Посестрими в занаята

Трите вещици стояха в сумрака зад сцената и отсъстващо се взираха в тъмнината. Баба Вихронрав беше докопала копие от сценария и сега надничаше в него, сякаш търсеше някаква идея.

— Разни шумотевици и вълнения — прочете несигурно тя.

— Означава, че има да се случват много лоши неща — обясни й Маграт. — Винаги го пишат в пиесите.

— Какви шумотевици, бе? — не разбра Леля Ог, която не слушаше.

— И вълнения — търпеливо напомни Маграт.

— О — на Леля й просветна. — Туй си го имаме в излишък.

— Я да млъкваш, Гита — намеси се Баба Вихронрав. -Това не е за тебе, а само за ония на сцената. От толкоз шумотевици ще се развълнуват, я!

— Не можем да допуснем това да се случи — бързо и високо произнесе Маграт. — Ако пиесата завърши, вещиците завинаги ще останат гнусни старици, намазани със зелен грим. — …които се месят в кралските дела — додаде Леля. — Нещо, което ние никога не правим, както е добре известно.

— Аз не възразявам срещу намесването изобщо — обясни Баба, подпряла брадичка на дланта си. — А срещу злото намесване.

— И срещу жестокото отношение към животните — измърмори Маграт. — И срещу всичките ония глупости за око на куче и ухо от жаба. Никой вече не използва подобни работи.

Баба Вихронрав и Леля Ог се опитаха да избягнат погледите си.

— Калпава грозница, значи! — горчиво произнесе Леля Ог.

— Вещиците просто не са такива — натърти Маграт. — Ние съществуваме в хармония с великите цикли на Природата и не причиняваме вреда никому. Затова е изключително злонамерено от тяхна страна да твърдят обратното. Трябва да напълним костите им с олово.

Двете възрастни вещици я изгледаха с нараснало уважение. Тя се изчерви, макар и не в зелено, и сведе поглед към коленете си.

— Старата Уимпър ми беше оставила рецептата — призна си тя. — Много е лесно. Просто се взима малко олово и…

— Не мисля, че би било редно да го правим — предпазливо възрази Баба след известна вътрешна борба. — Може да остави у хората погрешни впечатления.

— Но не и за дълго — замечтано произнесе Леля.

— Не, няма да тръгваме по този път — този път малко по-твърдо настоя Баба. — Така и не знаем къде ще свърши.

— Защо просто не подменим думите? — предложи Маграт. — Можем, когато се върнат на сцената, да им въздействаме тъй, че да забравят какво имат да казват, и след това да им дадем нови слова.

— Предполагам в такъв случай, че си специалистка по театралните думи, а? — саркастично попита Баба. — Трябва да са правилните думи, иначе хората ще ни заподозрат.

— Не може да е толкоз трудно — пренебрежително махна с ръка Леля. — Учила съм го. Само трябва да правиш та-там та-там та-там.

Баба обмисли този факт.

— Струва ми се, че не ще да е само това — каза накрая. — Някои от речите бяха изключително добри. Думица не им разбрах.

— Няма никакъв номер тука — настоя Леля. — Както и да е, и без това половината от тях си забравят репликите и без наша помощ. Няма да е трудно.

— А ще поставим ли нови слова в устата им? — попита Маграт.

Леля Ог кимна.

— За нови думи не зная. Можем обаче да ги накараме да забравят тези думи.

Двете се извърнаха да погледнат Баба Вихронрав. Тя вдигна рамене.

— Предполагам, че поне си струва да опитаме — отстъпи накрая.

— Неродените още вещици ще ни бъдат признателни — пламенно заяви Маграт.

— А, хубаво — отговори Баба.

— Най-сетне! Вие трите къде се бяхте дянали? Навсякъде ви търсихме!

Трите вещици се извърнаха, за да видят едно вбесено джудже, което се опитваше да се надвеси над тях.

— Ние ли? — изненада се Маграт. — Ама ние не сме в…

— Разбира се, че сте, не помниш ли, сложих ви миналата седмица. Действие второ, В подножието, край котлето. Нищо нямате да казвате. Просто символизирате окултните сили в действие. Само се опитайте да изглеждате колкото се може по-порочни. Айде, вие сте ми добри момчета. Досега се справихте много добре.

Хуел тупна Маграт по дупето.

— Много добър цвят на лицето си докарал, Уилф — окуражи я той. — Но, за бога, да беше напъхал още подплънки, не ти е правилна формата. Чудесни брадавици, Билем. Бих казал дори — продължи, като отстъпи крачка назад, — изглеждате толкова гадна група вещици, че човек не може да мечтае за повече. Много добре. Жалко за перуките. Айде сега бягайте. Завесата се вдига след минутка. Потрошете си краката, но да сте навреме там.

Той плесна звънко Маграт по задника още веднъж, като леко си контузи ръката, и забърза нататък да вика някому другиму.

Никоя от вещиците не се осмели да заговори. Маграт и Леля Ог се уловиха, че инстинктивно извръщат погледи към Баба.

Тя изсумтя. Погледна нагоре. Огледа се наоколо. Разгледа ярко осветената сцена. След това плесна с ръце така звучно, че плясъкът отекна о стените на замъка, и ги потри една в друга удовлетворено.

— Удобно — изрече мрачно. — Давайте да започваме представлението.

Леля зловещо присви очи след Хуел.

— Дано ти си строшиш крака — промърмори тя.

Хуел се настани зад кулисите и даде сигнал за вдигане на завесата. И за гръмотевица.

Тя не се състоя.

— Гръмотевица! — изсъска той с глас, който достигна до половината публика. — Действайте!

Един глас проплака иззад най-близката колона:

— Ама аз огънах гръмотевицата, Хуел! Но тя направи само плинк-плинк!

Хуел остана неподвижен за момент, като броеше наум. Трупата го наблюдаваше, поразена от респект, но не и от гръм за съжаление.

Накрая вдигна юмруци към небесата и произнесе:

— Искам буря! Просто буря. Не ми е нужна дори много голяма буря. Каквато и да е буря искам. И държа да бъда абсолютно ЯСЕН! За днес ми СТИГА! Искам буря ВЕДНАГА!.

Копието светлина, с което небето му отвърна, превърна многоцветните сенки по стените на замъка в ослепително бяло и пепелно черно. Последва го тътнеща гръмотевица.

Тя представляваше най-силния звук, който Хуел беше чувал някога. Започна сякаш в черепната му кутия и си проби път навън.

Не заглъхна, а продължи да отеква и отеква от всеки камък на замъка. Посипа се вар. Отдалечена крепостна куличка се пречупи и с бавно движение, грациозна като балерина, се срути деликатно към гладната паст на ждрелото.

Когато всичко утихна, тишината, която остана да виси във въздуха, кънтеше като камбанен звън.

Хуел погледна към небето. Огромни черни облаци се бяха струпали над замъка и закриваха звездите.

Бурята се бе завърнала.

Прекара цяла вечност в усвояване на изкуството. С години се спотайваше из отдалечените долини. Репетираше пред глетчерите. Изучаваше великите бури на миналото. Ошлайфа техниката си до съвършенство. И сега, тази вечер, пред очите на тази очевидно затихнала в очакване публика тя щеше да им представи… Бурята.

Хуел се усмихна. Може би боговете все пак го слушаха в края на краищата. Дощя му се да беше помолил и за хубава машина за вятър.

Замаха истерично към Томджон.

— Хайде, почвай!

Момчето кимна и се впусна в централния си монолог.

— „И ето че господството ни днес е пълно…“

Малко зад него на сцената вещиците седяха прегърбени над котлето си.

— Направили са го от проста тенекия — изсъска Леля. — И е пълно с някаква гадост.

— А огънят е просто боядисана червена хартия — прошепна Маграт. — Оттам изглеждаше толкова истински, а тук — виж, мога да го бучна с пръст…

— Няма значение — спря ги Баба Вихронрав. — Просто изглеждайте заети и чакайте да ви дам знак.

Когато Злият Крал и Добрия Дук започнаха размяната на реплики, която трябваше да доведе до вълнуващата Сцена на дуела, те усетиха с неудобство, че зад гърбовете им се развива някаква напрегната дейност, съпроводена с изблици на кикот откъм публиката. След поредния абсолютно неуместен взрив от смях Томджон рискува да хвърли един поглед.

Едната от вещиците разглобяваше огъня им на парчета. Втората се опитваше да почисти котлето. Третата седеше със скръстени ръце и безстрастно наблюдаваше.

— „Земята съща плаче от тирана…“ — произнесе Уимслоу, след което улови изражението на Томджон и проследи погледа му. Гласът му потрепери и заглъхна.

— „И вика ме за мъст“ — притече му се на помощ Томджон.

— Н-но… — заекна Уилмслоу, като се опита тайно да посочи сцената с кинжала си.

