даян. Странно, тя никога не зарязва работата си така, а тази вечер смяташе да се потопи отново в дипломната си работа.

— О, не ми се излиза — казвам им. — Струва ми се, че щеше да бачкаш цяла нощ. Поне така каза, Даян — смея се.

— Не е спешно — усмихва се Даян, стискайки зъби. Докато Марк отива до кенефа, аз правя физиономия.

— Какво? — пита тя с лека усмивка.

Сключвам ръце в прегръдка около раменете си. Тя ми хвърля отегчен поглед, но около устните й играе притеснена усмивка. Той се връща и те излизат.

51. Мръсен № 18748

Рентън все още не припарва до добрия стар порт Лийт. Не мога да го виня. Той дори не ми казва къде е отседнал, макар да знам, че родителите му сега живеят някъде извън града.

Ники ми каза, че между Рентс и Даян здраво прехвърчали искри, когато бил у тях в квартирата. Очевидно навремето я е опъвал. Не си я спомням, не че бившите на Рентс са толкова многобройни, колкото са хората по следколедните намаления по Принсес Стрийт. Копелето винаги се е опитвало да държи гаджетата си далеч от мен, за да не реша да му ги измъкна под носа. Рентън винаги е имал склонността да се вживява във връзките си, дори понякога е изглупявал от любов. Но каква трябва да е тази жена, щом излиза с този риж чекиджия?

Скрийл ме уреди с още едно гадже, Тина, която беше значително по-малък проблем от дебеланата и ми даде пълен списък на всички с абонамент за мачовете за сезона. Също ми сподели и че е таен привърженик на Селтик. Ето това става като се следва политиката за равнопоставеност при назначаване на работа.

Седя си в пъба и съм напълно щастлив, въпреки групата дребни кретенчета, които още висят край джубокса. Тоя Филип нещо се е надул, виждам го вече няколко пъти да си говори с Бегби. Очевидно е решил, че е голямата работа, но поне се държи с повече уважение към мен, защото знае, че с Франко сме си близки, в известен смисъл.

В момента Филип дирижира подигравките към своя едър буцест приятел: тъпия Къртис със заекването, който винаги е обект на шегите им. Копелетата искат да се покажат пред малките тъпи пички, които са довлекли със себе си, но цялата веселба пада доста малоумна.

— Той е шибан педал — подмята един от компанията, а друг кретен започва да се тресе от хилеж сякаш има нервно разстройство Ние определено не бяхме толкова застреляни и задръстени на тази възраст.

— Не съм! Н-н-н-не с-с-съм п-п-педал! — извива нещастника Къртис и се втурва към тоалетните.

Филип вижда, че ги гледам, обръща се към гаджетата, после към мен и казва:

— Може и да не е педал, но е девствен. Не го е правил досега! Кандис, защо не му пуснеш? — пита той малоумното девойче до себе си.

— Майната ти — отвръща тя и ме гледа притеснено.

— О, девствеността — усмихвам се. — Не я похабявайте! Истинските проблеми идват след като я загубиш — казвам им, но само си хабя остроумието с тия тъпаци.

Отивам и аз до кенефа да пусна една вода, а там още е Къртис, да-а, този определено не е от най-блестящите умове. Всъщност самото му съществуване дава основание на хора като анархистите да заявят, че не съществуват добри закони. Например, законът срещу кръвосмешението съществува, за да не се подмотват такива като него наоколо. Това е, кретенията го мъчи момчето и май си е нещо близък със Спъд, което е напълно логично. И какво се получава? Под моя шибан покрив съм събрал двойник на Бегби и Двойник на Спъд! Копелето Филип и приятелчетата му явно постоянно тормозят Къртис. Както навремето аз правех със Спъд в училище, после долу на реката, после в Линкс и на железопътната линия. Странно, мисълта за това ме кара да се чувствам малко гузен. Пичът пикае точно до мен и ме поглежда с усмивката на роден идиот, целия на тръни и страшно притеснен. Аз неизбежно свеждам поглед и поглеждам оная му работа.

Оная му работа!

Най-големият чеп на света! Имам предвид кура, а не Къртис.

Приключвам с уринирането и оглеждам своя собствен пенис изтръсквам го и го прибирам. Не мога да гледам как той прави същото. Този имбецил има по-голям чеп от моя! По-голям от на когото и да било! Как е възможно да се прахосва така подобно нещо! После, отивайки към умивалника, небрежно подхвърлям:

— Как вървят нещата, приятел? Къртис беше, нали?

Пичът се обръща и ми хвърля притеснен поглед. Той идва до съседния умивалник, спечен от ужас.

— Д-д-добре — отвръща той. Очите му сълзят, той постоянно мига, а дъхът му е кошмарен, сякаш е смукал собствения си немит кур, което в неговия случай е напълно възможно, дори при проблеми с гръбнака. Сигурно коремът му е пълен със застояла сперма, пресечена от евтина бира и кофти дрога. Смрадта е точно като от ония химически кенефи по рейвовете или големите рок концерти. Но аз продължавам да мисля за инструмента на този идиот.

— Движиш със Спъд, а? — питам и без да изчакам отговор, добавям: — Със Спъд сме големи приятели още от деца, да знаеш!

Тоя Къртис ме поглежда внимателно да види дали не го будалкам. Не че щеше да разбере.

— А-аз х-х-харесвам Спъд — казва той и добавя с горчивина, — т-т-той единствен не ми се подиграва…

— Пич на място е Спъд — кимам и като го слушам как заеква, се сещам за онази стара антивоенна песен: „средната възраст на американските войници беше д-д-д-деветнайсет“.

— Той разбира, че човек понякога се стяга — обяснява малкият пич с големият…

Приятел на Спъд! Господи, мога да си представя разговора помежду им! „П-п-понякога с-се ст-ст-стягам“. „Не бой се, и аз съм така. Вземи си няколко хапчета и ще се оправиш“. „Добре, супер.“

Аз не бързам, кимам съпричастно докато си плакна ръцете и боже мой, тоя вонящ кенеф има нужда от едно хубаво измиване. Не плащаме ли на чистачите за това? Не, животът би бил твърде прост, твърде не-шотландски, ако хората вършеха работата, за която им се плаща. А този притесненият, той какво би трябвало да върши?

— Няма нищо лошо в това, човек да се притеснява и да е срамежлив. Всички сме били така — лъжа. Слагам ръцете си под сешоара. — Дай да те черпя едно пиене — усмихвам се, отръсквайки капчиците по кожата си.

Пичът обаче не е очарован от офертата.

— Няма да се върна там — казва той, сочейки ядосано към вратата, — само да ми се подиграват!

— Знаеш ли какво, приятел, аз ще отскоча до Кейли да обърна една бира. Имам нужда от почивка. Защо не дойдеш с мен?

— Добре — съгласява се той и се измъкваме през страничната врата направо на улицата. Студено е и вали суграшица. И това ми било пролет! Пичът е, както казват, само кур и кости, все едно всеки залък, който слага в устата си се натрупва право в кура му и никъде другаде. Сигурно като се изпразни с огромния си чеп, после трябва да изпие кофи вода, за да не се дехидратира напълно. Адамовата му ябълка адски релефно изпъква, жълтеникавата му кожа е цялата в петна… определено не е някоя филмова звезда. Но в света на порното се търси друго…

Влизаме в топлия, гостоприемен Кейли пъб с горяща камина и аз слагам няколко бири и брендита пред нас в един тих ъгъл.

— И сега, кажи защо тия твои приятели непрекъснато се заяждат с теб…

— З-з-защото съм с-с-рамежлив… и з-з-заради з-заекването ми…

Размишлявам върху проблема, откривайки, че ми е трудно да запазя безпристрастния тон преди да продължа:

— Заекването ли те прави срамежлив или си срамежлив, защото заекваш?

Къртис вдига рамене.

— Ходих на лекар и ми казаха, че е на н-н-нервна почва…

— Добре де, защо си толкова нервен? С нищо не се различаващ от приятелите си. Не си нещо с две глави да кажеш. Всички се обличате еднакво, друсате се с една и съща дрога…

Копелето навежда глава и сякаш не протичат никакви мисловни процеси под тази бейзболна шапка. После казва с измъчен шепот:

— Н-н-но… не и щом не съм го п-п-правил, а т-те вс-всички са г-г-го правили…

Средната дължина при шотландския махленски чекиджия е д-д-деветнайсет инча…

Тук определено нищо не мога да кажа. Просто кимам колкото се може по-състрадателно. С нарастващо притеснение осъзнавам, че тия копеленца дори не са достатъчно големи да се чукат законно, камоли да пият в пъба. Слава богу, че на стената виси тапията от шефа на полицията Ленъкс.

— Ф-филип си м-мисли, че е ж-ж-железен, защото движи с Б-б-бегби. Преди ми б-б-еше най-д-д-добрият приятел. Може и да съм с-с-срамежлив с гаджетата, но не съм п-п-педал. Дани… Спъд, той разбира, че може да се с-с-рамуваш като си с н-н-някое гадже, което х-х-харесваш.

— Значи не си чукал някое гадже от тия, дето се влачат с вас?

Физиономията на пича става мораво червена.

— Не, н-н-не… не съм…

— Толкова по-добре за тях. Ти ще ги разкъсаш с твоя инструмент — кимам надолу. — Не можах да се сдържа и го видях, приятел. Бас държа, че са те кърмили до късно! Да имаш италианска кръв? — питам.

— Не… Ч-ч-чист шотландец съм, з-з-значи. — Той ме поглежда сякаш може да съм някой скрит педал.

Копелето, може да се каже, е пълен пацифист във войната между половете. Гаджетата вадят голям късмет, защото с оръдие като неговото досега да ги е разбил.

— Не може да не ти се е отварял някой сгоден случай… — подмятам.

Това вече напълно го изважда от равновесие, очите му започват па сълзят и той изплюва, заеквайки камъчето:

— Б-б-бях с… с… с… едно гадже и т-т-тя ми в-в-вика, че ми б-б-бил много г-голям и ч-ч-че съм бил из-из-изрод…

Егати късмета вади нещастника — първият му шанс за секс да се падне с някаква малоумница.

— Няма такова нещо, приятел. Тя е изрод, тъпата му путка заспала — поклащам глава. Раменете му сега са провиснали безпомощно надолу, очите му се стрелкат нервно, а дъхът му би накарал всяка жена да предпочете да засмуче ануса му, отколкото да го целуне. Бас държа, че всичко е заради някаква кикимора, която така и не е разбрала, че изпуска шанса на живота си.

— Виж, сещаш ли се коя е Мелани?

Малкият леко се ободрява.

— Тази дето прави домашно порно с вас на горния етаж?

Мамка му! Никой не трябваше да знае! Поемам си дълбоко въздух и устоявам на изкушението да го попитам кой ни е изтропал.

— Да, същата — казвам тихо.

— Д-да, в-в-виждал съм я.

— Харесваш ли я?

Малкото копеле пуска умислена усмивка.

— Да, в-в-всички я харесват… и онази другата, дето се и-и-и-зразява о-о-особено — казва той мечтателно.

Нека копелето първо да проходи преди да го карам да тича, така да се каже.

— Добре, защото и тя те харесва. И двете те харесват.

Нещастникът се изчервява.

— Честно — уверявам го.

— Н-н-не… П-п-подиграваш се…

Просто няма достатъчно часове в денонощието, за да постигнеш желания ефект с това момче.

— Виж, приятел, аз съм полу-италианец, от майчина страна. Ти католик ли си?

— А-а-ами, да, н-н-но никога не ходя на ц-ц-цър…

Правя жест да замълчи.

