Посестрими в занаята - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Тери Пратчет (ч. 7)

Вещиците никога не обръщаха внимание на безопасността по пътищата. Трафикът, доколкото го имаше из планините, или ги заобикаляше, или, ако това не бе възможно, спираше и изчакваше, докато те се преместят встрани от пътя. Баба Вихронрав беше израсла, сигурна в този факт, и единствената причина, поради която не загина беше, че Маграт с бързите си рефлекси я сграбчи и я блъсна настрана в канавката.

Любопитна канавка беше тая. Из нея мърдаха дребни спираловидни нещица, преки потомци на нещата, изпълзели из първичния бульон на сътворението. Всеки, който мисли водата в канавките за застояла и скучна, би могъл да прекара поучителен половин час, въоръжен с мощен микроскоп. Наоколо имаше и доста коприва, част от която се пренесе върху Баба Вихронрав.

Тя си проби път през бурените, несвястна от ярост, и се изправи от канавката като някаква Венера Анадиомена, само по-възрастна и с повече водорасли по себе си.

— Т-т-т — заекна тя, като сочеше с треперещ показалец отдалечаващата се колесница.

— А, това беше младият Нешели, живее оттатък пътя за Инкап — донесе се от близкия храсталак гласът на Леля Ог. — Семейството му винаги са били малко нещо буйни глави. Естествено, майка му беше от рода на Уипъл.

— Замалко да ни утрепе! — викна Баба.

— Е, ама и ти можеше да се мръднеш малко от пътя — забеляза Маграт.

— Да се мръдна от пътя? — потресе се Баба. — Ама ние сме вещици! Хората трябва да се дърпат от нашия път!

Тя изджвака до средата на пътя, стъпи в единия от коловозите, а показалецът й все още сочеше след далечната колесница.

— В името на Хоки, ще го накарам да пожелае никога да не се е раждал…

— Той е просто едно голямо дете — бързо я прекъсна храстът. — Майка му доста препати навремето си.

— Никога не ми се беше случвало подобно нещо, никога досега — продължи Баба, все още напрегната като опъната тетива. — Ще го науча аз как ще ни подминава, сякаш, сякаш, сякаш сме някакви обикновени хора!

— Той това вече го е научил — отбеляза Маграт. — Би ли ми помогнала да изтегля Леля от тоя храсталак?

— Ще го превърна в…

— Така е, защото хората вече си нямат уважение един другиму — обясни Леля, докато Маграт я откачаше от тръните. — Струва ми се, че е защото няма крал, който да тежи на мястото си.

— Ние сме вещици — размаха юмруци към небесата Баба.

— Да, да — опита се да я успокои Маграт. — Балансът и хармонията между Вселената и всичко останало. Струва ми се, че Леля е малко поизморена.

— Какво съм правила през всичкото това време? — извика Баба с такъв риторичен патос, който би накарал дори самият Витолър да зяпне.

— Не особено много — отговори Маграт.

— Да ми се подиграват! Да ми се подиграват! По собствените ми пътища! В собствената ми държава! — продължаваше да вика Баба. — Нямам намерение да търпя подобно нещо още десет години! Няма да го търпя и ден повече!

Околните дървета се разлюляха, пътната прах се завихри на облаци край нея. Баба Вихронрав протегна дълга ръка, разгъна показалец и от върха на закривения нокът присветна октариново пламъче.

Половин миля по-надолу по пътя четирите колела на колесницата се строшиха едновременно.

— Ще затваря вещици, а! — извика към дърветата Баба.

Леля със зор се изправи на крака.

— По-добре да я спрем — предложи тя на Маграт. Двете се втурнаха към Баба, хванаха я за ръцете и силом ги прибраха до тялото й.

— Аз ей сега ще му покажа на проклетника на какво са способни вещиците! — продължи да вика Баба.

— Да, да, много хубаво, много хубаво — забързано приказваше Леля. — Само не веднага и не точно по този начин, нали?

— Чародейки, как пък не! — изписка Баба. — Ще го превърна…

— Дръж я за минутка, Маграт — помоли Леля и запретна ръкави. — Понякога така се случва с прекалено способните — додаде тя, като замахна и й отвъртя такъв шамар, че и двете вещици подрипнаха във въздуха. Вероятно с подобен звук някога ще настъпи краят на Вселената.

Настъпилата тишина, в която светът не смееше да си поеме дъх, беше нарушена от гласа на Баба:

— Благодаря ти. — Тя поправи с достойнство роклята си и добави: — Но наистина си го мисля. Ще се срещнем довечера при камъка и ще сторим, каквото следва да бъде сторено. Ъ-хъм…

След това поправи иглите, които придържаха островърхата й шапка, и се запъти неуверено към колибата си.

— А със закона за ненамесата в политиката какво стана? — поиска да разбере Маграт, докато наблюдаваше отдалечаващата се фигура.

Леля Ог разтри изтръпналите си пръсти.

— В името на Хоки, тая жена има челюст като наковалня — оплака се тя. — Какво ме питаше?

— Казах, какво се случи със закона, дето казвал, че не трябва да се намесваме? — повтори Маграт.

— А — отвърна Леля и взе ръката на момичето в своята. — Номерът е — обясни тя, — че когато напредваш в Занаята, научаваш и едно друго правило. Есме го е следвала неотклонно през целия си живот.

— И какво е то?

— То е, че когато нарушаваш правилата, трябва да го правиш качествено и истински — отговори Леля и се ухили с комплект венци, които изглеждаха далеч по-заплашително от каквито и да било зъби.

Дукът се усмихваше по посока на горите.

— Действа. Сега хората говорят срещу вещиците. Как го постигна, Шуте?

— С шегички, чиче. И слухове. Хората така или иначе винаги са готови да им вярват. Всички уважават вещиците. Номерът е, че никой не ги обича особено.

„Петък следобед — мислеше си той. — Трябва да набера цветя. И да си сложа най-хубавия костюм, със сребърните камбанки. О, господи!“

— Изключително съм доволен. Ако продължава все тъй, ще те посветя в рицарско звание, Шуте.

Шегичка номер 302 от книгата. Не би си позволил да изпусне повода.

— Скъпи чиче — уморено каза той, като пренебрегна болезнения спазъм, който пропълзя през лицето на дука, — ако имам нощна шапчица18, ще ми държи топло на ушите. А ако много рицари станат шутове, би…

— Да, да, хубаво — сопна му се лорд Фелмет.

Всъщност той вече се чувстваше далеч по-добре. Овесената му каша не беше пресолена на вечеря, а в замъка витаеше определено усещане за празнота. Никакви гласове не шепнеха на границата на подсъзнанието му.

Седна на трона. И за пръв път се почувства удобно.

Дукесата приседна до него, подпряла брадичка на дланта си, и напрегнато се втренчи в Шута, който пък се разстройваше от това. С дука нещата бяха ясни — просто трябваше да балансира между лудостта му и ведрото му настроение, но дукесата го плашеше истински.

— Изглежда думите могат да бъдат изключително могъщи — каза тя.

— Наистина, милейди.

— Явно си правил задълбочено проучване.

Шутът кимна. Мощта на словото му бе помогнала да изтърпи ада на обучението в Гилдията. Вещиците и магьосниците използваха думите като инструменти за постигане на целите си, обаче на Шута му се струваше, че словата бяха реалност сами по себе си.

— Думите могат да променят света — забеляза той.

Тя присви очи.

— Това си го споменавал и по-рано. Но все още не си успял да ме убедиш. Според мен силните мъже са тези, които могат да променят света. Силните мъже и техните дела. Думите са просто като глазура върху тортата. Разбира се, на тебе може да ти се струва, че са важни. Нали си слабак — нищо друго не ти остава.