— И след смъртта си не бих се появила някъде с котле като туй — обяви Леля Ог и шепотът й достигна до другия край на двора. — Трябват му поне два дни жулене с парцал и ведро пясък и туй то.

— „И вика ме за мъст“ — настойчиво изсъска Томджон. С периферното си зрение улови Хуел, застинал в състояние на сляпа ярост зад кулисите.

— Как ли го правят да примигва? — поинтересува се Маграт.

— Я по-тихо вие двете — сгълча ги Баба. — Смущавате хората. — Тя повдигна шапката си в посока на Уимслоу. — Продължавайте, млади момко. Не ни обръщайте внимание.

— К’во? — слиса се Уимслоу.

— А-ха, вика те за мъст, така ли? — отчаяно се обади Томджон. — И небесата също жадуват разплата вероятно?

Бурята им подаде реплика, като произведе мълния, която отнесе върха на друга кула…

Дукът се сви на мястото си с лице като панорама на ужаса. Насочи към сцената нещо, което някога беше пръст.

— Това са те — едва си пое дъх той. — Там са. Какво търсят в моята пиеса? Кой им е позволил да влизат в моята пиеса?

Дукесата, която не беше толкова склонна да задава риторични въпроси, повика с пръст най-близкия страж.

На сцената Томджон се потеше сам под тежестта на диалога. Уимслоу не беше на себе си. А ето че Гъмридж, който играеше Добрата Дукеса, с перука от най-фин лен, също беше загубил нишката.

— Аха, зъл крал ли ме нарече тъй тихо, че никой шепота ти не дочу — изграчи Томджон. — И стражата си призовал с таен някакъв сигнал, укрит от ушите и очите.

На сцената странично влетя един страж, загубил равновесие от тласъка на Хуел. Спря и се вторачи в Баба Вихронрав.

— Хуел пита какво по дяволите става? — прошепна той.

— Какво туй беше? — издекламира Томджон. — Не чух ли те да казваш: „Идвам, милейди“?

— Той каза да разкараш тия хора оттука!

Томджон излезе напред на сцената.

— Тий бълнуваш, човече. Виж как ловко отбягвам ленивото тий острие. Виж как отбягвам ленивото тий острие, казах. Острието тий, идиото. Държиш го в проклетата сий ръка, за бога!

Стражът го дари с отчаяна, замръзнала усмивка.

Томджон се поколеба. Тримата актьори около него гледаха немигащо във вещиците. Към него, с неизбежността на данъчна декларация, се приближаваше дуелът с мечове, по време на който очевидно щеше да му се наложи да парира собствените си атаки и да се промуши смъртоносно.

Извърна се към трите вещици. Челюстта му увисна.

И за пръв път през целия му живот феноменалната памет му изневери. Той не можеше да измисли нищо, което да изрече.

Баба Вихронрав се изправи. Приближи се до края на сцената. Публиката затаи дъх. Тя вдигна ръка.

— Призраците на ума и всичките чудовища да си отиват от света, денят на Истината да настъпи… — тя се поколеба — …та-та-та, та-та-та.

Томджон усети, че го обгръща хлад. Останалите също потрепериха.

От дълбините на празните им умове изплуваха слова, пурпурни от кръв и жажда за мъст, слова, които отекваха между стените на замъка, слова, запечатани в силиция, слова, които настояваха да бъдат изслушани, слова, които ги стиснаха така силно за гърлата, че опитаха ли се да не ги произнесат, щяха да си счупят челюстите.

— Сега боиш ли се от него? — произнесе Гъмридж. — Той е тъй просмукан с вино. Дръж кинжала, съпруже — стоиш на едно острие от кралската корона.

— Не смея — отвърна Уимслоу, като същевременно се опитваше да погледне удивено към устните си.

— Но кой би узнал? — Гъмридж размаха ръце към публиката. Никога досега не бе играл така убедително. — Виж, единствено безоката нощ навън е. Вземи сега кинжала, а утре ще вземеш кралството. Хайде, намушкай го, човече!

Ръката на Уимслоу потрепери.

— Взех го, жено — каза. — Кинжал ли е туй, що пред себе си виждам?

— Разбира се, че е проклетият кинжал. Хайде, действай! Слабите не заслужават пощада. Ще обявим, че е паднал по стъпалата.

— Но хората ще подозират!

— Нямаме ли тъмници? Нямаме ли вериги? Законът, съпруже, е у този, който държи ножа.

Уимслоу отдръпна ръката си.

— Не мога! Той винаги е бил самото милосърдие към мене!

— А ти бъди самата смърт за него…

Дейф дочуваше гласовете, които се донасяха откъм сцената. Нагласи маската, огледа смъртоносното си отражение в огледалото и обзет от сценична треска, се зачете в текста на пиесата.

— Треперете Сега, Вий Смъртний — произнесе той. — Защото Аз Съм Смърт, Който Ни…

— КОГОТО.

— Благодаря — разсеяно отвърна момъкът. — Когото Ни Катинар…

— ЩЕ СПРЕ.

— …Ще Спре, Ни Резе Желязно. Дошъл Съм Да… да… да…

— Да събера в нощта на кралете.

Дейф въздъхна.

— Толкова по-добър си от мене — простена той. — Докарваш верния глас и помниш думите. — Той се обърна. — Само три реплики са и Хуел ще…ме… изкорми… жив.

Той се вцепени. Очите му се окръглиха и се превърнаха в две купички ужас, когато Смърт щракна пръсти пред лицето му.

— ЗАБРАВИ — заповяда той, обърна му гръб и закрачи безшумно към сцената.

Безокият му череп огледа редиците костюми и безпорядъка на гримьорната маса. Кухите му ноздри помирисаха обърканите аромати на нафталин, мазила и пот.

„Нещо друго има тук — помисли си той, — което принадлежи едва ли не на боговете. Човеците са създали свят вътре в света и той отразява истината горе-долу по същия начин, както капката вода отразява пейзажа. И все пак… и все пак… Вътре в този мъничък свят те са се погрижили да поставят всички ония неща, от които си мислех, че биха искали да избягат — омраза, страх, тирания и тъй нататък.“ Смърт беше обзет от любопитство. Човек смята, че иска да избяга от всичко това, а ето че във всяко изкуство, което създава, неизбежно го включва. Смърт беше очарован.

Той беше дошъл със съвсем конкретна и много деликатна задача. Имаше да прибере една душа. Нямаше време за безсмислици. Но какво е времето в края на краищата?

Краката му изиграха кратък неволен танц по каменните плочи на пода. Самичък сред сивкавите сенки, Смърт танцуваше степ.

— …ЗА СЛЕДВАЩОТО ПРЕДСТАВЛЕНИЕ СИГУРНО ЩЕ

МИ УВЕСЯТ ЗВЕЗДА НА ВРАТАТА НА ГРИМЬОРНАТА…

Той се стегна, нагласи косата и безмълвно зачака да му подадат реплика.

Досега никога не беше пропускал.

Щеше да излезе и направо да ги усмърти.

— А ти бъди самата смърт за него. Сега!

Смърт влезе, краката му потракваха по пода на сцената. — ТРЕПЕРЕТЕ СЕГА, ВИЙ СМЪРТНИЙ! ЗАЩОТО АЗ СЪМ СМЪРТ, КОГОТО НИ…

Той се поколеба. Поколеба се за пръв път в историята на своето съществуване.

Въпреки че на Диска Смърт се разправя с милиони хора едновременно, в същото време всяка смърт е лична и интимна.

Хората рядко виждаха Смърт, освен онези, дето обладаваха окултни сили и естествено — клиентите му. Причината никой друг да не го вижда е, че човешкият мозък е достатъчно интелигентен и редактира тези гледки, които са прекалено ужасяващи, за да бъдат възприети. Проблемът в момента беше, че няколкостотин души очакваха да видят как Смърт излиза на сцената и следователно го виждаха.

Смърт бавно се извърна и срещна стотиците вперени погледи.

Дори и впримчен в хватката на истината, Томджон разпозна изпадналия в беда събрат-актьор и се пребори да раздвижи устни.

— „…когото ни катинар ще спре…“ — изсъска той през зъби, без да променя изражението си.

Смърт му се ухили истерично, връхлетян от пристъп на сценична треска.

— КАКВО? — прошепна той с глас, сякаш оловно чукче халоса наковалня.

— „… когото ни катинар ще спре, ни резе желязно….“ — окуражи го Томджон.

— …КОГОТО НИ КАТИНАР ЩЕ СПРЕ, НИ РЕЗЕ… ЪХ…- повтори Смърт отчаяно, вторачен в устните му.

— „…желязно…“

— ЖЕЛЯЗНО.

— Не, не мога да го сторя! — произнесе Уимслоу. — Ще ме видят! Долу от галерията някой наднича!

— Няма никой долу!

— Усещам погледа му!

— Жалък идиот! Аз ли трябва да го ръгам зарад тебе? Виж, кракът му стъпи на първото стъпало!

