Посмъртен образ

Стасов

Бившият криминален инспектор и бивш подполковник от милицията — а сега началник на службата по безопасност при киноконцерна „Сириус“ — Владислав Стасов вършеше съвсем прозаична работа: върху лист хартия съставяше списък на продуктите, които утре трябваше непременно да купи, за да осигури с храна себе си и дъщеря си през цялата следваща седмица. Бившата съпруга на Стасов — Маргарита — бе отлетяла в поредната си командировка, оставяйки осемгодишната Лиля под неговите грижи. А това бе голяма радост за Стасов. Маргарита имаше нервна работа, свързана с неприятности и продължителни пътувания, ето защо той можеше да живее с дъщеря си по-често, отколкото се бе надявал по време на развода си. Стасов обожаваше Лиля.

Първо, мислеше си той, трябва да купя повечко разнообразни продукти, подходящи за сандвичи: Лиля обича да се изляга на дивана с някоя книга и непрекъснато да дъвче нещо. Вярно, за осемгодишно момиченце теглото й бе наднормено, дори като се вземеше предвид нейният висок — като на таткото — ръст, но Стасов не намираше за необходимо да се бори с вредния навик на дъщеря си. С книгата и сандвичите Лиля можеше да прекарва сама всичките си дни и вечери, без да се нуждае особено от присъствието на своите вечно заети и изнервени родители.

Второ, трябваше да купи голямо парче месо с кокал и да свари солидна тенджера борш. В същия параграф от менюто влязоха цвеклото, морковите, лукът, картофите. Да, да не забравя и сметана, каза си Стасов.

Трето, една рибица, от която да насече двайсетина пържоли — по четири за всеки от петте работни дни. Колкото до гарнитурата, и тя може да се подготви предварително, като се вари всеки ден по малко — слава богу, макароните и елдата се варят бързо: докато той се преоблича и хапва от борша, те ще са вече готови. Лиля не яде гарнитура, а неизвестно защо предпочита месото с кетчуп или с кисело зеле, придружено от огромни комати чер хляб.

Така, с това е приключено. Сега десертите. Дали да заджурка един компот? Или да купи повечко плодове — детето да получава достатъчно витамини? Добре, може да реши това утре на самия пазар — има голям избор.

След като състави списъка с покупките, Стасов се зае да ревизира наличните продукти в кухненския шкаф, но точно тогава звънна телефонът. Преди да вдигне слушалката, той хвърли поглед към часовника — беше дванайсет и половина след полунощ. Дявол да го вземе, да не е станало нещо в службата? Не му се искаше да оставя детето само през нощта, макар че то не се страхуваше от тъмното. Впери поглед в звънящия апарат, като преценяваше продължителността на интервалите между позвъняванията, и с облекчение се убеди, че тези интервали са мъничко по-кратки от обичайните. Междуградски е — значи е Татяна. Така и излезе.

— Да не те събудих? — чу той в слушалката нейния леко дрезгав звучен глас, от който сърцето му сладко се сви — толкова много му липсваше!

— Няма да повярваш, ако ти кажа с какво се занимавах досега.

— Е, с какво?

— Работех като Ирочка.

— И по-точно?

— Съставях менюто за следващата седмица.

— Горкичкият ми! — едновременно съчувствено и присмехулно каза Татяна. — Защо ли не ти пратя Ирочка? Ще ти я дам под наем, докато се прибере твоята Маргарита. Искаш ли?

— Ами ти как ще се справяш без нея?

— Просто тя отначало ще поработи при мен като Стасов, ще ми сготви храна за една седмица, а после ще се качи на влака — и на сутринта ще е при теб.

— Не мога да приема подобни жертви — гордо отказа Стасов. — Световната литература няма да ми го прости. Между другото как върви работата ти?

— Прекрасно. До следващия уикенд вероятно ще я допиша.

— И колко ще излезе?

— Двайсетина печатни коли. За съжаление — пак двайсетина: любимият ми обем. Издателят ми ще ме убие.

— Защо? — учуди се Стасов. — Двайсет коли да не е лошо?

— Разбира се, че е лошо — въздъхна Татяна. — На издателя му трябва обем, от който да направи книга. Или дванайсет-четиринайсет печатни коли за издание джобен формат, или двайсет и пет до трийсет — за дебела книга в обикновен формат. А двайсет не стават нито за едното, нито за другото. Джобният формат няма да издържи такъв обем и ще се разпадне, а обикновеният ще излезе тъничък и несериозен — да те е яд да го вземеш в ръце. И тогава издателят започва да си блъска главата какво да добави към моите двайсет коли, та да излезе дебела книга. Може да вземе повест от някой друг автор, но откъде да намери такава, която точно да му пасва на обема? Почти никой не пише повести от пет-осем колички, сега всички страдат от мания за величие — като мен. Всички бичат по осемнайсет-двайсет коли. Разбира се, освен най-опитните, които умеят предварително да си пресмятат обема.

— А ти не умееш ли?

— Не. Но се уча, така че положението не е отчайващо.

