Портрет в сепия

Появила съм се на бял свят в един есенен вторник на 1880 г. в Сан Франциско под стряхата на баба ми и дядо ми по майчина линия. Докато в тази дървена, подобна на лабиринт къща майка ми се задъхвала с издут корем, с храбро сърце и в отчаяно усилие утробата й да ми проправи път да изляза, навън кипял необузданият живот на Китайския квартал с натрапчивия аромат на екзотични ястия, оглушителния порой от гръмогласна разнородна реч и неизчерпаемият рояк от хора, които чевръсто се суетят напред-назад. Родила съм се рано сутринта, но в Китайския квартал часовниците не се подчиняват на никакви правила и по това време отваря пазарът, гъмжи от коли, разтоварващи стока и звучи тъжният вой на кучетата в клетки, които очакват да минат под ножа на готвача. Доста късно в живота си научих подробностите около моето раждане, но можеше и да е по-зле, ако това изобщо не се бе случило и тези подробности бяха потънали завинаги в лъкатушещите пътеки на забравата. В семейството ми има толкова тайни, че вероятно няма да ми стигне времето да разбуля всички, тъй като истината е краткотрайна — проблясва за миг и изчезва като измита от дъждовен порой. Баба ми и дядо ми ме посрещнали развълнувани — въпреки че, ако трябва да се вярва на неколцина очевидци, като бебе аз съм изглеждала ужасно — и ме сложили на гърдите на майка ми, където съм постояла сгушена няколко минути — единствените, през които съм прекарала с нея. След това вуйчо Лъки ми духнал в лицето, за да ми предаде с дъха си своя късмет. Намерението му било великодушно, а методът — безпогрешен, тъй като поне през тези първи трийсет години от моето съществуване ми върви. Но нека не избързваме. Тази история е дълга и започва много преди моето раждане; необходимо е търпение, за да се разкаже, и още повече търпение, за да се изслуша. Ако пътьом изгубим нишката, няма да се отчайваме, с положителност след няколко страници отново ще я намерим. И понеже трябва да започнем от някаква дата, нека тя да бъде 1862 г. и да кажем наслуки, че историята води началото си от една необикновена вещ с невероятни размери.

Леглото на Паулина дел Валие било поръчано във Флоренция една година след коронацията на Виктор Емануил, когато в новото италианско кралство още отеквало ехото от снарядите на Гарибалди; то прекосило океана разглобено на борда на презокеански кораб от Генуа, после било разтоварено в Ню Йорк насред кървава стачка и накрая било прехвърлено на един от параходите на плавателната компания, собственост на дядо ми и баба ми по бащина линия Родригес де Санта Крус, които били чилийци, но живеели в Съединените щати. На капитан Джон Съмърс се паднала честта да получи сандъците, обозначени на италиански само с една дума: наяди1. Този як английски моряк, от когото са останали само един избелял портрет и една кожена торба, износена от безбройните морски пътешествия и пълна с любопитни ръкописи, се оказа мой прадядо, както установих по-късно, когато миналото ми най-сетне започна да се изяснява след дълги години на загадъчност. Не познавам капитан Джон Съмърс, бащата на Елайза Съмърс, моята баба по майчина линия, но от него съм наследила известен вкус към странстване. Върху този морски вълк, обветрен със солта на моретата и поел в душата си хоризонта на безбрежната океанска шир, се стоварила задачата да пренесе флорентинското легло в трюмовете на кораба си чак до другия край на американския континент. Трябвало да се прокрадне през блокадата на янките и да избегне нападенията на конфедерационистите, да достигне най-южните части на Атлантическия океан, да прекоси коварните води на Магелановия проток, да навлезе в Тихия океан и след краткотрайни спирки в няколко южноамерикански пристанища да поеме курс към Северна Калифорния — древната земя на златото. Имал точни указания да отвори сандъците на доковете на Сан Франсиско и да надзирава корабния дърводелец, докато сглоби частите като в мозайка, внимавайки да не повреди резбата; сетне трябвало да нагласи дюшека и кувертюрата с рубинен цвят, да натовари необикновената вещ в конска талига и да я изпрати с бавен ход към центъра на града. Кочияшът бил инструктиран да направи две обиколки на Площада на Обединението и сетне още две, подрънквайки с камбанка под балкона на любовницата на дядо ми, и накрая да достави чудатата пратка на крайния адрес — дома на Паулина дел Валие. Трябвало да осъществи този подвиг в разгара на Гражданската война, когато войските на янките и на Конфедерацията се избивали в южните райони на страната и на никого не му било до шеги и до камбанки. Джон Съмърс изпълнявал гореспоменатите нареждания и проклинал, защото, докато плавало, това легло се превърнало в символ на най-омразното нещо в неговия занаят: капризите на господарката му Паулина дел Валие. Щом видял леглото натоварено в колата, въздъхнал и решил, че това е последната поръчка, която изпълнява за нея; в продължение на дванайсет години бил работил под нейното командване и търпението му се било изчерпало. Леглото и до днес е невредимо — тежко и допотопно, от дърво, боядисано в пъстри цветове. Откъм главата седи величествено бог Нептун, заобиколен от разпенени вълни и подводни създания, изваяни в релефна дърворезба, а при краката се гонят в игра делфини и морски сирени. За няколко часа в Сан Франсиско половината град могъл да оцени по достойнство това олимпийско легло, но възлюблената на дядо ми, на която бил посветен целият този спектакъл, се скрила, докато талигата минавала отново и отново с камбанен звън.

— Победата ми не продължи дълго — призна пред мен Паулина много години по-късно, когато аз настоях да я фотографирам и да разбера всички подробности около леглото. — Шегата се обърна срещу мен. Смятах, че ще се подиграват на Фелисиано, но се присмяха на мен. Прецених грешно хората. Кой би могъл да допусне такава наглост? В онези времена Сан Франсиско беше истински кошер от корумпирани политици, бандити и жени с непристойно поведение.

— Не им е харесало предизвикателството — подметнах аз.

— Не. Очаква се, че жените трябва да пазим доброто име на съпруга си, колкото и безсрамен да е той.

— Съпругът ви не е бил безсрамник — възразих.

— Не, но вършеше глупости. Във всеки случай не се разкайвам за прословутото легло, спах в него в продължение на четирийсет години.

— Какво направи мъжът ви, като разбра, че е разкрит?

— Възмути се, че докато страната проливала кръв в Гражданската война, аз съм купувала мебели от потомците на Калигула. И, естествено, отрече всичко. Никой, дори и най-големият глупак, не признава, че е изневерил, ако ще и под юргана да го хванат.

— От личен опит ли го знаете?

— Де да беше така, Аурора! — възкликна Паулина дел Валие с недвусмислен копнеж в гласа.

На първата снимка, която й направих, когато бях на тринайсет години, Паулина е в митологичното легло, облегната на възглавници от бродиран сатен, с дантелена нощница и половин кило накити по себе си. Такава я виждах много пъти и такава бих искала да я видя в смъртта й, но тя пожела да легне в гроба с тъжните одежди на кармелитка и заръча в продължение на няколко години да се отслужват заупокойни молитви за душата й. „Достатъчно скандализирах дотук, време е да преклоня глава“, бе обяснението, което даде, преди да потъне в ледената меланхолия на последните си дни. Пред наближаващия край тя изпита страх. Нареди да преместят леглото в мазето и да поставят на негово място дървен нар с рогозка от конска грива, където да издъхнела без лукс след толкова разточителство, та дано Свети Петър задраска миналото и я заведе на нова страница в книгата на греховете. Страхът при все това не бе достатъчен, за да я накара да се раздели и с другите си материални блага и до последния си дъх тя не изпусна юздите на своята финансова империя, вече доста орязана в онези времена. От нейната неустрашимост на младини бе останало много малко в края на живота й; дори иронията й я напускаше, но баба ми сама бе създала своята легенда и никаква рогозка от конска грива, нито облекло на кармелитка не можеха да я помрачат. Флорентинското легло, което тя си бе доставила удоволствието да разходи из главните улици на града, за да накаже мъжа си, бе един от миговете й на тържество. По онова време семейството живеело в Сан Франсиско със сменено име — Крос — тъй като няма американец, способен да произнесе звучното Родригес де Санта Крус и дел Валие, което е много жалко, защото това автентично фамилно име съхранява отколешен отглас от Инквизицията. Неотдавна се били преместили в квартала Ноб Хил, където издигнали ослепителна по размери и богатство къща, една от най-заможните в града, довела до лудост няколко архитекти съперници, които те наемали и освобождавали един след друг. Семейството не натрупало състоянието си по време на треската за злато от 1849 г., както твърдял Фелисиано, а благодарение на възхитителния предприемачески дух на неговата съпруга, на която хрумнало да пренасят пресни продукти от Чили до Калифорния върху ложе от антарктически лед. В онези смутни времена една праскова струвала една златна унция и баба ми съумяла да извлече изгода от обстоятелствата. Начинанието процъфтявало и скоро те станали собственици на флотилия от кораби, плаващи от Валпараисо до Сан Франсиско и обратно, които през първата година се връщали в Чили празни, но впоследствие започнали да пренасят калифорнийско брашно. Така разорили няколко чилийски земеделци, сред които и бащата на Паулина, страховития Агустин дел Валие, чието брашно червясало в складовете, тъй като не можело да конкурира финото бяло брашно на янките. От ярост черният му дроб също изгнил. В края на треската злато хиляди авантюристи се завърнали по родните си места по-бедни, отколкото тръгнали, и изгубили здравето и душата си в преследване на една мечта. По Паулина и Фелисиано натрупали състояние. Издигнали се до висшите кръгове на обществото в Сан Франсиско въпреки почти непреодолимата пречка, която представлявал испанският им акцент. „В Калифорния всички са новобогаташи без потекло, докато нашето родословно дърво тръгва още от Кръстоносните походи“, повтаряла Паулина в онези времена, преди още да се била признала за победена и да се била завърнала в Чили. Все пак благородническите титли и банковите сметки не били единственото нещо, което им отворило вратите, заслуга имал и дружелюбният нрав на Фелисиано, който се сприятелил с най-първите хора в града. Затова пък с жена му трудно се общувало поради нейната надменност, остър език, непочтителност и незачитане на другите. За да бъдем по-ясни, Паулина и досега вдъхва първоначално едно смесено усещане за изумление и страх, каквото би породила една игуана например, и чак когато я опознае по-отблизо, човек си дава сметка за нейната чувствителност. През 1862 г. тя тласнала мъжа си в търговска операция, свързана с трансконтиненталната железница, от която окончателно забогатели. Не разбирам откъде у тази госпожа се е пръкнал такъв усет към търговските дела. Произхождаща от семейство на тесногръди и ограничени чилийски земевладелци, тя получила възпитанието си между стените на своя бащин дом във Валпараисо, отброявайки молитви на броеницата и бродирайки, тъй като баща й вярвал, че неграмотността гарантира подчинението на жените и на бедните. Бе получила оскъдна представа за най-първичните умения по писане и смятане, но не бе прочела нито една книга в живота си и събираше на пръсти — презираше действието изваждане, — ала всичко, което докоснеха ръцете й, се превръщаше в пари. Ако не бяха безразсъдните й синове и роднини, тя можеше да си отиде от този свят с блясъка на императрица. През онези дни се строяла железницата, която щяла да свърже източните със западните американски щати. Докато всички влагали парите си в акции на двете компании и се обзалагали коя щяла да построи линията по-бързо, баба ми, безразлична към тази лекомислена надпревара, разгънала една карта на масата в трапезарията и се заела да изучи с търпението на топограф бъдещото трасе на влака заедно с местностите, където имало вода в изобилие. Много преди изпълнителните китайски работници, наети за строежа, да забият последния болт, съединяващ железопътната линия Промотори, в щата Юта, и преди първият локомотив да прекоси континента с оглушително тракане на желязо, вулканичен пушек и пищене като при корабокрушение, баба ми убедила мъжа си да купи земи в местата, отбелязани от нея с червено мастило на картата.

— Там ще построят селища, тъй като има вода и във всяко едно от тях ние ще отворим магазин — обяснила тя.

— Но това са много пари — възкликнал Фелисиано изплашен.

— Вземи назаем, затова са банките. Защо да рискуваме с наши пари, щом можем да разполагаме с чуждите? — отвърнала Паулина, както винаги с готов аргумент в такива случаи.

И точно когато били заети да преговарят с банките и да купуват земи из половината територия на страната, гръмнал скандалът с любовницата. Била актриса и се казвала Аманда Лоуъл: апетитна шотландка с плът като мляко, очи като спанак и вкус на праскова според твърденията на тези, които я били опитвали. Пеела и танцувала непохватно, но с жар, играела в безвкусни комедии и развличала гостите на празненства на магнати. Имала смок от Панама — дълъг, дебел и кротък, но с вид, който карал всички да настръхват; увивал се около тялото й по време на нейните екзотични танци и нито веднъж не показал злонамереност, докато в една злочеста нощ тя не се появила с диадема от пера в косите си и животното, вземайки прическата й за заблуден папагал, едва не удушило господарката си в своето усилие да погълне въображаемата птица. Хубавата Лоуъл далеч не била една от хилядите „опетнени гълъбици“ в галантния живот на Калифорния. Тя била високомерна куртизанка, чието благоволение не се спечелвало само с пари, но и с добри обноски и чар. Благодарение на щедростта на своите благодетели живеела охолно и дори й оставали средства да поддържа тълпа бездарни артисти; била обречена да умре в бедност, защото разходвала колкото цяла държава, а остатъка подарявала. В разцвета на младостта си разстройвала уличното движение с грациозната си походка и своята червена, неукротима като лъвска грива коса. Слабостта й към скандалите обаче я проваляла: в неочакван изблик била способна да срине в калта всяко добро име и семейство. Това подействало като допълнителна примамка за Фелисиано, който носел сърце на корсар, и мисълта да си поиграе с огъня го изкушила толкова, колкото пищните бедра на въпросната Лоуъл. Настанил я в апартамент в самия център, но никога не се явявал на публични места с нея, защото прекрасно познавал характера на съпругата си, която веднъж в пристъп на ревност нарязала крачолите и ръкавите на всичките му костюми и ги захвърлила пред вратата на кабинета му. За мъж, елегантен като него, който поръчвал дрехите си при шивача на принц Албърт в Лондон, това представлявало смъртен удар.

В Сан Франсиско, който бил град на мъжете, съпругата по правило последна научавала за брачната изневяра, но в конкретния случай самата Лоуъл се погрижила за това. Едва запътил се към вратата поредният благодетел, тя издълбавала черта на колоните на леглото си — по една за всеки приет любовник. Тя била колекционер; мъжете не я интересували заради особените си достойнства, а заради броя на чертите и стремежът й бил да задмине мита за изумителната Лола Монтес, ирландска куртизанка, която бе минала през Сан Франсиско като някакво дихание по време на треската за злато. Мълвата за чертите на Лоуъл се предавала от уста на уста и господата се надпреварвали да я посещават както заради прелестите й на хубавица, която мнозина вече познавали в библейско облекло, така и заради тръпката да легнат с държанката на един от първенците в града. Новината стигнала до Паулина дел Валие, след като вече била обиколила цяла Калифорния.

— Най-унизителното е, че таза пачавра ти слага рога и цял свят злорадства, че мъжът ми е скопен петел! — наругала съпруга си Паулина с цветистия език, който използвала в подобни случаи.

Фелисиано Родригес де Санта Крус дори не подозирал за колекционерската страст на любимата си и жестокото разкритие едва не го убило. Той изобщо не предполагал, че приятели, познати и други, на които бил правил огромни услуги, се подигравали по този начин с него. Ала той ни най-малко не обвинил любимата си, защото с примирение приемал непостоянството на нежния пол — създания, даряващи наслада, но без морални задръжки и винаги готови да се поддадат на изкушението. Докато жените били свързани със земята, с хумуса, с кръвта и с функциите на тялото, мъжете били предопределени за героични дела, за велики идеи и за — при все че това не бил неговият случай — святост. Хванат натясно от жена си, той опитал да се защити, доколкото можел, и използвал един миг на затишие, за да й натякне за резето, с което залоствала вратата на спалнята си. Нима смятала, че мъж като него ще живее във въздържание? Вината била изцяло нейна, тъй като тя го била отблъснала, добавил. Това за резето било вярно. Паулина се била отказала от плътските лудории не поради липса на желание, както ми изповяда четирийсет години по-късно, а от свенливост. Отвращавало я собственото й отражение в огледалото и решила, че всеки мъж би изпитал същото при вида на голотата й. Спомняше си с точност мига, в който осъзнала, че тялото й се превръща в неин враг. Няколко години преди събитията, за които разказвам, Фелисиано се върнал от дълго пътуване по служба в Чили, хванал я през кръста и с обичайното си непомрачимо настроение понечил да я вдигне, за да я занесе на леглото, но не успял да я помръдне.

— По дяволите, Паулина! Камъни ли криеш под роклята си? — се пошегувал.

— Това е сланина — тъжно въздъхнала тя.

— Покажи ми я!

— В никакъв случай. Отсега нататък ще идваш в стаята ми само нощем и на изгасена лампа.

Известно време те, които се били обичали дотогава без свян, се любели на тъмно. Паулина останала непреклонна пред молбите и протестите на съпруга си, който така и не се примирил с факта, че трябвало да я достига под купища плат в мрака на стаята и да я целува набързо като мисионер, докато тя му държала ръцете, за да не опипва месата й. Това боричкане ги оставяло без сили и с нерви, готови всеки момент да се скъсат. Накрая, използвайки пренасянето в новия дом в Ноб Хил, Паулина настанила мъжа си в противоположния край на къщата и залостила вратата на спалнята си. Неприязънта към собственото й тяло била по-силна от влечението, което изпитвала към съпруга си. Вратът й се губел в двойната брадичка, гърдите и изпъкналият корем се сливали във внушителна заобленост като на висш църковен сановник, краката й не я удържали права повече от няколко минути; не смогвала да се облече сама, нито да си закопчае обувките. Но издокарана в копринените си рокли и нагиздена с великолепните бижута, които обичайно носеше, тя представляваше величествена гледка. Най-голямото й притеснение беше потта, събираща се в гънките на надиплената й плът, и често ме питаше шепнешком дали не мирише лошо, ала аз нито веднъж не усетих у нея друг аромат, освен на тоалетна вода от гардении и на талк. Противник на разпространеното в онези времена вярване, че водата и сапунът увреждат бронхите, тя киснеше с часове в своята вана от емайлирано желязо, където отново се усещаше лека както на младини. Когато се влюбила във Фелисиано, той бил красив и амбициозен млад мъж, собственик на сребърни мини в северните райони на Чили, с любовта си предизвикала гнева на своя баща, Агустин дел Валие, който се споменава в текстовете по история на Чили като основател на малка и посредствена ултраконсервативна партия, разпаднала се преди повече от две десетилетия, но възраждаща се от време на време, подобно на проскубан и окаян феникс. Силната любов към Фелисиано й бе вдъхнала сила да му забрани достъпа до спалнята си на възраст, когато тялото й жадувало за прегръдки повече от всякога. За разлика от нея съпругът й остарявал с очарование. Косата му посивявала, но той си оставал същият пламенен мъжага, веселяк и луда глава. Паулина харесвала простонародната жилка в него, пленявала я мисълта, че този господин с достолепно звучаща фамилия произхождал от сефарадски евреи и че под копринените му ризи с избродирани инициали се виждала татуировка на изпаднал човек, с която се сдобил на пристанището по време на едно напиване. Копнеела отново да чуе неприличните слова, които й шептял, когато все още лудували в леглото на запалена лампа, и би дала всичко, за да заспи още веднъж облегнала глава на синия дракон, гравиран с вечно мастило върху рамото на мъжа й. За миг не й минавало през ума, че и той желаел същото. За Фелисиано тя си останала дръзката годеница, с която избягал на младини, единствената жена, на която се възхищавал и от която се страхувал. Мисля си, че те двамата никога не бяха престанали да се обичат, въпреки ураганната мощ на техните разправии, от които всички в къщата се разтрепервали. Прегръдките, които преди им доставяли толкова щастие, се превърнали в битки и дългите примирия се редували с паметни отмъщения, като това с флорентинското легло например, но нито едно оскърбление не разрушило тяхната връзка и до самия край, когато той издъхнал от смъртоносен апоплектичен удар, те останали свързани в завидното съучастничество на двойка хитри комбинатори.

След като капитан Джон Съмърс се увери, че митологичното легло е в каретата и че кочияшът е разбрал инструкциите, той пое пеша към Китайския квартал, както правеше при всяко идване в Сан Франсиско. Този път обаче силите му не стигнаха и след две преки трябваше да наеме кола. Качи се, каза адреса и се отпусна задъхан на седалката. Оплакванията се бяха появили преди една година, но през последната седмица се бяха изострили: краката едва го държаха, прималяваше му, трябваше непрекъснато да се бори с желанието да се отдаде на набъбващото безразличие, което завладяваше душата му. Сестра му Роуз първа бе забелязала, че нещо не е в ред, още преди той да усети болката. Мислеше за нея с усмивка: тя беше най-близкият и най-обичан от него човек, пътеводната звезда в неговото изпълнено със странствания съществуване; по-истинска в обичта си, отколкото дъщеря му Елайза или която и да е от жените, които бе държал в прегръдките си през почивките между дългите пътувания от пристанище в пристанище.

Роуз Съмърс бе прекарала младостта си в Чили при по-големия им брат Джереми, но след неговата смърт се бе върнала в Англия, за да изживее старините си на родна земя. Живееше в Лондон, в малка къща на няколко преки от театрите и операта, в малко западнал квартал, където можеше да задоволява особените си прищевки. Вече не бе изрядната икономка на брат си Джереми и нищо не я спираше да даде свобода на своите ексцентрични наклонности. Обличаше се като изпаднала актриса и отиваше да пие чай в „Савой“ или пък се предрешваше като руска графиня, за да разходи кучето си. Беше приятелка на просяци и улични музиканти, пръскаше парите си за дреболии и милостиня. „Нищо не дава такава свобода, както възрастта“, казваше, докато щастливо броеше бръчките си. „Не е възрастта, сестричке, а охолството, което ти си осигури с твоето перо“, отвръщаше Джон Съмърс. Тази достолепна стара мома с побелели коси бе натрупала известно състояние от писане на порнографски романи. По ирония на съдбата, мислеше капитанът, точно сега, когато Роуз нямаше защо да се крие както когато живееше под закрилата на брат си Джереми, тя бе престанала да съчинява еротични историйки и се бе посветила на писането на любовни романи, които бълваше с шеметна скорост и които й носеха небивал успех. Нямаше жена, чийто роден език да е английският, включително и кралица Виктория, която да не бе прочела поне един от нежните романи на Лейди Роуз Съмърс. Почетната титла само бе узаконила един статут, който Роуз бе завоювала с щурм още преди години. Ако кралица Виктория подозираше, че любимата й авторка, която лично бе удостоила с честта да направи Лейди носи отговорността за една обширна колекция от непристойна литература с подписа на „Анонимната Дама“, би изпаднала в несвяст. Капитанът смяташе, че порнографията е прекрасно нещо, но че любовните романи са боклук. В продължение на години се занимаваше с публикуването и разпространението на забранените романи, които Роуз пишеше под носа на големия си брат, който си отиде от този свят убеден, че сестра му е една добродетелна госпожица, чиято единствена мисия бе да се грижи да направи живота му щастлив. „Пази се, Джон, не можеш да ме оставиш сама на тази земя. Слабееш и не ми харесва цветът на лицето ти“, му бе повтаряла всеки ден Роуз, докато й беше гостувал в Лондон. Оттогава някаква неумолима метаморфоза го изсушаваше и сбръчкваше като гущер.