— Ваше благородие греши.

Пръстите на дукесата нервно забарабаниха по страничната облегалка на трона.

— Далеч по-добре би било за теб — процеди тя, — ако си в състояние да подкрепиш някак този си коментар.

— Милейди, нали дукът иска да изсече горите?

— Дърветата заговорничат зад гърба ми — прошепна лорд Фелмет. — Чувам ги как си шепнат, когато излизам на езда. Говорят лъжовни неща за мене!

Дукесата и Шутът размениха погледи.

— Но тази му идея — продължи Шутът — се сблъска с фанатична опозиция..

— Какво?

— На хората не им харесва.

Дукесата избухна.

— Какво значение има пък това? — ревна тя. — Нали ние управляваме! Те или ще правят каквото им наредим, или ще бъдат безжалостно екзекутирани!

Шутът скокна и размаха помирително ръце.

— Скъпа, така скоро ще ни се свършат хората — измърмори дукът.

— Няма нужда, няма нужда! — отчаяно заговори Шутът. — Нищо подобно не е необходимо да правите! Това, което трябва да направите, е… — той направи пауза, а устните му се размърдаха беззвучно — … да стартирате дългосрочен и амбициозен план за разширяване на земеделската индустрия, който ще осигури заетост на работната ръка във вятърните мелници, ще разкриете нови земи за разработване и ще ограничите сферата на действие на бандитизма.

Този път дукът изглеждаше напълно объркан.

— И как ще го направя всичкото това? — попита.

— Като изсечете гората.

— Ама ти каза, че…

— Млъквай, Фелмет — сопна се дукесата. После подложи Шута на продължителен изпитателен поглед. — Как точно — попита след малко — би нарекъл събарянето на къщите на хората, които не харесваме?

— Прочистване на градската среда — отговори Шутът.

— Мислех си и да ги подпалим.

— Прочистване и хигиенизиране на градската среда — бързо каза Шутът.

— И да посипя земята след тях със сол.

— Божке, подозирам, че това си е направо прочистване и хигиенизиране на градската среда, придружено с програма за екологично подобряване на района. Би било добра идея да бучнете няколко дръвчета отгоре.

— Никакви дървета повече! — викна Фелмет.

— О, не се безпокойте. Те тъй и тъй няма да се хванат. Важното е да ги посадите.

— Искам и да повиша данъците — продължи дукесата.

— Ами-и, чиче…

— Не съм ти чичо.

— Лелче?

— Не.

— Ами-и… красавице… значи имате нужда да финансирате вашата амбициозна програма за развитие на държавата.

— Моля? — не разбра дукът, който отново се беше загубил по пътя.

— Той иска да каже, че изсичането на дърветата ще струва пари — обясни дукесата и се усмихна на Шута.

Всъщност за пръв път го погледна, без да съзре в него единствено дребна, отвратителна хлебарка. Елементът на хлебарката определено продължаваше да присъства в погледа й, но сега той говореше: добра малка хлебарчица, научила си се да правиш номера.

— Интересно — обяви тя. — Но могат ли думите ти да променят и миналото?

— Туй даже е по-лесно, струва ми се — отговори Шутът. — Защото миналото е просто онова, което хората помнят, а спомените са само думи. Кой си спомня какъв е бил кралят преди хиляда години, да речем? Единственото, което остава, са спомените и приказките. И театърът, естествено.

— Ах, да. Ходих веднъж да гледам една пиеса — намеси се Фелмет. — Група юнаци по тесни чорапогащи се размотаваха по сцената. Много викаха. На хората им хареса.

— Да не искаш да кажеш, че историята е това, което ние внушим на хората? — обърна се отново към Шута дукесата.

Той огледа тронната зала и погледът му падна върху портрета на крал Грюнебери Добрия (906–967).

— Той бил ли е добър? — посочи към картината. — Кой знае? В какво именно е бил добър? Но ще си остане в историята като Грюнебери Добрия, докато свят светува.

Дукът се приведе напред на трона, а очите му горяха.

— Искам да бъда добър владетел. Искам хората да ме харесват. Искам хората да ме запомнят с обич.

— Нека да допуснем — започна отдалеч дукесата, — че има и други факти, обект на противоречиво тълкуване. Исторически бележки, които са малко… неясни…

— Не съм го направил аз — бързо каза дукът. — Той се подхлъзна и падна. И това беше. Подхлъзна се и падна. Аз даже не бях там. Той ме нападна. Беше самозащита. — Гласът му се сниши до неясно мърморене. — Нямам спомени за ситуацията.

Потърка ръката, с която бе държал кинжала, въпреки че терминът ставаше все по-неподходящ.

— Кротко, съпруже — лавна дукесата. — Знам, че не си го извършил. И аз не бях с тебе на мястото, ако си забравил. И не ти подадох кинжала. — Дукът отново потрепери. — А сега, Шуте — продължи лейди Фелмет, — бях стигнала, доколкото си спомням, дотам, че вероятно има определени факти, които следва да бъдат правилно документирани.

— Божке, за това, дето и двамата ви е нямало там през цялото време ли? — проницателно попита Шутът.

Истина е, че словата обладават голяма мощ и едно от нещата, на които са способни, е да се изплъзват от устата на човека, без да му оставят шанс да ги спре. Ако думите бяха пухкави малки агънца, тогава Шутът би наблюдавал как — скок-подскок — потъват едно по едно в огнеметния поглед на дукесата.

— Нямало ни е къде? — попита тя.

— Никъде — припряно отговори Шутът.

— Глупак! Никъде е все някъде.

— Искам да кажа, че може да сте били навсякъде освен на върха на стълбището — поправи се Шутът.

— На кое стълбище?

— Което и да е стълбище — започна да се поти Шутът. — Ясно си спомням, че не ви видях.

Дукесата го фиксира с поглед още малко.

— Хубаво, стига добре да го помниш — процеди тя и шумно се почеса по брадичката. — Значи казваш, че реалността е съставена единствено от безсилни думи. Следователно, думите са действителността. Но могат ли да се превърнат в история?

— Много добра пиеса беше оная, дето я гледах — замечтано говореше сам на себе си Фелмет. — Имаше много боеве, но никой не умря наистина. И доста хубави монолози имаше.

Откъм брадичката на дукесата отново се разнесе стържене като с шкурка.

— Шуте?

— Милейди?

— Можеш ли да напишеш пиеса? Такава, която да обиколи света и да бъде помнена дълго след като слуховете утихнат?

— Не, милейди. За това е нужен специален талант.

— А можеш ли да намериш някой, който има такъв талант?

— Срещат се подобни хора, милейди.

— Намери ми някой от тях — измърмори дукът. — Намери най-добрия. Най-добрия. Истината ще възтържествува. Намери ми такъв човек.

Бурята си отдъхваше. Не че й се искаше, но понякога се налагаше. Беше прекарала две седмици да изучава изключително известния антициклон над Морето на Ръба, който даваше представления всеки божи ден. Висеше непрекъснато около студения му фронт, благодарна за всяка изникнала възможност да изкорени случайно дръвче или да вдигне във въздуха някоя прерийна къщурка и да я запрати към най-близкия изумруден град. Но големият климатичен пробив така и не настъпи за нея.

Тя утешаваше сама себе си, че дори истински великите бури на миналото — като Големия тайфун от 1789, да речем, или пък Урагана Зелда и Удивителния й дъжд от жаби — бяха преминали през подобен спад в кариерата си. Това си беше просто част от вековните традиции на времето.