Стасов отново погледна часовника. Разговаряха вече три минути.

— Таня, защо не ти се обадя аз, а? Жал ми е за парите ти.

— Не фантазирай, ако обичаш. Мисля, че отдавна сме се разбрали по този въпрос. Аз изпитвам удоволствие от разговорите с теб и сама си плащам за това удоволствие.

— Обаче ако не беше толкова упорита и се беше омъжила за мен, щях да знам, че като говориш сега, харчиш наши общи пари. А така се чувствам като използвач.

— Е, Дима, нали сме се разбрали…

Татяна беше единствената, която от всички възможни производни от името Владислав беше избрала най-редкия вариант — Дима. Никой, освен нея не наричаше Стасов Дима. Всички останали му викаха Владик, Стасик и Славик.

Стасов се запозна с Татяна преди три месеца, дори няма и толкоз. Една седмица по-късно й направи предложение, с което изненада не само нея, но и себе си. Първия път Татяна не че му отказа, но някак не прие сериозно предложението му. Той повтори опита си след още една седмица и получи принципно съгласие да се върнат към обсъждането на въпроса през зимата. Но това не задоволи Стасов. Самият той не разбираше какво толкова го бе присърбяло да се жени за Татяна, но знаеше със сигурност: искаше това най-много от всичко на света. И все пак изтръгна от нея съгласие да сключат брак през януари.

— Абе помня, помня — не по-рано от януари. Но защо все пак не си помислиш още веднъж? Какво си се вкопчила в този януари? Хайде да се оженим сега! И всички проблеми ще отпаднат от само себе си.

— Добре де, в края на декември.

— Не, сега! — настояваше Стасов, усетил, че е улучил благоприятен момент и може да доизцеди неотстъпчивата си любима. Толкова му липсваше! Толкова беше влюбен!

— В началото на декември.

— Незабавно! Таня, моля ти се…

— Добре де, през ноември — предаде се Татяна.

— Разбрахме се! — подзе Стасов. — В началото на ноември, точно в Деня на милицията.

— Димка! Не прекалявай, не ме хващай за гушата.

— Благодаря ти, Танечка. Още през първия свободен уикенд ще дойда и ще подадем заявление. Как е Ирочка?

— Много добре. Пърха насам-натам, пее, готви, чисти, грижи се за мен като бавачка за бебе.

— Късметлийка си ми ти.

— Трябва да умееш да си избираш роднините, тогава и на теб ще ти върви.

Ирочка беше сестра на първия съпруг на Татяна. След развода съпругът й емигрирал в Канада, а родната му сестра се превърнала в най-близка приятелка, любимка и икономка на Татяна Образцова, която работеше като следовател, а в свободното си време, под псевдонима Татяна Томилина, пишеше криминални романи, които се търсеха много от читателите. Такава интензивна работа щеше да бъде невъзможна без Ирочка Милованова, която бе разтоварила Татяна от всички битови грижи и умело организираше времето й, превръщайки двайсет и четирите часа на денонощието най-малко в трийсет и шест — също както добрата домакиня успява от оскъдните запаси в хладилника си да стъкми трапеза за четирима внезапно довтасали гости.

След като затвори телефона, Стасов видя, че в кухнята със сънено олюляваща се походка влиза любимата му рожба, облечена в бархетна пижамка.

— Мама ли беше на телефона?

— Не, леля Таня. Ти защо не спиш?

— Ще се ожениш ли за нея? — попита, Лиля, като изобщо не обърна внимание на строгия бащин въпрос за причините, поради които не спи.

— Ами… ако нямаш нищо против.

— И ще трябва да й казвам мамо?

— Не е задължително. Дори не е и нужно. Ти си имаш майка, а леля Таня ще бъде моя жена и можеш да я наричаш леля Таня или просто Таня. Както искаш.

Лиля въздъхна облекчено. Отдавна оставена сама да избира книгите си, тя вече бе прочела толкова възрастни издания, че в главицата й се бе образувала чудовищна мешавица от чисто детски представи и трагични житейски истории. В частност това бяха истории за лоши мащехи и страдащи заварени дъщери.

— Татко, ами ако мама се ожени…

— Няма да се ожени, а ще се омъжи — поправи я Стасов.

— Ако мама се омъжи, ще трябва ли да наричам мъжа й татко или може и чичо Боря?

Тъй, помисли си Стасов. А Ритка му се беше клела, че не води своя гаден Рудин вкъщи в присъствието на Лиля. Откъде тогава детето е научило за него? Тази Рита пак лъже. Животът на нищо не я е научил.

— Е, детко, първо, никак не е сигурно, че новият съпруг на майка ти ще се казва Борис. Откъде ти хрумна? Може да е Григорий или Михаил, или пък Александър.

— Но той се казва Борис Йосифович, а не Григорий или Михаил. Ама ти не знаеш ли, татко? Борис Йосифович Рудин.

— Второ, котенце — продължи Стасов, сякаш не бе чул репликата й, — никак не е сигурно и това, че майка ти ще иска да се омъжи за него.

