Посестрими в занаята

Трупата потегли на път няколко часа преди залез. Четирите големи коли се заклатушкаха надолу по пътя, който отвеждаше към равнините Сто и големите градове. В Ланкър имаше златно правило всичките му там актьори, шарлатани и прочие потенциални престъпници да излязат извън крепостните стени до падането на нощта. Това правило всъщност не оскърбяваше никого, понеже градът нямаше стени в буквалния смисъл на думата и никой не възразяваше, ако посетителите прескачаха обратно за по едно питие след мръкване.

Вещиците наблюдаваха от колибата на Маграт, като използваха старото зелено кристално кълбо на Леля Ог.

— Смятам, че е крайно време да се научиш да пускаш звук от туй нещо — недоволно измърмори Баба. Тя побутна с пръст топката и дребни вълнички набраздиха изображението.

— Всичко е толкова странно — въздъхна Маграт. — В тия коли. Какви неща имат вътре! Хартиени дървета и всякакви костюми, и…-тя размаха ръце — имаше една огромна картина на далечи страни с всичките му там храмове и други работи струпани накуп. Прекрасно беше!

Баба изсумтя.

— И е направо невероятно как тия хора се превръщат, когато си пожелаят, в крале и други такива! Направо като магия!

— Какво се опитваш да кажеш, Маграт Чеснова? Всичко това е просто изрисувана хартия. Всеки го вижда.

Маграт отвори уста, за да отговори, превъртя през главата си разговора, който щеше да последва, и я затвори отново.

— Къде е Леля? — попита вместо това.

— Лежи навън на ливадката — отговори Баба. — Малко й стана зле.

Чуваше се, че Леля Ог е зле на много висок глас.

Маграт въздъхна.

— Знаеш ли — започна тя, — ако сме му кръстници, трябва да му дадем три дара. Така е по традиция.

— Какви ги приказваш, бе момиче?

— Трите феи винаги дават три дара на кръщелника си. Нали се сещаш — красота, мъдрост и щастие. — Маграт предизвикателно продължи. — Така се е правело едно време.

— А, да нямаш предвид онези приказки за къщурки от нуга и тям подобни? — небрежно попита Баба. — За въртящи се чекръци и тикви, и принцеси, дето си бодат пръстите на розово бодилче. Никога не съм вярвала в подобни работи.

Тя замислено забърса кълбото.

— Да, но… — започна Маграт.

Баба я изгледа. Такава си беше Маграт. С глава, пълна със златокори тикви. За две стотинки ще стане кръстница на всекиго. Но пък беше добра душа иначе. Като някакво малко пухкаво животинче. От онзи тип хора, които се тревожат за пиленцата, изпаднали от гнездото си.

— Виж сега, ако това ще те зарадва, хайде да го сторим — измърмори Баба, изненадана от самата себе си. Размаха ръце над образа на отдалечаващите се коли. — Какво да му пожелаем — богатство, хубост?

— Е, парите не са всичко. Ако се е метнал на баща си, така или иначе ще бъде хубавец. — Маграт внезапно стана съвсем сериозна. — Какво ще кажеш за мъдрост?

— Мъдростта е нещо, с което човек трябва да се сдобие сам — отговори Баба.

Отлично зрение тогава? Хубав глас за пеене?

Отвън, откъм ливадата, долетя пресекливият, но изпълнен с ентусиазъм глас на Леля, която обяви пред нощното небе, че „Жезълът на магьосника си има топка на върха“.

— Това не е толкова необходимо — високо произнесе Баба. — Видиш ли, тука трябва да се използва главознание. Няма смисъл да оклепваме всичко с богатство и с хубост. Това не са важни неща. —

Тя се обърна към топката и нерешително посочи с ръка. — Може би е по-добре да приберем Леля, след като трябва да сме и трите тука.

Успяха някак си да довлекат Леля, сетне прекараха известно време в опити да й обяснят идеята си.

— Три дара, тъй ли? — попита тя. — Не бях виждала таквоз нещо, откак бях мома… навява ми спомени. А ти пък какво правиш?

Маграт се суетеше из стаята и палеше свещи.

— О, трябва да създадем подходяща магическа обстановка — обясни тя.

Баба вдигна рамене, но не каза нищо дори пред лицето на това грубо предизвикателство. Всяка вещица правеше магиите си по свой начин, а сега се намираха в колибата на Маграт.

— Значи, какво ще му дарим? — попита Леля.

— Точно това обсъждахме — натърти Баба.

— Знам от какво ще има нужда — обяви Леля. Предложението й беше посрещнато с ледена тишина.

— Не мога да разбера каква полза ще има от подобно нещо — несигурно се обади Маграт. — Няма ли да му е неудобно, като ходи?

— Като възмъжее обаче ще ни е благодарен, помни ми думата — настоя Леля. — Първият ми съпруг, бог да го прости, обичаше да казва…

— Традицията изисква да не е нещо от толкова физически характер — прекъсна я Баба, като стрелна с поглед Леля Ог. — Не е нужно всичко да разваляш, Гита. Защо непрекъснато трябва да…

— Добре де, но най-малкото мога да кажа, че аз…- опита се да възрази Леля.

Гласовете им постепенно заглъхнаха и настъпи напрегната тишина.

— Мисля си — започна Маграт с пресилена ведрост, — че може би е добре всички да се разотидем по колибите си и всяка да направи заклинание по своя начин. Поотделно. Дълъг ден имахме и всички сме изморени.

— Добра идея — твърдо каза Баба и се изправи — Идвай, Гита — викна тя. — Имахме дълъг ден и сме изморени.

Маграт чуваше още известно време заядливите им гласове през прозореца, докато двете се отдалечаваха с клатушкане надолу по пътеката.

После тъжно седна сред цветните свещи с малко шишенце изключително магически тамян в ръка. Беше го поръчала в магазина за магически предмети чак от Анкх-Морпорк. От много време чакаше сгоден случай, за да го изпробва. Нямаше да е лошо, мислеше си тя, ако хората се показваха малко по-възпитани от време на време…

Загледа се в кълбото.

Е, добре, можеше да започне.

— Лесно да се сприятелява с хората — прошепна тя. Не беше кой знае какъв дар, но тя самата никога не беше успявала да се справи.

Леля Ог седеше в кухнята си, огромният й котарак спеше навит на геврек в скута й. Наля си чаша вино преди сън и през замъгленото си съзнание се опита да си припомни думите на седемнайсетия куплет от песента за таралежа. Ставаше дума за някакви кози, сещаше се тя, но детайлите й се изплъзваха. Времето е враг на паметта.

Тя отмахна с ръка нечие невидимо присъствие.

— Трябва да има дяволски добра памет. Винаги да помни думите.

Баба Вихронрав крачеше с широка стъпка през среднощната гора към къщи, увита в широкия си шал, и разсъждаваше. Изминал беше дълъг и уморителен ден. Театърът беше най-лошата му част. Всичките тия хора, които си въобразяваха, че са други хора, нереалните неща, дето се случваха по сцената, пейзаж, който можеш да го продъниш с обувка… Баба обичаше да си знае мястото и не й харесваха нещата, дето не си знаеха своите места. Светът явно се променяше с всеки ден.

Не беше редно чак толкова да се променя. Можеше като нищо да се побърка човек.

Тя забърза в нощта с твърдата крачка на човек, който е убеден, че нощната ветровита гора крие ужасни и необичайни неща и че едно от тези неща беше самата тя.

— Нека да бъде такъв, за какъвто се мисли — произнесе на глас тя. — Това е всичко, на което човек може да се надява на тоя свят.

Както и повечето хора, вещиците са разфокусирани във времето. Разликата беше, че те осъзнаваха, повече или по-малко, този факт и го използваха. Уважаваха миналото, защото част от тях беше останала да живее в него и защото можеха да видят сенките, които то хвърляше върху бъдещето. Баба успяваше да почувства силуета на бъдещето. Остриета на кинжали стърчаха от него.

