Портрет в сепия

Запазила се е моя снимка от три или четиригодишна възраст и тя е единствената, надживяла превратностите на съдбата и решимостта на Паулина дел Валие да заличи моя произход. Представлява овехтяло парче картон и една от онези непретенциозни остарели рамки, изработени от кадифе и метал, които били на мода през 19-и век и са напълно изпаднали от употреба днес. На снимката се вижда малко момиченце, пременено в стил китайска булка с дълга роба от бродиран сатен и панталон в друг цвят под нея; обуто е в изящни платнени обувчици с подметка от бяло сукно, облепено за по-голяма здравина с тънка дървена подметка; тъмната коса е събрана в кок, несъразмерно висок за ръста й и прихванат с две дебели, вероятно сребърни или златни игли, свързани помежду си с късичък гирлянд от цветя. Момиченцето държи разперено ветрило в ръка и може би се усмихва, ала чертите на лицето едва могат да се различат — то прилича на светла луна, а очите — на две черни петна. Зад момичето се забелязва главата на голям книжен дракон и блесналите звезди от фойерверки. Снимката е направена при посрещането на една китайска Нова година в Сан Франсиско. Нямам спомен за този момент, нито пък успявам да разпозная момичето от този единствен портрет.

В замяна на това майка ми Лин Съмърс може да се види на множество снимки, които успях да изтръгна от забравата с упорство и с помощта на добри приятели. Преди няколко години отидох в Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо ми Лъки и тръгнах да обикалям стари книжарници и фотографски ателиета в търсене на календари и пощенски картички, за които тя бе позирала; вуйчо ми Лъки продължава и досега да ми изпраща от тях всеки път, когато открие някои нови фотографии. Майка ми е била много красива — това е всичко, което мога да кажа, тъй като и нея не разпознавам на тези снимки. Естествено е да не си я спомням, защото е издъхнала при моето раждане, ала жената от календарите ми е съвсем чужда, не съм взела нищо от нея, не успявам да си я представя като моя майка, а единствено като игра на светлини и сенки върху хартията. Човек трудно би повярвал също, че тя е сестра на вуйчо ми Лъки — той е късокрак китаец с едра глава и простоват вид, но е много добър човек. Аз приличам повече на баща си, наследила съм неговите испански черти и за съжаление съм взела много малко от расата на моя невероятен дядо Дао Циен. Ако той не беше най-ясният и траен спомен в моя живот, най-старата любов, в която се разбиват всички мъже, които по-късно познах, тъй като никой не може да се сравни с него, нямаше да повярвам, че във вените ми тече китайска кръв. Дао Циен винаги живее в мен. И сега го виждам: строен, напет, винаги безупречно облечен, с посивяла коса, кръгли очила и дръпнати очи, излъчващи безгранична доброта. В спомените ми е неизменно засмян, а понякога го чувам да пее на китайски. Той е край мен и с мен, напътства ме, както е поръчал на баба Елайза да върши това след неговата смърт. Има техен дагеротип от младостта им, преди да се оженят — тя е седнала на стол с висока облегалка, а той стои изправен зад нея; и двамата са облечени по американската мода от онези времена и гледат втренчено във фотоапарата пред тях с едва доловима сянка на страх. Тази снимка, която най-сетне успях да открия, за да я съхраня, седи на нощното ми шкафче и е последното, което виждат очите ми, преди да изгася вечер лампата, ала съжалявам, че тя не беше с мен в детството ми, когато толкова силно се нуждаех от присъствието на тези мои баба и дядо.

Откакто се помня, ме измъчва един кошмар. Картините от този натрапчив сън измъчват съзнанието ми с часове, вгорчавайки дните и душата ми. Повтарят се в една неизменна последователност — аз вървя по безлюдните улици на непознат екзотичен град, хваната за някого, чието лице така и не успявам да зърна, виждам единствено краката му и върховете на лъснатите обувки. Изведнъж ни връхлита ръката на рояк деца, облечени в черни пижами, които заиграват свирепо хоро около нас. Тъмно петно, може би кръв, се разстила по паважа, а кръгът от деца неумолимо и все по-заплашително се стеснява около човека, който ме води за ръка. Те ни притискат, блъскат, дърпат, разделят — аз търся приятелската ръка, ала напипвам празно пространство. Викам без глас, свличам се безшумно и тогава се събуждам с обезумяло сърце. Понякога прекарвам цели дни в мълчание, изтерзана от спомена за съня, мъчейки се да проникна в напластената тайна, която го обгръща, с надеждата да открия някоя дребна, незабелязана дотогава подробност и тя да ми даде ключ към неговия смисъл. В такива дни страдам от своеобразна студена треска, която сковава тялото и ума ми като в леден затвор. Точно в това състояние на парализа съм прекарала първите седмици в дома на Паулина дел Валие. Била съм на пет години, когато ме отвели в голямата къща в Ноб Хил, без никой да си направи труда да ми обясни защо така и изведнъж животът ми се преобръща толкова драматично, къде са баба ми Елайза и дядо Дао, коя е тази внушителна госпожа, отрупана с накити, която просълзена ме наблюдава от своя трон. Тичешком съм се скрила под една маса и съм останала свряна там като пребито куче, ми разказаха по-късно. По това време Уилямс бил иконом на семейство Родригес де Санта Крус — трудно е да си го представя сега — и на следващия ден му хрумнало решение — поставили храна за мен в поднос, вързан с въже за единия край и издърпвали подноса малко по малко, а аз съм се влачела след него, докато гладът ми надделял и те успели да ме измъкнат от убежището ми. Ала всеки път, когато съм осъмвала с кошмара, отново съм се скривала под масата. Това продължило една година, докато сме се преместили в Чили — покрай бъркотията около пътуването и настаняването ни в Сантяго тези видения изчезнали.

Кошмарът ми е в черно и бяло, тих и безмилостен, непобедим във вечността. Допускам, че вече разполагам с достатъчно информация, за да разбуля загадката на скрития му смисъл, но той не престана да ме измъчва. Заради сънища си аз съм различна така, както някои хора, които, поради вродено страдание или недъг, трябва да полагат постоянно усилие, за да водят нормален живот. При тях белезите са видими, при мен те са недоловими за окото, но съществуват, мога да сравня кошмара си с пристъпи на епилепсия, които връхлитат болния внезапно и го разстройват. Вечер си лягам със страх, не знам какъв ще бъде сънят ми, нито как ще се събудя на сутринта. Опитах различни средства срещу нощните демони — от портокалов ликьор, подсилен с няколко капки опиум, до хипноза и други чародейства, но нищо не е в състояние да ми осигури спокоен сън, с изключение на обичан човек до мен. Да спя в нечии любящи прегръдки, е единственият сигурен лек, открит досега. Трябвало да се оженя, ме съветват всички, но веднъж го сторих и се провалих, не мога отново да изкушавам съдбата. Трийсетгодишна и без съпруг — аз съм нещо като призрак, към когото приятелките изпитват съжаление, при все че вероятно някои завиждат на моята независимост. Не съм сама, имам тайна любов без обвързаности и условности, която би породила скандал навсякъде, и особено много в тази страна, където съдбата ни е отредила да живеем. Не съм стара мома, нито вдовица, нито разведена, живея в неопределеното пространство на „разделилите се със съпруга си“, където се озовават злочестите жени, предпочели да понесат присъдата на обществото пред живота с мъж, когото не обичат. А и как иначе би могло да бъде в Чили, където бракът е вечен и неумолим? Понякога, в някоя от онези възхитителни утрини, когато тялото на моя любим и моето, влажни от пот и лениво отпуснати в споделения сън, още лежат в онова полусъзнателно състояние на всепроникваща нежност, щастливи и доверчиви като заспали деца, се изкушаваме да говорим как ще се оженим и ще заминем някъде, в Съединените щати например, където има толкова място и никой не ни познава, за да заживеем заедно като всяка нормална двойка, ала после слънцето, напекло в прозореца, ни събужда и ние не споменаваме повече за това, защото знаем, че няма да можем да живеем другаде, освен в това Чили на геологически катаклизми и човешки несъвършенства, но и на сурови вулкани и заснежени върхове, на вековечни езера, осеяни с изумруди, на пенливи реки и дъхави гори — страна, издължена като лента, отечество на бедни и все още чистосърдечни хора въпреки многобройните злоупотреби от всякакъв вид, на които са били подлагани. Нито то може да си отиде, нито аз ще се изморя да го снимам. Бих искала да имам деца, не отричам, но най-сетне се примирих с мисълта, че никога няма да стана майка — не съм безплодна, плодовита съм в друг смисъл. Нивеа дел Валие смята, че хората не се определят според възпроизводителната им способност — звучи иронично точно в нейните уста, тъй като тя е родила над дузина деца на този свят. Но тук не е мястото да говоря за мен, нито за моя любим, а за събитията, които са ме направили такава. Разбирам, че записвайки моите спомени, върша предателство спрямо други хора, но това е неизбежно. „Помни, че мръсните ризи не се излагат на показ“, повтаря Северо дел Валие, който, като всички нас, е израснал с тази повеля. „Пиши честно и не се притеснявай за чувствата на другите, защото, каквото и да напишеш, ще те мразят“, ме съветва от своя страна Нивеа. И така, да продължим.

Безсилна да надвия кошмара си, поне се опитвам да извлека полза от него. Забелязала съм, че след неспокойна нощ съм някак замаяна и същевременно с изострена чувствителност — най-благодатното състояние за творчество. Най-хубавите си снимки съм направила в такива дни, когато единственото ми желание е да се скрия под масата както в първите дни от живота ми в дома на баба Паулина. Сънят с децата в черни пижами ме отведе до фотографията — сигурна съм в това. Когато Северо дел Валие ми подари фотоапарат, първото нещо, което ми хрумна, бе, че ако успеех да снимам моите демони, щях да съм способна и да ги сразя. На тринайсет години направих много опити в тази насока. Изобретих сложни системи от колелца и шнурове с цел да се задейства апаратът, докато аз спя, ала накрая приех очевидното: тези зловещи създания бяха недосегаеми за напредъка на техниката. Наблюдаван със задълбочено внимание, и най-обикновеният предмет или тяло се превръщат в нещо свято. Фотоапаратът е способен да разкрие тайни, които невъоръженото око или умът не успяват да доловят, всичко е преходно, с изключение на това, което е запечатано в кадър. Фотографията е упражнение на способността за наблюдение, а резултатът е винаги въпрос на късмет — сред десетките хиляди негативи, издули няколко кашона в моето студио, има съвсем малко с изключителна стойност. Вуйчо ми Лъки Циен би почувствал разочарование, ако узнаеше, че неговият дъх ми е донесъл толкова малко късмет в работата. Фотоапаратът е прост уред, дори и човек без дарба е в състояние да работи с него; предизвикателството се състои в това: с апарата да се създаде онова съчетание от истина и красота, наречено изкуство. Това дирене е преди всичко духовно. Аз търся истина и красота в прозрачността на есенен лист, в съвършените очертания на някоя раковина на плажа, в извивките на женския гръб, в тъканта на стар дървесен ствол, но също и в други, изплъзващи ни се проявления на действителността. Понякога, докато проявявам някоя сцена в тъмната стаичка, се разкрива душата на даден човек, чувствата от някое събитие или пък изначалната същност на някой предмет — тогава благодарност избликва от гърдите ми и аз давам воля на сълзите си, неспособна да устоя. Ето, към такова проявление се стреми моят занаят.

Докато траеше плаването, Северо дел Валие имаше няколко седмици на разположение да оплаква смъртта на Лин Съмърс и да размишлява за това как щеше да живее занапред. Чувстваше се отговорен за малката Аурора и преди да се качи на кораба, остави завещание, в което й приписа дребното наследство, получено от баща му, и неговите спестявания в случай на смърт. Междувременно всеки месец тя щеше да получава лихвите. Беше сигурен, че родителите на Лин ще се грижат за нея по-добре, от когото и да е друг и предполагаше, че колкото и могъща да беше, леля му Паулина нямаше да реши да им я отнеме силом, тъй като мъжът й не би позволил този въпрос да се превърне в публичен скандал.

Седнал при носа на кораба и зареял взор в безбрежната морска шир, Северо стигна до извода, че никога не ще се утеши за загубата на Лин. Животът му нямаше смисъл без нея. Да загине в бой — това би било най-хубавият дар, който бъдещето можеше да му отреди, — да издъхне скоро и бързо — ето единственото му желание. Месеци наред любовта към Лин и решимостта му да й помага заемаха времето и съзнанието му и затова бе отлагал ден след ден завръщането си, докато в това време всички чилийци на негова възраст отиваха във войската, за да воюват. На борда пътуваха неколцина младежи, запътили се като него към фронта — да сложат униформата, бе въпрос на чест за тях, — и те заедно обсъждаха вестите от войната, предавани чрез телеграфа. За четирите години, прекарани в Калифорния, Северо се бе откъснал от страната си и бе отвърнал на бойния призив като на начин да се оттегли в траур, ала всъщност не изпитваше ни най-малък борчески плам. При все това, колкото повече плаваше корабът на юг, толкова повече се заразяваше от въодушевлението на останалите си сънародници на борда. Отново го обзе желание да служи на Чили както в ученическите си години, когото спореше за политика в кафенетата със свои съученици. Предполагаше, че тогавашните му другари от месеци вече воюваха, докато той се шляеше из Сан Франсиско в чакане да дойде време за посещение у Лин Съмърс и за игра на ма-джун. Как щеше да оправдае подобна подлост пред близки и приятели? Образът на Нивеа го връхлиташе при тези размисли. Братовчедка му нямаше да разбере закъснението, с което се завръщаше, за да брани отечеството, защото — бе сигурен в това, — ако тя беше мъж, първа щеше да е заминала за фронта. Добре поне, че не трябваше да се обяснява с нея — надяваше се да умре прострелян, преди да я види отново; много повече храброст бе нужна, за да се изправи пред Нивеа след всичко, което й причини, отколкото, за да се бие срещу най-кръвожадния противник. Корабът напредваше отчайващо бавно, с това темпо щеше да пристигне в Чили, след като войната вече е приключила, пресмяташе нетърпеливо. Сигурен бе, че победата ще е на тяхна страна въпреки численото предимство на врага и безсрамната некомпетентност на върховното чилийско командване. Главнокомандващият войската и адмиралът на ескадрата бяха двама старчоци, които не можеха да постигнат съгласие по най-обикновената стратегия, но чилийците в замяна на това имаха много по-добра военна дисциплина от перуанците и боливийците. „Трябваше Лин да умре, за да взема решение да се върна в Чили и да изпълня своя патриотичен дълг, каква отрепка съм само“, натякваше засрамено Северо сам на себе си.

Когато параходът хвърли котва в залива, пристанището на Валпараисо бе огряно от лъчезарна декемврийска светлина. Докато навлизаха в териториалните води на Чили и Перу, забелязаха маневриращи бойни кораби на двете страни, но чак когато пристигнаха във Валпараисо, почувстваха осезаемо войната. Пристанището беше доста различно от това, което Северо бе запомнил. Присъствието на военни бе доминираща характеристика на града — струпани войски очакваха да бъдат транспортирани, чилийското знаме се вееше по сградите и около няколко плавателни съда на армадата се суетяха в голямо оживление лодки и влекачи, докато пътнически кораби почти не се виждаха. Младежът бе съобщил на майка си датата на пристигането, ала не очакваше да я види на пристанището, защото от няколко години тя живееше в Сантяго с по-малките си синове и пътуването от столицата дотук бе много трудно. По тази причина той не си направи труда да потърси на кея познати лица, както правеха това повечето пътници. Взе куфарчето си, даде няколко дребни монети на един моряк, за да се погрижи за денковете му, и слезе по трапа, като вдъхваше с пълни гърди соления въздух на своя роден град. Докато вървеше, се олюляваше като пиян — през неколкоседмичното плаване бе свикнал с издигането и спускането на вълните и сега с трудност пристъпваше на твърда земя. С едно изсвирване повика хамалин за багажа и затърси кола, която да го закара до къщата на баба му Емилия, където възнамеряваше да отседне за няколко дни, докато го вземат във войската. В този момент някой докосна ръката му. Обърна се изненадан и застана очи в очи с последния човек, когото очакваше да види на това място — братовчедка му Нивеа. Нужни му бяха няколко секунди, за да я познае и да се съвземе от първото впечатление. Девойката от преди четири години се бе превърнала в непозната жена, все така нисичка, но много по-слаба и с добре оформено тяло. Непроменено бе останало само интелигентното и съсредоточено изражение на лицето й. Носеше лятна рокля от синя тафта и сламена шапка с голяма панделка от бяло органди4, вързана под брадичката й и открояваща овалното й лице с нежни черти, на което блестяха чифт живи и палави черни очи. Беше сама. Северо дори не се сети да я поздрави, остана загледан в нея със зяпнала уста, докато се окопити и смутен я попита дали е получила последното му писмо — имаше предвид това, в което й съобщаваше за брака си с Лин Съмърс. Понеже не й бе писал оттогава, предположи, че не подозира нищо за смъртта на Лин, нито за раждането на Аурора; братовчедка му нямаше как да знае, че той бе станал баща и вдовец, без никога да е бил съпруг.

— За това ще говорим по-късно, засега ме остави да те посрещна с „добре дошъл“. Чака ни кола — прекъсна го тя.

Щом нагласиха багажа в колесницата, Нивеа нареди на кочияша да кара бавно по крайбрежната улица, така щяха да имат време да си поговорят, преди да стигнат до къщата, където цялото семейство го очакваше.

— Държах се жестоко с теб, Нивеа. За свое оправдание мога единствено да кажа, че никога не съм искал да страдаш — промълви Северо, не смеейки да я погледне.

— Признавам, че направо побеснях, Северо, с мъка си прехапах езика, за да не те прокълна, но вече не ти се сърдя. Мисля, че си страдал повече от мен. Искрено съжалявам за случилото се с жена ти.

— Откъде знаеш какво се е случило?

— Получих телеграма, беше подписана от някой си Уилямс.

Първата реакция на Северо дел Валие бе на гняв: как си позволяваше този иконом да се меси в личния му живот, ала сетне го обзе чувство на благодарност, защото телеграмата му спестяваше болезнени обяснения.

— Не се надявам да ми простиш, единствено — да ме забравиш, Нивеа. Повече от когото и да е друг ти заслужаваш да бъдеш щастлива…

— Кой ти е казал, че желая да бъда щастлива, Северо? Надали бих използвала тази дума, за да опиша бъдещето, към което се стремя. Мечтая за интересен живот, изпълнен с приключения, различен, увлекателен, с една дума, за всичко друго, но не и за щастлив живот.

— Ах, чудесно е, че почти не си се променила, братовчедке! Така или иначе, след няколко дни ще марширувам с войската към Перу и, да си кажа правото, се надявам да умра както съм с униформата, защото животът ми вече няма смисъл.

— А дъщеря ти?

— Виждам, че Уилямс те е осведомил за всички подробности. Каза ли ти също, че не аз съм бащата на това момиченце? — попита Северо.

— Кой е той?

— Няма значение. Пред закона тя е моя дъщеря. Дядо й и баба й се грижат за нея и няма да й липсват пари, погрижил съм се да е добре осигурена.

— Как се казва?

— Аурора.

— Аурора дел Валие… хубаво име. Постарай се да се върнеш невредим от фронта, Северо, защото, когато се оженим, това момиченце с положителност ще се превърне в първата ни дъщеря — каза Нивеа, изчервявайки се.

— Какво каза?

— Чакала съм те през целия си живот и мога още да почакам. Няма защо да бързаме. Имам още доста неща да свърша, преди да се оженя. Аз работя.

— Работиш? Но защо? — възкликна възмутено Северо, защото нито една жена в неговото и в семействата, които познаваше, не работеше.

— За да се уча. Вуйчо ми Хосе Франсиско ме нае, за да подредя библиотеката му и ми разрешава да чета всичко, което пожелая. Спомняш ли си за него?

— Познавам го бегло, той ли се бе оженил за жена с наследство и живее в дворец във Виня дел Мар?

— Той е, роднина е на майка ми. Не познавам по-учен и по-добър мъж от него, въпреки че ти си още по-добър — засмя се тя.

— Не ми се подигравай, Нивеа.

— Красива ли бе жена ти? — запита тя.

— Много красива.

— Ще трябва да преживееш траура, Северо. Войната може да ти помогне. Казват, че красивите жени не се забравят, но се надявам да свикнеш да живееш без нея, дори и без да успееш да я изтриеш от паметта си. Ще се моля отново да се влюбиш и дано да бъде в мен… — промърмори Нивеа и взе ръката му.

Тогава Северо дел Валие усети непоносима болка в гръдния кош, сякаш копие прободе ребрата му и от устните му се изтръгна ридание, последвано от неудържим плач, който го разтърсваше целия, докато, хълцайки, той повтаряше името на Лин, Лин, хиляда пъти Лин. Нивеа го притисна до гърдите си, сплела слабите си ръце около него, и започна утешително да го потупва по гърба като малко дете.

Започнала по море, Тихоокеанската война се прехвърли и на сушата в ръкопашен бой, с натъкнати щикове и със саби в най-безводната и безмилостна пустиня на света, в районите, които днес образуват Северно Чили, но преди бяха принадлежали на Перу и Боливия. Перуанската и боливийската армии бяха слабо подготвени за такава война, бяха малочислени, зле оборудвани, а снабдяването им толкова издишаше, че някои битки и стълкновения се решаваха от само себе си поради липса на питейна вода или пък, защото колелата на каруците, натоварени със сандъци с патрони, затъваха в пясъка. Чили беше страна с експанзионистични амбиции, със здрава икономика, с най-добрата ескадра в Южна Америка и с над седемдесетхилядна армия. Славеше се с гражданско управление в един континент, където владееха необразовани каудильоси, системна корупция и кървави революции. Твърдият чилийски характер и здравите институции будеха завист у съседните държави; чилийските училища и университети привличаха чуждестранни преподаватели и студенти. Влиянието на английски, немски и испански преселници бе пооблагородило невъздържания креолски темперамент. Войската се възпитаваше в прусашки дух и не знаеше що е мир, тъй като в годините преди Тихоокеанската война с оръжие в ръка бе воювала срещу индианците на юг, в областта, наречена Ла Фронтера, понеже дотам бе стигнала цивилизаторската ръка, а отвъд тази граница се простираше непредвидимата територия на коренните жители, където доскоро се бяха осмелявали да припарят единствено мисионерите йезуити. Храбрите араукански бойци, борещи се без отдих още от времето на Конкистата, не се огъваха пред куршумите, нито пред най-ужасните жестокости, но падаха безпомощно покосени от алкохола. В битките с тях чилийските войници се бяха тренирали в жестокост. Те бързо взеха страха на перуанци и боливийци, тъй като се прочуха като кръвожаден враг, чийто нож и дъжд от куршуми не знаеше пощада дори за ранените и пленниците. Там, където минеха, чилийците сееха такъв ужас и омраза, че предизвикваха международната ненавист, отприщвайки безкрайна серия от призиви и дипломатически спорове и пораждайки настървена решимост у противника да се съпротивлява до смърт, понеже и да се предадеше, нямаше да има милост за него.

Перуанските и боливийските бойни редици бяха съставени от шепа офицери, от контингент от редовни и зле въоръжени войници и от значителен брой туземци, докарани силом във войската, които нямаха представа за какво воюват и дезертираха при първия удобен случай. Чилийската армия в замяна на това наброяваше в болшинството си цивилни, които бяха толкова ожесточени, колкото и военните, сражаваха се с родолюбива страст и не се предаваха. Условията често бяха адски. По време на пустинния поход с мъка влачеха краката си сред облак солен прах, изнемогващи от жажда, потънали в пясъка до над глезените, под безмилостното и заслепяващо слънце, оцъклено над главите им, превити под товара на раниците и боеприпасите, сграбчили пушки, отчаяни. Вариолата, тифът и треската ги поразяваха — във военните болници лежаха повече болни, отколкото ранени в бой. Когато Северо дел Валие се включи във войската, сънародниците му държаха в окупация Антофагаста — единствената морска провинция на Боливия — и перуанските области Тарапака, Арика и Акна. През 1880 година почина в разгара на пустинните бойни действия, покосен от мозъчен удар, чилийският министър на войната и на флота, с което в правителството настъпи пълно объркване. В крайна сметка президентът назначи на негово място цивилен — дон Хосе Франсиско Вергара, вуйчото на Нивеа, който бе неуморен пътешественик и ненаситен читател, и на когото съдбата отреди на четирийсет и шест годишна възраст да грабне меча и да застане начело на военните действия. Той бе един от малцината, които първи осъзнаха, че докато Чили напредваше в завоевателните си стремежи на север, на юг Аржентина тихомълком им отмъкваше Патагония, незабелязана от никого, защото тези територии се смятаха за толкова ненужни, колкото и луната. Вергара беше блестящ, с елегантни обноски и великолепна памет, с всестранни интереси — от ботаниката до поезията; беше неподкупен и напълно лишен от политически амбиции. Начерта военната стратегия със същата прецизност, с която управляваше сделките си. За всеобща изненада и въпреки скептицизма на униформените поведе чилийските войски право към Лима. Както каза неговата племенница Нивеа: „Войната е прекалено сериозно нещо, за да се поверява на военни“. Тази фраза излезе от семейния кръг и се превърна в един от онези бисери, които образуват съкровищницата от военни анекдоти на всяка страна.

В края на същата година чилийците се подготвиха за окончателно щурмуване на Лима. Северо дел Валие воюваше вече единайсет месеца, затънал в кал, кръв и безчовечна диващина. През това време споменът за Лин Съмърс бе избледнял, вече не сънуваше нея, а насечените тела на бойците, с които бе споделял дажбата си предишния ден. Войната беше преди всичко дълъг марш и търпение; миговете на бой носеха почти облекчение насред тягостното очакване в бойна готовност. Паднеше ли се сгоден случай да седне и изпуши една цигара, той използваше момента да драсне няколко реда на Нивеа в обичайния приятелски тон, с който винаги се обръщаше към нея. Не говореше за любов, но постепенно си даваше сметка, че тя ще бъде единствената жена в живота му и че Лин Съмърс не бе нищо повече от една дълго продължила илюзия. Нивеа му пишеше редовно, въпреки че не всичките й писма стигаха до него: разказваше му за семейството, за живота в града, за редките срещи с вуйчо й Хосе Франсиско и за книгите, които той й препоръчвал. Говореше му също за духовното преобразуване, което я разтърсвало цялата, как се отдръпвала от някои католически ритуали, струващи й се проява на езичничество, и как търсела корените на една по-скоро философска, отколкото догматична християнска вяра. Безпокояла се, че захвърлен в един груб и жесток свят, Северо можел да изгуби връзка с душата си и да стане неузнаваем. Не можела да понесе мисълта, че го принуждавали да убива. Мъчела се да не мисли за това, ала разказите за пронизани с нож войници, за обезглавени трупове, за поругани жени и за деца, набучени на щикове, не се забравяли. Дали Северо участвал в тези издевателства? Дали един мъж, който бил станал свидетел на такива жестокости, щеше да е способен да се върне към мирния живот, да се превърне в съпруг и баща на семейство? Дали тя щеше да може да го обича въпреки всичко? Северо дел Валие си задаваше същите въпроси, докато полкът му се стягаше за атака на няколко километра от столицата на Перу. В края на декември чилийските сили бяха готови за действие в една долина южно от Лима. Бяха се подготвили старателно с многобройни попълнения, мулета, коне, боеприпаси, провизии и вода, с няколко ветрохода за прехвърляне на частите и освен това с четири пътуващи лазарета с шестстотин легла и с два кораба, превърнати в лечебници под флага на Червения кръст. Един от командирите пристигна пеш, запазил бригадата си невредима, след като я бе превел през безкрайни тресавища и планински върхари; яви се като могулски княз, съпровождан от свита от хиляда и петстотин китайци с техните жени, деца и добитък. При вида им Северо дел Валие реши, че е в плен на видение, в което целият Китайски квартал се бе изнесъл от Сан Франсиско, за да се погуби в тази война заедно с него. Живописният командир бе събирал тези китайци по пътя — ставаше дума за преселници, които работеха в условията на робство и озовали се между два огъня и без определени пристрастия към нито една от враждуващите страни, бяха решили да се присъединят към частите на чилийците. Докато за християните се отслужи литургия преди боя, азиатците организираха своя церемония, а след това военните капелани поръсиха всички със светена вода. „Като че ли участваме в някакъв гротесков спектакъл“, написа този ден Северо на Нивеа, неподозирайки, че това е последното му писмо. Като окуражаваше войниците и лично ръководеше работите по натоварването на десетки хиляди мъже, животни, оръдия и провизии, министър Вергара прекара деня на крак от шест сутринта, сетне под палещото слънце и чак до късна нощ.

