Пощоряване

Глава третаСъс собствен труд, без чужда помощ

— Станете И Грейнете, г-н Меентелиг. Започва Вторият Ви Ден Като Началник на Пощите!

Олян отвори едно гуреливо око и изгледа голема.

— Да не би освен всичко друго да сте и будилник? — измърмори той. — Ох! Езикът ми. Сякаш се е хванал в капан за мишки.

Той полуизпълзя, полу се изтърколи от ложето си от писма и се изправи чак извън стаята.

— Имам нужда от нови дрехи — каза той. — И от храна. И от четка за зъби. Излизам, г-н Помпа. Вие оставате тук. Направете нещо. Поприберете наоколо. Защо не разкарате графитите от стените? Ако не друго, да попочистим мястото!

— За Вас Всичко, Г-н Меентелиг.

— Отлично! — рече Олян и бодро закрачи по коридора, добре де, само за една крачка, след което изстена.

— Внимавайте С Глезена Си, Г-н Меентелиг — предупреди го г-н Помпа.

— А, и още нещо! — сети се Олян, подскачайки на един крак — Как успявате да ме следвате? Как изобщо е възможно да знаете, къде се намирам?

— Кармична Сигнатура, Г-н Меентелиг — отговори големът.

— И какво точно значи това? — настоя Олян.

— Значи Че Знам Точно Къде Се Намирате, Г-н Меентелиг.

Глиненото лице си остана безучастно. Олян се предаде.

Той изкуцука навън, в това, което за този град минаваше за свежа нова сутрин. През нощта се беше застудило, точно толкова, колкото да придаде свежест на въздуха и да събуди апетита на Олян. Кракът все още го болеше, но днес поне нямаше нужда от патерица.

И ето го Олян фон Ментелик, разхождащ се из града. Досега такова нещо не му се беше случвало. На покойния Албърт Искрометов му се беше случвало, както и на Мъндо Смит и на Едуин Стрийп и на още половин дузина други псевдоними, които той обличаше и събличаше като костюми. О, дълбоко в себе си той си оставаше Олян (ама какво име само, и да, той вече беше чул всички възможни бъзици), обаче те бяха отвънка, между него и света.

Едуин Стрийп беше произведение на изкуството. Той беше измамник, възползващ се от човешкото недоверие и имаше нужда да си личи, че мами. Той беше толкова очевидно некадърен, толкова жалък дилър на „Тука има тука нема“ и други подобни популярни шмекерски игри, че хората буквално се редяха на опашка да измамят смотания мошеник и си тръгваха ухилени… и така докато не речаха да похарчат толкова бързо спечелените си монети.

Изкуството на фалшификацията имаше тайна, която Олян беше открил: в бързината или когато са възбудени, хората сами ще допълнят имитацията чрез своето користолюбие. Те ще горят от такова желание да измъкнат пари от очевидния идиот, че собствените им очи ще дорисуват всичките дребни детайли, които не са съвсем както трябва във фалшивите монети, които толкова бързо им падат право в джобовете. Единственото от което имаше нужда, беше някой намек.

И това беше само началото. Някои от клиентите му изобщо не осъзнаваха, че като прибират спечелените фалшиви пари в кесиите си, всъщност разкриват местоположението на последните на некадърника Стрийп. И по късно те научаваха, че какъвто и боклук да беше Стрийп в играта, той повече от напълно компенсираше този недостатък с изключителните си умения като джебчия.

Сега Олян се чувстваше като обелена скарида. Като че беше излязъл на улицата гол. И въпреки това все още никой не го забелязваше. Нямаше крясъци „Хей, ти“, нито „Това е той!“. Той беше просто поредното лице в тълпата. Беше странно ново чувство. Досега не му се беше случвало да бъде наистина себе си. Той отпразнува това, като си купи пътеводителя по градските улици на Гилдията на Търговците и Продавачите и си взе кафе и сандвич с бекон докато го прелистваше и омазняше през списъка на баровете. Не намери там каквото търсеше, обаче го намери в списъка с фризьорските салони и доволно се ухили. Приятно е да се окажеш прав.

В пътеводителя беше спомената също и Карфицоразменницата „При Дейв“, горе в Кукличките, на някаква пресечка между дом за спазарена нежност и масажен салон. Купуваше и продаваше карфици от и на любители. Олян си допи кафето с изражение, което тези които го познаваха добре (кръг лица, състоящ се от абсолютно никого) щяха да разпознаят като оформяне на план. В крайна сметка всичко опираше до хората. Щом като се налагаше да поостане тук някое време, не беше зле да си осигури някои удобства. И той тръгна да се разходи до самозвания „Дом на Акуфилията!!!“

Беше като да вдигнеш някой с нищо незабележим камък и да откриеш под него цял нов свят. Карфицоразменницата „При Дейв“ беше от онези малки магазинчета, където съдържателят познава по име всеки от клиентите си без изключение. Вълшебен свят беше това, светът на карфиците. Беше хоби, което можеше да трае цял живот. Олян знаеше това, защото похарчи цял долар за „Карфици“ от Дж. Ланюго Оулсбъри, очевидно последната дума по въпроса. Сигурно всеки си имаше своите вкусове, беше готов да се съгласи Олян, но той някак не се чувстваше уютно сред хора, които ако видят как пада нещо закопчаващо хлабавото одеяние на хубава жена, ще обърнат внимание на падналата карфица. Някои от клиентите, ровещи се из книгите („Неточни забождания“, „Двуостри и бракувани“, „Карфиците от Юбервалд и Генуа“, „Първи стъпки в карфиците“, „Акуфилски авантюри“…) или зяпащи алчно карфиците под витрината, излъчваха надъханост, която го плашеше. Изглеждаха малко като Станли. Всичките бяха мъже. Жените определено не бяха родени „карфични глави“.

Той намери „Тотални карфици“ на долния рафт. Имаше мърлявия вид на домашно издание с дребен и гъст печат и му липсваха излишества като абзаци и, в много случаи, пунктуация. Средностатистическата запетая след един кратък поглед към изражението на Станли трябва да беше решила, че е по-добре да не го безпокои.

Когато сложи тънкото списанийце на тезгяха, собственикът на магазина — едър брадат мъж с дълга сплъстена коса, карфица в носа, бирен корем, принадлежащ на трима други мъже, и думите „Карфици или Смърт“ татуирани на бицепса му, го повдигна гнусливо и го захвърли.

— Ама сигурни ли сте за това нещо, сър? — попита той. — Ние имаме „Карфици на месеца“, „Нови карфици“, „Практични карфици“, „Модерни карфици“, „Екстра карфици“, „Интернационални карфици“, „Карфици с история“, „Световни карфици“, „Светът на карфиците“, „Карфиците на света“, „Карфици и карфичарници“… — вниманието на Олян се отклони замалко, но се върна точно навреме за заключителната част — … „Акуфилски Бюленин“, „Екстремни карфици“, „Stifte!“, то е от Юбервалд, много е добро, ако събирате чуждестранни карфици, „Начални стъпки в карфиците“, това е популяризаторска поредица, сър, с безплатна карфица всяка седмица, „Карфични вести“ и — тук мъжагата намигна — „Карфици на тъмната уличка“.

— А, това го забелязах — вметна Олян. — Пълно е с картинки на млади жени в кожени неща.

— Да, сър, но за да сме честни, те общо взето държат карфици. Та значи… все още ли искате „Тотални карфици“, а? — допълни той като че даваше на глупака последен шанс да се откаже от приумицата си.