Лицето на Уимслоу се сгърчи от ужас и несигурност. Той отново отдръпна ръката си.

— Не!

От публиката се разнесе писък. Дукът се беше полуизправил от мястото си, напъхал в уста измъчените кокалчета на пръстите си. Втурна се напред сред сащисаните хора.

— Не! Не съм го извършил аз! Не беше тъй! Не можете да разправяте, че е било така! Вие не бяхте там! — Съзря вперените в него лица и замръзна. — Нито пък аз — изкикоти се. — По това време вече спях, знаете. Добре си спомням. По юргана имаше кръв, по пода имаше кръв, не можах да измия кръвта, но за тия неща не трябва да се приказва. Не мога да позволя дискусия по въпроси на националната сигурност. Всичко е просто сън, а щом се събудя утре, той ще бъде отново жив. А утре нищо няма да се е случило, защото утре не се е състояло. Утре ще можете да кажете, че аз не съм знаел. Утре няма да имам спомени за събитието. Какъв шум вдигна само, докато падаше! Достатъчен да разбуди и мъртвите… Кой би си помислил, че има толкова много кръв в себе си? … — Междувременно се беше покатерил на сцената и се хилеше щастливо на групичката актьори. — Надявам се, че това ви изясни ситуацията. Ха. Ха.

В последвалата тишина Томджон отвори уста да изрече нещо подходящо, нещо успокояващо и установи, че не може да каже нищо.

Но една друга личност пристъпи вътре в него, облада устните му и изрече с тях:

— Със собствения ми проклет кинжал, копеле! Зная, че беше ти! Видях те как смучеш палец на върха на стълбището! Още сега бих те убил, но ме спира мисълта, че ще трябва да прекарам следващата вечност в слушане на хленченето ти. Аз, Верънс, бивш крал на…

— Що за признания бяха това? — попита дукесата. Тя застана в центъра на сцената, а зад нея се струпаха половин дузина войници. — Това са само клевети — продължи тя. — Измяна! Декламации на безумни актьори.

— Аз бях скапаният крал на Ланкър! — изрева Томджон.

— В такъв случай си жертва и затова — заинтересувана страна — мило му обясни дукесата. — И не си в правото си да говориш от името на обвинението. В противоречие е с всички прецеденти.

Тялото на Томджон се извърна към Смърт.

— Ти беше на мястото. Видя всичко!

— СЪМНЯВАМ СЕ, ЧЕ БИХ БИЛ ДОПУСНАТ ЗА УМЕСТЕН СВИДЕТЕЛ.

— Следователно нямаш доказателство, а където няма доказателство, няма престъпление — обобщи дукесата. Тя придвижи напред войниците си. — Смятам да приключваме с твоя експеримент

— обърна се към съпруга си. — Струва ми се, че моят начин е по-добър.

Тя огледа сцената и съзря вещиците.

— Арестувайте ги — нареди.

— Не — произнесе Шутът, като пристъпи иззад кулисите.

— Какво рече?

— Аз видях всичко — простичко каза Шутът. — Аз бях в Голямата зала през онази нощ. Милорд, вие убихте краля.

— Не съм! — изпищя дукът. — Не си бил там! Не те видях там! Заповядвам ти да не си бил там!

— Преди не смееше да си признаеш — изсъска лейди Фелмет.

— Да, госпожо. Но трябва да го кажа сега.

Дукът неуверено фокусира погледа си върху него.

— Заклел си ми се във вярност, Шуте! — изсъска той.

— Да, милорд. Съжалявам.

— Ти си труп!

Дукът грабна кинжала от отпуснатата ръка на Уимслоу, втурна се напред и го ръгна чак до ръкохватката в сърцето на Шута. Маграт изпищя.

Шутът се олюля напред-назад.

— Слава богу, всичко свърши — произнесе той, докато Маграт разблъска актьорите по пътя си и го притисна към това, което милостиво бихме нарекли нейна гръд.

Шутът осъзна, че никога досега не се беше срещал лице в лице с нечия гръд, най-малкото откак беше бебе, и е било ужасно жестоко от страна на света като цяло да му спестява това преживяване чак за момента, след като вече е умрял.

Деликатно отмести ръката на Маграт, свали презряната рогата гугла от главата си и я метна колкото се може по-надалеч. Осъзна, че вече не се налага да бъде Шут или да се тревожи за клетвите си. Заедно с гръдта над него смъртта си беше далеч по-хубава.

— Не бях аз — твърдеше дукът.

„Не чувствам болка — помисли си Шутът. — Странно. От друга страна, логично е да не чувствам болка, след като съм умрял. Би било разхищение.“

— Всички вие сте свидетели, че не бях аз — настоя дукът.

Смърт огледа объркано Шута. След това се пресегна и измъкна пясъчен часовник от глъбините на наметалото си. Часовникът имаше камбанки. Смърт лекичко го разклати и те звъннаха.

— Не съм наредил да се извършва нищо подобно — спокойно продължи дукът.

Гласът му идваше сякаш от много далеч, където витаеше в момента умът му. Хората го изгледаха безмълвно. Невъзможно беше да ненавиждаш подобно същество, човек можеше единствено да се чувства силно смутен от това, че стои близо до него. Дори и Шутът беше смутен, а той си беше умрял.

Смърт почука по стъклото на часовника, взря се внимателно, за да види дали не се е повредил.

— Лъжеш — с хипнотизиран глас произнесе дукът. — Невъзпитано е да се лъже.

Той ръгна няколко от стоящите близо актьори по някакъв сънлив, деликатен начин, след което погледна острието.

— Виждате ли? — възкликна. — Няма кръв! Значи не съм аз. — Той изгледа дукесата, която се извисяваше над него подобно алено цунами над рибарско селце. — Тя беше — заяви той. — Тя го направи.

Ръгна я веднъж-дваж от принципни съображения, след което се прониза в сърцето и остави кинжала да се изплъзне от пръстите му.

След няколко секунди размишление изрече с далеч по-разумен тон:

— Е, сега вече не можете да ме хванете. — Извърна се към Смърт. — Ще се появи ли комета? — попита. — Когато умира принц, на небето се появява комета. Да отида ли да погледна?

И си излезе. Публиката избухна в аплодисменти.

— Ама трябва да му се признае, че е от кралско потекло — обади се след малко Леля Ог. — Ако не друго, благородниците могат да докарват ексцентричността като никой друг. Не като подобните на мене и тебе.

Смърт доближи пясъчния часовник към черепа си, а физиономията му излъчваше объркване.

Баба Вихронрав вдигна изпуснатия кинжал и пробва с пръст острието. То потъна леко в дръжката, като издаде тих скърцащ звук.

Подаде го на Леля.

— Те ти го магическия меч.

Маграт го погледна, след това изгледа Шута.

— Ти умрял ли си или не? — попита.

— Би трябвало да съм — отговори Шутът с леко приглушен глас. — Струва ми се, че вече съм попаднал в рая.

— Не, виж, сериозно те питам.

— Не зная. Но бих искал да си поема дъх.

— Значи сигурно си жив.

— Всички са живи — обяви Баба. — Тоя кинжал е фалшив. На актьорите явно не им се позволява да носят истински.

— Ами да, щом едно котле не могат да опазят чисто — съгласи се Леля.

— На мен се пада да решавам дали всички са живи или не — заяви дукесата. — Проблемът ще бъде решен по моята милост като владетелка. Явно е, че съпругът ми е изгубил разсъдъка си. — Тя се обърна към войниците. — Повелявам…

— Сега! — изсъска крал Верънс в ухото на Баба. — Сега!

Баба Вихронрав се изопна в цял ръст.

— Замълчи, жено — заповяда тя. — Законният крал на Ланкър стои пред теб!

Тя тупна Томджон по рамото.

— Какво, тоя ли?

— Кой, аз ли?

— Това е абсурд — заяви дукесата. — Той е просто някакъв циркаджия.

— Така е, госпожо — съгласи се Томджон, който беше на ръба да се паникьоса. — Моят баща управлява театър, не кралство.

— Той е истинският крал. И можем да го докажем — отговори Баба.

— А, не — каза дукесата. — Няма да започваме с тия истории. Не желая никакви загадъчни наследници на короната. Стражи, заловете го.

Баба Вихронрав вдигна ръка. Стражите запристъпяха несигурно от крак на крак.

— Тя вещица ли е? — опита почвата един от тях.

— Разбира се — отвърна дукесата.

Стражите отстъпиха притеснено.

— Виждали сме как превръщат хората във водни гущери — обади се единият.

— Да, и след това ги давят.

— Да, и дигат шумотевици.

— Да-а.

— Трябва да го обсъдим. Искаме да ни се плати допълнително за вещиците.

— Щото, видите ли, тя може всичко да направи от нас. Ами ако вземе да се окаже дърта грозница?