Дао Циен току-що бе извадил акупунктурните игли от ушите и ръцете на един пациент, когато помощникът му го уведоми, че тъстът му е дошъл, Джун и — Лечителят — грижливо постави златните игли в чист спирт, изми ръцете си в един леген, облече си сакото и излезе да посрещне госта, изненадан, че Елайза не го бе предупредила за пристигането на баща си. Всяко посещение на капитан Съмърс предизвикваше вълнение. Семейството го чакаше с нетърпение и особено децата, които ненаситно се радваха на екзотичните подаръци и слушаха разказите на своя внушителен дядо за морски чудовища и малайзийски пирати. Висок, широкоплещест, с изпечено от солта на световните морета лице, с непокорна брада, гръмогласен и с невинни като на бебе сини очи, капитанът представляваше монументална фигура в синята си униформа, но човекът, когото Дао Циен видя седнал в едно от креслата в клиниката, се бе смалил до неузнаваемост. Той поздрави тъста си с уважение, тъй като не бе изгубил навика си да му се кланя според китайския обичай. Запознал се бе с Джон Съмърс като младеж, докато работеше като готвач на неговия кораб. „Ще ме наричаш господине, ясно ли е, китаецо?“ — му бе наредил капитанът при онази първа среща. „Тогава и двамата имахме черна коса“, помисли си Дао Циен и усети мъчително пробождане при вида на близката смърт. Англичанинът се изправи с усилие, протегна му ръка и го обхвана в лека прегръдка. Лечителят осъзна, че сега той беше по-високият и по-тежкият от двамата.

— Елайза знае ли, че пристигате днес, господине? — го попита.

— Не. Ти и аз трябва да разговаряме насаме, Дао. Аз умирам.

Лечителят от един поглед бе разбрал това. Без да продума, го заведе в кабинета и му помогна да се съблече и да легне. Без дрехи, тъстът представляваше тъжна гледка: груба и съсухрена кожа с жълтеникав оттенък, пожълтели нокти, зачервени очи, подут корем, Дао го прегледа и след това премери пулса му в китките, на врата и глезените, за да потвърди това, което вече бе разбрал.

— Черният ви дроб е разрушен, господине. Още ли пиете?

— Не можеш да искаш от мен да се откажа от нещо, което съм правил цял живот, Дао. Нима вярваш, че човек е способен да издържи на моряшкия занаят без някоя и друга чашка от време на време?

Дао Циен се усмихна. Англичанинът пресушаваше по половин бутилка джин в обикновените дни и по цяла, когато имаше някакъв тъжен или празничен повод, без това да му се отразяваше ни най-малко — дори не миришеше на алкохол, тъй като силният долнокачествен тютюн се бе просмукал дрехите и в дъха му.

— Освен това вече е късно да се разкайвам, нали? — добави Джон Съмърс.

— Може да поживеете повече и в по-добро здраве, ако престанете да пиете. Защо не си вземете почивка? Елате да ни погостувате за известно време. Елайза и аз ще се грижим за вас, докато се възстановите — предложи лечителят, без да го гледа, за да скрие вълнението си. Както толкова пъти се бе случвало в лекарската му практика, трябваше да се бори с усещането за ужасно безсилие, което го връхлиташе, когато осъзнаваше колко оскъдни бяха възможностите на неговата наука и колко безгранично бе човешкото страдание.

— Как ви хрумна, че доброволно ще се предам в ръцете на Елайза, за да ме обрече на въздържание? Колко ми остава, Дао? — попита Джон Съмърс.

— Не мога да кажа със сигурност. Трябва да потърся и друго мнение.

— Твоето мнение е единственото, което уважавам. Откакто ми извади безболезнено зъб на средата на пътя между Индонезия и Африка, друг лекар не ме е докосвал с проклетите си ръце. Колко време мина оттогава?

— Около петнайсет години. Благодаря ви за доверието, господине.

— Само петнайсет години? Защо ми се струва, че се познаваме цял живот?

— Може би се познаваме от предишно съществуване.

— Прераждането ме изпълва с ужас, Дао. Представи си, че в следващия ми живот се случи да съм мюсюлманин. Известно ли ти е, че тези нещастни хорица не близват алкохол?

— Това със сигурност ще е вашата карма. Във всяко прераждане ни се налага да довършим това, което не сме успели да направим в предишния си живот — се пошегува Дао.

— Предпочитам християнския ад, не е толкова жесток. Добре, няма да казваме нищо на Елайза — отсече Джон Съмърс, докато се обличаше, борейки се с копчетата, които убягваха на треперещите му пръсти. — Тъй като това може да е последното ми посещение, справедливо ще бъде тя и внуците ми да ме запомнят весел и здрав. Тръгвам си спокоен, Дао, защото никой не е способен да се грижи по-добре за дъщеря ми Елайза от теб.

— Никой не би я обичал повече от мен, господине.

— Когато мен вече няма да ме има, някой ще трябва да се погрижи за сестра ми. Знаеш, че Роуз бе като майка за Елайза…

— Не се тревожете, Елайза и аз винаги ще сме край нея — увери го зетят.

— Смъртта… искам да кажа… бързо и достойно ли ще свърша? Как ще разбера, че краят настъпва?

— Когато започнете да повръщате кръв, господине — каза Дао Циен тъжно.

Това се случи три седмици по-късно насред Тихия океан, докато беше сам в капитанската каюта. Старият мореплавател едва успя да се изправи, почисти следите от повръщано, изплакна си устата, смени опръсканата с кръв риза, запали лулата си и отиде на носа на кораба, където се нагласи да погледа за последен път блещукащите в небето от черно кадифе звезди. Неколцина моряци го забелязаха и изчакаха на разстояние, снели фуражки. Като допуши лулата си, капитан Джон Съмърс прехвърли крака през борда и се отпусна безшумно в морето.

Северо дел Валие се запозна с Лин Съмърс през 1872 г., по време на едно пътуване с баща си от Чили до Калифорния, в което гостуваха на леля му Паулина и чичо му Фелисиано, които бяха главен обект на най-непримиримите одумвания в рода им. Северо беше виждал няколко пъти леля си Паулина по време на краткотрайните й появявания във Валпараисо, но чак когато я опозна в нейната американската среда, разбра въздишките на християнска нетърпимост, които тя изтръгваше от членовете на неговото семейство. Далеч от религиозната и консервативна среда в Чили, от прикования от парализа в инвалидна количка дядо Агустин, от леля Емилия с нейните мрачни дантели и промивки с ленено семе, от всички останали завистливи и богобоязливи роднини, Паулина придобиваше истинските си измерения на амазонка. През това първо пътуване Северо дел Валие бе прекалено млад, за да си даде сметка за могъществото и богатството на своите прословути леля и чичо, но не му убягна разликата между тях и останалите от семейство Дел Валие. Едва когато отново дойде тук няколко години по-късно, разбра, че те заемаха място сред най-богатите семейства в Сан Франсиско и стояха редом със сребърните, железопътните, банковите и транспортните магнати. В това първо посещение, седнал откъм краката на леля си Паулина, докато тя, удобно разположена в пъстро изрисуваното си легло, планираше стратегията на търговските си войни, Северо избра собственото си бъдеще.

— Трябва да станеш адвокат и да ми помагаш да смазвам враговете с всички хватки на закона — го посъветва тогава леля му Паулина между две хапки крем пита.

— Да, лельо. Дядо Агустин казва, че във всяко уважаващо себе си семейство трябва да има адвокат, лекар и епископ — отвърна племенникът.

— Нужен е и някой, който да разбира от сделки.

— Дядо смята, че търговията не е занаят, достоен за благородници.

— Кажи на дядо си, че благородничеството не храни и спокойно може да си го завре отзад.

У дома младежът бе чувал такива груби думи само в устата на кочияша — мадридчанин, избягал от един затвор в Тенерифе — който по непонятни причини псуваше освен това на майка и на Господ.

— Я не се превземай, момченце, погледни какви задници имаме всички! — възкликна леля Паулина, превивайки се от смях при вида на изписалото се на лицето му изражение.

Същия ден следобед тя го заведе в сладкарницата на Елайза Съмърс. Сан Франсиско бе пленил Северо още когато го съзря от кораба: окъпан в светлина град, сгушен в зеленина от обрасли с дървета хълмове, които в плавни гънки се спускаха по брега на тих залив. Отдалече градът имаше строг вид, разчертан по испански модел на успоредни надлъжни и напречни улици, но отблизо притежаваше очарованието на неочакваното. Свикнало със сънливостта на пристанището във Валпараисо, където бе отраснало, момчето бе зашеметено от безумното разностилие на къщи и сгради, от контраста между разкош и бедност, сякаш всичко бе построено набързо. Видя отрупан с мухи конски труп пред входа на елегантен магазин за цигулки и рояли. Между шумното движение на коли и добитък си проправяше път едно космополитно множество от хора: испанци и южноамериканци, французи, ирландци, италианци, германци; срещаха се и индианци и бивши чернокожи роби, сега свободни хора, но все така отритнати и бедни. Направиха една обиколка на Китайския квартал и в миг се озоваха сред „поднебесни“ — така наричаха китайците — които кочияшът разгонваше, като размахваше камшика, докато караше файтона към Площада на Обединението. Спря пред една къща във викториански стил, доста обикновена в сравнение с фризовете, релефните украси и розетки, които изобилстваха в съседство с нея.

— Това е салонът за чай на госпожа Съмърс, единствен е по тези места — поясни Паулина. — Кафе може да се пие навсякъде, но за чаша чай трябва да се дойде тук. Янките ненавиждат тази благородна напитка от времето на Войната за независимост, която започнала, когато бунтовниците изгорили чая на англичаните в Бостън.

— Но не е ли минал един век оттогава?

— Вече разбираш, Северо, каква глупост е патриотизмът.

Не чаят беше истинската причина за честите посещения на Паулина на това място, а прочутите сладкиши на Елайза Съмърс, които насищаха помещението със сладкото ухание на захар и ванилия. Къщата — една от многото, които бяха внесени от Англия при зараждането на Сан Франсиско заедно с инструкции как да бъде сглобена, подобно на играчка — имаше два стажа увенчани с кула, която й придаваше вид на селска църква. На първия етаж бяха обединили две стаи, за да направят салона по-просторен; имаше няколко солидни стола със струговани крака и пет кръгли маси с бели покривки. На втория етаж се продаваха кутии с домашно приготвени бонбони от най-хубав белгийски шоколад, марципан с бадеми и различни креолски сладкиши от Чили — любимите на Паулина дел Валие. Клиентите бяха обслужвани от две мексиканки с дълги плитки, белоснежни престилки и колосани пребрадки, които по телепатичен път управляваше дребната госпожа Съмърс, чието съществуване, в контраст с бурното присъствие на Паулина, едва се забелязваше. Модата на подчертаване на талията чрез бухнали поли облагодетелстваше Елайза и точно обратното — уголемяваше размерите на Паулина, която освен това не пестеше плат, ресни, помпони и плисета. В този ден тя бе пременена като пчела майка, в жълто и черно от глава до пети, с шапка, украсена с пера, и с прилепнало елече на райета. Много райета. Изпълваше салона, поемаше всичкия въздух и при всяка нейна крачка чашите дрънчаха, а крехките дървени стени простенваха. Щом я видяха да влиза, сервитьорките се затичаха да сменят един от деликатните камъшитени столове с друг по-здрав, където дамата удобно се разположи. Движеше се внимателно, тъй като смяташе, че няма нищо по-грозно от бързането; внимаваше също така да не издава никакви разкриващи старостта звуци: никога не се задъхваше, нито пък кашляше, пухтеше или въздишаше от умора, при все че краката й едва я държаха. „Не искам гласът ми да е като на дебелана“, казваше и всеки ден правеше гаргари с лимонов сок и мед, за да поддържа приятен тембъра си. Елайза Съмърс, изящна и стройна като фиданка, облечена в тъмносиня пола и блуза в пъпешов цвят, закопчана на ръкавите и врата, с едно-единствено украшение — дискретна огърлица от перли — изглеждаше забележително млада. Говореше на завален поради рядката употреба испански и на английски с британски акцент, като превключваше от единия език на другия в едно и също изречение, по същия начин както правеше това и Паулина. Благосъстоянието на госпожа Дел Валие и нейната синя кръв я поставяха в обществото много високо над Елайза. Жена, която работеше за удоволствие, беше просто някаква мъжкарана, но Паулина знаеше, че Елайза вече не принадлежеше на средата, в която бе отраснала, докато бе живяла в Чили, и че не работеше за удоволствие, а по необходимост. Чула бе също, че живеела с китаец, но дори нейната съкрушителна недискретност не й бе достигнала, за да я попита за това лично.

— С госпожа Елайза Съмърс се запознахме в Чили през 1840 г. — тогава тя беше на осем, а аз — на шестнайсет години, но сега сме на една и съща възраст — обясни Паулина на племенника си.

Докато прислужничките сервираха чая, Елайза Съмърс слушаше развеселена неспирния брътвеж на Паулина, прекъсван единствено в моментите, когато тя налапваше поредната хапка. В един момент Северо престана да обръща внимание и на двете, тъй като на една от съседните маси забеляза прекрасно момиче, което лепеше картички в албум на светлината на газена лампа и на мекото сияние на стъклописа по прозорците, които я обливаха със златни отблясъци. Това беше Лин Съмърс, дъщеря на Елайза, създание с необикновена хубост, което още тогава, на дванайсетгодишна възраст, няколко фотографи в града използваха за модел. Ликът й красеше пощенски картички, афиши и календари с ангели, свирещи на лира, и с палави нимфи сред картонени гори. Северо все още бе на възраст, когато момичетата представляват за момчетата някакво по-скоро отблъскващо тайнство, но въпреки това не устоя на очарованието й. Застанал прав до нея, дълго я съзерцава със зяпнала уста, без да разбира защо нещо го пробожда в гърдите и го избива на плач. Елайза Съмърс го извади от унеса, когато ги извика да пият горещ шоколад. Момичето затвори албума, без да му обърне никакво внимание, сякаш не го забелязваше, и се изправи леко и безтегловно. Седна пред чашата с шоколад и не отрони дума, нито вдигна очи, примирявайки се с настойчивия поглед на момчето и с пълното съзнание, че с вида си тя изцяло се различава от останалите смъртни. Понасяше красотата си като някаква уродливост и тайно се надяваше, че с времето ще й мине.

Няколко седмици по-късно Северо се качи с баща си на кораба, който щеше да го върне в Чили, и отнесе със себе си спомена за необятната Калифорния и видението на Лин Съмърс, заседнало дълбоко в сърцето му.

Трябваше да минат няколко години, докато Северо дел Валие не срещна отново Лин. Той пристигна за втори път в Калифорния в края на 1876 г. и се настани да живее при леля си Паулина, но връзката му с Лин започна чак в една зимна сряда на 1879 г., когато вече бе прекалено късно и за двамата. При второто си посещение в Сан Франсиско младежът бе израснал на височина, достигайки окончателния си ръст, но продължаваше да е кльощав, блед и върлинест и се усещаше някак неуютно в кожата си, като че ли лактите и коленете му бяха в повече. Три години по-късно, когато застана пред Лин, изгубил ума и дума, той вече бе добре сложен мъж с благородни черти, наследени от испанските му предци, с гъвкава снага като на андалуски бикоборец и с аскетичен вид на семинарист. Животът му се бе променил много от първата му среща с Лин. Образът на безмълвното момиче, излъчващо отмала на потънала в покой котка, го бе съпровождал през трудните години на пубертета и в болката от непрежалимата загуба. Баща му, когото бе обожавал, бе починал преждевременно в Чили и майката, объркана пред още голобрадото, но вече доста проницателно и дръзко момче, го изпрати да довърши образованието си в католически колеж в Сантяго. Не след дълго обаче оттам го върнаха вкъщи с обяснително писмо, в което сухо се казваше, че капка катран разваля каца с мед, или нещо от този род. Тогава самоотвержената майка извървя на колене пътя до една чудотворна пещера, за да се поклони пред Света Богородица, която с обичайната си изобретателност й подшушна изхода от създалото се положение — казармата, където някой сержант да се заеме с проблема. В продължение на една година Северо удря крак в строя, търпя строгата дисциплина и недомислиците във войската и накрая излезе с чин офицер от запаса и с твърдото решение до края на живота си да не припарва до казарма. Едва завърнал се в цивилния живот обаче, той се свърза със старите си приятели и отново изпадна в плен на непостоянния си нрав. Този път чичовците му взеха нещата в свои ръце. Свикаха семеен съвет в мрачната трапезария в къщата на дядо Агустин в отсъствие на младежа и на майка му, които нямаха право на глас на патриархалната маса. В същата тази трапезария, трийсет и пет години по-рано, Паулина дел Валие, с обръсната глава и диамантена диадема, бе отправила предизвикателство към мъжете от семейството, обявявайки решението си да се ожени за мъжа, когото сама бе избрала — Фелисиано Родригес де Санта Крус. Този път пред дядото се излагаха обвиненията срещу Северо — как отказвал да се изповядва и причестява, как излизал с разни пройдохи, как открили, че чете книги от черния списък, с една дума, как имали всички основания да го подозират в масонство или дори по-лошо — в либерализъм. Чили се намираше в период на непримирими идеологически борби и колкото повече постове в правителството печелеха либералите, толкова повече нарастваше яростта на ултраконсерваторите като семейство дел Валие, които, пропити с месиански плам, бяха готови да наложат идеите си с анатеми и оръдия, да смажат масони и антиклерикалисти и да унищожат до корен всички либерали. Мъжете от семейство Дел Валие нямаха намерение да търпят дисидент с тяхната кръв в лоното на фамилията. Идеята да го пратят в Съединените щати хрумна на дядо му Агустин: „Янките ще охладят желанието му да сее смут“, предрече той. Натовариха го на кораба за Калифорния, без да го питат, както си беше още в траур, със златния часовник на покойния му баща в джоба на жилетката, със скромен багаж, включващ внушителна статуя на Христос с трънения венец и със запечатано писмо до вуйчо му Фелисиано и леля му Паулина.

Протестите на Северо бяха по-скоро от кумова срама, тъй като това пътуване всъщност облагодетелстваше собствените му планове. Тежеше му единствено раздялата с Нивеа, момичето, с което всички очакваха един ден да свие гнездо според традицията в чилийската олигархия братовчедите да се женят помежду си. Северо се задушаваше в Чили. Бе отраснал в истински затвор от неразплитаеми догми и предразсъдъци, ала общуването с други ученици в колежа в Сантяго бе отворило съзнанието му и бе запалило у него патриотичен плам. Дотогава бе вярвал, че в страната съществуват единствено две обществени класи: неговата и на бедните, а между тях се разстила някаква безформена сива зона от чиновници и други „чилийски нищожества“, както ги наричаше дядо му Агустин. В казармата Северо осъзна, че неговата класа, съставена от белокожи с икономическа мощ, наброяваше едва една шепа, а огромното мнозинство чилийци бяха метиси и тънеха в нищета. В Сантяго откри обаче съществуването и на една многобройна средна маса, образована и с политически амбиции, която представляваше всъщност гръбнакът на страната и сред която имаше емигранти от други страни, подгонени от войни или мизерия, учени, преподаватели, философи, книжари и личности с напредничави идеи. Беше запленен от красноречието на новите си приятели, както човек бива омагьосан от първата любов. Жадуваше да промени Чили, да го преустрои из основи, да го пречисти. Стигна до убеждението, че консерваторите — с изключение на тези от неговото семейство, които представите му не действаха водени от зли помисли, а от заблуда — са воини от ордите на Сатаната, в случай че Сатаната изобщо беше нещо повече от една живописна измишльотина — и реши да се хвърли в политиката веднага щом стане самостоятелен. Съзнаваше, че дотогава ще трябва да изчака още няколко години и затова прие пътуването до Съединените щати като глътка чист въздух: щеше да опознае завидната демокрация на американците и да се поучи от нейните уроци; щеше да чете каквото си пожелае, без да го с грижа за католическата цензура, и да върви в крак с модерната мисъл. Докато в други краища на света се сриваха монархии, раждаха се нови държави, колонизираха се континенти и се изобретяваха чудеса, в Чили парламентът дебатираше относно правото на прелюбодейците да бъдат погребвани в осветени от църквата гробища. Пред дядо си не смееше да спомене за Дарвиновата теория, която осъществяваше революция в човешкото познание, и пилееше цели следобеди в обсъждане на недоказуеми чудеса на светци и мъченици. Допълнителен стимул за пътуването беше споменът за малката Лин Съмърс, който с угнетителна натрапчивост смущаваше неговата привързаност към Нивеа, въпреки че той не признаваше това дори в дълбините на душата си.

