Последен патрул

ПРОЛОГ

Преподавателят внимателно огледа стажантите. Самият той беше млад, до скоро още стоеше на тяхното място и сега отчаяно не му достигаше солидност. Във всеки случай, той самият смяташе така.

— Сега ние с вас ще проведем първото полево занятие. — каза преподавателят. Ръката му сама се протегна към основата на носа. Непрекъснато му се искаше да си поправи очилата. И защо му трябваше да лекува късогледството си? Очилата биха добавили солидност! — Андрей, повтори заданието.

Слабичкото момче направи крачка напред и каза с прекъсващ глас:

— Вървим по улицата. Разглеждаме минувачите през Сумрака. Съобщаваме ви, ако видим Тъмни или Светли. Но основното ни внимание е към неинициираните Различни.

— Какво правим, ако открием неиницииран?

— Нищо. — твърдо каза момчето. — Съобщаваме ви, след което действаме според обстановката. Различният трябва да се инициира в подходящ момент, когато ще е най-склонен към Светлината.

— Какво правим, ако забележим престъпни действия на Тъмните?

— Нищо. — с очевидно огорчение отвърна момчето. — Съобщаваме ви, след което се свързваме с Патрула…

— Оставайки на безопасно разстояние. — добави преподавателя. — А ако открием престъпление, извършвано от хора?

— Също нищо. — вече съвсем мрачно каза хлапето. — Ние само това правим, гледаме!

Стажантите се заусмихваха. Освен момчето, в строя имаше двама възрастни мъже и младо момиче. Според преподавателя всички ги очакваше четвърто-пето ниво. Но виж, момчето може би щеше да израсне до второ или даже до първо. Имаше превъзходни способности за боен маг.

— Благодаря ти, Андрей. Ти формулира всичко правилно. Ние гледаме. Ние само се учим. Ясно ли е? Няма да влизате в Сумрака, няма да правите заклинания. Нашата основна задача е издирването на потенциални Различни. И не си мислете, че е толкова просто. Понякога се налага няколко минути да изучаваш човека, за да откриеш потенциал на Различен. Между другото, Антон Городецки е открит по време на такова учебно занятие. Самият Хесер го е открил.

Изчаквайки няколко секунди, преподавателят се пошегува:

— Е, аз не съм Хесер, но смятам да стана Висш.

Той нямаше никакви шансове за висше ниво. Впрочем, дори му оставаше по-малко от половин час живот. Но преподавателят не чувстваше това. В снопът от линиите на вероятностите, които той можеше да разгледа, имаше една-единствена, съвсем незабележима нишка, водеща към смъртта му.

Но именно сега десетки случайности се събираха в едно, и тънката нишка се наливаше с живот. За съжаление, на преподавателя не му беше до това — всеки час да изучава съдбата си.

— Вървим по булеварда „Чистите езера“ — каза той. — Нищо не правим, само гледаме.

На километър от тях, в самият център, на Лубянка, един автомобил попадна в задръстване. Шофьорът-кавказец разпери ръце, гледайки виновно към пътника. Той мълчаливо подаде на шофьора няколко банкноти и излезе от колата. Шофьорът прибра парите в джоба си. Погледна след пътника, намръщи се. Някак неприятен беше. Уж плати добре, но… Кавказецът погледна малката икона, залепена на таблото на старото „Жигули“, после към медната плочка със сура от Корана. Мислено благодари и на мюсюлманския, и на християнския бог, че пътуването беше кратко. Не му харесваше този пътник!

Шофьорът беше неиницииран Различен, но не знаеше за това. Днес съдбата му можеше много да се промени.

Но — не се получи. Той зави в пресечката, почти веднага го спря някакво младо момиче, договориха се за цената и потеглиха на югозапад.

Преподавателят спря пред кино „Ролан“ и запали цигара. Гледайки към Андрей, на когото симпатизираше най-много, каза:

— Чел ли си „Денискини разкази“?

— Ъхъ. — измърмори сърдито момчето. Той беше начетено, „книжно“ момче от добро семейство.

— Какво можем да кажем, когато си спомним разказа „Шапката на гросмайстора“?

— Че малкият Денис Корабльов е живял в много престижен район. — отговори момчето.

Момичето-стажант се изсмя. Тя не беше чела „Денискини разкази“, някога беше гледала и благополучно забравила филма, но разбра иронията.

— А какво още? — попита преподавателя с усмивка. Той никога не пушеше в движение, защото беше прочел в някакво модно списание, че това не е престижно. Сега всяко дръпване от цигарата го приближаваше към смъртта — но никотина нямаше нищо общо с това.

Момчето се замисли. Момичето-маг му харесваше, харесваше му и полуосъзнатото разбиране, че той е по-умен от нея.

— Още можем да кажем, че гросмайсторите са много разсеяни хора. Вятърът отнесе шапката му, а той не забеляза.

— Да предположим. — съгласи се преподавателя. — Но за нас, Различните, основната поука на този разказ е, че не трябва да се намесваме в дребните човешки проблеми. Най-вероятно ще бъдете разбрани погрешно, дори можете да станете обект на агресия.

— Но нали Дениска се помири с гросмайстора. Когато му предложи да играят шах.

— Ето още една мъдра мисъл! — подхвана преподавателя. — За да подобриш отношенията си с човек, не ти трябва никаква магия. И дори не трябва да се опитваш да му предлагаш някаква помощ. Главното е да споделиш увлеченията му!

Всички внимателно слушаха преподавателя. Той обичаше да вземе за пример някаква приказка или детска книжка и да изведе от нея сума ти занимателни аналогии. Това винаги развличаше учащите се.

На половин километър от тях бившия пътник, който вървеше пеша по „Месарска“, спря до една вестникарска будка. Потърси дребни пари в джоба си и купи „Комсомолка“.

Преподавателят потърси с очи някое кошче. Далеко е. Той искаше да хвърли угарката в езерото, за забавление на лебедите, но улови погледа на Андрей и премисли. Ама какво е това, вече три години е Светъл Различен, а дребните лоши човешки навици не изчезват… Преподавателят бодро отиде до кошчето, изхвърли угарката и се върна при стажантите.

— Продължаваме нататък. И гледаме, гледаме, гледаме!

Сега смъртта му беше почти неизбежна.

Мъжът с вестник в ръка стигна до станцията на метрото „Чистите езера“. Поколеба се дали да слиза долу. От една страна, той бързаше. От друга… денят беше твърде хубав. Чисто небе, топъл вятър… преходът между лятото и есента, сезонът на романтиците и поетите.

Мъжът бавно стигна до езерото, седна на една пейка и разтвори вестника. Извади от джоба си малка манерка и отпи. Минаващият наблизо клошар с пълна мрежа празни бутилки се втренчи в мъжа, който бавно облизваше устни след глътката. Изсумтя, без да разчита на нищо, но и без да може да се избави от навика да проси всичко, което може:

— Ще ме почерпиш ли, братче?

— Няма да ти хареса. — спокойно отговори мъжът. Без никаква злоба или раздразнение. Просто информираше.

Клошарът продължи нататък. Още три празни бутилки — и ще може да си купи една пълна. „Девятчица“, силничка, сладичка, вкусничка „девятчица“… да вървят всички по дяволите, буржоа такива, четат си вестници, а хората тук се мъчат с махмурлук…

Именно в този ден цирозата на черния дроб на клошара щеше да се развие в рак. Оставаше му да живее по-малко от три месеца. Но това нямаше нищо общо със ставащото на булеварда.

— Човекът с пакета е обикновен човек. — каза момичето-стажант. — Андрюшка, ти си най-проницателния, виждаш ли някого?

— Виждам клошар… До метрото има Светъл Различен! — момчето трепна. — Вадим Дмитрич! Светъл Различен до метрото! Маг!

— Виждам. — похвали го преподавателя. — Иницииран преди десет години. Маг. Пето ниво. Не работи в Патрула.

Стажантите възхитено погледнаха преподавателя. После Андрей отново се огледа. И радостно изтърси:

— О! На пейката! Тъмен различен, нежив! Вампир! Висш вампир! Нерегистриран…

Момчето започна да понижава гласът си още на думата „нежив“. „Нерегистриран“ беше произнесено шепнешком.

Но вампирът чу. Сгъна вестника си, стана. Погледна момчето, поклати глава.

— Изчезвайте. — Преподавателя дръпна Андрей за ръката, бутайки го зад гърба си. — Изчезвайте всички, бързо!

Вампирът вървеше към него — с широка крачка, с протегната дясна ръка, сякаш смяташе да се здрависва.

Един от мъжете-стажанти извади телефон и натисна бутона за бързо набиране. Вампирът заръмжа и ускори крачка.

— Стой! Нощен Патрул! — Вадим Дмитриевич вдигна ръка, създавайки Щит на Мага. — Спрете, вие сте арестуван!

Силуетът на вампира се размаза като от бързо движение. Момичето-стажант закрещя, опитвайки се да създаде свой Щит, но изобщо не успяваше. Преподавателят се обърна да я погледне — и в този миг нещо го удари в гърдите, сви се бодливо и горещо — и му изтръгна сърцето. Безполезният Щит гаснеше, разсейвайки се в пространството. Преподавателят се олюля, все още стоейки на крака и безпомощно гледаше кървавата потрепваща топка, лежаща пред краката му. После започна да се навежда, сякаш се опитваше да вземе сърцето си и да го пъхне обратно в разкъсаните си гърди. Светът около него потъмня, асфалтът скочи насреща му — и той падна, вкопчен в сърцето си. Преподавателската му кариера не беше много дълга.

Момичето изпищя, когато ударът се стовари върху нея, отхвърли я между дърветата към най-натоварената част на улицата. Тя лежеше напряко на бордюра и пищеше, гледайки приближаващият се автомобил с цвят на мръсен асфалт.

Автомобилът успя да спре.

Момичето изпищя още веднъж, опита се да се надигне и едва тогава усети страхотна болка в кръста. Тя припадна.

Андрей беше вдигнат във въздуха: сякаш някой се опитваше да се вгледа в очите му или да се впие в гърлото му. Нечий глас прошепна:

— И защо ме видя, отличнико?

Момчето закрещя и се замята в невидимите ръце. Почувства как на дънките му се разпростира срамно мокро петно.

— Учили ли са те да сваляш аура? — попита празнотата. — Имай предвид, че ще почувствам лъжата.

— Не! — закрещя Андрей, извивайки се. Хватката на невидимият вампир леко отслабна.

И в този момент пред очите му светна. Един от мъжете-стажанти все пак беше събрал достатъчно Сила за бойно заклинание. Е, разбира се, не само на хлапетата им беше интересно да поглеждат в следващите глави на учебника…

Андрей се разтресе, светът около него се завъртя — и той се пльосна във водата почти по средата на езерото, плашейки дебелите мързеливи лебеди и наглите пъргави патици. Вече оттам, пляскайки във водата, той видя как мъжът-стажант, който беше изстрелял Шока, падна, а другият, който звънеше по телефона, се втурна да бяга.

Андрей доплува до къщичката за лебеди и се покатери на дървената платформа. От къщичката се носеше мирис на птичи изпражнения. Но момчето все пак предпочиташе да изчака пристигането на оперативната група в средата на езерото. На следващият ден тази негова постъпка беше отбелязана от Хесер като единствената правилна в така възникналата ситуация, а момчето получи неофициално предложение да помисли за работа в Патрула. Както казваше Вадим Дмитриевич, „мъртвите герои служат някъде на друго място“.

Като се вземе предвид ситуацията, жертвите не бяха много. Преподавателят и един от стажантите, математик по образование. Може би не му е стигнало времето да пресметне какво може да противопостави на Висш вампир един необучен маг от пето ниво.

А може би просто не е искал да пресмята.

ПЪРВА ГЛАВА

Поздравих се с Гарик, който обсъждаше нещо с полковник от милицията. Полковникът беше човек, но привлечен, знаещ някои неща за Патрулите и помагащ ни да прикрием подобни ситуации. Телата вече бяха отнесени, нашите експерти бяха приключили с изследването на аурите и следите от магия. Сега започваха работа криминалистите от милицията.

— В „газката“ — каза Гарик, след като ми кимна. Аз се приближих до нашия микробус и се качих в салона.

Хлапето, наметнато с одеяло и пиещо горещ чай, ме погледна изплашено.

— Казвам се Антон Городецки. — казах аз. — А ти си Андрей, нали?

Момчето кимна.

— Ти ли забеляза вампира?

— Аз. — каза момчето с очевидно разкаяние. — Не знаех…

— Успокой се. Не си виновен за нищо. Невъзможно е да се предвиди появяването на див вампир в центъра на Москва посред бял ден. — казах аз. А самият аз си помислих, че ако хлапето има толкова добра способност за снемане на аура — това си струваше да се предвиди. Но не ми се искаше да изказвам претенции към мъртвия преподавател. Някога тази история ще влезе в методическите пособия за преподавателите, на онези страници, които се печатат с червен цвят — в знак на това, че знанието е платено с кръв.

— Все пак, не трябваше да крещя така… — каза момчето. Остави чашата с чай. Одеялото се изплъзна от рамото му, разкривайки голяма синина на гърдите. Добре го беше наредил вампира. — Ако не беше чул…

— Тогава щеше да забележи вашият страх и объркването ви. Успокой се. Сега е далеч по-важно да хванем неживия.

— И да се упокои. — твърдо каза момчето.

— Точно така. И да се упокои. Отдавна ли учиш при нас?

— Три седмици.

Аз поклатих глава. Да, талантливо момче. Дано това произшествие не го отврати от работата в Патрула…

— Изучавахте ли как се снема аура?

— Не. — призна момчето. И трепна, като от неприятен спомен.

— Тогава опиши вампира колкото се може по-точно.

Момчето се поколеба. После каза:

— Не сме го изучавали. Но аз се опитвах сам. Това е в четвърта глава на учебника… снемане, копиране и транслация на аура.

— И ти си изучил тази тема?

— Да.

— Можеш ли да ми транслираш аурата на вампира?

Момчето помисли и кимна:

— Мога да опитам.

— Давай. Откривам се. — Притворих очи и се отпуснах. Хайде, млади таланте…

Първо възникна слабо усещане за топлина — сякаш някъде отдалеч ми бяха духнали в лицето със сешоар. После почувствах неумелото, малко накъсано предаване. Хванах го, вгледах се. Момчето се стараеше с всички сили — транслираше аурата парче по парче. Постепенно разнообразните парченца се събраха в главата ми като цялостна картина.

— Още малко. — помолих аз. — Повтори…

Цветните нишки проблеснаха по-ярко и се сглобиха в причудлив възел. Основните цветове, разбира се, бяха червено и черно, неживот и смърт, стандартната аура на вампир. Но момчето наистина беше фиксирал аурата — освен цветната гама, която е непостоянно и може много да варира, имаше и дълбочинни детайли — тънкият възел от Сила, индивидуален, като отпечатъците от пръстите.

— Юнак. — доволно казах аз. — Благодаря ти. Много добър отпечатък.

— Ще успеете ли да го намерите? — попита момчето.

— Непременно. — уверих го аз. — Много ни помогна. И не се притеснявай толкова, не вини себе си… наставникът ти загина като герой.

Това беше лъжа, разбира се. Героите не умират, това първо. Героите не се прикриват с Щит на Мага, когато ги атакува вампир, те бият на поражение, това второ. Обикновен Сив Молебен би позволил да се забави, да се спре вампира… дори за малко. Учениците ще успеят да се разбягат, учителят ще успее да се съвземе и да постави нормална защита.

Но какво да се прави. Не си струва да се обяснява на момчето, че първият му учител е бил добър, страхотен, но напълно неподготвен за истинска работа. Там е истинската беда — учителите рядко са истински, преминали през кръв и огън, бойни магове. По-често са отлични теоретици…

— Гарик, трябвам ли ти? — попитах аз. До Гарик и полковникът се въртеше някакъв непознат Тъмен. Както и трябваше да се очаква. Дневният Патрул е пристигнал, ако успее — да отърве своите, ако не — да разузнае колко тежки са загубите ни. Гарик поклати глава и аз, игнорирайки Тъмния, спокойно тръгнах към колата си, паркирана точно под знака „Паркирането забранено“. Всички Различни използват заклинания против кражба, но да наложиш такова заклинание, че хем всички на пътя да те виждат, хем да можеш да паркираш където искаш — това е по-сложно.

Това, че успяхме да свалим аурата на вампира, беше късмет. В такава ситуация дори възрастните, опитни магове се объркват. А момчето се беше изхитрило. Направо ръцете ме сърбяха да пристигна по-бързо в офиса и да раздам отпечатък от аурата на дежурните — нека всички, които излизат да патрулират, да търсят кръвопиеца. Висш, нерегистриран… А, не — не си струва да разчитам на такова съвпадение.

Но Висш!

Отхвърлих напразните надежди, седнах зад волана и потеглих към офиса.

Дежурен по града беше Павел. Хвърлих му отпечатък от аурата, която той прие с ентусиазъм. Винаги е приятно да снабдяваш патрулните с нещо по-сериозно от крайно познавателната информация: „На Чистите езера див Висш вампир е разкъсал двама от нашите… как изглежда ли? Ами мъж на средна възраст…“

В кабинета си седнах зад компютъра. Гледах екрана цяла минута. Казах:

— Глупост някаква…

И все пак пуснах „Съпоставяне“. Цялата трудност при идентификацията на аурите е в това, че не можеш да ги пуснеш за автоматично сравняване като отпечатъците от пръстите. Отпечатък от аура може да се предава „от глава в глава“, а не от глава в компютър — няма такива компютри. А за да може аурата все пак да присъства в компютърна база данни, при нас работи възрастният художник Леополд Суриков. В живописта, независимо от звучната си фамилия, нямаше никакъв успех. Беше и слаб Различен. Но можеше да приеме отпечатък от аура, а после търпеливо и внимателно, в духа на китайските или японските миниатюристи, да прерисува сложният възел. Тази рисунка вече можеше да се вкара в компютър за съхранение и сравнение. Точно така работят във всички останали Патрули, които могат да си позволят да държат на щат Различен-художник.

Работата, разбира се, е досадна и продължителна. Два дена за най-простата аура.

Впрочем, ако аурата я има в архива, може да се мине и по заобиколен път. Което и смятах да направя. За да ми е чиста съвестта — откъде ще се появи в архива аура на нерегистриран вампир?

На екрана се появи таблица и аз, постоянно проверявайки запомненият отпечатък, започнах да „цъкам“ с мишката, поставяйки минуси и плюсове в таблицата.

„Присъства ли горна дъга?“

Не, разбира се. Откъде ще се появи горна дъга в аурата на нежив…

Броячът на регистрираните аури веднага намаля пет пъти. Неживите в архива са далеч по-малко, отколкото живите. Изчезнаха няколко колонки, таблицата веднага намаля и се насочи към вампирите.

„Доколко е изразен първият латерален зъб?“

Поставих два плюса. Можеше да поставя и три, зъбът беше на самата граница.

Въпросите следваха един след друг. Аз отговорих на двайсетина, преди да си позволя да погледна в горният десен ъгъл на таблицата.

Там мигаше цифрата „3“.

Все пак успях! Щом стигнах до толкова малко число, тогава става дума за вампир и членовете от клана му, онези, които той лично е инциирал. Там също има разлики в аурата, но вече много незначителни — ще трябват петдесет въпроса, за да получим точен отговор.

Впрочем, трима кандидата напълно ме устройваха.

Аз цъкнах върху цифрата три.

И едва не излетях от стола. От екрана усмихнато ме гледаше Костя Саушкин. Върху досието стоеше дебел червен надпис „УПОКОЕН“.

Няколко секунди гледах тъпо екрана, припомняйки си съдържанието на алуминиевия контейнер, който Хесер ми показа миналата седмица, след като се върнах от Самарканд.

После изстенах.

Досетих се.

Най-после се досетих.

Цъкнах втори път — и отново трепнах, виждайки Полина, майката на Костя. Впрочем, порази ме не нейната снимка; аз знаех кого ще видя. Също червен надпис „УПОКОЕНА“!