— Да — каза Олян. — Какво толкова му има?

— А, нищо. Нищо. — Дейв почеса замислено корема си. — Само дето редакторът е малко… малко…

— Малко какво?

— Добре де, смятаме го за малко побъркан на тема карфици, да Ви кажа правичката.

Олян огледа магазинчето.

— Наистина ли? — запита невинно той.

Отиде в най-близкото кафене и огледа списанието. Едно от уменията от предишния му живот беше в която и да е област бързо да научи точно толкова, колкото е необходимо за да звучи като експерт, поне като за пред неексперти. После се върна в магазинчето.

Всеки си имаше своите ключове. Често това беше алчността. Винаги можеше да се разчита на нея като резервен вариант. Понякога това беше гордостта. Това беше ключът за Грош. Той отчаяно желаеше повишение, можеше да се види в очите му. Намериш ли ключа, останалото си върви само.

А пък Станли, ах, Станли… беше лесен.

Големият Дейв изучаваше някаква карфица под микроскоп, когато Олян отново влезе в магазинчето. Пиковият час за продажба на карфици вече беше почти отминал, само няколко мотльовци все още се блещеха над карфиците на витрината или тарашеха рафтовете. Олян се примъкна до тезгяха и се прокашля.

— Да, сър? — вдигна поглед Големия Дейв. — Пак се връщаме, а? Хлътнали сме по тях, а? Харесахте ли си нещо?

— Пакет преперфорирана хартия и пликче асорти за десет пенса, моля — каза с ясен глас Олян.

Останалите клиенти за момент го погледнаха, докато Дейв вадеше пакетчетата изпод тезгяха и продължиха със своите си работи. Олян се наведе над тезгяха:

— Чудех се — прошепна той дрезгаво — дали нямате нещо… нали знаете… по-остро?

Мъжагата му отвърна с предпазлив безизразен поглед:

— Какво имаш предвид под по-остро?

— Нали знаете — Олян си прочисти гърлото. — По-… желязно.

Звънчето издрънка, когато и последният клиент, задоволил жаждата си за карфици за днес излезе. Дейв ги гледаше как излизат и после пак обърна вниманието си към Олян.

— Ценител си падаме, а, сър? — намигна той.

— Сериозно се уча — отвърна Олян. — Повечето от нещата тук, как да Ви кажа…

— Изобщо не докосвам пирони — заяви остро Дейв. — Няма да ги търпя в магазина ми! Имам си репутация, за която да се грижа! Тук, знаете ли, влизат малки деца!

— О, не! Карфици в строгия смисъл, това ми трябва на мене! — побърза да уточни Олян.

— Добре — отдъхна си Дейв. — Случайно като че имам едно-две нещица за истинския колекционер. — Той посочи с глава завесата от мъниста зад гърба си. — Нали не може да изтъпанча всичко, та всеки да го зяпа, не и с младежите дето се навъртат тук, знаете как е…

Олян го последва през завесата в претрупана малка стаичка, където Дейв, след като се огледа конспиративно, извади от един шкаф малка черна кутийка и я разтвори под носа на Олян.

— Не е нещо, дето ще го намериш всеки ден, а? — подмигна Дейв.

„Егати, ами че това карфица“, помисли си Олян, но на глас каза, при това с тон на майсторски изпипана автентична изненада:

— Ухааа!

Няколко минути по-късно той излезе от магазина, подтискайки подтика да вдигне яката над лицето си. Ето това беше проблемът с някои видове безумие. Могат да те хванат всеки момент. И ето че той беше похарчил АМ$70 за някаква си проклета карфица! Погледна пакетчетата в ръката си и въздъхна. Когато ги прибра внимателно в джоба си, ръката му се натъкна на хартия.

А, да, писмото с П.С.Е.Л.Ц. Тъкмо щеше да го върне обратно, когато с ъгълчето на окото си зърна прастара табела на отсрещната улица: „Лобин Клаут“. И когато погледът му обходи тясната уличка, още над първия магазин видя да пише:

Защо пък да не го достави? Ха! Ами че той началник на пощата ли е или какво? Какво толкова лошо можеше да се случи?

Той се вмъкна в магазина. Един мъж на средна възраст тъкмо внасяше пресни моркови, или вероятно ’моркови16, в живота на обемиста жена с голяма пазарска торба и косми по брадавиците.

— Г-н Антимон Паркър? — попита тържествено Олян.

— Ей сега, ’сър, един ’момент само и ще ’Ви обърна ’внимание, само да… — започна мъжът.

— Исках само да разбера, Вие ли сте г-н Антимон Паркър, това е всичко — прекъсна го Олян. Жената се обърна да изгледа нашественика, но Олян й се усмихна така подкупващо, че тя се изчерви и за миг си пожела ех да се беше гримирала днес.

— Това е ’баща ми — каза зарзаватчията. — Отзад е, ’бори се с една ’трудна зелка.

— Това е за него — обяви Олян. — Пощенска доставка.

Той остави плика на тезгяха и без да се помотва излезе от магазина.

Продавач и клиентка се взряха в розовия плик.

— ’П.С.Е.Л.Ц.? — прочете г-н Паркър.

— Аах, това ме връща назад във времето, г-н Паркър — възкликна жената — По мое време слагахме такива неща на писмата си, когато се ухажвахме. Спомняте ли си? Подпечатано С Една Любяща Целувка. Имаше тогава и П.С.Е.Л.Ц. и Л.А.Н.К.Ъ.Р. и още… — тя понижи глас и се изкиска — разбира се К.Л.А.Ч.17 Не помните ли?

— Изглежда всичко ’това ме е ’подминало, г-жо Гудбоди18 — отвърна сковано зарзаватчията. — И ако това значи, че млади мъже пращат на ’баща ми ’розови писъмца с ’пселц, благодаря покорно. ’Модерни времена, моля ви се! — той се обърна и повиши глас. — ’Татко!

Чудесно, помисли си Олян, едно добро дело за днес. Или поне някакво дело. Изглежда г-н Паркър по един или друг начин беше успял да се сдобие с някой друг син. И въпреки това беше някак… странно, като си помисли човек за всички онези писма, натрупали се в Пощата. Можеше да си ги представиш като малки пакетчета история. Ако ги доставиш, историята тръгва по един път, а ако ги напъхаш във фугата на дюшемето, ще тръгне другояче.

Ха. Той поклати глава. Като че ли някакъв нищожен избор от някой толкова незначителен като пощальон, можеше да има каквото и да е значение! Историята би трябвало да е малко по-устойчива. В крайна сметка всичко се връща, нали? Някъде беше прочел нещо такова. Иначе никой не би се осмелил да направи каквото и да е.

Той стигна едно малко площадче, където се събираха осем улици и реши да се прибере по улица Пазарна. Път като всеки друг път.

Като се увери, че и Станли и големът са заети по купчините поща, г-н Грош се измъкна през лабиринта от коридори. Връзките писма бяха натрупани толкова високо и плътно, че едвам успя да се промъкне, но в крайна сметка стигна стария хидравличен асансьор, отдавна вече излязъл от строя. Шахтата му беше затрупана с писма, обаче стълбата за техническо обслужване беше все още чиста, а тя поне стигаше до покрива. Разбира се, отвън имаше още и пожарна аварийна стълба. Тя обаче беше отвън, а Грош и в най-добрите си времена не беше твърде въодушевен относно излизането навън. За него Пощенската Палата беше като много голяма черупка за съвсем малък охлюв. Свикнал си беше с полумрака.

