Посмъртен образ

Стасов

Той отиде у Каменская около осем сутринта, Коротков още го нямаше. Настя му отвори, облечена в дънки и тънък пуловер, бодра и мобилизирана. Но сенките под очите и хлътналите бузи издаваха безсънна нощ. Стасов напрегна паметта си, за да си спомни на колко ли години е тя — май доста над трийсет, ами да, разбира се, щом е майор!

— Какъв е този пожар? — попита той и съблече якето си.

Настя му се беше обадила в шест и половина сутринта и гласът й бе прозвучал странно. Тя помоли Стасов да дойде при нея колкото може по-скоро, но не му обясни нищо определено. Каза само, че и Коротков ще дойде.

— Не е пожар, а по-скоро тиха лудост — усмихна се скъпернически тя. — Сега аз ще ви разказвам нещо, а вашата задача е да ме направите на пух и прах, нагледно да ми обясните, че съм глупачка и фантазьорка.

— Мноого интересно бе! — недоволно проточи Стасов. — Детето ми между другото е болно, та исках сутринта да изтичам до магазина да й купя мляко, да пие с мед, и нещо вкусно, а ти ме изхвърляш от къщи — и за какво? За да слушам някакви глупости и после да ти обяснявам, че наистина са глупости? Е, ама ти, Анастасия…

Настя се смути, очите й ядосано засвяткаха.

— Извинявай, наистина — каза сухо. — Можеше да ми кажеш за това веднага, когато ти се обадих. Нямаше да настоявам.

Стасов се почувства неудобно. Права беше, нали не е могла да знае, че Лиля има ангина. Защо тогава я упреква? В края на краищата, дори да бе купил това глупаво мляко, Лиля нямаше да го пие — тя не може да понася млечни произведения. По-лесно й е да прави гаргара с ужасната смес от вода, йод и сол, отколкото да изпие чаша мляко или кефир.

Понечи да смекчи някак острия си тон от преди малко и започна да търси примирителни думи, но точно тогава дойде Коротков и нещата се изгладиха от само себе си. Юра довтаса — весел и пълен със сили, млясна Настя по бузата, събу си обувките и веднага зашляпа само по чорапи към кухнята. Очевидно често идваше тук и бе изучил добре навиците на домакинята — сутрин да пие много кафе, непременно в кухнята.

— Е, какво има, Настася? Измислила си поредната си шантавия? — попита Коротков, взе една чаша и си наля чай. — Хайде разказвай, развесели стария човечец.

Те седнаха около масата, отрупана с чаши и чинии — в очакване на гостите си Каменская бе успяла да надвие своя легендарен мързел и бе приготвила обилна закуска. Коротков огледа одобрително апетитните пържени хлебчета, жълто-червено-зеления омлет с домати и лук, голямата купа с царевични ядки и високата картонена опаковка мляко.

— Е, това е то! Веднага си личи, че вече си омъжена жена и най-сетне ти е дошъл умът в главата — подкачи я той.

— Ще те убия — спокойно му обеща Настя. — Та така значи, аз ще говоря, а вие слушайте внимателно, само не крещете веднага, че съм идиотка, а търсете аргументи против. Съгласни? И аз разбирам, че това е абсолютна фантасмагория, но докато не я пропъдя от главата си, няма да мога да мисля за нищо друго. Разбрахме ли се?

— Звучи многообещаващо — изхъмка Стасов. — Хайде започвай, не ни тормози поне.

— Добре, а вие яжте. Първо, да видим: какво знаем ние за Алина Вазнис? Че е била много потайна и дори най-близкият й човек, Андрей Лвович Смулов, признава, че за четири години не е успял да я разбере докрай — характера й, душата й. Нали така? По-нататък. Знаем, че не е постъпила много красиво по отношение на Зоя Семенцова, като е разгласила истинските причини, поради които Смулов е решил да не снима Зоя в някаква второстепенна роля. При това тя, меко казано, е изложила и самия Смулов. Хората, които работят в „Сириус“, казват, че Андрей Лвович е бил много разстроен от това нетактично и жестоко поведение на Алина. Какво друго? Знаем, че тя е предпочитала да действа тихомълком, не е отвърнала веднага на обидата, нанесена й от съпругата на Мазуркевич, а е започнала да търси възможност да се свърже с бащата на Ксения, банкера Козирев, който е поставял своите парични дотации за „Сириус“ в пряка зависимост от способностите на самия Мазуркевич да повлияе на разюзданата си съпруга и да я вкара в пътя. Тоест да я накара да се държи прилично. Дотук всичко е вярно, нали?

— Давай нататък! — кимна Коротков, който с удоволствие си хапваше омлет с пържени хлебчета.

— Знаем, че Алина не се е отличавала с деликатност и душевна топлота — от това ни се оплака пак Смулов. Знаем, че е имала здрави нерви и никога не е вземала транквилизатори и други препарати, действащи на психиката. И за това ни уведоми Смулов. Освен това знаем, че е настояла Николай Степанович Харитонов веднага да й върне дълга, който впрочем е бил доста голям. Пропускам ли нещо?

— Май че не — отвърна Стасов, който не можеше да схване смисъла на тази сбирка. Защо трябваше да става в ранни зори и да се втурва насам като луд, ако Каменская е смятала просто да направи равносметка на събраната информация? Какво спешно има в това? Беше казала, че смята да дрънка фантасмагории, но дотук излагаше само наличните факти.