— Но нали се срещат!

Логиката на детето беше безупречна, както впрочем и неговата информираност.

— Те са приятели — търпеливо продължи да обяснява Стасов. — А дали между тях ще се породи по-силно чувство, което да доведе до сватбата им — това не можем да знаем.

Ама изобщо не можем да го знаем. Но нали нямаше как да обясни на Лиля, че Рудин е женен и май няма намерение да се развежда. Такива като Маргарита той с лопата може да ги рине и сигурно не знае къде да ги дява.

— И изобщо, котенце, я по-добре си лягай. Утре ще ставаш рано за училище.

— Какво говориш, татко? Та утре е събота!

— Пфу, аз пък забравих, че вие не учите в събота! Ние навремето учехме и в събота.

— А ти на работа ли си утре?

— Не знам, мъниче — както дойде.

Щеше да дойде една неприятност. Но бившият подполковник от милицията Владислав Стасов щеше да научи за това едва на сутринта.

Мазуркевич

Когато чу завъртането на ключа в бравата, Михаил Николаевич Мазуркевич, президент на киноконцерна „Сириус“, си пое дъх и погледна ръцете си. А те трепереха — както навремето преди всеки изпит. Сега ще види тя, тази кучка, тази тъпа уличница!

Жена му се движеше тихо из антрето — явно мислеше, че той спи, и не искаше да го събуди. Мазуркевич седеше в хола на тъмно и чакаше. Когато лампата светна, той видя Ксения и се вцепени. Май се потвърждаваха най-лошите му опасения. Лицето й беше бледо, по скулите пламтеше руменина, яркосините очи блестяха.

— Вече е три часът — каза той с възможно най-спокойния си тон. — Мога ли да знам къде си била досега?

— Не, не можеш — равнодушно тръсна Ксения. — Не е твоя работа.

— Ти изобщо имаш ли ум в главата? — избухна Мазуркевич. — Хиляди пъти съм ти обяснявал, и баща ти ти е обяснявал, че трябва да престанеш с това хойкане! Да не искаш да стигнеш до бунището с тия твои шофьори? Глупачка такава, идиотка! Аз не държа да си ми вярна, това не може да се изисква от жена, която е станала курва още преди да се роди, но поне спазвай някакво приличие! Баща ти ясно ти каза: Ако още веднъж някой види жената на Мазуркевич — дъщерята на самия Козирев — в кола със случаен шофьор — край! Повече никакви пари няма да получим. И подкрепа за бизнеса няма да получим. Нито кредити, нито ниски лихви — нищо. Това ли искаш?

— Остави ме на мира! — връцна се Ксения, като в движение сваляше от ушите си обеците с брилянти и събличаше пуловера си.

Невъзможно беше да я откаже от този навик — да си слага обеци с брилянти дори когато е облечена с пуловер и дънки.

— И повече няма да видиш никакви брилянти, ако татенцето ти научи какви ги вършиш въпреки забраната му. Ще трябва да продадем всичките ти финтифлюшки, за да си изплатим кредитите.

Ксения се извърна към него, лицето й бе разкривено от ледена омраза и презрение. На своите четирийсет и четири години тя не изглеждаше нито с ден по-млада — фигурата й вече се отпускаше, под очите бе плъзнала мрежа от ситни бръчици, косата й отдавна не блестеше. Ала в дните, когато се прибираше след луд секс с поредния случаен познат, тя беше почти красавица. Такова беше хобито на дъщерята на един от най-големите банкери в Русия — Козирев: да се качва в някоя кола с непознати мъже и да прави любов с тях в първата близка тиха пресечка. Понякога тези приключения завършваха с осветяване на купето на колата с фенера на милиционерски патрул, при което пред погледите на присъстващите се разкриваха безсрамно заголени женски гърди и мъжки задник. Със съставянето на протокола историята се разгласяваше, Козирев и Мазуркевич се хващаха за главите, а Ксения нагло се подхилваше — без нищо да отрича и без нищо да обещава. Сякаш й бе абсолютно безразлично ще има ли пари съпругът й или не. Тя бе свикнала да живее в разкош. Но още повече бе свикнала да се поддава на всяко свое желание. И ако усетеше нещо подобно, в употреба влизаха всякакви средства. Ксения знаеше, че Мазуркевич е зависим от тъста си във финансово отношение и ще търпи всичките й гадни номера.

Тя грабна от малката масичка току-що свалените брилянтени обеци и със сила ги запокити на пода, в краката на мъжа си.

— Абе я млъквай, импотент такъв! — процеди през зъби. — Намерил с какво да ме плаши. Сякаш няма да си намеря други брилянти…

Влезе в банята и затръшна вратата след себе си. Известно време Михаил Николаевич седя неподвижно, после си наля чашка коняк и я гаврътна. Съдовете му се разшириха, ръцете се затоплиха и треперенето постепенно спря. Той отиде до вратата на банята, зад която се чуваше равният шум на пуснатия душ.