— Я не се правете на глупаци! — викна им дукесата. — Вещиците не правят подобни работи. Всичко това са само приказки да плашат хората.

Стражът поклати глава.

— На мене ми се видя съвсем убедително.

— Разбира се, че беше убедително, нали е направено, за да… — започна дукесата. След това въздъхна и измъкна копието от ръката на пазача. — Сега ще ти покажа имат ли сила вещиците — каза и запрати копието в лицето на Баба.

Ръката на Баба се стрелна по-бърза от змийско ухапване и сграбчи копието зад острието.

— Е, щом опряхме до това…

— Не ме плашите, чародейки! — извика дукесата.

Баба се втренчи за секунда в очите й. Изсумтя от изненада.

— Вярно. Наистина не те плашим.

— Ти какво, смяташ, че не съм ви изучила ли? Вашето вещерство е единствено преструвки и илюзии, с които заблуждавате убогите умове. И не ме тревожи. Направи ми най-злото, на което си способна.

Баба я изучаваше с поглед.

— Най-лошото? — след миг попита тя. Маграт и Леля предпазливо се отместиха от пътя й.

Дукесата се изсмя.

— Умна си. Признавам ти го. И бърза. Хайде, вещице. Призови краставите си жаби и демоните си, аз ще им…

Тя спря, започна да отваря и затваря уста, но от нея не излизаше никакъв звук. Устните й се разтеглиха в пристъп на паника, очите й се фокусираха отвъд Баба, отвъд света, към нещо друго. Кокалестата й ръка се стрелна към устата и тя нададе кратък хленчещ звук. Замръзна като заек, съзрял невестулка и осъзнал, че това е последната невестулка, която вижда в живота си.

— Какво й стори? — попита Маграт, която първа се осмели да заговори. Баба самодоволно изсумтя.

— Главознание — отвърна и подсмръкна отново. — Не ти трябва магията на Черната Алис за нея.

— Да, де, обаче какво й направи?

— Никой не може да стане такъв като нея, ако не изгражда стени вътре в главата си — обясни Баба. — Аз просто ги съборих. Всеки писък. Всяка молба за пощада. Всяка вина. Всяко бодване на съвестта. Всичко наведнъж. Има един малък трик за това. — Усмихна се снизходително на Маграт. — Някой ден, ако искаш, ще те науча.

Маграт обмисли чутото:

— Ужасно!

— Ни най-малко — отвърна Баба. — Всеки би искал да научи повече за истинското си аз. Ето, тя научава.

— Понякога човек трябва да е благ, за да бъде жесток — кимна Леля Ог с одобрение.

— Струва ми се, че това е най-лошото нещо, което може да сполети някого — каза Маграт, докато дукесата се олюляваше напред-назад.

— За бога, момиче, използвай въображението си — възрази Баба. — Има къде по-лоши неща. Игли под ноктите например. Ония работи с клещите.

— Нажежен до червено нож в задния отвор — додаде Леля. — Напред с дръжката, така че да си прережеш пръстите, ако се опиташ да го извадиш…

— Това е просто най-лошото, на което съм способна аз — превзето обобщи Баба Вихронрав. — И всичко е честно и почтено. От вещиците се очаква да постъпват по такъв начин, знаеш. Нямаме нужда от нито едно от онези драматични из пълнения. Повечето магия става в главата. Затова се нарича главознание. А сега, ако…

От устните на дукесата се отрони звук, подобен на скъсана тръба за газ. Тя отметна рязко глава назад. Отвори очи, примигна и спря погледа си върху Баба. Чиста омраза изкривяваше чертите й.

— Стража! Не ви ли наредих да я заловите?

На Баба й увисна ченето.

— Какво? — сепна се тя. — Но… но нали ти показах истинското ти аз…

— Е, и какво, очаква се да се разстроя от това ли? — Докато войниците срамежливо хващаха ръцете на Баба, дукесата притисна лице до лицето й, а извънмерните й вежди се сключиха в V от тържествуваща омраза. — Очаква се да се въргалям по пода ли? Е, хубаво, старице, видях какво точно представлявам, ясно ли ти е, и се гордея със себе си! Бих повторила всичко, само че по-дълго и по-нажежено! Доставяше ми удоволствие и го правех, защото така исках! — И се тупна по мощния гръден кош. — Вие, втрещени идиоти! — викна. — Всички вие сте слабаци. Наистина ли си мислехте, че хората дълбоко в себе си са добри, а?

Тълпата на сцената отстъпи под напора на нейния триумф.

— Е, хубаво, погледнах дълбоко в себе си. Зная какво движи хората. Страхът. Чистият, животински страх. Сред вас няма ни един, който да не се бои от мене, мога да ви накарам да се подмокрите от страх, а сега ще отведа…

В този момент Леля Ог я халоса по главата с котлето.

— Ама няма спиране, бе — нехайно отбеляза тя, когато дукесата се срути на пода. — И тя беше малко нещо ексцентрична, мене ако питате.

Настъпи продължителна, объркана тишина. Баба Вихронрав се покашля. Сетне подложи войниците, които я бяха сграбчили, на приятелска усмивка и посочи купчината, която в момента представляваше дукесата.

— Изнесете я и я заключете в някоя килия — заповяда им тя. Мъжете козируваха, сграбчиха дукесата за ръцете и с усилие я изправиха.

— Внимателно — предупреди ги Баба.

Тя потри ръце и се обърна към Томджон, който я наблюдаваше с отворена уста.

— Можеш да ми вярваш — изсъска му Баба. — Тук и сега, момко, нямаш никакъв избор. Ти си кралят на Ланкър.

— Но аз даже не зная как да бъда крал!

— Ще ти помагаме! Досега се справяше прекрасно, включително викането.

— Ама това е просто игра!

— Тогава играй. Да си крал е… е… — Баба се поколеба и щракна с пръсти по посока на Маграт. — Как им се викаше на ония нещица, дето вървят винаги по сто във всяко нещо?

Маграт я изгледа объркано:

— Проценти ли?

— За тях говоря — потвърди Баба. — Да си крал е в по-големия си процент игра и нищо повече, мене ако питаш. Няма как да не бъдеш добър.

Томджон се обърна за подкрепа към кулисите, където трябваше да бъде Хуел. Джуджето наистина беше там, но не им обръщаше каквото и да било внимание. Беше поставило текста на пиесата в скута си и бясно редактираше.

— УВЕРЯВАМ ТЕ, НЕ СИ УМРЯЛ. ОТ МЕНЕ ДА ГО ЗНАЕШ.

Дукът се изкикоти. Отнякъде беше довлякъл чаршаф, беше го драпирал върху себе си и в момента се носеше из някои от най-пустите коридори на замъка. От време на време тихичко подвикваше „Ууу-хуууу“.

Това определено тревожеше Смърт. Беше навикнал на хора, които настояваха, че не са умрели, понеже смъртта винаги идва като шок и мнозина срещаха трудности да го преодолеят. Но да настояват, че са мъртви с всеки дъх на тялото си, беше ново и объркващо усещане.

— Ще връхлитам връз хората — замечтано произнесе дукът. — Ще тракам с костите си по цяла нощ, ще кацам по покривите и ще предвестявам смърт в дома…

— ТОВА ГО ПРАВЯТ БАНШИТЕ.

— Ще го правя, стига да искам — заяде се дукът със следа от предишната си твърдост. — Ще прелитам през стените, ще тропам под масите и ще капя ектоплазма върху тия, дето не ги харесвам. Ха. Ха.

— НЯМА ДА СТАНЕ. НА ЖИВИТЕ НЕ ИМ Е ПОЗВОЛЕНО ДА БЪДАТ ПРИЗРАЦИ. СЪЖАЛЯВАМ.

Дукът направи неуспешен опит да прелети през една стена, отказа се и вместо това отвори вратата към ронливия покрив с бойниците. Бурята беше поутихнала и тънкият лунен сърп надничаше иззад облаците като билет към отвъдното.

Смърт премина през стената зад него.

— Добре де — продължи дукът. — Ако не съм умрял, ти за какво си дошъл?

Той скокна върху стената и развя чаршафа си.

— ЧАКАМ.

— Чакай си завинаги в такъв случай, костена мутро! — извика триумфиращо дукът. — Ще се рея из здрачния свят, ще си намеря някакви окови да тракам с тях, ще…

Той отстъпи заднешком, загуби равновесие, тежко тупна върху крепостната стена и се подхлъзна. За момент останките от дясната му ръка задращиха безпомощно по камъните, след което изчезнаха.

Очевидно Смърт се намира потенциално навсякъде в един и същ момент, затова не би било погрешно да се каже, че докато стоеше на бойниците, почиствайки разсеяно несъществуващи блестящи метални прашинки от острието на косата, същевременно беше потънал до кръста в пенливите, осеяни със скали води на дъното на Ланкърското ждрело. Вцепененият му поглед се плъзна надолу и рязко спря на мястото, където течението издайнически обикаляше легло от иначе съвсем нормални речни камъчета.

