Последен патрул

ПРОЛОГ

Инспекторът по пожарна безопасност посочи ароматната пръчица, тлееща в пепелника.

— Какво е това?

— Опиум. — замечтано отвърна момичето.

В счетоводството настъпи тишина. По лицето на инспектора избиха червени петна.

— Не се шегувам. Какво е това?

— Ароматична пръчица, индийска. Нарича се опиум. — Момичето се озърна към колежките си и смутено добави: — Ама то само така се казва, да не си помислихте нещо? Всъщност тук няма никакъв опиум!

— В къщи си пушете ако щете опиум, ако щете — коноп. — Инспекторът демонстративно наплюнчи палеца си и угаси пръчицата. — А тук… наоколо е пълно с хартия!

— Аз внимавам! — възмути се момичето. — И пепелникът е специален, виждате ли? Пепелта пада на керамична подставка. Приятно мирише, на всички им харесва…

Тя говореше меко и успокоително, с онзи тон, с който възрастните говорят на малките деца. Инспекторът понечи да каже още нещо, но в този момент се намеси възрастната жена, седяща отделно, на най-голямото бюро, с лице към останалите счетоводителки:

— Верочка, извинявай, но инспекторът е напълно прав. Мирисът е много тежък. Вечер ме боли глава от него.

— Сигурно в Индия прозорците постоянно са отворени. — намеси се в разговора трета жена. — Затова и горят тези аромати. Там хигиената им е доста лоша, помийните им ями са наблизо, всичко гние много бързо заради климата. И трябва да подтиснат миризмата. А при нас защо?

Четвъртото момиче, връстница на Вера, се изхили и заби поглед в екрана на компютъра си.

— Ами… да бяхте ми казали! — възкликна Вера. В гласът й се доловиха сълзи. — Защо не ми казахте?

— Не искахме да те обиждаме. — каза най-възрастната.

Вера скочи и, притискайки длани към лицето, избяга в коридора. Токчетата изтракаха по паркета, глухо хлопна вратата на тоалетната.

— Трябваше да й го кажем, рано или късно. — с въздишка каза възрастната жена. — Вече не мога да ги понасям тези свещички. То не беше опиум, жасмин, канела…

— А помните ли пипера и кардамона? — възкликна младата. — Направо ужас беше!

— А ти не се присмивай на приятелката си. По-добре иди при Вера, тя много се разстрои.

Младата стана с готовност и излезе от счетоводството.

Инспекторът огледа жените с безумен поглед. После погледна придружителя си — млад, набит мъж с дънки и тениска. Редом до униформеният инспектор изглеждаше много несериозно.

— Лудница. — твърдо каза инспектора. — Навсякъде — нарушения на правилата за пожарна безопасност. Как още не са ви закрили?

— И аз се чудя. — съгласи се мъжът. — Понякога отивам на работа и си мисля: ами ако е свършило? Край на този бардак? Ще работим според закона за охрана на труда, без да нарушаваме нищо…

— Покажете ми пожарното табло на втория етаж. — прекъсна го инспектора, поглеждайки в плана.

— С удоволствие. — Мъжът отвори вратата пред инспектора. Намигна на жените в кабинета.

При таблото негодуванието на инспектора утихна. Таблото беше красиво, новичко, боядисано в червен цвят. Два пожарогасителя, кофа с пясък, празна кофа, лопата и крик.

— Брей. Брей-брей. — мърмореше инспектора, докато надничаше в кофите и проверяваше датата на зареждане на пожарогасителите. — Даже някак старомодно. Не очаквах.

— Стараем се. — каза придружителят му. — Когато бях в училище, там имаше точно такова.

Инспекторът разгъна схемата. Замисли се за момент.

— Хайде да видим… да видим програмистите ви.

— Хайде! — оживи се мъжът. — Това е нагоре, следвайте ме…

Пред стълбите той се отдръпна, пускайки инспектора напред. Обърна се и погледна към пожарното табло. То избледня и се разтвори във въздуха. Нещо падна на земята с тих звук. Мъжът се усмихна.

След посещението при програмистите у инспектора отново се появи повод за негодувание. Програмистите (две девойки и младеж) безгрижно пушеха на работното си място, кабелите на компютрите се виеха на отвратителни снопове (инспекторът дори се пъхна под едно бюро и пъшкайки провери дали контактите са заземени). Петнайсет минути по-късно инспекторът слезе на първият етаж, в кабинета със странния надпис „Дежурен разпределител“ и разтвори книжата си на масата. Съпровождащият го младеж седна срещу него и наблюдаваше с усмивка как инспектора попълва протокола за проверка.

— Какъв е този глупав надпис на вратата? — попита инспектора, без да прекъсва работата си.

— „Дежурен разпределител“? Ами, това е този, който се занимава с най-разнообразни неща. Ако дойде някоя проверка, спука се канализационна тръба, донесат пица — занимава се с всичко това. Нещо смесено между диспечер и домакин. Длъжността е скучна, дежурим по ред.

— А с какво всъщност се занимавате тук?

— Това влиза ли в задълженията на пожарната охрана? — Мъжът се замисли. — Ами… ние пазим Москва от силите на злото.

— Шегувате ли се? — Инспекторът погледна тежко към „дежурният разпределител“.

— Изобщо.

Без да почука, в стаята влезе възрастен човек с източна външност. При появяването му дежурния бързо стана.

— Е, какво имаме? — попита влезлият.

— Една в счетоводството, една в тоалетната, една на пожарното табло на вторият етаж. — с готовност отвърна дежурният. — Всичко е наред, Борис Игнатиевич.

Инспекторът пребледня.

— Лас, ние нямаме пожарно табло на втория етаж. — отбеляза Борис Игнатиевич.

— Създадох илюзия. — похвали се Лас. — Много достоверно се получи.

Борис Игнатиевич кимна. Каза:

— Добре. Само че си пропуснал още два „бръмбара“ при програмистите. Мисля, че нашият гост редовно съчетава задълженията на пожарен инспектор и шпионин… нали?

— Какво си позв… — започна мъжът. И млъкна.

— Теб много те е срам, че си се занимавал с промишлен шпионаж. — каза Борис Игнатиевич. — Отвратително! А беше честен човек… някога. Помниш ли как отиде на БАМ23? И не само заради парите, ти търсеше романтика, искаше да участваш в нещо велико…

По бузите на инспектора потекоха сълзи. Той кимна.

— А помниш ли как те приемаха за пионер? — бодро попита Лас. — Как стоеше в строя и си мислеше, че ще дадеш всичко от себе си за победата на комунизма? А пионерската ръководителка ти връзваше връзката и почти те докосваше с твърдите си цици…

— Лас. — с леден глас каза Борис Игнатиевич. — Не преставам да се изумявам как си станал Светъл.

— Тогава бях в добро настроение. — призна Лас. — Сънувах че съм малък и яздя пони…

— Лас! — повтори Борис Игнатиевич.

Дежурният млъкна.

В настъпилата тишина се чуваха хлиповете на инспектора:

— Аз… всичко ще разкажа. Отидох на БАМ за да се скрия от…

— Няма нужда да разказваш за БАМ. — меко каза Борис Игнатиевич. — Разказвай как те накараха да инсталираш „бръмбари“ в офиса ни.

ПЪРВА ГЛАВА

— Мисля, че се досещате защо съм ви събрал. — каза Хесер.

В кабинета на шефа бяхме петима. Самият Хесер, Олга, Иля, Семьон и аз.

— Какво има да се чудим. — измърмори Семьон. — Вие събрахте всички Висши и тези от първо ниво на Силата. Само Светлана липсва.

— Светлана не е тук, защото не работи в Нощния Патрул. — Хесер се намръщи. — Не се и съмнявам, че Антон ще й разкаже всичко. Дори няма да се опитвам да забранявам това. Но няма да допусна нарушения… това е съвещание на ръководството на Нощния Патрул. Искам веднага да предупредя Иля… нещо от това, което ще чуеш, ще е новост за теб, която никога не би научил при обичайни обстоятелства. Така че не трябва да говориш за това. На никого.

— Какво по-точно? — попита Иля, намествайки очилата си.

— Всъщност… всичко, което чуеш тук.

— Хубаво „нещо“. — кимна Иля. — Както кажете. Ако искате, готов съм да приема знака на Наказващият Огън.

— Ще минем и без формалности. — Хесер взе от масата метална кутийка и започна да се рови в нея. През това време се оглеждах любопитно. Кабинетът на шефа е интересен с огромното количество малки предмети, които или му бяха нужни в работата, или бяха просто спомени. Нещо като склада на Плюшкин, кутийката с най-ценните „съкровища“ на някое дете и квартира на разсеян колекционер, който непрекъснато забравя какво точно събира. Другото удивително нещо е, че уж нищо не изчезва, в шкафовете на практика няма свободно място, а непрекъснато се появяват нови експонати.

Сега погледът ми се спря на малък терариум. Неизвестно защо, нямаше капак, а на стъклото беше залепена бележка — или с буквите „ООО“, или с номер „000“. Вътре имаше глупава китайска играчка: малка пластмасова тоалетна, върху която в царствена поза стоеше тарантула. Първо ми се стори, че паякът е пластмасов или мъртъв, но после забелязах, че очите му блестят, а краката му се мърдат. По стъклото пълзеше друг паяк: тлъст, кръгъл, приличащ на мъхеста топка с крака. От време на време паякът спираше и изплюваше на стъклото капка зелена отрова, явно целейки се навън. Впрочем, надолу, в терариума, от паяка се сипеше нещо. Долу мърдаха някакви други насекоми, протягайки алчно крака за угощението. Щастливците, които успяваха да хванат нещо, започваха радостно да скачат.

— Интересно ли ти е? — попита Хесер без да вдига очи.

— Аха… какво е това?

— Симулатор. Нали знаеш, обичам да изследвам затворени социални групи.

— И какво изобразява този симулатор?

— Един интересен социум. — уклончиво каза Хесер. — В базовият модел той би трябвало да се превърне в обикновена група паяци. Но тук имаме двама главни паяка, един от които е заел превъзходстваща позиция, като от време на време се качва на възвишението, а вторият осигурява защита от външна агресия и грижа за членовете на обществото. При постоянна активност на главните паяци този симулатор може да функционира с минимална авто-агресия.

— И никой не се опитва да се измъкне? — попита Иля. — Нали няма капак…

— Много рядко. И само онези, на които им омръзва да са паяци в терариум. Първо, в терариума се поддържа постоянна илюзия за борба. Второ, присъствието в терариума се възприема от обектите като личен недостатък. — Хесер най-накрая извади от кутийката някакъв предмет и каза: — Край, стига сме се разсейвали с дреболии. Ето ви първият предмет за размисъл. Какво е това?

Ние мълчаливо гледахме сивото парче бетон, което сякаш беше откъртено от стената.

— Да не се ползва магия! — предупреди Хесер.

— Аз знам. — виновно каза Семьон. — Помня го този случай. Радио микрофон. През петдесетте се опитаха да ни го поставят… или през шейсетте? Когато бяхме поделение на „Горсветремтехмонтаж“24. Някакви умници от КГБ, нали?

— Точно така. — каза Хесер. — Тогава навсякъде търсеха шпиони. И нас започнаха да ни проверяват… явно с нещо сме привлекли вниманието на компетентните органи… Добре, че имахме свои очи и уши в КГБ. Проведохме кампания по дезинформация, бдителните другари получиха мъмрене за нецелесъобразно разхищаване на скъпо оборудване… А това?

Сега в ръцете на Хесер проблясваше голяма стоманена рапидка. Честно казано, нямах представа, че се произвеждат толкова големи рапидки.

— Едва ли знаете за това. — съобщи Хесер. — Единственият… надявам се… опит на Тъмните да ни шпионират с човешки средства. През седемдесет и девета година на миналия век. Тогава имах много тежък разговор със Завулон. След това подписахме приложение към съглашението за забранените методи за борба.

Рапидката се скри в кутията. Вместо нея бяха извадени две малки кафяви „таблетки“.

— Това е, когато се опитаха да ни вземат сградата! — оживи се Иля. — През деветдесет и шеста. Нали?

Хесер кимна:

— Напълно вярно. На един амбициозен млад олигарх му се сторило че бившето държавно предприятие, а сега вече закритото акционерно дружество „Горсвет“25, е много апетитна и абсолютно беззащитна собственост. Само че когато подслушването и външното наблюдение установиха какви хора идват просто да пият чай със стария директор, олигархът се отказа от амбициите си.

— Естествено, и това е било дезинформация? — попита любопитно Олга. Явно непривично витиеватата тирада на шефа беше предназначена именно за нея, пропусналата тези събития.

Семьон се изхили и произнесе с протяжен глас:

— Значи така-а-а, адаш, решаваш важните въпроси в града, а не идваш за помощ… Ела, ако нещо…

Хесер се усмихна в отговор:

— Относно „ела, ако нещо“, малко прекали. Но нищо, победителите не ги съдят… И така, всичко това бяха минали работи. А ето и днешният улов…

Той извади от кутията нещо, приличащо на парченце от лейкопласт. Тънко бяло квадратче, лепкаво от едната страна — Хесер с мъка го отлепи от пръста си.

— Технологията не стои на едно място. — казах аз с въодушевление. — Микрофон и предавател?

— Ще се учудиш, но тук има и магнетофон. — съобщи Хесер. — Всичко се записва и се изстрелва с кодиран импулс за три секунди веднъж на ден. Хубава играчка. Скъпа. И не е лесно да я намериш.

— Давай по същество, Борисе. — помоли Олга.

Хесер пусна „играчката“ обратно в кутията. Огледа ни внимателно:

— Преди седмица Антон и Семьон бяха в Единбург. Там се случи нещо неприятно… ако пропуснем подробностите — група Различни, сред които има минимум Светъл, Тъмен и Инквизитор, с помощта на хора-наемници, снабдени със защитни амулети, се опитаха да вземат един от най-древните артефакти. Така наречения Венец на Всичко, направен от Великия Мерлин малко преди да си отиде в Сумрака.

Илия подсвирна. Олга мълчеше — или знаеше за това от Хесер, или не смяташе за нужно да проявява емоции.

— Трябва да добавя, че тримата Различни са Висши. — продължи Хесер. — Е… Може би не и тримата. Може би само двама. Двама биха успели да заведат третия на шестия слой на Сумрака.

За мое учудване Иля мълчеше. Стъписал се е, сигурно. Не мисля, че се е потапял под третия слой.

— Всичко това е неприятно само по себе си. — каза Хесер. — Никой от нас не знае що за артефакт е скрил Мерлин на седмия, последен слой на Сумрака. Но имаме сериозни основания да смятаме, че този артефакт е способен да унищожи цялата цивилизация на Земята.

— Още един „Фуаран“? — попита Семьон.

— Не, Мерлин не е можел да превръща хора в Различни. — поклати глава Хесер. — Но това е нещо много сериозно. Сега охраната на артефакта е усилена, освен Нощния Патрул на Шотландия го пазят и Инквизитори. Но ситуацията е твърде сериозна. Доколкото знам, опити да се шпионират патрулите има в Москва, Ню-Йорк, Лондон, Токио, Париж, Пекин… накратко — във всички ключови точки на планетата. Навсякъде действат хора, които не познават възложителите. Засега няма никакъв успех в търсенето на зложелателите.

— Хесер, а какво има на седмият слой на Сумрака? — поинтересува се Иля. — Знам, че не е прието да се разказва за по-дълбоките слоеве на онези, които не са били там, но…

— Семьон ще ти разкаже всичко, което е видял. — отговори Хесер. — Той е бил на петия. Ако искаш, попитай Антон — той ще ти разкаже за шестия. Разрешавам. А що се отнася до седмия…

Всички гледахме любопитно към Хесер.

— Не съм бил там. И не мога да отговоря на въпроса ти. — твърдо каза Хесер.

— Ха. — каза Олга. — Борисе, бях сигурна, че ти си…

— Не. Изпреварвам въпроса ти — и Завулон не е бил. И никой от известните ми Различни. Предполагам, че това е по силите само на нулев маг. Притежаващ абсолютната Сила. Такъв е бил Мерлин. Такава вълшебница ще стане Надя Городецка…

Всички дружно ме погледнаха.

— Докато не порасне, няма да я пусна в Сумрака. — твърдо казах аз.

— Никой не иска това от теб. — увери ме Хесер. — И… не бързай да протестираш. Искам да пазят Надя. Непрекъснато. Поне двама бойни мага. Второ-трето ниво на Силата. Няма да устоят дълго срещу Висши, но ако ги снабдим с добри артефакти, ще успеят да спечелят време и да повикат помощ.

Иля се хвана за главата:

— Борис Игнатиевич! Откъде да ви намеря толкова втори и трети? Да оттегля всички от улицата ли?

— Е, не всички. — поправи го Хесер. — Все пак имаме четирима втори. Трети — девет души. Алишер и Александър могат да се вдигнат до трето.

— Кой Александър? Коростилев? — учуди се Иля.

— Не, Маленков.

— Саша — може. — намеси се в разговора Олга. — Готова съм за три дена да го вдигна. Даже за два.

— Чакайте! — възкликнах аз. — Спрете! А не искате ли да чуете и моето мнение?

Хесер ме погледна любопитно:

— Да, искам. Само че имай предвид, че онези, които не успяха да вземат артефакта, рано или късно ще решат, че им е нужен абсолютен маг. А в света има само един. Една. Твоята дъщеря. Е, съгласен ли си да я охраняваме?

— А какво ще каже Светлана?

— Светлана е майка. — меко каза Олга. — Мисля, че помни как веднъж отвлякоха момиченцето. И разбира, че сама не може да я пази денонощно.

— Светлана ще се съгласи, Антоне. — кимна Семьон. — Няма какво да се чудиш.

— Борис Игнатиевич, но какво да правя с улиците? — примоли се Иля. — Официално ви го заявявам като ваш заместник по патрулната служба! Да пускам четвърто и пето ниво на самостоятелна работа? Ами че Тъмните ще ни се качат на главата!

— Няма. — Хесер се намръщи. — Завулон също отделя своите магове от второ и трето ниво за охрана на Надя Городецка.

Аз се хванах за главата. Затова пък Иля веднага се успокои:

— Значи от нас се иска само половината пазачи? Тогава аз…

— Не, не половината. Двама наши и двама Тъмни.

— Хесер! — възкликнах аз.

— Антоне, всичко това се прави за безопасността на дъщеря ти. — твърдо отвърна Хесер. — Край, въпросът е приключен. Продължаваме нататък. Иля, след съвещанието ще останеш да обсъдим кои ще изпратим като телохранители и как да ги екипираме.

Аз мълчах. В душата ми кипеше, но мълчах.

— Засега говорихме само за отбраната. — продължи Хесер. — Разработката на мерки за защита на Патрулите от техническите средства за разузнаване… и от възможните атаки на хора-наемници, възлагам на Олга. Вземи Толик от компютърджиите. И Лас от оперативните работници.

— Та той е слаб маг. — изсумтя Олга.

— Затова пък мисли нестандартно. — каза Хесер. — Що се отнася до бойните сблъсъци между хора и Различни, сама знаеш. Имаш доста опит.

Аз погледнах любопитно към Олга. Оказва се, че имала интересен опит…

— От всички вас искам нещо друго. — продължи Хесер. — Как ще атакуваме?

— Кого? — не издържах аз. — Само ако знаехме кой мъти водата…

— Да атакуваш, не означава непременно да се хвърлиш в бой. — наставнически каза Олга. — Да атакуваш, също означава да извършваш неочаквани за противника ти действия, да проваляш плановете му.

Хесер кимна одобрително.

— Тогава имаме само един изход. — казах аз. — Е, освен търсенето на предателите… предполагам, че Инквизицията претърсва под дърво и камък? Трябва да слезем до седмо ниво. Но щом не можем… верига от Сила?

— Завулон предложи Кръг на Силата. — кимна Хесер. — Но нито ние, акумулирайки Сила един в друг, нито Тъмните, изсмуквайки се един друг докрай… даже с човешко жертвоприношение… все едно, няма да помогне. Бариерата между слоевете на Сумрака се увеличава по експонента. Пресмятали сме го.

— Дори с жертвоприношение? — порази се Семьон.

— Дори. — сухо каза Хесер.

— Онова стихче… на шестия слой. — Аз погледнах към Хесер. — Помните ли, разказвах ви?

— Възпроизведи го. — кимна Хесер.

прочетох аз по памет.

— И какво ни дава това? — почти весело попита Хесер.

— Върви назад, ако си умен като мен. — повторих аз. — Има някакъв заобиколен път към седмия слой! Не е задължително да удряме с глава по стената.

Хесер кимна:

— Правилно. Искаше ми се точно ти да го кажеш.

Семьон ме погледна съчувствено. Е, всичко е ясно. При нас е като в армията — който го е предложил, той го изпълнява.

— Само не надценявайте умствените ми способности. — измърморих аз. — Естествено, ще помисля. И Светлана ще помоля да помисли за това. Но засега нищо не ми хрумва. Може би трябва да се поровим в архивите?

— Ще се поровим. — обеща Хесер. — Но има още един начин…

— И той е предназначен за мен. — казах аз. — Познах ли?

— Антоне, твоята дъщеря е в опасност. — просто каза Хесер.

Аз разперих ръце:

— Предавам се. Добре, готов съм. Накъде? Към кратера на вулкана? Под ледовете на Антарктика? В космоса?

— В космоса, както знаеш, нямаме работа. — Хесер се намръщи. — Има малка надежда… много малка. Възможно е някой от приятелите на Мерлин да се досеща какво е имал предвид.

— Значи трябва да намерим жив връстник… — започнах аз.

— Аз съм му връстник… повече или по-малко. — със скучен глас каза Хесер. — Но, уви, не се познавах с Мерлин. Нито когато беше Светъл, нито когато стана Тъмен. Какво ме гледате така? Да, това е възможно. Понякога. За Висшите. Не е там работата… надявам се, че никой от вас не възнамерява да си сменя цвета?

— Борис Игнатиевич, не протакайте. — помолих аз.

— Мерлин беше приятел… доколкото това изобщо е възможно, с Различен, когото познавах под името Рустам.

Спогледахме се със Семьон. Той сви рамене. Олга също изглеждаше озадачена.

— Той имаше много имена. — продължи Хесер. — Някога той също беше в Патрула. Много, много отдавна. Някога бяхме приятели. Много пъти си помагахме в боя… много пъти сме спасявали живота един другиму. После станахме врагове. Въпреки че той беше, и си остава Светъл.

Хесер помълча. Явно не му се искаше да си спомня за това.

— Той е жив и сега. Живее някъде в Узбекистан. Не знам къде точно, той ми е равен по Сила и може да се маскира. Отдавна не служи в Патрула. Най-вероятно живее като обикновен човек. Ще трябва да го намериш, Антоне. Да го намериш и да го убедиш да ни помогне.

— Ъхъ. — казах аз. — Какво е за нас Узбекистан. Раз — и съм го претърсил, два — намерил съм криещ се маг, който е по-силен от мен…

— Не съм казвал, че е лесно. — призна Хесер.

— Три — уговорил съм го да помогне.

— Тук вече е по-лесно. Работата е там, че ме е спасявал шест пъти. Аз него — седем. — Хесер се ухили. — Той ми е длъжник. Дори и да продължава да ме ненавижда. Ако го намериш, той ще ти отговори.

В гласа на Хесер нямаше убеденост и всички почувстваха това.

— Не е сигурно, че изобщо знае нещо! — казах аз. — А дали е жив?

— Преди десет години беше жив. — каза Хесер. — Разпознат е от моя помощник, девона. И е разказал за това на сина си.

— Великолепно. — кимнах аз. — Просто забележително. Сигурно, както е прието, трябва да тръгна на път без оръжие и сам?

— Не. Ще тръгнеш на път екипиран с всичко необходимо, дебела пачка пари и торба полезни артефакти.

Трябваха ми няколко секунди, за да разбера — шефът изобщо не се шегува.

— И не сам. — добави Хесер. — С теб ще тръгне Алишер. На изток силата и парите не са най-важното. Далеч по-важно е за теб да гарантира някой свой.

— И Алишер… — въздъхна Иля.