Започнах да прелиствам досието от първите страници „Родена като човек. Не е имала способности на Различен. Инициирана от съпруга си съгласно параграф 7 от спогодбата «Право на семейството на Различния на самоопределяне»…“ надолу. Покрай няколкократно появилите се редове „Отказала се от лотария, наградена с допълнителна месечна норма неконсервирана донорска кръв 3-а група, резус фактор положителен“. Тя беше консервативна в храненето, не ловеше хора, винаги вземаше един и същ, доста разпространен тип свежа кръв — не като някои вампири, които като се откажеха от лова, започват да искат „кръв от девственица, само първа или втора група, от трета и четвърта ми се разстройва корема“ или „детска, първа група, резус фактор отрицателен“.

Последните редове ми обясниха всичко.

Познавах отец Аристарх — рядък случай, когато православен свещеник успява да съвмести своята същност на Различен с вярата, а освен това се опитва да води мисионерска дейност сред Тъмните. Преди месец разговарях с него. Защо не знаех за самоубийството — ако отхвърлим словесните обвивки, си е точно такова — на Полина Саушкина?

Не съм искал — не съм и знаел. Много просто.

Трето цъкане с мишката — третия файл.

Разбира се.

Аз застенах, стискайки главата си с ръце.

Глупак! Глупак! Глупак!

Няма значение, че според досието Саушкин-старши има четвърто вампирско ниво, че „не е ловувал“, „не е вписан“, „не е забелязан“.

Едгар също не се числеше към Висшите. А я виж — успя даже под удара на четири амулета да се изхитри и да каже само част от истината.

И аз разбрах тази истина именно така, както ми се искаше. С моите комплекси, страхове, разкаяния.

Напразно се самообвиняваше момчето Андрей, извадено от Чистите езера след близкото си запознанство с Гена Саушкин. Той не е виновен за смъртта на учителя и приятелите си.

А аз съм виновен. Запънах се във фамилията „Саушкин“ като в някаква бариера. И не се решавах да направя дори крачка встрани.

Първо исках да разпечатам листа. После разбрах, че няма да мога да изчакам, докато принтера продуха печатащите си глави и се приготви за работа.

Изскочих от кабинета и хукнах нагоре по стълбите.

Там ме чакаше пълен провал. Хесер го нямаше. Не, аз, разбира се, съм съгласен, че и той трябва да почива понякога, но защо именно сега? Как не ми върви…

— Антошка, привет. — Олга излезе от своя кабинет. — Защо си толкова… възбуден?

— Къде е Хесер? — закрещях аз.

Олга замислено ме разглеждаше цяла секунда. После се приближи, внимателно притисна дланта си към устата ми и каза:

— Борис спи. Откакто се върнахте от Узбекистан, не се е прибирал в къщи. Преди час го вкарах в леглото, използвайки всички възможни женски хитрости.

Олга изглеждаше забележително. Над прическата й явно беше работил добър фризьор, кожата й беше покрита с великолепен златист загар, козметиката беше минимална — само за да подчертае красивият разрез на очите и сексапилната пухкавост на устните. От нея миришеше на нещо много скъпо, горещо и примамливо.

Наистина беше използвала всички възможни хитрости.

Е, нищо — аз съм я виждал съвсем различна. И не само съм я виждал — самият аз съм бил в това разкошно тяло. Усещането беше познавателно, но не мога да кажа, че бих искал да го изпитам пак.

— И ако ти, Антоне, сега ще крещиш, ще звъниш на Борис, и ще искаш веднага да дойде на работа, ще те превърна в заек. — каза Олга. — Само още не съм решила в истински, или в плюшен.

— В надуваем от секс-шоп. — казах аз. — Не ме плаши, това е еднакво невъзможно.

— Смяташ ли? — Олга присви очи.

— Смятам. А щом толкова искаш да поупражняваш бойна магия, имам кандидат за мишена.

— Кой? — просто попита тя.

— Висш вампир. Онзи, който действа заедно с Едгар. Онзи, който днес разкъса нашите при „Чистите езера“.

— Кой? — настоятелно повтори Олга.

— Саушкин.

По лицето на Олга пробяга лека сянка. Тя меко ме хвана под ръка и каза:

— Антоне, всички ние понякога преживяваме трагични събития. Всички губим приятели, понякога и врагове, но все пак обвиняваме себе си…

— На Хесер му прилагай своята психотерапия! — изръмжах аз. — Това е Генадий Саушкин! Старшият Саушкин! Бащата на Костя!

— Ние го проверявахме, той е четвърто ниво… — започна Олга. И млъкна.

— На теб ли да ти обяснявам колко лесно един вампир може да повиши нивото си? — попитах аз.

— От четвърто до Висше… но тогава биха изчезнали десетки хора, бихме забелязали…

— Ами значи не сме забелязали! — Аз я хванах за ръката. — Олга, шансът е едно на хиляда… но ако още си е в къщи? Ами ако успеем да го хванем неподготвен?

— Да тръгваме. — кимна Олга. — Надявам се, че помниш старият си адрес?

— Само двамата ли?

— Предполагам, че двама Висши Светли могат да надвият един вампир. В офиса има само младежи, няма да влачим пушечно месо с нас, я!

Няколко секунди я гледах в очите. Там танцуваха палави огънчета… какво, Олга, заседяла си се на ръководна работа?

— Да тръгваме. — казах аз. — Двамата. Макар че това много ми прилича на начало на холивудски екшън.

— В смисъл?

— Ами в смисъл, че там ще ни чака засада. Или ти ще се окажеш онзи Светъл, който помага на Едгар и Генадий.

— Глупак. — Олга дори не се обиди. Но докато слизахме надолу, ехидно каза: — Между другото, за всеки случай проверихме дори Светлана.

— И какво? — поинтересувах се аз.

— Не е тя.

— Много се радвам. — съгласих се аз. — А теб провериха ли те?

— Всички Висши Светли бяха проверени. И в Русия, и в Европа, и в Щатите. Не знам кого е видял Фома в Сумрака, но всички Висши имат стопроцентово алиби.

Никога не трябва да се връщаш в дома, където си живял преди. Никога и за нищо на света — докато не те е хванало старческото слабоумие, каращо те да се усмихваш и да пускаш слюнки при вида на пясъчника в двора на дома.

Аз гледах старият си вход и си мислех, че не е минало чак толкова много време… дори по човешките мерки. Преди осем години аз излизах от входа на този скучен шестнайсететажен блок, за да се отправя на поредния лов за вампири. Тогава не знаех, че ще срещна Светлана, която ще стане моя жена, че ще се роди Надя, че ще стана Висш…

Но още тогава бях Различен. И знаех, че над мен живеят Различни — семейство вампири. Законопослушни, добри вампири, с които доста дълго успявах да дружа.

Докато не убих първият си вампир.

Какво пък, всичко някога се случва за първи път.

— Влизаме ли? — каза Олга.

Отново ме връхлетяха болезнени спомени. Момченцето Егор, тогава той беше по-малък и от стажанта Андрей, който толкова удачно изкопира аурата, и също едва не стана жертва на вампири. И ние с Олга, за пръв път работещи като партньори, вървим по следите му… Тогава Хесер се изхитри да измъкне Олга от страшното наказание, заточването в чучело на сова…52

— Дежа-ву. — казах аз.

— Откъде накъде? — попита разсеяно Олга. Тя живее вече толкова дълго, че може и да е забравила за онова приключение. — А! Спомни си как проследявахме Егор? Между другото, скоро разбрах, че момчето работи в цирка, представяш ли си? Илюзионист!

— Да тръгваме. — казах аз.

Олга е юнак. Тя не се страхува от сенките на миналото си. Напротив, ако се чувства виновна за Егор, тогава не го изпуска от контрол.

Влязохме в асансьора и аз натиснах бутона за десетия етаж. Пътувахме в пълно мълчание. Олга явно се настройваше, събираше Сила. Аз разглеждах пръстите си. Асансьорът беше сменен през изминалите години, заменили са го с „вандалоустойчив“, с метални стени и копчета. Сега вече малолетните хулигани не можеха да палят пластмасовите бутони със запалка, затова върху тях беше налепена дъвка.

Аз потърках пръсти, очиствайки лепкавата гадост от поливинилацетат, вкусови добавки и нечия слюнка.

Не винаги успявам да обичам хората.

Асансьора спря и аз казах смутено:

— Десети етаж. Саушкини… Саушкин живее на единайсетия.

— Точно така. — одобри Олга. — Нататък — пеша.

Хвърлих поглед на вратата на бившия си апартамент. Вратата не беше сменена… дори бравата май беше същата, само ключалката проблясваше по-ярко, по-свежо. Изкачихме се на площадката между етажите, аз още веднъж погледнах към вратата си — и тя се отвори, сякаш някой чакаше да се отдалечим. Появи се чорлава жена на неопределена възраст с подпухнала физиономия, облечена в мръсен халат. Измери ни със злобен поглед. Закрещя, преминавайки към вой:

— Пак ли сте пикали в асансьора?

Обвинението беше толкова неочаквано, че аз неволно се разсмях. А Олга, присвивайки устни, направи крачка назад. Лелката бързо притвори вратата, готова да я хлопне. Известно време Олга разглеждаше жената, после много тихо каза:

— Не. Сторило ви се е.

— Сторило ми се е. — напрегнато каза лелката.

— Обаче съседът над вас ви наводнява. — продължи Олга. — Качете се и му кажете всичко, което мислите за него.

Лелката засия и изскочи на площадката както си беше — в ужасния мазен халат и скъсани пантофи на бос крак. Бодро изтича край нас.

— Това защо беше? — попитах аз.

— Сама си го изпроси. — гнусливо отвърна Олга. — Нека послужи на Светлината. Поне веднъж в живота си.

Помислих си, че ако в квартирата на Саушкин се е скрил Висш вампир, то това наистина ще е последната постъпка в живота на лелката. Вампирите изобщо не обичат личните оскърбления.

Впрочем, жената не предизвикваше ни най-малка симпатия у мен.

— На кого си продал апартамента? — попита Олга. — Каква е тази пациентка от лудницата?

— Продадох го чрез агенция.

— А уж не са бедни хора, щом са купили апартамент. — Олга сви рамене. — Как може да се разпусне така човек?

Явно тя беше повече възмутена не от грубостта на жената, а от небрежния й вид. Олга беше маниакално сурова по този въпрос, явно — след трудностите на военните години и последвалото заточение.

А жената, привлечена от Олга, вече думкаше по вратата на Саушкин с ръце и крака и крещеше:

— Отваряй! Отваряй, кръвопиец такъв! Удави ни! Целия апартамент с вряла вода наводни, козел такъв!

— Винаги са ме умилявали тези мили, случайни човешки попадения. — отбеляза Олга. — Откъде накъде съсед, който я наводнява, дори и с вряла вода, ще е кръвопиец?

През това време жената горе се впусна в изброяване на наводненото и развалено имущество. Списъкът беше толкова цветист, че неволно се огледах — дали не излиза пара от отворената врата на апартамента й?

— Чешко пиано, японски телевизор, италиански мебели, шуба от норки, рижа!

— Арабски жребец, гиздав. — насмешливо каза Олга.

— Арабски жребец, гиздав! — послушно извика жената.

— Там няма никой. — каза Олга. — Вътре не се движи нищо…

— Мамо! — тихо извикаха зад над. Аз се обърнах.

От бившият ми апартамент излезе малко момиче, малко по-голяма от Надя. На около седем-осем години, хубава, с тъжно и изплашено лице. За разлика от майка си тя беше облечена като кукличка — в красива рокличка, бели три четвърти чорапки, лачени пантофки. Нас ни гледаше уплашено, а майка си — с някакво уморено съчувствие.

— Слънце мое! — Жената се отдръпна от вратата на Саушкин. Хвърляше се ту към дъщеря си, ту обратно, гледайки панически към Олга.

— Приберете се в къщи. — тихо каза Олга. — Наводнението спря. Ние ще се разберем със съседа ви. А утре идете във фризьорски салон и си направете маникюр и прическа.

Жената хвана момичето за ръка и се втурна към квартирата си, гледайки ни уплашено.

— Откъде какво се взема и къде какво отива… — замислено каза Олга, гледайки майката и дъщерята.

Докато затваряше вратата, жената изджавка:

— А в асансьора повече не… пишкайте! Ще извикам милиция!

Това „пишкайте“, смекчено заради детето, изглеждаше някак особено ужасно. Сякаш в главата на жената прещракваше някакво реле, опитвайки се да превключи мислите й на нормален ход.

— Болна ли е? — попитах аз Олга.

— Там е работата, че не. — с досада каза Олга. — Психически е здрава! Влизаме през Сумрака…

Аз намерих с поглед сянката си и стъпих в нея.

До мен се появи Олга.

Огледахме се и аз неволно подсвирнах. Целият вход беше обрасъл със синя буцеста гадория. Мъхът висеше от тавана и перилата като ултрамаринова брада, застилаше пода с лазурен килим, беше се оплел около лампите като сини топки, които биха вдъхновили всеки дизайнер за нов стил абажури.

— Много са запуснали входа. — каза Олга с леко удивление. — Впрочем… побъркан вампир и дама-истеричка…

Приближихме се до вратата. Бутнах я — заключено, разбира се. Дори слабите Различни могат да заключват вратата си в първия слой на Сумрака. Попитах:

— По-надолу ли?

Вместо отговор Олга отстъпи назад и силно, с обръщане, удари с крак областта около ключалката. Вратата се отвори.

— Без излишни усложнения. — усмихна се Олга. — Отдавна исках да проверя този удар на практика.

Не започнах да я разпитвам кой я е научил да избива врати. Независимо от увереността на Олга, аз изобщо не бях сигурен, че апартаментът е празен. Влязохме в антрето (със същия син мъх наоколо). И, без да се уговаряме, излязохме от Сумрака.

Колко отдавна не съм бил тук…

И колко отдавна не е имало никой тук. В квартирата стоеше онзи тежък, застоял въздух, който се среща само в изоставените и затворени помещение. Уж никой не го диша, през вентилацията и дупките неизбежно нахлува свеж въздух, но не. Все пак въздухът умира, става безвкусен, като изпит вчерашен чай.

— Не мирише. — с облекчение каза Олга.

Разбрах я. Разбира се, че миришеше — на застояло, на влага, на прах. Но липсваше онзи мирис, който очаквахме, който се бояхме да почувстваме — сладко-гнилия мирис на обезкръвено от вампир тяло. Както едно време, когато нападахме квартирата на Алексей Сапожников, дребен, слабоумен, но именно поради това останал за дълго извън полезрението на Патрулите, сериен вампир…

— Тук поне от месец не живее никой. — съгласих се аз. Погледнах закачалката — зимно палто, кожена шапка… на пода — мръсни тежки боти. Не месец, а доста повече. Стопанинът е отсъствал още от зимата. Не свалих защитните заклинания, които си бях окачил още в колата, но се отпуснах. — Е… да видим как е живял… съществувал.

Започнахме огледа от кухнята. Тук, както и в целия апартамент, прозорците бяха покрити с тежки щори. Посивелият от прах тюл сигурно е трябвало да придава уют. Тюлът сигурно не беше пран поне две години, откакто е починала Полина.

Зад гърба ми Олга щракна ключа на лампата, от което трепнах. Каза:

— Какво ходим в тъмното като Скъли и Мълдър… Провери хладилника.

Аз вече отварях силно бръмчащия корейски хладилник. На кухненската техника й е най-добре без човешки надзор. А виж, компютъра, ако постои половин година, много често започва да се поврежда. Не знам от какво е предизвикано това, не е магия — това е сигурно, в хардуера няма магия.

В хладилника също нямаше нищо ужасно, на което почти не се и надявах. Подозрителният трилитров буркан с плесенясала тъмна течност съдържаше прокиснал доматен сок, направо можеше да си заквасиш домашна бира. Разбира се, не е хубаво да се хабят доматите, но с това престъпление нека се занимава някой Доматен Патрул на служба в Грийнпийс. В отделенията по вратата на хладилника — двеста- и петстотинграмови бутилчици от дебело стъкло. Печатът на Нощния Патрул слабо светеше през Сумрака от всяка бутилка — кръвта беше лицензионна, донорска.

— Дори дажбата си не е допил. — казах аз.

Освен това в хладилника имаше кренвирши, яйца, салам. В камерата — парче месо (говеждо) и пелмени (най-вече — соя). Общо взето, нормалният хранителен набор на самотен мъж. Само спирт липсваше, но с това нищо не може да се направи. Всички вампири са трезвеници по неволя, спиртът мигновено разрушава странният им метаболизъм и представлява силна отрова за тях.

След кухнята надникнах в тоалетната. Водата в чинията беше почти пресъхнала и от канализацията вонеше. Дръпнах верижката и излязох.

— Намери кога. — каза Олга. Аз я погледнах недоумяващо, докато не разбрах, че се е пошегувала. Великата вълшебница се усмихваше, тя също очакваше да види нещо ужасяващо и сега се отпусна.

— За това всяко време е уместно. — отвърнах аз. — Миришеше, затова пуснах водата.

— Добре де, разбрах.

Отворих вратата към банята и открих, че лампата е изгоряла. Може би са я оставили включена? Мързеше ме да търся фенер из джобовете си, затова призовах първичната Сила и запалих над главата си огън от магическа светлина. И трепнах.

Не, не видях нищо ужасно. Вана, мивка, бавно капещ кран, кърпи, сапун, четка за зъби, паста за зъби…

— Виж. — казах аз, усилвайки светлината.

Олга се приближи и надникна през рамото ми. И замислено каза:

— Любопитно.

На огледалото имаше надпис. Не, не с кръв, а с трицветна паста за зъби, която придаваше на изсъхналия надпис неволно сходство с цветовете на руското знаме. С големи печатни букви, и неизвестно защо бях сигурен — с пръстите на Генадий Саушкин, на огледалото беше написано:

— Нито една тайнствена история не минава без надписи на стените или огледалата. — каза Олга. — Макар че, разбира се, надписът трябва да е с кръв…

— Тази паста за зъби също върши работа. — отвърнах аз. — Червена, синя, бяла. По традиция цветовете на Инквизицията са сиво и синьо.

— Знам. — замислено каза Олга. — Мислиш, че е нарочно? Вампир, Инквизитор, целител?

— Вече не знам къде е нарочно и къде — съвпадение. — признах аз.

Минахме по късия коридор и надникнах в хола. Тук лампите светнаха.

— Някак симпатично е тук. — каза Олга. — Апартаментът е лош, а ремонтът е направен много добре.

— Генадий по професия е строител. — поясних аз. — Той си правеше всичко в къщи, а и на мен помагаше… е, тогава не знаех какъв е той. Взимаше много добра заплата.

— Естествено, щом не е пил. — съгласи се Олга и тръгна към спалнята.

— Много е акуратен. — продължавах да хваля Генадий, сякаш не бяхме дошли да упокоим вампира, а го препоръчвах на Олга за ремонт на апартамента й. — Не оставяше никакъв боклук след себе си.

Зад гърба ми се дочу сподавен звук. Обърнах аз.

На Олга й се повдигаше. Тя се облегна на рамката на вратата, обръщайки гръб на спалнята и повърна директно върху стената. После вдигна поглед към мен, изтри устата си с ръка. Каза:

— Акуратен… Да. Разбрах.

Изобщо не ми се искаше да видя това, което толкова не се хареса на Олга.

Но все пак тръгнах към вратата на спалнята. Още по пътя краката ми омекнаха.

— Чакай да се отдръпна. — измърмори Олга, освобождавайки ми място.

Надзърнах в спалнята. Няколко секунди осмислях това, което виждах.

Олга напразно се отдръпна. Аз дори не успях да се обърна, а избълвах обяда си директно в спалнята, през прага. Интересно, да се сбогуваш през прага е лоша поличба, а да повръщаш?

ВТОРА ГЛАВА

Хесер стоеше до прозореца. Гледаше покриващият се с вечерни светлинки град. Мълчеше. Само прибраните зад гърба ръце се местеха — пръстите му се движеха, сякаш плетяха някакво много хитро заклинание.

Ние с Олга мълчахме. Сякаш ние бяхме виновни…

Влезе Гарик. Поколеба се до вратата.

— Е? — попита Хесер без да се обръща.

— Петдесет и две. — каза Гарик.

— Какво казват експертите?

— Огледаха трима. Всички са с еднакви наранявания. Гърлото е прехапано, кръвта е изпита. Борис Игнатиевич, може ли да продължат някъде другаде? Такава миризма е, че заклинанията не могат да се справят… А и около апартамента… сякаш канализацията се е спукала…

— Извикахте ли транспорт?