— Видя ли те някой? — попита високо.

Ксения не отговори. Може би не го чу?

— Видя ли те някой, питам? — попита той още по-високо.

— Утре ще научиш — долетя до него присмехулният глас на жена му.

Не ще и дума, помисли си Мазуркевич, утре ще науча! Ако пак някой бе видял Ксения, още утре сутринта мълвата щеше да стигне до него. Целият „Сириус“ знаеше за финансовите проблеми на неговия президент и за условието, чието спазване бе необходимо за решаването на тези проблеми.

— Кучка! — прошепна той, задавен от безсилна злоба. — Каква кучка си само!

Каменская

Настя Каменская посвети съботната сутрин на любимото си занимание. Мързелува. Още предната вечер на въпроса на мъжа си: „Какво смяташ да правиш утре?“, тя честно отговори: „Ще мързелувам.“

И ето че сега се излежаваше, сърбайки силно горещо кафе, слушаше музика и лениво размишляваше. Вярно, трябва да й се признае — размислите й все пак бяха свързани с работата. Първо, мислеше за изчезналите веществени доказателства за убийството на петнайсетгодишното момче. Отделът им се занимаваше с това убийство вече четири месеца. Второ, мислеше за стоварилото се върху тях преди два дни убийство на петима души — цялото семейство на известен московски художник-портретист. Трето, Анастасия Каменская раздразнено си мислеше, че й предстои да получи новия си комплект униформени дрехи, а за целта ще трябва да намери старите ордери, срещу които така и не бе получила униформата си миналия път. Къде беше забутала тези ордери — Настя не можеше и не можеше да си спомни, значи щеше да й се наложи да съчинява покаян рапорт за тяхното загубване.

Предстоеше й да прекара съботата и неделята в приятна самота. Съпругът й работеше в Жуковское, край Москва, беше му далеч да пътува, ето защо в случаите, когато присъствието му в института в течение на няколко дни поред бе необходимо, Алексей живееше при родителите си, чието жилище бе на десет минути пеша от института. В понеделник трябваше да започне поредната важна международна конференция по проблем, по който докторът на физико-математическите науки професор Алексей Чистяков бе смятан за един от водещите специалисти, и естествено сега трябваше да работи денем и нощем — да подготвя своя доклад и да се занимава с маса организационни въпроси.

Друг повод за размисли бе търсенето на отговор на дежурния въпрос, който тя си задаваше всяка сутрин вече четири месеца: „Правилно ли постъпих, като се омъжих?“ В дните, когато в съзнанието й се оформяше отрицателен отговор, Настя кипеше от нерви, проклинаше целия свят и самата себе си. Но трябва да признаем — тези дни не бяха много. Днес, в събота, 16 септември 1995 година, отговорът бе положителен и това веднага повдигна настроението й и дори й вдъхна известна бодрост.

След като се излежава докъм дванайсет, Настя се прехвърли да мързелува в кухнята, където се настани уютно в едно кътче, приготви си пържени филийки с кашкавал и като се загърна в топлия пеньоар, пристъпи към втората серия, която се състоеше от две чаши кафе и една — портокалов сок. В съответствие със съставения пак от нея график смяташе да мързелува докъм четири часа, след което възнамеряваше да започне работа върху аналитичната справка за убийствата и изнасилванията в Москва. Такива справки тя подготвяше всеки месец до двайсето число.

Засега всичко вървеше по план. След като успешно помързелува до четири без петнайсет, Настя започна със съжаление да се сбогува със сладостното безделие. Извади от чантата си донесените от службата материали и взе да ги сортира на такива, които бе достатъчно просто да прочете и да вкара в компютъра като кратки резюмета, и на такива, чиито сведения трябваше да се вкарат в компютъра изцяло. В четири и десет телефонен звън прекъсна това нейно занимание.

— Настася, приготви се, след малко при теб ще дойде Коротков — каза й полковник Гордеев с тон, недопускащ възражения. — Днес свърши денонощното му дежурство, в девет е ходил на оглед на труп, мотал се е там до три часа, вече спи в движение. Ще ти предаде всички материали, а той ще отиде да поспи поне два часа. През тези два часа ти обмисли всичко, което Юра е успял да измъкне оттам за половин ден. Разбра ли ме?

— Разбрах, Виктор Алексеевич. А чий е трупът?

— На Алина Вазнис.

— Чий?!

— На Алина Вазнис. Киноактрисата. Не си ли работила още в кинаджийските среди?

— Засега не.

— Там са едни гадости… С една дума — нищо приятно. Единственото светло петно е, че Вазнис е снимала постоянно в киноконцерна „Сириус“, а там началник на службата по безопасност е наш бивш колега — Владислав Николаевич Стасов. Познаваш ли го?

— Малко.

— Той е човек, приличен във всяко отношение, но с характер. Постарай се да намерите общ език.

— И аз имам характер — позасмя се в отговор Настя. — Той да се постарае да намерим общ език.

— О, всички знаят твоя характер. Стасов е ангелче, като се имат предвид твоите номера.

