Посмъртен образ

Каменская

Все пак Коротков се оказа прав — тя наистина още от сутринта се чувстваше особено, но разбра причината едва по обед. Именно днес, в понеделник, се откриваше международната конференция, организирана и провеждана от института, в който работеше Алексей. И Настя не беше спокойна, защото през последните години безброй такива конференции бяха минали пред очите й и тя прекрасно знаеше колко неочаквани гафове и неприятности може да изникнат всеки момент. В оперативната печатница ще се счупи ризограф и сборникът с тезиси няма да излезе навреме. Шофьор, изпратен на летището да посрещне чуждестранен гост, ще закъса по пътя с повредена кола. В топлоцентралата ще стане авария и в хотела на института, където са настанени почетните гости, няма да има топла вода. Точно преди началото на пленарното заседание в актовата зала ще се повреди техниката. Освен това се случват абсолютно извънредни ситуации: самолет не каца навреме, някой от докладчиците не успява да дойде за началото на заседанието и тогава трябва спешно да се правят пренареждания на изказващите се, като същевременно телефонът прегрява, докато се разбере излетяло ли е научното светило и има ли смисъл да го чакат със закъснелия самолет или си е останало вкъщи. А това вкъщи често се намира далеч отвъд океана. Веднъж на Алексей му се случи нещо подобно, а краят бе съвсем неочакван. Един професор от Норвегия, известен с кавгаджийския си нрав, заявил, че в отсъствието на свой колега от Канада няма да говори, защото изказването му е посветено на дискусията по повод научната доктрина, проповядвана от канадеца, тъй че без неговия доклад той няма какво да прави на трибуната. Но пък няма намерение да се изказва и на секционните заседания, съгласен е само за пленарното. Така че ако закъсняващият колега от Канада не се появи в института преди приключването на пленарното заседание, той, норвежкият професор, ще напусне конференцията и ще се прибере вкъщи. Канадският професор за съжаление не успял да дойде навреме и се стигнало едва ли не до скандал с норвежкия математик.

Настя току поглеждаше часовника, за да не изтърве момента, когато можеше да се обади на Льоша. От десет сутринта до тринайсет и трийсет беше пленарното заседание. После до петнайсет часа — обед. Едва ли Льошка ще си отиде в лабораторията, той ще трябва да кисне на обеда заедно с гостите. След обеда заседанието продължава до седемнайсет часа. Та значи в интервала от пет и петнайсет до шест може да опита. Ако след заседанието всички тръгнат за банкета по повод откриването на конференцията, Льошка ще трябва да прескочи да си вземе якето или шлифера. Но, разбира се, при условие че не е отишъл в института само по костюм. Той е способен на това…

До пет и петнайсет имаше още много време и Настя отново се захвана с анализа на информацията, получена за Алина Вазнис, за нейния живот и обкръжението й.

Не е имала приятелки. Май наистина не ги е имала. Версията, че Алина е имала приятелки, но не ги е афиширала, може засега да остане като резервна. Според думите на мащехата тя е била самотна и затворена още от съвсем малко момиче.

Емоционално студена, според думите на Смулов. Никой, според асистент-режисьорката Албикова, не е изпитвал лично нейната доброта. Без склонност към сантименти и съжаление, ако се съди по историята със Зоя Семенцова. Не е прощавала обиди, но е била готова да си отмъщава тихомълком, за което говори поведението й в отговор на обидата, нанесена й от Ксения Мазуркевич. Запалена по идеята за отмъщението, за възмездието — това личи от записките й за образа на Азучена в „Трубадур“.

Не се е поддавала на пориви, добре е контролирала поведението си. Млада красива жена, през последните две години — кинозвезда, тя не е дала на любовника си Смулов ни най-малък повод за ревност. Същевременно я занимава проблемът за вината — това личи от записките й за Джилда. И не вярва особено в невинността и целомъдрието, ако се съди по тези записки.

Но какъв човек е била тя? Чудовище, безсърдечно и дълбоко цинично?

Настя хвърли поглед към часовника — беше четири и половина.

Така, какво друго знаем за Алина? Неразвита устна реч. Добро перо.

Дневник! Тя трябва да има дневник! Господи, та това беше толкова очевидно! Къде се е дянал Коротков? Трябва спешно да го намери.

Но Настя разбираше, че не е толкова лесно да намери Юра. Добре, може да опита да се разбере със следователя. Жалко, че убийството на Вазнис не се води от Олшански — с този следовател Настя винаги можеше да намери общ език.

— Борис Виталиевич — припряно заговори тя, когато най-сетне успя да се свърже по телефона със следователя Гмиря. — Трябва отново да се направи оглед на жилището на Вазнис. Тя със сигурност има дневник.

— Откъде са сведенията? — кратко попита Гмиря, който не признаваше никакви изчисления и се опираше само на достоверни факти.

— Така ми се струва. Разбирате ли, според свидетелствата на хората, познавали потърпевшата, тя не е имала развити навици за устна реч, с други думи говорела е лошо, запъвала се е, не е можела ясно да изрази мисълта си. Но аз четох записките й, които е направила в свободна форма, нещо като литературни есета, и мога да кажа, че писмената й реч е развита повече от добре. При това стилът на изложението й е във формата на диалог с невидим събеседник. Разбирате ли? Сигурна съм, че това е следствие от стар навик да се водят дневници.