— Фургон.

— Добре, откарайте ги. — каза Хесер. — Някъде на по-спокойно място, по-далеч от града, нека там ги преглеждат.

— А после?

— После… — замислено каза Хесер. — После ги погребете.

— Няма ли да ги връщаме на близките им?

Хесер се замисли. Неочаквано ме попита:

— Антоне, ти как мислиш?

— Не знам. — честно отвърнах аз. — Изчезнал безследно или загинал… Не знам кое ще е по-добре за близките.

— Погребете ги. — нареди Хесер. — Като остане време, ще помислим. Може би ще започнем да ги есхумираме и да ги изпращаме на близките. За всеки ще измислим отделна легенда… Всички ли имат документи?

— Всички. Документите бяха отделно, на купчинка. Някак акуратно…

Тази дума ме жегна. Акуратно.

Да, той винаги беше акуратен. Постилаше найлон, когато правеше дупки в стената. После внимателно избърсваше пода…

— Как сме могли да не забележим? — с болка в гласа попита Хесер. — Как сме го пропуснали? Под носа ни един вампир е убил петдесет души!

— Ами те са… не са от града. От Таджикистан, Молдова, Украйна… — Гарик въздъхна. — Гастарбайтери. Дошли да припечелят нещо в Москва. Без регистрация, разбира се. Живели са нелегално. Имат такива места, където се събират и се наемат на работа. А той е строител, нали? Познавал е всички, и него са го познавали. Отишъл е, казал е, че му трябват пет човека за работа. Дори си ги е избрал… гадината. Отвел ги. След седмица се върнал за нови…

— Какво, нима при хората е такъв бардак? — попита Хесер. — Все още? Петдесет човека са изчезнали, а никой не е разбрал?

— Никой. — въздъхна Гарик. — Гад… сигурно не ги е убивал веднага… убивал е един, другите са чакали реда си — ден, втори, трети… В същата стая. А изпитите ги е прибирал в два полиетиленови чувала, за да не миришат, и — в ъгъла… Там дори радиаторите са изключени. Явно е започнал през зимата…

— Много ми се иска да убия някой. — процеди Хесер. — Желателно — вампир. Но и всеки Тъмен ще свърши работа.

— Ами тогава опитай с мен. — Небрежно отстранявайки Гарик от пътя си, в хола на семейство Саушкини влезе Завулон. Прозя се и седна на дивана.

— Не ме провокирай. — тихо каза Хесер, продължавайки да гледа през прозореца. — Че току-виж съм сметнал това за официална покана за дуел.

В квартирата настъпи съвсем мъртвешка тишина. Завулон присви очи и се напрегна. Както обикновено, той беше с костюм, но без вратовръзка. И аз неизвестно защо си помислих, че нарочно е избрал черен костюм и бяла риза. В знак на траур.

Ние с Олга чакахме, гледайки двамата стари Различни, от които зависеше всичко и всички на една шеста част от сушата.

— Хесер, това беше само израз. — примирително каза Завулон. Облегна се назад. — Какво, нима мислиш, че съм знаел за това… това безобразие?

— Не знам. — отряза Хесер. Но по гласът му беше ясно — прекрасно знае, че в случая Завулон няма нищо общо.

— Ами уверявам те. — все така мирно каза Завулон. — Аз съм възмутен не по-малко от теб, а може и повече. И цялата общност на московските вампири е възмутена и иска смъртта на престъпника.

Хесер изсумтя. А Завулон все пак не се сдържа:

— Нали знаеш, те се отнасят много негативно към разхищаването на хранителната им база…

— Ще им покажа една хранителна база. — тихо и много тежко каза Хесер. — Пет години ще стоят на консервирана кръв.

— Мислиш ли, че Инквизицията ще те подкрепи? — поинтересува се Завулон.

— Мисля, че да. — Хесер най-после се обърна и го погледна в очите. — Мисля, че да. И ти ще подкрепиш молбата ми.

Играта на „надглеждане“ беше загубена от Тъмния. Завулон въздъхна, обърна се, погледна ме и разпери ръце: демек, какво да правя с него, а? Извади скъпа цигара във фриволен розов цвят и запали. Каза:

— Съвсем ще озвереят…

— Няма нищо. Ти ще проследиш да не озвереят.

— Децата няма да пораснат без това, нали знаеш. Половото им съзряване започва само от свежа кръв.

Естествено, Завулон изобщо не се вълнуваше от съдбата на децата-вампири. Просто искаше да поиздевателства над Хесер. В рамките на възможното.

— Децата? На децата ще позволим свежа кръв. — каза Хесер, след като помисли за секунда. — Не ни трябват трийсет… ъ… Антоне?

— Трийсет и две.

— Не ни трябват трийсет и двама недорасли кръвопийци. Свежа. Но донорска! Издаването на лицензи се спира за пет години.

Завулон въздъхна и каза:

— Добре. И аз мисля, че е време да ги озаптим. Нали молих секретаря на общината да наглежда Саушкин… гнило семейство излезе.

— Трябваше да настоявам на седем години. — каза Хесер. — Твърде лесно се съгласи на пет.

— Какво да се прави, вече се договорихме. — Завулон пусна кълбо дим. Попита ме: — Антоне, а ти не посети ли Генадий след гибелта на Костя?

— Не. — отговорих аз.

— А защо така? Бивш приятел и съсед… ай-ай-ай…

Не отговорих. Преди осем години щях да отговоря, сега — не.

— Значи това е решено. — каза Хесер. Намръщи се, гледайки към коридора: там започнаха да изнасят телата. Целият вход сега беше под някакво леко заклинание, което напълно лишаваше живущите тук от желание да погледнат през вратата или прозореца. Впрочем, съдейки по това, че никой не излезе при воплите на съседката, тук и без това живеят много нелюбопитни хора.

За мен е все по-трудно и все по-трудно да ги обичам. Трябва да направя нещо по този въпрос.

— Какво друго? — попита Завулон. — Относно помощта за залавянето на Саушкин — няма проблеми. Моите вече го търсят. Само че се боя, че могат да го доставят в разглобен вид…

— Не изглеждаш добре, Завулон. — неочаквано каза Хесер. — Иди в банята, наплискай си лицето.

— Така ли? — с любопитство каза Завулон. — Е, щом казваш…

Той се надигна, спря за момент до вратата, пропускайки двама патрулни, които носеха на носилка опакован в найлонов чувал полуразложен труп. Освен кръвта, в човек има много вода. Ако оставиш обезкръвеното тяло да се разлага в пластмасов пашкул… резултатът е твърде неприятен.

Впрочем, Завулон не се ужаси от това зрелище.

— Пардон, мадам. — каза той, пропускайки останките. И бодро продължи към банята.

— И жени ли има? — попита Хесер.

— Има. — кратко отговори Олга.

Хесер не попита нищо повече. Явно и на нашият железен старец не му издържаха нервите.

А момчетата, които сега изнасят труповете, довечера ще се напият до безсъзнание. И нищо, че това е в нарушение на всички правила, но аз няма да им попреча. По-добре сам да изляза на дежурство.

Завулон се върна след минута. Лицето му беше мокро.

— Кърпата е мръсна, ще чакам да изсъхна. — с усмивка съобщи той. — Е?

— Твоето мнение? — попита Хесер.

— Имах една позната, която на Нова година обичаше да рисува с паста за зъби елхички по огледалата. Е, и надписи: „Честита Нова Година!“. И цифрички.

— Много смешно. — гнусливо каза Хесер. — Чувал ли си нещо за такава структура?

— За „Последния Патрул“ ли? — Завулон отчетливо отдели с интонацията си главните букви. — Скъпи мой враг, дори сред Тъмните има сума ти секти, групировки и просто клубове по интереси, за които никога не съм чувал. Има и такива, за които съм чувал. А какви имена имат! „Децата на Нощта“, „Патрулните на пълната Луна“, „Синовете на Вятъра“. Между другото, сещам се за една компания хлапета, човешки хлапета, а не Различни, които обичат да играят на вампири. Може би трябва да ги доведа тук? За да разберат — вампирът изобщо не е достолепен джентълмен в черен плащ, който отвлича красавици в древния си замък. Изобщо не е толкова готично…

— Завулон. Чувал ли си нещо за „Последния Патрул“?

— Не.

— Городецки изказа предположение… — Хесер ме погледна, — че така наричат себе си тримата Различни, които се опитват да достигнат артефакта в Единбург. Тъмен, Инквизитор и Светъл.

— Тъмният е Саушкин, Инквизитора е Едгар. — Завулон кимна. — А кой е Светлият?

— Не знам. Проверихме всички висши, чисти са.

— Ами той и Саушкин не беше Висш… — Завулон сви рамене. — Макар че… за вампирите е по-лесно. А как беше с Едгар? Городецки?

— Нямах време да изуча подробно аурата му. — отвърнах аз. — Биехме се… Освен това беше окичен с амулети от глава до пети. Ако имах пет минути в спокойна обстановка, бих разбрал всичко за него…

— И все пак? — настоя Завулон. — Знам, че това е станало на платото на демоните. Само в общи линии. Така че разказвай.

— В боя се държеше като Висш. — признах аз, поглеждайки неохотно кимналият Хесер. — Ние бяхме трима… Е, двама, ако не броим Афанди, макар че и той се стараеше доколкото можеше. Имахме комплект защитни амулети от Хесер, всичките бяха много добре подбрани. Той на практика не ни отстъпваше. Даже си мисля, че можеше да продължи боя и даже имаше шанс да победи. Но когато Рустам се оттегли, Едгар вече нямаше причина да се бие.

— Значи имаме Различен, който е успял да повиши нивото си. — каза Завулон. — Което и трябваше да се докаже. Хесер, скъпи, не мислиш ли, че Инквизицията все пак е успяла да се докопа до „Фуаран“?

— Не. — твърдо каза Хесер.

— Ако Костя беше оцелял, — размишляваше на глас Завулон, — то бихме могли да предположим, че е запомнил рецептата на „Фуаран“. И е успял да създаде някакво… ъ… подобие на книгата. Може би не толкова силна, но все пак — способна да издигне Едгар до Висше ниво. Тогава някой Светъл маг може да се подложи на същата процедура.

— И тогава можем да подозираме всеки Светъл. — обобщи Хесер. — За наше щастие Костя е мъртъв и никой не може да е открил тайната на „Фуаран“.

— Не е ли имал време да сподели съдържанието на книгата с баща си?

— Не. — твърдо каза Хесер. — Това е чародейска книга. Не можеш да я разкажеш по телефона, не можеш да я преснимаш.

— Жалко, пропадна хубавата идея. — Завулон щракна с пръсти. — Една вещица ми показа една дяволия в мобилните телефони, казва се ММС-съобщения! Можеш да изпратиш снимка по телефона.

Първо си помислих, че това е пак някоя закачка. Завулон, който с умно лице разсъждаваше за ММС-съобщенията, които дори децата в училище си разменят, изглеждаше много комично.

А после разбрах — това беше сериозно. Понякога просто забравям колко стари са те. За Завулон мобилният телефон си е чиста магия.

— За щастие, това е невъзможно. — каза Хесер. — Той би могъл да запомни и да възстанови нещо… не, глупости. Дори това е невъзможно. Природата на вампира се различава от природата на вещицата. Да създаде „Фуаран“, дори и в по-слаб вариант — това го може само опитна вещица…

Аз погледнах към Хесер. И попитах:

— Борис Игнатиевич, кажете ми… Една вещица може ли да стане Светла?

Най-щастливите минути в живота на родителите на малко дете — това е от девет без петнайсет до девет вечерта. Петнайсет минути щастие, докато детето радостно гледа реклама на кисело мляко и шоколади (нищо, че това не е хубаво), а после залепва очи за Праска, Степашка и други подобни персонажи на предаването „Лека нощ, деца“.

Ако онези, които отделят време в телевизията за детските предавания, си седяха вечер с децата, а не ги прехвърляха на опитни гледачки, то „Лека нощ“ щеше да е дълго половин час. Или час.

Между другото, това доста би помогнало за повишаване на раждаемостта. Петнайсет минути, както и да ги гледаш, все пак са малко. Но поне можеше спокойно да пием чай.

Не разказах на Светлана подробности от това, което видяхме в апартамента на Саушкин. Впрочем, тя и сама прекрасно разбра всичко, дори по най-съкратения преразказ. Не, това не й развали апетита. Света продължаваше да пие чай. И по-лоши неща сме виждали в Патрула. Но тя, разбира се, помрачня.

— Имаме версия за Светлия. — казах аз, опитвайки се да прехвърля разговора на друга тема. — Хесер е проверил всички Висши и никой не е под подозрение. А и… по Едгар имаше много чародейства. Това е работа на вещица. Помислих си…

— Че Арина е сменила цвета? — Светлана ме погледна. — Може би.

— Ти тогава здраво я притисна. — казах аз. — Трябва да си почувствала съзнанието й. Как мислиш, възможно ли е да е станала Светла?

— За обикновен Различен това е невъзможно. — каза Светлана. — Или почти невъзможно… За Висш… за Арина…

Тя замълча, припомняйки си. Аз чаках, поглеждайки към екрана на телевизора, където тъжно момиченце влачеше на връвчица еднопръсти ръкавици, въобразявайки си, че това е кученце. Ужас! Сега ще изчезнат всички ръкавици от къщи. Надя, разбира се, няма да ги превърне в кученце, всяка магия си има граници. Но виж, кучетата-играчки в къщи ще се увеличат.

Време е да й купим кученце, иначе бял ден няма да видим.

— Може. — каза Светлана. — Може да стане Светла. Странно е в душата й, там всичко е объркано… а нямаше и особени зверства. Но Арина ми даде клетва, че цял век няма да убие нито човек, нито Различен. Не може да я престъпи.

— Ами тя не е убивала. — отбелязах аз. — А това, че е снабдявала Едгар с амулети, че му е повишила Силата… за това не е ставало въпрос. Арина е достатъчно мъдра, за да изтълкува забраната ти точно по този начин.

— Антоне, не обсъждаме правилният въпрос. — Светлана остави чашката. — Арина, станала Светла… някоя друга вълшебница — всичко това не е важно. Важно е да разберем друго — какво се опитват да постигнат? Какво ги е обединило? Стремежът да разрушат целия свят? Глупости! Само в глупавите филми има злодеи, които искат да разрушат света заради самото действие. Власт? Антоне, но и това е глупост! Те и сега имат достатъчно власт. Никой артефакт не може да ти осигури абсолютната власт, дори изработения преди хиляда и петстотин години от побъркан маг. Докато не разберем какво целят, какво искат да намерят на дъното на Сумрака, няма никакво значение Арина ли е, или не е Арина, станала ли е Светла, или се е маскирала така, че Томас не я е разпознал.

— Светле, имаш ли някакви догадки? — Престорих се, че не съм забелязал произнесеното от нея „ние“. Вярно казват, че никой не напуска Патрула изцяло.

— Венецът на всичко изтрива бариерите между слоевете на Сумрака… — Светлана помълча.

— Мамо, филмчето свърши! — завика Надя.

— Опитай се да го сравниш с Бялата Мъгла. Заклинанията явно имат един и същи корен. — Светлана стана и отиде до Надя. — Отиваме да си лягаш.

— Приказка! — настоя Надя.

— Днес няма да получиш. Трябва да поговорим с татко.

Надя обидено ме погледна, опипвайки тънката нишка с тюркоази на шията си. Измърмори:

— Непрекъснато говорите… И татко винаги пътува.

— Такава му е работата. — спокойно обясни Светлана, вдигайки дъщеря ни на ръце. — Нали знаеш, той се бори с тъмните сили.

— Като Хари Потър. — с известно съмнение каза Надя, оглеждайки ме. Явно не ми достигаха очила и белег на челото, за да съответствам на великия образ.

— Да, като Хари Потър, Фет Фрумос и Люк Скайуокър.

— Като Скайуокър. — реши Надя и ми се усмихна. Явно според нея този персонаж ми подхождаше най-много. Какво пък, и на това съм благодарен.

— Сега се връщам… — Светлана и Надя се скриха в детската стая. А аз седях и разглеждах нахапан шоколадов бонбон. На слоеве — тъмният и белият шоколад се редуваха. Преброих седем слоя и се усмихнах. Ето ти нагледен пример на Структурата на Сумрака. Бялата Мъгла събра всички слоеве, превръщайки Различните в камък. Добре, да оставим настрана бойното действие на заклинанието. Какво стана после? Аз затворих очи, припомняйки си.

После Сумракът се разгъна. Слоевете на Сумрака се върнаха на местата си.

Защо решихме, че Венецът на Всичко ще съедини Сумрака и реалния свят завинаги? Повярвахме в думите на Рустам? А той откъде ще знае… Сумракът ще се съедини — и отново ще се раздели. Нахлуващата от нашия свят Сила отново ще обособи слоевете. Това е като стегната пружина — можеш да я свиеш, но тя все пак ще се разгъне.

А това вече е по-интересно. В Мерлин, създал за удоволствие магическа бомба за унищожаване на света, не можех да повярвам. Не беше такъв Различен. А виж, в Мерлин-експериментатора, измислил нова забава, но не се решил да я изпробва — като нищо.

Какво може да стане от кратковременното съединяване на всички слоеве на Сумрака с реалния свят?

Ще измрат всички Различни?

Едва ли.

Тогава Мерлин не би пропуснал да се похвали с такава власт.

А той е измислил някакво иносказателно послание…

Аз тихо издекламирах на глас, гледайки връщащата се в кухнята Светлана.

— Опитваш се да го разбереш ли? — Светлана седна до мен. — Ето какво си помислих — защо решихме, че Сумракът ще се съедини завинаги? Най-вероятно ще има и възвратно движение.

— И аз реших така. — съгласих се аз. — Като с Бялата Мъгла. Но докъде ще доведе това? Синият мъх ще започне да живее в нашия свят?

Светлана се засмя:

— Ама че ще се зарадват ботаниците! Нова форма на растителност, освен това реагираща на човешките емоции. Ще защитят милион дисертации…

— Ще отворят фабрики за преработка на синия мъх. — продължих аз. — Ще започнат да правят прежда от него, да шият дънки…

Светлана изведнъж стана сериозна:

— А какво ще стане с онези, които живеят в Сумрака?

— С развъплътените Различни? — уточних аз.

Светлана кимна.

— Живот и смърт. — Аз кимнах. — Не знам. Предполагаш, че могат да… възкръснат? Отново да оживеят в нашия свят?

— Защо не? Ние знаем, че те живеят. Веднъж видях един на петия слой, когато се биех с Арина…

— И не ми каза. — отбелязах аз.

— Нали разбираш, за това е по-добре да не се говори. Да не знаеш за него, ако не можеш сам да стигнеш там. Общо взето, не съм сигурна че там попадат всички… може би само най-силните. Висшето ниво, например. Защо останалите да знаят, че са лишени от посмъртно съществуване.

— Томас-Римуващия казваше, че там, на долните слоеве на Сумрака, има вълшебни градове, дракони и еднорози… всичко онова, което го няма в нашия свят, но би могло да го има.

Светлана поклати глава:

— Томас, както изглежда, е много добър човек. Но той е бард. Поет. Това не се лекува, Антоне. Ти си говорил с него, когато е бил в сумрачното си въплъщение, мечтаещ за еднорози и феи, за вълшебни градове, за Различни, които са построили свой собствен свят, а не паразитират върху човешкия. Не бих разчитала много на това. Най-вероятно там има само колиби и дървени къщурки. И никакви феи и еднорози.

— И това не е малко. — казах аз. — Твърде много хора биха заменили рая, в който се надяват да попаднат, с вечен живот в колиба сред природата. Със сигурност там поне има дървета.

— Онзи Различен, когото видях, не ми изглеждаше много весел. — каза Светлана. — Той, разбира се, беше… ами, някак размазан, неясен. Но това е разбираемо, ако нормалната му среда на обитаване е седмото ниво на Сумрака. Но той беше толкова… смачкан. И тичаше към мен, сякаш искаше да ми каже нещо. Но на мен не ми беше до това, нали разбираш.

— А аз видях бивш Различен на първия слой. — спомних си аз. — Отдавна. Когато гонехме дивия Светъл, Максим53. Той дори ми помогна малко, подсказа ми къде да отида.