— А сега нека погледнем тези факти от друг ъгъл — продължи Настя, сякаш бе прочела мислите на Стасов. — Откъде ни е известно, че Алина е търсила телефонния номер на Козирев? От Смулов. И от още някои хора, които също, на свой ред, са го научили от него. Откъде научихме, че Алина е вдигнала скандал заради утвърждаването на Семенцова за ролята? Пак от Смулов. Никой не е чувал този скандал с ушите си, но пък всички помнят как Андрей Лвович е бил разстроен и е разправял наляво и надясно колко безжалостна била Алина — той искал да вземе Семенцова за епизода, а Алина се разкрещяла, че не бива да прави това, че Семенцова била пияница и крадла. След това мълвата се разнесла, стигнала до някой си Зарубин и той забранил да се харчат пари за нестабилната Семенцова. Но първоизточник на информацията е бил пак Смулов. Той е успял да разбуни общественото мнение, за това е научила Зоя и в момента на нашето появяване на сцената омразата й към Алина е стигнала апогея си. Което ни позволи да я подозираме. По-нататък. Кой се е обадил на Харитонов и е настоял спешно, още същия ден, да върне дълга си? Пак Смулов. Позовал се на молбата на Алина да му се обади, защото не й достигала твърдост, за да накара Харитонов да върне парите. А спомняте ли си какво ни разказа самият Харитонов? Когато предавал на Алина плика с парите, той й казал сумата на главницата на дълга — три хиляди долара — плюс сто и двайсет процента. А Алина се учудила. Моля да обърнете внимание на това. Тя се учудила! И едва после, когато Харитонов пресметнал пред нея, че това прави точно шест хиляди и шестстотин, взела парите. А сега помислете добре: ако един човек е обезпокоен, че някой толкова дълго време не му връща дълг, той непременно пресмята колко му дължат. Непременно. Той никога не би правил приблизителни сметки — че, видите ли, дължат ми три хиляди плюс някакви проценти. За да се реши Алина да помоли Смулов да оправи нещата с Харитонов, тя е трябвало поне веднъж да пресметне размера на дълга в момента. Защо тогава толкова се е учудила, когато Харитонов й е казал сумата? Ами защото и през ум не й е минало да я пресметне. Защото изобщо не е молила Смулов да се обажда — инициативата е била негова. Да, разбирам, излъгал е Харитонов, като се е позовал на Алина — това е напълно естествено. Но защо излъга всички нас, а?

— По дяволите, как не съм забелязал! — промърмори Коротков. — Права си, мадам, и още как! Продължавай!

— Смулов е разказал на теб, Юрочка, сърцераздирателната история как в тежък момент се е обадил на Алина и я е попитал: „Обичаш ли ме?“, а тя го срязала, че я пита за глупости и му се скарала, че я е събудил. Беше ти го разказал, нали?

— Да.

— Силно подозирам, че те е излъгал. Не е имало такова нещо. Или поне не с Алина Вазнис. Това може да се е случило много по-рано и с друга жена. И го е наранило толкова силно, че той неволно е вкарвал подобен епизод във всичките си филми. Ако не ми вярвате, мога да ви ги покажа. До сутринта гледах безсмъртните творби на Андрей Лвович. Защо е трябвало да те излъже ли? Вие можете ли да ми дадете разбираемо обяснение?

— А ти очевидно вече го имаш — обади се Стасов.

— Прав ли съм?

— Прав си — кимна Настя. — Смулов е създавал посмъртния образ на Алина. Създавал го е специално за нас и го е рисувал такъв, че за убийството й да бъдат заподозрени колкото може повече хора. Самият той ни натрапи Семенцова, Ксения и Харитонов. Той и само той твърдеше, че по-големият брат на Алина е искал своя дял от брилянтите на майка им. Защото, доколкото си спомням, Инга Вазнис не го е потвърдила. Да, имало е недоволство от решението на стария Вазнис, но на глас не са били изричани никакви претенции и искания. Във всеки случай нямаме доказателства за това — освен показанията на същия този Смулов. И още нещо — Шалиско. Тук имаме два варианта — Павел Шалиско или лъже, или казва истината. Ако лъже, ако наистина е бил влюбен в Алина и я е преследвал, Смулов не може да не е реагирал, да не е ревнувал — това е напълно естествено. А какво ни казва Смулов? Че Алина за четири години не му е дала никакъв повод за ревност. Не става! Другият вариант: Шалиско казва истината. Тогава Смулов не може да не е знаел, че всички ухажвания, цветя и телефонни обаждания са били само игра, преструвка, невинно забавление с цел поддържане имиджа на звездата и нейния предан поклонник. Но защо не ни го каза? Излиза, че и в единия, и в другия случай Андрей Лвович не е казал истината. Защо ли? За да ни пробута още един заподозрян — Павел Шалиско.

— Чакай малко, ами дневникът? — изненада се Коротков. — Нали го намерихме у Шалиско?

— И какво от това? Ние с теб може всичко да сме намерили. Влязохме в редакцията, без никакви усилия намерихме стаята, където се намира бюрото на Шалиско, и ако не бяхме питали за него, никой изобщо нямаше да забележи нашето присъствие. Аз специално попитах — стаята се заключва само вечер, когато всички напускат редакцията. А бюрото, ако си спомняш, е точно до вратата. Влизай, слагай в чекмеджето каквото си искаш, вземай каквото си искаш — никой една дума няма да ти каже, вратата е отворена през целия ден, дори когато в стаята няма никой.

— Искаш да кажеш, че Смулов е подхвърлил дневника? — уточни Стасов, на когото всичко разказано от Настя наистина започна да му звучи фантасмагорично.