— Е, недейте така де, Виктор Алексеевич, ще ме изкарате чудовище.

— Чудовище или не, обаче си голяма кучка — констатира Гордеев. — Дръж се прилично, Стасенка, много те моля. Кинаджиите са истерична пасмина, на тях не може да се разчита. Там е пълно със завист, интриги и безкрайно пиянство. Сред тях е трудно да се намерят добри свидетели, практически е невъзможно, тъй че Стасов е единствената ни опора в този свинарник.

— Трябва ли да разбирам, че възлагате на мен да се занимавам с това убийство?

— Да, заедно с Коротков. До понеделник ще се трудите двамата, а после ще разпределя текущата работа, може да го пусна в компенсация за денонощното дежурство и да ви дам още някого.

— Миша Доценко — веднага помоли Настя.

— Недей да се пазариш като махленка. Нали казах — ще видя как са работите и ще реша.

— Но, Виктор Алексеевич, аз не ви моля за себе си — заради работата ви моля.

— За какво ти е Доценко?

— Много го бива в разпитите на жени свидетелки. С памук им вади душата. Като впери Мишаня в тях огромните си черни очища, те започват да се разтапят и да си спомнят всичко с най-дребните подробности, само и само да му се харесат.

— Разтапят се значи… А мъжете свидетели не те ли интересуват?

— С мъжете и сама мога да се справя.

— Интересно — как? — подкачи я началникът й. — Нали нямаш очи като на Михаил.

— Обаче имам характер — разсмя се тя. — Страховита сила.

Юра Коротков пристигна след около четирийсет минути, сивкаво-блед, със сенки под очите след безсънната нощ, гладен и изнервен. Щом го видя на прага, Настя моментално взе решение.

— Сега ще те реанимирам, няма да си ходиш вкъщи.

— Аска, краката не ме държат, пусни ме да поспя — примоли се Коротков.

— Ще спиш тук, за да не губиш време за път.

— Ами Льошка?

— Какво Льошка! Първо, Льошка е в Жуковское, второ, той е човек с нормална психика. Дори да беше тук сега, щях да те сложа да спиш. Значи програмата е следната: горещ душ, за да се разширят съдовете ти, после обяд, по време на който ти бързичко ще ми разкажеш всичко, после половин чаша мартини — за да отнеме остатъчното ти напрежение и да заспиш моментално. Това чудесно събитие трябва да се случи — тя погледна часовника — в седемнайсет и трийсет. В деветнайсет и трийсет ще те вдигна, следват студен и горещ душ, второ хранене, кафе по рецептата „Смърт на враговете“ — и ще ми станеш като новичък. Така ще разполагаме с три часа, за да направим необходимите визити, преди да стане двайсет и три часът, както е предвидено от етикецията. Хайде де, защо стоиш и си губиш времето? Събличай се и — в банята!

— Слава богу, че никой не те чува — уморено промърмори Коротков, като разкопчаваше ризата си. — Човек би помислил, че си ме помъкнала към леглото.

— Точно натам съм те помъкнала — разсмя се Настя.

Коротков наистина моментално заспа. Настя добре знаеше, че след продължително напрежение човек изпитва силно желание да заспи, но щом затвори очи, разбира, че няма да стане. Мозъкът продължава да работи, сърцето блъска лудо — като след стометров спринт, и ако имаш малко време за сън, процесът на успокояване и отпускане изяжда поне половината от него. Ето защо е толкова важно правилно да се подготвиш за кратката почивка. И най-важното — трябва да спиш не облечен, свит на кълбо на съединени столове и завит с яке, а съблечен и в чисти чаршафи, та кръвообращението да бъде нормално и всички мускули да почиват. Анастасия Каменская владееше прекрасно тази наука, защото самата тя имаше затруднения със заспиването.

Настя седеше в кухнята и чертаеше на листове някакви заврънкулки, кръгчета и стрелки, обмисляйки онова, което успя да й разкаже Коротков, докато обядваха. Тази сутрин в седем часа Алина Вазнис — млада, но вече доста известна актриса — трябвало да се яви в студиото на снимки. Когато не се явила до седем и половина, снимачната група се разтревожила. Вазнис не вдигала телефонната слушалка у дома си. В осем часа режисьорът на филма — Андрей Смулов, любовник на Алина, взел решение да отиде в дома й. Той имал ключове от апартамента й, защото вече четири години били близки и това било известно на целия киноконцерн „Сириус“. Смулов казал, че колата му не е в ред и помолил някой да го откара. Тъй че за Алина тръгнали Смулов и помощник-операторът Николай Котин. Когато Вазнис не отворила след настоятелното им звънене, те влезли в апартамента и намерили домакинята удушена. Пристигналият с оперативната група лекар констатирал, че смъртта на Алина Вазнис е настъпила приблизително преди седем-осем часа, тоест между нула и два часа през нощта.