— Ако в жилището имаше дневници, ние щяхме да ги изземем — сухо отговори следователят. — Недей да мислиш всички за глупаци.

— Борис Виталиевич, не ме разбирайте превратно, но за оглед на трупа на Вазнис дежурната група е отишла към девет сутринта. Та това е краят на денонощната смяна, всички са били уморени, с притъпено внимание, може и да са пропуснали. Не искам да обидя никого, но…

— Добре — неочаквано се предаде Гмиря и Настя разбра, че той бърза занякъде и иска по-скоро да се отърве от нея. — Утре раничко ще отидем, преди да започнем работа.

— Ами днес? Абсолютно невъзможно ли е? — плахо попита тя.

— Днес няма начин. Това е, до утре. В седем и трийсет пред блока на Вазнис.

Не ми провървя, огорчено си помисли Настя. Сега трябваше да чака до утре. Разбира се, би могла да си позволи хулиганството да отиде там без следователя. Лошото обаче беше, че ключовете от апартамента се намираха у него. И двата комплекта: и онези, които са били на шкафчето в антрето и са принадлежали на самата Алина, и другите — които им е дал Смулов.

Добре, какво да се прави! Но щом утре ще отидат на местопрестъплението, трябва да извлече от това максимална полза. С какво е била облечена Алина Вазнис, когато са я убили? С нощница и пеньоар. Какво ни говори това? Или че посещението на убиеца е било неочаквано, или че тя е очаквала добре познат човек — любовник или приятелка. Харитонов твърди, че се обадил предварително на Алина по телефона и я предупредил, че ще отиде, за да й занесе парите. Могла ли е тя да му отвори в такъв вид? Не, жената, която за четири години не е дала на Смулов и най-малък повод за ревност, не би могла да приеме чужд мъж в толкова лекомислено облекло. Какво следва от това? Два варианта. Първият: Харитонов лъже — не се е обаждал на Алина, отишъл е без предупреждение. Но ако лъже, защо го прави? Безсмислено е. Има ли значение дали й се е обадил или не? Щеше да каже истината. Втори вариант: Харитонов се е обадил, Алина го е посрещнала напълно облечена, взела е парите, той си е отишъл. Убил я е някой друг и го е направил много по-късно, когато тя вече се е съблякла и се е канела да си ляга.

Да се върнем към първия вариант: Харитонов е отишъл, без да се обади предварително, към десет вечерта. Алина му е отворила по своето полупрозрачно облекло. Понеже познава Алина доста отдавна, той разбира, че ако я е бил предупредил за посещението си, тя непременно е щяла да се облече. Убива я, измисля лъжата за предварителното обаждане, разчитайки, че Настя или кой да е друг криминалист ще разсъждава именно така, както разсъждава тя сега. А не се ли сетят сами — може и да им подскаже, да подхвърли уж случайно, че Алина е била с панталони и пуловер. А щом са я намерили мъртва по пеньоар, значи убиецът не е той. Вярно, за да се сетиш за такъв трик, трябва мозъкът ти да щрака здраво, но кой е казал, че Харитонов е глупак? Неудачник не означава глупак. Просто е неудачник. Ето и обяснението на факта, че е събрал парите още в пет привечер, а е отишъл у Вазнис едва в десет.

Настя отвори бележника си и бързо намери телефонния номер на Николай Степанович Харитонов. Номерът беше служебен, принадлежеше на „Сириус“, затова дълго й обясняваха, че Харитонов е излязъл някъде, може да е на третия етаж, а може и на първия, дори може изобщо да го няма в сградата, защото вече минава пет.

Настя помоли да му оставят бележка с нейните телефонни номера и отново започна да върти шайбата. Малко оставаше да пропусне момента, когато можеше да започне да звъни на Алексей.

Телефонът на института постоянно даваше заето и Настя, докато набираше машинално номера, мислеше какво друго ще трябва да провери, когато влезе в жилището на убитата. В момента, когато най-сетне чу в слушалката обнадеждаващите дълги сигнали, тя си помисли, че Вазнис със сигурност е имала видеокасети с филмите, в които е играла. Трябва да ги вземе и да ги изгледа вкъщи. Може това да й помогне някак да допълни портрета й, да разбере характера й.

Слава богу, всичко при Льошка вървяло благополучно. Тя беше пресметнала правилно — той наистина е тръгвал за банкета заедно с всички участници в конференцията и е прескочил до лабораторията за якето си.

— Кога ще си дойдеш? — попита Настя.

— Защо, затъжи ли се вече? Или нямаш какво да ядеш?

— Разбира се, че нямам — разсмя се тя. — Не ме ли нахраниш ти, така и ще си умра от глад. Не, наистина, кога ще си дойдеш?

— Конференцията свършва в четвъртък, така че по-рано — едва ли. Но ако има нещо спешно…

— Нищо спешно, слънчице, просто искам да знам, за да се подготвя. Да купя хляб, да изгоня всички мъже изпод леглото, да изхвърля бутилките от водка. Просто да залича следите.

— Ясно. До петък можеш да пиеш и да се веселиш свободно. После ще дойда и ще разпъдя безбройните ти любовници. Да, между другото, не готви нищо и не пазарувай заради моето завръщане. В сряда родителите ми имат четирийсетгодишнина от сватбата си, събират приятели, мама планира някакви невероятни кулинарни шедьоври. Така че в петък ще ти докарам пълна кола панички и тенджерки.