Започна се в пет на следващата утрин. Четирима мъже минаха през горите до колибата на Баба Вихронрав. Вързаха конете си недалеч и се прокраднаха в предутринната мъгла.

Сержантът, който отговаряше за изпълнението на задачата, не беше никак доволен. Той беше от Овнерог и изобщо не си представяше как ще стане тая работа с арестуването на вещицата. Във всеки случай беше убеден, че на нея никак няма да й хареса. А на него хич не му се нравеше представата за вещица, която не харесва идеята.

Войниците му също бяха местни момчета. Те го следваха отблизо, готови да залегнат зад гърба му при първата поява на нещо по-неочаквано от дърво.

Колибата на Баба приличаше на гъба в мъглицата. Неподдържаната й градинка с билки сякаш се движеше дори и при неподвижен въздух. Там растяха треви, невиждани никъде другаде из планините, корените и семената им преминали пет хиляди мили през Диска. Сержантът можеше да се закълне, че няколко цветчета се обърнаха след него, когато мина. Той потръпна.

— А сега какво, сержант?

— Сега ще се разпръснем — отвърна той. — Да. Разпръсваме се. Тъй ще направим.

Те внимателно се придвижиха по посока на папратта. Сержантът залегна зад един удобен дънер и прошепна:

— Чудесно. Много добре. Схванахте идеята. Хайде сега пак да се разпръснем, този път поединично.

Мъжете замърмориха, но един по един се скриха из мъглата. Сержантът им остави няколко минути, за да си намерят прикритие, и след това каза:

Добре. А сега…

И направи пауза.

Почуди се дали да се осмели да извика и реши да се откаже.

Изправи се. Свали шлема си, за да покаже уважение и плахо се примъкна към задната врата, като оставяше стъпки по влажната трева. Почука много учтиво.

След няколко секунди нахлупи шлема обратно върху главата си.

Няма никой. Дявол го взел — и заотстъпва.

Вратата се отвори. Изключително бавно и с максимално скърцане. Една просто занемарена врата не би издала толкова сърцераздирателно стенание — необходима е прецизна ежедневна работа с гореща вода, и то в продължение на седмици. Сержантът първо замръзна на място, след това бавно се извърна, като съумяваше да използва колкото се може по-малко мускули.

Фактът, че на прага нямаше никого, го изпълни със смесени чувства. Опитът му подсказваше, че вратите не се отварят ей тъй, от само себе си.

Той нервно прочисти гърло.

Точно в ухото му Баба Вихронрав произнесе тихо:

— Лоша кашлица си хванал. Умно правиш, дето идваш при мене.

Сержантът погледна нагоре към нея с изражение на дива благодарност. — Да?

— Какво направи тя? — възкликна дукът. Сержантът беше вперил поглед в точка една педя вдясно от трона на дука.

— Даде ми чаша чай, сър — обясни той.

— А какво стана с войниците ти?

— И на тях им даде чай, сър.

Дукът се изправи и постави длани върху покритите с ръждавееща броня рамене на сержанта. Беше в лошо настроение. Прекара половината нощ в миене на ръцете си. Продължаваше да му се струва, че чува гласове, които шептят в ушите му. Закуската му от овесена каша беше солена и препържена, с печена ябълка в нея, а готвачът беше получил истеричен припадък в кухнята. Направо си личеше, че дукът е бесен. Защото се държеше учтиво. Той беше от оня тип хора, които стават все по-сговорчиви, колкото повече се изчерпва търпението им, докато достигнат момента, в който фраза като „Много ви благодаря“ придобива остротата на падаща гилотина.

— Сержанте — каза той, като обгърна раменете му с ръка и го поведе през залата.

— Сър?

— Не съм убеден, че си разбрал правилно моята заповед — произнесе със змийски тон дукът.

— Сър?

— Искам да кажа, че е възможно аз да съм те подвел. Заповядах ти „Доведи ми вещица, ако ще и окована във вериги“, но вероятно в действителност се е получило „Иди да изпиеш чаша чай“. Такъв ли беше случаят?

Сержантът сбърчи чело. До този момент сарказмът не беше пристъпял в неговия живот. Опитът му, свързан с ядосани хора, включваше много викове и по някоя цепеница, метната по него.

— Не, сър — отговори той.

— Чудя се в такъв случай защо не си изпълнил това, за което те бях пратил?

— Сър?

— Допускам, че тя ти е повлияла с магически думи, тъй ли е? Чувал съм какво могат вещиците. — Дукът беше прекарал предишната нощ в четене на някои от по-вълнуващите разработки по темата5, докато бинтованите му ръце не се бяха разтресли дотолкова, че да изпусне книгата. —

Може би те е омаяла с видения на неземни наслади? Показа ли ти… — дукът потръпна — тъмни удоволствия и забранени наслади, за които смъртните дори не трябва и да помислят, и демонични тайни, що те отвеждат до глъбините на мъжката страст?

Дукът седна и си повя с кърпичка.

— Добре ли сте, сър? — попита сержантът.

— А? А-а, чудесно, чудесно.

— Щото целият почервеняхте.

— Не бягай от темата, човече! — викна дукът, като си възвръщаше малко по малко самообладанието. — Признай, че тя ти предложи хедонистични и безнравствени удоволствия, знайни само на оногова, който е вещ в плътските изкуства!

Сержантът застана мирно и втренчи поглед право пред себе си.

— Не, сър — отрече той и в желанието си да каже цялата истина добави: — Предложи ми курабийка.

— Курабийка ли?

— Да, сър! Със стафиди.

Фелмет не помръдна на стола си, докато се бореше за вътрешен мир. Най-после успя да произнесе:

— А твоите хора какво направиха?

— И те си взеха курабийки, сър. Всички без Роджър, защото не му е позволено да яде плодове заради стомаха.

Дукът се отпусна на мястото до прозореца и захлупи очите си с длан. „Роден съм да управлявам равнинна страна — помисли си той, — някъде, където всичко е плоско и го няма целия тоя климат и всичкото останало и където хората не изглеждат като да са направени от тесто. Обзалагам се, че сега ще ми каже какво е ял тоя Роджър.“

— На него му дадоха бисквитка, сър.

Дукът впи поглед в дърветата. Беше ядосан. Беше направо бесен. Но двайсетте години брак с лейди Фелмет го бяха научили не просто да контролира емоциите си, а да контролира дори инстинктите си, така че само един тик на лицето му издаваше напрегнатата му мисъл. Освен това от тъмните дълбини на ума му се надигаше емоция, за която той не бе имал особено време досега. През главата му припърха любопитство.

Дукът се беше справял достатъчно успешно през първите петдесет години от живота си, без да проявява любопитство. То и без това не беше черта, която аристократите поощряваха. Бе открил, че увереността е далеч по-удобна. Въпреки това му се стори, че любопитството може веднъж да се окаже от полза.

Сержантът се беше изпънал в центъра на стаята с упоритото изражение на човек, който очаква заповеди и е готов да чака дотогава, докато разместването на континенталните плочи не го помръдне от мястото му. Той беше служил дълги години на невзискателните крале на Ланкър и му личеше. Тялото му беше заело позиция мирно, но въпреки усилията коремът му си стоеше отпуснат.

Погледът на дука попадна върху Шута, който седеше на табуретката си отстрани до трона. Присвитата фигура отвърна объркано на погледа му и плахо потрепна с камбанки.