— Искам да кажа, че Шалиско като едното нищо може да няма никакво отношение към този дневник. Ще кажа и нещо повече: тъй като съм жена нахална, особено когато съм под такава пара като днес, аз успях още сутринта да се обадя на Гмиря и да го попитам какво пише в дневника на Алина. Дори си записах някои неща, които той ми продиктува. Ето например един пасаж: Все пак Паша е рядко мил човек. Всеки път се опитвам да му върна парите за разкошните рози, които ми поднася пред очите на изумената публика, а той всеки път отказва. Толкова ми е неудобно, че се охарчва, а той се смее.

Говорих за това с Андрюша, който се съгласи с мен, че не е хубаво Павлик да се бърка заради нашата идея — нали това ни е нужно на нас, а не на него. Андрюша каза, че следващия път той ще му даде парите за цветята, това ще бъде прилично, а аз няма да се чувствам неудобно. Е, какво ще кажете, милинки? Излиза, че Андрей Лвович прекрасно е знаел, че Шалиско не е никакъв безнадеждно влюбен, не е преследвал Алина, не е нахалствал, не е загрявал телефоните. И в този дневник няма нищо, което би могло да заинтересува Павел, да го накара да краде този дневник от Алина и да го крие в службата си. Погледнете какво се получава: в делото фигурират шестима заподозрени — шестима! — и всички те са заподозрени само защото ни ги е пробутал Смулов! Това е. Казах всичко. Сега ме убедете, че съм откачила, за да мога спокойно да продължа работата си. Хайде, момчета, смачкайте ме!

Около масата се възцари мълчание. Стасов допиваше своето изстинало кафе и си мислеше, че няма да е лесно да намери аргументи, опровергаващи току-що чутото. Но непременно трябва да намери, инак… Какво инак? Ще трябва да се примири с необяснимото? Смулов не може да е убил Алина Вазнис. В неговото положение това е все едно да убие себе си, да погуби най-хубавия си филм, да сложи кръст на режисьорската си работа. За какво му е било да убива Алина? Защо?

— Защо? — неволно изрече той на глас.

И Коротков повтори като ехо:

— Защо? Асенка, защо Смулов ще убива Алина? Ти виждаш ли причина?

— Не — поклати глава тя. — Не виждам причина. Затова ме е страх, че това е пълна измишльотина. Остава дневникът. Може там да има нещичко — поне намек, половин думичка. Ще отида при Гмиря, ще взема този дневник и ще го чета, докато не го науча наизуст. Но сърцето ми подсказва, че ще е безполезно. Ако там имаше нещо, което изобличава престъпника, той нямаше да подхвърли дневника на Шалиско. Та нали е разбирал, че ако стигнем до Павел, ще намерим и дневника, ще го прочетем. Освен това Гмиря ми каза, че записките са правени през периода от ноември 1993 до март 1995 година. Ако причината за убийството се е породила по-късно, в дневника не може да има и дума за това. Единствената ми надежда е там да има някакъв нюанс, който би ни помогнал да разберем поне нещичко. На първо място — да разберем самата Алина, истинската, а не онази, която ни е нарисувала четката на гениалния художник. Знаете ли какво друго разбрах от филмите на Смулов? Той нас за нищо ни няма. Смята ни за глупаци.

— Откъде ти хрумна пък това? — вдигна вежди Стасов. — Подсказа ли ти го нещо?

— В живота — не, но от филмите си личи. В тях всички престъпления се разкриват не от криминалистите, а от някой от заинтересованите персонажи. От съпруги на загиналите, от деца, братя, приятели. От кого ли не, само не и от криминалистите и следователите. Очевидно човекът смята милиционерите за ограничени и глуповати и щом е така, със сигурност е допуснал някаква грешка, недогледал е нещо, като е смятал, че не сме способни да схващаме никакви тънкости. Всеки човек, който се занимава с творчество, проектира себе си в своите произведения. Дали го иска или не — но го прави. Затова филмите на Смулов толкова са си приличали. Той е влагал в тях едно и също — онова, което му е причинявало най-голяма болка. Вярно — до „Първичен страх“. После с него се е случило нещо. В „Сириус“ смятат, че това нещо е било разцъфтялата любов между него и Алина — та нали и Алина от този момент е започнала да играе много по-добре. Може би трябва да търсим в тази посока?

— Едва ли ще намерим нещо — мрачно се обади Коротков. — Две години са множко за причина за убийство. Нали отвсякъде ни уверяват, че през последните две години всичко в отношенията им е било чудесно. Какво, да не би да са се престрували цели две години и да са крили от всички бавно зреещия конфликт? Не, не ми се вярва.

— И на мен не ми се вярва — съгласи се Настя. — Предлагай друга посока за търсене — на всичко съм съгласна.

— Аха, вечно ти заплиташ нещата, а пък аз да вземам решение! — възмути се Коротков. — Много си била хитра. Не мога нищо да измисля — ти сякаш ме удари с мокър парцал, Настася. Знаеш ли какво предлагам? Хайде да прекъснем за малко. Ти иди при Гмиря, вземи дневника на Алина и го чети, а аз днес ще се заема с другите случаи. Освен нашата кинозвезда, още четири убийства мене чакат. Между другото, ако не смятаме с теб да закъснеем за работа днес, трябва да тръгваме — вече е девет и петнайсет.

— Да, да, Юрик, сега тръгваме. А ти, Слава? Защо мълчиш? Кажи нещо.