Перуанците бяха изградили две отбранителни линии на няколко километра от града на труднодостъпни за нападателя места. Бяха подсилили стръмните и песъчливи възвишения с укрепления, заграждения, артилерия и с окопи за стрелците, защитени от чували с пясък. Освен това бяха поставили мини с детонатори, които се взривяваха при допир. Двете отбранителни линии бяха свързани помежду си и с град Лима посредством железница, която щеше да осигури транспортирането на военни части, на ранени и на провизии. Както Северо дел Валие, така и другарите му осъзнаваха още преди щурма в средата на януари 1881 г., че победата — ако изобщо се стигнеше до нея — щеше да бъде извоювана с цената на многобройни жертви.

В онази януарска вечер войската бе готова за атака срещу столицата на Перу. След като изядоха дажбата си и развалиха лагера, те изгориха дъските, служили им за подслон, и се разделиха на три групи с намерението да щурмуват отбранителните позиции на врага изненадващо, под прикритието на гъстата мъгла.

Придвижваха се мълком, всеки понесъл тежкото бойно снаряжение на гръб и със заредена пушка, готови да нападнат „фронтално и по чилийски“, според решението на генералите, които съзнаваха, че най-силното оръжие, с което разполагаха, бяха куражът и свирепостта на опиянените от насилие войници. Северо дел Валие видя как събратята му си подават от ръка на ръка манерки, пълни с ракия и барут — истинска запалителна смес, която подпалваше червата, но разпалваше също и неукротима храброст. Бе я опитал веднъж, ала след това прекара два дни, измъчван от повръщане и главоболие и оттогава предпочиташе да влиза в боя на сухо. Безшумният вървеж в мрака на прерията му се стори безкраен въпреки кратките мигове на почивка. След полунощ огромната човешка маса спря за едночасов отдих. Възнамеряваха преди разсъмване да нанесат удар върху едно вилно селище в близост до Лима, но противоречивите заповеди и объркаността на командирите провалиха този план. Оскъдни бяха сведенията за редиците на авангарда, където битката като че ли бе започнала, затова изнемощелите войници продължиха без отдих. По примера на останалите Северо захвърли раницата, одеялото и останалото си оборудване, натъкна щика на пушката си и слепешката се втурна напред, крещейки с пълни гърди като разярен звяр, защото никой не мислеше вече да изненадва врага, а да го подплаши. Перуанците ги очакваха и едва приближили на нужното разстояние до тях, стовариха върху им оловен залп. Пушилката и прахолякът се смесиха с мъглата, затулвайки хоризонта с непробиваема завеса, а въздухът взе да натежава от страх с всеки призив на корнетите за зареждане, с ругатните и бойните крясъци, с воя на ранените, цвиленето на оседланите и на товарните животни, с рева на оръдейните изстрели. Земята беше осеяна с мини, ала чилийците напредваха с дивашкия вик „На нож!“ на уста. Северо дел Валие видя как се пръсват на парчета двама от другарите му, стъпили на мина на няколко метра от него. Не осъзна, че следващият взрив може да го засегне, нямаше време за мислене, защото първите атакуващи вече се нахвърляха върху противниковите траншеи, сгромолясваха се в окопите с натъкнати щикове и стиснали саби между зъбите, убиваха и загиваха сред потоци шуртяща кръв. Оцелелите перуанци заотстъпваха и нападателите взеха да се катерят нагоре по възвишенията, като форсираха укрепленията, разположени стъпаловидно по склоновете. Обезумял, Северо дел Валие се видя да размахва сабя и да съсича един мъж, а сетне да застрелва в упор в тила друг, който бягаше. Бяс и ужас владееха цялото му същество; както всички останали, и той се бе превърнал в звяр. Униформата му бе разкъсана и нацапана с кръв, парчета от нечии вътрешности висяха от единия му ръкав, не му беше останал глас от крясъци и проклятия, бе изгубил страх и памет, беше един автомат убиец, който раздаваше удари напосоки, завладян единствено от стремежа да се изкатери нагоре по хълма.

В седем часа сутринта, след двучасов бой, първото чилийско знаме се развя на едно от възвишенията и Северо, застанал на колене на върха, видя как множество перуански войници отстъпват в безпорядък и се озовават в двора на някакво имение, където върху им се стоварват челно изстрелите на чилийската кавалерия. За броени минути настъпи ад. Северо дел Валие, който тичаше натам, виждаше проблясването на сабите във въздуха, чуваше грохота на стрелбата и писъците от болка. Когато стигна до имението, неприятелят отново беше обърнат в бягство, преследван от чилийските части. Тогава до него стигна гласът на командира му със заповед да събере хората от своя отряд и да нападне селището. В кратката пауза за престрояване на редиците той си пое дъх; свлече се ничком, долепил чело до земята, задъхан, разтреперан, вкопчен в оръжието си. Осъзна, че да се продължава напред беше лудост, защото отрядът му сам нямаше да може да надделее над многобройните неприятелски части, укрити в къщи и постройки; щеше да се наложи да се бият за всяка къща, но задачата му не беше да мисли, а да изпълнява заповедите на висшестоящите и да превърне перуанското селище в развалини, пепел и обител на смъртта. Няколко минути по-късно тичаше начело на отряда си, а куршумите свиреха край ушите му. Влязоха в селището в две колони — по една от всяка страна на главната улица. По-голямата част от обитателите бяха избягали при вика „Чилийците идат!“, ала останалите бяха решени да се бият с каквото им попаднеше подръка — от кухненски ножове до врящо олио, което изсипваха от балконите. Отрядът на Северо имаше заповед да влиза от къща в къща, докато опразни селото; нелека задача, като се има предвид, че то беше пълно с перуански войници, укриващи се по покривите, по дърветата, зад прозорците и вратите. Гърлото на Северо бе пресъхнало, а очите му бяха възпалени и едва виждаше на един метър разстояние; сгъстен от пушек и прах, въздухът не можеше да се диша, а суматохата бе толкова голяма, че никой не знаеше какво да прави, всеки просто следваше вървящия пред него. Внезапно наоколо се изсипа град от куршуми и той разбра, че повече не може да продължава по улицата, а трябва да потърси прикритие. С удар на приклада блъсна най-близката врата и нахлу в едно жилище, размахал сабя, заслепен от рязката смяна между яркото слънце навън и полумрака в помещението. Трябваха му няколко минути да зареди пушката си, но не успя да го стори; един оглушителен вик го накара да замръзне от изненада и сетне съзря една фигура, която се бе спотайвала в ъгъла, но сега се втурваше срещу него с брадва в ръка. Успя да предпази главата си с ръце и да отдръпне тялото си назад. Брадвата светкавично се стовари върху лявото му стъпало, приковавайки го към пода. Без да разбере какво се бе случило, Северо дел Валие реагира, воден от инстинкта си, с цялата тежест на своето тяло натисна пушката си с натъкнат щик и промуши нападателя в корема, а сетне издърпа щика нагоре с нечовешко усилие. Струя кръв го опръска право в лицето. Тогава разбра, че неприятелят е девойка. Беше я разрязал по средата и тя, свлечена на колене, придържаше вътрешностите, които започнаха да се изсипват на дъсчения под. Очите на двамата се кръстосаха в безкраен поглед — учудени, те се запитаха в безмълвието на този безконечен миг кои бяха, защо воюваха един срещу друг, защо проливаха кръвта си, защо трябваше да умрат. Северо понечи да я подхване, ала не можа да помръдне и за пръв път усети ужасната болка в стъпалото, която като огнен език пълзеше от крака му към гърдите. В този миг друг чилийски войник нахълта в къщата, с един поглед прецени обстановката и без колебание стреля в упор срещу жената, която и без това вече бе мъртва, сетне хвана брадвата и като я дръпна с все сила, освободи Северо. „Хайде, лейтенанте, да се махаме оттук, артилерията всеки момент ще открие стрелба!“, подкани го той, но Северо губеше много кръв, изпадаше в несвяст, после идваше на себе си за няколко мига и сетне отново пропадаше в мрак. Войникът пъхна гърлото на манерката си в устата му и го застави да изпие голяма глътка от запалителното питие, сетне пристегна крака му с кърпа под коляното, за да спре кръвта, метна ранения на гръб и го изнесе от къщата, като го влачеше. Навън му помогнаха още ръце и четирийсет минути по-късно, докато стрелбата на чилийската артилерия сриваше тихото летовническо селище, оставяйки на мястото му развалини, Северо лежеше в двора на лазарета заедно със стотици посечени тела и хиляди ранени сред локви кръв, измъчвани от мухите, очаквайки да дойде смъртта или някакво чудо да ги спаси. Болката и страхът го замайваха, на моменти потъваше в милостива безпаметност, а щом се свестеше, виждаше как небето над него отново почернява. Жарката топлина през деня отстъпи място на влажния хлад на гъстата мъгла каманчака, която обгърна нощта в плътния си плащ. Когато идваше на себе си, той си спомняше молитвите, научени в детството, и се молеше смъртта да дойде бързо, а образът на Нивеа му се явяваше като ангел, струваше му се, че я вижда надвесена над него — подкрепя го, изтрива челото му с мокра кърпа и мълви нежни слова. Повтаряше името на Нивеа и без глас умоляваше за чаша вода.

Битката за Лима завърши в шест вечерта. През следващите дни, когато стана възможно да се преброят загиналите и ранените, стана ясно, че двайсет процента от войниците и от двете страни бяха загубили живота си в онези часове. Мнозина още щяха да намерят смъртта вследствие на инфектирани рани. Пригодиха набързо лазарети в едно училище и в палатки, пръснати в околността. Вятърът разнасяше миризмата на разложение на километри разстояние. Изтощени до краен предел, лекарите и фелдшерите преглеждаха новопристигащите, доколкото силите им позволяваха, но имаше над две хиляди и петстотин ранени в чилийските редици и най-малко седем хиляди от перуанските части. Струпваха ранените по коридорите и на двора, като ги оставяха да лежат направо на земята, докато дойдеше редът им. Най-тежките случаи минаваха първи, но понеже Северо дел Валие още не бе изпаднал в агония въпреки огромната загуба на сила, кръв и надежда, хората с носилките на няколко пъти го отминаваха, за да занесат други преди него. Същият войник, който го бе довлякъл на рамо до болницата, разряза ботуша му с ножа си, свали мократа му от пот риза и с нея пригоди своеобразен тампон за раненото ходило, защото не се намираха под ръка нито бинтове, нито лекарства, нито фенол за дезинфекция, нито опиум, нито хлороформ — всичко се бе изчерпало или затрило в суматохата на боя. „Разхлабвайте от време на време превръзката, за да не гангреняса кракът, лейтенанте“, посъветва го войникът. На раздяла му пожела късмет и му подари най-ценните си притежания: пакет тютюн и манерката с остатъка ракия. Северо дел Валие така и не разбра колко време прекара в онзи двор — може би един ден или пък два. Когато най-сетне го взеха, за да го занесат при доктора, беше в несвяст и обезводнен, но като го размърдаха, болката бе толкова силна, че начаса дойде в съзнание и силно изохка. „Потърпете, лейтенанте, най-страшното тепърва предстои“, рече един от тези, които го носеха. Озова се в голяма зала с посипан с пясък под, където от време на време няколко ординареца изсипваха още кофи пясък, за да попие кръвта, и пак в същите кофи отнасяха ампутираните крайници, за да ги изгорят навън на огромна клада, която изпълваше долината с мирис на изгоряло месо. Върху четири дървени маси, покрити с метални плоскости, се извършваха операциите на злочестите войници; на земята се виждаха съдини с обагрена в кръв вода, където изплакваха струпаните парцали, съдрани на ленти за превръзки — всичко бе покрито с мръсотия, пясък и стърготини. На една странична маса бяха разпръснати инструменти като за мъчение — клещи, ножици, триони, игли, — изцапани със засъхнала кръв. Виковете на оперираните отекваха наоколо и бе невъзможно да се диша от мириса на разлагаща се плът, повръщано и изпражнения. Лекарят се оказа преселник от Балканите, който излъчваше твърдостта, увереността и бързината на опитен хирург. Не се бе бръснал от два дни, очите му бяха зачервени от умора и беше препасал дебела кожена престилка, опръскана с прясна кръв. Той махна набързо скалъпената превръзка от крака на Северо и от пръв поглед установи, че има инфекция и взе решение за ампутация. Безсъмнено през тези дни бе отрязал много крайници, тъй като не трепна.

— Намира ли ви се алкохол, войнико? — запита с подчертан чуждестранен акцент.

— Вода… — примоли се Северо дел Валие с пресъхнал език.

— После ще пийнете вода. Сега ви е нужно нещо, което да ви замае, но тук не ни остана и капка алкохол — отвърна лекарят.

Северо посочи манерката. Лекарят го накара да изпие три големи глътки и в това време му обясни, че не разполага с упойка; с останалата течност поръси няколко парчета плат и почисти инструментите си, сетне направи знак на ординарците, които застанаха от двете страни на масата, за да държат пациента. Това е часът на истината за мен, успя да си каже Северо и се помъчи да извика образа на Нивеа в съзнанието си, та да не се пренесе в отвъдното със спомена за момичето, което бе изтърбушил с щик. Един фелдшер постави турникет и хвана здраво крака на височината на прасеца. Хирургът взе един скалпел, заби го на двайсет сантиметра под коляното и с ловко кръгово движение сряза месото до големия и малкия пищял. Северо дел Валие изрева от болка и припадна, ала ординарците не го пуснаха, а го приковаха с още по-голяма решителност към масата, докато лекарят с пръсти подвиваше нагоре месото, кожата и мускулите, оголвайки костите; после взе един трион и с три точни движения ги отряза. Фелдшерът издърпа прерязаните кръвоносни съдове от чукана и лекарят взе да ги връзва с невероятна сръчност, сетне постепенно разхлаби турникета и се зае да покрива с месо и кожа ампутираната кост, като зашиваше раната. Накрая превързаха набързо мястото и пренесоха Северо на ръце в един ъгъл, за да направят място на друг ранен, който виеше, докато го слагаха на операционната маса. Цялата операция бе продължила по-малко от шест минути.

В дните, последвали битката, чилийските войски влязоха в Лима. Според официалните известия, публикувани в чилийските вестници, това се извършило в пълен ред; по спомените на жителите на Лима обаче ставало дума за истинска касапница, която се притурила към безчестията на самите перуански войници, които били побеснели от поражението и се чувствали предадени от своите командири. Част от цивилното население бе избягало, а заможните семейства потърсили сигурно убежище на корабите, закотвени на пристанището, в чуждестранните консулства и на един плаж, охраняван от чуждоземен флот, където дипломатическият корпус бе оборудвал палатки, за да посрещне бежанците под неутрален флаг. Онези, които бяха останали да бранят имуществото си, щели до края на дните си да си спомнят за адските издевателства на пияната и обезумяла от насилие войнишка сган. Ограбвали и опожарявали къщи, изнасилвали, пребивали и убивали тези, които им се изпречвали на пътя, включително жени, деца и старци. Накрая част от перуанските части хвърлили оръжието и се предали, а много войници се втурнали в безпорядък към планините. Два дни по-късно перуанският генерал Андрес Касерес напуснал окупирания град със счупен крак, подпомаган от съпругата си и няколко верни офицери, и потънал в потайните планински дебри. Бил се заклел, че докато още диша, щял да продължи да воюва.

В пристанището в Каляо перуанските капитани наредиха на екипажите да напуснат корабите и да ги взривят, потапяйки целия флот. Експлозиите събудиха Северо дел Валие и той се видя да лежи в един ъгъл, на отвратителния пясък в операционната, редом с други мъже, които като него наскоро бяха понесли мъчителната ампутация. Някой беше метнал отгоре му одеяло и поставил до главата му манерка с вода. Той протегна ръка, но трепереше така силно, че не успя да я отпуши и застина, стиснал я до гърдите си, стенещ, докато една млада сестра не се приближи, отвори манерката и му помогна да я доближи до пресъхналите си устни. Той изпи цялото съдържание на един дъх и сетне, по съвета на тази жена, която в продължение на месеци бе воювала рамо до рамо с мъжете и умееше да се грижи за болните като истински лекар, той напъха шепа тютюн в уста и жадно задъвка, за да облекчи следоперационните болки. „Да убиваш, е лесно, трудното е да оцелееш, братче. Отпуснеш ли се, смъртта ще те отнесе, без да усетиш“, го предупреди жената. „Страх ме е“, понечи да каже Северо и тя вероятно не чу брътвежа му, ала отгатна неговия ужас, защото свали едно сребърно медальонче от шията си и го постави в ръцете му. „Нека Света Богородица те закриля“, прошепна и като се наведе, бързо го целуна по устните и си тръгна. Северо остана да лежи със спомена за докосването на устните й, здраво стиснал медальона в длан. Трепереше, зъбите му тракаха и изгаряше в треска. Ту се унасяше, ту изпадаше в несвяст, а когато идваше в съзнание, болката го пронизваше. Няколко часа по-късно същата сестра с кестеняви плитки отново дойде и му подаде влажни кърпи, за да си избърше потта и засъхналата кръв; остави месингово канче с царевична каша, парче твърд хляб и чаша кафе от цикория — хладка, тъмна течност, които той така и не докосна, защото слабостта и гаденето му попречиха. Свря глава под одеялото, сломен от страданието и отчаянието и започна да стене и да плаче като дете, докато най-сетне не заспа отново. „Изгубил си много кръв, синко, ако не се храниш, ще умреш“, събуди го един капелан, който се отбиваше при всички, давайки утеха на ранените и последно причастие на умиращите. Тогава Северо дел Валие си спомни, че бе дошъл на фронта, за да умре. Това бе целта му, след като загуби Лин Съмърс, ала сега, когато смъртта кръжеше като лешояд над него и изчакваше случай, за да нанесе последния си удар, инстинктът за живот го разтърси. Желанието да се спаси беше по-силно от изгарящата болка, която го пронизваше от крака до последната клетка на тялото му, по-силно от мъката, несигурността и ужаса. Разбра, че съвсем не иска да се предаде на смъртта, а напротив — отчаяно желае да остане на този свят, да живее в каквото и да е състояние — куц, победен — само и само да продължи да живее. Като всеки войник знаеше, че само един на десет с ампутации превъзмогва загубата на кръв и гангрената и всичко беше въпрос на късмет. Реши, че той ще бъде един от оцелелите. Каза си, че неговата възхитителна братовчедка Нивеа заслужава здрав мъж, а не сакат, не искаше да го види превърнат в дрипа, не би понесъл състраданието й. Ала щом затвори очи, отново видя убитото момиче пред себе си, сетне съзря Нивеа, незасегната от жестокостите на войната и от всичко грозно в света, наведена над него със своето умно лице, черни очи и закачлива усмивка — тогава гордостта му се разтвори като сол във вода. Не му остана и капка съмнение, че с половин крак по-малко тя щеше да го обича толкова, колкото го бе обичала и преди. Сграбчи лъжицата със сгърчени пръсти, постара се да овладее треперенето, заповяда на устата си да се отвори и погълна една хапка от противната, вече изстинала и оплюта от мухи царевична каша.

След като чилийските войски победоносно влязоха в Лима през януари 1881 г., те се опитаха да наложат мир на претърпялото поражение Перу. Когато се поуталожиха варварските погроми от първите седмици, надменните победители оставиха контингент от десет хиляди души, за да контролират окупираната държава, а останалите се отправиха на юг, за да се закичат със заслужени лаври, пренебрегвайки с олимпийско безгрижие хилядите победени войници, които бяха успели да се укрият в планините, възнамерявайки оттам да продължат да воюват. Победата бе толкова съкрушителна, че генералите не допускаха, че перуанците ще продължат да ги държат в напрежение още цели три години.

Душа на тази упорита съпротива бе легендарният генерал Касерес, който по чудо бе избегнал смъртта и се бе оттеглил с люта рана в планините, за да възкреси здравите кълнове на доблест у една дрипава армия от войници призраци и насила събрани индианци и за да открие ожесточена партизанска война със засади и кървави схватки. Воините на Касерес — с парцаливи униформи, често боси и отчаяни, се биеха с ножове, копия, тояги, камъни и няколко старомодни пушки, но имаха предимството да познават терена. Добре бяха избрали бойното поле, където да се опълчат срещу дисциплинирания и въоръжен, въпреки че невинаги снабден с достатъчно провизии, противник, тъй като достъпът до тези стръмни зъбери бе по силите единствено на кондора. Криеха се по заснежените върхове, в пещери и падини, по брулени от вятъра бърда, където атмосферата бе толкова разредена, а самотата така необятна, че само те — чеда на планините — можеха да понесат трудностите. На чилийските войници им течеше кръв от ушите, припадаха поради недостиг на кислород и замръзваха в ледените урви на Андите. Докато те с мъка се изкачваха, защото сърцата им не бяха в състояние да понесат това усилие, индианците, родени във високите плата, се катереха като лами, метнали товар, равен на собственото им тегло, на гърба си, хранейки се единствено с горчивото месо на орлите и със зелена топка листа от кока, която предъвкваха в уста. Тази тригодишна война протече без примирия и военнопленници, но с десетки хиляди жертви. Перуанските сили спечелиха само една битка лице в лице с врага в едно село без стратегическо значение, отбранявано от седемдесет и седем чилийски войници, мнозина от тях болни от тиф. Защитниците на селото разполагали само със сто патрона на човек, но цяла нощ воювали с такава храброст срещу стотици перуански войни и индианци, че в безнадеждната утрин, когато били оцелели само трима стрелци, перуанските офицери взели да ги молят да се предадат, защото им се струвало недостойно да ги убият. Те не отстъпили, продължили да стрелят и загинали с щикове в ръка и с името на родината в уста. С тях имало три жени, които сганта туземци довлякла до окървавения площад, изнасилила и насякла на парчета. Една от жените била родила предната нощ в църквата, докато мъжът й се сражавал — накълцали и новороденото. Обезобразили труповете, разрязали коремите им, извадили вътрешностите и индианците ги изяли опечени на шиш, говореше се в Сантяго. Това зверство не бе нещо необичайно: варварщината се развихри еднакво в двете противникови страни на тази партизанска война. Окончателната победа на Чили и подписването на мирен договор станаха през октомври 1883 г., след разгром на частите на Касерес в една последна битка — по-точно сеч с ножове и щикове, която остави над хиляда убити на бойното поле. Чили отне три провинции от Перу. Боливия загуби единствения си излаз на море и бе принудена да подпише примирие с неопределен срок, което щеше да продължи двайсет години, преди да се подпише мирният договор.

Заедно с хиляди други ранени Северо дел Валие бе откаран с кораб до Чили. Докато мнозина умираха от гангрена или вследствие на тиф и дизентерия в импровизирани военни линейки, той можа да се възстанови благодарение на Нивеа, която, щом разбра какво се бе случило, се свърза с вуйчо си, министър Вергара, и не го остави на мира, докато той не се разпореди да издирят Северо, измъкна го от една болница, където редом с хиляди болни се намираше в бедствено състояние, и го транспортира при първа възможност до Валпараисо. Освен това той издаде специално разрешение на своята племенничка да влезе в заетия от военни район на пристанището и изпрати един лейтенант да й окаже помощ. Когато смъкнаха Северо дел Валие на носилка от кораба, тя не можа да го познае — беше отслабнал с двайсет килограма, потънал в мръсотия, приличаше на прежълтял труп с щръкнала коса, небръснат от няколко седмици, а в очите му се четеше ужас и безумие като у някой луд. Нивеа преодоля уплахата с онази воля на амазонка, която я подкрепяше за всичко в живота й, и го поздрави весело с думите: „Здравей, братовчеде, радвам се да те видя!“, на които Северо не успя да отвърне. При вида й почувства такова облекчение, че покри лицето си с ръце, за да не види тя сълзите му. Лейтенантът беше уредил транспорта и изпълнявайки предварително получената заповед, закара ранения и Нивеа направо в къщата на министъра на улица Виня дел Мар, където съпругата му бе приготвила стая. „Мъжът ми каза, че ще останеш тук, докато се изправиш на крака, синко“, уведоми го тя. Семейният лекар на министъра пусна в действие всички средства на медицината, за да го излекува, ала когато месец по-късно раната все не зарастваше, а Северо продължаваше да се бори срещу пристъпите на треска, Нивеа разбра, че душата му е болна от ужасите на войната и че единственият лек срещу многобройните угризения, които го измъчваха, бе любовта. Тогава тя реши да прибегне до крайни мерки.

— Ще поискам разрешение от родителите си да се омъжа за теб — съобщи тя на Северо.

— Но аз умирам, Нивеа — въздъхна той.

— Винаги намираш извинения, Северо! Агонията не може да бъде пречка човек да се ожени.

— Искаш да овдовееш, преди да си станала съпруга? Не искам с теб да се случи това, което стана с мен и Лин.

— Няма да овдовея, защото ти ще живееш. Не можеш ли смирено да ме попиташ дали искам да се омъжа за теб, братовчеде? Да ми кажеш например, че съм жената на твоя живот, твой ангел, муза, или нещо подобно. Измисли нещо, човече! Кажи, че не можеш да живееш без мен — това поне е вярно, нали? Признавам, че не ми е приятно аз да съм единствената влюбена от двама ни.

— Да не си полудяла, Нивеа. Та аз дори не съм здрав мъж, а един сакат клетник.

— Нима ти липсва още нещо освен част от крака? — запита тя разтревожено.

— Това малко ли ти се струва?

— Ако всичко друго си е на мястото, мисля, че не е кой знае каква загуба, Северо — засмя се тя.

— Тогава, моля те, омъжи се за мен — промълви той с дълбоко облекчение и ридание, което заседна в гърлото му; беше прекалено слаб, за да я прегърне.

— Не плачи, братовчеде, целуни ме, за това не ти е нужен кракът — отвърна тя и се надвеси над него така, както толкова пъти я бе виждал в бълнуванията си.

Три дни по-късно се ожениха с кратка церемония в един от салоните на резиденцията на министъра в присъствието на двете семейства. Поради особените обстоятелства сватбата бе отпразнувана в тесен кръг, но макар и най-близки роднини, гостите наброяваха деветдесет и четири. Северо беше пребледнял и отслабнал, с подстригана в стил Байрон коса, гладко избръснат и празнично пременен в риза с висока яка и копринена вратовръзка; беше в инвалидна количка. Не бе стигнало времето за подобаваща булчинска рокля и чеиз на Нивеа, ала сестрите и братовчедките й напълниха два сандъка със спално бельо, покривки, пердета и други неща за дома, които в продължение на години собственоръчно бяха бродирали за собствените си чеизи. Тя бе облечена в рокля от бял сатен и диадема с перли и диаманти, които съпругата на вуйчо й й даде назаем. На сватбената снимка Нивеа стои щастливо усмихната до количката на съпруга си. Вечерта се състоя семейна вечеря, на която Северо дел Валие не присъства, защото вълненията през деня го бяха изтощили. След като гостите се оттеглиха, лелята придружи Нивеа до стаята, която бе подготвена за нея. „Много съжалявам, че ще прекараш първата си брачна нощ така…“, смотолеви благородната жена и поруменя. „Не се безпокойте, лельо, ще се утешавам с молитви“, отвърна момичето. Изчака къщата да потъне в сън и когато се убеди, че нямаше други будни, освен соления морски вятър в клоните на дърветата в градината, Нивеа стана, по нощница прекоси дългите коридори в чуждия дом и отиде в стаята на Северо. Наетата да бди над съня на болния монахиня спеше дълбоко, излетната, с разтворени крака, на едно кресло; Северо обаче беше буден и я чакаше. Тя му направи знак с пръст да пази тишина, изгаси газената лампа и се пъхна в леглото.