— Извинявай. — без ни най-малка вина в гласа отвърна Хесер. — Ще смятаме, че сме във военно положение. Още повече, че е точно така.

Рядко ми се случва да се връщам в къщи посред бял ден. Ако си патрулирал, прибираш се чак сутринта. Ако ти предстои обикновен работен ден, преди седем не можеш да се измъкнеш от работа. Дори и да имаш способността да предсказваш задръстванията — с какво ще ти помогне това, ако всички пътища са натоварени?

И, разбира се, всяка жена и без магия знае, че мъжът й не се прибира рано от работа току-така.

— Татко. — съобщи Надя. Естествено, тя чакаше на вратата. Тя предвиждаше пристигането ми от момента, в който се приближавам до входа — ако е заета с някоя важна детска работа. Ако й е скучно — от момента, в който излизам от офиса.

Опитах се да взема дъщеря си на ръце. Но явно тя се интересуваше повече от анимационните филмчета по телевизията: от хола се чуваше пискливо „Ля, ля, ля-ля-ля, ля-ля, ля-ля-ля-ля!“. Дъщерният дълг беше изпълнен, татко е посрещнат от работа, в ръцете и джобовете му не е открито нищо интересно.

Така че Надечка ловко се изплъзна от ръцете ми и хукна към телевизора.

Аз се събух, хвърлих на шкафчето купеният по пътя „Автопилот“, влязох в хола, пътьом потупвайки дъщеря си по главата. Надя замаха с ръце — закривах й екрана, на който еднорог син лос караше ски.

Светлана надзърна от кухнята. Внимателно ме погледна. Изхъмка и отново се скри.

Оставих опитите да изпълня бащинските си функции за по-добри времена и влязох в кухнята. Светлана вареше супа. Изобщо не мога да разбера, защо жените прекарват толкова много време до печката. Какво толкова правят там? Хвърляш във водата месо или кокошка, включваш печката и всичко се вари само. След час слагаш фиде или картофи, някакви зеленчуци — и ето ти готова храна. Е, трябва да не забравиш да посолиш, това е най-важното.

— Сам ли ще си приготвиш багажа? — попита Светлана без да се обръща.

— Хесер ли се обади?

— Не.

— Гледала си в бъдещето?

— Нали ти обещах, че няма да правя това, освен ако поискаш… — Светлана млъкна за момент, защото се приближих до нея и я целунах по врата. — Или без крайна необходимост…

— Тогава защо питаш за багажа?

— Антоне, когато се връщаш от работа посред бял ден, вечерта си лягам сама. Или те пращат на патрул, или в командировка. Но ти патрулира преди два дена, обстановката в града е спокойна…

В хола Надя се засмя. Надзърнах през вратата — лосът-скиор, опулил очи, се носеше право към колона дребни и явно малолетни зверчета, вървящи край пропастта. Ох, какво ще стане сега…

— Светле, сигурна ли си, че Надя може да гледа такива филмчета?

— Нали гледа новините. — спокойно отвърна Светлана. — Не се измъквай. Какво става?

— Отивам в Самарканд.

— Имаш интересна география на командировките. — Светлана загреба с лъжица от супата, подуха я и я опита. — Безсолно… Какво се е случило там?

— Нищо. Все още нищо.

— Бедните узбеки. Ако идеш там, непременно нещо ще стане.

— Днес Хесер свика съвещание. Събра Висшите и първо ниво…

Накратко преразказах на Светлана всичко, за което говорихме. За мое учудване нямаше никаква реакция — дори когато й съобщих, че Надя ще бъде охранявана от двама Светли и двама Тъмни мага. Или по-точно, реакцията й беше именно такава, каквато предсказваше Олга.

— Хесер все пак е юнак. — каза Светлана. — Мислех да му позвъня… и да поискам охрана.

— Ти наистина ли… смяташ?

Светлана ме погледна. Кимна. Добави:

— Докато съм наблизо, Надя е в безопасност. Повярвай ми, и трима Висши ще стрия на прах. Но по-добре да се застраховаме. Кога отлиташ?

— След пет часа. От Шереметиево.

— Семьон ще те откара за час. Имаш още два часа. Хапни, после ще ти приготвим багажа. Колко време ще си там?

— Не знам.

— А тогава колко чорапи и бельо да ти приготвя? — разумно попита Светлана. — Не мога да си представя, че ще переш по пътя.

— Ще купя ново и ще изхвърля старото. Хесер ми обеща цял куп пари.

— Интересно какво разбира под „куп“. — със съмнение отвърна Светлана. — Ще ти приготвя пет чифта бельо. Сядай на масата, ще сипя супа.

— Тате! — извика от хола Надя.

— Какво, дъще? — отзовах се аз.

— Тате, а чичо Афанди ще ми подари ли герданче?

Ние със Светлана се спогледахме — и бързо влязохме в хола. Дъщеря ни продължаваше да гледа анимационни филмчета. На екрана компания от разноцветни зверчета се събираше около огъня.

— Надечка, какъв чичо?

— Чичо Афанди. — без да се откъсва от екрана, каза дъщеря ни.

— Какъв Афанди? — търпеливо повтори Светлана.

— Какво герданче? — уточних аз.

— Чичкото, при когото отива татко. — съобщи Надя с интонацията „какви сте глупави възрастните!“. — А герданчето е синьо. Красиво е.

— Откъде знаеш при кого отива татко? — продължаваше разпита Светлана.

— Сега говорихте за това. — невъзмутимо отвърна Надя.

— Не сме говорили. — възразих аз. — Говорихме, че отивам в командировка в Узбекистан. Това е една красива страна на изток, там някога е живял чичо Хесер. Помниш ли чичо Хесер? А за Афанди не сме говорили.

— Значи ми се е сторило. — отговори Надя. — Няма никакъв чичо.

Светлана поклати глава и ме погледна укорително. Аз разперих ръце — да, виновен съм, напразно се намесих. Мама би измъкнала много повече…

— Но герданче има. — непоследователно добави Надя. — Донеси ми, става ли?

Повече нямаше смисъл да питаме за чичо Афанди. Надечка спонтанно предвиждаше бъдещето още от тригодишна възраст. Но предсказваше несъзнателно и веднага щом започнехме с въпросите „откъде знаеш това?“, момичето млъкваше.

— Виноват. — покаях се аз. — Извинявай, Светле.

Върнахме се в кухнята. Светлана мълчаливо ми сипа супа, наряза хляб, извади ми лъжица. Понякога ми се струва, че играе ролята на обикновена жена с подчертана ирония. Но, в края на краищата, това беше неин избор. Хесер би изпаднал във възторг, ако Светлана се върнеше в Патрула.

— Рустам има много имена… нали така е казал Хесер? — замислено попита Светлана.

— Ъхъ. — казах аз, сърбайки супа.

— Може да се предположи, че сега го наричат Афанди.

— Всичко е възможно. — Не че много разчитах на това, но в моята ситуация не трябваше да пренебрегвам и най-съмнителната следа. — Ще разпитам.

— Добре, че Алишер ще е с теб. — отбеляза Светлана. — Оставяй го той да говори. Изтокът е тънка работа.

— Много свежа мисъл… — кисела казах аз. — Извинявай. Днес цял ден слушам мъдри мисли за Изтока. Реките от красноречие вече са напълнили езерото на моето внимание, о рахат-локум на моето сърце!

— Тате, донеси рахат и локум! — незабавно се обади дъщеря ми.

Рядко се срещах с Алишер по работа. Той предпочиташе да работи на улицата — непрекъснато патрулираше, в офиса се появяваше обикновено сутрин, с червени от недоспиване очи. Дочух, че имал връзка с някакво момиче от счетоводството, Различна от седмо ниво. Но общо взето, малко знаех за него. Момчето беше затворено, а аз не обичам да правя първите стъпки за сближаване.

Впрочем, със Семьон явно бяха в по-приятелски отношения. Когато се качих в колата, Семьон тъкмо приключваше да разказва виц. Седнах до Семьон когато той, обърнат назад, каза с тънък глас на разглезено момиче:

— Добре, татко, ще минем по дългия път. Донеси ми, моля те, червено цвете!

Алишер се разсмя и едва след това ми подаде ръка.

— Здрасти, Антоне.

— Здрасти, Алишер. — Аз му стиснах ръката и му подадох чантата си. — Хвърли я на задната седалка, мързи ме да ходя до багажника.

— Как е Светлето? Руга ли те? — попита Семьон докато потегляше.

— Не, какво говориш. Пожела ми късмет, нахрани ме вкусно и ми даде купчина полезни съвети.

— Добрата жена е радост за мъжа! — бодро каза Семьон.

— Нещо си много весел днес. — не се сдържах аз. — Или Хесер изпраща и теб в Самарканд?

— Ще има да чакам. — престорено въздъхна Семьон. — Слушайте, момчета, а защо отивате в Самарканд? Столицата е Бинкент, сигурен съм!

— Ташкент. — поправих го аз.

— Не, Бинкент. — каза Семьон. — Или не беше Бинкент? А, спомних си! Градът се казва Шаш!

— Семьоне, не си толкова стар, че да помниш Бинкент. — насмешливо каза Алишер. — Бинкент, Шаш — това е било много отдавна. Само Хесер го помни. А летим в Самарканд, защото там живее най-старият Светъл Различен, който работи в Патрула. Патрулът в Ташкент е по-голям, като за столица, но има много младежи. Дори началникът им е по-млад от теб.

— Брей… — Семьон поклати глава. — Удивително. На Изток — пък само младежи в Патрула?

— Ами на Изток старците не обичат да воюват. Старците обичат да гледат красиви момичета, да хапват плов26 и да играят на шашки. — сериозно отговори Алишер.

— Често ли си ходиш в къщи? — попита Семьон. — При приятелите, роднините?

— За осем години — нито веднъж.

— Че защо така? — учуди се Семьон. — Нима не тъгуваш за дома си?

— Нямам дом, Семьоне. И роднини нямам. А синът на девона няма приятели.

Настъпи неловка тишина. Семьон мълчаливо шофираше. После не издържах:

— Алишер, ако въпросът ми не е твърде личен… Баща ти човек ли беше? Или Различен?

— Девонът — това е слуга, създаден от могъщ маг. — Гласът на Алишер беше равен, сякаш четеше лекция. — Магът намира глупак без роднини, който не е нужен никому, и пуска в него Сила от Сумрака. Зарежда го с чиста енергия… и така се получава глупав, но много силен и владеещ магия човек… Не, вече не е съвсем човек. Но не е и Различен, цялата му енергия е временна, вложена от мага. Девонът вярно служи на своя повелител, може да твори чудеса… но все още не е наред с главата. Обикновено магът избира дебили или дауни27, те не са агресивни и са много предани. Вложената Сила им дава здраве и дълголетие.

Ние мълчахме. Не очаквахме такава откровеност от Алишер.

— Според народните предания девонът е обладан от духове. В известен смисъл е точно така… все едно да вземеш празен, пукнат съд и отново да го напълниш. Само че вместо с разум, обикновено го пълнят с преданост. Но Хесер не е като другите магове. Дори не е като другите Светли. Той излекува баща ми. Не напълно… дори той не е способен на това. Някога баща ми е бил пълен идиот. Мисля, че е бил имбецил, явно заради органични повреди в мозъка. Хесер изцели тялото му, и с времето баща ми придоби нормален, човешки разум. Той помнеше, че някога е бил пълен глупак. Знаеше, че ако Хесер не влее навреме нова Сила, тялото му отново ще отхвърли разума. Но не служеше на Хесер от страх. Той казваше, че ще даде живота си за Хесер само заради това, че е осъзнал себе си. Че е станал човек. И за това, разбира се, че той, урода, е имал семейство, родил му се е син. Той много се страхуваше, че и аз ще съм глупак. Но ми се размина. Само че… само че у нас помнят всичко. Че баща ми е девона, че твърде дълго живее на този свят, че някога е бил ненормалник, който не е можел дори да си избърше носа — всичко това се помни. Роднините на майка ми се отрекли от нея, когато се омъжила за баща ми. И мен не са признали. И на децата си забраняваха да играят с мен. Аз съм син на девона. Син на човек, който е трябвало да изживее живота си като животно. Няма къде да се връщам. Сега домът ми е тук. Работата ми е да правя това, което нареди Хесер…

— Ама че работа… — тихо каза Семьон. — Сурово е при вас… Сурово. Помня, когато гонихме басмачите28… — той се сепна и виновно погледна към Алишер: — Нали не е проблем, че говоря така?

— Защо, какво има? — отвърна с въпрос Алишер.

— Ами, може би, сега при вас не са басмачи, а народни герои…

— Когато Хесер беше комисар в Туркестан, баща ми е воювал в отряда му. — гордо каза Алишер.

— Как така воювал? — разгорещи се Семьон. — През коя година?

— В началото на двайсетте.

— Не, аз говоря за после… В Харм, през двайсет и девета, когато басмачите нахлуха през границата…

Те започнаха оживено да обсъждат някакви събития от миналите дни. Доколкото разбрах, бащата на Алишер и Семьон едва не са се срещнали — и двамата са се сражавали с Хесер, когато е бил на военна служба в Червената Армия. Честно казано, не успях съвсем да разбера по какъв начин Хесер е успял да участва в събитията по време на гражданската война. Не може Велик Светъл да мята файърболи към басмачите и белогвардейците! Явно не всички Различни са приели равнодушно тази революция. Някой е застанал на нечия страна в конфликта. И за да се бори с него, Хесер и приятелите му са обикаляли азиатските степи и пустини.

Освен това си помислих, че май се досещам защо са се скарали Хесер и Рустам.

ВТОРА ГЛАВА

Това е много правилно — да пристигаш в чужд град сутрин. С влак или със самолет — няма значение. Денят сякаш започва с нова, чиста страница…

В самолета Алишер отново стана мълчалив и замислен. Аз дремех през целия полет, а Алишер мълчаливо гледаше в илюминатора, сякаш имаше нещо интересно в далечната, нощна земя. Преди да кацнем, когато влетяхме в утрото и самолетът започна да се снижава, попита:

— Антоне, ще имаш ли нещо против да се разделим за малко?

Погледнах любопитно към младия маг. Инструкциите на Хесер не предвиждаха нищо такова. За роднините и приятелите си, или по-точно — за отсъствието на такива, Алишер вече ни разказа.

Впрочем, не беше трудно да се досетя за кого може да мисли момче, напуснало родината си на двайсетгодишна възраст.

— Как се казва тя? — попитах аз.

— Адолат. — отвърна той без всякакви преструвки. — Иска ми се да я видя. Да разбера какво е станало с нея.

Кимнах. Поинтересувах се:

— Това име означава ли нещо?

— Всички имена означават нещо. Нима не поиска от Хесер да ти вложи знания по узбекски език? — порази се Алишер.

— Той не ми предложи. — измърморих аз. Наистина, защо сам не помислих за това? И как може Хесер да направи такъв пропуск? Различните изучават основните световни езици — разбира се, с помощта на магия. Някой по-рядък език може да бъде вложен в съзнанието ти от по-силен или по-опитен маг. Хесер би могъл. Алишер — не…

— Значи е смятал, че няма да ти трябва. — замислено каза Алишер. — Интересно…

Изглежда, Алишер не смяташе, че това е грешка на Хесер.

— Ще ми трябва ли да знам узбекски? — попитах аз.

— Едва ли. Почти всички знаят руски. Само най-младите и глупавите не учат руски език… Какво пък, все едно, теб никой няма да те вземе за узбек. — Алишер се усмихна. — Адолат означава справедливост. Красиво име, нали?

— Красиво е. — съгласих се аз.

— Тя е обикновен човек. — промърмори Алишер. — Но има хубаво име. Светло. Учихме заедно в училище.

Самолетът се разтресе — спуснаха шасито.

— Разбира се, иди при нея. — казах аз. — Мисля, че и сам ще стигна до офиса на Патрула.

— Не си мисли, че е само заради момичето. — Алишер се усмихна. — Струва ми се, че ще е по-добре първо да поговориш сам с местните патрулни. Ще им покажеш писмото на Хесер, ще се посъветваш… А аз ще дойда след час-два.

— И сред колегите ли нямаш приятели? — тихо попитах аз.

Алишер не отговори — и това беше отговор.

Излязох от аерогарата — явно скоро беше реконструирана и изглеждаше напълно модерно. В ръцете ми имаше само чантата с багажа и малко пакетче от безмитния магазин, нищо повече. Спрях, огледах се. Ослепително синьо небе и настъпваща, независимо че беше ранна сутрин, жега. Пътниците бяхме малко, нашият полет беше първият за деня, следващият се очакваше след час. Веднага бях обкръжен от частници, предлагащи услугите си:

— Да тръгваме, скъпи!

— Целият град ще ти покажа, направо безплатна екскурзия!

— Накъде отивате?

— Сядай, в колата ми е хубаво, има климатик!

Аз поклатих глава, погледнах към възрастния таксиджия-узбек, който спокойно чакаше до старата „Волга“ с нарисувани отстрани квадратчета на таксито. Попитах:

— Свободен ли си, бащице?

— Човек е свободен, докато вярва в свободата си. — философски отвърна таксиджията. Говореше много добре руски, почти без акцент. — Сядай.

Ето. Едва съм пристигнал — и неизвестно откъде изскочи обръщението „бащице“, а в отговор получих поредната цветиста мъдрост на Изтока. Попитах:

— Някой от великите ли го е казал?

— Дядо ми го казваше. Той беше червеноармеец. После беше враг на народа. После — директор на колхоза. Да, той беше велик.

— Случайно да се е казвал Рустам? — поинтересувах се аз.

— Не, Рашид.

Машината се измъкна от паркинга, аз се наслаждавах на вятъра, духащ през прозореца. Въздухът беше свеж и не миришеше както в Русия. Пътят също се оказа хубав, дори по столичните мерки. Дърветата отстрани правеха сянка и създаваха усещането, че вече сме в града.

Таксиджията замислено каза:

— Климатик… Сега всички обещават на пътниците прохлада. А нима нашите деди и прадеди са имали климатик? Отваряли са прозореца на колата си и са били доволни!

Аз погледнах с недоумение към шофьора. Той се усмихна:

— Шегувам се. От Москва ли идвате?

— Да.

— Съвсем без багаж… Ай-ай-ай! — Той поцъка с език. — Да не са го загубили?

— Спешна командировка. Нямаше време за багаж.

— Спешна? В нашия град няма нищо спешно. Преди хиляда, две, три хиляди години градът си е стоял. Той е отвикнал да бърза.

Аз свих рамене. Наистина, таксито вървеше някак мудно, но това не дразнеше.

— И къде отиваме? Имаме хотел „Самарканд“, имаме хотел…

— Не, благодаря. Не съм дошъл да спя. Трябва ми базара. Сиабския, в Стария град.

— Правилно! — въодушеви се шофьора. — Човекът знае къде отива и защо. Долетя — и веднага на базара. Без вещи, без жена, без проблеми — така трябва да се живее! Но нали си взел пари, щом отиваш на базара?

— Взех. — кимнах аз. — Закъде без пари на базар? А колко ви дължа? И какво вземате — соми29, рубли?

— Ако ще да са долари или евро. — безгрижно отвърна шофьорът. — Колкото искаш, толкова ще дадеш. Виждам, че си добър човек — защо да се пазарим. Добрият човек ще се притесни да не плати малко на бедния таксиджия. Сам ще плати повече, отколкото съвестта ще ми позволи да поискам.

— А вие сте добър психолог. — засмях се аз.

Шофьорът кимна:

— Добър? Да… сигурно. Защитавах докторска дисертация в Москва. Много отдавна… — той помълча. — Но сега не са нужни психолози. Като такси печеля повече.

Той замълча. Аз също не намерих какво да отговоря. Но вече бяхме в града и след малко шофьорът започна да изброява какво непременно трябва да посетя в Самарканд. Три медресе30, образуващи архитектурния ансамбъл Регистан, джамията Биби-Ханъм… Между другото, всичко това е близо до най-добрия самаркандски базар, Сиабския, чиято слава, както вече е ясно на шофьора, отдавна е стигнала до Москва. Базарът също трябва да бъде посетен, и то най-напред. Да не идеш е просто грешно. Но аз съм правилен човек и няма да направя такава грешка…

Сигурно шофьорът би се разстроил много, ако ме беше видял как отминавам входа на базара. Не, разбира се, че смятах да го посетя. Работата си е работа, но трябва да отнеса със себе си и някакви впечатления!

Но не сега.

Така че се измъкнах от шумната тълпа край входа на базара, отминах ято японци (и тук дойдоха!), както винаги окичени с миниатюрни фотоапарати и камери — след което заобиколих Биби-Ханъм. Джамията наистина впечатляваше. Керамичната облицовка на огромния купол блестеше на слънцето. Входният портал беше толкова огромен, че според мен надминаваше Триумфалната арка в Париж, а липсата на барелефи по стените напълно се компенсираше от заплетената шарка на опечените в синьо тухли.

Но сега ме очакваше не помпозно-туристически район.

Във всеки град има улици, които са построени под нещастна звезда. Те не винаги са в покрайнините. Понякога са до мрачни фабрики, понякога са до железопътни линии или автомагистрали, понякога — до някой парк или оцелял по недоразумението на градските власти овраг. Там се заселват неохотно, но и рядко напускат — сякаш сковани от някаква дрямка. И животът там тече по съвсем различни закони и в съвсем друго темпо…

Помня един район в Москва, където до обраслия с дървета овраг минаваше еднопосочна улица. Уж най-обикновен жилищен район — но сякаш скован от дрямка. Бях там през една зимна вечер по фалшив сигнал — вещицата, която правеше отвари, имаше лиценз. Автомобилът замина, а мен ме оставиха да съставям протокол за взаимна липса на претенции, после излязох на улицата да се опитам да хвана кола — не ми се искаше да викам такси и да чакам в апартамента на вещицата. Въпреки ранния час беше съвсем тъмно. Валеше сняг. По улицата нямаше никакви хора, явно всички излизащи от метрото тръгваха в друга посока. Автомобилите също изчезнаха някъде, а тези, които все пак минаваха, не желаеха да спират. А до самия овраг, опасан с ниска ограда, имаше малко паркче-атракцион: будка за билети, две-три въртележки, детско влакче — кръг от релси с диаметър десетина метра. И в пълна тишина, под валящия от небето мек сняг, на фона на черната, мъртва пропаст, малко локомотивче с два вагона се движеше в кръг, звънтейки и мигайки с разноцветни светлини. В първото вагонче седеше абсолютно неподвижно, покрито от навалелия сняг, петгодишно момче с голяма шапка-ушанка и със здраво стисната в ръка пластмасова лопатка. Сигурно това беше детето на касиерката, която е нямала на кой да го остави в къщи… Уж нищо особено, но ми стана толкова неприятно, че се принудих да спра минаващият край мен камион и да избягам към центъра на града.

Горе-долу в такъв район се намираше и офисът на Нощния Патрул. Не ми трябваше карта, и така чувствах накъде да вървя. И ми трябваха само десет минути от базара, от самият център. Но сякаш попаднах в друг свят. Не, не в ярка източна приказка, а в нещо средно, което можеш да срещнеш и в азиатските републики на бившия Съветски Съюз, и в Турция, и в южните страни на Европа. Полу-Европа, полу-Азия, взела не най-добрите черти от двете части на света. Много зеленина, но с това се изчерпва хубавото — сградите са прашни, мръсни, овехтели, дву- или триетажни. Ако не бяха толкова еднообразни, щяха да радват окото на туриста. Но тук и това липсва, всичко е унило и еднотипно: изронени стени, мръсни прозорци, отворени външни врати, окачено по просторите пране. Някъде от дълбините на паметта ми изплува термина „скелетно-камъшитено домостроене“. Въпреки унилата канцеларщина, той характеризираше тези сгради, построени „временно“, но престояли повече от половин век.

Офисът на Нощния Патрул се намираше в голяма, но едноетажна къща — също остаряла, с малка градинка около нея. Хрумна ми, че такова място е много подходящо за малка детска градина, пълна със смугли, чернокоси деца.