Стасов се бе уловил, че докато слушаше Настя, си мислеше за Татяна. Колко си приличат! Не, разбира се, съвсем са различни — тази Каменская е мършава и бледа, а Таня е едра, пълна — кръв и мляко. Каменская е от оперативния състав, а Татяна е следовател. Анастасия наскоро се е омъжила за пръв път, а Татяна вече два пъти се е омъжвала и — дай боже! — скоро ще сключи трети брак: с него, със Стасов. Те са съвсем различни, но същевременно с нещо неуловимо си приличат. Може би със способността си да се увличат по това, което правят. Вярно, Каменская денем и нощем мисли за работата, а на Татяна следствените дела отдавна са й опротивели, влачи ярема само заради милиционерската пенсия, а истинско удоволствие й дава творчеството, когато пише книгите си. Колко се е затъжил за нея…

— Какво мога да кажа аз? — унило отговори той.

— Ако ти трябват аргументи против твоята теория, мога да опитам да ги събера. Ако искаш, днес още веднъж ще поговоря с всички и ще уточня кой е бил първоизточникът на информацията за Семенцова и за потърсения контакт с Козирев. И изобщо кой, какво и кога е чувал от Смулов за Алина Вазнис. Тогава твоите предположения или ще се потвърдят, или не. Нищо друго не мога да измисля.

Настя ласкаво се усмихна:

— Благодаря ти.

Каменская

Тя чете дневника на Алина цял ден, след като се заключи в кабинета си в службата. Гмиря беше прав — записките не отразяваха последния период: започваха от 17 ноември 1993 година и завършваха на 26 март 1995-а. Никакви признаци за конфликт със Смулов. Напротив, когато Алина го споменаваше, във всяка дума звучеше безгранично уважение и благодарност към него.

От записките личеше, че настроенията на Алина често рязко са се сменяли, изпадала е в тежка тъга, в меланхолия. Понякога е сънувала някакъв неприятен сън, след което дълго е била потисната. Ето например какво бе записала на 8 декември 1993 година:

Той отново ми се яви насън. Същото лице с голяма бенка, същите очи, същите тънки устни. Странно — през всичките тези години никак не се е променил. Струва ми се, че лицето му е останало същото, каквото беше преди много години, когато го видях за пръв път. Колко е хубаво, че вече мога да не се страхувам…

Сънят за същото лице се споменаваше по-нататък на 2 януари 1994 година, на 15 февруари, на 7 май, на 20 септември и за последен път — вече на 2 март 1995 година. Съвършено очевидно беше, че е безпокоял Алина все по-рядко и по-рядко.

Понякога се мяркаха записки за Павел Шалиско, ставаше дума предимно за това колко е мил Паша, не забрави да звънне в хотела. Но фактически обстоятелства или, както се казва, фактология в дневника имаше съвсем малко. Дневникът е бил нужен на Алина не за да разказва за ежедневните събития в живота си — той й е трябвал, за да мисли, анализира, да споделя преживяванията си. Например цели дванайсет страници бяха посветени на стария френски филм „Двама в града“ с Жан Габен и Ален Делон:

И по-нататък на дванайсет страници — подробен анализ на филма, кадър след кадър. Това много приличаше на записките, които Настя бе получила от Леонид Сергеевич Дегтяр.

Колкото повече Настя четеше дневника на Алина, толкова повече се убеждаваше, че той не може да е представлявал никаква ценност за убиеца. Дори ако предположеше, че е допуснала ужасна грешка и че все пак Шалиско е убил Алина, той не е имал причина да краде кафявата тетрадка. В нея нямаше нищо опасно за него.

Но тук възникваше и друг въпрос. Нима Алина е водила дневник само през периода между ноември 1993-а и март 1995-а? Не, сигурно го е правила дълги години — може би през целия си живот. Къде са тогава останалите тетрадки? Ако тя, Настя, правилно бе разбрала характера на актрисата, Алина най-вероятно не бе пазила дневниците. Когато тетрадката е свършвала, Алина я е изхвърляла. Достатъчни бяха записките за година и половина, за да се види ясно: Алина Вазнис не е страдала от мания за величие. Значи не е смятала, че дневниците й ще представляват някаква ценност за бъдещите поколения — като дневниците на Достоевски или Чарли Чаплин. Правела е записките за себе си, сякаш е разговаряла с невидим събеседник, привеждала е аргументи, поставяла е въпроси и е търсела техните отговори. Изливала е душата си — и толкоз. Сякаш е шептяла тайните си над яма и после ги е заравяла. Дневникът не й е трябвал повече. А и страниците на тетрадката, която лежеше сега пред Настя, красноречиво говореха, че не са били многократно препрочитани. Листовете бяха чисти, непохабени, тетрадката не се отваряше сама на определени места, както става, когато често ти трябват едни и същи страници. Та нали на нито един здравомислещ човек няма да му хрумне да прави магнетофонни записи на разговорите си с близки приятели, тъй че после да ги слуша отново и отново. Глупаво е!

Но, от друга страна, ако навикът да си води дневник се е сформирал дълги години, едва ли Алина е зарязала това свое занимание просто така. Тогава трябва да съществува тетрадка с по-късни записки. Къде ли е?

Отговорът просто се натрапваше: при Смулов. И брилянтите на Алинината майка трябва да са у него. И парите, които е занесъл Харитонов.

„Не, невъзможно е!“, укори се Настя. Глупости! Подозрението бе паднало върху Смулов веднага след откриването на трупа — убийството на любовница от ревност е най-популярната версия, която се проверява най-напред, още повече че той имаше ключове от жилището на Алина. В дома му веднага бе направен обиск — тя си го спомняше много добре. Там не бяха намерени никакви брилянти. Не е имало и шест хиляди и шестстотин долара в банкноти по петдесет.

Вярно, това не е доказателство — парите и брилянтите може да са били скрити извън дома му. Както и последната тетрадка-дневник. Щом не са в дома му, къде тогава?