Нивеа бе получила образование при монахини и произхождаше от род, в който се спазваха старовремските обичаи и никога не се споменаваха функциите на човешкото тяло и още по-малко тези, свързани с възпроизводството. Но тя беше на двайсет години, притежаваше горещо сърце и силна памет. Спомняше си много добре тайните игри в тъмните ъгълчета с братовчед й, формите на неговото тяло, непрестанния копнеж, породен от незадоволеното желание, очарованието на греха. В онези времена свянът и чувството за вина ги възпираха и те излизаха от забранените ъгълчета разтреперани, отмалели и с пламнали сетива. През годините на раздяла тя бе имала достатъчно време да преживее отново всеки миг, споделен с братовчед си, и да превърне детското любопитство в дълбока любов. Освен това бе се възползвала пълноценно от библиотеката на вуйчо си Хосе Франсиско Вергара — мъж с либерално и модерно мислене, който не понасяше никакви ограничения пред интелектуалните си търсения и още по-малко приемаше религиозната цензура. Докато Нивеа подреждаше книгите за наука, изкуство и военни въпроси, случайно откри таен рафт, където смаяно откри внушително количество романи от черния списък на църквата и еротични текстове, между които една забавна сбирка от японски и китайски рисунки, в които навирили крака двойки се виждаха изобразени в невъзможни от анатомична гледна точка пози, но затова пък бяха в състояние да вдъхновят и най-заклетия аскет, да не говорим за личност с такова живо въображение като нея. Най-поучителни от всичко обаче бяха порнографските романи на някаква Анонимна Дама, преведени безобразно от английски на испански, които девойката скришом отнасяше една по една, задълбочено прочиташе и връщаше внимателно на предишното им място — ненужна предпазливост, защото вуйчо й беше зает с войната, а никой друг в двореца му не влизаше в библиотеката. Под ръководството на тези книги тя разучи собственото си тяло, усвои основите на най-древното човешко изкуство и се подготви за деня, когато щеше да може да приложи теорията на практика. Знаеше, естествено, че върши непростим грях — та нали всяко удоволствие е грях, — но се въздържа от обсъждане на въпроса с изповедника си, защото прецени, че заради насладата, която си доставяше и щеше да си доставя в бъдеще, си струваше да поеме риска да се озове в ада. Молеше се смъртта да не я връхлети внезапно и преди да е издъхнала да не успее да изповяда сладостта, която тези книги й носеха. През ум не й бе минавало, че тези тренировки на сухо щяха да й послужат да върне към живота любимия мъж и още по-малко, че щеше да прилага на практика наученото само на три метра разстояние от една спяща монахиня. След първата нощ със Северо Нивеа не пропускаше да занесе чаша горещ шоколад с няколко бисквитки на божията служителка, когато отиваше да каже лека нощ на съпруга си, преди да се оттегли в своята стая. Шоколадът съдържаше доза валериан, способна да приспи камила. Северо дел Валие не би могъл да допусне, че непорочната му братовчедка е способна на такива и на толкова изумителни дързости. Раната на крака, която пораждаше пробождаща болка, треска и отпадналост, го обричаше на пасивна роля, ала силата, която липсваше нему, биваше заменена от нейната предприемчивост и познания. Северо не бе предполагал, че тези стойки са възможни и бе убеден, че не са християнски, но това не му пречеше да им се наслаждава с цялото си същество. Ако не познаваше Нивеа от дете, можеше да си помисли, че тя бе събирала знания в турски харем, ала дори и да недоумяваше как точно тази девица бе усвоила такива умения на жена със съмнителна репутация, прояви благоразумие и не я попита. Последва я покорно в странстването на сетивата, доколкото тялото му позволяваше, и по пътя отдаде и най-последните твърдини на душата си. Търсеха се под чаршафа с похватите, описани от порнографските автори в библиотеката на почитаемия военен министър и с други, изобретени от самите тях под напора на желанието и любовта, но ограничени отчасти заради осакатения и превързан крак и отчасти заради хъркащата в креслото монахиня. Зората ги заварваше със сплетени и трескави тела, слели устни в общ дъх и щом първият светлик на утрото докоснеше прозореца, Нивеа се изнизваше като сянка към стаята си. Игрите от тяхното детство се превръщаха в истински маратони на сластолюбие — милваха се с неутолима жажда, целуваха се, ближеха се и проникваха един в друг отвсякъде; и всичко това в тъмнина и в пълна тишина, преглъщайки въздишките и хапейки възглавниците, за да задушат ликуващото сладострастие, което ги запращаше в небесата пак, и пак в онези безумно кратки нощи. Часовете като че ли летяха: едва появила се като призрак в стаята и пъхнала се в леглото на Северо, Нивеа виждаше как зората се разпуква и си тръгваше. Никой от двамата не мигваше, не можеха да изпуснат и минута от тези благословени срещи. На другия ден той спеше като новороден до обед, ала тя ставаше рано с вид на замаян сомнамбул и се отдаваше на обичайните си занимания. Следобед Северо дел Валие си почиваше в инвалидната количка на терасата, загледан в залеза над морето, а до него съпругата му заспиваше над покривчиците, които бродираше. Пред другите се държаха един с друг като брат и сестра, не се докосваха и почти не разменяха погледи, но въздухът край тях беше натежал от копнеж. Денем брояха часовете, очаквайки с пламенно бленуване часа, когато отново щяха да се прегърнат в леглото. Случващото се нощем би ужасило лекаря, двете семейства, цялото общество, да не говорим за монахинята. Междувременно всички близки и приятели обсъждаха себеотрицанието на Нивеа — тази възхитително чиста девойка, изпълнена с католическа вяра и обречена на платонична любов — и моралната сила на Северо, който бе загубил единия си крак и погубил живота си, защитавайки отечеството. Сплетниците разпространяваха мълвата, че на бойното поле освен крака, той бе загубил и своята мъжественост. „Клетите“, шепнеха и въздишаха, неподозирайки колко добре се забавлява разюзданата двойка. След като една седмица упояваха монахинята с шоколад и правиха любов по специални рецепти, раната от ампутацията зарасна и треската отшумя. След по-малко от два месеца Северо дел Валие проходи с помощта на патерици и заговори за дървен крак, а Нивеа заповръща червата си, редувайки една по една всичките двайсет и три бани на вуйчовия си дворец. Когато стана невъзможно да крият от семейството, че е бременна, всеобщата изненада бе толкова голяма, че бременността й се възприе като истинско чудо. Най-скандализирана бе, естествено, монахинята, при все че Нивеа и Северо през цялото време бяха живели с подозрението, че въпреки прекомерната доза валериан, святата жена бе имала щастлив случай да научи доста неща и се бе преструвала, че спи, за да не се лишава от удоволствието да ги шпионира. Единственият човек, който успя да си представи как е станало всичко и който приветства ловкостта на двойката с гръмогласен смях, бе министър Вергара. Когато Северо направи първите си стъпки с изкуствения крак, а коремът на Нивеа видимо нарасна, той им помогна да се настанят в друга къща и назначи на работа Северо дел Валие. „Държавата и либералната партия имат нужда от храбри мъже като теб“, каза той, въпреки че ако трябва да сме честни, храбрата бе Нивеа.

Не познавам дядо ми Фелисиано Родригес де Санта Крус — бе починал няколко месеца преди аз да отида да живея в дома му. Получил апоплектичен удар, докато седял начело на масата по време на банкет в Ноб Хил вследствие на задавяне с еленов пай и френско червено вино. С общи усилия го вдигнали от земята и го положили в предсмъртна агония на един диван, с глава, красива като на арабски принц, отпусната в скута на Паулина дел Валие, която, за да му вдъхне кураж, повтаряла: „Не умирай, Фелисиано, помисли си само — вдовиците никой не ги кани… Хайде, дишай, човече? Ако дишаш, обещавам още днес да махна резето от вратата на моята стая.“ Разказват, че Фелисиано успял да се усмихне, преди сърцето му да се пръсне, обляно в кръв. Запазили са се многобройни портрети на този чилийски здравеняк с весел нрав и затова е лесно човек да си го представи приживе, защото никъде не позира за художника или фотографа — навсякъде изглежда като че ли е бил изненадан в непринуден жест. Смеел се широко, откривайки хищни като на акула зъби, ръкомахал, докато говорел, походката му била уверена и самонадеяна като на пират. След смъртта му Паулина дел Валие рухнала — повалила я такава депресия, че не могла да присъства нито на погребението, нито на многобройните събирания в почит на паметта му, организирани в града. Понеже и тримата им синове отсъствали, икономът Уилямс и семейните адвокати се заели с уреждането на погребалните формалности. Двамата по-малки синове пристигнали една седмица по-късно, ала Матиас се подвизавал в Германия и с извинения, свързани със здравето му, не се появил дори за да утеши майка си. За пръв път в живота си Паулина изгубила своето кокетство, апетита си и интереса към счетоводните книги; престанала да излиза и прекарвала дните си в леглото. Не допускала никой да я вижда в това състояние. Единствените свидетели на нейния плач били камериерките й и Уилямс, който се правел, че нищо не забелязва, и се ограничавал да бди над нея от благоразумно разстояние, за да може да й помогне, ако тя го призове. Един следобед тя случайно спряла пред голямото позлатено огледало, заемащо половин стена в нейната баня, и видяла отражението си. Била се превърнала в дебела и развлечена вещица със сбръчкано като на костенурка лице, обрамчено от несресана, посивяла коса. Извикала ужасено. Нито един мъж в света, и още по-малко Фелисиано заслужавал такава преданост, отсъдила тя. Била стигнала дъното и вече било време да се оттласне и да се издигне отново на повърхността. Залюляла камбанката, повикала камериерките си и им наредила да й приготвят банята и да доведат фризьора й. От този ден започнала да се съвзема от траура с желязна воля и без никаква чужда помощ, освен купищата сладкиши и продължителни вани. Нощта я заварвала с пълна уста във ваната, ала тя повече не заплакала. По Коледа излязла от уединението си с няколко килограма отгоре, но съвършено издокарана. С изненада установила, че в нейно отсъствие светът се е въртял и тя никому не е липсвала и това още повече я подтикнало окончателно да се възстанови. Нямало да позволи да я пренебрегват, решила, наскоро била навършила шейсет години и възнамерявала да живее още трийсет дори само за да лази по нервите на себеподобните си. Щяла да носи траур няколко месеца, това било най-малкото, което можела да направи в памет на Фелисиано, но и той самият не би одобрил, ако тя се превърнела в една от онези гръцки вдовици, които се самопогребвали зачернени в траур до края на дните си. Заела се да обмисля как да обнови гардероба си в пастелни тонове за следващия сезон и запланувана развлекателно пътешествие из Европа. Винаги била мечтала да посети Египет, но Фелисиано смятал, че в тази страна на пясъци и мумии всичко интересно се било случило преди три хиляди години. Сега, останала сама, тя можела да осъществи мечтата си. Скоро обаче си дала сметка за това колко променен бил животът й и колко малко я ценяло обществото в Сан Франсиско; цялото й състояние не стигало, за да изкупи вината си, че била с испаноезичен произход и акцентът й бил като на перачка. Както на шега бе предвиждала, никой не я канел вече, престанала да бъде първата в списъка на гостите за всички тържества, не я търсели да открива болници или паметници, името й не се споменавало повече из светските хроники, а в операта почти никой не я поздравявал. Били я изключили. От друга страна, било доста трудно да разширява бизнеса, защото без мъжа й нямало кой да я представлява във финансовите среди. Пресметнала съвсем точно авоарите си и установила, че синовете й харчели по-бързо, отколкото тя печелела, имала неизброими дългове, а преди смъртта си Фелисиано бил направил няколко неуспешни вложения, без да се посъветва с нея. Не била толкова богата, колкото мислела, но нямала никакво намерение да се предава. Повикала Уилямс и му наредила да наеме дизайнер, който да поднови салоните, майстор готвач — за да обсъди с него поредица банкети, които възнамерявала да даде по случай Нова година, туристически агент — за организиране на пътешествието до Египет, и шивач — за новите й тоалети. Била изцяло погълната от тези спешни мерки, насочени да я изведат от уплахата пред вдовството, когато в къщата се появило момиченце, облечено в рокличка от бял поплин, с дантелено боне и лачени обувки, хванато за ръката на една облечена в траур жена. Това били Елайза Съмърс и нейната внучка Аурора, която Паулина дел Валие не бе виждала от пет години.

— Водя ви момичето както пожелахте, Паулина — казала тъжно Елайза.

— Боже мили, какво се е случило? — възкликнала изненадано Паулина дел Валие.

— Съпругът ми почина.

— Значи и двете сме вдовици… — промълвила Паулина.

Елайза Съмърс й обяснила, че повече не била в състояние да се грижи за внучката си, защото трябвало да пренесе трупа на Дао Циен в Китай, както му била обещала. Паулина дел Валие повикала Уилямс и му наредила да придружи детето до градината и да му покаже пауните, докато те двете разговаряли.

— Кога смятате да се върнете, Елайза? — попитала Паулина.

— Това пътуване може да се окаже много дълго.

— Не искам да се привържа към момичето и след няколко месеца да трябва да ви го връщам. Сърцето ми би се скъсало от мъка.

— Обещавам ви, че това няма да се случи, Паулина. Вие може да предложите на внучката ми много по-добър живот от мен. Аз нямам нийде дом. Без Дао Циен е безсмислено да продължавам да живея в Китайския квартал; сред американците също не съм своя, както и нищо не ме свързва с Чили. Навсякъде съм чужда, но искам Лай-Минг да има корени, семейство и добро възпитание. Северо дел Валие — нейният баща пред закона — би трябвало да поеме грижите за нея, ала той е много далеч и има други деца. Понеже вие винаги сте искали детето да е при вас, помислих, че…

— Чудесно сте направили, Елайза — прекъснала я Паулина.

Паулина дел Валие изслушала докрай трагедията, сполетяла Елайза Съмърс и разпитала за всички подробности, свързани с Аурора, включително за ролята, която се очаквало от Северо в нейната съдба. Незнайно как се изпарили омразата и гордостта и тя развълнувано запрегръщала жената, която миг преди това смятала за най-големия си враг, благодарейки й за невероятното великодушие, с което й поверявала внучката си и кълнейки й се, че щяла да бъде истинска баба, със сигурност не така добра както положително са били те с Дао Циен, но готова да посвети остатъка от живота си в грижи за внучката и с намерението да направи Аурора щастлива. Това щяла да бъде нейната главна задача на този свят.

— Лай-Минг е умно момиче. Скоро ще се поинтересува кой е баща й. До неотдавна мислеше, че баща й, дядо й, най-добрият й приятел и Бог са едно и също лице: Дао Циен — казала Елайза.

— Какво да й кажа, ако ме попита? — попитала Паулина.

— Кажете й истината — тя винаги най-лесно се приема — посъветвала я Елайза.

— Че синът ми Матиас е биологическият й баща, а племенникът ми Северо — законният — така ли?

— Защо не? Кажете й също, че майка й се е казвала Лин Съмърс и е била добра и красива — промълвила Елайза и гласът й се разтреперил.

Двете баби се споразумели, за да не объркват допълнително детето, да го отделят завинаги от близките по майчина линия, то да престане да говори на китайски и да прекъсне връзката си с миналото. На пет години човек още не се е осъзнал, заключили; с времето малката Лай-Минг щяла да забрави произхода си, а така също травмата от загубата на дядо си и последвалите я събития. Елайза Съмърс се задължила да не опитва по никакъв начин да се свързва с детето, а Паулина дел Валие обещала да я боготвори така, както би го сторила с дъщерята, за която цял живот бе мечтала, но не бе получила. Сбогували се с кратка прегръдка и Елайза излязла от входа за прислугата, за да не види момиченцето как тя си тръгва.

Искрено съжалявам, че тези две добри госпожи, моите баби — Елайза Съмърс и Паулина дел Валие — са се разпоредили със съдбата ми, без да ми дадат възможност и аз да изразя отношението си по този въпрос. Със същата огромна решителност, с която на осемнайсетгодишна възраст бе избягала от метоха с избръсната глава, за да последва годеника си, и на двайсет и осем години бе направила състояние, превозвайки праисторически лед в кораби, моята баба Паулина се зае да заличи моя произход. И ако не беше една шега на съдбата, която в последния момент обърка плановете й, тя наистина щеше да успее. Спомням си много ясно първото ми впечатление от нея. Виждам се как влизам в кацнал на един хълм дворец, как прекосявам градини с водни огледала и грижливо оформени храсти; пред мен изникват мраморни стъпала с бронзови лъвове в естествен ръст от двете страни, влизам през двукрила порта от тъмно дърво и се озовавам в огромен хол, осветен от цветни стъклописи, изрисувани на един величествен купол, който увенчава тавана. Никога преди не бях попадала на подобно място и изпитах едновременно изумление и страх. Сетне се озовах пред позлатен стол с облегалка във формата на медальон, където Паулина дел Валие седеше като кралица на своя трон. Тъй като много пъти съм я виждала удобно настанена в този стол, не ми е трудно да възкреся образа й от онзи първи ден — богато пременена в количества плат, които биха стигнали да се ушият завеси, с пищни накити, внушителна. Всички изглеждаха незабележими до нея. Имаше приятен глас, вродено изящество и бели, равни зъби — продукт на порцеланова протеза. По онова време косата й положително е била вече прошарена, ала тя я боядисваше в естествения й кестеняв цвят от младини и й придаваше обем с умело разположени изкуствени подплънки, които придаваха на кока й вид на кула. Не бях виждала преди това създание с подобни размери, съответстващи отлично на пропорциите и великолепието на нейния дом — палат. Сега, когато най-сетне зная какво се бе случило в дните, предшествали този момент, си давам сметка, че е несправедливо да отдавам уплахата си единствено на тази величава баба — когато ме отведоха в дома й, страхът вече бе част от багажа ми наред с малкия куфар и китайската кукла, които здраво стисках в ръка. След като се поразходих из градината и поседях в една грамадна и празна трапезария пред купичка сладолед, Уилямс ме заведе в стаята на акварелите, където предполагах, че ме очаква баба Елайза, но вместо нея заварих Паулина дел Валие, която предпазливо се доближи, сякаш се мъчеше да улови изплъзваща й се котка, каза ми, че много ме обича и че занапред ще живея в нейната голяма къща и ще имам много кукли, а също и едно пони с малка карета.

— Аз съм твоята баба — поясни тя.

— Къде е истинската ми баба? — казват, че съм попитала.

— Аз съм истинската ти баба, Аурора. Другата ти баба замина задълго — ми обяснила Паулина.

Помня, че се втурнах да бягам, прекосих салона с купола, загубих се в библиотеката, попаднах в трапезарията и се пъхнах под масата, онемяла и объркана. Тя беше огромна, с плот от зелен мрамор и крака, резбовани с фигури на кариатиди, която никой не беше в състояние да помръдне. Скоро дотичаха Паулина дел Валие, Уилямс и няколко прислужници, решени с мили думи да ме накарат да се измъкна оттам, ала аз се стрелвах като невестулка, щом някоя ръка успееше да ме докопа. „Оставете я, госпожо, сама ще излезе“, предложи Уилямс, но след като минаха няколко часа и аз продължих да се укривам под масата, донесоха още един поднос със сладолед, една възглавница и едно одеяло. „Като заспи, ще я измъкнем оттам“, каза Паулина дел Валие, но аз не заспах, в замяна на това се изпиках клекнала, напълно осъзнаваща, че върша нещо нередно, но прекалено изплашена, за да потърся тоалетна. Останах под масата дори докато траеше вечерята на Паулина и от укреплението си виждах пълните й крака, малките пантофи от сатен, тесни за стъпалата, преливащи на гънки извън тях, и черните панталони на прислужниците, които сервираха. С неимоверно усилие тя се наведе няколко пъти и ми намигна, на което аз отвърнах, като сврях лице в коленете си. Умирах от глад, умора и желание да отида до тоалетната, ала бях толкова горда, колкото самата Паулина дел Валие и не се предадох лесно. Малко по-късно Уилямс подбутна към мен поднос с трети сладолед, бисквити и голямо парче шоколадов сладкиш. Изчаках го да се отдалечи и като се почувствах в безопасност, понечих да хапна, но колкото повече протягах ръка, толкова повече се отдалечаваше подносът, придърпван от иконома с помощта на един шнур. Когато най-сетне успях да си взема бисквита, се озовах извън убежището си, но тъй като в трапезарията нямаше никого, успях да изгълтам лакомствата на спокойствие и мигом да се върна под масата, щом чух шум. Същото се повтори няколко часа по-късно, на зазоряване, докато, преследвайки движещия се поднос, не стигнах до вратата, където ме очакваше Паулина дел Валие с жълтеникаво кученце, което положи в ръцете ми.

— Вземи, за теб е, Аурора. Това кученце също се чувства само и изплашено ми каза.

— Казвам се Лай-Минг.

— Името ти е Аурора дел Валие — отвърна тя твърдо.

— Къде е тоалетната? — попитах тихо, стискайки кръстосаните си крака.

Така започнаха отношенията ми с тази грамадна баба, която съдбата ми бе отредила. Настани ме в стая до нейната и ми разреши да спя с кученцето, което нарекох Карамело заради неговия цвят. През нощта се събудих от кошмара с децата в черни пижами и без да помисля, на два пъти се завтекох към легендарното легло на Паулина дел Валие по същия начин, по който бях връхлитала преди в леглото на моя дядо, за да се сгуша до него. Бях свикнала да ме посрещат здравите ръце на Дао Циен и нищо не ме успокояваше така, както неговият мирис на море и напевните китайски слова, с които ме успокояваше в полусън. Нямах представа, че обикновените деца не престъпват прага на спалнята на възрастните и още по-малко, че не се пъхат в леглата им; бях отраснала в тесен физически контакт, галена и целувана до безкрай от баба ми и дядо ми по майчина линия; не познавах друга утеха или отмора, освен прегръдката. Като ме видя, Паулина дел Валие ме изгони възмутено, а аз тихичко заскимтях и клетото кученце ми заприглася; сигурно сме изглеждали много нещастни, защото тя ни направи знак да приближим. Скочих в леглото й и сврях глава под чаршафа. Предполагам, че мигновено съм заспала, във всеки случай се събудих сгушена до едрите й гърди, излъчващи ухание на гардения, а кученцето спеше свито в краката ми. Със събуждането си сред флорентинските делфини и нимфи попитах къде са баба Елайза и дядо Дао. Търсих ги из цялата къща и в градината, сетне застанах до вратата в очакване да дойдат и да ме вземат. Това се повтаряше през цялата седмица въпреки подаръците, разходките и глезенето от страна на Паулина. В събота избягах. Никога не бях излизала сама на улицата и не можех да се ориентирам, ала инстинктът ми подсказа, че трябва да се спусна надолу по хълма и така стигнах до центъра на Сан Франсиско, където изплашена бродих в продължение на няколко часа, докато не съзрях неколцина китайци с каручка, натоварена с дрехи за пране, и не ги последвах на благоразумно разстояние, защото ми заприличаха на вуйчо ми Лъки. Вървяха към Китайския квартал — целият град даваше прането си там — и щом влязохме из познати места, се успокоих, въпреки че не знаех имената на улиците, нито адреса на баба ми и дядо ми. Бях стеснителна и прекалено изплашена, за да потърся помощ, и продължих да вървя без посока, водена от мириса на храна, звученето на познатата реч и вида на стотиците малки дюкянчета, покрай които толкова пъти бях минавала, хваната за ръката на дядо ми Дао Циен. По едно време умората ме повали, приседнах на прага на някаква стара сграда и заспах. Събудих се от разтърсването и ръмжащия глас на една старица с тънки, изрисувани с въглен вежди по средата на челото й, които придаваха на лицето й вид на маска. Извиках ужасена, но бе късно да се изплъзна, защото тя вече ме беше сграбчила с двете си ръце. Вдигна ме във въздуха, въпреки че аз се съпротивлявах, ритайки, и ме затвори в някаква противна стаичка. Там вонеше страшно и на мен ми призля от страх и от глад и започнах да повръщам. Нямах представа къде съм. Щом се посъвзех от повръщането, завиках дядо си с пълно гърло, а жената отново се появи и ми зашлеви две плесници, които ме оставиха без дъх; никога не ме бяха удряли и мисля, че изненадата ми бе по-голяма, отколкото самата болка. Заповяда ми на кантонски да си затварям устата или щяла да ме нашиба с бамбукова пръчка, сетне ме съблече, разгледа ме внимателно, особено устата, ушите и гениталиите, облече ми чиста риза и отнесе изцапаните ми дрехи. Останах отново сама в стаичката, която започна да потъва в мрак с помръкването на светлината в единствения отвор за проветряване.

Мисля, че това преживяване остави траен отпечатък у мен, защото и сега, двайсет и пет години по-късно, се разтрепервам при спомена за онези безкрайни часове. По онова време момичетата не излизаха сами в Китайския квартал, семействата им грижливо ги пазеха, защото при най-малкото невнимание можеха да потънат безследно в лабиринтите на детската проституция. Бях прекалено малка, но често се случваше да отвлекат или купят момиче на моята възраст, за да го научат от ранно детство на всякакви извращения. Жената се завърна няколко часа по-късно, когато съвсем се бе стъмнило, с някакъв по-млад мъж. Разгледаха ме на светлината на една лампа и взеха разгорещено да обсъждат нещо на своя език, който аз говорех, но в онзи момент почти нищо не разбрах, защото бях примряла от изтощение и от болка. Стори ми се, че няколко пъти чух името на дядо ми Дао Циен. Отидоха си и аз отново останах сама, разтреперана от студ и ужас и без да мога да определя колко дълго. Когато вратата се отвори за пореден път, светлината на лампата ме заслепи, чух някой да произнася името ми на китайски — Лай-Минг — и познах невъзможния да бъде сбъркан с нечий друг глас на вуйчо ми Лъки. Ръцете му ме вдигнаха и повече нищо не помня, защото облекчението ме замая напълно. Не си спомням пътуването в колата, нито момента, в който отново съм се озовала пред баба ми Паулина в къщата в Ноб Хил. Не помня нищо и от последвалите седмици, защото хванах варицела и бях много болна — бяха смутни времена, изпълнени с много промени и превратности.

Сега, като се опитвам да прозра в миналото си, мога да кажа без никакво съмнение, че ме е спасила щастливата звезда на вуйчо ми Лъки. Жената, която ме отвлякла на улицата, се обърнала за съвет към представител на нейния тонг, тъй като нищо не се случваше в Китайския квартал без знанието и одобрението на тези банди. Цялата китайска общност бе разпределена в различни тонги. Затворени и ревностно пазещи членовете си, тези братства изискваха лоялност и комисиони в замяна на тяхното покровителство, на помощта, която оказваха при намирането на работа и на обещанието, че ще закарат телата на своите членове в Китай, ако се случеше да умрат на американска земя. Човекът често ме бил виждал хваната за ръка с дядо ми и по една щастлива случайност принадлежал към тонга на Дао Циен. Затова довел вуйчо ми. Първата мисъл на Лъки била да ме отведе в дома си при новопристигналата му съпруга, поръчана по каталог от Китай, която да се погрижела за мен, но сетне осъзнал, че трябвало да уважи желанието на родителите си. След като ме предала в ръцете на Паулина дел Валие, баба ми Елайза бе заминала с балсамираното тяло на съпруга си, за да го погребе в Хонконг. Както тя, така и той, непрестанно повтаряли, че Китайският квартал бил тесен за мен и желаели аз да се приобщя към останалото гражданство на Съединените щати. Въпреки че не споделял тяхното мнение, Лъки Циен не можел да пренебрегне волята на родителите си, затова изплатил договорената сума на моите похитители и ме завел обратно в дома на Паулина дел Валие. Щях да го видя едва двайсет години по-късно, когато го потърсих, за да уточня последните подробности на моята история.

Гордото семейство на баба ми и дядо ми по бащина линия живяло трийсет и шест години в Сан Франсиско, без да остави кой знае каква следа. Опитах се да намеря повече дири. Днес къщата дворец в Ноб Хил е превърната в хотел и никой не си спомня кои са били първите собственици на тази сграда. Докато преглеждах стари вестници в библиотеката, многократно попадах на името на семейството, което често се споменаваше в светските хроники, както и на историята на статуята на Републиката и на името на моята майка. Видях и кратко съобщение за смъртта на моя дядо Дао Циен — едно похвално погребално слово, подписано от някакъв си Джейкъб Фриймънт, както и скръбна вест от Медицинското дружество, в която се изказваха благодарности за приноса на джун и Дао Циен към западната медицина. Това е истинска рядкост за онези времена, тъй като тогава китайското население не е било забелязвано — раждало се е, живеело е и е умирало, без да присъства в американската действителност, ала признанието към Дао Циен надхвърлило границите на Китайския квартал и на Калифорния и стигнало дори до Англия, където той изнесъл няколко лекции по иглотерапия. Без тези печатни свидетелства болшинството от действащите лица в тази история щяха да са изчезнали, отнесени от късопаметни ветрове.

Бягството ми в Китайския квартал в търсене на баба ми и дядо ми, редом с още други причини, накарало Паулина дел Валие да се завърне в Чили. Тя разбрала, че нито пищни празненства, нито каквото и да било показно разхищение на средства били в състояние да й възвърнат общественото положение, на което се радвала, докато съпругът й бил жив. Била обречена да остарява в самота, далеч от синовете си, близките си, от майчиния език и родната земя. Парите, които й били останали, не стигали, за да й осигурят предишния живот в нейния палат от четирийсет и пет стаи, но представлявали невероятно състояние в Чили, където всичко било много по-евтино. Освен това на главата й се стоварила и тази непозната внучка, чието китайско минало тя трябвало да изкорени напълно, ако искала да я отгледа като истинска чилийска госпожица. Паулина не можела да понесе мисълта, че на мен отново може да ми скимне да избягам, и наела английска бавачка, за да бди над мен денонощно. Отказала се от плануваното пътешествие до Египет и от банкетите по случай Нова година, ала пришпорила шивача за новия си гардероб и сетне пристъпила към методично разпределяне на парите си между Съединените щати и Америка, като изпратила в Чили само най-необходимото за настаняването, понеже политическата обстановка й се струвала нестабилна. Написала дълго писмо на племенника си Северо дел Валие, в което изразила желание да се сдобри с него, разказала му какво се било случило с Дао Циен и за решението на Елайза Съмърс да й даде внучката и му обяснила обстойно предимствата на факта, че тя щяла да се грижи отсега нататък за мен. Северо дел Валие се отнесъл с разбиране към нейните доводи и приел предложението й, защото вече имал две свои деца, а жена му очаквала трето, но отказал да й прехвърли законното си опекунство над мен, както тя настоявала.