След малко дукът седна, прозрачен сред фосфоресциращите вълнички.

— Ще витая из коридорите им — заяви той. — И в тихите нощи ще шепна в процепите под вратите им. — Гласът му отслабна и почти се изгуби в безспирния рев на реката. — Ще карам плетените им столове да скърцат тревожно, само гледай и ще видиш.

Смърт му се ухили.

— Е, ТОВА Е ВЕЧЕ МЪЖКА ПРИКАЗКА.

Заваля.

Дъждът в планините Овнерог е удивително всепроникващ, което прави в сравнение с него обикновените дъждове да изглеждат едва ли не сухи. Той се изсипваше на потоци връз дворцовите покриви и като че успяваше да се промуши под керемидите и да изпълни Голямата зала с неприятна топла влага.

В залата се беше насъбрало половината население на Ланкър. Шумът на дъжда почти заглушаваше далечния рев на реката. Той наводни сцената. Цветните декори се разтекоха и смесиха в локвите, едната завеса се отпори от корниза и цопна тъжно във водата.

Вътре в замъка Баба Вихронрав завърши словото си.

— Забрави за короната — напомни й Леля Ог.

— А, да, короната. Тя е, както виждате, на главата му. Скрили я бяхме сред останалите корони, когато актьорите отпътуваха, защото смятахме, че никой няма да се сети да я търси между тях. Вижте колко добре му стои.

Само Бабината удивителната мощ да убеждава накара хората да видят колко добре стои короната на Томджон. Единственият, който не беше убеден, беше самият Томджон. Той усещаше, че само ушите му я спират да не се превърне в огърлица.

— Представете си усещането, което е изпитал, когато я е поставил за пръв път — продължи Баба. — Предполагам, че я е почувствал като някакъв мистичен огън.

— В действителност се почувствах доста… — започна Томджон, но никой не му обърна внимание. Той вдигна рамене и се наведе към Хуел, който продължаваше усилено да дращи по листата. —

„Мистично“ синоним ли е на „неудобно“?

Джуджето го изгледа разфокусирано.

— Какво?

— Попитах, „мистично“ синоним ли е на „неудобно“?

— Ъ? О, не. Не, не бих казал.

— А какво значи тогава?

— Де да знам. Правоъгълно, струва ми се. — Погледът на Хуел се прехвърли обратно към драскулките му като привлечен от магнит. — Можеш ли да си спомниш какво казаха след многото „утре“-та? Не хванах следващия момент…

— И не беше необходимо да разправяш на всички, че съм бил… осиновен — продължи Томджон.

— Така си беше, нали разбираш — разсеяно отговори джуджето. — Най-хубаво е да бъдем честни за тия работи. А сега — той действително ли я ръгна или само я обвини?

— Не искам да бъда крал! — дрезгаво прошепна Томджон. — Всички казват, че съм се метнал на тате!

— Чудна работа е това, да си се метнал някому — продължи разсеяно джуджето. — Имам предвид, че ако аз се бях метнал на баща си, в момента щях да се намирам на стотици стъпки под земята и да копая камъни, докато…

Гласът му заглъхна. Той се загледа в перото си, сякаш внезапно откри нещо изключително интересно в него.

— Докато какво?

— Ъ?

— Ти дори не ме слушаш!

— Знаех си, че има нещо сбъркано в нея още докато я пишех, знаех си, че трябва да е точно наопаки… Какво? А, да. Стани крал. Добра работа е. Най-малкото напливът за поста явно е голям. Радвам се за тебе. Веднъж като станеш крал, ще можеш да правиш каквото си пожелаеш.

Томджон обходи с поглед лицата на Ланкърските първенци, насядали край масата. Те имаха сведущите, пресметливи изражения на посетители на конски пазар. Преценяваха го. В душата му се промъкна хладното влажно усещане, че след като стане крал, той ще може да върши всичко, което пожелае. Стига това, което желае, да бъде крал.

— Можеш да си построиш собствен театър — предложи Хуел и погледът му светна. — С колкото си искаш повдигателни механизми и с великолепни костюми. Можеш да играеш всяка вечер в ново представление. Имам предвид — можеш да направиш тъй, че „Дискъ“ да прилича на барачка в сравнение с твоя театър.

— И кой ще идва да ме гледа? — въздъхна Томджон и потъна в стола си.

— Всички.

— Какво, всяка вечер ли?

— Можеш да им заповядаш — отвърна Хуел, без да вдига поглед.

„Знаех си, че ще каже това — помисли си Томджон. — Надали обаче го мисли в действителност — додаде милостиво. — Той си има своята пиеса. Дори не е в тоя свят в момента.“

Свали короната и я заобръща в ръцете си. За направата й не беше отишъл много метал, но въпреки това му се струваше тежка. Зачуди се колко ли би му натежала, ако трябва да я носи през цялото време.

Начело на масата стоеше празен стол, на който, както му бяха обяснили, седеше призракът на истинския му баща. Нямаше да е зле, ако беше почувствал нещо повече от ледено усещане и неприятно жужене в ушите, когато ги представиха един на друг.

— Предполагам, че бих могъл да помогна на тате да изплати „Дискъ“ — каза той.

— Добре би било наистина — отвърна Хуел.

Томджон завъртя короната между пръстите си и потиснато се заслуша в приказките, които прелитаха напред-назад над главата му.

— Петнайсет години ли? — попита кметът на Ланкър.

— Налагаше се — отвърна Баба.

— И на мене ми се стори, че хлебарят подрани малко тая седмица.

— Не, не — нетърпеливо го прекъсна вещицата. — Не става то така. Никой не е загубил нищо.

— Съгласно моите сметки — обади се човекът, който съвместяваше длъжностите на градски клисар, писар и гробар –всички ние сме изгубили по петнайсет години.

— Не, всъщност сме ги спечелили — отговори кметът. — Всичко си идва на мястото. Времето е нещо като виеща се пътека, а ние сме пресекли напряко през полето.

— Ни най-малко — възрази писарят, като плъзна лист хартия по масата. — Гледайте тука…

Томджон остави водите на дебатите отново да се затворят над главата му.

Всички искаха да го направят крал. Никой не се и запитваше дали той го желае. Неговото мнение не се броеше.

Да, точно тъй. Никой не искаше той да бъде кралят. Не точно той. Просто се беше оказал подръка.

Златото не потъмнява, поне физически, но Томджон усети, че тънкият пръстен метал в ръцете му сякаш притежава неприятно патинирана дълбочина. Беше престоял на прекалено много грешни глави. Ако го доближеше до ухото си, можеше да дочуе писъците. Усети, че някой го наблюдава, погледът се плъзгаше през лицето му като газова горелка по детска близалка. Вдигна очи.

Беше третата вещица, младата… най-младата, тази с напрегнатото изражение и прическа като жив плет. Тя беше седнала до бившия Шут така, сякаш притежаваше контролния му пакет.

Не изучаваше лицето му. Изучаваше чертите му. Очите й отмерваха като с два шублера разстоянието от тила до носа му. Той смело й се усмихна, но вещицата не му обърна внимание. „Точно като останалите“ — помисли си Томджон.

Само Шутът го забеляза и отговори с извинителна усмивка, като леко разтвори пръсти в конспиративен поздрав, един вид: „Какво ли търсят тука двама разумни мъже като нас?“ Жената отново го наблюдаваше, като накланяше глава ту насам, ту натам и присвиваше очи. Непрекъснато прехвърляше погледа си от Томджон към Шута и обратно. След това се извърна към старата вещица, която беше единственият човек в горещата влажна зала, сдобил се с халба бира, и зашепна нещо в ухото й.

Двете наченаха бурен разговор шепнешком. На Томджон му се стори, че това е доста женски начин на приказване. Обикновено така се разговаря на прага на къщите, като участничките стоят със скръстени на гърдите ръце и ако някой прояви нелюбезност и мине наблизо, приказката рязко спира и всички наблюдават нахалника, докато не се отдалечи на безопасно разстояние.

Установи, че Баба бе спряла да приказва и че цялата зала го наблюдава в очакване.

— Да? — обади се той.

— Най-добре ще е да насрочим коронацията за утре — препоръча Баба. — За кралството не е хубаво да остава без владетел. Не му харесва.

Тя се изправи, бутна стола си назад, приближи се и хвана Томджон за ръката. Той безпомощно я последва по каменния под и нагоре по стъпалата на трона, а тя положи длани на раменете му и леко го натисна върху протърканите възглавници от червен плюш.

Пейки и столове заскърцаха. Той се огледа паникьосано.

— А сега какво става? — попита.

— Не се притеснявай — твърдо отговори Баба. — Всички ще искат да се приближат и да ти се закълнат във вярност. Просто кимай милостиво и ги питай с какво се занимават и дали им допада. А, и по-добре им върни короната.