Дукът намери решение. Прогресът, беше установил той, се дължеше на намиране на слабите места. Той се опита да прогони от главата си мисълта, че такива бяха и кралските бъбреци в подножието на мрачното стълбище, и се концентрира върху текущия проблем. …проблем. Той стържеше и стържеше, но като че нямаше ефект. По едно време слезе до тъмницата и взе назаем от палача телена четка и продължи да търка и да търка с нея. Но и тя не даде ефект. Даже стана по-зле. Колкото по-силно търкаше, толкова повече кръв течеше. Страхуваше се да не се побърка.

Пребори се с тази мисъл и я изтласка назад в съзнанието си. Слаби места. Точно така! Шутът изглеждаше като слабо място.

— Можеш да си вървиш, сержант.

— Сър!

Сержантът напусна със скована маршова стъпка.

— Шуте?

— Земи си булче, господарю… — нервно произнесе Шутът и дрънна бърз акорд на омразната си мандолина.

Дукът приседна на трона.

— Вече съм ужасно женен — каза той. — Посъветвай ме, Шуте.

— Абре, чиче… — започна Шутът.

— Нито пък съм ти чичо. Сигурен съм, че щях да си спомня, ако беше тъй, — отговори лорд Фелмет, като се наклони тъй, че върхът на носа му се доближи на един пръст от потресената физиономия на Шута. — Ако започнеш следващото си изречение с „чиче“, „абре“ или „земи си“, ще се отнеса много зле с теб.

Шутът размърда беззвучно устни, след което се осведоми:

— А какво бихте казал за „Мола ви съ“?

Дукът добре разбираше кога може да си позволи да поотпусне юздите.

— „Мола ви съ“ ще го преживея — отговори. — Така че и ти ще оживееш. Но без повече лудории. — Той се усмихна окуражително. — От колко време си шут, момче?

— Но мола ви съ, месир…

— Махни мисирката — вдигна ръка дукът — и няма какво да ми се молиш.

— Но мола ви съ, мес… сър — поправи се бързо Шутът и нервно преглътна. — Цял живот, сър. Седемнайсет години ми се събират, като момче и като мъж. И баща ми е бил шут преди това. И чичето ми, и той е бил по същото време. И преди тях дядо ми. А неговият…

— Цялото ти семейство ли са идиоти, бе?

— Това е семейна традиция, сър — обясни Шутът. — Искам да кажа, мола ви съ…

Дукът отново се усмихна, но Шутът беше прекалено разтревожен, за да забележи колко озъбена беше усмивката му.

— Ти нали си местен? — попита дукът.

— Мол… да, сър.

— Значи си запознат с местните вярвания и тъй нататък?

— Предполагам, че да, сър. Мола ви съ.

— Хубаво. Ти къде спиш, шуте мой?

— В конюшнята, сър.

— От днес нататък ти разрешавам да спиш в коридора пред моите покои — милостиво обяви дукът.

— Олеле!

— А сега — продължи дукът и гласът му капеше сладко връз Шута като сироп върху сладкиш, — разкажи ми за вещиците…

Тази нощ Шутът спа неспокойно върху студените плочи пред кралската спалня вместо в топлата миризлива слама на конюшните. Вятърът свиреше из коридора точно над Голямата зала…

— Това е глупаво — промърмори той сам на себе си. — Но дали е достатъчно глупаво?

Задряма неспокойно и в съня му някакъв неясен силует се опитваше да привлече вниманието му, така че само смътно дочу гласовете на лорд и лейди Фелмет от другата страна на вратата.

— Никаква работа не си свършил — недоволно каза дукесата.

Дукът се облегна назад в креслото и се усмихна на съпругата си.

— Е? — настоя тя. — Къде са вещиците?

— Церемониалмайсторът изглежда ще се окаже прав, любима. Вещиците май държат в подчинение местните хора. Сержантът от личната ми гвардия се върна с празни ръце.

Ръце… той пропадна в тежките си размисли.

— Трябваше да го екзекутираш — бързо го пресече тя. — За да дадеш пример на останалите.

— Такава линия на поведение, мила моя, неизбежно води до това, че последният оцелял войник ще получи заповед сам да си пререже гърлото. Но между другото — добави меко той, — изглежда напоследък тук има по-малко прислужници, отколкото бяхме свикнали. Знаеш, че обикновено не бих се намес…

— Тогава недей! — сопна му се тя. — Грижата за домакинството е изцяло под мой контрол. И няма да търпя лентяи. — Убеден съм, че ти най-добре знаеш, но…

— Какво стана с вещиците? Докога само ще седиш и ще гледаш безучастно как покълва семето на бъдещи проблеми? Нима ще позволиш на някакви си вещици да те победят? И какво стана с короната?

Дукът потрепери.

— Без съмнение е свършила в реката.

— Ами детето? Било е предадено на вещиците! Те правят ли човешки жертвоприношения?

— Изглежда, че не — отговори дукът. Дукесата изглеждаше леко разочарована.

— Тия вещици — продължи мисълта си дукът — изглежда могат да омайват хората.

— Ами очевидно…

— Но не в смисъл на магически заклинания. Май тук ги уважават. Те приготвят цярове и други такива работи. Всичко е тъй странно. Изглежда, че планинците едновременно се страхуват от тях и страшно се гордеят с присъствието им. Може да се окаже недостатъчно да се изправим срещу тях.

— Започва да ми се струва — каза мрачно дуке — сата, — че те и тебе са омаяли по някакъв начин.

Истината бе, че дукът наистина беше заинтригуван. Властта имаше тайнствена притегателна сила над него и това беше всъщност основната причина да се ожени за дукесата. Той се втренчи в огъня.

— Всъщност — дукесата разпозна злата му усмивка — това ти харесва, а? Усещането за опасност. Спомням си, преди да се оженим, онези въжета с възли по тях…

Тя щракна с пръсти пред оцъклените му очи. Той подскочи.

— Съвсем не!

— Какво ще предприемеш в такъв случай?

— Ще изчакам.

— Ще изчакаш?

— Ще изчакам и ще обмисля. Търпението е добродетел.

Дукът се облегна назад. Усмивката му изглеждаше тъй, сякаш бе прекарала последните няколко милиона години, приличайки се на някоя скала. След това единствено тикът под едното му око размърда лицето му.

През бинтовете, омотани около дланта му, се процеждаше кръв.

И още веднъж пълната луна се носеше над облаците.

Баба Вихронрав издои и нахрани козите, засипа огъня, покри с кърпа огледалото и измъкна метлата си иззад вратата. След това излезе навън, заключи задната врата и окачи ключа на гвоздея в клозета.

Това като че бе всичко. Само един-единствен път в цялата история на вещерството в планините Овнерог крадец се беше промъквал в колиба на вещица. И въпросната вещица му бе наложила най-тежкото наказание6.

Баба възседна метлата и произнесе няколко слова, но без особено вдъхновение. След още няколко опита слезе от метлата, почовърка из ликото, дето стягаше вейките, и направи нов опит. Нещо присветна в единия край на пръта, но веднага угасна.

— По дяволите — изруга под нос Баба.

Сетне се огледа внимателно наоколо, в случай че някой я наблюдава. Всъщност наоколо само един язовец беше излязъл на лов и като чу тропота на тичащи крака, подаде глава от храстите и видя Баба да профучава надолу по пътеката, държейки в опънатата си ръка метла на височината на раменете. Най-накрая магията хвана и тя успя да възседне непохватно пръта, преди метлата да се издигне в нощното небе с грацията на еднокрила патица.

Над дърветата прозвуча приглушено проклятие към механиката на джуджетата.

Повечето вещици предпочитат да обитават отдалечени колиби с традиционно криви като тирбушон комини и сламени покриви, по които са се прихванали бурени. Баба Вихронрав одобряваше това. Какъв смисъл има да си вещица, ако не даваш гласност на факта.