Северо дел Валие не разбра кога и как у него се роди мисълта да се ожени за Нивеа — може би това не бе тяхно решение, а на семействата им, но нито един от двамата не се разбунтува срещу тази съдба, защото се познаваха и питаеха обич един към друг още от деца. Нивеа произхождаше от един клон на фамилията, който бе живял в охолство, докато баща й бе жив, но след смъртта му неговата вдовица бе обедняла. Един състоятелен вуйчо, изтъкната фигура от войната, на име дон Франсиско Хосе Вергара, бе помогнал при възпитанието на племенниците си, „Няма по-лоша бедност от тази на разорения, защото трябва да създава привидност за нещо, което вече не притежава“, бе споделила веднъж Нивеа с братовчед си Северо в един от онези моменти на внезапно прозрение, които я спохождаха. Беше с четири години по-малка от него, но много по-зряла и точно тя установи помежду им онзи тон на обич още от детството, който със здрава ръка превърна в нежната връзка, която ги свързваше, когато Северо заминаваше за Съединените щати. В огромните стари къщи, които обитаваха, изобилстваха скрити кътчета за тяхната любов. Опипвайки се в тъмнината, братовчедите откриха непохватно, като малки паленца, тайните на своите тела. Милваха се с любопитство, изследвайки разликите и недоумяващи защо той има едно, а тя — друго, вцепенени от свян и виновност, безмълвни, защото неизреченото сякаш не се случваше, бе недействително и по-малко греховно. Изследваха се набързо и уплашени, съзнаващи, че не могат да разкажат за тези игри между братовчеди дори на изповедника, макар и така да се обричаха на вечни мъки в ада. Хиляди очи ги шпионираха. Възрастните слугини, които бяха присъствали на раждането им, закриляха тяхната невинна любов, ала лелите, стари моми, бдяха като гарвани; нищо не убягваше от техните пресъхнали очи, чието единствено занимание бе да запечатват всеки миг от живота в семейството; нищо не оставаше скрито от техните мрачни езици, които разпространяваха тайните и подклаждаха свадите, макар и само в рода, понеже всичко си оставаше вътре между стените на тези къщи и опазването на честта и доброто име на семейството беше всеобщ дълг. Нивеа късно се бе замомила и на петнайсет години още имаше тяло на момиче и невинно лице и нищо във вида й не разкриваше силата на нейния характер. Нисичка, закръглена, с големи тъмни очи, които като че ли бяха единственото нещо, което се запомняше у нея, тя оставаше незабелязана, докато не отвореше уста. Сестрите й се трудеха да си осигурят блаженство в рая чрез четене на набожни книги, а тя скришом поглъщаше статиите и книгите, които братовчед й Северо й носеше тайно, както и класиците, които й даваше нейният вуйчо Хосе Франсиско Вергара. При все че почти никой не обсъждаше подобни въпроси в семейството, тя измъкна отнякъде идеята за правото на жените да гласуват. Първия път, когато я изрече гласно по време на един семеен обяд в дома на дядо Агустин дел Валие, всички се вцепениха от ужас. „Кога жените и бедните най-сетне ще добият право на глас в тази страна?“ — запита Нивеа ни в клин, ни в ръкав, забравяйки, че децата нямат право да говорят в присъствието на възрастни. Старият патриарх Дел Валие удари с юмрук по масата, при което всички чаши полетяха, и й нареди незабавно да отиде да се изповяда. Нивеа мълчаливо изтърпя наказанието, наложено от свещеника, и отбеляза с обичайната си страст в своя дневник, че не възнамерява да се откаже, докато не постигне елементарни права за жените, дори това да й струва изгонване от семейството. Бе случила с изключителна учителка — сестра Мария Ескапуларио, — която носеше сърце на лъвица под монашеските одежди и бе забелязала интелигентността на Нивеа. Пред това момиче, жадно поглъщащо всичко, отрупващо я с въпроси, които дори на нея самата никога не й бяха хрумвали, предизвикващо я с неочаквани за възрастта си разсъждения и пращящо от жизненост и здраве под ужасната униформа, монахинята се чувстваше удовлетворена като учителка. Единствено Нивеа възнаграждаваше упоритите й усилия на дългогодишен преподавател на безброй богати момичета с бедни умове. От обич към нея сестра Мария Ескапуларио системно нарушаваше правилника на колежа, създаден така, че да превръща девойките в безропотни създания, и водеше с нея разговори, които биха ужасили игуменката и духовния директор на колежа.

— Когато бях на твоите години, имаше само две възможности: да се оженя или да отида в манастир — каза веднъж сестра Мария Ескапуларио.

— Защо избрахте втората, майко?

— Защото ми даваше повече свобода. Христос е толерантен съпруг.

— Ние, жените, сме прецакани, майко. Отредено ни е да отглеждаме деца и да се подчиняваме, нищо друго — въздъхна Нивеа.

— Не е точно така. Ти можеш да промениш нещата — отвърна монахинята.

— Аз сама?

— Сама — не. Има и други момичета като теб с повечко ум в главата. Четох в някакъв вестник, че вече има жени лекарки, представяш ли си?

— Къде?

— В Англия.

— Много е далече.

— Така е, но щом те могат да постигнат това там, някой ден то ще стане възможно и в Чили. Не се отчайвай, Нивеа.

— Изповедникът ми казва, че много мисля и малко се моля, майко.

— Бог те е дарил с ум, за да го използваш, но те предупреждавам, че пътят на бунта е осеян с опасности и болка и е нужна голяма храброст, за да го извървиш. Не пречи да се молиш божието провидение да те подкрепя… — посъветва я сестра Мария Ескапуларио.

Завладяна от твърда решимост, Нивеа написа в дневника си, че ще се откаже от брака, за да се посвети изцяло на борбата за правото на жените на глас. Не подозираше, че тази жертва няма да е нужна, защото щеше да се ожени по любов за мъж, който щеше да я подкрепя в политическите й стремления.

Северо се качи на кораба с опечалена физиономия, за да не заподозрат роднините му радостта, с която напускаше Чили — не дай, боже, да променят решението си — и се приготви да извлече възможно най-голяма полза от това приключение. Раздели се с братовчедка си Нивеа, целувайки я крадешком, след като й се закле, че ще й праща интересни книги с помощта на един приятел, за да избегнат семейната цензура, и че ще й пише всяка седмица. Тя се бе примирила с мисълта за едногодишна раздяла и изобщо не подозираше, че той крои планове да остане в Съединените щати колкото може по-дълго. Северо не пожела да вгорчи повече раздялата, споделяйки тези планове с нея, и реши, че ще й обясни всичко в писмо. И без това и двамата бяха прекалено млади, за да се женят. Загледа я как стои изправена на кея във Валпараисо, заобиколена от останалите членове на семейството, облечена в рокля и боне в маслинен цвят, как му маха с ръка за сбогом и насила се усмихва. „Не хленчи и не се оплаква — ето, затова я обичам и винаги ще я обичам“, изрече Северо на висок глас срещу вятъра, решен с инат да победи непостоянството на своето сърце и изкушенията на света. „Пресвета Богородице, върни ми го жив и здрав“, помоли се Нивеа, прехапвайки устни, премаляла от любов и напълно забравила клетвата си да не се омъжва, докато не изпълни дълга си на боркиня за правата на жените.

Младият Дел Валие прехвърля в ръце писмото на дядо си Агустин дел Валие от Валпараисо до Панама, мятайки се отчаяно между желанието да го отвори и страха от такава постъпка, тъй като в съзнанието му безпощадно бе набито вярването, че никой почтен мъж не чете чужди писма и не посяга към чужди пари. В крайна сметка обаче любопитството надделя над чувството за чест — все пак ставаше дума за съдбата му — и той внимателно разчупи печата в бръснача, после подържа плика на парата на един чайник и го отвори извънредно внимателно. Така откри, че плановете на неговия дядо включват изпращането му в американско военно училище. Беше наистина жалко, добавяше дядо му, че Чили не е във война с някоя съседна държава, за да може внукът му да се превърне в мъж с истинско бойно кръщение, както си му беше редът. Северо хвърли писмото в морето и написа друго, със свои думи, сложи го в разпечатания плик и сипа разтопен восък върху него. В Сан Франсиско леля му Паулина го чакаше на кея заедно с двама прислужници в ливреи и Уилямс — нейния наперен иконом. Беше пременена с невъзможна шапка и с изобилие от веещи се на вятъра волани, които спокойно биха я вдигнали във въздуха, ако не беше толкова тежка. Избухна в шумен смях, когато видя племенникът си да слиза по рампата със статуята на Христос в ръце, после го притисна до сопрановата си гръд, задушавайки го с внушителния си бюст и с парфюма си с аромат на гардении.

— Първото нещо, което ще направим, е да се отървем от това чучело — каза, като посочи статуята на Христос. — Ще трябва също да ти купим дрехи — тук никой не ходи издокаран като теб — добави тя.

— Този костюм беше на баща ми — обясни Северо унизен.

— Виждам, приличаш на погребален агент — отвърна Паулина и едва изрекла това, си спомни, че неотдавна момчето бе загубило баща си. — Прости ми, Северо, не исках да те обидя. От всичките си братя най-много обичах баща ти, той бе единственият човек в семейството, с когото можеше да се разговаря.

— Преправиха няколко от костюмите му, за да не се похабят неизползвани — обясни момчето с треперещ пас.

— Не започваме добре. Ще можеш ли да ми простиш?

— Добре, лельо.

При първия удобен случай младежът й подаде фалшивото писмо от дядо му Агустин. Тя му хвърли разсеяно поглед.

— Какво пишеше в другото? — попита.

Зачервен до ушите от срам, Северо понечи да отрече измамата, но тя не му остави време да се оплете в лъжи.

— И аз бих постъпила като теб, племеннико. Искам да знам какво пишеше в писмото на баща ми, за да му отговоря, а не за да се съобразявам с него.

— Да ме изпратите във военно училище или на война, ако се води такава някъде из тези места.

— Закъснял си, вече свърши. Но сега избиват индианците, ако това представлява интерес за тебе. Не се дават лесно тези туземци. За твое сведение, наскоро убиха генерал Кустър и над двеста войника от Седми конен полк в Уайоминг. Всички говорят само за това. Казват, че някакъв индианец на име Дъжд в лицето — виж само колко поетично — се бил заклел да отмъсти на брата на генерал Кустър и в тази битка изтръгнал и изял сърцето му. Все още ли те влече армията? — изсмя се през зъби Паулина дел Валие.

— Никога не съм искал да ставам военен, това са приумици на дядо Агустин.

— В писмото, което си фалшифицирал, пише, че искаш да станеш адвокат и виждам, че съветът, който ти дадох преди години, не е отишъл напразно. Такъв те харесвам, момчето ми. Американските закони не са като чилийските, но това е най-малката грижа. Ще станеш адвокат. Ще те изпратя да се учиш в най-добрата адвокатска кантора в Калифорния, връзките ми ще свършат работа — увери го Паулина.

— Ще съм ви задължен до края на живота си, лельо — каза Северо развълнувано.

— Точно така. Надявам се да не го забравиш — животът е дълъг и никой не знае кога ще се наложи аз да ти поискам услуга.

— Може да разчитате на мен, лельо.

На другия ден Паулина дел Валие се яви със Северо в кантората на адвокатите си, които бяха на служба при нея от над двайсет и пет години и получаваха огромни комисионни в отплата. Без много увъртания тя им обясни, че очаква племенникът й да постъпи на работа при тях от следващия понеделник, за да изучи занаята. Не можеха да й откажат. Лелята настани племенника в дома си в слънчева стая на втория етаж, купи му хубав кон, определи му месечна издръжка, намери му учител по английски и започна да го представя в обществото, защото връзките бяха според нея най-добрият капитал.

— Очаквам две неща от теб — вярност и ведро настроение.

— Не очаквате ли също да уча?

— Това си е твой проблем, момчето ми. Изобщо не ме интересува какво ще правиш с живота си.

Въпреки това през следващите месеци Северо забеляза, че Паулина следеше отблизо неговия прогрес в адвокатската фирма, осведомяваше се с кого дружи, водеше сметка за разходите му и предугаждаше неговите постъпки още преди да ги е извършил. Как успяваше да научи всичко това, оставаше пълна загадка, освен ако непроницаемият иконом Уилямс не бе изтъкал специална разузнавателна мрежа. Този човек стоеше начело на цяла войска от прислужници, които изпълняваха задълженията си като безмълвни сенки, живееха в отделна постройка в дъното на парка на къщата и нямаха право да разговарят с господарите, освен в случаите, когато последните не ги повикаха. Не можеха също така да разговарят с иконома, преди да са говорили със старшата прислужница. Северо трудно свикна с тази йерархия, защото в Чили нещата бяха доста по-опростени. Господарите, дори и най-деспотичните като дядо му, държаха строго прислугата си, но се грижеха да задоволят потребностите й и считаха прислужниците си за част от семейството. Не си спомняше слугиня да е била изгонвана — тези жени постъпваха на работа в къщата като девойки и оставаха там до своята смърт. Подобната на малък дворец къща в Ноб Хил беше много различна от големите къщи с манастирски вид, където бе преминало детството му между дебели стени от кирпич, мрачни порти с железен обков и оскъдни мебели, вградени в голи стени. В дома на леля му Паулина би било невъзможно да се направи инвентар на вещите, като се започне от чукчетата за врата и крановете от масивно сребро в банята и се стигне до колекциите от порцеланови фигурки, лакирани руски кутии, китайска слонова кост и всевъзможни предмети на изкуството или обекти на потребителска страст, модни по онова време. Фелисиано Родригес де Санта Крус купуваше, за да впечатли гостите си, но не беше невежа като свои приятели магнати, които си доставяха книги на килограм и картини заради цветовете им, за да ги съчетаят с креслата си. Паулина, от своя страна, не изпитваше никаква привързаност към тези съкровища: единствената мебел, която бе поръчала в живота си, бе леглото й, и то по причини, нямащи нищо общо с естетиката, нито с парадността. Интересуваха я единствено парите и само парите — нейната цел беше да ги печели с хитрост, да ги трупа с упорство и да ги влага с ум. Не обръщаше внимание на вещите, които купуваше мъжът й, нито къде ги поставяше и в резултат на това се бе оформила една показна къща, където обитателите се чувстваха чужденци. Картините бяха огромни, рамките — масивни, сюжетите — претенциозни, като например „Александър Македонски завладява Персия“, но имаше също стотици по-малки картини, подредени в серии и даващи името на съответния салон — салон на лова, на морето, на акварелите. Завесите бяха от тежко кадифе с впечатляващи ресни, а венецианските огледала отразяваха до безкрай мраморни колони, високи делви от Севър, бронзови статуи и препълнени с плодове и цветя кристални купи. Имаше два салона за музика с фини италиански инструменти, въпреки че никой в това семейство не можеше да свири, а у Паулина музиката предизвикваше главоболие, както и библиотека на две нива. Във всеки ъгъл се мъдреха сребърни плювалници със златни инициали, защото в този пограничен град беше напълно прието да се плюе в присъствието на други хора. Покоите на Фелисиано бяха в източното крило, а тези на жена му бяха разположени на същия стаж, но заемаха противоположния край на къщата. По протежение на широкия коридор между тях се нареждаха стаите на синовете им и тези за гости и всички бяха необитаеми в момента, освен стаята на Северо и още една — на най-големия син Матиас, който единствен от братята си все още живееше в този дом. На Северо дел Валие, свикнал със смятащите се за здравословни в Чили неудобства и студ, му бяха нужни седмици, за да свикне с меката прегръдка на юргана и на пухените възглавници, с вечното лято благодарение на топлите печки и с ежедневната изненада пред струята гореща вода, когато отваряше крана в банята. В къщата на дядо му тоалетните представляваха зловонни бараки в дъното на двора, а зиме водата за миене в легена осъмваше покрита с коричка лед.

Часовете за сиеста заварваха племенника и неподражаемата му леля да обсъждат семейни дела и сделки в митологичното легло. Тя се разполагаше удобно между чаршафите, с голямата счетоводна книга от едната й страна и сладкишите — от другата, а той сядаше по турски между нимфата и делфина. Паулина си позволяваше такава интимност единствено със Северо, малцина имаха достъп до покоите й, ала с него тя се чувстваше свободно по нощница. Този племенник пораждаше у нея такова удовлетворение, каквото никога не й доставиха собствените й синове. Двамата по-малки — единият в Лондон, а другият в Бостън — водеха живот на богати наследници, задоволявайки се със символични постове в управлението на семейните предприятия. От първородния син Матиас се очакваше да стане родоначалник на потомството на Родригес де Санта Крус и дел Валие, но той нямаше ни най-малко призвание за това и вместо да следва стъпките на неуморните си родители, да се интересува от техните дела или да създава челяд, за да продължи името на рода, той бе превърнал хедонизма и ергенството в своеобразно изкуство. „Той не е нищо друго освен един безупречно облечен глупак“ — така го охарактеризира веднъж Паулина пред Северо, но щом видя, че синът и племенникът й се разбират чудесно, се постара да улесни тяхното зараждащо се приятелство. „Майка ми никога не стреля наслуки, сигурно се надява да ме спасиш от провала“, шегуваше се Матиас. Северо не смяташе да се нагърбва със задачата да променя братовчед си, напротив, с удоволствие би заприличал на него — до него самият той се чувстваше скован и мрачен. Всичко у Матиас го удивляваше: безупречният му стил, ледената ирония, лекотата, с която пръскаше пари, без да се замисля.

— Искам да опознаеш отблизо моите дела. Това общество е материалистично и вулгарно и няма никакво уважение към жените. Тук единствено парите и контактите имат тежест и ти си ми нужен за това: ще бъдеш моите очи и уши — обяви Паулина пред племенника си няколко месеца след пристигането му.

— Не разбирам нищо от сделки.

— Аз пък разбирам. Не те карам да мислиш, с това ще се заема аз. Ти ще мълчиш, ще наблюдаваш, ще слушаш и ще ми разказваш. След това ще изпълняваш това, което ти кажа без много въпроси, ясно ли е?

— Не искайте от мен да върша измами, лельо — отвърна с достойнство Северо.

— Виждам, че си дочул някои клевети по мой адрес… Виж, синко, законите са създадени от силните, за да владеят слабите, които са много повече от тях. Аз не съм длъжна да зачитам тези закони. Необходим ми е един доверен адвокат, за да мога да върша това, което поискам, без да си докарвам неприятности.

— По почтен начин, надявам се — предупреди Северо.

— Ай, момчето ми! Така доникъде няма да стигнем. Честта ти ще е в безопасност, стига да не прекаляваш — отвърна Паулина.

Така сключиха съюз, който беше толкова силен, колкото свързващата ги кръвна връзка. Паулина, която го бе приела без много очаквания, убедена, че е бездарник и поради тази единствена причина го изпращат при нея от Чили, бе приятно изненадана от този умен и благороден племенник. За няколко години Северо се научи да говори английски с лекота, която никой друг от това семейство не бе постигнал, опозна всички дела на леля си като пръстите на ръката си, прекоси два пъти Съединените щати с влак — единия път с приятното преживяване, предизвикано от нападение на мексикански разбойници — и дори намери време да стане адвокат. С братовчедка си Нивеа поддържаше ежеседмична кореспонденция, която с годините се превърна по-скоро в интелектуална, отколкото любовна. Тя му пишеше за семейството и за чилийската политика, а той й купуваше книги и й пращаше изрезки за успехите на суфражистките в Европа и в Съединените щати. Вестта за внасянето в Американския конгрес на поправка, даваща право на жените да гласуват, бе отпразнувана и от двамата от разстояние, при все че те единодушно заключиха, че да мечтаят за нещо подобно в Чили, бе равносилно на безумие. „За какво ми е да уча и чета толкова много, братовчеде, щом няма място за действие в живота на една жена? Майка ми казва, че няма да се оженя, защото отблъсквам мъжете и по-добре да се погрижа за хубостта си и да си затварям устата, ако искам да си намеря съпруг. Семейството ми приветства и най-дребната проява на знание у моите братя — казвам най-дребната, защото знаеш колко са тъпи, — а когато става дума за мен, това се счита за самодоволно перчене. Единствено вуйчо Хосе Франсиско проявява търпение към мен, защото му давам възможност да ми говори за наука, астрономия и политика — теми, които обича да разнищва, при все че моето мнение изобщо не го интересува. Не можеш да си представиш как завиждам на мъжете като теб, пред които светът е сцена за действие“. Любовта заемаше само броени редове в писмата на Нивеа и едва няколко думи в тези на Северо — сякаш мълчаливо се бяха споразумели да забравят за трескавите и потайни ласки по ъглите. Два пъти годишно Нивеа му изпращаше своя снимка, за да може да следи превръщането й в жена, но той, въпреки че все й обещаваше, забравяше да й изпрати своя по същия начин, както забравяше да й съобщи, че и поредната Коледа няма да се прибере вкъщи. Друго, по-загрижено за брак момиче от Нивеа би протегнало пипалата си, за да си намери друг, не толкова изплъзващ се годеник, но тя и за момент не престана да вярва, че Северо дел Валие ще стане неин мъж. Беше толкова сигурна, че тази продължила няколко години раздяла не я безпокоеше особено — готова бе да чака до свършека на света. Северо от своя страна пазеше спомена за братовчедка си като въплъщение на доброта, благородство и чистота.

Ако се съдеше само по вида му, Матиас наистина можеше да мине за безупречно облечен глупак, както го окачествяваше майка му, но в действителност изобщо не беше глупав. Бе посетил до един големите музеи в Европа, разбираше от изкуство, рецитираше творби на всички поети класици и единствен ползваше домашната библиотека. Поддържаше свой собствен стил — нещо средно между бохем и конте, като към първия го приобщаваше привързаността му към нощния живот, а към втория вманиаченото внимание, което отдаваше и на най-дребните детайли на облеклото. Минаваше за най-блестящата партия в Сан Франсиско, но самият той се държеше като заклет ерген и предпочиташе обикновен разговор с най-големия си враг пред среща с най-привлекателната от своите обожателки. Единственото, което го свързваше с жените, бе продължението на рода, а това бе цел абсурдна сама по себе си, смяташе той. За задоволяване на потребностите на мъжката си природа предпочиташе някоя от многото професионалистки, които се намираха подръка. Нямаше мъжко събиране в онези времена, което да не завърши с чаша бренди в бара и с посещение на някой вертеп. В страната действаха над четвърт милион проститутки и доста висок процент от тях си изкарваха хляба в Сан Франсиско, като се започне с окаяните sing song girls в Китайския квартал и се стигне до деликатните госпожици от южните щати, които Гражданската война бе запратила във водовъртежа на галантния живот. Младият наследник, така непримирим към женските недостатъци, проявяваше учудващо търпение към простащината на своите разпуснати приятели и това бе поредната му чудатост редом с вкуса му към тънките черни цигари, които си поръчваше от Египет, и към престъпността в литературата и в реалния живот. Живееше в бащината си къща в Ноб Хил и разполагаше с луксозен апартамент в самия център, над който имаше просторна мансарда, наричана от него гарсониер, където от време на време рисуваше и често организираше празненства. Движеше се в света на бохемите — жалки несретници, които тънеха в стоически и непоправим недоимък — поети, журналисти, фотографи, кандидат-писатели и кандидат-артисти, мъже без семейство, които влачеха съществуването си полуболни, в кашляне и безполезни разговори, живееха на кредит и не ползваха часовник, тъй като времето не бе създадено за тях. Зад гърба на чилийския аристократ те се подиграваха на облеклото и обноските му, но го толерираха, тъй като винаги можеха да се обърнат към него за няколко долара, глътка уиски и място в мансардата, където да се подслонят през някоя мъглива нощ.

— Забелязал ли си, че Матиас има маниерите на педераст? — отбеляза веднъж Паулина пред мъжа си.

— Как може да ти хрумне такава глупост за собствения ти син! Никога не е имало такива в моето семейство, нито пък в твоето! — възрази Фелисиано.