Адвокатите помогнали на Паулина да уреди финансовите си дела и да продаде голямата къща, а икономът Уилямс се заел с работата по организиране пренасянето на семейството в южните ширини на земното кълбо и по опаковането на всички притежания на господарката си, защото тя не пожелала нищичко да продаде да не би злите езици да заговорели, че е изпаднала в нужда. Според заплануваното Паулина щяла да прекоси морето с мен, бавачката и неколцина други доверени прислужници, а в това време Уилямс щял да натовари багажа за Чили и сетне щял да бъде освободен от длъжност, получавайки в отплата тлъста сума в английски лири. Това щяло да бъде последното му задължение в служба на неговата господарка. Една седмица преди нейното заминаване икономът поискал разрешение да разговаря с нея насаме.

— Извинете, госпожо, мога ли да ви запитам с какво загубих вашата благосклонност?

— За какво говорите, Уилямс! Знаете колко ви ценя и колко съм ви благодарна за службата ви при мен.

— И все пак не ме взимате с вас в Чили…

— За Бога, човече! И през ум не ми е минало. Какво би правил един британски иконом в Чили? Би бил единственият там. Всички биха ни се подигравали. Погледнали ли сте картата? Тази страна е много далеч оттук и никой там не говори английски; животът ви би бил доста неприятен. Нямам право да искам подобна жертва от вас, Уилямс.

— Ако ми разрешите, госпожо, раздялата с вас би означавала по-голяма жертва за мен.

Паулина дел Валие се втренчила с ококорени от изненада очи в своя служител. За пръв път осъзнала, че Уилямс е нещо повече от автомат с черен фрак и бели ръкавици. Пред себе си видяла мъж на около петдесетгодишна възраст, с широки плещи и приятно лице, с гъста черна коса и дълбоки очи; ръцете му били груби като на хамалин, а зъбите му — пожълтели от никотин, въпреки че нито веднъж не го била видяла да пуши или да дъвче тютюневи листа. Останали загледани един в друг безкрайно дълго — тя го разглеждала, а той отвръщал на погледа й, без да трепне.

— Госпожо, не мога да не си дам сметка за трудностите, на които ви подлага вдовството. — Прекъснал най-сетне мълчанието Уилямс с присъщия си заобиколен начин на изразяване.

— Подигравате ли се с мен? — усмихнала се Паулина.

— Намеренията ми далеч не са такива, госпожо.

— Аха — рекла тя дрезгаво след дълга пауза, последвала думите на иконома й.

— Сигурно се чудите накъде бия с всичко това — продължил той.

— Да кажем, че успяхте да събудите любопитството ми, Уилямс.

— Мисля си, че след като не мога да замина за Чили като ваш иконом, може би не би било зле да отида там като ваш съпруг.

На Паулина дел Валие й се сторило, че земята се разтваря под краката й и тя шеметно потъва надолу с все стола и с всичко останало. Първата й мисъл била, че на клетия мъж му се е разхлопала някоя дъска в главата, нямало друго обяснение, но при вида на увереното и достойно изражение на иконома си, тя премълчала обидите, които напирали на устните й.

— Позволете да ви обясня, госпожо — добавил Уилямс. — Не възнамерявам, естествено, да изпълнявам функциите на съпруг в сантиментален план. Нямам претенции и към вашето състояние, което ще е в пълна безопасност и вие ще предприемете необходимите законни мерки в тази връзка. Ролята ми до вас всъщност ще си остане същата — ще ви помагам във всичко, доколкото мога и в пълна дискретност. Предполагам, че в Чили, както и навсякъде по света, една самотна жена се сблъсква с много неудобства. За мен ще бъде чест да ви бъда опора.

— А какво ще спечелите от това интересно споразумение? — запитала Паулина, нескривайки язвителния си тон.

— От една страна, ще си спечеля уважение. От друга, признавам, че мисълта, че повече няма да ви видя, ме измъчва от мига, в който започнахте да кроите планове да заминете. Прекарах половината си живот край вас и съм свикнал с това.

Паулина останала безмълвна още безкрайно дълго време, прехвърляйки необикновеното предложение на своя прислужник в главата си. Така представено, имало вид на добра сделка с печалба и за двамата — той щял да се сдобие с положение в обществото и охолен живот, какъвто по никакъв друг начин не би могъл да постигне, а тя щяла да се облегне на рамото на един мъж, който, ако се вгледал човек, имал доста изискана външност. Всъщност приличал на истински английски благородник. Само при мисълта за реакцията на роднините си в Чили и за завистта на сестрите си, шумно се разсмяла.

— Но вие сте поне с десет години по-млад и с трийсет килограма по-лек от мен, не се ли боите, че ще ви се смеят? — подметнала тя, разтърсвана от смях.

— Ни най-малко. А вас не ви ли плаши мисълта да ви виждат в компанията на човек с моето положение?

— Нищо не ме плаши в този живот и обожавам да скандализирам околните. Какво е малкото ви име, Уилямс?

— Фредерик.

— Фредерик Уилямс… Чудесно име, направо аристократично.

— Съжалявам, но то е единственото аристократично нещо у мен, госпожо — отбелязал с усмивка икономът.

Една седмица по-късно баба ми Паулина дел Валие, новоизлюпеният й съпруг, фризьорът, бавачката, камериерките, един лакей, един прислужник и аз потеглихме с влак за Ню Йорк, съпроводени от всякакви багажерии и оттам започна презокеанското ни пътешествие под британски флаг. С нас беше и Карамело, който преминаваше през онзи особен период от кучешкото развитие, когато тези животни се отъркват с любовен плам във всичко по пътя си — в случая — лисичата кожа на баба ми. Пелерината й беше обшита с лисичи опашки по цялата дължина и Карамело, смутен от безразличието, с което тези опашки отвръщаха на влюбените му пориви, ги разпердушини със зъби. В изблик на ярост Паулина за малко да изхвърли и кучето, и пелерината през борда, но аз изпаднах в такава нервна криза от страх, че и двамата отърваха кожата. Баба ми обитаваше апартамент с три стаи, а Уилямс — друг такъв на отсрещната страна на коридора. Денем за развлечение тя не преставаше да яде, сменяше си тоалетите по всякакъв повод, обучаваше ме по аритметика, за да мога в бъдеще да се грижа за счетоводните й книги и ми разказваше историята на семейството, за да науча произхода си, без обаче нито веднъж да ми обясни кой точно бе баща ми, все едно се бях пръкнала в рода Дел Валие от въздуха. Попитах ли я за майка ми и баща ми, ме пресичаше, че са починали и че това няма значение, защото баба като нея ми е предостатъчна. В това време Фредерик Уилямс играеше бридж и четеше английски вестници досущ като останалите господа, пътуващи в първа класа. Беше си пуснал бакенбарди и буен мустак, чиито краища засукваше нагоре с помощта на брилянтин за повече тежест, и пушеше лула и кубински пури. Призна пред баба ми, че бил заклет пушач и че най-трудното в работата му като иконом било да се сдържа да не пуши пред хора; сега най-сетне можел да се наслаждава несмущаван на тютюна и да изхвърли на боклука ментовите бонбони, които купувал на едро и които направили на решето стомаха му. В онези времена, когато мъжете с положение имаха коремче и двойна брадичка, спортната и по-скоро слаба фигура на Уилямс бе рядкост във висшето общество, въпреки че безупречните му обноски бяха къде-къде по-убедителни от тези на баба ми. Вечер, преди да се запътят заедно към салона за танци, се отбиваха за лека нощ в каютата, която деляхме с бавачката. Представляваха незабравима гледка: тя — с прическа и грим, дело на фризьора й, празнично пременена, искряща от бижута като някакъв напращял идол, а той предрешен като изискан принц съпруг. Понякога надничах в салона и ги шпионирах омагьосана: Фредерик Уилямс успяваше да маневрира по дансинга с Паулина дел Валие с увереността на човек, свикнал да премества тежки товари.

Пристигнахме в Чили една година по-късно, когато разклатеното материално състояние на баба ми отново се бе възправило на крака благодарение на спекулата със захар, осъществена от нея по време на Тихоокеанската война. Теорията й се бе оказала вярна: хората консумират повече захар в трудни времена. Пристигането ни съвпадна с гостуването на ненадминатата Сара Бернар в най-прочутата й роля — „Дамата с камелиите“. Знаменитата актриса обаче не успя да развълнува публиката така, както в останалите цивилизовани страни, тъй като лъже-набожното чилийско общество не се трогна пред туберкулозната куртизанка — всички приеха за съвсем нормална нейната жертва за любимия в името на благоприличието пред общественото мнение; така и не разбраха защо бе нужно толкова да се драматизират нещата и за какво беше тази посърнала камелия. Прославената актриса си тръгна с убеждението, че е посетила страна на безнадеждни глупаци — мнение, което Паулина дел Валие споделяше напълно. Баба ми се развява със свитата си из различни европейски градове, ала не осъществи мечтата си да посети Египет, тъй като с основание предположи, че няма да се намери камила, която да издържи тежестта й и щеше да й се наложи да обходи пирамидите пешком под слънце от течна лава. През 1886 бях на шест години, говорех на някаква смесица от китайски, английски и испански, но владеех четирите аритметични действия и бях невероятно веща в превръщането на френски франкове в английски лири, сетне в германски марки и накрая в италиански лирети. Бях престанала да хлипам по всяко време за дядо Дао и баба Елайза, но продължаваха редовно да ме спохождат мъчителните и необясними кошмари. В паметта ми имаше черна дупка — нещо опасно, което не смогвах да определя, непрестанно ме дебнеше; нещо непознато ме изпълваше с ужас особено на тъмно или сред много хора. Не понасях да съм заобиколена от човешка навалица, втурвах се да крещя като обсебена от нечестивия, а баба ми трябваше да ме приласкае в мечата си прегръдка, за да се успокоя. Щом се събудех изплашена, търсех спасение в леглото й и така помежду ни разцъфна близост, която — сигурна съм в това — ме избави от безумието и ужаса, в които иначе бих се погубила. Принудена да ме утешава, Паулина дел Валие неусетно се промени с всички, с изключение на Фредерик Уилямс. Постепенно стана по-търпелива и мила и дори свали няколко килограма, защото тичаше подире ми и бе толкова заета покрай мен, че забравяше за сладкишите. Мисля, че ме обожаваше. Няма защо да проявявам излишна скромност, тъй като тя ми е давала множество доказателства за това — помогна ми да израсна толкова свободна, колкото това бе възможно в онези времена, разпалвайки въображението ми и показвайки ми света. Не допускаше сантименталности и хленч — „не поглеждай назад“ бе един от нейните девизи. Правеше си шеги с мен — понякога доста неприятни, но аз се научих да й отвръщам достойно — и те придаваха цвят на нашите отношения. Един ден намерих в двора премазан от кола гущер, който бе престоял на слънцето няколко дни и се бе вкаменил, замръзнал завинаги в тъжния си вид на изтърбушено влечуго. Вдигнах го и го прибрах, без да знам защо, ала накрая му намерих прекрасно приложение. Бях седнала пред писалището и правех домашното си по аритметика, когато баба ми разсеяно влезе в стаята. Престорих се, че се давя в неудържима кашлица и тя приближи, за да ме потупа по гърба. Превих се на две, покрила лице с длани, и за ужас на клетата жена „изплюх“ гущера, който тупна в полата ми. Баба ми така се изплаши от гадинката, изскокнала от дробовете ми, че се олюля и седна, ала после се смя от сърце заедно с мен и скъта за спомен изсушеното животинче между страниците на една книга. Недоумявам защо тази толкова силна жена се боеше да ми каже истината за моето минало. Мисля си, че въпреки предизвикателното си отношение към условностите, тя така и не успя да превъзмогне предразсъдъците на своята класа. За да ме предпази от едно общество, което би могло да ме отхвърли, тя грижливо криеше, че една четвърт от кръвта във вените ми беше китайска, че майка ми произхождаше от нисшите класи и че всъщност аз бях незаконородено дете. Това е единственото нещо, за което бих могла да упрекна моята исполинска баба.

В Европа се запознах с Матиас Родригес де Санта Крус и дел Валие. Паулина не спази уговорката с баба Елайза Съмърс да бъде честна с мен и вместо да го представи като мой баща, каза, че е поредният чичо, един от многото, които всяко чилийско дете притежава, тъй като всеки родственик или приятел на семейството на достатъчна възраст, за да носи това прозвище с достойнство, автоматично бива наричан чичо или леля и затова аз винаги съм се обръщала с чичо Фредерик към добрия Уилямс. Узнах, че Матиас ми е баща няколко години по-късно, когато той се върна, за да издъхне в Чили, и сам ми го съобщи. Той не произведе особено впечатление върху мен — беше слаб, блед и добродушен; имаше младежки вид, когато седеше, но се състаряваше, щом опиташе да се раздвижи. Придвижваше се облегнат на бастун и винаги го придружаваше прислужник, който отваряше вратите пред него, обличаше му палтото, палеше цигарите му и му подаваше чашата с вода от масичката до леглото, тъй като му беше изключително трудно да си протегне ръката. Баба Паулина ми обясни, че този мой чичо страдал от артрит — мъчителна болест, която го правела крехък като стъкло, каза тя, и че трябвало изключително много да внимавам, когато съм близо до него. Години по-късно баба ми щеше да легне в гроба, без изобщо да разбере, че това, от което боледуваше най-големият й син, не беше артрит, а сифилис.

Вцепенението на семейство Дел Валие при пристигането на баба ми в Сантяго бе неописуемо. Прекосихме Аржентина по суша от Буенос Айрес до Чили в едно истинско сафари, като се има предвид количеството багаж, пристигнал от Европа, и добавените към него единайсет куфара с покупки от Буенос Айрес. Пътувахме с карети, а товарът ни бе пренесен от стадо мулета под съпровода на въоръжени пазачи, оглавявани от чичо Фредерик, понеже от двете страни на границата имаше разбойници, които за съжаление не ни нападнаха и пристигнахме в Чили, без да можем да разкажем нищо интересно за прекосяването на Андите. По пътя загубихме бавачката, която се влюби в някакъв аржентинец и предпочете да му пристане, както и една прислужничка, която бе отнесена от тиф. Ала чичо Фредерик намираше начин да осигурява необходимата прислуга през всички етапи на нашето преселение. Паулина бе решила да се настани в столицата Сантяго, защото след толкова години живот в Съединените щати й се струваше, че малкият й роден пристанищен Валпараисо ще й бъде прекалено тесен. Освен това бе привикнала да е далеч от роднините си и мисълта, че ще трябва всеки ден да се вижда с тях — страховит обичай за многострадалните чилийски семейства, — я плашеше. Ала и в Сантяго тя не можа да избегне това, защото няколко нейни сестри се бяха оженили за „преуспяващи хора“, както се зовяха помежду си представителите на висшите класи, причислявайки всички останали към категорията на „неудачниците“. Племенникът й Северо дел Валие, който също обитаваше столицата, придружаван от жена си, дойде да ни поздрави с „добре дошли“ веднага щом пристигнахме. Споменът от първата ми среща с тях е по-ярък от този с баща ми в Европа, тъй като те ме заляха с пресилен изблик на обич, който направо ме изплаши. Най-забележителното у Северо бе, че въпреки недъга си и бастуна, приличаше на принц от книжка с приказки — рядко съм срещала толкова красив мъж, — а отличителното у Нивеа бе нейният изпъкнал корем. По онова време създаването на потомство се смяташе за неприлично и в средите на буржоазията бременните жени се затваряха вкъщи, ала Нивеа не се опитваше да крие състоянието си, а го излагаше на показ, безразлична към неудобството, което то предизвикваше у другите. По улиците хората извръщаха поглед, като че ли беше уродлива или гола. Аз не бях виждала подобна жена преди и когато попитах баба ми какво й има на тази госпожа, тя ми отвърна, че клетата била глътнала цяла диня. До напетия си съпруг Нивеа приличаше на попарена мишка, но достатъчни бяха само няколко минути разговор с нея, за да изпадне човек в плен на нейното очарование и изумителна енергия.

Сантяго бе красив град, разположен в плодородна долина, лете заобиколена от теменужени, а зиме — от заснежени планини. Това бе спокоен и сънлив град, ухаещ на смесица от разцъфнали градини и конски фъшкии. Напомняше с нещо френските градове с вековни дървета, площади, водоскоци в мавритански стил, порти и малки улички, елегантни жени, изискани магазини, където се продаваха най-изящните стоки, донесени от Европа и от Ориента, с алеи и булеварди, където богаташите се перчеха с каретите и великолепните си коне. По улиците се суетяха амбулантни търговци, които хвалеха скромната си стока, понесена в кошове, тичаха глутници бездомни кучета, а под стрехите виеха гнезда гълъби и врабци. Църковните камбани отброяваха часовете един по един, с изключение на времето за сиеста, когато улиците опустяваха и всичко замираше в покой. Градът излъчваше достолепие и бе много различен от Сан Франсиско, който носеше неповторимия отпечатък на погранично космополитно селище със своеобразен колорит. Паулина дел Валие купи голяма къща на най-аристократичната улица на Армията Освободителка, близо до Булеварда на Насладата, откъдето всяка пролет минаваха колесницата в наполеоновски стил с нагиздени коне и почетната гвардия на президента на републиката на път за военния парад в чест на националния празник, провеждащ се в Парка на Марс. Къщата не можеше да се сравни с разкоша на двореца в Сан Франсиско, но за Сантяго бе неприлично пищна. Въпреки това не показното демонстриране на благосъстояние, нито липсата на такт накараха малкото столично общество да занемее, а съпругът с „родословие“, когото Паулина дел Валие „си бе купила“, както шушукаха, и слуховете за огромното позлатено легло с митологични изображения на морски създания, където тази застаряваща двойка се отдавала на неописуеми грехове. Прикачиха на Уилямс благороднически титли и долни помисли. Какво ли бе подтикнало този толкова елегантен и красив британски лорд да се ожени за жена с всеизвестно зъл нрав и значително по-стара от него? Нямало съмнение, че той бил разорен граф, впуснал се да дири състояние и решен да си присвои парите й, а после да я зареже. В дъното на сърцето си всички желаеха да се случи точно това, та дано рухне кокът на моята високомерна баба. Въпреки това, верни на традиционното чилийско гостоприемство към чужденците, всички засвидетелстваха уважение към нейния съпруг. А и самият Фредерик Уилямс си спечели всеобща почит с безупречните си обноски, с практичното отношение към живота и с монархическите си идеи — той вярваше, че всички злини в обществото се коренят в липсата на дисциплина и незачитане на йерархията. Девизът на този човек, упражнявал толкова години занаята на прислужник, бе „всеки на своето място и място всекиму“. Превръщайки се в съпруг на моята баба, той влезе в ролята си на олигарх също толкова естествено, колкото преди бе изпълнявал обязаностите си на слуга — така, както преди не бе опитвал да се смесва с висшестоящите, сега не влизаше в съприкосновение със стоящите под него; разделението на класи според него бе задължително условие за избягване на хаоса и вулгарността. В това семейство на сърцати дебелаци, каквито бяха Дел Валие, Уилямс предизвикваше изненада и възхищение с прекомерната си любезност и каменна непроницаемост, с които го бе белязала дългогодишната му служба на иконом. Не можеше да каже и четири думи на кръст на испански и принудителното му мълчание се приемаше като проява на мъдрост, гордост и загадъчност. Единственият, способен да разобличи този самозван британски лорд, бе Северо дел Валие, ала той не го стори, защото ценеше верния прислужник и се възхищаваше от тази своя леля, която се подиграваше с целия свят, перчейки се с надутия си съпруг.

Баба ми Паулина се отдаде на обществена благотворителност, за да задуши завистта и злословието, породени от нейното богатство. Бе веща в това, тъй като най-ранното си възпитание бе получила в тази страна, където помощта към нуждаещите се е дълг за всяка състоятелна дама. Колкото по-големи жертви правеха за бедните, посещавайки болници, старчески домове, сиропиталища и бедняшки квартали, толкова повече уважение печелеха тези дами в обществото и точно затова се хвалеха наляво и надясно с милостивите си дела. И обратното — пренебрегването на този дълг предизвикваше толкова осъждащи погледи и укоризнени свещенически проповеди, че дори и Паулина дел Валие не бе способна да понесе чувството за вина и страхът от божие възмездие. И мен обучи в тези акции на състрадателност, но признавам, че всеки път изпитвах неудобство, щом пристигнехме с лъскавата си, препълнена с храна карета в някой беден квартал и двамата лакеи започваха да раздават подаръци на онези дрипави създания, които ни благодаряха с привидно смирение, ала в очите им гореше силна омраза.

На баба ми се наложи да организира образованието ми в домашни условия, тъй като аз изоставях с бягство всички религиозни училища, в които ме записваше. Роднините от семейство Дел Валие многократно я убеждаваха, че пансионът е единственото място, където щях да заприличам на нормален човек; твърдяха, че се нуждая от общуване с други деца, за да превъзмогна болезнената си стеснителност, и от твърдата ръка на монахините, за да се науча на покорство. „Доста си разглезила това момиченце, Паулина, нищо няма да излезе от нея“, казваха и баба ми най-сетне повярва в очевидното. Спях с Карамело до мен в леглото, четях и ядях каквото ми сърце пожелаеше, дните ми се изнизваха във фантазиране, без особен ред, тъй като никой край мен не си правеше труда да ми го наложи — с една дума казано, радвах се на едно доста щастливо детство. Не ми понасяха пансионите с мустакати монахини и рояк униформени девойчета, тъй като ми напомняха за моите тревожни кошмари с деца в черни пижами; не успявах да изтърпя и строгите правила, еднообразния режим и студа в тези колониални манастири. Не помня вече колко пъти все една и съща история се повтаряше от начало до край — Паулина дел Валие ме обличаше от глава до пети в бяло, със заплашителен тон ми изпяваше напътствията си, отнасяше ме почти на ръце и ме поверяваше с всичките ми багажи в ръцете на някоя яка послушница, сетне бегом се изнизваше толкова бързо, колкото теглото й позволяваше, пришпорена от угризения. Това бяха колежи за богаташки дъщери, където властваха подчинението и грозотата, а заветната цел бе да получим някакво образование, колкото да не сме съвсем боси, понеже лъже-фасадата на култура се ценеше на брачния пазар, но това образование не биваше в никакъв случай да е задълбочено, току-виж сме почнали да задаваме въпроси. Ставаше дума за огъване на личната воля в името на общото благо, за изграждане на добри католички, самоотвержени майки и послушни съпруги. Монахините започваха с дисциплиниране на телата ни — извор на суета и на други прегрешения — и не ни позволяваха да се смеем, да тичаме, нито да играем на въздух. Къпехме се веднъж месечно, покрити с дълги ризи, за да не излагаме срамотиите си пред очите на Бог, който бе навсякъде. Те изхождаха от вярването, че възпитание се вкоренява без милост и не пестяха суровост. Втълпяваха ни страх от Бога, от дявола, от всички възрастни, от дългата линия, с която ни удряха през пръстите, от острите камъчета, върху които трябваше да коленичим за разкаяние, от собствените ни мисли и желания, страх от самия страх. Никога не получавахме похвала, да не би да си вирнем носа, ала не жалеха наказанията, предназначени уж да закалят характера ни. Между дебелите зидове оцеляваха някак си моите униформени другарки, които носеха плитките си до болка изопнати и понякога скалпът им започваше да кърви така, както напуканите им от вечния студ ръце. Контрастът с домовете им, където им угаждаха като на принцеси през ваканциите вероятно ги е влудявал. Аз обаче не можех да понеса всичко това. Веднъж, със съучастничеството на градинаря, прескочих оградата и избягах. Не зная как стигнах сама до улицата на Армията Освободителка, където Карамело ме посрещна пощурял от радост, но Паулина дел Валие едва не получи инфаркт, щом ме видя с изкаляна рокля и подути очи. Прекарах няколко месеца у дома, докато под външен натиск баба ми не реши да повтори експеримента. Втория път се спотайвах цяла нощ в храстите на двора с намерение да умра от студ и глад. Представях си лицата на монахините и на семейството ми, когато открият моя труп, и плачех от жал за самата себе си — клетото момиче, мъченица на такава крехка възраст. На другия ден колежът извести Паулина дел Валие за моето изчезване и тя влетя като ураган да иска обяснения. Докато една послушница с пламнало лице ги отвеждаше двамата с Фредерик към кабинета на игуменката, аз се промъкнах от моето прикритие в храстите до каретата, която чакаше на двора, покатерих се, без да ме види кочияшът, и се свих под седалката. С общи усилия Фредерик Уилямс, кочияшът и игуменката успяха да покачат баба ми в колата — не спираше да крещи, че ако не съм се появила, щели да видят те коя е Паулина дел Валие. Когато излязох от убежището си, преди да пристигнем вкъщи, забрави за безутешните си сълзи, хвана ме за врата и ми хвърли един пердах, дето се проточи няколко пресечки. Добре че най-сетне Фредерик смогна да я успокои. Ала дисциплината не беше силната страна на баба ми и при мисълта, че не съм яла от предния ден и съм прекарала нощта на студа под открито небе, тя ме обсипа с целувки и ме заведе да ме почерпи със сладолед. В третия колеж, където се накани да ме записва, веднага ме изгониха, защото в събеседването с директорката я уверих, че съм виждала дявола и че той има зелени копита. Накрая баба ми се призна за победена. Северо дел Валие я убеди, че няма защо да ме подлага на изтезания, тъй като можех и вкъщи да получа нужното образование с частни учители. В детството ми взеха да нахлуват подред английски, френски и немски преподавателки, които една след друга бяха поваляни от замърсената вода в Чили и от безпричинните избухвания на Паулина дел Валие; злочестите жени се завръщаха в родните си страни с хронична диария и с лоши спомени. Образованието ми бе доста нередовно, докато в живота ми не влезе една изключителна чилийска учителка — госпожица Матилде Пинеда, която ме научи на всичко важно, което зная и досега, с изключение на здрав разум, тъй като самата тя бе лишена от такъв. Беше страстна идеалистка, пишеше философски стихове, които така и не успя да публикува, страдаше от нестихваща жажда за знания и притежаваше непримиримост към чуждите слабости, често присъща на силно интелигентните хора. Не търпеше мързела; изразът „не мога“ бе забранен в нейно присъствие. Баба ми я нае, защото се представяше като агностичка, социалистка и привърженичка на правото на глас за жените — три причини, поради които нито едно учебно заведение не я искаше. „Да видим дали ще поразклатите консервативната и патриархална лъже-набожност в това семейство“, изложи й очакванията си Паулина дел Валие, подкрепяна от Фредерик Уилямс и Северо дел Валие, които единствени съзряха дарованието на госпожица Пинеда, тъй като всички останали предричаха, че тя още повече щяла да подхрани чудовището, което вече растяло в мен. Лелите ми я окачествиха като „високомерна неудачница“ и предупредиха баба ми да държи настрана тази жена от долна класа, която искала да се родее с високопоставените особи, за каквито те самите се мислеха. Затова пък Уилямс, най-ожесточеният защитник на класовото разделение, когото съм познавала, не скри симпатиите си към нея. Шест дни в седмицата, без изключение, учителката се явяваше в седем часа сутринта на вратата на бабината ми къща, където я очаквах стегната в бели колосани дрехи, с изрязани нокти и току-що сплетени плитки. Закусвахме в малката трапезария, където се хранехме всеки ден, за разлика от голямата, използвана само при тържествени поводи, обсъждахме важните новини от вестниците, сетне провеждахме няколко часа редовни учебни занятия, а през остатъка от деня обикаляхме музеите или се отбивахме в книжарницата „Златен век“, където купувахме книги или пиехме чай с книжаря дон Педро Тей, посещавахме хора на изкуството, излизахме за наблюдение сред природата, извършвахме химически опити, четяхме приказки, пишехме стихове и поставяхме класически театрални пиеси, в които персонажите бяха фигури, изрязани от картон. Госпожица Пинеда подхвърли на баба ми идеята да основе дамски клуб, с който да се сложи ред в благотворителността и вместо на бедните да се даряват стари дрехи или излишъците от богаташките кухни, да се създаде фонд, управляван като банка, който да отпуска заеми на нуждаещите се жени, за да могат те да захванат малък бизнес — отглеждане на кокошки, шивашко ателие, обществена пералня с няколко корита, превоз на стоки с каруца — с една дума, да им се помогне да излязат от пълната нищета, в която тънеха те и децата им. На мъжете да не се отпускат заеми, каза госпожица Пинеда, защото те щели да ги прахосат за пиене, а и социалните мерки на правителството предвиждали помощи за мъжете, докато никой не се грижел сериозно за жените и децата. „Хората не искат подаръци, а да печелят достойно хляба си“, обясни учителката ми и Паулина дел Валие мигом я разбра и се отдаде на този проект със същия ентусиазъм, с който прегръщаше най-примамливите начинания, осигуряващи й още по-големи печалби. „С едната ръка здраво стискам каквото докопам, а с другата давам — така с един куршум убивам два заека — забавлявам се и умилостивявам небесата“, кикотеше се гръмогласно моята живописна баба. Тя доразви идеята на госпожица Пинеда като не само основа Дамския клуб, който ръководеше с обичайната си деловитост, а финансира и училища, амбулантни здравни консултации и дори организира система за събиране на залежалите, но все още годни за консумация продукти от пазара и от хлебарниците, и разпределянето им в сиропиталища и старчески домове.