След като поговори с мъжа си, Настя се почувства много по-спокойна и отново превключи на убийството на Алина Вазнис. При това гризеше я чувство на вина пред колегите й: убийството на актрисата далеч не бе единственият случай, с който се занимаваха служителите от отдела по борба с тежките криминални престъпления, а и Настя имаше много работа и по други убийства. Но се бе втренчила именно в Алина. Това се случваше доста често: от много убийства Настя изведнъж открояваше едно, заради което губеше покой, сън и апетит. Обикновено не можеше да каже определено защо точно това престъпление толкова я измъчва, какво е особеното, необичайното, опасното в него. Но тя мислеше за това убийство постоянно, то изтикваше навън от главата й всички други мисли. Именно такова се оказа убийството на Алина Вазнис.

Към седем часа се обади Харитонов.

— Милицията ли е? — притеснено попита той. — Предадоха ми, че трябва да ви се обадя.

— Казвам се Анастасия Павловна — учтиво обясни Настя. — Работя в криминалната милиция и се занимавам с убийството на Алина Вазнис. Имам няколко въпроса към вас, Николай Степанович.

— Трябва ли да дойда някъде? — попита той с тон на обречен човек.

— Не, разбира се, може и по телефона. Кажете ми с какво беше облечена Вазнис, когато ви отвори вратата в петък вечерта?

— Как беше облечена ли? — явно се изненада от въпроса Харитонов. — С пола, струва ми се, и с блузка. Не, не с блузка, а с фланелка.

— По-подробно, ако обичате, спомнете си. От какъв плат беше полата, какъв цвят?

— Ами такова… пъстра такава пола, дълга, широка. Мисля — зелена или някаква пъстра, но определено имаше зелено.

— А фланелката?

— Обикновена трикотажна бяла фланелка с къс ръкав, отпред с копченца. В първия момент изглежда като блузка, а после разбираш, че е фланелка.

— Добре, Николай Степанович. Та значи вие звъннахте на вратата, Алина ви отвори. И после какво стана?

— Ама аз съм го разказвал това вече десет пъти! — ядосано каза Харитонов. — Вие не си ли записвате показанията на хората?

— Николай Степанович, не се ядосвайте. Ако обичате, отговаряйте на въпросите ми.

— Влязох в антрето, веднага извадих от куфарчето плика с парите, подадох го на Алина. „На — казах, — брой. Шест и шестстотин.“ Тя ме погледна някак учудено, сякаш й бях донесъл рубли, а не долари. „Шест и шестстотин?“ — пита. „Ами колко? Осем месеца по петнайсет процента прави сто и двайсет процента. Сто и двайсет процента от три хиляди е три и шестстотин. Общо шест и шестстотин.“ Тя се усмихна. „А — вика, — ами да, разбира се, не бях помислила.“ И тогава й дадох плика, тя го сложи на шкафчето в антрето и ме гледа. Абе беше ясно, че не ме кани на чай. Пък и аз не исках. Благодарих на Алина за заема, казах довиждане и си тръгнах. Това беше всичко.

— Казахте, че Алина взела плика и веднага го оставила на шкафчето. Не преброи ли парите?

— Не. Дори не надникна в плика.

— Учуди ли ви това? Или Алина беше прекалено доверчива?

— Е, ама знаете ли какво? — задави се от възмущение Харитонов. — Все пак аз не съм мошеник или хаймана. Щом съм казал, че в плика има шест хиляди и шестстотин долара, не е нужно да ме проверяват. Та ние работим в едно обединение — ако я излъжа, после как ще я гледам в очите?

Гневът на Харитонов изглеждаше толкова праведен и искрен, че Настя за миг дори забрави как Николай Степанович, след като взел от Алина пари назаем за четири месеца, не й ги върнал цели осем, та дори започнал да я отбягва. И занесъл парите само защото Смулов, по молба на Алина, си поприказвал с него доста строго.

— И колко време прекарахте у Вазнис?

— Най-много десет минути. Дори по-скоро пет.

— Само в антрето ли стояхте?

— Да. Алина не ме покани да вляза, а и аз не съм искал.

— У вас не се ли създаде впечатление, че през това време в апартамента е имало и друг човек? Спомнете си, Николай Степанович, поведението на Алина не ви ли говореше, че тя не иска да влезете в хола и да видите някого? Може би е изглеждала напрегната? Не бързаше ли да ви отпрати? Поглеждаше ли часовника си, сякаш очаква някого, а не иска този някой да ви свари?

— Не, струва ми се, че нямаше такова нещо — замислено каза Харитонов. — Не останах с подобно впечатление. Беше абсолютно спокойна, както обикновено. А дето не ме покани в хола — тя изобщо не беше особено приветлива. Никога никого не канеше на гости. И самата тя според мен не ходеше на гости у никого.

След като приключи разговора, Настя със задоволство си каза, че разказът на Харитонов все пак й даде някакво основание за проверка. Тя твърдо знаеше: най-важното е да започнеш, да имаш отправна точка, а после, вече в движение, ще се разбере вярна ли е посоката. Отрицателният резултат далеч не е по-лош от положителния от гледна точка на анализа и познанието — Настя бе усвоила това правило отдавна, от детските си години.

