Портрет в сепия

Клиниката „Хобс“ бе основана от прочутия хирург Ебанизер Хобс в собствената му къща — голяма, солидна на вид и елегантна постройка, разположена в сърцето на квартал „Кенсингтън“, която вследствие на множеството сринати стени, зазидани прозорци и залепени без ред и стил облицовъчни плочки бе заприличала на истинско чудовище. Присъствието й на тази толкова изискана улица дразнела съседите до такава степен, че наследниците на Хобс не срещнали никакви затруднения при закупуването на съседните сгради, за да разширят клиниката, запазвайки — за това поне бяха помислили — фасадите в едуардиански стил, за да не се отличава тя отвън по нищо от останалите къщи, наредени в напълно еднотипни редици. Отвътре клиниката представляваше истински лабиринт от стаи, стълбища, коридори и слепи вътрешни прозорци, които не гледаха наникъде. Не беше оборудвана както другите старовремски болници в града с операционна зала с вид на арена за борба с бикове, тоест с централна част, застлана със стърготини или с пясък, и обточена от галерии като за зрители, а с малки хирургически зали, чиито стени и под бяха облицовани с плочи и метални плоскости, подложени веднъж дневно на ожесточено търкане с белина и сапун, понеже покойният доктор Хобс бе един от първите последователи на теорията на Кох за разпространението на инфекциите и също така един от първите, възприел методите на Листер за дезинфекция, докато преобладаващата част от лекарската гилдия все още ги отхвърляше къде от високомерие, къде от мързел. Не беше удобно да се променят стари навици, хигиената бе нещо досадно и пречеше на бързината на опериране, считана по онова време за белег на хирургическа виртуозност, понеже намаляваше риска от изпадане в шок и от загуба на кръв. За разлика от мнозина свои колеги, които смятаха, че инфекциите възникват спонтанно в тялото на пациента, Ебанизер Хобс бързо бе осъзнал, че болестотворните микроорганизми са в околната среда, по ръцете, по пода, по инструментите и в цялото помещение и затова обилно ръсеше с фенол всичко — като се почне от раните и се стигне до въздуха в операционната зала. Клетият човек бе вдишал такива количества фенол в живота си, че накрая кожата му се бе покрила с язви и той бе издъхнал преждевременно от бъбречно разстройство, което бе дало основание на противниците му още по-здраво да се вкопчат в остарелите си схващания. Учениците на Хобс обаче, изследвали въздуха и установили, че бактериите не прехвърчат из него като невидими грабливи птици, готови изневиделица да се стрелнат върху жертвата, а се натрупват върху замърсени повърхности и инфекциите се пренасят при пряк контакт, така че главното било грижливо да се почиства инструментариумът, да се използват стерилни превързочни материали и хирурзите не само да се мият старателно, но по възможност да употребяват каучукови ръкавици. Не ставаше дума за грубите ръкавици, използвани от анатомите при дисекция на трупове или от хора, работещи с химически вещества, а за едно изделие фино и меко като човешка кожа и произведено в Съединените щати. Произходът на тези ръкавици бе свързан с една романтична история: един лекар, лудо влюбен в медицинска сестра, пожелал да я защити от екземите, причинявани от дезинфекционните препарати, и поръчал първите гумени ръкавици, които по-късно хирурзите възприели при операциите. Паулина дел Валие бе прочела внимателно всичко това в едни научни списания, които й бе дал назаем нейният роднина Хосе Франсиско Вергара, който по онова време се бе оттеглил в двореца си „Виня дел Мар“, понеже не беше добре със сърцето, но бе запазил непокътната своята любознателност. Баба ми не само правилно бе избрала лекаря, който щеше да я оперира, но и месеци преди това се бе свързала с него от Чили, беше поръчала в Балтимор няколко чифта от прословутите гумени ръкавици и ги бе донесла добре опаковани с бельото си.

Паулина дел Валие изпрати Фредерик Уилямс във Франция да проучи от какъв вид дърво са бъчвите, в които отлежава виното, както и да събере сведения за производството на сирена, защото нямало никаква причина чилийските крави да не могат да дават такива вкусни сирена като френските, след като били еднакво глупави като тях. Докато прекосявахме Андите и по-късно, в презокеанския кораб, имах възможност отблизо да наблюдавам баба ми и тогава осъзнах, че нещо съществено отслабва в нея, и то не беше нито волята й, нито умът, нито алчността, а нейната свирепост. Тя омекна, разнежи се и стана толкова разсеяна, че се разхождаше по палубата на кораба накичена от глава до пети в муселин и перли, ала забравила да сложи изкуственото си чене. Очевидно бе, че прекарва безсънни нощи — под очите й имаше лилави кръгове и беше вечно сънлива. Бе отслабнала значително — когато си махнеше корсета, месата й увисваха. Държеше непрекъснато да съм до нея, „за да не кокетираш с моряците“ — жестока шега от нейна страна, защото на тази възраст аз бях толкова безнадеждно стеснителна, че всеки мъжки поглед, насочен към мен, ме караше да почервенявам като варен рак. Истинската причина бе, че Паулина дал Валие се чувстваше беззащитна и се нуждаеше от мен, за да пъди смъртта. Не говореше за болестта си — напротив, кроеше планове да прекара няколко дни в Лондон и после да се отправи към Франция по делата, свързани с бъчвите и сирената, но аз още в началото отгатнах, че в ума й е друго, както стана ясно веднага щом пристигнахме в Англия и тя се зае дипломатично да убеждава Фредерик Уилямс да замине сам, а ние да поостанем, да обиколим магазините и да отидем при него след това. Нямам представа дали Уилямс тръгна, без да заподозре, че жена му е болна, или разбра истината, но от уважение към нейния свян я остави на спокойствие. В крайна сметка ни настани в хотел „Савой“ и щом се убеди, че имаме всичко необходимо, отплава по Ламанша без голямо въодушевление.

Баба ми не желаеше да има свидетели на нейната разруха и се пазеше особено много от Уилямс. Това беше част от кокетството, което я обзе, след като се ожениха и което не бе съществувало, докато той беше неин иконом. Тогава тя не се притесняваше да излага наяве най-лошите черти на характера си и да се явява пред него както и да е; сетне обаче тя гледаше да го омае с всичките си прелести. Тази връзка в есента на нейния живот бе изключително важна за нея и тя бе решена да не допусне разклатеното й здраве да разнебити устойчивата структура на нейната суета. Затова се постара да отпрати мъжа си и ако аз не бях проявила твърдост, щеше да отдалечи и мен. Наложи се да водим истински битки, докато ми позволи да я придружавам по време на посещенията при лекаря, но най-сетне се предаде пред вироглавата ми неотстъпчивост и пред своята слабост. Страдаше от болки и с мъка преглъщаше, но не личеше да е изплашена, при все че се шегуваше с неудобствата в ада и със скуката в рая. Клиниката „Хобс“ вдъхваше доверие още от прага и преддверието, чиито стени бяха покрити с рафтове, пълни с книги и маслени портрети на хирурзите, които бяха упражнявали занаята си тук. Посрещна ни едра жена с безупречна външност, която ни отведе в кабинета на лекаря — уютна зала с камина, където с пукот горяха дърва и която бе обзаведена с английски дивани от кафява кожа. Външността на доктор Джералд Съфолк впечатляваше толкова, колкото и неговата слава. Имаше вид на едър, червендалест тевтонец, с голям белег на бузата, който не само че не го загрозяваше, но го правеше незабравим за всеки, който се срещнеше с него. На писалището му бяха писмата, разменени с баба ми, заключенията на чилийските лекари, с които тя се бе консултирала и пакетът с гумени ръкавици, който днес сутринта тя му бе изпратила по куриер. Впоследствие разбрахме, че това е била една излишна предпазна мярка, тъй като в клиниката „Хобс“ такива ръкавици се използваха от три години насам. Съфолк ни посрещна с добре дошли, сякаш идвахме да му засвидетелстваме внимание и ни поднесе турско кафе, ароматизирано със зрънца кардамон11. Отведе баба ми в съседната стая и след като я прегледа, се върна в кабинета и запрелиства някаква дебела книга, докато тя се обличаше. Пациентката се върна и хирургът потвърди предварителната диагноза на чилийските лекари: баба ми страдаше от гастроинтестинален тумор. Добави, че операцията била малко рискована заради възрастта й и защото този вид хирургически интервенции се намирали все още в експериментална фаза, но той бил разработил отлична техника за подобни случаи и лекари от цял свят идвали да се учат при него. Говореше с такова високомерие, че се сетих за мнението на Хуан Риберо, според когото надутостта е привилегия на неуките; мъдрият е смирен, защото е наясно колко малко знае. Баба ми го помоли подробно да й обясни какво мисли да прави с нея и това го изненада, защото бе свикнал болните да се предават на безусловния авторитет на ръцете му с пуешко примирение, но тутакси се възползва от случая да се разпростре в обстойна лекция, загрижен повече да ни шашне с виртуозния си скалпел, отколкото за състоянието на злочестата си пациентка. Нахвърля рисунка на вътрешности и органи, които имаха вид на някаква безумна машина и ни посочи къде е туморът и как възнамерява да го изреже, като не ни спести дори и вида на шева — информация, която Паулина дел Валие прие, без да трепне, ала на мен ми призля и трябваше да изляза от кабинета. Седнах в преддверието с портретите и започнах да се моля. Ако трябва да бъдем честни, страхувах се повече за себе си, отколкото за нея — мисълта, че мога да остана сама на този свят, направо ме вледеняваше. Точно когато премислях възможното си осиротяване, мина някакъв мъж и сигурно съм била много бледа, защото той се спря до мен: „Нещо не е наред ли, момиченце?“, запита на испански с чилийски акцент. Поклатих отрицателно глава, без да се осмеля да го погледна в очите, но вероятно съм го разгледала под око, защото успях да видя, че е млад, гладко избръснат, с високи скули, здрава челюст и дръпнати очи — приличаше на изображението на Чингис хан от моя учебник по история, макар и не така свиреп. Всичко у него беше с цвят на мед — косата, очите и кожата, но тонът на гласа му в никакъв случай не би могъл да се определи като меден, когато ми обясни, че е чилиец като нас и че ще асистира на доктор Съфолк по време на операцията.

— Госпожа Дел Валие е в сигурни ръце — каза той без капка скромност.

— Какво ще стане, ако не я оперирате? — запелтечих както винаги, когато ме обхваща силна нервност.

— Туморът ще продължи да расте. Не се безпокой, момиченце; хирургията много е напреднала, баба ти правилно е избрала да дойде при нас — отсече той.

Искаше ми се да разбера какво прави чилиец на това място и защо има вид на татарин — лесно беше да си го представя облечен в кожи и с копие в ръка — но замълчах смутено. Лондон, клиниката, лекарите и драмата на баба ми — всичко това определено бе повече, отколкото можех да понеса без чужда помощ; трудно ми беше да проумея свенливостта на Паулина дел Валие по отношение на нейната болест и основанията й да изпрати Фредерик Уилямс отвъд Ламанша точно когато ни беше нужен най-много. „Чингис хан“ ме потупа снизходително по ръката и си тръгна.

Противно на всички мои черногледи пророчества, баба ми преживя операцията и като изтече първата седмица, през която температурата й хаотично ту се покачваше, ту спадаше, състоянието й се стабилизира и тя започна да приема твърда храна. Стоях неотлъчно до нея, с изключение на времето, през което набързо отскачах до хотела веднъж дневно, за да се изкъпя и преоблека, тъй като лепкавата и наслоена миризма на упойващи препарати, лекарства и дезинфектанти се напластяваше здраво в кожата. Спях на пресекулки, седнала на стол до баба ми. Въпреки категоричната забрана от нейна страна, изпратих телеграма на Фредерик Уилямс още в деня на операцията и той пристигна трийсет часа след това. Видях как пословичната му непроницаемост се изпари пред леглото, където жена му, просната, замаяна от лекарствата, стенеше при всяко издишване и с пет косъма на главата и нито един зъб в устата приличаше на съсухрена бабичка. Уилямс коленичи до нея и положил чело на безжизнената ръка на Паулина дел Валие, взе да шепне името й; като се изправи, лицето му беше мокро от сълзи. Баба ми, която твърдеше, че младостта не е период в живота, а душевно състояние, и че човек се радва на такова здраве, каквото сам е заслужил, имаше вид на напълно разгромена в това болнично легло. Тази жена, чиято жажда за живот се равняваше на нейната алчност, лежеше с извърнато към стената лице, безразлична за всичко наоколо, затворена в себе си. Неизчерпаемата й воля, нейната жизненост, любознателност, приключенски дух и дори користолюбието й — всичко бе сломено от страданията на нейното тяло.

През тези дни често виждах „Чингис хан“, който следеше състоянието на пациентката и който се оказа, както и трябваше да се очаква, по-достъпен от светилото Съфолк или от строгите матрони в клиниката. Разсейваше притесненията на баба ми не с мъгляви и утешителни слова, а с разумни обяснения; единствено той се грижеше да смекчи мъките й, докато всички останали се интересуваха от зарастването на раната и от температурата, но оставаха глухи за жалбите на болната. „Да не би да се е надявала, че няма да я боли? Я по-добре да млъква и да е благодарна, че изобщо е жива.“ Младият чилийски лекар обаче не пестеше морфин, защото вярваше, както обясни на Уилямс, че продължителните болки сломяват физическата и духовната съпротива на пациента, като забавят и дори пречат на оздравителния процес. Разбрахме, че името му е Иван Радович и че произхождал от лекарско семейство; баща му емигрирал в Чили от Балканите в края на петдесетте години, оженил се за чилийска учителка от северните райони на страната и им се родили трима синове, двама от които продължили професията на баща си. Каза, че баща му починал от тиф през Тихоокеанската война, където работил като хирург три години, и майка му сама трябвало да поеме грижите за семейството. Наблюдавах персонала в клиниката неограничавана от никого и се наслушах на забележки, които не бяха предназначени за детски уши, защото, като изключим доктор Радович, никой и никога не даде знак, че е забелязал съществуването ми. Скоро щях да навърша шестнайсет години и продължавах да нося косата си вързана с панделка и да нося дрехи, избрани от баба ми, която ми поръчваше смешни рокли като за малко момиченце, предназначени да ме накарат да се чувствам колкото се може по-дълго време дете. Първия път, в който облякох нещо подходящо за възрастта ми, бе, когато Фредерик Уилямс ме заведе в „Уитнейс“ без позволението на баба ми и обяви, че магазинът е на мое разположение. Като се върнахме вкъщи и аз застанах пред нея с прибрана в кок коса и пременена като госпожица, тя не ме позна, но това се случи седмици по-късно. Паулина дел Валие вероятно е била силна като бик — разпраха й корема, извадиха оттам тумор с размер на грейпфрут, зашиха я като стара обувка и няколко месеца след това тя се бе възстановила напълно. От цялото това страховито приключение й остана само един пиратски шев през корема и вълчи глад за живот и от само себе си се разбира, — за храна. Отпътувахме за Франция веднага щом започна да ходи без бастун. Отхвърли напълно препоръчаната от доктор Съфолк диета, защото, както сама каза, не била изминала всичкия този път от задника на географията до Париж, за да яде бебешки кашици. Под предлог, че разучава производството на сирена и френската кулинарна традиция, тя се тъпчеше до насита с всичко, което тази страна бе способна да й предложи.

Щом се настанихме в един малък хотел, който Уилямс нае на булевард Хаусман се свързахме с неповторимата Аманда Лоуъл, която си беше все същата викингска царица в изгнание. В Париж се чувстваше като у дома си, обитаваше занемарена, но уютна мансарда, през чиито прозорчета човек можеше да се любува на гълъбите по съседните покриви и на безоблачното небе над града. Уверихме се, че в разказите й за бохемския живот и за приятелствата й със знаменитости от света на изкуството нямаше и думичка измислица; благодарение на нея посетихме ателиетата на Сезар, Сисле, Дега, Моне и мнозина други художници. Наложи се Лоуъл да ни научи как да съзерцаваме техните платна, защото окото ни не бе тренирано за импресионизма, но не мина много време и ние бяхме запленени от него. Баба ми се сдоби с прекрасна сбирка от импресионистични творби, които предизвикаха изблици на подигравателен смях, когато ги окачи в къщата си в Чили — никой не оцени центробежните небеса на Ван Гог, нито изнурените развратници на Лотрек и всеобщото мнение бе, че в Париж са избудалкали тази наивна глупачка Паулина дел Валие. Щом видя, че не се отделям от фотоапарата и се затварям с часове в тъмната стаичка, която пригодих надве-натри в хотела, Лоуъл предложи да ме запознае с най-именитите фотографи в Париж. Подобно на учителя ми Хуан Риберо, тя смяташе, че фотографията и живописта не си съперничат, защото по същество са различни — художникът тълкува действителността, а фотографът я пресъздава. Всичко в живописта е измислица, докато фотографията е сбор от външната действителност и от чувствителността на фотографа. Риберо не допускаше сантименталности и показност, нито някаква по-особена подредба на предметите, за да изглеждат като на картина, и отхвърляше нагласените композиции; не ми даваше да манипулирам негативите и отпечатъците и презираше всякакви ефекти на светлосенки или неточно фокусиране, стремеше се към честно и просто изображение, ясно до най-малката подробност. „Ако търсите въздействие като от картина, Аурора, тогава рисувайте. Ала търсите ли истината, научете се да използвате фотоапарата“, не спираше да ми повтаря той. Аманда Лоуъл нито за миг не се отнесе с мен като с дете и от самото начало прие насериозно моето увлечение. Тя самата изпитваше слабост към фотографията, която никой все още не наричаше изкуство и за мнозина беше чисто и просто поредната от многото джунджурии и чудновати измишльотини на този вятърничав век. „Изхабена съм тепърва да се уча на фотография, но ти имаш млади очи, Аурора, ти можеш да видиш света и да накараш хората да го погледнат през твоя взор. Една хубава снимка разказва истории, разкрива места, събития, настроения, по-могъща е от множество изписани страници“, ми казваше тя. Затова пък баба ми смяташе моята страст към фотоапарата за каприз на подрастващо девойче и мислеше много повече за това как да ме подготви за семеен живот и да спретне чеиза ми. Записа ме в училище за млади госпожици, където всеки ден ни учеха да се качваме и слизаме по стълби с грациозна походка, да сгъваме салфетки за банкет, да изготвяме различни менюта според случая, да организираме салонни занимания и подреждаме букети с цветя — с една дума умения, които според баба ми бяха безпогрешен ключ към едно щастливо брачно битие. Обичаше да прави покупки и прекарвахме цели следобеди, подбирайки парцаляци в бутиците, при все че — убедена съм в това — много по-разумно бих оползотворила тези следобеди, кръстосвайки Париж с фотоапарат в ръка.

Годината неусетно се изниза. Когато Паулина дел Валие напълно се бе възстановила от боледуването, а Фредерик Уилямс се бе превърнал в експерт по бъчви за вино и производства на сирена — от най-вмирисаните до най-надупчените, — се запознахме с Диего Домингес на един бал в чилийската легация в Париж по случай Деня на независимостта 18 септември. Прекарах нескончаеми часове в ръцете на фризьора, който съгради върху главата ми кула от обсипани с перли къдрици и плитчици, извършвайки истински подвиг, като се има предвид, че косата ми се поддаваше на прически колкото конска грива. Роклята ми представляваше подобие на бухнала белтъчена целувка, поръсена със ситни стъклени мъниста, които не спряха да падат през цялата вечер и да се разпръсват по лъскавия мозаечен под на легацията. „Ех, ако можеше баща ти да те види сега“, възкликна с възхищение баба ми, щом се натъкмих. Тя бе облечена от глава до пети в тъмнолилаво — любимият й цвят, — с неприлично количество розови перли на шията си, няколко покатерени един върху друг изкуствени кока в подозрителна махагонова гама, изрядни зъби от порцелан и пелерина от черно кадифе, обшита с черни кехлибарени зърна от брадичката до нозете. Пристъпи в залата, водена под ръка от Фредерик Уилямс. Мен ме придружаваше един моряк от кораб на чилийската ескадра, който беше на протоколно посещение във Франция. Беше невзрачен младеж, чието лице и име не мога да си спомня и който по своя инициатива се нагърби със задачата да ме посвети в употребата на секстанта12 за мореплавателски цели. Затова изпитах истинско облекчение, когато Диего Домингес застана пред баба ми, представи й се с всичките си имена и й поиска разрешение да танцува с мен. Това не е истинското му име, промених го в тези страници, защото искам всичко, отнасящо се до него и семейството му, да остане в тайна. Ще кажа само, че той действително съществува, че историята му е истинска и че аз съм му простила. Очите на Паулина дел Валие блеснаха от въодушевление при вида на Диего Домингес, защото най-сетне пред нас стоеше приемлив потенциален кандидат от уважавано семейство, който положително беше богат, с безупречни обноски и като капак на това — красив. Тя поклати утвърдително глава, той ми поднесе ръката си и се отправихме към нашето плаване. След първия валс господин Домингес взе картона ми със запазени танци и го изпълни собственоръчно от горе до долу, като с един замах на перото срази експерта по секстанти и другите кандидати. Тогава го погледнах по-внимателно и трябваше да призная, че не изглеждаше никак зле, излъчваше здраве и сила, беше приятен в лице, със сини очи и мъжествена осанка. Изглеждаше някак неудобно във фрака, ала се движеше уверено и танцуваше добре, е, във всеки случай много по-добре от мен, която се клатех като същинска патица въпреки едногодишното интензивно обучение в училището за млади госпожици. А на всичко отгоре смущението ме правеше още по-непохватна. В онази вечер се влюбих с цялата страст и заслепение на първата любов. Диего Домингес ме водеше със сигурна ръка по дансинга, гледаше ме втренчено и почти в пълно мълчание, понеже всякакви опити от негова страна да завърже някакъв разговор се разбиваха в едносричните ми отговори. Стеснителността ми ме подлагаше на истинско мъчение — не можех да издържам на погледа му и не знаех накъде да отместя своя. Усещах топлия му дъх по бузите си и краката ми се подгъваха; отчаяно се борех срещу изкушението да побягна и да се скрия под някоя маса. Няма никакво съмнение, че изглеждах жалка и този злощастен млад мъж не можеше да се отърве от мен заради глупавото неблагоразумие, с което бе отбелязал името си срещу всички танци в моя картон. По едно време му казах, че не е длъжен да танцува с мен, ако не желае това. Отвърна ми с шумен смях, единствен за цялата вечер, и се поинтересува на колко съм години. Никога мъж не ме бе държал в ръцете си, никога не бях усещала натиска на мъжка длан върху извивката на талията си. Едната ми ръка почиваше на рамото му, а другата — в облечената му с ръкавица ръка, но далеч не с лекотата на див гълъб, както изискваше учителката ми по танци, защото той я стискаше с решителност. През кратките паузи ми поднасяше шампанско, което аз изпивах, тъй като нямах смелост да откажа и вследствие на което — лесно е да се предположи — взех по-често да го настъпвам, докато танцувахме. Когато в края на празненството чилийският пълномощен министър взе думата, за да вдигне наздравица за далечната си родина и за прекрасната Франция, Диего Домингес застана зад мен толкова близо, колкото позволяваше кринолинът на моята рокля — целувка и прошепна в тила ми, че съм била „прелестна“ или нещо подобно.

В следващите дни Паулина дел Валие прибягна до услугите на свои приятели дипломати, за да проучи, без никакви заобикалки, всичко възможно за семейството и предците на Диего Домингес, преди да даде разрешението си той да ме изведе на разходка с коне по Елисейските полета, през време на която тя и Фредерик Уилямс не ни изпускаха от поглед, следвайки ни на почтително разстояние с карета. По-късно четиримата седнахме под едни чадъри да хапнем сладолед, хвърляхме трохи на патиците и се уговорихме да идем на опера още същата седмица. От разходка на разходка и от сладолед на сладолед — настъпи октомври. Диего бе дошъл в Европа по волята на баща си, за да изживее това задължително приключение за всеки млад чилиец от висшите класи, предназначено да го очовечи. Веднъж пребивавал в няколко града, посетил определен брой музеи и катедрали и гмурнал се в нощния живот със съпровождащите го любовни похождения, които непременно щяха да го излекуват завинаги от този порок и да му дадат повод да се перчи пред приятелчетата си, всеки млад чилийски благородник беше готов да се завърне в Чили с увряла глава, да работи, да се ожени и да гради свой дом. В сравнение със Северо дел Валие, в когото бях влюбена през цялото си детство, Диего Домингес бе грозен, а съпоставен с госпожица Матилде Пинеда беше глупав, но аз не бях в състояние да правя такива сравнения — бях уверена, че съм намерила перфектния мъж и това, че ме бе забелязал, ми се струваше невероятно чудо. Фредерик Уилямс подмета, че би било непредпазливо да се хванем за първия срещнат мъж, била съм много млада и тепърва щели да се надпреварват кандидати за мен, а аз спокойно съм щяла да направя своя избор; баба ми обаче твърдеше, че този млад мъж е най-добрата стока на брачния пазар, въпреки неудобството от факта, че бил земевладелец и живеел на село много далеч от столицата.

— Но с кораб и железница пътуването е лесно — каза.

— Бабо, не бързайте толкова, господин Домингес дори не е намекнал за това, което вие гласите — намесих се изчервена до ушите.

— По-добре да не се мотае дълго, или ще се наложи да го притисна до стената.

— Не! — възкликнах уплашено.

— Няма да позволя да се занасят с внучката ми. Не можем да губим време. Ако този младеж няма сериозни намерения, трябва незабавно да се омита.

— Закъде бързаме толкова, бабо? Едва се познаваме…

— Знаеш ли на колко години съм, Аурора? На седемдесет и шест. Малцина живеят по толкова. Преди да умра, трябва да минеш под венчилото.

— Вие сте безсмъртна, бабо.

— Не, дъще, само така изглеждам — отвърна тя.