Леля Ог пет пари не даваше какво знаят хората и още по-малко какво си мислят. Тя живееше в нова, натъпкана с дребни украшенийца и джунджурии къща в центъра на град Ланкър и в сърцето на своята собствена частна империя. Разнородни дъщери и снахи се редуваха да й готвят и чистят. Всяка хоризонтална повърхност в къщата беше заета от сувенири, донесени от пътувалите надалеч членове на семейството й. Синове и внуци поддържаха купчината дърва за огрев на двора, керемидите по покрива и продухваха редовно комина. Шкафът с питиетата винаги беше пълен, а кесията до люлеещия се стол — винаги натъпкана с тютюн. Над камината висеше внушителен надпис „Мама“ от ковано желязо. Никой тиранин в световната история не бе постигал по-пълна власт над своите люде.

Леля Ог имаше и котка — огромен едноок котарак на име Грибо, който разпределяше времето си между спането, яденето и увеличаването на най-голямото кръвосмесително котешко племе. Той отвори жълто око, сякаш прозорец към Ада, когато чу бабината метла да се приземява тежко в задния двор. С инстинкта на своя вид разпозна в Баба закоравял котешки враг и пъргаво се смъкна под стола.

Маграт вече седеше примерно до огъня.

Едно от ненарушимите правила на магията е, че людете, които я практикуват, не могат да променят задълго облика си. Телата им развиват особен вид морфична инерция и постепенно възвръщат естествената си форма. Но Маграт се опитваше. Всяка сутрин косата й беше дълга, бухнала и руса, обаче до вечерта ставаше на рошави кичури. За да подобри ефекта, тя се опитваше да вплита теменужки и иглики в нея. Резултатът не беше точно според очакванията й. По-скоро изглеждаше, като че саксия бе паднала отгоре й.

— Добър вечер — поздрави Баба.

— Добра застига по пълнолуние — учтиво отвърна Маграт. — Мирна среща. Нека звездите да светят връз…

— Я умната, Маграт! — сряза я Леля Ог. Маграт трепна.

Баба седна и започна да вади иглите, които придържаха островърхата шапка към кока й. Най-после съзря Маграт.

— Маграт!

Младата вещица подскочи и притеснено сключи кокалести ръце в полата на роклята си.

— Да? — потрепери гласът й.

— Какво е това в скута ти?

— То ми е домашно любимче — отбранително обясни тя.

— А какво стана с краставата жаба, дето си я гледаше?

— Загуби се — промърмори Маграт. — Както и да е, тя не беше особено добра.

Баба въздъхна. Отчаяните опити на Маграт да си намери питомник продължаваха от известно време насам и въпреки всичката любов и разточително внимание, с които тя ги обграждаше, всички имаха по някакъв явен недостатък, като да речем, тенденция да хапят, да бъдат стъпквани или в изключителни случаи — да претърпяват метаморфоза.

— Това е петнайсетото за тази година — отбеляза Баба. — Ако не броим коня. Този път какво е?

— Камък — изкикоти се Леля Ог.

Е, поне няма да избяга — коментира Баба.

Камъкът протегна шия и я погледна с израз на лека изненада.

— Това е костенурка — обясни Маграт. — Купих я от Овнешкия пазар. Човекът каза, че била изключително стара и знаела много тайни.

— А-а, познавам го тоя — вмъкна Баба. — Същият, който продава златните рибки, дето им пада боята след три дена.

— Както и да е, ще я нарека Лека Стъпка — разгорещи се Маграт. — Ще го направя, стига да поискам!

— Да, да, разбира се, сигурна съм в това — успокои я Баба. — Но да видим сега — как върви, сестри?. Вече два месеца станаха, откак не сме се събирали.

— Би трябвало да се виждаме навръх всяко пълнолуние — твърдо каза Маграт. — Така е редно.

— Нямаше как — женехме най-малкото на нашия Греъм — обясни Леля Ог. — Не можех да го пропусна.

— А на мене ми се наложи да се грижа цялата нощ за една болна коза — бързо се включи и Баба.

— Да, добре — със съмнение в гласа се съгласи Маграт. Тя порови из чантата си. — Както и да е, ако ще започваме, по-добре да запаля свещите.

Възрастните вещици размениха пълни с примирение погледи.

— Защо да не запалим тая хубава лампа, дето нашата Трейси ми я прати? — невинно попита Леля Ог. — А ще разръчкам и огъня малко.

— Аз пък виждам извънредно добре в тъмното, Маграт — обяви твърдо Баба. — А ти пак си чела ония книги. „Мошениците“.

— Не са мошениците, а са „Дневниците“…

— Нали не смяташ пак да чертаеш символи по пода? — предупредително попита Леля Ог. — Дни й трябваха после на нашта Дрийн, докато изчисти всичките от последния път….

— Руни — обади се Маграт. Тя ги загледа умолително. — Добре де, поне една свещичка не може ли?

— Хубаво — омекна Леля Ог. — Ако ще се почувстваш по-добре от това… Само една обаче. И да е прилична бяла свещ. Никакви модерни работи.

Маграт въздъхна. Явно не си струваше да вади останалата част от съдържанието на чантата си.

— Трябва да съберем поне още няколко вещици — тъжно каза тя. — Не е редно, разбирате ли, сборище само от трима души.

— Аз не знаех, че сме сборище. Никой не ме е предупредил, че още сме сборище — подсмръкна войнствено Баба Вихронрав. — Но и тъй да е, от тази страна на планината няма никой друг, освен

Стара майка Дисмас, а и тя не излиза много напоследък.

— Ама доста от момичетата в моето село… — започна Маграт. — Знаеш. Може да се окажат кадърни.

— Не така вършим тези неща, както добре ти е известно — каза с неодобрение Баба. — Хората не ходят да търсят вещерството. То само идва да ги намери.

— Да де, да — съгласи се Маграт. — Съжалявам.

— Добре — леко смекчи тона си Баба. Тя така и не беше усвоила таланта да се извинява, но го ценеше у другите.

— Какво ще правим с тоя нов дук? — попита Леля Ог, за да разведри атмосферата.

Баба се облегна назад.

— Изгорил е няколко къщи в Скапан Гъз. Заради данъците.

— Колко ужасно! — вмъкна Маграт.

— Старият крал Верънс тъй правеше — припомни си Леля. — Ужасен характер имаше тоз човек.

— Да, но той оставяше хората поне да излязат отвътре преди това — възрази Баба.

— О, да — съгласи се Леля, която беше праведен роялист. — Много милостив човек беше. Дори отвреме на време плащаше, за да си построят колибите наново. Ако се сети.

— И на всяка Прасоколеда ми даваше еленски бут. Винаги — припомни си Баба с копнеж в гласа.

— О, да. Уважаваше вещиците тоя човек — допълни Леля Ог. — Всеки път, когато излизаше на лов в гората да преследва хора, като ме види, ще свали шлема си и ще рече: „Надявам се, че сте в добро здраве, госпожо Ог“. И на другия ден икономът му ще ми остави няколко бутилки. Той си беше крал на място.

— Да преследваш хора из гората не е хубаво нещо обаче — обади се Маграт.

— Не е — съгласи се Баба Вихронрав. — Той обаче ги гонеше само ако са направили нещо много лошо. А освен това казваше, че на тях им харесвало. И обичаше да ги пуска да си отидат, ако му е било достатъчно забавно.

— И имаше едно огромно космато нещо — додаде Леля Ог.

Атмосферата доловимо се промени. Стана по-топла, задушевна, сенките на неиздуманата конспирация се спотаиха в ъглите на стаята.

— Ах — каза с далечен глас Баба Вихронрав. — Неговото droit de seigneur.

— Честичко трябваше да го упражнява — загледана в огъня, промълви Леля Ог.

— Но на другия ден пращаше там иконома си с кесия сребро и чувал дреболии за сватбата. Доста младоженци почнаха живота си по-заможни.

