Посвещаването

11

Не знаеше къде отива. Учителите се опитваха да провеждат часовете, макар че навън май имаше повече деца, отколкото вътре. Учениците бяха из коридорите, по стълбите, мотаеха се край главния вход. Каси замаяно погледна един часовник и се отправи към часа си по физика. Можеше да се обади на майка си и да се прибере вкъщи, но точно сега не искаше да остава насаме с нея. Просто искаше да се опита да бъде нормална.

Докато седеше и си водеше безсмислени записки, долавяше погледите върху себе си. Имаше странното усещане, че се е върнала две седмици назад във времето, когато Фей я беше отлъчила. Но след часа забеляза разликата. Учениците не спираха да идват при нея и да й шепнат:

— Добре ли си?

— Как си?

Изглеждаха неспокойни… сякаш не искаха да говорят с нея, но се чувстваха задължени.

След последния й час последваха още посещения, идваха на групички от по двама-трима, за да й кажат: — Съжаляваме.

Или:

— Просто искахме да знаеш, че и на нас ни липсва. Истината й просветна внезапно и тя едва не се разсмя заради иронията. Те й изказваха съболезнования!

Гледаха на нея като на представител на клуба. Сега всички тези външни хора идваха при нея, без да съзнават, че и тя е точно толкова външна, колкото и те.

Някаква мажоретка се приближи и й каза:

— Сигурно ти е много трудно!

И тогава Каси си изпусна нервите.

— Дори не я познавах! — избухна тя. — Говорила съм с нея един-единствен път в живота си!

Мажоретката бързо се отдалечи. След това съболезнованията секнаха.

Госпожа Ланинг, учителката по история, я закара до дома й. Каси не обърна внимание на разтревожения въпросителен поглед на майка си — явно от училището вече се бяха обадили, за да съобщят случилото се, и слезе до плажа, който се простираше точно под къщата на баба й.

Океанът никога не й беше изглеждал толкова суров. Беше с наситен металически цвят като живак. Яркият ден се беше смрачил и докато Каси крачеше по брега, ставаше все по-навъсен. Когато се преместиха, си беше помислила, че плажът е едно от хубавите неща тук, но какво му беше хубавото сега?

Вървеше сама. Гърдите й щяха да се пръснат. Сякаш всички ужасни събития от изминалия ден бяха заключени в тялото й и се опитваха да излязат навън. Но облекчение не идваше.

Беше смятала, че най-ужасното нещо, което може да й се случи, е да бъде отхвърлена от съучениците си. Но по-лошо беше да принадлежи само донякъде на онова, към което се стремеше, и да знае, че всъщност никога няма да бъде част от него. Осъзнаваше, че е себично да мисли за себе си точно сега, но не можеше да се бори с чувствата си. В гърдите й бушуваха объркване и болка и тя почти завидя на Кори. Тя беше мъртва, но въпреки това продължаваше да има кръг, към който да принадлежи.

Каси, от своя страна, никога преди не се беше чувствала толкова самотна.

Небето беше тъмносиво, а океанът се простираше към хоризонта, вече почти черен. Докато се взираше в него, Каси почувства някакво странно и плашещо привличане. Ако навлезеше във водата и продължеше напред, без да спира…

„Престани — каза си тя гневно. — Стегни се.“

Но би било толкова лесно…

„Да. И тогава наистина ще си сама. Завинаги сама в мрака. Как ти звучи това?“

Треперейки неудържимо, тя се отдръпна от шепнещите сиви води. Краката й бяха студени и вкочанени, пръстите й бяха като парчета лед и тя се препъваше, докато изкачваше тясната камениста пътечка.

Тази нощ Каси дръпна всичките завеси в стаята си, за да не вижда океана и мрака отвън. С болка в гърдите отвори кутийката за бижута и извади малкия халцедон.