Освен това се поразкърши в стихийния еквивалент на пантомимата долу из равнините, като ръсваше по някой извънсезонен сняг или докарваше убийствено измръзване на милиони. Сега не й оставаше нищо друго, освен да погледне философски на завръщането си у дома, където нямаше кой знае с какво да се занимава, само да духа изтравничетата насам-натам. Ако беше човек, бурята в момента щеше да работи на половин ден, като разнася хамбургери, нахлупила картонена шапчица.

Тъкмо в момента пред погледа й попаднаха три фигури, които бавно крачеха през ливадата, устремени към мястото, където се намираше, тоест понякога се намираше, побитият камък, въпреки че точно сега той не се забелязваше никъде из околността.

Бурята разпозна във фигурите отдавнашни свои познати и почитателки и съсредоточи върху тях кратка гръмотевица, нещо като поздрав. Те напълно я пренебрегнаха.

— Проклетият камък пак се е скрил — отбеляза Баба Вихронрав. — Колкото и много да са, макар че е един.

Лицето й беше много бледо — направо като изрисувано. Ако беше наистина нарисувано, художникът сигурно е бил някой изключително невротичен творец. Баба изглеждаше, сякаш й предстои доста работа. Неприятна работа.

— Наклади огъня, Маграт — механично нареди тя.

— Мисля си, че всички бихме се почувствали далеч по-добре, ако изпием по чаша чай — включи се Леля Ог, произнасяйки думите като мантра. Порови из широките ръкави на пелерината си и измъкна бутилка ябълково бренди. — С малка добавчица.

— Алкохолът е измамно благо и опетнява душата — съвестно каза Маграт.

— Дори не близвам — обяви Баба Вихронрав. — Трябва да сме с бистър ум, Гита.

— На една капчица в чая не му се вика пиене — отговори благо Леля. — А лекарство. Че е ужасно студено тука навън, сестри.

— Хубаво — съгласи се Баба. — Но само капка.

Отпиха в мълчание. След малко Баба каза:

— Е, Маграт, ти по-добре ги разбираш тия работи със сборищата. Този път трябва да свършим всичко както си му е редът. Какво да правим най-напред?

Маграт се поколеба. Някак си не й се искаше точно сега да предлага да танцуват голи на лунна светлина.

— Има една песен — отговори. — Във възхвала на пълната луна.

— Ама тя не е пълна — посочи фактите Баба. — Ами е кажи го де. Нараства.

— Във втора четвърт — услужливо се включи и Леля.

— Струва ми се, че песента е във възхвала на пълнолунието по принцип — рискува Маграт. — След което ще възвисим мислите си. Боя се, че за целта обаче наистина трябва да има пълнолуние.

Луните са много важни.

Баба я подложи на продължителен изпитателен поглед.

— Това ли е то модерното вещерство? — попита накрая.

— Това е част от него, Бабо. Има и още много.

Баба Вихронрав въздъхна.

— Всеки си е башка луд, чини ми се. Проклета да съм, ако позволя на някаква светеща скала в небетото да ми казва какво да правя.

— Да, да върви всичко по дяволите — съгласи се с готовност Леля. — Давай да прокълнем някого.

Шутът предпазливо се промъкваше по нощните коридори. Беше решил да не поема никаки рискове. Маграт му беше описала картинно обичайното настроение на Грибо, а Шутът взе назаем от дворцовия склад за наследствени рицарски одежди чифт железни ръкавици и нещо като метална броня.

Стигна до килерчето, повдигна резето, бутна вратата и мигновено се прилепи до стената.

Коридорът стана малко по-тъмен, когато наситената тъмнина от вътрешността на стаята плисна навън и се смеси с далеч по-светлата тъмнина, която цареше тук.

Но с изключение на това нищо друго не се случи. Количеството съскащи, освирепели от ярост смъртоносни кълбета козина, бълващи от открехнатата врата, беше равно на нула. Шутът си отдъхна и пристъпи навътре.

Грибо се метна на главата му.

Денят беше дълъг. Стайчето не предлагаше пълноценния живот, с който Грибо беше свикнал и изискваше да му бъде осигуряван. Единственото му развлечение за деня беше някъде преди обяд, когато попадна на колония мишки, преживели поколения наред в гризане на безценните исторически гоблени на Ланкър и тъкмо бяха наченали сполетения от жестока съдба19 крал Мурин (709–745). Грибо си бе подострил ноктите върху бюста на единствения Ланкърски вампир от благородно потекло — кралица Гримнир Недоклана (1514–1553, 1553–1557,1557-1562, 1562–1567 и 1568–1573). Завърши утринния си тоалет върху портрета на неизвестен монарх, който започваше вече да се стича от платното. В момента беше отегчен, а освен това и ядосан.

Котаракът стрелна лапи към мястото, където би следвало да се намират ушите на Шута, но единствената награда за усилията му беше скърцащ металически звук.

— Кое ми е доброто момченце на батко? — сладко попита Шутът. — Маци-писи-писи-писи.

Това заинтригува Грибо. Единственият друг човек, който някога бе разговарял с него по този начин, бе Леля Ог. Всички останали го наричаха „Ясемахайоттукакопеленедно“. Той предпазливо се наведе надолу, изненадан от новото усещане.

От гледната точка на Шута едно обърнато наопаки котешко лице бавно се спусна към зрителното му поле с изражение на злорад интерес.

— Иска ли котенцето да си ходи вкъщи, коти-коти? — продължи с надежда в гласа Шутът. — Хайде, леличка Вратичка е отворена.

Грибо се вкопчи по-здраво. Беше попаднал на приятел.

Шутът вдигна рамене много предпазливо, обърна се и излезе обратно в коридорчето. После се спусна към Голямата зала, премина през вътрешния двор, заобиколи караулката и напусна замъка през главната порта, като кимна за поздрав — много внимателно — на пазачите.

— Един човек с котка на главата току-що мина оттук — отбеляза единият след минута-две размисъл.

— Забеляза ли кой беше?

— Мисля, че Шутът.

Настъпи смълчана пауза. Вторият пазач премести алебардата от едната в другата си ръка.

— Скапана работа си е тая, неговата — заключи той. — Ама нали все някой трябва да я върши.

— Няма да кълнем никого — твърдо възрази Баба Вихронрав. — И без това почти никога не върши работа, ако хората не знаят, че си ги проклел.

— Значи ще му изпратим кукличка с неговия лик, набучена с карфици.

— Не, Гита.

— Единственото, което трябва да направим, е да отмъкнем парченце от ноктите на краката му — продължи ентусиазирано Леля Ог.

— Не.

— Или косъм от косата му, или к’вото и да е. А аз нося карфици.

— Не.

— Проклинането на хора не е морално, освен това натрупва лоша карма — обади се Маграт.

— Ами аз тъй и тъй смятам да го прокълна — заинати се Леля, — Пък ако ще и само наум. Ако от него зависеше, можех да си умра в оная тъмница там долу.

— Няма да го проклинаме — обясни Баба. — А ще го сменим. Какво направи със стария крал?

— Оставих камъка на кухненската маса вкъщи — отговори Леля. — Че не можех повече да го трая.

— Не разбирам защо — намеси се Маграт. — Изглеждаше изключително приятен. За призрак, имам предвид.

— О, на него нищо му няма. Не можех да изтърпя останалите — отговори Леля.

— Останалите ли?

— „Умолявам те да вземеш едно камъче от замъка със себе си, за да мога да витая из него, добра ми майко“, тъй ми викаше, — заразказва Леля.