— Познаваш ли нормален мъж, който да съчетава цвета на шалчето си с тапетите по стените? — измърмори Паулина.

— Добре, по дяволите! Ти си му майка и ти имаш задължението да му намериш годеница! Това момче е вече на трийсет години, а ходи още ерген. Постарай се бързо да се сдобие със съпруга, преди да е станал алкохолик, да го е хванала туберкулоза или нещо още по-лошо — отбеляза Фелисиано, без да подозира, че вече беше късно за благонравни спасителни действия.

В една от тези ветровити и студени нощи, характерни за лятото в Сан Франсиско, Уилямс, икономът с фрак, почука на вратата на Северо, като дискретно прочисти гласа си, и влезе, държащ свещник с три свещи в облечената си в ръкавица ръка.

— Какво има, Уилямс — попита Северо разтревожено, защото за пръв път в тази къща някой го събуждаше посред нощ.

— Боя се, че има малък проблем. Става дума за дон Матиас — каза Уилямс с онази церемониална почтителност, така непозната в Калифорния, която винаги звучеше по-скоро иронично, отколкото почтително.

Обясни, че в този късен час в дома бе пристигнало съобщение от една дама със съмнителна репутация, някаква си Аманда Лоуъл, при която младият господар често се отбивал с хора от „друго тесто“, както се изрази. Северо прочете бележката на светлината на свещите — три реда, в които се искаше незабавна помощ за Матиас.

— Трябва да уведомим леля ми и чичо ми. Матиас може да е претърпял злополука — разтревожи се Северо дел Валие.

— Погледнете адреса, господине, в сърцето на Китайския квартал е. Струва ми се, че е по-добре господарите да не узнаят за това — отвърна икономът.

— Виж ти! Мислех, че нямате тайни с леля ми Паулина.

— Опитвам се да й спестя тревоги, господине.

— Какво предлагате да направим?

— Ако това не ви се струва прекалено, да се облечете, да вземете оръжието си и да ме придружите.

Уилямс беше събудил един от кочияшите, за да приготви кола, но желаеше да забули историята в мълчание, доколкото това бе възможно, и затова той сам пое юздите и уверено потегли по тъмните пусти улици към Китайския квартал, воден от инстинкта на конете, тъй като вятърът час по час гасеше фенерите на колата. Северо си помисли, че това със сигурност не беше първият път, в който мъжът караше по тези улици. Не след дълго оставиха колата и влязоха пеш в една къса и тясна уличка, водеща до тъмен двор, потънал в странна сладникава миризма подобна на печени орехи. Не се виждаше жив човек, чуваше се единствено вятърът и само от едни малки прозорчета на равнището на улицата се процеждаше светлина. Уилямс запали клечка кибрит, прочете още веднъж адреса на бележката и бутна, без да се церемони, една от вратите, през които се влизаше в двора. Стиснал оръжието в ръка, Северо го последва. Озоваха се в малка стая, която нямаше проветрение, но беше чиста и подредена, и където едва можеше да се диша от тежкия мирис на опиум. Около една маса в средата имаше дървени сепарета, долепени до стените и разположени едно над друго, подобно на койки в кораб; скамейките бяха покрити с рогозка, а парче издълбано дърво служеше за възглавница. Бяха заети от китайци, понякога по двама в едно сепаре, излегнати на една страна пред малки подноси с черна паста и горяща лампа. Нощта беше напреднала и повечето посетители вече бяха под въздействието на дрогата. Мъжете лежаха унесени, блуждаещи насън и само двама-трима все още имаха сили да намазват металната клечица с опиум, да я стоплят на лампата, да пълнят малкия отвор на лулата и да вдишват през бамбуковата тръбичка.

— Боже господи! — промърмори Северо, който бе чувал да говорят за това, но не го бе виждал с очите си.

— По-добро е от алкохола, ако ми позволите да отбележа — отвърна Уилямс. — Не вреди на другите, а само на този, който пуши. Вижте колко по-спокойно и по-чисто е това място от който и да било бар.

Стар китаец, облечен в свободна риза и широки памучни панталони, ги посрещна, накуцвайки. Зачервените му очи едва се различаваха, потънали в дълбоките бръчки на лицето, имаше клюмнал, посивял мустак, подобен на тънката плитка на гърба му; всичките му нокти, с изключение на палеца и на показалеца, бяха толкова дълги, че се подгъваха навътре като опашка на древно мекотело; устата му приличаше на черна дупка, а малкото останали зъби бяха оцветени от тютюна и опиума. Този допотопен старец се обърна към новодошлите на китайски и за голяма изненада на Северо английският иконом му отвърна с няколко излайвания на същия език. Последва дълга пауза, през която никой не помръдна. Китаецът не откъсваше поглед от Уилямс, сякаш го изучаваше, и накрая протегна ръка, в която другият постави няколко долара, които китаецът скъта до гърдите си под ризата, после взе една свещ и им направи знак да го последват. Минаха през втора, после през трета и четвърта зала и всички те си приличаха. Изминаха един криволичещ коридор, слязоха по къса стълба и се озоваха в друг коридор. Водачът им направи знак да почакат и изчезна за няколко минути, които им се сториха безкрайни. Облян в пот, Северо държеше пръста си на спусъка на заредения пистолет, застанал нащрек и не смееш да промълви дума. Най-сетне старецът се появи отново и ги поведе през един лабиринт, докато накрая стигнаха пред една затворена врата, която той загледа с абсурдна съсредоточеност, като човек, разучаващ вглъбено някаква карта. Щом Уилямс му подаде още няколко долара, той я отвори. Влязоха в една стая още по-малка от предишните, по-тъмна, потънала в повече дим и по-потискаща, защото се намираше под нивото на уличката и не се проветряваше, но която във всичко останало си приличаше напълно с предишните. На дървените кушетки имаше петима бели американци — четирима мъже и една жена в зряла възраст, но все още много привлекателна, с водопад от червеникави коси, разпилени по раменете й като скандална наметка. Съдейки по елегантното им облекло, бяха богаташи. Всички се намираха в състояние на щастливо вцепенение, с изключение на един от тях, който лежеше по гръб и едва дишаше, с разкъсана риза, с разперени ръце, с тебеширено лице и с подбелени очи. Това беше Матиас Родригес де Санта Крус.

— Хайде, господарю, помогнете ми — нареди Уилямс на Северо дел Валие.

С общи усилия успяха да го вдигнат, всеки постави една от ръцете на изпадналия в несвяст мъж около шията си и така го отнесоха, като разпънат на кръст, с отпусната глава, безжизнено тяло и крака, влачещи се по пръстения под. Изминаха отново дългия път обратно през тесните коридори и прекосиха една по една задушните стаи, докато накрая излязоха навън сред невероятната чистота на нощта, където поеха въздух с пълни гърди, жадни и замаяни. Нагласиха Матиас колкото можаха в колата и Уилямс ги закара в гарсониер, за чието съществуване Северо смяташе, че прислужникът на леля му не подозира. Още по-голяма бе изненадата му, когато Уилямс извади един ключ, отвори вратата на сградата и след това с помощта на втори отключи мансардата.

— Не за пръв път спасявате братовчед ми, нали, Уилямс?

— Да речем, че не е за последен — отговори икономът.

Положиха Матиас на леглото в ъгъла зад един японски параван и Северо се зае да го мокри с влажни кърпи и да го разтърсва, за да го смъкне от небесата, където витаеше в момента, а Уилямс тръгна да доведе семейния лекар, след като уточни, че би било неуместно да се уведомяват леля му и чичо му.

— Но братовчед ми може да умре! — възкликна все още разтреперан Северо.

— В такъв случай трябва да кажем на господарите — отстъпи Уилямс вежливо.

В продължение на пет дни Матиас, отровен до мозъка на костите си, се бореше в спазмите на агонията. Уилямс заведе болногледач, който да се грижи за него в мансардата, и уреди нещата така, че отсъствието на сина да не предизвика скандал в дома. Тази случка породи особена връзка между Северо и Уилямс, някакво мълчаливо съучастничество, което те никога не издаваха с думи или жестове. С друг, не така непроницаем човек като иконома, Северо би помислил, че го свързва известно приятелство, или поне симпатия, но около англичанина се издигаше непробиваема стена на въздържаност. Северо започна да го наблюдава. С прислугата, поверена на неговите заповеди, се държеше със същата студена и безупречна вежливост, с която се обръщаше към господарите си, и така успяваше да я държи в страх. Нищо не убягваше от зоркия му контрол: нито блясъкът на красиво изработените сребърни прибори, нито тайните на всеки член на семейството. Невъзможно бе да се изчисли възрастта му, нито да се определи неговият произход, изглеждаше застинал на четирийсет години и освен британския му акцент нищо не говореше за неговото минало. Сменяше белите си ръкавици по трийсет пъти на ден, черното му облекло винаги беше безупречно изгладено, белоснежната риза от най-доброкачествен холандски лен беше така добре колосана, че приличаше на фин картон, а обувките му блестяха като огледало. Смучеше ментови бонбони, за да бъде свеж дъхът му и си слагаше одеколон, но така дискретно, че единственият път, когато Северо долови уханието на мента и лавандула, бе, когато се докосна до него при вдигането на безпаметния Матиас пушалнята за опиум. Също тогава забеляза и твърдите му като дърво мускули под дрехата, изпънатите жили на врата, неговата сила и гъвкавост — неща, които съвсем не прилягаха на разорен английски лорд, за какъвто минаваше този господин, ако се съдеше по обноските му.

Единствената прилика между братовчедите Северо и Матиас се изразяваше в сходните черти на лицето и във влечението им към спорта и литературата, в останалите неща като че ли нямаха родствена връзка. Първият беше толкова благороден, целеустремен и остроумен, колкото циничен, нехаен и разпуснат беше вторият; ала независимо от противоположния нрав и разликата във възрастта, те се сприятелиха. Матиас със старание се залови да обучава Северо във фехтовка, но той не притежаваше елегантността и бързината, така необходими за това изкуство; опита се също да го въведе в насладите на Сан Франсиско, ала младият човек се оказа лош приятел на среднощните забави, тъй като заспиваше прав — по четиринайсет часа на ден се трудеше в адвокатската кантора, а през останалото време четеше или учеше. Обичаха да плуват голи в домашния басейн и да мерят силите си в турнири по борба. Въртяха се един около друг в очакване, готови за скок, и накрая се хвърляха в атака, подскачаха, хванати в здрава прегръдка, и се търкаляха, докато накрая единият успееше да победи другия и да го притисне до пода. Завършваха борбата облени в пот, запъхтени и разгорещени. Северо се отдръпваше рязко, смутен, сякаш борбата представляваше недопустима прегръдка. Разговаряха за книги и обсъждаха класиците. Матиас обичаше поезията и когато бяха сами, рецитираше стихове наизуст, а красотата им го изпълваше с такова вълнение, че сълзи се стичаха по страните му. В тези случаи Северо също изпитваше смущение, защото силната възбуда на неговия братовчед му се струваше своеобразна форма на забранена между мъже близост. Той следеше отблизо научните открития и експедиции, за които разказваше на Матиас в напразно усилие да го заинтересува, ала единствените новини, които успяваха да разклатят бронята от безразличие на братовчед му, бяха съобщенията за извършени престъпления. Матиас поддържаше странна връзка, почиваща на литри уиски, с Джейкъб Фриймънт — стар и безскрупулен журналист, в непрестанна нужда от пари, с когото го обединяваше злокобен интерес към престъпления. Фриймънт все още успяваше да публикува криминални репортажи във вестниците, макар че окончателно бе изгубил репутацията си преди много години, когато бе измислил историята за Хоакин Муриета, въображаем мексикански бандит от времето на треската за злато. Репортажите му бяха създали един митичен герой, който нажежил омразата на белокожото население срещу испаноезичните. За да усмирят духовете, властите обещали награда на капитан Хари Лъв, ако заловял Муриета. След като три месеца кръстосвал Калифорния по дирите му, капитанът се решил на една бърза акция: убил седем мексиканци от засада и се завърнал с една глава и една ръка. Никой не успял да идентифицира тези човешки останки, но подвигът на Лъв успокоил белокожите. Зловещите трофеи още седяха изложени в някакъв музей, при все че единодушно се ширеше схващането, че Хоакин Муриета бе една чудовищна измислица на пресата като цяло и на Джейкъб Фриймънт в частност. Този и други епизоди, в които лъжливото перо на журналиста изопачаваше действителността, му бе спечелило заслужена слава на измамник и му бе затворило вратите на редакциите. Благодарение на странната си връзка с криминалния репортер Фриймънт, Матиас успяваше да види убитите жертви, преди да ги отнесат от местопрестъплението и да присъства на аутопсиите в моргата — гледка, която в еднаква степен отблъскваше и възбуждаше неговата чувствителност. Излизаше пиян от ужас от тези потапяния в подземния свят на престъпността, отиваше веднага след това в турска баня, където с часове изтръгваше заедно с потта си миризмата на смърт, полепнала по кожата му, и сетне се затваряше в своята гарсониер и рисуваше ужасяващи картини на накълцани хора.

— Какво означава всичко това? — запита Северо, когато за пръв път видя тези дантиевски творения.

— Не те ли очарова мисълта за смъртта? Убийството е страхотно приключение, а самоубийството е едно практично решение. Аз играя с идеята за тези две неща. Има хора, които заслужават да бъдат убити, не мислиш ли? Колкото до мен, трябва да ти кажа, братовчеде, че не възнамерявам да умра грохнал от старост, предпочитам да сложа край на дните си със същото старание, с което си избирам костюмите, затова изучавам престъпленията, за да тренирам.

— Ти си един безумец, а освен това ти липсва талант — заключи Северо.

— На един артист не му е нужен талант, а само храброст. Чувал ли са за импресионистите?

— Не, но ако тези нещастници рисуват такива неща, няма да стигнат далеч. Не можеш ли да потърсиш по-приятни сюжети? Някое красиво момиче например?

Матиас избухна в смях и му съобщи, че в четвъртък щяло да дойде едно наистина красиво момиче в неговата гарсониер, най-хубавото в Сан Франсиско, според всеобщото мнение, поясни. Била модел, когото приятелите му се състезавали да увековечат в глина, на платно или на снимки и заедно с това таели надеждата да се любят с нея. Сключвали се облози за това кой ще бъде първият, но досега никой не бе успял да докосне дори ръката й.

— Страда от един противен недостатък — много е добродетелна. Освен нея не е останала друга девица в Калифорния, въпреки че на това лесно му се намира колаят. Искаш ли да се запознаеш с нея?

Така Северо дел Валие отново видя Лин Съмърс. Дотогава се беше задоволявал да купува тайно пощенски картички с нейния лик в магазините за туристи и да ги крие между страниците на своите юридически книги като някакво срамно съкровище. Много пъти бе отивал до улицата при Площада на Обединението, където се намираше чайната на майка й, за да я зърне отдалече; бе провел също така дискретно разузнаване с помощта на кочияша, който всеки ден ходеше дотам, за да купи сладкиши за леля му Паулина, но нито веднъж не се бе осмелил да се яви лично пред Елайза Съмърс и да й поиска разрешение да посети дъщеря й. Всяко преднамерено действие му се струваше непоправима измяна към неговата нежна и вечна годеница Нивеа. Съвсем различно би било, ако срещнеше Лин случайно, мислеше той, тъй като тогава щеше да бъде прищявка на съдбата и никой не би имал основание да го укорява. И през ум не му минаваше, че щеше да я види в студиото на братовчед си Матиас при такива необикновени обстоятелства.

Лин Съмърс беше продукт на сполучливо съчетание на раси. Трябваше да се нарича Лин Циен, но родителите й бяха решили да англиканизират имената на децата си и да ги запишат с фамилията на майка им — Съмърс, за да улеснят тяхното съществуване в Съединените щати, където към китайците се отнасяха като към кучета. Големият син бяха нарекли Ебанизер в чест на един стар приятел на баща му, но всички му викаха Лъки — късметлията — защото нямаше друго дете в Китайския квартал, на което толкова много да му вървеше. Малката дъщеря, дошла на бял свят шест години по-късно, бяха назовали Лин в чест на първата жена на баща й, която почиваше в мир в Хонконг от доста години, ала при записването бяха използвали правилата на английския правопис. Първата жена на Дао Циен, дала името си на момичето, бе кротко създание с малки, пристегнати в калъп стъпала, която се бе радвала на обожание от страна на съпруга си, но бе угаснала много млада. Елайза Съмърс бе свикнала да съжителства с незаличимия спомен за Лин, която с времето се бе превърнала в още един член на семейството, нещо като невидима покровителка, бдяща над благополучието на техния дом. Преди двайсет години, когато разбрала, че отново е бременна, тя помолила Лин да й помогне да износи докрай бременността си, тъй като вече била загубила няколко рожби, преди да ги роди, и не хранела особени надежди, че изтощеното й тяло ще успее да задържи детето. Точно това обяснила на Дао Циен, който при нужда бе поставял уменията си на джун и в услуга на жена си, но освен това я водеше и при най-добрите специалисти по западна медицина в Калифорния.

— Този път ще се роди здраво момиченце — го бе уверила Елайза.

— Откъде знаеш? — попитал мъжът й.

— Помолих се на Лин.

Елайза непоклатимо вярваше, че първата съпруга я бе подкрепяла по време на бременността, бе й дала сили да роди дъщеря си и след това като добра орисница се бе надвесила над люлката на детето, за да я дари с красота. „Ще се нарича Лин“, бе обявила изтощената майка, когато за пръв път бе поела дъщеря си в ръце; Дао Циен се изплашил: не било добро предзнаменование да я нарекат на името на жена, която бе умряла толкова млада. Накрая се споразумели да променят изписването, за да не предизвикват злата съдба. „Произнася се по едни и същи начин и това е важното“, заключила Елайза.

По майчина линия във вените на Лин Съмърс течеше английска и чилийска кръв, а по бащина тя носеше гените на високите китайци от север. Дядото на Дао Циен, скромен знахар, бе завещал на потомците си от мъжки пол своите познания за лековити билки и вълшебни заклинания против различни болести на тялото и душата. Дао Циен, последен в това родословие, бе обогатил бащиното наследство, като бе овладял занаята на джун и при един мъдрец в Кантон и като бе изучавал през целия си живот не само традиционната китайска медицина, но и всичко, което му попаднеше подръка от западната медицинска наука. Беше си завоювал солидна репутация в Сан Франсиско — към него се обръщаха за съвет американски лекари — и имаше пациенти от различни раси, ала не му позволяваха да работи в болници и практикуването на уменията му се ограничаваше в Китайския квартал, където бе купил голяма къща, в която първият етаж му служеше за клиника, а вторият — за жилище на неговото семейство. Доброто му име го бранеше и никой не се месеше в неговата дейност със sing song girls както наричаха в Китайския квартал клетите робини на пазара на плътта — всички до една малолетни момичета. Дао Циен се бе нагърбил с мисията да спаси от вертепите колкото може повече от тези момичета. Тонги, бандите, които контролираха, следяха и продаваха покровителството си в китайската общност, знаеха, че той купува малките проститутки, за да им даде шанс да променят живота си далече от Калифорния. Няколко пъти го бяха заплашвали, но не предприемаха по-драстични мерки, защото рано или късно на всеки един от тях можеше да му дотрябват услугите на прочутия джун и. Дотогава, докато Дао Циен не се обръщаше към американските власти, действаше без много шум и спасяваше момичетата едно по едно, с упорития труд на мравка, можеха да го толерират, защото не накърняваше огромните печалби на бизнеса. Една-единствена жена виждаше в лицето на Дао Циен обществено опасна личност и това бе А Той — най-преуспяващата сводница в Сан Франсиско и собственичка на няколко специализирани салона с азиатски момиченца. Самата тя внасяше стотици момичета годишно пред невъзмутимия поглед на подкупените както си му е редът чиновници янки. А Той ненавиждаше Дао Циен и както многократно бе заявявала, предпочиташе да умре, но не и да го посети отново като лекар. Бе го направила веднъж, измъчвана от кашлица, но още тогава и двамата мълком бяха разбрали, че завинаги ще си останат смъртни врагове. Всяко sing song girl, спасено от Дао Циен, представляваше трън, забит под ноктите на А Той, дори и да не беше нейна собственост. Както за нея, така и за него това беше въпрос на принципи.

Дао Циен ставаше рано сутрин и излизаше в градината, където изпълняваше упражненията си по източни бойни изкуства, за да поддържа тялото си във форма, а ума си — бистър. След това медитираше половин час и после стъкваше огъня за чайника. Събуждаше Елайза с целувка и чаша зелен чай, който тя бавно сърбаше в леглото. Това бяха свещени мигове и за двамата: чашата чай, която изпиваха заедно, запечатваше нощта, която споделяха прегърнати. Това, което ставаше между тях зад затворената врата на спалнята, беше възнаграждение за всички усилия през деня. Любовта им бе започнала като нежно приятелство и сръчно бе изтъкана сред плетеница от препятствия, като се започне с необходимостта да се разбират на английски и да превъзмогнат расовите и културните предразсъдъци и се стигне до разликата във възрастта. Бяха живели и работили заедно под един и същи покрив в продължение на повече от три години, преди да се осмелят да прекрачат невидимата граница, която ги разделяше. Бе необходимо Елайза да обикаля в един омагьосан кръг, който се бе стапял пред нея като сянка; бе нужно в края на дългите странствания да скъса с раздраното си минало и със своята невинност, и да се отрече от своята натрапчива идея, застанала очи в очи с отрязаната и накисната в джин глава на легендарния бандит Хоакин Муриета, за да осъзнае, че съдбата й е да бъде с Дао Циен. Той, от своя страна, бе разбрал това много преди нея и я бе чакал с мълчаливата упоритост на една зряла любов.

Нощта, в която Елайза най-сетне се бе престрашила да измине осемметровия коридор, който делеше стаята й от тази на Дао Циен, бе променила изцяло техния живот, като че ли миналото им бе отсечено с брадва до корен. След тази пламенна нощ не съществуваше ни най-малка възможност, нито дори изкушение за връщане назад, бе им останало единствено предизвикателството да си извоюват място в един свят, който не търпеше смесването на раси. Елайза бе дошла боса, по нощница, и опипом в тъмнината бе бутнала вратата на Дао Циен уверена, че тя ще е отворена, защото се бе догаждала, че той я желае толкова, колкото и тя него. Независимо от тази сигурност, тя бе изплашена от непоправимостта на своето решение. Дълго се бе колебала, преди да направи тази крачка, защото джун и бе неин покровител, баща, брат, най-добрият й приятел, единственият близък човек в тази чужда земя. Страхувала се бе, че може да загуби всичко това, ако стане негова любовница, но застанала на прага на стаята му, жаждата да го докосне надделяла над доводите на разума. Влязла в стаята и на светлината на една свещ върху масата го видяла да седи с кръстосани по турски крака на леглото, със свободна риза и панталон от бял памучен плат — чакал нея. Елайза не успяла да се запита колко ли нощи той бе прекарал така, вслушвайки се да долови стъпките й по коридора, тъй като била замаяна от собствената си дързост и треперела от срам и предусещане. Дао Циен не й дал време да отстъпи. Тръгнал към нея, разперил ръце и тя пристъпила слепешката и се блъснала в гърдите му, заровила глава и вдъхвайки така познатия мирис на този мъж — солен мирис на морска вода, — сграбчила с две ръце блузата му, защото краката й се подкосявали, докато порой от обяснения неудържимо напирали в устните й и се смесвали с любовните слова на китайски, които той мълвял. Усетила как ръцете му я повдигат и нежно я поставят на леглото, почувствала влажния му дъх във врата си и ръцете му, които я държали; в този миг я обзета непреодолима тревожност и тя започнала да трепери, разкаяна и уплашена.