— Не е важно. Заклевам се в майка си, че Мелани те харесва и би искала да се пробваш заедно с нея в един от тези филми — изправям се с цялата си сериозност и отивам да взема още пиене. Нека копелето помисли върху това. Когато се връщам, той се кани да каже нещо, но имайки предвид колко време ще отнеме, бързо го прекъсвам:

— И освен това ще ти се плати. Ще ти платят да опънеш Мелани, а и други гаджета. Не просто домашно порно, а истински порно-филм. Какво ще кажеш?

— Ти се ш-ш-шегуваш…

— Несериозен ли ти изглеждам? Моят водещ човек, Тери, е временно неспособен и ни е нужна свежа кръв. Ти си човекът! Да ти се плати да изчукаш Мел! Хайде, човече, какво повече искаш?

— Ами, п-п-просто си п-п-падам по Кандис — опитва да се защити той.

Още един романтик. Колко тъжно.

— Виж, приятел, знам, че приятелите ти се подиграват — соча навън. — Но бъди сигурен, че и гък няма да могат да ти кажат като станеш порно-звезда с топ-пички на твое разположение. Помисли си — намигвам, обръщам си пиенето и зарязвам нещастника да се заеме точно с това — с мислене.

Когато се връщам в Съншайн, Спъд седи в ъгъла, напълно игнориран от Али. След известно време той се надига, прави опит да й даде някакви пари, а тя му казва да си ходи. Той е много зян и изглежда като пълна отрепка. Видът му е на долно кокаиново деграде. Маста по косата му е толкова много, че би могъл да снабдява всички ресторанти в Лийт, където се пържи нещо. Клепачите му са толкова отпуснати, сякаш са постоянно затворени, около очите му има огромни черни кръгове като гигантски шайби, кожата, подобна на съсухрила се палачинка е набраздена от напукани кръвоносни съдове. Здрасти хубавецо! Ето иде благоверния Али, какъв чудесен избор, миличка! Оставям те сама за няколко години и гледай какво се случва. Толкова си снижила критериите си, че просто си се превърнала в пълна комедиантка. Но никоя друга — от Марти Кейн до Френч и Соундърс, та чак до Керълайн Ерн не е предизвиквала толкова смях, колкото ти, когато влезеш в някой бар с това чудо под ръка. Копелето сега повишава глас и предчувствам, че намесата ми само ще усложни нещата, затова правя тайно знак на Али да го разкара.

Виждам Къртис, който се връща и демонстративно отбягва приятелчетата си, а онзи Филип бива избутан, когато се пробва да го прегърне приятелски през рамо. Вместо това той се запътва право към Спъд и го подпира на излизане от пъба. Моята нова звезда. Новият Тери!

Мо и Али изглежда се справят толкова добре, до степен, че дори не бяха забелязали отсъствието ми. Решавам да се възползвам и да опитам отново късмета си като се измъквам навън през страничната врата, завивам зад ъгъла и се качвам в апартамента си. Тъкмо се каня да си пусна някое видео на Ръс Майер за вдъхновение, когато забелязвам отражението си в огледалото на стената. Скулите ми доста са изпъкнали. Да-а, очевидно отслабването върви доста добре.

Шаймън, поздравления за ушпехите в твоето нашинание с Филма!

Блаходаря, Шон. Порнографията никога не ми е била иштиншка шлабост, но винаги шъм ошенявал един добре направен филм, да не говорим ша един хубав шадник.

Всичко върви по ноти. Почти всичко. Сещам се, че Мо ми каза, че Бегби пак е идвал да ме търси.

Разбира се, проверявам зеления GSM за съобщения и намирам SMS от „Франк“, както обича да се подписва той.

Много добре знам, „Франк“. И този някой трябва да бъде Рентън. Има и друго съобщение от Сийкър. SMS-ите са ги измислили за хора като него, човече.

Дрога. Добре. Останал ми е много малко прах. Вадя пакетчето и правя една тлъста линия, която ми идва точно навреме. Сега наистина се нуждая от цигара. Паля и димът влиза толкова леко и свежо след коката.

Поглеждам в огледалото, взирам се в дълбочина.

— Виж, Франко, време е двамата да поговорим открито, да попрочистим малко атмосферата. Ти си се вманиачил по Рентън. Вярвам, че ще оцениш откровеността ми. Нека бъдем честни и да си признаем, че работата не опира само до пари. Ти си в положението на отритнат любовник. Разбира се, всички в Лийт го знаят. Добре, да приемем, че си луд по него. Като беше на топло и чукаше ония момченца в пандиза, сигурно си виждал само него, нали? Страшно съжалявам, че не потръгна между вас. Странно, мислех, че ти си активния в тази двойка и го вкарваш на Рентън. Но май съм сгрешил. Явно ти си пискащата, ронеща сълзи кучка, превита одве, докато той подготвя задника ти и ти го вкарва дълбоко, а ти само скимтиш и се гърчиш като курва с обратна резба…

Звъни се на вратата.

Отварям и самият той от плът и кръв е пред мен.

— Франко… Тъкмо си мислех за теб… Влизай, приятел… — заеквам точно като Къртис.

По погледа в очите му усещам, че той е прочел мислите ми.

Дали не съм говорил прекалено високо… Не, разбира се… Но ако е творил капака на пощата да ме шпионира… и гласът ми се е чувал в коридора…

— Шибания Рентън… — изсъсква той.

О, господи, мили боже, моля те, не ми причинявай това…

— Какво? — успявам да изгъргоря.

Бегби надушва, че нещо не е наред. Той ме гледа по оня гаднярски, преценяващ начин и тихо казва:

— Рентън се е върнал. Видели са го.

И нещо в главата ми, някаква първична същност крещи: действай, Саймън! Действай! Действай за Шотландия, не, по-добре нека бъде Италия.

— Рентън? Къде? Къде е това мръсно копеле! — И в този момент виждам Ада, дълбоко зад зениците вторачени в мен и се опитвам да гледам със също толкова омраза, но това е все едно да гасиш доменна пещ с воден пистолет. Всеки момент очаквам да нападне като кобра и се моля: мамка му, нека го направи веднага, да ме избави от мъките, защото дори и след такава доза кока не мога да издържам повече.

Бегби задържа погледа ми и слава на всички богове, гласът му се снижава в тихо съскане.

— Надявах се, че ти ще можеш да ми кажеш къде е копелето!

Плясвам се по челото и започвам да ходя нервно, навивайки се на Рентън за всичко, което шибанякът ми е причинил. Спирам рязко и соча към Франко, да, соча го побеснял, защото без онова копеле, чантата нямаше да изчезне и да, той е виновен за всичко.

— Бегби, ако копелето наистина е тук, искам си парите… — После набързо обмислям как Франсоа ще приеме моя малък етюд и добавям, прокарвайки длан по челото си: — А аз тъпака едва свързвам двата края и се опитвам да правя филм…

Точно в целта. Франко изглежда удовлетворен от моята реакция очите му се присвиват още.

— Имаш ми шибания GSM! Ако Рентън се свърже с теб, веднага звъниш!

— И обратното, Франко — казвам му, къпейки се в беса си подклаждан с пълна сила от действието на коката, усещам мощта на чистото презрение и убедителността на жестовете си. — И да не си посмял да го докоснеш преди да си получа парите, плюс компенсацията… Тогава вече прави с него каквото искаш… Можеш да разчиташ на пълно съдействие!

Явно съм изглеждал достатъчно достоверно, защото Бегби казва:

— Добре! — Обръща се и тръгва да излиза.

Рентън. Не мога да повярвам, че крия мръсното копеле. Не за дълго обаче. Банковите сметки вече са оправени. Веднъж да приключа с филма и всеки ще тръгне по пътя си.

Тръгвам след Франко надолу по стълбите, а той се обръща и пита:

— Къде, на майната си, си тръгнал?

— Ъ-ъх… Връщам се в пъба. Бях се измъкнал за малко и се връщам.

— Чудо! Ще черпиш по бира! — казва той.

И така, този еталон за тъпота ме последва и се налага да пия с него на бара. Получавам, все пак, един бонус — пакетче с кока от него, което ще ме изкара поне докато ида до Сийкър. Но положението не е розово. Поне Спъд се разкара, но не и без да разреве Али. Този бълхарник подкопава работната дисциплина сред персонала, мамка му.

Бегби още е обзет от мания-гранде, плещи за пощенски пратки, от което пулсът ми рязко се учестява. Той продължава да каканиже как Рентън е извратен педал — сладка музика за моите уши. О, така ми се иска да се срещнат с Рентън, само от любопитство, за да видя докъде ще стигне Франко. Изненадващо той ме пита за филма.

— Ами — отвръщам, карайки я внимателно, — всъщност, правим го главно за забавление, Франк.

— А тия порно звездите, мъжете де, техният дали е… имам предвид, дали трябва да им е с определена дължина?

— Не е задължително. Е, очевидно, колкото е по-голям, толкова по-добре — казвам му.

Франко се хваща като орангутан за пакета и го подрусва, от което ми се сгадява.

— Значи аз сигурно ставам!

— Да, но най-важното е способността да го надървяш пред камера. Някои копелета с големи патки не успяват. Най-важно е да си постоянно одървен, затова Тери е толкова подходящ… — Спирам, защото забелязвам, че Франко ме гледа с бясна омраза. — Добре ли си, Франк?

— Да… Просто си мислех за оня мръсник, Рентън… — казва той, обръща на екс чашата си и започва да дрънка за децата си и как Джун не се грижела за тях като хората. — Само виж вида й, като от Аушвиц. Изглежда сякаш мие крек, значи…

— Така е. И Спъд вика, че много е затънала и съвсем се е стопила. Пушенето на крек има тоя ефект. Имам предвид и аз дърпам от време на време по някоя линийка, но лулата те изсмуква — обяснявам му, наслаждавайки се, докато топя Мърфи в тази каша.

Бегби ме гледа в пълен потрес, кокалчетата му побеляват от стискане на чашата. Поемам си дълбоко въздух, очаквайки експлозията.

— Лулата… крек… Джун… ПРЕД ШИБАНИТЕ МИ ДЕЦА?! Веднага забелязвам каква възможност ми се отваря и продължавам:

— Виж, Спъд каза, че е „мил“ с нея. Казвам ти го, само защото трябва да знаеш, заради децата и така нататък…

— Така значи! — изревава той, поглеждайки към Алисън, която изглежда напълно съсипана. — МЪЖЪТ ТИ Е МРЪСНИК! ШИБАНО БЕЗПОЛЕЗНО ДЕГРАДЕ! ДОЛЕН НАРКОМАН! ТРЯБВА ДА ПРИБЕРАТ ДЕЦАТА ВИ В НЯКОЙ ДОМ, МАМКА МУ!

След което Франко излита от бара, Алисън стои като гръмната за секунда-две и после избухва в сърцераздирателни хлипания, а Мо тръгва да я утешава.

— Какво… — циври тя. — За какво говори… Какво е направил Дани…

Налага се да поема бара докато се разиграва тази мелодрама.

Доволен съм, че маймуноподобното същество Бегби се е разкарало, независимо, че персоналът ми отново е изваден от строя. Следващият клиент на конвейра за изгубени души, който се води за пъб, е не някой друг, а самия нещастник Пол, моето приятелче от „Лийт срещу Дрогата“, който сякаш носи цялата мирова скръб върху плещите си. Избутвам го в едно тихо ъгълче на пивницата и той започва направо да плещи за парите.

— Залагам главата си, Саймън!

Аз обаче съм брутално откровен:

— Затваряй си устата иначе край с жалката ти кариера, заклевам се! — След като вече съм уточнил най-важното, приемам по-лъчезарно отношение. — Виж, Пол, не се безпокой! Ти просто не разбираш от този бизнес. От моята индустрия. Ще върнем шибаните пари — весело припявам, изпитвайки огромно удоволствие, че съм запазил изцяло разсъдъка си, докато всички край мен напълно са го загубили.