Когато Нивеа ни идваше на гости — всеки път бременна и в съпровод на цяла сюрия невръстни деца в ръцете на съответните бавачки, госпожица Матилде Пинеда се отдръпваше от черната дъска и докато прислужничките се заемаха с детския рояк, ние пиехме чай, а те двете се отдаваха на планове за едно по-справедливо и благородно общество. Въпреки че Нивеа не разполагаше с излишно време и средства, тя беше най-младата и най-активна измежду всички дами, членуващи в клуба на баба ми. Понякога посещавахме бившата й учителка, сестра Мария Ескапуларио, която управляваше приют за стари монахини, тъй като й бяха отнели правото да работи като възпитателка — професия, която тя така страстно обичаше, — понеже училищното настоятелство бе решило, че напредничавите й идеи не са препоръчителни за колежанките и че ще нанася по-малко вреда, като се грижи за изветрели старици, вместо да сее бунтарство в девическите умове. Сестра Мария Ескапуларио обитаваше малка килия в една стара паянтова сграда с прекрасна градина и тя винаги ни посрещаше там с благодарност, защото обичаше интелектуалните разговори, а в този приют те бяха невъзможно удоволствие. Носехме й книгите, които тя ни поръчваше и които купувахме от прашните рафтове в книжарницата „Златен век“. Подарявахме й също бисквити или сладкиши за чая, който тя приготвяше на преносим парафинен котлон и сервираше в нащърбени чаши. Зиме стояхме в килията; сестрата сядаше на единствения стол. Нивеа и госпожица Матилде се настаняваха на неудобното легло, а аз присядах на земята, но ако времето беше подходящо, се разхождахме из чудната градина сред вековни дървета, вити жасминови и розови храсти, камелии и всевъзможни други цветя, които растяха в такъв безпорядък, че смесването на аромати ме замайваше. Не изпусках и дума от разговорите им, при все че със сигурност едва ли съм разбирала много нещо от тях, ала никога по-късно в живота си не съм присъствала на толкова разгорещени дискусии. Шушукаха си някакви тайни, превиваха се от смях и говореха за всичко, освен за религия — от уважение към идеите на госпожица Матилде Пинеда, която твърдеше, че Бог е творение на хората, което им помага да държат в подчинение някои от себеподобните им и преди всичко жените. Сестра Мария Ескапуларио и Нивеа бяха католички, но нито едната, нито другата беше фанатично набожна, за разлика от болшинството хора край мен в онези времена. В Съединените щати религията почти не се споменаваше, затова пък в Чили тя присъстваше дори и на масата за хранене. Баба ми и чичо Фредерик ме водеха на църква от време на време, за да ни видят хората, понеже дори Паулина дел Валие с цялата си дързост и състояние не си позволяваше лукса да пропусне служба. Семейството и обществото не биха допуснали това.

— Католичка ли си, бабо? — я питах всеки път, когато отчаяно се опитвах да удължа разходката или четенето на книга и да отложа ходенето на църква.

— Смяташ ли, че в Чили е възможно човек да не е католик? — отвръщаше тя.

— Госпожица Пинеда не ходи на църква.

— И виж докъде е стигнала. С нейния ум можеше да е директор на училище, ако ходеше редовно на църква…

Противно на всички очаквания, Фредерик Уилямс свикна лесно с многолюдното семейство Дел Валие и с Чили. Червата му сигурно бяха от стомана, защото само в неговия корем не се завъдиха паразити от питейната вода и само той беше в състояние да изгълта няколко емпанадас5, без да се раздразни стомахът му. Нито един от познатите чилийци, с изключение на Северо дел Валие и дон Хосе Франсиско Вергара, не говореше английски — като чужд език образованите хора тук говореха френски, въпреки че в пристанищния град Валпараисо живееше многобройна британска колония. Затова на Уилямс не му остана нищо друго освен да научи испански. Госпожица Пинеда се зае да му дава уроци и след няколко месеца той вече можеше, макар и с усилие, да изразява мислите си на един завален, но разбираем испански език, беше в състояние да чете вестници и да общува в клуб „Единство“, където ходеше да играе бридж в компанията на Патрик Егон — американски дипломат, управляващ легацията на своята страна. Баба ми уреди да го приемат в клуба, тактично споменавайки аристократичния му произход, свързан с английския двор, който никой така и не си направи труд да проверява, понеже благородническите титли бяха премахнати още от времето на завоюването на независимостта и освен това достатъчно бе само да го погледне човек, за да повярва в родословието му. По принцип членовете на клуб „Единство“ принадлежаха на „известни семейства“ и бяха „хора с положение“; жените обаче нямаха право да прекрачват прага му. Ако самоличността на Фредерик Уилямс бъдеше разкрита, всеки един от онези достопочтени господа би му обявил дуел, за да измие срама, че е бил направен за посмешище от един бивш калифорнийски иконом, превъплътен в най-изискания, елегантен и начетен член на клуба, най-изкусния играч на бридж и несъмнено, един от най-богатите сред тях.

Уилямс следеше отблизо бизнеса, за да може да съветва баба ми Паулина, и политиката, защото тя бе задължителна тема в светските разговори. Обявяваше се за консерватор, както почти всички в семейството, и изразяваше съжаление, че в Чили не съществува монархия както във Великобритания, защото демокрацията му се струваше простонародна и неефективна система на управление. По време на задължителните неделни обеди в дома на баба ми той спореше с Нивеа и Северо, които бяха единствените либерали в рода. При все че възгледите им се разминаваха, тримата питаеха взаимно уважение и мисля, че тайно се подиграваха на останалите членове на назадничавото семейство Дел Валие. В редките случаи, когато се срещаше с дон Хосе Франсиско Вергара, с когото би могъл да разговаря на английски, Фредерик Уилямс се държеше на почтително разстояние — това беше единственият човек, пред когото изпитваше боязън заради интелектуалното му превъзходство и вероятно единственият, който само за миг би могъл да разкрие предишното му битие на слуга. Предполагам, че мнозина се питаха коя съм аз и защо Паулина ме е осиновила, но пред мен тази тема не се обсъждаше; на семейните неделни обеди се събираха двайсетина братовчеди на различни възрасти и никой нито веднъж не ме попита кои са родителите ми — стигаше им това, че нося тяхната фамилия, за да ме приемат.

За баба ми се оказа по-трудно да свикне с Чили, отколкото за съпруга й, въпреки че нейното име и състояние й отваряха всички врати. Задушаваха я тесногръдието и фалша на това общество, тъгуваше по предишната свобода — неслучайно бе живяла над трийсет години в Калифорния, — но едва отворила за хора вратите на къщата си, тя застана начело на светския живот в Сантяго, защото действаше с класа и с много такт, тъй като й бе известно с колко омраза се гледаше в Чили на богаташите, особено когато те демонстрираха надменност. Сбогува се с лакеите в ливрея, каквито имаше в Сан Франсиско, и се обгради единствено със скромни прислужници, облечени в черни рокли с бели престилки. Сложи край на всякакви изхвърляния с фараоновски пиршества и се ограничи в уреждането на скромни тържества в семеен дух, за да не я обвинят в парвенющина или, не дай си, боже, да й лепнат етикета на новобогаташка — нямаше по-неприятно прозвище от това. Разполагаше, естествено, с великолепни каляски, с прекрасни коне и с частна ложа в Градския театър, даваща й достъп до зала и бюфет, където на отбраните гости сервираха сладолед и шампанско. Независимо от възрастта и от пълнотата си Паулина дел Валие налагаше модата, тъй като беше дошла направо от Европа и се предполагаше, че е на „ти“ с модния стил и тенденции. В това строго и затворено общество тя стана проводник на чуждоземните влияния: бе единствена в средата си, която говореше английски, получаваше книги и списания от Ню Йорк и Париж, поръчваше платове, обувки и шапки направо от Лондон и пушеше на публични места същите египетски цигари като сина си Матиас. Купуваше произведения на изкуството и поднасяше на гостите си невиждани блюда, защото дори и най-високопоставените семейства продължаваха да се хранят като недодяланите капитани от епохата на Конкистата: супи, яхнии, печено, боб и тежки колониални десерти. Първия път, в който баба ми поднесе гъши пастет и плато със сирена асорти, внесени от Франция, само господата, пребивавали в Европа, можаха да хапнат. При миризмата на камамбер и порт-салю6, на една госпожа й се повдигна и трябваше да се изстреля тичешком към банята. В дома на баба ми си даваха среща хора на изкуството и млади писатели, мъже и жени, които представяха творбите си, разбира се, в рамките на обичайното класово деление, тъй като, ако съответното дарование не принадлежеше на бялата раса и не носеше известна фамилия, му трябваше изключителен талант, за да бъде поканено, тъй като в това отношение Паулина не се отличаваше от останалото чилийско знатно общество. В Сантяго интелектуалните вечеринки се провеждаха по кафенета и клубове в присъствието само на мъже, понеже се ширеше разбирането, че призванието на жените е да бъркат супата, а не да пишат поезия, с включването на жени творци в своя салон, баба ми въведе едно доста своеволно новаторство.

Животът ми се промени в къщата на улицата на Армията Освободителка. За пръв път след смъртта на дядо ми Дао Циен изпитвах стабилност, имах дом и постоянно местожителство, нещо подобно на крепост със здрави темели в земята. Превзех цялата тази крепост с взлом и не оставих неизследвано и незавладяно нито едно потайно кътче или ъгълче — не пренебрегнах дори покрива, където прекарвах часове, наблюдавайки гълъбите, нито слугинските помещения, въпреки изричната забрана кракът ми да стъпва там. Къщата заемаше огромна площ и имаше два входа от две различни улици — главният беше откъм улицата на Армията Освободителка, а този за прислугата — откъм гърба. Имаше няколко десетки салони, стаи, градини тераси, тайници, тавани и стълби. Имаше червен, син и златен салон, които се използваха само при тържествени поводи, а животът на семейството протичаше в една прекрасна кристална галерия със саксии от китайски порцелан, папрати и клетки с канарчета. В главната трапезария имаше стенописи в помпейски стил, които се разпростираха върху четирите стени; множество шкафове, където бяха изложени порцеланови и сребърни сервизи; свещник, който ронеше кристални сълзи, и широк прозорец, зад който окото намираше отмора в шадраван от мозайка в испански стил от времето на владичеството на маврите с непрестанно бълбукаща в него вода.

След като баба ми се отказа от опитите да ме изпрати в пансион и моите занимания с госпожица Пинеда добиха редовен характер, аз се почувствах много щастлива. Зададях ли въпрос, тази великолепна учителка, вместо да ми даде отговора, ми показваше как сама да го намеря. Научи ме да слагам ред в мислите си, да изследвам, да чета и да слушам, да търся алтернативни възможности, да решавам стари задачи по нов начин, да влагам логика във всеки спор. Научи ме, на първо място, да не се доверявам слепешката, да се съмнявам и да питам дори тогава, когато истината изглежда необорима, както например в случая с превъзходството на мъжа над жената, или на една социална класа над друга — идеите й бяха новаторски в тази патриархална страна, където индианците изобщо не се споменаваха, а слизането на човек само с едно стъпало надолу в обществената йерархия означаваше заличаването му от колективната памет. Тя беше първата интелектуалка, с която ме срещна животът, с цялата си интелигентност и образованост, Нивеа не можеше да се мери и на малкия пръст на моята учителка, тъй като, въпреки че се отличаваше с интуиция и великодушие и беше изпреварила с половин век своето време, тя никога не се представяше за интелектуалка, нито дори на прочутите вечеринки, организирани от баба ми, където привличаше вниманието със страстните си речи в защита на правото на жените на глас и с богословските си съмнения. Във външността си госпожица Пинеда съчетаваше всичко характерно за чилийската раса: това кръстосване на испански и индиански черти, което ражда ниски жени с широк ханш, чернооки, с тъмни коси, с високи скули и с тежка походка, като че ли стъпалата им са заковани за земята и те с усилие ги отлепват. Умът й беше рядкост за онова време и за жена с нейното социално положение — бе родена в южните райони, в отрудено семейство; баща й бил железничар и от осемте деца единствено тя завършила училище. Беше ученичка и приятелка на дон Педро Тей, собственика на книжарницата „Златен век“. Каталонец с груби обноски, но добродушно сърце, той я насочваше в четивата й и й заемаше или подаряваше книги, тъй като не беше по силите й да си ги купува. Във всяка размяна на мнения, колкото и банална да бе тя — Тей й противоречеше. Веднъж го чух да твърди например, че южноамериканците са гуляйджии — дай им само да прахосват, да се веселят и да лентяйстват, — но достатъчно бе госпожица Пинеда да се съгласи с него, за да вземе той незабавно противоположната страна и да уточни, че поне били по-добри от неговите сънародници, които ходели винаги навъсени и за най-малката дреболия се биели на дуел. При все че вечно споряха, двамата се разбираха отлично. Дон Педро Тей трябва да е бил с поне двайсет години по-възрастен от учителката ми, ала когато заговореха, разликата във възрастта се заличаваше — той се подмладяваше от жар, а тя ставаше по-изискана и по-мъдра.

За десет години Северо и Нивеа дел Валие дадоха на света шест деца и щяха да продължават да се плодят, докато броят на отрочетата им не достигнеше петнайсет. Познавам Нивеа от повече от двайсет години, през които съм я виждала неизменно с бебе в ръце; плодовитостта й би била истинско проклятие, ако тя не обичаше толкова много децата. „Какво ли не бих дала вие да образовате рожбите ми!“ — въздишаше Нивеа при срещите си с госпожица Матилде Пинеда. „Много са, госпожо Нивеа, а Аурора ми е предостатъчна“, отвръщаше моята учителка. Северо бе станал известен адвокат, един от най-младите изтъкнати представители на обществото и именит член на либералната партия. Не бе съгласен с политиката на президента — също либерал — по много въпроси и понеже не скриваше критиките си, не го поканиха да участва в правителството. Особеното му мнение го подтикна да основе след време дисидентска група, която през Гражданската война застана в опозиция, също като Матилде Пинеда и нейният приятел книжар от „Златен век“. Чичо ми имаше по-специално отношение към мен в сравнение с дузините други племенници край него — наричаше ме „осиновена дъщеря“ и ми разказваше как той ми е дал името Дел Валие, но когато го питах дали знае кой е истинският ми баща, ми отвръщаше уклончив: „все едно че съм аз“. Баба ми получаваше главоболие, щом се заговореше на тази тема, а обърнех ли се към Нивеа, тя ме препращаше към Северо. Нямаше излизане от този кръг.

— Бабо, не мога да живея с толкова тайни — казах веднъж на Паулина дел Валие.

— Защо? Децата с трудно детство стават велики личности — отвърна тя.

— Или се побъркват… — подметнах аз.

— В рода Дел Валие не е имало луди за връзване, Аурора — само чудаци като във всяко уважаващо себе си семейство — увери ме тя.

Госпожица Матилде Пинеда се закле, че не знае нищо за родителите ми и добави, че не си струва да се кося за това, защото не било важно откъде идва човек на тази земя, а къде отива, но когато ми преподаваше генетиката на Мендел, призна, че съществуват разумни причини да търсим кои са предците ни. А ако баща ми е бил някакъв луд и се е забавлявал да обезглавява момиченца?

Революцията започна точно в деня, когато влязох в пубертета. Събудих се с нощница, изцапана с нещо като шоколад, затворих се засрамена в банята, за да се измия, и открих, че не става дума за аки, както мислех, а за кръв между краката ми. Хукнах ужасена да съобщя новината на баба ми, но както никога не я открих в царственото й легло — нещо странно за човек като нея, който ставаше обикновено по обяд. Затичах се надолу по стълбите, следвана от Карамело, който лаеше зад мен, нахълтах като подплашен кон в кабинета й и налетях на Северо и Паулина дел Валие — той бе облечен като за път, а тя носеше халат от лилав сатен, който й придаваше вид на епископ по време на страстната седмица.

— Умирам! — извиках и се хвърлих към нея.

— Моментът съвсем не е подходящ — отвърна баба ми сухо.

Вече години наред хората се оплакваха от управлението на страната, а от месеци насам се носеха слухове, че президентът Балмаседа се гласи да стане диктатор, като сложи край на едно петдесет и седем годишно зачитане на конституцията. Тази конституция бе създадена от аристократите с намерението да управляват вечно и даваше широки правомощия на правителството; когато властта се оказа обаче в ръцете на човек с различни идеи, висшите класи възроптаха. Всъщност Балмаседа бе светла личност с модерно мислене и съвсем не управляваше зле. При него образованието бе постигнало невиждан дотогава напредък; бе успял да запази чилийската селитра от чуждите компании, бе открил болници, разгърнал общественото строителство и особено това на железопътни линии, при все че се захващаше с повече неща, отколкото беше в състояние да завърши. Чили се беше утвърдила като всепризната военна и военноморска сила и се славеше като преуспяваща държава с най-стабилната монетна единица в Латинска Америка. Въпреки това аристокрацията не можеше да му прости, че е издигнал средната класа и възнамерява да управлява с нея, а пък духовенството не можеше да понесе отделянето на църквата от държавата, гражданския брак, заместил църковния, и закона, позволяваш в гробищата да се погребват покойници от всички вероизповедания. Преди хората не знаеха как да постъпват с телата на не-католиците, атеистите и самоубийците и много често ги и хвърляха в някое дере или в морето. Заради тези нововъведения жените масово се отдръпнаха от президента. Въпреки че нямаха политическа власт, управляваха в домовете си и упражняваха силно влияние. Средната класа, която Балмаседа бе покровителствал, също му обърна гръб, а той й отвърна с надменност, тъй като бе свикнал да командва и да му се подчиняват като всеки земевладелец по онова време. Семейството му притежаваше необятни земи, цяла провинция с всичките й гари, железопътни линии, села и стотици селяни. Мъжете от неговия род не се славеха като добродушни господари, а като тирани с желязна ръка, които спяха с оръжие под възглавницата и изискваха сляпо покорство от подчинените си. Може би по тази причина той се опита да управлява страната, сякаш тя беше негово собствено имение. Беше висок, снажен и мъжествен, с открито лице и благородна осанка, рожба на романтична любов, отраснал на коня с камшик в едната ръка и с пистолет — в другата. Беше учил в семинарията, но расото не му подхождаше; беше пламенен и суетен. Наричаха го „Рошавия“, защото често менеше прическата си, мустаците и бакенбардите. Хората злословеха по адрес на прекалено елегантните дрехи, които си поръчваше чак от Лондон. Вземаха на подбив високопарните му слова и изявленията за ревностна любов към Чили, мълвяха, че дотолкова се идентифицирал с отечеството, че не можел да си го представи управлявано от друг, и му приписваха думите „моя или ничия!“, когато говорел за родината. Годините, в които бе на власт, го бяха поставили в изолация и накрая той загуби своята уравновесеност и започна да се мята между двете крайности на маниакалността и на депресията. Но дори и сред най-големите си противници той се ползваше с името на добър държавник и на човек с безупречна честност, както повечето чилийски президенти, които, за разлика от тираните в други латиноамерикански страни, напускаха управлението по-бедни, отколкото го поемаха. Гледаше напред в бъдещето, мечтаеше да изгради велика нация, но съдбата му отреди да живее в края на една епоха и в упадъка на една партия, която прекалено дълго бе държала властта. Страната и светът се променяха, а либералният режим се бе корумпирал. Президентите сами определяха своя заместник, а гражданските и военните власти манипулираха изборите — управляващата партия неизменно печелеше благодарение на сполучливо наречената по този начин брутална сила. Гласуваха дори покойниците и разни мъртви души, и то винаги за кандидата, издигнат от управляващата партия, купуваха се избиратели, а тези, които се колебаеха, биваха сплашвани с тояги. Президентът се сблъскваше с безжалостна опозиция от страна на консерваторите, на някои дисидентски групи сред самите либерали, на духовенството в своята съвкупност и на преобладаващата част от пресата. За пръв път двете крайни сили в политическия спектър се обединиха в обща кауза: сваляне на правителството. Всеки ден на Оръжейния площад се събираха демонстранти от опозицията, които конната полиция разпръсваше с побой, а по време на последната обиколка на президента из провинциите войниците му трябваше да го бранят със саби от разгорещените тълпи, които го освиркваха и замеряха със зеленчуци. Посрещаше невъзмутимо тези прояви на недоволство срещу него, сякаш не съзнаваше, че нацията потъва в хаос. Според Северо дел Валие и госпожица Матилде Пинеда осемдесет процента от хората изпитваха омраза към правителството и най-разумното бе президентът да подаде оставка, защото напрежението ставаше непоносимо и всеки момент можеше да изригне като вулкан. Така и стана в онази януарска утрин на 1891 г., когато флотът обяви бунт, а Конгресът свали президента от власт.

— Ще се развихрят страховити репресии лельо — чух да казва Северо дел Валие. — Отивам да се бия на север. Моля ви да закриляте Нивеа и децата, защото един господ знае колко време няма да съм в състояние аз да го сторя.

— Вече загуби единия си крак във войната, Северо, ако загубиш и другия, ще заприличаш на джудже.

— Нямам избор, в Сантяго просто ще ме убият.

— Хайде, без сълзи, не сме в операта.

Ала Северо дел Валие бе по-добре осведомен от леля си, както стана ясно няколко дни след това, когато терорът забушува. В отговор президентът разпусна Конгреса, провъзгласи се за диктатор и назначи някакъв си Хоакин Годой да ръководи репресиите. Той беше садист, който изповядваше вярата, че „богатите трябва да заплатят за богатството си, бедните — за нищетата си, а духовенството трябва да бъде и изтрепано до крак“! Войската остана вярна на правителството и първоначалните политически размирици прераснаха в ужасяваща гражданска война, когато се сблъскаха двете противоположни направления във въоръжените сили. С решаващата подкрепа на военнокомандващите Годой пристъпи към арести и хвърляне в затвора на опозиционерите от Конгреса. Бяха потъпкани гражданските права и неприкосновеността на домовете, изтезанията се превърнаха в ежедневие, а в това време президентът се оттегли в двореца си, отвратен от тези методи, но убеден, че не съществуват други способни да разгромят политическите му врагове. „Не искам и да знам какви средства се използват“ повтаряше той. На улицата, където се намираше книжарницата „Златен век“ бе невъзможно нощем да се спи, а денем да се минава заради виковете на изтезаваните. Разбира се, всичко това се пазеше в тайна от детските уши, ала аз се осведомявах за всичко, тъй като познавах и най-малките цепнатини в къщата и се забавлявах да подслушвам разговорите на възрастните, понеже и без това нямаше какво друго особено да се прави през всичките онези месеци. Докато навън вилнееше войната, ние живеехме в луксозно отшелничество. Баба Паулина даде подслон на Нивеа и цялата сюрия дечурлига, кърмачки и бавачки, и залости портата с дебели греди, уверена, че никой няма да дръзне да нападне дама с нейното положение, омъжена за британски гражданин. За всеки случай Фредерик Уилямс забучи английското знаме на покрива и грижливо смаза оръжието си.

Северо дел Валие тръгна на бой точно навреме, защото на другия ден нахлуха в дома му и ако го бяха заварили, щеше да се озове в килиите на политическата полиция, където изтезаваха еднакво бедни и богати. Както и съпруга си, Нивеа бе първоначално поддръжник на либералното правителство, ала се бе превърнала в ожесточен опозиционер, когато президентът с измама се опита да наложи свой заместник и да смаже Конгреса. През месеците на Революцията, докато носеше в утробата си двама близнаци и се грижеше за шест деца, тя намери време и дух да работи за опозицията по начин, който можеше да й струва живота, ако я бяха заловили. Вършеше това скришом от баба ми Паулина, която беше издала категорична заповед да се спотайваме, за да не привличаме вниманието на властите, но с пълното знание на Уилямс. Госпожица Матилде Пинеда беше на абсолютно противоположни позиции с Фредерик Уилямс, понеже беше толкова убедена социалистка, колкото той бе заклет монархист, но ненавистта към правителството ги свързваше. В една от задните стаи, където баба ми никога не влизаше, оборудваха малка печатница с помощта на дон Педро Тей, където печатаха революционни пасквили и памфлети, а госпожица Матилде Пинеда ги отнасяше скрити под наметалото си и ги носеше от врата на врата. Заклеха ме на никого дума да не казвам за това, което ставаше в стаята, и аз ги послушах, защото в тази тайна съзрях очарователна игра, при все че не се догаждах за опасността, надвиснала над семейството ни. В края на войната разбрах, че тази опасност бе реална, защото въпреки положението на Паулина дел Валие никой не бе застрахован от дългата ръка на политическата полиция. Домът на баба ми не бе недосегаем, както смятахме, и обстоятелството, че бе заможна вдовица с връзки и знатна фамилия, не би я спасило от обиск и дори от затвор. В наша полза работеше хаосът през онези месеци и фактът, че по-голямата част от населението се бе обърнала срещу правителството, правеше невъзможна задачата да се контролират всички. Дори сред полицейските среди имаше защитници на революцията, които помагаха на застрашените от арест да избягат. Навсякъде, където госпожица Пинеда похлопаше с поредния памфлет, я посрещаха с отворени обятия.

Както никога досега Северо и роднините му бяха на една и съща страна, защото в конфликта консерваторите се обединиха с една част от либералите.

Останалите членове на фамилията Дел Валие се оттеглиха в именията си далеч от Сантяго, а младите мъже от рода отидоха да воюват на север, където бе сформиран контингент от доброволци, подкрепяни от въстаналия флот. Вярната на правителството войска възнамеряваше за броени дни да срази цивилните бунтовници и за миг не си представи съпротивата, с която й предстоеше да се сблъска. Ескадрата и революционерите се отправиха на север с намерението да завладеят селитрените находища, които бяха най-доходоносният отрасъл на страната и където бяха струпани полкове на редовната войска. В първия сериозен сблъсък завоюваха победа правителствените войски и след битката ранените и пленените бяха подложени на избиване по същия начин, както десет години преди това по време на Тихоокеанската война. Зверското изтребление така възпламени духа на революционерите, че когато враждуващите страни отново се срещнаха, те завоюваха смазваща победа.

Сега настана техният ред да колят и бесят противника. В края на март конгресистите, както наричаха бунтовниците, контролираха пет северни провинции и бяха съставили Хунта, а на юг президентът Балмаседа губеше привърженици с всяка изминала минута. Останалите му верни части на север бяха изтеглени на юг, за да подкрепят войската там. Петнайсет хиляди войници прекосиха Андите, влязоха в Боливия, сетне в Аржентина и накрая отново прехвърлиха планината, за да пристигнат в Сантяго. Влязоха в столицата пребити от умора, брадясали и дрипави; бяха извървели хиляди километри сред безмилостна природа, пресичайки долини и изкачвайки върхове в адски пек и вечни ледове, присъединявайки към редиците си по пътя лами и викуни7 от високите плата, тикви и щитоносци8 от пампата и птици от извисените в небесата върхове. Бяха посрещнати като герои. Подобен подвиг не бе се повтарял от далечните и жестоки времена на испанските конквистадори. Ала далеч не всички участваха в посрещането, защото опозицията бе нараснала като неудържима лавина. Нашият дом си остана със спуснати кепенци и баба ми се разпореди никой да не си показва носа на улицата, но аз не можех да сдържа любопитството си и се покатерих на прозореца да видя маршируващите войници.

Арестите, грабежите, изтезанията и обиските държаха опозиционерите на тръни. Семействата бяха разделени, страхът владееше всички. Войската организираше хайки за набиране на войници — пристигаха изневиделица на погребения, сватби, по поля и фабрики, арестуваха мъжете, способни да носят оръжие, и насила ги отвеждаха. Земеделието и промишлеността бяха парализирани заради липса на работна ръка. Неограничената власт на военните стана непоносима и президентът разбра, че трябва да я пресече, но когато най-сетне се реши на това, бе късно, войниците се бяха самозабравили и съществуваше опасност да го свалят от власт и да наложат военна диктатура, хиляди пъти по-ужасна от репресиите на политическата полиция на Годой. „Няма нищо по-опасно от ненаказуемата власт“, предупреждаваше ни Нивеа. Запитах госпожица Матилде Пинеда по какво се различаваха правителствените поборници и революционерите и отговорът и бе, че както едните, така и другите се борят за законност. На същия въпрос баба ми отговори, че няма разлика, защото всички били негодници от един дол дренки.