Но тукашните деца отдавна бяха пораснали. Заобиколих паркираното до оградата „Пежо“, отворих вратичката, отминах саксиите, в които се бореха за живот изсъхващи цветя и с потръпване прочетох старата табелка в съветско-бюрократичен стил, окачена на вратата:

Първо ми се стори, че съм се побъркал. После, че гледам през Сумрака. Но не, надписът беше абсолютно реален, жълти букви върху черен фон, покрит с пукнато стъкло. Ъгълът на стъклото беше счупен, а последната буква в думата „патрул“ беше избледняла.

Отстрани имаше същият текст на узбекски, от който разбрах, че „Нощен Патрул“ в превод звучи като „Тунги Назорат“.

Бутнах вратата — не е заключено, разбира се, — и влязох направо в голяма зала. Точно както е прието на изток — никакви антрета. Ами правилно, за какво са им, в Самарканд изобщо няма студ.

Обстановката беше проста и с нещо напомняше на малко отделение на милицията, или на кантора от съветските времена. До входа имаше закачалка и няколко шкафа с книжа. Зад едно бюро пиеха чай трима млади узбеки и пълна възрастна рускиня. Пред тях кипеше голям електрически самовар. Не, само погледнете — самовар! За последен път видях самовар в Русия на измайловския панаир заедно с матрьошките, шапките-ушанки и други подобни стоки за чуждестранните туристи. Имаше още няколко празни бюра. В ъгъла бръмчеше стар компютър с масивен монитор — отдавна е трябвало да му сменят вентилатора…

— Ассалом алейкум. — казах аз, чувствайки се като пълен идиот, който се опитва да изглежда умен. Ама защо Хесер не ме обучи на узбекски?

— Алейкум ассалом. — отговори жената. Тя беше смугла, чернокоса — очевидно със славянска кръв, но с онази удивителна промяна във външността, която настъпва без всякаква магия с всички европейци, които от раждането си живеят на Изток. Дори беше облечена като узбекска жена — в ярка дълга рокля. Жената ме погледна любопитно — почувствах умелото, но слабо докосване на проучващото заклинание. Не се защитих и тя безпроблемно свали информацията. Лицето й се изопна, тя се надигна и тихо каза:

— Момчета, имаме висок гост…

— Тук съм неофициално! — замахах с ръце аз.

Но вече беше късно. С мен се здрависваха, представяха ми се — Мурат, шесто ниво, Тимур, пето ниво, Нодир, четвърто ниво. Доколкото разбрах, изглеждаха колкото реалната си възраст, тоест двайсет-трийсет годишни. В самаркандския Патрул, както обясни Хесер, има петима Различни… в ташкентския Патрул, според Алишер, сътрудниците са по-млади. Накъде по-млади, да не би да вземат на работа ученици?

— Валентина Илинична Фирсенко, Различна. Четвърто ниво.

— Антон Городецки, Различен, Висше ниво. — за пореден път повторих аз.

— Аз ръководя канцеларията. — продължи жената. Тя се здрависа последна, и изобщо се държеше като най-младшия сътрудник на Патрула. При това оцених възрастта й на поне сто и петдесет години, освен това превъзхождаше мъжете по Сила.

Впрочем, след секунда не останаха никакви съмнения кой тук е главният.

— Момчета, бързо пригответе маса. — изкомандва Валентина. — Мурат, вземи колата, бързо мини по маршрута, а после прескочи до базара.

С тези думи тя връчи на Мурат ключовете за огромен стар сейф, от който момчето, всячески опитвайки се да го направи незабележимо, извади оръфана пачка пари.

— Моля ви, няма нужда! — помолих аз. — Тук съм напълно неофициално и за кратко. Просто да се представя, да задам няколко въпроса… Трябва да отида и до Дневния Патрул.

— Защо? — поинтересува се жената.

— На границата нямаше пункт за Различни. В Сумрака висеше табелка, че Светлите трябва да се регистрират в Дневния, а Тъмните — в Нощния Патрул.

Беше ми интересно как патрулната ще коментира това шокиращо нехайство. Но Валентина Илинична само кимна:

— Нямаме достатъчно сътрудници за дежурство на аерогарата. В Ташкент всичко е както трябва… Нодир, изтичай до упирите31, кажи им, че в града е пристигнал по лична работа Висш Светъл — Городецки от Москва.

— Аз съм тук неофициално, но не по лична… — започнах аз. Но вече не ме слушаха. Нодир отвори една невзрачна врата и влезе в съседната стая, където с удивление забелязах също толкова просторна и полупразна зала.

— Защо при упирите? — попитах аз, зашеметен от напълно немислимата догадка.

— О, там е офисът на Дневния Патрул, при тях няма упири, просто така им викаме… по съседски… — Валентина Илинична се засмя.

Аз мълчаливо влязох в съседната стая след Нодир. Двама Тъмни Различни — млад и на средна възраст, четвърто и пето ниво, дружелюбно ми се усмихнаха.

— Ассалом алейкум… — измърморих аз, минах през залата (абсолютно същата, дори имаха същия самовар) и отворих вратата към улицата, успоредна на тази, по която дойдох.

Зад вратата имаше същото дворче, а на стената — табелка:

Тихо затворих вратата зад себе си и се върнах в стаята. Нодир, явно почувствал реакцията ми, вече беше изчезнал.

Един от Тъмните каза добродушно:

— Като си свършите работата, елате и при нас, уважаеми. Рядко идват гости от Москва.

— Елате, елате! — подкрепи го втория.

— Някой път… благодаря за поканата. — смутолевих аз. Върнах се в офиса на Нощния Патрул и затворих вратата.

В нея дори нямаше ключалка!

Светлите изглеждаха леко смутени.

— Нощен Патрул. — процедих аз през зъби. — Светли сили…

— Посгъстихме се малко. Комуналните услуги са скъпи, наем… — Валентина Илинична разпери ръце. — Вече десет години делим едно помещение.

Аз направих лек пас — стената, разделяща офиса на Светлите от офиса на Тъмните, се освети за миг от синьо сияние. Едва ли при Тъмните в Самарканд има маг, способен да свали наложеното от Висш заклинание.

— Напразно правите така, Антоне. — укорително каза Валентина Илинична. — Няма да ни подслушват. При нас не е прието така.

— Вие би трябвало да следите Тъмните сили! — възкликнах аз. — Да ги контролирате!

— Ами ние ги контролираме. — разсъдително отвърна Тимур. — А когато са наблизо, е по-лесно да ги контролираме. За да обикаляме целия град ни трябва пет пъти по-голям щат!

— А табелките? „Нощен Патрул“, „Дневен Патрул“? Хората ги четат!

— Нека ги четат. — каза Нодир. — Малко ли кантори има в града? Ако се криеш и не окачиш табелка, веднага става подозрително. Или милицията ще дойде, или бандити да ни рекетират. А така всички виждат: държавна организация, няма какво да вземеш от нея, нека си работят…

Аз се опомних. В края на краищата, това не е Русия. Самаркандския Патрул не е в нашата юрисдикция. Някъде в Омск бих могъл да упражнявам правата си и да предявявам претенции. Не съм началник на самаркандския Патрул, нищо че съм Висш Светъл.

— Разбирам. Но в Москва това е невъзможно… Тъмните да седят през една стена!

— Седят, и какво от това? — примирително каза Валентина Илинична. — Само седят. И тяхната работа не е сладка. Не, ако стане нещо, няма да престъпим принципите си. Момчета, помните ли как преди три години жодугар32 Алия-апа наложи проклятие на стария Назгул?

Момчетата закимаха. Момчетата се оживиха и явно бяха готови да си спомнят за тази славна история.

— На кого е наложила? — не издържах аз.

Всички се засмяха.

— Това е име — Назгул. Не са онези назгули от американските филми33. — проблясвайки с белозъбата си усмивка, обясни Нодир. — Има такъв човек. Имаше, умря миналата година. Умираше дълго, а жена му беше млада. Помолила една вещица да й помогне. Забелязахме проклятието, арестувахме вещицата, направихме забележка на жената — направихме всичко както си трябва. Валентина Илинична премахна проклятието, всичко стана много добре. Макар че старецът беше много гаден, съвсем лош. Зъл, алчен и развратен, нищо че беше стар. Всички се зарадваха когато умря. Но проклятието го премахнахме както си трябва!

Аз помислих и седнах на скърцащия стол. Да, и да знаех узбекски, това нямаше да ми помогне. Проблемът не е в езика. А в манталитета.

Умните думи малко ме успокоиха. Но в този момент забелязах погледа на Валентина Илинична — добър, но снизходително-съчувствен.

— И все пак, не трябва да е така. — казах аз. — Разберете ме, не искам да ви упреквам, това си е вашият град, вие отговаряте за реда тук… Но е някак необичайно.

— Това е, защото сте по-близо до Европа. — обясни Нодир. Явно не смяташе, че Узбекистан не е в Европа. — А при нас е нормално, ако има мир — може да живеем един до друг.

— Ъхъ. — Аз помълчах. — Благодаря за разясненията.

— Седнете на масата. — дружелюбно каза Валентина Илинична. — Какво се свихте в ъгъла като някой чужд?

Общо взето, не седях в ъгъла. В ъгъла Тимур приключваше с подготовката на масата. На ярката покривка, моментално превърнала две бюра в голяма трапезна маса, вече стояха чинии с плодове: яркочервени и сочно-зелени ябълки; черно, зелено, жълто и червено грозде; огромни, колкото малки дини, нарове; някакъв много апетитен салам с домашен вид; нарязани парчета месо и горещи, очевидно затоплени с магия, лепешки34. Спомних си как Хесер в един рядък миг на носталгия започна да хвали самаркандските лепешки — и какви били вкусни, и как не се развалят цяла седмица, само да ги стоплиш — и ядеш, ядеш, не можеш да спреш… Тогава приех думите му за обичайните старчески спомени от рода на „едно време дърветата бяха по-големи, а саламът — по-вкусен“. Сега устата ми се напълни със слюнка, и изведнъж заподозрях, че Хесер не е преувеличил много.

Освен това на масата имаше две бутилки коняк. Местен, което веднага ме изплаши.

— Не се притеснявайте, че масата е празна. — каза невъзмутимо Нодир. — Сега Мурат ще се върне от базара и ще седнем както трябва. А засега ще „подложим“ малко.

Разбрах, че няма да се измъкна от тържествен обяд с изобилие на алкохол. И заподозрях, че Алишер се е измъкнал от незабавна среща с патрулните не само заради интерес към съдбата на бившата си приятелка от училище. Нищо, че вече от много години посещението на московски гост не е посещение на висшестоящ началник. Въпреки това патрулните считат Москва за много, много важен център.

— Работата е там, че дойдох по молба на Хесер… — казах аз.

И видях по лицата им, че моят статут от просто висок излетя до немислими висини. Някъде в космоса, където Различните не могат да идат.

— Хесер ме помоли да намеря приятеля му. — продължих аз. — Той живее някъде в Узбекистан…

А сега настъпи неловка пауза.

— Антоне, за девона ли става въпрос? — попита Валентина Илинична. — Но той отиде в Москва… през деветдесет и осма. И там загина. Мислехме, че Хесер знае за това.

— Не, не, не става въпрос за девона. — запротестирах аз. — Хесер ме помоли да намеря Рустам.

Млади узбеки се спогледаха. Валентина Илинична се намръщи:

— Рустам… чувала съм нещо… — Тя се поколеба. — Но това… това е много стара история. Съвсем древна. Тя е на хиляди години, Антоне.

— Той не работи в Патрула. — признах аз. — И, разбира се, вече има друго име. Мисля, че е сменил много имена. Знам само, че е Висш Светъл маг.

Нодир поглади твърдата си черна коса и твърдо каза:

— Това е много трудно, Антон-ака. В Узбекистан има само един Висш маг. Той работи в Ташкент. Но той е млад. Ако стар и силен маг иска да се скрие — той винаги ще се скрие. Тук не ти трябва сила, за да го намериш. Трябва мъдрост. Трябва самият Хесер да търси. Не, Антон-ака. Ние не можем да ти помогнем.

— Може да попитаме Афанди. — замислено каза Валентина Илинична. — Той е слаб маг и не е много… много съобразителен. Но паметта му е добра, а живее вече триста години.

— Афанди? — напрегнах се аз.

— Това е петият ни сътрудник. — Валентина Илинична леко се смути. — Е, нали разбирате, седмо ниво. Той… е повече по стопанската част. Но ако помогне?

— Почти съм сигурен в това. — Аз кимнах, припомняйки си думите на Надечка. — А къде е той?

— Трябва скоро да дойде.

Нямах друг изход. Кимнах и отидох до „празната“ маса.

Мурат се върна след половин час, с пълни торби, част от които веднага бяха изсипани на масата. Останалото Мурат го отнесе в малка кухня, залепена към основното помещение на Патрула. Кулинарните ми познания стигаха, за да разбера — сега ще се готви плов.

А дотогава пиехме коняк, който се оказа неочаквано добър, и замезвахме с плодове. Валентина Илинична остави Нодир да води разговора. И аз вежливо изслушах историята на узбекските Патрули от древните митични времена до Тамерлан35 и от Тамерлан — до наши дни. Няма да лъжа, тук Светлите не винаги са живели мирно с Тъмните. Имало е мрачни, кървави и ужасни събития. Но останах с впечатление, че противоборството на Патрулите в Узбекистан се е изостряло по някакви напълно неведоми за мен закони. Хората воювали и се избивали, а Патрулите са пазели вежлив неутралитет. Затова пък по времето на Хрушчов и в първите години от управлението на Брежнев, Светлите и Тъмните се сражавали с немислимо ожесточение. Именно тогава загинали тримата Висши мага — двама от Дневния и един от Нощния Патрул. Войната покосила и редиците на Различните от първо и второ ниво.

После всичко утихнало, сякаш „застоя“ на осемдесетте години се разпрострял и над Различните. И оттогава отношенията между Тъмните и Светлите се свеждат до вяло противопоставяне, по-скоро на нивото на закачките и насмешките, отколкото на сериозна неприязън.

— На Алишер това не му харесваше. — отбеляза Тимур. — Той още ли е в Москва?

Аз кимнах, зарадван от удачния обрат в разговора.

— Да. В нашият Патрул е.

— И как е той? — вежливо попита Нодир. — Чухме, че вече е четвърто ниво?

— Практически трето. — казах аз. — Но сам ще ви разкаже. Той също дойде, но реши първо да посети познатите си.

Тази новина явно не зарадва патрулните. И Тимур, и Нодир сега изглеждаха ако не огорчени, то притеснени. Валентина Илинична поклати глава.

— Изглежда ви разстроих? — поинтересувах се аз. Изпитата бутилка принуждаваше към откровеност. — Обяснете ми, какво има? Защо се отнасяте така с Алишер? Защото баща му е девона?

Патрулните се спогледаха.

— Проблемът не е в това, кой е баща му. — каза Валентина Илинична. — Алишер е добро момче. Но той… е много рязък.

— Нима?

— Може би се е променил в Москва. — предположи Тимур. — Но Алишер винаги е искал да воюва. Не се е родил в подходящо време.

Аз се замислих. Разбира се, в нашият Патрул Алишер винаги предпочиташе да работи на улицата. Патрули, сблъсъци, арести — малко неща се случваха без него…

— Ами… при нас това е някак по-естествено. — казах аз. — Москва е голям град, животът е по-напрегнат. Но Алишер много тъгува по дома си.

— Не, ние се радваме, разбира се! — сепна се Валентина Илинична. — Толкова отдавна не сме виждали Алишер. Нали, момчета?

„Момчетата“ се съгласиха с пресилен ентусиазъм. Дори Мурат се обади от кухнята, че Алишер му липсва.

— А скоро ли ще дойде Афанди? — попитах аз, отклонявайки разговора от неприятната тема.

— Наистина… — обезпокои се Валентина Илинична. — Вече три часа…

— Ама той отдавна е тук. — отново се обади Мурат от кухнята. — Обикаля двора с метлата, виждам го през прозореца. Сигурно е решил, че ще го карат да готви плов…

Нодир бързо отиде до вратата и извика:

— Афанди! Какво правиш?

— Мета двора. — с достойнство отвърна петият сътрудник на самаркандския Патрул. Съдейки по гласа му, не само беше роден преди триста години, но и телом беше стар.

Нодир се обърна и виновно разпери ръце. Отново повика:

— Афанди, влез вътре, имаме гост!

— Знам, че имаме гост. Затова и мета!

— Афанди, но гостът вече е вътре! Защо чистиш улицата?

— А, Нодир! Не ме учи как се приемат гости! Когато гостът е на улицата, всички чистят в къщи. А ако гостът е вътре, трябва да се чисти улицата!

— Както искаш, Афанди! — със смях каза Нодир. — Разбира се, ти знаеш най-добре. А дотогава ние ще хапваме грозде и ще пием коняк.

— Чакай, Нодир! — тревожно се обади Афанди. — Ще е неуважение към госта, ако не седна с него на масата!

След миг Афанди вече беше на вратата. Изглеждаше страшно нелепо. На краката — кецове без връзки, дрехите — опасани с войнишки колан сини дънки и бяла найлонова риза с копчета от всякакъв вид. Найлонът е здрав материал. Ризата явно беше на двайсет или трийсет години. Самият Афанди бе гладко обръснат (впрочем, съдейки по парченцата вестник, с които бяха залепени порязванията по брадичката, това му е струвало доста усилия) и беше плешив старец на около шейсет години. Хвърли одобрителен поглед към масата, облегна метлата на стената и смело подскочи към мен.

— Здравей, уважаеми! Да нараства твоята Сила като страстта на младеж, събличащ жена! Да достигне тя второ ниво, че даже и първо!

— Афанди, нашият гост е Висш маг. — отбеляза Валентина Илинична. — Защо му пожелаваш второ ниво?

— Мълчи, жено! — пускайки ми ръката и сядайки на масата, каза Афанди. — Нима не виждаш колко бързо се изпълни пожеланието ми, че даже беше надминато?

Патрулните се засмяха. Впрочем, изобщо не подигравателно. Афанди — аз сканирах аурата му и разбрах, че старецът беше на най-ниското ниво на Силата — беше шутът на самаркандския Патрул. Но любим шут, на който ще простят всяка глупост, и на когото никой няма да се обиди.

— Благодаря за добрите думи, бащице. — казах аз. — Наистина — пожеланията ти се сбъдват бързо.

Старецът закима, мятайки с удоволствие в устата си половин праскова. Зъбите му бяха отлични — може да не следеше за външността си, но явно придаваше голямо значение на такъв важен орган.

— Тук са само сукалчета. — измърмори той. — Сигурен съм, че дори не са успели да те посрещнат както подобава. Как се казваш, добри ми човече?

— Антон.

— А на мен ми викай Афанди. Това значи „мъдрец“. — старецът погледна строго патрулните. — Ако не беше моята мъдрост, отдавна силите на Тъмнината, да изсъхнат в гърчове и да изгорят в ада дано, да са им изпили малките сладки мозъчета и сдъвкали големите жилави дробове!

Нодир и Тимур се разсмяха.

— Защо дробовете са жилави, разбрах. — наливайки коняк, каза Нодир. — А защо мозъците са сладки?

— Защото мъдростта е горчива, а глупостта и невежеството — сладки! — каза Афанди, обръщайки чаша коняк след прасковата. — Ей! Ей, глупако, какво правиш!

— Какво? — Тимур, който възнамеряваше да замези коняка с грозде, погледна въпросително към Афанди.

— Не бива да замезваш коняк с грозде!

— Защо?

— Защото това е все едно да вариш козленце в млякото на майка му!

— Афанди, само евреите не варят козлета в мляко!

— А ти вариш ли?

— Не. — обърка се Тимур. — Защо в млякото…

— Ами тогава не замезвай коняк с грозде!

— Афанди, само три минути ви познавам, но вече поех толкова мъдрост, че ще я смилам цял месец. — Намесих се аз в разговора, привличайки вниманието на стареца. — Мъдрият Хесер ме изпрати в Самарканд. Той ме помоли да намеря неговият стар приятел, когото някога са наричали Рустам. Случайно да познавате Рустам?

— Разбира се, че го познавам. — кимна Афанди. — А кой е този Хесер?

— Афанди! — Валентина Илинична плесна с ръце. — Ама как може да не си чувал за Великият Хесер?

— Хесер… — замислено каза старецът. — Хесер… Хесер… Да не е онзи Светъл маг, който работеше като златар в Бинкент?

— Афанди! Как можеш да бъркаш Великият Хесер с някакъв си златар? — Валентина Илинична беше шокирана.

— А, Хесер! — закима Афанди. — Да, да, да! Олджибан36, победителя на Сотон, Лубсан и Хуркара. Кой не познава стария Хесер?

— А кой познава стария Рустам? — отново се намесих аз, преди Афанди да се потопи в изброяване на славните подвизи на Хесер.

— Аз. — гордо каза Афанди.

— Само, моля те, не преувеличавай, Афанди. — помоли Тимур. — На нашият гост му е много нужно да се срещне с Рустам.

— Това е трудно. — Цялата шутовщина на Афанди внезапно се изпари. — Рустам избяга от хората. Преди десет години са го видели в Самарканд. Но оттогава никой не е говорил с Рустам, никой…

— Откъде познавате Рустам, Афанди? — не се стърпях аз. Ако не бяха думите на щерка ми, щях да съм сигурен, че дядката ми мъти главата.

— Това беше отдавна. — Афанди въздъхна. — Живял в Самарканд един старец, съвсем глупав, точно като тези сукалчета. Вървял из града и плакал, защото нямало какво да яде. И изведнъж насреща му излязъл могъщ батир37, чийто очи сияели, а челото му било високо и мъдро. Той погледнал стареца и казал: „Дядо, защо тъгуваш? Нима не знаеш каква сила е скрита в теб? Та ти си Бошкача! Различен!“ Батирът докоснал стареца с ръка — и той придобил сила и мъдрост. А батирът казал: „Знай, че самият Велик Рустам е станал твой учител“. Ето такава история ми се случи преди двеста и петдесет години!

Съдейки по всичко, този разказ порази патрулните не по-малко от мен. Мурат замръзна на вратата на кухнята, а Тимур разля коняка, който доливаше в чашите.

— Афанди, Рустам ли те е инициирал? — попита Валентина Илинична.

— Вече разказах всичко, на мъдрият му стига. — вземайки чашата от Тимур, отвърна Афанди. — А на глупавия и сто пъти да му разкажеш — нищо няма да разбере.

— Защо не си ни разказвал тази история преди? — попита Тимур.

— Нямаше повод.

— Афанди, ученикът винаги може да повика учителя си. — казах аз.

— Това е така. — важно потвърди Афанди.

— Трябва да се срещна с Рустам.

Афанди въздъхна и хитро ме погледна.

— А трябва ли Рустам да се срещне с теб?

Колко ми омръзна тази източна витиеватост! Нима и у тях, в бита, общуват именно така? „Жено, затопли ли чурека38?“ — „О, мой мъжо, нима горещите ми ласки няма да заменят чурека?“

Усетих, че няма да се сдържа и ще се изкажа недостойно за гост, когото са посрещнали толкова радушно. Но, за щастие, на вратата тихо се почука и влезе Алишер.

Лицето му изобщо не ми хареса. Не бих се учудил, ако Алишер беше тъжен. В края на краищата, би могъл да открие, че ученическата му любов се е омъжила, родила е пет деца, затлъстяла е и го е забравила — напълно достойна причина за тъга.

Но Алишер явно беше разтревожен от нещо.

— Здрасти. — каза той на бившите си колеги, сякаш се е разделил с тях едва вчера. — Имаме проблем.

— Къде? — попитах аз.

— Точно зад оградата.

ТРЕТА ГЛАВА

След Единбург трябваше да очаквам нещо подобно.

Но аз се отпуснах. Потъналите в зеленина улици, шумният източен базар, строгите куполи на джамиите, Тъмните зад стената и заплашителното гостоприемство на Светлите — всичко беше напълно различно от Шотландия. И ми се струваше, че цялата трудност ще бъде в търсенето на стария маг, а не в хорските заговори.

Домът беше обкръжен от около сто човека. Сред тях видях и милиционери, и добре екипирани бойци от местния специален отряд, и кльощави пъпчиви хлапаци, неумело стискащи автомати. Силите за нашето залавяне бяха разнообразни. Всичко, което се е оказало наблизо.