Бавно и мъчително, с треперещи колене, той се изкатери покрай няколко етажа поща и с малко зор отвори капандурата към тавана. Примигна и потръпна на непривичната за него слънчева светлина и се измъкна на плоския покрив.

Никога не му беше харесвало да прави това, но кой друг, ако не той? Вярно, че Станли ядеше не повече от пиле, а самият Грош преживяваше най-вече на чай и бисквити, но все пак всичко струваше пари, дори ако излезеш на пазар точно преди да затворят, а някога в далечното минало, още преди десетилетия, заплати изведнъж престанаха да пристигат. Грош не се престраши да отиде в двореца и да пита защо. Страх го беше, че поиска ли пари, ще вземат да го уволнят. Така че той започна да дава под наем стария гълъбарник. Какво лошо можеше да има в това? Всичките гълъби се бяха присъединили към дивите си събратя още преди много години, а в този град един приличен подслон никак не беше за пренебрегване, дори ако малко полъхва. Имаше си външна пожарна стълба и всичко. В сравнение с повечето квартири си беше същински малък палат.

Освен това тея младежи миризмата не ги безпокоеше, поне те така казваха. Бяха любители на гълъби. Грош не беше съвсем сигурен, в какво ще да се състои това, освен че за правилното му осъществяване имаха нужда от малка щракалкова вишка. Обаче плащаха добре, а това беше най-важното.

Той заобиколи голямата цистерна за дъждовна вода за хидравликата на неработещия асансьор и се промъкна по покрива чак до гълъбарника, където почука учтиво:

— Аз съм, м’чета. Само д’ зема наема.

Вратата се отвори и се дочу откъслек от разговор:

— … свръзките няма да издържат това дори и за трийсе секунди…

— А, г-н Грош, заповядайте — каза човекът, отворил вратата. Беше г-н Карлтън, дето имаше брада, с която би се гордяло всяко джудже, или не, с която биха се гордяли всеки две джуджета. Изглеждаше по-разбран от останалите двама, макар че разликата не беше кой знае каква. Грош си свали шапката.

— Идвам з’ наема — повтори той, оглеждайки се покрай човека. — Имам и някои новини. Та си рекох аз, че по-добре да спомена, м’чета, че ни дойде нов началник. Та ако може да сте по-предпазливи за малко, к’во ш’ кажете? Само кимнете и г’тово, а?

— И колко ще трае този път? — тросна се мъжът, седнал на пода и работещ по някакъв голям метален барабан, пълен с нещо което поне на г-н Грош му приличаше на много сложен часовников механизъм. — До събота вече ще сте го блъснали от покрива, нали така?

— Айде с’га, айде с’га, г-н Уинтън, няма що да си пра’ите с мен т’кива шеги, няма що — изнерви се Грош. — Той само да поседи тук някоя седмица, д’ се установи ’начи, пък аз все ш’му… намекна за вас, че сте тук, нал’ тъй? Гълъбите как са, добре ли са? — той огледа гълъбарника. Виждаше се само един гълъб, сгушил се в един ъгъл отгоре.

— Точно сега са навън на тренировки — обясни Уинтън.

— А, да, д’бре, така ш’да е — измърмори Грош.

— Както и да е, точно сега повече ни интересуват кълвачите — каза Уинтън и измъкна от барабана някакъв изкривен метален прът. — Виждаш ли, Алекс? Казвах ли ти, че се е изкривил? А две от зъбчатките съвсем са се износили…

— Кълвачи? — изненада се Грош.

Температурата забележимо се понижи, като че ли той беше казал нещо не така.

— Точно така, кълвачи — обади се трети глас.

— Кълвачи ли, г-н Емъри?

От третия любител на гълъби Грош винаги го хващаха нерви. Заради начина, по който очите му винаги шареха, като че искаше да види всичко наведнъж. И постоянно държеше по някоя пушеща тръба или някаква друга машинария. Като стана дума, всичките постоянно се заглавичкваха по разни тръби и зъбчати колела. А колкото и да е странно, Грош никога не ги беше виждал да държат гълъб. Нямаше представа какво е да си любител гълъбар, но предполагаше, че все ще включва нещо такова.

— Да, кълвачи — каза човекът, докато тръбата в ръцете му промени цвета си от червено на синьо. — Защото… — тук той като че се позамисли за момент — … ами мислихме си, че може да ги научим да… а да, ще могат, виждате ли, да изщракат съобщението на морзова азбука като пристигнат. Много по-добре от пощенските гълъби.

— Че защо? — поинтересува се Грош.

За момент г-н Емъри се загледа в света като цяло.

— Защото… ще могат да пренасят съобщения по тъмно? — предложи отговор той.

— Браво бе — измърмори човекът разглобяващ барабана.

— О, това мо’е да спаси живот, виждам, виждам — каза Грош. — Но хич не го виждам аз да бие щракалките.

— Ще го видим ние това, ще го видим — вметна Уинтън.

— Но ще сме Ви много благодарни ако не казвате на никого — намеси се припряно Карлтън. — Ето Ви ги трите долара, г-н Грош. Виждате ли, не щем други хора да ни откраднат идеята.

— Гроб съм, м’чета — увери ги Грош. — Хич няма д’ се тревожите. Можете да разчитате на Грош.

Карлтън вече му придържаше вратата и учтиво го подкани:

— Знаем, че можем да разчитаме на Вас. Довиждане, г-н Грош.

Вратата зад него се затвори и той потегли обратно по покрива. В гълъбарника изглежда започваше кавга. Той дочу как някой каза:

— Какво те прихвана да се раздрънкаш така, а?

Беше малко обидно някой да си мисли, че не, на Грош не могло да му се вярва. И докато се бореше със стъпалата надолу, той се замисли дали не трябваше да ги светне, че кълвачите няма да летят по тъмно. Учудващо е, че умни момчета като тях можеха да пропуснат този недостатък. Падаха си те малко лековерни, помисли си той.

Тридесетина метра по-надолу и четвърт миля настрани кълвачески полет (денем), Олян следваше пътя на съдбата.

Тъкмо сега той го водеше през квартал под равнището на които и да е изисквания, които можеше да има човек при покупка на недвижима собственост. Всичко беше пълно с графити и боклук. Е, като стана дума, целият град беше пълен с тях, но на другите места боклукът беше по-висококачествен боклук, а графитите а-а да постигнат правопис. Целият район като че просеше нещо, например наистина опустошителен пожар.

И тогава той го видя. Беше едно от онези безнадеждни дюкянчета, в които се помещаваха предприятия с живот измерван в дни, от типа на Гигантска Пълна Разпродажба!!! на чорапи с по две пети, долни гащи с три крачола и ризи с по един ръкав метър и половина дълъг. Прозорецът беше закован с дъски, но над него, едва видим под слоя графити, имаше надпис: Сдружение На Големите.

Олян отвори вратата. Под краката му изхрущя стъкло. Един глас заповяда:

— Да ти видя ръцете, господинчо!

Той си вдигна послушно ръцете, взирайки се в тъмнината. В нея определено имаше арбалет, държан от смътна фигура. Всичката светлина, която беше минала някак си през дъските, се беше отразила от върха на стрелата.

— О — каза гласът в тъмнината като че леко разочарован, че няма оправдание да застреля някого. — Значи всичко е наред. Снощи си имахме посещение.

— Прозорецът ли? — досети се Олян.

— Веднъж месечно. Тъкмо се канех да помета — чу се драскане на кибрит и някой запали лампа. — Обикновено не нападат самите големи, особено ако наблизо има някой от свободните. Стъклото обаче не се отбранява.