— Аха — съгласи се Леля. — И някои дечица бяха по-породисти…

— Крал от главата до петите — обобщи Баба.

— Вие двете за какво си говорите? — подозрително попита Маграт. — Той да не е имал домашни животни?

Двете стари вещици изплуваха на повърхността из дълбините на загадъчните вирове на спомените, в които се бяха потопили. Баба Вихронрав вдигна рамене.

— Трябва да отбележа — продължи Маграт строго, — че след като толкова сте държали на стария крал, би следвало поне малко да се разтревожите от това, че го убиха. Искам да кажа — ами това си беше ужасно подозрителен инцидент.

— На кралете не мож’ им има вяра — обобщи Баба. — Идват и си отиват — и добрите, и лошите. Баща му, спомням си, отрови предишния ни крал.

— Туй беше старият Таргум — съгласи се Леля Ог. — Имаше голяма рижа брада, добре си спомням. И той беше много милостив човек.

— Само че сега никой не бива дори да споменава, че Фелмет е убил краля — каза Маграт.

— Какво? — възкликна Баба.

— Той е екзекутирал няколко души в Ланкър оня ден, задето са говорели за това — продължи Маграт. — За разпространяване на зловредни лъжи, така е обяснил. Казал е, че всеки, който го повтори, ще види отвътре тъмниците на замъка, но много за кратко. Казал е, че Верънс е умрял от естествени причини.

— Ами да те убият си е естествена причина за един крал — отговори Баба. — Не виждам защо му е да се срамува от туй. Когато убиха стария Таргум, побиха на кол главата му, напалиха голям огън на открито и всички ходиха пияни цяла седмица.

— Спомням си — допълни Леля Ог. –Разнасяха главата му по селата, за да докажат, че е умрял. Много убедително, ще река аз. Особено пък за него. Той се хилеше. Струва ми се, че всичко беше точно по начина, който би му харесал.

— Мисля си, че трябва да държим тоя новия под око — отбеляза Баба. — Изглежда ми хитрец. Туй не е хубаво качество за един крал. И като че не знае как да изразява уважението си.

— Един човек дойде при мене миналата седмица да ме пита искам ли да си платя данъците — намеси се Маграт. — Аз му казах не.

— И при мене дойде — добави Леля Ог. — Нашият Джейсън и нашият Уейн обаче излязоха отвън и му обясниха, че ние няма да участваме.

— Дребничък човечец, плешив, с черна пелерина? — замислено попита Баба Вихронрав.

— Да — отговориха двете.

— Криеше се из малинака ми — съобщи Баба. — Но като излязох да го видя какво иска, побягна.

— Всъщност аз му дадох едно петаче — рече Маграт. — Понеже иначе щели да го измъчват, нали разбирате, ако не накара вещиците да си плащат данъците…

Лорд Фелмет огледа внимателно петака, който лежеше в скута му.

След това се втренчи в събирача на данъци. — Е?

Данъчният прочисти гърло.

— Ами, сър, виждате. Обясних им за нуждата да се създаде редовна армия и така нанататака, а те попитаха защо и аз отговорих заради бандитите и така нанататака, а те казаха, че бандитите никога не са ги безпокоили.

— А гражданското строителство?

— Ах. Да. Ами-и, подчертах необходимостта да се строят и поддържат мостове и така нанататака. — И?

— Те отговориха, че никога не ги ползват.

— Ах — с разбиране промълви дукът. — Не могат да пресичат течаща вода.

— Съвсем не съм убеден в това, сър. Мисля си, че вещиците могат да пресичат всичко, което си пожелаят.

Нещо друго казаха ли ти? — попита дукът.

Данъчният механично мачкаше подгъва на робата си.

— Ами-и, сър… Споменах им как данъците помагат да се поддържа мирът в кралството… — И?

— А те казаха, че кралят трябва да поддържа собствения си мир, сър. След което ме изгледаха много особено.

— Как така особено?

Дукът седеше, подпрял лицето си с длан. Беше очарован.

— Малко е трудничко да се опише — отговори данъчният.

Той се опитваше да избягва погледа на лорд Фелмет, от който придобиваше натрапчивото усещане, че дъските на пода се разтягат във всички посоки и вече покриват площ от няколко акра. Очарованият поглед на лорд Фелмет беше за него същото, което бе карфицата за пауновото око.

Опитай се — подкани го дукът.

Данъчният се изчерви.

Ами-и… Не… не беше приятно.

Отговорът му доказваше, че данъчният беше по-добър в сметките, отколкото в думите. Това, което би могъл да обясни, ако объркването, страхът, слабата памет и абсолютната липса на каквото и да е въображение не бяха се сговорили срещу него, щеше да звучи така:

„Когато бях малък и живеех с леля, тя ми каза да не пипам сметаната и така нанататака, и я постави на висока лавица в килера. А аз взех един стол, влязох в килера, докато нея я нямаше, тя се прибра, а аз не я усетих, обаче понеже не можех да достигна купата както трябва, тя се разби на пода, леля отвори вратата и ме изгледа — беше същият тоя поглед. Но този път беше дори по-лошо, защото те знаеха.“

— Не е бил приятен — повтори дукът.

— Не, сър.

Дукът забарабани с пръстите на лявата си ръка по страничната облегалка на трона. Събирачът на данъци отново се покашля.

Вие… вие не смятате да ме карате да ходя пак, нали? — попита той.

— Мм? — изхъмка дукът и раздразнено махна с ръка. — Не, не. Ни най-малко. Просто се обади на палача на излизане оттук. Виж дали може да те вмести в графика си.

Данъчният му отправи поглед, изпълнен с благодарност, след което направи несръчен поклон. — Да, сър. Веднага, сър. Благодаря, сър. Вие сте много…

— Да, да — механично отговори лорд Фелмет. — Можеш да вървиш.

Дукът се оказа сам в пустотата на залата. Отново валеше. Парченца мазилка от време на време се разбиваха в плочите. Стените леко се ронеха, докато улягаха на местата си. Въздухът миришеше на застояла изба.

Господи, как мразеше това кралство!

Беше толкова малко, дълго някакви си четиридесет мили, може би десетина мили широко и почти цялото се състоеше от жестоки планини с ледено-зелени склонове и остри като ножове зъбери или пък непроходими гори. Подобно кралство не би трябвало да причинява каквито и да било проблеми.

Това, което усещаше, но не успяваше докрай да разбере, беше, че то има дълбочина. Изглежда разполагаше с прекалено много география.

Дукът се изправи и прекоси залата до балкона, откъдето се откриваше безподобната гледка на дървета. Привидя му се, че те отвръщат на погледа му.

Той просто усещаше как го отхвърлят. Това беше странно, защото хората не бяха възразили по никакъв начин. Те сякаш на нищо не възразяваха особено много. Верънс е бил популярен по свой собствен начин. Доста народ се беше насъбрал на погребението му. Можеше да си спомни редиците от тъжни, тържествени физиономии. Но не глупави. В никакъв случай не глупави. Просто замислени за нещо свое, сякаш кралете не бяха кой знае колко важна работа.

Установи, че е почти ядосан на дърветата. Това, което би било на място в момента, щеше да е един як бунт. Можеше да излезе на бял кон от замъка, да обеси тоя-оня и така щеше да създаде съзидателно напрежение, което е толкова важно за нормалното развитие на държавата. Долу, в равнините, ако човек ритнеше някого, оня му отвръщаше с ритник. Тук, горе, ритнеш ли някого, той ще се отмести встрани и ще чака търпеливо кракът ти да се подхлъзне. Е, как да влезе в историята, като управлява подобни хора? Ами че тях не можеш да ги потискаш повече, отколкото би потиснал матрака си.

Той беше повишил данъците и беше изпепелил няколко села просто от принципни съображения, за да покаже на хората с кого си имат работа. Но май не постигна нужния ефект.