Какъв малък екскремент е само този Пол.

— Ето, това е един човек, който разбира от икономика — усмихвам се, когато старият Еди влиза в кръчмата с нос, вирнат нагоре като римски император. — Как е, Еди, приятелю?

— Бива — промърморва Еди.

— Чудесно, чудесно! — усмихвам се. — Какво ще пиеш? За сметка на заведението, Ед — казвам му.

— Щом черпиш, нека бъде халба специално пиво и голямо уиски Граус.

Дори просташките волности на тоя креслив алкохолик не могат да ми развалят настроението днес.

— Разбрано, Едуардо! — усмихвам се и подвиквам към стария бойлер. — Мо, моля те, скъпа! — Кимам към Пол и после се обръщай към Ед. — Отварям стария си приятел Пол на някои търговски номера — Извинявай, Еди, а ти в кой бизнес беше преди, че съм забравил?

— Бях китоловец — отвръща старата развалина.

Морски човек! Е, здравей, моряко или по-точно здравей, творецо на китова мас…

— Така, така. А, познаваше ли Боб Марли?

Старият труженик на морето клати отрицателно глава.

— По корабите не съм срещал никой Боб Марли. Не и по мое време, значи — казва с цялата си откровеност Ед и обръща голямото уиски на екс.

— Твой ред е, Пол — усмихвам се лъчезарно, — смятам, че можеш да вземеш още едно на Ед. Отличителен белег за цивилизоваността на едно общество е отношението към по-възрастните, а ние в Лийт сме на светлинни години пред останалия свят в това отношение. Съвършено прав ли съм или просто точен, а, Ед?

Еди гледа агресивно Пол.

— Ще пия едно уиски, но да е Граус — предупреждава той смаяния рекламен сутеньор, сякаш прави огромна услуга на нещастника.

Не обръщам внимание на мяуканията на тоя юпи-педал, зарязвам Мо и Али да се наслаждават на горчилката в живота, защото в пъба влиза Тери Лимонадения.

— Тери! Изписаха ли те?

— Ъхъ — хили се той. — Ама още трябва да взимам ония хапчета и да внимавам.

— Чудесно! Какво ще пиеш?

Настроението ми още повече се повишава! Скоро ще разполагам с пълен отбор. Алекс Маклийш?

Това е от решаващо значение, Саймън. За жалост, в наши и само с една единадесеторка нищо не можеш да постигнеш. Трябва да имаш поне четиридесет в резерва, които са готови за действие.

— Заради шибаните хапчета не мога дори да пия — пъшка Тери, прокарвайки ръка през тези ми ти къдрици. Мустакът а ла порно-звезда, който си пусна на майтап е обръснат.

— Леле, Тери, какъв кошмар, братко! Никакво чукане, никакво пиене — смея се, кимайки към приятелчетата на Ед, които ближат по половин бира в ъгъла. — Но, така ще се подготвиш за бъдещето, така да се каже!

— Да-а — въздъхва печално Лимонадения, докато наблюдавам оня чекиджия Пол, който вече е осъзнал, че цяла вечер бих могъл да го отбягвам и е решил да си бие шута, излизайки със смачкан фасон от пъба.

За да ободря Тери, го завеждам в офиса и правя няколко „пуделски краченца“ от пакетчето кока, което ми остави Бегби. Съобщавам му за височайшето посещение на Монсеньор Франсоаз Бегби и бялата благодат, която е оставил. Тери дърпа след мен своята линия и аз се разпалвам да дрънкам за филма. Той обаче гледа нещо неспокойно.

— Добре ли си, Тери?

— Не… кура ми… сигурно е от коката, адски боли и целият пулсира.

Клетият Тери превит одве изскача от офиса. Наистина е тъжна гледка да видиш един някога толкова горд мъж, лишен от своята мъжественост. Започвам да се тревожа за сексуалния живот на Мелани и й звънвам, считайки, че би било добре да я запозная с младия обещаващ Къртис.

52. КРЕК КУРВА

Бесен съм! Заслужава да я убия! Безотговорна, калпава майка! Да, ще си го получи, кучката… но пък хлапетата не трябва да ги пращат в дом и ако майка ми не ще да ги вземе… ще се наложи да я стегна, защото аз и Кейт не можем да ги гледаме… МРЪСНА ШИБАНА КУРВА!

Заради нея ме наваля и скапания дъжд, все едно съм бил под душа. Целите ми обувки се напълниха като прескачах шибаната локва от запушената канализация. Когато се връщам вкъщи, само си мятам якето, изритвам мокрите обувки и слагам новите Тимбърленд патъци.

— Къде отиваш, Франк? — провиква се Кейт.

— До оная шибана наркоманка, курвата, дето гледа синовете ми!

Шибан дъжд! Направо може да те побърка. Всички копелета смъркат от студа, но половината ги е стресъл колумбийския грип, който пък се причинява от много смъркане. Сик Бой е най-зле в това отношение, не че имам нещо против някое и друго дръпване, но не и миене — крекът е за загубеняци, не и пред моите собствени шибани синове!

Стигам при нея и тая ме гледа с такъв поглед, сякаш има наглостта да отрича. Само отивам при дребните.

— Обличайте се, отивате на гости!

Няма начин да ги взема при нас с Кейт. Забрави. Чудя се дали старата ще ги иска като разбере каква е работата, като види в каква опасност са.

— Какво… Какво има? — пита Джун.

— Ти, ти, мръсна шибана курва, стой настрана от мен, казвам ти — само я предупреждавам. — Търпението ми е на изчерпване и не отговарям какво мога да направя, ако си отвориш голямата шибана наркоманска уста!

Тя ме познава достатъчно добре, за да разбере, че не се шегувам, очите й се разширяват, а лицето й става като тебешир. Само я виж, пълна развалина, как не съм го забелязал по-рано? Чудя се от колко време е всичко това! Децата са почти готови и питат:

— Къде ще ходим, тате?

— При баба ви. Тя поне знае как се гледат деца — поглеждам я. — И не ходи да се друса с наркомани.

— Какво искаш да кажеш? Накъде биеш? — има наглостта да пита мръсната брантия.

— Отричаш ли? Отричаш ли, че шибания Спъд Мърфи е бил тук миналата седмица?

— Беше… но нищо не е станало. Освен това не е твоя работа — казва и очите й светкат от злоба.

— Да мие пред собствените ми деца? Не било моя работа?! — Обръщам се към хлапаците. — Вие двамата! С майка ви имаме разговор. Излезте на стълбите и ме чакайте! Хайде, изчезвайте!

— Да мие… да… но… — вика тя. — Просто ми трябваше малко помощ…

Двете дребни копеленца се измъкват и аз я фиксирам.

— Ще ти дам аз едно миене! На ти едно МИЕНЕ! — прасвам я в мутрата и от носа й шурва кръв. Сграбчвам я за косата, толкова и е мазна, че трябва да я навия около юмрука си, за да я хвана както трябва. Тя пищи, аз я дръпвам до мивката, слагам тапата и пускам кранчетата до край докато се напълни. Потапям я до врата и крещя.

— МИЕНЕ, ЕТО ТИ МИЕНЕ!

Тя успява да си измъкне главата, плюе кръв и вода и се мята като риба на сухо. Чувам глас. Майкъл е застанал на вратата на кухнята и вика:

— Какво правиш на мама, татко?

— Мия й главата! Разкарай се на стълбите! Изчезвай да не дойда!

Копеленцето се изпарява и аз пак я натапям в мивката.

— ЩЕ ТИ ДАМ ЕДНО МИЕНЕ, МРЪСНА КРЕК КУРВА, СЕГА ЩЕ ТЕ ИЗМИЯ ЕДНО ХУБАВО!

Издърпвам й главата от мивката, но мръсната откачена курва сграбчва малкото ножче за зеленчуци и ми го забива право в шибаните ребра! Изпускам я, а тя взема, че строшава една чиния в главата ми! Вкарвам й един здрав, тя пак се просва и пищи. Докато се търкаля по земята успявам да извадя ножа от себе си. Навсякъде е омазано с кръв. Сритвам я и я зарязвам свита на топка, изскачайки на стълбите. Точно отсреща, една дърта кикимора е застанала на вратата и е обгърнала децата с ръце.

— Хайде момчета — викам им, но те само си стоят, затова сграбчвам Майкъл, нямам време за губене, а шибаната Джун се е изправила на крака и излиза на площадката, започва да ми крещи и вика на старата отсреща:

— ИЗВИКАЙ ПОЛИЦИЯ! ТОЙ СЕ ОПИТВА ДА МИ ВЗЕМЕ ДЕЦАТА!

— Мамо! — пищи оня лигльо Майкъл. Шон трябваше наистина да му откъсне главата, сигурно дори не ми е син, такова дребно педалче и му прасвам един шамар с обратното на ръката, а тя го сграбчва и двамата почваме да го дърпаме. Копеленцето квичи, аз го пускам и те двамата се пльосват на стълбите. Старата пачавра отсреща се цепи и двама полицаи притичват право по стълбите.

— Какво става тук?

— Нищо. Гледайте си работата — викам им.

— Опитва се да ми вземе децата! — пищи тя.

— Истина ли е? — пита ме по-дъртия от двамата.

— Тези деца са мои! — репча се.

Дъртачката отсреща се намесва:

— Той бие момичето, видях го! И малкия! Мръсник! Знам го много добре!

По-старото ченге ми разправя:

— Сър, ако не излезете на улицата, ще ви арестувам и ще ви обвиня в нарушаване на реда! А ако тази дама повдигне обвинение, смятайте, че сериозно сте го загазил!

Пада още крещене, но си тръгвам, защото не искам да ме окошарят заради тази мръсница. А ченгетата ме гледат, все едно съм някакъв шибан боклук! Не трябваше да удрям Майкъл, но тя е виновна, да ме докара до такова състояние. Ще ида право в Социални грижи и на всички ще им стане ясно, че тя е тази, дето се друса, курва с курва, при това пред децата…

Ако са решили да арестуват някой, да вземат да приберат оня от Сам Вкъщи 2. Знам, че като се е снимал в тия филми и той е бил дете, но не мога да си го представя как спи спокойно сега.

53. „…дори отпуснат беше повече от трийсет сантиметра…“

Отивам у Саймън. Всичко е с главата надолу, но не ми пука. Скачам върху него и притискам устни в неговите. Той е напрегнат, скован.

— Ей, чакай, имаме гости — казва той. Влизаме навътре и на кожения диван седи един млад пич, който съм виждала в пъба на Саймън. Едно от онези леко враждебни присъствия в сянка, което забелязваш с ъгълчето на окото си. Сега обаче той прилича на най-обикновен тийнейджър: длъгнест и отпуснат, миризлив, пъпчив и нервен. Усмихвам му се и виждам как лицето му става пурпурно, очите му се навлажняват и клетникът отмества поглед.

Продължаваме да го гледаме и аз се чудя какво прави той тук. Саймън мълчи. На вратата се почуква, отивам да отворя и влизат Мел и Тери. Тя ме целува, влиза, прегръща Саймън и сяда до Дългуча.

— Как е, Къртис, миличък?

— Д-д-добре — отвръща той. Тери още е доста унил.

— Това е Къртис — казва ми Саймън. Той ще се присъедини към групата. — Момчето едва пуска усмивка и си мисля, че всичко това е някаква шега. После Саймън поглежда Мел и пак мен, обяснявайки: — От този необещаващ материал искам вие, дами, да направите най-темпераментния жребец, роден някога в Лийт. Е като не броим, разбира се, златните хитове — Саймън скромно се покланя и отстъпва назад.