Откакто жена му бе починала в Хонконг, Дао Циен се бе утешавал епизодично в припрените прегръдки на платени жени. Повече от шест години не бе любил с любов, но въпреки това не позволил на припряността да го надвие. Толкова пъти бе преброждал тялото на Елайза в мислите си и я познавал така добре, че му се сторило, че върви по меките й падини и леки възвишения като по карта. Тя смятала, че е опознала любовта в ръцете на първия си любовник, но близостта с Дао Циен разкрила размерите на нейното невежество. Страстта, която я бе разтърсила на шестнайсет години и заради която бе прекосила половината свят и неколкократно бе рискувала живота си, бе само един мираж, който сега й се струваше абсурден. Бе се влюбила в любовта, задоволявайки се с трохите, които й бе давал онзи мъж, желаещ по-скоро да си тръгне, отколкото да остане с нея. Бе го търсила цели четири години убедена, че младият идеалист, с когото се бе запознала в Чили, в Калифорния се бе превърнал в приказен бандит на име Хоакин Муриета. През това време Дао Циен я бе чакал с пословичното си спокойствие, сигурен, че рано или късно тя щяла да прекрачи прага, който ги разделяше. Той я бе придружил, когато бяха изложили на показ главата на Хоакин Муриета за развлечение на американците и за назидание на испаноезичните. Бил убеден, че Елайза няма да понесе гледката на онзи противен трофей, но тя застанала пред стъкленицата, в която киснела главата на предполагаемия престъпник, и я загледала невъзмутимо, сякаш това било пиле в сос, докато не се уверила напълно, че това не е мъжът, когото тя бе преследвала толкова години. Всъщност самоличността му нямала вече никакво значение, защото през дългото пътуване в търсене на една невъзможна любов Елайза бе спечелила нещо толкова ценно, колкото самата любов — свободата. „Вече съм свободна“, единствено промълвила тя при вида на главата. Дао Циен разбрал, че най-сетне тя се бе отърсила от предишния любовник, че й бе все едно дали той е жив, или бе загинал в търсене на злато в полите на Сиера Невада; с една дума, нямало повече да се мъчи да го открие и ако някой ден този мъж се появял, тя щяла да е способна да го види в истинското му измерение. Дао Циен я хванал за ръка и излезли от зловещата експозиция. Навън вдъхнали чист въздух и закрачили спокойни, готови да започнат нов етап в живота си.

Нощта, когато Елайза влязла в стаята на Дао Циен, била съвсем различна от тайните и забързани прегръдки с нейния първи любовник в Чили. В тази нощ тя открила някои от многобройните възможности за наслада и се гмурнала в дълбините на една любов, която щяла да остане единствена до края на живота й. С много търпение Дао Циен започнал да маха от нея наслоените страхове и безполезни спомени, галел я с неуморно постоянство, докато тя престанала да трепери и отворила очи, докато се отпуснала под умелите му пръсти, докато той я усетил да се извива, да се отваря, да се изпълва със светлина, чул я да стене, да го вика, да го умолява, видял я победена и влажна, готова да се отдаде и да го приеме с цялото си същество, докато и двамата загубили представа къде са, кои са, къде свършва той и къде започва тя. Дао Циен я отвел отвъд оргазма, в едно тайнствено измерение, където любовта и смъртта си приличат. Усетили, че душите им се изпълват, че желанията и споменът изчезват, че пропадат във всепоглъщаща ярка светлина. Прегърнали се в това необикновено пространство и се познали, защото може би се били срещали в предишни животи и щели да са заедно още много пъти в бъдещите си съществувания, предположил Дао Циен. Били вечните любовници — да се търсят и откриват всеки път било тяхната карма, казал развълнувано, но Елайза отвърнала през смях, че не ставало дума за нищо толкова велико като кармата, а чисто и просто за желание да се любят, че ако трябвало да бъде искрена, от няколко години умирала от желание да го направи с него и се надявала, че отсега нататък на Дао нямало да му липсва ентусиазъм, защото това щяло да се превърне в първостепенно занимание в живота й. Позабавлявали се в онази нощ и през голяма част от следващия ден, докато гладът и жаждата не ги принудили да излязат от стаята, олюлявайки се, опиянени и щастливи, без да пускат ръцете си от страх да не се събудят внезапно и да не открият, че са били в плен на някаква халюцинация.

Страстта, която ги свързвала от онази нощ и която те подхранвали извънредно грижливо, ги подкрепяла и закриляла в неизбежните трудни моменти от техния живот, с времето тази страст се бе настанила в тяхната нежност и смях; те престанали да изпробват двеста двайсет и двата начина за любов, защото три-четири им били достатъчни и вече не било нужно да си готвят взаимни изненади. Колкото повече се опознавали, толкова по-силно се привързвали един към друг. От тази първа любовна нощ спели с преплетени тела, дишайки един и същ въздух и сънувайки едни и същи сънища, но животът им не бил лесен — прекарали трийсет години в един свят, където нямало място за двойки като тяхната. С годините тази дребна белокожа жена и високият китаец станали обичайна гледка в Китайския квартал, ала никога не ги приели напълно. Те свикнали да не се докосват на публични места, да сядат отделно в театъра и да вървят по улицата на няколко крачки разстояние един от друг. В някои ресторанти и хотели не можели да влизат заедно и на път за Англия, тя — за да посети своята осиновителка Роуз Съмърс, а той — за да изнася лекции по иглотерапия в клиниката „Хобс“, не можели да пътуват в първа класа, нито да съжителстват в неговата каюта, въпреки че нощем тя тайно се промъквала при него. Оженили се дискретно според будисткия ритуал, но връзката им не била узаконена. Лъки и Лин бяха записани като незаконородени деца, припознати от бащата. Дао Циен успял да получи гражданство след дълги формалности и много подкупи и бил сред малцината, успели да заобиколят Акта за изключване на китайците — поредна дискриминационна разпоредба в Калифорния. Неговото възхищение и лоялност към втората му родина били безусловни, както самият той доказал по време на Гражданската война, когато прекосил континента, за да замине доброволец на фронта и да работи като фелдшер с американските лекари през всичките четири години на конфликта; при все това дълбоко в себе си се чувствал чужденец и желаел, макар че бил прекарал целия си живот в Америка, да бъде погребан в Хонконг.

Семейството на Елайза Съмърс и Дао Циен живееше в просторна и удобна къща, която бе по-солидна и по-добре построена от останалите къщи в Китайския квартал. Навсякъде около нея се говореше на кантонски и всичко — от храната до вестниците — беше китайско. През няколко преки беше разположена Мисията — испаноезичният квартал, където Елайза Съмърс обичаше да се скита заради удоволствието да слуша испанска реч, но обикновено дните й минаваха сред американци в близост до Площада на Обединението, където се намираше нейният елегантен салон за чай. От самото начало нейните сладкиши помагаха за издръжката на семейството, тъй като голяма част от доходите на Дао Циен отиваха другаде и това, което останеше от помощите за бедни китайски работници, пострадали от болест или нещастие, се харчеше за нелегалното откупване на момичета робини. Спасяването на тези момичета от недостойния живот се бе превърнало в свещена мисия за Дао Циен — така разбра това Елайза Съмърс от самото начало и го прие като поредната особеност на съпруга си и като още една допълнителна причина за обичта й към него. Организира своя сладкарски бизнес, за да не го безпокои, искайки му пари; нужна й бе финансова независимост, за да даде най-доброто американско образование на децата си, защото желаеше те напълно да се влеят в обществото на Съединените щати и да живеят без ограниченията, налагани на китайци и испаноезични. Намеренията й се увенчаха с успех при Лин, ала претърпяха провал по отношение на Лъки, защото момчето се гордееше с произхода си и нямаше желание да напусне Китайския квартал.

Лин обожаваше баща си — невъзможно бе да не обича този нежен и великодушен човек, — но се срамуваше от своята раса. От малка разбра, че за китайците има място единствено в техния квартал и навсякъде другаде в града ги мразеха. Любимо занимание на белокожите момчета бе да замерят с камъни „поднебесните“ или да им режат плитките, след като ги пребиеха с тояги. Подобно на майка си, Лин живееше раздвоена между Китай и Съединените щати и двете говореха само английски и се решеха и обличаха като американки, въпреки че вкъщи носеха свободна блуза и панталони от коприна. Лин не бе взела много от баща си — освен по издължените кости и азиатските очи по нищо не приличаше на него; приликата с майка й бе още по-малка и за всички си оставаше загадка откъде се беше взела невероятната й хубост. Не й разрешаваха да играе на улицата като брат й Лъки, защото в Китайския квартал жените и дъщерите от заможните семейства водеха напълно затворен живот. В редките случаи, когато излизаше навън, вървеше хваната за ръката на баща си и с поглед забит в земята, за да не изкушава множеството, съставено почти изцяло от мъже. И двамата привличаха погледите: тя — с красотата си, а той — защото се обличаше като янки. От години Дао Циен се бе отказал от характерната за сънародниците му плитка и ходеше късо подстриган, със сресана назад и намазана с брилянтин коса; носеше безупречен черен костюм, риза с колосана яка и бомбе. Извън Китайския квартал обаче Лин се движеше напълно свободно, като бяло момиче. Получи образованието си в презвитерианско училище, където изучи основите на християнската вяра, която в съчетание с будистките практики на баща й в крайна сметка изгради у нея убеждението, че Христос е превъплъщение на Буда. Ходеше сама на пазар, на уроци по пиано и на гости у съученичките си; следобед сядаше в салона за чай на майка си и си пишеше домашните или пък се забавляваше да препрочита любовни романи, закупени за десет сентавос, или изпратени й от баба й Роуз от Лондон. Напразни останаха усилията на Елайза Съмърс да запали у нея интерес към готварството или към друго домакинско занимание — дъщеря й като че ли не бе създадена да върши тези всекидневни дейности.

С израстването Лин запази неземната хубост на ангелското си лице, а тялото й се наля и заобли влудяващо. В продължение на години нейните снимки се бяха продавали, но без особени последствия. Ала нещата се промениха, когато тя навърши петнайсет години и тялото й окончателно се оформи, а тя самата осъзна опустошителната сила, с която привличаше мъжете. Ужасена от възможните последици на тази страховита мощ, майка й се опита да овладее прелъстителния порив на дъщеря си, втълпявайки й скромност и учейки я да върви като войник, без да движи раменете и ханша си. Но всичко бе напразно — мъжете, независимо от своята възраст, раса и социална принадлежност, се извръщаха да я съзерцават. Разбрала предимствата, които й носеше нейната красота, Лин престана да я проклина, както бе правила това като дете, и реши да стане модел за известно време — в очакване да се яви принцът на крилат кон и да я отведе в щастливите селения на семейното огнище. Родителите й бяха изтърпели като невинен каприз нейните снимки в свят от феи и люлки, но прецениха, че поемат огромен риск, ако й позволят да излага пред фотоапаратите новата си външност на завършена жена. „Позирането не е порядъчен занаят, а истинско падение“, отбеляза тъжно Елайза Съмърс, защото разбра, че не ще успее да извади дъщеря си от заблудата, нито да я опази от клопката на красотата. Разкри тревогите си пред Дао Циен в един от онези съвършени мигове на отдих, след като се бяха любили, а той й обясни, че всеки имал своя карма и не било възможно да се направлява животът на другите, можело единствено да се изменя посоката на собствения живот, и то само понякога, но Елайза не беше склонна да позволи нещастието да я изненада поради разсеяност. Неотклонно бе съпровождала Лин при фотографите, бдейки за строго спазване на благоприличието — никакво откриване на глезена под предлог, че изкуството повелява — и сега, когато девойката беше на деветнайсет години, бе решена да удвои своята бдителност.

— Някакъв художник не оставя Лин на мира. Настоява да позира за образа на Саломе — съобщи тя един ден на мъжа си.

— На кого? — попита Дао Циен, едва вдигайки поглед от Енциклопедията по медицина.

— Саломе, онази със седемте воала, Дао. Трябва да прочетеш Библията.

— Щом е от Библията, предполагам, че няма причина за безпокойство — промърмори разсеяно той.

— Имаш ли представа каква е била модата по времето на Йоан Кръстител? Ако не си отварям очите на четири, ще нарисуват дъщеря ми с разголена гръд!

— Отваряй си ги тогава — усмихна се Дао, като прегърна жена си през кръста и я постави да седне върху огромната книга, разтворена на коленете му, съветвайки я да не позволява на въображението й да се развихря и да я изпълва със страх.

— Ох, Дао! Какво ще правим с Лин?

— Нищо, Елайза, ще се омъжи и ще ни дари с внуци.

— Но тя е още дете!

— В Китай щеше вече да е прехвърлила възрастта за сгодяване.

— Живеем в Америка и тя няма да се омъжи за китаец — отсече Елайза.

— Защо? Не ти ли допадат китайците? — пошегува се джун и.

— Няма втори като теб, Дао, но смятам, че Лин ще се омъжи за белокож.

— Говори се, че американците не умеят да се любят.

— Може би ти би могъл да ги научиш — изчерви се Елайза, свряла нос във врата на мъжа си.

Лин позира за образа на Саломе с копринен корсаж в телесен цвят под воалите и под неуморния поглед на майка си. Елайза не успя обаче да се съпротивлява със същата твърдост, когато на дъщеря й предложиха огромната чест да стане модел за статуята на Републиката, която щеше да бъде издигната в средата на Площада на Обединението. Кампанията за събиране на средства бе продължила месеци и хората даряваха кой каквото може: учащите — по няколко сентавос, вдовиците — по няколко долара, а магнатите като Фелисиано Родригес де Санта Крус — тлъсти чекове. Всеки ден вестниците съобщаваха сумата, достигната предишния ден, докато най-сетне се събраха достатъчно средства, за да може паметникът да бъде поръчан на един прочут скулптор, доведен специално от Филаделфия за този амбициозен проект. Най-личните семейства в града се надпреварваха да устройват празненства и балове, за да дадат възможност на артиста да избере техните дъщери. Ясно бе, че моделът за статуята на Републиката ще се превърне в символ на Сан Франсиско и затова всички девойки се стремяха към това отличие. Човек с модерни възгледи и дръзки идеи, скулпторът прекара няколко седмици в търсене на подходящо момиче, но нито едно не го удовлетвори. За да изобразял възхода на американската нация, съставена от храбри преселници, дошли от четирите краища на света, той се нуждаел от девойка, в която се смесвали различни раси, обясни. Това хвърли в страх градските власти и тези, които финансираха проекта. Белите не можеха да приемат, че цветнокожите също са човешки същества и не искаха и да чуят за възможността някаква мулатка да се възправи над града, покачена на обелиска на Площада на Обединението, както си въобразяваше този човек. Калифорния се нареждаше в световния авангард станеше ли дума за изкуство, но да им налагат цветнокожа беше наистина прекалено. Скулпторът беше на път да се поддаде на натиска и да избере една млада американка, потомка на деди датчани, когато случайно се отби в сладкарницата на Елайза Съмърс с намерението да се утеши с един шоколадов еклер и съзря Лин. Пред него стоеше жената, която толкова дълго бе дирил за своята статуя — стройна, прекрасно изваяна, със съвършени пропорции, тя притежаваше не само достойната осанка на императрица и лице с класически профил, но и екзотичния оттенък, който той толкова търсеше. Тя излъчваше нещо повече от хармоничност, нещо несравнимо, някаква смесица от източно и западно, от чувственост и непорочност, от сила и крехкост, които напълно го покориха. Щом обаче съобщи на майката, че е избрал дъщеря й за модел, убеден, че оказва необикновена чест на това скромно семейство сладкари, се сблъска с твърда съпротива. На Елайза Съмърс й беше дошло до гуша да пилее времето си, охранявайки Лин в ателиетата на разни фотографи, чиято единствена работа бе да натискат с пръст едно копче. Мисълта, че ще трябва да я съпровожда и при това дребно човече, което възнамеряваше да изработи бронзова статуя, висока няколко метра, просто я съсипваше. Ала Лин бе толкова горда от перспективата да въплъти Републиката, че Елайза не събра смелост да откаже. Скулпторът употреби много усилия, за да убеди майката, че една къса туника е най-подходящото облекло за случая, тъй като Елайза така и не можеше да разбере връзката между американската република и одеждите на древните гърци и накрая се споразумяха Лин да позира с голи крака и ръце, но с покрита гръд.

Лин дори не забелязваше колко е загрижена майка й около опазване на нейната непорочност и живееше потопена в своя свят на романтични мечтания. Като се изключи вълнуващата й външност, тя по нищо не се различаваше от другите девойки; като всяка от тях преписваше стихове в тетрадки с розови корици и колекционираше порцеланови фигурки. Зад нейната отмала не се криеше изисканост, а мързел; нейната меланхолия не изразяваше загадъчност, а пустота. „Оставете я на мира, докато аз съм жив, нищо няма да липсва на Лин“, обещаваше Лъки, защото единствено той си даваше напълно сметка за глупостта на сестра си.

Той беше с няколко години по-голям от нея и живееше като истински китаец, с изключение на редките случаи, когато се налагаше да отиде по работа във връзка с правни дела или да се снима, той ходеше облечен в свободна блуза, широки панталони, стегнати с пояс на кръста, и платненки с дървени подметки, но неизменно с каубойска шапка. У него нямаше нищо от изтънчеността на баща му, изяществото на майка му, пито пък от красотата на сестра му. Беше нисък, късокрак, с четвъртита глава и зеленикав тен на кожата; при все това неустоимата му усмивка и заразителният му оптимизъм, породен от увереността, че е галеник на съдбата, го правеха привлекателен. Невъзможно бе нещо лошо да го сполети, мислеше той, щастието и късметът му бяха осигурени по рождение. Бе открил този дар на деветгодишна възраст, докато играеше фан-тан на улицата с другите момчета; в онзи ден се прибра вкъщи, оповестявайки, че занапред ще се зове Лъки вместо Ебанизер — и не отвръщаше на онези, които го наричаха другояче. Късметът го съпровождаше навсякъде, печелеше във всички възможни хазартни игри и въпреки че беше буен и дързък, никога не срещна проблеми с тонги, нито с официалните власти. Дори ирландските полицаи омекваха пред добродушната му природа и докато събратята му ги налагаха с тояги, той се измъкваше от затрудненията с помощта на някой виц или с някой от безбройните фокуси, които умееше да прави с жонгльорската сръчност на истински маг. Дао Циен не можеше да се примири с факта, че единственият му син е развейпрах и проклинаше звездата, която му спестяваше присъщите за обикновените смъртни усилия. Не щастие бленуваше той за него, а възвишеност. Натъжаваше се, докато гледаше как синът му си живее като волна птичка, защото с това поведение само съсипваше своята карма. Вярваше, че душата се въздига към небесата посредством съчувствие и страдание, като преодолява трудностите с достойнство и великодушие, но ако пътят на Лъки винаги бе лек, как щеше да израсне той духом? Страхуваше се, че в бъдеще ще се прероди в червей. Дао Циен желаеше първородният му син, на когото се падаше задължението да се грижи за него на старини и да почита паметта му след неговата смърт, да продължи благородната семейна лечителска традиция; мечтаеше дори синът му да стане първият дипломиран лекар с китайско-американски произход. Ала Лъки се ужасяваше при вида на зловонните отвари и на иглите за акупунктура; нищо не го отвращаваше повече от хорските болести и недоумяваше по какъв начин един възпален пикочен мехур или пламнало в циреи лице пораждаха сладостно вълнение у неговия баща. Докато навърши шестнайсет години и се втурна в света навън, Лъки трябваше да помага в кабинета, където баща му му набиваше в главата имената на различни церове и тяхното приложение; мъчеше се да го посвети в неясното изкуство на долавяне на разни видове пулс, на уравновесяване на енергиите и на определяне на настроенията — всички тези умения обаче влизаха през едното и излизаха през другото ухо на младежа, но поне не го измъчваха като научните писания по западна медицина, които баща му упорито изучаваше. Илюстрациите, където човешки тела без кожа излагаха мускули, вени и кости на показ, но в замяна на това носеха долни гащи, както и описаните с най-жестоки подробности хирургически операции, го изпълваха с ужас. Често намираше извинения, за да стои далеч от кабинета, но затова пък винаги бе на разположение, когато се налагаше да скрият някое от онези клети sing song girls, които баща му водеше вкъщи. Това тайно и опасно занимание му беше по сърце. Нямаше по-добър от него, щом ставаше дума да се измъкне поредното от тези издъхващи момичета под носа на тонгите нямаше по-сръчен от него, когато бе необходимо да изведат едва окопитилото се девойче от квартала и нямаше по-изобретателен от него, ако трябваше момичето да изчезне завинаги в безкрая на свободата. Той не вършеше всичко това, обладан от състрадание, както Дао Циен, а вдъхновен от желанието да си поиграе с опасността и да изпробва късмета си.

Още преди да навърши деветнайсет години, Лин Съмърс бе отхвърлила няколко кандидата и бе свикнала с мъжките ласкателства, които приемаше с царствено презрение, тъй като нито един от обожателите й не съвпадаше с нейните представи за вълшебния принц, нито един не изричаше словата, които баба й Роуз Съмърс пишеше в своите романи — всички бяха, по нейна преценка, прекалено незначителни и недостойни за нея. Повярва, че е намерила възвишената съдба, която й бе отредена, когато срещна единствения мъж, който не благоволи да я погледне втори път — Матиас Родригес де Санта Крус. Беше го виждала няколко пъти отдалеч на улицата или в колата с Паулина дел Валие, но не бяха разменяли нито една дума: той беше доста по-възрастен от нея, движеше се в среди, до които Лин нямаше достъп и ако не беше статуята на Републиката, пътищата им вероятно никога нямаше да се кръстосат.