— Случва се. — съгласи се Светлана. — Рядко, но съм чувала няколко истории. А и ти вече разказа…

Помълчахме.

— Може би заклинанието наистина ще ги върне обратно в нашия свят. — каза Светлана. — И това вече би накарало Едгар, Генадий и Арина да действат заедно. Не е само Саушкин, сигурно всички те са губили някой, когото са обичали. Сигурно всеки, който е загубил близък, такава възможност ще го… смути.

— Всекиго би смутила. — казах аз.

И ние се спогледахме тревожно. Добре е, че сега ни охраняват непрекъснато. Лошо е, че потенциалните ни врагове са трима Висши.

— Ще поставя няколко нови защитни заклинания за през нощта. — каза Светлана. — Не ме мисли за страхливка.

— До Венеца на Всичко може да се стигне със сила. — казах аз. — Да пробиеш Сумрака до седмия слой. Но аз не успях. Сигурно Надя ще успее. Ако знаех как може да се мине с ум… с хитрост… и аз бих използвал този артефакт. Нека оживеят. Светлите и Тъмните ще са по равно, ще се справим.

— А ако грешим и това е само бомба, която ще унищожи света?

— Ето затова предпочитам даже да не мисля как да се добера до артефакта. Нека Хесер и Завулон ги болят главите.

— Да си лягаме. — каза Светлана. — Утрото е по-мъдро от вечерта.

Но не си легнахме веднага. Първо Светлана постави около апартамента няколко нови защитни заклинания. А после и аз направих същото.

ТРЕТА ГЛАВА

Утрото беше толкова чисто и ясно, че вчерашното ни мрачно настроение сякаш се бе изпарило. Надечка безропотно изяде омразната й оризова каша, Светлана не каза и дума, когато мимоходом съобщих, че смятам да отида по-рано на работа. Затова пък предложи да се прибера по-рано и всички да отидем на кино, на някакъв семеен филм, който приятелките са й препоръчали. Представих си Тъмните, охраняващи Надя, които са принудени да гледат романтична приказка, където доброто, разбира се, побеждава злото, и се усмихнах.

— Непременно. Искам да разбера какво става там. Може би има някакъв напредък.

— Тогава щяха да ти се обадят. — разсея мечтите ми Светлана.

Но това не развали настроението ми. Аз бързо се приготвих, взех чантата с документи (да, какво да се прави, и Светлите магове трябва да се занимават с бумащина). Целунах дъщерята, жената и излязох от апартамента.

На долния етаж оживено си говореха Ромка — добродушен и тромав младеж, работещ от две години в Патрула, и симпатично слабичко момиче. Тъмна. От онези, които Завулон задели да ни охраняват.

Аз поздравих и двамата и продължих, клатейки глава.

Ето така започват романите с нещастен край. Като при Алиса и Игор…

Времето беше толкова хубаво, че за секунда се поколебах, стоейки до входа, дали да не ида пеша до метрото. От друга страна, изобщо не ми се искаше да се пъхам в метрото. Жега, блъсканица, претъпкани влакове — часът пик в московското метро свършваше около дванайсет часа през нощта.

А, не, по-добре с колата. Светлана не смяташе да ходи никъде. А като прегледам линиите на вероятностите, ще заобиколя задръстванията и ще съм на работа след двайсет минути.

Свалих защитните заклинания, които нямаше да ми навредят, но ще принуждават особено чувствителните шофьори да се отдръпват от колата ми, и седнах зад волана. Включих двигателя. Притворих очи, изучавайки откъде ще е най-добре да мина.

Резултатът беше обезкуражителен. Неизвестно защо всички вероятности се сливаха в пътя до Шереметиево. Откъде-накъде, та аз изобщо не смятах да ходя там!

Нещо пухкаво обви шията ми. И добродушен, леко напрегнат глас попита:

— Дълъг път ли го очаква кралят?

Погледнах в огледалото за обратно виждане. Картинката изобщо не ми хареса.

Едгар не го видях. Затова пък видях нещото, което ми сложи на шията — сребриста космата лента. Не ставаше за шал, в нея имаше нещо хищно… сякаш под сивата козина се криеха множество миниатюрни остри зъби.

Освен това видях Генадий Саушкин, който седеше отдясно на задната седалка. Лицето на вампира беше безпристрастно.

— Какво си намислил, Едгар? — попитах аз.

— Това не те засяга. — Едгар се разсмя неприятно. — Не си и помисляй да влизаш в Сумрака и не се опитвай да прилагаш магия. Лентата на шията ти съществува във всички слоеве на Сумрака… във всеки случай, до шестия включително. И ще ти откъсне главата при най-малкото използване на магия.

— Няма да проверявам. — казах аз. — А после?

— Ще ни поканиш ли в къщи? — попита невидимият Едгар. При тези думи лицето на Саушкин леко трепна.

— Не. Извинявай, но не ми е до гости.

— Тоест, може да те убивам? — поинтересува се Едгар.

— Нима си мислиш, че ще ви дам Надя? — Аз не се изплаших, дори не се учудих от въпроса. — Можеш да ме убиваш.

— Не че разчитах много на това. — каза Едгар. — Но Генадий настояваше на този въпрос… нали разбираш — много му се искаше да използва дъщеря ти.

— Така, както той използва сина си ли? — не се стърпях аз. И бях възнаграден с озъбената физиономия на вампира, от която мигновено изчезна всичко човешко.

— Тихо, тихо. — побутна ме по рамото Едгар. — Не се горещи. Че няма да мога да удържа Гена. Той ти е много обиден, нали се сещаш защо?

— Да. Не би ли могъл да се появиш? Неприятно е да говориш с празно място.

— Излизай от двора. — Едгар се ухили. — Не ми се иска твоите охранителчета да ни забележат… Ще ги разкъсаме — и дори няма да забележат. Но виж, може да си счупим зъбите в Светлана54.

Генадий отново се озъби, демонстрирайки, че зъбите му са пълен комплект, като четири от тях очевидно превъзхождаха човешките.

— Сигурен съм. — казах напълно искрено аз. Дадох газ и бавно изкарах колата от паркинга. Може би трябва да се забия в стълба? Не, така няма да ги изненадам, те са готови за такива действия… — Заради Надя направо ще ви стрие на прах.

— И затова смятам, — все така вежливо и миролюбиво продължи Едгар, — че изобщо не ни трябва разярена жена да ни следва по петите. Ще може ли дъщеря ти да пробие до седмия слой, няма ли да може — не е ясно. Шансовете не са по-големи от това, ако използваме само теб.

Аз изпръхтях.

— Май ще ви разочаровам, обаче не мога да надскоча себе си. Аз съм Висш, но не съм нулев. Трябва да си Мерлин, за да влезеш на седмия слой.

— Нали ти казвах, че трябва да вземем момичето. — тихо каза Генадий. — Нали ти казвах, че той няма да може!

— Тихо! — успокои го Едгар. — Ще може. Просто още не е достатъчно мотивиран, но ние ще му помогнем и той ще успее.

— Опитай. — казах аз. — Е, накъде да карам?

— Към Шереметиево-2, къде другаде. — Едгар се засмя. Невидимостта му бавно изчезваше и той се появяваше, отначало като полупрозрачна фигура, после — придобивайки цветове. Генадий така и не се появи, виждах го само в огледалото. — Мисля, че най-бързо ще е по околовръстното, нали? И се опитай да не се мотаеш. След час има самолет за Единбург. Мисля, че ще успеем да долетим, преди да открият изчезването ти. Изобщо не ми се иска да хабя последния заряд на Минойската Сфера за портал до Единбург. Но имай предвид, че ако закъснеем за самолета, ще минем през портала.

— Сигурно Арина ви чака в Единбург? — попитах аз.

— Карай, карай. — усмихна се Едгар. — А през това време ще ти обясня защо ще ни помогнеш.

— Много ми е любопитно. — казах аз. В гърдите ми се събираше топка, но изобщо не исках да показвам страха си. Макар че… какъв е смисълът? Вампирите инстинктивно усещат страха. Дори с магия е трудно да се скриеш от техните възприятия.

— Ти ще се стараеш заради дъщеря си, разбира се. — каза Едгар. — Заради дъщеря си и жена си. С Тъмните този номер няма да мине, но със Светлите — точно в десятката.

— Не можеш да стигнеш до тях.

— Сам — може и да не успея. Хесер и Завулон добре са се постарали. Преброих шестима пазачи. А ти за колко знаеш? За двамата млади глупаци на стълбите?

Аз премълчах.

— Предполагам, че са поне осем, ако не и дванайсет. — загрижено каза Едгар. — Няма смисъл да гадаем, защото и двамата дъртаци са решили да се презастраховат. Но ако до дома ти избухне взрив… не, не обикновен взрив, а ядрен… Тогава ще загинат дори Висшите Различни, Хирошима нагледно го доказа.

— Няма да направиш такова нещо, Едгар. — казах аз. — Ти си Тъмен, но не си психопат. Атомен взрив в центъра на Москва? Само за да убиеш жена ми и дъщеря ми? А колко хора ще загинат? Ами ако на някой не му издържат нервите и сметне това за ядрена атака и започне световна война?

— Именно! Най-хубавото е, — Едгар се засмя, — че дори Хесер да усети нещо нередно и изведе роднините ти извън Москва, това изобщо няма да промени ситуацията. От действията ти ще зависи съдбата на стотици хиляди, дори милиони хора. Добра примамка за Светъл, нали?

— Едгар. — попитах аз. — Какво се е случило с теб?

— Нищо. — Едгар се засмя с нервен, неестествен смях. — С мен всичко е наред!

— Загубил ли си някого, Едгар?

Зададох въпроса напосоки. Но Едгар мълчеше — и аз разбрах, че съм уцелил.

— Жена ми. — каза той накрая. — Анабел.

— Ти каза, че си с нея в Крит. — спомних си аз.

— Бях. Точно преди година. Връщахме се от плажа към хотела, вървяхме край пътя… До нас мина камион. Шофьора не овладя камиона и я блъсна с осемдесет километра в час. Нищо не успях да направя.

— Ти си я обичал. — удивено казах аз.

— Да. — Едгар кимна. — Обичах я. Не съм Завулон, мога да обичам. Можех.

— Много съжалявам. — казах аз.

— Благодаря ти, Антоне. — с напълно нормален тон каза Едгар. — Знам, че говориш искрено. Но това не променя нищо… в нашите отношения.

— Защо тръгна срещу всички? Защо привлече хора?

— Хората ли? Каква е разликата как ги използваме? Ние живеем за сметка на тяхната енергия. Защо да не ги използваме и като пушечно месо… А защо съм тръгнал против всички… неправилно задаваш въпроса. Аз изобщо не съм против. Аз съм за. Ако искаш, за всички Различни. Тъмни и Светли. Когато постигнем целта си, ще разберете. Дори ти ще разбереш.

— Не сме се договаряли така. — каза Генадий.

— Помня какво се договорихме. — рязко отвърна Едгар. — Ще направим това, което сме намислили. А после ти ще предизвикаш Антон на бой. Така е, нали? Нали сам искаше честен двубой?

— Исках. — с известно съмнение каза Генадий.

— Е, щом си толкова сигурен, че ще разбера, — аз вече излизах на околовръстното, борейки се с изкушението да завъртя рязко волана и да изхвърля колата от естакадата, — тогава можеш да ми разкажеш какво сте намислили. Ами ако започна да ви помагам доброволно?

— Мислех и за това. — кимна Едгар. — Дори от самото начало си мислех, че от всички Светли, които познавам, ти си най-вменяемия. Но така се случи, че започнахме да работим с Генадий. А той беше абсолютно против. Той не те обича, знаеш ли? Ти уби сина му. Заради тебе се развъплъти жена му. Е, как да те вземем в Последния Патрул?

— Много романтично име.

— Гена го измисли, той ни е голям романтик. — Едгар се засмя. — Не, не смятахме да те закачаме. Отмъщението е хубаво нещо, но само ако не ти е останало нищо друго, освен отмъщението… Защо му трябваше на Хесер да праща точно теб в Единбург!

— Убили сте Виктор, защото е разпознал Генадий?

— Да. — кимна Едгар. — Това беше спонтанен ход. Гена занервничи, реши, че появяването на съученика на Костя не е случайно, че ни следят. Сгрешихме, разбира се. Затова пък разбрахме как се премахва бариерата на третия слой. По този въпрос нямахме точни данни.

— А за голема на петия слой имахте ли?

— О, да! — Едгар се засмя. — След смъртта на Анабел ме преместиха в специалното хранилище. Е… за да се успокоя, да преживея болката си на тиха архивна длъжност… Само да знаеш, Светъл, какви неща има в специалното хранилище на Инквизицията! Дори не подозирах, че могат да се създадат такива неща. Честно ще ти кажа, през последните сто години магията е деградирала. Ние сме се разглезили, използвайки човешките вещи. А сме имали аналози и на телефоните, на колите, на самолетите… ама какви ти аналози! Могли сме да създадем цивилизация, основана изключително на магия!

— Само че изработваме по-малко Сила, отколкото употребяваме. — казах аз. — Не можем да живеем без хората.

— Между другото, мислих по тази тема. — Едгар се оживи. — Можеше да… ей, не намалявай скоростта! Продължи по лявата лента, там засега е чисто… Та така, мислех по тази тема. Най-идеалното общество според мен ще е със структура, близка до средновековната. Хората живеят просто, здравословно, безгрижно, работят сред природата, занимават се със занаяти и изкуства. Няма нужда от централно правителство, достатъчна е феодалната система от барони и местни крале. А ние, Различните, живеем отчасти сами, отчасти сред хората. Без да се крием! И всички знаят за нас. Разбира се, при такава схема дори хората ще могат да предизвикат на бой маг или вампир. Нека! Трябва да има механизъм за естествен подбор, който да бракува слабите и прекалено жестоките Различни. Този свят би бил далеч по-приятен от сегашния, при това както за Различните, така и за хората. Никога ли не си чел фентъзи?

— Какво?

— Не си ли чел книжки? Всички тези „Властелини на пръстените“, „Конани“, „Магьосници от Землемория“, „Хари Потъри“?

— Чел съм някои неща. — казах аз. — Ами… някъде е наивно, някъде е интересно. Като занимателна литература е поносимо, дори за нас.

— А сред хората е далеч по-популярна от научната фантастика. — уверено каза Едгар. — Ето ти парадокс — на хората не им е интересно да четат за усвояването на Марс или за полети в космоса — онова, което наистина могат да постигнат, а ние — не. Затова пък мечтаят да станат магове, да се хвърлят в бой с голям остър меч… само ако знаеха как изглеждат раните от истински меч… Какво означава това? Че средновековният свят, в който съществува магия, е най-привлекателен за хората!

— Е, да. — казах аз. — Разбира се. Защото никой не се замисля за радостите при посещението на външната тоалетна при двадесет градусов студ или ароматът, който тези ями разпространяват в четиридесет градусова жега. Защото героите от книгите не страдат от настинка, разстройство, апандисит, малария, а ако пострадат — моментално се появява някой Светъл целител. Защото всички се виждат седнали на кралския трон, обгърнати в плаща на могъщ маг или, в краен случай, в отряда на някой весел и смел барон. А не на изсъхналото поле с дървена мотика в ръцете, гледащ след отряда, който току-що е стъпкал жалката ти реколта, която наполовина принадлежи на веселия и смел барон.

— Това е друг въпрос. — миролюбиво каза Едгар. — Навсякъде има плюсове и минуси. Затова пък няма реклама, политици, адвокати, генетично модифицирани продукти…

— Продуктите изобщо ще бъдат малко. — вметнах аз.

— …деца, родени уродливи, заради замърсяването на околната среда…

— Време ти е за „Грийнпийс“. Затова пък ще бъде пълно с деца, които са урочасани още в утробата на майка си. И още повече ще са най-обикновените деца, умрели по време на раждане заради неправилно положение и липса на лекарства. Едгар, вие какво — да не сте решили да върнете света в средновековието?

Едгар въздъхна.

— Не, Антоне. Това е много, много малко вероятен изход. Мога честно да призная, че се надявам на него. Но шансовете са незначителни.

— Много сериозно обмислям да завъртя волана и да се врежа в някой стълб. — казах аз. — Виждаш ли, пред нас има пешеходен надлез с толкова съблазнителни бетонни опори…

— Няма да ни навреди. — отвърна Едгар. — И на теб, предполагам. Колата ти е хубава, има въздушни възглавници, предпазни колани… има голям шанс да оживеем. Не прави глупости. Ако искаш да се самоубиеш, направи някоя магия.

— Какво си изровил в архивите? На какво разчиташ?

— Не му казвай. — мрачно каза Генадий. И явно тези думи подействаха по напълно противоположен начин. Все пак Едгар беше Тъмен, а те са свикнали да гледат на вампирите с гнусливо презрение. Дори на съюзниците.

— Инквизицията винаги се е отнасяла с голямо внимание към артефактите, които са извън нейната досегаемост. — каза Едгар. — На артефактите, създадени от Мерлин, се отделя особено внимание… по напълно разбираеми причини. За Венеца на Всичко се знае малко. Само това, че се намира в Шотландия и е един от най-силните магическите предмети. Ако не е и най-силния. Но се смяташе, че няма никаква информация за него. За щастие, преди няколко години започна пълна каталогизация и компютъризация на архивите. Покрай всичко останало в електронна форма бяха преведени резултати от разпити на вещици през средновековието, отчети на агенти и учени, забравени от всички. Аз търсех всичко, свързано с Мерлин и открих няколко реда, за които отдавна е забравено. Една от Светлите вълшебници на тринайсети век, първо ниво… информацията е попаднала у нея, как да кажа — не според ранга й… Та вълшебницата е била разпитвана за една неприятност в Глазгоу, тогава това е било дребно провинциално градче. И в хода на разпита тя споменава за „последния артефакт, създаден от Мерлин“. Попитали я какво прави този артефакт. И тя отвърнала, буквално преведено: „Венецът е това, за което мечтаят отишлите си от нас Различни, онова, което те чакат в Сумрака, онова, което ще им донесе щастие и ще им върне свободата…“ Тогава не са обърнали внимание на думите й и те за векове са останали в архива. Докато листът пергамент беше поставен на скенера, а аз зададох търсене по думата „Мерлин“.

— Предполагам, че тази информация вече я няма в базата данни на Инквизицията. — отбелязах аз.

Едгар се усмихна.

— Искате да оживите мъртвите Различни?

— Отишлите си. — процеди Генадий. — Отишлите си, а не мъртвите!

— Не е толкова просто. — каза Едгар. — Ние мислим, че Венецът на Всичко ще слее сумрачният и човешкият свят, ще унищожи бариерите между слоевете. Ако сега отишлите си от нас не могат… на практика не могат да се връщат в нашия свят, а ние не можем да пребиваваме достатъчно дълго в дълбоките слоеве на Сумрака, то Венецът ще промени всичко това. Отишлите си ще бъдат с нас.

— Едгар, та вие не знаете нищо със сигурност. — казах аз. — Не можете да знаете. Това са само догадки. Ами ако слоевете наистина се слеят с нашия свят? Това ще е катастрофа!

— Ние знаем, че отишлите си Различни искат това. — твърдо каза Едгар.

— На основание на една фраза, казана от вълшебница през тринайсети век?

— Тя е била любовница на Мерлин. Тя е знаела със сигурност.

Не спорих повече.

Какво можех да противопоставя на тяхната вяра? Ами нищо. На вяра можеш да противопоставиш само друга вяра, а не факти, а още по-малко — хипотези.

— Едгар, ако бях напълно убеден, че Венецът ще върне отишлите си Различни, бих ви помогнал. Но аз не съм убеден в това. — Аз завих по Ленинградското шосе. — Това първо.

— Продължавай. — любезно предложи Едгар.

— Но дори и да исках да ви помогна, охраната на артефакта в Единбург е засилена. За всички е ясно, че отново ще се втурнеш натам. И предполагам, че вече е преброено и пресметнато колко и каква магия си откраднал от хранилището, така че твоите амулети няма да са изненада. Просто няма да можем да минем. Това второ.

— Повярвай ми, свърших добра работа. — гордо каза Едгар. — Сега в Инквизицията не знаят какво са имали, какво са нямали и какво е останало. Инквизицията е много, много силно бюрократизирана структура. Явно това е съдбата на всяка надправителствена организация, независимо дали човешка или наша. Ще ни е трудно, но ще минем. Дори и да не ни помогнеш… предполагам, че е невъзможно да те принуждавам да убиваш Светли.