— Той е голямо момче — киска се Мел, — ако разбираш какво имам предвид.

— Покажи й, Кърт, не се срамувай — насърчава го Саймън, отправяйки се към кухнята.

Аз и хвърлям един поглед, докато той разкопчава колана и си отваря ципа. След това започва да вади онова нещо от боксерките си, вади, вади и то не свършва. Дори в отпуснато състояние пенисът му е повече от трийсет сантиметра и виси надолу, почти до коленете му. Онемявам. А дебелината му… Никога не съм се вманиачавала по размери, но това тук… Пичът определено е вътре. Повече от половин метър, как би могъл да бъде вън? Девствен (докато Мелани не го е докопала, бас държа), почти изрод, но определено човекът за нашето шоу.

Саймън го инструктира да се избръсне долу, че да му изглежда още по-голям, както правят истинските порно звезди.

Тери се намесва:

— Внимавайте да не стане някоя беля с бръсненето. Нима ще му се доверите да размахва бръснач около подобна забележителност?

— Намерил се кой да говори! Махнаха ли ти шевовете?

Само се чудех как ще го възбуждаме, за да играе, но предполагам, че Мел е напред с материала.

— Аз ще му помогна с бръсненето — обажда се тя.

Явно нямаме проблеми в това отношение. Саймън ме привиква в кухнята.

— Мел го оправи снощи, така че тя поема попечителството — потвърждава той. — Трябва да го разглобим и после пак да го сглобим, но с друг имидж. Трябва да направим една Елайза Дулитъл от него. Не само по отношение на техниката. Всеки тъпак може да се чука и всеки идиот с достатъчно навит партньор може да изпълни всички пози — хвърля кос поглед той през вратата към Тери. — Господи, колко сме заслепени от любовта си към секса. Трябва обаче да го преобразим напълно, да го превърнем в чувствително човешко същество. Дрехи. Излъчване. Поведение. Маниери.

Кимам в съгласие, но първо се налага да се заемем с малко истински бизнес. Казваме на останалите да ни чакат в пъба и Саймън подава на Къртис опакована кутия, докато дългучът излиза през вратата.

— Това е подарък, отвори го!

Къртис разкъсва хартията и отвътре се вижда безвкусната, мъртвешка глава на надуваема секс-кукла.

— Името й е Силви. За упражнения през дългите самотни нощи, макар да ми се струва, че отсега нататък едва ли ще разполагаш с много такива. Добре дошъл в Седем тека!

Клетият Къртис не е много наясно какво да прави със Силви, докато тръгва надолу с останалите. Саймън ми казва да поостана, за да обсъдим онова, което той нарича „далаверата“.

Успяхме да се докопаме до двата списъка, всеки на отделен диск. Бащата на Раб ни помогна да ги съединим като ги прехвърли в един и същи формат. Оказа се, че от притежателите на сезонен абонамент за мачовете на Рейнджърс, 182 имат открити банкови сметки в Клайдсдейл Банк. От тях 137 са тези, чийто PIN-код е 1690. Въобще не мога да разбера как Саймън би могъл да знае това, макар, че най-търпеливо ми бе обяснил, както и Раб, а после и Марк, но все още не мога да го разбера. Въпреки курса на Маклимънт далеч не мога да вникна в шотландския манталитет и култура. От тези 137, 86 използват Интернет, за да управляват сметките си.

Най-важното е, че парите в тези 86 сметки варират от 3 216 лири на червено до 42 214 на плюс. Саймън ми обяснява, че той и Марк са влезли в системата на Клайдсдейл. Използвайки PIN 1690 са издърпали 62 412 лири от по-големите сметки и са ги прехвърлили в швейцарска банка в Цюрих, осведомява ме той и прави две линии кока.

— Не си падам — казвам и вадя хартийките си за цигари и тютюна от чантата си.

— О, знам. И двете са за мен. Имам две ноздри — обяснява той. — Е, поне засега. След три дни голямата част от парите, без 5000 лири ще бъдат прехвърлени в друга швейцарска банка, Banque De Zurich, на името на Банана Адзури Филмс.

— Значи отиваме да празнуваме в пъба?

— Не-е-е… — казва Саймън. — Финансовата част се управлява от теб, мен и Рентс. Ние сме единствените, които знаят за това. Не го споменавай пред никого — предупреждава ме той, — или ще ни натикат на топло за дълго време. Ще държим парите в тези сметки, те са много повече, отколкото ни трябват за филма. Ще идем при другите по-късно. Засега аз, ти и Рентс ще го отбележим в тесен кръг.

Аз съм във възторг, ликуваща и леко притеснена в какво точно сме се забъркали. Тръгваме и се срещаме с Марк в ресторант Кафе Роял, където си взимаме стриди и поръчваме бутилка Боланже. Марк налива шампанското по чашите и прошепва към мен:

— Справи се брилянтно!

— И вие двамата се справихте чудесно! — отвръщам, но този път наистина ме втриса от шубе. — Цялата работа е само между нас — настоявам нервно и Марк кима в съгласие. — Което означава, че Даян не трябва да знае нищо?

— Напълно вярно — тържествено заявява Марк. — За подобно нещо затварят и изхвърлят ключа. Чакайте, а Раб? — добавя загрижено той. — Той сигурно знае нещо след като взе информация за компютърните програми от своя старец.

— Раб е пич — казва Саймън, — но понякога го раздава доста пуритански и сигурно ще се подмокри, ако разбере мащаба на измамата. Но той смята, че сме източили кредитната карта на някакъв кретен — нищо повече. Освен това му платих за услугата. С това въпросът е приключен — усмихва се той, а после безгрижно запява някаква странна песничка, която не бях чувала.

— Обичам Шотландия — възторгва се Саймън и отпива от шампанското. — Има безброй малоумници, които вярват в пълни глупости, че е толкова лесно да се изкарат пари. Целият номер със Селтик срещу Рейнджърс15 е най-голямата далавера измислена някога. Става дума за патент, който да източи не само тия тъпаци, а и техните деца и децата на техните деца. Франчайз нон-стоп! Мъри, Макен — тия момчета много добре знаят какво правят.

Марк ми се усмихва и се обръща към Саймън.

— Сега като сме богати, надявам се твоята отдаденост на киното да не се е разколебала…

— Ни най-малко — отвръща Саймън. — Сега разбирам, че не е само до парите. Всеки задник може да прави пари. Става дума да създадеш нещо, което да прави още пари. Става дума за изява, за самоосъвременяване, за това да покажем на мамините синчета, родени със сребърна лъжичка в уста, че можем да правим всичко, което и тия задръстеняци могат. И дори по-добре.

— М-м-м — казва Марк, — да пием за това! — и вдига чаша.

Саймън не казва нищо, само стиска устни и ме гледа, сякаш се готви за откровение, което му е неприятно. После казва с лек упрек в гласа:

— Никакво безразборно харчене, Ники. Аз ще контролирам портфейла, така да се каже. Когато имаш нужда от пари, само ми казваш!

Не знам защо изобщо вярвам на Саймън. Не смятам дори, че той и Марк си вярват един на друг. Но на мен почти не ми пука за парите и другите подробности. Харесва ми играта. Чувствам се жива!

— Както и да е, ако ни хванат, само трябва да завъртиш очи пред съдията и да кажеш, че си била изиграна от двама зли далавераджии от крайните квартали, а ние с Рентс ще потвърдим, нали Марк?

— Определено — отвръща той и си долива шампанско. След това отиваме в Рикс Бар на Хановер Стрийт.

— Това не е ли Матиас Джак? — Саймън сочи един тип в ъгъла.

— Не е изключено — казва Марк и поръчва още една бутилка шампанско.

Накрая на вечерта със Саймън се връщаме в неговия апартамент и цяла нощ се чукаме като животни. На следващия ден се връщам у дома доволно изморена, протъркана и възпалена, отивам на лекции и след това отбивам смяната си в сауната. Когато се връщам Марк е в апартамента, седи и говори с Даян. Той набързо ме поздравява и си тръгва.

— Та каква е цялата работа? — питам я.

— Той е стар приятел. Ще излизаме утре пак.

— Само заради доброто старо време?

Тя се усмихва загадъчно и повдига вежда. Цялата някак лъчи и се чудя дали не са правили секс.

По-късно Саймън, Раб и аз отиваме в Нидри, където ме беше водил и преди, за да огледаме техниката за монтаж. Нямах представа, че места като Нидри съществуват в Единбург, всъщност никъде преди не бях виждала такива. Пичът, който движи това малко предприятие е стар приятел на Раб от дните, когато се е влачил по стадионите с футболните хулигани. Повечето от тях сега явно са станали предприемачи, а съответния Стийв Байуотърс прилича повече на социален работник, отколкото на бивш ултрас. Тия момчета, екс приятели по агитка са като масоните.

— Значи, тук има всичко, за да се свърши работата — казва той, изрядно спретнат като проповедник в някоя секта.

Когато си тръгваме Раб подхвърля:

— Няма грешка, а?

Сик Бой поклаща глава:

— Да, но да го направим в Амстердам. Законът за порнографията, нали се сещаш?

— Как ли пък не! — смее се Раб, но подозирам, че Саймън има нещо наум.

54. Мръсен № 18749

Сити Кафе е пълно с клъбъри, които се мотаят и чакат да започне купона. Влизат Къртис и компания, които ме канят да седна при тях. Засядаме до групичка очевидни студенти, които са потънали в разискване на тъпи теории за световни конспирации и страшно се палят кой е умрял и кой не: Елвис, Джим Морисън, принцеса Даяна. Хлапашкото им чувство за безсмъртие не им позволява да повярват, че някой наистина е напуснал купона. Отцепени в свят на буржоазни фантазии, отричащи смъртта.

Някои от децата на предградията, като Филип например, се подсмихват ехидно на дивотиите им. На тях им е ясно, че това са пълни глупости. От ранна възраст в този град те са видели достатъчно смърт, а СПИН епидемията през осемдесетте напълно ги е лишила от такива невинни представи. Странно, но и нашето поколение изпитваше същото като тези деца от предградията. Но с подтискащите мисли вече е свършено, поне за мен.

— Тия са по-умрели от баба ми — викам на единия от студентите и дребосъците с пръстените здраво се изсмиват и се хвърлят да се обясняват с възпитаниците на университета.

Докато тече тази размяна на реплики, аз привличам вниманието на Къртис.

— Погледни приятелчетата си. Твоите хора направо побъркват студентчетата. — Той бавно свежда глава. — Сега превърти напред двайсет години и ми кажи кой ще има хубава къща, работа, бизнес, пари, кола и кой ще живее в някой вертеп на социални помощи?

— Тези вдясно ще са добре… — кима Къртис.

— Знаеш ли защо?

— Защото имат образование.

Не е зле.

— Да, и това е част от цялата работа. Някакви други причини?

— Защото имат богати родители, които ще им дадат пари, за да започнат? Контакти и така нататък?

Това момче не е толкова тъпо, колкото си мислех.

— Умно, Кърт, умно. А сега събери две и две и ми кажи какво следва?

— Не знам.

— ОЧАКВАНЕ! Те ще имат всички тези неща, защото очакват да ги имат. Как биха могли да очакват нещо друго? Такива като теб и мен НЕ ОЧАКВАТ подобни неща. Ние знаем, че за да ги получим трябва яко да бачкаме. Що се отнася до мен, свръх-интелигентен, но не достатъчно квалифициран човек, аз нямам достъп до този живот. Защо си мислиш, че се налага да движа в средите на черната икономика и в периферията на обществото? Защото си падам по забавните образи? Защото сводниците, курвите и дилърите са мой тип хора? Не си познал. Занимавал съм се със сводничество, обири, кражби, измами с кредитни карти и дилърство не защото ми харесва, а защото не мога да вляза в легитимния бизнес на ниво, положение и възнаграждение, които считам адекватни на знанията и уменията си. Аз съм трагично объркан човек, Кърт, трагично объркан. Но това може и ще се промени — обяснявам и поглеждам часовника си. Скоро е време за начало на снимките. — А, и още нещо — обръщам питието си. — Вече използва ли куклата, която ти подарих?