Под предлог, че наглеждат работата по скъпия проект, в студиото на скулптора си даваха среща политиците и магнатите, които бяха допринесли за финансиране на начинанието. Артистът обичаше славата и веселия живот — докато работеше, привидно погълнат от модела, по който щеше да се направи бронзовата отливка, той се радваше на сплотената мъжка компания, бутилките шампанско, пресните стриди и ароматните пури, които носеха посетителите. Върху подиум, осветен от капандура в тавана, през която се процеждаше дневна светлина, Лин Съмърс се стараеше да пази равновесие, изправена на пръсти и с вдигнати ръце, в поза, която бе невъзможно да задържи повече от няколко минути — в едната си ръка държеше лавров венец, а в другата — пергамент с американската конституция, а от едното й рамо до коленете падаше на дипли лека туника, която разкриваше тялото точно толкова, колкото го и прикриваше. Сан Франсиско беше добър пазар за женската голота: всички барове бяха закичени с картини на закръглени одалиски, снимки на куртизанки с разголени задни части и гипсови фрески с нимфи, преследвани от неуморими сатири. Напълно гол модел би предизвикал по-малко любопитство, отколкото това момиче, което отказваше да свали дрехите си и не се отделяше от зоркия поглед на майка си. Облечена в тъмни дрехи и седнала сковано на стола до подиума, където позираше дъщеря й, Елайза Съмърс бдеше, като отказваше стридите и шампанското, с които се опитваха да отвлекат вниманието й. Тези старчоци идваха тук, водени от сластолюбие, а не от любов към изкуството, това беше ясно като бял ден. Елайза нямаше власт да попречи на присъствието им, но поне можеше да е сигурна, че дъщеря й не приема покани и доколкото това бе възможно, не се смее на шегите, нито отвръща на неуместните въпроси. „Нищо не се дава даром на този свят. Може да се наложи да платиш много скъпо за тези дреболии“, я предупреждаваше, когато момичето се цупеше, принудено за пореден път да откаже някой подарък. Позирането за статуята се оказа безкраен и тягостен процес, при който краката на Лин настръхваха от студ и тя цялата се вкочанясваше. Януари беше в началото си и печките по ъглите не смогваха да пречупят въздуха в това помещение с високи тавани, непрестанно продухвано от въздушни течения. Скулпторът работеше с палто и с мудност, която можеше да накара човек да полудее, разваляйки днес сътвореното вчера, сякаш въпреки стотиците скици на статуята на Републиката, разлепени по стените из града, му липсваше завършена идея.

Един мразовит следобед в студиото се появи Фелисиано Родригес де Сайта Крус със сина си Матиас. Мълвата за екзотичния модел бе стигнала до ушите му и той бе наумил да се запознае с девойката, преди да издигнат паметника на площада, да публикуват името й в пресата и момичето да се превърне в непостижима плячка, в случай че статуята изобщо бъдеше издигната. Както вървяха нещата, бе напълно възможно още преди да е готова бронзовата отливка, противниците на проекта да спечелят битката и всичко да се изпари като дим — мнозина не бяха съгласни с мисълта за република, която да не е англосаксонска. Застаряващото блудно сърце на Фелисиано още се вълнуваше от вкуса на победата и точно затова той бе дошъл тук. Беше прехвърлил шейсетте, ала обстоятелството, че момичето още не бе навършило двайсет години, не му се струваше непреодолима пречка, понеже той твърдо вярваше, че почти няма нещо, което парите да не могат да купят. Един миг му бе достатъчен, за да прецени обстановката: от една страна Лин — млада и беззащитна на подиума, трепереща под неприличната туника, а от друга — ателието, препълнено с готови да я сграбчат мъжкари. Ала не съчувствието към момичето, нито страхът от съперничество с тези човекоядци възпря първоначалния му порив да я завладее — истинската причина бе Елайза Съмърс. Разпозна я веднага, при все че я бе виждал само няколко пъти. Не подозираше, че моделът, който разпалваше толкова коментари, е дъщеря на приятелка на жена му.

Лин Съмърс забеляза присъствието на Матиас едва половин час по-късно, когато скулпторът обяви сеанса за приключил и тя се освободи от лавровия венец и от пергамента и слезе от подиума. Майка й я наметна с едно одеяло и й поднесе чаша горещ шоколад, а сетне я отведе към паравана, за да се облече. Матиас стоеше до прозореца и наблюдаваше улицата, вглъбен в себе си. В този момент единствено неговите очи не бяха вперени в нея. Лин мигом съзря мъжествената му красота, младост и родословие, изисканите му дрехи, гордата осанка, кестенявия кичур, паднал в грижливо безредие на челото му, съвършените му ръце със златни пръстени на кутретата. Учудена, че я пренебрегват по този начин, тя нарочно се спъна, за да привлече вниманието му. Няколко чифта ръце се протегнаха, за да я подхванат, с изключение на младия денди до прозореца, чийто поглед, напълно безразличен, мина през нея, сякаш тя бе част от мебелировката. Тогава Лин, отпускайки юздите на въображението си, реши, без каквато и да е разумна причина, за която да се залови, че това е рицарят, за когото от толкова години насам й нашепваха любовните романи — най-сетне бе открила съдбата си. Докато се обличаше зад паравана, усети, че зърната на гърдите й са се втвърдили като малки камъчета.

Безразличието на Матиас не бе престорено — той наистина не забеляза девойката, тъй като беше тук по причина, съвсем различна от похотта: налагаше се да разговаря с баща си за пари и не бе намерил друг повод да стори това. Беше затънал до гуша и се нуждаеше незабавно от чек, за да покрие дълга си от хазарт в един вертеп в Китайския квартал. Баща му го бе предупредил, че няма намерение да продължава да финансира подобни забавления и ако въпросът не беше на живот и смърт, както ясно му бяха показали заемодателите, той щеше да уреди нещата така, че лека-полека да изкопчи необходимата сума от майка си. В този случай обаче „поднебесните“ не бяха склонни да чакат и Матиас правилно прецени, че посещението при скулптора, повдигайки настроението на баща му, щеше да го улесни да получи това, към което се стремеше. Няколко дни след тази случка, в гуляй с разпуснатите си приятели, той узна, че е бил при Лин Съмърс — най-желаната девойка в този момент. Нужно му бе усилие, за да си я спомни и дори се усъмни дали ще я познае, ако я срещне на улицата. Когато започнаха обзалаганията за това кой пръв ще я прелъсти, той заяви участието си по инерция, а сетне, с привичното си безочие, обяви, че ще стори това на три етапа. В първия щял да я накара да отиде сама в гарсониер, за да я представи на другарите си; във втория щял да я склони да позира гола пред тях и накрая щял да стане неин любовник — и всичко това в рамките на един месец. Когато в следобеда на онази сряда покани братовчед си Северо дел Валие да се запознае с най-красивата жена в Сан Франсиско, той привеждаше в действие първата част от облога. Оказало се бе лесно да повика Лин с дискретен знак през прозореца на салона за чай на майка й, да я изчака на ъгъла, докато тя излезе под някакъв измислен предлог, да повърви няколко преки с нея, да й нашепне няколко комплимента, които биха породили смях у жена с повече опит, и да й определи среща в студиото си, предупреждавайки я да отиде сама. Изпита разочарование, защото очакваше, че предизвикателството ще бъде по-вълнуващо. Преди срещата в сряда дори не се наложи да се потруди особено, за да я омае, достатъчни бяха няколко влажни погледа, леко докосване на бузата й с устни, няколко изтъркани фрази, нашепнати в ухото й, за да обезоръжи това момиче, което трепереше пред него, готово да му даде любовта си. На Матиас тази женска готовност да се отдадеш и да страдаш му се струваше жалка, точно това най-много мразеше у жените и точно затова се разбираше така добре с Аманда Лоуъл, която споделяше неговата безцеремонност по отношение на чувствата и неговото благоговение пред насладата. Омагьосана като мишка пред кобра, Лин най-сетне имаше някого, на когото да изпраща захаросани любовни писма и картички с унесени девици и поръсени с брилянтин кавалери. Не подозираше, че Матиас споделя тези романтични писания с вулгарните си приятели. Когато Матиас понечи да ги покаже на Северо дел Валие, той отказа. Все още не знаеше, че подателят им е Лин Съмърс, но самата мисъл да се подиграе с чувствата на едно невинно момиче го отвращаваше „Очевидно продължаваш да си мъж на честта, братовчеде, но не се безпокой, това се лекува толкова лесно, колкото и девствеността“, отбеляза Матиас.

В онази паметна сряда Северо дел Валие се отзова на поканата на своя братовчед да се запознае с най-красивата жена в Сан Франсиско, както я бе окачествил, и разбра, че не е единственият повикан за случая. Завари поне половин дузина разгулници, които пиеха и пушеха в гарсониер; там бе и онази червенокоса жена, която за секунди бе зърнал преди няколко години, когато отиде с Уилямс да спасява Матиас в пушалнята за опиум. Знаеше коя е тя, защото неговият братовчед му бе говорил за нея, а името й често се споменаваше в света на леконравните спектакли и нощния живот. Това бе Аманда Лоуъл, добра приятелка на Матиас, с която последният шумно се шегуваше по повод на скандала, който бе устроила по времето, когато била любовница на Фелисиано Родригес де Санта Крус. Матиас й бе обещал, че след смъртта на родителите си ще й подари леглото с изображението на Нептун, което Паулина дел Валие бе поръчала от Флоренция в пристъп на озлобление. Малко бе останало от куртизанката у Лоуъл. Достигнала зрелостта, тя бе разбрала колко суетни и досадни са повечето мъже, ала с Матиас я свързваше дълбоко сходство въпреки принципните различия между тях. В онази сряда тя стоеше настрана, излегната на един диван, и отпиваше шампанско с пълното съзнание, че както никога досега тя не бе център на вниманието. Бе поканена, за да не се почувства Лин Съмърс сама сред толкова мъже на тази първа среща и за да не се отдръпне изплашена.

Скоро на вратата се похлопа и се появи прочутият модел на Републиката, увит в пелерина от топла вълна с качулка на главата. Докато сваляше наметалото, пред очите им се разкри лице на девица, обрамчено с черна, разделена на път в средата и прибрана в прост кок назад коса. Северо дел Валие усети как сърцето му се блъска в гърдите и как цялата кръв приижда в главата му, тупкайки в слепоочията му като полкови барабан. И през ум не му бе дошло, че жертвата на облога на неговия братовчед е Лин Съмърс. Не смогна да продума, дори не я поздрави като другите, свря се в един ъгъл и остана там, докато момичето си тръгна, заковал очи в нея, скован от мъка. За него нямаше капка съмнение относно резултата от облога, сключен между тези мъже. Лин Съмърс му приличаше на агне, тръгнало на заколение, без да подозира какво му готви съдбата. Вълна на омраза към Матиас и побратимите му се надигна в него, примесена с тъп гняв срещу Лин. Недоумяваше как момичето не разбира какво става, как не вижда клопката в тези двусмислени ласкателства, в чашата, която час по час доливаха с шампанско, в съвършената червена роза, която Матиас затъкна в косите й — всичко бе толкова предсказуемо и вулгарно, че на човек му се повдигаше. „Трябва да е безнадеждна глупачка“, си помисли, отвратен както от нея, така и от другите, но в плен на своята непобедена любов, която в продължение на години бе чакала възможност да покълне и сега се отприщваше и го замайваше.

— Да не би да ти прилоша, братовчеде? — пошегува се Матиас и му подаде една чаша.

Не можа да му отговори и трябваше да извърне лице, за да прикрие желанието си да го убие, ала братовчед му бе отгатнал неговите чувства и реши да отиде по-далеч в шегата си. Когато Лин Съмърс обяви, че си тръгва, и обеща, че идващата седмица пак ще дойде, за да позира пред фотоапаратите на тези „артисти“, Матиас помоли братовчед си да я изпрати. Така Северо дел Валие се озова насаме с жената, която бе успяла да обуздае упоритата любов на Нивеа. Извървя с Лин малкото преки, които отделяха студиото на Матиас от салона за чай на Елайза Съмърс, но бе така объркан, че не знаеше как да подхване един банален разговор. Бе късно да й разкрие облога, разбираше, че Лин е влюбена в Матиас със същото ужасяващо заслепение, с което той обичаше нея. Нямаше да му повярва, щеше да се почувства оскърбена и дори и да й обяснеше, че за Матиас тя е просто играчка, щеше да продължи към жертвения камък, заслепена от любов. Вместо него тя разчупи неловкото мълчание, като го попита дали той е чилийският братовчед, когото Матиас бе споменал. Северо си даде сметка, че девойката до него не пази никакъв спомен за първата им среща преди няколко години, когато тя лепеше картички в албума си на светлината на стъклописите на един прозорец. Тя не подозираше, че от онзи миг той я бе обичал с настойчивостта на първата любов, нито бе забелязала, че той се навърза около сладкарницата и често я пресреща на улицата. Очите й изобщо не го бяха регистрирали. На раздяла той й подаде визитната си картичка, наведе се в поклон, като че ли да й целуне ръка, и изпелтечи, че ако някога има нужда от него, моля, изобщо да не се колебае и да го повика. От този ден нататък започна да избягва Матиас, като се затвори в студиото си и се вглъби в работа, за да прогони от ума си Лин Съмърс и унизителния облог. Когато братовчед му го покани една седмица по-късно за втория сеанс, предвиждащ момичето да застане пред публиката без дрехи, той го наруга. В продължение на няколко седмици не писа на Нивеа, нито пък чете писмата й, трупайки ги неразпечатани, смазан от чувство за вина. Чувстваше се като подлец, сякаш самият той участваше в омерзителния план за опетняване честта на Лин Съмърс.

Матиас Родригес де Санта Крус спечели облога без усилие, но междувременно цинизмът му се пропука и неволно той се видя омотан в това, от което най-много се страхуваше — сантиментална връзка. Не съумя да се влюби в прекрасната Лин Съмърс, но безусловната любов и невинността, с която тя му се отдаде, успяха да го трогнат. Девойката се хвърли в ръцете му с пълно доверие, готова да изпълни всичко, което й каже, без да съди намеренията му, нито да мисли за последиците. Матиас осъзна абсолютната власт, която упражняваше над нея, когато я видя разсъблечена в неговата мансарда, почервеняла от смущение, мъчейки се да прикрие с ръце пубиса и гърдите си, заобиколена от приятелите му, които се правеха, че я фотографират, без да крият възбудата си на настървени песове, която този безсърдечен номер пораждаше у тях. Тялото на Лин нямаше формата на пясъчен часовник, така модерна по онова време, никакви пищни бедра и гърди, пресечени от невъзможно тънка талия — тя бе слаба, но прекрасно изваяна, имаше дълги крака и заоблена гръд с тъмни зърна; кожата й беше с цвета на плод през лятото, а наметка от черна и гладка коса се разстилаше до средата на гърба й. Матиас й се полюбува като на поредно творение на изкуството в неговата колекция, каза си, че е изящна, но доволен установи, че тя изобщо не го привлича. Без да помисли за нея, воден единствено от желанието да блесне пред приятелите си и от жестокост, той й направи знак да махне ръцете си. Лин остана няколко секунди вперила поглед в него и сетне бавно се подчини, ала по страните й започнаха да се стичат сълзи на срам. При вида на този неочакван плач в стаята настъпи ледена тишина, мъжете отклониха погледите си и зачакаха с апаратите в ръка, без да знаят какво да сторят в продължение на известно време, което на всички се стори безкрайно дълго. Тогава Матиас, изпаднал в смущение за пръв път в живота си, взе едно палто и наметна Лин, обгръщайки я с ръце. „Вървете си! Край на всичко това!“, заповяда на гостите, които объркано се заоттегляха един след друг.

Останал насаме с нея, Матиас я настани на коленете си и започна да я люлее като дете, искайки й прошка наум, но безсилен да промълви каквото и да е, а в това време девойката продължаваше безмълвно да плаче. Най-сетне той нежно я отведе зад паравана до леглото и легна до нея, като я прегръщаше като брат, милвайки я по главата, целувайки челото й, завладян от непознато и всепоглъщащо чувство, което не смогваше да назове. Не я желаеше, искаше само да я закриля и да й върне неопетнена невинността, ала неустоимата мекота на кожата на Лин, живата й коса, която го обгръщаше, и нейният аромат на ябълка го сломиха. Безрезервната отдаденост на това узряло за любов тяло, което се разтваряше при допира на ръцете му, успя да го заинтригува и неусетно, за своя собствена изненада, той започна да я изследва, да я целува с копнеж, какъвто никоя жена не бе пораждала у него преди, въвираше езика си в устата й, в ушите, навсякъде, смазваше я под себе си, проникваше в нея във въртоп от неудържима страст, яхваше я без милост, заслепен, необуздан, докато накрая не избухна в нея в опустошителен оргазъм. За част от секундата те се преселиха в друго измерение, без маски, с разголено тяло и душа. В миг на прозрение Матиас долови съществуването на една абсолютна близост, която дотогава бе избягвал, без дори да подозира, че я има, премина отвъд една последна граница и се озова от другата страна, лишен от волята си. Бе имал повече любовници — жени и мъже, — отколкото бе редно да пази в паметта си, но никога не бе губил контрол като този път, никога не се бе отърсвал от иронията, дистанцията, усещането за недосегаемост в най-дълбоката си същност, за да се слее напълно с друго човешко същество. В известен смисъл той също отдаде девствеността си в тази прегръдка. Това прозрение го осени за един нищожен отрязък от време, но напълно достатъчен, за да го изпълни с ужас, и той се завърна в отмалялото си тяло и се укрепи в бронята на обичайната си хапливост. Когато Лин отвори очи, той вече не бе същият мъж, с когото се бе любила, а онзи отпреди, но на нея й липсваше опитност, за да го проумее. Разранена, разкървавена и щастлива, тя се отдаде на измамния мираж на една въображаема любов, докато Матиас продължаваше да я държи в прегръдките си, ала духът му отдавна се бе зареял нейде далеч. Останаха така, докато светлината зад прозореца не угасна напълно и тя осъзна, че трябва да се връща при майка си. Матиас й помогна да се облече и я придружи почти до салона за чай. „Чакай ме утре по същото време“, пошушна тя на раздяла.

Северо дел Валие научи за случилото се в този ден и за последвалите събития чак три месеца по-късно. През 1879 г. Чили обяви война на съседите си Перу и Боливия заради територии, селитра и от надменност. Бе избухнала Тихоокеанската война. Когато вестта за нея пристигна в Сан Франсиско, Северо се яви пред леля си и чичо си и им съобщи, че заминава за фронта.

— Не бяхме ли се разбрали кракът ти никога повече да не стъпва в казарма? — припомни леля му.

— Това е друго, отечеството ми е в опасност.

— Но ти си цивилен.

— Сержант от запаса съм — обясни той.

— Войната ще е свършила, преди да успееш да се прибереш в Чили. Да видим какво казват вестниците и какво мисли семейството ти. Не прибързвай — посъветва го лелята.

— Това е мой дълг — отвърна Северо, замислен за дядо си Агустин дел Валие, патриарха в семейството, който наскоро бе починал, смален до размерите на шимпанзе, но запазил непокътнат злия си нрав.

— Твоят дълг е тук при мен. Войната е добре дошла за сделки. Сега е моментът за спекула със захар.

— Захар?

— Нито една от трите страни, въвлечени във войната, не произвежда захар, а в тежки времена хората ядат повече сладко — увери го Паулина.

— Откъде знаете, лельо?

— От личен опит, момчето ми.

Северо се оттегли, за да опакова куфарите си, ала не тръгна с кораба, който отплава на юг няколко дни по-късно, както възнамеряваше, а чак в края на октомври. Тази вечер леля му съобщи, че очаквали странно посещение и тя се надявала той да е до нея, тъй като мъжът й беше заминал, а въпросът можеше да изисква съвет от добър адвокат. В седем вечерта Уилямс, с презрителност, която показваше винаги когато му се налагаше да обслужва хора с по-долно социално положение, въведе висок китаец с прошарени коси, облечен целия в черно, и една дребна женица с младежки и безобиден вид, но излъчваща толкова високомерие, колкото самият Уилямс. Дао Циен и Елайза Съмърс се озоваха в салона на зверовете, както го наричаха, сред лъвове, слонове и други африкански животни, които ги наблюдаваха от позлатени рамки по стените. Паулина често се виждаше с Елайза в сладкарницата, но никога не се бяха срещали на друго място, тъй като принадлежаха на два отделни свята. Паулина не познаваше този „поднебесен“, който, ако се съди по начина, по който държеше Елайза под ръка, вероятно бе нейният съпруг или любовник. Почувства се смешна в двореца си с четирийсет и пет стаи, облечена в черно кадифе и отрупана с диаманти пред тази скромна двойка, която я поздрави с неподправеност, спазвайки дистанцията. Забеляза, че синът й Матиас ги посрещна смутен с кимване на главата, но без да им подаде ръка, и остана настрана от групата зад писалището от хакаранда2, привидно погълнат от почистване на лулата си. Северо дел Валие, от своя страна, отгатна без капка съмнение причината за посещението на родителите на Лин Съмърс в дома и съжали, че не се намира на хиляди левги оттам. Заинтригувана и наострила пипала, Паулина реши да не губи време в предлагане на напитки и направи знак на Уилямс да се оттегли и да затвори вратата. „Какво мога да направя за вас?“, ги попита. Тогава Дао Циен заобяснява невъзмутимо, че дъщеря им Лин е бременна, че оскърбителят е Матиас и че очакват единственото възможно обезщетение. За пръв път в живота си „матриархът“ Дел Валие изгуби дар слово. Застина, както беше седнала, със зейнала уста като кит на сухо и когато най-сетне гласът й се върна, едва смогна да изграчи нещо неразбираемо.

— Майко, нямам нищо общо с тези хора. Не ги познавам и не зная за какво говорят — обади се Матиас иззад писалището, държейки в ръка лулата си от изящно изработена слонова кост.

— Лин ни разказа всичко прекъсна го Елайза, като се изправи, с треперещ глас, но без сълзи.

— Ако сте дошли за пари… — започна Матиас, но майка му го сряза с кръвнишки поглед.

— Моля за извинение — обърна се към Дао Циен и Елайза Съмърс. — Синът ми е толкова изненадан, колкото и аз. Сигурна съм, че ще успеем да уредим всичко като порядъчни хора, както се полага.

— Лин, естествено, желае да се омъжи. Каза ни, че се обичате — намеси се Дао Циен, който също се бе изправил и обърнал към Матиас, ала последният отвърна с кратък кикот, който отекна като кучешки лай.

— Изглеждате почтени хора — каза Матиас. — Дъщеря ви обаче не е и всеки един от приятелите ми може да потвърди това. Нямам представа кой от тях е отговорен за нейното злочестие, но със сигурност не съм аз.