„Отдавна не съм докосвала подаръка ти. Но мислех за теб. Каквото и да правя, където и да съм, ти винаги си в мислите ми. О, как ми се иска…“

Затвори очи и вдигна камъка към устните си. Дъхът й го затопли и тя усети познатата грапавост на кристалите. Ръката й се разтрепери и сълзи напълниха очите й. „О, някой ден, някой ден…“

Сетне устните й се свиха от болка. Някаква вълна, подобна на гореща лава, я удари в гърдите и тя хвърли камъка през стаята с все сила. Той се удари в стената с остър звук и изтрополи на пода.

„Някой ден глупости — изкрещя някакъв жесток глас в нея. — Престани да се заблуждаваш! Никога повече няма да го видиш.“

Легна на леглото, втренчила възпалените си очи в слабата светлина, разпръсквана от малката нощна лампа на отсрещната стена. Не можеше да плаче. Сълзите й бяха пресъхнали, а сърцето й бе разкъсано.

Сънуваше океана — мрачния безкраен океан. Намираше се на бедстващ кораб, заседнал в плитчините. Чуваше как дървото скърца под краката й. И нещо се беше загубило… загубило…

Изведнъж се събуди и затаи дъх. Някакъв шум ли бе дочула?

Заслуша се напрегнато. Тишина. Очите й се опитваха да проникнат в мрака. Нощната лампа беше угаснала.

Какво я беше уплашило така внезапно? Какво не беше наред? Беше бродила сама по плажа, без дори да се запита дали човекът, убил Кори, не я дебне, не чака…

Нещастен случай. Всичките й сетива се напрегнаха. Бяха казали, че случилото се навярно е нещастен случай. Но сърцето й биеше бясно. Като че ли виждаше проблясващи светлини в мрака. И долавяше…

Присъствие. Подобно на сянка. Усещаше го с кожата си като едва доловим студен повей. В стаята й имаше нещо.

Очите й се взираха в непрогледния мрак, тялото й трепереше от напрежение. Колкото и откачено да беше, хрумна й налудничавата идея, че ако не помръдва и не издава нито звук, то няма да я открие.

Но грешеше.

Чу някакъв шум като от тътрене на крака. После долови и непогрешимото проскърцване на дюшемето.

Приближаваше се към нея. Пое дъх да запищи, но нещо бързо запуши устата й.

На мига ситуацията се промени. Преди секунди всичко беше застинало, а сега тя беше в центъра на шеметно движение. Напразно се бореше. Някой улови ръцете й и ги стисна. Друг хвана краката й.

Търколиха я настрани, после пак, и пак.

Омотаха я в чаршафа. Не можеше да помръдне. Безуспешно се опитваше да рита. Ръцете и краката й бяха стегнати от плата.

Усети, че я вдигат. Не можеше да изкрещи, на главата й имаше нещо и я задушаваше. Но най-ужасна беше тишината, пълната безкрайна тишина. Каквото и да я беше уловило, то бе безшумно като призрак.

Като призрак… а тя самата беше омотана в траурен саван. В ума й диво се мятаха объркани мисли.

Изнесоха я от спалнята й. Смъкнаха я по стълбите… навън от къщата. Някой я водеше да я погребе.

Беше завидяла на Кори… и сега щеше да се присъедини към нея. Той щеше да я зарови в земята… или да я изхвърли в морето. Каси панически се опита да се отскубне, но чаршафът беше прекалено здрав.

Никога преди не се беше страхувала така.

Постепенно обаче остротата на първоначалния й ужас стихна. Беше все едно да се бори с усмирителна риза, усилията само я изтощаваха. Задушаваше се и й беше много горещо… де да можеше да си поеме дъх…

Задъхана, Каси усети, че тялото й отмалява. Съсредоточи се върху опитите си да диша. После бавно възвърна способността си да разсъждава.

Носеше я повече от един човек. Това беше сигурно. Макар и омотани в чаршафа, раменете и краката й бяха в нечии ръце.