Подозрението, както винаги в такива случаи, веднага паднало върху любовника на убитата — режисьора Андрей Смулов. Но още след първите разговори с членовете на снимачната група се разбрало, че Андрей Лвович най-много от всички е пострадал от смъртта на Алина. Ето какво заявил пред Коротков президентът на „Сириус“ Михаил Николаевич Мазуркевич:

„Андрей създаваше творческата си биография не твърде лесно. Той снима криминални филми, трилъри. Първият му филм веднага прогърмя, беше много талантливо направен, и Смулов, както се казва, една прекрасна сутрин се събуди знаменит. После дойде вторият филм — малко по-слаб, после третият — още по-слаб. Никой не можеше да проумее каква е причината. Всички разбираха, че Андрей Лвович е безумно талантлив, но — кой знае защо — всеки негов следващ филм недоловимо, а понякога и съвсем забележимо, приличаше на предишните. А после той откри Алина — тогава тя беше студентка във ВГИК1 и се снимаше в нашата музикална студия.

Смулов заложи много на Алина — първо, тя наистина е добра актриса, и, второ, безумно се влюби в нея. А и тя — в него. Усилено работеше с нея, снима я в три филма, занимаваше се с момичето като педагог. Трябва да кажа, че Алина много украси филмите на Смулов, но въпреки това те ставаха все по-слаби. Ала Андрей не се отказваше, той изобщо е рядък работохолик — и ето че най-сетне миналата година направи нещо страхотно! Разбирате ли? Успя да надвие себе си, да се изкачи на ново творческо стъпало и името му отново прогърмя. А пък Алина… Не знам какво стана с тях — дали това се нарича звезден час на любовта или другояче, — но Алина буквално потресе всички с играта си. Филмът получи няколко престижни награди, всички започнаха да наричат Алина Вазнис и Андрей Смулов звездната двойка. Честно казано, ние се страхувахме, че след този успех те ще решат да узаконят отношенията си — нали Алина не бе омъжена, а Смулов е отдавна разведен. Защо се страхувахме ли? Защото Алина бе много красива актриса, секссимвол, а на зрителя от мъжки пол му е необходимо усещането, че тя може да принадлежи и нему. Но доколкото ми е известно, те не бяха обсъждали евентуален брак.

След този успех Смулов веднага започна следващия си филм — пак с Алина в главната роля. Това вече, право да ви кажа… С една дума — дори по-хубав от предишния. Андрей сякаш се роди отново. Преди седмица групата завърши последните външни снимки и там Алина показа такова невероятно майсторство, че след прожектирането на заснетия материал избухнаха аплодисменти. Представяте ли си? Работна прожекция на дублите, в салона седят практически същите хора, които са участвали в самите снимки, тоест онези, които са виждали това вече сто пъти, и въпреки всичко не можаха да се въздържат от аплодисменти. Един дубъл беше особено сполучлив: героинята, изиграна от Алина, е на многолюдно място и изведнъж вижда нещо много страшно. И чуйте сега: от корените на косата й чак до шията и по лицето й се разлива бледнина, очите й хлътват, устните посивяват. Без какъвто и да било грим, без монтаж, без специални ефекти! Тя сама, със силата на таланта си, бе успяла да предизвика у себе си такава вазомоторна реакция. Нито една актриса в света не бе успявала да го стори! Ето — това беше Алина Вазнис. След работната прожекция ние казахме на Смулов, че този кадър ще влезе в съкровищницата на световното кино — като онзи с детската количка, която лети надолу по стълбището в «Броненосецът Потьомкин», или като финалното преминаване и усмивката на Джулиета Масина в «Нощите на Кабирия». Разбирате ли за какво говоря? Изобщо този нов филм трябваше да донесе на Смулов и Алина световна слава. Оставаше да се доснима съвсем малко… Не знам как ще го преживее Андрей. Такава загуба! А и за всички нас. Във филма бяха вложени луди пари, той трябваше да донесе огромни печалби. Сега пак ще затънем в дългове…“

Из разговора с асистент-режисьорката Елена Албикова:

„Алина беше много потайна. Не, не затворена, а именно потайна. Тя прекрасно общуваше с всички, шегуваше се, смееше се, можеше да танцува в компания цяла нощ, но всъщност никой нищо не знаеше за нея. Може би само Андрей Лвович. Тя нямаше близка приятелка от нашите среди, нито дори просто приятелка. Целият й свят бе съсредоточен около Андрей Лвович. Дали беше добра? Не знам. Не съм изпитвала върху себе си добротата й. Но че има хора, които я мразят — това е факт. Кой именно ли? Ами първо — Зоя Семенцова, тази дърта вещица. За какво ли? Не знам. Тя просто се разтриса, щом чуе за Алина. Второ ли? Е, да речем — съпругата на нашия шеф. Не мога да кажа нищо определено, но се говори, че Ксения Мазуркевич обидила публично Алина и тя се канела да си го върне по някакъв начин. Не, не знам подробности…“

Из разговора с режисьора Андрей Смулов:

„Това е краят… С живота ми е свършено. Без Алина аз съм нищо. Не знам как ще живея занапред… как ще работя… как ще дишам…“