Но всичко това бяха глупости. Дори и Алишер, сам, без моя помощ можеше да промие мозъците и на сто, и на двеста нападатели.

За съжаление, всеки човек в обкръжението имаше защитни заклинания.

Всеки Различен може да защити себе си от магическо въздействие и да защити другите. И дори не е задължително да има високо ниво, за да постави защитни заклинания на сто човека. Работата е там, че магията, влияеща на човешкото съзнание, сама по себе си е проста и не изисква много сили. Грубо казано: магията, подчиняваща разума, е аналог на ножа, а не на гранатомет. И срещу нея ти е нужна не танкова броня, а лека бронежилетка. Ако ударех с чиста Сила във формата на файърбол, Бяло Копие или Огнена Стена, можех да изпепеля цял квартал. И за защита биха ми потрябвали не по-малко мощни амулети и заклинания. Но за да подчиня нападателите на волята си и ги разгоня, първо трябва да сваля защитата от всеки поотделно. А това вече изобщо не е тривиална задача. Съществуват десетки видове ментални Щитове, и кой от тях е използван — не знаех. Най-вероятно (във всеки случай, аз бих направил точно така) всеки индивидуален Щит е комбинация от две-три случайно избрани заклинания. При единия войник например — Щита на Мага и Сфера на Спокойствието. При друг — Сфера на Отрицанието, Ледена кора и Бариера на Волята.

Опитай се да намериш индивидуален подход към всеки! При това на разстояние!

— Някой ме следеше. — поясни Алишер, докато аз, стоейки до прозореца, прикрит със собствена Сфера на Отрицанието, изучавах обкръжилата ни тълпа. — Не знам как, но още от аерогарата. През цялото време имах чувството, че ме следят, но не забелязах никой. А после, когато… когато излизах от познатите… се опитаха да ме арестуват. Двайсет човека. Нито един Различен! Опитах се да се маскирам, но те ме виждаха!

Мен също ме виждаха. Не всички, но някои войници явно ме забелязаха, независимо от магията ми. Значи, освен защитните заклинания, имат и търсещи. Взорът на Сърцето, Ясен Поглед, Истинско Зрение… магическият арсенал е обширен. Хиляди години Светлите и Тъмните са измисляли начини да се лъжат един друг.

Какво пък, сега всичко това се обърна срещу нас.

— Как се измъкна? — попитах аз, отдръпвайки се от прозореца.

— През Сумрака. Само че… — Алишер се поколеба. — Там също ме чакаха. Някой пазеше на втория слой… изскочих възможно най-бързо.

— Кой е чакал? Светъл, Тъмен?

Алишер преглътна и неловко се усмихна:

— Струва ми се, че беше дев.

— Глупости. — Аз подтиснах желанието си да изругая. — Девове няма.

— В Москва няма, но при нас има. — убедено каза Тимур. Улови моя поглед към вратата, водеща към Тъмните. — Антоне, повярвайте, не са те! Няма защо да ви нападат, че и хора да привличат! Инквизицията ще им откъсне главите!

Аз кимнах. Не съм и мислил да подозирам Дневния Патрул на Самарканд.

— Свържете се с Ташкент, с началството. — наредих аз. — Нека ги спрат!

— Как? — не разбра Тимур.

— По човешки! С обаждания в министерството на отбраната и на вътрешните работи! И в Инквизицията се обадете незабавно!

— Какво да кажем? — вадейки старичък мобилен телефон, попита Валентина Илинична.

— Кажете, че имаме критична ситуация. Нарушаване на Великия Договор алфа-прим. Предоставяне на хората на информация за Различните, въвличане на хора в противоборството на Патрулите, незаконно използване на магия, незаконно разпространение на магия, нарушаване на съглашението за разделяне на пълномощията… накратко: нарушаване на точка първа, шеста, осма, единайсета и четиринайсета на базовото Приложение към Договора. Мисля, че е достатъчно.

Валентина Илинична вече звънеше. Аз отново погледнах през прозореца. Войниците чакаха, приклекнали зад оградата. Дулата на автоматите мълчаливо сочеха към къщата. От какво ли са направени стените тук? Ако наистина са от пресован камъшит, куршумите ще минат без проблем…

— Ай, колко красиво го каза! — неочаквано се обади Афанди. Той продължаваше да седи на масата и апетитно дъвчеше салам. Чашата му беше пълна, а бутилката коняк на масата — празна. — Нарушаване на базовото Приложение. Сега всичко е ясно, да, напълно ясно! Командвай, началник!

Обърнах гръб на Афанди. Ама че ми провървя — този, в който е цялата ми надежда, е глупав като девона преди запознанството си с Хесер…

— Момчета, трябва да изчезваме. — казах аз. — Извинявайте, че така се получи.

— Антоне, можете ли да ги разгоните? — с плаха надежда попита Нодир.

— Да ги убия — като нищо. Да ги разгоня — не.

По вратата, водеща в офиса на Тъмните, започнаха да удрят с юмруци. Тимур се приближи, попита нещо и отвори. Нахълтаха двамата дежурни Тъмни. Съдейки по разстроените им физиономии, те току-що са видели обкръжението и чакаха обяснения.

— Какво правиш, Светъл? — извика по-възрастният. — Защо си довел хора?

— Тихо. — Аз вдигнах ръка. — Мълчете!

Беше достатъчно съобразителен, за да млъкне.

— Сегашната ситуация попада под точка първа от Приложението към Великия Договор. — казах аз. Афанди шумно изхъмка. Аз неволно го погледнах, но старецът само беше глътнал пълна чаша коняк и сега дишаше тежко, притиснал длан към устата си. Аз продължих: — Вероятно на хората е съобщено, че съществуваме. В този случай, съгласно Пражкото съглашение, като най-силен маг поемам общото ръководство на тук присъстващите Различни. Всички присъстващи!

Младият Тъмен погледна към по-възрастния. Той се намръщи, кимна и каза:

— Командвайте, Висши.

— Пълна евакуация на Патрулите. — казах аз. — Всички документи и магически артефакти да се унищожат. Действайте!

— Как ще излезем? — попита младият Тъмен. — Ще поставим Щитове ли?

Аз поклатих глава:

— Страхувам се, че имат омагьосани куршуми. Ще излизаме само през Сумрака.

— О, Афанди е бил в Сумрака! — гръмко каза стареца. — Афанди може да ходи в Сумрака!

— Афанди, ти ще тръгнеш с мен и Алишер. — наредих аз. — Останалите…

Алишер тревожно ме погледна и каза само с устни:

— Дев…

— Останалите ще ни прикриват. — наредих аз.

— Откъде-накъде! — все пак се възмути младият Тъмен. — Ние…

Аз махнах с ръка — и Тъмният се сгърчи, извика от болка, притискайки ръка към корема си.

— Защото аз наредих така. — махайки болката, обясних аз. — Защото съм Висш, а ти си пето ниво. Разбра ли?

— Разбрах. — Колкото и да е ужасно, в гласа на Тъмния дори нямаше възмущение. Той се опита да настоява за права, беше наказан и призна правото ми на по-силен. После, разбира се, ще напише цяла камара жалби до Инквизицията. Но сега ще се подчинява.

През това време патрулните унищожаваха офисите. По-възрастният Тъмен работеше сам, но изглежда всичко беше под контрол: заклинанията за унищожаване бяха предварително прикрепени към сейфа — от ключалката се издигаше дим — и към всички документи — папките по масите се сгърчваха, пожълтяваха и се разпадаха на прах. Светлите горяха всичко на ръка. И то с ентусиазъм: пред очите ми Тимур вкара в сейфа добре оформен файърбол, който прониза метала и се взриви вътре.

— Нещо притихнаха. — с тревога каза Алишер, надничайки през прозореца. — Сега ще видят дима…

Видяха го. Дочу се усилен от мегафон глас, нареждащ със силен акцент:

— Терористи! Оставете оръжието и излезте от сградата един по един! Обкръжени сте! В противен случай ще ви нападнем!

— Какви глупости… — възмутено каза Валентина Илинична. — Терористи, как пък не!

В следващата секунда Алишер се отдръпна от прозореца, а стъклото се разлетя на парчета. На пода падна малък метален цилиндър, въртящ се около оста си.

— Тръгваме! — извиках аз, гмуркайки се в Сумрака. След самаркандската жега прохладата на първия слой беше дори приятна.

В този миг сивата мъгла наоколо ярко се освети. Даже не исках да мисля колко ослепително е било в човешкият свят. Пронизващият ушите писък, за щастие, не се чуваше от Сумрака.

Никога не съм мислил, че светозвуковата граната на специалните служби е толкова страшна против Различните. С мен в Сумрака успя да влезе само Валентина Илинична — тук тя изглеждаше млада и стройна жена на не повече от трийсет години.

Останалите патрулни безпомощно се въртяха из стаята: някои се опитваха да си търкат очите, някои се държаха за ушите. Светозвуковата граната ослепява за десетина-двайсет секунди. А това значи, че те сега не могат да влязат в Сумрака.

— Помогни на момчетата! — извиках аз на Валентина. Втурнах се към вратата. Отворих я — не в обикновения свят, в Сумрака — и погледнах към двора.

Е, да, разбира се — вече ни нападаха. Безразборно, но масирано — десетина от специалния отряд тичаха към входа, а войниците зад оградата откриха огън по прозорците. Атаката беше несъгласувана, както винаги става ако в нечия умна глава идва мисълта да направи съвместен отряд от милиционери, военни и спец-части. Пред очите ми един от нападащите разпери ръце и падна — в гърбът му беше попаднал куршум. Най-вероятно ще се отърве само със синини — атакуващите бяха с бронежилетки.

А това, че някои от стрелящите започнаха да се целят в мен, беше много лошо. Това е или Ясен Поглед, или Истинско Зрение. Това е много, много сериозно. И куршумите наистина бяха добре омагьосани: не стига, че съществуваха едновременно и в реалния свят, и на първия слой на Сумрака, ами и бяха натъпкани със смъртоносна магия!

Аз се наведох — за щастие враговете ни не бяха ускорени и все още имах предимство в скоростта. Махнах с ръка, позволявайки на Силата да изтече от върховете на пръстите ми. На земята се изля огнен дъжд, пред нападащите се издигна стена от дим и пламък. Е, момчета, готови ли сте да се пъхнете в огъня?

Не бяха готови. Спряха (един се беше засилил много, пъхна глава в огъня и се отдръпна с вик), отстъпиха и вдигнаха автоматите.

Естествено, не чаках да започне стрелбата. Втурнах се обратно в къщата, пътьом превръщайки във въглен съмнителната табелка на Нощния Патрул. В кръвта ми кипеше адреналин.

Война? Прекрасно, ще си играем на войнички!

На вратата — заклинание за Абсолютен Запор (тези заклинания всъщност са две, но другото не би имало ефект, ако се приложи върху неодушевен предмет). На цялата стена — лек Щит, колкото да издържи под автоматен обстрел около пет минути. Разбира се, атакуващите веднага ще усетят, че нещо не е наред. Но вече нямаме никаква възможност да се измъкнем скришом.

В Сумрака един след друг влязоха Тъмните — те стояха с гръб към взривената граната. По-възрастният моментално се опита да удари с нещо към прозореца, но го хванах за ръката.

— Какво имаш тук?

Той се усмихна, оголвайки дълги криви зъби. Виж ти, обикновен слаб Тъмен маг, а каква челюст е направил!

— Ще се изпуснат в гащите. Малко.

— Действай. — съгласих се аз. — Само че не тук, прикривай своята страна!

В Сумрака влезе Тимур, след него — Алишер, влачещ със себе си Мурат. Само Нодир си търкаше очите и изобщо не можеше да се опомни; той беше най-заслепен от всички.

— Алишер, вземаме Афанди! — извиках аз.

Ние се приближихме към стареца, който продължаваше да седи до масата и посягаше да вземе незапочнатата бутилка коняк.

— На „две“. — казах аз. — Едно, две…

Изскачайки от Сумрака, ние хванахме Афанди под мишниците и го вдигнахме от стола. Със свободната си ръка успях да грабна чантата с багажа си и да метна ремъка на рамо. В ушите ни гърмеше автоматична стрелба, звънтяха рикоширащите от Щита куршуми, зад прозорците проблясваше ярък пламък. С ловко движение старецът посегна към бутилката — в същият миг, в който го вмъкнахме в Сумрака.

— Ай! — огорчено възкликна той. Бутилката така си и остана в обикновения свят, ръката на Афанди стисна празно място. — Ай, продукта пропада!

— Дядо, сега не ни е до продукта. — с немислимо търпение каза Алишер. — Враговете ни нападнаха, тръгваме!

— Няма да се дадем на враговете! — бодро възкликна Афанди. — На бой!

Най-накрая в Сумрака влезе и Нодир. Аз огледах импровизираната си войска: четирима слаби Светли, двама слаби Тъмни, натрупалият опит по московските улици Алишер и Афанди като баласт. Е… не е чак толкова лошо. Дори и наблизо да се спотайваха онези Висши, които бяха в Шотландия, можем да им дадем достоен отпор.

— Тръгваме! — наредих аз. — Алишер, ти поеми Афанди! Валентина, Тимур — вие сте първи. Всички да поставят Щит на Мага!

Излязохме направо през стената. Ако бяхме на вторият слой, изобщо не бихме я забелязали. На първият тя съществуваше и даже задържаше движенията ни. Но с достатъчна засилка тук можеше да се мине почти през всеки материален предмет.

И минахме. Само Афанди си заклещи крака и дълго го измъкваше от стената, докато не излезе, оставяйки вътре едната обувка. Сега тя дълго ще виси на първият слой на Сумрака, гниейки бавно, в продължение на месеци. Някои особено чувствителни хора дори ще я забелязват с крайчеца на очите… разбира се, ако сградата оцелее след щурма.

От страната, откъдето излязохме, обкръжението беше по-рядко. Петима с автомати се пулеха в стената, явно недоумявайки защо са ги поставили тук. Но двама все пак се оказаха омагьосани и ни видяха. Не знам как сме изглеждали — като обикновени хора, изскочили от стената, или като призрачни сенки. Във всеки случай на лицата на автоматчиците не се появи доброжелателност, а само страх и готовност да стрелят. Валентина действаше грамотно — заклинанието й нямаше никакъв видим ефект, но безотказния „Калашников“ в ръцете на войника отказа да стреля. А Тимур метна през Сумрака файърбол и стопи дулото на автомата.

Напразно!

Да, тези двамата повече не можеха да стрелят, Но техните колеги, които не можеха да ни видят, видяха изскочилата от нищото огнена топка — и започнаха да стрелят. Или от страх, или така бяха научени.

Първо ми се стори, че не е поставил Щит. Автоматният ред буквално го прониза — видях как в гърба на Тимур се отварят дупки от куршуми. Той падна по гръб и чак тогава видях, че все пак е имал Щит. Слаб, само отпред, но имаше!

Омагьосаните куршуми минаха през магическата броня. Също както в Единбург!

— Тим! — закрещя Нодир, навеждайки се над приятеля си. — Тим!

Това го спаси — безпорядъчно стрелящите автоматчици пуснаха няколко реда над главата му.

А в следващият момент — не успях да направя нищо — Мурат удари в отговор.

Те нямаха голям избор от заклинания. Провинциални магове, отвикнали от схватки и не твърде силни, те не бяха готови за такъв дуел — с хора, умеещи да убиват Различни.

Мурат приложи някакъв непознат за мен вариант на Белия Меч. На теория това заклинание трябва да убива само Тъмни Различни и хора, които напълно са отдадени на злото. На практика — трябваше да си монах, прекарващ дните си в молитви и смирение, та безпощадния удар да не ти навреди. Всяка агресия, всеки страх прави човек уязвим за острието от чиста Светлина.

У тези узбекски момчета във военна униформа имаше страх и агресия колкото искаш…

Четиримата войници бяха прерязани от бялото острие като пшеничени класове от наточена коса. Наполовина. С фонтани кръв и прочие гадости. Петият войник хвърли автомата и с безумен вик се втурна да бяга. Дори от Сумрака движенията му изглеждаха бързи — как е хукнал само!

Аз заобиколих замръзналият на място Мурат. Бялото острие вече изчезваше в ръцете му. Погледът му беше много спокоен и сякаш сънен. Аз погледнах мага в очите и намерих отговора на въпроса си.

Край. Той вече си отиваше.

Клекнах до Нодир и го разтърсих за рамото:

— Да тръгваме.

Той се обърна към мен. Много учудено каза:

— Убиха Тимур. Застреляха го!

— Виждам. Да тръгваме.

Нодир заклати глава:

— Не! Не можем да го оставим тук…

— Можем и ще го оставим. Тялото няма да попадне у враговете, ще се разтвори в Сумрака. Всички ще идем там рано или късно. Ставай.

Той пак поклати глава.

— Ставай. Нужен си на Светлината.

Нодир изстена, но се надигна. Очите му се спряха върху Мурат. Нодир замята глава, сякаш се опиташе да се изтръска от излишъка от впечатления. Скочи към Мурат и се опита да го хване за ръката.

Пръстите му уловиха само въздух. Мурат се топеше, разтваряше се в Сумрака. Доста по-бързо, отколкото ще изчезне мъртвото тяло на Тимур. Светлият маг трябва да има голям жизнен опит, за да убеди себе си, че има право да убие четирима души. Аз сигурно бих успял. Мурат — не.

— Тръгваме! — Ударих шамар на Нодир. — Тръгваме!

Той все пак успя да се стегне. Тръгна след мен, отдалечавайки се от офиса, който още щурмуваха, от двамата си приятели — мъртвия и умиращия. Отпред вървеше Валентина, до нея бяха Тъмните. Алишер влачеше изтрезнелия и притихнал Афанди. Ние с Нодир затваряхме шествието.

По нас отново започнаха да стрелят — виковете на оцелелия войник бяха привлекли вниманието. Аз отново поставих Огнена Стена и — не можах да се удържа — пуснах малък файърбол в старичкото „Пежо“ до оградата. Колата весело пламна, внасяйки в азиатския пейзаж малко френски дух.

Във възникналата бъркотия беше по-просто да се отстъпва. Освен това в оградата в Сумрака зееха големи дупки, а съседната къща изобщо липсваше. Ние изтичахме по безлюдната улица до кръстовището и завихме в също такава тясна уличка, водеща към базара. Явно тук всяка улица рано или късно те води до базара… Нодир ту хлипаше, ту псуваше. Афанди непрекъснато се озърташе, гледайки учудено към кипящата край празната сграда битка. Явно в бъркотията нападателите вече са започнали да се стрелят по между си.

Тъмните се справяха по-добре. Валентина Илинична вървеше в средата, а Тъмните напълно грамотно осъществяваха страничната охрана. Аз дори реших, че сме се отървали от преследването. И това беше грешка, непростима за Висш маг. Е, или почти непростима.

Аз все пак не вярвах в съществуването на девове.

Европейската традиция — това са големите. Същества, създадени от глина, дърво и дори от метал. В Русия дървените ги наричат галено „буратинковци“, макар че последният работещ буратинко се е разпаднал още през осемнайсети век. Как ги наричаха сега — не знам. На занятията ни учеха да създаваме буратинковци, и това беше смешно и поучително — оживената дървена кукла можеше да ходи, да изпълнява прости задачи, дори да разговаря… и да се разсипе на прах след няколко минути. За да може дървеният голем да просъществува поне няколко дена, магът трябва да е много силен и много умел, а тъпите буратинковци не са особено нужни на опитните магове. Още по-трудно е да оживиш железария, създание от метал — помня как веднъж Света направи за Надечка движеща се кукла от кламери, но тя направи само три крачки, след което замря завинаги. Глината е удивително пластична и податлива на оформяне, дълго съхранява магията, но сега дори от нея рядко правят големи.

А на Изток бяха девовете. Или по-точно — смята се, че са били. Всъщност това са същите тези големи, само че без никаква материална основа: оживени парчета от Сумрака, усукани вихри от Сила. Според легендата, създаването на такъв дев (арабите по-често им казват „джинове“), се е смятало за един вид изпит на мага за Висше ниво. Първо е трябвало да създадат голема, после — да го подчинят. Някои са пропадали на първия етап, но далеч по-печална е била съдбата на онези, които са се проваляли на втория.

Смятах девовете за легенди. Е, или в краен случай — за редки, успели само веднъж или два пъти, експерименти на някой от висшите магове на древността. И изобщо не предполагах, че девовете съществуват в настоящето. Местените патрулния явно вярваха в девове.

Но те нямаха достатъчно Сила, за да видят приближаването на дева.

Младият Тъмен — така и не научих името му — закрещя и замаха с ръце, сякаш отблъсваше нещо невидимо. Издигна се над земята, понесе се във въздуха и спря, крещящ и гърчещ се, на височината на двуетажна къща. С потръпване видях, че Тъмният се сплесква, сякаш под натиска на огромни длани, а дрехите му се овъгляват. Крясъкът се превърна в хрип.

А после по тялото на Тъмния се появи кървава ивица. Миг — и прерязаното, или по-скоро — прехапаното тяло падна на земята.

— Щитове! — извика Алишер.

Аз не усилих защитата си. Първо — защото не знаех дали ще помогне срещу дев. И второ, защото единственият, който можеше да му се противопостави, бях аз.

Миг — и се потопих на втория слой на Сумрака.

И веднага видях дева.

Гъвкавото, изтъкано от струйки огън и дим тяло наистина напомняше на приказен джин. Преобладаваше сивият цвят, дори пламъците бяха черно-сиви с едва доловим червен оттенък. Девът нямаше крака, торсът изтъняваше, превръщайки се в змийско тяло, извиващо се при движенията. Земята под него изпускаше пара като влажно бельо под ютия. Главата, ръцете, и дори нелепо стърчащите от змийската половина гениталии изглеждаха напълно човешки. Само че огромни — девът беше висок около пет, пет и половина метра — и състоящи се от дим и пламък. Очите му горяха с червен огън — единственият ярък детайл и по тялото на дева, и на целият втори слой на Сумрака.

Чудовището също ме видя — в същият момент, в който протягаше ръцете си към Валентина. Девът радостно зави и неочаквана пъргавина се плъзна към мен. Що за влечугова мода е излязла? В Шотландия — двуглава змия, в Узбекистан — полузмия-получовек…

За проба метнах файърбол към дева — абсолютно никакъв ефект, огнената топка се разтвори в гърдите на чудовището, после Тройно Острие — девът трепна, но не забави движенията си.

Е, добре…

Позволих на Силата да тече по ръката ми и създадох бяло острие. Сигурно под влияние на последната постъпка на Мурат. Но, очевидно, напразно съм взел пример от узбекския маг — бялото острие премина през тялото на дева, но не му причини никаква вреда. Нямаше никакво време да обмислям причините за този неуспех. Девът замахна, удари с ръка — успях да отскоча. Но коварният удар със змийската опашка беше твърде неочакван. Претърколих се по земята. Девът се смееше победоносно, приближавайки се към мен, а аз изобщо не можех да се надигна. Неизвестно защо дори не се изплаших, само почувствах отвращение при вида на надигащият се в ерекция пенис на чудовището. С едната си ръка девът хвана пениса си и започна да го размахва, или мастурбирайки, или смятайки да ме удари с него като с огнена тояга. На какво прилича това, да умреш от „инструмента“ на безмозъчно чудовище!? Повече не се опитвах да създавам бяло острие. Събрах в дланта си Сила — и ударих дева със знака Танатос.

Девът трепна. Със свободната си ръка се почеса по гърдите, където попадна удара. Тънки струйки дим се виеха от дланта му, точно като косми. После девът се разсмя, продължавайки да стиска члена си, вече уголемен до размера на бейзболна бухалка. От дева лъхаше жега — не жива топлина, а горещ въздух, като от разпален огън.

Не е чак толкова безмозъчен. Аз съм доста по-глупав, щом удрям със знака на смъртта същество, което изобщо не е живо.

— Ай, шейтан, развратен пес, порочно копеле на болен глист! — дочу се зад гърба на дева познат глас. Старият Афанди все пак се е изхитрил да влезе на втория слой на Сумрака! И не само че влезе — хвана здраво дева за опашката и се опита да го издърпа от мен!

