Посвещаването

5

Сивият кашмирен пуловер или синята жилетка с белите шарки — това беше въпросът. Каси застана пред огледалото с позлатена рамка и първо задържа пред себе пуловера, а после жилетката. Взе решение — синята жилетка — синьото беше любимият й цвят, а и подчертаваше цвета на очите й. Пълничките херувимчета от старинното огледало изглежда бяха съгласни и се усмихваха одобрително.

Първият учебен ден вече бе дошъл и Каси откри, че е развълнувана. Разбира се, беше и малко напрегната, но го нямаше острия и безнадежден ужас, който очакваше да изпитва. Все пак беше интересно да тръгнеш на училище на ново място. Сякаш започваше живота си наново. Може би самата тя щеше да се промени. Старите й приятели биха я описали като „мила, но срамежлива“ или пък „забавна, но някак прекалено тиха“. Но тук никой не знаеше това. Може би тази година тя щеше да бъде „отраканата Каси“ или „купонджийката Каси“. Може би дори щеше да се окаже достойна да бъде приятелка на момичето с лъчистата коса. При тази мисъл сърцето й заби учестено.

Беше жизненоважно какво впечатление ще направи първия ден. Каси облече синята жилетка и отново огледа нервно отражението си. Искаше й се да може да направи нещо повече с косата си. Тя беше мека и падаше на вълни, в които проблясваха красиви оттенъци, но й се искаше прическата й да бъде по-артистична. Като на момичето от онази реклама — тя погледна към отвореното списание върху тоалетката. Специално си го беше купила, когато миналата седмица отиде в града, за да се запознае с училищната мода за този сезон. Повече не намери кураж да се приближи до жълтата викторианска къща, въпреки че неведнъж беше минавала покрай нея със стария фолксваген „Рабит“ на баба си, надявайки се „случайно“ да срещне красивото момиче.

Да, на следващия ден щеше да опъне косата си назад като модела от списанието.

Тъкмо се канеше да се дръпне от огледалото, когато нещо на съседната страница привлече вниманието й. Колонката с хороскопа. Знакът на нейната зодия — рак — като че гледаше право към нея. Очите й механично започнаха да четат текста отдолу.

„Отново ви е обзело неприятно чувство на несигурност. Време е за позитивно мислене! Ако и то не помогне, запомнете — нищо не е вечно. Опитайте се да не предприемате резки промени този месец. Вече имате да се справяте с достатъчно много проблеми.“

„Хороскопите са такава глупост“ помисли си Каси и с рязко движение затвори списанието. Майка й винаги й повтаряше това и беше права.

Неприятно чувство на несигурност. Достатъчно беше да кажеш на някой, че е несигурен, и той ще се почувства точно така! В това нямаше нищо свръхестествено. Но щом не вярваше в свръхестественото, тогава какво правеше носещият щастие халцедон в джобчето на раницата й? Каси стисна зъби, извади камъка и го прибра в кутията си за бижута, после слезе долу, за да каже довиждане.

Училището представляваше внушителна триетажна сграда от червени тухли. Толкова беше величествена, че след като паркира фолксвагена в подножието на хълма, Каси за кратко се побоя да се приближи. Имаше няколко тесни пътеки, които водеха нагоре, и тя най-сетне се престраши да поеме по една от тях. Когато се изкачи горе, гърлото й се стегна и тя се ококори.

Боже, приличаше по-скоро на колеж или нещо такова. Това не беше училище, а архитектурен паметник. Надписът на изпъкналата каменна плоча отпред гласеше: Гимназия „Ню Салем“, а под него имаше нещо като герб, на който пишеше: „Град Ню Салем, основан през 1693 година“. Толкова стар ли беше този град? На триста години? Най-старата сграда в квартала на Лос Анджелис, където живееха преди, беше може би на петдесет години.

„Аз не съм стеснителна — повтаряше си тя, заставяйки се да върви напред. — Аз съм самоуверената Каси.“

Един невероятно силен рев я накара да извърне рязко глава и да отскочи. Само инстинктът й я спаси да не бъде прегазена. С разтуптяно сърце гледаше към онова, което едва не я помете. По велосипедната алея се носеше мотоциклет, но още по-изумителен беше ездачът му — момиче в прилепнали черни джинси и рокерско яке. Изглеждаше атлетично и силно, затова, когато паркира мотоциклета си на велосипедната стоянка и се обърна, Каси се изненада колко пленително красиви са чертите му. Единствено враждебното изражение помрачаваше това изящно и женствено лице, обрамчено с непослушни тъмни къдрици.