Стасов

През целия следобед те двамата с Юра Коротков разнищваха до последната подробност биографиите на Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова, като междувременно проучваха къде все пак са прекарали те петъчната вечер и защо така нагло лъжат, като говорят за тази вечер. Резултатът от техния сложен и твърде интензивен труд се оказа смайващ и същевременно смешен до безумие. Оказа се, че Ксения и Зоя са били заедно. И то как заедно! Просто в едно легло — наистина за легло им е служило купето на някаква кола в някаква горичка близо до Москва.

… Ксения наистина никога не бе срещала Зоя Семенцова до момента, когато тя се появи в „Сириус“. За пръв път се срещнаха вече след като Зоя, излекувана веднъж, отново започна да посръбва. Един прекрасен ден Ксения — по време на своя лов за поредния шофьор — случайно се натъкна на Зоя. Съпругата на президента на „Сириус“ имаше прекрасен нюх и точно око за мъжете, с които би могла да се разбере, забелязваше лицето, което търсеше, от сто метра разстояние. Тогава беше застанала на „Болшая Дмитровка“, някога улица „Пушкинская“, и забеляза Зоя да се измъква от някакво жалко и съмнително бар-кафене. Семенцова беше пияна и май не бе съвсем наясно къде се намира.

— Зоя! — извика я Мазуркевич, озарена от внезапна идея. — Семенцова!

Зоя се извърна и се закандилка към Ксения. По физиономията й личеше, че не е в състояние да си спомни Ксения, макар че напрегнато се опитва да разбере коя е тази елегантна дама, която й изглежда толкова позната.

— Добър вечер — учтиво поздрави Зоя, като се опитваше да изиграе някакво достойнство.

— Я да те закарам вкъщи! — веднага предложи Ксения. — И без това търся човек с кола.

След няколко минути Мазуркевич видя човека. Чичка около петдесетте, оплешивяващ, шкембест, с щъкащи светнали очички, които веднага издаваха някогашния женкар и донжуан от средна ръка. Ксения винаги избираше евтини руски автомобили. И то далеч не защото бе патриотка и почитателка само на продукцията на руското машиностроене. Тя разсъждаваше абсолютно прагматично: един затлъстяващ, оплешивяващ, грозничък мъж може да има колкото си иска дългокраки млади сладурчета с гладка кожа, ако разполага с много пари. Виж, когато парите са малко, за което говорят и фасонът му, и марката на колата, а зад гърба му има активно сексуално минало, със спомените за което нямаш моралните сили да се разделиш, тогава… Тъкмо такива й трябваха на Ксения.

Както винаги, изборът й се оказа точен и само след три минути двете със Зоя седяха в жигулата. Ксения естествено — отпред, до шофьора. Зоя — отзад. След още десет минути намеренията на страните бяха изяснени и шофьорът уверено натискаше газта по посока на околовръстното шосе. Ксения едва възпираше нарастващата възбуда — внезапно споходилата я идея й се струваше великолепна. Тя отдавна вече имаше проблеми със секса, някакво неконтролируемо желание я изхвърляше по улиците в търсене на случайни шофьори, защото й харесваше само едно: шофьор, кола, чувство за невероятна опасност, когато всеки момент някой може да ги види. Но напоследък дори този сценарий бе престанал да я задоволява. Шофьорът и колата непременно трябваше да са налице — без това Ксения не можеше дори да се възбуди, но й беше нужно и още нещо… още някакъв детайл, който да изпълни ролята на камшик, катализатор, стимулатор, ролята на такъв детайл този път трябваше да изиграе Зоя Семенцова, навремето заслужила артистка, а сега — пропила се епизодичка.

— Давай, приятелче, започни с нея! — нареди Ксения на шофьора, когато стигнаха до мястото. — А аз ще погледам. После, когато ти кажа, ще я оставиш и ще се заемеш с мен. Съгласен ли си?

— Ами тя? — учуди се шофьорът, решил да прояви благородство. — И тя има нужда…

— Ще мине и без това — студено го прекъсна Ксения. — Давай, започвай, не се мотай! И запали лампата в купето.

Шофьорът послушно свали облегалките на предните седалки, предварително разкопча панталона си и посегна към Зоя, която кротко дремеше, свита на кълбо на задната седалка, след като бе свалила обувките си на пода. Отначало Зоя се съпротивляваше и не можеше да проумее защо вместо пред входа на блока й, я събуждат насред някаква гора и какво иска от нея този шофьор. После, като чу стандартния комплект нежни епитети от рода на красавице, лястовичке, сладурчето ми, маценцето ми, се разчувства и не без удоволствие се включи в процеса. В най-отговорния момент, когато Зоя вече се бе подготвила да изпита приятното, но рядко спохождащо я чувство, Ксения потупа шофьора по рамото:

— Стига, приятел, сега съм аз. — Тя безцеремонно измъкна от колата хилавата дребничка Семенцова, вдигна широката си плисирана пола, под която естествено нямаше бельо, и легна на разпънатите седалки.

Всичко стана супер! Именно както го искаше Ксения Мазуркевич.

Леко изненаданият, но въпреки това не по-малко доволен шофьор закара своите странни партньорки по домовете им. На другия ден Ксения се попритесни в очакване да й се обади изтрезнялата Зоя. Знае ли човек как ще реагира? Ами ако почне да вдига скандали? И да заплашва, че ще каже на бащата на Ксения? Ако започне да иска роли и пари? Или — което също не е хубаво — започне да й се натиска за приятелка?