И изобщо има ли смисъл да ги търсят? Ако наистина Смулов е организирал всичко това, където и да се намерят парите и скъпоценностите, това няма да позволи той да бъде обвинен в каквото и да било — със сигурност се е погрижил да не остави следи и нишки. Нещо повече — сега Настя бе съвсем сигурна, че брилянтите и пликът с парите са подхвърлени на някого, за да се породят подозрения срещу още един човек, както на Павел Шалиско бе подхвърлен дневникът на Алина. Ако Смулов е убил Алина, направил го е не от корист — можем да не се съмняваме в това. Успехът на „Безумие“, ако филмът беше завършен, би донесъл на режисьора много повече пари от изчезналите при Алина. Настя се бе поинтересувала от хонорарите на Вазнис — оказа се, че от тези хонорари тя не би могла да си купи апартамента и колата, да плаща за гаража. Определено част от скъпите украшения е била продадена, и то немалка част. Струвало ли си е заради остатъка да убиваш актриса, с която уверено си се запътил към върховете на славата, а значи — и към добруване? Глупаво.

И тъй, разбира се, може да се търсят скъпоценностите, но само за да бъдат върнати на законните им наследници. За разкриването на престъплението това няма да изиграе роля. Ще се появи нов заподозрян, ще бъдат хвърлени сили и време за неговото изобличаване и всичко ще се окаже напразно. Ако Смулов е убил Алина Вазнис, не го е направил заради пари. Но защо? Каква е била причината?!

Тя реши да отиде при семейство Вазнис. Вярно, утре е погребението на Алина, няма да им е до разговори, но все пак… В края на краищата работата си е работа. Трябва да ги накара отново и отново да си спомнят всичко, което знаят за живота на Алина през последните две години. Всяка дреболия, всяка нейна дума.

Не й провървя. Никой не й отвори, а съседката каза, не всички са отишли на гробищата, където е погребана майката на Алина, за да уредят новото погребение в същия гроб.

— Нали разбирате, трябва да се махне паметникът, оградката, та всичко да е в ред. Инак тия гробищни пияници такива ще ги свършат, че… трябва да се наглеждат — бърбореше съседката с изразително окръглени очи.

Настя реши да почака. Излезе от входа и намери наблизо симпатична градинка, обрасла с храсти и дървета. Седна на една пейка, извади цигарите, запали и отново се зачете в дневника на Алина. Може да е била невнимателна и да е пропуснала нещо?

От това вглъбяване я изтръгна познат глас.

— Аска? Какво правиш тук? Житената питка и тебе ли включи? — От храстите изскочи не друг, а Коля Селуянов.

— Здрасти! — изненада се Настя. — В какво е трябвало да ме включи Житената питка? За какво говориш?

— Как за какво? За убийството на Волошин. Днес на оперативката се говореше за него. Тук е станало, в съседния блок. Помислих, че са го възложили на теб и се зарадвах.

— Не, Коленка, аз работя по другия случай — с киноактрисата.

— А, по него ли? — проточи с досада Селуянов. — Юрка ми разказваше снощи, докато го тровех с вечерята си. Тя какво, също ли е живеела наблизо?

— Отдавна. Тук е останало семейството й. Исках да поговоря с тях, но не са си вкъщи. Та ги чакам.

— Защо ли не поседна и аз с теб… — Николай седна до нея, изпружи нозе, отпусна гръб върху твърдата, неудобна облегалка. — Пребих се от тичане днес. Този Волошин никъде не е работил, живял е с майка си. Тя е пенсионерка, в петък заминала при по-голямата си дъщеря на вилата, върнала се снощи и намерила сина си мъртъв. Вече се вмирисвал. Сигурно е лежал така поне три дни.

— Как е бил убит? — вяло се заинтересува Настя, колкото да не обиди Коля и да поддържа разговора. Никак не й беше интересен някой си Волошин, който бил мъртъв от три дни…

— Ударен е с нещо тежко по главата. Експертите ще кажат по-точно. Виж как са го подредили.

Николай извади няколко снимки и ги подаде на Настя. Тя ги взе. Хвърли им безразличен бегъл поглед и вече щеше да ги върне, когато изведнъж… Едра кафява бенка на бузата. Тънки устни. Беше виждала някъде това лице. Но къде?

— Коля, какво представлява този Волошин? Струва ми се, че съм го виждала някъде. Имал ли си е работа с нас?

— Май не — сви рамене Селуянов. — Направих запитване: не е привличан под наказателна отговорност, не е задържан.

— Може би като свидетел?

— Е, това вече… — Коля драматично разпери ръце. — Искаш от мен невъзможното, Анастасия Павловна. Едва ли си го срещала, не е твой контингент. Ето виж. — Извади от джоба си бележник. — Общ работник, хамалин, безработен, нощен доставчик в млекарница, пак безработен, после пак хамалин. След това заминал занякъде почти за две години — майка му казва, че ходил в Сибир, скоро се върнал. Отправих запитване дотам — интересно какво ли е правил…

— Да — отговори Настя с трепнал глас, — наистина е интересно.

Две години! Две години… Ама разбира се, това лице с едра кафява бенка и тънки устни беше описано в дневника на Алина Вазнис. Именно това лице е сънувала тя и именно преди две години е написала, че може повече да не се страхува от него. Преди две години всички бяха забелязали, че тя е започнала да играе по-добре. И преди две години този Волошин — човекът с бенката и тънките устни, живял в съседство с блока, в който тя е израснала — е заминал някъде в Сибир. А после и двамата — Алина и Волошин — са били убити почти едновременно. Наистина ли е съвпадение?