И освен това се появиха тия вещици. Те като че го преследваха.

— Шуте!

Шутът, който кротко дремеше зад трона, се събуди ужасен.

— Да!

Приближи се насам.

Шутът нещастно зазвъня.

— Кажи ми, Шуте, тук винаги ли вали?

— Божке, чиче…

— Просто ми отговори на въпроса — прекъсна го лорд Фелмет, като демонстрира желязно търпение.

— Понякога спира, сър. За да направи място на снега. А понякога имаме ужасни мъгли, направо оргулозни — отговори Шутът.

— Оргулозни ли?

Шутът не можа да се спре. Ужасените му уши чуха устата му да произнася:

— Плътни, милорд. Идва от латинското orgulum, което означава супа или бульон.

Но дукът не слушаше. Опитът му сочеше, че вслушването в бъбривци из средите на прислугата най-често е губене на време.

— Отегчен съм, Шуте.

— Нека да ви позабавлявам, милорд, с множество весели закачки и леки шеги.

— Давай.

Шутът облиза сухите си устни. В действителност той не очакваше подобен отговор. Крал Верънс оставаше доволен дори само като го подритнеше или го замереше с бутилка по главата. Като всеки истински крал.

Аз чакам. Хайде де, разсмей ме.

Шутът най-сетне се престраши.

— Как да направим тъй, месир — започна той с треперлив гласец, — че трикракото магаре да заприлича на газена лампа?

Дукът се намръщи. Шутът усети, че ще бъде по-добре да не изчака отговора.

— Ами, понеже защото трябва да го залеем с газ — обясни той. И после, понеже това си беше част от шегата, тупна леко лорд Фелмет с балончето-свирка и дрънна един акорд на мандолината.

Показалецът на дука се плъзгаше по дърворезбата върху страничната облегалка на трона.

— Да? И после какво става?

— Това, ъм, беше, така да се каже, всичко — отговори Шутът и прибави: — Дядо ми я смяташе за една от най-добрите.

— Допускам, че той я е разказвал по друг начин — коментира дукът и се изправи. — Сбери ловджиите ми. Мисля, че ще изляза малко на лов. И ти можеш да дойдеш.

— Но аз не мога да яздя, милорд!

Лорд Фелмет се усмихна за пръв път за цялата сутрин.

— Превъзходно! — възкликна. — Тогава ще ти дадем кон, който не може да бъде обязден. Ха. Ха.

Той погледна надолу към бинтовете си. А след това, каза на себе си, че ще поиска от оръжейника да му изпрати метална пила.

Измина година. Дните спокойно отминаваха един подир друг. Преди много време, в самото начало на мултивселената, те се бяха опитали да отминават всичките едновременно, но нещо не се беше получило.

Томджон седеше под паянтовата маса на Хуел и наблюдаваше как баща му се разхожда напред-назад между каруците, ръкомаха и говори. Витолър винаги махаше с ръце, докато говореше. Ако му ги вържеха зад гърба, вероятно би онемял на мига.

— Добре тогава — тъкмо казваше той. — А какво ще кажеш за „Невестите на краля“?

— Това го правихме миналата година — обади се Хуел.

— Хубаво, де. Тогава ще изиграем „Мало, Клачианският тиранин“.

Ларинксът на Витолър гладко смени предавките и гласът му се превърна в огромно търкалящо се нещо, дето разтриса стъклата на прозорците на средно голям градски площад. — „С кръв аз дойдох, чрез кръв господствам, че никой да не смей тез стени окървавени да…“

— Тая я играхме по-миналата година — спокойно отбеляза Хуел. — Но тъй или иначе, на хората до гуша им е дошло от крале. На тях им се иска да се посмеят малко.

— Не може да им е дошло до гуша от моите крале — възрази Витолър. — Скъпи ми момко, хората не идват на театър, за да се веселят, те идват, за да натрупат Опит, да се Поучат, да се Дивят…

— За да се смеят — упорито възрази Хуел. — Я хвърли едно око на тази пиеса.

Томджон чу шумоленето на развиваща се хартия и проскърцването на върбов клонак, когато Витолър приседна върху коша с реквизита.

— „Некадърният магьосник“ — прочете той на глас. — „Или Както ви се иска“.

Хуел протегна крака под масата и подритна неволно Томджон. След това измъкна детето за ухото.

— Ама какво е това! — удиви се Витолър. — Магьосници? Демони? Дяволи? Търговци?

— Доста съм доволен от действие II, сцена IV — вмъкна Хуел, докато побутваше младенеца към коша с реквизита. — Включил съм „Хумористично измиване с помощта на две слугини“.

— А някакви сцени на смъртен одър? — попита с надежда Витолър.

— Не-е — отговори Хуел. — Но мога да прибавя хумористичен монолог в трето действие.

— Хумористичен монолог ли?!

— Добре де, добре, има мегдан за малко самотни разсъждения в последното действие — побърза да отговори Хуел. — Ще ги напиша довечера, нямаш проблеми.

— И намушкване с нож — прибави Витолър, докато се изправяше на крака. — Някакво подло убийство. Това винаги минава.

Той излезе с делова стъпка, за да организира подреждането на сцената.

Хуел въздъхна и взе в ръка перото. Някъде там, зад платнените стени на стаята му, се намираше град Обесикуче, който някак си беше успял да се свре във вдлъбнатина на скалата, кацнал на кажи-речи отвесните стени на каньона. В планините Овнерог всъщност имаше достатъчно равни земи. Проблемът бе, че повечето от тях бяха вертикално разположени.

Хуел не харесваше планините Овнерог. Това беше необичайно, защото те бяха традиционната земя на джуджетата, а той самият беше джудже. Но бе прогонен от племето си още преди години, и то не само заради пристъпите на клаустрофобия, а и понеже имаше склонност да мечтае. Местният цар на джуджетата бе преценил, че това не е здравословен талант за някого, който следва да размахва кирка и да не забравя къде трябва да удари с нея. Тъй че бяха дали на Хуел една съвсем мъничка торбичка злато, прочувствените пожелания на племето за всичко най-хубаво, както и твърдо „Сбогом“.

Така се бе случило, че трупата на Витолър гастролираше из тия земи по същото време. Джуджето бе жертвало малка медна монета за представлението на „Драконът на равнините“. Изгледа пиесата, без мускулче да трепне на лицето му, прибра се в квартирата си и на следващата сутрин потропа на колата на Витолър с първата чернова на „Крал под планината“. Не че пиесата беше нещо особено. Но Витолър бе достатъчно проницателен, за да съзре, че вътре в косматата пипонеста глава се крие въображение, достатъчно да обхване целия свят, че и повече. Така че когато гастролиращите актьори потеглиха наново, на едного от трупата му се налагаше да подтичва, за да не изостава.

Късчета сурово вдъхновение се сипят из Вселената през цялото време като лапавица. Понякога някое от тях улучва податлив ум, който в резултат открива структурата на ДНК или соната за флейта, или изнамира начин електрическите крушки да изгарят два пъти по-бързо. Но повечето пропускат целта си. Мнозинството от хората преброждат живота си, без да бъдат уцелени нито веднъж.

А други пък имат още по-малко късмет. Те улавят всичките едновременно.

Такъв човек, тоест джудже, бе Хуел. Върху дребния му масивен череп, създаден от еволюцията със скромната задача да устоява на директен удар с брадва, се изливаше такова количество вдъхновение, което бе достатъчно да запълни цялата история на сценичното изкуство.

Той наплюнчи перото и огледа крадешком бивака им. Никой не го наблюдаваше. Отмести предпазливо „Магьосника“ и разтвори свитък листа.