Чудовището бавно се обърна, сякаш недоумяваше кой е посмял да се отнася така безцеремонно с него. Спря да се чеше и вдигна над стареца свитото си в юмрук ръчище. Та той ще го набие в земята до ушите!

Аз трескаво пресявах бъркотията в главата си — всичко, което се отнасяше за големите, от първите занятия, до дочутите от Семьон истории. Девът — това също е голем. Големите могат да се унищожат! Голем… големи… кабалистични големи, мотивирани и свободни големи, големи за развлечения и забави, дървени големи… за невъзможността за създаване на пластмасов голем… заклинания против големи… някога Олга разказваше… вече ненужно умение… а заклинанието по принцип е просто, само че изисква доста Сила…

— Прах! — извиках аз, посочвайки с ръка към дева.

Сега всичко зависеше от това, дали правилно съм направил знака. Като обикновен кукиш39, широко използван в магическите пасове, само кутрето е изпънато напред, успоредно на палеца. Не напразно, ох, не напразно цял месец ни учат да раздвижваме пръстите си. Всеки пианист ще ни завиди…

Чудовището замря. После бавно се обърна към мен. Червеният огън в очите му угасна. Девът заскимтя тънко, като настъпено по лапата кученце. Разтвори ръка. Пенисът му се откъсна и се разпадна на купчина искри, като излетяла от огъня главня. После започнаха да се разпадат пръстите на ръцете му. Девът вече не скимтеше — хлипаше, протягайки към мен безпръстите си ръце и мятайки ослепялата си глава.

Ето така са ги укротявали великите магове на Изтока…

Аз държах и държах знака на Прахта, позволявайки на Силата да тече през мен. Дълго — три минути според времето на втория слой, докато девът не се превърна в купчинка прах.

— Студено, а? — попита Афанди, подскачайки на място. Приближи се до останките на дева, протегна ръце и ги потърка, затопляйки ги. После се изплю върху пепелта и измърмори: — Пфу, син на греха и баща на мерзостта…

— Благодаря ти, Афанди, — казах аз, надигайки се от земята. На вторият слой наистина беше ужасно студено. Добре поне, че по някакво чудо не бях изгубил чантата с багажа си — тя продължаваше да виси на рамото ми. Макар че… дали това чудо не беше наложеното от Светлана заклинание за сродство? — Благодаря ти, дядо. Да излизаме оттук, за вас не е лесно да седите дълго тук.

— Ай, благодаря ти, могъщи войне. — Афанди засия. — Ти ми каза благодаря? Ще се гордея с това през целият си безцелен живот! Победителят на дева ме похвали!

Аз мълчаливо го хванах за лакътя и го измъкнах на първият слой. За унищожаването на дева изхабих толкова Сила, че и на мен ми беше трудно да оставам в Сумрака.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

В чайхана40 беше сумрачно и мръсно. Под тавана, около слабите крушки в изцапаните абажури, жужаха мухи. Ние седяхме на омазнени шарени или възглавнички, или малки матраци около ниска, на петнайсет сантиметра от пода, маса. Най-обикновена маса, само че с отрязани крака. На масата имаше покривка — ярка, но също мръсна.

В Русия такова кафене веднага щяха да го закрият. В Европа биха вкарали собственика в затвора. В САЩ биха наложили на собственика огромна глоба. А някъде в Япония притежателят на такова заведение би си направил сепуко от срам.

Но такива вкусни миризми, като в този малък, изобщо не туристически чайхан, не съм усещал никъде!

След като се откъснахме от преследването, се разделихме. Тъмният отиде да търси своите и да докладва за случилото се. Валентина Илинична и Нодир отидоха да събират Светлите, фигуриращи в резерва на Патрула, да звънят в Ташкент и да искат подкрепление. А ние с Алишер и Афанди хванахме такси и се добрахме до този чайхан в покрайнините на Самарканд, точно до малък базар. У мен се зароди подозрението, че базарите в Самарканд са повече от десет и със сигурност са повече от музеите и кинотеатрите, взети заедно.

По пътя си наложих заклинание за маскиране и станах двойник на Тимур. Неизвестно защо, младите магове смятат, че приемането външността на покойник е лоша поличба. Свързаните с това поверия са най-различни, от „скоро ще умреш“ до „ще придобиеш чужди навици“. Все едно, че навиците са бълхи, които след смъртта на стопанина си се разпръскват в търсене на най-подобния… Никога не съм бил суеверен, така че приех външността на Тимур без колебания. Все едно, трябваше да се маскирам като местен. В този чайхан човек с европейска външност ще изглежда толкова нелепо, като папуас на сенокос в руско село.

— Тук готвят много вкусно. — обясни полугласно Алишер, след като поръча. Аз, не разбирайки нито дума узбекски, мълчах, докато младото момче-сервитьор беше тук. Афанди, за щастие, също: само от време на време изкрякваше, потриваше плешивото си теме и гордо ме поглеждаше. Явно погледът означаваше: „Как победихме дева, а?“. Аз послушно кимах в отговор.

— Вярвам ти. — отвърнах аз. До стената имаше масивен китайски касетофон с огромни хриптящи високоговорители и мигащи разноцветни лампички. Свиреше касета с нещо национално, по принцип интересно, но безнадеждно развалено от преправянето му в ритъма на поп-музиката и от качеството на касетофона. Но затова пък силата на звука беше достатъчна, за да говорим спокойно на руски без да предизвикваме учудени погледи. — Мирише вкусно. Само че, извинявай, много е мръсно.

— Това не е мръсотия. — отвърна Алишер. — Или по-точно, не е онази мръсотия. Знаеш ли, когато идват от Западна Европа в Русия, също се мръщят: каква мръсотия навсякъде! А е мръсно не защото не чистят! В Русия почвата е друга, ерозията е по-голяма, оттам във въздуха се вдига прах и пада навсякъде. Ако измиеш тротоара със сапун, в Европа три дена ще остане чист, най-много вятъра да довее някоя хартийка. А в Русия ако щеш с език го облизвай, след един час отново ще е прашно. В Азия прахът е още повече, затова и европейците, и руснаците казват: „Мръсотия, безкултурие, диващина!“ Не е вярно! Просто местността е такава! В Азия ако мирише хубаво, значи не е мръсно. В Азия трябва да вярваш не на очите, а на носа си!

— Интересно. — казах аз. — Никога не съм се замислял за това. Сигурно затова хората на Изток имат тесни очи и широки носове?

Алишер мрачно ме погледна. После измъчено се засмя:

— Добре, затапи ме. Но аз наистина мисля така, Антоне. На Изток всичко е различно.

— Дори Различните. — кимнах аз. — Алишер, та аз не повярвах в дева. Извинявай.

— Знаеш ли, според твоето описание това не е онзи, който ме преследваше. — сериозно каза Алишер. — Онзи беше по-нисък, но много пъргав. С крака. Приличаше на маймуна с рога.

— Пфу на тях, оригня на мирозданието, творения на безотговорен маг! — започна Афанди. — Ние с Антон победихме този безнравствен, развратен дев! Да беше видял този бой, Алишер! Макар че младежите не трябва да гледат порнография…

— Дядо Афанди… — започнах аз. — Моля те!

— Наричай ме просто „бобо“! — нареди Афанди.

— Какво означава това? — попитах с подозрение аз.

— Това означава „дядо“. — Старецът ме потупа по рамото. — Ние с теб победихме тези девове и сега си ми като роден внук!

— Афанди-бобо, — помолих аз. — Моля те, не споменавай този бой. Много ми е неудобно, че не успях веднага да поразя дева.

— Девовете! — твърдо повтори Афанди.

— Дева? — наивно предложих аз.

— Девовете! Те бяха два! Големият стискаше малкия в ръка и го размахваше наляво-надясно, надясно-наляво!

Афанди стана и много изразително изобрази поведението на „девовете“.

— Хай, велики войне Афанди. — бързо каза Алишер. — Били са два. Антон не е забелязал втория от страх. Сядайте, носят ни чая.

Десетина минути пихме чай със сладкиши. Разпознах халва, рахат-локум и нещо като баклава. Всички останали сладкарски чудеса на Изтока ми бяха непознати. Но това не ми попречи да се наслаждавам на вкуса им. Имаше разноцветни кристали захар (предпочитах да не размишлявам с какво точно са ги боядисали), снопове тънки, много сладки нишки, нещо приличащо на халва, но бяло; изсушени плодове. Всичко беше много вкусно. И много сладко, което за нас беше много важно. След загуба на Сила винаги ти се яде сладко. Нищо, че работим с чужда Сила, просто разпределяйки я в пространството, това също не е лесно. Гликозата в кръвта пада дотолкова, че като нищо ще паднеш в хипогликемична кома. Ако това се случи в Сумрака, само чудо може да те спаси.

— После ще има шурпа41 и плов. — каза Алишер, наливайки си вече пета чаша зелен чай. — Храната тук е проста. Но истинска.

Той замълча. И аз разбрах за какво си мисли.

— Те загинаха в бой. Както подобава на патрулните. — казах аз.

— Това беше наш бой. — тихо каза Алишер.

— Общ бой. Дори за Тъмните. Трябва да намерим Рустам и никой няма да ни попречи. Само жалко за Мурат… и хората уби, и сам не успя да оживее.

— Аз бих могъл. — мрачно каза Алишер.

— Аз също. — признах аз. Разменихме си разбиращи погледи.

— Хора срещу Различни. — Алишер въздъхна. — Направо не мога да повярвам! Като в кошмарен сън! Всички бяха омагьосани, това е работа на Висш!

— Поне трима Висши. — казах аз. — Тъмен, Светъл и Инквизитор. Вампир, целител и боен маг.

— Дошъл е краят на времето. — Афанди поклати глава. — Никога не съм мислил, че ще се съберат Светлината, Тъмнината и Страха…

Аз бързо го погледнах — и успях да уловя краткия миг преди глупавото изражение да се върне на лицето на Афанди.

— А ти не си толкова глупав, колкото се преструваш, Афанди. — казах аз тихо. — Защо се държиш като оглупял старец?

Няколко секунди Афанди се усмихваше. После стана сериозен:

— За слабия е по-добре да изглежда глупав, Антоне. Само силният може да си позволи да бъде умен.

— Ти не си толкова слаб, Афанди. Ти влезе на втория слой и остана там пет минути. Някаква хитрост ли знаеш?

— Рустам имаше много тайни, Антоне.

Аз дълго гледах Афанди, но лицето на стареца оставаше невъзмутимо. После погледнах Алишер. Той изглеждаше замислен.

Интересно, дали ни е дошла една и съща мисъл?

Най-вероятно да.

Афанди — той ли е Рустам? Глупавият старец, който десетки години безропотно е чистил офиса на провинциален Патрул, е един от най-старите магове в света?

Всичко е възможно. Каквото ти хрумне. Казват, че с годините всеки Различен си променя характера, опростява се: на преден план излиза една, доминираща черта на характера. Хитроумният Хесер е искал интриги, затова и до сега интригантства. Фома Лермонт, който мечтае за спокоен и уютен живот, сега се грижи за градинката си и работи като антрепренер. А Рустам, ако в характера му преобладава скритостта, спокойно може да доживее до пълна параноя и да се крие в облика на слаб и вдетинен старец.

Но ако е така, той няма да се разкрие, дори да изкажа догадката си. Ще ми се изсмее в лицето и ще запее старата песен за своя учител… Но той всъщност не каза, че Рустам го е инциирал! Той разказа тази история в трето лице: Рустам, глупавият старец, инициацията. Ние сами поставихме Афанди на мястото на глупавият старец!

Аз отново погледнах към Афанди. Сега разпаленото ми въображение беше готово да намери в погледа му и лукавство, и болезнена скритост, и дори ехидство.

— Афанди, трябва да говоря с Рустам. — казах аз, внимателно подбирайки думите си. — Това е много важно. Хесер ме изпрати в Самарканд, помоли ме да намеря Рустам и в памет на старото приятелство да го помоля за съвет. Само за съвет!

— Хубаво нещо е старото приятелство. — кимна Афанди. — Много хубаво! Когато го има. Но аз чух, че Рустам и Хесер са се скарали. Толкова лошо са се скарали, че Рустам е плюл след Хесер и е казал, че не иска да го вижда на узбекска земя. А Хесер се разсмял и отвърнал, че тогава Рустам трябва да си избоде очите. На дъното на бутилка с хубаво старо вино може да падне горчива утайка, и колкото по-старо е виното, толкова по-силно горчи утайката. Така и старото приятелство може да породи много, много голяма обида!

— Прав си, Афанди. — казах аз. — За всичко си прав. Но Хесер каза още нещо. Той е спасявал живота на Рустам. Седем пъти. И Рустам е спасявал живота му. Шест пъти.

Донесоха ни шурпата и ние млъкнахме. Но Афанди стоеше с плътно стиснати устни дори след като момчето се отдалечи. И с такова изражение на лицето, сякаш пресмяташе нещо наум.

Спогледахме се с Алишер. Той кимна едва забележимо.

— Кажи ми, Антоне… — каза накрая Афанди. — Ако приятелят ти се е разстроил, че любимата му жена си е отишла от него… толкова се е разстроил, че е решил да напусне този свят… а ти си отишъл и един месец си живял при него, пил си вино с него от сутрин до вечер, карал си го да ходи на гости и си му разказвал колко други хубави жени има наоколо… това смята ли се за спасяване на живота?

— Мисля, че зависи от това дали наистина приятелят е бил готов да се самоубие от любов. — предпазливо казах аз. — На всеки мъж, който е преживял подобно нещо, му се струва, че няма защо да живее. Но много, много рядко те са посягали на себе си. Е, само глупавите голобради момченца.

Афанди отново замълча.

Телефонът ми, сякаш изчакал паузата, иззвъня.

Извадих слушалката с пълната увереност, че звъни или Хесер, на който са му съобщили за случилото се, или Светлана, която е почувствала неприятностите. Но на дисплея нямаше никакъв номер или име. Той просто светеше с равна сива светлина.

— Да? — казах аз.

— Антоне? — попита гласът. Познат глас с лек прибалтийски акцент.

— Едгар? — зарадвано възкликнах аз. Нормален Различен не би се радвал на обаждане от Инквизитор. Още повече, ако този Инквизитор е бивш Тъмен маг. Но ситуацията в момента беше твърде нестандартна. По-добре Едгар, отколкото непознат радетел на равновесието, окичен с амулети от глава до пети и подозиращ в престъпление всичко и всички.

— Антоне, ти си в Самарканд. — Едгар, разбира се, не питаше, а констатираше. — Какво става там? Нашите окачат портал от Амстердам до Ташкент!

— А защо до Ташкент? — не разбрах аз.

— По-просто е. Вече сме ползвали това трасе. — поясни Едгар. — Така че — какво става там?

— Знаеш ли за Единбург?

Едгар само изпръхтя насмешливо. Е, да, ама че въпрос зададох. В Инквизицията сигурно и стажантите знаеха за опита да се открадне артефакта на Мерлин. А какво остава за опитните сътрудници.

— Съдейки по всичко, същият отбор. Само че там използваха наемници. А тук са омаяли местните военни и полицията. Всички с амулети и заклинания, куршумите са омагьосани…

— Ясно, край на отпуската ми. — безнадеждно каза Едгар. — Поне ти да не се беше пъхал там! Измъкнаха ме от плажа! Защото съм имал опит в работата с теб!

— Оценявам такова внимание. — ехидно казах аз.

— Сериозно ли е положението? — след кратка пауза попита Едгар.

— Стотина човека, изпратени срещу местните Патрули. При оттеглянето загинаха двама Светли. А после ни нападна дев. Прегриза наполовина един Тъмен. Три минути го трамбовах!

Едгар изпсува. Попита:

— С какво го трамбова?

— Прах. Добре, че случайно го знаех…

— Прекрасно! — саркастично каза Едгар. — Млад московски маг случайно помни заклинание срещу големи, което не се използва от сто години!

— Вече подготвяш доклада ли? — подкачих го аз. — Идвай, тук ще ти хареса. Впрочем, изучи някои заклинания срещу големи, според слуховете тук се навърта още един.

— Кошмар… — измърмори Едгар. — Аз съм на Крит. По бански на плажа. Жена ми ми маже гърба с крем. А сега ми нареждат след три часа да съм в Амстердам и незабавно да потеглям за Узбекистан! Как се нарича това, а?

— Глобализация, сър. — съобщих аз.

Едгар изстена в слушалката. После каза:

— Жена ми ще ме убие. На меден месец сме. А тя, между другото, е вещица! А мен ме викат в някакъв си там Узбекистан!

— Едгар, не ти отива да говориш „някакъв си там“. — аз отново не се удържах от ехидство. — Каквото и да е, в една държава сме живели. Смятай го за свой отложен патриотичен дълг.

Но Едгар явно не беше предразположен нито към сарказъм, нито към заяждания. Тежко въздъхна и попита:

— Как да те намеря?

— Звъни. — просто казах аз. И прекъснах връзката.

— Инквизицията. — разбиращо кимна Алишер. — Размърдаха се. Ще им се отвори работа тук.

— Първо да си прочистят своите редове. — казах аз. — Нали някой шета из тяхната кантора.

— Не е задължително. — опита се да защити Инквизицията Алишер. — Това може да е Инквизитор в оставка.

— Нима? Тогава откъде хората са разбрали, че Хесер ни е изпратил в Самарканд? Той съобщи само на Инквизицията!

— Сред предателите има и Светъл целител. — напомни ми Алишер.

— Искаш да кажеш — Висш Светъл от нашия Нощен Патрул? Целител? И той работи за врага?

— Защо не! — инатливо каза Алишер.

— В нашия Патрул имаше само един Светъл целител от Висше ниво. — спокойно напомних аз. — Или по-точно, само една. Моята жена.

Алишер се сепна. Поклати глава:

— Извинявай, Антоне! Нямах предвид това!

— Ай, стига сте се карали! — с предишния глуповат глас каза Афанди. — Шурпата изстина! А какво е по-лошо от изстинала шурпа? Само топла водка!

Той крадливо се огледа и прекара ръка над шурпата. От изстиналият бульон отново се заиздига пара.

— Афанди, как да поговорим с Рустам? — повторих аз.

— Яж шурпа. — измърмори стареца. И ни даде пример.

Отчупих си парче лепешка и се заех с шурпата. Какво да се прави, Изтокът си е изток. Тук не обичат да отговарят направо. Сигурно най-добрите дипломати в света са на Изток. Не казват „да“ или „не“, но това не значи, че се въздържат…

Едва когато и аз, и Алишер си доядохме шурпата, Афанди каза с въздишка:

— Сигурно Хесер е казал истината. Сигурно той може да иска отговор от Рустам. Един отговор на един въпрос.

Какво пък, това вече е малка победа!

— Ей сега. — кимнах аз. Въпросът, разбира се, трябваше да бъде зададен правилно и така, че да не оставям възможност за двусмислен отговор. — Само минутка…

— Защо бързаш? — учуди се Афанди. — Минутка, час, ден… Мисли.

— По принцип съм готов. — казах аз.

— И какво от това? Кого ще питаш, Антон Городецки? — Афанди се ухили. — Рустам не е тук. Ще идем при него и ти ще му зададеш въпроса си.

— Рустам не е тук? — аз едва не загубих дар-слово.

— Не. — твърдо каза Афанди. — Извинявай, ако нещо в думите ми те е заблудило. Но ще трябва да идем на платото на демоните.

Аз си помислих, че започвам да разбирам как Хесер се е скарал с Рустам. И че Мерлин, независимо от всичките му злодейства, все пак е бил добра душа и Различен с велико търпение. Защото Афанди — това е Рустам. Без съмнение!

— Аз само за минутка. — Афанди се надигна и тръгна към вратата в ъгъла на чайхана. На вратата беше нарисуван ясният и без превод мъжки силует. Интересно беше, че нямаше врата с женски силует. Явно жените в Самарканд не са свикнали да прекарват времето си в чайханите.

— Ама че е образ този Рустам. — измърморих аз, възползвайки се от възможността. — Инатлива гадина.

— Антоне, но Афанди не е Рустам. — каза Алишер.

— Ти какво, да не му повярва?

— Антоне, преди десет години баща ми разпозна Рустам. Тогава не отдадох голямо значение на това… е, жив е древен Висш, и какво от това? Много от тях вече се крият, живеят незабележимо сред хората…

— Е?

— Баща ми познаваше Афанди. Може би от около петдесет години.

Аз се замислих.

— А как точно баща ти ти разказа за Рустам?

Алишер смръщи чело. После много гладко, сякаш четеше от лист, каза:

— Днес видях Велик, който никой и никога не е виждал от седемдесет години. Великият Рустам. Приятел, а после враг на Хесер. Аз минах покрай него. Ние се познахме един друг, но се престорихме, че не се виждаме. Хубаво е, че малък Различен като мен никога не се е карал с него.

— Е, и? — Дойде мой ред да споря. — Баща ти е могъл да разпознае Рустам, маскиран като Афанди. И да каже така.

Алишер се замисли и призна, че да — може и така да е. Но той все пак смята, че баща му не е говорил за Афанди.

— Все едно, това не ни води до никъде. — Аз махнах с ръка. — Нали виждаш какъв е инат. Налага се да отидем с него на платото на демоните… между другото, какво е това? Само не ми казвай, че на Изток има демони, които живеят на някакво плато!

Алишер се усмихна:

— Демон — това е сумрачната форма на Тъмните магове от високо ниво, чиято човешка природа е деформирана от Силата, Сумрака и Тъмнината. Това го учим още на първото занятие. Не, платото на демоните е човешко име. Това е планинска местност, където има камъни с необичайна форма — сякаш са вкаменени демони. Хората не обичат да ходят там. Е, само туристите…

— Туристите не са хора. — съгласих се аз. — Значи, обичайните суеверия?

— Не, не са суеверия. — Алишер стана сериозен. — Там е имало битка. Голяма битка между Тъмни и Светли, почти преди две хиляди години. Тъмните са били повече, побеждавали са… и тогава Великият Светъл маг Рустам използвал ужасно заклинание… никой никога повече не е използвал в бой Бялата Мигла. Тъмните се вкаменили. И не са се разсеяли в Сумрака, а така си останали в обикновения свят — каменни демони. Хората казват истината, макар че не знаят за това.

Изведнъж сърцето ми се сви. От студен, хлъзгав, отвратителен спомен. Аз стоя пред Костя Саушкин. И далечният глас на Хесер шепне в главата ми…42

— Бялата Мъгла. — казах аз. — Заклинанието се казва „Бяла Мъгла“. Достъпно е само за Висши магове, изисква максимално съсредоточаване и пълно източване на Силата в радиус от три километра…

Думите на Алишер сякаш счупиха някаква ключалка в паметта ми. И се отвори скърцащата врата на гардероба, в който се беше спотаил древен скелет, озъбен в костелива усмивка…

Хесер ми е дал не просто голо знание. Той беше дал цял откъс от своята памет. Щедър подарък… почти същият, както при данайските дървари.

…Камъкът пари краката ми през меките кожени пантофи, защото камъкът е нагорещен до червено, и дори наложените върху дрехите заклинания губят силата си. А отпред дими нечие тяло, наполовина потънало в размекнатият камък. Заклинанията на някои от съратниците не бяха издържали на Чука на Съдбата.

— Хесер! — крещи в ухото ми висок широкоплещест мъж. Черната му брада се накъдря от горещината, бяло-червените му дрехи са покрити с черна пепел. Отгоре падат, разсипвайки се на прах, дантелени черно-сиви парцали. — Хесер, трябва да се решим!

Аз мълча. Гледам димящото тяло и се опитвам да разпозная убития. Но в този момент защитата му се окончателно се разпада и трупът пламва, превръщайки се в стълб от мазна пепел, издигаща се към небето. Потоците разсейваща се Сила разбъркват пепелта и тя за момент образува призрачна човешка фигура. Разбирам какво точно пада върху нас и в гърлото ми засяда буца.

— Хесер, те искат да вдигнат Сенките на Владиките! — В гласът на мага с бяло-червени дрехи звучи истински ужас. — Хесер!