Лампата се вдигна и разкри висока млада жена в плътно прилепнала сива вълнена рокля, с гарваново черна коса, събрана в тегав кок отзад и толкова изцапана с вар, че я правеше да прилича на една от онези кукли на дървени панти. Очите й бяха леко зачервени като да беше плакала.

— Късмет имате, че ме хващате тук — каза тя. — Дойдох само да видя дали не са взели нещо. За продажба ли сте тук или за наем? Вече можете да си свалите ръцете — добави тя и остави арбалета под тезгяха.

— Продажба или наем ли? — попита Олян предпазливо сваляйки ръцете си.

— На голем — натърти тя с тон, с какъвто се говори на трудно схващащите. — Ние сме Сдружение на го-ле-ми-те. Ние купуваме и наемаме го-ле-ми. Желаете ли да продадете го-лем или желаете да наемете го-лем?

— Нито ед-но-то, нито дру-го-то — отговори Олян. — Имам си го-лем. Имам предвид, че един от тях ра-бо-ти при мен.

— Така ли? Къде? — заинтересува се жената. — И предполагам, може малко да ускорим темпото на разговора, а?

— В Пощата.

— А, значи Помпа 19 — сети се жената. — Той каза че било държавна служба.

— Ние го наричаме господин Помпа — вметна превзето Олян.

— Наистина ли? А да Ви се сгрява душата от едно прекрасно благородно чувство като правите така?

— Пардон? Какво? — промълви шашнато Олян. Не беше съвсем сигурен, но дали тя някак си не съумя да му се изсмее изпод намръщената си уста.

Жената въздъхна:

— Съжалявам, тази сутрин съм малко избухлива. Като ти падне някоя тухла на бюрото, такова е въздействието. Да кажем просто, че те не виждат света по нашия начин, ясно ли е? Имат чувства, по свой си начин, но не са като нашите чувства. Както и да е… с какво мога да Ви помогна, г-н…?

— Фон Ментелик — представи се Олян и добави: — Олян фон Ментелик — за да мине веднъж най-лошото. Жената обаче дори не се подсмихна.

— Ментелик, малко градче в Близкия Юбервалд — говореше тя, вдигайки една тухла от разтрошеното стъкло и отломки по бюрото си, оглеждайки я критично, после обръщайки се към един вехт каталожен шкаф зад нея и каталогизирайки я под буквата Т. — Основен износ: прочутите им кучета, разбира се, втори по важност износ: бирата им, с изключение на двете седмици на Сектомврийския Фест, когато изнасят предимно… бира втора ръка, предполагам?

— Не знам. Напуснахме докато бях още малък — каза Олян. — Ако питате мен, това е просто едно смешно име.

— Що не опитате някой път Прелест-Хубавинка Миличкова — забеляза жената.

— О. Виж, това не е смешно име — отбеляза Олян.

— Никак, — подтвърди Прелест-Хубавинка Миличкова. — А пък и изобщо не ми е останало чувство за хумор. Е добре значи, сега, след като установихме прилични човешки отношения, какво точно искахте?

— Виждате ли, Ветинари тъй да се каже ми натресе г-н… ми натресе Помпа 19 като… ъ… като помощник, аз обаче не знам как да се държа с… — Олян потърси в очите на жената някакъв намек за най-коректния термин и накрая изтърси — … него.

— Ха? Ами че дръжте се с него нормално.

— Имате предвид нормално като за човешко същество или нормално като за грънчарско произведение пълно с огън?

За учудване на Олян Прелест-Хубавинка Миличкова извади пакет цигари от чекмеджето на бюрото и си запали една. Не разчете правилно изражението му и му предложи и на него.

— Не, благодаря — отказа той. Като се изключи някоя друга баба с лула, той досега не беше виждал жена да пуши. Беше… някак странно привлекателно, особено при условие че, както се оказа, тя пушеше цигарата като че имаше някаква лична вражда с нея, свирепо изсмуквайки пушека и незабавно издишвайки го.

— И това Ви е стегнало около врата, така ли? — рече тя. Когато не пушеше цигарата, г-ж(иц)а Миличкова я държеше на височината на рамото си и придържаше лакътя на лявата си ръка с дясната. Нещо в Прелест-Хубавинка Миличкова определено подсказваше, че клапата едва удържа ярост колкото за цяла жена.

— Да! Имах предвид… — понечи да каже Олян.

— Ха! Точно като с Кампанията за Равен Ръст и всичките му покровителствени дрънканици, бълвани от тях за джуджетата и как не бивало да употребяваме думи като „дребнаво“ или „ниски чувства“. Големите не са обременени като нас с всичкото му „кой съм аз и защо съм тук“, разбирате ли? Защото те знаят. Били са направени, за да бъдат собственост, да бъдат оръдия на труда. И те правят точно това — трудят се. В известен смисъл те са това. Няма място за екзистенциално безпокойство.

Г-ж(иц)а Миличкова вдиша и избълва пушек с едно-единствено нервно движение и продължи да говори:

— А разни глупави хора идват и почват да им казват неща като „личности от глина“ или „г-н Крик“, което според тях е доста чудато. Те разбират за свободната воля. И разбират също, че нямат такава. Но имайте предвид, че когато един голем веднъж почне да притежава себе си, нещата се променят.

— Да се притежава? Как може собственост да притежава себе си? — поинтересува се Олян. — Нали казахте, че те бяха…

— Те спестяват и купуват себе си, разбира се! Единственият вид свобода, която те биха приели, е свободата на собствеността. В действителност това, което става е, че свободните големи финансират Сдружението, а Сдружението купува големи при всяка възможност, после новозакупените големи се откупуват от Сдружението на твърдо установени цени. Системата работи добре. Свободните големи печелят осем дни в седмицата по двадесет и четири часа дневно и те стават все повече и повече. Те не ядат, не спят, не носят дрехи и не разбират идеята за развлечение. Понякога по някоя туба керамичен цимент не струва чак толкова. Всеки следващ месец те купуват все повече големи и ми плащат заплатата и безсрамния наем, който хазяинът им съдира за тази дупка, защото знае, че я дава на големи. Те, знаете ли, никога не се оплакват. Плащат, колкото и да им поискате. Толкова са търпеливи, че можеш да откачиш.

Туба керамичен цимент, отбеляза си наум Олян. Опита се да запомни тази подробност, в случай че му потрябва някога, но някои от умствените му процеси бяха изцяло заети от нарастващото осъзнаване на това, колко добре могат да изглеждат някои жени, облечени в строги и семпли рокли.

— И няма начин да ги повредиш, нали? — опита си късмета той.

— Разбира се че може! Удар с ковашки чук на точното място направо ще разпарчатоса голема. Традиционните големи просто ще си стоят кротко и ще поемат удара. Големите на Сдружението обаче могат да се защитават, а когато някой тежък около тон хване чука в ръката ти, налага се да го пуснеш наистина незабавно.

— Мисля, че на г-н Помпа му е разрешено да наранява хора — сподели Олян.

— Напълно възможно. Доста от свободните са против това, обаче други казват, че оръдието не може да бъде обвинявано за начина, по който го употребяват — каза г-ж(иц)а Миличкова. — Много го разискват това. С дни и още дни.

Никакъв пръстен по пръстите й, забеляза Олян. Що за привлекателно момиче ще работи за тайфа глинени хора?

— Всичко това е толкова вълнуващо — каза той. — Къде мога да науча повече?