Селуянов

На другия ден Николай отлетя за Красноярск, откъдето с допотопен „Ан-2“ още два часа и половина пътува до един районен център, а после се друса с милиционерска уазка до мястото, където се строеше някакъв обект на „Газпром“. Именно на този строеж две години е бил общ работник Виктор Волошин, убит преди няколко дни в Москва.

Първата работа на Селуянов бе да намери къщата, в която бе живял Волошин. Тя принадлежеше на млада, яка селянка, пристигнала някъде от Тюменските краища и купила тази къща на съвсем приемлива цена от двама старци, които се местели в Красноярск при децата си. Жената посрещна Николай приветливо, но щом чу името Волошин, престана да се усмихва.

— Случило ли му се е нещо? — попита уплашено, вперила в Николай силно гримираните си очи.

После дълго плака, като между хлипанията бъбреше откъслечни фрази от рода на: „Че лошо ли му беше тук…“, „Отиде там, та да стане такова нещастие…“ Най-сетне се наплака и започна да разказва що-годе свързано.

Отначало Виктор живеел в общежитието с другите работници, после се запознал с нея, Раиса, и се преместил в къщата й. Бил малко странен, някак див, постоянно ходел в гората — разправял, че гората го успокоява. Изобщо много обичал природата. Казвал, че точно затова напуснал Москва — та да е по-близо до тайгата. Но инак бил свестен човек, изобщо не пиел, не ходел по жени. Само малко странен. Решили да се оженят, започнали да купуват покъщнина — скъп телевизор, видео, че то какви развлечения имало тук, в тайгата! Няколко пъти ходили заедно до Красноярск, облекли Раиса от глава до пети, и на него купили някоя и друга дрешка, започнали малко по малко да се запасяват с пиене за сватбата.

Веднъж, в началото на юни, Волошин казал на Раиса, че трябва да замине. Имал работа в Москва и докато не я свършел, и дума не можело да става за сватба. Как ли не го молила тя да не отива, колко сълзи изплакала — не. Рекъл и го сторил. Събрал си багажа и заминал.

— Всичкия си багаж ли събра? — попита Селуянов.

— Не, къде ти всичкия! Само за път. Нали има майка в Москва, и сестра — имаше къде да живее. А и смяташе да се върне след около две седмици. Обеща, че няма да е за повече. И ето на какво стана…

Тя отново понечи да се разплаче, но Коля бързо я отклони с въпроса си:

— Кажете, Раечка, добре ли се печели тук, на строежа?

— Не се оплакваме. — Тя избърса очите си и подсмръкна. — Аз съм майстор на участък, заплатата ми, то се знае, беше по-голяма от заплатата на Витя. Нали той беше общ работник…

— И не се ли притесняваше, че фактически живее на ваш гръб? С чии пари сте купували скъпите неща?

— Ами с неговите!

Раечка толкова се учуди от предположението на Коля, че някой изобщо може да живее на неин гръб, че дори забрави да се разплаче.

— С кои негови пари? Със заплатата му на общ работник ли?

— А, не! На всеки три месеца той получаваше много пари от Москва. Витя ми каза, че дал назаем на свой приятел голяма сума, която онзи ще му връща на части за няколко години — и човекът ги пращаше на всеки три месеца. Витя получаваше записите редовно.

— И големи ли бяха тези части?

— Спомням си, че записите никога не бяха за кръгли суми. Витя ми обясни, че приятелят му връща по петстотин долара в рубли според курса в деня на изпращането.

— Страхотно! — разсмя се Селуянов. — Откъде и аз да си намеря такъв приятел: на всеки три месеца да ми праща по петстотин долара! Раечка, а не пазите ли случайно известията за записите?

— Тук са — въздъхна жената. — Витя искаше да ги изхвърля, но аз не му давах.

— Защо? Да ги беше изхвърлял, трябва ли да пази ненужни листчета?

— Ама как така! — искрено се възмути Раиса. — Та това е дълг! Може ли да запомни човек колко пъти е пращал пари. Така нищо чудно и да се минеш. А, не!

— Всъщност права сте — съгласи се Селуянов. — Дайте да видя известията — така ще разберем какъв е бил този приятел на Виктор.

— Мислите, че той го е?… За да не върне парите?

— Защо не? В живота всичко се случва — отбеляза философски Николай. — Междувременно ще ми покажете и багажа му.

Раиса отиде в съседната стая и скоро се върна с шест известия за пощенски записи в ръцете. Сумите във всички бяха различни и наистина незакръглени. Коля пресметна наум — действително винаги излизаха по петстотин долара. Добре се бе уредил този Волошин, като се има предвид, че не може да е дал пари назаем — когато е живеел в Москва, не е печелел много. Освен ако е откраднал… Ще трябва да се проверят всички неразкрити кражби, грабежи и обири през периода, предшествал внезапното му бягство от столицата. Може би тайната на неговото убийство се крие в някакъв неразрешим спор с негов съучастник? А актрисата на Аска няма нищо общо с това?

Николай отвори гардероба и започна да преглежда дрехите на Волошин по закачалките — костюм, полушубка, кожух, скъп английски шлифер, два чифта нови дънки, няколко скъпи ризи. Провери за всеки случай джобовете — нищо, нито бележки, нито забравени писма или телеграми.

— Раечка, а Виктор четеше ли книги?

— Четеше, разбира се. Тук, при нас, няма библиотека, но той ходеше в районния център, купуваше си. Ето ги там всичките.

Жената посочи полица с книги, окачена над широката спалня. Николай започна да вади книгите една по една и бавно да ги прелиства.

— Какво търсите там? — не издържа Раиса. — Кажете, може да знам къде да го намеря.

— И аз не знам какво търся, Раечка — честно си призна Селуянов. — Търся просто така, може пък да намеря нещо интересно.