Имаше хляб в тоя текст. Всяка следваща страница бе подпечатана с пот и думите надничаха от манускрипта изпод нанизи мастилени петна, задраскани редове и дребнички вмъкнати драскулки. Хуел го съзерцава минута-две, останал сам в света, включващ него, поредния празен лист и гълчавата и виковете, населяващи сънищата му.

Започна да пише.

Освободен от и без това не особено внимателната опека на джуджето, Томджон избута настрана капака на коша с реквизита и с методичния подход на най-малките започна да разопакова короните.

С изплезен език джуджето насочваше странстващото перо по опръскания с мастило лист. Беше намерил място на любовници, белязани от звездите, на хумористични гробокопачи и дори на крал-гърбушко. Само котките и ролковите кънки го притесняваха…

Гукане го накара да се обърне.

— За бога, млади момко — възкликна той. — Ама тя дори не ти става. Остави я на мястото й.

Дискът се изтърколи в зимата.

Зимата в планините Овнерог не би могла с чиста съвест да се опише като магична ледена страна — всяка вейка окичена със захарните дантели на леда. Зимата в планините Овнерог не си губи времето — тя направо отваря портите към първичния мраз, съществувал преди Сътворението на света. Зимата в планините Овнерог представлява шест стъпки дълбок сняг и гори, превърнати в мрежа от сенчести зелени тунели под преспите. Зимата означава пристигането на оня тип нехаен вятър, на който не му се занимава да заобикаля хората и вместо туй духа директно през тях. Идеята, че някой може да се наслаждава на зимата не би могла да хрумне на който и да е жител на планините, а те си имаха осемнайсет различни думи за сняг7.

Духът на крал Верънс кръстосваше бойниците, самотен и гладен, надничаше към любимите си гори и чакаше своя шанс.

Беше зима на поличбите. Нощем комети проблясваха през мразовитите небеса. Могъщи облаци с форма на китове и дракони се носеха денем над земята. В село Тъп Бръснач котка се окоти с двуглаво котенце, но тъй като Грибо в резултат на редовни усилия беше предтеча по мъжка линия на последните трийсетина поколения котки, този факт не се прие за особено знаменателен.

В Скапан Гъз петел снесе яйце и му се наложи да се изправи лице в лице с някои доста смущаващи въпроси от личен характер. В град Ланкър един човек се кълнеше, че е срещнал друг човек, който действително видял със собствените си очи как едно дърво станало и тръгнало да ходи. Имаше кратко, но силно преваляване на скариди. Странни светлини се виждаха в небето. Гъските тръгнаха назад. И над всичко туй пламтяха студените завеси на Aurora Coriolis, сиянието на Главината, и студените му отблясъци оцветяваха среднощния сняг.

Във всичко дотук нямаше нищо необичайно, разбира се. Планините Овнерог лежаха върху най-могъщия магически разлом на Диска, подобно на железен прът, нехайно захвърлен върху железопътни релси. Те бяха така наситени с магия, че периодично се разреждаха върху околностите. Хората просто се будеха посред нощ, промърморваха „А-а, туй ще да е поредното скапано предзнаменование“ и заспиваха отново.

Прасоколедата дойде, за да отбележи началото на новата година. С тревожна внезапност отново не се случи нищо.

Небесата бяха ясни, снегът бе дълбок и хрущеше като кристална захар.

Замръзналите гори бяха тихи и миришеха на тенекия. Единственото, което падаше сегиз-тогиз от небето, беше поредният сняг.

Човек можеше да премине цялото пусто Плато от Тъп Бръснач до град Ланкър, без да зърне и едничко блуждаещо огънче, безглаво куче, крачещо дърво, призрачна колесница или комета. След това го завеждаха в таверната и му даваха питие, за да поуспокои разклатените си нерви.

Планинците от Овнерог с годините бяха развили невероятна устойчивост срещу магическия хаос и сега се оказаха неподготвени за внезапната промяна. На човек му идва на ум представата за шум, на който никой не обръща внимание, докато внезапно не престане.

Баба Вихронрав го чу, както си лежеше уютно под купчина юргани в ледената спалня. Нощта на Прасоколеда по традиция е единственото време през годината, през което се очаква, че вещиците ще си стоят по домовете. Тя си беше легнала рано в компанията на кесия с ябълки и бутилка гореща вода, за да си топли краката. Но нещо я разбуди от дрямката й.

Обикновен човек би се промъкнал крадешком надолу по стълбището, въоръжен с ръжена. Баба просто обгърна коленете си с ръце и остави умът й да броди.

Нещото не бе в къщата. Тя можеше да усети малките бързи мозъчета на мишките и размитите умове на козите си, които лежаха с издути търбуси в уютната топлина на обора. Излязла на лов сова проблесна като внезапен кинжал от тревожност и се плъзна безшумно над покрива.

Баба се съсредоточи още, докато главата й се изпълни с тънкото шумолене на насекомите из сламения покрив и дървоядите в гредите на къщата. Нищо интересно там.

Тялото й се сгуши в леглото, а умът й се отнесе надалече в гората. Тя беше притихнала с изключение на случайния глух звук на пряспа, сринала се от клон. Дори посред зимата гората бе пълна с живот, най-често задрямал в дупки или заспал зимен сън в хралупите на дърветата.

Всичко си беше както обикновено. Баба разпростря ума си още по-надалеч, към високите плата и тайни просеки, където вълците безшумно пробягваха по заледената земя, докосна умовете им, остри като нож. Още по-високо и вече нямаше нищо, освен някакви гадинки8.

Всичко си беше тъй, както би трябвало да бъде, с изключение, че нищо не беше наред. Имаше нещо — да, нещо живо там отвън, нещо малко и същевременно древно, и…

Чувствата не са проста работа и Баба го разбираше много добре. Обели най-горния им слой и отдолу ще се покажат други…

Навън имаше нещо, което ако не престанеше да се чувства изгубено и изоставено много скоро, щеше да се ядоса.

Но въпреки това тя не успяваше да го намери. Можеше да почувства дребните умове на какавидите дълбоко в замръзналия чернозем. Усещаше дъждовните нервен, мигрирали надолу, там, където пръстта не беше замръзнала. Можеше да почувства дори няколко човеци, които бяха най-трудни от всичко — хорските умове мислеха за толкова много неща едновременно, че беше почти невъзможно да бъдат уцелени на едно място. Беше като да се опиташ да приковеш мъгла с пирон към стената.

Нищо и тук. Нищо нататък. Усещането я обграждаше отвсякъде, а нямаше нищо, което да го предизвиква. Тя бе слязла надолу, до най-дребните създания на кралството и все още не виждаше нищо.

Баба Вихронрав седна в леглото, запали свещ и си измъкна ябълка. После се втренчи в стената на спалнята.

Не обичаше да я побеждават. Навън очевидно имаше нещо, просмукано с магия, нещо, което растеше, нещо, което изглеждаше толкова живо, сякаш беше досами къщата, и въпреки това тя не можеше да го намери.

Баба остави внимателно огризката от ябълката в свещника и духна свещта.

Студеното кадифе на нощта отново се спусна над стаята.

Направи последен опит. Може би не гледаше в правилната посока…

И в следващия момент вече лежеше на пода, притиснала глава с възглавницата.

Като си помисли само човек, че беше очаквала то да е малко…

Замъкът Ланкър се разтресе. Не беше силно люлеене, но и не му трябваше повече, защото конструкцията му бе такава, че започваше да се клати дори и при най-слаб бриз. Малка куличка се катурна в дълбините на мъгливата урва.

Шутът лежеше на каменните плочи и потреперваше в съня си. Оценяваше високата чест — ако това беше чест, — но спането в коридора винаги го караше да сънува годините си в Гилдията на смешниците, където зад строгите сиви стени бе треперил през всичките седем години на обучение. Все пак плочите в коридора бяха малко по-меки от леглото му там.