— Има брошура — отговори почти-със-сигурност-госпожица Миличкова, бръкна в чекмеджето и извади тънко книжле. — Пет пенса.

Заглавието на корицата беше „Трудова глина“. Олян извади долар и каза:

— Запазете рестото.

— Не! — възрази госпожица Миличкова ровейки се за дребни в чекмеджето. — Не прочетохте ли какво пише над вратата?

— Да. Пише „ГолимиТе нъ ЧъкъЛ“

Г-ца Миличкова се хвана уморено за челото.

— А, да. Бояджията още не е идвал. Но под това пише… чакайте, има го на гърба на брошурата…

— прочете или най-малкото погледна Олян.

— На един от техните езици е — поясни тя. — То това е малко… мистично. Казват, че го говорели ангелите. Преводът е: „Със собствен труд, без чужда помощ“. Страшно са независими. Нямате си и представа колко.

Тя им се възхищава, помисли си Олян. И си подсвирна наум. Ами това за… ангелите?

— Добре, благодаря Ви — каза на глас той. — Най-добре да си тръгвам. Аз определено… ами, както и да е, благодаря Ви.

— С какво се занимавате в Пощата, г-н фон Ментелик? — попита го тя, докато той отваряше вратата.

— Наричай ме Олян — изтърси Олян и част от вътрешното му аз изтръпна. — Аз съм новият началник на пощите.

— Без майтап? Тогава се радвам, че Помпа 19 е с теб — забеляза г-ца Миличкова. — Последните няколко началници на пощата не изкараха дълго, доколкото си спомням.

— Мисля, че и аз подочух нещо такова — отвърна бодро Олян. — Доста зле трябва да са били нещата в старите дни.

Г-ца Миличкова сви вежди:

— Старите дни ли? Последният месец за стари дни ли се брои?

Лорд Ветинари стоеше и гледаше през прозореца. Някога кабинетът му имаше прекрасен изглед към града, всъщност, технически погледнато, той и сега го имаше, макар че сега морето от покриви беше заменено от гора от семафорни вишки, намигащи си и побляскващи си една на друга под слънчевата светлина. На Тепето — могилата със старата цитадела над реката, блещукаха семафорите на голямата кула — крайната точка на Голямата Магистрална Линия, разпростряла се на повече от две хиляди мили през целия контитент чак до Генуа.

Приятно беше да се види как здравословно циркулира кръвообращението на международната търговия и дипломация, особено ако при теб работят чиновници с изключителни способности в разшифроването. Черни и бели денем, светли и тъмни нощем, кепенците спираха само при мъгла и сняг.

Или поне така беше допреди няколко месеца. Той въздъхна и се върна на бюрото си.

На което имаше отворена папка. Съдържаща доклад от Командор Ваймс от Градската Стража с множество възклицателни знаци. Съдържаше също един по-сдържан доклад от чиновник Алфред, в който Лорд Ветинари беше оградил с кръгче частта озаглавена „Димящото Гну“.

Някой деликатно почука на вратата и чиновник Дръмнот влезе с походката на призрак.

— Вече са се събрали всичките господа от семафорната компания Голямата Магистрална Линия Ад, сър — съобщи той и остави на бюрото няколко листа изписани с тънички сложни линии. Ветинари хвърли на стенограмата един поглед. Бегъл.

— Празни приказки? — предположи той.

— Да, милорд. Може да се кажи, изключително такива. Обаче съм сигурен че отворът на слуховата тръба е напълно незабележим сред декорациите, милорд. Скрит е много хитро в един позлатен херувим, сър. Чиновник Брайън го вгради в неговия рог на изобилието, който очевидно събира повече звуци и може да бъде дискретно насочен точно срещу лицето, което…

— Няма нужда да виждаш нещо, за да знаеш, че го има, Дръмнот — Ветинари потупа с пръст книжата. — Те не са глупаци. Е, поне някои от тях не са. Тук ли са досиетата?

Бледото лице на Дръмнот за момент изрази болката на човек, принуден от обстоятелствата да измени на възвишените принципи на деловодството.

— В известен смисъл, милорд. В действителност нямаме нищо съществено по никое от обвиненията, наистина нямаме. Свиках заключениум в Дългата Галерия, но се опасявам, че разполагаме само със слухове. Има… намеци, тук и там, но в действителност ни е необходимо нещо по-солидно…

— Все ще се яви възможност — каза Ветинари. Да си абсолютен владетел в днешно време не е толкова просто, както си мислеха хората. Най-малкото не е толкова просто, ако имаш амбицията да продължиш да бъдеш абсолютен владетел и утре. Имаше си някои тънкости. О, естествено можеше и да заповядаш на мъжете си да трошат хорските врати и да повлекат хората без съд в занданите, но прекаляването с това издаваше лош стил, а и изобщо вредеше на бизнеса, създаваше вредни навици и освен това беше много, много вредно за здравето. Просветеният тиранин, поне според Ветинари, имаше много по-трудна работа от властници, издигнати от някоя идиотска система на гласуване-за-да-спечелиш от типа на демокрацията. Най-малкото те можеха да кажат на народа, че вината си е негова.

— … обикновено на този етап още не бихме завели индивидуални досиета — продължаваше агонията на Дръмнот. — Виждате ли, аз ги съставих само въз основа на ежедневни…

— Вашето безпокойство, както винаги, е за пример — прекъсна го Ветинари. — Обаче виждам, че въпреки това сте подготвили папки.

— Да, милорд. Смесих някои от тях с копие от анализа на чиновник Харолд върху свиневъдната продукция на Генуа. — Дръмнот изглеждаше много омърлушен докато му предаваше папките. Самоволните несъответствия в деловодството стържеха с нокти по черната дъска на самата му душа.

— Отлично — рече Ветинари и сложи папките върху бюрото си, извади от чекмеджето друга папка и я сложи отгоре, после покри малката купчина с още някакви хартии. — А сега, моля Ви, поканете нашите посетители.

— Г-н Въртел е с тях, милорд — съобщи чиновникът.

Ветинари се усмихна без капка хумор:

— Колко изненадващо.

— А също и г-н Гепи Мангизов — допълни Дръмнот, внимателно наблюдавайки господаря си.

— Естествено — каза Ветинари.

Когато няколко минути по-късно влязоха финансистите, конферентната маса в единия край на помещението вече блестеше от чистота, с изключение на малко хартия за писане и една купчина папки. Самият Ветинари отново гледаше през прозореца.

— А, господа. Колко мило от ваша страна да дойдете тук за лека раздумка — приветства той. — Аз тъкмо се наслаждавах на изгледа.

Той рязко се обърна и се изправи срещу редица озадачени лица, и две неозадачени. От тях едното беше сиво и принадлежеше на г-н Въртел — най-именития, най-скъпия и най-стария юрист в града. Той беше зомби вече от много години, макар че не се виждаше да е сменил много-много навиците си между живота и смъртта. Другото лице принадлежеше на мъж с едно око и една черна превръзка за око и това лице се усмихваше като тигър.

— Особено ободряващо е да се види, че Голямата Магистрална отново е в строя — каза Ветинари, игнорирайки това лице. — Струва ми се, че вчера беше затворена за цял ден. Мислих си само каква срамота е това, при условие, че Голямата Магистрална е толкова жизненоважна за всички нас и е толкова жалко, че си имаме само една. С прискърбие научих, че акционерите на Новата Магистрална Линия са се разпръснали, с което разбира се Голямата Магистрална остава в самотно великолепие, а вашата компания, господа, остава без конкуренция. О, къде ми е умът. Седнете, ако не възразявате, господа.