— „Скъсвам се от скука тук, госпожо Ог, извинете ме за клачианския ми“, каза и, разбира се, аз го взех. Струва ми се, че останалите са подслушвали. Айде, казали са си, да излезем малко от замъка, да отидем на почивка. Не че имам нещо против призраците. Особено пък кралските — лоялно прибави тя. — Обаче къщурката ми не е място като за тях. Искам да кажа — някаква жена в колесница пищи, та се кине навън в пералнята. Е, бива ли тъй? Две дечица се крият в килера, хора без глави се разхождат насам-натам, някой крещи изпод мивката, а един космат дребосък се мотае наоколо и изглежда изгубен и изоставен. Не е редно така.

— Не ме притеснява, стига да не се мотае насам — заяви Баба. — Не бива да има никакви мъже на около.

— Той е призрак, не е мъж — отбеляза Маграт.

— Не се впускай в детайли пък ти — ледено я прекъсна Баба.

— Няма как да върнем стария крал на трона му — възрази Маграт. — Призраците не могат да управляват. Няма как да му закрепим короната върху главата. Ще пада през него.

— Ще го заменим със сина му — обясни Баба. — С истинския наследник.

— А, ама нали това вече го обсъждахме — махна с ръка Леля. — Трябват му още петнайсетина години, докато възмъжее, пък после евентуално…

— Тази нощ — заяви Баба.

— Искаш да възкачиш на трона едно дете? Ами то няма да се задържи там и пет минути.

— Няма да е дете — възрази Баба тихо. — А възрастен мъж. Спомняш ли си Черната Алис?

Настъпи тежка тишина. Леля Ог се отпусна назад.

— Да го вземат дяволите — прошепна тя. — Не смяташ да опитваш онова, нали?

— Смятам да се пробвам.

— Дяволите да го вземат — повтори Леля предпазливо, сетне попита: — Мислила си вече по въпроса, нали?

— Да.

— Ама гледай сега, Есме. Черната Алис беше най-добрата. Искам да кажа, ти си добра, да речем, в главознанието и в мисленето, и всичко останало, нъл тъй. Ама Черната Алис просто взе, че го стори.

— Нима твърдиш, че аз не мога?

— Извинете ме — включи се Маграт.

— Не. Не. Разбира се, че не искам тъй да кажа — игнорира я Леля.

— Хубаво.

— Само че… ами-и, тя беше, нали се сещаш, серсемката измежду вещиците, както каза кралят.

— Старейшината — поправи я Баба, която беше проверила в речника.

— Извинете ме — намеси се този път на висок глас Маграт. — Коя е Черната Алис? И — бързо прибави тя — моля без тия многрзначителни погледи, дето си ги разменяте и си говорите, сякаш аз не съществувам. Сборището се състои от три вещици, помнете го.

— Ти не я знаеш, беше преди да се родиш — отговори Леля Ог. — Всъщност даже преди мене беше. Живяла е оттатък пътя към Скънд. Много могъща вещица е била.

— Ако вярваш на слуховете — вмъкна Баба.

— Веднъж превърнала някаква тиква в кралска колесница — продължи Леля.

— Циркови номера — коментира Баба Вихронрав. — Какво добро е направила на момичето — да отиде на бала, цялото вмирисано на варена тиква. И ония глупости с кристалните пантофки. Ами то си е опасно да се носят такива неща на краката!

— Но най-великото нещо, което някога е направила — продължи Леля, като не обърна внимание на коментарите, — било, че омагьосала целия замък и той потънал в сън за повече от сто години, докато… — тя се поколеба. — Не си спомням. Имаше нещо с някакви рози или беше хурка? Струва ми се, че някаква принцеса трябваше да се убоде… не, май беше принц. Така беше.

— Трябвало е да убоде принца ли? — объркано попита Маграт.

— Не… той е трябвало да я целуне. Много романтична жена е била Черната Алис. Винаги е слагала по малко любовни трепети. Нищо не е обичала повече от това Принцесата да срещне в блатото Жабока.

— А защо са я наричали Черната Алис?

— Заради ноктите — обясни Баба.

— И заради зъбите — добави Леля Ог. — Обичала да си похапва сладичко. Живяла е в захарна къщичка. Някакви две дечурлига я бутнали в собствената й фурна накрая. Какъв шок само!

— Значи смятате да омагьосате замъка да заспи? — попита Маграт.

— Тя не е омагьосвала замъка да заспи — възрази Баба. — Това са бабешки приказки — добави, като хвърли многозначителен поглед към Леля. — А просто е размърдала малко времето около него. Не е толкова трудно, колкото хората си въобразяват. Всеки го прави понякога. Времето е подобно на гума — може да се разтегля, докато му прилегне на човек.

Маграт тъкмо се канеше да възрази, че не е вярно, времето си е време — всяка секунда е дълга точно една секунда, нали затова е време, това си му е работата… Но си припомни седмици, прелетели край очите й, и следобеди, проточили се цяла вечност. Понякога минутите продължаваха с часове, а някои часове минаваха така бързо, че дори не ги усещаше…

— Ама това са просто възприятията на хората — рече на глас. — Не е ли така?

— О, да — съгласи се Баба. — Разбира се. Всичко се свежда до възприятията. Каква е разликата?

— Сто години ще дойдат малко множко обаче — възрази Леля.

— На мене ми се струва, че петнайсет е хубаво, кръгло число — отговори Баба. — Означава, че момъкът ще бъде осемнайсетгодишен накрая. Значи само трябва да направим заклинанието, да отидем да го приберем, той да предяви правата си към престола и всичко ще бъде чисто и точно.

Маграт се въздържа от коментар, защото й бе направило впечатление, че тая работа със съдбите изглежда прекалено лесна, когато си приказват за нея, обаче никога не работи добре, щом се набъркат истинските човешки същества. Леля се облегна назад и си сипна още една щедра доза ябълкова ракия в чая.

— Може да се получи чудесно — каза. — Малко спокойствие и тишина през следващите петнайсет години. Доколкото си спомням заклинанието, трябва да се обиколи замъкът, преди да пропеят първи петли.

— Нямах това предвид — прекъсна я Баба. — Няма да е правилно. Фелмет пак ще си продължи да бъде крал през всичкото време. Кралството ще продължи да запада. Не, всъщност аз мислех да преместим цялото кралство.

И им се ухили.

— Целия Ланкър? — повтори Леля.

— Да.

— Петнайсет години напред в бъдещето?

— Да.

Леля погледна към метлата на Баба. Беше здраво направена и потегната, за да държи дълго време, с изключение на малкия проблем със запалването. Но и тя си имаше граници.

— Никога няма да успееш — заяви накрая. — Не можеш да обиколиш цялото кралство върху туй нещо. Това значи, че трябва да изминеш целия път оттук до Брашнен Нож и надолу до Разлома на Дръмлин. Просто няма как да носиш толкова много магия със себе си.

— И за това съм помислила — отговори Баба.

Ухили им се отново. Беше ужасяващо.

След това им обясни плана си. Той беше кошмарен.

Минути по-късно ливадата опустя. Трите вещици се упътиха всяка по своите задачи. Мястото остана безмълвно за известно време, като се изключеха редките писъци на прилепите и шепотът на вятъра из изтравничетата.

След това от близкото торфено мочурище се разнесе бълбукане. Много предпазливо, увенчан с гъсталак от мъх, побитият камък се показа на повърхността и огледа с дълбоко недоверие местността.