— Готов съм, Рустам. — казвам аз. Протягам му ръка. Маговете рядко правят заклинания по двойки, но ние сме преживяли много заедно. И още — двама е по-лесно. По-лесно да се решим. Защото пред нас има стотина Тъмни и десет хиляди хора.

А зад нас — само стотина доверили ни се хора и десетина магове-ученици.

Много е трудно да убедиш себе си, че десет и сто са по-скъпи от сто и десет хиляди.

Но аз гледам черно-сивата пепел и изведнъж ми олеква. Казвам си онова, което винаги ще си казват силните и добрите в такава ситуация. След сто, след хиляда, след две хиляди години.

Пред нас няма хора!

Пред нас има обезумели зверове!

Силата тече през мен, Силата изпълва жилите ми като бълбукаща каша, Силата избива по кожата ми като кървава пот. Наоколо има много, много Сила — изтичаща от убитите Различни, разсеяна от произнесените заклинания, нахлуваща от тичащите в атака хора. Тъмните не напразно са довели със себе си цяла войска. Човешкото оръжие не е страшно за Различните, но махащите със саби ръце, озъбените във викове уста, и жадуващите смърт очи принадлежат на живи мехове, пълни със Сила. И колкото повече ненавижда и се бои тази мръсна човешка паплач, събрано под знамената на Тъмните от жестоки управници или от жаждата за лесна плячка, толкова по-силни са вървящите сред тях Тъмни магове.

Но ние имаме в резерв заклинание, което никога не е звучало под това слънце. Донесено от Рустам от далечен северен остров, измислено от хитроумен Светъл с името Мерлин, но ужасило дори него, стоящият толкова опасно близо до Тъмнината…

Бялата Мъгла.

Рустам произнася чуждите, грубо звучащи думи. Аз повтарям след него, без дори да се опитвам да вникна в смисъла им. Думите са важни, но те са само ръцете на грънчаря, придаващ форма на глината; глинена форма, в която наливат разтопения метал; бронзови окови, не позволяващи излишна свобода на ръцете. Думите започват и завършват всичко, в думите са формата и направлението, но всичко решава Силата.

Силата и Волята.

Аз повече не мога да сдържам мощта, която кипи в мен, и с всеки удар на сърцето ми се опитва да разкъса жалкото ми човешко тяло. Аз отварям уста заедно с Рустам. Аз крещя, но вече крещя без думи.

Времето на думите свърши.

Бяла мъгла излита от устните ни, издига се като мътна вълна — и се стоварва върху приближаващата армия, върху кръгът от Тъмни магове, които плетат паяжината на своето заклинание… не по-малко ужасяващо, но по-бавно… малко по-бавно. Сивите сенки, които вече започват да се надигат от камъка, са издухани от бялата мъгла.

А после Бялата Мъгла настига и Различните, и хората.

Светът пред нас губи цветността си, но не както това става в Сумрака. Светът става бял, но това е белотата на смъртта, не на живота, онова смесване на цветовете, което е също толкова безплодно, както и тяхното отсъствие. Сумракът трепва, смачква се — слой след слой се залепят един за друг, прекарвайки между ледените воденични камъни крещящите от болка хора и онемелите от страх Различни.

И светът застива.

Бялата мъгла се разсейва. Остава валящата от небето пепел. Остава нагорещената земя под краката ни. И остават вкаменените фигури на Различните — причудливи, не всички приличащи на човешки тела, превърнати в гранит, груби и изродени. Трансформиращият се в тигър върколак, навелият се към земята вампир, вдигналият ръце в напразен опит да се защити маг…

От хората не е останало абсолютно нищо. Сумракът ги е погълнал, смлял и превърнал в нищо.

Нас ни тресе. Раздрали сме си един на друг кожата с ноктите. Какво пък, отдавна смятахме да се побратимим.

— Мерлин казваше, че Различните ще бъдат изхвърлени на седмия, последен слой на Сумрака. — тихо казва Рустам. — Той е сбъркал. Но и така стана… добре… Тази битка… ще живее във вековете. Това е славна битка.

— Погледни. — казвам му аз. — Погледни… братко.

Рустам се вглежда — не с очите, а така, както умеем ние, Различните. И пребледнява.

Тази битка няма да живее през вековете. Ние никога няма да се хвалим с нея.

Да убиеш врага — това е доблест. Да го обречеш на мъки — подлост. Да го обречеш на вечни мъки — вечна подлост.

Всички те все още са живи. Превърнати в камък, лишени от подвижност и Сила, осезания, слух — всички чувства, предоставени на хора и Различни.

Но те са живи и ще живеят — докато камъкът не се превърне в пясък, а може би и по-дълго.

Ние виждаме техните трептящи живи аури. Виждаме тяхното учудване, страх, гняв.

Ние няма да се гордеем с тази битка.

Ние няма да говорим за нея.

И никога повече няма да произнесем чуждите бодливи думи, призоваващи Бялата Мъгла…

Защо гледам Алишер отдолу нагоре? И защо зад главата му се вижда тавана?

— Свести ли се, Антоне?

Аз се надигнах на лакти. Огледах се.

Изтокът е тънко нещо. Изтокът може да бъде деликатен. Всички в чайхана се преструваха, че не са забелязали моят припадък. Оставили са Алишер сам да ме връща в съзнание.

— Бялата Мъгла. — повторих аз.

— Разбрах, разбрах. — кимна Алишер. Той беше разтревожен не на шега: — Добре де, сбърках, не е мигла, а мъгла. Извинявай. Защо трябва да припадаш?

— Рустам е използвал Бялата Мъгла заедно с Хесер. — казах аз. — Преди три години… накратко, Хесер ме научи на това заклинание. Много сериозно ме научи. Сподели спомените си. Накратко… сега помня как се е случило всичко.

— Наистина ли е толкова мрачно? — попита Алишер.

— Много. Не ми се иска да ходя там.

— Е, нали това е било отдавна. — успокоително каза Алишер. — Всичко вече е свършило, всичко отдавна е отминало, потънало е в Лета…

— Де да беше така. — отвърнах аз, но не уточних. Ако на Алишер не му провърви, сам ще види и разбере всичко. Защото все пак ще ни се наложи да отидем до платото на демоните. Рустам от моите заимствани спомени нямаше нищо общо с Афанди.

Точно в този момент Афанди се върна от тоалетната. Седна на възглавничката, погледна ме и попита добродушно:

— Решил си да полегнеш? Рано е за почивка, ще почиваме след плова.

— Не съм сигурен. — измърморих аз, докато сядах.

— Ах, какво хубаво нещо е цивилизацията! — продължи Афанди, сякаш не ме беше чул. — Вие сте млади, не знаете колко блага̀ е донесла цивилизацията на света.

— Нима там е светела крушка? — измърморих аз. — Алишер, напомни на келнера за плова, става ли?

Алишер се намръщи.

— Наистина…

Той стана, но точно в този момент се появи млад мъж с голямо блюдо. Разбира се, една чиния за всички, както си трябва… червеникав ориз, оранжеви моркови, солидно количество месо, цяла глава чесън отгоре.

— Нали ти казах, тук готвят добре. — с удоволствие каза Алишер.

А аз гледах мъжа, който донесе плова. Интересно, къде се дяна младежа? И защо новият келнер е толкова нервен?

Взех в шепата си малко плов и го вдигнах към лицето си. Погледнах към келнера. Той закима и измъчено се усмихна.

— Говеждо с чеснов сос. — казах аз.

— Какъв сос? — учуди се Алишер.

— Просто така… спомних си мъдрият Холмс и наивният Уотсън. — отговорих аз, без повече да се притеснявам, че руският ми изглежда неуместно тук. — Чесънът е за да заглуши миризмата на отровата за мишки. Нали каза — на Изток трябва да вярваш на носа си, а не на очите… Уважаеми, хапнете плов с нас!

Келнерът поклати глава, отстъпвайки бавно. От любопитство погледнах към него през Сумрака — в аурата му преобладаваха жълти и зелени оттенъци. Страх. Не беше професионален убиец. И сам е донесъл отровния плов, вместо по-малкия си брат, защото се е страхувал за него. Учудващо е на какви мерзости е способен човек от любов към близките си и от грижа за тях.

Изобщо това си беше чиста импровизация. В чайхана са намерили някаква гадост — отрова за мишки. И някой е наредил да ни нахранят с отровен плов. Невъзможно е да убиеш силен Различен по този начин, но можеш да го отслабиш, да го разсееш.

— Сега ще те направя на лагман43. — обещах аз на келнера. — И ще нахраня с него братчето ти. Чайхана следи ли се?

— Не… не знам… — Келнерът веднага разбра, че независимо от външността ми трябва да говори по руски. — Не зная, наредиха ми!

— Марш оттук! — наредих аз, ставайки. — Няма да има бакшиш.

Келнерът се втурна към вратата на кухнята. А през това време посетителите започнаха да напускат чайхана, решили при такъв случай да минат без заплащане. Какво ли ги изплаши така — думите ми или интонацията?

— Антоне, да не си подпалиш панталоните. — каза Алишер.

Аз сведох очи — в дясната ми длан със съскане се въртеше файърбол. Бях се ядосал дотолкова, че окаченото заклинание беше преминало на пусков стадий.

— Да бях подпалил тази гадина… за назидание. — процедих аз през зъби.

Алишер мълчеше. Ту се усмихваше неловко, ту се мръщеше. Аз прекрасно разбирах какво иска да каже. Че тези хора не са виновни. Заповядали са им и те не са могли да се възпротивят. Че този беден чайхан е всичко, което имат. Че с него изхранват две-три големи семейства с деца и старци. Но мълчеше, защото в случая имах право да устроя малък пожар. Човекът, опитал се да отрови трима Светли мага, заслужава възпитателна мярка. За назидание и на него, и на другите. Ние сме Светли, а не светци…

— Шурпата беше хубава. — тихо каза Алишер.

— Тръгваме през Сумрака. — казах аз, превръщайки файърбола в струйка течен пламък и изливайки я в чинията с плов. Оризът и месото се превърнаха във въглени заедно с отровата. — Нещо не ми се иска да минавам през вратата. Твърде бързо работят, гадовете.

Алишер кимна с благодарност, стана, и за по-сигурно стъпка горещите въглени от чинията на пода и изсипа върху тях два чайника.

— Зеленият чай също беше хубав. — съгласих се аз. — Слушай, та чая беше доста обикновен. Дори гадничък. А много вкусен!

— Тук главното е да се свари правилно. — с облекчение подхвана темата Алишер. — Когато чайникът е на петдесет години и нито веднъж не е измиван… — Той се запъна, но след като не откри по лицето ми ярко изразено отвращение, продължи: — Точно там е цялата хитрост! Отвътре по стените се образува една такава хитра коричка от танин, ефирни масла и флавоноиди…

— Нима в чая има флавоноиди? — удивих се аз. Отново вдигнах чантата си на рамо. Едва не я забравих. Бельото — добре, но в чантата са всички бойни амулети от Хесер и пет дебели пачки с долари!

— Е, може и да бъркам… — съгласи се Алишер. — Но работата е именно в тази коричка, тя позволява да вариш чай сякаш в черупка от чай…

Вече по навик хванахме Афанди под мишниците и влязохме в Сумрака. Хитрият старец не спореше, даже напротив — сви крака и увисна между нас, хихикайки гнусно и викайки: „О! О!“. Помислих си, че ако все пак, въпреки спомените на Хесер, Афанди е Рустам, няма да се съобразя с възрастта му. Ще му изтърся такава руска народна, че ушите му ще се свият на тръбичка.

ПЕТА ГЛАВА

Честно казано, бих предпочел „УАЗ“-ка или „Нива“. Не от патриотични съображения, а защото джипът „Тойота“ не е най-разпространената в Узбекистан кола. А да я маскираш с магия е все едно да размахваш над главата си флагче и да крещиш: „Тука сме!“.

Но Афанди много уверено ни каза, че ни чака лош път. Много лош. Единствената „Нива“, на която се натъкнахме близо до чайхана, беше в толкова ужасно състояние, че да подлагаме старицата на изпитание беше и срамно, и неразумно.

А „Тойота“-та беше новичка, комплектована по пълна програма, както е прието в Азия — ако можеш да си позволиш скъпа кола, нека в нея да има всичко! И спортен заглушител, и стойка за велосипеди (на които тлъстият стопанин не се е качвал от детството си), и CD-чейнджър — изобщо, всички красиво блестящи глупости, които измислят производителите, за да вдигнат цената с половината от номинала.

Собственика на колата явно беше и собственик на местния базар. Изглеждаше като обикновен узбекски бей, както ги рисуваха в старите анимационни филмчета и карикатурите, тоест, със същото правдоподобие, както дебелия капиталист с неизменната пура в уста. Сигурно иронията беше в това, че този не млад мъж беше заимствал представата за външния вид на богаташите от детските филмчета и модните списания. Той беше тлъст. С тюбетейка44, обшита със златни нишки. Със скъп и очевидно тесен костюм. С не по-малко скъпа вратовръзка, която, без никакво съмнение, няколко пъти са я цапали с мазна храна, а после, без никакво хитруване, са я пускали в пералнята. С лъскави терлици, напълно неуместни на прашната улица. Със златни пръстени, обсипани с огромни синтетични камъни, „дурмалини“45, както ехидно ги наричат търговците на бижутерия. Тюбетейката трябваше да символизира близостта му до народа, а всичко останало — европейски блясък. В ръката си стискаше мобилен телефон — скъп, но по-подходящ за млад и богат дръвник, отколкото за солиден бизнесмен.

— Тази кола подходяща ли е? — попитах аз Афанди.

— Хубава кола. — съгласи се Афанди.

Аз още веднъж се огледах — наблизо не се виждаха Различни. Нито враждебно настроени, нито съюзници, нито обикновени, живеещи сред хората. Ами прекрасно!

Излизайки от Сумрака, аз се вгледах в лицето на собственика. После леко го докоснах със Силата. Почаках, докато се обърне към мен, неуверено мръщейки гъстите си вежди. Усмихнах се и запратих към него две заклинания, чийто точни имена бяха твърде завъртени. В работата ги наричаме „колко лета, колко зими“ и „не ме предавай“.

Лицето на съвременния бей се разтегли в ответна усмивка.

Двамата съпровождащи го младежи — или бодигардове, или далечни роднини, а най-вероятно и едното, и другото, се вгледаха напрегнато в мен. Небрежно наложената маска на Тимур беше отмита от Сумрака. И непознатият руснак, който с разперени ръце крачеше към началника им, предизвикваше естествено подозрение.

— А! Колко лета, колко зими! — извиках аз. — Стари приятелю на баща ми!

За съжаление той беше по-стар от мен с около двайсетина години. Иначе щеше да мине версията за съученика или „помниш ли как служихме заедно, братко!“. Впрочем, в последно време „служихме заедно“ много често не сработва. Човека се побърква от усилия да си спомни как е служил с теб и как изобщо е възможно това, при положение, че честно се е откупил от армията с пачка зелени хартийки американско производство. Някои си заработват сериозна невроза по този начин.

— Сине на моя стар приятел! — завика мъжът, разтваряйки обятията си. — Къде беше толкова дълго?

Главното тук е да дадеш на човека малко информация. После той ще измисли всичко сам.

— Аз ли? Живях в Мариуполе при баба! — съобщих аз. — Ох, колко се радвам да те видя! Станал си толкова голям човек!

Ние се прегърнахме. От мъжа миришеше вкусно на шашлик и хубав одеколон. Само че одеколона беше малко множко.

— И каква хубава кола имаш! — добавих аз, оглеждайки одобрително джипа. — Нея ли искаше да ми продадеш?

В очите на мъжа се появи мъка, но „не ме предавай“ не му оставяше избор. Нищо, пак да благодари, че Хесер ни снабди толкова щедро преди пътя. Иначе бих поискал да ни подари „Тойота“-та.

— Да… нея… — печално потвърди той.

— Дръж! — Аз отворих чантата си, извадих четири пачки долари и му ги пъхнах в ръцете. — Ключовете, ако обичаш. Много бързам!

— Тя… тя струва по-скъпо… — с нещастен глас каза мъжът.

— Е, все пак я взимам употребявана. — поясних аз. — Нали?

— Така е… — измъчено призна той.

— Чичо Фархад! — разстроено възкликна един от младежите.

Фархад го погледна строго и младежа млъкна.

— Не пречи, когато възрастните разговарят, не ме позори пред сина на моя стар приятел! — изръмжа Фархад. — Какво ще си помисли синът на моя стар приятел?

Младежите бяха паникьосани. Но мълчаха.

А аз взех ключовете от ръката на мъжа и седнах на шофьорското място. Вдъхнах аромата на кожената тапицерия и подозрително погледнах километража. М-да… използвана. Ако се вярва на уреда, колата е изминала само триста километра.

Аз помахах с ръка на останалата без транспорт, но с четирийсет хиляди долара троица. Свалих колата на пътя. И казах:

— Всички да излязат от Сумрака!

На празната задна седалка се появиха Алишер и Афанди.

— Аз бих му наложил още малко щастие. — каза Алишер. — Да не се разстройва после. Уж не е добър човек, зъл е. Но все пак.

— Излишните заклинания могат да го побъркат. — Аз поклатих глава. — Нищо. Може да се каже, че му платих. Ще го преживее.

— Ще чакаме ли Едгар? — попита Алишер. — Или ще търсим Светлите?

Но аз вече бях обмислил и отхвърлил тези варианти.

— Не, не си струва. Нека незабавно тръгнем към планината. Колкото по-далеч от хората, толкова по-спокойно ще е.

Алишер ме смени зад волана, когато започна да се стъмва. Вече три часа се движехме на юг от Самарканд, към афганската граница. Точно по залез ужасният асфалтов път се смени с кошмарен черен път. Аз се преместих на задната седалка, където Афанди похъркваше спокойно и реших да последвам примера му. Но, преди да задремя, извадих от чантата няколко бойни амулета.

Новаците много обичат всякакви магически жезли, кристали, ножове — както самостоятелно направените, така и заредените от по-силен маг. Впрочем, дори слаб и неопитен маг, няколко дни любовно изработващ артефакт и зареждащ го със Сила, може да добие потресаващ ефект. Бедата е там, че ще е именно ефект — мощен, продължителен, сигурен. Но — еднократен. Не можеш да привържеш две различни заклинания към един и същи предмет. Магическият жезъл, предназначен да изригва огън, великолепно ще се справи със задачата си дори в ръцете на слаб Различен. Но ако противника успее да съобрази каква е работата и постави защита от огън, жезълът и всичките му огнени чудеса става безполезен. Той не може да замразява, изсушава или обръща нагоре с краката. Или използвай приготвения огън, или налагай с жезъла като с тояга. Не напразно слабите магове, които взаимодействат с хората (а да се намесват в хорските работи или да намесват хора в своите работи предпочитат именно слабите магове), винаги са използвали магически жезъл — хибрид между обикновен жезъл и дълга тояга. Някои, да си кажем честно, владеели тоягата доста по-добре, отколкото магията. Помня как целия Патрул отидохме в кино „Пушкин“ на премиерата на „Властелина на Пръстените“. И всичко беше великолепно, докато Светлият Гандалф и Тъмният Саруман не започнаха да се бият с бойните тояги. Тогава два реда, пълни с Различни, избухнаха в неудържим, истеричен смях. Особено практикантите, на които всеки ден им набиваха в главите: маг, който разчита на артефакти, е стремящ се към ефектност, а не към ефективност лентяй. Силата на мага е в умелото използване на Сумрака и заклинанията.

Но, разбира се, всяко правило си има изключения. Ако опитен маг е успял да предвиди бъдещето, няма значение как — чрез внимателен анализ на линиите на вероятностите или просто разчитайки на своя опит, то зареденият артефакт е незаменим. Сигурен си, че противникът ти е върколак, който не може да манипулира директно Силата, а разчита на своята физическа сила и бързина? Един ускоряващ амулет, едно „окачване“ на сработващ при приближаване Щит, един прост жезъл (много Различни предпочитат да омагьосат обикновен молив — дървото и графитът са прекрасна форма за натрупване на Сила) със заклинание за замразяване. И край! Смело можеш да пращаш маг от седмо ниво за лов на Висш върколак. Щитът ще отрази атаката, амулетът ще осигури на мага немислима скорост, а Фризът, темпоралното замразяване, ще превърне врага в топка от козина и ярост. Викайте транспорта, врагът е готов за пренасяне до съда на Инквизицията.

Артефактите, които се намираха в чантата ми, бяха далеч по ценни от търкалящите се до тях пари. И бяха изработени лично от Хесер… е, може би не ги е правил, но поне ги е подбрал от хранилището в оръжейната стая. Можеше да се разчита не само на тяхната мощ, но и на това, че ще бъдат полезни. Изведнъж си помних старото анимационно филмче „Около света за осемдесет дни“, което бях гледал още като дете. Хладнокръвният английски джентълмен Филеас Фог, който възнамеряваше да извърши околосветско пътешествие за рекорден за времето си срок, във филмчето изглеждаше като много хитър предсказател, точно знаещ какво ще му потрябва в близките часове. Ако сутринта вземаше със себе си гаечен ключ, чучело на опусум и връзка банани, то до вечерта с чучелото запушваха теч в лодката, с гаечния ключ залостваха вратата, през която се опитваха да се промъкнат враговете, а бананите получаваше маймунка, която в замяна даваше билети за парахода. Общо взето, всичко напомняше на компютърните „куест“-игри, където за всеки предмет трябва да се намери нетривиално приложение.

Артефактите от Хесер можеше да се използват както според директното им предназначение, така и по напълно неочакван начин. Но във всеки случай те щяха да се използват.

И сега аз подредих на седалката между мен и похъркващия Афанди дванайсет предмета и ги огледах внимателно. Трябваше да направя това по-рано, но в къщи не ги извадих, за да не заинтересувам Надечка, в самолета не ми се искаше да се занимавам с магични артефакти, а после просто не остана време. Голяма минавка ще е, ако сред амулетите има оръжие против големи!

Два портативни бойни жезъла, не по-дълги от десет сантиметра всеки. Първият е от черно дърво — огън. Вторият е от зъб на морж — лед. Е, това е едновременно и банално, и полезно. Засега ще се справя и без тях, но всичко може да се случи.

Четири сребърни пръстена със защитни заклинания. Виж, това вече е странен комплект! Обикновеният Щит на Мага защитава от всичко, просто трябва да го захранваш с енергия. Различните рядко имат нужда от защитни пръстени. А тук — целеви защити от огън, лед, киселина… и вакуум. Аз дори не повярвах веднага на това, което видях през Сумрака. Изучих пръстена по-внимателно. Не, точно така! При рязко падане на налягането пръстена започваше да работи и задържаше въздуха около притежателя си.

Странно нещо. Има, разбира се, няколко бойни заклинания, които задушават врага, включително и чрез премахване на въздуха около него. За хилядолетия войни какво ли не е измисляно! Но никой не използва в боя тези капризни и бавни заклинания.

Четири гривни. Е, поне с тях всичко е ясно! Четири различни заклинания, принуждаващи човек или Различен да говори истината: Пиян Език, Разговор във Вагона, Последна Изповед и Като-на-поп. Всички амулети бяха заредени до дупка. Срещу тях никакъв Рустам не можеше да устои — ще си каже всичко, което знае. Хубаво нещо.

Аз помислих и надянах всички гривни на лявата си ръка, свързвайки ги с общо пусково заклинание. Ако Рустам се заинати, достатъчно е да произнеса „Кажи ми истината“, и върху древният маг ще се стовари удар с чудовищна сила. Откровеност, откровеност, и нищо друго, освен откровеност.

Останаха още два амулета, по-малко банални както по форма, така и по съдържание, очевидно изготвени от самият Хесер специално за нашата мисия. Първо — сим-карта за мобилен телефон в пластмасова кутийка. Обикновена карта, но доста натъпкана с магия. Известно време я изучавах, но не успях да разбера нищо. Тогава се реших на експеримент — извадих от телефона моята карта и сложих обработената с магия.

Нищо не разбирам! Това беше копие на моята сим-карта! Но защо? За да не харча пари за обаждане до Москва? Пълни глупости…

Известно време мислих, после помолих Алишер да набере моят номер. В тази местност телефонът, колкото и да е странно, още работеше.