Човешки ръце? Или… В съзнанието й нахлуха образи от филмите на ужасите. Ръце на скелети, едва покрити от гниеща плът. Тъмни мъртви ръце с посинели нокти. Чудовищни ръце, ръце от гроба…

„О, Боже, моля те… Ще полудея. Моля те, накарай го да спре или ще умра. Ще умра от страх. Не е възможно някой да бъде толкова уплашен и да оживее.“

Но изглежда, не беше толкова лесно да умре. Всичко продължаваше и тя все още беше жива. Макар да приличаше на кошмар, Каси знаеше, че това не е сън.

Можеше да се моли колкото си иска, но нямаше да се събуди.

И тогава всичко свърши.

Вече не я носеха, държаха я. После я изправиха… краката й заритаха и докоснаха земята. Оставяха я да стъпи долу. Размотаваха чаршафа, докато усети бриза върху краката си и той повдигна нощницата й. Беше свободна.

Безпомощно замаха с ръце, но някой стисна дланите й зад гърба. Все още не можеше да вижда. На главата й имаше нещо подобно на качулка и тя поемаше в дробовете си горещия въглероден двуокис, който беше издишала. Опита се отново да рита и да продължи да се бори, но залитна и разбра, че няма повече сили.

Тогава иззад нея долетя звук, който промени всичко.

Кикот.

Провлечен и плътен. Весел. Но някак безжалостен.

Невъзможно беше да го сбърка.

Фей.

Преди минути си мислеше, че е уплашена. Беше си представяла призраци, живите мъртви бяха дошли да я завлекат в земята заедно със себе си. Но всички безумни и свръхестествени страхове бяха нищо в сравнение с ужаса, който изпита сега.

В един-единствен заслепяващ миг тя сглоби пъзела. Фей беше убила Кори. Както сега щеше да убие и нея.

— Върви — нареди й Фей и Каси усети как някой я бутна по гърба. Ръцете й бяха вързани. — Право напред.

Каси направи още една стъпка и залитна, но една ръка я подхвана отстрани. Значи Фей не беше сама. Естествено, че не беше. Не би могла да я носи сама.

Досега Каси не беше осъзнавала колко важно нещо е зрението. Ужасно беше да я принуждават да върви така, напред и все напред в нищото. Възможно беше Фей да я води право към ръба на някоя скала.

Не, не беше скала. Не бяха на високо, бяха на плажа. Въпреки че не можеше да вижда, сега, когато вече не беше увита в чаршафа, останалите й сетива работеха. Отляво до нея долиташе бавният ритмичен рев на вълните. Бяха много близо. Под краката си усещаше мекия влажен пясък. Бризът, който повдигна нощницата около прасците й, беше студен и свеж. Миришеше на сол и водорасли.

— Спри!

Тя механично се подчини. Опита се да преглътне и й се стори, че в устата й сякаш има лепило.

— Фей… — успя да промълви.

— Мълчи! — Гласът беше загубил ленивата си нотка и сега прозвуча остро.

Като на котка с извадени нокти. Внезапен натиск върху тила й я накара да застине, някой беше сграбчил качулката и сега я стягаше предупредително около главата й.

— Не говори, освен ако не ти бъде зададен въпрос. Не мърдай, освен ако не ти бъде наредено. Разбираш ли?

Каси кимна сковано.

— Сега пристъпи една крачка напред. Обърни се наляво. Спри. Стой там. Да не си гъкнала!

Усети нечии ръце на тила си. После свежият студен въздух нахлу в дробовете й бяха й махнали качулката. Светлината я заля и Каси удивено се вгледа във фантастичната сцена пред очите си.

Черно и бяло. Това беше първото, което й хрумна. Всичко беше само черно и бяло като повърхността на луната. Съвършения полумесец току-що беше изгрял и се издигаше чист и бял на фона на нощното небе, а призрачно бялата пяна на вълните играеше сред черното море. Пред нея стоеше силует, сияещ с бледа светлина.

Диана?

Тя носеше тънка бяла дреха без ръкави. Над единия й лакът беше закопчан сребърен накит с причудливи гравюри, а на челото си носеше нещо като диадема с полумесец, чиито върхове сочеха нагоре. Дългата й коса беше разпусната и изглеждаше като изпредена от лунна светлина.