И той още веднъж се усмихна любезно на г-н Въртел, докато се настаняваше:

— Струва ми се, че не познавам всичките тези господа.

Г-н Въртел въздъхна:

— Милорд, позволете ми да Ви представя г-н Зеленобут от Анкх-Сто Асошиейтид, ковчежник на Голямата Магистрална Линия Ад, г-н Финтър от Сто и Сто Холдинг, г-н Конскипръж от Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка, г-н Стоули от Анкх Фючърс (Финансови Съветници) и г-н Мангизов…

— В собствена персона — довърши невъзмутимо едноокият.

— О, г-н Гепи Мангизов — обърна се право към него Ветинари. — Толкова съм… поласкан, че най-сетне Ви виждам.

— Но милорд, Вие изобщо не идвате на моите банкети — отвърна Мангизов.

— Моля да ме извините. Държавните дела отнемат толкова много от времето ми — каза малко троснато Ветинари.

— О, всички трябва да се поотпускаме от време на време, милорд. Безспирно бачкане хич без разтуха, това направо ще те сдуха, както казват хората.

На неколцина от присъстващите им секна дъхът, но Ветинари само гледаше безизразно и накрая продума:

— Интересно.

Той прехвърли няколко папки и отвори една. След което пак се обърна към адвоката:

— Моят екип тук ми е приготвил някои бележки, обобщена публично достъпна информация долу от Барбикана19. Примерно относно места в директорски бордове. Вярно, че тайнственият свят на финансите е затворена, хъм, сметка за мен, но все пак ми изглежда, че някои от Вашите клиенти работят, както се оказва, един за друг?

— Да, милорд, и? — каза Въртел.

— Това нормално ли е?

— О, напълно е в реда на нещата някои особено ценени експерти да бъдат канени в бордовете на няколко компании, милорд.

— Дори ако тези компании са конкурентни ли? — попита Ветинари.

Около масата се видяха усмивки. Повечето финансисти се поотпуснаха в столовете си. Ами че този човек изобщо не разбираше от бизнес. Какво знае той за съчетания интерес, а? Класическо образование, това е то. И изведнъж те си спомниха, че той е получил образованието си в Школата на Гилдията на Убийците и усмивките им повехнаха. Г-н Мангизов се вглеждаше във Ветинари с очакване.

— Има начини, и то изключително почтени начини, да се гарантира конфиденциалността и да се избегне конфликт на интереси, милорд — обясни г-н Въртел.

— А, това ще да е… как беше… прозрачният таван20? — изглежда се досети лорд Ветинари.

— Не, милорд. Това е нещо друго. Предполагам, че имахте предвид „Ахатовата имперска стена“21 — каза гладко г-н Въртел — Което безкомпромисно и ефикасно осигурява неизтичането на информация в случаи когато, например, една част от организацията би придобила поверителна информация, която предположително би могла да бъде използвана от друго поделение на същата за неморална изгода.

— Възхитително! И как по-точно работи това?

— Хората се договарят да не го правят — отговори г-н Въртел.

— Извинявайте? Мислих си, че споменахте стена… — започна Ветинари.

— Това беше само израз, милорд. Означаващ договореност да не се прави така.

— О? Договарят се значи? Забележително. Дори при условие, че невидимата стена трябва да минава право през мозъка им?

— Ние, знаете ли, си имаме Кодекс на Поведение! — обади се още един глас.

Всички очи, с изключение на тези на г-н Въртел, се обърнаха към говорещия, който зашава нервно в креслото си. Г-н Въртел от дълго време изучаваше Патриция и знаеше, че когато обектът му заприличаше на объркан държавен служител, задаващ невинни въпроси, това беше време да не го изпускаш от очи.

— Много се радвам да го чуя, г-н…? — започна Ветинари.

— Хрупърт Конскипръж, милорд, и не одобрявам тона на вашите забележки!

За момент изглеждаше, че дори и креслата се отдръпнаха от него. Г-н Конскипръж беше младок не просто склонен към затлъстяване, а разпростиращ се, прииждащ и преливащ към истинска тучност. Още на тридесет години той вече беше придобил внушителна сбирка брадички, които сега се тресяха в горда ярост.22

— Бих могъл да говоря с вас и с други видове тон — забеляза спокойно лорд Ветинари.

Г-н Конскипръж се опита да се спогледа с колегите си, които изведнъж се оказаха някак си на далечния хоризонт.

— Аз само исках да стане ясно, че не сме направили нищо нередно — измънка той. — Това беше всичко. Има Кодекс на Поведение.

— Сигурен съм, че не бях намеквал да сте правили нещо нередно — отбеляза лорд Ветинари. — Въпреки това ще си отбележа това, което ми казахте току-що.

Той придърпа един лист и написа с прецизни като на гравьор движения „Кодекс на Поведение“. Разместването на книжата разкри една папка озаглавена „Злоупотреби“. Разбира се, заглавието беше обърнато наопаки за останалите присъстващи, понеже се предполагаше, че не се предполагаше те да го четат, така че те го прочетоха. Конскипръж дори изви врата си, за да вижда по-добре.

— Обаче — продължаваше Ветинари, — тъй като въпросът за вършенето на нередности вече беше повдигнат от г-н Конскипръж — той се усмихна за кратко на младия човек, — сигурен съм, че знаете, че се говори за заговор помежду ви, целящ да се поддържат тарифите високи, а конкуренцията несъществуваща23. — Това изречение излезе бързо и гладко като език на змия, а завършващото го перване с връхчето на езика беше: — Както всъщност и някои слухове относно смъртта на младия г-н Миличков миналия месец.

Вълнението в полукръга отсреща показа, че обувката беше хвърлена.24 Не беше добре дошла тази обувка, но беше очаквана обувка и ето че тя каза „туп“.

— Това е подсъдна клевета — реагира Въртел.

— Напротив, г-н Въртел — възрази Ветинари, — простото споменаване на съществуването на един слух не е подсъдно, както съм сигурен, че много добре знаете.

— Няма доказателства, че сме замесени в убийството на това момче, — изцепи се Конскипръж.

— А, значи и Вие сте чули да казват, че той е бил убит? — поде Ветинари, не откъсвайки очи от Гепи Мангизов. — Тези слухове направо летят във въздуха, нали…

— Хората говорят какво ли не, милорд — започна уморено Въртел. — Фактите обаче са, че г-н Миличков е бил сам в онази кула. Обезопасителното му въже определено не е било закачено. Било е нещастен случай, каквито се случват често. Да, знаем, че хората казват, че пръстите му са били премазани, но в случай с падане от такава височина и съпътстващото блъскане в кулата, защо това трябва да ни учудва? Уви, в този момент Голямата Магистрална Линия Ад не е популярна, откъдето се явяват всички тези злостни и безоснователни нападки. Както посочи г-н Конскипръж, няма никакво доказателство, че това, което се е случило, е било нещо повече от трагичен инцидент. И, ако ми позволите да говоря откровено, по каква точно причина сте ни извикали тук? Клиентите ми са заети хора.

Ветинари се облегна и събра връхчетата на пръстите си.