— Ъ-ъх… — казва той, страшно притеснен. — Спука се.

— Спука се! Мамка му, да можех и аз така да ги пукам като ги чукам! — изсмивам се в обърканата му физиономия.

Всички допиват питиетата си и отиваме в клуба на Ен-Сайн. В началото правим малко снимки на дансинга с клъбъри в действие. Раб снима Къртис, който танцува с приятелите си, после обръща камерата към Ники, която говори с Мел и след това се отправя право към него. Тя започва да танцува пред дългуча, после го издърпва за ръка и го отвежда в офиса, който Карл е опразнил за нас.

Когато клубът затваря се хващаме за същинската работа е се приготвяме да заснемем една от ключовите сцени. Раб и приятелчетата му разполагат оборудването в офиса.

— М-м-мислиш ли, че Ни-к-ки н-н-наистина ме харесва — пита Къртис.

— Какво искаш да кажеш?

— Ами, м-м-мисля, че с-с-се държат добре с мен, само з-з-защото ти си им к-к-казал!

— Ако искаш да не те харесват не ги гледай с тия умилни погледи. В теб е силата, запомни го! — натъртвам.

— Н-н-но, г-г-гаджетата не… — през лицето му преминава спазъм, — не… м-м-ме х-х-харесват!

— Малките задръстени курви не те харесват, да. Но те още не са дорасли. Гаджетата, които са преминали през своя Пилриг16, свеждат нещата до най-важното. А ти го имаш в изобилие. На длъж и шир — хиля се.

Кърт тръгва да пикае пак от нерви, а аз се приближавам до Ники.

— Опитай да накараш Къртис да се чувства желан. Самочувствието му е ударило дъното.

Когато дългучът се връща от кенефа, Ники отива при него и я чувам да казва:

— Къртис, нямам търпение да ме изчукаш!

Този недорасляк с провиснала челюст само примигва и се изчервява.

— К-к-какво и-и-искаш да к-к-кажеш?

Просто не мога да се сдържа и започвам да се превивам от смях.

— Ти си гений, Къртис! Комедиен талант! Тази реплика влиза в сценария! — И започвам да дращя по моето копие.

След като съм нахъсил моите звезди, Раб ми кима и сме готови да започваме.

— Така, приятели, това е най-ключовата сцена във филма! Тук „Джоу“ печели баса срещу „Там“. Къртис, в тази сцена на твоя образ „Кърт“ му е за пръв път, така че не се притеснявай, ако си нервен, така и трябва да бъде — от теб се очаква именно това. Само искам вие двамата да повторите това, което казахте преди малко. Така. Ники, вкарваш го в офиса, затваряш вратата и казваш…

— Искам да те чукам — провлачва Ники сладострастно, гледайки Къртис.

— Къртис, а ти казваш…

— К-к-какво и-и-искаш да к-к-кажеш?

— Великолепно! После Ники, ти го отвеждаш до бюрото. Къртис, остави Ники да води. Готови! Да започваме!

Разбира се, нищо не се получава толкова добре колкото спонтанното изпълнение, но след много опити успяваме да направим няколко използваеми кадъра. Сега вече и шестимата братя са изчукани, като единствения проблем е, че пениса на Тери не се е възстановил достатъчно за аналното чукане. Няма място за притеснение, имам една идея.

55. Курвите на Амстердам т.6

Вече казах на Мартин и Нилс, че се нуждая от малко почивка. Казах на Катрин, че трябва да се върна до вкъщи и да се видя с нашите. Но каквато и да считах, че е причината за настоящото ми състояние на духа, друга беше същинската причина. Даян Кулстън.

Тъкмо вече мислех, че не мога повече и пак се възбуждах и така почти цяла нощ върху резервното легло на Гав. Опитът ми подсказва, че това няма нищо общо с любовта и емоциите, че е просто реакция между две чужди тела, намиращи се в близост едно до друго. И потенциалът на подобно привличане бързо се изчерпва. Но майната му на опита. Така че това е всичко, което правихме миналата седмица, обикновено у Гавин, но той все още не знаеше.

Тази сутрин тя е сложила моя Т-шърт. Винаги е някак гот да видиш някое гадже да прави това. Мотаем се из кухнята и си правим тостове и кафе. Гав влиза, готов за работа. Вижда я, обръща глава и излита от кухнята. Аз викам след него да се върне, просто не искам, да се чувства като на гости в собствения си дом.

— Гав! Ела тук!

Той послушно се връща обратно.

— Това е Даян — представям я. Даян се усмихва и протяга ръка. Той я стисва и пийва малко чай с тост с мен и да, гаджето ми. Но аз продължавам да мисля за Катрин и какво да кажа на Даян. Все още тази мисъл ме мъчи, когато я оставям и тръгвам към града.

Когато нещо толкова нормално започне да ти се струва необичайно, значи си водил преебан живот. В Принсес Стрийт Гардънс съм със снаха си Шарън и племенницата си Марина, която не бях виждал до този момент. За пръв път от години виждам и Шарън. Мисля, че последния път беше в кенефа на погребението на брат ми, когато я чуках докато още беше бременна с Марина.

Не само, че не изпитвам никаква емоционална връзка с човека който съм бил тогава, но дори не мога да си представя какво е представлявал той. Сигурно се самозаблуждавам, разбира се, човек никога не може да бъде сигурен, но такова е усещането. Дали все още щях да бъда същия човек, ако бях останал тук? Сигурно не.

Шарън е надебеляла. Тялото й е тапицирано с тлъстини. Старата Шарън, чувствената, похотлива Шарън с големите цици сега е увита в килим от телеса. Не мога да си представя как й изглеждам аз, това си е неин проблем, просто съм откровен в негативната си реакция. Щом се разговаряме обаче, изпитвам вина заради собственото си отвращение. Тя е свястна жена. Седим и пием кафе, Марина се вози на въртележката, възседнала някакво конче със зловеща мутра.

— Жалко, че нещата между теб и онова момче не са потръгнали — казвам й.

— Да, разделихме се миналата година — Тя пали цигара „Регал“ и ми предлага, но отказвам. — Той искаше деца. А аз не искам още едно — обяснява тя и добавя: — Но вероятно не е само заради това.

Седя и бавно кимам, чувствайки се едновременно незаинтересован и сконфузен както винаги, когато хората изсипват най-съкровените си тайни върху главата ти още от самото начало.

— Случва се — свивам рамене.

— А ти, как е при теб? Има ли някой?

— Ами, малко е сложно… Миналата седмица срещнах една жена… — обяснявам и лицето ми странно се озарява, а по устните ми се Плъзва усмивка като си я представям, — …с която се познаваме от преди. А и в Холандия има друга, но там нещата се клатят. Всъщност, там е приключено.

— Същия стар Марк, а?

Винаги съм си падал по по-продължителните връзки, отколкото по авантюрите за една нощ, без да блестя особено в нито едно от двете. Но когато срещнеш някой, без значение, колко пъти си се дънил навремето, винаги си мислиш… да. Толкова сме преизпълнени с надежда, че даже не може да почакаме малко.

— Виж… — пресягам се и бъркам в чантата си, откъдето вадя един плик. — Това е за теб и Марина.

— Не го искам — казва тя и го избутва.

— Не знаеш какво има вътре.

— Знам. Пари?

— Да. Вземи ги!

— Не.

Опитвам се да разбера какво си мисли.

— Виж, знам какво се говори за мен в Лийт.

— Никой не говори нищо за теб — казва тя с тон, който се предполага, че трябва да ме успокои, но всъщност е страшно шибано подкопаващ егото ми. Не може да не…

— Не са от наркотици. Кълна се. От моя клуб — обяснявам, опитвайки се да преглътна иронията на подобно твърдение. Всеки, който печели от нощен денс-клуб дължи парите си, макар и индиректно, на наркотиците. — Нямам нужда от тях. Искам да направя нещо за… племенницата си. Моля те — примолвам се и продължавам притеснено да се обяснявам: — С брат ми бяхме много различни. И двамата бяхме откачалки, но по различен начин. — Шарън ми се усмихва, в отговор й отвръщам със същото, странно разнежен при спомена за лицето на брат ми Били, за това как се биеше заради мен и внезапно съм обхванат от разкаяние, че може би е трябвало да бъда по-благосклонен към него. По-малко критичен, по-освободен и така нататък. Но това са глупости, човек е бил това, което е бил и си остава това, което е. Майната им на угризенията. — Странно, но това, което ми липсва сега от него не е споменът, не е това как е било помежду ни, а възможността нещата между нас да потръгнат по-добре. Променил съм се в толкова много отношения. Сигурно и с него щеше да е така.

— Може би — казва тя внимателно и с очевидно съмнение, макар да не разбирам дали има предвид него, мен или и двама ни. Поглежда плика и го опипва. — Сигурно вътре има стотици.

— Осем бона — казвам й. Очите й за малко да изскочат.

— Осем хиляди лири! Марк! — Тя снижава глас и се оглежда наоколо като в шпионски филм. — Не можеш да се мотаеш по улиците с толкова пари! Могат да те пребият и какво ли не…

— Тогава ги внеси в банката. Виж, няма да ги прибера и ако не ги вземеш остават на масата. — Тя се опитва да каже нещо, но аз я изпреварвам. — Виж, нямаше да го направя, ако не можех да си го позволя. Не съм тъпак.

Шарън прибира плика в чантата, стисва ръката ми и в очите й проблясват сълзи.

— Не знам какво да кажа…

Това е сигнал да се измъквам. Казвам й, че ще заведа Марина на Играта на играчките, докато тя отскочи до банката и по магазините. После докато вървя по улицата, хванал за ръка хлапето, започвам да се чудя какво ще се случи, ако се натъкна на Бегби. Обхваща ме параноя, че ще направи нещо на детето или на Шарън и аз моментално хващам такси до Доминиън, защото вероятността да срещнеш Франко в Морнингсайд е минимална. Когато филмът свършва, отвеждам Марина обратно в апартамента на Шарън.

После докато вървя към моста Джордж IV забелязвам друго познато лице да се изнизва от… не, не може да бъде… не и от библиотеката! Тръгвам зад него и го хващам за яката с полицейска хватка. Той подскача като опарен, но когато вижда, че съм аз, целият грейва в усмивка.

— Марк… Марк, човече… Как си?

Влизаме в най-близкия бар да се почерпим. Иронията е, че бара се казва Мърлявия Мърфи, стар прякор на Спъд, с който всички го дразнеха. Докато слагам двете халби Гинес пред нас, не мога да не забележа, че Спъд изглежда толкова зле, колкото и преди. Той започва да ми разказва за този свой проект да напише история на Лийт, което направо ми отнася главата. Не само защото звучи интересно, а самата идея за Спъд като писател е убийствена. Но той говори за книгата адски разпалено и после минаваме на хора и спомени.

— Как е Суони? С този крак едва ли движи много наоколо — казвам.

— Суони е в Тайланд — отвръща Спъд.

— Майтапиш се… — оставам потресен за втори път. Суони постоянно раздуваше как ще иде там, но изобщо не мога да си представя, че го е направил.