Телефонът ми иззвъня. Всичко е наред, това наистина е копие на моята сим-карта, но обработена с магия… Аз свих рамене и реших да я оставя в телефона. Може би това е някакво магично шифриране на разговора? Но аз никога не бях чувал за такава магия.

Последният амулет представляваше изгладено от морето камъче с дупка, „кокоши бог“, който според човешките суеверия носи късмет. През дупката минаваше сребърна верижка с хитра плетка, приличаща на дебел усукан конец.

Сам по себе си, разбира се, „кокошият бог“ не носи никакъв късмет, което не пречи на децата да го търсят по брега и после да го носят на гърдите си, окачен на конец. Но на този камък беше наложено сложно заклинание, малко приличащо на Доминанта. Също за разговора с Рустам? Аз помислих и накрая надянах верижката на врата си. Няма да навреди…

Оставаше само да разпределя пръстените и жезлите. И тук не мислих дълго. Побутнах Афанди и го помолих да сложи пръстените. Афанди каза възхитено „Ах!“, сложи ги на лявата си ръка, полюбува им се — и отново задряма.

Жезлите ги дадох на Алишер; той мълчаливо ги сложи в джоба на ризата си. Те стърчаха оттам като някакви екзотични писалки „Паркър“ или „Монблан“, също толкова изискани на вид и почти толкова смъртоносни. Почти — защото от написаното от някой началник са загинали повече хора, отколкото от всички бойни жезли.

— Ще поспя. — казах аз на Алишер.

Алишер помълча. Джипът бавно катереше планината по каменист път, който по-често бе минаван от мулета, отколкото от машини на четири гуми. Светлината на фаровете се мяташе отляво надясно и отдясно наляво, попадайки ту в тъмната пропаст, на дъното на която шумеше река, ту на стръмния скалист склон.

— Поспи. — каза Алишер. — Само че първо погледни линиите на вероятностите. Пътят е много лош.

— Въобще не бих рискувал да нарека това „път“. — съгласих се аз. Притворих очи и погледнах в Сумрака. В близкото бъдеще, където водеха криволичещите преплетени линии на вероятностите.

Картинката не ми хареса. Имаше твърде много рязко прекъсващи се линии, свършващи на дъното на пропастта.

— Алишер, спри. Твърде си уморен, за да шофираш по тъмно в планината. Ще почакаме до сутринта.

Алишер упорито поклати глава:

— Не. Чувствам, че трябва да бързаме.

Аз също го чувствах, затова не започнах да споря. Предложих:

— Дай аз да шофирам?

— Не смятам, че си по-бодър. Антоне, освежи ме малко.

Аз въздъхнах. Не обичам това — с магия да премахвам съня и умората, да изострям възприятията. И не заради негативните последици, няма такива, като си отспиш както трябва, всичко е наред. Бедата е другаде: много скоро преставаш да разчиташ на нормалните възприятия, започваш непрекъснато да ходиш зареден с магическа енергия, винаги бодър и свеж като болен от МДП46 в маниакална фаза. И всичко ти спори, във всяка компания си желан гост, веселяк и шегаджия. Но рано или късно свикваш с това и ти се иска да си още по-активен, още по-остроумен, още по-енергичен. Ти увеличаваш потока Сила, стимулиращ нервите ти. И така отново и отново, докато не откриеш, че цялата Сила, която си способен да преработиш, изразходващ за изкуствена бодрост. И тогава става страшно.

Магическата наркомания по нищо не се различава от обичайната. Освен по това, че само Различните боледуват от нея…

— Освежи ме. — помоли Алишер. Спря колата, вдигна ръчната спирачка, облегна назад главата си и затвори очи.

Поставих едната си длан на лицето му, другата притиснах към късо подстриганият тил и се съсредоточих. Представих си как потокът Сила, минаващ през тялото ми, започва да се процежда през дланите ми, попива в главата на Алишер, пробягва по нервите му като хладен огън, прескача като искри по синапсите, събужда всеки неврон… Няма нужда от никакви специални заклинания, всичко се прави на чиста Сила. Най-важното е добре да си представяш физиологията на процеса.

— Стига. — каза Алишер с бодър глас. — Така е добре. Само да имаше нещо за плюскане.

— Ей сега. — Аз се наведох през облегалката към багажника. Предчувствието не ме излъга — там имаше две каси с „Кола“ в пластмасови бутилки и няколко кутии с шоколадени десерчета. — Искаш ли „Кола“?

— Какво? — възкликна Алишер. — „Кола“? Искам! И десертче искам! Боже, благослови Америка!

— Не е ли множко за изобретяването на много сладка лимонада и много калорийно шоколадче?

Вместо отговор Алишер включи плейъра. След секунда от високоговорителите се чуха ритмични акорди.

— Тогава и заради рок-енд-рола. — невъзмутимо отговори той.

Известно време ядяхме десертчета и ги прокарвахме с „Кола“. Всички Различни по неволя обичат сладко. Афанди, без да престава да похърква, замляска и протегна ръка. Аз сложих десертче в украсената с пръстени ръка, Афанди го сдъвка, сякаш без дори да се събуди, и отново захърка.

— Към три часа ще пристигнем. — съобщи Алишер. — Ще чакаме ли утрото?

— Нощта е нашето време. — отвърнах аз. — Ще събудим стария Рустам, нищо няма да му стане. И без това не се преработва.

— Това е странно. — отбеляза Алишер. — Необичайно. Да не би да живее като отшелник, в пещера?

— Не, защо… — Аз помислих малко. — Може би пасе кози или овце. Или има кошери в гората. Или метеостанция.

— Или обсерватория, да наблюдава звездите… Какъв е онзи странен пръстен, който даде на Афанди?

— Този с рубина ли? Защита от вакуум.

— Екзотично. — Алишер надигна бутилката. — Не си спомням някой Различен да е загинал от вакуум.

— А аз помня.

Алишер помълча няколко секунди, после кимна и каза:

— Извинявай. Не съобразих. Още ли го преживяваш?

— Ние бяхме приятели… почти. Доколкото това е възможно за Светъл и Тъмен.

— Не просто Тъмен. Костя беше вампир.

— Той не е убивал. — отбелязах аз. — И не е виновен, че израсна не като човек. Генадий го направи вампир.

— Кой е това?

— Баща му.

— Ама че гадина! — прочувствено каза Алишер.

— Не прибързвай. Момчето още не беше навършило и година, когато попадна в болницата. Двойна пневмония, алергия към антибиотици… общо взето, на родителите казаха, че няма надежда. Нали знаеш, има едни такива доктори, които и ветеринари не трябва да стават, че жалко за кравите… „Момчето ви ще умре, гответе се за това, вие сте млади хора, ще си направите ново…“ Разбира се, не си направиха ново. Костя беше посмъртното дете на Генадий. След инициацията вампирите много дълго запазват възможността за оплождане, странна шега на природата. Но могат да имат само едно дете. После вампирът става стерилен.

— Да, чувал съм за това. — кимна Алишер.

— И Генадий поговори с жена си. Тя беше човек. Знаеше, че мъжът й е вампир… има такива семейства. Но той не е убивал никого, беше много законопослушен вампир, тя го обичаше… Накратко — той я ухапа. Инициира я. Възнамеряваха майката да инициира сина. Но метаморфозата й още не беше приключила, а хлапето се влоши. Генадий ухапа и него. Коста оздравя. Тоест, умря, разбира се. Като човек — умря. Но се излекува от пневмонията. Докторката обикаляла и кудкудякала, че това е само благодарение на нея. Някога Генадий призна, че едва не я е ухапал — когато започнала да намеква, че заради чудесното спасение не е лошо да й се отблагодарят.

Алишер мълчеше. После каза:

— Все едно. Те са вампири. За момчето беше по-добре да умре.

— И той умря. — съгласих се аз. Изведнъж този разговор ми стана много противен. Аз исках да обясня, че Костя беше най-обикновено момче, само дето му се налагаше веднъж седмично да пие консервирана кръв. Че той обожаваше да играе футбол, да чете приказки и фантастика, а после реши да постъпи в биологическия факултет, за да изучи природата на вампирите и да научи вампирите как да живеят без човешка кръв.

Но Алишер няма да ме разбере. Той е истински патрулен. Той е истински Светъл. А аз се опитвам да разбера дори Тъмните. Дори вампирите. Да разбера и да простя, или поне да разбера, или поне да простя. Последното е най-трудното от всичко. Понякога да простиш е всъщност най-трудното на света.

Телефонът в джоба ми иззвъня. Извадих го. Аха. Равномерно сиво светене.

— Привет, Едгар. — казах аз.

След кратка пауза Едгар попита:

— Какво, номера ми ли излезе?

— Не, досетих се.

— Силен си. — със странна интонация отговори Едгар. — Антоне, вече от час съм в Самарканд. Къде сте вие?

— Кои „ние“?

— Ти, Алишер и Афанди. — Инквизиторът явно не беше пропилял изминалият час. — Ама че сте ги забъркали…

— Ние ли? — възмутих се аз.

— Е, не вие. — даде заден ход Едгар. — Макар че и вие също. Защо сте откраднали колата на директора на базара?

— Не сме я откраднали, а я купихме. Съгласно точката за възможна конфискация на транспорт при извънредна ситуация. Да ти припомня ли съответните параграфи?

— Антоне, Антоне, по-спокойно. — бързо каза Едгар. — Никой в нищо не ви обвинява. Но ситуацията наистина е мрачна. За да я замаскираме, ще се наложи да прокараме версията за унищожаване на голяма банда терористи. А ти знаеш, че изобщо не обичаме да маскираме своите… своите пропуски с човешки престъпления.

— Едгар, аз те разбирам. — казах аз. — Но какво общо имаме ние? Трябва да проведа личен разговор с един Различен, който не служи в Патрулите. Долетях неофициално и имам пълното право да се придвижвам из страната.

— При извънредна ситуация — със знанието и под контрола на сътрудник от Патрула. — поправи ме Едгар.

— Ами Афанди е с нас.

Едгар въздъхна. Стори ми се, че някой до него бързо каза нещо.

— Добре, Антоне. Решавай личните си проблеми… с които после ще се наложи да се занимава Инквизицията. Само че не трябва да обикаляш нощем из планината, ще паднете в пропастта.

Честно казано, загрижеността му чак ме трогна.

— Не се притеснявай. — казах аз. — Ще починем до сутринта.

— Добре, Антоне. — Едгар помълча, после някак неловко измърмори: — Приятно ми беше да си поговоря с теб… независимо от всичко.

Аз прибрах телефона. Казах на Алишер:

— Странен е този Едгар. И като Тъмен беше странен. А когато стана Инквизитор, съвсем се промени.

— Знаеш ли, мисля, че рано или късно ще станеш Инквизитор. — много деловито каза Алишер.

Аз обмислих думите му и поклатих глава:

— Не. Няма да стане. Жена ми и дъщеря ми са Висши Светли. Такива не вземат в Инквизицията.

— Много се радвам за това. — сериозно каза Алишер. — Е, ще тръгваме ли?

И в този момент планината се разтресе. Първо слабо, сякаш изпробвайки здравината на скалата. После все по-силно и по-силно.

— Земетресение! — завика Афанди, събуждайки се мигновено. — Излизайте!

Какво пък, когато искаше, можеше да е много сериозен. Ние изскочихме от джипа, изкачихме се малко по-нагоре по пътеката и замряхме. Планината се тресеше. Отгоре се сипеха дребни камъчета. Ние с Алишер, без да се уговаряме, вдигнахме общ защитен купол. Афанди също не остана по-назад — вдигна длан над очите си и започна да оглежда нощта в търсене на неведома опасност.

И наистина видя нещо.

— Вижте там! — извика той, подкачайки на място и сочейки с ръка. — Там, там!

Ние се обърнахме, продължавайки да държим над главите си Щита, от който с грохот отскачаха камъни. Проследихме погледа на Афанди. Усилихме нощното си зрение (впрочем, Алишер след моята стимулация не се нуждаеше от това).

И видяхме как съседната планина, гъсто обрасла с дървета, се превръща в прах.

Изглеждаше така, сякаш могъщи удари налагаха планината отвътре. Тя се тресеше, сипеха се водопади от чакъл, лавини от камъни, цели стволове от вековни дървета, бързо запълващи пропастта. За няколко минути върхът с височина над километър се превърна в плато от раздробени камъни и превърнати в стърготини дървета.

А после се сетих да погледна планината през Сумрака.

И видях вихъра от Сила, въртящ се над зоната на катаклизъма.

Дали беше проклятие, наложено на местността? Или някакво специално заклинание, предизвикващо земетресение? Не знам. Но нямаше никакво съмнение, че катастрофата имаше магически произход.

— Не уцелиха. — каза Алишер. — Антоне… с Едгар ли разговаря?

— Да.

— Сигурен ли си, че Инквизицията няма претенции към теб?

Аз преглътнах топката, заседнала на гърлото ми. Претенции от Инквизицията — това е много, много неприятно. Не е най-добрата новина.

— Инквизицията не би пропуснала… — започнах аз. Млъкнах. Извадих мобилния си апарат и го погледнах през Сумрака.

В пашкул от пластмаса и метал пулсираше със син пламък сим-картата. Типично поведение за работещ амулет.

— Струва ми се, че знам какво е станало. — казах аз, докато набирах номер. — Струва ми се, че Инквизицията няма нищо общо.

— Слушам те, Антоне. — каза Хесер. Като че ли не го събудих. Макар че… в Москва още е вечер.

— Хесер, трябва да говоря с някой от европейският трибунал. Незабавно.

— С някой от магистрите ли? — уточни Хесер.

— Ами не с помощника на нощния пазач!

— Почакай минутка. — спокойно каза Хесер. — И после не прекъсвай връзката.

Наложи се да чакам три минути. През цялото това време стояхме и гледахме затихващият вихър от Сила. Зрелището наистина беше феерично. За това земетресение явно бяха изхабили някой древен и мощен амулет. Като онези, които се пазят в хранилището на Инквизицията.

— Казвам се Ерик. — дочу се в слушалката уверен и силен глас. — Слушам ви, Светъл.

— Господин Ерик. — Не питах какъв пост заема в Инквизицията. Там изобщо не обичат да разкриват йерархията си. — В момента се намирам близо до град Самарканд в Узбекистан. Имаме извънредна ситуация. Можете ли да ми съобщите дали Инквизицията е изпращала тук своя сътрудник Едгар?

— Едгар? — замислено попита Ерик. — Кой?

— Честно казано, никога не съм знаел фамилията му. — признах аз. — Бивш сътрудник на московския Дневен Патрул, премина в Инквизицията след процеса на Игор Теплов в Прага…

— Да, да, да. — оживи се Ерик. — Едгар. Разбира се. Не, не сме го изпращали в Самарканд.

— А кого сте изпратили?

— Не зная дали сте в течение, Антоне, — с нескривана ирония каза Ерик, — но европейското бюро на Инквизицията се занимава с Европа. И с Русия, поради двойнственото й географско положение. Да поемаме под контрол произшествията в Азия, където се намира страната Узбекистан, нямаме нито сили, нито желание. Трябва да се свържете с азиатското бюро на Инквизицията. Сега то се намира в Пекин. Да ви дам ли номера?

— Не, благодаря. — отвърнах аз. — А къде се намира Едгар в момента?

— В отпуск. Вече… — последва кратка пауза, — месец. Има ли още нещо?

— Малък съвет. — не се стърпях аз. — Проверете къде се е намирал Инквизиторът Едгар по време на известните ви единбургски събития.

— Почакайте, Антоне! — Ерик изгуби невъзмутимостта си. — Искате да кажете…

— Приключих. — изръмжах аз в слушалката.

И Хесер, който, разбира се, слушаше разговора от първата до последната дума, незабавно изключи Ерик. Каза:

— Поздравления, Антоне. Изчислихме единият от тримата. Ти го изчисли.

— Благодаря за сим-картата. — отговорих аз. — Ако не изместваше позиционирането, вече щях да съм мъртъв.

— Всъщност тя трябваше да придава убедителност на гласа ти при телефонни разговори с хората. — каза Хесер. — Изместеното позициониране е страничен ефект, който изобщо не успях да преодолея. Край, работи! Незабавно ще се заемем с Едгар.

Аз замислено погледнах слушалката. Изключих телефона и го прибрах в джоба си. Пошегува ли се Хесер за убедителността или каза истината?

— Едгар. — доволно каза Алишер. — Все пак — Едгар! Знаех си, че на Тъмните не трябва да се вярва. Дори на Инквизиторите.

ШЕСТА ГЛАВА

Пристигнахме на платото на демоните към три и половина сутринта. По пътя минахме край малко селце в планината — десетина измазани с глина къщички, почти до пътя. На единствената уличка гореше огън, около него обикаляха хора — десетина-дванайсет човека, не повече. Явно земетресението е изплашило селяните и те се страхуваха да нощуват у дома си.

Алишер продължаваше да шофира. А аз дремех на задната седалка и мислех за Едгар.

Какво го е накарало да тръгне срещу Патрулите и Инквизицията? Защо наруши всички възможни забрани и намеси хората в своите интриги?

Непонятно! Едгар беше кариерист, като всички Тъмни, това беше ясно. Той може да се реши на убийство. Той може да извърши всичко, какво да спорим, Тъмните нямат никакви морални задръжки. Но да направи такова нещо, да се постави в опозиция на всички Различни — за това трябва да си напълно побъркан от жажда за власт. А у Едгар все пак имаше доста прибалтийска сдържаност. Десетилетия да пълзиш нагоре по кариерната стълбица — това може. Да заложиш всичко на една карта? Немислимо.

Какво е разбрал за Венеца на Всичко? Какви данни е изкопал от архивите на Инквизицията? Кого още е успял да привлече? Тъмен вампир и Светъл целител. Кои са те? Откъде са? Защо са се съюзили с Инквизитора? Какви общи цели могат да имат Тъмен, Светъл и Инквизитор?

Впрочем, относно целта не се двоумях много. Целта винаги е една и съща. Могъщество. Сила. Власт. Може да говорим, че ние, Светлите, сме други. Че не ни е нужна власт заради властта, а само за да помогнем на хората. И това сигурно е вярно. Само че властта все пак ни е нужна. На всеки Различен е познато това сладко изкушение, това възхитително чувство за собственото могъщество: и на вампира, впиващ се в девичето гърло; и на целителя, излекувал дете с едно махване с ръка. Каква разлика има за какво — всеки ще намери как да използва придобитото могъщество.

Повече ме тревожеше един друг момент. Едгар участваше в онази история с книгата „Фуаран“. Той е общувал с Костя Саушкин.

И това отново ме върна към нещастния младеж Виктор Прохоров. Към момчето Витя, другарувало с момчето Костя…

Всичко отново и отново сочеше към Костя Саушкин. Ами ако по някакъв начин е успял да се спаси? С остатъците от Силата си е поставил около себе си някакъв Щит, достъпен за вампирите, и е просъществувал достатъчно, за да създаде портал и да изчезне от горящият скафандър? А после се е свързал с Едгар!

Не, разбира се, това не беше възможно. Инквизицията много сериозно проверяваше този въпрос. Впрочем, ами ако Едгар още тогава е започнал с двойната игра? И е фалшифицирал резултатите от разследването?

И все пак нещо не пасваше. Защо му е да спасява вампира, когото доскоро е преследвал? Да го спаси, а после да заговорничи с него. Какво може да му даде Костя? Без „Фуаран“ — нищо! А книгата беше унищожена, това беше сигурно. Следиха я още по-внимателно и от Костя. Освен това, унищожаването й беше зафиксирано с магични средства — изблика на Сила при разрушаването на толкова мощен и древен артефакт не може да се сбърка с нищо.

Накратко, от всичко следваше, че първо — Едгар не е могъл да спаси Костя, и второ — нямал е никаква нужда от това.

И все пак, все пак, все пак…

Алишер спря джипа и угаси двигателя. Настъпилата тишина ни се стори оглушителна.

— Май пристигнахме. — каза той. Погали волана и одобрително каза: — Хубава кола. Не вярвах, че ще стигнем.

Аз се обърнах към Афанди, но той вече не спеше. Гледаше, свил устни, към причудливите каменни фигури, разхвърляни пред нас.

— Така си и стоят. — казах аз.

Афанди ме погледна с непресторена уплаха.

— Знам. — поясних аз.

— Лоша история се получи. — с въздишка каза Афанди. — Грозна. Недостойна за Светъл.

— Афанди, ти ли си Рустам? — попитах го директно аз.

Афанди поклати глава:

— Не, Антоне. Не съм Рустам. Аз съм негов ученик.

Той отвори вратата и излезе от джипа. Помълча секунда. И измърмори:

— Не съм Рустам, но ще бъда Рустам…

Ние с Алишер се спогледахме и излязохме от колата.

Беше тихо и прохладно. Нощем в планината винаги е прохладно, дори през лятото. Появяваха се първите признаци на изгрева. Платото, познато ми от спомените на Хесер, почти не се беше променило. Само очертанията на каменните фигури бяха изгладени от вятъра и редките дъждове, станали са по-малко явни, макар и все пак узнаваеми. Група магове с вдигнати в призивно заклинание ръце, върколак, бягащ маг…

Втресе ме.

— Какво е това… — прошепна Алишер. — Какво е станало тук…

Той бръкна в джоба си и извади пакет цигари и запалка.

— Дай и на мен. — помолих аз.

Запушихме. Въздухът наоколо беше толкова чист, че рязката миризма на тютюна ни се стори нещо родно, напомнящо за градския смог.

— Това… това хора ли са били? — попита Алишер, сочейки към каменните фигури.

— Различни. — поправих го аз.

— И те…

— Те не са умрели. Те са вкаменени. Лишени от всички чувства. А разумът им е останал, привързан към камъка. — Аз погледнах Афанди, но той просто стоеше замислено до нас, гледайки или древното бойното поле, или на изток, където небето леко порозовя.

Тогава погледнах платото през Сумрака.

Зрелището беше наистина чудовищно.

Това, което Хесер беше видял преди две хиляди години, предизвикваше страх и отвращение. Това, което аз видях сега, предизвикваше жал и болка.

Почти всички Тъмни, превърнати в камък от Бялата Мъгла, бяха обезумели. Разумът им не беше понесъл затварянето в пълна изолация от всички органи. Трепкащите цветни ореоли около камъните светеха в кафяви и тъмнозелени огньове на лудостта. Ако се опитам да намеря аналогия — това е все едно стотина луди безсмислено да се въртят на място или, напротив, да стоят вцепенени; викат, хихикат, стенат, плачат, мърморят, пускат слюнка, дерат си лицето или се опитват да си извадят очите.

И само няколко аури бяха запазили някакви останки от разум. Или притежателите им се отличаваха с нечувана сила на волята, или твърде много жадуваха отмъщение, но безумието в тях беше незначително. Но виж, ярост, ненавист, желание да унищожат всичко и всички, имаше колкото искаш.

Престанах да гледам през Сумрака. Хвърлих поглед към Алишер. Магът пушеше, не забелязвайки че огънчето е стигнало филтъра. Едва когато опари пръстите си, той хвърли угарката. И каза:

— Тъмните са получили каквото заслужават.

— Изобщо ли не ти е жал за тях? — попитах аз.

— Те ще използват нашата жалост.

— Но ако в нас няма жалост, по какво ще се различаваме от тях?

— По цвета. — Алишер погледна към Афанди. — Къде да търсим Великия Рустам, Афанди?

— Ти го намери, Светъл с каменно сърце. — тихо отвърна Афанди. И се обърна към нас.

Той се преобразяваше със скоростта на върколак. Стана с една глава по-висок. По-широк в раменете — ризата запращя, а най-горното копче се скъса. Кожата, за мое учудване, изсветля, а очите станаха ярко сини. Наложи ми се да си припомня, че преди две хиляди години жителите на Азия са изглеждали много по-различно от сега. Сега руснакът ще се усмихне, а европееца политкоректно ще замълчи, ако чуе от азиатец, че предците му са били руси и синеоки. Но в тези думи ще има много повече истина, отколкото им се струва на съвременниците ни.

Впрочем, косата на Рустам беше черна. И в чертите на лицето, разбира се, се разпознаваше източният произход.