Не разбрах дали тя заклещи Диего Домингес, както заплашваше, или той схвана намеците и сам взе решението. Сега, когато мога да погледна на тази случка от дистанцията на времето и с известен хумор, си давам сметка, че той изобщо не се е влюбвал в мен, просто е бил поласкан от моята безусловна любов и вероятно е претеглил предимствата от подобен брак. Може и да ме е желал — и двамата бяхме млади и свободни; може и да е вярвал, че с времето ще ме обикне, може и да ме е взел за своя съпруга, воден от мързел и търсейки удобство. Диего беше добра партия, но и аз не падах по-долу — разполагах с рентата, оставена от баща ми, и се предполагаше, че ще наследя цяло състояние от баба ми. Каквито и да са били мотивите му, важното е, че поиска ръката ми и наниза диамантен пръстен на пръста ми. Предупредителните сигнали са били очевидни за всеки, който умее да си отваря очите, но баба ми беше заслепена от страха да не ме остави сама, а аз си бях изгубила разсъдъка от любов. Тези сигнали не убягнаха обаче на чичо Фредерик, който от самото начало заповтаря, че Диего Домингес не е мъжът, който ми трябва. Но понеже Уилямс не бе одобрил никого, припарил до мен през последните две години, ние не му обърнахме внимание и отдадохме всичко на бащинската му ревност. „Струва ми се, че този младеж е някак студен в държането си“, отбеляза няколко пъти чичо Фредерик, но баба ми всеки път възразяваше с думите, че това не е студенина, а уважение, както подобава на всеки истински чилийски благородник.

Паулина дел Валие се отдаде на френетично пазаруване. В бързината пакетите отиваха неразопаковани направо в багажа и когато в Сантяго видяха бял ден, се оказа, че има по няколко неща от един и същи вид и че половината не са ми по мярка. Щом узна, че Диего Домингес се завръща в Чили, се договори с него да пътуваме в същия кораб и така да сме имали няколко седмици, в които да сме се опознаели по-добре. Фредерик Уилямс помръкна и се помъчи да провали този план, но нямаше сила на този свят, способна да се изпречи на пътя на госпожа баба ми, когато някоя муха й щукнеше в главата, а в момента тази муха беше сватбата на нейната внучка. Нямам много спомени от пътуването — неясно изплуват в съзнанието ми разходки по палубата, игри на топка и на карти, коктейли и балове до Буенос Айрес, където се разделихме, защото той трябваше да купува бикове за разплод и да ги отведе през пътеките на Южните Анди до бащиното си имение. В много редки случаи оставахме сами и разговаряхме без свидетели; тогава успях да науча главното за неговото двайсет и три годишно минало и за семейството му, но не разбрах почти нищо за вкусовете, убежденията и стремежите му. Баба ми му каза, че баща ми, Матиас Родригес де Санта Крус, бе покойник и че майка ми била американка, която не познаваме, защото починала при раждането, и това се вписваше в истината. Диего не полюбопитства да узнае нещо повече, както и не прояви интерес към моята фотографска страст и когато му обясних, че не възнамерявам да я изоставя, каза, че нямало никакъв проблем, понеже сестра му рисувала акварели, а жената на брат му бродирала с кръстат бод. През дългото презокеанско пътешествие не смогнахме да се опознаем, но се омотахме в здравата паяжина, която баба ми с най-добри намерения изплете за нас.

В първа класа на презокеанския кораб нямаше кой знае колко неща за снимане, с изключение на дамските тоалети и на композициите от аранжирани цветя в трапезариите и затова аз често слизах на по-долните палуби, за да снимам хора и особено пътници от най-ниската класа, които пътуваха натъпкани в трюмовете на кораба. Това бяха преселници на път за Америка, където отиваха да опитат късмета си — руснаци, италианци, евреи, — всички с празни джобове, но със сърца, преливащи от надежда. Добих усещането, че въпреки неудобствата и немотията, те си прекарваха по-добре от пасажерите в по-луксозните класи, където всичко бе някак сковано, церемониално и отегчително. Онези хора долу лесно се сприятеляваха помежду си, мъжете играеха на карти и домино, а жените се събираха на групички и разказваха патилата си; децата пък си майсторяха въдици и играеха на криеница. Следобед вадеха китари, акордеони, флейти и цигулки и ставаха шумни празненства с песни, танци и бира. Никой не ми обръщаше внимание, не ми задаваха въпроси и след няколко дни взеха да ме смятат за една от тях, което ми позволяваше да ги снимам на воля. На кораба нямаше как да проявявам негативите, но аз грижливо ги подреждах, за да свърша тази работа по-късно в Сантяго. В една от поредните експедиции до долните палуби се сблъсках с последния човек, когото очаквах да срещна на това място.

— Чингис хан! — възкликнах, щом го видях.

— Струва ми се, че ме бъркате с някого, госпожице…

— Простете ми, доктор Радович — го помолих, засрамена от глупавото си поведение.

— Нима се познаваме? — попита учудено.

— Не ме ли помните? Аз съм внучката на Паулина дел Валие.

— Аурора! Виж ти никога нямаше да ви позная. Толкова сте се променили!

Вярно е, че се бях променила. Беше ме видял за пръв път преди година и половина, когато ме обличаха като малко момиченце, а сега пред него стоеше истинска жена с фотоапарат на врата и годежен пръстен на ръката. На този кораб започна едно приятелство, което след време щеше да преобрази живота ми. Доктор Иван Радович пътуваше във втора класа и нямаше право да се качва на най-горната палуба без покана, ала аз можех да слизам при него и често го правех. Разказваше ми за работа си със същата страст, с която аз му говорех за фотографията. Гледаше ме, докато снимах, но нямаше как да му покажа нищо от предишните си творби, защото бяха на дъното на багажа и затова му обещах да го сторя, щом пристигнем в Сантяго. Така и не изпълних обещанието си, защото се срамувах да го потърся по такъв повод — стори ми се прекалено нескромно да отнемам по този начин времето на човек, зает да спасява човешки живот. Като разбра, че той е на борда, баба ми веднага го покани на чай на терасата на нашия апартамент. „С вас се чувствам в безопасност дори и в открито море, докторе. И да ми поникне друг грейпфрут в корема, ще се притечете на помощ и ще го изрежете с кухненски нож“, пошегува се тя. Още доста пъти той ни гостуваше на чай, а след това играехме на карти. Иван Радович ни обясни, че стажът му в клиниката „Хобс“ е свършил и той се прибира в Чили, за да започне работа в една болница.

— Защо не откриете частна клиника, докторе? — подметна баба ми, която го беше обикнала.

— Не ми се вярва някога да натрупам достатъчно капитал и връзки за такова начинание, госпожо Дел Валие.

— Аз съм готова да направи вложения, ако нямате нищо против.

— По никакъв начин няма да позволя вие…

— Не бих го направила заради вас, а защото си струва, доктор Радович — го прекъсна баба ми. — Всички хора боледуват и медицината е страхотен бизнес.

— Струва ми се, че медицината не е бизнес, а право, госпожо. Моят лекарски дълг е да помагам и се надявам някой ден здравеопазването да стане достъпно за всеки чилиец.

— Нима сте социалист? — попита баба ми с гримаса на отвращение, защото след „предателството“ на госпожица Пинеда тя нямаше никаква вяра на социализма.

— Лекар съм, госпожо Дел Валие. Държа на професията и на здравето на пациентите си — това с всичко.

Върнахме се в Чили в края на декември 1898 г. и заварихме страната потънала в морална криза. Никой, като се започне от богатите земевладелци и се свърши с учителите и с тружениците от селитрената промишленост, не беше доволен от съдбата си, нито от правителството. Чилийците изглеждаха примирени с упадъка на нравите и с ширещите се пиянство, лентяйщина и кражби, както и с обществени язви като самодоволната бюрокрация, безработицата, безпомощното правосъдие и нищетата, което контрастираше с безочливата парадност на богаташите, предизвиквайки нарастващ тъп гняв, който обхващаше страната надлъж и нашир. Не си спомняхме някога Сантяго да е бил по-мръсен, с толкова сиромаси и затънали в епидемии пренаселени бедняшки квартали, с огромен брой деца, които умираха още преди да са проходили. Пресата твърдеше, че индексът за смъртност в столицата се равнява на този в Калкута. Нашата къща на улицата на Армията Освободителка беше оставена на грижите на няколко далечни обеднели лели, дето ги има във всяко чилийско семейство, и на малобройна прислуга. От повече от две години лелите си живееха като царици в тези владения и ни посрещнаха без особена радост, следвани от Карамело, който беше толкова остарял, че дори не ме позна. Градината беше потънала в буренаци, шадраваните жадуваха за капчица вода, салоните имаха дъх на гробница, кухните бяха превърнати в същински кочини, а под леглата се въргаляха миши изпражнения. Но нищо не бе в състояние да стресне Паулина дел Валие, която пристигаше, решена да вдигне сватбата на века и нямаше да позволи нищо — нито възрастта, нито жегата в Сантяго, нито моята затвореност — да й попречи. Разполагаше с летните месеци, когато всички отиваха край морето или на село, за да стегне къщата, понеже през есента се възобновяваше оживеният светски живот и трябваше да свършим с приготовленията за сватбата през септември — началото на пролетта, месец на националния празник и на венчавките, — точно една година след първата ни среща с Диего. Фредерик Уилямс пое грижите по наемането на цял полк зидари, дърводелци, градинари и прислужници, които се засуетиха около подновяването на тази развалина с обичайния за Чили темп, което ще рече, без да си дават много зор. Лятото настъпи прашно и сухо, с мирис на праскови и с подвикванията на амбулантните търговци, които хвалеха лакомствата на сезона. Тези, които можеха да си го позволят, отидоха да летуват на село или край морския бряг и градът опустя. Северо дел Валие ни дойде на гости, помъкнал чували със зеленчуци, кошници с плодове и добри вести от лозята; беше загорял, заякнал и по-красив от всякога. Загледа ме със зяпнала уста, невярващ, че аз съм момиченцето, с което се бе сбогувал две години преди това; завъртя ме като пумпал, за да ме разгледа от всички страни и великодушно изрази мнение, че приличам на майка си. На баба ми това никак не й допадна, миналото ми не биваше да се споменава в нейно присъствие, тъй като за нея моят живот започваше на пет годинки, когато бях прекрачила прага на нейната къща дворец в Сан Франсиско — всичко преди тази дата просто не съществуваше. Нивеа бе останала в имението с децата, понеже за пореден път й предстояло да ражда и пътуването до Сантяго щяло да бъде тежко за нея. Реколтата от лозята се очертавала много добра тази година, мислели да берат гроздето за бялото вино през март, а гроздоберът за червеното да е през април, разказа Северо дел Валие и добави, че между обикновеното грозде имало няколко корена черно грозде, които били съвсем различни от другите — плодът им бил по-деликатен, лесно се развалял и гроздето зреело по-късно. Въпреки че плодът им бил отличен, мислел да ги изкорени, за да не си усложнявал живота. Баба ми в миг наостри слух и в очите й съзрях онзи алчен пламък, който обикновено предвещаваше плодоносна идея.

— Настъпи ли есента, пресади ги отделно. Грижи се за тях и догодина ще направим от тях специално вино посъветва го тя.

— Защо да си слагаме таралеж в гащите? — попита Северо.

— Щом това грозде зрее по-късно, сигурно зърната са по-крехки и събират повече сладост и аромат.

— Но ние и без това произвеждаме едно от най-хубавите вина в страната, лельо.

— Не ми скършвай хатъра, племеннико, направи това, което ти искам… — помоли се баба ми с онзи умилкващ се тон, до който прибягваше винаги преди да издаде поредната заповед.

Видях Нивеа едва в деня на сватбата, когато пристигна с последното си новородено бебе на гръб и набързо ми прошепна главното, което всяка булка е длъжна да знае преди медения месец, но което никой не си бе направил труда да ми каже. Това, че бях девствена, в никакъв случай обаче не ме спасяваше от пристъпите на една инстинктивна страст, която не можех да назова — мислех денонощно за Диего и моите мисли невинаги бяха невинни. Желаех го, без да зная точно за какво. Копнеех да съм в обятията му, да ме целува, както го бе правил няколко пъти, да го видя гол. Не бях виждала гол мъж и, признавам, любопитството не ми даваше покой. Това беше всичко, останалото бе пълна тайна за мен. Нивеа, каквато си беше перната в устата и пряма, беше единствената, способна да ме обучи, но това щеше да се случи едва години по-късно, когато щяхме да имаме време и поводи да задълбочим приятелството помежду ни и когато тя щеше да ми разкрие най-съкровените тайни между нея и Северо дел Валие и да ми опише в тънки подробности, превивайки се от смях, позите, научени от колекциите от книги на нейния чичо Хосе Франсиско Вергара. Тогава аз щях да съм се простила с невинността, но все още щях да съм в абсолютно еротично неведение, както били почти всички жени и повечето мъже според Нивеа. „Ако не бяха книгите на чичо ми, щях да съм родила петнайсет деца, без да знам откъде са се взели“, ми каза тя. Съветите й, които биха накарали косите на лелите ми да щръкнат от ужас, влязоха в работа за втората ми любов, но за нищо не биха послужили при първата.

В продължение на три дълги месеци живяхме на походни начала в четири стаи в къщата на улицата на Армията Освободителка и се задъхвахме от жега. Не скучаех, защото баба ми тутакси поднови благотворителната си дейност, при все че всички членки на Дамския клуб бяха на летуване. В нейно отсъствие дисциплината се бе разхлабила и тя трябваше отново да затегне юздите на принудителното състрадание — подновихме посещенията при болни, вдовици и малоумни; разнасяхме храна и следяхме заемите за бедни жени. Тази идея, на която дори вестниците се бяха подиграли, защото никой не допускаше, че кредитополучателките — всичките до една за окайване в безнадеждната им нищета — щяха да връщат парите, се оказа толкова сполучлива, че самото правителство реши да последва примера ни. Жените не само че до стотинка си изплащаха заема на месечни вноски, а и си помагаха една на друга, така че ако някоя не можеше да плати, другите го правеха вместо нея. Мисля, че в един момент Паулина я осени мисълта да въведе лихва и да превърне благотворителността в бизнес, но аз я срязах. „Всичко си има граници, бабо, дори и алчността“, я сгълчах. Страстната ми кореспонденция с Диего Домингес ме държеше в трепетно очакване на пощальона. Установих, че в писмата мога да изразя неща, за които не бих имала смелост очи в очи — писменото слово съдържа истинско и пълно освобождение. За моя изненада се захванах да чета любовна поезия вместо романите, които преди толкова обичах; щом някой поет, живял и умрял на другия край на света, беше способен да опише чувствата ми така прекрасно, трябваше смирено да се съглася, че любовта ми не бе нищо изключително, не бях измислила нищо ново под слънцето и всички си приличахме в любовта. Представях си как моят любим язди, галопира из земите си подобно на легендарен герой — широкоплещест, благороден, твърд и снажен, мъж и половина, в чиито ръце аз щях да се чувствам сигурна и който щеше да ми дари щастие, закрила, деца и вечна любов. Представях си едно застлано със захарен памук бъдеще, в което ние се реехме, слети във вечна прегръдка. Какъв ли бе мирисът на тялото на моя възлюблен? На горска пръст — нали по такива места се бе родил — или на топъл хляб, а може би на море, като онзи аромат, който ме връхлиташе и мигом изчезваше в моите детски сънища? Внезапно потребността да подуша Диего ставаше толкова неустоима, колкото пристъп на жажда, и аз го молех в писмата си да ми изпрати някоя носна кърпа, която си бе връзвал на шията, или пък някоя непрана риза. В отговор на тези разгорещени писма годеникът ми отвръщаше с безстрастни описания живота на село — та кравите, та житото, та гроздето, та лятното небе без дъжд — и пестеливи отзиви за семейството си. От само себе си се разбира, че не ми изпрати нито една своя кърпа и още по-малко — риза. В последните редове ми напомняше колко много ме обичал и колко щастливи сме щели да бъдем в новопостроената къща от кирпич и печени тухли, която по волята на баща му градели в имението, така както преди това вдигнали къща за брат му Едуардо, когато се оженил за Сусана, и както щели да постъпят със сестра му Адела, когато тръгнела да се задомява. Поколения наред семейство Домингес живеели заедно и почитането на Христос, братската сплотеност, уважението към родителите и усилният труд били основните ценности на семейството му.

Колкото и писма да пишех и да въздишах покрай любовните стихове, имах свободно време в изобилие и отново взех да посещавам студиото на дон Хуан Риберо, кръстосвах града и правех снимки, а вечер работех в лабораторията, която пригодих в къщата. Експериментирах с промиване на снимки върху платина — една нова техника, с която се постигаше много ясен образ. Технологията е проста, макар и по-скъпа, но баба ми покриваше разходите. Върху хартията се нанася с широк размах на четката платинен разтвор, в резултат на което полученият образ е с тънко нюансирани тонове, ярък, чист, с голяма дълбочина и трайност. Изминаха десет години, а това продължават да са най-изключителните снимки от моята колекция. Когато ги гледам, пред очите ми изникват спомени, които са така отчетливи, както снимките, на които са запечатани. Виждам баба Паулина, Северо, Нивеа, приятели и роднини; съзерцавам и себе си на някои автопортрети такава, каквато съм била непосредствено преди събитията, които било писано да променят живота ми.

Рано сутринта на втория вторник от март къщата беше натъкмена като за празник — оборудвана с модерна газова инсталация, телефон и асансьор за баба ми, подновена с тапети, поръчани от Ню Йорк, и с прясно тапицирани мебели; паркетите блестяха, току-що намазани с восък, бронзовите предмети бяха лъснати като огледало, по измитата стъклария нямаше и прашинка, а колекцията от импресионистични платна се кипреше по стените на салоните. Нов контингент от униформени прислужници на заповедите на един аржентински иконом, когото Паулина дел Валие отмъкна от хотел „Крильон“, давайки му двойно по-голяма заплата, шеташе из къщата.

— Ще ни одумват, бабо. Никой няма иконом, това са превземки — я предупредих.

— Какво ме засяга това. Нямам намерение да се разправям с индианки от племето мапуче по чехли, дето пускат косми в супата и не могат една чиния да поднесат на масата като хората — отвърна тя, твърдо решена да впечатли столичното общество в цялост и семейството на Диего Домингес в частност.

И така, новата прислуга се притури към старата, която от години работеше в къщата и дума не можеше да става да бъде уволнена. Броят на прислужниците толкова набъбна, че взеха да се мотаят без работа, да се спъват един в друг, да сплетничат и да си погаждат долни номера, и накрая се наложи Фредерик Уилямс да се намеси, за да въдвори ред, понеже аржентинецът се бе оплел като пате в кълчища и не знаеше откъде да захване. Това предизвика силно душевно вълнение — къде се е чуло и видяло господарят на дома да се снижава до равнището на прислугата, — но той се справи блестящо; ненапразно беше с такъв дългогодишен опит в този занаят. Не мисля, че Диего Домингес и семейството му, които бяха първите ни посетители, можаха да оценят изисканото обслужване. Напротив, притесниха се от толкова разкош. Принадлежаха на отколешна земевладелска фамилия от южната част на страната, но за разлика от по-голямата част чифликчии в Чили, които прекарваха по няколко месеца в имението си, а през останалото време живееха от рентите в Сантяго или в Европа, те се раждаха, израстваха и умираха на село. Бяха хора със здрави семейни традиции, дълбоко вярващи и неподправени, без следа от елегантната изтънченост, възприета от баба ми, която вероятно им се е сторила някак си упадъчна и не дотам богоугодна. Направи ми впечатление, че всички бяха със сини очи, с изключение на Сусана, снахата на Диего — тъмнокоса красавица с отнесен вид, като тия, дето ги рисуват по испанските картини. На масата се сбъркаха пред редицата прибори и шестте чаши, никой не вкуси от патицата с портокал и всички се стреснаха при появата на десерта, който гореше в пламъци. Като видя маршируващите униформени прислужници, доня Елвира — майката на Диего — се поинтересува защо има толкова много военни в къщата. Глътнаха си езиците пред импресионистичната живопис, убедени, че авторът на тези цапаници бях аз и че баба ми, понеже беше луда по мен, ги бе закачила на стената. Затова пък се насладиха на краткия концерт с арфа в съпровод на пиано, който им предложихме в салона за музика. Разговорът секваше на всяка втора фраза, добре че някой спомена биковете за разплод, та се отвори дума за възпроизводството на добитъка и това извънредно много заинтересува Паулина дел Валие, която несъмнено вече умуваше как да захване със сватовете си производство на сирена, след като те притежаваха такива количества крави. Ако бях изпитвала някакви съмнения относно бъдещия си живот на село с родата на годеника ми, това посещение ги разсея. Влюбих се в тези добродушни и непосредствени селяни кореняци; в червендалестия и засмян баща; в майката, която изглеждаше толкова чиста и невинна; в по-големия брат — сърдечен и мъжествен; в тайнствената снаха и във веселата като канарче най-малка сестра, които бяха пътували няколко дни, за да дойдат да се запознаят с мен. Приеха ме чистосърдечно и съм сигурна, че си тръгнаха малко смутени от нашия начин на живот, но в никакъв случай критично настроени, защото изглеждаха неспособни на лоша мисъл. Диего ме бе избрал и това стигаше, за да ме приемат безрезервно в тяхното семейство. Простосърдечието им ми позволи да се отпусна нещо, което рядко ми се случва пред непознати хора — и без да усетя, завързах разговор с всеки един от тях и взех да разказвам за пътуването до Европа и за моята страст към фотографията. „Покажете ми някои снимки, Аурора“, ме помоли доня Елвира, но когато изпълних молбата й, тя едва скри разочарованието си. Май очакваше нещо по-миловидно от групи стачкуващи работници, от затънали в немотия бедняшки квартали, от дрипави деца, заиграни на тротоара, от народни вълнения, вертепи, емигранти страдалци, приседнали на вързопите си в най-долните отделения на кораб. „Ама, дъще, защо не правите красиви снимки, защо се пъхате в тези запустялости? В Чили има толкоз красиви пейзажи…“, промълви тази жена светица. Понечих да й обясня, че красивите неща не ме вълнуват, а се трогвам пред тези лица, съсухрени от усилие и страдание, но сетне реших, че моментът не е подходящ. Времето беше пред мен и тепърва щях да дам възможност на свекърва ми и на цялото семейство да ме опознаят.

— Защо им показа тези снимки? Семейство Домингес са скроени постарому, не трябваше да ги стряскаш с модерните си виждания, Аурора — смъмри ме Паулина дел Валие, когато те си заминаха.

— Те, така или иначе, бяха поизплашени от лукса в този дом и от импресионистичните картини, не сте ли съгласна, бабо? Освен това Диего и семейството му трябва да са наясно що за жена съм — възразих аз.

— Още не си никаква жена, а момиче. Ще се промениш, ще родиш деца, ще трябва да се нагодиш към средата на мъжа си.

— В душата си винаги ще си остана същата и не смятам да се отказвам от фотографията. Тя не е като акварелите на сестрата на Диего, нито като бродериите на братовата му жена — това е част от сърцевината на моя живот.

— Добре де, ожени се първо, па сетне прави каквото щеш — сложи точка на разговора баба ми.

Не изчакахме до септември, както беше запланувано, а се венчахме в средата на април, защото доня Елвира Домингес получи лек сърдечен пристъп и една седмица след това, когато се възстанови достатъчно, за да може да пристъпва без чужда помощ, тя изрази желание да ме види омъжена за сина си Диего, преди да е отпътувала за оня свят. Другите от семейството я подкрепиха, защото, в случай че тя се споминеше, трябваше да се отложи сватбата поне с една година, докато изтечеше задължителният траур. Баба ми се примири с необходимостта да ускори подготовката и да забрави за царствената церемония, която планираше, а аз въздъхнах с облекчение, понеже настръхвах само при мисълта, че ще прикова погледите на половин Сантяго, влизайки в катедралата, водена под ръка от Фредерик Уилямс или от Северо дел Валие и обвита в облак от бял органди, както баба ми си мечтаеше.