Но мина ден, втори, трети, седмица, а Зоя Семенцова не направи и най-малък опит да се свърже с Ксения, с която я бе събрало едно толкова пикантно и направо казано — мръсничко приключение. Ксения отначало се успокои, по-късно започна да недоумява. А после мъжът й я заведе в Киноцентъра да гледат някакъв филм, отрупан с „Оскари“ — май че беше „Първичен инстинкт“, и там Ксения видя Семенцова, която мина покрай нея и любезно кимна на президента на „Сириус“ и неговата съпруга. Лицето на Зоя не изразяваше нищо — нито че я е познала, нито че си спомня нещо, нито неудобство, нито срам, нито презрение. Абсолютно нищо. И Ксения разбра, че Зоя чисто и просто нищо не помни. Обикновена алкохолна амнезия.

След около месец Ксения срещна Семенцова в офиса на „Сириус“. Тя вече бе леко почерпена, но все още напълно адекватна. Ксения изигра любезност и съчувствие, заведе Зоя в едно питейно заведение наблизо и започна да я обработва. Оказа се, че Зоя все пак си спомня нещо — например как е излязла от бара, как Ксения я е извикала и й е предложила да я закара до вкъщи, как са се качили в колата. А после заспала — и толкоз, бяло петно. Оборавила се едва на сутринта вкъщи. Ксения започна да действа решително и същевременно предпазливо: просвети актрисата за онова, което се бе случило, след като тя бе заспала. Разбира се, разказът й доста се различаваше от истината — според нейната версия излизаше, че инициативата е принадлежала на Зоя, с шофьора също се била разбрала Зоя и изобщо Семенцова се държала като сексуална маниачка. Зоя примираше от срам и докато слушаше Ксения, обръщаше чаша след чаша. А после Ксения отново я качи в една кола и я откара извън града. Този път Зоя схващаше едно-друго и й хареса. Макар че на другия ден пак нищо не помнеше. Тоест помнеше за какво се бяха разбрали с Ксения, защо бяха търсили кола и закъде бяха отпрашили заедно. Но какво се бе случило всъщност — не, това изобщо не можеше да си спомни.

И оттогава нещата продължиха така. Пред хората двете се правеха, че се познават само за здравей-здрасти. Периодично, горе-долу веднъж месечно, Ксения напиваше Зоя до забрава, качваше я в някоя кола и я откарваше. Мазуркевич прояви творчески подход към ситуацията и вече не само гледаше как случайни шофьори правят любов със Зоя, но и активно участваше — включваше се в процедурата, като се занимаваше ту с мъжа, ту със Зоя, ту със самата себе си.

И в петък, 15 септември, Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова отново бяха на поход. Ксения мълчеше по напълно разбираеми причини, а Зоя лъжеше за местата, където била ходила в петък, просто защото не си спомняше абсолютно нищо. Но да си признаеш, че си се алкохолизирала до степен да не помниш къде си прекарала няколко часа — това означава да сложиш кръст на себе си. И после — тя наистина не помнеше къде е била и ужасно се страхуваше: ами ако е ходила при Алина? Ами ако са я видели там? Ами ако наистина я е?…

За щастие Зоя живееше в блок, където имаше офис на голяма фирма, която полагаше особени грижи за своята безопасност. Толкова особени, че бе сложила до прозореца специално момче с компютър, в чиито задължения влизаше да фиксира номерата на всички коли, спиращи пред блока. В това, разбира се, имаше смисъл: така проследяваха дали до офиса на фирмата не идват твърде често някои хора, които нямат никаква работа тук. А и ако се случеше нещо, дори най-лошото — като убийство например, номерът на колата щеше да фигурира в компютъра, а това е много по-удобно, отколкото да търсиш очевидци и да ги молиш да си спомнят този номер.

Коротков бързо успя да се разбере с момчето, което бе работило през нощта в петък срещу събота, получи разпечатка на номерата на колите, спирали пред блока в интересуващото го време, и подчерта няколко реда. На тези редове до часа и номера имаше бележка: докара жена и си замина. По този начин доста бързо бе открит любвеобилният шофьор, на когото и през ум не му мина да се притеснява от случилото се — напротив, той дори сякаш се гордееше, че на своята възраст е успял да задоволи две дами едновременно. Мъжът добре си спомняше тяхната външност и адресите, на които бе закарал своите случайни партньорки. По-нататък всичко беше въпрос на психология, настойчивост и техника. Към единайсет часа вечерта в понеделник бе снето подозрението от Ксения Мазуркевич и Зоя Семенцова. Макар че един господ знае какви усилия, какво напрежение струваше това на Юрий Коротков и Владислав Стасов.

— Сега ще звънна на Аска — и се прибирам — каза Коротков, прозя се и сладко се протегна. — Тоя ден беше направо идиотски, имам чувството, че днешната сутрин е била миналата година.

Седяха в колата на Стасов пред офиса на „Сириус“. Бяха решили да проведат последния разговор с Ксения заедно, така им се стори най-правилно от тактически съображения, затова за икономия на бензин бяха отишли у Мазуркевич с една кола, а жигулата на Коротков бяха оставили пред сградата, в която се намираше „Сириус“.

— Да отидем в кабинета ми — покани го Стасов.

— Ти ще се обадиш, а аз ще си взема за вкъщи някои неща.