Грибо действително се забавляваше. Първоначално сметна, че новият му приятел го е понесъл към колибата на Маграт, но по някаква причина в тъмното беше объркал пътеката и сега явно беше решил да се поразходи из гората. В едно от най-интересните й кътчета, чувстваше Грибо. Местността беше неравна, осеяна с потайни бари и малки, но дълбоки мочурища, мъгливи дори и при ясно време. Грибо честичко наминаваще насам с надеждата да свари някой заблудил се вълк. — Мислех, че котките могат сами да си намират пътя към дома — промърмори Шутът.

Той наруга полугласно сам себе си. Най-лесно би било да занесе нещастното същество до къщата на Леля Ог, която бе само на няколко пресечки, кажи-речи, в сянката на замъка. Но след това го осени идеята да го заведе при Маграт. Смяташе, че това ще й направи впечатление. Котките са слабото място на вещиците. А тя би го поканила на чаша чай или нещо такова…

Нагази в следваща пълна с вода дупка. Нещо се загърчи под крака му. Шутът простена, отстъпи назад и се подхлъзна на някаква тумбеста гъба.

— Гледай сега, котко — започна той. — Трябва да слезеш оттам, разбираш ли? И да си намериш пътя към дома, а аз ще те следвам. Котките виждат много добре в тъмното и могат да си намират пътя сами — с надежда в гласа добави той.

Шутът посегна към главата си. Грибо заби нокти в ръката му, просто като приятелско предупреждение, но с изненада установи, че те не оказват никакъв ефект върху металната ризница.

— Хайде, то ми е добро котенце — галено каза Шутът и го спусна на земята. — Хайде, тръгвай към дома. Който и да е дом ме устройва.

Усмивката на Грибо постепенно избледня и изчезна, докато не остана нищо друго освен котката. Резултатът беше също толкова обезпокоителен, колкото и ако беше станало наопаки.

Той се протегна и се прозя, за да прикрие объркването си. Да го нарекат добро котенце в центъра на любимата му ловна територия не допринасяше по никой начин за славата му на пройдоха. След това се шмугна и изчезна сред фиданките.

Шутът се втренчи в мрака. Осени го мисълта, че харесва горите, но от разстояние. Успокояващо бе усещането, че са там, на мястото си. Горите в мислите му не бяха съвсем същите като истинските, в които човек може да се изгуби, да речем. Имаше повече могъщи дъбове в тях и далеч по-малко къпинаци. Предпочиташе да си ги представя денем, когато дърветата нямат злокобни лица под короните и протегнати дращещи клонаци. Дърветата на въображението му представляваха горди горски великани. А тук повечето от тях като че бяха планински гномове, нищо друго освен удобни подпорки за виещия се бръшлян и гроздовете гъби.

Шутът смътно си спомняше, че човек може да познае в коя посока се намира Главината по това, от коя страна на дънера е порасъл мъх. Една бърза проверка на близките коренища показа, че в противоречие с нормалната география Главината лежи във всички посоки едновременно.

И Грибо беше изчезнал.

Шутът въздъхна, измъкна се от ризницата и с тих звън се отправи в нощта да търси по-високо място. Това му се струваше добра идея. Земята, върху която беше застанал в момента, леко вибрираше. Убеден беше, че тя не би трябвало да прави тъй.

Маграт се носеше, възседнала метлата си, на няколкостотин стъпки над границата на кралството Ланкър и се взираше надолу към морето от мъгла, през което тук-там по някой боров връх си пробиваше път като остра скала в крайбрежен прибой. Почти пълната луна плуваше над главата й. Маграт някак усещаше, че дори тънък като нож сърп би бил по-подходящ за случая.Тя потръпна от студа и се зачуди къде ли се намира в момента Баба Вихронрав.

Небесата над Ланкър добре познаваха и се бояха от метлата на възрастната вещица. Баба се бе научила да лети доста късно през живота си и след първоначалното подозрение се пристрасти към летенето като конска муха към рибя глава. Проблемът обаче беше в това, че тя разглеждаше всеки полет като права линия, свързваща точка А с точка Б, и не можеше да приеме идеята, че и другите обитатели на въздуха имат някакви права. Миграционните пътища на целия континент се бяха изменили единствено поради този прост факт. Бърза еволюция сред местните породи птици беше дала поколение, което летеше по гръб, за да държи под око небесата отгоре.

Непоклатимата вяра на Баба, че всичко трябва да се отмества от пътя й, докато лети, се разпростираше и върху останалите вещици, върху по-високите дървета и понякога върху планините.

Баба беше наплашила и джуджетата, които живееха в недрата на планината, и те под смъртна заплаха направиха метлата да развива бясна скорост. Безброй яйца бяха снесени насред облаците от нищо неподозиращия пернат дивеч, внезапно зърнал Баба да връхлита връз него, смръщена над дръжката.

— О, боже! — въздъхна на глас Маграт. — Надявам се да не е налетяла на някого тази нощ.

Нощният ветрец леко я подхвана и завъртя във въздуха подобно на небесен ветропоказател. Тя потръпна отново и се взря в облените от лунна светлина планини, високите Овнерог, чиито замръзнали канари и леденозелени пропасти не признаваха ни крал, ни картограф. Ланкър бе отворен към света само по посока на Ръба. Останалите му граници изглеждаха озъбени като вълча паст, но далеч по-непроходими. Оттук можеше да се обхване с поглед цялото кралство…

Внезапен звук раздра небесата над главата й, прилив на вятъра я блъсна и завъртя из въздуха и един изкривен от Доплеровия ефект вик я застигна:

— Събуди се, момиче!

Тя стисна метлата между коленете си и насочи дръжката нагоре.

Отне й няколко минути да настигне Баба, която беше почти напълно полегнала върху метлата си, за да намали съпротивлението на въздуха. Тъмните върхове на дърветата бучаха под тях, когато Маграт изравни двете метли. Баба се обърна към нея, придържайки шапката си с една ръка.

— Не започвай, преди да е настанало времето — изкомандва тя. — На този товар му остават още няколко минути магия. Хайде, давай напред.

Тя протегна ръка. Маграт също протегна своята. Предпазливо, като преодоляваха тресящите се метли, всяка една потопена в турбулентната вълна на другата, те допряха пръсти.

Ръката на Маграт парна, щом силата потече през нея20. Метлата на Баба рязко дръпна напред.

— Остави ми поне малко! — извика след нея Маграт. — Нали трябва да имам с какво да се спусна!

— Не виждам кое му е мъчното! — донесе се през рева на вятъра гласът на Баба.

— Искам да кажа — да се спусна безопасно!

— Ти нали си вещица! И между другото, донесе ли ми какао? Замръзнах тука горе!

Маграт кимна отчаяно и протегна с другата си ръка ракитена кошница.

— Хубаво. Много добре. Хайде, пък ще се видим на моста за Ланкър.

Баба отпусна пръстите си.

Маграт се отнесе нататък с брулещия вятър и се прилепи плътно до дръжката на метлата си, която в момента беше способна да се задържи във въздуха също колкото и подпалка за камина. Със сигурност нямаше да удържи възрастен човек срещу мамещите пръсти на гравитацията.

Докато потъваше надолу по дълга крива към горския покров, тя се чудеше дали няма нещо ласкателно в начина, по който Баба Вихронрав категорично отказва да вземе под внимание проблемите на хората. Внушаваше, че според авторитетното й мнение те са напълно в състояние сами да се справят.

Може би беше време за някакво заклинание за Промяна.

Маграт се концентрира.

Е, май че проработи.