Цветът от лицето на Елайза Съмърс бе изчезнал напълно и тя, пребледняла като гипс, трепереше, готова всеки миг да се строполи на пода. Дао Циен твърдо я хвана под ръка и като я придържаше, сякаш бе саката, я отведе към вратата. Северо дел Валие усети, че умира от мъка и срам, сякаш точно той бе виновен за случилото се. Отиде да им отвори и ги придружи до портата, където ги чакаше наета кола. Не намери какво да им каже. Когато се върна в салона, завари края на кавгата.

— Не възнамерявам да търпя никакви копелета с моя кръв във вените им! — крещеше Паулина.

— Решете коя страна да вземете, майко. На кого ще вярвате — на собствения си син или на една сладкарка и някакъв китаец? — сърдито каза Матиас и излезе, като затръшна вратата.

В онази вечер Северо дел Валие се опълчи срещу Матиас. Разполагаше с достатъчно информация, за да изведе фактите, и възнамеряваше да постави братовчед си натясно посредством дълъг разпит, ала не се наложи, защото той сам веднага разкри всичко. Чувствал се притиснат в абсурдно положение, за което не носел никаква отговорност. Лин Съмърс го преследвала и сама се предложила на тепсия, той всъщност нямал намерение да я прелъстява, облогът бил просто перчене. От два месеца се мъчел да се откопчи от нея, без да я нарани, страхувал се тя да не извърши някоя глупост, понеже била от онези истерични девойчета, дето от любов и в морето можели да се хвърлят, заобяснява. Съгласи се, че Лин беше още дете и че бе дошла честна в обятията му, с глава пълна със захаросани стихове и в пълно неведение относно въпросите на секса, но повтори, че не изпитвал никакво задължение спрямо нея, че никога не й бе говорил за любов и още по-малко за брак. Момичета като нея винаги предизвиквали усложнения, добави, затова ги избягвал като чума. За миг не допускал, че кратката му среща с Лин ще породи такива последствия. Били заедно броени пъти, добави, и той я съветвал да си прави промивки с оцет и горчица, как можел да допусне, че е така удивително плодовита. Във всеки случай бил готов да поеме разходите по отглеждане на детето, парите били най-малкото нещо, но не смятал да му даде името си, защото нямал никакво доказателство, че то наистина е негово. „Не ще се оженя нито сега, нито когато и да било, Северо. Познаваш ли някой друг, който повече от мен да е лишен от призвание за дребнобуржоазно живуркане?“ — завърши.

Една седмица по-късно Северо дел Валие се яви в клиниката на Дао Циен след дълго премисляне на трудната мисия, с която го бе натоварил братовчед му. Джун и тъкмо бе прегледал последния пациент за деня и го посрещна насаме в малката чакалня на първия етаж. Изслуша невъзмутимо предложението на Северо.

— Лин не се нуждае от пари, има си родители за това — каза, без да издава чувствата си. — Все пак благодаря за вашата загриженост, господин дел Валие.

— Как е госпожица Съмърс? — запита Северо, изпитващ унижение пред достойнството на събеседника си.

— Дъщеря ми все още вярва, че има някакво недоразумение. Уверена е, че скоро господин Родригес де Санта Крус ще дойде да поиска ръката й не по задължение, а по любов.

— Господин Циен, какво не бих дал, за да променя нещата. Истината е, че братовчед ми не е в добро здраве и не може да се ожени. Безкрайно съжалявам… — промълви Северо дел Валие.

— Ние съжаляваме още повече. За вашия братовчед Лин е само развлечение, а за Лин той е целият живот — меко каза Дао Циен.

— Бих искал да дам някои обяснения на дъщеря ви, господин Циен. Мога ли да я видя, ако разрешите?

— Трябва да попитам Лин. Засега не желае да се среща с никого, ала ще ви уведомя, ако промени решението си — отвърна джун и и го изпроводи до вратата.

Северо дел Валие изчака три седмици, без да получи никакви известия от Лин, и тъй като не можеше повече да сдържа нетърпението си, отиде в салона за чай с намерението да измоли разрешение от Елайза Съмърс да разговаря с дъщеря й. Очакваше да се сблъска с непробиваема съпротива, ала тя го посрещна обвита в обичайния аромат на захар и ванилия и със същото спокойствие, с което го бе приел и Дао Циен. В началото Елайза хвърли вината за случилото се върху себе си: не била достатъчно бдителна, не успяла да предпази дъщеря си и сега животът й бил погубен. Дълго ридала в обятията на мъжа си и накрая той й припомнил, че на шестнайсет години самата тя била преживяла нещо подобно — опустошителна любов, в която любимият я изоставил, а сетне бременност и ужас. За разлика от нея обаче Лин не била сама, не било нужно да бяга от дома и да прекосява половината свят в трюмовете на някакъв кораб по дирите на един недостоен мъж, както сторила тя самата. Лин се обърнала към родителите си и те трябвало да се чувстват безкрайно щастливи, че са в състояние да й помогнат, смятал Дао Циен. В Китай или в Чили дъщеря им щяла да е загубена, обществото нямало да има милост над нея, ала в Калифорния, където не съществували традиции, за всеки се намирало място. Джун и събрал малкото си семейство и обяснил, че бебето било дар от небесата и трябвало да го посрещнат с радост, че сълзите не носели нищо добро за кармата и увреждали малкото създание в утробата на майка му, обричайки го на несигурен живот. Това малко момченце или момиченце било добре дошло; чичо му Лъки и самият той, дядо му, щели достойно да заместят липсващия баща. Колкото до нещастната любов на Лин, щели да обмислят този въпрос по-късно. Изглеждал толкова развълнуван при мисълта, че ще става дядо, че Елайза се засрамила от нравоучителните си терзания, избърсала сълзите си и престанала да се самообвинява. Ако за Дао Циен съчувствието към дъщеря им било по-важно от семейната чест, тя трябвало да възприеме същото поведение, решила; неин дълг било да закриля Лин и останалото било маловажно. Обясни любезно всичко това на Северо дел Валие в онзи ден, когато той я потърси в салона за чай. Не разбираше защо чилиецът толкова настоява да разговаря с дъщеря й, но се застъпи за него и накрая Лин склони да го приеме. Спомняше си съвсем бегло за него, ала го посрещна с надеждата, че идва по заръка на Матиас.

През следващите месеци посещенията на Северо дел Валие в дома на семейство Циен станаха обичайни. Пристигаше привечер след работа, връзваше коня си при вратата и влизаше с шапка в едната ръка и с подарък в другата — така стаята на Лин постепенно се напълни с играчки и бебешки дрешки. Дао Циен го научи да играе ма-джун и заедно с Елайза и Лин прекарваха часове, местейки красивите фигурки от слонова кост. Лъки не участваше в тези игри, защото за него игра без залози бе чиста загуба на време; затова пък Дао Циен играеше само у дома си, тъй като на младини се бе зарекъл да не го прави за пари и вярваше, че ако измени на това обещание, щеше да го сполети нещастие. Семейството на Дао Циен така свикна с присъствието на Северо, че ако се случеше той да закъснее, започваха разтревожени да гледат часовниците си. Елайза Съмърс се възползваше от посещенията му, за да упражнява испанския си език и да си припомня за тази далечна държава Чили, където кракът й не бе стъпвал повече от трийсет години, но още обичаше като своя родина. Обсъждаха злободневни теми от войната и настъпващите политически промени — след като в продължение на няколко десетилетия на власт бяха консерваторите, сега либералите бяха победили и борбата за разгромяване на църквата и за реформи внасяше разделение във всеки дом. Болшинството мъже, макар и убедени католици, копнееха за модернизация на страната, ала жените, далеч по-религиозни, се обръщаха срещу бащите и съпрузите си в защита на църквата. Ако се съди по писмата на Нивеа, колкото и либерално да бе правителството, бедните влачеха все същата съдба и както и дотогава дамите от високопоставените класи и духовенството дърпаха конците на властта. Зад гърба на фамилията дел Валие, която не търпеше подобни идеи, момичето пишеше, че отделянето на църквата от държавата безспорно представлявало важна стъпка напред, ала все същите семейства владеели положението. „Трябва да основем нова партия, Северо, която да се стреми към справедливост и равенство“, пишеше девойката, вдъхновена от тайните си разговори със сестра Мария Ескапуларио.

Тихоокеанската война продължаваше да бушува в южните части на континента, като се ожесточаваше все повече и повече, а чилийските войски се готвеха да предприемат офанзива в пустинята на север, където природата бе сурова и негостоприемна като на луната и снабдяването на военните части с храни и боеприпаси изискваше титанични усилия. Единственият път, през който можеха да прехвърлят войниците до бъдещия театър на бойните действия, бе по море, но перуанският военен флот не бе склонен да позволи това. Северо дел Валие смяташе, че във войната Чили взема превес благодарение на непобедимата си организираност и настървеност. Не само оръжието и бойният дух щели да решат развръзката в тази война, обясняваше той на Елайза Съмърс, но и примерът на шепа героични мъже, които бяха успели да възпламенят достойнството в душата на нацията.

— Струва ми се, че изходът на войната се реши през май, госпожо, в морската битка край пристанището в Икике. Там една овехтяла чилийска фрегата се сражава срещу една перуанска бойна единица, която я превъзхождаше. Начело бе Артуро Прат, млад, дълбоко религиозен и доста стеснителен капитан, за когото се говори, че стоял настрана от шумните увеселения и неблагоразумия, характерни за военните среди, и до такава степен с нищо не се откроявал, че висшестоящите му дори се съмнявали в неговата храброст. В онзи ден обаче той се превърна в герой, който изпълни с плам душите на всички чилийци.

Елайза бе осведомена за подробностите, тъй като ги бе прочела в един закъснял брой на лондонския „Таймс“, където въпросният епизод бе описан като „… една от най-славните битки на всички времена, в която един овехтял дървен кораб, готов всеки миг да се разпадне, издържа в бой повече от три часа и половина срещу една наземна батарея и срещу могъщ броненосец, и накрая достойно свърши дните си с развян на мачтата флаг.“ Докато перуанският кораб под командването на адмирал Мигел Грау, който бе национален герой на своя народ, промушил с пълна пара чилийската фрегата с тарана3, капитан Прат, последван от един от хората си, се възползвал, за да скочи на абордаж. И двамата загинали, простреляни на неприятелската палуба броени минути по-късно. При второто пробождане още неколцина от войните на Прат, подражавайки на неговия пример, скочили срещу противника и също издъхнали, превърнати в решето, накрая три четвърти от екипажа се предали, преди фрегатата да потъне. Този безразсъден героизъм вдъхнал смелост у сънародниците им и разтърсил така силно врага, че адмирал Грау слисано повтарял: „Как само се бият тези чилийци!“

— Грау е достоен мъж. Лично взел меча и дрехите на Прат и ги предал на вдовицата му — разказа Северо и добави, че след тази битка свещеният призив в Чили гласял: „Да се бием до победа или смърт“, по примера на онези сърцати войни.

— А вие, Северо, не възнамерявате ли да идете на фронта? — го запита веднъж Елайза.

— Да, съвсем скоро — отвърна засрамено момъкът, питайки се какво чака, за да изпълни дълга си. Междувременно Лин се закръгляше, без това ни най-малко да помрачаваше нейното изящество и хубост. Замени роклите, които вече не й бяха по мярка с удобните и свежи копринени блузони, закупени в Китайския квартал. Излизаше малко, въпреки че баща й настояваше да се движи. Понякога Северо дел Валие я взимаше с кола и я извеждаше на разходка в парка или на плажа, където, удобно настанени върху някой шал, те похапваха или четяха: той — вестниците си и книгите със закони, а тя — любовните романи, в чиито истории бе престанала да вярва, но в които продължаваше да намира убежище. Северо живееше ден за ден, от посещение на посещение в дома на семейство Циен и с една-едничка цел — да се среща с Лин. Отдавна не бе писал на Нивеа. Няколко пъти бе посягал към перото, за да признае, че обича друга, но унищожаваше писмата, преди да ги е изпратил, защото не съумяваше да намери думи да скъса с годеницата си, без да я нарани до смърт. А и Лин не му даваше никакъв знак, за да започне той да си представя някакво общо бъдеще с нея. Не споменаваха Матиас, така както и той никога не отронваше дума за Лин, но въпросът тегнеше непрестанно във въздуха. Северо предпазливо скри от леля си и чичо си своето ново приятелство със семейство Циен и реши, че никой не подозира за него, с изключение на горделивия иконом Уилямс, на когото не се наложи нищо да казва, тъй като той сам узна, както узнаваше всичко останало в дома на дел Валие. От два месеца вече Северо се прибираше късно, с отнесен вид и глуповата усмивка, изписана на лицето му, когато една вечер Уилямс го заведе на тавана и на светлината на една спиртна лампа му посочи някакъв предмет, увит в чаршафи. Като го откри, стана ясно, че е лъскава бебешка люлка.

— Изработена е от сребро, сребро от мините на господарите в Чили, в нея са спали всички деца от това семейство. Ако искате, вземете я — каза.

Дълбоко засрамена, Паулина не се мярна повече в салона за чай, тъй като се усещаше неспособна да залепи хилядите парченца, на които се бе разбило дългогодишното й приятелство с Елайза Съмърс. Наложи се да се откаже от чилийските сладкиши, които толкова години бяха нейна слабост, и да се примири с френските сладки на своя готвач. Така полезна, когато ставаше дума да помита препятствия и да постига цели, настъпателната й сила сега се обръщаше против самата нея и спъната в бездействие, тя чезнеше от нетърпение, а сърцето й се блъскаше в гърдите. „Нервите ме съсипват, Уилямс“, оплакваше се тя — хленчейки както никога досега като някаква болнава жена. Даваше си сметка, че с един неверен мъж и с трима синове глупаци беше твърде вероятно по различни краища на света да съществуват немалко незаконородени деца, носещи нейната кръв, така че нямаше причина да се вълнува толкова; все пак тези предполагаеми копелдачета нямаха име, нито образ, докато това тук беше под носа й. Ако поне не ставаше дума за Лин Съмърс! Не можеше да забрави посещението на Елайза Съмърс и нейния китаец, чието име все й убягваше. Споменът за тази излъчваща достойнство двойка в нейния салон я изпълваше с тягостно чувство. Матиас бе прелъстил девойката — никакви увъртания на логическата еквилибристика и на здравия разум не бяха способни да опровергаят тази истина, която с интуицията си тя долови още в първия момент. Отричането и хапливите забележки на нейния син по адрес на съмнителната добродетелност на Лин само затвърдиха нейното убеждение. Детето, което тази млада жена носеше в утробата си, пораждаше у нея буря от противоречиви чувства — от една страна, тъп гняв срещу Матиас и, от друга — неизбежна нежност към това първо внуче. Едва дочака Фелисиано да се завърне от пътуването, за да му разкаже за случилото се.

— Подобни неща се случват всеки ден, Паулина, няма защо да ги превръщаш в трагедия. Половината дечица в Калифорния не знаят кой е баща им. Важното е да избегнем скандала и да се сплотим около Матиас. Семейството преди всичко — отсъди Фелисиано.

— Но това дете е част от нашето семейство — опита се да възрази тя.

— Още не се е родило, а ти го причисляваш към нашето семейство! Познавам тази Лин Съмърс. Видях я да позира почти гола в ателието на един скулптор, излагаше се без свян пред погледите на група мъже и всеки един от тях би могъл да бъде неин любовник. Не го ли разбираш?

— Ти си този, който не разбира, Фелисиано.

— Тази история може да се превърне в едно безкрайно изнудване. Забранявам ти всякакви връзки с тези хора, а ако се осмелят да припарят тук, аз ще се разправям с тях — отсече Фелисиано, без да се замисли.

От този ден Паулина не заговори повече за това пред сина си, нито пред мъжа си, но понеже не можеше да се сдържа, взе да излива тревогите си пред Уилямс, който притежаваше умението да я изслушва докрай, без да изказва мнение, освен ако не му го поискаше. Ако можела да помогне на Лин Съмърс, би почувствала облекчение, твърдеше тя, но за пръв път парите й не вършеха работа.

Последвалите месеци бяха мъчителни за Матиас. Не само бъркотията с Лин го терзаеше, но и заболяването на ставите му толкова се изостри, че вече не можеше да тренира фехтовка, а се наложи да изостави и други спортове. Събуждаше се с такива силни болки, че се питаше дали не е настъпил моментът за обмисляне на самоубийството — тази мисъл започна да го спохожда от мига, в който узна името на своето страдание, но станеше ли от леглото и раздвижеше ли се, започваше да се чувства по-добре и желанието му за живот се завръщаше с обновена сила. Китките и коленете му се подуваха, ръцете му трепереха и от развлечение в Китайския квартал опиумът се превърна в необходимост. Аманда Лоуъл, негова вярна другарка във веселбите и единствена довереница, го посвети в предимствата на инжекциите с морфин — по-ефикасни, по-чисти и по-елегантни от лулата с опиум, — една нищожна доза, и в миг тревожността отстъпваше пред покоя. Скандалът с незаконното дете, което бе на път да се роди, напълно срази духа му и по средата на лятото той изневиделица обяви, че заминава за Европа в опит да облекчи симптомите на болестта със смяна на въздуха, минерални бани в Италия и консултации с английски лекари. Не добави, че възнамерява да се срещне с Аманда Лоуъл в Ню Йорк, за да продължат презокеанското пътуване заедно, тъй като името й никога не се изричаше в семейството, където споменът за червенокосата шотландка предизвикваше стомашно разстройство у Фелисиано и глух бяс у Паулина. Болежките и желанието да е далеч от Лин Съмърс не бяха единствената причина за внезапното заминаване на Матиас, а и нови дългове от хазарт, както това стана известно малко след заминаването му, когато няколко подозрителни китайци посетиха кантората на Фелисиано и съвсем любезно го уведомиха, че или трябва да плати сумата, дължима от сина му заедно със съответните лихви, или нещо наистина неприятно щеше да сполети някой от членовете на почитаемото му семейство. В отговор магнатът ги изхвърли от кабинета си на улицата и сетне повика журналиста Джейкъб Фриймънт, вещ в подземния свят на града. Човекът го изслуша добронамерено, защото беше близък приятел на Матиас, и незабавно го заведе при полицейския комисар — австралиец със съмнителна слава, на когото бе правил услуги, и го помоли да разреши въпроса по най-добрия според него начин. „Единственият ми познат начин е да платите“, отвърна офицерът и заобяснява как никой не се опълчвал срещу тонгите от Китайския квартал. Случвало му се да събира трупове, разпрани от глава до пети и с вътрешности, прилежно опаковани в кутия до тях. Ставало дума, естествено, за отмъщения между „поднебесни“, уточни; когато се отнасяло до бели, се стараели работата да изглежда като злополука. Не се ли е замислял господинът колко хора умираха овъглени в пожари, за които нямаше никакво обяснение, или прегазени от конски копита по безлюдни улици, или удавени в спокойните води на залива, или пък смазани от тухли, които по непонятни причини падаха от някой строеж? Фелисиано Родригес де Санта Крус плати дълга.

Когато Северо дел Валие съобщи на Лин, че Матиас е заминал за Европа с намерение да не се връща скоро, тя избухна в плач и не се утеши пет дни въпреки успокоителните лекарства, изписани от Дао Циен, докато накрая майка й не й зашлеви две плесници и не я принуди да приеме нещата такива, каквито бяха. Била постъпила неблагоразумно и сега не й оставало нищо друго, освен да плати с последствията; вече не е дете, скоро ще стане майка и трябва да е благодарна, че има семейство, готово да й помага, тъй като други момичета в нейното положение свършват изгонени на улицата, принудени да припечелват хляба си по недостоен начин, а децата им отиват в сиропиталища; настъпил е часът да приеме, че любовникът й е изчезнал без следа и тя трябва да бъде и майка, и баща на своето дете и най-сетне да поумнее, защото в този дом им е дошло до гуша да понасят капризите й; двайсет години само е взимала с пълни шепи; хич да не си и помисля, че ще прекара живота си на легло и във вайкане; моментално да си издуха носа и да се облече, защото ще излязат на разходка и това ще се повтаря по два пъти всеки божи ден независимо дали вали, или трещи навън, чува ли добре? Да, Лин бе изслушала всичко от начало до край с очи, готови да изхвръкнат от орбитите от изненада и с пламнали от първите в живота й плесници страни. Облече се и се подчини безмълвно. От този момент се вразуми веднъж завинаги и прие съдбата си с удивително спокойствие; не се оплака повече, изпи лекарствата на Дао Циен, правеше дълги разходки с майка си и дори се смя с глас, когато научи, че проектът със статуята на Републиката е отишъл по дяволите, както разказа брат й Лъки, но не само заради липсата на модел, а и защото скулпторът избягал с парите в Бразилия. В края на август Северо дел Валие най-сетне събра смелост да разкрие чувствата си пред Лин Съмърс. По това време тя беше натежала като слон и сама не можеше да се разпознае в огледалото, ала в очите на Северо бе по-красива от всякога. Връщаха се един ден сгорещени от разходка и той извади носната си кърпичка, за да й избърше челото и шията, но не смогна да довърши жеста си. Незнайно как се озова приведен над нея, придържащ я твърдо за раменете и целувайки я по устата насред улицата. Помоли я да се ожени за него, а тя простичко му обясни, че никога не ще обикне друг мъж, освен Матиас Родригес де Сайта Крус.

— Не ви моля да ме обичате, Лин, моята любов към вас стига и за двама ни — отвърна Северо церемониално, както винаги се държеше с нея. — Бебето се нуждае от баща. Дайте ми възможност да закрилям и двама ви и ви обещавам, че с времето ще стана достоен за вашата любов.

— Баща ми казва, че в Китай двойките се женят, без да се познават и впоследствие се научават да изпитват обич един към друг, ала аз съм сигурна, че това няма да се случи с мен, Северо. Съжалявам много… — отвърна тя.

— Не сте длъжна да живеете с мен, Лин. Щом родите, ще се върна в Чили. Моето отечество е във война и прекалено дълго отлагах своя дълг.

— А ако не се върнете от фронта?

— Детето ви поне ще носи моето име и ще разполага с наследството от моя баща, което все още притежавам. Не е много, но ще стигне за образованието му. А вие, скъпа Лин, ще запазите честта си…

Същата вечер Северо дел Валие написа на Нивеа писмото, което дотогава бе отлагал. Съобщи й новината с четири изречения, без въведение и извинения, защото знаеше, че тя няма да го понесе по друг начин. Дори не се осмели да й поиска прошка за пропиляната любов и време, които техният писмовен годеж, проточил се четири години, означаваха за нея, тъй като такива дребнави сметчици бяха недостойни за великодушното сърце на неговата братовчедка. Поръча на един прислужник да занесе писмото в пощата на другия ден. Един месец по-късно Северо дел Валие и Лин Съмърс се ожениха с кратка церемония в присъствието на нейното семейство и на Уилямс, който бе единственият човек от дома, когото Северо покани. Знаеше, че икономът ще разкаже на леля му Паулина, и реши да изчака тя първа да го заразпитва. Не съобщи за сватбата на никого, защото Лин го бе помолила за пълна дискретност до раждането на детето и докато тя не възвърнела предишния си вид: нямала смелост да се показва сега с този тумбест корем и с петна по лицето, му обясни. Вечерта Северо се сбогува с невестата си, целувайки я по челото, и както всеки път отиде да спи в ергенската си стая.