— Да-а, котакът успя! — кима Спъд, явно не по-малко впечатлен от мен. — На един крак и така нататък…

Известно време приказваме за Джони Суон, но има друго нещо, което наистина искам да знам и питам колкото се може по-небрежно:

— Кажи Спъд, а Бегби излезе ли от пандиза?

— Да. Навън е от сума си време! — обяснява Спъд и на мен ми прималява. Лицето ми изтръпва, ушите ми звънят. Не мога да се концентрирам върху това, което Спъд говори, а главата ми започва да се върти. — Още след Нова Година. Котакът дойде вкъщи оня ден. По-откачен от всякога, значи — казва сериозно той. — Дръж се далече от него, Марк, той не знае за парите…

— Какви пари? — отвръщам с невъзмутима физиономия.

Спъд пуска огромна щастлива усмивка и ме прегръща. За хърба като него здраво стиска. Като ме пуска, очите му са пълни със сълзи.

— Благодаря, Марк — казва той.

— Нямам представа за какво говориш — вдигам рамене и замълчавам. Ако наистина не знаеш нещо никой не може да го изкопни от теб. Дори не питам за състоянието на имунната му система, нито пък тази на Али и детето. Сик Бой е патологичен лъжец, но вече не е нито толкова добър, нито толкова забавен. Поглеждам часовника в пъба.

— …виж, приятел, трябва да вървя. Имам среща с едно гадже.

Спъд ме поглежда малко тъжно и явно премисля нещо.

— Виж, котако, знаеш ли, значи, дали не би могъл да ми направищ една услуга?

— Разбира се — кимам с нежелание, опитвайки се да отгатна с колко ще ме ужили.

— Разбираш ли, Али и аз… ъ-ъх, ще се местим. Ще остана малко у едни приятели, но не мога да взема котака. Би ли го взел за известно време?

Чудя се какъв точно котак има предвид, после стоплям, че говори за истински котарак. Просто не мога да понасям тези създания.

— Съжалявам, приятел… Не си падам по котките… Освен това живея у Гав.

— А-ха… Разбирам — казва той толкова тъжно, че не мога да го оставя така и звънвам на Даян. Питам дали не си пада да погледа временно един котарак. Даян приема офертата съвсем спокойно и дори ми казва, че Ники и Лорън са мислили да вземат котка, така че дори ще им дойде добре да пробват. Казва ми, че ще говори с тях и съвсем скоро след това ми звънва обратно.

— Твоят котарак е уреден с временно убежище! — заявява тя. Спъд е очарован и уточняваме час, в който да занесе съществото на Толкрос. Оставям Спъд и тръгвам в същата посока, но чувствам как грозен гняв се надига в мен и ме яде отвътре. Стягам се и звъня на моя бизнес партньор по мобилния.

— Саймън, как върви?

— Къде си?

— Не е твоя работа. Сигурен ли си, че Бегби е още в пандиза? Един човек ми каза, че е излязъл.

— Кой ти каза такова нещо? — чуди се невинно той. Претенциозният Сик Бой разиграва открита шотландска душа.

Много неубедително.

— Няма значение.

— Глупости. Още е на топло, доколкото знам.

Лъжливо копеле! Прекъсвам разговора и потеглям надолу към Грасмаркет и после през Уест Порт към Толкрос, а в главата ми се блъскат трескави мисли, стомахът ми се гърчи от кошмарни чувства.

56. „…преметнат върху раменете ми“

Явно съм се привързала към Запа, котаракът, за който се грижим. Започнах да правя котеробика след като го видях по Ченъл Фор миналата седмица. Първо правя трийсет клека с него, преметнат върху раменете ми и после придържайки го отдолу по трийсет маха на всяка страна.

Влиза Лорън и ме гледа направо изумена.

— Ники, какво правиш с клетия котарак?

— Котеробика — обяснявам, притеснена да не реши, че съм го ударила и на содомия. — Когато човек е зает, домашните любимци се чувстват пренебрегнати и това просто е начин хем да поддържаш форма, хем да си общуваш с животното. Едновременно се упражняваш и поддържаш близък контакт с котката. Трябва да се пробваш — казвам й, оставяйки го на пода.

Лорън поклаща глава невярващо, но аз бързам и излитам, защото днес снимаме последната порно сцена с Тери и Мел, а Къртис ще се изявява като секс-каскадьор, замествайки Тери в опасните за пениса му кадри. Тръгвам към Лийт и се срещаме в квартирата на Саймън.

По лицето на Къртис е изписана откровено тъпа усмивка. Иначе момчето е възприемчиво в сексуален аспект. Той върви по петите ни с Мел като гладно кученце, което си проси храна, а в случая чукане. Не, не е честно така. Това момче търси нещо повече. Търси любов, принадлежност, приемане. Всъщност, по своя наивен начин той ни напомня за собствените ни нужди. Той наистина иска да бъде харесван от нас. Дори да бъде обичан. Ние обаче само го дразним, макар и не през цялото време, защото злобата ни пресъхва.

Защо го дразним? Дали защото се наслаждаваме на собствената си власт или както би твърдяла Лорън, просто защото ненавиждаме това, което правим?

Не, всъщност както казах по-рано, той просто е една по-малко достолепна версия на всички нас: нещастник, който преследва нещо, което вечно му се изплъзва. Но в неговия случай, малкото копеле разполага с повече време. Може би точно това определя нашето поведение и отношението ни към него. Още го усещам между краката си. Винаги съм мислила, че съм малка и стегната отдолу, не съм и подозирала, че мога да поема такова огромно нещо. Човек често изненадва себе си.

— Харесва ли ти? — доближавам врат до лицето му.

— Да, хубаво мирише.

— Искам да ти обясня за парфюмите, Къртис, да те науча на толкова много неща. Така че, когато остарея и погрознея, а ти си все още хубав млад мъж, който отваря девиците из целия град, да не ме мразиш. Да ме помниш с добро и да се държиш с мен като с човешко същество.

Мел се усмихва и отпива от червеното си вино, вероятно не съзнавайки колко сериозно говоря.

Къртис от своя страна е ужасен от тази мисъл.

— Никога няма да се държа лошо с теб! — почти изкрещява той. Тези млади момчета, толкова сладки и чувствителни, как така се превръщат в чудовища? Макар че, когато остареят те отново стават мили за втори път. Никой явно не е казал това на Сик Бой Саймън. Къртис е толкова негов ученик, колкото и мой. И изобщо не одобрявам уроците, които му преподава.

Раб и екипът слизат и нагласят камерите. Но Къртис е страшно мил. Не иска да прави содомитски изпълнения с Мел.

— Това е адски мръсно, не искам да правя подобни неща!

— Браво, Къртис! — намесвам се, а Мел натъртва:

— Къртис, това не ме притеснява!

— Добре, да го оставим за момента! — внезапно казва Саймън и поглежда часовника си. — Хайде, отиваме на кино!

Чудя се какво е намислил, Раб протестира, но въпреки всичко Саймън ни набутва в едно такси и отиваме във Филмхаус, където има панорама на Скорсезе. Дават Разярения бик с Дениро.

На бара след прожекцията Къртис се обръща към Саймън, очарован:

— Беше велико!

Тъкмо Саймън се кани да отговори, но аз го срязвам:

— Има ли някаква причина, поради която сме тук? — питам.

Саймън не ми обръща внимание и обяснява на Къртис.

— Ти си актьор, Кърт. Дениро също. Искал ли е Дениро да надебелява като свиня за ролята и да движи месеци наред в тоя вид? Искал ли е да го млатят на ринга? — Той ми хвърля кос поглед. — Не намеквам нищо. Дали е казал на Скорсезе — „това е мръсно“ или „от това боли“ или „това е малко безчувствено, несъпричастно и някак експлоататорско“? Не. Не и не. Защото той е актьор — натъртва той. — Нямам предвид теб, Мел. Ти поне не се правиш на примадона.

Сега разбирам, че целият този цирк се разиграва колкото заради Къртис, толкова и заради мен. Манипулацията му е толкова очевидна, колкото одървения пенис на Тери.

— Ние не сме актьори, ние сме участници в порнографски филм — казвам му.

— Не. Това са дивотии на средната класа. Само културтрегерите не са осъзнали, че порното вече е мейнстрийм. Компании като „Върджин“ продават порно-филми. Грег Дарк режисира клиповете на Бритни Спиърс. Порно-списанията, мъжките списания, женските списания в тях има едно и също нещо. Дори спечената британска телевизия, въпреки жестоката цензура, се заиграва с подобни намеци. Младите хора като консуматори не правят разлика между порно и мейнстрийм забавление. По абсолютно същия начин както не правят разлика между алкохола и останалите наркотици. Ако ти става от нещо, то е о’кей, а ако ли не — не! Толкова е просто!

— Не мислиш ли, че е малко прекалено да обясняваш точно на Къртис какво мислят младите хора? — казвам, но прозвучава жалко, някак неубедително на фона на желязната му тирада.

— Казвам това, което мисля. И се опитвам да режисирам филм.

— Значи съгласието на хората няма значение за теб?

— Съгласието е разтегливо понятие. Така и трябва да бъде. Ако не е така, как бихме могли да се развиваме, да израстваме? Трябва перспективата да се променя с времето, самото понятие не може да не се развива.

— Да, но задникът ми не е разтеглив, Саймън. Приеми го. Заживей с това понятие!

— Ники, не говорим за това! Ако не желаеш да правиш аналните сцени, недей. Имаш право. Но като режисьор да този филм ей запазвам правото да кажа на една от водещите си актриси, че се държи лъжеморално и непрофесионално — усмихва се той.

Винаги прави така, постоянно пробутва и най-сериозните неща като шега. Той си мисли, че е спечелил шибания спор, но се лъже.

— Ние извършваме сексуален акт, а не имитираме секс. Най-важното в секса е взаимното съгласие. Когато няма такова сексът се превръща в насилие или по-точно изнасилване. Първият въпрос е — готова ли съм да бъда изнасилена заради филма? Отговорът е „не“ — Може други да са навити — казвам и не мога да погледна към Мел. Гледам право във Саймън. — Втория въпрос е: би ли станал изнасилвач, за да направиш този филм?

Той ме поглежда и очите му се разширяват.

— Няма да карам никого да прави нещо, което не желае! Точка по въпроса.

Почти му се връзвам, но дочувам какво говори на Къртис на задната седалка на таксито към Лийт, очевидно превъзбуден от коката като от време на време крещи нещо на Раб по мобилния:

— Чукаш с кура, но правиш любов с тялото и душата си. Курът не значи нищо. Всъщност бих отишъл и по-далеч: курът може да стане най-големият ти враг. Защо? Защото куровете имат нужда от дупка. А това означава, че жените винаги управляват положението, разбира се, ако връзката остава на чисто физиологично ниво, т.е. опира само до чукане. Няма значение колко ти е голям кура или колко добре го използваш, той си остава напълно заменим. Има хиляди, милиони курове, които се редят за твоето място и всяко по-засукано гадже с малко мозък го знае отлично. За щастие повечето не го съзнават. Та, единствения начин да измъкнеш властта в една връзка от жената е да влезеш в главата й.

Боже, бях предупредена. Значи не трябва да се тревожа толкова за задника, а за главата си.

Но сега се притеснявам наистина за задника на Мел. Искам да защитя сякаш е мой собствен. Но изведнъж се осъзнавам. Започвам да се превръщам в Лорън. Мел е навита. Дори ми бе казала, че й харесва. Връщаме се и техниката е в готовност.

Саймън дърпа още кока и го чувам как обяснява на Къртис, докато Мелани се приготвя.

— Къртис, приятел, добре се справяш с този твой инструмент. Уважаваш момичетата, в което няма нищо лошо, но тази сцена, тази сцена изисква повече разгорещяване. Чувал ли си израза „накарай кучката да страда“?