Какво мога да кажа за първата ми любовна нощ с Диего Домингес? Малко нещо, защото паметта съхранява образите в черно-бяло, а сивото се изгубва във времето. Може и да не е била толкова нещастна, колкото ми се струва, но всички нюанси са се заличили и у себе си пазя единствено и най-общо казано, чувство за разочарование и гняв. След сватбата в семеен кръг, която отпразнувахме в къщата на улицата на Армията Освободителка, отидохме да прекараме нощта на хотел, откъдето щяхме да тръгнем на двуседмично сватбено пътешествие до Буенос Айрес, понеже заради крехкото здраве на доня Елвира не биваше да се отдалечаваме много. На прощаване с баба ми усетих, че част от живота ми завинаги свършваше тук. Докато я прегръщах, си дадох сметка колко много я обичам и до каква степен тя се бе смалила — дрехите й бяха увиснали на тялото, а аз я бях задминала на ръст с половин глава. Прободе ме предчувствие, че не й остава много живот, изглеждаше дребна и уязвима, старица с треперлив глас и огъващи се колене. Почти нищо не бе останало от страховития „матриарх“, който над седемдесет години се бе разпореждал със съдбините на семейството както намереше за добре. Фредерик Уилямс изглеждаше неин син — до такава степен оставаше недосегаем за годините, сякаш стареенето, свойствено на всеки смъртен, него не го ловеше. До предния ден добрият чичо Фредерик ме бе увещавал зад гърба на баба ми да не се омъжвам, ако не съм сигурна, а аз всеки път бях отвръщала, че никога не съм се чувствала по-уверена от този път. Не се съмнявах в любовта си към Диего Домингес. Колкото повече наближаваше сватбата, толкова повече растеше моето нетърпение. Заставах пред огледалото гола или едва покрита с някоя от фините дантелени ризи, които баба ми бе купила във Франция, и се питах тревожно дали ще ме хареса. И най-малката бенка на шията или пък тъмните зърна на гърдите ми изглеждаха в моите очи непоправим недостатък. Дали ме желаеше така, както аз него? Разбрах го през онази първа нощ в хотела. Бяхме изморени, преяли, той бе пийнал повечко, аз също бях на три чаши шампанско. Когато влязохме в хотела, се престорихме на безразлични, но оризът, който се сипеше след нас по пода, издайнически разкри, че сме младоженци. Обзе ме такъв срам при мисълта, че бях насаме с Диего и че навън всеки вероятно си представяше как се любим и затова се затворих в банята с напъни за повръщане и останах там, докато доста време след това новоизлюпеният ми съпруг лекичко не потропа на вратата, за да провери дали съм жива. Хвана ме за ръка и ме заведе в стаята, помогна ми да си сваля невъзможната шапка, извади фуркетите от кока ми, освободи ме от кадифения жакет, разкопча хилядите перли, които служеха за копчета на блузата ми, сне от мен тежката пола и фустите и аз останах само по тънката батистена риза, която носех под корсета. Докато той махаше дрехите от мен, аз усещах как изчезвам като вода при изпаряване, как се изнизвам, как от мен остава само скелет и въздух. Диего ме целуна по устните, ала не по начина, по който си бях представяла месеци наред, а някак си силно и припряно; сетне целувката стана по-властна, а ръцете му задърпаха ризата, която аз здраво държах, защото направо ме ужасяваше мисълта да ме види гола. Нетърпеливите милувки и голото му тяло до моето ме поставиха в отбранителна позиция — от напрежение треперех като че ли измръзвах. Попита ме с досада какво ми става и ми заповяда да се постарая да се отпусна, но щом видя, че по този начин само влошава положението, смекчи тона си, каза ми да не се боя и ми обеща да бъде внимателен. Духна лампата и успя някак си, да ме отведе в леглото, останалото стана набързо. С нищо не му помогнах. Останах неподвижна като хипнотизирана кокошка, безуспешно мъчейки се да си спомня съветите на Нивеа. По едно време мечът му ме прониза, едва успях да се сдържа да не извикам и усетих кръв в устата си. Най-ясният спомен от тази нощ е разочарование. Това ли беше страстта, заради която поетите проливаха толкова мастило? Диего ме утеши, като каза, че първия път винаги било така, че с времето сме щели да се опознаем и всичко щяло да тръгне по мед и масло, сетне ме целуна братски по челото, обърна ми гръб без дума повече и заспа като бебе, а аз не мигнах в тъмнината с кърпа между краката и пареща болка в корема и в душата. Бях прекалено невежа, за да отгатна причината за моето разочарование, дори не познавах думата оргазъм, но бях изучавала тялото си и знаех, че някъде е скрито онова разтърсващо удоволствие, което преобръща живота с главата надолу. Диего го бе изпитал в мен, това бе очевидно, но аз бях почувствала единствено печал. Усетих се жертва на непоправима биологическа несправедливост: за мъжете сексът бе проста работа — винаги си взимаха своето, дори и насила, но на нас, жените, сексът не само че не носеше наслада, а водеше до тежки последствия. Трябваше ли към божието проклятие, по силата на което раждахме с болка децата си, да добавим още едно — да любим без сладост?

Когато Диего се събуди на другата сутрин, аз отдавна се бях облякла и бях решила да се върна вкъщи и да потърся подслон в сигурните обятия на баба, но свежият въздух и утринната разходка по централните градски улици, почти безлюдни в този неделен час, ме успокоиха. Утробата ми, където още усещах присъствието на Диего, гореше, но малко по малко гневът ми се уталожи и аз се приготвих да посрещна бъдещето си като жена, а не като разглезена сополанка. Осъзнавах колко галена съм била през моето деветнайсетгодишно съществуване, но тези времена бяха отминали безвъзвратно; предишната нощ бях встъпила в битието на омъжена жена и се полагаше да действам и да разсъждавам зряло, си казах, преглъщайки сълзите. Единствено аз носех отговорност за собственото си щастие. Моят съпруг нямаше да ми поднесе вечното добруване като дар, увит в коприна, аз самичка трябваше да отвоювам щастието си ден по ден, с ум и воля. Слава богу, обичах този мъж и вярвах, че както вече и той ме беше уверил, с времето и с натрупването на повече опит нещата между нас щяха да потръгнат. Клетият Диего, си помислих, сигурно е толкова разочарован, колкото и аз. Върнах се в хотела точно навреме, за да затворя куфарите и да поемем към нашето сватбено пътешествие.

Закътано в най-прекрасната част на Чили — девствен рай от дълбоки гори, вулкани, езера и реки, — имението „Калеуфу“ принадлежеше на рода Домингес още от колониално време, когато разпределили земите между отличилите се в Конкистата идалгоси13. Семейството бе умножило богатството си, закупувайки още земи от индианците срещу някоя и друга бутилка ракия, и така се бе превърнало в господар на най-процъфтяващия чифлик в района. Собствеността никога не бе поделяна — по традиция винаги я наследявал най-големият син, който бил длъжен да осигурява работа или да помага на братята си, да издържа и да дава зестра на сестрите си и да се грижи за селяните. Свекър ми Себастиан Домингес бе човек, свършил всичко, което се е очаквало от него, и затова на прага на старостта имаше чиста съвест и беше изпълнен с благодарност за всичко, с което животът го бе възнаградил и най-вече за обичта на жена му, доня Елвира. На младини бил голям коцкар — самият той го признаваше със смях — и доказателство за това бяха мнозина синеоки селяни в имението му. Ала с нежност и твърда ръка доня Елвира го бе вкарала в правия път, без той да се усети. Изпълняваше ролята си на патриарх в чифлика с доброта — когато имаха проблеми, селяните се обръщаха за помощ първо към него, защото двамата му синове Едуардо и Диего бяха по-строги, а доня Елвира не отваряше уста извън четирите стени на къщата. Търпението, с което дон Себастиан се отнасяше към селяните, с които се държеше като с бавноразвиващи се деца, отстъпваше място на взискателност, когато ставаше дума за синовете му. „Съдбата много ни е облагодетелствала и затова пред нас стоят още повече отговорности. За нас не важат извинения, нито увъртания, наш дълг е да съблюдаваме божия закон и да помагаме на хората, които ни служат, нали един ден на небето по това ще ни съдят“, казваше той. Трябва да е наближавал петдесетте, въпреки че изглеждаше по-млад заради здравословния живот — денят му минаваше на кон, преброждайки земите си; пръв ставаше сутрин и последен си лягаше вечер, беше навсякъде — на вършитба, на укротяване и обяздване, лично участваше в белязането и кастрирането на добитъка. Започваше деня с чаша силно кафе с шест лъжици захар и глътка бренди — така се зареждаше за полската работа до два следобед, когато в компанията на семейството се гощаваше за обяд с четири ястия и три десерта, обилно полети с вино. Бяхме малобройни за тази огромна къща — най-голямата мъка на свекър ми и свекърва ми беше, че им се бяха родили само три деца. Такава била божията воля, въздишаха. Пръснати денем всеки по своите дела, на вечеря се събирахме всички и никой не можеше да отсъства. Едуардо и Сусана живееха с рожбите си в друга къща, построена специално за тях на двеста метра от голямата къща, но там се приготвяше само закуската, всички останали хранения ставаха на трапезата на свекър ми и свекърва ми. Поради изтеглянето на нашата сватба по-рано, домът, предназначен за Диего и за мен, не беше готов и ние живеехме в едно крило от къщата на родителите му. Дон Себастиан сядаше начело на масата на по-висок стол с украса; на срещуположния край заемаше мястото си доня Елвира, а от двете страни се разпределяха синовете с жените си, две лели вдовици, няколко братовчеда или други близки роднини, една престаряла баба, която хранеха с биберон, и поканени, каквито никога не липсваха. Край масата се слагаха и още няколко стола за нечакани гости, които се отбиваха без предупреждение и понякога оставаха по цяла седмица. Бяха винаги добре дошли, защото в усамотението на селския живот гостите бяха най-голямото развлечение. По̀ на юг живееха няколко чилийски семейства, заклинени в територии, обитавани от индианци, както и неколцина немски преселници, без които тези места биха изглеждали напълно диви. Няколко дни бяха нужни да се обходят на кон земите на Домингес, които се простираха чак до границата с Аржентина. Вечер имаше задължителна молитва и годишният календар бе изцяло подчинен на религиозните празници, които се спазваха неотклонно и с радост. Свекърите ми разбраха, че моето католическо възпитание доста куца, но нямахме проблеми в това отношение, защото аз показвах уважение към тяхната вяра, а пък те не се опитаха да ми я наложат. Доня Елвира ми обясни, че вярата е дар божи. „Бог те зове по име, сам те избира“, каза тя. Това ме оневиняваше в нейните очи — Господ още не ме бил избрал, но щом ме бил довел в тяхното благочестиво християнско семейство, скоро щял да го стори. Готовността, с която й помагах в благотворителните й дела сред селяните, компенсираше оскъдния ми религиозен плам — тя се заблуждаваше, че действам, водена от състрадание, което разкривало истинската ми природа, и не подозираше, че в дъното стои моят тренинг от бабиния Дамски клуб и чисто прагматичният интерес да опозная селските труженици и да ги снимам. С изключение на дон Себастиан, Едуардо и Диего, които бяха живели и учили в добри колежи и бяха осъществили задължителното пътешествие из Европа, никой по тези места нямаше ни най-малка представа за размерите на света. Не се допускаха книги в този дом. Мисля, че на дон Себастиан не му се занимаваше да ги цензурира и за да не се случи някои от книгите, включени в черния списък на църквата, да оскверни нечии очи, той предпочиташе да реже до корен и ги бе забранил изцяло. Вестниците идваха с такова закъснение, че не носеха новини, а история. Доня Елвира четеше молитвениците си, а най-малката сестра на Диего, Адела, притежаваше няколко тома поезия, биографии на исторически личности и пътешественически хроники, които непрестанно препрочиташе. Впоследствие разбрах, че някак си се сдобиваше с криминални романи, откъсваше им кориците и на тяхно място поставяше такива, които се ползваха с бащината й благословия. Когато пристигнаха моите куфари и кашони от Сантяго и се появиха стотици книги, доня Елвира ме помоли с присъщата й мекота да не ги показвам пред другите членове на семейството. Всяка седмица баба ми или Нивеа ми изпращаха материали за четене, които прибирах в стаята си. Свекър ми и свекърва ми не казваха нищо, уверени, както предполагам, че този лош навик щеше да изчезне, когато станех майка и намалееше свободното ми време, както това беше станало с етърва ми Сусана, която имаше три прекрасни и доста разглезени деца. Не се възпротивиха обаче по никакъв начин срещу фотографията — може би отгатнаха, че щеше да е много трудно да ме огънат точно там и при все че нито веднъж не проявиха интерес към моята работа, ми предоставиха една стая в дъното на къщата, където обзаведох лабораторията си.

Бях израснала в града, в удобната и космополитна среда в дома на баба ми и се бях радвала на много повече свобода, отколкото всяко чилийско момиче по онова време, та дори и днес, защото, въпреки че краят на първото десетилетие на двайсети век вече наближава, животът на младите момичета по тези места не е станал кой знае колко по-модерен. Промяната в стила на живот, когато се озовах у Домингес, беше брутална, независимо от техните усилия да ме накарат да се чувствам удобно. Бяха много мили с мен и лесно ги обикнах; тяхната нежност компенсираше затворения и често навъсен нрав на Диего, който пред хора се държеше с мен като със сестра, а насаме в много редки случаи разменяхме някоя и друга дума. Първите седмици на моето привикване бяха много интересни. Дон Себастиан ми подари великолепна черна кобила с бяла звезда на челото и Диего прикрепи към мен един надзирател, с когото да обиколим имението, за да се запозная с ратаите и със съседите, които живееха на такива разстояния, че всяко посещение отнемаше по три-четири дни. След това ме остави да разполагам на воля с времето си. Мъжът ми излизаше с брат си и баща си на работа в полето или на лов и понякога стануваха по няколко дни. Аз не понасях скуката у дома с нескончаемите задължения около галените деца на Сусана, варенето на сладка и консерви, чистенето и проветряването, шева и плетките. Затова, щом приключех работа в училището или в лечебницата на чифлика, обувах едни панталони на Диего и яхвах кобилата, която мигом се впускаше в галоп. Свекърва ми ме бе предупредила да не яздя разкрачена като мъж, за да не си навлека някои „женски болежки“, евфемизъм, който така и не дешифрирах напълно, но със сигурност никой не би могъл да язди по друг начин по тези хълмисти и каменисти места, без да си счупи главата. Природните хубости караха дъхът ми да спира, оставяха ме в захлас при всеки завой на пътя, изпълваха ме с възхита. Препусках нагоре по склоновете и надолу през долината чак до шумнатите гори, които бяха райско владение на лиственици, лаврово и канелено дърво, маниу14, мирта и хилядолетни араукарии15 — изискани дървесни видове, които Домингес обработваха в дъскорезницата си. Опияняваха ме ароматите на влажната гора — този чувствен дъх на червеникава пръст, на растителни сокове и на корени; покоят на тези шумаци, охранявани от смълчаните зелени гиганти, и тайнственият шепот на леса, вплел в себе си песента на невидима вода, танца на заплелия се в клоните въздух, шепнята на коренища и насекоми, нежните трели на диви гълъбици и размирните подвиквания на птицата тиуке16. Всички пътеки свършваха при дъскорезницата и отвъд нея трябваше да си проправям път през гъсталаците, доверявайки се на инстинкта на кобилата ми, чиито копита потъваха в разкаляната почва с петролен цвят, мазна и уханна като мъзга. Светлината се процеждаше през огромния купол, образуван от дърветата в ясни полегати лъчи, но имаше и леденостудени места, където се спотайваха пумите и ме дебнеха с пламнали очи. Носех пушка, привързана към седлото ми, но все едно — в момент на спешна необходимост надали бих успяла да я извадя, а и никога преди не бях стреляла. Снимах древните гори, езерата, застлани с черен пясък, пенливите реки с песнопойни камъни и поривистите вулкани, които увенчаваха хоризонта подобно на змейове, заспали в кули от пепел. Снимах и обитателите на имението, на които сетне подарявах снимките, а те ги вземаха объркани, недоумявайки що да сторят със собствените си изображения, които те не бяха поръчвали. Прехласвах се пред тези обветрени от природните стихии и нищетата лица, ала те не се харесваха такива, каквито бяха, с дрипите и тегобите на гръб, предпочитаха ръчно оцветените снимки, на които позираха с единствената си дреха — от сватбата, — добре измити и сресани, а децата им — изчистени от обичайните сополи.

В неделя не се работеше и всички ходеха на служба, когато имахме свещеник, или пък очакваха „мисията“ на господарките, които посещаваха селяните в домовете им, за да разпространяват сред тях божието слово. Така, с дребни подаръчета и упорство, те се мъчеха да победят туземските вярвания, които съжителстваха с християнските светци. Аз не вземах участие в религиозните проповеди, но използвах случая да се представя на селяните. Мнозина бяха чистокръвни индианци, които все още съхраняваха думи от своя език и поддържаха живи традициите си; други бяха метиси — всички еднакво смирени и стеснителни в обичайното си поведение, но кибритлии и гръмогласни, когато седнеха да пият. Алкохолът беше като горчив балсам, който облекчаваше за няколко часа ежедневните земни мъки и разяждаше вътрешностите им като безмилостен гризач. Напиванията и сбиванията с хладно оръжие се наказваха с глоба, така както и други прегрешения като отсичането на дърво без разрешение, или оставянето на неспънат личен добитък извън пределите на едната осмина миля, която се предоставяше на всеки за обработване от семейството му. Кражбата и непочтителното държане с висшестоящите се наказваха с бой с тояги, но дон Себастиан изпитваше отвращение към телесните наказания. Той беше отменил също така и едно отколешно право — пернада — чиито корени можеха да се открият в една стара колониална традиция, според която господарят отнемаше девствеността на селските дъщери, преди да се омъжат. Самият дон Себастиан бе упражнявал това право на младини, но след пристигането на доня Елвира в чифлика на тези волности бил сложен край. Той не одобряваше и посещенията в публичните домове на околните селища и бе настоявал синовете му да се оженят млади, за да не изпадат в изкушение. Едуардо и Сусана се бяха венчали преди шест години, на двайсетгодишна възраст, а за Диего — тогава седемнайсетгодишен — били харесали едно роднинско момиче, но то се удавило в езерото, преди да бъде уговорен годежът. По-големият брат Едуардо бе по-весел от Диего, биваше го да разказва вицове и да пее, знаеше всички легенди и истории, свързани с тези места, обичаше да разговаря и умееше да изслушва. Бе дълбоко влюбен в Сусана — грейваха му очите, щом я видеше, и никога не се дразнеше от капризните й душевни състояния. Моята етърва страдаше от пристъпи на главоболие, през които изпадаше в отвратително настроение, заключваше се в стаята си, не ядеше и нареждаше да не я безпокоят по никакъв повод. Съвземеше ли се от неразположението обаче, коренно се променяше — смееше се и беше мила, ще каже човек, че е друга жена. Установих, че спи сама и че нито мъжът й, нито децата й можеха да влизат при нея без разрешение; вратата й неизменно седеше затворена. Семейството бе свикнало с нейната мигрена и с резките спадове в настроението й, но отстояването й на право на личен живот като че ли ги обиждаше по същия начин, както се засегнаха от мен, когато им казах, че не разрешавам никой да влиза в малката тъмна стая, където промивах снимките, въпреки че съвсем ясно им обясних как само един-единствен лъч светлина може да повреди негативите ми. В „Калеуфу“ нямаше ключове по вратите на помещенията, с изключение на избата и сейфа в кабинета. От време на време ставаше някоя дребна кражба, ала без особени последици, защото дон Себастиан си затваряше очите. „Тези хора са невежи, не крадат със зла умисъл, нито от необходимост, а защото робуват на вреден навик“, обичаше да казва той, въпреки че в действителност ратаите имаха повече потребности, отколкото господарят признаваше. Селяните бяха свободни, но понеже от поколения бяха живели по тези земи и през ум не им минаваше, че може да бъде другояче, а и нямаше къде да идат. Малцина живееха до старост. Много деца умираха още малки от чревни инфекции, ухапвания от плъхове и пневмония; жените ставаха жертва на раждания и изтощение, а мъжете — на злополуки, инфектирани рани и алкохолно отравяне. Най-близката болница принадлежеше на германци и в нея работеше един много прочут баварски лекар, но пътуване дотам се предприемаше само при изключително тежки случаи — по-леките болести се лекуваха с природни средства, с молитви и с помощта на мейкас — туземки знахарки, които познаваха силата на тукашните треви повече от всекиго.

В края на май зимата се стовари с пълна сила и ни затисна с дъждовна завеса, която измиваше пейзажа като усърдна перачка. Стъмваше се рано и ние бяхме принудени да се прибираме в четири часа, а вечерите се нижеха едва-едва, като че нямаха край. Аз трябваше да преустановя дългите разходки на кон и снимането на хора от имението. Бяхме откъснати от света, пътищата бяха разкаляни и никой не идваше да ни гостува. Гледах да се отвличам, експериментирайки различни техники на промиване и фотографирайки семейството. Открих, че всичко в света е свързано, че е част от една съвършена схема и че това, което на пръв поглед прилича на заплетено кълбо от случайности, се разкрива в перфектна организираност пред прецизното наблюдение на фотоапарата. Нима нищо случайно, нито незначително. Така както зад привидния растителен хаос в гората се крие строга причинно-следствена връзка и на всяко дърво се падат стотици птички, на всяка птица — хиляди насекоми, на всяко насекомо — милиони органични частици, по същия начин селяните, потънали в труд, и господарското семейството, подслонено на топло в къщата зиме, са неизбежни елементи от едно огромно платно. Същественото често остава невидимо, недоловимо за окото, но не и за сърцето — понякога фотоапаратът вниква в самата същина. Точно към това се стремеше в своето изкуство учителят Риберо и точно това се постара да ми внуши — да надскоча чисто документалния аспект и да проникна до същността, до самата сърцевина на заобикалящата ни действителност. Тези фини връзки, които излизаха наяве върху фотографската хартия, дълбоко ме вълнуваха и ме подтикваха да продължавам търсенията си. Принудителното зимно усамотение увеличи моето любопитство. Колкото по-потискащо и сковано ставаше това зимуване между дебелите кирпичени стени, толкова по-голямо неспокойство обземаше моя ум. Започнах с натрапчива упоритост да изследвам цялата къща и тайните на нейните обитатели. Взех да наблюдавам с други очи семейната атмосфера, като че ли попадах тук за пръв път, поставяйки всичко под съмнение. Оставях се интуицията да ме води и се освобождавах от предубеждения. „Виждаме само това, което искаме“, обичаше да казва дон Риберо и добавяше, че фотографиите ми трябва да извадят на показ онова, което никой не е съзрял преди мен. В началото Домингес позираха с престорени усмивки, но скоро свикнаха с безшумното ми присъствие и започнаха да не обръщат внимание на фотоапарата — тогава ги изненадвах, улавях ги такива, каквито бяха.

Дъждът отнесе цветята и листата, къщата с цялата си тежка мебелировка и огромни пространства се затвори за външния свят и ние се оказахме заключени в едно необикновено домашно пленничество. Бродехме из осветените със свещи стаи, като гледахме да избегнем ледената струя въздух, проникваща отвън; дървесата стенеха като жалееща вдовица и се чуваше ситненето на мишките, забързани по техни си дела. Миришеше на влага, на мокри керемиди, на плесен по дрехите. Прислугата палеше мангали и камини, носеше ни бутилки с топла вода, одеяла и димящи канички с горещ шоколад, но нищо не бе в състояние да измами дългата зима. Тогава се поддадох на самотата.

Диего бе като някакъв призрак. Сега се мъча да си спомня моменти, в които сме били заедно, ала го виждам единствено като мим на сцена, без глас и отделен с широк ров от мен. В съзнанието си и в колекцията от снимки, направени през онази зима, го имам на много места — как работи на полето или у дома, как неизменно е зает с другите, ала никога с мен, далечен и чужд. Невъзможно бе да установя близост с него — помежду ни зееше пропаст от мълчание и всичките ми опити да обменя с него мисли или да поговорим за чувствата му се разбиваха в твърдоглавото му безучастие. Твърдеше, че всичко е вече изречено между нас, че щом сме се оженили, значи се обичаме, нима бе нужно да се ровим в очевидното. В началото безмълвието му ме наскърбяваше, но после проумях, че се държи така с всички, освен със своите племенници — умееше да бъде весел и нежен с децата, вероятно желаеше деца толкова силно, колкото и аз, но всеки месец преживявахме поредното разочарование. За това също не разговаряхме, беше още една от многото теми, свързани с тялото и любовта, които не засягахме. На няколко пъти понечих да му кажа какви ласки бих желала, но той мигом възприемаше отбранително поведение; според него една почтена жена нямаше право да изпитва подобни копнежи, а още по-малко да ги проявява. Скоро неговите недомлъвки и уклончивост, моят срам и гордостта на двама ни издигнаха истинска китайска стена между нас. Какво ли не бих дала да поговоря с някого за всичко, което се случваше зад нашата врата, но свекърва ми беше ефирна като ангел, със Сусана не ме свързваше приятелство. Адела едва бе навършила шестнайсет години, а Нивеа бе прекалено далеч, а и аз нямах смелост да изложа притесненията си в писмен вид. Диего и аз продължихме да се любим — ако изобщо може да го наречем така — от време на време, точно както първия път и въпреки че съжителството не ни сближи, от това страдах само аз, него като че ли го устройваха нещата такива, каквито си бяха. Не се карахме и се отнасяхме с престорена вежливост един към друг, при все че аз бих предпочела хиляди пъти една открита война пред това притворно мълчание. Мъжът ми отбягваше да остава насаме с мен; нощем се заседяваше на карти, докато аз, сломена от умора, не идех да си легна; призори скачаше от леглото, щом запееха петлите, и дори в неделя, когато всички други в семейството ставаха късно, той намираше поводи да се измъкне рано нанякъде. Затова пък аз живеех изцяло в плен на неговите настроения, гледах да му угодя и в най-дребните неща, правех всичко възможно, за да го привлека и да направя живота му приятен. Сърцето ми напираше да изскочи чуех ли гласа му или пък неговите стъпки. Не се насищах да го гледам, в моите очи бе красив като приказен герой. В леглото докосвах силните му и широки плещи, като внимавах да не го събудя, галех гъстата му вълниста коса, мускулестите крака и шия. Опиваше ме мирисът му на пот, на земя и на кон, когато се прибираше от полето, и на английски сапун след баня. Заравях лице в дрехите му, за да вдъхна мъжкия му аромат, понеже не се осмелявах да сторя това направо от тялото му. Сега, от дистанцията на времето и през призмата на свободата, с която се сдобих през последните няколко години, разбирам колко съм се унижавала от любов. Пренебрегнах всичко — като започна от самата себе си и стигна до работата ми, погубена в блянове по някакъв семеен рай, за какъвто всъщност изобщо не съм пригодена.

През продължителната и безделна зима семейството трябваше да впрегне въображението си, за да се бори със скуката. Всички бяха надарени с музикален слух, свиреха на различни инструменти и в следобедите устройвахме импровизирани концерти. Сусана ни забавляваше с песни, изпълнени с дрезгав като на циганка глас и в костюм от раздърпана кадифена дреха, турски тюрбан на главата и гримирани с въглен очи. Доня Елвира и Адела организираха занимания по шев и кройка за жените и гледаха да поддържат училището отворено, но само децата на най-близо живеещите селяни превъзмогваха суровия климат и посещаваха занятията. Всеки ден се четяха зимни молитви с броеница, за които прииждаше мало и голямо, понеже, след като свършеха, сервираха горещ шоколад със сладкиш. На Сусана й хрумна идеята да поставим театрална пиеса в чест на отиващия си век и в продължение на няколко седмици бяхме заети да пишем сценария и да заучаваме ролите си, да подготвяме сцената в един от хамбарите, да шием костюмите и да репетираме. Темата, както може да се предположи, бе една прозрачна алегория за пороците и несполуките на миналото, които биваха сразени от блесналия като факел ятаган на науката, техниката и прогреса на двайсети век. Освен пиесата организирахме състезания по стрелба, по сложни думи от речника и всякакъв вид други шампионати — от шахмат до изработване на кукли и изграждане на селища с кибритени клечки, но въпреки това оставаха много незапълнени часове. Обучих Адела да ми помага във фотолабораторията и скришом си разменяхме книги — аз й давах назаем тези, които ми изпращаха от Сантяго, а тя — криминалните си романи, които аз страстно поглъщах. Превърнах се в опитен детектив и започнах да отгатвам кой е убиецът, преди да стигна осемдесета страница. Ала репертоарът бе ограничен и каквото и да правехме, за да удължим четенето, книгите бързо свършиха. Тогава с Адела си измислихме игра — взехме да променяме историите, или пък една от нас измисляше нови, още по-заплетени престъпления, които другата трябваше да разплете. „Ей, вие двете, какво толкоз си шушукате?“, често ни питаше свекърва ми. „Нищо, мамо, планираме убийства“, отвръщаше Адела с невинната си усмивка на малко зайче. Доня Елвира се смееше, неподозирайки колко искрена беше дъщеря й.