Настя изключи касетофона и си наля поредната чаша кафе. Значи днес трябваше да се опитат да разберат нещо за тази дърта вещица Зоя Семенцова и защо тя просто се разтриса, щом чуе за Алина Вазнис. И да научат каква е тази история с публичната обида, която била нанесла на Алина съпругата на Мазуркевич — Ксения. До определеното време за пробуждането на Коротков оставаше още един час и Настя се настани до телефона. До деветнайсет и трийсет, след като се обади най-малко на десет души, тя успя да изясни следното:

Актрисата Зоя Семенцова мразела Алина Вазнис от много години насам, още от времето, когато Алина се снимала в музикалната студия. Подробности можел да съобщи Леонид Сергеевич Дегтяр, домашен телефон… служебен… адрес…

Ксения Мазуркевич, много пияна, на последната прожекция в Киноцентъра, която се състояла преди четири дни, гръмогласно заявила, че Алина не представлявала нищо като личност, че цялата й игра била измислена, осмислена и направена от самия Смулов, че Алина не била нищо повече от приятна за окото фасада, зад която нямало нищо. Неслучайно не можела две думи накръст да каже, просто била тъпа, ограничена и необразована самка, годна единствено да спи с режисьора и да се снима в едър план с голи цици. „Че какво друго искате от дъщерята на неграмотен латвийски селянин, който заради московското жителство се е оженил за стара мома еврейка? Феноменално тъпоумие, умножено по еврейска пресметливост.“ След това изказване на Ксения Алина Вазнис проявила интерес към адреса и телефонния номер на Валентин Петрович Козирев — бащата на Ксения. При това Алина, обикновено сдържана и с приглушени емоции, изглеждала доста изнервена и настроена за крайни действия.

И накрая — изплувало ново име. Някой си Харитонов, който също работел в „Сириус“. Бил взел назаем от Алина Вазнис голяма сума пари срещу петнайсет процента месечна лихва и ето вече няколко месеца протакал връщането им. Вчера, тоест в петък, 15 септември, Алина рязко настояла той незабавно да й върне дълга си изцяло, заедно с лихвата.

И тъй — трима души, трима заподозрени. Две жени и един мъж. От кого да започне?

Мазуркевич

Когато оперативната група си тръгна, Мазуркевич извика в кабинета си Стасов.

— Познаваш ли някого от тях? — попита Михаил Николаевич, като имаше предвид служителите на милицията.

— Двама — кимна Стасов. — Юра Коротков и следователя Гмиря. Другите не ги познавам.

— Как ти се виждат?

— Не разбрах въпроса — предпазливо отвърна Стасов.

— Ще успеят ли да разкрият случая?

— Знам ли, Михаил Николаевич! — сви рамене той.

— Предварително не може да се каже. Според късмета. А…

— Виж какво — прекъсна го Мазуркевич, загледан някъде встрани. — Зарежи всичко останало и проучи къде е била жена ми снощи.

— Какво, пак ли? — съчувствено попита Стасов.

— Казах: проучи! Но без много шум. Бързо и внимателно.

— Господи, какви неща си мислите! Загина ваша водеща актриса, млада жена, а вие…

— Именно за това мисля! — отсече рязко Михаил Николаевич.

— Смятате, че жена ви има нещо общо с убийството ли? — смая се Стасов.

— Не е твоя работа какво смятам. Проучи къде е била снощи, и то колкото може по-бързо. Тя се прибра в три часа през нощта.

— Както обичате.

Стасов излезе от кабинета, без да каже довиждане, и Мазуркевич разбра, че началникът на службата по безопасност е извънредно недоволен и разтревожен. А самият Михаил Николаевич беше не просто разтревожен. Той беше в паника.

В девет сутринта му се обадиха вкъщи от студията и му съобщиха, че Алина е била намерена мъртва. Ксения се събуди от звъна на телефона. Беше чула целия разговор и Мазуркевич успя да забележи доволството, пробягало по лицето й. Какво пък, в края на краищата всеки може да разбере, че една увяхваща уличница на четирийсет и четири години завижда на двайсет и пет годишната красавица и беснее от нейната младост, слава и привлекателност. Тогава той не се притесни. Но няколко часа по-късно се разбра, че са изчезнали брилянтите на Алина. И именно тогава той си спомни разкривената от презрение и ледена омраза физиономия на Ксения, която запокити в краката му скъпите обеци и тръсна: „Абе я млъквай, импотент такъв! Намерил с какво да ме плаши. Сякаш няма да си намеря други брилянти.“ Да, точно тогава Михаил Николаевич Мазуркевич, президентът на киноконцерна „Сириус“, бе обзет от истински ужас. Да, той беше чул как жена му бълваше змии и гущери по адрес на Алина преди няколко дни, на прожекцията в Киноцентъра. Но едва днес научи, че Алина е имала намерение да говори с тъста му — банкера Козирев. В това няма нищо за чудене — съпрузите, както се казва, винаги научават последни. Ксения определено е научила за това по-рано. И ето го резултата… Филмът, в който са вложени толкова пари, не е довършен, върху концерна отново се стоварва огромен дълг, а той, Михаил Мазуркевич, който беше рогоносец, съпруг на уличница, сега е и съпруг на убийца. Боже мой, боже мой, защо го сполетя всичко това?