В очите на смъртните нищо не се измени видимо. Единственото, което Маграт постигна, беше леко да пренастрои мисловните си процеси, така че сега вместо объркана и изплашена жена надолу към неизбежната земна твърд неудържимо се спускаше оптимистично настроена, позитивно мислеща и с ясно незамъглено съзнание млада вещица. Тя истински се бе взела в ръце, беше поела пълната отговорност за собствения си живот и знаеше точно откъде идва, макар за съжаление това да не променяше посоката, в която в Момента отиваше. Въпреки това се почувства значително по-добре.

Натисна с пети и принуди метлата си да изцеди и последната утайчица сила в едно последно кратко избухване, което я плъзна нестабилно току над върховете на дърветата. Когато със следващото хлътване метлата изора дълбока бразда в листата на нощните дървеса, Маграт се напрегна, отправи кратка молитва към каквито горски богове я чуваха в момента да се приземи върху нещо меко и пропадна надолу.

На Диска са известни три хиляди по-важни богове и теолозите-изследователи всяка седмица откриват нови и нови. Ако не броим по-второстепенните богове на скалите, дърветата и водата, двама обитават планините Овнерог — Хоки, получовек-полукозел с отвратително чувство за хумор, който бе прогонен от Дънманифестин, защото свил кофти шега с експлодиращ имел на Слепия Йо, шефа на всички богове. Също и Херне Преследвания, наплашеното и боязливо божество на дребните пухкави създанийца, чиято съдба е да свършат живота си като кратък хрускав писък…

И двамата биха могли да бъдат виновници за малкото чудо, което се случи в този момент — в гора, пълна със студени зъбери, озъбени дънери и бодливи тръни, Маграт се приземи точно върху нещо меко.

Междувременно Баба наближаваше планините от втората част на своето пътуване. Тя изпи поизстиналото какао и водена от мъдри екологични съображения, пусна бутилката, докато прелиташе над малко планинско езерце.

Оказа се, че идеята на Маграт за питателна храна представлява сандвич от две кръгчета варено яйце и лист лапад, пресовани между филийки хляб с изрязани корички, и както Баба забеляза, преди вятърът да го отнесе, малко стръкче магданоз отгоре. Вещицата съзерцава известно време произведението, сетне го изяде.

Отдолу проблясна пропаст, все още пълна със зимен сняг. Подобно малка искрица в тъмнината, подобно точица светлина на фона на гигантските Овнерог, Баба се зае да обхожда планинската верига.

Долу, в гората, Маграт приседна на земята и механично измъкна заплела се в косата й вейка. Няколко разкрача по-нататък метлата й се стовари сред дърветата, съпроводена от дъжд от листа.

Стон и лек звън я накараха да се вторачи в мрака. Някаква неясна фигура пълзеше на ръце и колене, явно търсейки нещо.

— Аз върху тебе ли се приземих? — попита Маграт.

— Някой се приземи върху ми — потвърди Шутът.

Те припълзяха по-близо един до друг.

— Ти?

— Ти!

— Ти пък какво правиш тук?

— Ама, божке, просто си се разхождах из гората — обясни Шутът. — Доста хора го правят, нали. Искам да кажа, знам, че е правено и преди. Не е като да е някакво оригинално хрумване. Дори вероятно показва липса на въображение разхождането из гората, но, как да ти кажа, на мене винаги си ми е харесвало.

— Ударих ли те?

— Струва ми се, че една-две камбанки никога вече няма да бъдат същите.

Шутът разрови гниещите листа и най-после откри омразната си гугла. Тя издрънча.

— Абсолютно се е изпомачкала — каза той, но въпреки това си я нахлупи. Изглежда, че от това се почувства по-добре, защото продължи: — Дъжд — да, градушка — добре, дори и камъни понякога. Рибки и по-дребни жаби — окей. Но жени — не, поне досега. Какво ли още ще се случи?

— Имаш дяволски корава глава — отбеляза Маграт и се изправи на крака.

— Скромността не ми позволява да коментирам — отговори Шутът, опомни се и прибави: — Мола ви съ!

Те се загледаха един в друг отново, а умовете им препускаха.

Маграт си помисли: „Леля каза внимателно да го погледна. Добре, гледам го. Изглежда си все същият. Тъжен дребен човечец в идиотска шутовска премяна, почти гърбушко.“

Сетне, също както няколко случайни извивки превръщат облака в галеон или в кит в очите на наблюдателя, Маграт изведнъж разбра, че Шутът съвсем не е дребен човек. Беше поне среден на ръст, но се преструваше на дребен, като сгърбваше рамене и кривеше краката си при ходене. Заради странната му рачешка походка изглеждаше, сякаш подскача на място.

„Чудя се какво ли друго е забелязала Гита Ог?“ — заинтригувано си помисли Маграт.

Той разтърка рамене и й отправи крива усмивка.

— Предполагам, че си нямаш и идея къде се намираме? — попита я.

— Вещиците никога не се губят — твърдо заяви Маграт. — Въпреки че понякога могат временно да бъдат подведени за посоката. Струва ми се, че Ланкър е ей натам. Но трябва да намеря хълм, извини ме за момент.

— За да разбереш къде се намираме ли?

— По-скоро за да видя кога, струва ми се. Доста магия се струпа тази нощ.

— Така ли? В такъв случай ще дойда с теб — кавалерски предложи Шутът. Огледа предпазливо населената с дървеса тъма, която явно лежеше между него и каменното му ложе в коридора на замъка. — Не бих искал нищо лошо да ти се случи.

Като лежеше ниско върху дръжката на метлата, Баба се гмуркаше през незнайните пропасти, насекли планините. От време на време се навеждаше ту на едната, ту на другата страна с надеждата, че това ще помогне по някакъв начин на управлението на метлата, което, странно защо, ставаше все по-трудно. Съпровождащата я въздушна струя шибаше и вихреше в чудати форми сипещия се сняг. Надвисналите преспи потрепваха и рухваха безшумно към глетчерните долини. Полета й отбелязваше грохот на лавини.

Тя погледна надолу — пейзажът бе притаил зъбата красота и сигурна смърт, усети как той отвръща на погледа й, също както задрямал човек наблюдава комар. Чудеше се дали осъзнава какво точно върши тя. Замисли се дали би омекотил падането й и веднага се сгълча наум за проявената мекошавост. Не, земята не постъпва по такъв начин. Земята не се пазари. Земята взима всичко и дава всичко. Кучето винаги хапе най-силно ръката на лечителя си.

Внезапно тя бе вече отвъд, като прехвърли последния зъбер толкова ниско, че обувките й се напълниха със сняг, и се изстреля надолу към низините.

Мъглата, която никога не изчезваше за дълго в планините, се беше завърнала. Този път обаче не искаше да се предава без бой и се разстла пред нея като плътно сребристо море. Баба простена.

Някъде из мъглата Леля Ог се носеше безгрижно, като отпиваше от време на време глътка от плоско шише, за да се предпази от студа.

В този миг Баба, с шапка и стоманеносиви коси, мокри от влагата, с обувки, ръсещи късчета лед, дочу далечен приглушен глас. Той ентусиазирано обясняваше на невидимите небеса, че в сравнение с останалите бозайници таралежът има далеч по-малко неща, за които да се кахъри. Като ястреб, забелязал нещо малко и пухкаво сред тревите, като носещ се в междузвездното пространство грипен вирус, зърнал синя планета наблизо, Баба изви метлата си и се стрелна надолу през облачните вълма.

— Хайде! — изкрещя тя, опиянена от скорост и вълнение, и звукът, спуснал се от петстотин стъпки височина, накара един вълк да се откаже от вечерята си. — На минутата, Гита Ог!

Леля Ог хвана ръката й с видимо нежелание и двете метли се стрелнаха нагоре към огряното от звезди нощно небе.