— Трябваше да вземем момиченцето, тогава щеше да помогне. — изскърца със зъби Генадий.

— Разкарай се. — отвърна Едгар. — Защо е тази грубост? Трябва да си по-хуманен, Генадий.

— Преди бях хуманен. — каза вампирът. — Когато убиха Костя, също бях хуманен. Докато не си отиде Полина. Стига ми толкова!

— И все пак, трябва да се опитаме да преодоляваме разногласията, след като вече сме в един отбор. — разсъдливо каза Едгар. — Да не се принизяваме до оскърбления, да не заплашваме роднините и близките… напразно. Това ли е всичко, Антоне?

— Не, остана още една малка забележка. Не мога да сляза на седмия слой. До шестия стигнах — на нерви, на адреналин. Успях. Но после има такава бариера, че никога няма да мога да я пробия. И в Патрулите оценяваха мощността на бариерата — никакъв външен приток на Сила няма да помогне.

— Защо?

— Защото не е въпроса в Силата като такава! Тя и без това си нахлува през дупката над „Шотландските подземия“ — вземай колкото искаш! Само че със Силата трябва да се работи, да я пропускаш през себе си. Е, ще подадеш изкуствено Сила, ще я източиш от хората, от артефактите… и какво? Напрежението в мрежата също не трябва да се повишава до безкрайност, проводникът ще се стопи. Трябва ти свръхпроводник, разбираш ли? А такъв свръхпроводник може да е само нулев Различен, който изобщо не изработва магическа енергия!

— Ох, тези технически аналогии. — Едгар въздъхна. — Генадий, а ти разбра ли?

— Разбрах. Казвах ти…

— Добре, млък. Антоне, разбирам, че не можеш да се надскочиш. И аз няма да мога…

— Едгар, а откога си Висш?

Бившият Инквизитор се усмихна:

— Отскоро. Не обръщай внимание.

— Добре, премахнал си регистрацията на Генадий. — размишлявах на глас аз. — Това добре, сигурно сте го учили в Инквизицията. Но нивото може да се вдигне само с „Фуаран“. Книгата изгоря…

— Виж, никой не чака чудеса от теб. От теб се иска съобразителност. Намери обиколен път.

— Сигурен съм, че Томас-Римуващия е търсил този път стотици години.

— Но той не е имал жена и дъщеря, под които може да гръмне ядрен заряд. — Едгар си погледна часовника. — Точно навреме. Юнак, добре шофираш. А сега слушай — няма да вкарваш колата в гаража, няма смисъл. Само излишни следи. При входа за заминаващи ще ни чака едно момче, ще му дадеш ключовете. На човека е платено да откара колата ти до охраняем паркинг и да плати за три денонощия. Като се върнеш, ще можеш да я вземеш.

— Ако се върнеш. — добави Генадий.

— Извинявай, но според мен шансовете му са по-големи от нашите. — сряза го Едгар. — И така, сега бързо-бързо ще минем контролите, при това няма да привличаш вниманието на Различните в митницата. На Светлия не му трябват излишни жертви, нали? Ще седнем в самолета, ще пийнеш кафе, може даже и глътка коняк. И ще мислиш. Добре ще помислиш. Така, че да чувам как ти скърца мозъка. И ще е много добре, ако в Единбург вече знаеш как да вземем Венеца на Всичко. Защото времето ни е малко. Само дванайсет часа до взрива.

— Ти си мръсник. — казах аз.

— Не, аз съм много ефективен мениджър по персонала. — усмихна се Едгар.

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Има такива думи, от които човек изпада в ступор без каквато и да е магия.

Например: „Разкажи нещо смешно“. Дори току-що да сте прочели нова книга на Пратчет или да сте намерили в интернет десетки наистина смешни и нови вицове — всичко моментално ви се изпарява от главата.

Още по-добре действат думите „Сядай и мисли“. Веднага се сещам за училището — контролна по алгебра или някакво съчинение, умореното лице на учителя, който вече не очаква нищо хубаво от подопечните си.

Този път летяхме директно за Единбург, с „Аерофлот“. Ако това беше обикновена командировка, нямаше да имам нищо против — в Шотландия ми хареса. Още повече, че Едгар, разбира се, беше взел места за бизнес-класа. Трима разярени сънародници, явно способни да купят целия „Боинг-767“ на който летяхме, беснееха край регистрацията — билетите им се оказаха невалидни. Не казах нищо, но изпитах лека надежда. Повечето от хорските неприятности с дублирани или недействителни билети са следствие от машинациите на някой Различен, по-често Тъмен, но понякога и Светъл. Затова всички подобни случаи се проследяват от Патрулите. Е, всички — само на теория, на практика — само сериозните скандали. В нашия случай се заформяше страхотен скандал…

Но се опасявам, че разследването няма да е толкова оперативно, колкото ми е нужно. Още повече сега, когато цяла Москва издирва Саушкин…

Митническия пост също беше подсилен. Вместо двама Различни дежуреха цели четирима — паритета се спазваше твърдо. Таях слаби надежди, че за подсилването ще изпратят някой от нашите и той ще ме забележи, но не — всички Различни бяха от подмосковските отдели, в нашия случай — от Химки. Освен това още преди регистрацията Едгар ни раздаде фалшиви паспорти и ни маскира толкова качествено, че никой Различен от четвърто-пето ниво не би разкрил измамата. И така преминах покрай колегите си с името на петербургския жител Александър Петерсон. Генадий стана Константин Арбенин, а как се нарече самия Едгар — не успях да чуя.

Вече в самолета, получил обещаното от Едгар кафе с коняк, аз разбрах, че съм изгубил. Пухената лента на шията, която си спечели няколко недоумяващи погледа още на митническата проверка, от време на време се стягаше, а понякога и драскаше кожата ми с миниатюрни нокти… или зъбки. Само дето не мъркаше, чакайки да използвам магия. Дори си спомних как се нарича това нещо. Котка на Шрьодингер. Сигурно затова, че никой не е успял да разбере дали това нещо е живо или все пак е мъртво. Котката на Шрьодингер се използваше в Инквизицията за конвоиране на най-опасните престъпници. Тази гадина никога не пропускаше. Между другото, ако не бъркам, тя е единствена по рода си. Едгар е откраднал наистина уникални артефакти.

— Пий си кафето. — любезно каза Едгар.

Бяха ме настанили до прозореца, до мен седна Генадий. Едгар седна зад мен, като при това се погрижи никой да не заеме мястото до него: озадачения, но даже непротестиращ пътник го преместиха някъде в икономичната класа, сипейки извинения и обещавайки безброй бонуси за компенсация. Изобщо, „Аерофлот“ създаваше учудващо добро впечатление. Не беше по-зле от западните превозвачи, а за някои неща дори беше по-добър. Жалко само, че няма да успея да се наслаждавам на полета, с тази компания край мен.

Пих кафе с дъх на коняк. Гледах как лайнера рулира на пистата. Зад гърба ми Едгар прошепна нещо — и шумът изчезна. Сфера на Мълчанието. Какво пък, разумно, сега нито ще ни пречат, нито ще ни чуват. Добре, че за разлика от вълшебника Хатабич от приказката, Едгар има и други методи за борба с шума, освен спирането на двигателите…

Той се подиграваше. Разбира се, подиграваше се с нещастните ловци на съкровището. Но се считаше за задължен да даде намек, това е било сред неписаните правила на играта през онези времена. Значи — има път.

Напред-назад…

Може би трябва да се „разлюлея“? Както когато вадиш заседнал в кал автомобил… изкуство, напълно забравено от масите в епохата на автоматичните скоростни кутии. Слизаш до шесто ниво, връщаш се назад, пак в шесто, вече със засилка…

Пълни глупости. Само един път успях да сляза до шесто, и то като си поемах дъх след всеки преход. Добре, да предположим, че мога като Хесер да изскачам директно от дълбините на Сумрака. Все пак няма да мога да се „разлюлея“.

Да повторим разсъжденията от самото начало.

Тук всичко е ясно. Надписът беше на шестия слой, Венецът на Всичко е скрит на седмия. Хитрият Мерлин е оставил указателен знак там, където може да стигне само най-силния и умел маг… ех, все пак е доста приятно! Та аз стигнах до там!

Обаче тук не се казва нищо особено. Просто преамбюл. Встъпителни думи. Да се надяваме, че Томас-Римуващия е превел всичко адекватно… впрочем, така би трябвало да направи великия бард, при това — прародител на Лермонтов.

И тук всичко е що-годе ясно. Мерлин е оставил решението дали да се използва артефакта на онези, които са му равни. По сила, по ум — няма значение.

Какво пък, тук вече е по-интересно. Явно Мерлин не е смятал, че използването на Венеца на Всичко ще доведе до вселенска катастрофа. „Ще получиш всичко и нищо“ — ще получиш всичко, но не за себе си.

Или и аз, подобно на Едгар и Генадий, виждам само това, което искам да видя?

Ами ако „получиш всичко и нищо“ означава, че целият свят ще бъде във властта ти, но ще загине?

Не знам. Не мога да разбера. Ако можех да го прочета в оригинал…

— Едгар, трябва да се обадя по телефона. — казах аз.

— Какво? — развесели се Едгар. — На кого, на Хесер ли? Всъщност наредиха да изключим мобилните телефони.

— Искаш ли резултати? Трябва да задам един въпрос на Фома Лермонт.

Едгар не се колеба дълго. Притвори очи, после кимна:

— Звъни. Имаме три минути преди излитане. Но имай предвид, че ще те слушам внимателно.

Колко хубаво, че не изтрих номера на Лермонт… Извадих телефона си и позвъних. Сигнал, втори…

— Антон?

В гласа на Лермонт се усещаше любопитство.

— Фома, размишлявах над стихотворението… над онзи надпис, който Мерлин е оставил на шестия слой…

— Е, и? — поинтересува се Лермонт.

— Как звучи третия ред? Ти го преведе като „ще получиш всичко и нищо, когато го достигнеш“, помниш ли? Какво се има предвид — „ще получиш всичко и ще загубиш всичко“ или „ще получиш всичко, но няма да ти трябва“?

Томас изпуфтя. И го каза на английски:

— With it, thou shalt acquire all — and nothing shalt thou get…

Е, благодаря, че поне не беше на келтски…

— Това означава… — реших все пак да уточня.

— Това означава, че ако го достигнеш, ще получиш нещо, което лично на теб няма да ти трябва, макар че то е значително, глобално, всеобщо.

— Благодаря, Фома!

— Мозъчна атака? — поинтересува се Лермонт. — Успех. И ние не губим време, работим…

Прекъснах връзката. Интересно, дали Едгар и Генадий са чули нашият разговор? Изведнъж с учудване разбрах, че задачата ме е завладяла. Независимо от заплахата на шията ми. Независимо от шантажа. Независимо от вампира и побъркания Инквизитор, седящи до мен.

Искам да разбера. Искам да разгадая загадката на Мерлин. Никога няма да стана силен като него, но дали ще мога да го достигна по интелект?

Иска ми се да вярвам, че ще мога.

Ето. Отново стигнахме до тази фраза. И тук смисъла е доста ясен. Силният може да продължи напред и да достигне целта по пътя на Мерлин. Умният ще се върне и ще избере заобиколния път.

Това май е само лирика. Алфа и омега, начало и край. Глава и опашка? Може би това е намек за голема на петия слой на Сумрака?

Така, над този ред трябва да се помисли по-сериозно. Какво имаше накрая?

Това вероятно се отнася към областта на прилагане. Животът и смъртта са неразделни. Отишлите в Сумрака Различни могат да оживеят, да се върнат в нашия свят… Интересно, а дали искат това? Томас-Римуващия се наложи едва ли не насила да го измъквам, толкова му се искаше да остане и да вкуси от радостите на магическия рай.

Представих си как възкръсналия Костя започва да крещи на баща си: „Да съм те молил да ме възкресяваш?“. Възможно ли е това?

Не знам. Нищо не мога да разбера. Ох, едва ли Томас е прав. Той е попаднал в капана на собствената си мечта, точно както Едгар и Генадий са заслепени от своята. Не ми изглеждаше много възторжен онзи обитател на Сумрака, който много отдавна успя да излезе на първия слой и дори ми показа пътя към щаба на Тъмните… спаси ме, казано накратко. Интересно, кой ли е бил и защо ми помогна? Как изобщо е узнал за ставащото от своите призрачни дълбини на мирозданието?

Въпроси, въпроси, всички без отговори…

Ето тук май има нещо. Глава и опашка, ето кое не ми дава мира! При кого главата и опашката бяха сраснали? Е, ако не разглеждаме сериозно чудото-голем със зъби и на двете опашки…

Между другото, а защо да не го разгледаме почти сериозно?

Не за себе си, разбира се. За нашия скъп Последен Патрул.

И така, Венецът на Всичко е скрит в тялото на тази нещастна двуглава твар. Някъде по средата. Където е началото на едната половинка и края на другата. Където главата и опашката са неразделни… Върви назад, тоест — на петия слой, и там ще намериш!

Всъщност това се получи доста убедително. Ако се каже със сериозна физиономия. Те нямат Руната и едва ли Едгар ще успее да я достави. Нека се опитат да унищожат голема, сътворен от Мерлин!

Разбира се, ако наистина намерят Венеца на Всичко в корема на пълзящият урод, това ще бъде… това ще бъде доста обидно.

Но много се съмнявам.

— Усмихваш се. — каза Генадий. — Какво си намислил?

— По-тихо. — казах аз. — Повдигам си духа. По-добре ми поръчай един коняк.

Генадий стисна зъби и млъкна.

От толкова размишления в пашкула от пълна тишина напълно изпуснах момента на излитане. Погледнах илюминатора — вече бяхме високо, над първия облачен слой. Пфу, сега навсякъде ми се привиждат слоеве, които трябва да се преодоляват…

Не, все пак нещо ме привличаше в тази строфа. Глава и опашка, така ли? Чувал съм за това. В магията? Не, по-скоро във фолклора. В някакви вярвания… Ами да, разбира се! Египетските, а по-късно — и европейските митове. Алхимичните трактати. Будизма — колелото Сансара, прераждането.

Уроборос.

Змията, изяждаща опашката си.

По кожата ми пробяга тръпка. Ох, не напразно Мерлин е поставил на петия слой страж с формата на двуглава змия… В нея, разбира се, няма никакъв Венец.

Но намек има, и то какъв!

Начало и край. Сам се поражда, опложда и убива. Вечната и неизменна сила, разтваряща се в пространството и отново възстановяваща се, безкрайният кръг на времето, защита от хаоса и мрака, обграждащи Вселената, обкръжаваща и поддържаща света, носеща живот в смъртта, а смъртта — в живот, едновременно неподвижна и движеща се…

Смърт и възраждане.

Безкраен поток от Сила, умираща и възстановяваща се…

Аз разбрах.

Разбрах всичко.

Пръстите ми се разтрепериха, затова стинах подлакътника. Улових подозрителния поглед на Генадий и казах:

— Страх ме е да летя. Поръчай ми коняк, а? Бъди човек, поне за малко.

Генадий мълчаливо се надигна и извика с жест стюардесата.

Уроборос.

Начало и край. Смърт и живот. Колело от Сила, удържащо Вселената.

Разбрах всичко. Първи след Мерлин. Ще има с какво да се гордея, ако остана жив!

— Нещо измисли. — каза Едгар. Надигна се, наведе се през облегалката и с любопитство погледна в очите ми: — Ей, Антоне! Бях прав, имаш някаква идея.

— Имам. — потвърдих аз. — Едгар, все пак искам да те попитам още веднъж… сигурен ли си, че е безопасно да извличате отишлите си? Нали знаеш какво е Сенките на Владиките?

— Знам. — Едгар помрачня. — Това са отишлите си магове, призовани от петия слой, където могат да съществуват известно време. Изтръгнати от родната им среда, напомпани със Сила, обезумели… унищожаващи всичко наоколо с нечувана жестокост. Антоне, не трябва да сравняваш насилственото извличане и използване на отишлите си с тяхното възкресяване. Знаеш ли, ако те събудят през нощта, ударят те по главата, залеят те с лайна и започнат да ти крещят нещо в ухото — и ти ще започнеш да буйстваш.

— Значи твърдо сте решили… — Аз помълчах. Не трябваше да се „предавам“ веднага. Едгар не може да прочете мислите ми, все пак съм Висш, но може да почувства лъжата в интонацията ми или в израза на лицето ми. Генадий — също. — Едгар, какви са гаранциите ми?

— Какви гаранции? — изуми се той.

— Гаранции за това, че когато ви обясня всичко, няма да заповядаш да взривят бомбата в Москва. И ще свалиш Котката на Шрьодингер от шията ми.

Едгар се усмихна:

— Много искаш.

— Много давам. — отвърнах аз със същата интонация.

— Клетва в Светлината и Тъмнината устройва ли те?

— Едгар! — студено каза Генадий. — Всичко си има граници!

— Кълна се в Светлината, Тъмнината и равновесието между тях, — отчетливо заговори Едгар, протягайки ръка между мен и Генадий, — че, ако ни помогнеш да овладеем Венеца на Всичко, ще сваля от теб Котката на Шрьодингер, няма да дам заповед за взрива в Москва и ще позволя да участваш в дуел с Генадий. Ако победиш, няма повече да преча на теб и твоето семейство, освен ако не ме нападнете първи. Ако загубиш, се задължавам да не предприемам нищо срещу Светлана или Надя. И пак — освен ако не ме нападнат първи. Кълна се!

На дланта му възникна топче, наполовина светещо, наполовина тъмно, сякаш изсмукващо светлината. Топчето бавно се въртеше, светлината се преливаше в тъмнина, а тъмнината — в светлина.

— Едно уточнение. — казах аз. — Какво означава „ако помогна да овладеете“? Кога ще е това?

— Когато Венеца бъде в ръцете ни.

— Не съм съгласен. — Аз поклатих глава. — Има голяма вероятност всички да загинете, опитвайки да вземете Венеца. А Котката може да бъде свалена само от онзи, който я е поставил. Не ми харесва да прекарам остатъка от живота си без никаква магия и с тази гадост на шията.

Едгар се замисли. Или по скоро — преструваше се, че мисли. Сигурно отдавна е определил границите, до които може да отстъпи.

— Уточнявам. — каза той, гледайки въртящото се топче от Светлина и Тъмнина на дланта си. — Ще заповядам да не взривяват бомбата в Москва веднага след като сметнем думите ти за истина. Ще сваля Котката преди да тръгнем за Венеца. Но ти ще бъдеш до нас, привързан с клетва да не ни пречиш. Това е максимума, на който съм съгласен.

Сега беше мой ред да се преструвам, че обмислям. Съгласен ли съм или не с тези условия? Ако смятах да кажа истината, най-вероятно трябваше да продължавам да искам…

— Още едно уточнение. — казах аз. — Не само ще свалиш Котката, но и ще ми позволиш да се отдалеча на безопасно разстояние. Не искам неволно да влизам в бой на ваша страна!

— В бой? — с любопитство каза Едгар. — Предполагам, че нямаш предвид бой със сътрудниците на Лермонт?

— Не, не с тях. — Аз се усмихнах. — И без тях ще имате достатъчно проблеми, повярвай ми.

— Добре. — каза Едгар. — Ще ти позволя да се отдалечиш на безопасно разстояние преди да тръгнем за Венеца. Но след това ще се задължиш да се върнеш за дуела с Генадий. Той… той много иска това.

— Съгласен съм. — казах аз. Протегнах ръка. — Кълна се в Светлината.

На дланта ми възникна и моментално изчезна огнена сфера. Котката на шията ми недоволно се сви — и се отпусна. Това не беше моя магия, изначалната Сила сама решаваше дали да потвърди думите на мага или не.

— Генадий, а ти потвърждаваш ли задълженията на Едгар? — попитах аз.

— Да. — Той не се опита да се закълне в Тъмнината. Изначалната Сила рядко обръща внимание на вампирите. Но аз му вярвах. Все пак за Генадий беше по-важно да си върне сина и жената. Отмъщението отиде да втори план.

Внезапно се досетих, че Сферата на Мълчанието не пречеше на пътниците да наблюдават неочакваната илюминация и се огледах.