Томджон припряно я свали.

— Защо?

— Защото ще искат да ти я поднесат.

— Ама тя нали вече е в мене! — отчаяно възкликна Томджон.

Баба въздъхна търпеливо.

— Единствено в кажи го де, реалния смисъл на думата — обясни тя. — Трябва да стане по-церемониално.

— Искаш да кажеш — нереално?

— Да — отвърна Баба. — Но е далеч по-важно.

Томджон сграбчи страничните облегалки на трона.

— Доведете ми Хуел.

— Не, така трябва да бъде. Имаме прецедент, нали разбираш, първо ти си взел…

— Казах, доведете ми джуджето. Не ме ли слушаш, жено? — Този път Томджон докара тембъра и височината на гласа точно както трябва, но Баба го понесе великолепно.

— Струва ми се, млади човече, че не разбираш докрай с кого разговаряш.

Томджон се изправи наполовина от трона. Беше изиграл страшно много крале, а повечето от тях не бяха от сорта да се ръкуват и да питат милостиво дали поданиците им си харесват занаята. По-скоро бяха от типа, дето се втурваха с хората си в атака в пет часа в някоя мразовита утрин, като дори успяваха да ги убедят, че това е по-гот, отколкото да си лежат в креватите. Той ги призова всичките и подложи Баба Вихронрав на комбинацията от кралско лустро, гордост и арогантност.

— Мислехме си, че разговаряме със свой поданик — заяви той. — Сега прави каквото ти е наредено!

Лицето на Баба остана неподвижно няколко мига, докато обмисляше какво да предприеме. След това се усмихна на себе си и меко отвърна:

— Както желаете — и тръгна да издирва Хуел, който все още пишеше.

Джуджето се поклони сковано.

— Я не се занасяй — лавна му Томджон. — Сега какво да правя?

— Не зная. Искаш ли да ти напиша реч за коронясването?

— Казах ти вече! Не желая да бъда крал!

— Значи ще имаме проблем с речта по случай коронясването — съгласи се джуджето. — Наистина ли си премислил всичко? Да бъдеш крал си е велика роля.

— Да, ама ти е позволено да играеш единствено нея!

— Хмм. Ами тогава просто им кажи „не“.

— Просто така? Дали ще стане?

— Струва си да пробваш.

Групичка Ланкърски велможи се приближаваше, понесла короната на възглавничка. Всички си бяха наложили изражения на вдървен респект, нарушавани единствено от щипка самодоволство. Носеха короната, сякаш я даваха като подарък на Доброто момченце.

Кметът на Ланкър се покашля в шепа.

— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската коронация — започна той, — но бихме искали…

— Не — отговори Томджон.

Кметът се поколеба:

— Моля? — не разбра той.

— Не мога да я приема.

Кметът се поколеба отново. Устните му се размърдаха, очите му леко се оцъклиха. Предположи, че се е изгубил някъде по пътя, затова реши да започне отначало.

— Ще ни отнеме известно време да подготвим истинската… — осмели се той.

— Няма — отвърна Томджон. — Няма да стана крал.

Кметът заотваря уста като шаран.

— Хуел! — отчаяно прошепна Томджон. — Ти си по-добър в думите.

— Проблемът е — обясни джуджето, — че очевидно „не“ не е измежду възможностите, когато ти предлагат корона. Дай да опитаме с „може би“.

Томджон се изправи и дръпна короната. Вдигна я над главата си като тамбура.

— Всички вие, слушайте ме — произнесе той. — Благодаря ви за предложението, то ми прави голяма чест. Но не мога да го приема. Слагал съм повече корони, отколкото можете да преброите, но единственото кралство, което познавам, е със завеси отпред. Съжалявам.

Мъртвешка тишина посрещна изявлението му. Явно това не бяха правилните думи.

— Друг проблем — разговорливо продължи Хуел — е, че всъщност никой не ти дава право на избор. Ти си кралят, видиш ли. Назначен си на тая работа, откак си се родил.

— Ама аз не го мога това!

— Няма значение. Да си крал не е нещо, в което човек е добър, то е нещо, което човек е.

— Ама не можеш да ме изоставиш така! Тук няма нищо друго освен гора!

Томджон отново усети задушаващото чувство и чу жуженето в ушите си. За момент му се стори, че видя пред себе си, бледен като омара, силуета на висок тъжен мъж, протегнал умолително ръка.

— Съжалявам — прошепна му той. — Искрено съжалявам.

През чезнещата сянка съзря вещиците, които се бяха втренчили в него. Отстрани се обади Хуел:

— Единственото ти спасение е да се намери втори наследник. Спомняш ли си да си имал братя или сестри?

— Никого не си спомням! Хуел, аз…

Сред вещиците се разгоря нов напрегнат спор. Внезапно Маграт стана, закрачи през Голямата зала като приливна вълна, като тласъците на кръвта в черепа, отърси възпиращата ръка на Баба Вихронрав, наведе се над трона като задвижена с бутало и издърпа Шута иззад гърба си.

 

— Хей?

— Ъ? Ехоооо!

— Ъм, извинете, питам чува ли ни някой?

Замъкът беше изпълнен с бърборене и всеобщо веселие и никой не чуваше учтивите, но отчаяни викове, които отекваха из тъмничните коридори и ставаха все по-учтиви и по-отчаяни с всеки изминал час.

— Ъм, моля? Извинете? Билем има голям страх от плъхове, ако не възразявате. Ехоооо!

Нека да отдалечим въображаемата камера на умовете ни, за да обхванем мрачните коридори, обрасли с гроздове гъбички, ръждясалите вериги, влагата, сенките…

— Чува ли ни някой? Вижте, наистина ни идва в повече. Станала е някаква смехотворна грешка, вижте, ще си свалим перуките…

Нека да оставим жалното ехо да заглъхне сред паяжините по ъглите и обитаваните от гризачи тунели, докато не се превърне в шепот на границата на възприятията.

— Моля ви! Извинете, моля ви, помощ!

Някой сигурно ще намине натам тия дни.

След известно време Маграт запита Хуел дали вярва в дългосрочните ангажименти. Джуджето спря посред товаренето на колата.

— Да не траят повече от седмица — отговори накрая то. — Заедно със сутрешните представления.

Измина месец. Подранилите влажни есенни аромати доплуваха над тъмнокадифените поляни, където звездната светлина се отразяваше в проблясъците на огън.

Побитият камък се беше завърнал на мястото си, но заплашваше да побегне, стига да зърне каквито и да са посетители.

Вещиците седяха, обгърнати в предпазлива тишина. Ако Мусоргски ги беше видял, нощта на Голия връх щеше да завърши към пет следобед.

След това Баба Вихронрав се обади:

— Хубав банкет беше, струва ми се.

— Едва не ми призля — гордо отбеляза Леля Ог. — Мойта Шърл помагаше в кухнята и ми донесе каквото беше останало.

— Да, чух — хладно отвърна Баба. — Говореше се, че половин свиня и три бутилки шампанско липсвали.

— Толкова е хубаво, че хората се сещат понякога за старата си роднина — безсрамно заяви Леля. — Взех си и чаша от коронясването. — Тя я извади. — Пише „Viva Verence II Rex“. Представи си да му викат Рекс. Не че си прилича, де. Не си спомням да му е стърчала дръжка от ухото.

Настъпи нова продължителна, ужасяващо учтива пауза. След това Баба каза:

— Малко се изненадахме, като не те видяхме там, Маграт.

— Мислехме си, че ще бъдеш начело на масата, нещо такова — додаде Леля. — Мислехме, че вече си се преместила в двореца.

Маграт фиксира с поглед краката си.

— Не бях поканена — тихо отвърна тя.

— Е, не знам какво наричаш поканена — заяви Баба. — Ние също не бяхме поканени. Хората не канят вещиците, те просто знаят, че ще наминем, ако пожелаем. Бързичко ни правят място във всеки случай — удовлетворено завърши тя.

— Разбирате ли, той беше доста зает напоследък — оправда се Маграт, все още втренчена в краката си. — Да оправи всичко, знаете как е. Много е умен. Вътрешно.

— Много трезво момче — съгласи се Леля.

— Както и да е, луната е пълна — бързо смени темата Маграт. — А ние трябва да се сбираме на всяко пълнолуние, независимо какви други ангажименти ни притискат.

— Тъй ли?… — започна Леля, но Баба остро я сръга в ребрата.

— Изключително добре е, че полага толкова усилия да накара кралството да заработи отново — успокоително каза Баба. — Показва вярна преценка. Бих казала, че рано или късно ще се сети за всичко. Много отговорна работа е да си крал.

— Да — отвърна Маграт с едва чут гласец.

Тишината, която се спусна, беше почти непробиваема. Тя беше нарушена от Леля, гласът й прозвуча свеж и рязък като лед:

— Е, взела съм със себе си бутилчица от онова шампанско. В случай че… в случай… в случай че ни се допие — завърши неловко тя и махна към другите две вещици.