В качеството му на първороден син на Едуардо се полагаше да наследи собствеността на дон Себастиан след неговата смърт, но с брат си бяха установили съдружие да я стопанисват заедно. Харесваше ми моят девер — беше мек и закачлив, шегуваше се с мен и ми носеше дребни подаръчета, като бистри ахати от речното дъно, скромни герданчета от индианските резервати на племената мапуче, горски цветя, някое и друго модно списание, което поръчваше в селото. По този начин той се опитваше да смекчи безразличието, което проявяваше към мен брат му и което не убягваше на никого в семейството. Често взимаше ръката ми и ме питаше дали всичко е наред, дали тъгувам за баба ми, дали се отегчавам в „Калеуфу“. За разлика от него Сусана, чезнеща като някоя одалиска в отмала, която доста наподобяваше мързел, изобщо не ме забелязваше през по-голямата част от времето и по особено безочлив начин ми обръщаше гръб, пресичайки ме на средата на думата. Великолепна, със златиста кожа и големи тъмни очи, тя беше истинска красавица, но не мисля, че осъзнаваше хубостта си. Нямаше пред кого да блести, освен пред семейството и затова не се стараеше особено по отношение на външността си, понякога се появяваше дори несресана и по цял ден се размотаваше по халат и пантофки от овча кожа, сънена и печална. Друг път пък беше сияйна като арабска принцеса, прихванала дългата си тъмна коса в кок с помощта на гребенчета от черупка на костенурка и нагиздена със златна верижка, която подчертаваше перфектния контур на шията й. Когато беше в добро настроение, с удоволствие позираше за снимки; веднъж дори подметна на масата, че би било добре да я снимам гола. Това прозвуча като предизвикателство, стовари се като бомба в това консервативно семейство и доня Елвира едва не получи втори сърдечен пристъп, а Диего, скандализиран, скочи така рязко, че събори стола си. Ако не беше Едуардо да позамаже нещата с някаква шега, щеше да се разиграе истинска драма. Въпреки че в най-голяма степен бе лишена от хубост измежду трите деца в семейството заради заешкото си лице и сини очи, потънали в море от лунички, Адела беше несъмнено най-приятната. Нейната веселост бе закономерна така, както ежедневното разсъмване; успяваше да ни ободри дори в най-дотегливите зимни часове, когато вятърът свиреше в керемидите, а на нас ни идваше до гуша да играем на карти на светлината на свещите. Баща й, дон Себастиан, я обожаваше; не бе в състояние да й откаже каквото и да било и често я молеше, полушеговито, полусериозно, да си остане стара мома, за да го гледа на старини.

Зимата дойде и си отиде, като отнесе две селски деца и един старец, които издъхнаха от пневмония; почина и престарялата баба, която живееше в къщата и която, по пресмятания на близките й, бе прекарала повече от един век на грешната земя, понеже беше приела първото причастие през 1810 година, когато в Чили се провъзгласила независимостта от Испания. Всички те бяха погребани без много официалности в гробището на „Калеуфу“, което поройната стихия бе превърнала в истинско калище. Дъждовете не престанаха до септември, когато пролетта започна да се разпуква навсякъде и най-сетне можахме да излезем на двора, за да прострем на слънце мухлясалите дюшеци и чаршафи. Доня Елвира прекара всички тези месеци загърната в шалове, като се местеше от леглото на стола и обратно и все повече отпадаше. Веднъж месечно ме питаше с най-голяма дискретност дали „няма нещо ново“ и понеже нямаше, тя удвояваше молитвите си аз и Диего да я дарим с още внуци. Въпреки нескончаемите нощи през изминалата зима, между мен и Диего не се установи по-голяма близост. Откривахме се в мрака мълчаливи, почти като врагове, и аз всеки път оставах с онова познато от първия път чувство на разочарование и трудно сдържана горест. Струваше ми се, че се прегръщаме само ако аз проявях инициатива, но може и да съм грешала, възможно е невинаги да е било така. С настъпването на пролетта поднових самотните си разходки до горите и вулканите — докато препусках в галоп из тези необятни ширини, се уталожваше донякъде моят глад за любов; изнемогата и набитите от седлото задни части ме караха да забравя потиснатото желание. Връщах се привечер, пропита с горска влага и конска пот, заръчвах да ми приготвят топла вана и с часове киснех в ароматизираната с портокалови листенца вода. „Внимавай, дъще, ездата и ваните са вредни за женското тяло и предизвикват безплодие“, ме предупреждаваше огорчено свекърва ми. Доня Елвира бе чистосърдечна жена — самата доброта и самоотверженост, а душата й се оглеждаше в кротката синева на очите й, — тя беше олицетворение на майката, която винаги съм мечтала да имам. Стоях с часове край нея: тя плетеше дрешки на внуците си и за кой ли път ми разказваше все същите дребни случки от живота й и от „Калеуфу“, а аз я слушах с мъка при мисълта, че не й остава много да живее на този свят. Тогава вече се догаждах, че дори и едно дете не би стопило разстоянието между Диего и мен, но го желаех единствено, за да го поднеса в дар на доня Елвира. Когато си представях своя живот в имението без нея, ме изпълваше непреодолима печал.

Наближаваше краят на века и чилийците се мъчеха да се приобщят към индустриалния напредък на Европа и Съединените щати, ала подобно на много други консервативни семейства Домингес със страх гледаха на отдалечаването от традициите и на подражанието на чуждоземни неща. „Дяволски измишльотини“, коментираше дон Себастиан, когато четеше за техническите открития в пристигащите със закъснение вестници. Синът му Едуардо единствен проявяваше интерес към бъдещето; Диего живееше затворен в себе си, Сусана се бореше с мигрената си, а Адела така и не успяваше да излезе от черупката си. Но колкото и отдалечени да бяхме, ехото на прогреса достигаше до нас и не можехме да не се съобразяваме с новостите в обществото. В Сантяго се разгаряше някаква непозната дотогава спортна страст — игри и разходки на чист въздух, които прилягаха повече на английски чудаци, отколкото на доволни потомци на кастилските и леонските идалгоси. Повей на изкуство и култура от Франция внасяше свежа струя в страната, а грохот на немски машини нарушаваше дългата колониална дрямка на Чили. Израстваше една амбициозна и образована средна класа, която желаеше да живее в охолство. Социалната криза, която разтърсваше из основи страната със стачки, безредици, безработица и намеса на конната полиция с размахани саби, боботеше някъде далеч и не променяше ритъма на нашето ежедневие в „Калеуфу“, но при все че в чифлика продължавахме да живеем както прадедите ни, които преди сто години бяха спали в нашите легла, ние не можехме да останем чужди на настъпването на двайсети век.

Баба ми Паулина дел Валие гаснеше — това ми пишеха Фредерик Уилямс и Нивеа дел Валие; налягаха я старчески болести и предусещането за скорошна смърт. Осъзнали колко много е остаряла, когато Северо дел Валие й занесъл първите бутилки от виното, произведено от онези лозя, дето зрееха късно и които, както били узнали се наричани карменере и давали много меко и гъсто червено вино с малко танин, съперничещо си с най-добрите френски вина, което те нарекли „Виня Паулина“. Най-сетне разполагали с уникален продукт, който щял да им донесе слава и пари. Баба ми го опитала внимателно. „Жалко, че няма да мога да го вкусвам с наслада, други ще го пият“, казала само и повече не отворила дума за него. Нямало го шумния изблик на радост, нито самодоволните коментари, които обичайно съпътстваха предприемаческите й триумфи — в края на нейния разточителен живот я обземаше смиреност. Най-недвусмисленият знак за нейната слабост било ежедневното присъствие на добре познатия ми свещеник с потънало в мръсотия расо, който обикаляше смъртниците, за да им измъкне богатството. Не знам дали по своя воля, или по внушението на този стар вестител на смъртта, баба ми забутала в дъното на едно мазе прословутото митологично легло, в което бе прекарала половината си живот, и на негово място наредила да сложат войнишки нар с постелка от конска грива. Това ми се стори много тревожно предзнаменование и едва засъхнала калта по пътищата, съобщих на съпруга си, че трябва да отида в Сантяго, за да видя баба си. Очаквах известна съпротива, но стана точно обратното — за по-малко от двайсет и четири часа Диего уреди откарването ми с каруца до пристанището, откъдето щях да се кача на кораб до Валпараисо и да продължа оттам с влака до Сантяго. Адела изгаряше от желание да дойде с мен и какво ли не направи — присядаше често-често в скута на баща си, хапеше ушите му, подръпваше бакенбардите му, удари го на молби, докато накрая дон Себастиан отстъпи пред този пореден неин каприз, въпреки че доня Елвира, Едуардо и Диего не бяха съгласни. Нямаше нужда да излагат причините — не ми беше трудно да отгатна, че не смятаха за много подходяща обстановката, която бяха доловили в дома на баба ми и че според тях аз не бях достатъчно зряла, за да се грижа както трябва за едно момиче. И така, заминахме за Сантяго с едно приятелско германско семейство, което пътуваше със същия кораб. Носехме талисман със светото сърце на Исус Христос, увиснало на вратовете ни, за да ни закриля срещу всяко зло, амин, както и пари, пришити в платнена торбичка за корсета, строги указания да не влизаме в разговор с непознати и багаж, повече от достатъчен за едно околосветско пътешествие.

Адела и аз прекарахме няколко месена в Сантяго, които биха били прекрасни, ако баба ми не беше болна. Тя ни посрещна с престорено въодушевление, пълна с планове за разходки, театрални посещения и пътуване с влак до Виня дел Мар, за да подишаме морски въздух, но всеки път в последния момент ни изпращаше с Фредерик Уилямс, а тя си оставаше вкъщи. Така се отправихме на път с карета към лозята, за да погостуваме на Северо и Нивеа, които точно започваха да произвеждат вино за износ. Баба ми изказа мнение, че „Виня Паулина“ било прекалено креолско име и пожела то да бъда заменено с нещо по̀ френско, за да се продава в Съединените щати, където, както твърдеше тя, никой не разбирал от вина, но Северо не се хвана на този капан. Нивеа ни посрещна с бели коси в кока си и малко натежала с годините, но енергична, безцеремонна и закачлива както и преди, заобиколена от най-малките си деца. „Мисля, че най-сетне ще спра дотук и ще можем да си се любим със Северо без страх от още потомство“, ми прошепна набързо на ухото, неподозирайки, че няколко години по-късно щеше да се появи на бял свят Клара, ясновидката, най-необикновената рожба от всички родени в този многолюден и чудат клан Дел Валие. Малката Роса, чиято изключителна хубост не излизаше от устата на хората, беше на пет годинки. Жалко, че снимката не е могла да запечата цвета й — прилича на създание, излязло от морето: с жълти очи и зелена коса с оттенък на стар бронз. Още тогава приличаше на ангел, беше малко поизостанала за възрастта си и се носеше като някакво видение. „Откъде ли се пръкна такава? Трябва да е рожба на Светия Дух“, шегуваше се майка й. Това прекрасно момиченце се бе появило, за да утеши Нивеа от загубата на две мънички рожби, починали от дифтерия, и от тревогите покрай едно продължително заболяване, което разяждаше дробовете на друго нейно дете. Опитах се да разговарям за това с Нивеа — казват, че няма нищо по-ужасно от загубата на рожба, — но тя всеки път отклоняваше темата. Каза само, че от векове насам жените били обречени да страдат, раждайки и погребвайки децата си, и че тя не била изключение. „Би било много самонадеяно от моя страна да мисля, че Господ хем ме е благословил, като ми е изпратил толкова деца, хем ще позволи всички те да ме надживеят“, каза.

Паулина дел Валие вече не бе дори сянка на самата себе си — бе загубила интерес към храната и към сделките, едва ходеше, защото коленете не я държаха, ала умът й бе по-бистър от когато и да било. На нощното й шкафче бяха подредени шишенца с лекарства и три монахини се редуваха да се грижат за нея. Баба ми предугаждаше, че няма да имаме възможност още дълго да бъдем заедно и за пръв път се съгласи да отговаря на въпросите ми. Прелиствахме албумите със снимки, които тя ми показваше една по една със съответните обяснения. Разказа ми как е видяло бял свят леглото, правено по поръчка във Флоренция, и за това как с Аманда Лоуъл били съпернички, което, гледано през нейните очи сега, й се струвало направо комично. Говори ми за моя баща и за ролята на Северо дел Валие в моето детство, но твърдо избягна темата за баба ми и дядо ми по майчина линия и за Китайския квартал, и ми каза единствено, че майка ми била много красива, била американка и модел, нищо друго. Понякога следобед сядахме в кристалната галерия на приказки със Северо и Нивеа дел Валие. Докато той разправяше за годините в Сан Франсиско и за живота му след това, през войната, тя ми припомни подробности около някои събития по време на революцията, когато аз съм била едва на единайсет години. Баба ми не се оплакваше, но чичо Фредерик ми обясни, че страдала от остри болки в стомаха и всяка сутрин й струвало огромно усилие да се облече. Вярна на убеждението си, че всеки е на толкова години, на колкото изглежда, тя продължаваше да боядисва малкото коса, оцеляла на главата й, но бе престанала да се кичи с бижута като императрица както преди. „Не са й останали много накити“, тайнствено ми прошепна мъжът й. Къщата беше така запусната, както и самата й господарка — на мястото на липсващите картини се забелязваха по-светли петна по тапетите; мебелите и килимите бяха намалели; тропическите растения по галериите приличаха на повехнали и потънали в прах храсталаци, а птиците в клетките бяха замлъкнали. Описанието на чичо Фредерик за войнишкия нар, на който спеше баба ми, напълно отговаряше на истината. Баба ми винаги бе обитавала най-просторната стая в къщата и прословутото митологично легло се издигаше в средата като папски трон, от който тя управляваше своята империя. Прекарваше сутринта между чаршафите, в компанията на многоцветните изображения на водни създания, които неизвестен флорентински занаятчия бе издялал в дървото преди четирийсет години. Оттам тя диктуваше писма и планираше сделки. Под чаршафите пълнотата й се губеше и тя създаваше илюзия, че е крехка и красива. Бях я снимала безброй пъти в това позлатено легло и сега ми хрумна да я фотографирам със скромната й риза и шал на старица в нейния нар за покаяние, но тя категорично отказа. Забелязах, че от стаята й бяха изчезнали изящните френски мебели от капитонирана коприна, голямото писалище от розово дърво със седефени инкрустации, донесено от Индия, килимите и картините. Единствената украса беше едно голямо разпятие. „Дарява мебелите и накитите на църквата“, обясни чичо Фредерик и затова решихме да заменим монахините с болногледачки и да се постараем, ако се наложи дори със сила, да прекратим посещенията на апокалиптичния свещеник, защото освен че отмъкваше вещи, сееше ужас. Иван Радович, единственият лекар, на когото Паулина дел Валие имаше доверие, напълно се съгласи с тези мерки. Хубаво бе, че отново се видях с този стар приятел — истинското приятелство устоява на времето, разстоянието и мълчанието, каза той — и че най-сетне със смях успях да му разкрия, че в спомените ми той неизменно се появява предрешен като Чингис хан. „Така е заради славянските ми скули“, ми каза той добродушно. Все още имаше далечна прилика с татарски вожд, но контактът с болните в болницата за бедни, където работеше, го беше смекчил, освен това в Чили нямаше толкова екзотичен вид колкото в Англия и спокойно би могъл да мине за араукански вожд токи, с тази разлика, че беше по-висок и по-спретнат. Той беше мълчалив и изслушваше с дълбоко внимание дори несекващото бърборене на Адела, която мигновено се влюби в него и тъй като покрай баща си беше обиграна в покоряването на мъжки души, приложи същите похвати и подмилквания спрямо Иван Радович. За нейно нещастие, докторът я възприемаше като невинно и мило момиченце, но все пак момиченце. Покъртителното невежество на Адела и твърдоглавието, с което се препираше за най-очевидните глупости, не го дразнеха, мисля, че го забавляваха, въпреки че наивните й изблици на кокетство го караха да се изчервява. Докторът внушаваше доверие и ми бе лесно с него да разговарям за неща, като фотографията например, които рядко споменавах пред други хора от страх да не ги отегча. За него тя представляваше интерес, защото от години в Европа и в Съединените щати се използваше в медицината. Помоли ме да го науча да работи с фотоапарат, за да си създаде архив на операциите и за да запечатва външните симптоми на пациентите си, както и да илюстрира лекциите и занятията, които водеше. По този повод отидохме при дон Хуан Риберо, ала намерихме студиото затворено, с надпис „Продава се“ на вратата му. Бръснарят до него ни обясни, че учителят вече не работел, защото имал пердета на двете очи, но ни даде адреса му и ние отидохме да го посетим там. Живееше в една сграда на Улицата на Монахините, която очевидно бе познала и по-щастливи времена, но сега представляваше една голяма, остаряла и пълна с призраци къща. Една прислужничка ни поведе през поредица от стаи, които се съобщаваха помежду си и бяха облепени от пода до тавана със снимки на Риберо, докато накрая стигнахме до един салон, обзаведен със старинни мебели от махагон и няколко изтърбушени плюшени кресла. Нито една лампа не светеше и ни бяха необходими няколко секунди, докато очите ни свикнат с полумрака и успеем да различим учителя, седнал с една котка на колене до прозореца, през който се процеждаха последните отблясъци на деня. Той стана и пристъпи уверено, за да ни посрещне; нищо в походката му не издаваше, че е сляп.

— Госпожице Дел Валие! Извинете, сега сте госпожа Домингес, нали не греша? — възкликна и ми протегна и двете си ръце.

— Аурора, учителю, все същата Аурора — отвърнах, като го прегърнах. Сетне му представих доктор Радович и му разказах, че желае да изучава фотография с медицинска цел.

— Вече не ставам за учител, приятелю. Небето ме наказа там, където най-много ме боли — в очите. Представете си само! Сляп фотограф, каква ирония!

— Нищичко ли не виждате, учителю? — попитах разтревожена.

— С очите не виждам нищо, но продължавам да наблюдавам света. Кажете, Аурора, променили ли сте се? Как изглеждате сега? Най-ясният ми спомен за вас е като едно тринайсетгодишно момиче, запънато на вратата на студиото ми като магаре на мост.

— Все съм си такава, дон Хуан — стеснителна, глупава и твърдоглава.

— Не, не, кажете ми например, каква ви е прическата и в какъв цвят сте облечена?

— Госпожата е в лека бяла рокля с дантели по деколтето, не зная точно от какъв плат, защото не разбирам от тези неща, и с жълт колан, в същия цвят като панделката на шапката й. Уверявам ви, че изглежда доста добре — каза Радович.

— Не ме засрамвайте, докторе, умолявам ви — прекъснах го аз.

— А сега бузите на госпожата поруменяха… — допълни той и двамата се разсмяха в един глас.

Учителят разклати една камбанка и в стаята влезе прислужничката с поднос с кафе. Прекарахме около час в оживен разговор за новите техники и фотоапарати, които се използваха в другите страни, и за големия напредък, постигнат в научната фотография. Дон Хуан Риберо беше добре осведомен за всички новости.

— Аурора притежава задълбочеността, съсредоточеността и търпението, необходими на един добър човек на изкуството. Предполагам, че тези качества са нужни и на всеки добър лекар, нали? Помолете я да ви покаже работите си, докторе, тя е много скромна и не би го направила, ако вие не го поискате — посъветва учителят Иван Радович на тръгване.

Няколко дни по-късно се предостави възможност за това. Баба ми бе осъмнала с нетърпими болки в стомаха и понеже обичайните болкоуспокояващи не й донесоха облекчение, повикахме Радович, който веднага дойде и й даде силен комбиниран прах на основата на лаудан. Оставихме я да си почива, излязохме от стаята и навън той ми обясни, че става дума за нов тумор, но че вече била много възрастна за втора операция и нямало да понесе упойката. Можел единствено да контролира болката и да й помогне да си отиде в мир. Попитах колко време й остава, но не беше лесно да се предвиди, защото въпреки напредналата си възраст баба ми беше много здрава и туморът нарастваше бавно. „Подгответе се, Аурора, развръзката може да настъпи след броени месеци“, ми каза. Не можах да сдържа сълзите си — Паулина дел Валие представляваше моят корен, без нея аз оставах на течението и мисълта, че имам за мъж Диего, не ми носеше утеха в усещането, че съм обречена на корабокрушение, а напротив, увеличаваше моя страх. Радович ми подаде носната си кърпа и ме изчака безмълвен, без да ме погледне, смутен от плача ми. Накарах го да ми обещае, че своевременно ще ми съобщи, за да мога да пристигна от чифлика и да бъда до баба ми в последните й мигове. Лауданът подейства и тя бързо се успокои; щом заспа, придружих Иван Радович до вратата. На прага той ме попита дали не би могъл да остане малко, имал още около час свободно време, а навън било много горещо. Адела се беше оттеглила за следобедна почивка. Фредерик Уилямс бе отишъл да плува в клуба и огромната къща на улицата на Армията Освободителка приличаше на неподвижен кораб. Поднесох на лекаря чаша бадемово мляко и се настанихме в галерията с папратите и кафезите с птички.

— Свирнете с уста, доктор Радович — го подканих.

— Да свирна? Но защо?

— Индианците вярват, че така се вика вятърът. Дано полъхне, та да разсее малко жегата.

— Докато аз свиря, защо не донесете вашите снимки. Ще се радвам да ги видя — помоли ме той.

Донесох няколко кутии, седнах до него и се заех да му ги показвам. Започнах със снимки, правени в Европа, когато все още се интересувах повече от естетиката, отколкото от съдържанието; сетне преминах към платинените плаки от Сантяго и към фотографиите на индианци и на селяни от чифлика и накрая му показах цикъла снимки на семейство Домингес. Той ги разгледа със същото внимание, с което преглеждаше баба ми, като от време на време задаваше по някой и друг въпрос. Отдели повече време на снимките на Диеговото семейство.

— Коя е тази красавица? — се поинтересува той.

— Сусана, съпругата на Едуардо, пада ми се етърва.

— А това може би е Едуардо, нали? — попита, сочейки Диего.

— Не, това е Диего. Защо предположихте, че е мъжът на Сусана?

— Не зная, стори ми се…

Същата вечер наредих снимките на пода и с часове ги изучавах. Легнах си много късно с натежало сърце.

Трябваше да се сбогувам с баба ми, защото настъпи часът на завръщането ни в „Калеуфу“. Слънчевото декемврийско време в Сантяго се отрази добре на здравословното й състояние след зимата, която и на нея се бе сторила много дълга и самотна, и тя обеща да ми гостува с Фредерик Уилямс след Нова година, вместо да отиде на летуване край морето както всички, които можеха да избягат от нечовешкия пек в Сантяго. Почувства се толкова добре, че ни придружи с влак до Валпараисо, откъдето с Адела взехме кораба, за да продължим на юг. Пристигнахме на село преди Коледа — беше недопустимо да отсъстваме на най-големия празник за семейство Домингес през цялата година. Месеци преди това доня Елвира се захващаше с подготовката на подаръци за селяните, които се изработваха на място в чифлика или се купуваха от града — дрешки и играчки за децата, платове за рокли и вълна за плетене за жените, различни сечива за мъжете. На тази дата се разпределяха добитък, чували с брашно, картофи, чанкака, което ще рече нерафинирана черна захар, фасул, царевица, чарки — сушено месо, тревата мате за чай, сол и желирано сладко от дюли, което се вареше в грамадни медни казани на открит огън на двора. Селяните надойдоха от всички страни — някои бяха вървели с дни с жените и децата си, за да пристигнат за празника. Заклаха много говеда и кози, свариха картофи и прясна царевица и изготвиха казани с фасул. На мен отредиха украсата на дългите маси, наредени в двора, с цветя и борови клонки, както и пълненето на делвите с разредено с вода и захар вино, от което мъжете не можеха да се напият, а на децата се поднасяше смесено с препечено брашно. Пристигна и един свещеник, който остана два-три дни и извърши кръщавки на дребни дечица, причести грешниците, бракосъчета тези, които и без това вече живееха заедно, и порица прелюбодейците. В полунощ на 24 декември присъствахме на коледната служба пред импровизиран на открито олтар, защото нямаше как да се събере толкова народ в малкия параклис на чифлика, а призори, след обилна закуска с кафе и мляко, погача, каймак, мармалад и летни плодове, разходиха детето Исус във весела процесия, за да могат всички да целунат фаянсовите му нозе. Всяка година дон Себастиан отличаваше семейството с най-образцово морално поведение и му поверяваше за награда детето Исус. В продължение на една година, до следващата Коледа, стъклената урна с малката статуя щеше да заема почетно място в тяхната селска хижа и да им носи благословия. Докато статуйката беше в дома им, нищо лошо не можеше да ги сполети. Дон Себастиан гледаше да даде възможност на всяко семейство да се порадва на малкия Исус в своя дом. Тази година по случай празника представихме и алегоричната пиеса, посветена на настъпването на двайсети век, в която участвахме цялото семейство, с изключение на доня Елвира, която нямаше сили за това, и Диего, който предпочете да отговаря за техническата част — лампите и изрисуваните завеси. Дон Себастиан с удоволствие прие тъжната роля на старата година, която с мърморене си тръгваше, а едно от децата на Сусана — още пеленаче — представляваше Новата година.