Дискът оставяше у всекиго впечатлението, че Създателят го е измислил специално за да бъде наблюдаван отгоре. Бели и сребърни облачни ленти се простираха от Главината чак до Ръба, въртенето на света ги оплиташе и усукваше в спирали, прострени на хиляди мили. Облачният покров се разстла зад вещиците като ръкав от бели изпарения. Някой наблюдател би отбелязал кошмарния полет като млечна бразда в небето.

Докато бързо се издигаха в мразовития въздух, на хиляда стъпки над земята двете вещици отново се сдърпаха.

— Ама това си беше абсолютно тъпа идея — простена Леля. — Знаеш, че мразя високото.

— Донесе ли ми нещо за пиене?

— Естествено. Нали ти ми каза да ти донеса. — Е?

— Ама аз май го изпих всичкото — отговори Леля. — Докато висях сама тука, из високото. Нашият Джейсън трябва да ми монтира седалка.

Баба скръцна със зъби.

— Добре, давай да прехвърлим тогава силата. Че съвсем ми е на привършване. Удивително само как…

Гласът на Баба се скърши в писък, когато без никакво предупреждение метлата угасна и пропадна надолу в облаците.

Шутът и Маграт седяха върху паднал дънер насред малко оголено сечище в гората. Светлините на Ланкър блестяха недалеч, но никой от двамата не предложи да тръгват.

Въздухът помежду им пукаше от неизречени мисли и диви догадки.

— От много време ли си Шут? — учтиво се поинтересува Маграт. След това се изчерви в мрака. В създалата се атмосфера това като че беше възможно най-нетактичният въпрос.

— Цял живот — горчиво отговори Шутът. — Смукал съм камбанка вместо биберон.

— Предполагам, че се предава от баща на син? — продължи Маграт.

— Всъщност никога не съм виждал за дълго баща си. Замина да става Шут на Господарите на Куирм още докато бях малък. Скара се нещо с дядо. Връща се от време на време обаче, за да навести мама.

— Това е ужасно.

Тъжен звън се разнесе, когато Шутът вдигна рамене. Той си спомняше неясно баща си — дребничък приятен човек с очи като две мидички. Подобно смело деяние — да се възправи срещу волята на стареца, му се струваше абсолютно не в характера му. Звънтенето на два окичени с камбанки костюма, които се тресат от ярост, все още витаеше из спомените му, които и без това си бяха населени с предостатъчно неприятни сцени.

— И въпреки това — изрече Маграт по-високо от необходимото и с намек за неувереност — сигурно си е много радостен живот — да караш хората да се смеят, имам предвид.

Когато не получи отговор, тя се обърна да погледне мъжа до себе си. Лицето му се беше вкаменило. С нисък глас, сякаш изобщо не се намираше там, Шутът заговори.

Той разказа за Гилдията на смешниците и шегобийците в Анкх-Морпорк.

Повечето посетители първоначално я объркваха с Гилдията на убийците, която беше доста приятен комплекс от сгради в съседство (убийците винаги разполагаха с предостатъчно пари). Понякога младите шутове, докато слугуваха поред да чистят вечно ледените помещения (студени дори посред лято), дочуваха как младите убийци играят от другата страна на стената и им завиждаха. Дори въпреки че — много логично — броят на веселите мутиращи гласове забележимо намаляваше с напредване на обучението (убийците също вярваха в състезателното начало при полагане на изпитите).

Най-разнообразни звуци успяваха да се промъкнат през високите неприветливи стени без прозорци, а след хитроумно разузнаване сред прислужниците младите шутове смогваха да си изградят представа за града отвъд стените. Там явно имаше таверни и паркове. Цял нов свят жужеше отвън, в него възпитаниците и чираците на останалите гилдии и колежи взимаха активно участие — кога надлъгвайки се с него, кога замеряйки се един друг с парчета от него. Навън имаше смях, който пет пари не даваше за Петте каденци или за Дванайсетте спрежения. И въпреки че студентите спореха по въпроса нощем в спалните си помещения, явно навън се ширеше неоторизиран хумор, разнасян свободно, без някой да се допитва до „Чудовищно смешната книга“ или до чийто и да било Съвет.

Някъде там, отвъд, от другата страна на изрисуваните от лишеи стени, хората си разказваха едни на други вицове, без някого да го е еня за мнението на Господарите на греха.

Това си беше отрезвяваща мисъл. Е, може би не точно отрезвяваща, понеже алкохолът не беше позволен в Гилдията. Но ако беше позволен, тя щеше да бъде отрезвяваща.

Никъде по света не можеха да се намерят по-трезви хора, отколкото в Гилдията.

Шутът с горчивина разказа за едрия червендалест Брат Шегобиец, за вечерните часове по Забавни жестове, за безкрайните утрини в ледения гимнастически салон, където усъвършенстваха Осемнайсетте препъвания и изучаваха допустимата траектория на крем-карамела. Ами жонглирането? Жонглирането! Брат Джейп, мъж с душа като сварен и изстинал канап, им го преподаваше. Но не туй, че Шутът беше слаб в тази дисциплина, докарваше преподавателя до бяс. От шутовете се очаква да жонглират зле, особено ако го правят с такива фундаментално смешни предмети като крем-карамел, пламтящи факли или добре наточени сатъри. Това, което докарваше Брат Джейп до горещо-алена, звънтяща злоба, беше фактът, че Шутът не жонглираше добре просто защото не го можеше.

— Не ти ли се е искало понякога да станеш нещо друго? — попита Маграт.

— Какво друго бих могъл да стана? — отговори с въпрос Шутът. — Никой не ми е предлагал каквото и да е друго.

През последната година от следването им на студентите-шутове им се разрешаваше да излязат навън, но със страшно много ограничения. Препъвайки се окаяно по улиците, той бе зърнал за пръв път магьосници, които се носеха като величествени карнавални платформи. Разпозна оцелелите убийци — кикотещи се младежи, облечени в черна коприна, наточени като остриетата на кинжалите, които криеха из дрехите си. Видя жреци, чиито фантастични ритуални костюми само отчасти се загрозяваха от дългите гумени престилки, носени по време на жертвоприношенията и по-важните служби. Всяка професия и занаят си имаше костюм, забеляза Шутът, и за пръв път се замисли, че униформата, която той носеше, беше създадена специално да направи облеклия я да изглежда като пълен и абсолютен кретен.

Дори и тогава той издържа. Беше прекарал целия си живот, опитвайки се да издържи.

Издържа именно защото нямаше и грам талант за шут и защото дядо би го одрал жив, ако не успееше. Зубреше позволените шеги, докато главата му зазвънеше, сутрин ставаше преди другите и отиваше да жонглира, докато не му се схванеха раменете. Дотолкова беше усъвършенствал хумористичния си речник, че само старшите Лордове успяваха да го разберат. Кривеше се и се държеше като клоун с непроницаема мрачна упоритост. Дипломира се пръв от випуска си и бе удостоен с Пищялката на честта. Изхвърли я в клозета веднага щом се прибра у дома.

Маграт седеше притихнала.

Шутът попита:

— А ти как стана вещица? — Ъм?

— Просто се чудя — на училище ли те пратиха или какво?

— О, не. Старата Уимпър дойде един ден долу в селото, накара момичетата да се строят в редица, огледа ни и избра мене. Разбираш ли, не ти избираш Занаята. Той те избира.

— Да, но кога в действителност ставаш вещица?

— Предполагам, че когато останалите вещици започнат да се отнасят с тебе като с вещица — Маграт въздъхна. — Ако изобщо започнат. Мислех си, че ще го сторят след онова заклинание, дето го направих в коридора. В края на краищата получи се доста добре.