В ръката си държеше кинжал.

Сега Каси си спомни с ужасяваща яснота съня, в който майка й или баба й беше изрекла думата жертвоприношение. Затова ли я бяха довели тук? За да бъде жертвана?

Тя изумено се вгледа в кинжала и в лунните отблясъци, играещи по острието му. После вдигна поглед към лицето на Диана.

„Никога… нямаше да повярвам, че би помогнала на Фей да извърши това. Но ето те тук с кама в ръцете. Как да не вярвам на собствените си очи?“

— Обърни се — нареди й нечий глас.

Каси позволи на тялото си да се обърне.

В пясъка беше очертан голям кръг. Във вътрешността му и извън него бяха наредени свещи. Восъкът им капеше върху пясъка, а пламъчетата им танцуваха заедно с лекия бриз. Бяха с всякакви размери и цветове. Някои се бяха наклонили и изглежда, горяха отдавна, ако се съдеше по изтеклия от тях восък.

Вътре в кръга стояха членовете на клуба. Лицата им просветваха в ужасеното съзнание на Каси подобно на отблясъци по време на гръмотевична буря. Този следобед беше видяла същите лица, събрани около масата в задната стаичка. Горди. Красиви. Чужди.

Сред тях беше Фей, облечена изцяло в черно. И ако косите на Диана изглеждаха като изпредени от лунна светлина, то нейните бяха като изтъкани от мрак.

Диана мина покрай Каси и влезе в кръга. Неочаквано Каси осъзна, че линията му не е завършена. Точно пред краката й имаше пролука.

Стоеше точно на прага. Вдигна уплашените си очи и потърси погледа на Диана. Но нейното лице беше хладно и отчуждено и не изразяваше нищо. Сърцето на Каси, което досега биеше глухо, ускори ритъма си.

Диана се обърна към останалите с ясен мелодичен глас:

— Кой ще я предизвика?

Фей отвърна дрезгаво:

— Аз.

Каси не видя кинжала, докато Фей не го вдигна и не го опря в гърлото й. Притисна острието и Каси усети как очите й се навлажняват.

— Предизвиквам те — каза й Фей. — Ако в сърцето ти има страх, за теб ще е по-добре да се прободеш сама с този кинжал, отколкото да продължиш. Така че, какво избираш, Каси? — Гласът и се сниши до интимен шепот, който останалите едва чуваха. — Има ли страх в сърцето ти? Внимавай какво ще отговориш.

Каси гледаше втрещена. Страх в сърцето й? Нима беше възможно да няма страх в сърцето й? Те бяха направили всичко възможно, за да я доведат до пълен ужас — разбира се, че имаше страх в сърцето й.

Сетне отмести поглед и се вгледа в Диана.

Спомни си за думите на Лоръл в задната стаичка, когато Фей намекна, че Диана може би има нещо общо със смъртта на Кори. Лоръл се беше объркала за миг, но после лицето й се беше прояснило и тя беше казала: „Не ме интересува какви ги говориш, никога няма да ме накараш да повярвам, че Диана е наранила Кори.“

„Ето това се нарича вяра — помисли си Каси. — Да вярваш въпреки всичко.“ Тя самата имаше ли такава вяра в Диана?

„Да. Имам.“ Вгледа се в спокойните й зелени очи. „Тогава мога ли да й се доверя въпреки всичко? Достатъчно, че да спра да се страхувам?“

Каси търсеше отговора вътре в себе си. Всичко, което се случваше тази нощ — извличането й от постелята, пренасянето й без никакво обяснение, ножът, целият този ритуал… й подсказваше, че е в беда. А и някой все пак беше убил Кори. Но…

Откри отговора в дълбините на съзнанието си. „Вярвам ти, Диана. Вярвам ти. Въпреки всичко. Вярвам ти.“

Каси вдигна поглед към Фей, която чакаше реакцията й с котешка усмивка на лицето. Взряна в тези странни очи с цвят на мед, тя каза ясно:

— Продължавай. Няма страх в сърцето ми.