— Да си представим една такава ситуация — каза той. — Няколко амбициозни и много изобретателни мъже създават забележителна комуникационна система. Това, което те имат, е страстно вдъхновение, в огромни количества. Това което те нямат, са пари. Те не са свикнали с пари. Така че те се срещат с някои… хора, които ги запознават с други хора, много любезни хора, които срещу, хъм, четиридесет процентно участие в предприятието им предоставят толкова необходимите им парични средства, както и, нещо много важно, бащински съвети и препоръка за една наистина добра счетоводна фирма. И така, те действат и ето че пари идват и пари си заминават и по някое време те разбират, че не са чак толкова финансово стабилни, колкото са си мислили и че всъщност имат нужда от още пари. За щастие това не е проблем, защото на всички им е ясно, че някой ден предприятието ще стане мина за пари, така че какво толкова ако подпишат за още петнадесет процента? Нали това са само пари. Те не са съществени по начина, по който са съществени механизмите, нали? После обаче разбират, че да, съществени са. Всъщност те са всичко. Внезапно светът им се обръща надолу с главата, внезапно онези мили хора вече не са толкова мили, внезапно се оказва, че всичките документи, набързо подписани, защото тези приятелски усмихнати хора са посъветвали да бъдат подписани, означават, че в действителност те не притежават нищо, нито патенти, нито имущество, нищо. Всъщност не притежават дори съдържанието на собствените си глави. Дори и идеите, които тепърва биха им хрумнали, очевидно не им принадлежат. И въпреки всичко това, те все още някак дължат пари. Така че някои бягат, някои се спотаяват, а някои се опитват да се борят, което е крайно глупаво, защото се оказва, че всичко е съвършено законно. Някои приемат работа от нисък ранг в предприятието, защото все някак трябва да се живее и защото предприятието и без това притежава дори и сънищата им през нощта. И въпреки това изглежда нищо незаконно изобщо не се е било случвало. Бизнесът си е бизнес.

Лорд Ветинари отвори очи. Хората около масата го гледаха.

— Само размишлявах на глас — каза той. — Сигурен съм, че ще посочите, че правителството си няма работа тук. Знам, че г-н Мангизов ще го изтъкне. Там е работата обаче, че откакто вие придобихте Голямата Магистрална за нищожна част от стойността й, забелязвам, че повредите зачестиха, скоростта на съобщенията намалява, за сметка на това потребителските цени растат. През последната седмица Голямата Магистрална беше затворена за общо почти три дни. Не можехме да говорим дори със Сто Лат! Много далече от „Бързо като светлината“, господа.

— Това беше необходима профилактика… — започна г-н Въртел.

— Не, това бяха ремонти — сряза го Ветинари. — При предишната управа системата спираше по за един час всеки ден. Това беше профилактика. Сега кулите работят, докато не се строшат. Какво си мислите, че правите, господа?

— Това, милорд, с цялото ми уважение, не е Ваша работа.

Лорд Ветинари се усмихна. За пръв път тази сутрин усмивката му издаваше истинско удоволствие.

— А, г-н Гепи Мангизов, тъкмо се чудех, кога най-сетне ще Ви чуя гласа. Бяхте толкова нехарактерно мълчалив. С особен интерес прочетох последната Ви статия във „Вестника“. Във Вас се забелязва толкова страст относно свободата. Три пъти използвахте думата „тирания“ и веднъж думата „тиранин“.

— Недейте да се отнасяте пренебрежително към мен, милорд — отвърна Мангизов. — Ние притежаваме Голямата Магистрална. Тя е наша собственост. Разбирате какво значи това, нали? Собствеността е основа на всяка свобода. Е, клиентите може и да се оплакват от качеството на услугата и от цените, но клиентите винаги се оплакват от такива работи. Независимо от цената обаче, ние не се оплакваме от липса на клиенти. Преди да се появят семафорите, на новините от Генуа им трябваха месеци да стигнат дотук, а сега идват за няма и ден. Това е магия, която хората могат да си позволят. Ние отговаряме пред нашите акционери, милорд. А не, с цялото ми уважение, пред Вас. Това не е Ваша работа. Това е наша работа. Това е наш бизнес и ние ще го управляваме съобразно пазара. Надявам се, че тук няма тирания. С цялото ми уважение, това е свободен град.

— Толкова много уважение не може да не ми достави удоволствие — забеляза Патрицият. — Обяче единственият избор, останал на Вашите клиенти, е между Вас и нищото.

— Именно — подтвърди спокойно Гепи Мангизов. — Винаги има избор. Биха могли да минат на кон няколко хиляди мили или търпеливо да чакат, докато им изпратим съобщението.

Ветинари му се усмихна за време, колкото проблясъка на мълния.

— Или пък да съберат пари и да изградят друга система — поде той. — Обаче забелязвам, че всички фирми, които наскоро са се опитали да отворят щракалкова линия, дублираща някоя от вашите, твърде бързо се провалиха, най-често при смущаващи обстоятелства. Падания от върховете на щракалкови кули и така нататък.

— Винаги се случват нещастни случаи. Крайно прискърбно — реагира сковано г-н Въртел.

— Крайно прискърбно — повтори Ветинари. Придърпа още един лист хартия, леко разбутвайки папките, така че се разкриха още имена и написа: „Крайно прискърбно“.

— Много добре — каза накрая той. — Изглежда с това темата е изчерпана. В действителност целта на това събиране е да ви съобщя официално, че, най-сетне, отново отварям Пощенската Служба, както беше планирано. Това все още не е публично изявление, но почувствах, че трябва да го споделя с вас, защото, в крайна сметка, и вие сте в този бранш. Убеден съм, че скорошната поредица от нещастни случаи вече е приклю…

Гепи Мангизов се разсмя:

— Извинявайте, милорд? Правилно ли Ви разбрах? Да не би наистина да смятате въпреки всичко да продължите с това безумие? Представете си само, Пощата? Когато всички знаем, че тя беше едва кретащо, самозабравило се, преобременено с персонал и с какво ли още не затлъстяло чудовище? Та тя едва едва си покриваше разноските! Жив пример на и в пълна мяра типично държавно предприятие!

— Истина е, че никога не е давала особено много печалба, но в деловите райони на този град имаше по седем доставки дневно — каза Ветинари, студен като морските дълбини.

— Ха! Не и накрая! — намеси се пак г-н Конскипръж. — Адски за нищо не ставаше!

— Именно — продължаваше Мангизов. — Класически пример за прогнило правителствено учреждение, смучещо пари от данъкоплатците.

— Точно така! — съвсем се развесели г-н Конскипръж. — Казват, че ако поискаш да се отървеш от някой труп, трябва просто да го пуснеш по пощата и повече никога няма да го видиш!

— И така ли стана? — повдигна вежда лорд Ветинари.

— Какво така?

— Видяхте ли го отново?

В очите на Конскипръж изведнъж се появи нещо от израза на подгонено зверче.

— Какво? Как бих могъл да знам?

— Аа, виждам — проточи Лорд Ветинари. — Било е шега. Добре тогава. — Той подравни книжата. — За нещастие Пощата не е била разглеждана като система за ефикасен трафик на поща, а като средство за обогатяване. И тогава тя се срина, губейки както пари, така и поща. Урок за всички ни, изглежда. Във всеки случай имам големи очаквания за г-н Ментелик, млад човек, пълен със свежи идеи. Главата му разбира също и от височини, макар че не мисля, че ще се катери по кули.

— Надявам се, че това възкресение няма да се окаже допълнително тегло за данъкоплатците — отбеляза г-н Въртел.

— Уверявам Ви, г-н Въртел, че като се изключи известна умерена сума необходима за, така да се каже, първоначално напомпване, Пощата напълно ще се самоиздържа. Не бихме искали да смучем пари от данъкоплатците, нали? А сега, господа, осъзнавам, че ви откъсвам от много важния ви бизнес. Убеден съм, че съвсем скоро проблемите на Голямата Магистрална ще се уредят.