При мълвата, че се поднася безплатна храна, пристигнаха група индианци от племето пеунче. Живееха в крайна бедност — бяха загубили земите си, а правителствените планове за прогрес напълно ги игнорираха. От гордост обаче те не дойдоха с празни ръце, а донесоха няколко ябълки под наметките си, които ни поднесоха, попили пот и кал, един мъртъв и вмирисан на мърша заек и няколко тикви, пълни с мучи — алкохолна напитка, която приготвяха от ситни плодове с морав цвят, които сдъвкваха и изплюваха с все слюнката в глинен съд, където ги оставяха да ферментират. Старият вожд вървеше най-отпред с трите си жени и с кучетата, а подире му идеха двайсетина човека от неговото племе. Мъжете не изпускаха от ръце копията и въпреки че вече четири века бяха подложени на гнет и унижения, те не бяха изгубили войнствения си вид. Жените съвсем не изглеждаха срамежливи, бяха толкова независими и здрави, колкото и мъжете. Между двата пола съществуваше равенство, което Нивеа дел Валие би приветствала. Поздравиха церемониално на своя език, назовавайки „братко“ дон Себастиан и синовете му, които ги посрещнаха и поканиха да се включат в угощението, като не престанаха да ги следят отблизо, защото при най-малкото невнимание можеше да започнат да крадат. Свекър ми твърдеше, че те не познават чувството за собственост, защото са свикнали да живеят заедно и всичко да делят, ала Диего беше убеден, че колкото мълниеносно отмъкваха чуждото, толкова зорко бдяха някой да не припари до тяхното имущество. От страх да не се изпонапият и да не вземат да буйстват дон Себастиан подари буре с ракия на вожда за сгрявка, когато си тръгнат, тъй като нямаха право да го отварят в неговото имение. Насядаха в широк кръг и захванаха да ядат, пият, пушат от една и съща лула и да произнасят дълги слова, които никой не слушаше. Но не се смесиха с останалите гости, въпреки че всички деца тичаха заедно. Това посещение ми позволи да снимам индианците на воля и да се сприятеля с няколко от жените с намерението да ги посетя в стана им на другия бряг на реката, където се бяха настанили за лятото. Когато пашата се изчерпаше и гледката им омръзнеше, изтръгваха от земята коловете, на които се крепеше покривът над главите им, навиваха платнищата на палатките на руло и се отправяха да търсят нови места, където да се поселят за известно време. Ако поживеех с тях, може би щяха да свикнат с присъствието ми и с моя фотоапарат. Исках да ги снимам в ежедневните им занимания за ужас на свекър ми и свекърва ми, които бяха наплашени от страховитите истории за обичаите в тези племена, където упоритият труд на мисионерите почти не бе оставил никаква следа.

Баба Паулина не изпълни обещанието си и не ме посети през лятото. Пътуването с влак и с кораб й се струваше поносимо, но неколкодневното придвижване с волска каруца от пристанището до „Калеуфу“ я накара да се откаже. Писмата, които ми изпращаше веднъж седмично, бяха единствения ми контакт с външния свят и колкото повече време минаваше, толкова повече носталгията ми растеше. Промених се, станах мрачна и по-мълчалива от обикновено, влачех разбитите си надежди като тежък булчински шлейф. Самотата ме сближи със свекърва ми, която бе кротка и дискретна жена, напълно зависима от съпруга си, лишена от собствена мисъл и неспособна да се справи и с най-дребните усилия в ежедневното съществуване, но която компенсираше липсата на знания с безгранична доброта. Моите безмълвни нервни пристъпи се разбиваха на пух и прах в нейно присъствие; доня Елвира успяваше да ме успокои и да разсее чувството за тревожност, което понякога направо ме задушаваше.

През тези летни месеци бяхме заети с беритба, с новородени животни и приготвяне на зимнина. Слънцето залязваше в девет вечерта и дните като че ли нямаха край. По онова време къщата, която свекър ми строеше за Диего и мен, бе завършена — здрава, нова-новеничка, красива, обточена от четирите страни с покрити галерии, миришеща на прясна пръст, свеж дървен материал и босилек, който селяните посадиха по протежение на стените, за да отпъждат лошия късмет и злите магии. Свекър ми и свекърва ми ни подариха част от мебелите, които от поколения се предаваха в семейството, а Диего купи останалите, без да се посъветва с мен. Вместо широкото легло, което бяхме делили дотогава, купи две единични бронзови легла и сложи помежду им малка масичка. След като се наобядваше, семейството се оттегляше по стаите си до пет следобед за задължителна почивка, защото се смяташе, че горещината пречи на храносмилането. Диего се излягаше на хамака под асмата и пушеше известно време, сетне се спускаше до реката, за да поплува. Обичаше да отива сам и броените пъти, в които пожелах да го придружа, той се притесни, затова не настоях повече. Понеже не използвахме сиестата, за да бъдем заедно в уединението на нашата стая, аз прекарвах тези часове в четене или във фотографската лаборатория, защото така и не се научих да спя посред бял ден. Диего не искаше нищо от мен, не ми задаваше никакви въпроси, дори и от благоприличие не проявяваше интерес към заниманията и чувствата ми, никога не се дразнеше от променливите ми настроения, от кошмарите ми, които бяха зачестили с по-голяма сила и от неестественото ми мълчание. Случваше се по няколко дни да не разменим дума, но той сякаш не забелязваше това. Аз се спотайвах в безмълвието като в броня и броях часовете, за да видя колко дълго можехме да издържим така, но накрая отстъпвах, тъй като мълчанието гнетеше много повече мен, отколкото него. Преди, когато спяхме на едно легло, се примъквах до него уж насън, прилепвах се до гърба му и заплитах краката си в неговите — по този начин за малко отдалечавах пропастта, която неумолимо зееше между нас. В тези редки прегръдки аз ме търсех наслада, понеже не знаех, че тя съществува, а единствено утеха и нечия съпричастност. За няколко часа се самозаблуждавах, че съм го спечелила отново, но пукваше зората и всичко тръгваше постарому. Когато се преместихме в новия си дом дори и тази бегла близост изчезна, понеже разстоянието между двете легла беше по-широко и враждебно дори и от буйните речни води. Понякога, когато се стрясках с викове от децата в черни пижами, които ме преследваха насън, той ставаше, идваше и ме прегръщаше здраво, докато се успокоя, и това като че ли бяха единствените моменти на непринудена близост между нас. Тревожеха го кошмарите ми, защото се опасяваше, че може да се изродят в безумие и затова изнамери отнякъде шишенце опиум и взе да ми дава по няколко капки, разтворени в портокалов ликьор, за да мога да спя и сънищата ми да са приятни. Като се изключат заниманията, в които участваше цялото семейство, Диего и аз прекарвахме много малко време заедно. Често той заминаваше на екскурзия и прекосяваше планинската верига по посока на аржентинска Патагония; друг път отиваше до селото за провизии. Случваше се да се запилее някъде за два или три дни без никакви обяснения, а аз потъвах в тревоги, представяйки си някаква страшна злополука. Едуардо ме успокояваше и ми разказваше, че брат му открай време си бил такъв — самотник, израснал сред величието на тази сурова природа, привикнал с тишината, от дете жадуващ за необятни простори, с душа на скитник, който, ако не се бил родил в стегнатата мрежа на това семейство, може би щял да стане моряк. От една година бяхме женени и аз се чувствах неудовлетворена — не само че се бях оказала неспособна да му родя дете, но и не бях успяла да го заинтересувам, а още по-малко — да го накарам да се влюби в мен. Нещо съществено липсваше у мен като жена. Предполагах, че ме бе избрал, защото вече му е било време да се жени и под натиска на родителите си е трябвало да си потърси невеста. Аз вероятно съм била първата, или единствената, изпречила се на пътя му. Диего не ме обичаше. Бях го разбрала от самото начало, но със самонадеяността на първата любов и на моите деветнайсет години това не ми се бе сторило непреодолима пречка. Бях се надявала да го спечеля с упорство, добродетелност и кокетство, както в любовните романи. Нетърпелива да разбера какво липсва у мен, прекарах многобройни часове, снимайки себе си — понякога заставах срещу едно голямо огледало, което пренесох в студиото си, друг път насочвах фотоапарата срещу мен. Направих си стотици автопортрети — облечена и гола, — разучавах се от всички възможни ъгли и единственото, което открих, бе една непрогледна печал.

От болничното си кресло доня Елвира следеше живота в семейството, без да изпуска и най-дребната подробност. Не й убягнаха продължителните отсъствия на Диего и моето отчаяние, съпостави простите факти и стига до съответните изводи. Нейната деликатност и чилийският обичай да не се разговаря за чувства, й пречеха да засегне проблема направо, но през дългите часове, които прекарвахме заедно насаме, ние много се сближихме и станахме като майка и дъщеря. Така, дискретно и малко по малко, тя ми разказа за трудностите в началото на своя брак. Омъжила се млада и родила първия си син чак пет години по-късно, след няколко неуспешни опита, които разбили душата и тялото й. По онова време Себастиан Домингес бил много незрял и нямал никакво чувство за отговорност като семеен мъж; бил невъздържан, развейпрах и женкар — тя, естествено, не използва тази дума, надали я познаваше. Доня Елвира се чувствала изоставена, далеч от семейството си, самотна и изплашена, убедена, че женитбата й била ужасна грешка и единственият изход бил смъртта. Но Господ чу молбите ми, роди се Едуардо и за една нощ Себастиан стана друг — няма по-добър баща и съпруг от него, повече от трийсет години сме заедно и всеки ден благодаря на Бога за щастието, което ни свързва. „Моли се, дъще, това много помага“, посъветва ме тя. Молих се, но сигурно без необходимия плам и постоянство, защото нищо не се промени.

Подозренията ми се бяха зародили преди няколко месеца, но аз ги отхвърлях, отвратена от себе си: приемех ли ги, означаваше, че отприщвам някаква злина в самата себе си. Повтарях си, че тези догадки не са нищо друго освен дяволски измислици, които пускаха корен и разцъфваха като гибелен тумор в мозъка ми; измислици, които трябваше безмилостно да залича. Ала червеят на злото бе по-силен от добрите ми помисли. Всичко започна със семейните снимки, които показах на Иван Радович. Това, което на пръв поглед не биеше на око заради навика да виждаме само онова, което искаме, както ме учеше моят учител Хуан Риберо, пролича черно на бяло върху хартията. Недвусмисленият език на тялото, на жестовете и на погледите полека-лека заговори оттам. Веднъж появили се тези първи съмнения, аз започнах все по-често да прибягвам до апарата. Под предлог, че подготвям албум за доня Елвира, час по час щраках без предупреждение и сетне промивах снимките сама в лабораторията и ги изучавах с извратено внимание. Така натрупах цяла жалка сбирка от нищожни доказателства, някои от които толкова недоловими, че единствено аз, разяждана от мнителност, успявах да съзра, с апарат пред лицето си, подобен на маска, зад която се криех, аз бях в състояние да фокусирам сцената като същевременно запазвах ледена дистанция. Към края на април, когато вследствие на горещините върховете на вулканите се увенчаха с облаци и природата захвана да се спотайва за есента, реших, че съм събрала достатъчно знаци от снимките и пристъпих към противната задача да следя Диего като една ревнива жена. Когато най-сетне осъзнах какво представляват лапите, които ме душеха за гърлото, и ги назовах с точното им име, усетих, че потъвам в тресавище. Ревност.

Който не я е изпитвал, не знае колко е болезнена и не е способен да си представи всички лудости, които се вършат в нейно име. През трийсетгодишния си живот съм я изпитвала само тогава, но раната бе толкова люта, че белезите още си седят и се надявам никога да не се заличат, за да са ми като обеца на ухото в бъдеще. Диего не беше мой — не че някой някога принадлежи другиму — и това, че бях негова съпруга не ми даваше никакви права над него и над чувствата му, защото любовта е доброволно споразумение, което се поражда от една искра и може да се разпадне също така неочаквано. Това споразумение го дебнат хиляди опасности и ако двойката го брани, може да оцелее, да израсне като дърво, да се разлисти и да роди плод, но само ако и двамата участват. Диего в никой момент не стори това и затуй нашата връзка е била обречена от самото начало. Днес разбирам това, но тогава бях сляпа — от ярост в началото и от отчаяние след това.

Щом взех да го шпионирам с часовник в ръка, си дадох сметка, че отсъствията на мъжа ми се разминават с неговите обяснения. Уж тръгваше на лов с Едуардо, а се прибираше няколко часа преди или след брат си; докато мъжете от семейството бяха в дъскорезницата или обяздваха и дамгосваха добитъка, той ненадейно изникваше на двора, а ако по-късно захващах този въпрос на масата, се оказваше, че през целия ден не е бил с тях. Тръгнеше ли на пазар в селото, се връщаше с празни ръце, та как иначе — не бил намерил това, което търсел, макар то да беше нещо съвсем обикновено като брадва или трион. През дългите часове, които семейството прекарваше заедно, предотвратяваше на всяка цена разговорите — неизменно нареждаше нещата така, че да играем на карти или пък молеше Сусана да попее. Ако се случеше тя да е в плен на мигрената, той бързо се отегчаваше и яхваше коня с пушка на рамо. Не можех да вървя по стъпките му, докато беше на излет, без той да ме забележи, или пък без да събудя съмнения у другите, но бях нащрек и го следях, когато беше наблизо. Така забелязах, че понякога става посред нощ и не отива в кухнята да похапва, както предполагах, а се облича, излиза навън, изчезва за един-два часа и после се връща и безшумно си ляга. Да го следвам в тъмнината, беше по-лесно, отколкото през деня, когато няколко чифта очи бяха втренчени в нас — трябваше просто да стоя будна, като за целта не пиех вино на вечеря и не взимах капките опиум преди лягане. През една нощ в средата на май го усетих да се измъква от леглото си и на мъждукащата светлина на газената лампа, която държахме винаги запалена пред изображението на Христос, го видях да си обува панталоните и ботушите, да взима ризата и дрехата си и да тръгва. Изчаках малко, сетне бързо станах и го последвах с готово да изхвръкне от гърдите ми сърце. Беше ми трудно да го различа на тъмното вътре в къщата, но когато излезе на двора, силуетът му ясно се очерта на светлината на месечината, която на моменти блясваше пълна на небосвода. Небето не беше съвсем ясно и от време на време облаци закриваха луната и ни обгръщаше мрак. Кучетата се разлаяха и аз се изплаших, че ако дойдат насам, ще ме издадат, но те не се приближиха — осъзнах, че Диего предварително ги бе вързал. Мъжът ми заобиколи къщата и с бързи стъпки се отправи към един от оборите, където държаха ездитните коне на семейството, които не товареха с полска работа, отмести гредата, с която бе залостена вратата, и влезе. Зачаках в сянката на един бряст, който растеше близо до конюшните; бях с боси нозе и по тънка нощница и не смеех да помръдна, защото бях сигурна, че всеки момент Диего ще се появи отново на кон и няма да мога да го последвам. Мина известно време, което ми се стори доста продължително, без нищо да се случи. Изведнъж съзрях светлина под цепнатината на открехнатата врата — като от свещ или слаба лампа. Зъбите ми тракаха и треперех неудържимо от студ и от страх. Бях на път да се откажа и да отида да си легна, когато видях друга фигура да се задава към обора откъм източната страна — ясно бе, че не идва от голямата къща, — да влиза на свой ред в конюшнята и да затваря вратата след себе си. Измина около четвърт час, преди да се реша, сетне с усилие направих няколко стъпки, тъй като се бях вкочанила от студ и с мъка се движех. Доближих се изплашена до обора — не знаех как ще реагира Диего, ако разбере, че го следя, но бях неспособна да се върна назад. Бутнах леко портата, която поддаде без съпротива, защото гредата бе от външната страна и не можеше да се затваря отвътре, и се промъкнах като крадец през тесния отвор. Вътре бе тъмно, ала в дъното мъждукаше едва забележима светлина и аз пристъпих на пръсти натам, стаила дъх — ненужна предпазливост, тъй като сламата правеше стъпките ми безшумни, а и много от животните бяха будни и се чуваше как се движат и пръхтят на яслите.

Видях ги на слабата светлина на един фенер, закачен на една греда, който се полюшваше от лекия ветрец, проникващ през дъсчената стена. Бяха метнали няколко одеяла върху куп слама, същинско гнездо, където тя лежеше просната по гръб, облечена с тежко разкопчано палто, под което нямаше други дрехи. Краката и ръцете й бяха разтворени, главата — отпусната настрани към едното рамо, черната й коса — разпиляна по лицето, а кожата й — сияеща като светло дърво на меката оранжева светлина на фенера. Едва покрит с ризата, Диего бе коленичил пред нея и ближеше половия й орган. В позата на Сусана се четеше такова пълно отдаване, а в движенията на Диего толкова стаена страст, че аз мигом проумях колко чужда съм на всичко това. Всъщност аз не съществувах, нито пък Едуардо и трите деца, никой, само те двамата, непоправимо влюбени. Мъжът ми никога не ме бе милвал по този начин. Лесно можеше да се отгатне, че хиляди пъти те са били заедно така, че се обичат от години. Най-сетне разбрах, че Диего се бе оженил за мен, защото му бе нужно прикритие за любовта му със Сусана. В миг късчетата от тази болезнена мозайка се подредиха по местата си и аз можах да си обясня безразличието му към мен, отсъствията, които съвпадаха с пристъпите на мигрена на Сусана, обтегнатите му отношения с брат му Едуардо, прикритостта спрямо цялото семейство и това как все гледаше да е до нея, да я докосва с крак, допрян до нейния, с ръка на нейния лакът или рамо, а понякога, уж случайно, на извивката на гърба й или на тила й — неопровержими знаци, които снимките ми бяха разкрили. Спомних си колко много Диего обичаше децата и допуснах, че може би не са му племенници, а негови синове; и трите бяха синеоки — характерният белег на Домингес. Стоях неподвижно и измръзнах все повече и повече, докато те се любеха чувствено, вкусвайки с наслада всяко докосване, всеки стон, без да бързат, сякаш остатъкът от живота им бе пред тях. Нямаха вид на любовници, които бързат на тайна среща, а на младоженци през втората седмица от медения си месец, когато страстта е все още жива, но вече се е изградило доверие и взаимно познаване на плътта. Аз никога не бях изпитвала такава близост с мъжа си и не бих могла да я сънувам и в най-дръзките си мечти. Езикът на Диего се движеше по вътрешната страна на краката на Сусана — от глезена догоре, задържаше се между краката й и слизаше отново надолу, докато ръцете му пълзяха нагоре по тялото й и мачкаха заоблените й пищни гърди, играейки си с щръкналите и лъскави като грозде зърна. Меко и нежно, тялото на Сусана потръпваше и се извиваше подобно на риба в реката; главата й се мяташе ту наляво ту надясно в отмалата на удоволствието, косите й все така покриваха лицето, устните й бяха разтворени в протяжен стон, а ръцете й търсеха Диего, за да го насочват по красивата топография на нейното тяло, докато езикът му не я накара да избухне в наслада. Сусана се изви назад от наслаждението, което я прониза като мълния, и издаде дрезгав вик, който той заглуши, полепвайки уста до нейната. Сетне Диего я взе в прегръдките си и захвана да я люлее и гали като котка, нижейки шепнешком тайни слова на ухото й с благост и нежност, които не подозирах у него. По едно време тя седна на сламата, отметна палтото си и взе да го целува — първо челото, после клепачите, слепоочията, дълго време устата, езикът й палаво изследваше ушите му, отскочи на адамовата ябълка, докосвайки шията, а зъбите стиснаха леко мъжките зърна, докато пръстите се заплетоха в космите на гърдите. Сега бе негов ред да се отдаде изцяло на ласките й. Той се изтегна по корем на одеялото, а тя го яхна и взе леко да хапе тила и шията му, обходи раменете му с леки закачливи целувки и слезе към бедрата като го изследваше, душеше и вкусваше, оставяйки диря от слюнка по пътя си. Диего се обърна и устата й обхвана изправения и пулсиращ член в безкрайния ритъм на насладата, на най-съкровеното отдаване и получаване, докато той не можа повече да издържа, хвърли се отгоре й, проникна в нея и те се затъркаляха като вкопчени един в друг противници, слели ръце, крака, целувки, задъханост, въздишки и любовни слова, каквито никога не бях чувала. Сетне се унесоха в сън, пламенно прегърнати и покрити с одеялата и палтото на Сусана, досущ като две невинни деца. Отстъпих тихо и поех обратно към къщи, а леденият дъх на нощта неумолимо завладяваше душата ми.

Пред мен се отвори бездна, усетих как ми се завива свят и изкушението да скоча и да се загубя в дълбините на страданието и ужаса ме повлече към дъното. Изневярата на Диего и страхът от бъдещето ме запратиха зареяна в нищото, без опора, изгубена и безутешна; гневът, който ме бе разтърсил първоначално, не ме държа дълго — много скоро ме повали чувство на смърт, на всеобхватна болка. Бях отдала живота си на Диего, бях се доверила на неговата мъжка закрила, бях повярвала от игла до конец на ритуалните фрази на брачната церемония и мислех, че сме свързани до смъртта. Нямах изход. Видяното в обора ме изправи пред една действителност, която бях прозряла от известно време насам, но отказвах да приема. Първият ми подтик бе да хукна към голямата къща, да застана насред двора и да завия като обезумяла, да събудя семейството, селяните, кучетата и да ги направя свидетели на прелюбодеянието и на кръвосмешението. Все пак моята стеснителност надделя над отчаянието и аз мълком и опипом се довлякох до стаята, която делях с Диего, и разтреперана седнах на леглото, а сълзите се застичаха по страните ми, мокрейки гръдта и нощницата ми. В следващите минути или часове имах време да обмисля случилото се и да призная своето безсилие. Не ставаше дума за приключение на плътта; Диего и Сусана бяха свързани с изпитана любов, готова да поеме всякакви рискове и да помете по пътя си всичко, което й се изпречи, подобно на неумолима река от горяща лава. Нито аз, нито Едуардо имахме някакво значение — и двамата лесно можехме да бъдем погубени като незначителни буболечки в необятната страст между неговата жена и моя мъж. Трябва непременно да разкажа на девер ми, си казах, но като си представих какъв жесток удар щеше да нанесе изповедта ми в живота на този добър човек, осъзнах, че нямам сили да го сторя. Някои ден Едуардо сам щеше да разбере или, с повече късмет, можеше никога нищо да не научи. Вероятно се досещаше, както накрая се бях досетила и аз, но не желаеше подозренията му да се потвърдят, за да запази крехкото равновесие на своите илюзии — той все пак имаше три деца, любовта към Сусана и монолитното семейно единство.

По едно време Диего се върна, трябва да е било в малките часове на нощта. На светлината на газената лампа ме завари да седя на леглото, задавена в сълзи, неспособна да изрека и една дума и помисли, че отново ме е стреснал някой от моите кошмари. Седна до мен и понечи да ме привлече към гърдите си, както правеше в такива случаи, ала аз се отдръпнах инстинктивно и сигурно на лицето ми се е изписало страшно озлобление, защото той мигом отстъпи. Останахме загледани един в друг той — изненадан, а аз — изпълнена с омраза към него, докато истината не се настани неумолима и неоспорима като някакво чудовище между нас.

— Какво ще правим сега? — успях да попитам почти нечленоразделно.

Той не направи опит да отрече, нито да се оправдае. Изгледа ме предизвикателно със стоманен поглед, решен по всякакъв начин да брани любовта си, дори да ме убие, ако трябва. Тогава преградата от гордост, възпитание и добри обноски, която ме бе карала да се сдържам в тези дълги месеци на разочарование, се разпадна и мълчаливите упреци се изляха в безкрайна лавина от обвинения, които той посрещна невъзмутимо и безмълвно, но без да изпусне нито една дума. Обвиних го във всичко, което ми дойде наум, и накрая го помолих да премисли; казах му, че съм готова да простя и да забравя и да отидем надалеч, някъде, където никой не ни познава, и да започнем отначало. Когато не ми останаха повече нито думи, нито сълзи, вече бе съмнало. Диего преодоля разстоянието между леглата ни, седна до мен, взе ръцете ми и спокойно и сериозно ми обясни, че обича Сусана от много години и че тази любов е най-важното нещо в живота му, по-важно от честта, от всички останали в семейството и от спасението на собствената му душа; можел да ми обещае, че ще се раздели с нея, за да ме успокои, но това обещание нямало да е истинско. Опитал бил с престоя в Европа, когато се откъснал от нея за шест месеца, но и това се оказало безуспешно. Прибягнал и до сватбата с мен с надеждата да разкъса ужасната връзка със снаха си, но бракът не само че не помогнал в намеренията му да скъса с нея, а улеснил нещата, понеже притъпил подозрителността на Едуардо и на цялото семейство. Така или иначе, радвал се, че накрая съм разкрила истината, защото измамата много му тежала; нямало нищичко, за което да ме упрекне, била съм много добра съпруга и наистина съжалявал, че не можел да ми даде любовта, която съм заслужавала. Чувствал се като мерзавец всеки път, когато се измъквал и отивал при Сусана, олекнало му, че нямало да се налага повече да лъже. Сега поне нещата били ясни.

— А Едуардо нищо ли не означава? — попитах.

— Това, което става между него и Сусана, е работа на тях двамата. Сега ние трябва да изясним нещата между нас.

— Ти вече си ги решил, Диего. Нямам повече работа тук и затова се връщам у дома — казах аз.

— Сега това е твоят дом, ние сме женени, Аурора. Това, което Бог веднъж е съединил, не се разделя.

— Ти си този, който е престъпил божия закон — уточних.

— Бихме могли да живеем като брат и сестра. Нищо няма да ти липсва, винаги ще те уважавам, ще имаш закрила и ще си свободна да се занимаваш с любимата си фотография и с всичко, което пожелаеш. Моля те само да не предизвикваш скандал.

— Вече нямаш право да ме молиш за каквото и да било, Диего.