— Не, но аз харесвам Мелани…

Сик Саймън поклаща глава.

— Започни внимателно, леко, но щом вече влезеш вътре помпай здраво, помпай със злоба, те обичат болката! Понася им много по-добре, отколкото на нас. В крайна сметка, те могат да раждат, мамка му!

— Не и през задниците си — намесвам се.

Той разбира, че съм го слушала и се плясва по главата.

— Опитвам се да режисирам Кърт — озъбва се той. — Ще ме оставиш ли да си върша работата, Никола, скъпа? Ти се направи на велика за аналното, така че просто ни остави на мира!

— Накарай кучката да страда, от тия женомразки приказки ли си изхождал винаги?

— Ники, моля те, остави ме да си върша работата. Остави ме да завърша филма, за да има за какво да спорим.

Слава богу има нужда само от по един кадър за всяка от аналните позиции: една по гръб с крака прилепени към тялото, една по корем и една на колене. Когато всичко приключва отивам при Мел.

— Какво беше усещането? — питам.

— Болезнено, адски болезнено — свива устни тя и изпуска въздух през тях. — Но в същото време и готино. Тъкмо когато си мислиш вече, че е непоносимо, започва да става хубаво, а после докато ти се струва хубаво, изведнъж става непоносимо.

— Уау! — възкликва Сик Бой и я обгръща с ръка. — Чудесна работа, приятели. И последният брат си намери цаката! Ще накарам Тери да симулирате позите, Мел, а ще монтираме кура на Къртис за близките планове. Трябват ни още малко снимки за сцената с оргията, няколко ситуационни снимки, но важното е, че всъщност приключихме с братята. Седем тека са завършени!

57. Кларнет

Беше велико, човече, да срещна отново Марк, значи и още по-велико, че ме насърчи за книгата. Толкова ми беше гот като се върнах вкъщи, че макар и да бях малко скапан, извадих ръкописа и прегледах още веднъж последната глава. Рентс, така да се каже, направо ме вдъхнови, човече. Тая глава е за хероина и СПИН, за всичките момчета, дето вече ги няма — от пълните тъпаци до свестните типове, пичовете като Томи, значи.

И като я прегледах, просто не можех да повярвам, не можех да повярвам, че книгата е завършена, значи! Имам предвид, правописът не е върха, дето се казва, но те ще го оправят така или иначе, не ми се щеше да е много излъскана работата, защото на тия клети котаци в издателството няма да им остане нищо за редактиране, значи.

Тогава се усетих, че е почти сутрин и така ми се прищя да отскоча до пощата и да го пратя на издателите, ония дето публикуват всичките неща за историята на Шотландия, значи. После щях да ида и да кажа на Али за парите, да й кажа, че ще взема билети за Дисниленд, за детето и нея, както си трябва, човече. Оня ден се пробвах да й обясня за тия неща в Порт Съншайн, на Али, но тя беше много заета, аз бях мотан и не стана разговора. Тя само гледаше да ме разкара, искаше да се махам веднага, това си е. Мисля си, че е твърде късно да си лягам, трептя целия, значи, затова вземам и си пускам касетата на Алабама и малко подскачам и припявам наоколо.

Изчаквам да стане по-късно и отивам в книжарницата. Купувам голям уплътнен плик и право към пощата. Целувам пакета и го пускам в кутията.

Красота, значи!

Мисля си, че най-добре да взема малко да се спретна и да пресрещна Али като взима Анди от училище, да им кажа за Дисниленд! И може да не е парижкия, направо онзи във Флорида, човече! Там с това слънце ще бъде велико, значи, особено след това скапано време тук! Тери Лосън ми вика, че нямало грешка, супер било във Флорида, нали беше ходил преди време, значи.

После обаче си викам — заслужил съм малко разпускане, значи, едно отпразнуване за края на книгата, човече! Да! Всичките ми дългове са изплатени, имам пари, скоро с Али и Анди отиваме в Дисниленд. Само няколко бири, така да се каже. Та си мисля, къде точно да ида да го отбележа, значи. С Лийт, човек трябва да внимава, човече, Лийт не ти е Единбург! В Лийт е пълно с пъбове на всяка крачка и винаги ще се намери компания, искаш или не, но може да се окажеш в неправилната компания, значи. Човек трябва да внимава с кого празнува, човече.

От Джанкшън Стрийт завивам по Уок край Макс Бар. Поглеждам отсреща към Сентръл Бар и после нагоре към Уок, по протежението на който са наредени Бридж Бар, ЕН6, Краун, Долфин Лаундж, Спей, Каледониън Бар, Морисънс, Далмъни, Лорн, Вики, Аламбра, Волей, Балфор, Уок Ин или както му викат сега Джейнс, Робис, Шръб, Баундъри Бар, Брънзуик, Ред Лайън, Олд Солт, Уиндзър, Джо Пиърсиз, Елм… и това са само онези, за които се сещам на момента и само на самия Уок, без страничните улички. Така че, не, човече, не! Всяка пивница по Уок води до голям запой. Същото важи за Дюк Стрийт и Джанкшън Стрийт и дори и за Конститюшън и Бърнард Щрасе. Така че се насочвам към по-лъскавия, спокоен и цивилизован Шоър Бар, където един човек на словото от Лийт би трябвало да пие.

Тук всичко изглежда различно, човече, всичко е преустроено и ново — доковете са пълни с готини барове и ресторанти, пълно с големи юпи магазини. Във вестниците пишеше, че са разкарали проститутките от местата, където винаги са работили, заради оплаквания от живеещите в района. За мен това не е честно, значи, защото те винаги са си били там, а тия дето са се премествали много добре са знаели, къде отиват да живеят.

Та, влизам в този голям стар бар, целият облицован в дърво и си поръчвам една студена Гинес. Поглеждам навън — кръжат чайки и един от ония туристическите кораби влиза в пристанището.

Както си седя към мен се приближава Къртис.

— Гледам те, че влизаш и си в-в-викам… н-н-не може да е т-т-той… — мига с очи пичът и бърчи лице, — …С-с-сп-спъд не би дошъл тук.

Да, човече, истинска грешка е, че дойдох. След тази среща с Рентс снощи, алкохолът дето се вика е още в кръвта ми и само като обръщам няколко бири започвам да се чувствам бая пиян, човече. Къртис пък празнува, че е бил на някаква оргия с тия момичетата от оня филм, дето Сик Бой го прави. Адски се дразня, че Али работи в тоя пъб с всички тия хора наоколо. Понякога си мисля как той се опитва да я замеси и нея, значи и кръвта ми замръзва. Защото копелето има дарбата да кара хората да правят разни неща, които не искат да правят. Но не и Али, човече, не и моята Али. Не ща Али да ме гледа такъв размазан и разпуснат, човече, затова взимам малко кока от Къртис, че да се стегна малко преди да ида до училището.

Когато стигам там, се чувствам идеално, но по погледа на Али разбирам, че е един от случаите, когато на човек му е супер, но външно, човече, външно изглежда разбит. Тя е облечена с някакво яке с качулката и пух по ръба, което не бях виждал, пуловер, клин, ботуши. Изглежда страхотно. Дребния също е увит като пашкул, значи, шал, шапка и така нататък.

— Какво искаш, Дани?

— Здрасти, тате — казва малкият мъж.

— Как е, войниче? — викам на малкия, а после се обръщам към Али. — Страхотни новини! Имам малко пари и искам да ви водя в Дисниленд… в Париж… или Флорида, ако щеш! Свърших с книгата и я пратих на тия котаци в издателството! Срещнах и Марк вчера, Рентс така да се каже! Бил е в Амстердам сума си време, та обърнахме няколко бири! Той мисли, че идеята е страхотна, за книгата и така нататък…

Лицето й обаче не помръдва, човече.

— Дани… Какви са тия работи?

— Виж, дай да отскочим до някое кафене и да поговорим — казвам и се усмихвам на малкия мъж. — По един млечен шейк при Алфред, приятел?

— Супер! — вика той — Ама да е в Макдоналдс! Техните са по-добри!

— Не, човече, не, защото Алфред използва само най-добрите продукти, а тия на Макдоналдс са само захар, те са вредни за теб, човече, направо лоша работа. Глобализацията, човече, направо ни съсипва… — усещам се, че съм се разплямпал като луд, а Али ме гледа кръвнишки. — …но щом искаш, може и в Макдоналдс…

— Не — казва студено Али.

— О, мамо — недоволства малкият.

— Не — повтаря тя. — Много сме заети, леля Кат ни чака, а аз съм довечера на работа. — После се обръща към мен, приближава се, ама много близо, значи и прошепва в ухото ми: — Друсан си! Стой настрани от сина ми като си на тоя хал!

После се обръща, хваща Анди за ръка и си тръгват.

Анди се обръща и ми маха няколко пъти. Усмихвам се някак, човече, усмихвам се колкото мога и аз му махам, само се моля да не види сълзите ми, човече.

Забивам в Шоър. Друг пъб, какво да правя. Има много народ и свирят джаз вътре, значи. Скапан съм, няма живот в мен, човече. Мисля си само какъв е смисъла да имаш кеш, като хората, с които искаш да го похарчиш не те щат? Какво изобщо да правя с парите, значи?

Не, човече, всичко е скапано, човече.

Оглеждам музикантите, човече, едно младо гадже на кларнет, наистина е добра, такова, свири толкова красиво, толкова красиво, че ти се плаче. После гледам стария барман, добрия стар барман с тази широка усмивка, значи. И тогава ми минава онази ужасна мисъл — всички тези хора, човече, всички тук и Али, дори и малкият Анди — скоро всички ще са мъртви. След двайсет, трийсет, четирийсет, петдесет, шейсет или колкото там години всички ще са умрели. И хубавите хора, човече, и злите и отвратителните, и откачалките, всички няма да са тук, дори няма да съществуват. Всъщност съвсем скоро, почти веднага, дето се вика.

Имам предвид, за какво е всичко това тогава?

Излизам от Шоър и си отивам вкъщи. Не знам какво да правя. Не след дълго звъни Франко и ми разправя да се срещнем в Николс тази вечер. Разправя, че трябвало да говори с мен за Джун. Може и той да е забелязал, че тя никак не изглежда добре. Може пък и да му пука наистина на котака в края на краищата. Разправя, че и Втората Награда ще бъде с него. Бих се радвал да видя този писан, значи.

— Да си там точно в осем. Ще те чакам!

Замислям се, значи, но не съм много за компания, значи, точно сега. После пак се звъни и е Чизи Звярът. И то веднага след Франко. Вечер на пандизчията, значи. Чизи, значи, гледам да отбягвам злия котак.

— Жестоко си изкарахме миналата седмица, а? Няма ли да слезеш да пийнем по нещо, приятел? — вика той.

— Не, човече, разпускам малко, изпускам парата така да се каже викам и си мисля, че вече никога не искам да излизам с него. Гласът му става един такъв носов, тръпки да те побият.

— Оная вечер видях твоята госпожа, приятел, зад бара в Порт Съншайн беше. Бива си я. Разправят, че сте се разделили, а?

Усещам как се вцепенявам, човече. Мълча.

— Та, викам си, да взема да я поканя някъде навън, мой човек, а! Точно така, много ме бива по тая част!

Сърцето ми прави бум, бум, бум, бум, бум, човече, но се смея гледам да изляза от положение и казвам:

— Хубаво, де, ще дойда за по бира. Ще ми дойде добре. Пак ще сляза към града. Знаеш ли какво, дай да се срещнем в Николс на Джанкшън Стрийт. На бара има няколко готини гаджета. Една поне ще се навие, така да се каже.

Той се хваща.

— Ето така те харесвам, Мърфи. В колко?

— Осем.