Качиха се на втория етаж и Стасов отвори своята облицована с вишнева изкуствена кожа врата. Коротков веднага се тръшна на въртящия се фотьойл до бюрото и грабна телефонната слушалка.

— Ася? Аз съм. Зачертай нашите девойки… Аха, чукали са се в горичка със случаен познат… Двете, разбира се… Не, не изведнъж — оказа се, че се занимават с тези работи вече три години, и винаги в петък. В петък шофьорите не бързали заникъде — нали нямало да стават рано за работа на другия ден… Рецептата ли? Показа ми я. Цяла и невредима. Сложила я в портмонето, в джобчето за картата за пътуване. Вместо карта тя носела там календарче, а под него — рецептата. Мъжът й не се сетил да погледне там… Кучки, дума да няма, никой не спори! Но не са убийци. Аха… аха… Абе не помни нищо, горката. Сега да й кажеш, че е застреляла президента на САЩ — и в това ще повярва. Алкохолът — какво да говорим… Добре, Асенка, подробностите утре, ще вървя да поспя, че очите ми сами се затварят и езикът не ме слуша… Какво? В седем и половина? Ама ти си садистка бе, в колко ще трябва да стана тогава! Добре де… добре… Хайде, целувки, до утре.

Стасов слушаше разговора с половин ухо и подреждаше огромното количество папки, които бе извадил от огнеупорната каса. Бяха документи, останали от предшествениците му, и той отдавна разбираше, че рано или късно ще му се наложи да прегледа всичките, за да получи пълна представа за проблемите, възникващи във връзка с осигуряването на безопасността в киноконцерна „Сириус“. Тази неприятна, но необходима работа не можеше да се отлага до безкрайност.

За края на септември беше планирана командировка на няколко души от „Сириус“ за кинофестивала „Киношок“, затова именно Стасов спря избора си върху три дебели папки, озаглавени „Командировки“. Две от тях имаха подзаглавие „Външни снимки“, на третата под думата „Командировки“ беше добавено: „Фестивали“. Стасов прецени, че преди заминаването на петима души за фестивала „Киношок“ би било добре да се запознае с книжата, от които можеше да получи информация какви неприятности е вероятно да се очакват по време на кинофестивали и какви превантивни мерки би трябвало да се вземат с цел осигуряване на безопасността.

Те слязоха долу, стиснаха си ръцете, всеки се качи в колата си и се разотидоха по домовете си.

Когато отключи апартамента си в дванайсет и нещо през нощта, Стасов неприятно се изненада, че на Лиля и през ум не й бе минало да си легне. Беше в леглото си, хрупаше карамелизирани фъстъци и четеше поредния любовен роман.

— На какво прилича това? — страховито попита Стасов, приближи и грабна книгата й. — Как да го разбирам?

— Утре не съм на училище — спокойно обясни Лиля. — Мога да почета повече.

— Какво значи не си на училище? — примижа с подозрение Стасов, готов да чуе нещо като даскалицата е болна или ще ходим да събираме вторични суровини.

— Защото имам ангина.

— Как така?… Защо ангина? — слиса се Стасов.

Той изпадаше в ужас, когато Лиля се разболяваше.

Имаше чувството, че непременно ще обърка нещо, ще й даде не лекарството, което е трябвало, изобщо ще оплете конците и в резултат детето ще получи усложнение.

— Гърлото ме боли и е зачервено, гледах се в огледалото — делово обясни Лиля. — Даже ми се струва, че има налепи. И температурата ми е трийсет и седем и осем.

— Значи трябва да направим нещо. Спомняш ли си какво ти дава майка ти при ангина?

— Спомням си. Татко, не се тревожи, вече направих всичко: гаргара на гърлото на всеки час, пия панадол, ям лимон със захар.

Стасов внимателно се вгледа в лицето на момиченцето. Наистина беше бледичка, очите й сухо блестяха, ръката й бе гореща и леко влажна.

— Интересно — с какво ли правиш гаргара? При мен такива неща няма.

— С йод и сол. Много е гадно, но помага.

— Ами панадолът откъде е?

— Купих го от аптеката. Гърлото ме заболя още сутринта и на връщане от училище взех всичко, каквото трябва.

Стасов мислено се наруга. Детето му цял ден лежи вкъщи с температура, а той го е зарязал на произвола на съдбата. Вярно, тя едва ли не от бебе е свикнала да си е сама вкъщи и израсна напълно самостоятелна, но това изобщо не го оправдава.

— Защо не ми се обади по телефона? — ядосано попита той. — Защо веднага не ми каза, че си болна?

— Ама защо? — Тя впери в баща си огромните си тъмносиви очи, в които ясно се четеше искрено недоумение.

— Щях да дойда…

— Защо? — повтори Лиля. — Какво, нямаш ли ми доверие? Мислиш, че не знам как се лекува ангина ли? Голямото чудо! Хайде де!

— Е, все пак! — продължи да се ядосва Стасов. — Щях да извикам лекар.

— Какъв лекар? — учуди се Лиля. — Нали съм регистрирана при мама, а не при теб, и поликлиниката ми е там, в Соколники. От твоята районна поликлиника няма да пратят лекар за мен.

Стасов раздразнено се намръщи. Наистина съвсем беше забравил, че тук, в Черьомушки, поликлиниката няма да прати лекар за Лиля — картонът й не е при тях.

— Ами училището? Нали ще ти искат бележка от лекар, инак ще излезе, че си избягала.