— Не те моля за себе си. Аз съм силен и нося, мога да издържа като мъж. Моля те заради майка ми. Тя няма да го понесе…

И така, останах заради доня Елвира. Не зная как смогнах да се облека, да си наплискам лицето, да се среша, да пия кафе и да изляза от къщи по обичайните домакински работи. Нямам представа как издържах присъствието на Сусана по време на обяда, нито с какво обясних на свекър ми и свекърва ми факта, че очите ми са подути. Това беше най-ужасният ден — чувствах се като пребита и не на себе си, готова да избухна в плач при най-дребния въпрос. През нощта вдигнах температура и ме боляха костите, но на другия ден се почувствах по-спокойна, оседлах кобилата и препуснах към хълмовете. Скоро заваля и продължих в тръс, докато клетото животно остана без сили, тогава скочих на земята и взех да си проправям път през буренаците и калта под дърветата, хлъзгах се и падах, отново се изправях и крещях с пълно гърло, докато водата ме обливаше. Пончото ми подгизна и толкова натежа, че го захвърлих и продължих да вървя, като треперех от студ и изгарях отвътре. Прибрах се по залез-слънце без глас, трескава, изпих един топъл билков чай и се пъхнах в леглото. Почти нямам спомени за случилото се след това, защото през последвалите седмици бях изцяло заета да се боря срещу смъртта и нямах нито време, нито желание да размишлявам за краха на моя брак. Нощта, която прекарах боса и съвсем леко облечена в обора, и галопът под дъжда предизвикаха пневмония, която за малко не ме отнесе. Откараха ме с каруца в немската болница, където попаднах в грижовните ръце на една тевтонска медицинска сестра с руси плитки, и тя ми спаси живота с много упорство. Тази благородна валкирия17 ме вдигаше като бебе в яките си като на дървар ръце и ме хранеше с малка лъжичка с кокоши бульон, търпелива като бавачка.

В началото на юли, когато зимата беше влязла напълно в правата си, а в природата властваше водата — поройни реки, наводнения, разкаляна пръст, дъждове и пак дъждове — Диего дойде да ме вземе с няколко селяни от болницата и ме заведоха в „Калеуфу“ опакована в одеяла и кожи. Бяха нагласили навес от импрегнирана с восък мушама в каруцата, едно легло и дори запален мангал, за да се бори с влагата. По бавния път към дома аз се обливах в пот в топлите си завивки, а Диего яздеше до мен. На няколко пъти колелата затъваха в калта, воловете не смогваха да изтеглят каруцата и мъжете подлагаха дъски и бутаха. През целия път Диего и аз не разменихме нито една дума. В „Калеуфу“ доня Елвира излезе да ме посрещне разплакана от радост, нервно подканяйки прислугата да се погрижи за мангалите, бутилките с топла вода и супата с телешка кръв, която трябваше да ми върне цвета и желанието за живот. Толкова се молила за мен, че Бог се смилил. Под предлог, че се чувствам още много слаба, я помолих да ме остави да спя в голямата къща и тя ме настани в една стая до нейната. За пръв път в живота си се радвах на майчини грижи. Баба ми Паулина дел Валие, която много ме обичаше и беше направила толкова неща за мен, не поощряваше изблиците на нежност, въпреки че всъщност беше много сантиментална. Твърдеше, че нежността — захаросана смес от привързаност и състрадание, която календарите представяли посредством образа на изпаднали в захлас майки пред люлката на своите рожби — била простима, когато ставало дума за беззащитни животинчета, като новородени котенца например, но между човешки същества представлявала върховна глупост. Между нас двете неизменно съществуваше една ирония и привидна отчужденост; почти не се докосвахме, с изключение на нощите в детството ми, когато спях в нейното легло и обикновено поддържахме тон на безцеремонност, която устройваше и двете ни. Аз прибягвах до шеговита нежност, когато исках да я умилостивя и винаги успявах, защото величайшата ми баба лесно се разнежваше, по-скоро за да избегне проявите на обич, отколкото от слабост. Противно на нея, доня Елвира беше едно простодушно създание, което всеки от обичайните сарказми, разменяни между мен и баба ми, би наскърбил. По природа бе мила, вземаше ми ръката и я държеше в своята, целуваше ме, прегръщаше ме, обичаше да реше косата ми, лично ми даваше рибено масло и разни отвари за подсилване, слагаше ми камфорови компреси срещу кашлицата и ми смъкваше температурата, като ме разтриваше с евкалиптово масло и ме загръщаше в топли одеяла. Грижеше се да се храня добре и да си почивам, вечер ми сипваше няколко капки опиум и оставаше до мен, нашепвайки молитви, докато заспях. Всяка сутрин ме питаше дали са ме спохождали кошмарите и ме караше подробно да й ги описвам, защото, като сме ги назовавали, сме се отърсвали от страха. Здравето й беше разклатено, но тя черпеше сили незнайно откъде, за да ме гледа и да е до мен, а аз се преструвах на по-слаба, отколкото в действителност, за да продължа идиличните дни при нея. „Оправяй се, дъще, мъжът ти се нуждае от теб“, ми казваше загрижено, въпреки че Диего все й повтаряше колко по-разумно било да прекарам зимата в голямата къща. Седмиците, които прекарах, възстановявайки се от пневмонията под покрива на свекърва ми, бяха необикновено изживяване за мен. Свекърва ми ме обгради с грижи и обич, каквито никога нямаше да получа от Диего. Нейната нежна и безусловна любов ми подейства като балсам и малко по малко ме излекува от желанието да умра и от озлоблението, което изпитвах срещу моя мъж. Можах да разбера чувствата на Диего и Сусана и неумолимата неизбежност на случилото се — тяхната страст беше като някаква земна стихия, като мощно разтърсване, което ги бе повлякло без връщане назад. Представих си колко ли са се борили срещу това привличане, преди да се предадат, колко ли табута е трябвало да прекрачат, за да са заедно, колко ли бе страшна мъката им всеки ден, когато пред света трябваше да изглеждат като брат и сестра, докато отвътре ги изгаряше желанието. Престанах да се питам как е възможно да не могат да се противопоставят на страстта и как егоизмът им пречи да видят крушението, до което могат да доведат най-близките си, защото прозрях ужасното им раздвоение. Аз самата бях обичала отчаяно Диего, затова можех да разбера чувствата на Сусана към него. Дали и аз бих постъпила като нея, ако бях на нейно място? Предполагах, че не, но беше невъзможно да го твърдя с увереност. И при все че усещането за собствения ми провал беше още живо, успях да се отърся от омразата, да се дистанцирам и да се пъхна в кожата на останалите участници в тази драма. Съчувствието ми към Едуардо се оказа по-силно от самосъжалението — той имаше три деца и беше влюбен в жена си, за него тази кръвосмесителна изневяра би била още по-трагична, отколкото за мен. Длъжна бях да мълча не само заради свекърва ми, а и заради девер ми, но тайната вече не тежеше като воденичен камък на шията ми, защото отвращението от Диего бе намаляло, измито от ръцете на доня Елвира. Благодарността се добави към уважението и обичта, които изпитвах от самото начало към тази жена и аз се залепих като куче за полите й — нужни ми бяха присъствието й, гласът й, устните й на челото ми. Чувствах се длъжна да я защитя от катастрофата, която назряваше в семейството; бях готова да остана в „Калеуфу“ и да преглътна унижението на отхвърлена съпруга, защото, тръгнех ли си и тя разкриеше истината, щях да умра от мъка и срам. Животът й се въртеше около това семейство, около всеки един от обитателите на нейния дом, те бяха нейната вселена. Споразумяхме се с Диего аз да остана, докато доня Елвира е жива, а сетне щях да бъда свободна, той щеше да ме пусне да си тръгна и никога повече нямаше да ме потърси. Трябваше да се нагодя към положението си — обидно за мнозина — на „разделила се със съпруга си жена“ и нямаше да мога да се оженя втори път, но поне щях да съм свободна от задължението да живея с мъж, който не ме обича.

В средата на септември, когато вече нямах причини да живея в къщата на свекърва ми и трябваше да се върна при Диего, пристигна телеграма от Иван Радович. С няколко реда лекарят ми съобщаваше, че трябвало да отида в Сантяго, защото краят на баба ми наближавал. От месеци се готвех за тази вест, но когато тя дойде, изненадата и мъката ме зашеметиха. Баба ми беше безсмъртна. Не си я представях като дребна, оплешивяла и крехка старица, каквато всъщност беше, а като амазонката отпреди само няколко години, с два изкуствени кока един върху друг, лакома и хитра. Доня Елвира ме прегърна и ми каза, че не трябва да се чувствувам сама, че сега имам друго семейство, че съм част от „Калеуфу“ и че тя ще се грижи за мен и ще ме закриля, както бе правила това Паулина дел Валие. Помогна ми да стегна двата си куфара, закачи отново на шията ми изображението на Светото сърце на Исус и ме отрупа с хиляди заръки; за нея Сантяго беше свърталище на всички злини, а пътуването — крайно рисковано приключение. По това време пускаха дъскорезницата след дългата зимна почивка и това послужи за извинение Диего да не ме придружи до Сантяго въпреки настояванията на майка му. Едуардо дойде да ме изпрати до кораба. На портата на голямата къща в „Калеуфу“ се събраха всички и замахаха с ръка: Диего, свекър ми и свекърва ми, Адела, Сусана, децата и неколцина селяни. Тогава още не знаех, че повече няма да ги видя.

Преди да тръгна, се отбих в лабораторията, където не бях стъпвала от онази зловеща нощ в обора, и открих, че някой беше взел снимките на Диего и Сусана, но тъй като нямаше представа, че те се предшестваха от процес на проявяване, не си бе направил труда да потърси негативите. Не ми трябваха тези обидни доказателства и затова ги унищожих. Прибрах негативите с индианците, с обитателите на „Калеуфу“ и с цялото семейство в куфарите, защото не заех колко време ще отсъствам, а не исках да се повредят. С Едуардо изминахме пътя на коне, а едно муле теглеше багажа. Спирахме в чифлиците за храна и почивка. Девер ми — едър мъжага с вид на мечка — имаше същия благ характер като майка си и същата почти детинска чистосърдечност. По пътя можахме да поговорим насаме така, както преди не ни се беше удавало. Той сподели, че от дете пишел стихове, а нима можело да бъде другояче, когато човек живеел сред такава хубост — посочи прекрасната гледка с гори и води навсякъде окото нас. Нямал никакви стремежи, не го мамели други хоризонти както Диего, „Калеуфу“ му стигало. Когато на младини отишъл в Европа, се почувствал изгубен и нещастен, не можел да живее далеч от тази земя, която обичал. Господ бил много щедър към него, отредил му да живее в земен рай. На пристанището се прегърнахме за изпроводяк. „Дано Бог винаги те закриля, Едуардо“, прошепнах на ухото му. Той сякаш се смути от това тържествено сбогуване.

Фредерик Уилямс ме чакаше на гарата и ме закара с кола до къщата на улицата на Армията Освободителка. Изненада се, като ме видя такава изпита, и обяснението, че съм била тежко болна не го задоволи, наблюдаваше ме с крайчеца на окото и настойчиво ме обсипваше с въпроси за Диего, дали съм щастлива, как е семейството, свекър ми и свекърва ми, дали свиквам на село. Най-бляскав до преди не дълго в този квартал на къщи дворци, сега домът на баба ми бе грохнал като своята господарка. Врати и прозорци висяха от пантите, стените бяха загубили цвета си, градината беше толкова запусната, че пролетта не се бе докоснала до нея и тя още тънеше в плен на тъжната зима. Вътре опустошението беше още по-голямо — някогашните великолепни салони бяха полупразни, защото мебели, килими и картини — всичко бе изчезнало. Не бе останала нито една от импресионистичните картини, които бяха скандализирали толкова много обществото преди няколко години. Чичо Фредерик ми обясни, че в очакване на смъртта баба ми бе дарила всичко на църквата. „Но парите й като че ли са непокътнати, Аурора, защото още държи сметка на всеки цент и счетоводните книги са под леглото й“, подметна той със закачливо намигване. Тя, която влизаше в храм само за пред хората, ненавиждаше рояка от просещи свещеници и раболепни монахини, които непрестанно пърхаха край роднините й, бе отредила в завещанието си значителна сума за католическата църква. Както винаги находчива в сделките, тя бе решила да купи на прага на смъртта това, което приживе не й бе трябвало. Уилямс познаваше баба ми по-добре от всеки друг и ми се струва, че я обичаше колкото и аз и противно на всички завистнически пророкувания не й отмъкна състоянието, нито я изостави на старини, а дълги години защитава интересите на семейството, бе достоен за нея съпруг, остана край нея до последния й дъх и както стана ясно през следващите години, щеше да направи още много неща за мен. Паулина беше с доста помътнен разсъдък, тъй като болкоуспокояващите я държаха в селения без спомени и желания. През последните месеци се бе превърнала в кожа и кости и понеже не можеше да преглъща, я хранеха с мляко през една гумена тръба, вкарана в носа й. На главата й се крепяха само няколко побелели кичура коса, а големите й тъмни очи се бяха смалили като две ситни точици в дипленица от бръчки. Наведох се да я целуна, но тя не ме позна и извърна лицето си; затова пък потърси с ръка във въздуха ръката на мъжа си и когато той я хвана, лицето й успокоено се отпусна.

— Тя не страда, Аурора, даваме й големи дози морфин — обясни чичо Фредерик.

— Уведомихте ли синовете й?

— Да, пратих им телеграма преди два месеца, но те не отговориха и не мисля, че ще дойдат навреме, на Паулина не й остава много — каза с вълнение.

Така беше. Паулина дел Валие тихо издъхна на другия ден. Край леглото й бяхме нейният съпруг, доктор Радович, Северо, Нивеа и аз; синовете й щяха да се появят доста по-късно с адвокатите, предявявайки права над наследството, което никой не им оспорваше. Лекарят бе махнал тръбата за хранене, а Уилямс й бе сложил ръкавици, защото ръцете й бяха ледени. Устните й бяха посинели, а тя беше пребледняла, дишането й ставаше все по-недоловимо, без усилие, и в един миг просто спря. Радович премери пулса й, изчака минута, може би две и съобщи, че си е отишла. В стаята витаеше някакво меко спокойствие, ставаше нещо тайнствено, сякаш духът на баба ми се бе отделил и кръжеше като заблудена птица над тялото и се прощаваше. Смъртта й ме потопи в голяма безутешност, в едно чувство, което познавах отдавна, но можах да назова и обясня едва няколко години по-късно, когато най-сетне се разкри загадката около моето минало и аз осъзнах, че преди много време смъртта на дядо ми Дао Циен ме бе потопила в подобна мъка. Раната не бе заличена и сега се отваряше със същата изгаряща болка. Усещането за сиротност, което остави у мен кончината на баба ми, бе еднакво с покрусата ми на петгодишна възраст, когато Дао Циен си бе отишъл от моя живот. Предполагам, че старите скърби от моето детство, породени от следващите една след друга загуби — тази на майка ми, починала при раждането; на баща ми, неподозиращ за съществуването ми; на баба ми по майчина линия, която ме бе оставила без обяснения в ръцете на Паулина дел Валие; и особено много внезапната загуба на дядо ми Дао Циен, когото обичах най-много — заровени в продължение на години в дълбините на паметта ми, надигаха застрашително глави да ме погълнат като чудовищна Медуза.

Изминаха девет години от онзи септемврийски ден, в който си отиде Паулина дел Валие; това и други нещастия останаха назад във времето и вече мога да си спомням за баба ми със спокойно сърце. Тя не изчезна в необятния мрак на вечната смърт, както ми се струваше в началото, част от нея остана някъде тук и непрекъснато ме наобикаля заедно с Дао Циен — две коренно различни души, които са до мен и ми помагат: единият — в практическите неща от живота, а другият — при решаване на сантиментални въпроси. Но когато баба ми издъхна на войнишкия нар, където бе прекарала дните си напоследък, аз не знаех, че тя ще се върне, и горестта преобърна всичко в мен. Ако можех поне да изливам чувствата си, може би щях да страдам по-малко, но те остават заклещени в мен, като огромен леден блок и понякога са нужни години, докато ледът започне да се топи. Тишината в стаята приличаше на грешка в протокола, защото на жена, живяла като Паулина дел Валие подобаваше да умре с песен на уста в съпровод на оркестър, като в опера, а сбогуването, напротив, бе мълчаливо и по своята сдържаност то никак не се връзваше с целия й живот. Мъжете излязоха от стаята и с Нивеа внимателно я облякохме за последното й пътуване в одеждите на кармелитка, които от една година висяха в гардероба й, но не устояхме на изкушението и отдолу сложихме най-прекрасното й френско бельо в лилаво. Когато повдигнахме тялото й, разбрах колко бе олекнала — от нея беше останал само един крехък скелет и отделни кичури коса. Мълком й благодарих за всичко, което бе сторила за мен, отправих й слова, изпълнени с обич, които никога не бих произнесла, ако беше в състояние да ме чуе, целунах красивите й ръце, клепачите й, сбръчкани като на костенурка, благородното чело и й поисках прошка за детските ми магарии, за това, че бях пристигнала толкова късно да си взема сбогом с нея, за изсъхналия гущер, който уж бях изплюла в престорен пристъп на кашлица и за други по-солени шеги, които тя бе преглъщала, а в това време Нивеа се възползва от случая, предоставен й от Паулина дел Валие, за да си поплаче кротко за мъртвите си рожби. След като облякохме баба ми, я напръскахме с нейния одеколон с аромат на гардения, вдигнахме завесите и отворихме прозорците, за да нахлуе в стаята пролетта, защото знаехме, че това би й харесало. Никакви оплаквачки, нито черни ленти, нито покрити огледала — Паулина дел Валие бе живяла като своеволна императрица и заслужаваше да бъде изпратена с ярка септемврийска светлина. Уилямс беше на същото мнение и лично отиде на пазара, за да напълни колата със свежи цветя, с които украсихме къщата.

Когато заприиждаха родственици и приятели — всички облечени в траур и с носна кърпичка в ръка, — те бяха скандализирани, понеже за пръв път присъстваха на погребално бдение на слънчева светлина, със сватбени цветя и без ридания. Взеха да подмятат двусмислици и досега някои още ме сочат с пръст, убедени, че с радост съм посрещнала смъртта на Паулина дел Валие, понеже съм копнеела да сложа ръка на наследството. Всъщност нищо не наследих, защото синовете й, заедно с адвокатите си, на бърза ръка се заеха с това, но и нямах нужда — баща ми ми остави достатъчно, за да живея почтено, а останалото си набавям, като работя. Въпреки безкрайните съвети и поучения от страна на баба ми, така и не успях да развия нейния усет за сделки — никога не ще бъда богата и това ме изпълва с радост. На Фредерик Уилямс също не му се наложи да влиза в стълкновение с адвокатите, понеже парите го интересуваха много по-малко, отколкото злите езици бяха твърдели толкова години наред. Освен това приживе жена му му бе давала значителни средства, които той предвидливо бе съхранил на сигурно място. Синовете на Паулина не успяха да докажат, че бракът на майка им с бившия иконом е незаконен и бяха принудени да отстъпят и да оставят чичо Фредерик на мира. Не можаха да заграбят и лозята, защото те се водеха на Северо дел Валие и затова насъскаха адвокатите по дирите на свещениците с надеждата да си възвърнат имуществото, което последните им бяха отмъкнали, плашейки болната с казаните в пъкъла, но както е известно, досега няма смъртен, спечелил дело срещу католическата църква, понеже Бог е на нейна страна. Така или иначе, пари имаше предостатъчно и синовете, неколцина родственици и дори адвокатите живеят с тях и досега.

Единственият радостен лъч през онези угнетителни седмици бе завръщането в живота ни на госпожица Матилде Пинеда. Тя бе прочела във вестника за смъртта на Паулина дел Валие и се бе престрашила да навести отново дома, от който бе прогонена през революцията. Дойде с букетче цветя, придружена от книжаря Педро Тей. През всички тези години тя се бе превърнала в зряла жена и в първия момент аз не можах да я позная; затова пък той си беше все същото плешиво човече с гъсти сатанински вежди и горящи зеници.

След гробищата, опелото, деветдневните молитви, които заръчахме да се четат, раздаването на милостиня и благотворителност по волята на покойната ми баба, прахът от пищната погребална церемония се слегна и с Фредерик Уилямс останахме сами в опустялата къща. Седнахме в кристалната галерия и дадохме израз на мъката си по загубата на баба ми без много шум, тъй като и двамата не ни бива в плаченето, спомнихме си я в многобройните прояви на нейното великодушие и с незначителните й дребнавости.

— Какво ще правите отсега нататък, чичо Фредерик? — поисках да разбера.

— Всичко зависи от вас, Аурора.

— От мен?

— Нямаше как да не забележа нещо особено във вас, момичето ми — каза той с обичайния деликатен начин, по който задаваше въпросите си.

— Бях много болна и загубата на баба ме изпълва с покруса, чичо Фредерик. Това е всичко, уверявам ви, че няма нищо особено.

— Жалко, че ме подценявате, Аурора. Трябва да съм истински глупак или да не изпитвам никаква обич към вас, за да не забележа душевното ви състояние. Кажете ми какво става с вас, да видим дали мога някак си да помогна.

— Никой не е в състояние да ми помогне, чичо.

— Готов съм да опитам, хайде… — помоли ме той.

Тогава осъзнах, че нямам другиго, на когото да се доверя на този свят и че Фредерик Уилямс бе доказал, че е отличен съветник и единственият човек със здрав разум в семейството. Наистина можех да му разкажа за моята трагедия. Изслуша ме до края с голямо внимание, без да ме прекъсне нито веднъж.

— Животът е дълъг, Аурора. Сега виждате всичко в черно, но няма почти нищо, което времето да не може да излекува и заличи. Намирате се на етап, в който като че ли слепешката преминавате през тунел и ви се струва, че няма изход, но аз ви обещавам, че има. Продължавайте да вървите напред, моето момиче.

— Какво ще стане с мен, чичо Фредерик?

— Ще срещнете друга любов, може би ще имате деца или пък ще станете най-добрата фотографка в тази страна — ми каза той.

— Чувствам се толкова объркана и толкова сама!

— Не сте сама, Аурора, сега аз съм с вас и ще продължа да бъда до вас, докато имате нужда от мен.

Убеди ме да не се връщам при мъжа си, под десетки предлози съм можела да отлагам завръщането си с години, но бил сигурен, че Диего нямало да настоява да се завърна в „Калеуфу“, защото го устройвало да ме държи колкото се може по-далеч. Колкото до добрата доня Елвира, единственият начин бил да я утешавам редовно с писма, всичко било въпрос на време, свекърва ми не била добре със сърцето и не й оставало да живее дълго според лекарската прогноза. Той самият изобщо не бързал да напуска Чили, аз съм била единственият му близък човек, обичал ме като дъщеря или като внучка.

— Никого ли си нямате в Англия? — го попитах.

— Никого.

— Знаете, че се носят слухове по ваш адрес — говори се, че сте разорен благородник и баба ми никога не е отричала този факт.

— Няма нищо по-далечно от истината, Аурора! — възкликна той със смях.

— Значи не спотайвате някъде тук семейния си герб? — засмях се и аз.

— Погледнете, момичето ми — отвърна той.

Свали дрехата си, разтвори ризата, повдигна фланелката и ми показа гърба си. Беше нашарен от ужасни белези.

— От бичуване са. Сто удара с камшик заради кражба на тютюн в една изправителна колония в Австралия. Излежах пет години от присъдата и избягах с един сал. В открито море ме взе един китайски пиратски кораб, където работих като роб, но щом наближихме сушата, отново избягах. Така, на пресекулки, се добрах най-сетне до Калифорния. Единственото нещо, което ме свързва с британските благородници, е акцентът ми, който усвоих от един истински лорд — първият ми господар в Калифорния. При него научих и занаята на иконом. Паулина дел Валие ме взе на работа през 1870 година и оттогава все съм бил до нея.

— Баба ми знаеше ли тази история, чичо? — попитах, когато се поокопитих от изненадата и възвърнах гласа си.

— Разбира се. Паулина много се забавляваше от това, че хората бъркаха един престъпник с аристократ.

— Защо ви осъдиха?

— Защото откраднах кон, когато бях на петнайсет години. За малко да ме обесят, но извадих късмет — помилваха ме и се озовах в Австралия. Не се тревожете, Аурора, оттогава не съм посягал никога на чуждото, камшиците ме излекуваха от този порок, но не ме спасиха от пристрастеността към тютюна — разсмя се той.

И така, не се разделихме. Синовете на Паулина дел Валие продадоха красивата къща на улицата на Армията Освободителка, която днес е превърната в девическо училище, като преди това разпродадоха на търг и малкото, което беше останало в дома. Успях да спася митологичното легло, преди да нахълтат наследниците — скрих го на части в един склад в държавната болница, където работеше Иван Радович, и където то престоя, докато адвокатите не се измориха да ровят по всички ъгълчета на лов за последните останки от бившите притежания на баба ми. С Фредерик Уилямс купихме селска къща в близост до града по посока към планината; притежаваме дванайсет хектара земя, заградена със стройни тополи, обсипана с уханни жасмини, напоявана от малка рекичка, където всичко расте на воля. Там Фредерик Уилямс отглежда кучета и расови коне, играе крокет и се отдава на други отегчителни занимания, характерни за англичаните. А за мен това е зимното ми жилище. Къщата е вехта, но има известен чар и достатъчно място за фотографското ми ателие и за знаменитото флорентинско легло, което с резбованите многоцветни морски създания стои тържествено в средата на моята стая. Спя в него, закриляна от бдящия дух на баба ми Паулина, която винаги навреме се появява, за да изплаши с метла децата в черни пижами от моите кошмари. Сантяго със сигурност ще се разширява от страната на Централната гара, а ние ще продължаваме да си живеем в мир сред тези идилични поля, тополи и хълмове.