На няколко стъпки от него една метална броня леко зазвъня. Пиката потрепери в металната ръкавица, сетне се наклони, разцепи въздуха на нощта като пикиращ прилеп и разби каменната плоча досами ухото на Шута.

Той седна и установи, че продължава да трепери. Трепереше и подът.

В спалнята на лорд Фелмет люлеенето предизвика водопади от прахоляк от древните гоблени. Той се събуди от съня си, в който огромен звяр тежко пристъпваше по коридорите на замъка, само за да реши в ужаса си, че това би могло да е истина.

Портретът на някакъв отдавна умрял крал падна от стената. Дукът изкрещя.

Шутът връхлетя със залитане в стаята, като се опитваше да запази равновесие. Подът се надигаше и спускаше като море. Дукът падна от леглото и се вкопчи в жилетката на дребния човек.

— Какво става? — изсъска той. — Земетресение ли има?

— Ние нямаме земетресения по тези земи, милорд — отговори Шутът, но беше блъснат настрана от някаква ракла, която бавно се тътреше по килима през стаята.

Дукът се спусна към прозореца и погледна огрените от луната гори. Белите шапки на дърветата се клатеха в тихия нощен въздух.

Парче мазилка се разби на пода. Лорд Фелмет се извъртя ужасено и този път хватката му вдигна Шута на метър от пода.

Едно от многото светски удоволствия, от които дукът се бе отказал, беше невежеството. Харесваше му да разбира какво се случва. Великолепието на несигурността не го привличаше.

— Вещиците са виновни, нали? — изграчи той, а лявата му буза се разтърси от спазми като риба на сухо. — Те са излезли навън, нали? Влияят на замъка, нали?

— Божке, чиче… — започна Шутът.

— Те управляват тази страна, нали?

— Не, милорд, ние никога…

— Тебе кой те пита?

Шутът трепереше от страх в съвършена анти-фаза със замъка, така че се оказа единственото нещо, което наглед стоеше неподвижно.

— Ами-и, вие, милорд — изквака той.

— Ти на мен ли ще възразяваш?

— Не, милорд!

— И аз така си помислих. Ти си се сдушил с тях, нали тъй?

— Милорд! — извика Шутът шокиран.

— Вие всички сте се сдушили срещу мене! — озъби се насреща му дукът. — Цялата ви пасмина! Не сте нищо друго, освен банда мошеници!

Той запрати Шута настрана, блъсна високите прозорци и се втурна навън, на ледения нощен въздух. Огледа спящото кралство.

— Чувате ли ме всички вие там? — кресна той. — Аз съм кралят!

Люлеенето спря и извади дука от равновесие. Той се закрепи на крака и изтупа нападалата мазилка от нощницата си.

— Добре тогава.

Но стана още по-зле. Сега гората го слушаше. Думите, които изрече, потънаха в бездънен вакуум от тишина.

Навън имаше някой. Можеше да го почувства. Беше достатъчно силен, за да разтърси замъка, а ето че сега го гледаше и го слушаше.

Дукът много предпазливо отстъпи крачка назад, като търсеше пипнешком рамката на прозореца. Внимателно пристъпи обратно в стаята, тресна черчеветата и спусна завесите отгоре.

— Аз съм кралят — тихо повтори той. Изгледа Шута, който усети, че явно се очаква да каже нещо.

„Този човек е мой лорд и господар — помисли си Шутът. — Аз съм ял неговата сол, или каквото там беше. В Гилдията са ме учили, че Шутът трябва да бъде предан на господаря си до самия му край, дори и след като всички останали са го изоставили. Никой не е говорил нищо за добри и лоши господари. Всеки водач има нужда от своя Шут. Всичко е единствено въпрос на лоялност. В това е цялата работа. Дори и за нищо да не го бива, аз съм неговият Шут, докато един от двама ни умре.“

За свой ужас установи, че дукът хлипа.

Шутът порови из ръкава си и измъкна доста мърлява жълто-червена носна кърпичка с избродирани по нея камбанки. Дукът я пое с изражение на жалка благодарност и издуха носа си. След това я отдръпна на една ръка разстояние и я загледа с безумно подозрение.

— Кинжал ли е туй, що виждам пред мен? — смънка той.

— Хм-м. Не, милорд. Това е носна кърпичка. Можете да различите едното от другото, ако се вгледате отблизо. Кърпичката няма толкова остри ръбове.

— Добър Шут — уморено каза дукът.

Абсолютно се е побъркал, помисли си Шутът. Толкова е превъртял, че човек може да вади коркови тапи с него.

— Коленичи пред мене, Шуте мой.

Шутът коленичи. Дукът положи ръка в мръсни бинтове на рамото му.

— Лоялен ли си към мен, Шуте? — попита. — Мога ли да ти имам доверие?

— Заклел съм се да следвам своя господар до самата смърт — прегракнало отговори Шутът.

Дукът доближи безумно лице до Шута, който надникна в чифт кръвясали очи.

— Аз не исках да го правя — прошепна съзаклятнически той. — Те ме накараха. Аз не исках…

Вратата на спалнята се отвори с трясък. Дукесата изпълни рамката. Всъщност двете имаха почти еднаква форма.

— Лионел! — лавна тя.

Шутът беше удивен от промяната, която се случи с очите на дука. Безумният червен пламък угасна, сякаш бе всмукан навътре и бе заменен с познатия твърд син поглед. Това не означава, че дукът е станал по-малко безумен, осъзна Шутът. Дори леденото му съзнание беше някаква лудост само по себе си. Мозъкът на дука тиктакаше отмерено като стенен часовник. И също като стенен часовник изкукваше от време на време. Лорд Фелмет я погледна благо.

— Да, мила моя?

— Какво означава всичко това? — властно попита тя.

— Вещиците, предполагам — отговори лорд Фелмет.

— Наистина не мисля… — започна Шутът. Погледът на лейди Фелмет не просто го лиши от дар слово. Той почти го прикова към стената.

— Това е просто очевидно. А ти си идиот.

— Шут, милейди.

— Да, и това също. — Тя се обърна към съпруга си. — Значи — усмихна му се мрачно, — отново те надвиха, така ли?

Дукът потръпна.

— Но как мога да се сражавам срещу магия? — попита той.

— С думи — вмъкна Шутът, без да мисли, и веднага съжали. Сега и двамата се бяха втренчили в него.

— Какво? — попита дукесата.

Шутът изпусна от притеснение мандолината си.

— В… в Гилдията — започна той — ни учеха, че словото може да бъде по-мощно от всякаква магия.

— Ама ти си клоун някакъв! — възклика дукът. — Думите са си просто думи. Сбор от кратки срички. Камъни и дърве… — започна той, вкусвайки мисълта — …могат да ме наранят, но думите не могат.

— Милорд, съществуват такива думи, които могат — възрази Шутът. — Лъжец! Узурпатор! Убиец!

Дукът се дръпна назад като попарен и стисна облегалката на трона.

— Подобни думи не казват истината — побърза да го успокои Шутът. — Но могат да се разпространяват по-бързо от пожар и да изгарят…

— Истина е! Истина е! — изпищя дукът. — Чувам ги през цялото време! — Той се приведе напред. — Заради вещиците е! — изсъска.

— Тогава, тогава, тогава те могат да бъдат победени с други думи — каза Шутът. — Има слова, които могат да победят дори вещица.

— Какви слова? — с надежда попита дукът. Шутът вдигна рамене.

Дърта вещица. Злоока. Изкуфяла старица.

Дукесата повдигна черна вежда.

— Ти не си абсолютен идиот всъщност. Говориш за слуховете.

— Именно, милейди. — Шутът подбели очи. В каква ли каша се беше набъркал?

— Вещиците са — прошепна дукът на света като цяло. — Трябва да измислим слова за вещиците. Те са зли. Те ще направят кръвта да се върне. Дори и шкурка не помага.