Същата седмица във водите на Тихия океан се разрази нова битка и чилийската ескадра обезвреди два неприятелски броненосеца. Перуанският адмирал Мигел Грау, същият достоен мъж, който няколко месеца по-рано бе предал меча на капитан Прат на вдовицата му, загина така героично, както чилийският герой. За Перу това бе катастрофа, защото, губейки контрол по море, комуникациите се прекъсваха и перуанските войски оставаха раздробени и в изолация. Чилийците, превърнали се в господари на морето, успяха да прехвърлят бойните си части до невралгичните точки на север и да приведат в действие своя план за настъпление по суша на вражеска територия и за завладяване на Лима. Северо дел Валие следеше новините със същата страст както всички останали негови сънародници в Съединените щати, ала любовта му към Лин превъзхождаше неколкократно неговия патриотизъм и той не бързаше със завръщането си в родината.

В утрото на втория понеделник на месец октомври Лин осъмна с подгизнала нощница и нададе вик на ужас, защото помисли, че се е изпуснала в леглото. „Лоша работа, мехурът се спука твърде рано“, сподели Дао Циен с жена си, но застана усмихнат и спокоен пред дъщеря си. Десет часа по-късно, когато за контракции едва ли можеше да се говори и семейството беше изтощено от игра на ма-джун за развлечение на Лин, Дао Циен реши да прибегне до помощта на своите треви. Бъдещата майка предизвикателно се шегуваше: това ли били прословутите родилни болки, с които толкова я плашели. Та те се понасяли по-леко, отколкото стомашните присвивания, причинени понякога от китайската храна, каза тя. Чувстваше се по-скоро отегчена, отколкото неразположена, и изпитваше глад, ала баща й й позволи да пийне само вода и билков чай, докато й прилагаше акупунктура, за да ускори раждането. Съчетанието от лековити треви и златни игли оказа своето въздействие и привечер, когато Северо дел Валие се появи за обичайното си посещение, завари Лъки онемял на вратата, а къщата — разтърсвана от стоновете на Лин и врявата на една китайска акушерка, която се разпореждаше на висок пас и се суетеше с кърпи и кани с вода. Дао Циен търпеше тази жена, защото в своята си област, тя бе по-опитна от него, но не й позволи да измъчва Лин, като я възсяда или пък налага с юмруци по корема, както тя се гласеше да стори. Северо дел Валие остана в салона, плътно прилепен до стената в усилие да не бъде забелязан. Всяко стенание на Лин дълбаеше душата му като със свредел; искаше му се да избяга далеч оттам, ала не можеше да мръдне от мястото си, нито да обели дума. В това време се появи Дао Циен невъзмутим и облечен с обичайната си безупречна спретнатост.

— Мога ли да изчакам тук? Да не би да преча? С какво да помогна? — изломоти Северо, като изтриваше потта, стекла се по врата му.

— Изобщо не пречите, младежо, ала няма как да помогнете на Лин, трябва сама да свърши работата си. Но затова пък можете да подкрепите Елайза, която е малко объркана.

Елайза Съмърс бе преживяла мъките на раждането и като всяка жена знаеше, че то е праг към смъртта. Познаваше усилното и тайнствено пътуване, в което тялото се разтваря, за да направи път на нов живот. Спомняше си мига, когато започваше шеметно търкаляне по един склон надолу в неудържими напъни и тласъци, спомняше си ужаса, страданието и невероятната изненада, когато детето най-сетне успяваше да се отдели и излизаше на бял свят. Въпреки цялата си мъдрост на джун и на Дао Циен му бе нужно повече време, отколкото на Елайза, за да разбере, че с Лин нещата не вървяха както трябва. Средствата на китайската медицина бяха предизвикали силни контракции, но детето беше неправилно разположено и се намираше заклещено в тялото на майка си. Раждането било сухо и трудно, обясни Дао Циен, ала Лин била силна и само от нея зависело да запази спокойствие и да не се преуморява излишно; ставало дума за изпитание по издръжливост, а не по бързина, добави той. В момент на отдих Елайза Съмърс, която бе толкова изтощена, колкото и самата Лин, излезе от стаята и срещна Северо в коридора. Направи му знак и той объркан я последва към малката стаичка с олтар, в която не бе влизал никога дотогава. На ниска масичка имаше обикновен кръст, малка статуя на Куан Ин — китайска богиня на състраданието, а в средата — една нескопосана рисунка с мастило на жена, пременена в зелена роба и със закичени зад ушите цветя. Видя и няколко запалени свещи и панички с вода, ориз и листенца от цъфнали цветя. Елайза коленичи пред олтара на възглавничка от оранжева коприна и се помоли на Христос, на Буда и на духа на Лин — първата жена на Дао — да помогнат на дъщеря й да роди. Северо застана прав отзад и зашепна, без да мисли, католическите молитви, наизустени в детството му. Останаха така известно време, свързани от страха и от обичта към Лин, докато Дао Циен не извика жена си да му помага, тъй като бе отпратил акушерката и възнамеряваше да извърти детето и да го издърпа с ръце. Северо остана да пуши с Лъки на вратата, а в това време Китайският квартал започна постепенно да се събужда.

Детето се роди във вторник призори. Окъпана в пот и разтреперана, майката се бореше, ала вече не викаше, а само се задъхваше, стараейки се да изпълнява напътствията на баща си. Накрая стисна зъби, вкопчи се в железните прегради на леглото и се напъна със свирепа решителност — тогава се показа кичур черна коса. Дао Циен подхвана главата и задърпа здраво и внимателно, докато не се показаха раменете; след това извъртя телцето и го измъкна ловко, с едно движение, а с другата ръка отстрани лилавата връв усукана около вратлето. Елайза Съмърс пое малкото вързопче, оцапано в кръв — беше едно съвсем дребно момиченце със сплескано личице и посиняла кожа. Докато Дао Циен прерязваше връвта и довършваше работата около раждането, бабата изми внучката с гъба и я потупа по гърба, за да може тя да поеме въздух. След като отекна викът, оповестяваш появата на детето на този свят и след като се увери, че бебето започва да порозовява, Елайза постави рожбата до сърцето на майката. Изтощена, Лин се надигна на лакът да я поеме, а тялото й не спираше да пулсира. Постави я на гърдите си, обсипвайки я с целувки и приветствайки я на смесица от английски, испански, китайски и с думи от някакъв измислен език. Един час по-късно Елайза повика Северо и Лъки да се запознаят с момиченцето. Завариха я спокойно заспала в люлката от изваяно сребро, която бе принадлежала на семейство Родригес де Санта Крус, пременена в жълта коприна и червена шапчица, които й придаваха вид на малко духче. Лин лежеше унесена, пребледняла и спокойна върху чисти чаршафи, а седнал до нея, Дао Циен следеше пулса й.

— Как ще я наречете? — запита с вълнение Северо дел Валие.

— Вие с Лин ще решите — отвърна Елайза.

— Аз?

— Нали вие сте бащата? — намигна му шеговито Дао Циен.

— Ще се зове Аурора, защото дойде със зората — промълви Лин, без да отваря очи.

— На китайски името й е Лай-Минг — разсъмване — каза Дао Циен.

— Добре дошла на този свят, Лай-Минг, Аурора дел Валие… — усмихна се Северо и целуна момиченцето по челото, убеден, че това е най-щастливият ден в живота му и че това набръчкано същество, облечено като китайска кукла, е толкова негова дъщеря, колкото ако действително в телцето й течеше негова кръв. Лъки пое племенничката си в ръце и започна да духа в лицето й с дъх на тютюн и соев сос.

— Какво правиш! — възкликна бабата и понечи да я изтръгне от ръцете му.

— Поднасям й дъха си, за да я орисам с щастлива съдба. Нима има нещо друго по-ценно, което бих могъл да даря на Лай-Минг — засмя се вуйчото.

Когато Северо дел Валие се прибра в дома в Ноб Хил за вечеря с вестта, че преди една седмица се бе оженил за Лин Съмърс и че същия ден се бе родила дъщеря му, вцепенението на леля му и чичо му бе толкова голямо, като че ли бе хвърлил мъртво куче на масата за хранене.

— А всички виняха Матиас! Винаги съм знаел, че не той е бащата, но за миг не съм помислял, че си ти — избълва Фелисиано едва опомнил се от смайването си.

— Не съм бащата в биологически смисъл, но съм баща пред закона. Момиченцето се казва Аурора дел Валие — поясни Северо.

— Това е непростима дързост! Ти предаде семейството, което те прие като син! — изрева чичо му.

— Не съм предал никого. Ожених се по любов.

— Но нима тази жена не бе влюбена в Матиас?

— Тази жена се нарича Лин Съмърс и е моя съпруга, настоявам да се отнасяте към нея с нужното уважение — отвърна сухо Северо и се изправи.

— Ти си глупак, Северо, кръгъл глупак! — наруга го Фелисиано и с гневни стъпки напусна трапезарията.

Непроницаемият Уилямс, който в този момент влезе, за да проследи поднасянето на десерта, с мъка прикри съучастническата си усмивка, преди дискретно да се оттегли. Паулина недоверчиво изслуша обясненията на Северо, че след няколко дни заминавал да се бие в Чили, че Лин оставала да живее при родителите си в Китайския квартал и че ако всичко се развивало както трябва, по-късно щял да се върне и да поеме ролята си на съпруг и баща.

— Седни, племеннико, и да поговорим като хората. Матиас е бащата на това момиченце, нали?

— Питайте него, лельо.

— Ясно. Оженил си се, за да измиеш срама от лицето на Матиас. Синът ми е циник, а пък ти си мечтател… Да погубваш живота си заради някакви си донкихотовщини! — възкликна Паулина.

— Грешите, лельо. Не съм погубил живота си — напротив, смятам, че само така ще бъда щастлив.

— С жена, която обича друг? С дъщеря, която не е твоя?

— Времето ще ми помогне. Ако се върна от фронта, Лин ще съумее да ме обикне, а момичето ще ме приема за свой баща.

— Матиас може да се върне преди теб — отбеляза лелята.

— Това нищо не променя.

— Само с една дума Матиас може да накара Лин да го последва накрай света.

— Това е неизбежен риск — отвърна Северо.

— Изгубил си си главата, племеннико. Тези хора не са от нашето тесто — постанови Паулина дел Валие.

— Това е най-почтеното семейство, което познавам, лельо — увери я Северо.

— Виждам, че нищо не си научил край мен. За да се издигнеш в този свят, трябва първо да мериш, а сетне да кроиш. Ти си адвокат с блестящо бъдеще и си потомък на един от най-старите родове в Чили. Вярваш ли, че обществото ще приеме жена ти? А твоята братовчедка Нивеа, тя не те ли чака още? — попита Паулина.

— Това приключи — каза Северо.

— Добре, затънал си до гуша, Северо, и май е късно за разкаяние. Нека се опитаме да закърпим нещата колкото можем. Парите и социалното положение са много важни както тук, така и в Чили. Ще ти помогна с каквото мога, ненапразно съм баба на това момиченце, как точно се казваше то?

— Аурора, но баба й и дядо й я наричат Лай-Минг.

— Носи името Дел Валие и мой дълг е да й помогна, още повече че Матиас си изми ръцете в тази злощастна случка.

— Не е необходимо, лельо. Разпоредил съм се така, че Лин да получи парите от моето наследство.

— Допълнителни средства никога не са в повече. Поне ще мога да видя внучката си, нали?

— Ще попитаме Лин и родителите й — обеща Северо дел Валие.

Бяха още в трапезарията, когато Уилямс донесе спешна вест, че Лин получила кръвоизлив, животът й бил в опасност и Северо трябвало незабавно да отиде там. Той хукна като изстрелян към Китайския квартал. В дома на Дао Циен завари малкото семейство застанало край леглото на Лин в такова мълчание, сякаш позираха за някаква трагична сцена. За миг го озари безумна надежда, понеже видя всичко чисто и подредено, без следи от раждането, без изцапани кърпи, нито мирис на кръв, но после съзря болката по лицата на Дао, Елайза и Лъки. Въздухът в стаята като че се бе разредил — Северо пое дълбоко дъх, задушавайки се като на висок планински връх. Пристъпи разтреперан към леглото и видя Лин просната, с ръце скръстени на гърдите, със затворени очи и с прозрачна кожа — приличаше на прекрасна статуя от алабастър с цвят на пепел. Взе ръката й, твърда и хладна като лед, надвеси се и установи, че една диша, че устните и пръстите й са сини. Целуна дланта й, задържайки безкрайно дълго ръката й в своята и мокрейки я със сълзите си, завладян от скръбта. Тя с мъка успя да изрече името на Матиас, сетне въздъхна няколко пъти и си отиде със същата лекота, с която се бе носила из този свят.

Пълна тишина посрещна тайнството на смъртта и за известно време — бе невъзможно да се измери колко — почакаха неподвижни духът на Лин да се възнесе. Северо усети един протяжен вой, надигащ се из недрата на самата земя, пронизващ го от петите до устата, но неспособен да се излее навън. Викът завладя дълбините на съществото му, изпълни го целия и избухна мълчаливо в главата му. Застина, коленичил до леглото, зовейки Лин без глас, невярващ на съдбата, която в един миг му бе отнела бленуваната толкова години жена, отнасяйки я точно тогава, когато той вярваше, че тя най-сетне е негова. Цяла вечност по-късно усети, че някой докосва рамото му и видя помръкналите очи на Дао Циен — „хайде, хайде“, стори му се, че мълви той, а зад него съзря Елайза и Лъки, които ридаеха прегърнати си каза, че е като натрапник в скръбта на това семейство. Сетне се сети за момиченцето. Олюлявайки се като пиян, тръгна към сребърната люлка, взе малката Аурора в ръце, отнесе я до леглото и я доближи до лицето на Лин, за да се сбогува с майка си. После седна, като я държеше в скута си и безутешно я залюля.

Като разбра, че Лин Съмърс е издъхнала, Паулина дел Валие изпита прилив на радост и нададе победоносен вик, който срамът от подобно недостойно веселие бързо охлади. Винаги бе желала дъщеря. Още през първата си бременност бе мечтала за момиче, което да носи нейното име, Паулина, и да се превърне в най-добрата й приятелка и другарка. След появата на всеки един от тримата й синове се бе чувствала измамена, ала сега, достигнала зрелостта, мечтаният дар й се поднасяше наготово — внучка, която щеше да отгледа като дъщеря, създание, на което щеше да поднесе всички блага, които обичта и парите могат да осигурят, мислеше тя, някой, който щеше да бъде до нея на старини. След като Лин Съмърс бе излязла от играта, тя можеше да получи детето от името на Матиас. Празнуваше този непредвиден щастлив обрат на съдбата с чаша горещ шоколад и три сметанови сладки, когато Уилямс й напомни, че по закон малката се води дъщеря на Северо дел Валие и той единствен има право да решава нейното бъдеще. Още по-добре, заключи Паулина, защото племенникът й поне е тук, докато да докара Матиас от Европа и да го убеди да изиска дъщеря си, бе задача, за която бе потребно много време. И за миг не бе помислила, че реакцията на Северо, когато му изложи плановете си, може да бъде различна от очакваната.

— По закон ти си бащата и още утре можеш да донесеш момиченцето вкъщи — каза Паулина.

— Не ще го сторя, лельо. Докато съм на фронта, детето ще остане при родителите на Лин — искат да се грижат за нея и аз съм съгласен с тях — отвърна племенникът с тон, нетърпящ възражение, който лелята за пръв път чуваше от него.

— Да не си полудял! Не можем да оставим моята внучка в ръцете на Елайза Съмърс и онзи китаец! — възкликна Паулина.

— Защо да не може? Те са нейни баба и дядо.

— Нима искаш да израсне в Китайския квартал? Ние можем да й дадем образование, възможности, разкош, име в обществото. Те са неспособни да й предложат всичко това.

— Ще й дадат любов — възрази Северо.

— Аз също. Не забравяй, че си ми длъжник, племеннико. Ето случай да ми се отплатиш и да направиш нещо за това момиченце.

— Съжалявам, лельо, вече е решено. Аурора ще остане при родителите на майка си.

Паулина дел Валие изпадна в бяс за пореден път в своя живот. Не можеше да повярва, че племенникът, когото смяташе за свой безусловен съюзник, когото тя бе обикнала като син, може да я предаде по такъв подъл начин. Толкова дълго продължиха нейните крясъци, ругатни и напразни увещания, че накрая започна да се задушава и Уилямс се видя принуден да извика лекар, който да предпише съответстваща на размерите й доза успокоителни и да я приспи за известно, не съвсем кратко време. Като се събуди трийсет часа по-късно, племенникът й вече бе на борда на кораба, който го откарваше в Чили. Със съвместни усилия мъжът й и Уилямс успяха да я убедят да си избие от главата насилственото изтръгване на детето, което тя планираше да извърши, тъй като, колкото и подкупно да било правосъдието в Сан Франсиско, не съществувала правна основа за отнемането на бебе от родителите на майка му, още повече че този, който се водеше негов баща, писмено бе дал съгласието си. Посъветваха я да не пуска в действие и друго изтъркано средство — пари в замяна на детето, — защото това можело да се обърне срещу нея и да й нанесе силен челен удар. Единственият начин бил дипломацията, докато Северо дел Валие не се върнел и не постигнели споразумение, убеждаваха я те, ала тя не искаше да се вслуша в никакви доводи и след два дни отиде в салона за чай на Елайза Съмърс с предложение, което — уверена бе в това — другата баба нямаше как да отхвърли. Елайза я посрещна в траурно облекло заради загубата на дъщеря си, но озарена от утехата, че внучката й кротко спи до нея. При вида на сребърната люлка, в която синовете й бяха спали като невръстни деца, а сега бе разположена до прозореца на Елайза, Паулина замалко не подскочи, но мигом си спомни, че бе позволила на Уилямс да я даде на Северо, и прехапа устни, защото не бе дошла тук да се кара за някаква си люлка, колкото и скъпа да бе тя, а да преговаря за своята внучка. „Печели не този, който има право, а този, който добре умее да се пазари“, обичаше да казва тя. А в този случай, освен че беше права — за нея това бе очевидно — тя нямаше равна в изкуството на пазарлъка.

Елайза вдигна детето от люлката и й го подаде. Паулина пое мъничкото вързопче — то бе толкова леко, че приличаше на връзка дрехи — и й се стори, че сърцето й ще се спука от едно непознато дотогава чувство. „Боже мой, Боже мой“, заповтаря тя при вида на това крехко телце, което караше коленете й да се огъват и изтръгваше ридание от гърдите й. Седна в едно кресло с внучката си, която почти се загуби в огромния й скут и започна да я люлее, докато Елайза Съмърс поръчваше чая и сладкишите, които преди й бе поднасяла — във времето, когато тя още бе най-редовната клиентка в сладкарницата. Междувременно Паулина дел Валие успя да дойде на себе си от вълнението и да подготви артилерията за настъпление. Започна със съболезнования по повод смърт на Лин и премина към потвърждаване на несъмненото бащинство на Матиас — достатъчно било да се погледне детето, било досущ като всички останали Родригес де Санта Крус и дел Валие. Безкрайно съжалявала, че по здравословни причини синът й се намирал в Европа и не бил в състояние веднага да дойде и да вземе момиченцето. Сетне изказа желание тя да поеме грижите за бебето, понеже Елайза била много заета с работа, разполагала с малко време и с недостатъчни средства, безсъмнено щяло да й бъде невъзможно да предложи на Аурора начина на живот, какъвто тя би имала в нейния дом в Ноб Хил. Каза това с тон на човек, който прави услуга, като прикриваше нетърпението, което караше гърлото й да се свива, а ръцете й да треперят. Елайза Съмърс благодари за това великодушно предложение, но добави, че била убедена, че с Дао Циен са в състояние да се погрижат за Лай-Минг така, както Лин ги бе помолила в предсмъртния си час. Естествено, добави, Паулина винаги щяла да бъде добре дошла в живота на детето.

— Нека не бъркаме нещата около бащинството на Лай-Минг — каза още Елайза Съмърс. — Както и двамата с вашия син ни уверихте преди няколко месеца, той не е имал нищо общо с Лин. Сигурно си спомняте, че синът ви ясно заяви, че баща на детето би могъл да бъде всеки един от неговите приятели.

— Такива неща се изричат в разгорещени спорове, Елайза. Матиас го каза, без да мисли… — запъна се Паулина.

— Фактът, че Лин се омъжи за господин Северо дел Валие доказва, че синът ви е казал истината, Паулина. Внучката ми няма кръвна връзка с вас, но пак ви казвам, че можете да я виждате, когато пожелаете. Колкото повече хора й показват обичта си, толкова по-добре за нея.

В последвалия половин час двете жени се опълчиха една срещу друга като гладиаторки, всяка със свой собствен стил. Паулина дел Валие започна с ласкателства, премина през злобна хапливост, после го удари на молба, а сетне прибягна до отчаяната помощ на подкупа и когато всичките й средства се изчерпаха без успех, тя пусна в действие заплахите, като с това не накара другата баба да отстъпи дори на сантиметър от позициите си, с изключение на това, че Елайза внимателно взе момиченцето и го положи отново в люлката. Паулина не усети как гневът се качва в главата й, загуби напълно контрол над положението и се разкрещя, че Елайза Съмърс щяла да види кои са Родригес де Санта Крус, колко много власт имат в този град и как можели да я разорят, да съсипят жалката й търговийка със сладкиши и нейния китаец също, как тежко̀ му на всеки, който се превърнел във враг на Паулина дел Валие и как рано или късно тя щяла да й отнеме детето, можела да бъде напълно сигурна в това, защото не се бил родил човекът, способен да й излезе насреща. С един замах на ръката си помете изящните порцеланови чаши и чилийските сладкиши, които тупнаха на земята в облак от фина захар, която изглеждаше напълно нематериална, и излезе, като пуфтеше досущ като бик в корида. Строполи се в каретата и с пулсиращи слепоочия и със сърце, готово да изхвръкне изпод напластените слоеве мазнина, пристегнати в корсета, тя се разрида така безутешно, както не бе плакала от деня, в който бе залостила с резе вратата си и бе останала сама в огромното митологично легло. Както и тогава, най-доброто й оръжие — талантът ловко да се пазари като арабски търговец, който бе увенчал с безспорен успех толкова други начинания в нейния живот, сега й бе изменило. Заради прекадената си амбиция тя бе загубила всичко.