— Какво зяпаш? — внезапно попита момичето.

Каси се сепна. Изглежда, наистина я зяпаше. Момичето направи крачка напред и Каси неволно отстъпи.

— Съжалявам… не исках… — Не можеше да откъсне поглед от нея. Под якето си момичето носеше къс черен потник, изпод който се показваше малка татуировка с формата на лунен сърп. — Съжалявам — повтори Каси безпомощно.

— Дано наистина да съжаляваш. Разкарай се от очите ми!

„Ти беше тази, която едва не ме прегази“ каза си Каси. Но въпреки това кимна припряно и за нейно огромно облекчение момичето се обърна.

„Боже, колко противно започва първият ми учебен ден — мислеше си Каси, докато бързаше към входа на училището. — Ама че ужасно момиче. Е, след такова начало нещата едва ли биха могли да станат по-лоши.“

Навсякъде около нея цареше възбудено оживление. Учениците си подвикваха и се поздравяваха, момичетата се кикотеха и прегръщаха, момчетата лудуваха. Сякаш всички се познаваха.

Каси беше единственото изключение. Тя стоеше встрани и гледаше новите подстрижки на момчетата и модните дрехи на момичетата, долавяше ароматите на твърде силни парфюми и излишно количество афтършейв и се чувстваше по-самотна от всякога.

„Продължавай да вървиш — заповяда си тя. — Не стой така и не се оглеждай за онова момиче, върви и намери класа си. Може би там ще попаднеш на някой, който седи сам, и ще можеш да го заговориш. Трябва да изглеждаш отракана, ако искаш и останалите да те вземат за такава.“

Първият й час беше по творческо писане — избираем предмет от програмата по английски език. Каси беше доволна, защото обичаше да пише, а според брошурата на гимназията, предметът предлагаше възможност за публикации в литературното списание и вестника на училището. И преди беше работила за училищния вестник, може би и тук щеше да успее.

Разбира се, в брошурата пишеше, че записванията за този предмет стават още през пролетта, и Каси все още не разбираше как баба й беше успяла да я вреди точно преди началото на учебната година. Сигурно имаше връзки в администрацията на училището или нещо такова.

Без проблеми откри в коя стая се провежда часът и седна на един чин по-назад, където нямаше да бие на очи. Стаята се пълнеше и като че ли всеки имаше с кого да си говори. Никой дори не я забеляза.

Започна ожесточено да драска нещо в тетрадката си, опитвайки се да изглежда толкова погълната от заниманието си, че сякаш не забелязва, че е единствената в класа, до която не седи никой.

— Ти си нова, нали?

Момчето, което седеше пред нея, се обърна. Усмивката му беше неподправено дружелюбна и ослепителна. Каси си каза, че той със сигурност знае колко добре изглежда. Имаше къдрава кестенява коса и беше очевидно, че е много висок.

— Нова ли си? — повтори той.

— Да — отвърна Каси и се ядоса на треперещия си глас. Но това момче беше толкова привлекателно… — Казвам се Каси Блейк. Наскоро се преместих тук от Калифорния.

— Аз съм Джефри Лавджой — каза той.

— О! — отвърна Каси, опитвайки се да звучи така, сякаш беше чувала за него, защото той очевидно това и очакваше.

— Централен нападател и капитан на баскетболния отбор — добави той.

— О, страхотно! — „Боже, колко съм тъпа“, мислеше си Каси. Би могла да измисли нещо по-оригинално. Звучеше като безмозъчна идиотка. — Искам да кажа… сигурно е вълнуващо.

— Интересуваш ли се от баскетбол? Някой път може да си поговорим за спорт.

Изведнъж Каси се изпълни с благодарност към него. Той не обръщаше внимание на бръщолевенето й, на глупостта й. Е, явно обичаше да му се възхищават, но какво от това? Беше мил и ако се появяваше от време на време с него, това определено щеше да подобри имиджа й.

— Ще бъде страхотно — рече тя и съжали, че не се сети за друго прилагателно. — Може би… може би на обяд…

Над нея се спусна сянка или поне тя така го почувства. Във всеки случай, неочаквано долови нечие присъствие край себе си, което я накара да замлъкне и да вдигне поглед.