Алина Вазнис деветнайсет години преди смъртта си

Алина Вазнис за пръв път остро почувства самотата си на шестгодишна възраст. Майка й почина, когато Алина бе само на пет, и тя остана с баща си и двамата си по-големи братя — на тринайсет и на девет години. Сестрата на баща й веднага след погребението започна да говори, че Валдис трябва колкото може по-скоро да се ожени отново, докато къщата не се е разтурила без женска ръка и децата не са се откъснали от семейството. Именно тя му доведе някаква далечна роднина, също латвийка, доведе я направо от селото й — някъде край Лиепая. Половин година след смъртта на жена си Валдис Вазнис се ожени отново. Инга бе мълчалива, не твърде сърдечна, но трудолюбива и много добра. Не тормозеше децата, поддържаше къщата — всъщност от нея не се искаше нищо повече.

Веднъж на улицата до шестгодишната Алина приближи някакво момче на седемнайсетина години. Беше високо, болезнено мършаво, с хлътнали бузи, по които ярко пламтяха отвратителни червени циреи, заобиколили голяма кафява бенка. Момчето подаде на Алина бонбон в лъскава златиста обвивка и приклекна пред нея. Детето доверчиво се приближи и тогава момчето внимателно хвана ръката му и започна да говори някакви думи. Тогава Алина не разбра почти нищо, имаше много непознати думи, чието значение тя не знаеше, но като цяло от тях излизаше, че той смята да й свали гащичките, а после да прави нещо с нейната дълга, гъста кестенява коса. Самите думи не я уплашиха, но очите на това момче… Те бяха страшни, и цялото му лице беше страшно, и гласът — треперещ, вибриращ, и ръката му, силно стиснала малката й длан, беше страшна и незнайно защо — лепкава. Внезапно момчето се запъна, замижа за миг, после тежко въздъхна и пусна ръката й.

— Не казвай на никого! — каза той и се изправи. — Инак ще ти избода очите.

Алина нито за миг не се усъмни, че той ще изпълни заканата си.

Два дни тя се измъчва, после все пак попита по-големия си брат Имант, който вече беше навършил четиринайсет години.

— Имант, какво е това сперма?

Брат й целият пламна.

— Да не си посмяла да произнасяш тази дума! — строго каза той. — Това е много лоша дума и ако малките момиченца я произнасят, в устите ще им израснат отвратителни лишеи. Запомни ли? Запомни ли какво ти казах?

— Да, Имант — послушно отвърна малката Алина.

— Никога вече няма да произнасям тази дума.

Но по-лесно беше да обещае, отколкото да го направи. Това беше единствената непозната дума, която бе успяла да запомни от неясното бърборене на онова момче, и любопитството все пак надви. Само след няколко дни Алина попита за същото приятелката си от детската градина. И тя не знаеше какво е сперма, но обеща да попита родителите си. На другия ден още от прага на детската градина приятелката заяви:

— Вече няма да си играя с теб. Мама каза, че си лошо, развалено момиче, щом говориш такива мръсни думи, и аз не бива дори да се доближавам до теб, за да не се заразя от твоята разваленост.

До вечерта и останалите деца от групата започнаха да я отбягват. През нощта, заровило лице във възглавницата и обляно в горчиви сълзи, детето отчаяно си мислеше: „Добре, щом е така, недейте да си играете с мен. Вече никога на никого нищо няма да разкажа за себе си. Никога! На никого! Нищо! Никой не ми е потрябвал. Аз на никого не съм потрябвала. Ще бъда съвсем сама… Съвсем сама…“

Дълги години край нея щеше да има само трима мъже и една чужда, суха и неразговорлива жена. Алина щеше да свикне да бъде сама и на никого нищо да не казва за себе си. Щеше да свикне да живее без приятелки, без сърдечни разговори, без интимни откровения. А ако брат й Имант първо я бе попитал откъде е чула тази забранена за шестгодишно момиченце дума… И ако възпитателката в детската градина се бе поинтересувала защо ли децата вече не искат да си играят с малката Вазнис… И ако Валдис или Инга Вазнис бяха обърнали внимание, че Алина няма никакви приятелки, че никой не я търси по телефона, никой не й идва на гости и никой не я кани… Но Алина се учеше добре и не боледуваше, следователно с нищо не привличаше вниманието на баща си и на мащехата си. Ако Имант не беше я наплашил с лишеите в устата, ако родителите на приятелката й не бяха казали, че е заразна, щом говори такива гадни думи… Ако…

Но събитията се стекоха именно по този начин. И оттогава нататък Алина Вазнис беше обречена на самота и постоянно, стаено дълбоко в нея тъпо, болезнено и несекващо отчаяние.