— Голяма работа! — спокойно отвърна Лиля с очарователното си детско високомерие. — Ти ще им напишеш бележка, че наистина съм била болна, и това ще е достатъчно. Нали съм отличничка, всички учители знаят, че не отсъствам без уважителна причина.

Стасов си притопли вечерята, угаси лампата в стаята на Лиля и седна да хапне, като едновременно прелистваше документите в командировъчните папки.

Попадаше непрекъснато на листове със загадъчното заглавие „Без достъп“. Той внимателно ги проучи и разбра, че това са списъци на хора, с които служителите на „Сириус“ избягваха да се срещат. Да, всъщност ясно е: когато живее в хотел, човек става уязвим и достъпен. Който си поиска, може да влезе в хотела, да се качи на етажа, където си настанен, и да потропа на вратата ти. А на тази врата никога няма шпионка, затова всеки път, когато я отваряш, не знаеш каква изненада те очаква на прага. Да не говорим, че вратата може и просто да се взриви. Могат да те причакат на етажа, в хола, на външното стълбище. Могат да ти звънят по телефона денем и нощем.

Затова актьорите и режисьорите, особено известните, задължително подават в службата по безопасност списък на лицата, от чието преследване искат да се предпазят. Някои постъпват по обратния начин — подават списък на хората, с които непременно трябва да се видят, и пишат отдолу, че не искат да бъде допускан до тях никой друг, да не се дават сведения за стаята им и за телефонния им номер. Така или иначе, през седемте години от съществуването на „Сириус“ се бяха натрупали доста документи, от които личеше от кого са се криели, с кого не са искали да се виждат хората, работещи при Мазуркевич.

Такива нежелателни елементи бяха например не само нахалните поклонници и особено поклоннички, но и упоритите журналисти, известни със своята злоба и недоброжелателност, и администратори на конкурентни фирми, които биха желали да водят преговори за подписване на договори, и актьори, които искат да изиграят, макар и малка роличка, а някои — дори главна, понеже смятат, че поради едни или други причини имат право да я получат. Освен това, ако става дума не за външни снимки, а за кинофестивал, обикновено се започват атаки и ухажвания около съвета на директорите, спонсорите, рекламодателите и други финансово стабилни институции.

Стасов дояде пържолите с елда, изми чинията, наля си огромна чаша гореща вода, пусна в нея две пакетчета чай „Липтън“ и четири бучки захар и започна по-внимателно да изучава документите. Първо избра от папките и разпредели на отделни купчинки списъците на хора „Без достъп!“ и на такива, на които непременно трябваше да се осигури достъп. После разположи документите от всяка купчинка в хронологичен ред. И едва тогава започна да сверява имената.

Работата се оказа увлекателна. Впрочем Стасов, който имаше солиден стаж в подразделенията по борба с организираната престъпност и корупцията, не бе неопитен в работата с документи. Дори обичаше тази работа, тя никога не му омръзваше и не предизвикваше у него злобно раздразнение. Напротив, за него бе примамливо сладостното чувство, което го обземаше всеки път, когато от откъслечните сведения и несвързаните на пръв поглед сухи документи, от балансовите отчети, прехвърлянията, копията от платежни нареждания изведнъж израстваше ярка и релефна картина на злоупотреби и кражби, на мошеничество и рушветчийство. Разбира се, организираната престъпност означава мутри, трупове, взривове, оръжие, свръхскоростни автомобили и най-съвършена техника, а борбата с тази престъпност — риск, кръв, пот, засади по няколко денонощия наред, стрелба, хайки, смърт. Стасов имаше две ранявания — с нож и огнестрелно, беше в прекрасна физическа форма, бягаше бързо, скачаше високо, стреляше точно. Но нито един задържан собственоръчно престъпник не пораждаше у него удовлетворението, предизвикано от една възстановена по документи картина на престъпление. И той отлично знаеше причината за това. Дълбоко в душата си Стасов смяташе себе си за малко глуповат. Което всъщност беше отразено в една от служебните му характеристики: „Дисциплиниран, изпълнителен. Отлично владее личното си оръжие. Постоянно усъвършенства физическата си подготовка, майстор на спорта по лека атлетика, ски, плуване. Като недостатък може да се отбележи слабият творчески подход към възложената работа. Капитан В. Н. Стасов — а тогава той беше още капитан — невинаги е в състояние да вземе самостоятелно решение, излизащо извън рамките на предварително поставената задача. Извод: съответства на заеманата длъжност.“ След като прочете тази атестация, Стасов се оклюма. Казаното беше от ясно по-ясно: сила има — ум не му трябва. И той започна да доказва на себе си, че все пак има мозък в главата. Напусна криминалната милиция и няколко години работи в стопанската, където необходимостта от сила обикновено е на второ място, доби опит в работата с документи, навлезе в икономическата теория, а щом бе създадена служба по борба с организираната престъпност, веднага се прехвърли там.