До Каси стоеше момиче, най-поразителното момиче, което беше виждала. Високо, едро, красиво и с пищни форми. Имаше буйни гарвановочерни коси, а бледата му кожа сияеше от самоувереност и сила.

— Здравей, Джефри — каза непознатата.

Гласът й бе нисък за момиче, плътен и дрезгав.

— Здравей, Фей. — В поздрава на Джефри не звучеше ентусиазъм и той изглеждаше напрегнат.

Момичето се приведе над него с ръка, опряна на облегалката на стола му, и Каси долови аромата на тежък парфюм.

— Не те виждах често през лятната ваканция — каза Фей. — Къде беше?

— Насам-натам — нехайно рече Джефри, но усмивката му беше принудена и сякаш цялото му тяло се беше изопнало.

— Не бива така да се криеш. Лошо момче. — Фей се наведе още по-близо. Носеше блуза с паднали рамене и сега голяма част от пищната й плът беше разголена точно пред очите на Джефри. Но Каси не можеше да откъсне поглед от лицето й. Тя имаше чувствени начупени устни и необикновени очи с цвят на мед, които сякаш светеха със странен златист блясък. — Знаеш ли, че тази седмица дават нов филм на ужасите в кино „Капри“? — рече тя. — Харесвам филмите на ужасите, Джефри.

— Мога да мина и без тях — отвърна й Джефри.

Фей се изкикоти с плътен, обезпокоителен смях.

— Може би просто не си ги гледал с правилното момиче — прошепна тя. — При подходящи условия мисля, че могат да бъдат много… възбуждащи.

Каси усети как се изчервява от неудобство. Джефри облиза устни, изглеждаше едновременно запленен и уплашен. Като заек в капан.

— Тази събота и неделя мислех да заведа Сали в Глостър… — започна той със задавен глас.

— Ами, тогава просто ще трябва да кажеш на Сали, че… нещо е възникнало — каза Фей, приковавайки го с поглед. — Можеш да дойдеш да ме вземеш в събота вечерта в седем.

— Фей, аз…

— И недей да закъсняваш! Мразя, когато момчетата закъсняват.

През цялото време чернокосото момиче така и не погледна към Каси. Но когато се изправи, за да си върви, Фей й хвърли лукав и заговорнически поглед, сякаш отлично знаеше, че Каси е подслушала разговора им и това й харесваше. После отново се обърна към Джефри:

— А, да, между другото — добави тя и вдигна нехайно ръка, излагайки на показ дългите си червени нокти, — тя също живее на „Кроухейвън Роуд“.

Устата на Джефри увисна от изненада. Той погледна неодобрително Каси, после бързо й обърна гръб. Фей се изкикоти, докато вървеше към мястото си най-отзад.

„Но какво става?“, трескаво се питаше Каси. Какво значение имаше къде живее? Сега единственото, което виждаше от Джефри със зашеметяващата усмивка, беше изпънатият му гръб.

Но нямаше време да мисли повече за това, защото учителят вече говореше. Той изглеждаше мил, имаше прошарена коса и носеше очила. Представи им се като господин Хъмфрис.

— И тъй като всички сте говорили достатъчно през лятната ваканция, сега ще ви дам възможност да пишете — каза той. — Искам всеки от вас да напише стихотворение, сега, спонтанно. После ще прочетем някои от тях на глас. Може да е посветено, на каквото си искате, но ако ви е трудно да си измислите тема, пишете за сънищата си.

Из класа се разнесоха стонове, които постепенно заглъхнаха, и скоро се чуваше само тихото дъвкане на моливите. Но Каси се наведе над тетрадката си с разтуптяно сърце. Мерна й се смътен спомен за някакъв сън от миналата седмица, сън, в който майка й и баба й стояха надвесени над нея. Но тя не искаше да пише за това. Искаше да пише за него.

След няколко минути вече беше нахвърляла първия стих. Когато господин Хъмфрис обяви, че времето им е изтекло, вече беше готова с цялото стихотворение. Прочете го отново наум и през нея премина тръпка на вълнение. Беше добро — или поне така й се струваше.