Но аз не смятам да ходя, не и в тоя помиярник на Джанкшън Стрийт. Ще ида в Порт Съншайн по-късно да държа нещата под око, така да се каже.

58. ЧИСТ БОНУС

Измъквам навън това копеле Втората Награда, след това се обаждам и на Мърфи да дойде, защото искам да се разровя до дъно в тия лайна за Джун. Някои копелета нещо не са наясно или се опитват да ме пързалят. Приятели. Никой не ти е приятел, колкото повече остаряваш. Втората Награда се върти около масата за билярд и ми се налива с доматен сок като някой педал. Ще му дам един доматен сок на копелето. Ебати анти-социалния тип.

— Тия дрънканици за алкохолизма са пълни чекии! Човек може да изпие една бира! Няма да умре от бира, я! Една шибана бира!

— Не, не мога да пия, Франк, така каза докторът — вика той, а очичките му светкат по оня смахнат начин като на ония с промитите мозъци, светкат с онова дето му викат божия светлина. Божия светлина, оная ми работа!

Да се кланяш на всички тия лайна!

— Какво разбират тия шибаняци? Казали на майка ми да спре цигарите. Пуши ги по шейсет на ден. Вика — „Кво ще правя сега, Франк, така си успокоявам нервите. Само цигарите помагат, тия хапчета за нищо не стават“. А аз само й разправям — „Да не си се смахнала, че ще отказваш фасовете“. Та тя ще изпадне в шок, човече и ще гушне букета, ако ги спре. Ако нещо не се е строшило няма кво да се оправя, значи, така й казах. Значи и ти можеш да пийнеш една бира.

— Не, не мога.

— Виж кво, взимам две бири и толкова — казвам и отивам при Чарли, който е на бара и грабвам две халби светло. Само да смее копелето да не я изпие. Няма да си харча парите за пиене, дето ще се хвърли, я! Тъкмо занасям бирите и гледам някакво копеле влиза в бара, но не е шибания Спъд. Викам на Втората награда да разбие топките:

— Готви се да умреш, копеле! — майтапя се.

Пак си мисля за скапаната си майка и как се опитах да й направя услуга. Не че изобщо й дреме на старата. Поне не и докато го има шибаното бинго. Ако зависеше от мен, досега да съм ги затворил тия места — само загубено време и пари, значи. Не е като залаганията на коне, никакво забавление, значи!

Както и да е, Втората Награда го отнася. Бия го първата игра, разбиваме за втори път и продължавам да гледам към вратата. Мърфи никакъв го няма.

— Не си я и докоснал тая бира, копеле! — викам на Втората.

— Не, Франко… Не мога, човече…

— Не можеш или не искаш — гледам го в очите. После, по някаква причина се обръщам и гледам оня пич, дето си седи на бара и чете резултатите от надбягванията в Рекърд. Има нещо познато. Знам го от пандиза, там ми казаха какви ги е вършил. Тоя е шибан изверг! Помня всичките копелета, направил съм го професия да помня лица, значи! Всички се пробват да ми избягат, защото знаят, че искам да ги погледна право в очите! Какво точно беше направил тоя? Не мога да се сетя. Само е важно, че тоя е изрод и животно. Гледам го как си седи копелето, седи си там, в същия шибан пъб, където сме и ние с Втората Награда, просто си седи на бара и чете шибания Рекърд!

Чарли на бара му сервира бирата, все едно е някакъв нормален човек, а тия дъртите копелета в ъгъла ме зяпат. Такива едни здрасти-здравей, нахилени и така, но ме гледат по същия начин както гледат и онова копеле! Просто бивши пандизчии, само това виждат те. А не съм като оня изрод и никога няма да бъда! А той си пие биричката и хич не му пука! Ходи по улиците, върти се край училищата, причаква децата и ходи по тях…

Да, това е ситуацията, оглеждам тая помийна дупка наоколо и да, тук в моята кръчма седи един шибан изверг! И има наглостта да си пие бирата!

— Това там е извратено животно — викам на Втората награда, който реди топките — Изпуснат звяр, гаден изверг! — казвам му.

Втората Награда ме поглежда така, сякаш няма намерение да прави нищо. Тия приказки за християнство и опрощение съвсем са му прецакали главата. Всички наоколо са се смахнали, мамка му!

— Човекът просто си пие пиенето, Франк. Остави го на мира, приятел! Хайде! — разправя ми той и бързо разбива, защото знае, че ще ида при оня извратен урод.

Какво им става на всички, а?

Втората Награда ме гледа и мига, сякаш е разпознал тоя ми поглед, снижава глава и казва:

— Ти си наред, Франк! — но аз изобщо не го слушам, защото гледам право в оня на бара.

— Изрод, животно — викам на Втората Награда, навеждам се с щеката и ме прерязва болка, заради раната от ножа, дето Джун ми го заби. Само стискам зъби и вкарвам една зелена в джоба, представяйки си, че е главата на оня звяр. Търпението ми е на изчерпване, значи!

— Добър удар, Франко — казва Втората Награда, или нещо подобно, но не го чувам, защото пак фиксирам копелето на бара.

— Може да е тръгнал на лов за малки момченца, мамка му. Може да е тръгнал и по моите деца — изсъсквам и този път тръгвам към бара.

Втората Награда само скимти един такъв:

— Франко… хайде… — И хваща недокоснатата си халба. — Хайде да си изпием бирата! — Но вече е късно за такива глупости, той знае, че не го слушам, а след няколко крачки съм право пред извратения звяр.

— Шест, шибано шест, шибано шест! Числото на Звяра — прошепвам бавно в ухото на копелето.

Той рязко се извръща. Гледа сякаш го е чувал и преди. Тогава го фиксирам с поглед, зяпам го сякаш надничам право в душата му, виждам целия му шибан страх, но виждам и друго — шибаната смрадлива гнилост в това копеле, сякаш надничам и в себе си сякаш имаме нещо общо. Трябва да действам, да действам веднага преди другите също да са го видели, защото аз не съм като тоя звяр, просто няма начин.

Това, което виждам в него…

Цялата му представа за себе си, изградена чрез терора над всички останали, цялата се срутва както си стоя пред него, аз, някой, който смътно помни като Бегби. Да, той е изплашен, гади му се от ужас и болка, някакво перверзно, сладко гадене. Умът и тялото му играят всякакви номера. И копелето вижда ефекта на собствената си власт върху другите, усещайки моята върху себе си. Той усеща абсолютната свобода на победения, свободата на пълната и тотална капитулация пред волята на друг. И всичко е далеч над насилието, дори и над секса; някакъв вид любов, перверзно тщеславие, далеч над самото шибано его. Откривам нещо… откривам…

Не… не… стига с тия педалски лайна…

Но точно това означава и да си желязно копеле. Нещо като пътуване, саморазрушително пътуване, за да откриеш собствените си граници, защото шибаните граници винаги се явяват в лицето на някой по-железен от теб. Само един як, силен, твърд мъж: може да го направи за теб, може да те научи, да ти покаже къде ти е мястото, докъде стигат параметрите ти. Чизи… това беше името… Чизи.

Не… Копелето се опитва да каже нещо, но аз не мога да го оставя да говори. Веждите ми леко се повдигат, точно когато чашата ми се издига над врата на Звяра… как му викаха… Чизи.

Копелето изквичава и се хваща за врата, а кръвта му шурва по целия бар. Трябва да е било вена или артерия. Цялата работа е, че дори не смятах да правя такова нещо на копелето. Дойде като чист бонус. И той извади късмет, защото смятах да го довърша по-бавно. Исках да го чуя как пищи, как се моли като малките дечица, с които се е гаврил. Единствените писъци обаче, които чувам идват от Втората Награда, докато кръвта на Звяра блика на тласъци, а единият от дъртаците само вика:

— Боже Господи!

Завъртам се и коввам един на Втората Награда в шибаната му челюст, за да спре да циври като малко момиченце.

— Млъкни бе, кретен!

Звярът се препъва покрай бара и пада, кръвта му продължава да блика по пода. Втората Награда се подпира на джубокса и започва да рецитира някаква тъпа шибана молитва.

— Франко, това не е нормално! — вика Чарли, поклащайки глава. — Звяр или не, това тук е моят пъб.

Само го поглеждам и го соча с пръст, дъртото копеле. Втората Награда още каканиже шибаната си молитва, нещастника.

— Значи — викам на Чарли и другите двама старци, — копелето е изрод. Можеше следващото да е моето или някое от вашите деца — казвам им, а Звярът приритва и предава богу дух, става страшно тихо и спокойно, и имам чувството, че съм някакъв светец или нещо такова. — Така че, Чарли, дай ми десет минути и тогава се обади на полицията. Ще кажете, че две млади копелета са го заклали — обяснявам на всички. — Само някой да ме натопи… да ме натопи за тоя изверг, умира на часа и не само той, а и всяко шибано копеле, което е познавал! Схванахте ли?

А Чарли само разправя:

— Никой няма да натопи човек за такъв изрод, Франк. Исках само да кажа, че се опитвам да правя бизнес тук. Не са минали и пет-шест години, откакто Джони Бротън гръмна онова момче в същия този бар. Как да движа такъв пъб?

— Знам, Чарли и ще помогна. Ще те компенсирам, знаеш — казвам и изтичвам до вратата да я заключа от вътре. Не искам Спъд или някое друго копеле да влезе точно сега.

Взимам една кърпа иззад бара и избърсвам ръбовете на билярдната маса, щеките и всичките топки. Изливам халбите ни и ги измивам. Обръщам се към Втората Награда:

— Омитаме се! Хайде! Не забравяй, Чарли, десет минути, после телефона! Ние не сме били тук, нали?

Поглеждам двете дърти копелета. Единият е Джими Дойг, а другият — Дики Стюарт. Те няма нищо да кажат. Чарли е ядосан заради цялата кочина, полицията и всичко това, но няма да ме натопи.

— Ще се върна да изчистя като хората, Чарли — викам. — Искам да кажа, това копеле е истински звяр. Не знаеш каква зараза е донесъл — обяснявам и се обръщам към двамата дъртаци. — Всичко точно?

— Да, Франк, синко, няма проблем — казва Джими Дойг, печеното копеле. Старият Дики се тресе, но успява да промърмори:

— Всичко точно, Франк, синко.

После се измъкваме изотзад, през малкия двор и в страничната уличка, оглеждайки се никой да не ни види от прозорците и по самата улица, значи. Викам на Втората Награда да се разкарва обратно към града, защото целият трепери като Шейкинг Стивънс, оня дето се правеше на Елвис, но хич не го докарваше по Топ ъф Дъ Попс.

Хващам Спъд на стълбите, тъкмо когато излиза. Копелето нещо се шашка като ме вижда.

— Ей, Франко… Извинявай, че закъснях, човече, Али ме забави на телефона… Изглаждахме нещата, така да се каже… Тъкмо бях тръгнал към Николс.

— И аз не съм ходил още. Бяхме из града с Втората Награда, копелето не му се идваше в Лийт — обяснявам. — Щял да се пропие пак, вика.

— Ахъ — отвръща Мърфи и после пита: — Нали искаше да знаеш нещо — за Джун, значи?

— Майната му, дреболия — викам. — Значи, няма да мога да дойда в Николс. Скарах се с гаджето и трябва да ида да поговоря с нея, преди това трябва да мина през брат ми Джоу.

— Хубаво… Тогава ще взема да отскоча до Порт Съншайн, да мерна Али и така…

— Ей, женски работи, край нямат, а? — Зарязвам го на стълбите и тръгвам към Джоу, с надеждата, че оная нагла пичка жена му не си е вкъщи. Линейка и две шибани полицейски коли с вой се отправят надолу по Уок.