Не, всичко беше наред. Пътникът от другата страна на пътеката спеше. Съседът му до прозореца работеше на ноутбук. Какви юнаци са тези делови хора…

— Да се слезе на седмия слой е невъзможно. — казах аз. — По никакъв начин. На това е способен само нулев маг… или онзи, който се е развъплътил и е отишъл в Сумрака.

Генадий се напрегна. Едгар попита с леден тон:

— Това ли е съветът ти?

— Не. — поклатих глава аз. — Мерлин е обяснил всичко много добре. Вие просто сте се заинатили с тази идея за седмия слой! Е, не само вие… — самокритично добавих аз. — А Мерлин не е оставил просто инструкции за вземане на Венеца! Той е говорил за проблема като цяло. За възможността да се срещнеш с отишлите си!

Едгар и Генадий се спогледаха.

Да, това би трябвало да ги заинтересува. И успя.

— Върви напред, ако си силен като мен! — изрецитирах аз. — За какво говори? За пътя към седмия слой, където живеят отишлите си! А ако не си нулев маг, тогава какво? Тогава ти трябва артефакта, създаден от Мерлин. Венеца на Всичко. И къде да го вземеш? Надписът на шестия слой гласи: „Върви назад, ако си умен като мен“! А какво има на петия слой?

— Стражът. Голем в облика на двуглава змия. — Едгар присви очи.

— Глава и опашка, всичко е слято в едно! — тържествуващо казах аз. — Това не е просто страж, идиоти! Това е обвивка, защита на артефакта! Чел ли си приказки като малък? Смъртта на Кащей е в яйце, яйцето — в патица, патицата — в сандък… И тук е същия принцип. Между другото, — в прилив на вдъхновение добавих аз, — няма да се учудя, ако когато разкъсате голема на две, от него да излезе още някаква твар. Или дори да излети. Най-вероятно ще се опита да избяга, така че бъдете готови да свалите летяща цел!

— Така животът и смъртта са неразделни. — каза Едгар. И се замисли.

— Смъртта на голема — нов живот за отишлите си. — прошепна Генадий. — Едгар, може ли това да е истина?

Едгар мислеше. Нещо си припомняше.

— Между другото, вероятно Венецът е активатор на голема. — добавих аз. — Мерлин е обичал простите и изящни решения.

— Имало е два случая в историята, когато големът-страж е служил едновременно и като обвивка на пазеното. — каза Едгар. — И за първи път тази хитрост е използвал един от учениците на Мерлин.

Мислено благодарих на неизвестния ми маг, който толкова удачно потвърди думите ми. Но си позволих само замислено кимване:

— Ето. Сигурно Мерлин е споделил идеята си с него. Или той е помагал на учителя си да създадат голема-змия.

Едгар кимна. Каза:

— Ако имахме руната… С нея най-лесно щяхме да неутрализираме голема…

Той повярва.

— Сами сте си виновни. — казах аз. — Не трябваше да организирате тайни общества, а да изложите догадките си за всеобщо обсъждане. Всеки Различен е губил някого…

— Недооценяваш силата на бюрокрацията. — с отвращение каза Едгар. — Обсъждането би се проточило стотици години. И в крайна сметка биха решили да не предприемат нищо.

— Не може да бъде. — измърморих аз.

— Ти просто си много млад… и далеч от управленческите структури. Хесер и Завулон биха се съгласили с мен.

Аз свих рамене. Може би биха се съгласили.

Интересно, дали Хесер има за кого да тъгува? Той обича Олга, а тя сега е до него. Той дори се изхитри да направи сина си Различен. Но… нима за хиляди години Великият Хесер не е губил любими, приятели, деца? Сигурно е губил! И сред тях е имало не само хора, а и Различни. Онези, които са отишли в Сумрака.

А Завулон? Да, разбира се, такъв, какъвто е сега — Завулон не обича никого. Но нима винаги е било така? Някога той е бил дете, точно като останалите, само че притежаващо потенциал на Различен. Така се е получило, че е стъпил на пътя на Тъмнината. Но не е възможно никога да не е обичал някого! Дори Тъмните могат това… дори злите и безсърдечните като Алиса Донникова…

Интересна ситуация. По принцип, действията на Последния Патрул са в полза и на Хесер, и на Завулон! Всеки стар Различен би трябвало да го радва идеята за връщането на отишлите си.

Макар че, разбира се, те никога няма открито да признаят това.

ПЕТА ГЛАВА

Стюардесата разнесе обяда. Пак ми предложи коняк, но отказах. Стига толкова, в Единбург трябва да съм във форма.

Зад гърба ми Едгар се хранеше с апетит. Генадий замислено ровеше с вилицата, подбирайки парчетата месо. Като го погледнех, изобщо ми се отяждаше месо. Насилих се да изям салатата и парче сирене. Чак е обидно, че всичко беше толкова вкусно. Трябваше да си поискам вегетариански обяд.

Саушкин извади манерка от джоба си. Отвъртя капачето и отпи глътка. Прибра манерката и демонстративно облиза изцапаните си устни.

— Знаеш ли, Едгар, едно нещо ме учуди. — тихо казах аз. — Уж винаги си мразел кръвопийците. А към вампирите, нарушили Договора… И си свалил регистрацията на престъпник?

— Успокой се, Антоне. — миролюбиво каза Едгар. — Това, че Гена разкъса Светлите на булеварда — той просто се защитаваше. В Единбург… е, лошо стана. Но и това в известен смисъл беше самозащита. Гена дори не изпи момчето, беше му неприятно да пие приятел на Костя, затова изля цялата кръв…

— А как е достигнал до Висше ниво? — попитах аз, гледайки към Генадий.

Вампирът леко отвори уста, изваждайки зъбите си. Поклати глава.

— В записките на сина му е останала рецептата за „Коктейла на Саушкин“. — невъзмутимо каза Едгар. — Да, Гена се е повишил незаконно. Но поне не е убивал хора за това…

— Сигурен ли си? — попитах аз, гледайки към Генадий. Зъбите му излизаха все повече и повече. Интересно, какво ли ще направи Котката на Шрьодингер, ако се опитат да ме захапят през пухкавото й тяло?

— Какво не е наред? — Едгар протегна ръка и здраво стисна рамото на Генадий. — Да не би да не знам нещо за своя съратник?

— Лъже. — каза Генадий. — Опитва се да ни скара.

— Не мисля така. — Едгар продължаваше да държи вампира за рамото. И очевидно, вече полагайки усилия за това. — Развълнуван си, Гена. Успокой се.

— Напълно съм спокоен. — процеди вампирът.

— Убивал ли си хора? — невъзмутимо попита Едгар. — Нямало е никаква рецепта на коктейла, изпратена от сина ти по електронната поща, нали?

— Убивал съм. — каза Генадий. Отново извади манерката и я разклати. — Но рецепта имаше! Ето го, коктейлът на Костя. Не гледах пощата, не ми беше до това! Чак през пролетта прочетох писмото, само че вече беше късно… И сега какво?

— В апартамента му намериха петдесет изпити тела. — обясних аз. — Защо, мислиш, днес всички Патрули са под тревога? Гена са готови да го разкъсат на парчета собствените му хора, заради него останаха пет години без лицензи.

— Хесер е бил много скромен. — отбеляза Едгар. — На негово място бих искал десет години. Обидно. Имах подозрения за това. Обидно! Генадий, не се прави така! Нали сме от един отбор!

— Оставаме ли в един отбор? — попита Генадий.

Едгар въздъхна:

— Да. Не можеш да поправиш стореното… Защо направи това?

— Откъде да знам, че ще ме намерите? — отвърна с въпрос вампирът. — Исках да отмъстя на Антон. А как един слаб вампир може да отмъсти на Висш? Наложи се да се „напомпвам“. Сам си е виновен!

Помислих си, че това оправдание винаги ще се използва. Не само от силите на Тъмнината, а и от обикновените човешки боклуци.

Сам си е виновен! Той имаше апартамент, кола и скъп мобилен телефон, а аз — три рубли, хроничен алкохолизъм и всекидневен махмурлук. Затова го чаках във входа с тухла в ръка, гражданино началник… Тя имаше дълги крака, седемнадесет години и красив приятел, а аз — импотентност, порнографско списание под възглавницата и мутра на горила. Как можех да не се нахвърля върху нея във входа, когато тя влезе, тананикайки си, с устни, горещи от целувки… Той имаше интересна работа, командировки по целия свят и добра репутация, а аз — купена диплома, дребна длъжност под негово ръководство и хроничен мързел. Само заради това направих така, че го обвиниха в разхищение и го изгониха от фирмата…

Всички те са еднакви — и хората, и Различните, жадни за слава, пари, кръв, открили, че най-краткият път винаги е тъмния.

На тях винаги някой им пречи и винаги някой е виновен за нещо.

Сигурно, когато Генадий Саушкин е искал да спаси умиращият си син, той наистина е искал да направи добро. Не с цялата си душа, разбира се, той вече не е имал душа. Но с разума и сърцето си той не е искал да се примири със смъртта му. Точно както не иска да се примири и сега. И тъмният път се оказал толкова прост и толкова достъпен…

Той още дълго е балансирал на самия ръб, ако у вампирите изобщо е останала някаква граница. Той не е убивал. Той дори се опитваше да бъде честен и добър, и успяваше. Дори успя да възпита Костя почти като човек.

Но късите пътища се отличават от дългите по това, че за тях взимат такса за преминаване. И на тъмните пътища много обичат да обявяват цената в края на пътя.

— Доволен ли си от обясненията му? — попитах аз.

— Огорчен съм. — отвърна Едгар. — Но вече нищо не може да се направи.

— Има неща, които не могат да се поправят. — съгласих се аз.

А за себе си добавих: „Но има и такива, които могат да се поправят“.

Гишето на сумрачния митнически контрол в Единбург беше празно. Имаше някакви бланки, дори търсещ амулет, светещ с равна млечнобяла светлина: последен оттук е минал Светъл. Дежурните ги нямаше. Или дежурен? Едва ли тук има много работа…

В Сумрака ме вкара Едгар. Аз все още не можех да използвам магия, а проклетата шрьодингерова Котка на шията ми неспокойно шаваше и от време на време пускаше нокти. Веднъж погледнах към Генадий — и се отвърнах. Ама че вид. Какво говореше Завулон за човешките деца, играещи на вампири? Трябва да им покажем как изглежда вампира в действителност. Покрити с язви бузи; зелено-сива кожа; мътни и празни белезникави очи, приличащи на твърдо сварени яйца, на които са махнали черупката.

Минахме покрай гишето, завихме в някакъв служебен коридор през затворена в реалния свят врата. Влязохме в малко помещение — или лошо мебелирана стая за почивка, или склад за остарели, но все още не бракувани мебели: кресла с огънати облегалки и счупени крака, рафтове с някакви прашни кутии и буркани, рула балатум с мрачна окраска.

Едгар ме дръпна за рамото, изваждайки ме в реалния свят. Кихнах. Да, със сигурност е склад за боклуци. Примигах, привиквайки към слабото осветление — прозорците бяха плътно покрити от щори. И се усмихнах. Какво пък, можех смело да си добавя още една точка.

В най-добре запазеното кресло седеше красива чернокоса жена. Простото всекидневно облекло — панталони и блузка — й стоеше напълно неуместно. Тук трябваше или дълга рокля, подчертаваща женствеността, или нещо въздушно, бяло, полупрозрачно, или съвсем нищо.

Макар че… тя беше способна да украси със себе си всяка дреха. Дори дрехите на клошар.

Отново й се залюбувах. Както първият път, когато пътищата ни се пресякоха.

— Здравей, Арина. — казах аз.

— Здравей, чароплете. — Тя протегна ръка и аз докоснах дланта й с устни.

Въпреки че съм я виждал в сумрачното й превъплъщение.

Въпреки че знаех, че това разкошно жизнерадостно и здраво тяло съществува само в човешкия свят.

— Не се учуди. — каза Арина.

— Изобщо. — поклатих глава аз.

— Той знаеше. — обади се Едгар. И по интонацията му изведнъж разбрах, че той не е най-главния в троицата. Може би той е забъркал цялата каша. И именно той е снабдил „Последния Патрул“ с бойна магия. Но Едгар не е главния.

— Светлана ли се досети? — предположи Арина.

— Заедно решихме така. — казах аз. — Между другото, ти сега нали си Светла? Извинявай, но няма да рискувам да погледна аурата ти… тук едно Котенце ми дреме на рамото…

— Светла съм. — спокойно каза Арина. — И това ли не е новост за теб, че Великите могат да си сменят цвета?

— Нали Мерлин го е сменил. — казах аз. — Имам въпрос към теб, вещице… или каква си сега? Целителка?

Арина мълчеше.

— Ти даде обещание на жена ми. Клетва. Че сто години…

— Няма да причина вреда на никого, нито Различен, нито човек, освен при самозащита. — продължи Арина.

— Нима смяната на цвета те избави от клетвата?

— Но аз не съм убивала никого, Антоне. Това, че въоръжавах Едгар и Генадий, е съвсем друго нещо. Това не се забранява от клетвата.

— Съжалила те е Светлана. — казах аз. — Съжалила те е.

— Може би не напразно ме е съжалила, Антоне? — усмихна се Арина. — Ето… станах Светла. На жена ти и дъщеря ти не съм навредила, нали?

— А какво ще кажеш за ядрения заряд, който Едгар заплашва да взриви до дома ни? След колко часа? — Аз погледнах към бившия Инквизитор.

Едгар вдигна ръка. Погледна си часовника. И каза:

— Виждаш ли каква е работата, Антоне… За да си наистина заинтересован от успеха на нашето дело, трябваше да изпиташ лична потребност за това.

Той още не беше завършил — в слепоочията ми задумка тежко, а пред очите ми сякаш увисна мъгла.

— Взривът беше преди пет минути. — хладнокръвно каза Едгар. — Не съм нарушил клетвата, защото времето беше определено още вчера… И не се ядосвай, моля те. Ако Котката на Шрьодингер те убие, това няма да помогне на жена ти и дъщеря ти.

Аз изобщо не възнамерявах да използвам магия.

Мъртвите винаги имат проблем с отмъщението. Дори мъртвите Различни. Защо са ми такива проблеми?

Ударих Едгар с крак. Може би не толкова красиво като Олга, когато изби ключалката във вратата на Саушкин. Но очевидно — по-силно.

Едгар отлетя към стената, удари си главата в нея и бавно се плъзна надолу, стискайки с ръце чатала си.

А Генадий увисна върху мен. С нечовешка сила обхвана гърдите ми, а с другата ръка отметна главата ми и оголи зъби…

— Гена! — Арина каза само една дума, но зъбите на вампира моментално се прибраха. — Едгар сам си го изпроси. Антоне, успокой се. Нашият сив приятел греши.

Едгар стенеше, търкаляйки се по пода и стискайки чатала си. Добре съм го нацелил.

— Нямало е никакъв взрив. — продължи Арина. Стана, приближи се до нас. Погледна в лицето ми. — Ей, Антоне! Успокой се. Нямало е взрив!

Аз погледнах в очите й. И кимнах.

Тя казваше истината.

— Как… нямало… — изстена Едгар от ъгъла.

— Нали ти казвах, че не ми харесва тази идея. — каза Арина. — И да бях останала Тъмна — пак не би ми харесала! Нямало е взрив. Престъпниците, откраднали тактически ядрен заряд, са се разкаяли и са го върнали на властите. Сега ги разпитват, — тя въздъхна, — и, боя се, не много хуманно. Нямало е взрив и няма да има.

— Арина! — Едгар дори престана да стене. — Защо? Поне да го бяхме запазили… за гаранция…

— Вече не мога така. — усмихвайки се мило, обясни Арина. — За съжаление не мога. Още в началото ти казах — директно ще спирам масови акции по унищожаване на хора.

— Тогава защо… позволи да започнем с това… — Едгар с мъка се надигна. Погледна ме с ненавист. — Гадина! Всичко… ми потроши!

— А в следващите седемдесет и седем пъти то няма да ти трябва. — с удоволствие казах аз. — Не забеляза ли заклинанието, което ти метна Афанди?

Арина се засмя:

— Ето какво било! Старият шегаджия Афанди… Да, следващите седемдесет и пет пъти, Едгар, ще досаждаш на някой друг.

— Защо позволи? — с болка в гласа повтори Едгар.

— За да говориш убедително! Антон би усетил лъжата дори и с Котката на шията. Саушкин, моля ви, пуснете нашия гост. Той вече няма да се бие. Момчетата винаги изясняват отношенията си по най-примитивния начин…

Генадий неохотно ме пусна и седна директно на пода, свивайки крака по турски. Аз потърсих по-хубаво кресло и седнах, демонстративно не искайки разрешение. Арина също се върна в креслото си. Едгар, откривайки че само той стои прав, а освен това се държи за удареното място, също седна.

— И така, всички се успокоиха и можем спокойно да поговорим. — каза Арина с гласът на любезна притежателка на литературен салон, пред чийто очи един поет току-що е оскубал къдриците на друг. — Мир, мир и мир! Антоне, нека ти обясня… нали разбираш, на мен ми е по-трудно да лъжа, отколкото на Гена или Едгар. Ние не искаме никакви ужаси. Ние не възнамеряваме да унищожаваме света. Ние не възнамеряваме да унищожаваме хората. Ние само ще съживим отишлите си.

— Арина, а теб с какво те хванаха? — казах аз. — Любим? Дете?

В очите на Арина се промъкна тъга.

— Любим… имах любим, чароплете. Имаше го, няма го вече. Дори човешкия си век не изживя, загина… Имах и дъщеря. По-рано, още преди него. И тя умря. На четири годинки… от чума. Не бях до нея, не успях да я спася. И Венецът няма да ги върне, хора бяха. Ако са отишли някъде — до там няма път, не могат да се върнат.

— Тогава защо… — Незавършения въпрос увисна във въздуха.

Генадий тихо и хрипкаво се засмя:

— Тя ни е идейна! Тя сега е Светла, като теб. Убива само от висши съображения…

— Пст, кръвопиецо! — Арина блесна с очи. И с равен глас потвърди: — Той казва истината, Антоне. Аз съзнателно станах Светла. Може да се каже — по настояване на разума, а не на душата. Омръзнаха ми Тъмните. Никога не съм видяла нищо хубаво от тях. Мислех да постъпя в Инквизицията, но имах твърде много стари дела. А и не ги обичам, самодоволни лицемери… извинявай, Едгар, това, разбира се, вече не се отнася за теб. Тогава наистина отидох в Сибир. Живеех в Томск, хубаво градче, тихо. Предразполага към Светлината. Работих както едно време — вещица. Дадох обява във вестника, а когато от Патрулите дойдоха да проверяват, се престорих на шарлатанка; за мен е лесно да измамя редови патрулен. А после се улових, че правя само добри дела. Връщам мъжа при жена му — но само ако любовта още е жива, ако наистина видя, че това ще е най-добре за всички. Лекувам болести. Търся изгубени. Връщам младостта… малко. Тук главното е да приложиш съвсем малко магия, само капчица, а останалото — да им изградиш вяра в себе си, да ги накараш да водят по-здравословен живот. И нито едно проклятие, нито една любовна отвара… И реших, че вече не искам да играя тъмните игри. Знаеш ли какво е нужно, за да може Различния да смени цвета си?

Поклатих глава.

— Трябва да измислиш нещо огромно, много важно. Не просто така — една година си правил добри дела и ставаш Светъл, правил си лоши — ставаш Тъмен. Не. Трябва ти нещо, което да преобърне всичко в теб. Пред което всичко, което си правил през живота си, да избледнее… или напротив — да бъде зачеркнато.

— Мерлин се е променил след убийството на децата? — попитах аз.

— Мисля, че да. — кимна Арина. — Какво друго ще е? Много му се е искало да създаде царство на справедливостта и благородството, затова се е грижел за Артур. Как можеш да се церемониш заради такава велика цел? И изведнъж в линията на вероятностите се появява дете, което ще порасне и ще унищожи цялото кралство… Не съм живяла тогава, че да знам какво си е мислил Мерлин или какво е искал. Но в мига, в който Мерлин е решил да погуби невинните заради своята мечта, е умрял Великия Светъл маг и се е родил Великия Тъмен…

Пак Уроборос. Живот в смъртта и смърт в живота…

Наистина ли всичко е толкова просто при Арина? Омръзнало й е да бъде Тъмна, решила да прави добри дела — и става Светла. Превъзпитала се като старицата Шапокляк и минала на другата страна…

Или причината е другаде? В онези дълги и сложни отношения, които я свързваха с Хесер? В техните съвместни интриги, когато Светлия маг и Тъмната вещица са се стремили към една и съща цел. Дали Хесер я е склонил към Светлината, или Арина е разбрала, че между нейната Тъмнина и Светлината на Хесер няма чак такава разлика?