— Не искам — намусено отвърна Маграт.

— Я си пийни, момиче — настоя Баба Вихронрав. — Нощта е студена. Добре е за гръдния кош. — Тя присви очи към Маграт, когато луната се показа иззад облаците. — Ето, и косата си си запуснала. Изглежда сякаш не си я мила цял месец.

Маграт се обля в сълзи.

Същата луна огряваше иначе с нищо незабележителния град Рам Ниц, някъде на около девет-десетина мили от Ланкър. Томджон напусна сцената под оглушителните аплодисменти в края на „Тролът от Анкх“. Стотици хора щяха да се приберат тази вечер по домовете си, замислени дали наистина троловете са толкова зли, колкото бяха смятали досега, въпреки че това по никакъв начин нямаше да ги спре да продължат да ги мразят.

Хуел го потупа по гърба, докато той приседна пред гримьорната маса и започна да остъргва плътния слой глина, който имаше за цел да го направи подобен на ходеща скала.

— Много добре — похвали го Хуел. — Любовната сцена — точно както си трябваше. А когато се обърна и изкрещя на магьосника, суха седалка не остана в залата.

— Зная.

Хуел потри ръце.

— Довечера можем да си позволим да отидем на таверна. Значи ако…

— Ще спим в колите — твърдо заяви Томджон, като се взираше в отражението си в счупеното огледало.

— Ама помисли си само колко пари ни даде Шу… кралят! Можем да си позволим да спим на пухени завивки оттук до дома!

— Сламеник и добра печалба, това ни се полага — отговори Томджон. — А с парите ще ти купя повече небесни богове, демони адови, вятър, океански вълни и подемни механизми, отколкото можеш да си представиш, мое парково украшение.

Ръката на Хуел остана още миг да почива на рамото на Томджон. След това каза:

— Прав си, шефе.

— Разбира се, че съм. Как върви пиесата?

— Ммм? Коя пиеса? — невинно попита Хуел.

Томджон внимателно свали гипсовите си вежди.

— Знаеш. Оная, „Кралят на Ланкър“.

— А, придвижвам ги нещата. Придвижвам ги, знаеш. Скоро ще я уцеля как точно трябва да бъде. — Хуел бързо смени темата. — Знаеш ли, хайде да слезем до реката и да наемем лодка до вкъщи. Удобно би било, а?

— Само че ако се приберем по суша, ще можем да съберем още някоя пара. Това би било още по-добре, а? — Томджон се ухили. — Тая вечер изработихме сто и три пенса. Преброих главите по време на монолога на Страшния съд. Като приспаднем режийните, това си е кажи-речи цял сребърник.

— Син на баща си и няма грешка — възхити се Хуел.

Томджон се облегна назад и погледна отражението си в огледалото.

— Да. И аз тъй си мисля.

Маграт не обичаше котки и ненавиждаше идеята за мишите капани. Винаги бе усещала, че сигурно е възможно да се постигне някакво съгласие със същества като мишките, така че наличната храна да бъде разделяна справедливо между всички заинтересувани. Това беше изключително хуманно виждане, което ще рече, че не се споделяше от мишките, в резултат на което сгряната от лунна светлина кухничка беше като оживяла.

Когато на вратата се почука, сякаш целият под се втурна към стените.

След няколко секунди отново се почука.

Настъпи пауза. Следващото чукане разтърси вратата от пантите и един глас изрева:

— В името на краля, отворете!

Втори глас каза наранено:

— Не трябва така да крещиш. Защо крещиш така? Не съм ти заповядал да крещиш така. Можеш да наплашиш хората, като крещиш така.

— Извинявайте, сир! То си върви със службата, сир!

— Просто почукай отново. И малко по-учтиво, моля те.

Чукането като че беше малко по-леко тоя път. Престилката на Маграт се свлече от кукичката си зад вратата.

— Уверен ли си, че не мога аз да опитам?

— Не е редно, сир, да чукате на вратата на проста колиба. Оставете на мене по-добре. ОТВАРЯЙТЕ В ИМЕТО НА…

— Сержант!

— Извинявайте, сир. Изпуснах се.

— Опитай резето.

Донесе се звук, сякаш някой силно се двоуми.

— Не ми харесва цялата тая работа, сир — изрече невидимият сержант. — Може да е опасно. Ако послушате съвета ми, по-добре да подпалим сламения покрив.

— Да подпалим ли?

— Да, сър! Винаги така правим, когато не отварят вратата. Научават се на обноски.

— Не смятам, че идеята ти е уместна, сержант. Ще пробвам с резето, ако не възразяваш.

— Разбивате ми сърцето, като ви гледам как го правите, сир.

— Ами съжалявам.

— Дайте поне да я ритна вместо вас.

— Не!

— Добре де, не може ли поне клозета да подпалим?…

— Абсолютно не!

— Оня кокошарник изглежда сякаш само да подхване и…

— Сержант!

— Сир!

— Връщай се в замъка!

— Какво, и да ви оставя сам-самичък тука ли, сир?

— Става дума за изключително деликатна задача, сержант. Уверен съм, че си човек с ценни качества, но има моменти, в които дори кралят трябва да остане сам. Става дума за една млада дама, разбираш ли?

— А! Ясно, сир.

— Благодаря ти. Помогни ми сега да разтоваря коня, моля те.

— Извинете ме за всичко, сир. Нетактично беше от моя страна.

— Няма нищо.

— Ако имате нужда от помощ да я усмирите…

— Моля те, върви си в замъка, сержант.

— Да, сир. Щом така искате, сир. Благодаря, сир.

— Сержант?

— Да, сир?

— Ще ми трябва пратеник, който да върне гуглата ми с камбанките в Гилдията на смешниците в Анкх-Морпорк, след като напуснах работата.Струва ми се, че ти си идеалният човек.

— Благодаря ви, сир. Много съм ви задължен.

— То е, защото, а-а, гориш да бъдеш в помощ.

— Да, сир.

— Накарай ги да те настанят в някоя от стаите им за гости.

— Да, сир. Благодаря ви, сир.

Разнесе се чаткане на копитата на отдалечаващ се кон. Няколко секунди по-късно резето дрънна и Шутът се вмъкна в колибата.

Човек трябва да е истински куражлия, за да влезе нощем в кухнята на вещица. Вероятно също толкова кураж се иска и да носи пурпурна мантия с кадифени ръкави и бродирани маншети. Едно достойнство обаче не можеше да й се отрече — нямаше никакви камбанки по себе си.

Беше донесъл бутилка газирано вино и букет цветя — и двете поизветрели от пътуването. Положи ги на масата и приседна до жаравата на огнището.

Разтърка очи. Беше изкарал дълъг ден. Усещаше, че не е добър крал, но беше прекарал половината си живот в полагане на усилия да бъде нещо, което не желаеше, затова сега упорстваше. Доколкото му беше известно, никой от предшествениците му дори не се беше опитвал. Толкова много имаше за вършене, толкова много за възстановяване, толкова за организиране…

На всичкото отгоре — проблемът с дукесата. Някак си се беше почувствал длъжен да я премести в по-добра килия горе в кулата. В края на краищата жената беше вдовица. Чувстваше необходимост да се държи добре към вдовиците. Тя обаче явно приемаше учтивото държание за форма на мекошавост. Ужасно се боеше, че може да му се наложи да нареди да я обезглавят.

Не, да си крал не беше шега работа. Мисълта го поразведри. Поне това не можеше да му се отрече на царуването.

След малко заспа.

Дукесата не спеше. Точно в момента се намираше на половината път надолу по стената на замъка, увиснала на въже от свързани на възли чаршафи. Прекара предишния ден да изчегъртва хоросана от металните прътове на прозореца, въпреки че в интерес на истината човек би могъл да си проправи път през стените на замъка Ланкър и с буца сирене. Тоя Шут! Беше й дал кухненски прибори и завивки колкото й душа иска! Ей така постъпваха хората. Оставяха страховете им да мислят вместо тях. Плашеха се от нея дори когато си мислеха, че я държат в своята власт (слабаците никога няма да имат власт над силните, не и истинска власт). Ако тя беше хвърлила сама себе си в тъмницата, би й доставило значително удоволствие да се накара да съжалява, че въобще се е раждала. А те просто й оставиха чаршафите и се тревожеха за нея.

Добре, но тя ще се върне. Цял голям свят я очакваше там, навън, а тя знае как да дърпа конците на хората така, че да ги кара да правят това, което иска. Няма да се занимава със съпрузи тоя път. Слабак! Той беше най-лошият от всичките, нямаше кураж да се покаже толкова зъл, колкото тя знаеше, че е вътре в себе си.

Тя тежко се стовари върху мъха, спря, колкото да си поеме дъх, и след това с нож в ръка се плъзна покрай крепостните стени и потъна в гората.