Терорът похлопа и на нашата врата, когато палачите арестуваха дон Педро Тей и го отведоха в зловещите килии на Годой. Подозираха с право, че е замесен в разпространяването на антиправителствените политически памфлети, които като по чудо проникваха навсякъде. Бе една юнска нощ, от онези, в които небето като че ли се е продънило и не спира да вали досаден дъжд, съпроводен с вероломен вятър. Ние вечеряхме в трапезарията за всеки ден, когато вратата внезапно се отвори и без всякакво предизвестие вътре се втурна госпожица Матилде Пинеда — беше премряла от страх, пребледняла като мъртвец и с подгизнала пелерина.

— Какво има? — попита баба ми, раздразнена от непочтителното нахлуване на учителката.

Госпожица Пинеда изстреля в упор, че ония кучи синове на Годой нахълтали в книжарницата „Златен век“, нанесли побой на намиращите се там и откарали дон Педро Тей в закрита кола. Баба ми застина с вилица във въздуха, очаквайки още нещо, което да оправдае скандалната поява на жената — почти не познаваше господин Тей и не проумяваше защо новината е толкова спешна. Нямаше ни най-малка представа, че книжарят се промъкваше всеки ден в дома й през задната врата и печаташе революционните си памфлети на машина, скрита под нейния покрив. Затова пък Нивеа, Уилямс и госпожица Пинеда мигом се досетиха за последствията от скорошните признания на клетия Тей, тъй като рано или късно щяха със сила да му ги изтръгнат, понеже методите на Годой не оставяха и капка съмнение за това. Видях ги да си разменят отчаяни погледи и при все че не осъзнавах значимостта на случващото се, се досетих за причината.

— Заради машината в задната стаичка ли е всичко това? — попитах.

— Каква машина? — възкликна баба ми.

— Никаква — отвърнах, спомнила си за тайното споразумение, ала Паулина дел Валие не ме остави да довърша, сграбчи ме за ухото и ме разтърси с необичайно за нея настървение.

— Попитах те каква машина, сополиво дяволско изчадие! — изкрещя ми тя.

— Оставете детето, Паулина. То няма нищо общо с това. Става дума за една печатарска машина… — рече Фредерик Уилямс.

— Печатарска машина? Тук, в моя дом? — изрева баба ми.

— Боя се, че да, лельо — промълви Нивеа.

— Проклятие! Какви ще ги сърбаме сега! — „матриархът“ се свлече на стола, хванала главата си между двете ръце, мърморейки, че собственото й семейство я е предало, че щели сме да заплатим за такова невиждано безразсъдство, че сме били кръгли глупаци, че била приела Нивеа с отворени обятия, а вижте как й се отплащала тя, и не знаел ли Фредерик, че това можело да ни струва главите, това тук не било нито Англия, нито Калифорния, кога щял да се научи най-сетне как стоят нещата в Чили, и че не искала никога повече в живота си да види госпожица Пинеда и й забранявала да стъпва в дома й и да разговаря с внучката й.

Фредерик Уилямс заръча да приготвят кола и оповести, че отива „да реши проблема“, което не само че не успокои баба ми, но още повече увеличи страховете й. Госпожица Матилде Пинеда ми направи знак за сбогом, излезе и аз я видях отново едва много години по-късно. Уилямс се отправи тутакси към американската легация, където пожелал да разговаря с господин Патрик Егон, негов приятел и партньор на бридж, който в този момент седял начело на официален банкет в присъствието на други представители на дипломатическия корпус. Егон подкрепяше правителството, но същевременно беше убеден демократ, както почти всички янки, и изпитваше отвращение към методите на Годой. Изслушал това, което Фредерик Уилямс му разкрил на четири очи, и без отлагане пристъпил към действие, уреждайки си среща с министъра на вътрешните работи, който го приел същата вечер, ала му обяснил, че не било в правомощията му да се застъпва за затворника. Все пак издействал среща с президента в ранните часове на другия ден. Това бе най-дългата нощ в дома на баба ми. Никой не си легна. Аз прекарах времето свита с Карамело на едно кресло в преддверието, където се суетяха прислугата с куфари и вързопи, бавачките и кърмачките с децата на Нивеа, заспали в ръцете им, готвачките с кошници с храни. Дори един кафез с любимите птички на баба ми бе натоварен в колите. Уилямс заедно с градинаря, който беше доверен човек, разглобиха печатарската машина, заровиха частите в третия двор и изгориха всички разобличаващи книжа. Призори двете семейни колесници и четирима въоръжени прислужници на коне ни чакаха, готови да ни изведат от Сантяго. Останалата част от прислугата бе потърсила убежище в най-близката църква, откъдето други коли щяха да ги вземат малко по-късно. Фредерик Уилямс не пожела да ни придружи.

— Виновен съм за случилото се и ще остана да браня къщата — каза.

— Животът ви с много по-ценен от тази къща и всичките ми притежания, моля ви, елате с нас — умоляваше го Паулина дел Валие.

— Не ще дръзнат да ме докоснат, британски гражданин съм.

— Не ставайте смешен, Фредерик, повярвайте, никой не е в безопасност в тези времена.

Ала нищо не успя да го убеди. Лепна няколко целувки на бузата ми, дълго държа ръцете на баба ми в своите и се сбогува с Нивеа, която дишаше като рак на сухо — така и не разбрах дали от страх, или чисто и просто от бременността. Потеглихме, когато слънцето свенливо огряваше заснежените планински върхове, дъждът бе престанал, а небето се очертаваше чисто, но духаше студен вятър, който проникваше между цепките на колите. Баба ми здраво ме държеше в скута си, увита в наметката от лисичи кожи — същата, чиито опашки Карамело бе разнищил в изблик на сладострастие. Стиснала устни от гняв и страх, тя не бе забравила за кошниците със закуски и едва излезли от Сантяго и упътили се на юг, ги отвори, за да открие угощението с печени пилета, твърдо сварени яйца, баници, сирена, погачи, вино и бадемово мляко, на което щеше да се отдаде през остатъка от пътя.

Роднините Дел Валие, които се бяха укрили на село със започването на януарския бунт, ни посрещнаха очаровани, защото идвахме да прекъснем седеммесечното им неизлечимо отегчение и носехме новини. Те бяха лоши, ала без тях беше още по-зле. Събрах се отново с братовчедите си и онези дни, така напрегнати за възрастните, бяха прекрасна ваканция за нас, децата. Пиехме до насита току-що издоено мляко, тъпчехме се с прясно сирене и консерви, приготвени през лятото, яздехме на коне, джапахме в разкаляната пръст под дъжда, играехме в оборите и из таванските помещения, поставяхме театрални пиеси и създадохме един доста окаян хор, тъй като всички до един бяхме лишени от музикални заложби. До къщата се стигаше по път с високи тополи от двете страни, който се виеше в пустееща равнина, където едва се забелязваха следи от рало, а конските пасбища имаха вид на запуснати. От време на време се виждаха редици изсъхнали и проядени от болест пръчки, които според баба ми представляваха лозя. Попаднехме ли на селянин по пътя, той сваляше сламената си шапка и забил поглед в земята поздравяваше господарите, наричаше ни „ваша милост“. Баба ми пристигна изморена и в лошо настроение на село, но само след няколко дни се въоръжи с един чадър и заедно с Карамело подире й обходи околността с голямо любопитство. Видях я да разглежда внимателно извитите стебла на лозниците и да взима мостри от пръстта, които прибираше в тайнствени торбички. Къщата имаше формата на буквата „П“ и беше строена от кирпич и печени тухли. Имаше тромав и солиден вид, бе лишена от всякакво изящество, но пропита с очарованието на стени, които бяха свидетели на дългогодишна история. Лете тук беше истински рай от натежали от сладък плод дървета, многоцветно ухание, кръшни птичи трели и усърдно жужене на пчели, ала зиме, под студения дъжд и схлупеното небе, къщата заприличваше на стара мърморана. Денят започваше в ранни зори и завършваше по залез-слънце, когато се прибирахме в огромните и зле осветени от свещи и газени лампи стаи. Беше студено, ала ние се нареждахме около кръгли маси, покрити с грубо платно, под които слагаха мангали, за да се топлят краката ни. Пиехме червено вино, кипнато със захар, портокалови кори и канела, тъй като само така можехме да го погълнем. Чичовците дел Валие произвеждаха това кисело вино за домашна консумация, но баба ми твърдеше, че не е направено за човешко гърло, а за бояджийски цели. Всяко уважаващо себе си имение отглеждаше лозя и произвеждаше собствено вино — кое хубаво, кое не, но нашето бе необикновено тръпчиво. По резбованите тавани паяците заплитаха нежните си дантели, а плъховете се гонеха с леко сърце, защото домашните котки не смогваха да се изкатерят толкова нависоко. Варосаните или боядисани в индиговосиньо стени бяха голи, но отвсякъде надничаха релефни изображения на светци и разпятия. При входната врата се мъдреше фигура с глава, ръце и крака от дърво, с очи — от синьо стъкло и с човешка коса, която изобразяваше Дева Мария и я държахме винаги украсена със свежи цветя и запалено кандило, пред което се кръстехме всеки път — нито влизахме, нито излизахме, без да се поклоним на Мадоната. Веднъж седмично й сменяха дрехите — имаше цял шкаф, пълен с одежди от Ренесанса, а за процесиите я гиздеха с накити и с избеляла от годините хермелинова наметка. Хранехме се по четири пъти на ден с продължителен ритуал, след който, едва свършил, идваше време за следващия, така че баба ми ставаше от масата само за спане и когато настъпваше часът за молитва. В седем сутрин се събирахме за служба и причастие при отец Теодоро Риеско — доста възрастен свещеник, който живееше при чичовците ми и когото Бог бе дарил с толерантност. Не съществуваше непростим грях за него, с изключение на предателството на Юда. Според този свещеник дори ужасният Годой можеше да намери утеха в божията милост. „Това е недопустимо, отче, ако има прошка за Годой, предпочитам да горя в ада с все Юда и всичките ми деца“, възмущаваше се Нивеа. След залез-слънце семейството, заедно с децата, прислугата и селяните от имението отново се събирахме за молитва. Вървяхме в колона, понесли запалена свещ в ръка, към селския параклис, разположен в южния край на къщата. Привързах се към тези ежедневни ритуали, които отброяваха дните, сезоните и човешкия живот. Забавлявах се да подреждам цветята при олтара и да почиствам златните купи. Свещените слова се превръщаха в поезия:

Мисля, че коравото сърце на баба ми се смекчи някак си, защото след този престой на село тя се доближи до религията, започна да ходи на църква с желание, а не единствено, за да я видят хората, престана да проклина духовенството, както го правеше преди по навик, и щом се завърнахме в Сантяго, заръча да построят красив параклис с цветни стъклописи в дома й на улицата на Армията Освободителка, където се молеше по свой начин. Католическата вяра не й беше угодна и затова я нагаждаше по себе си. След вечерната молитва се връщахме със свещите в големия салон и пиехме кафе с мляко, а жените плетяха или бродираха, докато ние, децата, вцепенени от ужас, слушахме разказите за духове, които чичовците ни разправяха. Най-много се плашехме от имбунче — зло създание от индианската митология. Говореше се, че индианците крадели новородени деца, за да ги превръщат в имбунче. Зашивали клепачите и ануса им, отглеждали ги в пещери, хранели ги с кръв, чупели им краката, извивали им главата назад и им зашивали едната ръка под кожата на гърба — така придобивали различни свръхестествени способности. От страх да не послужим за храна на някое имбунче, не показвахме носа си навън след залез-слънце, а някои, включително и аз спяхме, пъхнали глави под одеялото, измъчвани от страховити кошмари. „Колко си суеверна, Аурора! Имбунче не съществуват. Мислиш ли, че има дете, способно да издържи на такива мъчения?“, опитваше се да ме вразуми баба ми, но никакви доводи не бяха в състояние да накарат зъбите ми да престанат да тракат.

Понеже животът й преминаваше в непрекъснато състояние на бременност, Нивеа не си водеше сметки и изчисляваше наближаването на всяко раждане по това колко често й се налагаше да ходи по нужда. Когато две нощи подред става по тринайсет пъти, на закуска обяви, че е време да потърсят лекар, и наистина, контракциите започнаха още същия ден. Не се намираха доктори по тези места и затова някой подметка да повикат бабата акушерка от най-близкото село, която се оказа живописна стрина, индианка от племето мапуче, чиято възраст никой не би могъл да определи. Тъмнокафява от глава до пети — кожата, плитките и дори дрехите й, багрени в растителни бои, бяха в кафеникави тонове. Пристигна на кон, загърната в наметало, прикрепено на гърдите й с внушителна сребърна брошка, изработена от старинни колониални монети, и донесе цяла торба с треви, масла и лековити сиропи. Лелите се стъписаха, понеже бабата акушерка имаше вид на току-що пръкнала се от дебрите на Араукания, ала Нивеа я посрещна без признаци на безпокойство; изпитанието не я плашеше, тъй като вече шест пъти го бе преодолявала. Индианката говореше слабо испански, но изглежда, че владееше занаята си, и щом си свали наметката, видяхме, че е спретната. По традиция в стаята на родилката не влизаха незаченали жени и затова младите жени и децата се оттеглиха в другия край на къщата, а мъжете се събраха в залата за билярд на игри, напитки и цигари. Отведоха Нивеа в най-хубавата стая, съпроводена от индианката и от няколко възрастни жени от фамилията, които се редуваха да се молят и помагат. Сложиха да се варят две черни кокошки за подхранващ бульон и родилката преди и след раждането, кипнаха отвари с треви против затруднено дишане и сърдечна умора. Любопитството надделя над бабините заплахи, че ще ме напердаши, ако ме пипне да обикалям около Нивеа, и аз се измъкнах от отдалечените стаи и отидох да шпионирам. Видях прислужници да носят бели кърпи и легени с топла вода, а също и масло от лайка за масажиране на корема, одеяла и въглища за мангалите, защото нямаше нищо по-страшно от вкочанясал корем и простуда по време на раждане. Чувах неспирния шум от разговори и смехове. Не можеше да се каже, че от другата страна на вратата цари болка и страдание — напротив, звучеше като празнична женска веселба. Тъй като нищо не виждах от скривалището си и призрачният сумрак на коридорите караше косата ми да настръхва, скоро се отегчих и отидох да играя с братовчедите си, но вечерта, когато семейството се събра в параклиса, отново се приближих към стаята на родилката. Гласовете бяха утихнали и ясно се чуваха стенанията на измъчената Нивеа, тихо нашепваните молитви и барабаненето на дъжда по покрива. Спотайвах се в една чупка на коридора, разтреперана от страх, че индианците ще дойдат да отмъкнат бебето на Нивеа… ами ако бабата акушерка бе от онези вещици, които превръщаха новородени в имбунче? Как не бе хрумнала тази ужасяваща възможност на Нивеа? Тъкмо се канех бегом да се върна в параклиса, на светло и сред хора, когато една от жените излезе да донесе нещо, остави вратата открехната и аз успях да надзърна в стаята. Никой не ме видя, понеже коридорът бе тъмен, затова пък в стаята щедро пръскаха светлина два лоени светилника и поставени на много места свещи. Три мангала в ъглите поддържаха тази стая много по-топла от другите, а тенджера с врящи евкалиптови листа насищаше въздуха със свежо горско ухание. Облечена в къса риза, елек и дебели вълнени чорапи, Нивеа клечеше върху едно одеяло, вкопчена с ръце в две дебели въжета, захванати за гредите на тавана; откъм гърба я придържаше акушерката, която си мънкаше под носа думи на някакъв друг език. Изпъкналият и нашарен със сини вени корем на родилката изглеждаше ужасно на мъждукащата светлина на свещите, сякаш не беше част от тялото й и не принадлежеше на човешко същество. Нивеа се напъваше, обляна в пот, със сплъстена на челото коса, със затворени очи, потънали в лилави кръгове и с подпухнали устни. Една от лелите ми се молеше на колене пред масичка с малка статуя на Свети Роман — покровител на родилките, понеже единствен между светците не бе дошъл както си му е редът и като повечето хора на този свят, а се наложило да го извадят, след като разрязали корема на майка му. Друга моя леля седеше до индианката с леген с топла вода и с купчина чисти кърпи до себе си. Последва кратка пауза, в която Нивеа си пое дъх, а бабата акушерка застана отпред и взе да й разтрива корема с едрите си ръце, сякаш наместваше бебето вътре. Изведнъж струя кървава течност напои одеялото. Акушерката попи кръвта с кърпа, която мигом подгизна, сетне с друга и с още една. „Боже, благослови. Боже, благослови, Боже, благослови“, чух, че изрича индианката на испански. Нивеа се хвана здраво за въжетата и се напъна с такава сила, че жилите на врата й и вените на челото като че ли всеки момент щяха да се пръснат. Глухо ръмжене излезе от устите й и тогава нещо се показа между краката й, нещо, което бабата нежно пое и задържа за миг, докато Нивеа си пое дъх, напъна се отново и детето излезе цялото. Помислих си, че ще припадна от ужас и отвращение и отстъпих, олюлявайки се по дългия и зловещ коридор.

Един час по-късно, докато прислужничките прибираха мръсните кърпи и всичко останало от раждането, за да го изгорят — смяташе се, че така се предотвратяват кръвоизливи, — а акушерката увиваше плацентата и пъпната връв, за да ги зарови под една смокиня, според обичая по тези места, останалите членове на семейството се събраха в салона край отец Теодоро Риеско, за да въздадат благодарност Богу за раждането на две мъжки отрочета близначета, които с чест щели да носят името дел Валие, както пророкува свещеникът. Две лели държаха новородените в ръце, бебетата бяха хубаво увити във вълнени пелени, с плетени шапчици на главичките, а всички от семейството се изреждаха един след друг, целуваха ги по челцата и изричаха „Бог до го пази“ срещу неволни уроки. Аз не можах да поздравя новопоявилите се братовчеди като всички останали, защото ми приличаха на противни грозни червеи, а споменът за синкавия корем на Нивеа, изхвърлящ ги като кърваво кълбо, щеше още дълго да ме мъчи.

През втората седмица на август Фредерик Уилямс дойде да ни вземе. Беше както винаги безупречно елегантен и напълно спокоен, като че ли опасността от попадане в ръцете на политическата полиция бе само наша колективна халюцинация. Баба ми посрещна съпруга си като млада невеста със светнали очи и поруменели от вълнение бузи; протегна му ръцете си и той ги целуна с нещо повече от уважение. За пръв път проумях, че тази необикновена двойка бе свързана с чувства, които доста наподобяваха обич. По онова време тя ще да е била на около шейсет и пет години — възраст, на която другите жени бяха сломени от няколко последователни траура и от несгодите на земното съществуване, ала Паулина дел Валие изглеждаше несразима. Боядисваше си косата, за разлика от всички дами в нейния кръг, за които това бе недопустимо, изкуствено придаваше обем на кока си, въпреки пълнотата си се обличаше с обичайната си суетност и се гримираше толкова изкусно, че никой не се съмняваше в естествената руменина на страните й, нито в лъскавината на нейните мигли. Фредерик Уилямс беше видимо по-млад и по всичко личеше, че жените го намират за привлекателен, защото в негово присъствие оживено вееха ветрила и изпускаха носни кърпички. Нито веднъж обаче не го видях да отвръща на тези задявки и по всяко време изглеждаше напълно предан на своята съпруга. Много пъти съм се питала дали връзката между Фредерик Уилямс и Паулина дел Валие бе просто една изгодна сделка, дали бе така платоническа, както се предполагаше, или съществуваше истинско привличане между тях. Дали са се обичали? Никой не ще узнае това, защото той и дума не обелва на тази тема, а баба ми, която накрая споделяше с мен най-съкровени неща, отнесе отговора на този въпрос в отвъдното.

От чичо Фредерик разбрахме, че с личната намеса на президента бяха освободили Педро Тей преди Годой да успее да изтръгне признания от него, така че нищо не ни спираше да се върнем у дома в Сантяго, защото името на семейството ни всъщност никога не бе влизало в полицейските списъци. Девет години по-късно, когато баба Паулина почина и аз отново се срещнах с госпожица Пинеда и дон Педро Тей, научих повече подробности около случилото се, които добрият Фредерик Уилямс ни бе спестил. След като нахълтали в книжарницата, пребили служителите, струпали стотици книги на клада и ги подпалили, отвели книжаря каталонец в зловещите казарми и го подложили на обичайната процедура. В края на мъченията Тей изпаднал в несвяст, но нищо не разкрил, тогава изсипали отгоре му кофа с вода и изпражнения, завързали го за един стол и го държали така през цялата нощ. На другия ден, тъкмо го повели отново към палачите, пристигнал американският пълномощен министър Патрик Егон с един президентски адютант и изискал затворникът да бъде освободен. Пуснали го да си върви, след като го предупредили, че кажел ли и една дума за преживяното през онази нощ, щели да го разстрелят. Докато го водели към колата на пълномощния министър, където го очаквали Фредерик Уилямс и един лекар, от него се стичали кръв и лайна. Откарали го в легацията на Съединените щати, където му дали убежище. Един месец след това правителството паднало и дон Педро Тей напуснал легацията, за да отстъпи място на семейството на сваления президент, който също потърсил закрила под американски флаг. Книжарят се чувствал няколко месеца като развалина, докато най-сетне раните от камшиците зараснали, костите на раменете му възвърнали гъвкавостта си и той успял да възстанови книжната си търговия. Понесените зверства не го уплашили — и през ум не му минало да се завърне в Каталония — и продължил да е в опозиция, независимо от характера на поредното правителство. Когато години по-късно му благодарих за ужасните мъки, които бе понесъл, за да запази семейството ни, той отвърна, че не го бил направил за нас, а заради госпожица Матилде Пинеда.

Баба Паулина искаше да останем на село до края на революцията, ала Фредерик Уилямс я убеди, че конфликтът можеше да се проточи с години и че не биваше да изоставяме положението си в Сантяго; истината бе, че имението с покорните селяни, безкрайни сиести и пълни с фъшкии и мухи обори му изглеждаше по-страшно и от най-страшната килия за изтезание.

— Гражданската война в Съединените щати трая четири години и тук може да се проточи толкова — каза той.

— Четири години? Дотогава няма да остане жив чилиец. Племенникът ми Северо твърди, че за толкова малко месеци почти десет хиляди са загинали в бой, а още хиляда са падналите в засада — възрази баба ми.

Нивеа пожела да се върне с нас в Сантяго, въпреки че още не се бе възстановила напълно след изтощителното двойно раждане. Настояваше толкова упорито, че накрая баба ми отстъпи. В началото тя не говореше на Нивеа заради печатарската машина, ала щом на бял свят се появиха близнаците, бързо й прости. И така, скоро се отправихме на път към столицата с всички багажлъци, с които няколко седмици преди това бяхме пристигнали тук и с още две новородени близначета отгоре, но без птичките, които бяха издъхнали от страх по пътя. Носехме неизброими кошници с храна и една стомна със специална напитка против малокръвие за Нивеа — противна смес от старо вино и кръв от прясно заклано малаче. Вече няколко месеца Нивеа нямаше известия от мъжа си и в един момент на слабост сподели, че вече започвала да се тревожи. Не се съмняваше, че Северо дел Валие ще се върне жив и здрав от войната, понеже имаше някакво вътрешно прозрение за собствената си съдба. Така както винаги бе знаела, че ще стане негова съпруга дори когато й бе съобщил, че се е оженил за друга жена в Сан Франсиско, бе сигурна, че ще загинат заедно при катастрофа. Много пъти съм я чувала да го казва на всички от семейството. Страхуваше се да остане на село, защото там мъжът й по-трудно можеше да се свърже с нея, понеже покрай неуредиците на войната пощата се губеше и това важеше особено за селските райони.

Откак започнала любовта й със Северо и излязла наяве необичайната й плодовитост, Нивеа разбрала, че ако се подчинява на обичайните правила за благоприличие и се затваря вкъщи с всяка бременност и раждане, би се обрекла на затвор до края на дните си и тогава решила да не обвива в тайнственост майчинството си и точно така, както излагаше на показ изпъкналия си корем, подобно на безочлива селяндурка за ужас на отбраното общество, раждаше без превземки, оттегляйки се в тридневно, вместо четирийсетдневно усамотение, както препоръчваше лекарят, и не спираше да ходи навсякъде, дори и на суфражистките митинги, съпровождана от свита невръстни дечица и бавачки. Тези последните бяха млади девойки от село, които веднъж наети, бяха обречени да слугуват цял живот, освен ако не забременееха или не се омъжеха, но това се случваше много рядко. Тези предани девици разцъфваха, прецъфтяваха и умираха в дома, спяха в мръсни стаи без прозорци и се хранеха с остатъците от господарската трапеза; обожаваха рожбите, които поверяваха на грижите им, особено ако бяха мъжки, а когато женската челяд в семейството се задомяваше, те тръгваха с нея като част от зестрата, за да продължат службата при следващото поколение. Във времена, когато всичко свързано с майчинството се криеше в тайна, съжителството с Нивеа ме посвети още на единайсетгодишна възраст във въпроси, по които всяко друго момиче от моята среда се намираше в пълно неведение. На село, когато животните се чифтосваха или раждаха, нас, момичетата, ни затваряха вкъщи със залостени кепенци, защото се изхождаше от вярването, че тези дейности нараняват крехките ни души и посяват развратни мисли в главите ни. Имаха право, тъй като в чифлика на братовчедите ми неволно бях станала свидетел на една сладострастна сцена, в която буен жребец бе яхнал една кобила, и споменът за тази гледка още запалва пожар в кръвта ми. Днес, вече в 1910 година, когато разликата от двайсет години във възрастта между мен и Нивеа вече се е стопила и тя ми е не толкова леля, колкото приятелка, зная, че ражданията никога не са били каквато и да е пречка за нея бременна или не, тя без свян палувала с мъжа си. В един такъв поверителен разговор я запитах защо има толкова много деца — петнайсет, от които единайсет живи — и тя ми обясни, че не могла да го предотврати, нито една от уж доказаните хитрости на френските матрони не била проработила. От пълно физическо изхабяване я беше спасило неизчерпаемото й здраве и това, че нищо не си слагаше на сърце и не се оплиташе в сантименталности. За отглеждане на рожбите си прилагаше същия метод както при изпълнение на домакинските обязаности — възлагаше ги на друг. Едва-що родила, си пристягаше гърдите с превръзки и поверяваше детето на кърмачка; в къщата й те бяха толкова, колкото и децата. Лекотата, с която раждаше, доброто й здраве и отбиването на децата бяха спасили интимната й връзка със Северо — от пръв поглед се забелязваше страстната обич, която ги свързваше. Разказвала ми е, че забранените книги, които тя прилежно изучила в библиотеката на вуйчо си, й покачали невероятните възможности на любовта, някои от които съвсем спокойни, предназначени за любовници с ограничени акробатически способности, какъвто бе техният случай — той — заради крака си, а тя — заради изпъкналия си корем през бременностите. Нямам представа кои са любимите им пози, но си мисля, че и досега най-сладостни си остават вероятно моментите, когато се забавляват на тъмно, без никакъв шум, сякаш в стаята седи монахиня, раздвоена между полудрямката с привкус на шоколад и валериан и желанието да прегреши.

Вестите, свързани с революцията, минаваха през строгата цензура на правителството, но въпреки това всичко ставаше публично достояние още преди да се е случило. Узнахме за заговора от един от по-големите ни братовчеди, който тайно се промъкна вкъщи, придружен от някакъв селянин от имението, който беше едновременно прислужник и телохранител. След вечеря той се затвори задълго в кабинета с Фредерик Уилямс и баба ми, докато в един ъгъл аз се преструвах, че чета, без да изпускам и думичка от разговора им. Братовчед ми бе русоляв и напет момък с къдрици и очи като на момиче; бе буен и приветлив. Отраснал на село, беше ловък в обяздването на коне, само това си спомням за него. Обясни, че група младежи, сред които и той самият, възнамерявали да вдигнат във въздуха няколко моста, за да подразнят правителството.

— В чия глава се пръкна тази блестяща идея? Имате ли си водач? — заинтересува се с присмех баба ми.

— Още си нямаме, като се съберем, ще изберем.

— Колко сте, синко?

— Стотина, ала не зная колко ще дойдат. Не всички знаят за какво ги викаме, сетне ще им кажем, за по-голяма сигурност, нали разбирате, лельо?

— Разбирам. Всички ли са господарски синчета като теб? — осведоми се все по-разтревожена баба ми.

— Има занаятчии, работници, селски хора и също някои от приятелите ми.

— С какво оръжие разполагате? — попита Фредерик Уилямс.

— Саби, ножове и като че ли няколко карабини. Ще трябва да намерим барут, естествено.

— Това ми се струва… — избухна баба ми.