Когато всички се заизправяха, Гепи Мангизов се наведе над масата и рече:

— Мога ли да Ви поздравя, милорд?

— Поласкан съм, че намирате за нужно да ме поздравите за нещо, г-н Мангизов. На какво дължим това уникално събитие?

— На това, милорд — Мангизов посочи стоящата настрани масичка с грубо издяланата каменна плоча — Нима това не е оригинален хнафлбафлшнифлвифлтафл25? Лламедоски син диабаз, ако не се лъжа? А фигурките прилича да са от базалт, адски труден за обработка камък. По всичко личи, ценна антика.

— Подарък ми е от Нисшия Крал на джуджетата — каза Ветинари. — И наистина е много стар.

— Както виждам, посред игра сте. Играете джуджетата нали?

— Да, играя по щракса с един приятел от Юбервалд. За мое щастие — добави Ветинари, — вчерашното Ви прекъсване ми даде допълнителен ден за обмисляне на следващия ми ход.

Очите им се срещнаха. Мангизов щедро се разсмя. Ветинари се усмихна. Останалите, страшно нуждаещи се от разведряване, също се засмяха. Вижте, всички сме приятели, всъщност всичко е съвсем колегиално, нищо лошо няма да се случи.

Смехът малко неловко замря. Мангизов и Ветинари поддържаха усмивките си и се гледаха в очите.

— Някога трябва да изиграем една игра — каза накрая Мангизов. — И аз имам хубава дъска. Предпочитам да играя тролове.

— Безскрупулни, първоначално ощетени откъм численост, неминуемо губещи в ръцете на невнимателен играч? — отвърна Ветинари.

— Именно. Също както джуджетата разчитат на измами, финтове и внезапна смяна на позициите. На тази дъска човек може да научи всичко за слабостите на противника си — не се даде Мангизов.

— Така ли? — вдигна вежда Ветинари. — Не би ли трябвало по-скоро да се опита да научи своите?

— О, ами че това е просто Прас! Толкова е просто! — изджавка един глас.

И двамата се обърнаха да изгледат Конскипръж, който явно беше попрекалил с чувството на облекчение.

— Играх го като малък — изгъгри той. — Ама че скука. Джуджетата винаги побеждават!

Гилт и Ветинари се спогледаха и прочетоха в погледите си едно и също нещо, а именно: „Макар да не мога да понасям нито теб, нито която и да е страна на твоя светоглед, мога да ти призная поне, че не си Хрупърт Конскипръж.“

— Външността понякога е измамна, Хрупърт — рече добродушно Мангизов. — Играчът с троловете може и никога да не загуби, ако си знае работата.

— Знаете ли, веднъж едно джудже ми се заклещи в носа и Маминка трябваше да го извади с игла за коса — сподели Конскипръж, все едно това беше източник на безкрайна гордост.

Мангизов преметна ръката си през рамото му и му каза:

— Колко интересно, Хрупърт. Мислиш ли, че това може да ти се случи отново?

Когато те си тръгнаха, Ветинари пак застана на прозореца и се загледа в града отдолу. След някое време Дръмнот отново изникна.

— В предверието имаше известна размяна на реплики, милорд — съобщи той.

Ветинари не се обърна, но вдигна ръка.

— Да видим… Струва ми се, че някой от тях е започнал да казва нещо от рода на „Мислите ли че той…“, обаче Въртел чевръсто му е изшъткал, нали? Този някой, предполагам, е бил г-н Конскипръж.

Дръмнот се свери със записките в ръката си:

— Почти дословно, милорд.

— Нямаше нужда от кой знае колко въображение — въздъхна Лорд Ветинари. — Милият г-н Въртел. Толкова е… надежден. Понякога направо си мисля, че ако вече не беше зомби, щеше да е необходимо да го направим такова.

— Да дам ли начало на Разследване Номер Едно върху г-н Мангизов, милорд?

— О небеса, не. Той е твърде умен. Нека да бъде върху г-н Конскипръж.

— Нима, сър? Но вчера Вие казахте, че сте били убеден, че той не е нищо повече от алчен кретен.

— Нервен кретен, което го прави полезен. Той е до мозъка на костите си страхливец и лакомник. Веднъж имах случая да го видя на трапеза с pot au feu с бял боб и това, Дръмнот, беше впечатляваща гледка, която ще ми е трудно да забравя. Сосът се беше разхвърчал навсякъде. А и тези розови ризи, които носи, струват по повече от сто долара парчето. О, той присвоява чужди пари по сигурен, таен и не особено интелигентен начин. Изпрати… да, изпрати чиновник Брайън.

— Брайън ли, сър? — учуди се Дръмнот. — Сигурни ли сте? Той е забележителен, когато се опре до уреди, но доста неспособен на улицата. Ще го видят.

— Да, Дръмнот. Знам. Бих искал г-н Конскипръж да се изнерви малко… повече.

— А, разбирам, сър.

Ветинари се обърна с гръб към прозореца.

— Кажете ми, Дръмнот, Вие бихте ли казали, че съм тиранин?

— С пълна сигурност не бих, милорд — отговори Дръмнот, разтребвайки масата.

— И точно в това е проблемът, нали? Кой би казал на един тиранин, че е тиранин?

— Безусловно сложен въпрос, милорд — каза Дръмнот, докато подравняваше ръбовете на папките.

— В своите „Мисли“, чийто превод винаги съм смятал за твърде неадекватен, Буфан казва, че намесата с цел предотвратяване на убийство накърнява свободата на убиеца, която свобода все пак, по определение, е естествена, универсална и безусловна — заразсъждава Ветинари. — Може би ще си спомните прочутия му афоризъм: „Ако който и да е човек не е свободен, то и аз също съм малка закуска с пилешко месо“, който предизвика навремето значителни дебати. Така например, бихме могли да сметнем, че отнемането на бутилката от човек, който ще се самоусмърти от пиене, би била милостива, или даже направо похвална постъпка, но ето че и в този случай свободата е накърнена. Г-н Мангизов сериозно е изучавал Буфан, но, опасявам се, не е успял да го разбере. Свободата може и да е природното състояние на човечеството, но това важи също и за катеренето по дървета и яденето на все още шаваща храна. От друга страна Фрайдегер в „Модални контекстуалности“ твърди, че всяка свобода е ограничена, изкуствена и следователно илюзорна, в най-добрия случай споделена халюцинация. Нито един душевно здрав смъртен не е наистина свободен, защото истинската свобода е нещо толкова ужасно, че единствено лудите и божествата биха могли да я понесат с отворени очи. Тя преизпълва душата подобно на състоянието, което той другаде описва като Vonallesvolkommenunverstandlichdasdaskeit.26 Каква позиция бихте заели по въпроса, Дръмнот?

— Винаги съм си мислил, милорд, че това, от което светът наистина има нужда, са по-добре организирани каталожни шкафове — отговори Дръмнот след известна пауза.

— Хъм — замисли се Лорд Ветинари. — Със сигурност и това е възможна гледна точка.

Той замря. Сред украсите над камината едно херувимче бавно се завъртя със слаб престъргващ звук. Ветинари вдигна вежда към Дръмнот.

— Незабавно ще си поговоря с чиновник Брайън, милорд — каза чиновникът.

— Добре. Кажи му, че ще трябва по-често да излиза на чист въздух.