— Все пак ти си Рустам. — казах аз, навеждайки глава. — Приветствам те, Велики! Благодаря ти, че откликна на нашата молба.

До мен Алишер падна на едно коляно, като доблестен рицар пред своя владетел — почтително, но горделиво.

— Афанди не е Рустам. — каза древният маг. Погледът му беше замъглен, сякаш слушаше още някакъв глас. — Афанди е мой ученик, мой приятел, мой пазител. Аз вече не живея сред хората. Моят дом е Сумрака. Ако се наложи да изляза сред смъртните, вземам назаем тялото му.

Ето какво било… Аз кимнах, приемайки думите му. Казах:

— Знаеш защо сме дошли, Велики.

— Знам. И не искам да отговарям на въпросите на Хесер.

— Хесер каза, че ти…

— Дългът ми пред Хесер е мой дълг. — В очите на Рустам проблесна яростно пламъче. — Помня нашата дружба, помня и нашата вражда. Молих го да напусне Патрула. Молих го да спре войната за хората… заради нашата дружба и заради самите хора. Но Хесер прилича на този младеж…

Той замълча, гледайки към Алишер.

— Ще ни помогнеш ли? — попитах аз.

— Ще отговоря на въпрос. — каза Рустам. — На един въпрос. И тогава дългът ми пред Хесер ще изчезне. Питай, но да не сбъркаш.

Едва не изтърсих: „Наистина ли си познавал Мерлин?“ Ох, тези капани… задай един въпрос, кажи три желания…

— Какво е Венецът на Всичко и как най-лесно да го извадим от седмия слой на Сумрака? — попитах аз.

На лицето на Рустам се появи усмивка.

— Напо̀мни ми за един човек от Хорезма. Хитър търговец, на който бях задлъжнял… и обещах да му изпълня три желания. Той дълго мисли, после каза: „Искам да съм млад, да се изцеля от всички болести и да стана богат — това е първото“. Не, млади магьоснико. Няма да играем на тази игра. Аз не изпълнявам желания, аз отговарям на един въпрос. И това ще е достатъчно. Какво искаш да знаеш? Какво е Венецът на Всичко или как да го извадиш?

— Хич не ми се иска да се окажа в ролята на Пандора, която пита: „Как да отворя тази кутийка?“47 — измърморих аз.

Рустам се разсмя — и в смеха му имаше безумни нотки.

А какво да очаквам от Светъл, разтворил се в Сумрака и живеещ редом с враговете си, които някога е обрекъл на вечни мъки? Той сам си е наложил дали наказание, дали покаяние, което бавно го убива…

— Какво е Венецът на Всичко? — попитах аз.

— Заклинание, пробиващо Сумрака и свързващо го с човешкия свят. — мигновено отвърна Рустам. — Направи правилен избор, млади магьоснико. Отговорът на втората част на въпроса би те смутил.

— А, не — ако ще отговаряш на един въпрос, тогава отговаряй честно! — възкликнах аз. — Обясни как работи това заклинание и за какво служи!

— Добре. — неочаквано леко се съгласи Рустам. — Силата на Различния — това е умението да се използва човешката Сила, течаща през всички слоеве на Сумрака. Нашият свят е като огромна равнина, в която бликат миниатюрни поточета-хора, отдаващи Силата си, но не умеещи да я управляват. Ние, Различните, сме само дупки, където се излива водата на стотици и хиляди изворчета. Ние не даваме нито капка вода на този свят48. Но ние умеем да пазим и използваме чуждото. Способността ни да натрупваме чуждата сила е следствие от умението ни да влизаме в Сумрака, да пробиваме бариерата между слоевете и да манипулираме все повече и повече енергия. Заклинанието, което измислил Великият Мерлин, изтрива бариерите, отделящи нашият свят от слоевете на Сумрака. Как мислиш, млади магьоснико, какво ще се получи?

— Катастрофа? — предположих аз. — Сумрачният свят… той се различава от нашия. На третия слой има две луни…

— Мерлин е смятал друго. — каза Рустам. Явно се беше увлякъл, и след като отговори на въпроса нямаше нищо против да поговори още. — Мерлин е смятал, че всеки слой на Сумрака е не случил се наш свят. Възможност, която не се е превърнала в даденост. Сянка, хвърляна от нашия свят. Нашият свят няма да загине, а ще унищожи Сумрака. Ще го изтрие, както слънчевата светлина изтрива сенките. Силата, като океан, ще залее целият свят. И под водата вече няма да има значение кой е можел да влиза в Сумрака и кой — не. Различните ще изгубят своята Сила. Завинаги.

— Това сигурно ли е, Рустам?

— Кой знае? — Рустам разпери ръце. — Отговарям на вторият ти въпрос, защото не знам отговора. Може би ще стане така. Хората няма да забележат разликите, обаче Различните ще станат обикновени хора. Но това е най-простият отговор, а винаги ли най-простото е вярно? Може би ни чака катастрофа. Двете малки луни ще се сблъскат с една голяма, синият мъх ще започне да расте по пшеничените полета… кой знае, магьоснико, кой знае… Може би Различните ще отслабнат, но все пак ще запазят част от силата си. А може би ще се случи нещо съвсем невъобразимо. Нещо, което дори не можем да си представим. Мерлин не е рискувал да използва заклинанието. Той го е измислил за забавление. Било му е приятно да знае, че може промени целият свят… но не е възнамерявал да го прави. И мисля, че Мерлин е бил прав. Не трябва да се пипа онова, което е скрил в Сумрака.

— Но Венецът на Всичко вече го търсят. — казах аз.

— Лошо. — невъзмутимо каза Рустам. — Бих ви посъветвал да прекратите тези опити.

— Не сме ние. — казах аз. — Изобщо не сме ние. Това са Инквизитор, Светъл и Тъмен, които са се съюзили.

— Интересно. — съгласи се Рустам. — Много рядко една цел събира заедно враговете.

— Можеш ли да ни помогнеш да ги спрем?

— Не.

— Но ти сам каза, че това е лошо!

— На света има много лоши неща. Но обикновено опитите да победиш злото пораждат още по-голямо зло. Съветвам ви да правите добро, само така може да постигнете победа!

Алишер възмутено изсумтя. И дори аз се намръщих от това хуманно, но абсолютно безполезно умозаключение. Да видим как щеше да победиш злото, Рустам, ако с Хесер не бяхте използвали Бялата Мъгла! Нищо, че ми беше жал за вкаменените Тъмни, но изобщо не се съмнявах, че ако бяха унищожили двамата Светли, стоящи на пътя им, Различните и хората, защитавали Хесер и Рустам, ги чакаше мъчителна смърт… Да, може би злото не можеше да се победи със зло. Но и с добро няма да получиш само добро.

— Поне можеш ли да предположиш какво целят? — попитах аз.

— Не. — Рустам поклати глава. — Не мога. Да премахнат разликата между хората и Различните? Но това е глупаво! Тогава трябва да премахват всички разлики по света. Между богатите и бедните, силните и слабите, мъжете и жените. По-лесно е да убиеш всички. — Той се засмя и аз с ужас разбрах, че Великият маг не е на себе си.

Но отговорих вежливо:

— Прав си, Велики Рустам. Това е глупава цел. Един Различен вече се опита да я постигне… с помощта на книгата „Фуаран“. Наистина, по друг начин, превръщайки всички хора в Различни.

— Какъв палавник. — без особен интерес отвърна Рустам. — Но аз съм съгласен, това са два пътя, водещи към една цел. Не, млади магьоснико! Всъщност всичко е по-сложно. — Той присви очи. — Мисля, че Инквизиторът е намерил нещо в архивите. Отговор на въпроса, какво всъщност е Венецът на Всичко.

— И?… — попитах аз.

— И това се е оказал отговор, който е удовлетворил всички. И Тъмните, и Светлите, и пазещите равновесието Инквизитори. Удивително е, че на света има такова нещо. Дори ми е малко любопитно. Но аз ти разказах всичко, което знаех. Заклинанието на Мерлин унищожава разликата между слоевете на Сумрака.

— Но ти самият обитаваш Сумрака. — отбелязах аз. — Може да ни подскажеш нещо! Нали ако Сумракът изчезне, ще загинеш!

— Или ще стана обикновен човек и ще изживея остатъка от човешкия си живот. — каза Рустам без особено притеснение.

— Ще загинат всички, които са отишли в Сумрака! — възкликнах аз. Алишер ме погледна учудено. Е, да… той не знае, че пътят на Различните свършва на седмият слой на Сумрака…

— Хората са смъртни. С какво сме по-добри от тях?

— Поне предположи, Рустам! — помолих аз. — Ти си по-мъдър от мен. Какво може да е това? Какво може да е намерил Инквизитора?

— Ами питай го сам. — Рустам протегна ръка. Устните му трепнаха — и поток ослепителна бяла светлина удари покрай мен към „Тойота“-та.

Сигурно и сам можех да забележа Едгар — ако очаквах да го видя на платото. А може би и най-щателната проверка не би довела до нищо. Той не се криеше в Сумрака и не с баналните заклинания, достъпни за всеки Различен. Едгар беше скрит от погледите ни с някакъв магически амулет, поставен на главата му и напомнящ тюбетейка или кепе. Да го нарека шапка-невидимка не ми позволяваха само размерите му. Е, нека бъде тюбетейка-невидимка, все пак сме в Узбекистан.

Напълно машинално създадох Щит и забелязах, че Алишер направи същото.

Изглежда, само Рустам не се развълнува от присъствието на Инквизитора. Призованата от него светлина свари Едгар неподготвен. Инквизиторът седеше на капака на колата, провесил крака, и невъзмутимо ни наблюдаваше. Явно в първата секунда не съобрази какво става. После тюбетейката на главата му започна да дими. С полугласно проклятие Едгар я хвърли на земята. И едва тогава съобрази, че всички го виждаме.

— Здравей, Едгар. — казах аз.

Той изобщо не се беше променил от последния път, когато се видяхме — във влака, сражавайки се с Костя Саушкин. Само че не беше облечен в неизменният костюм с вратовръзка, а доста по-свободно и удобно: сиви ленени панталони, тънък бял памучен пуловер, хубави кожени боти с дебела подметка… Целият беше лъскав, светски, европейски — и затова в азиатската пустош изглеждаше като нещо средно между добродушен колонизатор, откъснал се за малко от бремето на белия човек, и английски шпионин от времето на Киплинг и Голямата Игра, която по тези места играеха Русия и Великобритания.

— Здравей, Антоне. — Едгар слезе от капака и разпери ръце. — Ето… попречих на разговора.

Колкото и да е странно, но изглеждаше притеснен. Значи не се смущава да стоварва върху главите ни тектонично заклинание? А го е срам да ме погледне в очите?

— Какви ги свърши, Едгар? — попитах аз.

— Така се получи. — Той въздъхна. — Антоне, дори няма да се оправдавам. Много ми е неудобно.

— И в Единбург ли ти беше неудобно? — попитах аз. — Когато прерязвахте гърлата на патрулните? Когато наемахте бандити?

— Много неудобно. — кимна Едгар. — Още повече, че всичко беше напразно, не стигнахме до седмия слой.

Афанди-Рустам се разсмя, потупвайки се по бедрата. Каква част от това беше на Рустам, и каква от Афанди — не знам.

— На него му е неудобно! — каза Рустам. — На тях винаги им е неудобно и винаги е напразно!

Едгар, явно смутен от реакцията на Рустам, изчака докато мага се насмее на воля. А аз бързо оглеждах Инквизитора (впрочем, сигурно вече трябва да казвам „бившия Инквизитор“?) през Сумрака.

Да, той беше окичен с амулети, като новогодишна елха с играчки. Но освен амулетите имаше и нещо друго. Чародейства. Съединения на най-простите природни компоненти, които не трябва дълго и трудно да насищаш с вълшебство, които придобиват магическите си свойства от леки, почти незабележими докосвания на Силата. Така селитрата, въглена и сярата, почти безобидни сами по себе си, се превръщат в барут, пламващ и от най-малката искра.

Едгар не напразно беше облечен изцяло в памук, лен и кожа. Естествените материи имат сродство към магията. Не можеш да омагьосаш найлоново сако.

И точно тези чародейства, превръщащи леките му дрехи в магическа броня, ме притесняваха. Чародействата са оръжие на вълшебниците и вещиците. Маговете рядко ги използват. Не можех да си представя Едгар внимателно да кисне гащите си в тревни отвари.

Какво пък, сигурно това е работа на друг член от престъпната им група. Светлата целителка? Да, целителките могат да работят с чародейства, това го знам от Светлана.

— Едгар, нали разбираш, че съм длъжен да те арестувам? — казах аз.

— Ами ако не успееш? — Едгар не чакаше отговор. Той внимателно гледаше към Рустам, а пръстите на лявата му ръка мърдаха, заплитайки заклинание. Аз разбрах какво — и се поколебах точно за миг, решавайки дали да предупредя Рустам или не. Колкото и да е странно, в мой интерес беше Едгар да успее…

— Рустам, той създава Изповед! — извиках аз.

Все пак той беше Светъл, този древен маг с разхлопани дъски…

Едгар мигновено удари със заклинанието, едновременно извиквайки:

— Как мога да взема Венеца на Всичко?

Ето. Не се наложи да използвам четирите си гривни, принуждаващи към откровеност!

Всички замълчахме, гледайки към Рустам. А той бавно потри гърдите си, където беше попаднал удара. Вдигна глава, погледна Едгар със студени сини очи. И каза:

— С ръцете.

Алишер се захили. Ето, Едгар се провали заради двусмислеността на формулировката. Дори под мощно заклинание Рустам се изхитри и даде абсолютно точен и напълно безполезен отговор — като математика от анекдота.

А после Рустам, едва трепвайки с устни, удари в отговор. При това удари с нещо напълно непознато. Никакви бляскави ефекти — само Едгар се замята наляво-надясно, а на бузите му пламваха червените отпечатъци на невидима длан.

— Никога повече не се опитвай да ме притискаш. — назидателно каза Рустам, когато сеансът с шамарите свърши. — Разбра ли, Инквизиторе?

Преди Едгар да се реши да отвърне нещо, аз, успявайки неимоверно да се зарадвам, че не съм използвал комплекта си срещу Рустам, протегнах ръка и изстрелях в Едгар всичките четири заклинания за развързване на езика. Амулетите по тялото на инквизитора проблеснаха, но не успяха да погълнат цялата мощ на удара.

— Кой вампир беше с теб в Единбург? — извиках аз.

Лицето на Едгар се изкриви — той мъчително се опитваше да сдържи напиращите на езика му думи. И не можа.

— Саушкин! — извика Едгар.

Рустам отново се разсмя. Каза:

— До скоро!

И Афанди отново стана самият себе си. Сякаш леко спаднаха гумена кукла — ръстът му се смали, раменете му се свиха, появиха се бръчки по лицето, очите му помътняха, брадата окапа и се разлетя на снопчета косми.

Ние с Едгар се гледахме с омраза.

А после, без да губи време за събиране на Сила или за произнасяне на заклинания, Едгар нанесе удар. Огнен дъжд се изсипа от небето, кипейки върху нашите Щитове. Около объркания, още не съвзел се Афанди изобщо нямаше огън — явно беше заработил защитният пръстен.

Следващата минута се състоеше само от атаки и контраатаки. Алишер благоразумно ме остави да водя боя, отстъпи крачка назад и захранваше Щитовете ни със Сила, като от време на време си позволяваше кратка магическа атака.

Явно Хесер беше привлякъл най-добрите предсказатели на Патрула при съставянето на снаряжението ни. Или сам се е постарал. След огъня имаше лед. Във въздуха забушува буря, малки снежинки с остри като бръснач краища опитваха силата на Щитовете ни и безпомощно се разтапяха, приближавайки до Афанди. Ледената буря още не беше стихнала, когато Едгар нанесе Целувката на Ехидна — камъните под краката ни се покриха с капки киселина. Афанди пак се оказа защитен. С края на окото си забелязах, че старецът също не безделничи, а плете някакво слабо, но много хитро и необичайно заклинание. Едва ли щеше да успее, но така поне беше зает и не ни се пречкаше в краката.

Четвъртото заклинание, което използва Едгар, беше вакуумен удар. Аз вече не очаквах нищо друго — и когато налягането около нас започна стремително да пада, невъзмутимо продължих да налагам Едгар подред с Опиум и Танатос. Иззад гърба ми Алишер атакуваше чрез жезлите с огнени топки и струи преохладена вода. Комбинацията от файърболи и взривяващите се като леден шрапнел сини капки действаше превъзходно — аз виждах, как попадналите в контраст защитни амулети на Инквизитора губеха силата си.

И все пак работата не беше само в амулетите. Едгар, маг първа категория, устояваше срещу двама ни и успяваше да атакува в отговор! Или беше зареден със Сила извън всякакви граници… или вече беше надминал първо ниво на Силата. Но нямах никакво време да проверя подробно аурата му.

Неуспеха с вакуума явно поохлади енергичността на Едгар. Заклинанието беше толкова рядко, че нашата готовност за него смути Инквизитора. Той започна бавно да отстъпва, заобикаляйки овъглената, димяща от киселина и покрита със скреж „Тойота“. Закачи се за една висулка, пробила вратата, и едва не падна; докато залиташе, замаха с ръце и едва не пропусна моя Опиум.

— Едгар, предай се! — извиках аз. — Не ме карай да те убивам!

Тези думи засегнаха Инквизитора. Той се поколеба за секунда, после откъсна от пояса си странен амулет — сноп сиви пера, свързани с конец като метла. Подхвърли го във въздуха.

Перата се превърнаха в ято птици, приличащи на прекалено пораснали врабци, но с проблясващи медни човки. Бяха двайсет или трийсет — и всички се втурнаха към мен, маневрирайки като съвременни бойни глави, гордостта на генералите от ракетни войски.

Кокошият бог на шията ми се разчупи и излетя от верижката. А ятото врабци се замята във въздуха. Не се решаваха да се приближат към Едгар, но и не можеха да ме нападнат — и така се мятаха, докато Едгар не махна с ръка, карайки ги да изчезнат.

Афанди също метна своето заклинание и явно проби защитата на Едгар. Впрочем, това не оказа никакво влияние на мага. Той продължи да отстъпва, периодично атакувайки в отговор. А на гърдите му все по-силно и по-силно се разгаряше сияние — скритият под дрехата му амулет се активира и се готвеше да сработи. За момент дори си помислих, че Едгар се е въоръжил с някакво самоубийствено заклинание, Шахид или Гастело, което ще ни отнесе в гроба заедно с него.

— По-силни Щитове! — наредих аз, и Алишер вложи цялата си сила, зареждайки Щитовете около нас и Афанди.

Но Едгар явно не беше склонен към самоубийствени жестове. Той още веднъж атакува и притисна ръце към гърдите си, към сиянието на амулета. Около него проблеснаха сините линии на портала и магът рязко скочи напред, изчезвайки.

— Офейка. — констатира Алишер. Приседна на камъка, но моментално изруга и подскочи — панталоните му димяха. Целувката на Ехидна още действаше.

Аз стоях напълно опустошен. До мен се смееше Афанди.

— С какво го…? — попитах аз.

— Следващите седемдесет и седем пъти, когато легне с жена, го очаква срамен неуспех! — тържествено обясни Афанди. — И никой не може да премахне това заклинание.

— Много остроумно. — казах аз. — Много по-източному.

С няколко кратки заклинания премахнах магията по земята под краката ни. Киселинните капки бяха покрили камъните с мехури, точно като бухнало тесто.

Саушкин!

Все пак Саушкин!

ЕПИЛОГ

Хесер не отговори веднага. Честно казано, отговори едва на третата минута.

— Антоне, не би ли могъл…

— Не, не бих. — казах аз.

Над мен небето бавно изсветляваше. Гаснеха непривично големите южни звезди. Аз отпих „кола“ от бутилката и добавих:

— За амулетите — благодаря. Всички бяха точно на място. Но сега ни измъкни оттук. Ако се домъкне още някой психопат…

— Антоне. — Гласът на Хесер омекна. — Какво се е случило?

— Имахме разгорещен разговор с Едгар.

Хесер помълча и попита:

— Той жив ли е?

— Жив е. Измъкна се през портал. Но първо дълго се опитваше да ни убие.

— Нашият приятел Инквизиторът се е побъркал?

— Може би.

Хесер нещо затананика в слушалката и аз внезапно разбрах, че шефът размишлява — как най-добре да използва тази информация в разговора със Завулон. Как най-силно да унизи Тъмния с разказ за бившия му подчинен.

— Хесер, страшно сме уморени.

— Ще ви вземе вертолет. — каза Хесер. — Много тежко ще е да се окачи портал. Почакайте малко, ще се свържа с Ташкент. Вие… при Рустам ли сте?

— Ние сме на платото, където ударихте Тъмните с Бялата Мъгла.

Не успявам толкова често да смутя Хесер, че да си позволя да изпусна този момент.

— Вертолетът ще пристигне скоро. — каза Хесер след кратка пауза. — Говори ли с Рустам?

— Да.

— Той отговори ли?

— Отговори. Но не на всички въпроси.

Хесер въздъхна облекчено:

— Добре, че поне на някои… Наложи ли се да го… ъ… пречупиш?

— Не. Всичките четири гривни изхабих за Едгар.

— Така ли? — Хесер се развеселяваше с всяка моя дума. — И какво успя да разбереш?

— Името на вампира, с който работи Едгар.

— Е? — след секундна пауза каза Хесер. — Кой е?

— Саушкин.

— Не може да бъде! — изръмжа Хесер. — Пълни глупости!

— Значи заклинанията не са сработили.

— Моите заклинания винаги сработват. Сигурно ти не си уцелил. — малко по-меко каза Хесер. — Антоне, няма нужда от… интелигентски превземки. Като дойдеш, ще ти покажа нещо, което не исках да ти показвам.

— Тръпна в очакване. — изпъхтях аз.

— Става въпрос за останките на Константин Саушкин. Пазят се при нас, в Патрула49.

Беше мой ред да замълча. А Хесер каза:

— Изобщо не ми се искаше пак да те разстройвам. Овъглените кости не са най-веселото зрелище… извинявай за случайния каламбур. Константин Саушкин е мъртъв. В това няма съмнение. Дори Висш вампир не може да живее без череп. Това е. Почивайте. Чакайте вертолета.

Аз прекъснах връзката. Погледнах към Алишер — той лежеше наблизо, дъвчейки шоколад. Казах:

— Хесер каза, че останките на Саушкин се пазят при нас.

— Да. — спокойно отвърна Алишер. — Виждал съм ги. Череп, в който е забито парче стъкло от скафандър. Мъртъв е твоят Саушкин.

— Не го преживявай толкова. — подкрепи го Афанди. — Случва се и под най-добрите заклинания да излъжат.

— Не би могъл да излъже… — прошепнах аз, припомняйки си лицето на Едгар. — Не, не би могъл…

Вдигнах телефона към лицето си и влязох в менюто на плейъра. Включих случайно възпроизвеждане. Чух женски глас под тихия съпровод на китара и оставих телефона до себе си. Миниатюрният високоговорител се стараеше с всички сили.

— Афанди! — повиках аз. — Знаеш ли, дъщеря ми говореше за тебе. Още в Москва.

— Така ли? — учуди се Афанди. — Дъщеря-вълшебница?

— Вълшебница. — признах аз. — Само че е още малка. Само на шест години. Питаше дали ще й подариш герданче. Синичко.

— Каква правилна дъщеричка! — възхити се Афанди. — Само на шест, а вече мисли за герданче! И наниза правилно е избрала… дръж!

Вече не знам от кой джоб извади герданчето, което ми подаде. Погледнах с любопитство небесно сините тюркоази. Попитах:

— Афанди, нали са магически?

— Съвсем малко. Омагьосах конеца, та никога да не се къса. Иначе е просто герданче. Красиво! Избирах ги за правнучката, тя е вече голяма, но още обича украшения. Нищо, ще й купя други. А тези са за дъщеря ти, със здраве да си ги носи.

— Благодаря ти, Афанди. — казах аз, прибирайки подаръка.

Алишер се изкашля и каза тихо:

— Може би това не е моя работа, музикантите са си странен народ! Но смятам, че трябва да се проведе служебно разследване по повод тази песен…