Заеха се да го разубеждават и той ги изслуша с престорено търпение, но явно решението бе взето и беше късно за промяна на намеренията. Тръгна си с една торба, в която се мъдреха няколко огнестрелни оръжия от колекцията на Фредерик Уилямс. Два дни по-късно научихме какво се бе случило с конспираторите на няколко километра от Сантяго. През целия ден бунтовниците пристигали един след друг в къщурката на един кравар, смятайки, че там са в безопасност, обсъждали с часове, но предвид недостатъчното оръжие и калпавия план, дето издишал отвсякъде, решили да отменят замисленото и да се повеселят през нощта, а на другия ден да си тръгнат кой откъдето бил дошъл. Не подозирали, че някой ги бил предал. В четири часа призори връхлетели деветдесет кавалеристи и четирийсет пехотинци от правителствените войски и провели такава умела и сполучлива маневра, че обкръжените били лишени от възможност за отбрана и се предали. Били уверени, че са в безопасност, защото още не били извършили нищо престъпно, като се изключи това, че се били събрали без позволение. Подполковникът начело на отряда си изгубил ума в бъркотията и заслепен от гняв, повалил първия пленник и го направил на решето с куршуми и с шика си; после избрал напосоки още осмина и ги разстрелял в гръб; така продължили с побои и сеч, докато накрая осъмнали с шестнайсет раздробени тела. Подполковникът отворил избите на имението, а сетне предал селянките на пияната и окуражена от своята ненаказуемост паплач. Подпалили къщата, а управителят измъчвали така зверски, че трябвало да го застрелят седнал, понеже не можел да се държи на краката си. Междувременно идвали нареждания от Сантяго, после ги отменяли, но чакането не уталожило духовете на обезумялата войнишка сган, а разпалило още повече треската на насилието. На другия ден, след безкрайни часове на сатанински изстъпления, пристигнала заповед, собственоръчно подписана от един генерал. „Всички незабавно да бъдат екзекутирани!“ Така и сторили. Нахвърляли труповете в пет каруци с намерението да ги заровят в общ гроб, но се вдигнала такава врява, че накрая ги дали на семействата им.

Привечер донесоха тялото на братовчед ми, което баба бе изискала, използвайки положението и влиянието си. Беше увит в окървавено одеяло; положиха го внимателно в една стая, за да го пооправят малко, преди да го видят майка му и сестрите му. Скрита на стълбите, видях как пристигна един господин с черен сюртук и куфарче и се затвори в стаята с трупа. Слугините си шушукаха, че е опитен балсаматор, който с подходящ грим, пълнеж и губерка като на дюшекчия, щял да заличи следите от разстрела. Фредерик Уилямс и баба ми бяха превърнали златния салон в ярко осветен параклис с набързо пригоден олтар и жълти свещи във високи свещници. Когато на другата сутрин заприиждаха коли с роднини и приятели, къщата ги посрещна отрупана с цветя, а братовчед ми чист, пременен и без следа от мъченията, почиваше в красив махагонен ковчег със сребърни пирони. Облечени в строго траурно облекло, жените седяха в две редици около ковчега разплакани и отдадени на молитви, а мъжете се бяха събрали в златния салон и планираха отмъщението. Прислужничките сервираха сандвичи, като че ли бяхме на пикник, а ние, децата, облечени също в черно, си играехме на разстрели и се превивахме от смях. Докато в продължение на три дни се провеждаха бдения за братовчед ми и за някои от неговите другари по домовете им, църковните камбани непрестанно биеха на умряло за убитите младежи. Властите не дръзнаха да се намесят. Въпреки строгата цензура не остана човек в страната, който да не узна за случилото се — новината хвръкна като барутен погреб, а ужасът разтърси еднакво привържениците на правителството и революционерите. Президентът не пожела да чуе подробностите и отхвърли каквато и да било отговорност, също както по повод настъпленията от страна на други военни и на страховития Годой.

— Изтрепаха ги, без да им мигне окото, с настървение, като зверове. Та какво друго може да се очаква, кръвожадно племе сме си, и толкоз — отбеляза Нивеа по-скоро с гняв, отколкото с тъга, и заобяснява как от началото на века сме водили вече пет войни, как ние чилийците сме изглеждали безобидни и сме се славили като плашливи, на всичко сме слагали умалителни имена като например много ви моля, бихте ли ми дали чашчица водичка, но при първия сгоден случай сме се превръщали в канибали. Трябвало да си спомним откъде сме произлезли, за да проумеем свирепата жилка у нас, каза още, прадедите ни били най-войнствените и безсърдечни испански конквистадори и те единствени се престрашили да дойдат пеш до Чили с нажежени до червено от пустинното слънце доспехи, побеждавайки най-непреодолимите природни препятствия. Смесили се с арауканите9, дето били храбри колкото тях и единствено те на континента нивга не били покорявани. Индианците изяждали пленниците си, а техните вождове, токи, носели церемониални маски, направени от изсушената кожа на своите врагове — за предпочитане били онези с брада и мустаци, защото самите туземци били голобради. Така отмъщавали на белите, които на свой ред изгаряли индианците живи, набучвали ги на пиките си, отсичали ръцете им и им изтръгвали очите. „Стига! Забранявам ти да говориш такива варварщини пред моята внучка“, я прекъсна баба ми.

Кървавата разправа с младите затворници отприщи боевете от последната фаза на Гражданската война. През следващите дни с кораби пристигна деветхилядна революционна армия, подкрепяна от морската артилерия, която настъпи към пристанището във Валпараисо с устрем и в привиден безпорядък, подобно на орда хуни. Но в този хаос имаше ясен план, защото след няколко часа врагът бе смазан. Правителствените части загубиха по трима на всеки десет души, революционната армия завзе Валпараисо и оттам се приготви да настъпи към Сантяго и да завладее останалата част от страната. Междувременно президентът ръководеше войната от кабинета си посредством телеграфа и телефона, но съобщенията, достигащи до него, бяха неверни, а неговите заповеди се изгубваха в неясната мъглявина на радиовълните, тъй като повечето телефонистки бяха на страната на революционерите. Президентът чу вестта за поражението, докато вечеряше. Свърши невъзмутимо да се храни, сетне нареди на семейството си да потърси убежище в американската легация, взе си шала, палтото и шапката и се упъти пеш, съпроводен от свой приятел, към посолството на Аржентина, което се намираше на няколко преки от президентския дворец. Там бе потърсил закрила един от опозиционните членове на Конгреса, с когото замалко не се сблъска на вратата — единият влизаше победен, докато другият си тръгваше тържествуващ. Палачът се бе превърнал в жертва.

Революционерите влязоха в столицата, посрещнати от радостните възгласи на същата онази тълпа, която преди няколко месеца бе приветствала правителствените войски. За няколко часа жителите на Сантяго се стекоха на улиците с червени ленти на ръкавите си. Повечето празнуваха, други се криеха в очакване на най-лошото, на което бяха способни разюзданите военни и възгорделия се народ. Новите управници излязоха с призив всички да помогнат за установяването на ред и спокойствие, който тълпата изтълкува по свой начин. Бяха образувани банди с по един командир, които тръгнаха да грабят из града със списъци в ръка, на които бе посочено точното местонахождение и адрес на къщите. По-късно стана ясно, че въпросните списъци уж били изготвени от високопоставени дами, водени от злоба и чувство за мъст. Може и така да е било, но ми се струва, че Паулина дел Валие и Нивеа не бяха способни на такава низост, въпреки че изпитваха ненавист към сваленото правителство. Точно обратното — укриха в къщата няколко преследвани семейства, докато народният гняв поутихна и се възцари отново отегчителното спокойствие от времето преди революцията, по което всички бяхме закопнели. От дистанцията на времето грабежите в Сантяго изглеждат като една съвършено организирана и дори забавна акция. Начело на „комисията“ — с този евфемизъм се назоваваха бандите — вървеше командирът, дрънкаше с едно звънче и даваше заповеди: „тук можете да крадете, но не чупете нищо, момчета“, „тук запазете документите и после драснете клечката на цялата къща“, „тук взимайте де що ви е по мерак и чупете на воля“. „Комисията“ покорно изпълняваше нарежданията, а окажеха ли се стопаните вкъщи, ги поздравяваше учтиво и сетне пристъпваше към обира в шумна веселба, като празнуващи деца. Ровеха из бюрата, изсипваха книжа и лични документи и ги даваха на командира, сетне насичаха мебелите с брадви, отнасяха, което им харесаше и накрая поръсваха стените с парафин и подпалваха всичко. От стаята си в аржентинското посолство сваленият президент Балмаседа слушаше грохота на уличните размирици и след като написа политическото си завещание и изпълнен със страх, че семейството му може да заплати за всеобщата омраза, си пусна един куршум в слепоочието. Прислужничката, занесла му вечеря, последна го видя жив. В осем сутринта го намериха на леглото, напълно облечен, с глава отпусната върху окървавената възглавница. Въпросният куршум мигновено го превърна в мъченик и през следващите години той щеше да стане символ на свободата и демокрацията и да се ползва с уважението дори и на най-ожесточените си врагове. Както баба ми правилно отбеляза, Чили е страна със слаба памет. През няколкото месеца на революцията загинаха толкова чилийци, колкото през четирите години на Тихоокеанската война.

В разгара на тази бъркотия в къщата се появи Северо дел Валие. Брадясал и потънал в кал, бе дошъл да търси жена си, която не бе виждал от януари. Огромна беше изненадата му, като я видя с още две наскоро родени деца, защото покрай бурните събития около революцията тя бе забравила да му съобщи, че е бременна, когато той бе тръгнал на бой. Близначетата започваха да се поотърсват и за няколко седмици бяха добили донякъде човешки вид — вече не бяха онези сбръчкани лилави червеи от раждането си. Нивеа се хвърли на шията на мъжа си и тогава за пръв път в живота ми се удаде да стана свидетел на продължителна целувка по устата. Смутена, баба ми се опита да отвлече вниманието ми, ала не успя, и аз още помня разтърсващото въздействие, което тази целувка оказа над мен. Тя беляза началото на вулканичните промени през моето съзряване. За няколко месеца се отчуждих от самата себе си — не можех да се позная в самовглъбеното момиче, в което се превръщах, чувствах се в плен на едно разбунтувано и взискателно тяло, което растеше, утвърждаваше се, страдаше и тръпнеше. Струваше ми се, че съм просто някакво своеобразно продължение на утробата ми и си я представях като пещера, като кървава кухина, където ферментираха настроения и разцъфваше някаква непозната и страшна флора. Не можех да забравя смущаващата сцена, в която на светлината на свещи Нивеа раждаше клекнала, а коремът й с изпъкнал в средата пъп беше огромен и тя вкопчено се държеше за едни въжета, захванати за тавана. Без видима причина почвах да плача или изпадах в невъздържан гняв, или пък се събуждах толкова отпаднала, че нямах сили да стана. Сънищата с децата в черни пижами отново взеха да ме спохождат, и то по-често и по-страшни. Сънувах и някакъв нежен мъж с мирис на море, който ме прегръщаше. Събуждах се, сграбчила възглавницата, обзета от отчаяно желание някой да ме целува така, както Северо дел Валие бе целунал жена си. Потях се отвън, а отвътре направо измръзвах; вече нямах покой, за да чета или да уча, тичах из градината и обикалях като обладана от нечестивия, само и само да възпра желанието да вия; влизах с дрехите си в малкото езеро, като тъпчех лилиите и хвърлях в бяг червеноперките, с които баба ми толкова се гордееше. Скоро открих най-чувствителните места по тялото си и започнах скришом да се галя, недоумявайки защо това, което се считаше за грях, ме успокоява. Сигурно полудявам като толкова други момичета, които накрая изпадат в истерия, заключих ужасена, но ме събрах смелост да разговарям за това с баба ми. Паулина дел Валие също се променяше. Докато моето тяло разцъфваше, нейното съхнеше, попарено от тайнствена болест, за която тя с никого не говореше, дори и с лекаря, понеже беше вярна на разбирането си, че бе достатъчно да върви изправена и да не издава шумове, характерни за старици, за да държи старостта надалеч от себе си. Пълнотата я мъчеше, по краката си имаше разширени вени, боляха я костите, не и достигаше въздух и се изпускаше на капчици по малка нужда. Аз долових всички тези мъки по някои дребни признаци, които тя пазеше в строга тайна. Госпожица Матилде Пинеда сигурно много би ми помогнала в тези трудни дни на моето юношество, ала бе изчезнала напълно от живота ми, прогонена от баба. Нивеа също си тръгна с мъжа си, децата и бавачките толкова безгрижна, колкото беше когато бе дошла, и остави ужасна празнота в къщата. Имаше стаи в излишък, но липсваше живот. Без нея и децата огромната къща на баба ми заприлича на мавзолей.

Сантяго отпразнува свалянето на правителството с безкрайна поредица от шествия, празненства, танци и банкети. Баба ми не остана назад, отвори вратите на къщата си и се опита да поднови светските занимания и вечеринки. Ала самият въздух беше някак тягостен и дори прекрасната септемврийска пролет не успя да го освежи. Хилядите убити, предателствата и грабежите тегнеха еднакво в сърцата на победителите и на победените. Бяхме изпълнени със срам — Гражданската война бе една кървава оргия.

Това бе необикновен период в живота ми — тялото ми се промени, душата ми се отвори и започнах сериозно да се питам коя съм и откъде съм дошла. За детонатор на тези мои вълнения послужи пристигането на Матиас Родригес де Санта Крус, моят баща, въпреки че аз още не знаех това. Посрещнах го като чичо Матиас, с когото се бях запознала няколко години преди това в Европа. Още тогава ми се беше сторил крехък, но когато отново го видях, едва го познах — приличаше на недохранена птица в инвалидната си количка. Доведе го една красива жена в зряла възраст, пищна, с млечнобяла кожа, облечена в обикновен поплинен костюм с цвят на горчица и наметната с избелял шал, чиято единствена забележителност бяха разпръснатите по него непокорни, къдрави и заплетени посивели коси, прихванати на тила с тънка панделка. Жената приличаше на древна скандинавска царица в изгнание; лесно можеше да си я представи човек на носа на викингски кораб, проправящ си път сред ледници.

Паулина дел Валие получи телеграма, която я известяваше, че най-големият й син пристига с кораб във Валпараисо и мигом уреди пътуването до пристанищния град с чичо Фредерик, мен и обичайната свита. Натоварихме се в специален вагон, който английският управител на железниците лично постави на наше разположение. Беше облицован с ламперия от лакирано дърво, закована с гладки бронзови пирони, а седалките бяха от кадифе с цвят на бича кръв. Двама влакови служители в униформи ни обслужваха, сякаш бяхме кралски величия. Настанихме се в един хотел до морето и се приготвихме да посрещнем кораба, който трябваше да пристигне на другия ден. Отидохме на кея, издокарани като за сватба — твърдя го съвсем уверено, защото се е запазила една снимка, направена на площада малко преди корабът да акостира. Паулина дел Валие е облечена в светла коприна с безброй волани, дипли и нанизи от перли. На главата си има монументална шапка с широка периферия, увенчана с изобилие от пера, спускащи се на каскади към челото, а в ръката си държи отворен чадър, който й пази сянка. Съпругът й Фредерик Уилямс е в черен костюм, с бомбе на главата и бастун в ръка. Аз съм цялата в бяло, а на главата ми се кипри панделка от органди — приличам на пакетиран подарък за рожден ден. Спуснаха корабното мостче и лично капитанът ни покани да се качим на борда и с почести ни отведе до каютата на дон Матиас Родригес де Санта Крус.

Последното нещо, което баба ми очакваше тук, бе да се изправи очи в очи с Аманда Лоуъл. Неприятната изненада едва не я покоси. Присъствието на отколешната й съперница я разтърси много по-силно, отколкото окаяното състояние на сина й. По онова време аз, разбира се, не разполагах с достатъчно информация, за да мога да разбера поведението на баба ми, и реших, че й е призляло от горещината. На мудния Фредерик Уилямс обаче не му трепна лицето при вида на Лоуъл — поздрави я с кратък, но любезен жест и сетне се зае да настани баба ми на едно кресло и да й даде вода, докато Матиас, развеселен, наблюдаваше сцената.

— Какво търси тази жена тук! — изломоти баба ми, щом си възвърна дишането.

— Предполагам, че предпочитате да се видите в семеен кръг и затова ще ида малко на въздух — рече викингската царица и излезе с непокътнато достойнство.

— Госпожица Лоуъл е моя приятелка, по-точно единствената ми приятелка, майко. Съпроводи ме дотук, лятото без нея нямаше да съм в състояние да пътувам. Тя настоя да се завърна в Чили, тъй като смята, че за мен е по-добре да издъхна сред близките си, отколкото изоставен в някоя парижка болница — изрече Матиас на завален испански с някакъв странен франко-саксонски акцент.

Чак тогава Паулина дел Валие го погледна и осъзна, че от сина й бе останал само един скелет, покрит с набръчкана като на смок кожа; очите му имаха стъклен блясък и бяха хлътнали в черепа, а бузите му бяха толкова измършавели, че зъбите прозираха през кожата. Седеше отпуснат в едно кресло, подпрян на възглавници, и един шал покриваше краката му. Приличаше на безпомощен и тъжен старец, въпреки че трябва да е бил на около четирийсет години.

— Господи, Матиас, какво е станало с теб? — попита изтръпнала от ужас баба ми.

— Нищо, което може да бъде излекувано, майко. Сигурно схващате, че имам напълно основателни причини да се завърна тук.

— Тази жена…

— Знам всичко за Аманда Лоуъл и баща ми — случило се е преди трийсет години на другия край на света. Не можете ли да сложите кръст на враждата? Всички сме вече на възраст, когато трябва да изхвърлим зад борда ненужните чувства и да запазим само онези, които ни помагат да живеем. Търпимостта е едно от тях, майко. Дължа много на госпожица Лоуъл, вече повече от петнайсет години е моя приятелка…

— Приятелка? Какво означава това?

— Това, което чухте — приятелка. Не е моя болногледачка, нито моя съпруга и вече не ми е любовница. Придружава ме в пътуванията, в живота, а сега, както сама виждате, е с мен и в смъртта.

— Не говори така! Ти не ще умреш, сине, тук ще се грижим за теб както подобава и скоро ще оздравееш и ще си добре… — го увери Паулина дел Валие, ала гласът й се разтрепери и не можа да продължи.

Бяха изминали три десетилетия, откак дядо ми Фелисиано Родригес де Санта Крус бе въртял любов с Аманда Лоуъл и въпреки че я бе виждала само няколко пъти, и то отдалеч, баба ми мигновено я разпозна. Неслучайно през всички тези нощи бе спала в театралното легло, което бе поръчала във Флоренция, за да я вбеси. Това вероятно й бе напомняло непрекъснато за гнева й срещу скандалната възлюблена на нейния мъж. Когато пред очите й застана тази остаряла и загубила своята суетност жена, която по нищо не приличаше на онази расова кобила, дето спираше движението в Сан Франсиско, щом минеше по улицата и залюлееше бедра, Паулина не я видя в истинския й вид, а като опасната съперничка, каквато бе в миналото. Гневът срещу Аманда Лоуъл бе дремал в очакване да изплува, но при думите на сина си Паулина затърси в кътчетата на душата си гняв, и не можа да го открие. Затова пък откри майчински инстинкт, с какъвто никога не се бе отличавала кой знае колко и който сега я изпълваше с всепроникващо и болезнено състрадание. Това състрадание не беше насочено единствено към чезнещия й син, а и към жената, която толкова години бе до него, искрено обичайки го, грижейки се за него в злощастието на болестта, а сега го бе съпроводила до другия край на света, за да го доведе у дома му в смъртния час. Внезапно смалена и крехка като старица, Паулина дел Валие продължаваше да седи в креслото, вперила поглед в злочестия си син, и мълчаливи сълзи се застичаха по бузите й, докато аз утешително я потупвах по гърба, без да разбирам какво става. Фредерик Уилямс вероятно отлично е познавал баба ми, защото излезе без шум, намери Аманда Лоуъл и я доведе в каютата.

— Простете ми, госпожице Лоуъл — промълви баба ми от креслото си.

— Вие ми простете, госпожо — отвърна другата жена и с неудобство пристъпи напред и се изправи срещу Паулина дел Валие.

Хванаха се за ръце, както си бяха — едната права, а другата седнала, с плувнали в сълзи очи и постояха така доста дълго, докато аз изведнъж не установих, че раменете на баба ми потръпват и чак тогава проумях, че тя тихичко се смее. Другата жена също взе да се смее — първоначално объркана, закривайки устата си, а сетне, като видя, че съперничката й се киска, се закикоти весело, припявайки на баба ми, и след миг и двете се запревиваха от смях в плен на заразителна, отприщена и истерична веселост, която помиташе с волно кикотене всички тези години на ненужна ревност и правеше на пух и прах омразата, изневярата на съпруга и други противни спомени.

Къщата на улицата на Армията Освободителка даде подслон на много хора през смутните години на революцията, ала нищо не бе за мен толкова сложно и вълнуващо, колкото пристигането на баща ми, за да дочака тук смъртта. След Гражданската война, последвана от дългогодишно управление на либералите, политическата обстановка се успокои. Революционерите въведоха промените, в името на които се бе проляла толкова много кръв — преди правителството налагаше своя кандидат с подкупи и сплашване, с подкрепата на гражданските и военните власти, а сега натискът бе оказван и от работодателите, духовенството и партиите; системата бе по-справедлива, защото, каквото вършеха в единия лагер, бе валидно и за другия и за корупцията не се заплащаше от обществените фондове. На това се казваше свободни избори. Революционерите въведоха също така парламентарна уредба по подобие на Великобритания, ала не й бе съдено да просъществува дълго. „Ние сме англичаните на Америка“, каза веднъж баба ми, а Нивеа мигом отвърна, че англичаните били чилийците на Европа. Във всеки случай парламентарният експеримент нямаше как да има успех в земя на каудильоси10; министрите се сменяха толкова често, че бе невъзможно да им се хване краят. В края на краищата гърчовете на политиката станаха безинтересни за цялото семейство, с изключение на Нивеа, която, за да привлече вниманието към правото на жените на глас, продължи да се връзва с вериги за оградата на сградата на Конгреса заедно с още една-две други също толкова запалени дами, с които ставаха за посмешище на минувачите, вбесяваха полицията и караха съпрузите им да си скубят косите.

— Когато жените получат правото да гласуват, те ще го упражняват като една и тогава ще станем сила, способна да наклони везните на властта и да преобрази тази страна — вярваше Нивеа.

— Грешиш, Нивеа, жените ще гласуват за този, за когото им заповяда съпругът или свещеникът, те са много по-глупави, отколкото предполагаш. Освен това някои от нас и без това дърпат конците. Видя как съборихме предишното правителство, нали? На мен не ми е нужно право на глас, за да правя каквото поискам — възразяваше баба ми.

— Защото вие имате състояние и сте образована, лельо. Но колцина са като вас? Трябва да се борим за право на глас, от това се започва.

— Чавка ти е изпила ума, Нивеа.

— Още не, лельо, още не…

Настаниха баща ми в един салон на първия стаж, който превърнаха в стая за него, понеже не можеше да изкачва стълбите, и му прикрепиха болногледачка, която се превърна в негова сянка, тъй като бе длъжна да се грижи за него ден и нощ. Семейният лекар постави поетичната диагноза „неизлечима утайка в кръвта“ за пред баба ми, тъй като предпочете да й спести истината, но аз предполагам, че за всички останали бе пределно ясно, че баща ми бе жертва на венерическо заболяване. Намираше се в последния стадий на болестта, когато вече нищо — нито топли компреси, нито пластири, нито парещи инхалации — не беше в състояние да му помогне; етапът, който той се гласеше да избегне на всяка цена, но трябваше да изживее, понеже не му достигна смелост да свърши със себе си по-рано, както бе възнамерявал няколко години преди това. Едва можеше да се движи заради болките в костите, не можеше да ходи и разсъдъкът му изневеряваше. В някои дни бълнуваше, без изобщо да се събуди, и шепнеше неразбираеми истории; друг път беше със съвсем бистър ум и когато морфинът притъпяваше страданието му, имаше сили да се смее и се отдаваше на спомени. Тогава ме викаше да седна до него. Прекарваше деня в кресло срещу прозореца, загледан в градината, подпрян на големи възглавници и заобиколен с книги, вестници и подноси с разнообразни лекове. Болногледачката сядаше с плетиво край него и бе непрестанно нащрек, мълчалива и враждебно навъсена. Единствено нея търпеше той до себе си, защото не го съжаляваше. Баба ми се стараеше синът й да е заобиколен от ведра обстановка и бе обзавела стаята с кретонени пердета и тапети в жълти тонове, грижеше се по масите винаги да има вази със свежи градински цветя и беше наела струнен квартет, който идваше по няколко пъти в седмицата да изпълнява любимите му класически мелодии. Ала нищо не помагаше срещу мириса на лекарства и срещу непогрешимото усещане, че в тази стая един човек се разлага. В началото този жив труп будеше отвращение у мен, но щом съумях да превъзмогна страха и започнах да го посещавам, принуждавана от баба ми, животът ми се промени. Матиас Родригес де Санта Крус пристигна вкъщи точно когато се пробуждах за пубертета и ми даде това, от което най-много се нуждаех — памет. В един от своите проблясъци под въздействие на лекарствата изтърси, че ми бил баща, и това разкритие бе оповестено така между другото, че дори не ме изненада.

— Майка ги Лин Съмърс бе най-красивата жена, която познавам. Радвам се, че не си наследила нейната хубост — каза.

— Защо, чичо?

— Не ме наричай чичо, Аурора. Аз съм ти баща. Женската красота е проклятие, защото събужда най-долни страсти у мъжете. Една прекалено хубава жена не може да се спаси от желанието, което поражда.

— Наистина ли сте моят баща?

— Наистина.

— Виж ти! Винаги съм смятала, че чичо Северо ми е баща.

— Северо трябваше да бъде твой баща, той е много по-свестен мъж от мен. Майка ти заслужаваше съпруг като него. Аз винаги съм бил пройдоха и затова сега ме виждаш на такъв хал — истинска развалина. Във всеки случай той може да ти разкаже много повече неща за нея, отколкото аз — добави Матиас.

— Майка ми обичаше ли ви?

— Да, но аз не знаех какво да сторя с тази любов и избягах. Много си малка, за да разбереш тези неща, дъще. Достатъчно е да знаеш, че майка ти бе прекрасна и е цяло нещастие, че почина толкова млада.

Бях съгласна с него, бих искала да позная майка си, но още по-любопитна бях да узная нещо повече за едни лица от най-ранното ми детство, които ми се явяваха насън или под формата на мъгляви спомени с неясни очертания. В разговорите с баща ми изникваше силуетът на Дао Циен, когото Матиас бе виждал само веднъж. Достатъчно бе да спомене пълното му име и да ми каже, че е бил висок и снажен китаец, за да се отприщят спомените ми като дъждовна стихия. Щом това невидимо присъствие, което ме съпровождаше навсякъде, бе назовано, дядо ми престана да бъде творение на моята фантазия и се превърна в призрак, който доби плът и кръв. Изпитах огромно облекчение, като разбрах, че този благ човек с дъх на море, който носех във въображението си, не само че бе съществувал действително, но и ме бе обичал и ако бе изчезнал така внезапно, то не беше, защото бе решил да ме изостави.

— Чух, че Дао Циен бил умрял — поясни баща ми.

— Как е умрял?

— Струва ми се, че при катастрофа, но не съм съвсем сигурен.

— А какво се е случило с баба ми Елайза Съмърс?

— Заминала за Китай. Преценила, че ще е по-добре за теб да живееш с нашето семейство и не е сгрешила. Майка ми винаги е искала да има дъщеря и те гледа с много повече обич, отколкото мен и братята ми — увери ме той.

— Какво означава Лай-Минг?

— Нямам понятие. Защо питаш?

— Понякога ми се струва, че чувам тази дума…

Костите на Матиас бяха съсипани от болестта, изморяваше се бързо и не беше лесно човек да му измъква информация. Губеше се в безкрайни разсъждения, дето нямаха нищо общо с това, което ме интересуваше, но малко по малко аз успявах да сглобя откъслечните парчета от моето минало, бод по бод ги съшивах, неизменно зад гърба на баба ми, която беше благодарна, че аз стоя при болния, защото на нея самата не й стигаше смелост да го стори. Отбиваше се в стаята на сина си по няколко пъти на ден, целуваше го бързешком по челото и излизаше, препъвайки се, с насълзени очи. Нито веднъж не ме попита за какво разговаряме и аз, разбира се, нищо не й разказах. Не се осмелих да заговоря за тези неща и със Северо и Нивеа, понеже се опасявах, че и най-малката проява на недискретност от моя страна би сложила край на сладките разговори с баща ми. Без да сме се уговаряли, и двамата съзнавахме, че те трябва да си останат тайна и това ни свързваше в необикновено съзаклятие. Не бих могла да твърдя, че съм обикнала баща си, защото времето не стигна за това, но за броените месеци, в които съжителствахме, той поднесе в ръцете ми истинско съкровище, разкривайки подробности от миналото ми, и особено за моята майка Лин Съмърс. Често ми повтаряше, че във вените ми тече истинска кръв на рода Дел Валие — това сякаш бе много важно за него. По-късно узнах, че по настояване на Фредерик Уилямс, който упражняваше голямо влияние върху всеки обитател на този дом, моят баща приживе ми завещал своя дял от семейното наследство, надеждно съхраняван в различни банкови сметки и борсови книжа за най-голямо разочарование на един свещеник, който ежедневно го посещаваше с надеждата да измъкне нещичко за Църквата. Това беше един вечно намусен старец с дъх на святост, понеже не се бе къпал, нито преобличал с години. Славеше се с религиозна нетърпимост и необикновен нюх към издъхващи богаташи, които успяваше да убеди да дарят състоянието си за милосърдни дела. В заможните семейства появата му се посрещаше с ужас, защото вещаеше смърт, ала никой не се осмеляваше да затръшне вратата под носа му. Когато баща ми разбрал, че краят наближава, извикал Северо дел Валие, с когото всъщност не си говореше, за да се разберат за мен. Повикали нотариус в къщата и двамата подписали документ, по силата на който Северо се отказал от бащинството си над мен, а Матиас Родригес де Санта Крус ме припознал като своя дъщеря. Така ме защитил от другите двама синове на Паулина, неговите по-малки братя, които след смъртта на баба ми, девет години по-късно, си присвоиха всичко, което можаха.