Не знам. И тя няма да отговори на това. Както няма да отговори и на въпроса дали Хесер и Завулон предварително са знаели плановете й и са водели собствена игра, позволявайки на „Последния Патрул“ да търси наследството на Мерлин.

— А как се събра с Едгар? Или е тайна?

Едгар мълчеше. Нещо шепнеше… явно — лекуваше травмата си доколкото може.

— Каква ти тайна. — Арина погледна своя съратник и, явно, любовник. — Той все пак ме проследи. Това е станало за него въпрос на принцип. Намери ме, само че тогава вече не му се служеше. Жена му беше загинала, беше разбрал за последния артефакт на Мерлин и искаше да го намери. А най-простия начин за това беше да стане Висш, и не просто Висш — нулев, като Мерлин. Едгар си мислеше, че ще успея да възстановя „Фуаран“. Тук малко ме надцени. Но разказа за Венеца на Всичко ми хареса. Тогава сключихме съюз с него.

Аз кимнах. Да, сигурно е било така. Едгар, вече вманиачен от идеята да се добере до артефакта, е намерил Арина. Двамата са прибрали в своя „Последен Патрул“ и жадуващия отмъщение Саушкин. И започнали работа. Имащият достъп до най-голямото хранилище на магически амулети Инквизитор; много умната вещица, станала Светла; побърканият от мъка по сина и жена си Висш Вампир…

Странна компания се е получила.

И страшна.

— А не се ли страхуваш, че Венеца ще стане твоята грешка, Арина? Както Мордред е бил грешката на Мерлин?

— Страхувам се. — каза тя. — Възможно е… Е, сгрешихме ли, или не, като те взехме в плен? Измисли ли как да вземем Венеца на Всичко?

— Да. — казах аз. — За седмия слой — Мерлин е заблуждавал. Ако си жив и не си нулев, не можеш да влезеш в царството на мъртвите.

— Отишлите си. — без никаква злоба ме поправи Генадий. — Отишлите си, а не мъртвите.

Защо ли това толкова го дразни? Защото и той не е жив?

— И аз си мисля, че не можем да влезем. — кимна Арина. — Ако имахме „Фуаран“ — бих успяла да покача Едгар до нулев. Но без книгата е трудно. Някои неща си припомних, други успях да напиша отново, но до Висш го покачих. Явно, не ми стига умение, за да се меря с „Фуаран“… И какво измисли?

— Венецът на Всичко е на петия слой. — казах аз. — Могли сте да го вземете още преди две седмици!

Арина присви очи докато ме гледаше. А аз започнах да разказвам онова, което казах на Едгар и Генадий в самолета. За крачката назад. За главата и опашката. За голема.

— Като че ли лъжеш. — замислено каза Арина. — И то гладко… Но някак е много просто, точно в стила на Мерлин. А? Какво ще кажеш?

— И аз мисля, че лъже. — неочаквано я подкрепи Генадий, който в самолета не показа никакво недоверие. — Трябваше да вземем дъщеря му…

— Гена, дори и в най-страшния ти кошмар да не ти се присъни, че си пипнал това момиче. — тихо каза Арина. — Ясно ли е?

— Ясно. — мигновено се укроти Генадий.

— Е, какво, чароплете? Истината ли казваш, или лъжеш? — Арина ме гледаше в очите. — А?

— Истина ли? — Аз се наведох напред. Сега можеше да ме спаси само яростта… и честността, разбира се. — Аз да не съм Мерлин? Откъде да зная истината? Окачиха ми тази твар на шията, заплашиха да взривят половин Москва заедно с жена ми и дъщеря ми, а после ми наредиха да измисля как да вземат артефакта! Откъде да знам дали съм прав или не? Аз мислих. Струва ми се, че това може да е правилният отговор! Но никой няма да ти даде гаранции, включително и аз!

— Какво искате от мен, мъчители мои… може би да ви изсвиря „Мурка“? — неочаквано каза Едгар.

Не разбрах веднага, че се е пошегувал. Той рядко прави това.

— И все пак, в тази версия има нещо. — добави Едгар, гледайки ме с неприязън. — Прилича на истина.

Арина въздъхна. Разпери ръце. Каза:

— Какво пък, не ни остава нищо друго, освен да проверим. Да тръгваме.

— Стоп. — казах аз. — Едгар обеща, че ще свали Котката.

— След като си обещал — сваляй я. — след кратък размисъл нареди Арина. — Но ти имай предвид, Антоне, сега си силен, но ние сме трима и не сме по-слаби от теб. Дори не си помисляй да правиш номера.

ШЕСТА ГЛАВА

Генадий шофираше. Явно Едгар и Арина смятаха, че те по-успешно ще ме сдържат, ако се опитам да избягам или да ги нападна. Аз седях на задната седалка, отляво седеше Едгар, отдясно — Арина.

Не се опитвах да избягам или да ги нападна — те имаха твърде много козове в запас. Наистина, свалиха котката от шията ми; кожата по врата ми беше издраскана и сърбеше.

— Венецът се охранява много по-сериозно. — отбелязах аз. — Не се ли страхуваш от побоища, Арина? Съвестта ти ще издържи ли?

— Ще минем с малко кръв. — уверено каза Арина. — Доколкото е възможно.

Аз много се съмнявах, че това е възможно, но не започнах да споря. Мълчаливо гледах предградието, през което минавахме, сякаш се надявах да видя Лермонт или неговия чернокож помощник и поне с поглед или жест да ги предупредя…

Ако се опитам да избягам, най-вероятно ще ме заловят… Трябва да чакам.

Едва се свечеряваше, започваше най-туристическото време, но днес Единбург изглеждаше съвсем различен, отколкото преди две седмици. Хората по улиците бяха някак притихнали, мрачни, небето беше покрито с дим, над града кръжаха разтревожени от нещо птици.

Какво пък, всичко в света усеща приближаването на катаклизма. Даже хората и птиците…

Телефона в джоба ми иззвъня. Едгар трепна и се напрегна. Аз погледнах въпросително Арина.

— Отговори, но бъди благоразумен. — каза тя.

Аз погледнах слушалката. Светлана.

— Да.

Връзката, сякаш напук, беше прекрасна. Не можеш и да предположиш, че ни делят хиляди километри.

— Още ли си на работа, Антоне?

— Да. — казах аз. — Пътувам с кола.

Арина ме гледаше внимателно. Сигурно чуваше всяка дума, произнесена от Светлана.

— Нарочно не ти се обаждах. Казаха ми, че имало някакво произшествие… някакви терористи, заредени с магия… заради това ли се бавиш?

Слабо огънче на надеждата се разгоря в гърдите ми. Аз още не се бях забавил! Светлана не можеше да ме чака толкова рано от работа.

— Заради това, разбира се. — казах аз.

Хайде, досети се! Използвай магия! Можеш да разбереш къде се намирам. Да вдигнеш тревога. Да предупредиш Хесер, той ще се свърже с Лермонт. Ако Нощният Патрул на Единбург очаква нападението, това ще е краят на „Последния Патрул“.

— Все пак не се задържай много. — помоли Светлана. — Какво, да не би да нямаш подчинени? Не поемай всички задачи. Става ли?

— Непременно. — казах аз.

— Със Семьон ли си? — небрежно попита Светлана.

Не успях да отговоря — Арина поклати глава. Е, да, ако Светлана подозира нещо, след положителен отговор може да се обади на Семьон.

— Не. — казах аз. — Сам съм. Имам специална задача.

— Искаш ли да ти помогна? Нещо много се застоях в къщи. — Светлана се засмя.

Арина се напрегна.

— Няма смисъл, истинска глупост е. — казах аз. — Инспекция.

— Е, добре. — каза Светлана с леко огорчение. — Обади се, ако ще се забавиш още. Ой, Надя нещо прави там, чао…

Тя прекъсна връзката. А аз започнах да прибирам телефона в джоба. И, гледайки право в лицето успокоилата се Арина, натиснах три пъти бутоните на телефона. Входящи позвънявания — набиране на последният номер — отказ.

Край. Не рискувах да оставя телефона включен, Арина може да чуе звуците на позвъняването откъм джоба ми. Минало ли е обаждането, успяла ли е да го обработи международната телефонна мрежа, ако повикването е отказано? Не знам. Остава само да се надявам на алчността на мобилните оператори, за които е по-изгодно да пропуснат обаждането и да вземат пари от сметката.

Е, и на това, че когато телефона на Светлана звънне и спре, тя няма да ми се обади, а ще използва магия. Арина и Едгар са доста по-възрастни и по-мъдри от мен. Но затова пък мобилният телефон винаги ще си остане за тях преносим вариант на огромният агрегат, в който е трябвало да се вика силно: „Госпожице! Госпожице! Свържете ме със Смолни!“.

— Тя е заподозряла нещо. — каза Едгар. — Ти не трябваше с бомбата… дори и да не я беше взривила, поне щяхме да имаме коз!

— Няма нищо. — каза Арина. — Дори и да подозира нещо… те вече нямат време. Антоне, дай ми телефона си.

В погледа й се появи подозрение. Аз мълчешком й подадох телефона си, демонстративно изваждайки го с крайчеца на пръстите си, без да пипам бутоните.

Арина го взе и се убеди, че е в режим на очакване. Сви рамене и го изключи.

— Ще минем без обаждания, става ли? Ако трябва да се обадиш, ще ти дам моя телефон.

— Няма ли да те разоря? — вежливо се поинтересувах аз.

— Няма. — Арина наистина извади своя телефон. Набра номер — не от телефонната книга, а както едно време — въвеждайки всяка цифра поотделно. Вдигна телефона до ухото си, изчака да й отговорят и тихо каза: — Време е. Действай.

— Още ли не са свършили съучастниците? — попитах аз.

— Това не са съучастници, Антоне. Това са наемни работници. Хората могат да бъдат напълно ефективни съюзници, ако ги снабдиш с известно количество амулети. Особено такива, каквито има Едгар.

Аз погледнах кралският замък, царуващ над града, увенчаващ останките на древния, отдавна затихнал вулкан. Ама че късмет — вече за втори път съм в Единбург, а не мога да разгледам главната му забележителност…

— И какво сте приготвили този път? — попитах аз.

Някаква мисъл се мяркаше в края на съзнанието ми, драскаше като Котката на Шрьодингер. Нещо много важно…

— Колкото и да е смешно, приготвил съм още един артефакт на Мерлин. — каза Едгар. Той вече се беше оправил от моя не джентълменски удар. — Така наречения Сън на Мерлин.

— Е да, да, той е бил малко еднообразен в названията. — кимнах аз. — Сън?

— Просто сън. — Едгар разпери ръце. — Арина се разстрои заради многото жертви миналия път. Сега всичко ще е… културно.

— А ето го и първият пламък на културата. — казах аз, гледайки димящото пред нас такси. Явно шофьорът беше заспал по време на завой, автомобилът се е качил на тротоара и се е врязал в старинната сграда. Най-ужасно беше не димът изпод капака и не застиналото тяло в колата. Тротоарите бяха осеяни с неподвижните тела на граждани и туристи — и едно младо момиче, което явно е започвало да пада, беше блъснато от решетката на радиатора към стената, а после притиснато от старомодното черно такси. Сигурно умираше. Единственото хубаво нещо беше, че умираше в съня си.

Това не беше хуманният Морфей, който учат в Нощния Патрул, и който дава на хората няколко секунди преди съня. Сънят на Мерлин действаше мигновено. Локализацията му беше учудващо равномерна, аз виждах границата, където свършваше действието на артефакта. Двама възрастни, вървящи напред, паднаха, потопени в сън. А изостаналото на няколко крачки дете на седем-осем години не заспа и сега с плач буташе неподвижните си родители. Нямаше кой да му помогне — онези, които не попадаха в зоната на съня, се разбягваха със завидна бързина. Тях можех да ги разбера, отстрани това изглеждаше като действието на някой извънредно отровен газ. И все пак гледката на това плачещо дете, което се опитваше да вдигне спящите си родители, беше почти толкова трагична, както и гледката на убитото момиче.

Със застинал поглед Едгар изпрати димящото такси, покрай което минахме. Това беше добър момент за бягство… ако смятах да бягам.

— Да не би да ти напомня нещо? — попитах аз.

— Случайните жертви са неизбежни. — хрипливо каза Едгар. Гласът му беше паднал. — Знаех какво ме очаква.

— Жалко, че те не знаеха. — казах аз. И погледнах Едгар през Сумрака.

Лошо, много лошо. Той беше окичен целия с амулети, беше обгърнат от десетина заклинания, на краищата на пръстите му трептяха готови да се откъснат магии. Целият сияеше от чакащата използване Сила. И точно така изглеждаха Арина и Генадий. Дори вампирът не беше пренебрегнал магическите дрънкулки.

Няма да успея със сила.

В пълна тишина, покрай обсипаните с тела тротоари и неподвижни автомобили (преброих три горящи), пристигнахме до „Подземията“. Излязохме от колата.

Зад оврага, на Принцес-стрийт, също всичко беше замряло, но отнякъде се дочуваше вой на сирени. Хората винаги преодоляват паниката. Дори ако не знаят с какво са се сблъскали.

— Тръгваме. — Едгар леко ме бутна в гърба.

Започнахме да се спускаме надолу. За миг се обърнах, гледайки каменната корона на замъка над покривите на къщите.

Е, да. Разбира се. Трябваше само да помисля и да събера всичко заедно. Мерлин е бил удивително великодушен, когато е съчинявал стихчетата си…

— Какво се мотаеш! — извика Едгар. Той беше като изтъкан от нерви — и нищо чудно. Той очакваше среща с онази, която обичаше.

Минахме покрай неподвижни тела. Имаше и хора, и Различни, Сънят на Мерлин не правеше разлика между тях. Забелязах няколко спящи Инквизитора, зад фалшивите стени просто сияеше от аури. Те чакаха, и засадата беше приготвена великолепно.

Само че никой не знаеше силата на използвания артефакт.

— Да не сте забравили за бариерата на третия слой? — попитах аз.

— Не. — отвърна Арина.

Забелязах, че по пътя ту Едгар, ту Арина оставяха на пода и стените на „Подземията“ заредени с магия предмети, напълно невинни на пръв поглед: парчета хартия, ивица дъвка, парче канап. На едно място Едгар бързо начерта на стената няколко странни символа с червен тебешир — тебешира се разпадна на прах веднага след изписване на последния знак. На друго място Арина, усмихвайки се, разсипа по пода кутия кибрит. „Последният Патрул“ явно се страхуваше от преследване.

Най-накрая влязохме в залата с гилотината, неизвестно защо избрана от „Последния Патрул“ като входна точка в Сумрака. Сигурно точно тук е съсредоточието на Силата, центъра на вихъра.

И тук, освен двама спящи мага от първо ниво, имаше един бодърстващ човек.

Млад, набит, нисък, с очила на интелигентното лице, с дънки и пъстра риза, той изглеждаше много мирно. В ъгъла на стаята забелязах спящо момиче на около десетина години с грижливо положена под главата му чанта. Те какво, да не са решили да отворят проход с кръвта на детето?

— Дъщеря ми заспа. — разсея съмненията ми човекът. — Много интересно устройство, трябва да призная… — Той извади от джоба си малка сфера от преплетени като решетка груби метални ивици. — Лостчето се премести и вече не се връща.

— Така и трябва да бъде. — каза Едгар. — Ще се върне обратно след седемдесет и няколко години. Така че това устройство е безполезно за теб, ще го оставиш тук. Дръж!

Той хвърли пачка пари към мъжа. Мъжът я хвана във въздуха, небрежно прокара пръст по ръба на банкнотите. Забелязах, че държи лявата ръка зад гърба си. Ох…

— Всичко е наред. — кимна мъжът. — Но малко ме притесняват мащабите на акцията… и тези устройства, които използвате. Струва ми се, че сделката още отначало беше поставена на неравни условия.

— Нали ти казах, че ще стане така? — каза Едгар на Арина. Отново се обърна към мъжа: — Какво искаш? Още пари?

Мъжът поклати глава.

— Вземи парите, дъщеря си и заминавай. — каза Арина. — Това те съветвам.

Мъжът облиза устни. После разкопча ризата си.

Излезе, че изобщо не е дебел. Торсът му беше обгърнат в някакъв корсет, точно като ортопедическите. Само че от ортопедическите корсети не стърчат жици.

— Килограм пластичен експлозив. Детонатор на принципа на „мъртвата ръка“. — каза мъжът, вдигайки лявата си ръка. — Ще взема тази сфера, всички тези странни дрънкулки, които намерих у тези момчета, — той срита един от лежащите Различни, — и всичко, което носите в джобовете си. Ясно ли е?

— Какво неясно може да има? — каза Едгар. — Още в началото знаех, че ще стане така. Правилно те избрах.

Изведнъж забелязах, че Генадий вече не е сред нас.

— И това ни избавя от доста проблеми от морално естество. — каза Едгар и се обърна.

Поясът с експлозива изведнъж се разлетя на парчета. Това не беше взрив, а сякаш замах от невидима ръка, движеща се с неестествена скорост… например — от Сумрака. Мъжът объркано разтвори лявата си длан — от нея изпадна малък изключвател с нелепа опашка от скъсани проводници. Не е лъгал…

В следващият миг мъжът закрещя и аз също предпочетох да се обърна.

— Крайно гнусен тип. — каза Едгар. — Не блъфираше, макар че момичето му е родна дъщеря. Но затова пък получихме необходимата ни кръв без убийство на невинни, което толкова огорчава Арина.

— Ти с нищо не си по-добър от него. — отговорих аз.

— Аз и не претендирам. — сви рамене Едгар. — Да тръгваме. Не ни е за пръв път да влизаме заедно в Сумрака, нали?

Той дори ме хвана за ръката. Не протестирах. Намерих сянката си на пода — и прекрачих в нея. През удара на ледения вятър, в замръзналото пространство на Сумрака…

Първи слой.

Не се бавихме — продължихме нататък. Втори слой. Пространството наоколо кипеше — или възбудено от живата кръв, или от пробитото тук някога от Мерлин мироздание.

Едгар и Арина продължаваха да са до мен. Съсредоточени, напрегнати. А след миг се появи и Генадий, облизващ окървавените си устни. На втория слой едва го познах — от толкова чудовищна злоба и безумие беше обезобразено лицето на Саушкин-старши.

Трети слой. Тук още бушуваха остатъци от вихъра на Сила, която доскоро преграждаше пътя надолу. Едгар започна да се озърта и каза:

— Някой върви след нас… знакът сработи.

— Успешно ли? — От устата на Арина излетя облаче пара.

— Не знам. Продължаваме надолу!

Четвъртия слой ни посрещна с розово небе и цветен пясък. Аз изтръгнах ръката си от хватката на Едгар и казах:

— Нали се разбрахме! Няма да се бия с голема!

— Никой не те принуждава! — Едгар се озъби. — Не се бой, ще постоиш отстрани. Напред!

Именно тук смятах да организирам спор. Да спечеля време, да избягам, а ако успея — да остана, изпращайки „Последния Патрул“ на безсмислена схватка с чудовището.

Но сякаш ме тласкаше нещо. Сякаш тази мания, от която бяха обхванати Арина, Едгар и Генадий, обземаше и мен. Аз трябва да сляза на петия слой… трябва!

Поне да приспя бдителността им…

— Добре, но не смятам да рискувам заради вас! — извиках аз и под бдителния поглед на Едгар прекрачих на петия слой.

Те се появиха почти мигновено. Да, добре се бяха заредили. Само Генадий малко изостана, явно беше влязъл с втория опит.

А тук все пак беше доста по-приятно от горните нива на Сумрака! Прохладно, но вече без изсмукващият живот леден вятър. И пак — цветовете са почти истински…

Аз се огледах в търсене на голема. И го открих на около двеста метра от нас — от тревата стърчаха две змийски глави, въртящи се като перископи на подводница. Ето че и големът ни забеляза. Главите трепнаха и се проточиха нагоре. Дочу се съскане, много напомнящо на змийското, ако не идваше от такова разстояние…

След миг змията вече пълзеше към нас, като при това успяваше да държи над тревата и двете си глави.