— Е, ваша си работа — сухо каза тя и сви устни. — С мен ли ще обядвате или как?

— Първо да, а после или как — весело й намигна Коля. Той разбра, че без да иска, е обидил жената, като отхвърли помощта й, а тя толкова е искала да бъде полезна на човека, който търси убиеца на нейния неосъществен съпруг.

По държането на Раиса Николай разбра, че през живота си тя бе успяла твърде добре да изучи животното порода мъж. Когато Волошин не се е върнал нито след две, нито след четири, нито след шест седмици и дори не се е обадил, тя бързо е схванала, че и този път са я метнали. Волошин е заминал в средата на юни, минали са три месеца оттогава, тъй че храбрата Раечка отдавна вече е зачеркнала странния и малко див Виктор от живота си, престанала е да го чака и е забравила за готвената сватба. Вероятно в живота й е имало доста такива несъстояли се сватби и тя е свикнала да гледа на тях леко и без истерии. Ето защо и сега не възприе вестта за гибелта на Виктор като трагедия, разрушила живота й, а просто си поплака, понеже й стана по женски мъчно за добрия човек, живял с нея година и половина и вложил в домакинството й три хиляди гущера.

Селуянов отвори поредната книга под заглавие „1001 въпроса за онези неща“ и на пода изпадна някакъв лист. Той се наведе и го вдигна. Беше сгъната на четири половинка от корица на списание „ТV парк“ от 1 юни 1995 година с портрета на Алина Вазнис.

— Да знаете случайно защо Виктор е пазел това? — попита той Раиса, която шеташе в кухнята.

— Не знам. — Тя сви яките си заоблени рамене. — За пръв път го виждам.

Каменская

И отново дойде понеделник. Убийството на Алина Вазнис полека-лека отстъпи на втори план: в Москва продължаваха да стават убийства — включително на банкери, политици, журналисти, известни адвокати — и служителите от криминалния отдел трескаво се мятаха от едно престъпление към друго, правеха първите неотложни стъпки, почти не се справяха и бързо забравяха случилото се само преди седмица.

В събота се върна Коля Селуянов и донесе нови сведения за Виктор Волошин, шест известия за парични преводи и сгъната на четири корица с портрета на кинозвездата. Записите бяха изпращани от различни пощенски клонове в Москва и се наложи да падат на колене пред началниците на тези клонове, за да накарат те някой свой подчинен да отиде на работа и да намери отрязъците от тях.

Селуянов се обади на Настя късно вечерта. Нищо — нито гладът, нито умората, нито безсънието — не можеше да го накара да престане с шегите си: такъв беше характерът му.

— Както се казваше в един мръсен виц на историческа тема, урината е на херцог Орлеански, почеркът е на кралицата — заяви той без предисловия.

— Ще може ли по-простичко?

— Може и по-простичко. Адресът и името на изпращача са различни на всички отрязъци, а почеркът е един и същ.

— Чий е?

— Е, драга, тук малко прекали — засмя се той. — Като ми дадеш образци за сравнение, тогава ще ме питаш.

В понеделник сутринта Настя сложи на бюрото си известията за записите и дневника на Алина. Нейната версия рухваше пред очите й. Вазнис не бе изпращала парите на Волошин. А каква съблазнителна версия беше! Волошин е шантажирал с нещо Алина, тя е решила да се откупи от него, разбрали са се той да замине, а тя да му изпраща пари. После нещо не му е харесало — може сумата да му се е видяла малка, върнал се е… Може би дори той е убил Алина. С една дума: ако беше се оказало, че тя е изпращала парите, на нелепата фантазия на Настя на тема Смулов можеше да се сложи точка. И Настя щеше да въздъхне по-свободно. Тя не можеше да си обясни какво би могло да накара режисьора да убие Алина и се тормозеше от чувството, че е глупава фантазьорка.

Така, загледана тъпо в известията за паричните преводи, я свари Коротков.

— Защо си тъжна, приятелко? Пак ли я закъса?

— Напълно — жално потвърди тя. — Знаеш ли, вероятно дълбоко в душата си съм се надявала предположенията ми за Смулов да не се потвърдят. Той е прекалено… не знам дори как да се изразя. Талантлив. Красив. И няма причина да я убие. Във всеки случай — аз не виждам такава причина.

— А какво ти е написал тук?

— Къде?

— Ето тук. — Коротков направи няколко крачки от прага към бюрото й, наведе се и заразглежда правоъгълниците от плътна хартия. — Ами да, това е неговият почерк. Какви са тези листчета?

— Известия за записи до Волошин. Коля Селуянов ги донесе от Красноярск. Чакай, чакай, Юрочка, ти сигурен ли си, че са писани от ръката на Смулов?

— Много прилича на неговия почерк. — Взе две известия, доближи ги до очите си. — Много прилича — повтори замислено. — Нали аз взех обяснението му в деня, когато открихме трупа на Вазнис. То се намира в папката на Гмиря, можем да го изпратим на експертите за сравнение. Вярно, на пръв поглед нищо не може да се каже със сигурност, но ето тази завъртулка на буквите „д“ и „з“ е много характерна, още тогава ми направи впечатление.

Настя бързо набра номера на Гмиря. Той обеща да издаде постановление за експертиза и заедно с образец от текста, написан собственоръчно от Смулов, да го изпрати по куриер на „Петровка“.

— Ти сложи и твоите листчета в плика и го занеси на Светка Касянова, аз пък ще й се обадя да свърши работата бързо. Не забравяй да сложиш вътре и дневника — ще поставя на експертите и въпроса за Вазнис, нека го погледнат. Знае ли човек! Може все пак тя да е изпращала записите, като си е променяла почерка.