Растеше в кариерата умерено, но напълно успешно и през цялото време, получавайки резултати не от използването на сила, а от напрягането на мозъка, той изпитваше почти детински възторг: „Успях! Направих го!“

Ето и сега, седнал доста след полунощ в кухнята на своето ергенско жилище и сверявайки документите, Стасов мълком се радваше, когато откриеше, че един човек отначало е очакван като желан гост, а после е включен в черния списък и е наредено да не припарва. Отбелязваше си на листче периода, през който бе станала тази метаморфоза, та после да попита Мазуркевич или някого друг каква е била причината за конфликта. На отделен лист записваше имената на хората, от които се бяха укривали едни служители на „Сириус“ и които на драго сърце са били приемани от други. Съставяше отделен списък за онези, които най-често фигурираха в черните списъци. По-късно трябваше да проучи всеки от тях по-внимателно, може би да проведе индивидуални беседи на тема добро възпитание и колко безсмислено е да се натрапваш на звезди.

В един момент му се стори, че Лиля простена. Стасов отмести книжата и се втурна в стаята на дъщеря си. Но не, Лиля спеше, заровила нос във възглавницата. Дишаше доста тежко, с отворена уста — явно носът й беше запушен. Той запали нощната лампа, взе от масичката до дивана флакон галазолин и внимателно капна в носа на Лиля от лекарството. Угаси, постоя няколко минути, поослуша се. Най-сетне звукът на дишането се промени, детето подсмръкна насън и задиша по-тихо и равномерно.

Стасов се върна в кухнята и седна отново над документите. Няколкото минути, през които се бе откъснал от тях, му бяха достатъчни, за да види списъците с друг поглед. В списъка на хората, които най-често се срещаха сред нежеланите гости, биеше на очи името Шалиско. Този Шалиско бе направо шампион сред преследвачите, Стасов бе срещнал името му вече осемнайсет пъти, докато на другите — по пет до осем пъти.

Той бързо прелисти списъците, озаглавени „Без достъп“. До всяко име на неканен гост имаше име на служител на „Сириус“, когото този гост би могъл да потърси. До името Шалиско постоянно се четеше името Вазнис. Всичките осемнайсет пъти. Където и да бе ходила Алина — на външни снимки или на кинофестивал, — тя задължително бе подавала в службата по безопасността бележка с категорична забрана за достъп до нея на някой си Павел Шалиско.

Стасов грижливо подреди списъците обратно в папките, но вече в реда, който беше удобен за работа на него самия. През деня дори не се бе надявал на такъв резултат. Стигаше му за днес, можеше да си ляга, а утре щеше да се свърже с Коротков или с Анастасия, та те да се заемат с този загадъчен Павел Шалиско, който в продължение на пет и повече години бе преследвал Алина Вазнис.

Алина Вазнис две години преди смъртта си

И все пак той постигна своето — Смулов успя да я избави от вечния й страх. Нещо повече — даде й възможност най-сетне да излее страха си с пълен глас, да разкаже за него без срам и прикриване. Постави специално за Алина един трилър, като го нарече точно така: „Първичен страх“.

Алина разцъфтяваше буквално с дни. И също с дни пред очите на всички разцъфтяваше любовта им с Андрей Смулов. Тя престана да пие таблетки, стана значително по-спокойна, по-често се усмихваше и по-рядко изпадаше в тягостни настроения.

„Първичен страх“ я направи наистина прочута. Снимките й превзеха корици на списания, двойни страници на популярни вестници, публикуващи статии за киноизкуството. Започнаха да я канят в телевизията за интервюта и участия в токшоута. Вярно, след два-три опита сценаристите се отказаха от тази идея: с Алина Вазнис трябваше предварително да се работи много, та отговорите й на въпросите да звучат що-годе свързано и ясно. За сметка на това тя бе много ефектна, когато се появяваше в предавания, в които трябваше само да се покаже и да връчи награда. По възможност — без да говори. Публиката я посрещаше с бурни аплодисменти, абсолютно истински, а не записани на касета.

Като знак, че е оздравяла напълно, Алина и Андрей отидоха в един автосалон да й купят кола.

— Сега, когато изобщо не вземам лекарства, мога смело да седна зад волана — каза Алина, притисна се до Смулов и го целуна по бузата. — Защото ме беше яд — толкова труд хвърлих да науча правилника, да взема книжка, а да не карам кола!

Избраха й тъмнозелен сааб, после ентусиазирано се заеха да търсят гараж и се зарадваха, когато успяха да намерят място в охраняван гараж със собствена мивка и сервиз. И най-важното — беше само на две автобусни спирки от блока на Алина. Наистина невероятен успех!

Алина постепенно навлизаше в нормалния живот, неотровен от постоянния, ежеминутен страх. Пламенно влюбеният в нея Смулов бе успял да разруши детските й представи за собствената й греховност и виновност, чувството, че е порочна и омърсена. Беше хвърлил за това много сили и време, но все пак бе постигнал онова, което искаше. У Алина се породи интерес към красивите дрехи, към пътешествията, тя с удоволствие се занимаваше с новия си апартамент, правеше в него европейски ремонт. Беше се преместила тук отдавна, но до този момент не бе имала желание да го обзаведе както трябва. Беше й безразлично, че в антрето тапетите се разлепват, а в банята кранчетата капят и плочките се откъртват.

В този радостен период Андрей замисли следващия си филм — „Безумие“. Сам написа сценария с мисълта, че главната роля естествено ще играе Алина. Мазуркевич изтръгна от спонсори парите като за две звезди — Алина и Смулов — с обещанието, че „Безумие“ ще бъде не по-малко печеливш от „Първичен страх“, а може би и ще го задмине. Снимките започнаха и набраха добро темпо, филмът наистина се очертаваше да стане великолепен…