Ами ако учителят посочеше именно нея, за да го прочете пред всички? Каси, естествено, не искаше, но ако я накараше, може би някой от класа също щеше да го хареса и след часа щеше да пожелае да си поговори с нея? Може би този някой щеше да я попита за момчето от стихотворението и тя щеше да му разкаже своята загадъчна история. Може би тогава тя щеше да се сдобие със славата на тайнствено и романтично момиче. И може би непознатата от жълтата къща щеше да чуе за нея…

Господин Хъмфрис попита дали някой иска да прочете стихотворението си. Естествено, никой не вдигаше ръка, докато накрая от задните чинове не се намери един желаещ.

Учителят се поколеба. Каси се обърна и видя, че протегнатата ръка има дълги червени нокти.

— Фей Чембърлейн — най-сетне обяви господин Хъмфрис.

Когато високото зашеметяващо момиче излезе отпред, той приседна на края на бюрото си, но на Каси й се стори, че ако можеше, би се отдръпнал настрани. Стаята се изпълни с почти осезаемо напрежение и всички очи бяха вперени във Фей.

Тя отхвърли назад великолепната си черна грива и сви рамене, от което блузата й с голи рамене се смъкна още по-надолу. Вдигна глава, бавно се усмихна на класа и вдигна листа.

— Това е моето стихотворение — каза с ленив, дрезгав глас. — То е за огъня.

Потресена, Каси погледна надолу към стиховете върху собствения й чин. Сетне гласът на Фей прикова вниманието й.

Докато целият клас я гледаше като вкаменен, Фей извади кибрит и някак — Каси не видя точно как — успя да го запали. Доближи го до листа, който също пламна. Сетне бавно пристъпи напред и застана точно пред Джефри Лавджой, люлеейки горящата хартия пред очите му.

От публиката се разнесоха викове, подсвирквания и тропане. Много от учениците имаха стреснат вид, но повечето момчета май бяха развълнувани. Някои момичета пък изглежда копнееха те самите да дръзнат да направят нещо подобно.

Чуха се гласове:

— Виждаш ли, Джефри, така ти се пада, като си толкова сладък!

— Давай, мой човек!

— Внимавай, Джеф, Сали ще разбере за това!

А Джефри просто седеше там и тилът му бавно се оцветяваше в матовочервено.

Тъкмо когато огънят щеше да опари пръстите й, Фей бавно отнесе горящия лист и го хвърли в металното кошче за боклук до бюрото на учителя. Господин Хъмфрис дори не трепна, когато нещо в кошчето лумна, и така спечели възхищението на Каси.

— Благодаря ти, Фей — рече той с равен глас. — Ученици, мисля, че току-що видяхме пример за… нагледна поезия. Утре ще поговорим за някои по-традиционни стилове. Свободни сте.

Фей излезе през вратата. Последва миг тишина, след което всички се втурнаха вкупом навън като жертви на масово изселване. Джефри си грабна тетрадката и също изчезна.

Каси погледна собственото си стихотворение. Огън. Двете с Фей бяха писали за едно и също…

Внезапно тя откъсна листа от тетрадката си, смачка го на топка и го напъха в раницата си. Дотук с мечтите й да бъде загадъчна и романтична. С момиче като това наоколо, едва ли някой щеше да забележи точно нея.

„Но изглежда, всички те се страхуват от Фей“, помисли си Каси. Дори учителят. Защо той не я беше наказал? Или паленето на огън в кошчетата за боклук беше нещо нормално за Ню Салем?

И защо Джефри й беше позволил да се държи така с него? „И какво, за Бога, го интересува къде живея?“

В коридора Каси се престраши да спре някакво момиче и да попита къде се намира стая С 310.

— На третия етаж — отвърна момичето. — Всички часове по математика се провеждат там. Качи се по онова стълбище…

— Ей! Пазете се! Внимавайте! — прекъсна ги вик.

Нещо прелетя по коридора и за да му направят път, учениците се пръснаха наляво и надясно. Слисана, Каси видя, че по коридора се носят две момчета с ролери. Смееха се и крещяха, разкъсвайки на две тълпата. Когато едното момче мина покрай нея, Каси зърна разчорлена дълга до раменете руса коса и леко кривогледи бадемови сини очи. Но после, когато профуча и второто, видя съвсем същото. Момчетата бяха еднакви, само че едното носеше тениска на „Мегадет“, а другото на „Мотли Крю“.