Още докато го изричаше, усети как страхът се отцежда от тялото й. С него си отидоха и слабостта, световъртежът и сърцебиенето. Изпъна се, въпреки че ръцете й още бяха завързани на гърба, а кинжалът все още бе опрян в гърлото й.

Нещо припламна в очите на Фей. Нещо като мрачно уважение. Усмивката й вече не беше така хищна и тя кимна едва забележимо. В следващия миг черните й вежди се вдигнаха иронично нагоре и Фей рече:

— Тогава пристъпи в кръга.

Право напред? Към острието на кинжала? Каси не отместваше погледа си от втренчените в нея златни очи. Поколеба се за миг, после пристъпи.

Острието се отдръпна. Когато и Фей отстъпи, Каси усети по шията й да се стича тънка топла струйка.

После погледна надолу. Беше в кръга.

Диана взе кинжала от Фей, прокара ножа по пясъка и затвори окръжността. Каси доби странно усещане за завършеност. Като че ли нещо беше приключено и зад гърба й се затвори врата. И сякаш светът вътре в кръга беше различен от онзи извън него.

— Ела в центъра — каза Диана.

Каси се опита да стъпва изправена. Дрехата на Диана беше с цепка от едната страна, достигаща до средата на бедрото й. На дългия й, добре оформен крак имаше нещо. Може би жартиер? На такова приличаше. Нещо подобно на дантелените украшения, които булките носят и ги хвърлят по сватбите. Само че този беше изработен от зелен велур и обточен със синя коприна. Закопчаваше се със сребърна катарама.

— Завърти се — каза Диана.

Каси се надяваше, че въжето, с което бяха вързани китките й, ще бъде прерязано. Но вместо това усети на раменете си нечии ръце, които я завъртяха бързо, после още по-бързо. Въртяха я и я блъскаха от човек на човек. За миг отново я обзе паника. Чувстваше се замаяна, дезориентирана. Ако паднеше, нямаше да може да се предпази, тъй като ръцете й бяха вързани. А и ножът все още беше някъде там…

„Просто се отпусни, направи го.“ И изведнъж сякаш стана някаква магия и страхът й изчезна. Остави се да я прехвърлят от един на друг. Ако паднеше, значи щеше да падне.

После ръцете я задържаха на място с лице към Диана. Каси беше леко задъхана и й се виеше свят, но се опита да се стегне и да стои изправена.

— Ти беше предизвикана и издържа изпитанията — каза Диана и в зелените й очи проблесна усмивка, макар лицето й да беше все така безизразно. — Сега готова ли си да се закълнеш?

„Да се закълне в какво?“ Но Каси кимна.

— Ще се закълнеш ли да бъдеш вярна на кръга? Никога да не нараняваш онези, които стоят вътре в него? Да ги защитаваш и браниш, каквото и да ти струва това?

Каси преглътна. После, опитвайки се да успокои гласа си, отвърна:

— Да.

— Заклеваш ли се никога да не разкриваш тайните, които ще ти бъдат разкрити, пред външни хора, приятели и врагове, дори това да ти струва живота?

— Да — прошепна Каси.

— В океана, в луната и в собствената си кръв, заклеваш ли се?

— Да.

— Кажи: „Заклевам се.“

— Заклевам се.

— Тя беше предизвикана, издържа изпитанията и се закле — обяви Диана и отстъпи назад. — А сега, след като всички в кръга сме съгласни, призовавам силите да я погледнат.

Тя вдигна над главата си кинжала с острието нагоре. Сетне го насочи на изток — към океана, после — на юг, на запад към скалите и накрая на север. После се обърна към Каси. Думите й сякаш изпратиха токови вълни по гръбнака й:

— Но не всички сме съгласни — обади се гневен глас. — Аз не мисля, че тя е една от нас. Не мисля, че някога ще бъде.