Благодарение на чичо Лъки, който ми дъхнал за късмет, щом съм се родила, и на щедрата закрила на баба ми и баща ми, мога да кажа, че си живея добре. Разполагам със средства и свободата да правя каквото пожелая, мога, неспирана от нищо, да обикалям стръмната география на Чили с фотоапарат на врата, както и правя през последните осем-девет години. Хората шушукат зад гърба ми, не мога да го избегна; мнозина от роднините и познатите са ме зачеркнали и срещнат ли ме на улицата, се правят, че не ме познават — под достойнството им е да общуват с жена, напуснала мъжа си. Тяхното презрение ни най-малко не смущава съня ми, не е нужно да се харесвам на всички, а само на тези, на които истински държа, а те не са много. Злополучният край на връзката ми с Диего Домингес би трябвало завинаги да посее страх у мен от нова прибързана и пламенна любов, но не стана така. Вярно е, че няколко месеца се влачих ранена в крилото, с усещането ден след ден, че напълно съм се провалила, че съм проиграла единствената си карта и всичко съм загубила. Вярно е също, че съм обречена завинаги да си остана една омъжена жена без мъж и да не мога да започна живота си отначало, както казват лелите ми, ала това особено положение ми дава голяма свобода. Една година след раздялата с Диего аз отново се влюбих, значи съм дебелокожа и раните ми лесно зарастват. Втората ми любов не бе нежно приятелство, прераснало с времето в доказана свързаност, а един обикновен порив на страстта, който хвана неподготвени и двама ни и по една чиста случайност се оказа сполучлив… е, поне засега, кой знае как ще е в бъдеще. Беше един зимен ден, от онези, дето изглеждат като зеленясали от непрестанен дъжд и в които светкавиците се сипят от небесата, а душата страда угнетена. Синовете на Паулина дел Валие и техните адвокатчета отново бяха дошли да досаждат с техните безконечни документи в по три екземпляра и с осем печата, които подписвах, без да чета. Фредерик Уилямс и аз се бяхме изнесли от къщата на улицата на Армията Освободителка и живеехме още на хотел, защото не бе свършил ремонтът в селската къща, която обитаваме сега. Чичо Фредерик бе срещнал случайно на улицата доктор Иван Радович, когото не бяхме виждали доста отдавна, и се бяха разбрали да отидем тримата на една испанска сарсуела18, представена от гостуваща в Южна Америка трупа, но в уречения ден чичо Фредерик легна болен с настинка и аз слязох сама във фоайето на хотела и зачаках с премръзнали ръце и наболели стъпала, защото ботите ми ме стягаха. Зад стъклата на прозорците сякаш се лееше водопад, а вятърът огъваше като перца дърветата на улицата. Вечерта не беше от най-подходящите за излизане и за миг дори завидях на чичо Фредерик заради простудата, която му даваше извинение да си остане в леглото с хубава книга и чаша горещ шоколад. Влизането на Иван Радович обаче ме накара да забравя бурята. Докторът пристигна с подгизнало палто и когато ми се усмихна, осъзнах, че е много по-красив, отколкото си го спомнях. Погледнахме се в очите и ми се струва, че тогава се видяхме за пръв път, поне аз се вгледах сериозно в него и това, което видях, ми хареса. Възцари се дълго мълчание, пауза, която при други обстоятелства би могла да бъде тягостна, но тогава представляваше своеобразна форма на диалог. Той ми помогна да си сложа наметалото и бавно се запътихме към вратата, залитайки, неоткъсващи очи един от друг. Никой от нас нямаше желание да мери сили със стихията, която раздираше небето, но не искахме и да се разделяме. Приближи портиер с голям чадър и си предложи услугите да ни придружи до колата, чакаща отпред; излязохме, без да отроним дума, изпълнени със съмнения. Не изпитах никакво припламване на сантиментално ясновидство, никакво особено предчувствие, че сме създадени един за друг, не ми се яви началото на романтична любов, нищо такова, просто отбелязах, че сърцето ми бие лудо, че ми липсва въздух, че ми е горещо и че кожата ми настръхва, че изпитвам непреодолимо желание да докосна този мъж. Опасявам се, че от моя страна липсваше всякаква духовност в тази среща, имаше единствено сладострастие, при все че тогава бях прекалено неопитна и че лексическите ми познания бяха крайно ограничени, за да мога да назова това вълнение с най-точния термин. Названието няма никакво значение, важното е, че сполетялото чувство ме преобръщаше изотвътре, че то надделя над моята стеснителност и със съучастничеството на колата, откъдето трудно би могъл човек да избяга, взех главата му в ръцете си и без да помисля, го целунах по устата така, както много години преди това бях видяла да се целуват Нивеа и Северо дел Валие — решително и ненаситно. Бе едно съвсем простичко действие, от което нямаше връщане назад. Няма да влизам в подробности за случилото се след това, защото то не е трудно да се отгатне и защото, ако Иван прочете тези страници, ще се вдигне голяма патърдия. Трябва да кажа, че разправиите ни са толкова паметни, колкото страстни са нашите помирявания. Любовта ни не е кротка и захаросана, но затова пък е доказала, че е издръжлива — препятствията сякаш не я плашат, а укрепват. Бракът е въпрос на здрав разум, какъвто липсва и на двама ни. Това че не сме женени, улеснява любовта ни — всеки се отдава на заниманията си, има собствено пространство, а когато разривът започне да изглежда неизбежен, винаги има спасение — да се разделим за няколко дни и отново да се съберем, когато носталгията по целувките ни накара да се предадем. С Иван Радович се научих да си показвам гласа и ноктите. Ако се случи да го хвана в изневяра като Диего Домингес — да пази господ, — няма да се удавя в плач както тогава, а ще го убия, без да ми мигне окото.

Не, няма да говоря за интимността между мен и моя любим, но не бих могла да премълча една случка, защото тя е свързана с паметта, а в крайна сметка това е причината да пиша тези страници. Моите кошмари са едно пътуване слепешката към тъмните пещери, в които дремят най-първите ми спомени, блокирани от дълбоките пластове на съзнанието. Фотографията и писането са опит да уловя момента, преди да се е размил, да подредя спомените, за да дам смисъл на моя живот. От няколко месеца Иван и аз бяхме заедно, бяхме свикнали с потайните ни срещи, подпомагани от добрия чичо Фредерик, който закриля любовта ни още от самото начало. Иван трябваше да изнесе медицинска лекция в един град, разположен в северните части на страната, и аз реших да го придружа, за да използвам случая и да снимам селитрените находища, където условията на труд бяха покъртителни. Английските работодатели отказваха да преговарят с работниците и цареше атмосфера на растящо насилие, което щеше да избухне няколко години по-късно. Това се случи през 1907 година, когато по една случайност се намирах там, и моите снимки са единственото неопровержимо доказателство за кървавите убийства в Икике, защото правителствената цензура заличи от историята двете хиляди мъртви работници, които аз видях на площада. Но това е друга история и няма място на тези страници. Първия път, когато отидох в този град с Иван, не подозирах, че по-късно тук ще присъствам на жестока трагедия, и това пътуване бе и за двама ни кратък меден месец. Регистрирахме се поотделно в хотела и вечерта, след като всеки бе привършил своя ден, той дойде в стаята ми, където го очаквах с една бутилка от великолепното вино „Виня Паулина“. Дотогава нашата връзка беше по-скоро едно приключение на плътта, изследване на сетивата, което беше изключително важно за мен, защото благодарение на него превъзмогнах унижението от факта, че Диего ме бе отблъснал, и разбрах, че не завинаги съм се провалила като жена. При всяка среща с Иван Радович самочувствието ми бе нараствало, бях побеждавала стеснителността и свенливостта, но не бях осъзнала, че тази удивителна близост бе прераснала в голяма любов. Тази нощ се целувахме, без да бързаме, под успокояващото въздействие на хубавото вино и уморени от деня, бавно, като двама мъдри старци, които се бяха любили деветстотин пъти и не можеха с нищо да се изненадат, нито да се разочароват взаимно. Какво по-особено се бе случило с мен? Предполагам, че нищо, с изключение на натрупването на щастливи изживявания с Иван, които тази нощ достигнаха критичния праг, отвъд който снех напълно своята отбрана. След като дойдох на себе си от изпитания оргазъм, в здравата прегръдка на моя любим усетих как ме разтърсва из основи едно ридание, сетне второ и още едно, докато вълна от дълго преглъщан плач не ме повлече неудържимо. Плаках ли плаках, отдадена, отпусната, сигурна в тези силни ръце по начин, по който никога не помнех да съм се усещала преди. У мен се отприщи някакъв бент и старата болка преля като разтопен сняг. Иван не ми зададе въпроси, нито опита да ме утеши, задържа ме здраво до гърдите си, остави ме да се наплача, докато се пресушат сълзите ми, а когато понечих да му обясня, запуши устата ми с дълга целувка. Честно казано, в онзи момент аз нямах никакво обяснение, трябваше да го измислям, но сега зная — защото се повтори още няколко пъти, — щом се почувствах в пълна безопасност, подкрепяна и закриляна, взе да се връща паметта ми от първите пет години в моя живот, годините, които баба Паулина и всички останали бяха обвили с тайнственост. Първо като озарен от светкавица ми се яви образът на дядо ми Дао Циен, който шепнеше името ми на китайски: Лай-Минг. Макар и мигновено, видението бе съвсем ясно, като луната. Сетне преживях в будно състояние вечно повтарящият се кошмар, който ме измъчваше откакто се помнех и аз проумях, че има пряка връзка между обожавания от мен дядо и тези сатанински изчадия в черни пижами. Ръката, която ме изпуска в съня, е ръката на Дао Циен. Петното, което безмилостно се разлива върху паважа, е кръвта на Дао Циен.

Бяха се навършили малко повече от две и половина години, откакто съжителствахме с Фредерик Уилямс, а аз изпадах все повече в плен на връзката с Иван Радович, без когото вече не можех да си представя собственото си съществуване, когато баба ми по майчина линия, Елайза Съмърс, отново влезе в моя живот. Завърна се непокътната, с все същия аромат на захар и ванилия, недокосната от бурите на преодолените премеждия и от забравата. Познах я от пръв поглед, при все че бяха изминали седемнайсет години, откак ме бе оставила в къщата на Паулина дел Валие, и през цялото това време не бях виждала нейна снимка, а името й бе произнасяно пред мен само в много редки случаи. Нейният образ бе стоял заплетен в зъбчатите колелета на моята тъга по миналото и толкова малко се бе променил, че когато тя се материализира на прага на вратата с куфар в ръка, изпитах усещането, че сме се разделили вчера и че случилото се през тези години е било илюзия. Единствената изненада бе, че се оказа по-ниска, отколкото в спомените ми, но това може и да е било заради собствения ми ръст — последния път, когато бяхме заедно, аз бях малко петгодишно момиченце и я гледах от долу на горе. Тя си беше все така изправена — истински адмирал, — с все същото младолико лице и строга прическа, въпреки че косите й бяха осеяни тук-таме с бели кичури. Носеше неизменната перлена огърлица, с която — сега вече зная — не се разделя дори насън. Доведе я Северо дел Валие, който бе поддържал връзка с нея през цялото време, но не ми бе казал, защото тя му бе забранила. Елайза Съмърс бе дала дума на Паулина дел Валие, че никога няма да направи опит да установи контакт с внучката си и с чест бе изпълнила клетвата си, докато смъртта на Паулина не я бе освободила от нея. Щом получила съобщението на Северо, опаковала багажа си, заключила къщата и се качила на кораба за Чили. Когато през 1885 година овдовяла в Сан Франсиско, предприела странстването до Китай с балсамираното тяло на съпруга си, което трябвало да погребе в Хонконг. При все че прекарал по-голямата част от живота си в Калифорния и бил един от малцината, получили американско гражданство, Дао Циен винаги изразявал желание костите му да почиват на китайска земя, така духът му нямало да се рее изгубен в необятната вселена и неспособен да открие небесните порти. Тази предпазна мярка очевидно се е оказала недостатъчна, защото аз съм сигурна, че призракът на неповторимия ми дядо Дао Циен още броди из този свят, защото как иначе ще го усещам винаги край мен. И това не е плод на развинтено въображение, баба Елайза потвърди някои от доказателствата: дъхът на море, които ме обгръща от време на време и гласът, който нашепва едно магическо слово — собственото ми име на китайски.

— Здравей, Лай-Минг — ме поздрави необикновената ми баба, щом ме видя.

— Ой поа! — възкликнах.

Не бях произнасяла тази дума — баба по майчина линия, на кантонски — от онова далечно време, в което живеех при нея на втория етаж на една клиника по иглотерапия в Китайския квартал на Сан Франсиско, но още я помнех. Тя сложи ръка на рамото ми и ме разгледа обстойно от глава до пети, сетне кимна одобрително с глава и накрая ме прегърна.

— Радвам се, че не си толкова красива, колкото майка ти — каза.

— Точно това казваше и баща ми.

— Висока си като Дао. А Северо смята, че си също толкова умна.

В нашето семейство винаги се поднася чай в моменти на неудобство и понеже аз се чувствам леко объркана почти непрекъснато, прекарвам голяма част от времето в сервиране на чай. Тази напитка има свойството да успокоява нервите ми. Умирах от желание да хвана баба ми през кръста и да я завъртя във валс, да й разкажа на един дъх целия си живот и да изрека гласно упреците, които с години бях предъвквала наум, ала нищо такова не можех да си позволя. Елайза Съмърс не е от хората, които предразполагат към фамилиарничене, достойнството й всява боязън и щяха да минат седмици, преди тя и аз да се отпуснем и да разговаряме свободно. За щастие чаят и присъствието на Северо дел Валие и Фредерик Уилямс, който се завърна от една от разходките си из имението пременен като пътешественик изследовател на експедиция в Африка, облекчиха напрежението. Щом свали шапката и тъмните очила, той видя Елайза Съмърс и нещо у него се промени: изпъчи се, гласът му се оживи и взе да се кипри. Възхищението му се удвои, когато съзря багажериите и куфарите с печати от нейните странствания и разбра, че тази дребничка госпожа е сред малцината чуждоземни, стигнали до Тибет.

Не зная дали единствената причина за идването в Чили на моята ой поа бе да се запознае с мен — допускам, че тя е била по-скоро движена от желание да продължи към Антарктика и да покори Южния полюс, където женски крак дотогава не бе стъпвал, но какъвто и да е бил поводът, нейното посещение беше от първостепенно значение за мен. Без нея животът ми все още би бил осеян с мъгляви участъци, без нея не бих могла да напиша тези свои мемоари. Тя ми даде липсващите частици, за да сглобя мозайката на моя живот; тя ми разказа за майка ми, за обстоятелствата около моето раждане и ми даде ключа, за да разгадая моите кошмари. Пак тя щеше по-късно да ме придружи до Сан Франсиско, за да се запозная с вуйчо Лъки — процъфтяващ китайски търговец, въздебел, късокрак и невероятно чаровен, — с когото да изровим необходимите книжа, снимки и изрезки, за да свържем краищата на моята история. Връзката между Елайза Съмърс и Северо дел Валие е толкова дълбока, колкото и тайните, които те двамата бяха пазили през всичките тези години; за нея той бе истинският ми баща, защото бе обичал дъщеря й и се бе оженил за нея. Единствената роля на Матиас Родригес де Санта Крус се свеждаше до предоставянето на няколко гени, и то по някаква чиста случайност.

— Твоят баща няма толкова голямо значение, Лай-Минг, всеки може да свърши тази работа. Северо ти даде името си и пое отговорност за теб — увери ме тя.

— В такъв случай Паулина дел Валие ми е хем баща, хем майка, аз нося нейната фамилия и тя пое отговорност за мен. Всички останали са преминали като комети през детството ми, оставяйки единствено опашка от звезден прах — възразих аз.

— Преди нея твои родители бяхме Дао и аз, ние се грижехме за теб, Лай-Минг — поясни тя и с право, защото тяхното влияние над мен е толкова силно, че трийсет години аз ги нося със себе си като нежно присъствие и съм уверена, че ще продължа да ги нося до края на живота си.

Елайза Съмърс живее в друго измерение заедно с Дао Циен, чиято смърт представлява сериозно затруднение, но не и препятствие, за да го обича така, както и преди. Баба ми Елайза е от онези човешки същества, които са създадени за една велика любов и ми се струва, че няма място за никого другиго в нейното вдовишко сърце. След като погребала мъжа си в Китай до първата му съпруга Лин и изпълнила всички будистки обреди според волята му, Елайза се почувствала свободна. Можела да се върне в Сан Франсиско и да заживее при сина си Лъки и младата му, поръчана по каталог от Шанхай съпруга, но мисълта да се превърне в страховита и почитана свекърва била равнозначна на поражение пред старостта. И досега тя не се чувства сама, нито пък изплашена от бъдещето, понеже духът закрилник на Дао Циен е винаги до нея. Свикнала да разговаря тихичко с мъжа си, за да не я възприемат хората като умопобъркана, а нощем продължава да спи в лявата половина на леглото, за да има място за него в дясната, както обикновено. Жаждата за приключения, която я бе подтикнала да избяга от Чили на шестнайсетгодишна възраст, скрита в търбуха на един ветроход, и да отиде в Калифорния, отново се съживила в нея, когато останала вдовица. Припомнила си онзи момент на преклонение, което в разгара на треската за злато изпитала една утрин, събудена от цвиленето на нейния кон и от първия лъч на зората, и заобиколена от необятността и уединението на една сурова природа. В онова утро открила възторга от свободата. Била прекарала нощта сама под дърветата, дебнена от хиляди опасности — безмилостни разбойници, индианци диваци, усойници, мечки и други диви зверове, ала за пръв път в живота си не изпитвала страх. Била отгледана в корсет, с пристегнато тяло, дух и въображение, свикнала да се плаши дори от собствените си мисли, но това приключение я освободило. Необходимо било да развие онази сила, която вероятно притежавала по рождение, но дотогава не познавала, понеже не й се било налагало да я използва. Напуснала закрилата на своя дом още като момиче, хукнало по дирите на любовника си беглец, натоварила се бременна и без билет на един кораб, където изгубила бебето и замалко не загубила и живота си, пристигнала в Калифорния преоблечена като мъж и се приготвила да я обходи от край до край без друго оръжие, освен отчаяния порив на любовта. Съумяла да оцелее сама в онази земя на мъже, където властвали алчността и насилието; с времето придобила храброст и обикнала независимостта. Завинаги запомнила силното вълнение от приключението. Отново от любов в продължение на трийсет години живяла като дискретна съпруга на Дао Циен, майка и притежателка на салон за чай и изпълнявала задълженията си без други хоризонти, освен нейния дом в Китайския квартал, ала номадското семе, посяно през младежките й години, останало непокътнато в духа й, готово да покълне в подходящия момент. Щом Дао Циен, който бил единствената пътеводна звезда в живота й, си отишъл от този свят, дошло времето да се остави на течението. „Всъщност винаги съм била скитник, влече ме да бродя без посока“, писала в едно писмо до сина си Лъки. Все пак решила, че преди това трябва да изпълни обещанието, дадено на баща й Джон Съмърс и да не изоставя леля си Роуз сама на старини. От Хонконг заминала за Англия с намерението да поживее край старата дама в последните години на живота й — това било най-малкото, което можела да стори за тази жена, която я отгледала като истинска майка. Роуз Съмърс била навършила по онова време седемдесет години и здравето й било разклатено, но продължавала да пише любовни романи, които доста си приличали, и се била превърнала в най-прочутата англоезична писателка с романтични сюжети. Любопитни почитатели се стичали отдалеч само за да зърнат как тази дребна, крехка дама разхожда кучето си в парка, а хората говорели, че кралица Виктория намирала утеха от вдовишкото си съществуване в сладникавите й истории и любовни премеждия с неизменно щастлив край. Пристигането на Елайза, която обичала като дъщеря, било истинско облекчение за Роуз Съмърс и поради още едно обстоятелство — силата й отслабвала и й било все по-трудно да държи перото. Така тя започнала да диктува романите си, а сетне, когато и разсъдъкът й взел да помътнява, Елайза се преструвала, че пише под нейна диктовка, но всъщност тя самата съчинявала романите, без да породи ни най-малко съмнение у издателите или читателите. Въпросът бил само да се придържа към формулата. След смъртта на Роуз Съмърс Елайза останала да живее в същата малка къща в бохемския квартал — доста ценна по онова време, защото районът бил станал модерен — и наследила натрупания от осиновителката си капитал от любовните романи. После посетила сина си Лъки в Сан Франсиско и се запознала с внуците си, които й се сторили грозновати и скучни. Сетне се отправила към екзотични места, отдадена най-сетне на призванието си на странничка по широкия свят. Тя била от онези пътешественички, които се стремят към места, обикновено отбягвани от останалите хора. Нищо не я правело толкова щастлива, колкото печатите и лепенките по куфарите й от най-далечните страни на планетата; нищо не събуждало такава гордост у нея, както прихващането на някоя болест, присъща на скитниците, или ужилване от екзотично насекомо. В продължение на години обикаляла с багажериите си на изследовател, но винаги се завръщала в лондонската къщурка, където я очаквали писмата на Северо дел Валие с новини за мен. Щом научила, че Паулина дел Валие е напуснала този свят, решила да се завърне в Чили — нейната родина, — за която не се била сещала повече от половин век, и да се срещне там със своята внучка.

Вероятно през дългото пътуване с парахода баба Елайза си бе спомнила за първите шестнайсет години от своя живот в Чили — тази достойна и горда страна; за своето детство под грижите на една индианка с добро сърце и на красивата мис Роуз; за своето мирно и безметежно съществуване до появата на любовника, който я изоставил бременна, за да тръгне да дири злато в Калифорния и никога повече не дал признаци за живот. Тъй като баба ми Елайза вярва и кармата, сигурно е стигнала до заключението, че това дълго странстване по света е било необходимо, за да се кръстосат пътищата им с Дао Циен, когото й е отредено да обича във всяко свое прераждане. „Каква нехристиянска мисъл“, отсъди Фредерик Уилямс, когато понечих да му обясня защо Елайза Съмърс не се нуждае от никого.

Баба ми Елайза ми донесе като подарък един разнебитен сандък, който ми подаде с лукаво намигване на тъмните си зеници. Той съдържаше пожълтели ръкописи, подписани от Анонимната Дама. Това бяха порнографските романи, написани от Роуз Съмърс в нейната младост, които бяха още една добре пазена тайна в семейството. Изчетох ги внимателно, с ученолюбива прилежност и за лична изгода на Иван Радович. Тази занимателна литература — как ли й бяха хрумнали такива дръзки лудории на тази викторианска стара мома — и изповедите на Нивеа дел Валие ми помогнаха да се преборя със срамежливостта, която в началото бе почти непреодолима пречка между мен и Иван. Вярно е, че в деня на бурята, когато трябваше да идем на сарсуелата, ала не отидохме, аз първа посегнах да го целуна в колата, преди клетият той да успее да се защити, но дързостта ми свърши дотук, сетне загубихме ценно време, борейки се между ужасната ми несигурност и неговите скрупули, понеже не желаел да „петни доброто ми име“, както сам ми обясни. Не беше лесно да го убедя, че репутацията ми и без това бе доста пострадала още преди той да изникне на хоризонта и нямаше изгледи да се подобри, тъй като аз не възнамерявах да се завръщам при съпруга си, нито да се отказвам от работата и независимостта си, на които се гледа толкова недоброжелателно по тези места. След унизителното преживяване с Диего ми се струваше невъзможно да успея да вдъхна желание или любов у някого; пълното ми сексуално невежество се съчетаваше с комплекс за малоценност, мислех се за грозна неудачница, лишена от женственост; срамувах се от тялото си и от страстта, която Иван пораждаше у мен. Роуз Съмърс, тази далечна прабаба, която не познавам, ми направи фантастичен подарък, като ме дари с онази игрива освободеност, която е така нужна в любовта. Иван приема нещата много сериозно, със славянския си темперамент проявява склонност към трагичното; понякога потъва в отчаяние, задето двамата няма да можем да живеем заедно, докато мъжът ми не умре, а дотогава сигурно ние ще сме остарели. Когато тези черни облаци помрачат душата му, протягам ръка към ръкописите на Анонимната Дама, където всеки път откривам нови начини да му доставя удоволствие, или най-малкото да го разсмея. В усърдието си да бъда разнообразна в моментите на близост, постепенно се отърсих от свенливостта и добих непозната дотогава увереност. Не се чувствам като прелъстителка, положителното въздействие на ръкописите не се простира чак дотам, но поне не се страхувам аз да проявявам инициатива и да водя Иван, който иначе би могъл да затъне завинаги в рутината. Би било направо жалко да се любим като някаква улегнала семейна двойка, след като изобщо не сме женени. Предимството, че сме любовници, се състои в това, че трябва много да пазим нашата връзка, защото всичко е в заговор срещу нас. Решимостта да продължаваме да сме заедно трябва непрекъснато да се обновява и точно това ни прави гъвкави.

Но ето историята, която ми разказа баба ми Елайза Съмърс.

Дао Циен не могъл да си прости за смъртта на дъщеря си Лин. Колко ли не му говорили жена му и Лъки, че на никое човешко същество не било дадено да възпрепятства изпълнението на съдбата и че като джун и той бил направил всичко възможно, но че медицинската наука все още била безсилна да предотврати или да спре тези фатални кръвоизливи, които отнасяли толкова жени след раждане. Дао Циен се чувствал така, сякаш бил обикалял в кръг, за да се озове отново на мястото отпреди трийсет години в Хонконг, когато първата му съпруга Лин бе родила момиченце. Тя също прокървила и в отчаяния си опит да я спаси, той обещал каквото и да е на небето, само и само да запази живота на Лин. Бебето починало няколко мига по-късно и той решил, че това била цената за спасението на жена му. За миг не подозирал, че много по-късно, на другия край на света, щяло да се наложи отново да заплати за Лин с живота на друга своя дъщеря.

— Татко, моля ви, не говорете така — убеждавал го Лъки. — Не става дума за размяна на нечий живот с друг, това са суеверия, които не правят чест на човек с вашата интелигентност и познания. Смъртта на сестра ми няма нищо общо с тази на първата ни жена, нито пък с вас. Такива злочестия непрестанно спохождат хората.

— За какво ми послужиха толкова години учене и опит, щом не успях да я спася? — вайкал се Дао Циен.