Те създаваха хаос, събаряха учебници и дърпаха дрехите на момичетата. Когато стигнаха в дъното на коридора, единият хвана късата пола на някакво момиче и пъргаво я вдигна нагоре чак до кръста й. Момичето се разпищя и захвърли раницата си, за да я дръпне.

— Защо някой не направи нещо? — промърмори Каси. Нима всички в това училище бяха побъркани? — Защо никой не ги спре… или да се оплаче… или каквото и да е?

— Да не се майтапиш? Това са братята Хендерсън — каза една ученичка и я отмина, присъединявайки се към друго момиче.

До Каси долетя част от изречение:

— … дори не знае за клуба…

После двете момичета се извърнаха, за да я погледнат, и си тръгнаха.

Какъв КЛУБ? Онова момиче беше изрекло думата така, сякаш се пише с главни букви. Какво общо имаше някакъв клуб с нарушаването на училищните правила? Що за място беше това?

Звънецът би отново и Каси се сети, че закъснява за час. Метна раницата си на рамо и затича към стълбището.

До обяд все още не беше разменила нито дума с когото и да било, с изключение на „здравей“ и „здрасти“, въпреки че се опитваше. И никъде не срещна момичето с искрящата коса — не че това беше изненадващо, като имаше предвид колко голямо бе училището. Пък и в сегашното си разположение на духа едва ли щеше да посмее да се доближи до нея, дори да я беше видяла. Усещаше някакво отвратително чувство на тежест в стомаха си.

Само един поглед към остъклената стена на столовата, гъмжаща от смеещи се ученици, беше достатъчен, за да се разтреперят коленете й.

Не можеше да се изправи срещу това. Просто не й стискаше.

Обгърнала тялото си с ръце, тя се обърна и си тръгна. Стигна до главния вход и излезе през вратата. Не знаеше къде отива — може би се прибираше у дома. Но после видя избуялата зелена трева на хълма.

„Не — реши тя, — ще обядвам тук“. Надолу по склона имаше няколко остри скали и тя се настани до една от тях, в малката вдлъбнатина под сянката на някакво дърво. Скалата я скриваше от училището и то сякаш престана да съществува. Можеше незабелязано да наблюдава стъпалата, криволичещи надолу по хълма, и пътя в подножието му.

Седеше, загледана в глухарчетата, изпъстрящи тревата, и напрежението постепенно започна да се отцежда от тялото й. Е, какво толкова — сякаш й казваше чистото синьо небе, — сутринта не мина по най-добрия начин, но нещата ще се оправят следобеда…

А и скалата зад гърба й — прочутият червен гранит на Нова Англия — й вдъхваше усещане за сигурност. Странно, но Каси като че ли дочу някакъв тътен откъм скалата, подобен на страхотно ускорен пулс. Тътенът на живота. „Какво ли ще стане, ако допра буза до нея?“ С любопитство и вълнение се запита тя.

Нечии гласове я откъснаха от унеса й. Каси коленичи и надникна разтревожено над върха на скалата.

Беше Фей заедно още две момичета. Едната беше рокерката, която едва не я прегази сутринта, а другата — красавица с ягодов цвят на косата, тънка талия и най-добре развитата гръд, която някога беше виждала. Трите се смееха и бавно слизаха по стълбите. Вървяха право към Каси.

Просто ще се изправя и ще им кажа „здравейте“ рече си тя, но не го направи. Споменът за онези очи с цвят на мед още я преследваше. Спотаи се зад камъка с надеждата, че момичетата ще я отминат, ще слязат надолу и ще напуснат училищния комплекс.

Вместо това обаче те спряха точно над главата й, седнаха на стълбите и извадиха хартиените пликове с обяда си.

Бяха толкова близо, че Каси можеше да види червения камък, който блестеше на шията на Фей. Макар че беше в сянка, ако помръднеше, щяха да я забележат. Намираше се в капан.

— Дали някой не ни е проследил, Дебора? — лениво попита Фей, докато ровеше из плика си.

Момичето с мотора изсумтя.

— Никой не е толкова тъп, че да се опита.

— Хубаво. Защото това е строго секретно. Не искам знаете кой да чуе какво си говорим — рече Фей. След това извади една тетрадка с червени корици и я сложи на коленете си. — Сега да видим с какво да започнем тази година. Ще ми се да направим нещо наистина дяволско.