— И да го е правила да наподобява почерка на Смулов? — недоверчиво попита Настя.

— Ето, веднага си личи, че нямаш деца — разсмя се в слушалката следователят. — Това е житейски закон — знаеш ли за кой закон ми е думата? Когото обичаме, на него подражаваме. Особено ако не просто го обичаме, а му се и възхищаваме.

Настя затвори телефона и включи бързовара.

— Слушай, Гмиря има ли деца? — попита тя Коротков.

— Пет. Той е нашият баща-герой. Ама ти не знаеше ли? Затова е напуснал нашия отдел, разправяше, че ако се случело нещо с него, жена му не би могла да отгледа сама пет деца.

До края на работното време Настя свърши доста работа: помагаше на колегите си да анализират информацията, събрана за различни убийства, съставяше схеми и преценяваше различни варианти. С ужас си мислеше, че двайсети отдавна бе минал, а тя така и не бе представила на началника си ежемесечната справка за извършените в Москва убийства и изнасилвания. Съставянето на тези справки бе нейно задължение вече от няколко години и сега при всяко звънване на вътрешния телефон сърцето й неприятно се разтупкваше: ами ако Гордеев се е сетил и е решил да й поиска документа?

Тя получи плика от Гмиря към пет часа и веднага хукна да търси Касянова. Гмиря я бе нарекъл по приятелски Светка, но Касянова всъщност бе елегантна едра дама на средна възраст, в чиято коса имаше много пребоядисани бели косми, а на лицето й сякаш навеки бе застинал свадлив и недоволен израз. Но външността й за щастие се оказа измамна — Светлана Михайловна се усмихваше обаятелно, а смехът й бе оглушителен.

— Ох, Борка! — бърбореше си тя, докато четеше постановлението. — Покатери се на своята многодетна камбанария и сега си мисли, че който има не пет деца, а само две, е човек свободен, като полетяла птица. Добре де, добре, не изтръпвайте, имам деца, но за разлика от неговите, моите са вече големи, не е нужно да ги наглеждам — впрочем вече съм и баба. Ще чакате ли за резултата или ще потърпите до утре?

— Ще чакам колкото е нужно — горещо й благодари Настя. — И без това имам още много работа.

Тя се върна в кабинета си и се захвана за справката, като не преставаше да мисли за странната връзка между актрисата Алина Вазнис и общия работник Виктор Волошин. Излизаше, че Алина е познавала Волошин от дълги години и тяхното познанство не е било особено приятно. Тя е сънувала Волошин в най-тягостните си сънища и след тях е изпадала в депресия. После, преди две години, Волошин заминава за Сибир и Алина знае за това, защото въздъхва облекчено и смята, че няма вече от какво да се страхува. Да не се страхува… Но защо се е страхувала от него? Заплашвал ли я е? Или я е шантажирал? А щом са се познавали от дълги години, още от времето, когато са живеели на съседни улици, защо роднините на Алина нищо не знаят за това? Да, не знаят. Коротков отиде при тях след погребението на Алина, каза им името на Волошин, показа им снимката му. Те не са се познавали с него и никога не са го виждали, във всеки случай не си спомняли физиономията му.

В течение на две години Волошин, докато живее в Сибир, редовно получава солидни парични преводи от Москва. А после се връща. И три месеца след неговото завръщане трагично загива Алина Вазнис, а след още два дни — и самият той. Какво ли се е случило? И какво отношение има към всичко това режисьорът Андрей Лвович Смулов?

А че той има някакво отношение — това не подлежи на съмнение. Стасов изпълни обещанието си и още в събота Настя знаеше, че информационната вълна за грозните, жестоки и нетактични постъпки на Алина се е разпространила само за един ден — 15 септември. Смулов твърди, че този ден, петък, Алина не е работила твърде добре, като обяснила състоянието си с неочаквания успех на работната прожекция и последвалото безсъние, предизвикано от нейното радостно вълнение. В един часа следобед снимките в наетия павилион приключили и Смулов я посъветвал да се прибере вкъщи, да се успокои, да си отспи, та на сутринта в събота да бъде в добра форма. В събота отново им предстояли снимки от седем часа сутринта до един следобед. А още в петък, докато траели снимките, във въздуха се разнесли първите веяния, които би трябвало да предизвикат отрицателно отношение към Алина. По време на почивките Смулов постоянно се обаждал някъде по телефона, вярно, никой не чул за какво говори — говорел тихичко. А когато снимките приключили и Алина си тръгнала, ситните вълнички се превърнали в истинска буря. И тъй, става съвършено очевидно, че Смулов е подготвял убийството на Алина. Но докато не се разбере защо се е решил на него, докато не се появят убедителни доказателства, че той е имал причини, мотив за това убийство, опитите да бъде разобличен ще бъдат безполезни. Няма нито една пряка улика — само косвени. И значи трябва на всяка цена той да бъде заставен да си признае. А това може да се направи само по един начин: като го притиснат до стената с неопровержими подробности от истински събития.

Времето минаваше незабелязано и Настя страшно се изненада, когато погледна часовника и видя, че е станало почти девет. Малко след това най-сетне се обади Касянова.

— Адресите на пощенските записи са попълнени от същата ръка, която е писала обяснението, подписано от Смулов — съобщи тя.

— Благодаря ви, Светлана Михайловна. Какви бонбони обичате?

— От наши хора не вземам — оглушително се разсмя в слушалката експертката. — Не ям бонбони, много натежах, обаче ще си изискам една бутилка от Борка.

Значи все пак го е направил Смулов. Но защо?