— Милиони жени умират при раждане, вие направихте каквото можахте за Лин…

Елайза Съмърс била съкрушена колкото съпруга си от непрежалимата загуба на единствената им дъщеря, но освен това на нея тежала отговорността да се грижи за малкото сираче. Докато тя заспивала права от умора, Дао Циен не мигвал, прекарвал нощите в медитация и обикалял из къщата като сомнамбул, скришом плачейки. От дни не се били любили и така както се очертавали настроенията в дома, нямало изгледи това да се случи в обозримо бъдеще. След една седмица Елайза избрала единствената възможност, която й хрумнала — връчила внучката в ръцете на Дао Циен и обявила, че тя е неспособна да я отгледа, че била прекарала повече от двайсет години от живота си в грижи за своите деца Лъки и Лин, на които буквално бе робувала, и сега нямала сили да започне всичко отново с малката Лай-Минг. На Дао Циен била поверена новородената внучка, която нямала майка и на всеки половин час трябвало да бъде хранена с капкомер с разредено мляко, защото едва гълтала и трябвало да я люлее без почивка, защото плачела от колики ден и нощ. Малката била доста грозновата — такава една дребничка и сбръчкана, с пожълтяла от жълтеницата кожа, със сплескано от трудното раждане лице и без косъм на главата си. Ала след двайсет и четири часа грижи Дао Циен можел да я гледа, без да се плаши. След като двайсет и четири дни я разнасял в чанта на рамо, хранил я с капкомер и спал до нея, тя започнала да му се струва сладка. И след като двайсет и четири месеца се грижел за нея като истинска майка, той окончателно се влюбил във внучката си и стигнал до извода, че ще стане по-красива и от Лин, при все че липсвали всякакви основания да смята това. Макар че момичето отдавна се било отърсило от вида си на мекотело като новородено, то съвсем не приличало на майка си. Обичайните занимания на Дао Циен, който дотогава прекарвал времето си в клиниката или в интимна близост с жена си, сега напълно се променили. Времето му се въртяло около Лай-Минг — взискателно момиченце, което растяло силно привързано към него, на което трябвало да се разказват приказки, да бъде приспивано с песни, да се задължава да яде, да се извежда на разходка, да се купуват най-прекрасните рокли от американските магазини и от тези в Китайския квартал, или пък да се представя на всеки на улицата, защото нямало второ като нея момиче — така смятал дядо й, който бил направо заслепен от обич. Бил сигурен, че внучката му е гениална и за да го докаже, й говорел на китайски и на английски, към които се прибавил и неразбираемият испански на бабата, за да стане объркването пълно. Лай-Минг отговаряла на предизвикателствата на Дао Циен като всяко двегодишно дете, но на него му се струвало, че дребните й успехи са неопровержимо доказателство за изключителна интелигентност. Свел приемното си време до няколко часа следобед и прекарвал сутрините със своята внучка, която обучавал като дресирана маймунка. С неохота оставял Елайза да я води в салона за чай следобед, докато той работел, защото в главата му се въртяла мисълта да започне да я учи на медицина от крехка възраст.

— В семейството ми има шест поколения джун и и Лай-Минг ще представлява седмото, понеже ти не показваш никаква склонност към това — съобщил Дао Циен на сина си Лъки.

— Винаги съм смятам, че лекарите могат да бъдат само мъже — отвърнал Лъки.

— Това беше по-рано. Лай-Минг ще стане първата джун и в историята — възразил Дао Циен.

Ала Елайза Съмърс не допуснала той да пълни главата на внучката им с медицински теории от такава ранна възраст; време имало предостатъчно пред тях и сега главното било да се извежда момиченцето по няколко часа на ден извън Китайския квартал, за да се американизира. По този въпрос поне бабата и дядото били единодушни — Лай-Минг трябвало да се приобщи към света на белите хора, където несъмнено щяла да има повече възможности, отколкото сред китайците. Улеснявало ги обстоятелството, че момиченцето нямало азиатски черти и че по външния си вид приличала изцяло на испанското семейство на баща си. Възможността един ден Северо дел Валие да се върне с цел да изиска това дете, което носело неговото име, и да я отведе в Чили им се струвала непоносима и затова те не я споменавали гласно; надявали се, че младият чилиец ще се придържа към уговорката, понеже вече бил дал достатъчно доказателства за своята почтеност. Не докоснали парите, които той приписал на момичето и ги внесли в сметка за по-нататъшното й образование. На всеки три-четири месеца Елайза Съмърс пишела кратко писъмце на Северо дел Валие, в което му разказвала за неговата „подопечна“, както я наричала, като по този начин недвусмислено му показвала, че не признава неговите бащински права. През първата година не се получил нито един отговор, защото той страдал, потопен в болката си и по пътищата на войната, но сетне се стараел да отговаря от време на време. Повече не видели Паулина дел Валие, защото престанала да посещава салона за чай и така и не изпълнила заканата си да им отнеме внучката и да провали живота им.

Така изминали пет години в мир в дома на Дао Циен, докато един ден неумолимо се разиграли събитията, които щели да нанесат съкрушителен удар на семейството. Всичко започнало с посещението на две жени, които се представили като презвитериански мисионерки и пожелали да разговарят насаме с Дао Циен. Джун и ги приел в кабинета си, защото решил, че идват на преглед — по каква друга причина две бели жени изведнъж щели да се появят в дома му. Приличали си като сестри, били млади, стройни, с румени страни и със светли като водата в залива очи; и двете имали онова излъчване на лъчезарна увереност, което придружава религиозната страст. Представили се с малките си имена — Доналдина и Марта — и обяснили, че презвитерианската мисия в Китайския квартал била действала много предпазливо до този момент, за да не засегне будистката общност, но че сега имала нови членове, които били решени да наложат поне някакви минимални норми на християнско благоприличие в този сектор, който, както казали, „не бил запазен китайски периметър, а американски, и било недопустимо да се позволява нарушение на закона и на морала.“ Били чули да се говори за sing song girls, но около търговията с малки робини за сексуални цели съществувал мълчалив заговор. Мисионерките били наясно, че американските власти получавали подкупи и си затваряли очите. Някой им казал, че Дао Циен бил единственият, на когото не липсвала смелост да им разкаже истината и да им помогне, и точно затова те дошли при него. Джун и чакал от години този ден. В бавната си дейност по спасяването на клетите момичета той разчитал единствено на мълчаливата помощ на няколко приятели квакери, които се нагърбвали със задачата да измъкват малолетните проститутки от Калифорния и да им предоставят нов живот далеч от тонгите и сводниците. Той купувал момичетата, за които можел да плати в тайните наддавания и получавал онези, които били прекалено болни, за да работят във вертепите; мъчел се да излекува тялото и да утеши душата им, но невинаги успявал и мнозина издъхвали в ръцете му. В дома му имало две стаи, където давал подслон на sing song girls и те били почти винаги заети, ала Дао Циен усещал, че колкото повече нараствало китайското население в Калифорния, толкова по-сериозен ставал проблемът с робините и той самият не бил в състояние да стори почти нищо, за да го облекчи. Небесата му изпращали тези две мисионерки — първо, защото те имат зад гърба си могъщата презвитерианска църква, и второ, защото били бели и можели да мобилизират пресата, общественото мнение и американските власти, за да се сложи край на тази безчовечна търговия. Така той им разказал подробно как тези момиченца били купувани или отвличани в Китай, където по традиция към момичетата се отнасяли с презрение и често новородени бебета от женски пол били откривани удавени в кладенци или захвърлени на улицата и наръфани от плъхове и кучета. Момичетата не били желани в семействата и затова било много лесно да бъдат закупени срещу няколко цента и да бъдат доведени в Америка, където ставали обект на експлоатация за хиляди долара. Транспортирали ги като животни в големи кашони в трюмовете на корабите и онези, които успявали да издържат на глада и холерата, влизали в Съединените щати с фалшиви брачни свидетелства. Всички били младоженки в очите на служителите от паспортния контрол и крехката им възраст, окаяното им физическо състояние и ужасеното изражение на лицата им очевидно не събуждало подозрения. Тези момиченца не интересували никого. Всичко, което се случвало с тях, било работа на „поднебесните“ и белите това не ги засягало ни най-малко. Дао Циен обяснил на Доналдина и Марта, че веднъж влезли в занаята, тези момичета имали три-четири години живот — приемали по трийсетина мъже на ден, умирали от венерически болести, аборти, пневмония, глад и малтретиране — китайска проститутка, достигнала двайсетгодишна възраст, било истинска рядкост. Никъде не били регистрирани, докато били живи, но понеже влизали в страната със законен документ, трябвало смъртта им да бъде отразена законосъобразно в случай че някому хрумнело да се заинтересува от тях. Мнозина изгубвали разсъдъка си. Стрували жълти стотинки, можели да бъдат лесно заместени и затова никой не пилеел средства, за да запази здравето и живота им. Дао Циен съобщил на мисионерките приблизителния брой на малолетни робини в Китайския квартал, казал им кога ставали наддаванията и къде се намирали вертепите — от най-мизерните, където с момиченцата се държали като с животни в клетка, до най-луксозните, управлявани от прочутата А Той, която се била превърнала в най-голямата вносителка на жива плът в страната. Купувала единайсетгодишни момичета от Китай и по време на пътуването ги давала на моряците, така че като пристигнели, вече знаели да казват „първо платете“ и да различават истинското злато от бронза, за да не ги мамят като глупачки. Момичетата на А Той били подбрани измежду най-красивите и имали повече късмет от останалите, чиято съдба била да бъдат продадени на търг като добитък и да угаждат на най-изпаднали клиенти, като вършели каквото им кажели, колкото и жестоко и унизително да било то. Много от тях подивявали в буквалния смисъл на думата и се държали като диви зверове, които трябвало да връзват с вериги за леглото и да държат замаяни с наркотици. Дао Циен дал на мисионерките имената на трима-четирима състоятелни и авторитетни търговци, включително и на сина си Лъки, които можели да им помогнат в начинанието, понеже единствено те го подкрепяли в разбирането, че на тази търговия трябвало да се сложи край. С разтреперани ръце и плувнали в сълзи очи Доналдина и Марта си записали всичко, сетне благодарили на Дао Циен и на изпроводяк го попитали дали мотат да разчитат на него, щом настъпел часът за действие.

— Ще сторя, което е по силите ми — отвърнал джун и.

— Ние също, господин Циен. Презвитерианската мисия няма да се примири, докато не премахне този разврат и не спаси тези малки момиченца, ако ще и с брадви да разбиваме вратите на тези свърталища на покварата.

Щом разбрал какво бил направил баща му, Лъки Циен посърнал, обзет от мрачни предчувствия. Познавал положението в Китайския квартал много по-добре от баща си и разбирал добре, че непредпазливостта му щяла да има непоправими последствия. Благодарение на умението си да общува и на ведрия си нрав, Лъки имал приятели във всички среди на китайската общност — от години успешно залагал и печелел с мярка, но и с постоянство на масите на фан-тан. Въпреки младостта си бил спечелил уважението и обичта на всички, дори и на тонгите, които нито веднъж не му били досаждали. Години наред помагал на баща си в спасяването на sing song girls с мълчаливото споразумение да не се забъркват в по-големи неприятности; бил наясно с необходимостта от абсолютна дискретност, за да оцелееш в Китайския квартал, където златното правило било да не се съюзяваш с белите — тези страшни и омразни фан-уей, а да решаваш всичко със своите, особено когато ставало дума за престъпна дейност. Рано или късно щяло да се разчуе, че баща му бил информирал мисионерките, а пък те — американските власти. Нямало по-сигурен начин от този да повикаш нещастието и всичкият му късмет накуп нямало да му стигне да ги защити. Така казал на Дао Циен и точно така станало през октомври 1885 година — месеца, в който съм навършила пет години.

Съдбата на дядо ми се решила в онзи паметен вторник, в който двете млади мисионерки, придружени от трима яки ирландски полицаи и от стария журналист, специалист по черната хроника Джейкъб Фриймънт, пристигнали в Китайския квартал посред бял ден. Всички дейности на улицата замрели и се образувало множество, което тръгнало след свитата от фан-уей, непривична за тези места, която с решителни крачки се отправила към една бедняшка къщурка, зад чиято тясна и укрепена с решетка врата надничали нацапотените с оризова пудра и руж лица на две момичета, които с мяукания и с извадени на показ дребни, подобни на кучешки цицки гърди, се предлагали на клиентите. При вида на приближаващите бели хора момиченцата с изплашени викове се скрили вътре в къщурката, а на тяхно място се появила разгневена старица, която засипала полицаите с порой от ругатни на нейния си език. Доналдина направила знак и в ръката на един от ирландците се появила брадва, с която взел да сече вратата пред вцепенената тълпа. Белите нахълтали през тясната врата, дочули се лай, гонитба и заповеди на английски и след по-малко от петнайсет минути нападателите се появили отново, водейки като стадо половин дузина ужасени момичета, старицата, която се опъвала, докато един полицай я влачел, и трима мъже, които вървели с наведени глави и с допряно до тялото им дуло на пистолет. На улицата настанала суматоха и неколцина любопитни понечили да пристъпят заплашително, ала мигом застинали, щом отекнали няколко изстрела във въздуха. Фан-уей качили момичетата и останалите арестанти в една закрита полицейска карета и конете ги отнесли. Обитателите на Китайския квартал не спрели да коментират случилото се до края на деня. Никога дотогава полицията не била нахлувала там, освен ако не ставало дума за причини, пряко засягащи белите. Сред американските власти царяла голяма търпимост по отношение на „порядките на жълтокожите“, както ги наричали, и никой не си правел труда да контролира пушачите на опиум, игралните домове и още по-малко момичетата робини, които смятали за поредната гротескна извратеност на „поднебесните“, подобна на яденето на кучешко месо, сготвено в соев сос. Единственият, който не показал изненада, а задоволство, бил Дао Циен. Прочутият джун и за малко не бил нападнат в ресторанта, където винаги обядвал с внучката си, от двама биячи, принадлежащи на една от бандите тонги, когато обявил на достатъчно висок глас, за да надвика врявата в заведението, своето задоволство, че най-сетне градските власти се заемали с въпроса за sing song girls. При все че повечето от клиентите от съседните маси смятали, че сред едно почти изцяло мъжко население, момичетата робини били задължителен пазарен артикул, те побързали да защитят Дао Циен, тъй като той бил най-уважаваната личност в общността. Ако не била навременната намеса на собственика на ресторанта, щяло да се стигне до бой. Дао Циен се оттеглил възмутен, като с едната си ръка държал своята внучка, а с другата — увития в хартия обяд.

Може би случката с вертепа нямало да има повече последствия, ако два дни по-късно случаят не се бил повторил по подобен начин на друга улица — същите презвитериански мисионерки, същият журналист Джейкъб Фриймънт и същите трима ирландски полицаи, подкрепяни този път от още четирима офицери и две големи хищни кучета, които веригите едва смогвали да удържат. Маневрата траяла осем минути и Доналдина и Марта отвели седемнайсет момичета, две своднички, няколко души охрана и неколцина клиенти, които излезли, придържайки панталоните си. Слуховете за предприетото от Презвитерианската мисия и от правителството на фан-уей се пръснали като барут в Китайския квартал и стигнали дори до отвратителните килии, където робините едва преживявали. За пръв път в клетия им живот лъхнал повей на надежда. Безпомощни били заплахите, че ще ги смажат от бой, ако се разбунтуват, както и страшните истории, дето им разправяли за бели хора, които ги отвличали, за да им изпият кръвта. От този миг нататък момичетата търсели как да привлекат вниманието на мисионерките и само за няколко седмици полицейските набези се увеличили, съпътствани неотменно от статии във вестниците. Този път коварното перо на Джейкъб Фриймънт се поставило в услуга на една справедлива кауза, разтърсвайки съвестта на гражданството с красноречивата си кампания за ужасната съдба на малките робини в самото сърце на Сан Франсиско. Старият журналист издъхнал не след дълго, без да успее да измери по достойнство значението на статиите си. Затова пък на Доналдина и Марта им било писано да видят плода на ревностния си труд. Осемнайсет години по-късно се запознах с двете по време на едно пътуване до Сан Франсиско. Запазили са руменината си и месианския плам в очите и продължават да преброждат ежедневно Китайския квартал, вечно нащрек, но вече не ги наричат проклети фан-уей, нито ги заплюват, щом ги видят. Наричат ги ло-мо — любящи майки, и ги поздравяват с поклон. Спасили са хиляди момичета и са изкоренили безсрамната търговия с деца, макар и да не са успели да сложат край на други форми на проституция. Дядо Дао Циен би бил извънредно доволен да узнае това.

Във втория вторник на ноември Дао Циен се отправил, както всеки ден, да вземе внучката си от салона за чай на своята съпруга, който се намирал на Площада на Обединението. Момиченцето прекарвало следобедите при баба си, докато джун и не свършел с последния пациент и не отидел да я прибере. Домът им бил само на седем преки, но Дао Циен имал навика да се разхожда от край до край по двете главни улици на Китайския квартал в този час, когато запалвали книжните фенери в магазините, хората излизали от работа и тръгвали да пазаруват за вечеря. Хванал за ръка внучката си, той се разхождал из пазарите с купища екзотични плодове, докарани от отвъдната страна на морето, с лъскави патици, увиснали на куки, с гъби, насекоми, морски дарове, животинска карантия и растения, които можели да се намерят само там. Понеже никой нямал време да готви в неговия дом, Дао Циен грижливо избирал ястията за вечеря, всъщност те били почти едни и същи всяка вечер, тъй като Лай-Минг била капризна с яденето. Дядо й се опитвал да я изкуши с хапки от най-вкусните кантонски деликатеси, които се продавали по сергиите, но в крайна сметка се спирали неизменно на познатите видове чоу-мейн19 и на свински ребърца. В онзи ден Дао Циен за пръв път бил облякъл един чисто нов костюм, ушит от най-добрия шивач в града, който обслужвал само най-изискани клиенти. Дао Циен от дълги години се обличал като американец, но след като получил гражданство, се мъчел да го прави с подчертана елегантност като знак на уважение към родината осиновителка. Бил много красив в съвършения си тъмен костюм, колосана риза с нагръдник, сако от английски вълнен плат, бомбе и ръкавици от шевро в цвят на слонова кост. С облеклото си малката Лай-Минг ярко се отличавала от пременения си в западен стил дядо — носела топли панталони и дреха от капитонирана коприна в яркожълти и искрящо сини цветове; дрехите й били толкова дебели, че момичето се движело тромаво като мечка, а косата й била прибрана в стегната плитка и черна шапка с хонконгска бродерия. Двамата привличали вниманието в пъстрото множество, съставено почти изцяло от мъже, които били облечени в типичните и широко разпространени панталони и черни, свободни блузи, които карали човек да смята, че това е някаква униформа за китайското население. Хората се спирали да приветстват джун и, защото дори и да не били негови пациенти, го познавали по лице и по име; търговците се държали мило с малката, за да спечелят благоразположението на дядото: подарявали й тук някой фосфоресциращ бръмбар в дървена клетка, там някое ветрило от хартия, или пък лакомство. Привечер винаги се усещала празничност в Китайския квартал, шум от разговарящи с подвиквания хора, пазарене и хвалене на стоката; мирис на пържено, риба и мръсотия, защото отпадъците се трупали на средата на улицата. Дядото и внучката се отбили във всички заведения, където обикновено правели покупките, поприказвали с мъжете, играещи на ма-йонг, седнали по тротоарите, отбили се в дюкянчето на билкаря да вземат едни билки, които джун и бил поръчал от Шанхай, поспрели пред един игрален дом, за да погледнат от вратата масите за фан-тан, тъй като Дао Циен бил поклонник на хазарта, макар да го избягвал като чума. Накрая изпили чаша зелен чай в магазина на чичо Лъки, където освен това се полюбували на новопристигналите старинни изделия и резбовани мебели и после тръгнали обратно, за да изминат наново целия път бавничко, само че в посока към къщи. Изневиделица дотичало едно извънредно възбудено момче и помолило джун и да го последва светкавично — станала злополука, кон прегазил един човек, като му затиснал гърдите и сега той храчел кръв. Дао Циен последвал момчето тичешком, без да пуска ръката на внучката си, по една странична уличка, после по друга, хлътвайки из тесните сокаци на безумното градоустройство на квартала, докато се озовали сами на една задънена улица, оскъдно осветена от книжните фенери на няколко прозореца, които приличали на светулки от някакъв призрачен свят. Момчето било изчезнало. Дао Циен разбрал, че е попаднал в капан и се опитал да се измъкне, но вече било късно. От мрака изскочили няколко мъже, въоръжени с тояги, и го обкръжили. Джун и бил учил бойни изкуства на младини и винаги носел нож на колана под дрехата си, но не можел да се отбранява, ако не пуснел момиченцето. Спечелил няколко мига, докато ги разпитал какво искат, какво има; чул името на А Той, а мъжете в черни пижами, с носни кърпи, покриващи лицата им, танцували около него; сетне се стоварил първият удар в гърба му, Лай-Минг усетила как някой я дърпа назад и понечила да се вкопчи здраво в дядо си, ала любимата ръка я пуснала. Видяла тоягите да се спускат и издигат над тялото на дядо й, видяла фонтан от кръв да бликва от главата му, видяла го повален по очи на земята, видяла как продължили да го млатят, докато не се превърнал в окървавена безформена маса на паважа.

„Когато докараха Дао в импровизирана носилка и видях какво бяха сторили с него, нещо се пръсна на хиляди парченца вътре в мен, подобно на кристална ваза, и завинаги изтече способността ми да обичам. Оттогава завинаги се промених. Изпитвам обич към теб, Лай-Минг, също и към Лъки и неговите деца; питаех привързаност и към мис Роуз, но любов мога да чувствам само към Дао. Без него нищо на този свят не ме интересува особено; всеки изживян ден е скъсяване на дългото очакване отново да се събера с него“, сподели баба ми Елайза Съмърс. Добави, че й било много мъчно за мен, задето на петгодишна възраст ми се паднало да стана свидетел на мъченията на най-обичния ми човек, но си казала, че времето ще излекува болката. Сметнала, че животът ми при Паулина дел Валие, далеч от Китайския квартал, щял да заличи спомена за Дао Циен. Не е допускала, че сцената на малката уличка щяла да остане запечатана в кошмарите ми, нито че ароматът, гласът и нежното докосване на дядовата ръка щели да ме преследват дори будна.

Дао Циен бил жив, когато го откарали при жена му; след осемнайсет часа дошъл в съзнание и след няколко дни успял да проговори. Елайза Съмърс извикала двама американски лекари, които по различни поводи се били допитвали до джун и. Те го прегледали, покрусени — гръбначният му стълб бил счупен и ако оцелеел, което било малко вероятно, половината му тяло щяло да е парализирано. Медицинската наука била безсилна да му помогне, казали те. Задоволили се да почистят раните му, да понагласят изпочупените кости, да му зашият главата и да му предпишат значителни дози наркотик. В това време, забравена от всички, внучката се свила в един ъгъл до леглото на дядо си и мълчаливо го викала — ой гоа, ой гоа — и недоумявала защо не й отговаря, защо не й позволяват да иде при него, защо не може да спи, свита в прегръдките му както обикновено. Елайза Съмърс давала лекарствата на болния със същото търпение, с което се опитвала да го храни със супа през една фуния. Не се оставила да я сломи отчаянието, спокойна и със сухи очи бдяла по цели дни край мъжа си, докато той не проговорил през подпухналите си устни и изпочупени зъби. Джун и с положителност бе усетил, че в неговото състояние не можел, нито желаел да живее; казал това на жена си и я помолил да го остави без храна и вода. Дълбоката любов и абсолютната интимност, свързвала ги в продължение на повече от трийсет години, им позволявала да отгатват мислите си и затова думите били излишни. Дори и да се е изкушавала да помоли съпруга си да живее прикован за леглото, само и само за да не остане тя сама на този свят, Елайза преглътнала словата си, защото го обичала прекалено силно, за да иска такава жертва от него. Дао Циен, от своя страна, не трябвало нищо да обяснява, тъй като знаел, че жена му ще направи необходимото, за да му помогне да умре с достойнство, така, както той би сторил с нея, ако се наложело. Помислил, че не си струвало да настоява тя да пренася тялото му в Китай, защото това вече не му се струвало толкова важно, а и не искал да стоварва още едно бреме върху плещите на Елайза, но тя и без това била решена да го стори. И двамата не желаели да разискват това, което било очевидно. Елайза му казала само, че не била способна да го остави да умре от глад и жажда, защото това можело да се проточи с дни, дори и седмици, тя не би позволила той да страда в такава дълга агония. Дао Циен й казал тогава какво да направи. Трябвало да отиде в кабинета му, да потърси в един шкаф и да донесе едно синьо шишенце. Тя му бе помагала в клиниката през първите години на връзката им и още го правела, когато асистентът отсъствал; умеела да разчита китайските знаци по флаконите и да поставя инжекции. Лъки влязъл в стаята, за да го благослови баща му и излязъл бързо, разтърсван от ридания. „Нито Лай-Минг, нито ти, Елайза, трябва да се притеснявате, аз няма да ви изоставя, винаги ще бъда край вас и ще ви закрилям; нищо лошо не ще ви сполети нито теб, нито нея“, прошепнал Дао Циен. Тя вдигнала внучката си в ръце и я приближила до дядото, за да могат да се сбогуват. При вида на това обезобразено лице момичето се отдръпнало уплашено, но сетне съзряло черните зеници, които я гледали с обичайната дълбока обич и го познала. Вкопчила се в раменете на дядо си и взела да го целува, да го зове отчаяно, да го облива с топлите си сълзи, докато не я откопчили рязко от него, не я извели навън и тя не се озовала в прегръдките на чичо си Лъки. Елайза Съмърс се върнала в стаята, където преживяла толкова щастливи мигове със съпруга си и леко затворила вратата след себе си.

— Какво се случи после, ой поа? — я запитах.

— Сторих това, което бях длъжна, Лай-Минг. Сетне легнах до Дао и дълго го целувах. Последният му дъх остана с мен…