Портрет в сепия

Епилог

Ако не беше баба ми Елайза, която пристигна отдалеч, за да освети тъмните кътчета на моето минало, и ако не бяха хилядите снимки, натрупани вкъщи, как бих могла да разкажа тази история? Щеше да е нужно да я изкова с въображението си и с единствената помощ на уклончивите нишки на един сякаш чужд живот и на няколко лъжовни спомена. Паметта е измамна. Избираме най-светлото и най-тъмното, като прогонваме от паметта това, от което изпитваме срам, и така тъчем пространния килим на нашия живот. С помощта на снимките и писменото слово аз отчаяно се мъча да победя преходността на своето съществуване, да уловя мига, преди да е отлетял, да разсея неясните петна от моето минало. Всеки миг отминава като дъх и се превръща в история; действителността е нетрайна и блуждаеща — чист копнеж. Със снимките и с тези страници аз съхранявам спомените живи; те са опората ми в една изплъзваща се истина, но все пак истина; те са доказателство, че описаните събития са се случили и че героите са преминали през моя живот. Благодарение на тези спомени аз съм в състояние да възкреся майка си, която умряла при моето раждане, двете си храбри баби и моя мъдър китайски дядо, клетия ми баща и още други брънки — всички със смесена и гореща кръв — от дългата верига на моето семейство. Пиша, за да разбуля изначалните тайни от моето детство, за да стигна до моята самоличност и да създам собствената си легенда. В крайна сметка единственото, което напълно ни принадлежи, е споменът, който успяваме да изтъчем. Всеки подбира сам тоналността, в която да пресъздаде собствената си история и аз бих искала да избера трайната и ясна контрастност на фотографското изображение върху платина, ала нищо в съдбата ми не притежава това светло излъчване. Аз живея сред смътно очертани светлосенки, сред забулени тайни и несигурност и тонът, подобаващ за разказа на моя живот, е по-скоро кафеникаво-белият оттенък на един портрет в цвят сепия.