Ще премине през гората целия път до далечната граница. Там ще преплува реката или дори може да построи сал. До сутринта ще е прекалено далеч, за да я открият, макар да се съмняваше, че някой ще тръгне да я търси.

Слабаци!

Закрачи с изненадваща скорост през гората. В края на краищата тук имаше пътеки, широки колкото да премине каруца, а тя имаше доста добър усет за посоката. Освен това единственото, което трябваше да направи, е да се спуска към низините. Ако намери клисурата, след това й остава само да следва реката.

После обаче сякаш изникнаха прекалено много дървета. Пътеката все още се виждаше, пък и водеше в приблизително правилната посока, но дърветата от двете й страни бяха израснали сякаш доста по-нагъсто, отколкото би очаквал човек, а когато се опита да се върне назад, зад гърба й вече нямаше пътека. Дукесата току се обръщаше, защото почти очакваше да зърне как дърветата се преместват, обаче те стоически не мърдаха, здраво вкоренени в мъха.

Тя не можеше да почувства вятъра, но усещаше въздишките му в короните на дърветата.

— Добре — заяви полугласно. — Хубаво. Така или иначе продължавам. Искам да продължа. Но ще се върна.

В този момент пътеката я изведе на поляна, която не е била там вчера и нямаше да бъде там утре. Поляна, из която, огрени от лунната светлина, проблясваха дузини рога, остри зъби и неравни редици светещи очи. Събрани заедно, слабаците представляват окаяна гледка, но дукесата започна да осъзнава, че събрани на едно място, силните могат да се окажат сериозен проблем.

За няколко мига настъпи абсолютна тишина, нарушавана единствено от задъхано дишане. Сетне дукесата се ухили, вдигна ножа и нападна струпалото се множество.

Предните редици на скупчените същества се разтвориха под тежестта й, след което отново се затвориха. Дори зайците.

Кралството въздъхна с облекчение.

В сенките под върховете могъщият нощен хор на природата утихна. Щурците спряха да цвъртят, кукумявките се закачулиха в мълчание, а вълците си имаха други задачи.

Сред скалите ехтеше песен. Тя резонираше във високите закътани урви и предизвикваше миниатюрни лавини. Усилваше се като през фуния из тайните тунели под глетчерите, като губеше всичкия си смисъл, докато звънтеше между ледените им стени.

За да разберем за какво в Действителност се говори в песента, трябва да се върнем по целия път надолу към гаснещия огън до побития камък, където кръстосаните вълни на блъскащото се ехо се фокусираха в дребна възрастна жена, размахваща празна бутилка. — …охлювът бавно пълзи, но таралежът…

— На дъното на бутилката като че е по-вкусно, а? — опита се да надвика песента Маграт.

— Вярно — съгласи се Баба и пресуши чашата си.

— Има ли още?

— Гита май изпи останалото, ако съдя по звука.

Те бяха насядали върху чупливите стъбълца на изтравничето и съзерцаваха луната.

— Е, имаме си крал, значи — обобщи Баба. — И всичко свърши.

— Благодарение на Леля и на теб — отвърна Маграт и хълцукна.

— Защо?

— Никой нямаше да хване вяра на мен, ако бях почнала да им обяснявам.

— Само защото ни попитаха — вметна Баба.

— Да, но всички знаят, че вещиците не лъжат и това е важното. Имам предвид, всеки можеше да види, че двамата толкова си приличат, но то би могло да е и просто съвпадение. Разбираш ли —

Маграт се изчерви, — погледнах какво значи droit de seigneur. Старата Уимпър имаше тълковен речник.

Леля Ог спря да пее.

— Да — каза Баба Вихронрав. — Ясно.

Маграт се почувства неудобно.

— Вие нали казахте истината? — подозрително попита тя. — Те наистина ли еа братя?

— О, да — отговори Гита Ог. — Определено. Аз акуширах на майка му, когато се раждаше твоят… когато се раждаше новият крал. И на кралицата, когато младият Томджон се роди и тя ми довери кой е бащата.

— Гита!

— Извинявай.

Виното я беше ударило в главата, но колелцата в ума на Маграт продължаваха да се въртят.

— Я почакай малко! — възкликна тя.

— Помня бащата на Шута — продължи Леля Ог, като изговаряше думите бавно и отчетливо. — Беше момък с характер. Не се разбираше с баща си, знаете, но се връщаше от време на време насам. Да навести старите си приятели.

— Той лесно се сприятеляваше — вмъкна Баба.

— Особено с дамите — съгласи се Леля. — Много атлетичен мъж беше, ако не ме лъже паметта. Можеше да прескача зидове и стени като никой друг. Приказки даже се разправяха.

— Известен ухажор беше — додаде Баба. — Така зная аз.

— О, да. На кралицата във всеки случай. — Кралят отсъстваше толкова често, непрекъснато ходеше на лов — напомни Баба.

— Той така си разбираше пустото droit — обясни Леля. — Все се мотаеше тук-там. Дори нощем не се прибираше.

— Спри за минутка — повтори Маграт.

Те я погледнаха.

— Да? — попита Баба.

— Вие заявихте пред всички, че двамата са братя и че Верънс е по-възрастният!

— Истина е.

— И всички повярваха, че…

Баба Вихронрав придърпа шала на раменете си.

— От нас се очаква да говорим истината — обясни тя. — Никъде не е писано, че трябва да бъдем откровени докрай.

— Не, не, това, което казваш, е, че кралят на Ланкър всъщност не е…

— Това, което казвам, е — твърдо отговори Баба, — че си намерихме крал, който не е по-лош от повечето, а по-добър от мнозина от тях и умът му си е на мястото…

— Дори и да не е от династията — включи се и Леля.

— …и че духът на стария крал сега почива в мир щастливо, имахме приятна коронация, някои от нас получиха чаши, които не им се полагаха, защото бяха приготвени само за дечицата, и в края на краищата нещата са далеч по-удовлетворителни, отколкото можеха да са. Това казвам. Няма значение какво е трябвало да бъде, какво е можело да бъде или какво е било желателно. Какви са нещата е важното.

— Но тогава той не е истинският крал!

— А може и да е — отвърна Леля.

— Но ти току-що каза, че…

— Кой знае? Покойната кралица не беше добре с броенето. Както и да е, той нали не знае, че не е от кралско потекло?

— И ти няма да му казваш, нали? — натърти Баба Вихронрав.

Маграт се загледа в луната, засенчена от няколко облачета.

— Не — отговори.

— Добре тогава — заключи Баба. — В края на краищата погледни по следния начин на нещата. Кралското потекло все трябва да започне отнякъде. Защо да не бъде от него? Той взима работата насериозно, а това надминава всичко, което повечето от тях въобще са вършили. Ще се справи.

Маграт усети, че е загубила. Човек винаги губеше срещу Баба Вихронрав, единствено можеше да му е любопитно как точно ще загуби.

— Все пак съм изненадана от вас двете — каза тя. — Нали сте вещици. Не означава ли това, че трябва да ви е грижа за неща като истина, традиции и съдба?

— Точно тука бъркаш напълно — отговори Баба. — Съдбата наистина е важна, нъл тъй, но хората грешат, когато си мислят, че тя ги контролира. Всъщност е точно обратното.

— Майната й на съдбата — съгласи се Леля.

Баба я погледна косо.

— В крайна сметка не си се надявала вещерството да бъде лесна работа, нали?

— Уча се — отговори Маграт. Погледът й се зарея отвъд пустото плато, където тънка ивица зора огряваше хоризонта. — Май трябва да тръгвам. Става рано.

— И аз — присъедини се Леля Ог. — Нашта Шърл се плаши, когато не ме завари у дома сутрин, като идва да ми носи закуската.

Баба грижливо зари останките от огъня.

— Кога ний трите ще се сберем отново? — попита тя. — Хмм?

Другите вещици се спогледаха неловко.

— Следващия месец съм заета — отговори Леля. — Рождени дни и други подобни. Хм. А и работата ми се е натрупала с всичката тая ала-бала. Знаете как е. Пък и имам да мисля за ония призраци.

— Смятах, че си ги завела обратно в замъка — учуди се Баба.

— Да, ама те не искат да си ходят — неубедително обясни Леля. — Честно да ти кажа, свикнах с тях да ми обикалят из къщи. Вечер ми правят компания. Вече почти не пищят.

— Чудесно тогава — заключи Баба. — А ти, Маграт?

— Сигурно си забелязала, че по това време на годината винаги има ужасно много работа за вършене — отговори Маграт.

— Съвсем вярно — учтиво се съгласи Баба Вихронрав. — Не е нужно през цялото време да се обвързва с уговорки човек, нали? Хайде просто да оставим въпроса отворен.

Те кимнаха. И докато новият ден се разплискваше над земята, забързаха към домовете си26, всяка сама и погълната от мислите си.