— Глава и опашка. — замислено каза Арина. — Не знам, не знам… Едгар, пускай Конг.

Разбрах кого имаше предвид едва когато Едгар извади от джоба си малка нефритена статуетка — дългоръка маймуна с къси остри рогца, стърчащи от главата. Инквизиторът лъхна няколко пъти върху фигурката, после внимателно й развинти главата — отвътре фигурката се оказа куха — и внимателно остави всичко на тревата. Когато фигурката започна да изпуска зелен дим, превръщаш се в чудовище, едва успяхме да се отдръпнем.

Девът, който е преследвал Алишер в Самарканд, изобщо не приличаше на Кинг-Конг. Най-малкото не беше достатъчно висок — най-много три метра. Но озъбената паст, мускулестите лапи с остри нокти, твърдата козина в тъмнозелен цвят и горящите с тъпа злоба оранжеви очи впечатляваха повече, отколкото сантименталния гигант от филмите.

Освен това Кинг-Конг сигурно не е вонял толкова отвратително и рязко. Как може да вони голем, който не се състои от плът, дори не от глина, а от концентрирана Сила, прибрана в магически съд? Не знам. Може би това беше случаен страничен ефект, а може би — шега на създателя на дева.

— Иди и убий това! — извика Едгар, сочейки към змията. Конг изрева и с огромни скокове се понесе срещу змията. Тя, без изобщо да се изплаши от приближаването му, а сякаш даже се оживи при вида на достоен съперник, се плъзна срещу него. Земята се тресеше под краката ни, гръмогласния рев на маймуната и оглушителното съскане на змията се сливаха в един гърмящ звук.

Време е! Докато са заплеснати в очакване на схватката.

Аз се обърнах — и замръзнах. Зад гърба ми стоеше нисък брадат старец в бели дрехи. Той ту изглеждаше напълно реален — можеше да преброиш всеки косъм в сивата брада, да се вгледаш в умореното, покрито с бръчки лице; ту се превръщаше в размита бледа сянка, през която се виждаха тревата и небето.

Старецът бавно посочи ръка земята под краката си. Повтори жеста.

Иска да сляза на шестия слой ли?

Аз посочих с ръка надолу. Старецът кимна, на лицето му се изписа облекчение.

И започна да се топи във въздуха.

Нямаше време за колебание. Във всеки момент някой от „Последния Патрул“ може да се обърне и да разбере, че се готвя за бягство.

Силата е в мен! Аз мога да се потопя на шестия слой.

Моята сянка е в мен! Аз я виждам винаги.

Аз съм длъжен да направя това! Значи, ще го направя.

Обгърна ме леден вятър.

Вече прекрачвайки през бариерата, чух гласа на Арина:

— Ние действи…

Гласът затихна, скри се зад границата, отделяща шестия слой. Зад границата, пазещ света на отишлите си Различни.

— Благодаря ти, че дойде. — каза старецът. И се усмихна.

Преди да отговоря, се огледах.

Ден. Слънце и бели пухкави облаци в синьото небе. Зелена трева на поляната. Пеят птички в клоните.

Древен сив старец срещу мен. Дрехите му явно никога не са били бели — грубата сива тъкан изглеждаше белоснежна само на пръв поглед. Освен това беше бос… само че в това нямаше никаква пасторална умилителност, никаква близост към природата. Просто бос човек, който не смята за нужно да губи време за изработка на обувки.

— Приветствам те, Велики. — казах аз, свеждайки глава. — Чест е за мен… да видя Великият Мерлин.

Старецът с любопитство се вглеждаше в лицето ми. Така, сякаш не ме виждаше за пръв път, но едва сега е получил възможност да ме разгледа както трябва.

— Чест? Добре ли познаваш живота ми, Светъл?

— Някои неща. — Аз свих рамене. — Знам за кораба с децата.

— И все пак „чест“?

— Струва ми се, че вече си се разплатил за много неща. Освен това, за милиона хора ти си мъдър защитник на доброто и справедливостта. Това също значи нещо.

— Те бяха само девет… — измърмори Мерлин. — Легенди… те винаги преувеличават. И доброто, и лошото…

— Но ги е имало.

— Имаше ги. — съгласи се Мерлин. — Защо мислиш, че съм се разплатил? Нима не ти харесва раят, който чака Различните след смъртта им?

Вместо да отговоря се наведох и откъснах една тревичка. Пъхнах я в устата си и я прехапах. Тревният сок беше горчив… само че малко недостатъчно горчив. Аз примижах и погледнах към слънцето. Слънцето сияеше в небето, но светлината му не заслепяваше. Плеснах с ръце — звукът беше леко приглушен. Поех дъх с пълни гърди — въздухът беше свеж… и все пак нещо в него не достигаше. Оставаше лек дъх на застояло като в изоставената квартира на Саушкин…

— Тук всичко е малко неистинско. — казах аз. — Не достига живот.

— Юнак. — кимна Мерлин. — Много Различни не го забелязват веднага. Много живеят тук с години, столетия… преди да разберат как са ги излъгали.

— Не може ли да се свикне? — попитах аз.

Мерлин се усмихна.

— Не. С това не можеш да свикнеш.

— Помниш ли вица за фалшивите играчки за елха, Антоне? — попитаха иззад гърба ми. Аз се обърнах.

Тигърчето стоеше на пет крачки от мен.

Те бяха много. Много от тези, които стояха и слушаха разговора ми с Мерлин. Игор Теплов и Алиса Донникова — те бяха един до друг, те се държаха за ръце, но по лицата им нямаше щастие. Момичето-върколак Галя наведе очи. Мурат от самаркандския Патрул смутено ми помаха с ръка. Тъмният, убит някога от мен, хвърлен от кулата „Останкино“, ме гледаше без злоба и раздразнение.

Те бяха твърде много. Дърветата пречеха да видя колко са всички. Но ако я нямаше гората, биха се прострели до самия хоризонт. Напред бяха пуснали онези, които познавах.

— Помня, Тигърче. — казах аз.

Вече не чувствах нито страх, нито злоба. Само печал — тиха и уморена.

— На пръв поглед са като истинските. — каза Тигърчето и се усмихна. — Само че не носят никаква радост…

— Добре изглеждаш. — измърморих аз, само за да кажа нещо.

Тигърчето замислено огледа наметката си от тигрова кожа. Кимна:

— Постарах се. За срещата.

— Здрасти, Игор! — казах аз. — Здрасти, Алиса!

Те кимнаха. После Алиса каза:

— А ти си юнак. Силен си. Само не се възгордявай, Светъл! На теб ти помагаше самият Мерлин.55

Аз погледнах към стареца.

— Понякога. — деликатно каза Мерлин. — Е… край онази ваша чудна кула. И когато се биеше с върколаците в гората… И малко…

Вече не го слушах. Оглеждах се в търсене на онзи, чийто думи бяха най-важни за мен.

Костя бутна Различния, зад чийто гръб стоеше, и излезе пред мен. Всъщност, от всички присъстващи той изглеждаше едновременно и най-добре, и най-нелепо — по него имаше парчета от космически скафандър, някога бял, а сега почернял и изгорен на няколко места.

— Здрасти, съседе. — каза той.

— Здрасти, Костя. — отвърнах аз. — Аз… отдавна исках да ти кажа. Прости ми.

Той се намръщи:

— Стига с тези светли маниери… какво има да се прощава… Честно се бихме, честно ме победи. Всичко е наред. Трябваше да се досетя, че не поставяш Щита от страх…

— Все едно. — казах аз. — Нали знаеш, ненавиждам работата си. Станах винтче… част от машина, която не знае пощада!

— А как може другояче с нас? — Костя изведнъж се усмихна. — Стига вече… Ти… такова… прости на татко. Ако можеш. Той не беше такъв.

Аз кимнах:

— Ще се постарая. Ще опитам.

— Кажи му, че го чакаме с мама. — Костя се поколеба и добави твърдо: — Тук.

— Ще му кажа. — обещах аз, търсейки с поглед Полина.

Костя изведнъж направи крачка напред, неловко ми стисна ръката — и отстъпи.

И за този незначителен миг, докато дланите ни се докосваха, аз почувствах как хладната му ръка стана топла, кожата блесна в розов цвят, а в очите му се появи блясък. Костя стоеше, олюлявайки се, и гледаше дланта си.

А моята длан изгаряше от леден студ…

Редицата Различни трепна. Те бавно, несъзнателно тръгнаха към мен. И в очите им имаше алчност и завист — у всички, дори у Тигърчето, дори у Игор, дори у Мурат…

— Стойте! — извика Мерлин. Скочи и застана между мен и отишлите си Различни, вдигайки високо ръце. Забелязах, че старателно ме избягва, за да не ме докосне. — Стойте, безумци! Минута живот… не е това, което искаме, не е това, което чакахме!

Те спряха. Спогледаха се смутено и отстъпиха. Но в очите им продължаваше да свети гладно пламъче.

— Тръгвай си, Антоне. — каза Мерлин. — Вече разбра всичко и знаеш какво трябва да направиш. Тръгвай!

— Не мога да мина, там е „Последният Патрул“. — казах аз. — Освен ако твоят голем не ги спре…

Мерлин погледна някъде през мен. И въздъхна:

— Големът е мъртъв. И двата голема са мъртви. Жалко… понякога излизах на петия слой да си поиграя със змията. Но и тя тъгуваше.

— Можете ли да ме изпратите? — попитах аз.

Мерлин поклати глава:

— Малко от нас са способни да излязат дори на петия слой. А до първия могат да достигнат само единици, но там сме безпомощни.

— Не мога да мина покрай тях. — казах аз. — А директно… на седмия слой също няма да мога.

Ние се усмихнахме един на друг.

— Ще ти помогнат. — каза Мерлин. — Само че направи всичко както трябва, моля те.

Аз кимнах.

Не знаех дали ще се получи. Мога само да се постарая.

В следващият миг въздухът до мен завибрира, сякаш нещо, кипящо от излишък на Сила, пронизваше Сумрака. Какви слоеве… какви разстояния… какво значеха тези неща пред тази звъняща от осъзнаването си Сила?

Надечка стъпи на тревата. Размаха ръце, не успя да запази равновесие и се пльосна по дупе, гледайки към мен.

— Ставай! — строго казах аз. — Влажно е.

Надя скочи, изтупа велурения комбинезон и забърбори:

— Мама ме научи да влизам в сянката! Това първо! А там маймуната и змията се биха и се победиха взаимно. Това второ! Двама чичковци и една лелка гледат змията и ругаят с много лоши думи! Това трето! И мама нареди веднага да те прибера за вечеря! Това е четвърто!

Тя се запъна, откривайки около себе си цяла тълпа. Смути се, наведе очи и с глас на вежливо момиченце измърмори:

— Здравейте…

— Здравей. — Мерлин приклекна пред нея. — Ти ли си Надежда?

— Да. — гордо каза Надя.

— Радвам се, че се срещнахме. — каза Мерлин. — Отведи татко в къщи. Само че не веднага в къщи, а първо назад, при хората. А после в къщи.

— Назад — това е напред? — уточни Надя.

— Точно така.

— Ти приличаш на вълшебника от филмчето. — подозрително каза Надя. За всеки случай се присламчи към мен и ме хвана за ръката, което явно й придаде увереност.

— Аз бях вълшебник. — призна Мерлин.

— Добър или лош?

— Всякакъв. — Той тъжно се усмихна. — Върви, Надежда.

Предпазливо поглеждайки към Мерлин, Надя ме попита:

— Тръгваме ли, татко?

— Тръгваме. — казах аз.

Обърнах се и кимнах на Различните, които мълчаливо гледаха след нас. С тъга и очакване. Първо вдигна ръка за сбогом Тигърчето. После Алиса. И ето че всички махаха след нас… сбогувайки се завинаги.

И когато дъщеря ми, току-що инициираната Абсолютна Вълшебница, направи крачка напред, аз прекрачих след нея. Държейки я за ръката, за да не се загубя в бушуващият вихър от Сила, завършващ своя кръг и връщащ се в нашият свят.

Защото Сумракът, разбира се, е безкраен, както е безкраен всеки пръстен.

Защото топлината на човешката любов и студът на човешката ненавист, бягът на зверовете и полетът на птиците, трептенето на крилата на пеперудите и растежа на пробиващото земята зърно не изчезват безследно. Защото вселенският поток жива Сила, от който алчно откъсват парченца паразитите като синия мъх и Различните, не изчезва безследно, а се връща в чакащият възраждане свят.

Защото всички ние живеем на седмия слой на Сумрака.

ЕПИЛОГ

— Колко! Е красиво! Тук! — възкликна Надя.

Аз я вдигнах на ръце. Стояхме на павираният мост в Единбург, обкръжени от стотици и хиляди спящи хора. Сирените виеха все по-близо и по-близо — времето на Различните свършваше.

— Да. — съгласих се аз. — Тук всичко е истинско.

— Само че всички спят. — тъжно отбеляза Надя. — Като в приказката за спящата принцеса. Може би трябва да ги събудим?

Тя може… Та тя сега може всичко — ако се научи.

— А не се ли умори? — попитах аз. Краката ми се подгъваха и леко ми се виеше свят.

— От какво? — учуди се Надя.

— След малко. — казах аз. — След малко ще събудим всички… които успеем. Сега татко трябва да направи нещо важно. Ще ми помогнеш ли?

— Как?

— Просто ме дръж за ръката. — казах аз. Затворих очи. Разперих ръце. Затаих дъх.

Трябва да почувствам този град. Камъните и стените, които помнят Мерлин и Артур. Хората може и да забравят, но камъните помнят. И древната крепост, застинала като венец над града, помни и чака.

Защо понякога сме толкова глупави? Защо очакваме, че магията ще е скрита в нещо, което можеш да вземеш в ръка, когато тя може да е навсякъде около нас?

Разбира се, Великият Мерлин не е скрил своето най-голямо творение в Сумрака, не е разчитал на силата на голема, но не е разчитал и на защитата на сандъците. Хиляда и петстотин години е стояла на скалата тази древна крепост, тя е била отбранявана и завземана, била е рушена и достроявана, в нея са пазили своите съкровища гордите шотландски крале — но там, в основата на основите, положени от Мерлин, изпъстрените с руни камъни чакаха своят час.

Трябва само да се протегна към тях. Да ги докосна, да ги почувствам…

— Светъл! — изреваха зад гърба ми. Аз се обърнах, излизайки от транса.

Едгар и Арина стояха неподвижно и ме гледаха — и аз с учудване разбрах, че погледите им са пълни със страх. А Генадий тичаше. Тичаше и крещеше. Нима си мисли, че силата на магията зависи от силата на вика? Генадий се придвижваше с огромни подскоци, преобразявайки се в движение, все повече и повече губейки приликата си с човек. Зъбите му растяха, кожата се умъртвяваше, косата му се превръщаше в снопчета сиви капещи косми.

Аз вдигнах ръка, събирайки Сила за Сив Молебен.

Но в този момент Надя пристъпи напред и извика в лицето на вампира:

— Не крещи на татко!

Генадий се олюля. Това, което го удари, беше по-силно от ненавистта. Но той вече не можеше да спре, той продължаваше да тича, сякаш срещу ураган. И рухна в краката ни. Надя изписка и се скри зад мен.

Аз клекнах. Погледнах Генадий в очите. И казах.

— Костя и Полина те чакат. Те помолиха да идеш. Веднага. Докато още има време.

Безумието мигновено напусна погледа му. Саушкин ме погледна и попита:

— Те не могат ли?

— Те не могат да дойдат. И никога не биха могли. Но аз ще направя онова, за което ме помолиха. Върви, докато още има време.

— Помогни ми, Антоне. — каза той с почти нормален глас.

— Надя, обърни се! — наредих аз.

— Не гледам, не гледам! — замърмори дъщеря ми, обръщайки се, и за по-сигурно — закривайки очи с дланите си.

Аз вдигнах ръка — Генадий следеше движенията ми като омагьосан. И Сивият молебен изпрати вампира на шестият слой на Сумрака.

Надигнах се и погледнах към Едгар и Арина. Те не гледаха мен или Генадий, те гледаха само към Надя.

— Нулева. — каза Арина с възхищение. — Абсолютната вълшебница…

— Пет минути няма да ми е до вас. — казах им аз. — А после…

— Имаме Минойска Сфера. — умолително каза Едгар. — Може ли?

— Ще ви търсят. — казах аз. — И аз ще ви търся, имайте го предвид. Но сега имате пет минути. Само защото те ме помолиха да простя.

— Какво искаш да направиш? — попита Арина.

— Това, за което мечтаеха отишлите си. Да им дам смърт. Защото възраждането е невъзможно без смърт.

Едгар присви очи. Отвори чантичката, окачена на кръста му. Извади оттам малко костено топче и го подаде на Арина. Тя мълчаливо го взе.

— Помогни и на мен, Светли. — каза Едгар. — Какво ти коства?

— Ти си в защитни амулети като новогодишна елха с гирлянди. Как да ти помогна?

— Аз ще му помогна. — внезапно каза Арина. — А ти не се разсейвай. Върши си работата.

Не разбрах какво точно направи. Уж само трепна с устни. Едгар се усмихна, за миг лицето му стана красиво и почти младо. После краката му се подкосиха и той рухна на моста.

— А ти не възнамеряваш да се развъплъщаваш. — отбелязах аз. — Каква Светла си?

— Е, нали целта е постигната. — каза Арина. — Отишлите си ще получат това, към което са се стремили!

Аз поклатих глава. Погледнах към замъка и отново затворих очи.

— Връщам ти телефона… — каза Арина. — Не ми трябва чужд.

Зад гърба ми глухо изщрака Минойската Сфера, отваряйки за Арина портал, който не може да се проследи. Ох, странна Тъмна беше тя и странна Светла се получи от нея…

И изведнъж чух музика — слаба, тиха. Арина беше включила вграденият в телефона плейър. Случайно? Или демонстрирайки, че разбира от техника повече, отколкото си мислех?

Какво пък, това вече е щастие — когато успееш да излезеш от нигредо. Независимо дали си Тъмен или Светъл, все пак имаш шанс да продължиш пътя си. Само през нигредото, разпада и разложението, можеш да се движиш напред. Към синтеза. Към съзиданието на новото. Към албедо.

Древните камъни на върха чакаха.

Аз посегнах към тях. Нямаше нужда от заклинания, думи, ритуали. Трябваше само да знаеш къде да посегнеш и какво да поискаш.

Мерлин винаги си оставяше резервен изход. Даже приготвяйки се за рая на Различните, той е предполагал, че откраднатия рай може да се окаже ад.

„Пусни ги. — помолих аз, без да знам кого. — Пусни ги, моля те. Те твориха зло, което беше зло, и добро, което се превръщаше в зло. Но нали всичко си има своя край и своята прошка. Пусни ги…“

Крепостта над града сякаш въздъхна. Кръжащите в небето птици започнаха да се снижават. Мътната мъгла във въздуха започна да се разсейва. Последният лъч на залязващото слънце докосна града — обещание да се върне с изгрева.

И аз почувствах как се свиха и трепнаха всички слоеве на мирозданието. Видях — почти наяве — как се рушат каменните идоли на платото на демоните в Узбекистан. Как се разтварят в Сумрака отишлите там след развъплъщението си Различни — с облекчение и плаха надежда.

Стана по-леко да се диша.

— Татко, вече може ли да гледам? — попита Надя. — Поне с едно оченце?

— Може. — отвърнах аз. Седнах, краката вече изобщо не ме държаха. — Сега татко малко ще си почине и ще се приберем в къщи… нали ще ме отведеш по краткия път?

— Ще те отведа. — съгласи се Надя.

— Не, знаеш ли, не трябва по краткия път. — внезапно се поправих аз. — Нещо не харесвам преките пътища. Хайде да полетим със самолет, а?

— Ура! — извика Надя. — Със самолет! А ще се върнем ли пак тук?

Аз я гледах и се усмихвах. Може би ще успея да я науча да се пази от прости решения и кратки пътища?

— Непременно. — казах аз. — Нима си помисли, че това беше последният патрул?

Ноември 2005 г.