— О, божке, туй си беше направо като за матура — не се сдържа Шутът. Маграт го удостои с празен поглед. Той се покашля.

— Значи другите вещици са ония две възрастни дами ли? — Шутът се отдаде отново на обичайното си потиснато настроение. — Да.

— Изглеждат изключително силни характери.

— Много — с чувство потвърди Маграт.

— Чудя се дали случайно не познават дядо ми.

Маграт сведе поглед към краката си.

— Те всъщност са доста добри жени. Просто, нали разбираш, когато си вещица, ти не мислиш много за останалите хора. Искам да кажа, мислиш за тях, разбира се, но в действителност не те е грижа особено какво чувстват. Най-малкото, без да се замислиш специално. — Тя отново сведе поглед към нозете си.

— Ти не си такава.

— Виж, би ми се искало да спреш да работиш за дука — отчаяно каза Маграт. — Ти поне знаеш що за човек е той. Изтезава хората и им опожарява колибите, и всичко останало.

— Но аз съм неговият Шут! Шутът трябва да бъде лоялен към господаря си. Чак до смъртта му. Опасявам се, че традицията го повелява. А традициите са много важно нещо.

— Но ти дори не искаш да бъдеш Шут!

— Не понасям да бъда Шут. Но това няма никакво значение. Щом трябва да бъда Шут, смятам да го правя както трябва.

— Това е невероятно глупаво — възрази Маграт.

— Бих предпочел „шутовско“.

Междувременно Шутът се беше примъкнал към нея по дънера.

— Ако те целуна — предпазливо попита той, — ще се превърна ли в жаба?

Маграт отново сведе поглед към краката си. Те се скриха под роклята й, притеснени от всичкото това внимание.

Можеше да усети сенките на Гита Ог и Есме Вихронрав от двете си страни. Призракът на Баба я изгледа строго. „Вещицата трябва да бъде господар на всяка ситуация“ — я сгълча тя.

„Господарка“ — отвърна видението на Леля Ог и направи кратък жест, свързан с доста подхилкване и ръкомахане.

— Нека да проверим — предложи Маграт.

Това трябваше да бъде най-романтичната целувка в цялата история на ухажването.

Времето, както Баба Вихронрав беше отбелязала, е субективно усещане. Годините, които Шутът беше прекарал в Гилдията, му се струваха дълги като вечност, докато часовете с Маграт на върха на хълмчето отлитаха като минути. А горе в замъка Ланкър дори секундите се разтегляха като локум в часове от виещ ужас.

— Това е лед! — изпищя Баба. — Цялата се е заледила!

Леля Ог се спускаше успоредно, като напусто се опитваше да изравни скоростта си с тази на тресящата се и подскачаща метла. Октаринови искри прехвърчаха през замръзналите вейки на метлата, като ги даваха на късо. Тя се приближи още и сграбчи Баба за роклята.

— Виках ли ти аз, че е тъпо! Преминала си през цялата мокра мъгла и си излязла на студения вятър, изкуфяла дъртофелнице такава!

— Пусни роклята ми, Гита Ог!

— Айде, фани се за мене! Че ти гори метлата отзад!

Те се стрелнаха навън от облачния куп и изпищяха в хор, когато обраслата с шубраци земя изникна изневиделица и се стрелна право към тях.

И не ги уцели.

Леля погледна надолу към черната бездна, на дъното на която неясно клокочеха врящи бели води. В момента летяха над Ланкърското дефиле.

Метлата на Баба бълваше синкав дим, но тя я подкара целеустремено напред.

— Какви ги вършиш, по дяволите? — изрева след нея Леля.

— Ще следвам реката — отговори й Баба Вихронрав, като надвика пращенето на пламъците. — Не се кахъри!

— Качвай се при мене, на теб приказвам! Всичко свърши, няма да можеш…

Зад Баба избухна слаба експлозия и няколко шепи горящи вейки се завъртяха надолу към тътнещата бездна на дефилето. Метлата й се наклони настрани и Леля я сграбчи през раменете в мига, в който огнените пръски подхванаха следващото снопче вейки.

Горящата метла се изплъзна измежду краката на Баба, завъртя се във въздуха и пое право нагоре, влачейки след себе си опашка от искри. Издаваше звук като мокър пръст, прокаран по гърлото на кристална чаша.

Леля Ог увисна надолу с главата от своята метла, стиснала Баба Вихронрав на една ръка разстояние от себе си. Двете срещнаха погледите си и изпищяха едновременно.

— Няма да мога да те издърпам нагоре!

— Аз пък не мога да се покатеря! Дръж се подобаващо за възрастта си, Гита!

Леля обмисли предложението. След това я пусна.

Три брака и изпълнено с приключения моминство бяха стегнали до такава степен бедрените мускули на Леля Ог, че можеха да трошат кокосови орехи. Силите на гравитацията се сбориха с тях, щом Леля ускори метлата си и направи лупинг надолу.

Някъде пред себе си успя да съзре Баба Вихронрав, която падаше като камък. С една ръка стискаше шапката си, а с другата пазеше гравитацията да не зърне фустите й. Леля ускори още метлата си, докато заскърца, сграбчи падащата вещица през кръста, удържа двойно по-тежката метла, върна я в хоризонтално положение и си отдъхна.

Последвалата тишина беше нарушена от Баба Вихронрав:

— Никога повече не прави така, Гита Ог!

— Обещавам.

— А сега обърни. Запътили сме се за Ланкърския мост, ако си забравила.

Леля покорно обърна метлата, като забърса скалите на каньона.

— Имаме още доста път до него.

— Решена съм да го сторя — отвърна Баба. — Нощта не е свършила.

— Но нямаме много време, струва ми се.

— Вещиците не знаят що е провал, Гита.

Двете отново се стрелнаха в чистия нощен въздух. Хоризонтът представляваше ивица златна светлина. Бавната зора на Диска се разливаше над земята, като изритваше нощта от света.

— Есме? — обади се след малко Леля Ог. — Какво означава неуспех?

Полетяха още малко в хладно мълчание.

— Говорех кажи го де. Образно — обясни Баба.

— А, добре. Ами така кажи.

Ивицата светлина ставаше все по-широка и по-ярка. За пръв път зрънце съмнение нахлу в ума на Баба Вихронрав, объркано от непознатата територия.

— Чудя се колко ли петли има в Ланкър — внимателно се поинтересува тя.

— Това да не беше някой от ония, кажи го де въпроси?

— Просто се питах.

Леля Ог се облегна назад. Тя знаеше, че в Ланкър има тридесет и два възрастни петела. А знаеше, защото ги беше броила миналата нощ — тази нощ — и бе дала точни инструкции на Джейсън. Тя имаше петнайсет пораснали деца и безчетно количество внуци и правнуци, които цяла вечер щяха да заемат позиции. Сигурно щеше да е достатъчно.

— Чу ли това? — сепна се Баба. — Откъм Тъп Бръснач?

Леля невинно се загледа в мъглистия пейзаж. Звукът се разнасяше много чисто в ранните часове.

— Кое? — попита.

— Нещо като „урк“.

— Не.

Баба се врътна в друга посока.

— Ето там! Определено го чух тоя път: Беше като „кукури-ггрррххх“.

— Не съм сигурна, че чух нещо, Есме — усмихна се Леля. — Ланкърският мост е право пред нас.

— Оттам! Точно там, долу! Със сигурност някой гракна!

— Есме, сигурно си дочула утринния хор на природата. Виж, остава ни само половин миля.

Баба се втренчи в тила на колежката си.

— Тука става нещо.