Баба ми се вкопчи в Аманда Лоуъл със суеверна привързаност — вярваше, че докато тя е наблизо, Матиас ще живее. Паулина не допускаше никого близо до себе си, с изключение на мен, и то само в редки случаи. Считаше, че болшинството от хората са непоправими глупаци и го тръбеше наляво и надясно, с което, естествено, беше доста трудно да си спечели приятели. Ала шотландската куртизанка съумя да пробие защитата броня на баба ми. Човек трудно би могъл да си представи две по-различни една от друга жени: Лоуъл нямаше никакви стремежи, живееше ден за ден, без да се привързва към нищо, волна и без страх; не се боеше от бедността, самотата или старостта; приемаше всичко с леко сърце, тъй като земният път представляваше за нея забавно пътешествие, неминуемо завършващо със старост и смърт. Нямало защо да се трупат богатства, защото в гроба ни полагали така, както ни е майка родила, твърдеше тя. Нямаше я вече младата съблазнителка, въвела толкоз мъже от Сан Франсиско в изкушение; в миналото бе останала и красавицата покорителка на Париж — сега мястото им бе заела една петдесетгодишна жена без сянка от кокетство или от угризения. Баба ми не се насищаше да слуша за миналото й и за знаменитостите, които бе познавала; до забрава разлистваха албумите с изрезки от пресата и със снимки, където Аманда беше млада, лъчезарна и в компанията на плътно увита около тялото й боа. „Клетата, умря от морска болест при едно пътуване; влечугите не понасят пътешествия“, поясни Аманда. Благодарение на космополитната си култура и на своя чар — с лекота и съвсем непреднамерено тя сразяваше много по-млади и красиви жени — тя се превърна в душата на бабините вечеринки; внасяше весело настроение в тях на своя ужасен испански и на френския си с шотландски акцент. Нямаше тема, по която да не умееше да се изкаже, книга, която да не бе прочела, значим европейски град, който да не бе посетила. Баща ми, който много я обичаше и също толкова много й дължеше, казваше, че е дилетантка, която знае от всичко по малко и много от нищо, но че имала въображение в излишък, с което допълвала празнините в познанията и опита си. За Аманда Лоуъл Париж бе най-изисканият град, а френското общество — най-изтънченото. Неслучайно единствено там пагубно лишеният от елегантност социализъм нямал никакви шансове за успех. Тук мнението й напълно съвпадаше с това на Паулина дел Валие. Двете жени откриха, че не само едни и същи дреболии, сред които бе и митологичното легло, предизвикваха смях и у двете, но и че споделяха единодушно мнението си по много основни въпроси. Един ден, докато пиеха кафе на една мраморна масичка в галерията от ковано желязо и кристал, стигнаха до извода, че е жалко, дето не са се познавали отпреди. Решиха, че със или без Фелисиано и Матиас помежду им, биха били прекрасни приятелки. Паулина направи всичко възможно да задържи Лоуъл в дома си, отрупа я с подаръци и я въведе в обществото като императрица, но другата жена бе волна птичка, за която бе невъзможно да живее затворена в кафез. Постоя няколко месеца, ала накрая признала насаме пред баба ми, че не й достигала смелост да гледа как Матиас гаснел и че не искала да си криви душата и затова признала, че Сантяго й се струвал провинциален град независимо от лукса и показността на висшето общество, което можело напълно да си съперничи с европейската аристокрация. Тук се отегчавала, мястото й било в Париж, където били преминали най-щастливите дни от живота й. В нейна чест баба ми искаше да устрои прощален бал, който да се запомни в Сантяго, въпреки слуховете за мъглявото минато на нейната гостенка, но Аманда Лоуъл я убеди, че Матиас е прекалено болен и всяко празненство при тези обстоятелства би било проява на лош вкус, а и нямала какво да облече за такъв изключителен повод. Паулина й предложи тоалетите си с най-добри намерения, без дори през ум да й мине колко много я обижда, като намеква, че двете носят еднакъв размер.

Три седмици след отпътуването на Аманда Лоуъл болногледачката на баща ми вдигна тревога. Незабавно повикаха лекаря; къщата мигом се изпълни с хора, изредиха се приятели на баба ми, високопоставени личности, роднини, безброй монаси и монахини, включително и оръфаният свещеник, дето гледаше как да се докопа до нечие състояние и който сега се увърташе около баба ми с надеждата, че болката по изгубения син бързо ще я изпрати на оня свят. Паулина обаче нямаше никакво намерение да напуска грешната земя, понеже от известно време се бе примирила с трагичната участ на най-големия си син и дори ми се струва, че посрещна края му с облекчение, защото да присъства на продължителите му мъки бе много по-болезнено, отколкото да го погребе. Не ме допуснаха да видя баща си, защото общоприетото вярване бе, че агонията не е гледка за малки момичета, но аз и бездруго вече се бях сблъскала с достатъчно печал по повод смъртта на братовчед ми и покрай други скорошни жестокости. Все пак успях да си взема сбогом с него, благодарение на Фредерик Уилямс, който ми отвори вратата, издебвайки момент, когато нямаше никого наблизо. Хвана ме за ръка и ме заведе до леглото, където лежеше Матиас Родригес де Санта Крус, от когото не бе останало почти нищо тленно — единствено шепа изтънели до прозрачност кости, погребани между бродирани възглавници и чаршафи. Още дишаше, но духът му вече бродеше из други селения. „Сбогом, татко“, му казах. За пръв път го наричах така. Агонията продължи още два дни и призори на третия ден той издъхна като безпомощно пиленце.

Бях тринайсетгодишна, когато Северо дел Валие ми подари модерен фотоапарат, който работеше с хартия вместо с онези старовремски платки и който вероятно беше един от първите, появили се в Чили. Баща ми бе починал наскоро и кошмарите толкова много ме измъчваха, че отказвах да си легна и нощем бродех из къщата като заблуден призрак, следвана неизменно от клетия Карамело, който до края си остана едно глупаво и лениво куче. Накрая баба ми Паулина се смиляваше над нас и ни пускаше в огромното си позлатено легло. Изпълваше едната половина с едрото си затоплено и парфюмирано тяло, а аз се свивах в противоположния му край, разтреперана от страх, с Карамело в краката ми. „Какво да ви правя вас двамата“, въздишаше баба ми в полусън. Това беше реторичен въпрос, тъй като нито аз, нито кучето имахме бъдеще; семейството бе единодушно, че „нищо добро не можеше да се очаква от мен“. По онова време се бе дипломирала първата жена лекар в Чили, а други бяха приети в университета. Това подсказа на Нивеа възможността и аз да последвам техния пример, па макар и само за да предизвикам семейството и цялото общество, но бе очевидно, че аз не притежавах никакви учебни заложби. Тогава Северо се появи с фотоапарата и го положи в скута ми. Беше красив „Кодак“, изпипан до последното винтче, стилен, лек, перфектен, направен за артист. Още го използвам, от тогава до сега ми е напълно верен. Нямаше друго момиче на моята възраст с такава играчка. Поех апарата с обожание и го загледах без ни най-малка представа как се работи с него. „Да видим дали ще успееш да заснемеш мрачните си кошмари“, подметна Северо дел Валие на шега, без да подозира, че в продължение на месеци това щеше да бъде единствената ми цел и че благодарение на усилието си да разгадая моя кошмар щях да се влюбя в света. Баба ми ме заведе на Оръжейния площад в студиото на дон Хуан Риберо, най-добрият фотограф в Сантяго — на вид суховато и съсухрено човече, но с великодушна и нежна душа.

— Водя ви внучката си да чиракува при вас — каза баба ми и остави един чек на масата на артиста, докато с едната си ръка аз не изпусках роклята й, а с другата стисках новичкия си фотоапарат.

Дон Хуан Риберо, който беше с половин глава по-нисък и тежеше двойно по-малко от баба ми, намести очилата на носа си, прочете внимателно цифрата на чека и сетне й го върна, като я изгледа с безкрайно презрение от глава до пети.

— Сумата не е проблем… вие определете цената — заекна баба ми.

— Не става дума за цена, а за талант, госпожо — отговори той и я поведе към вратата.

През това време аз бях успяла да хвърля един поглед наоколо. Творбите му покриваха стените от край до край — това бяха стотици портрети на хора от всички възрасти. Риберо беше фотографът любимец на висшите класи, той правеше светските хроники, но от стените на студиото ме гледаха не напудрени перуки, нито красиви дебютантки, а индианци, миньори, рибари, перачки, бедни деца, старци, многобройни жени като онези, на които баба ми помагаше със своя Дамски клуб. В студиото му бе представено многоликото и измъчено лице на Чили. Лицата от портретите дълбоко ме разтърсиха, прииска ми се да узная историята на всеки сниман човек, нещо ме притисна в гърдите, прободе ме и ме обзе непреодолимо желание да плача, но преглъщайки вълнението, аз последвах баба ми с високо вдигната глава. В колата тя се опита да ме утеши: не бивало да се безпокоя, каза, щели сме да намерим друг човек, който да ме научи да работя с апарата, фотографи имало под път и над път, какво си въобразявал този долен дрипльо, та й говорел с такъв арогантен тон на нея, Паулина дел Валие. И продължи в същия дух, но аз не я слушах, защото реших, че точно дон Хуан Риберо и никой друг ще бъде моят учител. На другия ден се измъкнах от къщи, преди баба ми да е станала, казах на кочияша да ме закара в студиото и заех позиция на улицата, готова да чакам цяла вечност, ако се наложи. Дон Хуан Риберо пристигна към единайсет сутринта, завари ме на вратата на студиото си и ми нареди да си вървя вкъщи. Бях срамежлива тогава — и сега съм си същата — и много горда, не бях научена да се моля, защото от раждането ми ме бяха глезили като царкиня, ала решимостта ми трябва да е била много голяма. Не се помръднах. След няколко часа фотографът излезе, хвърли ми гневен поглед и пое надолу по улицата. Като се върна от обяд, ме завари отново закована на същото място, притиснала апарата до гърдите си. „Добре де — промърмори победен, — но ви предупреждавам, девойче, че по никакъв начин няма да сте привилегирована със специално отношение. Който дойде тук, се подчинява безропотно и учи бързо, разбрано ли е?“ Кимнах утвърдително с глава, защото бях онемяла. Баба ми, майстор в сделките, прие благосклонно фотографската ми страст, при условие че щях да посвещавам не по-малко време и на учебните предмети, които по онова време бяха задължителни в мъжките колежи, включително латински и теология, понеже по нейно мнение това, което ми липсваше, не бяха умствени възможности, а дисциплина.

— Защо не ме запишете в държавно училище? — я помолих, заинтригувана от слуховете около светското девическо образование, което всяваше страх у лелите ми.

— Те не са за момичета от нашата класа и никога не ще позволя да влезеш там — отсече баба ми.

Така че отново се занизаха преподаватели вкъщи — някои от тях бяха свещеници, които с удоволствие ми преподаваха, защото в отплата получаваха тлъсти дарения от баба ми за техните братства. Бях късметлийка — общо взето, се отнасяха снизходително с мен, тъй като никой не очакваше да възприемам толкова, колкото едно момче. Затова пък дон Хуан Риберо изискваше от мен много повече, понеже вярваше, че една жена трябва да полага хилядократно повече усилия от един мъж, за да си извоюва име в интелектуалния и артистичния свят. На него дължа всичките си познания във фотографията — от избора на лещи до трудоемкия процес на проявяването и промиването — никога не съм имала друг учител. Когато две години по-късно напуснах студиото му, бяхме станали приятели. Сега е на седемдесет и четири години и от няколко години насам вече не работи, защото изгуби зрението си, но още продължава да ме напътства в колебливите ми стъпки и да ми помага. Сериозност — това е неговият девиз. Животът е неговата страст и слепотата не му пречи както и преди да наблюдава света. Осени го своеобразна проницателност. Така, както други слепци си имат някого да им чете, той има хора, дето наблюдават и му разказват. Неговите ученици, приятелите и децата му го посещават всеки ден и се редуват да му описват какво са видели — някой пейзаж, сцена, лице или пък игра на светлосенки. Всички те са длъжни да овладеят до съвършенство изкуството на наблюдението, за да могат да отговарят на изчерпателния разпит на дон Хуан Риберо. Така животът им се променя, не им е дадено повече безгрижно да се реят по света, защото трябва да гледат с очите на учителя. Аз също често го посещавам. Посреща ме във вечния полумрак на своя апартамент на Улицата на Монахините, седнал в креслото си срещу прозореца, с котка на коленете, всякога гостоприемен и мъдър. Осведомявам го за последните открития в областта на фотографията, описвам му в подробности всяка картина от книгите, които си поръчвам от Ню Йорк и Париж, обсъждам с него съмненията си. Той е в течение на всичко ново в този занаят, въодушевява се от различните тенденции и теории, знае имената на най-посветените майстори в Европа и Съединените щати. Винаги е бил ожесточен противник на изкуственото позиране, на аранжираните в ателиета сцени, на неясните изображения, постигнати с няколко насложени един върху друг негатива, които бяха много модни преди няколко години. Изповядва схващането, че фотографията е лично откровение, начин да се гледа светът по честен начин и че техниката трябва да бъде използвана за пресъздаване на действителността, а не за нейното изкривяване. Когато в един период се изкуших да снимам момичета в огромни стъклени витрини, той ме попита защо го правя с такова презрение, че зарязах тези експерименти. Ала когато му описах как съм снимала едно бедно семейство на циркови артисти голи и уязвими, той веднага прояви интерес. Бях направила няколко снимки на това семейство пред бедняшката им двуколка, която им служеше едновременно и за транспортно средство, и за жилище, когато от нея изскочи едно четири-петгодишно момиченце, което нямаше никакви дрехи на гърба си. Тогава ми хрумна идеята да ги помоля всички да се съблекат. Изпълниха молбата ми без задни мисли и застанаха пред апарата със същата дълбока съсредоточеност, както когато бяха с дрехи. Това е една от най-хубавите ми снимки и една от малкото, спечелили награди. Скоро стана ясно, че това, което ме привлича, са хората, а не толкова предметите или пейзажите. При направата на портрет се установяват взаимоотношения с модела и те, макар и краткотрайни, са все пак своеобразна връзка. Платката разкрива не само образа, но и взаимните чувства. Дон Хуан Риберо харесваше портретите, които правех и които бяха съвсем различни от неговите. „Вие изпитвате привързаност към моделите си, Аурора, не се стремите да ги подчините на себе си, а да ги разберете, затова успявате да изобразите душата им“, ми казваше той. Окуражаваше ме да напусна студиото и да изляза на улицата, да се движа с камерата, да гледам с широко отворени очи, да превъзмогна своята стеснителност, да се отърся от страха си и да се доближа до хората. Осъзнах, че повечето от тях ме посрещат добронамерено и позират сериозно, въпреки че бях малко момиче — фотоапаратът вдъхваше страхопочитание и доверие и хората се разкриваха и отдаваха. Възрастта ми налагаше ограничения и едва много години по-късно щях да мога да пътувам из страната, да слизам в мините, да се вмъквам сред стачници, да прониквам в болници, в бедняшки колиби, мизерни училища, сиромашки приюти, прашни площади, където влачеха дните си пенсионери, по полята и рибарските селища. „Светлината е езикът на фотографията, душата на света. Няма светлина без сянка, както няма щастие без болка“, ми каза дон Хуан Риберо преди седемнайсет години през първия ни урок в неговото студио на Оръжейния площад. Не съм забравила думите му. Но нека не избързвам. Обещах да разказвам тази история стъпка по стъпка, дума по дума, както си му е редът.

Докато аз се отдавах на увлечението си по фотографията и объркана наблюдавах промените в тялото ми, което придобиваше непознати дотогава за мен форми, баба ми не си губеше времето в съзерцание на своя пъп, а бе впрегнала финикийския си ум в обмисляне на нови сделки. Това й помогна да се съвземе от загубата на сина си Матиас и й вдъхна бодрост на възраст, когато другите хора вече се усещат с единия крак в гроба. Подмлади се, погледът й засия, походката й стана по-гъвкава, бързо свали траура и изпрати съпруга си с тайна мисия в Европа. Верният Фредерик Уилямс отсъства седем месеца и се завърна натоварен с подаръци за нея и за мен, както и със запаси тютюн за себе си — храна за единствения му известен ни порок. В багажа му пристигнаха като контрабандна стока също така хиляди сухи пръчки с дължина петнайсетина сантиметра и с вид на непотребни клечки, но стана ясно, че това са лозови пръчки от Бордо, които баба ми възнамеряваше да засади на чилийска земя, за да започне да произвежда прилично вино. „Ще конкурираме френските вина“, обясни на мъжа си, преди той да се отправи на път. Безполезни се оказаха всичките му възражения, че французите имат на своя страна вековни традиции, че там условията са райски, а Чили е страна на атмосферни и политически катаклизми, и че толкова амбициозен проект ще изисква дългогодишен труд.

— Нито вие, нито аз сме на възраст да жънем плодовете от такъв експеримент — плахо въздъхна той.

— С такива настроения доникъде няма да стигнем, Фредерик. Знаете ли колко поколения строители са били нужни за построяването на една катедрала?

— Паулина, зарежете катедралите. Оттук насетне всеки божи ден може да отдадем богу дух.

— Този век нямаше да е епохален за науката и техниката, ако всеки изобретател се тюхкаше, че е смъртен, не мислите ли? Искам да стана родоначалник на цяла династия и името Дел Валие да се прочуе в света, па макар и от дъното на чашите на знайни и незнайни пияници, дето ще купуват от моето вино — възрази баба ми.

И така англичанинът покорно предприе въпросната експедиция до Франция, докато Паулина дел Валие плетеше кошницата на бъдещото начинание в Чили. Първите чилийски лозя били засадени от мисионерите в колониално време и давали доста добро родно вино; ако трябва да сме точни, то било толкова добро, че в Испания го забранили, за да не конкурира вината на майката колонизаторка. След независимостта винарската промишленост се разраснала. Паулина не бе единствената, осенена от мисълта да произвежда качествени вина, но докато другите купуваха земи в околностите на Сантяго за по-голямо удобство и на разстояние не повече от един ден път, тя потърси по-далечни терени, и то не единствено защото бяха по-евтини, а защото бяха по-подходящи. Без да издава никому какво й се върти из главата, поръча да изследват почвите, капризите на водата и постоянството на ветровете, като започна със земите, собственост на фамилията Дел Валие. Купи на безценица обширни запуснати площи, които не въодушевяваха никого, защото се напояваха единствено от дъждовете. Най-вкусното грозде, най-сладкото и най-щедрото, даващо живот на вината с отлична плътност и аромат, не вирее по хубавите места, а по каменисти терени. С майчинско упорство растението преодолява препятствия, за да пусне надълбоко корени и да изсмуче всяка капчица вода — така вкусът на гроздето става наситен, ми обясняваше баба.

— Лозето е като човек, Аурора, колкото повече трудности побеждава, толкова по-хубав плод дава. Жалко е, че открих тази проста истина толкова късно, ако я знаех по-отрано, щях да съм ви възпитавала с по-твърда ръка, теб и синовете си.

— С мен опитахте, бабо.

— Прекалено мека бях с теб. Трябваше да те изпратя при монахините.

— За да ме научат на бродерия и молитви? Госпожица Матилде…

— Забранявам ти да споменаваш името на тази жена в къщата ми!

— Добре, бабо, но поне се уча на фотография. С нея ще мога да си изкарвам хляба.

— Как ти хрумна подобна глупост! — възкликна Паулина дел Валие. — Моята внучка никога не ще е принудена да си вади хляба. Всичко, дето ти го преподава Риберо, е за забавление, но не е бъдеще за момиче, носещо името дел Валие. Съдбата ти не е да станеш площаден фотограф, а да се омъжиш за някой от твоята класа и да родиш здрави деца.

— Вие сте направили много повече от това, бабо.

— Омъжих се за Фелисиано и отгледах три деца и една внучка. Всичко останало е покрай другото.

— Не бих казала, че изглежда точно така.

Във Франция Фредерик Уилямс нае експерт, който пристигна малко след него, за да окаже помощ по техническата част. Беше хипохондрично човече, което обикаляше земите на баба ми на велосипед и с носна кърпа, вързана през устата и носа, защото бе убеден, че миризмата на кравешки говна и чилийският прах предизвикват белодробен рак, ала не остави никакви съмнения относно задълбочените си познания по лозарство. Селяните смаяно наблюдаваха този гражданин, плъзгащ се между камънаците възседнал велосипеда и спиращ от време на време, за да подуши пръстта като някакво куче, попаднало на диря. И понеже не разбираха и дума от дългите му словоизлияния на езика на Молиер, лично баба ми, по чехли и слънчобран, следваше велосипеда на французина в продължение на няколко седмици в ролята си на преводач. Първото, което направи впечатление на Паулина, бе, че не всички растения бяха еднакви — имаше смесени от поне три вида. Французинът й обясни, че едните зреят по-рано от другите и по този начин, ако по-нежните загинеха поради климатични несгоди, във всички случаи щеше да има реколта от останалите. Потвърди също така, че начинанието щеше да отнеме години, защото не ставаше дума само да се роди по-хубаво грозде, а да се произведе изискано вино, което да намери пазар в чужбина редом с френските, италианските и испанските вина. Паулина научи всичко, което можеше да й покаже експертът, и когато се почувства сигурна, го изпрати обратно в родината му. Беше на предела на силите си и бе проумяла, че предприятието се нуждае от някой по-млад и по-лесноподвижен човек от нея, някой като Северо дел Валие, нейният любим племенник, на когото можеше да гласува доверие. „Ако продължаваш да пръкваш деца на белия свят, ще ти трябват доста пари, та да ги изхраниш. Като адвокат няма да можеш да събереш достатъчно средства, освен ако не започнеш да скубеш клиентите двойно повече от събратята си, докато с виното мажеш да се превърнеш в богаташ“, изкуши го тя. Точно в същата година на Северо и Нивеа им се беше родило истинско ангелче, по всеобщо мнение, момиченце, красиво като фея от някоя миниатюра, което нарекоха Роса. Нивеа реши, че всички преждеродивши се деца са били просто една тренировка, докато най-сетне било сътворено това перфектно създание. Може би сега Бог най-сетне бил удовлетворен и щял да престане да им изпраща още челяд, защото вече имали цял рояк. На Северо тая работа с френските вина му се стори лишена от здрав разум, ала бе свикнал да уважава търговския нюх на леля си и реши, че си струва да опита; не подозираше, че само за няколко месеца лозята щяха да преобърнат живота му. Щом се увери, че Северо дел Валие си е загубил ума по гроздето толкова, колкото и тя самата, Паулина взе решение да го направи свой съдружник, да повери полята на неговите грижи и да замине с Уилямс и мен в Европа, защото аз бях навършила вече шестнайсет години и на тази възраст било добре да се сдобия с космополитно лустро и със сватбен чеиз, каза баба ми.

— Но аз не мисля да се женя, бабо.

— Още не, но все трябва да свършиш тази работа, преди да навършиш двайсет години, ако не искаш да си кукуваш като стара мома — постанови тя с тон, който не търпеше възражение.

На никого не каза истинската причина за пътуването. Беше болна и се надяваше, че в Англия ще могат да я оперират. Там хирургията беше отбелязала значителен напредък с откритието на анестезиите и на дезинфектантите. От няколко месеца бе изгубила апетит и за пръв път в живота си страдаше от гадене и болки в корема след по-тежка храна. Бе престанала да яде месо, предпочиташе леки храни — подсладени каши, супи и сладкиши, от които не се отказваше, макар и да натежаваха като камъни в червата й. Бе чула за съществуването на известна клиника, основана от някой си доктор Ебанизер Хобс, починал преди повече от едно десетилетие, където работели най-добрите лекари в Европа. Затова, щом свърши зимата и пътят през Андите отново бе проходим, потеглихме към Буенос Айрес, откъдето щяхме да се натоварим на презокеанския кораб за Лондон. Водехме с нас, както обикновено, свита от прислужници, тонове с багаж и няколко души въоръжена охрана, за да ни бранят от разбойниците, които дебнеха из тези безлюдни места. Този път, уви, Карамело не можа да ни придружи, защото лапите не го държаха прав. Преминаването на планинската верига първо с каруца, после на коне и най-сетне на мулета през урви, зейнали от двете страни подобно на бездънна паст, готова да ни погълне, бе незабравимо. Пътеката приличаше на безконечен тънък смок, който се виеше сред тези удивителни планини, които представляваха гръбнакът на Америка. Между камънаците надничаха храсти, изложени на безжалостната природа и подхранвани от тънички струйки вода. Водата беше навсякъде — водопади, потоци, разтопен сняг — единственият звук по тези места беше шумът от водата и чаткането на копитата по коравата твърд на Андите. Спряхме ли се за кратък отдих, ни обгръщаше като тежък плащ бездънна тишина; приличахме на неканени посетители, които нарушаваха абсолютното безмълвие на тези висини. Баба ми, която се бореше срещу световъртежа и общото неразположение, което я обзе, щом започнахме изкачването нагоре, се крепеше благодарение на желязната си воля и на грижите на Фредерик Уилямс, който правеше всичко възможно, за да я подкрепя. Беше облечена в тежко палто за път, кожени ръкавици и шапка на пътешественик изследовател с плътни воали, защото нито веднъж в целия й живот слънчев лъч, колкото и плах да бе той, не бе докосвал кожата й, вследствие на което тя се надяваше да отиде в гроба без бръчки. Аз бях заслепена. И преди, на идване в Чили, бяхме изминали този път. Но тогава бях прекалено малка, за да се насладя на тази величествена природа. Товарните животни напредваха стъпка по стъпка на ръба на отвесно изсечена бездънна пропаст от едната им страна и извисяваща се в небесата скалиста стена, обръсната от вятъра и шлифована от времето — от другата. Въздухът беше рядък като прозрачно було, а небето едно тюркоазеносиньо море, прекосявано от време на време от някой кондор, размахващ величествени крила като абсолютен властелин на тези владения. Щом слънцето слезе в ниското, пейзажът изцяло се преобрази: мирният покой на тази стръмна и тържествена природа изчезна, за да направи място на свят, населен с геометрични сенки, които заплашително се движеха край нас, обкръжаваха ни и ни обгръщаха. Една стъпка накриво, и всички — мулета и ездачи, щяхме да пропаднем на дъното на тези пропасти, но водачът бе премерил отлично разстоянието и нощта ни завари в една паянтова дъсчена колиба, където намираха подслон замръкнали пътници. Разтовариха животните и ние се разположихме на седлата от овча кожа и на одеялата. Напоени в смола фитили ни служеха за осветление, при все че светлина почти не беше нужна, тъй като от дълбокия небесен свод царствено пръскаше лъчите си изгрялата луна, надничаща като звезден факел иззад високите скали. Носехме дърва с нас и запалиха огън да се сгреем и да кипнем вода за мате; не след дълго си запредавахме от ръка на ръка този чай от зелена трева с горчив вкус, отпивайки от едно и също канче. Чаят възвърна духа и цвета на изстрадалата ми баба, която нареди да й донесат кошниците и се захвана, като веща зеленчукарка насред пазар, да разпределя храната, за да залъжем глада. Заизскачаха бутилки ракия и шампанско, уханни домашни сирена, вкусни домашно приготвени колбаси от свинско месо, хлябове и погачи, увити в белоснежни ленени кърпи. Забелязах, че тя самата яде много малко и не близва алкохол. В това време, чевръсто боравейки с ножовете, мъжете заклаха няколко кози, които бяхме водили с нас зад мулетата, одраха ги и ги сложиха да се пекат разчекнати на два пръта. Така и не усетих кога свърши нощта — потънах в дълбок, непробуден сън и се събудих чак на другата сутрин, когато взеха да разравят жаравата, за да сварят кафе, и насядаха да довършат недоядените остатъци от печеното козе месо. Преди да поемем отново на път, оставихме дърва, торба с боб и няколко бутилки за пътниците след нас.